Мосад (По пътя на измамата)

6. Белгийската маса

През април 1984 година все още не бяхме станали катси, но вече не бяхме и кадети. На практика се водехме за нещо средно между младши катси и новобранци. В управлението за нас важаха редица ограничения, които щяха да отпаднат едва след като завършехме и втори курс и станехме истински катси.

Бях разпределен към разследването. Една сутрин Шай Каули ни обясни, че през следващата година и нещо всички новобранци ще прекарат по два месеца на работа в различните отдели, за да получат най-пълна представа за дейността на „Мосад“, което ще им бъде от полза за втория курс.

След дългото обсъждане, прекъсвано през равни интервали от кафета, цигари и шеги, Каули обяви, че Ахарон Шахар, шефът на „Комемиут“ (известен по-рано като „Месада“, но името бе сменено заедно с тези на много други отдели, когато през юли 1984 от резидентурата в Лондон изчезна книгата с кодовете), иска да ни каже няколко думи.

Той избра двама от нас за своя отдел. Цви Г., психолога, и Амирам, тих и симпатичен човек, който бе дошъл при нас направо от армията като подполковник. Те щяха да станат командири на диверсионни групи.

„Комемиут“, което в превод означава „независим от никого“, е нещо като „Мосад“ в самия „Мосад“. Действа в строга секретност и ръководи диверсантите, истинските „шпиони“, които са израелци, изпратени в арабски страни с отлични прикрития. В този отдел има и една по-малка единица, наречена „Кидон“, или „щик“, която е разделена на три подгрупи, всяка с около 12 човека. Те са ликвидаторите, известни с евфемизма „дългата ръка на израелското правосъдие“. Обикновено два от трите екипа се обучават в Израел, а последният е в чужбина с някаква задача. Те не знаят нищо за останалата част от „Мосад“, дори и имената на другарите си.

От друга страна, шпионите действат винаги по двойки. Единият е в страната-мишена, а другият е в базовата страна. Те не шпионират в приятелски страни като Англия, но биха могли да въртят съвместен бизнес там. Когато се наложи, този от страната-мишена отива на „работното си място“, като използва компанията, в която е работил за прикритие. В същото време партньорът му от базовата държава се превръща в нещо като пъпна връв за него и го снабдява с всичко необходимо.

Успоредно с развитието на Израел през годините тяхната роля също се е променяла. По едно време „Мосад“ разполагаше с хора, които работеха в арабски държави с години наред, но често се случваше да ги разкрият, защото с течение на времето ставаха все по-подозрителни. Обикновено за тази работа се разчиташе на „арабисти“, израелци, които говореха свободно арабски и знаеха как да се държат в тамошната среда. В дните, непосредствено след възстановяването на държавата, когато много евреи пристигаха в Израел от арабски страни, намирането на арабисти не беше проблем. Това вече не е така, а арабският, който се изучава в училищата, не е подходящ за добро прикритие.

Сега повечето шпиони се представят за европейци. Те подписват четиригодишен договор. Изключително важно за доброто им прикритие е да имат някакъв действителен бизнес, който им позволява често да пътуват, без да дават за това излишни обяснения. „Мосад“ им изнамира „съдружник“ — човека от базовата държава. Всъщност той поема бизнеса. Това не е просто прикритие, а действителност — обикновено внос/износ на готова продукция.

В около 70% от случаите базовата страна е Канада. Единствената връзка на шпионите с офиса им е чрез техния катса. Всеки командир на такава група (катса) ръководи не повече от четири шпионски двойки.

В един от клоновете на „Комемиут“ работят близо 20 експерти в бизнеса. Те анализират всяка компания и съответния й пазар, като предават тази информация на командира, който на свой ред съветва шпионите какви сделки да сключват.

Шпионите се вербуват от целия израелски народ. Те са хора от всички сфери на живота — лекари, адвокати, инженери, учени, които са готови да отдадат четири години от живота си в служба на родината. Семействата им получават средната израелска заплата като компенсация, но в допълнение шпионинът разполага с банкова сметка, която непрекъснато расте.

В края на четирите години там обикновено има около 20 000 — 30 000 долара.

Шпионите не се занимават с пряко разузнаване — наблюдения от сорта на оръжейни доставки или разширяване на болничните отделения като подготовка за предстоящи военни действия. Те търсят косвени разузнавателни данни, което означава следене на икономическите показатели, слуховете, настроенията, морала и пр. Те могат свободно да се движат и да наблюдават всичко това без реална опасност за тях самите. Те не изпращат доклади от страните-мишени, но понякога внасят там разни неща — пари или съобщения. Много мостове в арабски държави са минирани още по време на строежа им от шпиони, които задължително се запознават с методите на пиротехниката, преди да бъдат пратени по задачите си. Ако избухне война, всички тези мостове биха хвръкнат във въздуха.

Във всеки случай, щом Цви и Амирам бяха разпределени в „Комемиут“, Шай Каули се обърна към останалите.

Ставаше въпрос за ваканцията, която ни бяха обещали.

— Както знаете — започна той, — всички планове подлежат на изменения. Разбирам, че се интересувате от ваканцията, но първо работата, а после забавленията. Вие ще сте първият випуск, който е минал през интензивния курс за работа с главния компютър. Това ще ви отнеме не повече от три седмици, след което ще си прекарате колкото е остало от ваканцията.

В „Мосад“ бяхме се научили да очакваме подобни неща. Често се случваше да ни кажат, че излизаме в отпуска от 12.00 часа в петък, обаче когато петъкът дойдеше, някой ни съобщаваше, че се налага да останем още 24 часа. Даваха ни 20 минути, за да се обадим вкъщи и да отложим всичко запланувано, след което се втурвахме като стадо към телефона.

За действащите катси имаше специална съобщителна система, която се включваше, ако е необходимо. В дома им се обаждаше телефонен секретар с обичайната новина:

— Здрасти, обаждам се от службата. Съпругът ти няма да си дойде, както се бяхте уговорили. Ще ти позвъни веднага, когато се освободи. Ако междувременно възникнат някакви проблеми, обади се на Яков.

Това се правеше нарочно. Не можете да си представите колко важен е сексът в живота на един катса. Факторът на несигурност означаваше пълна свобода. Ако катсата е хвърлил око на гаджето на някой войник и иска да прекара с нея съботата и неделята, е, жена му вече и бездруго е свикнала той да отсъства през празниците. Всеки копнееше за такава свобода. Но смешното нещо в цялата работа бе, че не можеш да станеш катса, ако не си женен. Нямаш право да излизаш в чужбина. Смята се, че очите на неженения шарят повече и по-лесно може да се хване на въдицата на някоя, която е била вербувана от враговете. От друга страна, всички останали се ослушваха, за да хванат някого, че хойка, и да злословят по негов адрес. Всичко това си остана пълна мистерия за мен.

Една стая на втория етаж в Академията беше освободена за компютърния курс и масите бяха наредени в дъга с конзолни екрани на всяка, за да могат всички да участват. Инструкторката прожектираше картините на стената пред нас: първото, което научихме, бе да създаваме файл въз основата на лични данни според така наречената „морковна страница“, оранжева страница със серия от въпроси, на които трябва да се отговори, за да получиш достъп до паметта на компютъра. Тези тренировъчни конзоли наистина работеха, бяха директно свързани с главното управление и черпеха информация от действителните файлове. От тях разбрахме как да оперираме със съществуващата програма и да получаваме нужната ни информация.

От курса съм запомнил един забележителен случай, свързан със системата „Кшарим“ („възли“), което значи записи на личните връзки на даден човек. Веднъж, когато инструкторката ни отсъстваше, Арик Ф. седна на нейното място и набра на монитора „Арафат“ и „кшарим“. Тъй като Арафат бе шеф на ООП, той беше записан с предимство в компютъра. С колкото по-голямо предимство се ползва някой в паметта, толкова по-бързо ще получиш информация за него.

Малцина имат по-голямо предимство от Арафат, но същинският проблем се състои в това, че той е свързан със стотици, дори хиляди хора, така че когато се заредиха безкрайни списъци с имена, системата се претовари и всички останали терминали преустановиха работата си. Компютърът разполагаше с толкова много данни, че не можеше да прави нищо друго, освен да ги вади от паметта. Арик задръсти компютъра на „Мосад“ за повече от осем часа. Системата не можеше нито да спре, нито да изпълни някаква друга команда. Оттогава промениха програмата, така че да не могат да се искат с една команда повече от 300 списъка, а и самите команди трябваше да бъдат по-конкретни. Например не можеш да искаш списъците на всички лични връзки на Арафат, ако те интересуват само сирийските.

След компютърния курс и жалкия остатък от ваканцията — три дни — моето първо разпределение бе следовател към бюрото за Саудитска Арабия, което бе пряко свързано с бюрото за Йордания с шеф Ганит. Бях пряко подчинен на някаква жена на име Аерна. И двете бюра не се считаха за особено важни. В Саудитска Арабия „Мосад“ разполагаше с един-единствен източник на информация — човекът работеше към японското посолство. Всичко останало от региона се научаваше от пресата и другите средства за масова информация, а също и с подслушвателните съоръжения на поделение 8200.

Аериа се занимаваше с родословното дърво на кралското семейство на Саудитска Арабия. Също така търсеше подробности около предложението за изграждане на втори нефтопровод през цялата страна, в който искаха да се включат и иракчаните, за да прекарват безопасно нефта си до пазарите и да плащат за скъпо струващата война с Иран. Войната беше превърнала превозването на нефта с танкери през Персийския залив в изключително рискована задача. Видяхме много интересни доклади за Саудитска Арабия от британското разузнаване. Те бяха изключително добри и напомняха по-скоро на политически анализи на положението, отколкото на разузнаване. Но англичаните не бяха никак склонни да споделят с други данните на своето разузнаване. В един от рапортите им се казваше, че саудитците смятат, че приходите от петрола ще се увеличават, затова била и идеята за втори нефтопровод. Но самите англичани твърдяха, че скоро кризата в икономиката им ще се задълбочи, защото дотациите за здравеопазването и безплатното образование са на изчерпване.

Всички данни на британското разузнаване се приемаха сериозно, но често се чуваше, че може и да нямат вярна представа за действителността поради „Кучката“. В „Мосад“ Маргарет Тачър бе известна с това прозвище. Бяха я заклеймили като проводник на антисемитизма. Каквото и да се случеше, първият въпрос, който се задаваше, бе: „Добро ли е за евреите или не?“ Политиката и всичко останало минаваха на заден план. Единствено това имаше значение и в зависимост от отговора хората се определяха като антисемити, заслужено или не.

Получавахме дълги листове хартия, които напомняха на бяло индиго, със записани върху тях телефонни обаждания, а също и разговори между саудитския крал и роднините му, разбира се, преведени. Имахме подслушани телефонни разговори на принца с негов роднина в Европа. Казваше, че му трябват пари, и някой друг взимаше слушалката, за да продължи с уговарянето. Така ставаше ясно, че за Амстердам пътува танкер с милиони галони нефт и роднината трябваше да промени регистрацията на името на принца, а парите да се прехвърдят на швейцарската му сметка. Саудитците боравеха с огромни суми и смятаха това за нормалното положение на нещата, просто невероятно!

В един паметен разговор Арафат поиска помощ лично от краля, защото не можеше да се свърже с Асад12 в Сирия. Така че кралят се обади на Асад, като го четкаше с прозвища от сорта на „Баща на всички араби“ и „Син на Светия меч“. Асад отговори на обаждането на саудитския крал, но не се съгласи да приеме Арафат.

По това време се запознах с Ефраим (за кратко Ефи). Работил бе като свръзка на „Мосад“ с ЦРУ във Вашингтон. Ефраим се хвалеше, че именно той е причинил свалянето на Ицхак Рабин от власт през 1977 година, след като е бил само три години министър-председател от Партията на труда. „Мосад“ не харесваше Рабин. Бивш посланик на Израел в САЩ, през 1974 той се завърна, за да поеме ръководството на партията и да наследи министърпредседателското кресло от Голда Меир. Рабин изискваше суровите данни от разузнаването, а не обработената версия, която обикновено се предлагаше. Това създаваше доста трудности на „Мосад“ да пробутват информацията по предпочитания от тях начин.

През декември 1976 Рабин и кабинетът му подадоха оставка, след като бяха принудени от тримата министри от Националната религиозна партия, които напуснаха правителството и от това последва вот на недоверие в Кнесета. Рабин остана министър-председател на временното правителство до изборите за Кнесет през май 1977, когато Менахем Бегин стана премиер за радост на „Мосад“. Обаче това, което довърши Рабин, бе „скандалът“, раздухал от известния израелски журналист Дан Маргалит малко преди изборите.

Беше свързано със закона, че израелски поданик няма право да държи банкова сметка в чужда държава.

Съпругата на Рабин имаше такава сметка в Ню Йорк с по-малко от 10 000 долара в нея. Тя я използваше, когато ходеха там, въпреки че като съпруга на министър-председателя правителството трябваше да финансира всичките й разходи. Все пак „Мосад“ знаеше за тази банкова сметка, а и Рабин знаеше, че те го знаят, но не го вземаше на сериозно. И сгреши.

Когато подходящият момент настъпи, те подсказаха на Маргалит, че Рабин държи сметка в чужбина. Според Ефраим, когато Маргалит пристигнал в Съединените щати, за да провери на място, той лично му доставил всичката необходима документация за тази сметка. Последвалите събития и скандалът били решаващи за победата на Бегин над Рабин. Всъщност Рабин бе честен човек, но „Мосад“ не го харесваше. Затова се отърваха от него. Ефраим непрекъснато се фукаше, че той е човекът, от когото е зависело свалянето. Никога не чух някой да му възрази.

През първата година ни заведоха на обиколка из Израелската авиационна индустрия (ИАИ). От саудитското бюро научих, че израелците продават бордови резервоари от тази фирма чрез трета страна (не разбрах коя) на Саудитска Арабия. Така техните изтребители можеха да носят допълнително количество гориво за по-продължителни полети, ако се наложеше. Израел имаше договор със САЩ за доставка на същите резервоари.

Саудитците се усетиха, че новата техника им излиза твърде солено, и се обърнаха към американците с молбата да закупуват резервоарите от тях. Това изправи Израел на нокти — в никакъв случай не трябваше да стане! Всичките еврейски връзки в Щатите бяха задействани, защото уж саудитските Ф-16 щели спокойно да стигат до Израел. Все пак знаехме колко несправедливо е всичко това, защото нашата цена надхвърляше многократно тази, която американците биха предложили, а и ние работехме под цивилно прикритие. Много неща се продаваха на саудитците по този начин. Те са голям пазар.

Отдел „Разследване“ се намираше под земята и на партера в главната квартира на „Мосад“. Там бяха шефът на целия отдел, заместникът му, библиотеката, компютърната зала, печатницата и свръзките за допълнителните разследвания. Основната част от хората работеха в 15-те бюра за разследване и събиране на информация: Съединените щати, Южна Америка, Общото бюро (там влизаха Канада и Западна Европа), атомното бюро (известно още и като бюро „Канут“), Египет, Сирия, Иран, Ирак, Йордания, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства, Либия, Мароко (Алжир), Тунис (известни като МАГРЕБ), Африка, Съветския съюз и Китай.

В „Разследването“ се издаваха кратки сводки за деня, с които всеки се запознаваше още рано сутрин. Излизаше също и по-обширен седмичен бюлетин в четири страници на светлозелена хартия, където се отбелязваха по-значителните събития в арабския свят. Имаше и ежемесечно издание от 15 до 20 страници с големи подробности, карти и схеми.

Подготвих една карта на предложения нов нефтопровод с коментар към нея и схема, в която се посочваха шансовете на петролен танкер да премине необезпокоявано през Персийския залив. По онова време вероятността за успешно преминаване възлизаше на 30%. Предвидено бе, ако тя надхвърли 48%, „Мосад“ да започне да издава на всяка от враждуващите страни местонахожденията на противниковите кораби. Имахме човек в Лондон, който поддържаше връзка едновременно с иранското и иракското посолство и им даваше информация, представяйки се за патриот и в двата случая. Те даже искаха да му плащат, защото данните му винаги бяха точни. Но той заявяваше, че прави всичко от патриотизъм, а не за пари. Позволявахме на определен брой ирански и иракски кораби да преминават, но ако надхвърлеха границата, страните бяха своевременно уведомявани и сами си „коригираха“ бройката. Така бойният дух на враждуващите се поддържаше на ниво. А щом се трепеха помежду си, нямаше да им остават сили да се бият и с нас.

След няколко месеца в „Разследването“ ме прехвърлиха в един от най-интересните според мен отдели, „Кайсарут“, или „Свръзки“. Бях разпределен в секция „Дардасим“, или „Смърфове“, където се занимават с Далечния изток и Африка. Работех при Ами Яар.

Беше като железопътна гара, миниатюрно чуждестранно представителство на страни, с които Израел няма официални взаимоотношения. Генерали от запаса и разни клечки от службите за сигурност се мотаеха наоколо през цялото време, носеха значки на външни посетители и се опитваха да използват старите си връзки с „Мосад“ за собствения си бизнес — обикновено търговия с оръжие. Тъй като тези „консултанти“ не можеха да идат в определени страни като граждани на Израел, отдел „Свръзки“ ги улесняваше, като им издаваше фалшиви паспорти и други документи.

Това не беше законно, но никой не протестираше. Всеки чувстваше, че един ден и той ще стане „бивш“ служител и ще му се налага да прави същото.

Ами ми каза, че ако получа някакви необичайни молби, не трябва да задавам въпроси, а само да го информирам за всичко. Веднъж при мен дойде един човек и каза, че иска да му се подпише договор, за който е необходимо одобрението на министър-председателя. Договорът бе за продажба на трийсетина американски изтребителя „Скайхоук“ на Индонезия, а това нарушаваше спогодбите на Израел със САЩ за доставки на оръжие. Нямахме право да препродаваме такова въоръжение без одобрението на Щатите.

— Добре — рекох аз. — Мини утре, ако нямаш нищо против, или пък ми остави телефонния си номер. Ще ти се обадя веднага щом е готово.

— Не, ще почакам тук — каза той.

Докато бяхме обикаляли из ИАИ, забелязах около 30 изтребителя „Скайхоук“ на пистата, опаковани в яркожълта пластмаса и готови за транспортиране. Когато попитахме за тях, ни казаха, че са износ в чужбина, но така и не разбрахме закъде точно. Бях сигурен, че американците никога няма да одобрят тази продажба на Индонезия. Това би нарушило равновесието на силите в региона. Но нищо не зависеше от мене. Така че когато онзи заяви, че ще чака позволението на премиера Перес, аз се разрових из чекмеджетата.

— Шимон, Шимон! — После се обърнах към него: — Съжалявам, но господин Перес в момента отсъства.

Онзи направо побесня и ми каза да повикам Ами. Дори не си направих труда да го питам кой е. Щом обясних на Ами положението, той доста се развълнува.

— Къде е човекът? Къде е?

— В преддверието.

— Веднага да дойде с договора — нареди Ами.

20 минути по-късно човекът излезе от кабинета на Яар и мина покрай мен. Бутна договора под носа ми, за да го видя, и се ухили до ушите.

— Очевидно господин Перес все пак е бил тук.

В действителност Перес бе в Йерусалим и едва ли е разбрал къде се слага подписът му. Подобни документи са известни в кулоарите на „Мосад“ с името „покрийзадник“, защото служат само за удостоверение на транспортната компания, че сделката е обезпечена финансово, след като е одобрена от министър-председателя.

Разбира се, по закон „Мосад“ е подчинен на премиера. Той е в течение на паричните операции, но често дори не подозира за действителните сделки. И много пъти това му изнася. Понякога е по-добре да не знаеш, защото иначе си отговорен за решенията си. А така, ако американците все пак надушеха работата, той просто щеше да се измъкне с обяснението, че не е знаел. В Щатите подобно нещо се нарича „приемлива безотговорност“.

Зданието „Азия“, собственост на богатия израелски индустриалец Саул Айзенберг, бе точно до главната квартира. Поради връзките на Айзенберг с Далечния изток той беше свръзката на „Мосад“ с Китай. Той и хората му осъществяваха значителна част от търговията с оръжие на Израел. Доста от продажбите бяха на употребявано руско въоръжение, заловено от Сирия или Египет през някоя от войните. Когато се свършиха руските АК-47, Израел започна да продава по целия свят автомати собствено производство, нещо средно между „Калашников“ и американските М-16, наричани „Галил“.

Да обслужваш всичките частни консултанти, приличаше по-скоро на работа в магазин. Те трябваше да са наши оръдия, но оръдията ставаха неконтролируеми. Имаха повече опит от всеки от нас и на практика те ни използваха.

Една от задачите ми в средата на юли 1984 бе да придружавам група от индийски ядрени физици, които се тревожеха от възможността да се създаде ислямска атомна бомба (по-скоро пакистанска) и бяха дошли в Израел на тайно посещение, за да обменят информация с израелските експерти. Оказа се, че израелците на драго сърце взеха техните данни, но индийците не получиха нищо в замяна.

Един ден след тяхното заминаване Ами ме повика в кабинета си за две поръчения. Първото бе да помогна в екипирането на групата израелци, заминаващи за Южна Африка, за да обучават тамошните тайни служби. След това трябваше да отида в някакво африканско посолство, за да придружа до летището едного, който щеше да се връща в родината си. Първо трябваше да го заведа в дома му в „Херцлия“, а след това да го прекарам през митническия контрол на аерогарата.

— Ще те чакам на летището — каза Ами, — защото пристига една група от Шри Ланка за обучение в Израел.

Ами вече чакаше да обявят полета от Лондон, с който пристигаха хората от Шри Ланка, когато се присъединих и аз.

— Когато се появят тия — обясни той, — не прави никакви физиономии. Изобщо нищо.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.

— Ами момчетата мязат малко на маймуни. Не са кой знае колко цивилизовани. Наскоро са слезли от дърветата, така че не очаквай много.

Ами и аз придружихме деветимата шриланкци през задния вход на летището до един фургон с климатична инсталация. Тези бяха първите пристигнали от общо 50-те. По-късно ги разделиха на три по-малки групи:

№ 1. Антитерористична група, пратена за обучение в базата близо до Пета Тиква Кфар Сиркин: как да действат с отвлечени автобуси или самолети или в случаите, когато похитителите са окупирали някое здание. Спускане от хеликоптери по въже и други антитерористични тактики. И, разбира се, щяха да закупят „Узи“ и друго израелско оборудване, включително и предпазни жилетки (противокуршумни), самонасочващи се гранати и пр.

№ 2. Група по доставките, която да закупува оръжия от Израел на едро. Например те купиха седем или осем патрулни катера тип „Девора“ за охрана на северните брегове на Шри Ланка срещу тамилите.

№ 3. Група от висши офицери, които искаха да закупят радари и друга военноморска апаратура, за да се справят с тамилите, миниращи цялото северно крайбрежие.

На мен възложиха да охранявам Пени13, снахата на президента Джаяуардене, докато разглежда туристическите забележителности за няколко дни, след което щафетата щеше да бъде поета от другиго.

Пени бе приятна жена, напомняше ми на индийски вариант на Корасон Акино14. Тя беше будистка, както и мъжът й, но някак странно беше запазила и християнските си разбирания, затова искаше да види всички свети места. На втория ден я заведох във „Веред Хаглил“, или „Галилейската роза“ — приятен ресторант в планините, където се отглеждаха и коне. Гледката бе красива и храната си я биваше. Там можехме да обядваме безплатно.

По-късно ме изпратиха като придружител на висшите офицери, които искаха да закупуват радари. Казаха ми да ги заведа при една фирма в Ашдод „Алта“, където можеха да помогнат. Обаче, когато разбра какво искат, представителят на „Алта“ рече:

— Само си търсят работа. Няма да купят нашия радар.

— Защо? — попитах.

— Спецификациите не са написани от тези маймуни — отговори ми човекът. Те са на един британски производител на радари, „Дека“, така че тези вече знаят какво точно ще купят. Дайте им по няколко банана и да си ходят. Губите си времето.

— Добре, но какво ще кажете за някоя брошурка или нещо подобно, та поне да си тръгнат доволни?

Разговорът се водеше на иврит, докато всички пиеха чай и кафе със сладки. Човекът от „Алта“ каза, че няма нищо против да изнесе една лекция, за да не изглежда, че са ги отпратили, без да им обърнат никакво внимание.

— Щом така и така ще го правим, нека поне се позабавляваме.

Тогава той отиде в съседния кабинет и донесе две огромни схеми на почистваща инсталация за отстраняване на нефтени разливи от пристанищните зони. Показа цели комплекти от цветни чертежи. Надписите бяха на иврит, но той говореше на английски за „изключителните достойнства на това радарно устройство“. Едва се сдържах да не се захиля. Той говореше тъй убедително, та накрая излезе, че този тип радари могат да засекат плувец и дори да определят кой номер обувки носи, името и адреса му, а също и кръвната му група. Когато свърши, шриланкците му благодариха и казаха колко са изненадани от невероятните технически данни на това изобретение, но за съжаление то не било подходящо за корабите им. Е, те имаха предвид своите кораби, но не се сещаха, че и ние знаем чие производство са те. Израелско!

Щом ме взеха от хотела, казах на Ами, че шриланкците няма да купят радара.

— Аха, знаехме го — отвърна той.

Тогава Ами ми нареди да отида в Кфар Сиркин, където тренираха спецслужбите на Шри Ланка, и да им доставя всичко, от което имат нужда, а привечер да ги отведа в Тел Авив. Но изрично ме предупреди да съгласувам работата си с Йоси, който наскоро бе прехвърлен в същия отдел.

Йоси бе прикрепен към друга група, обучавана от израелците. Но те не биваше да се срещат с моята. Бяха тамили, най-непримиримите врагове на моите синхали.

Тамилите, които в мнозинството си са хиндуисти, твърдят, че след обявяването на независимостта на Шри Ланка от Великобритания (под името Цейлон) са били дискриминирани от преобладаващите на острова будисти, известни като синхали. От 16-те милиона население 74% са синхали и само 20% тамили, съсредоточени главно в северните области на страната. През 1983 година група тамилски партизани, известни с прозвището „Тамилските тигри“, започват въоръжена борба, чиято крайна цел е създаването на независима държава под името Илам. Битката се води и досега, а жертвите и от двете страни възлизат на хиляди.

Тамилите намират най-широка подкрепа в южния индийски щат Тамил Наду, където живеят близо 40 милиона техни братя. Много тамили от Шри Ланка са се заселили там бягайки от кръвопролитията, и шриланкското правителство обвинява властите в Индия, че въоръжават и тренират тамилите. А би трябвало да обвиняват за това „Мосад“.

Тамилите се обучаваха в морската база на командосите. Усвояваха десантните техники, минирането, съобщенията и как най-лесно да се справят с кораби от типа на „Девора“. Групите бяха от по 28 човека, затова решиха Йоси да заведе тамилите в Хайфа, а аз синхалите в Тел Авив. Така щяхме да избегнем случайни срещи.

Истинският проблем се появи след около две седмици, когато и тамилите, и синхалите заминаха за тренировки в Кфар Сиркин едновременно, естествено, без да го подозират. Базата е сравнително голяма, но въпреки това веднъж двете групи се разминаха на десетина метра, докато правеха сутрешната си разгрявка. Щом приключиха с основните тренировки в Кфар Сиркин, синхалите заминаха за военноморската база, за да изучат техниките, току-що усвоени от тамилите. Разминаха се за минути. Трябваше да измисляме какви ли не наказания или среднощни упражнения, за да не се засекат и двете групи едновременно в Тел Авив. Действията само на един човек (Ами) можеха да обърнат с главата надолу цялото политическо положение в Израел, ако тези групи се бяха срещнали. Сигурен съм, че Перес не би мигнал през нощта, стига да знаеше какво става. Но, разбира се, той така и не узна.

Когато трите седмици вече бяха към края си и синхалите се подготвяха да заминават за Атлит, строго секретната военноморска база на командосите, Ами ми каза, че няма да иде с тях. „Сейрет Маткал“ щеше да поеме обучението им. Това беше елитен разузнавателен отряд, именно те проведоха известното нападение при Ентебе. (Командосите са еквивалентни на американските морски пехотинци.)

— Виж, възниква проблем — рече Ами. — Пристигат 27 индийци от техните антитерористични части.

— Господи — възкликнах, — сега пък тези! Най-напред синхали, после тамили, а накрая и индийци. Кой ли още има да идва?

Индийците трябваше да тренират в същата база, където бяха Йоси и тамилите. Неприятно, а и нестабилно положение. На всичкото отгоре имах да върша и работата си в офиса и да предавам ежедневни отчети. Всяка вечер водех групата от Индия на ресторант, като предварително се уверявах, че няма шанс да се засечем с другите. Ежедневно получавах по 300 долара в израелски пари, за да покривам разходите около индийците.

По това време се срещнах с г-н Кей. Той беше генерал от военновъздушните сили на Тайван и бе дошъл в Израел като представител на тяхното разузнаване. Работеше към японското посолство и искаше да закупи оръжие. Наредиха ми да му покажа какво предлагаме, но нищо да не му продавам, защото тайванците щяха да започнат серийно производство на всичко, което купеха от нас, и Израел щеше да се сдобие с нов конкурент на оръжейния пазар. Заведох го в Галилея, в заводите „Султан“, където се произвеждаха минохвъргачки и муниции за тях. Направиха му силно впечатление, но производителят ми обясни, че нищо не може да му продаде; първо, защото е от Тайван, и, второ, защото всичко е и бездруго предплатено. Казах му, че не съм предполагал, че Израел отделя такова голямо внимание на минохвъргачките, а той рече:

— Ние не, но иранците много ги използват.

Всъщност на това се крепеше доходът на компанията.

По-късно уговориха пристигането на цяла група тайванци за обучение. Беше компромис и от двете страни. Онези искаха от „Мосад“ да им осигури шпиони в Китай, но нашите не се съгласиха. Вместо това сформираха от тайванците отряд, подобен на „Невиот“, и ги обучиха да събират информация чрез наблюдения.

По същото време в отдела пристигаха и много африканци с различни поръчения. Останах на работа там с два месеца повече от предвиденото по настояване на Ами. Това бе за мен както комплимент, така и полезна отметка в личното ми досие.

Често се разказваше историята с „цамбур-машината“ като илюстрация на странните и безполезни неща, за които африканците харчеха парите си. Попитали един африкански държавен глава дали притежава цамбур-машина. Той нямал, затова му предложили да му построят една за 25 милиона долара. Над реката прехвърлили гигантско скеле, дълго повече от 300 метра и високо близо 200. Тогава конструкторът отново отишъл при държавния глава и казал, че му трябват още 5 милиона за довършителни работи. После поставил под скелето мощен елеватор, който носел кълбо от неръждаема стомана с диаметър 20 метра. Когато всичко било готово, в деня на откриването на брега се събрали десетки високопоставени служители и делегации от съседни африкански държави, за да видят как работи чудната машина. Щом я пуснали, елеваторът бавно тръгнал към края на скелето, отворил се и огромното кълбо паднало във водата — „цамбур“.

Това е само виц, но не е много далече от истината.

Никога по-късно не видях толкова много пари накуп в ръцете на най-различни хора, както когато работех при Ами. „Мосад“ смяташе, че всички тези сделки създават основата за бъдещи дипломатически отношения, така че парите нямаха особено значение. Но, разбира се, бизнесмените търсеха максималната печалба и прибираха солидните си проценти.

Последната ми задача при Ами бе четиридневната обиколка из Израел с мъж и жена от комунистически Китай, които искаха да закупят електронна апаратура.

Те се ядосаха, че им показваме оборудване с по-ниско качество от това, което самите те произвеждат. Дори се оплакаха:

— Какво всъщност искат да ни продадат, чорапи ли?

Това ми се стори много смешно, защото самият аз често казвах, че ако можехме да продаваме чорапи на китайската армия, икономиката ни ще процъфти. Всички щяхме да се захванем с плетене.

Но никой не обърна достатъчно внимание на двойката от Китай, и то защото Ами реши на своя глава, че не са високопоставени. Той взимаше еднолично решения за външните работи на Израел, без да се допитва до никого. Бе удивително. През целия си живот Ами бе работил на държавна служба, с държавна заплата, но живееше в палат на север от Тел Авив всред малка дъбрава, негова лична собственост. Понякога се отбивахме там през празниците да пийнем по нещо и винаги срещахме бизнесмени, шляещи се по моравите му със скара на открито. Веднъж го попитах:

— Как го правиш всичко това? А той ми отвърна:

— Работа здраво, спестявай, и ти също ще го постигнеш.

Да, несъмнено.

Следващото ми разпределение беше в „Цомет“ (или „Мелука“) към бюрото за Белгия, Холандия и Люксембург (Бенелюкс), където част от работата ми се състоеше в това да одобрявам молбите за датска виза.

Това бюро в „Цомет“ е в служба на центровете, а не ги ръководи. В „Цомет“ командващият център е шеф и в повечето случаи е равен по чин с началника на съответния клон. (За разлика от „Кайсарут“, където доскоро бях работил. Там решенията за съответните клонове се вземат в бюрото, така че свръзката в Лондон например е пряко подчинена на началника на лондонското бюро в Тел Авив, който има пълна власт.)

Първият клон в „Цомет“ има няколко бюра. Едно от тях е „Бенелюкс“ и отговаря също и за скандинавските страни (центровете са в Брюксел и Копенхаген); после идват Френското и британското бюро с центрове в Лондон, Париж и Марсилия.

Вторият главен клон е съставен от италианското бюро с центрове в Рим и Милано; германското и австрийското бюро в Хамбург (по-късно го прехвърлиха в Берлин); а също и „летящото бюро“ в Тел Авив, чиито катси летяха до Гърция, Турция, Египет и Испания, когато се наложеше.

Началникът на център е равен по чин с началника на клона и дори понякога е по-високо от него, защото може направо да се обърне към шефа на отдела. Йерархията обаче често не се зачита, защото, ако не получи разрешение от шефа на отдела, той би могъл да поиска такова от командващия на всички европейски клонове в Брюксел. А що се отнася до изпълнението на текущите задачи, той (началник-центърът) е по-високо дори от шеф на отдел. Обаче по този въпрос непрекъснато имаше разногласия и с всяка смяна в личния състав се променяше и балансът във властта.

В „Мосад“ не съществува понятие като заповед. Така е по-добре. Никой не се дразни излишно, а и никой не е задължен да изпълни това, за което е помолен. Повечето имат по един или двама шефове в своя защита — първият е явен, а вторият скрит. Явният те бута нагоре в йерархията, а скритият е, за да те измъкне, когато оплескаш нещо. Затова непрекъснато се душеше кой зад кого стои и защо.

Когато в компютъра влезе информация от агент, помощник военен аташе към сирийското посолство в Париж, че командващият военновъздушните сили на Сирия (той е и началник на сирийското разузнаване) се кани да идва в Европа, за да закупи някаква скъпа мебелировка, първото нещо, за което се сетиха в главното управление, бе как да инсталират подслушвател в новото обзавеждане.

Компютърът откри всички „саяним“, които се занимават с търговия с мебели. И така висшите офицери от сирийските военновъздушни сили се сдобиха с „говореща маса“. Центърът в Лондон изпрати в Париж катса, който да поеме нещата в свои ръце, макар „Мосад“ да знаеше, че генералът смята да купи обзавеждането си в Белгия, а не във Франция, (Не стана ясно защо.)

Преди пристигането на генерала лондонският катса си създава име на човек, който може да ти достави каквато мебел пожелаеш, само че по-евтино. Естествено генералът нямаше да се трогне особено от отстъпка в цената. Беше богат, а и плащаше в брой, защото парите му идваха направо от посолството. Затова трябваше да се доберем до адютанта, който ще закупи стоката, а не до самия генерал. Оставаха обаче по-малко от три седмици.

Свързахме се с един саян, известен дизайнер, и направихме снимки на изделията му. За два дни сглобихме богато илюстрована брошура на компания, занимаваща се с производството на качествено обзавеждане на разумни цени. Планът за среща с адютанта на генерала се състоеше от три точки. Най-напред щяхме да се свържем директно с него. Ако се хванеше на въдицата, след като разгледа брошурата, щеше да закупи обзавеждането направо от „Мосад“. В случай, че това не свършеше работа, щяхме да открием откъде смята да закупи мебелите и да монтираме апаратурата на място. Ако и това не успееше, оставаше само да отвлечем мебелировката.

Знаехме в кой хотел смята да отседне генералът в Брюксел и че ще остане там три дни заедно с бодигардовете си, преди да отпътува за Париж. Проследихме генерала и адютанта му, докато обикаляха по магазините, последният си водеше бележки. Катсата реши, че няма да успее да говори с адютанта този ден. Просто не знаехме какво да предприемем. Генералът се прибра в хотела. Нашият човек в сирийското посолство ни уведоми, че на следния ден генералът ще отпътува за Париж, но един от билетите е отказан. Преценихме, че става въпрос за адютанта, който оставаше, за да осъществи покупката.

Така и стана. На следващата сутрин проследихме адютанта от хотела до един от най-луксозните мебелни магазини. Той доста време говори с продавачите и катсата реши, че това е добра възможност да се намеси. Влезе след него в магазина и взе да разглежда. Някакъв саян се приближи до катсата и шумно изрази благодарността си за отличното обзавеждане, което му е набавил с хиляди долари отстъпка от цената.

Щом саянът си тръгна, адютантът на генерала погледна след него с любопитство.

— Търсите нещо подходящо? — попита катсата.

— Да.

— Ето, разгледайте това — каза той и му подаде брошурата.

— В магазина ли работите? — попита адютантът, леко озадачен.

— Не, не. Само правя покупки за клиентите си — поясни катсата. — Купувам на едро и затова предлагам големи отстъпки. Освен това осигурявам превоза, а давам и значителни облекчения при изплащането.

— Какво имате предвид?

— Навсякъде имам свои клиенти. Те си избират това, което им харесва, а аз им го купувам направо от производителя. После го превозвам до исканото от тях място, а те плащат едва след доставката. Така те няма защо да се притесняват, ако нещо е счупено. Избягват се излишните разправии. Не се налага да искат обезщетения и пр.

— А каква е гаранцията, че ще платят?

— Това не представлява проблем.

Сега вече нещо просветна в главата на адютанта. Разбра, че може и да спечели нещо лично за себе си. Три часа бяха необходами на катсата да изготви списък на вещите, които генералът искаше да купи. Обзавеждането излезе на стойност 180 000 долара, без да се смятат разходите по транспорта, но катсата го „продаде“ само за 105 000. Адютантът гушна на минутата 75 000 долара.

Смешното в цялата работа бе, че адютантът посочи за адрес на доставката пристанището Литакия, но даде фалшиви имена за себе си и генерала. Единственото вярно нещо бе адресът. Каза ни, ако искаме потвърждение, да се обърнем към сирийското посолство в Париж. Половин час по-късно след като се раздели с катсата, адютантът телефонира на нашия човек в посолството и му нареди да потвърди името и адреса на всеки, който се интересува от тях, защото било въпрос от международна важност.

Два дни по-късно една изящна белгийска маса замина за Израел. Там в нея монтираха електроника и радиооборудване на стойност 50 000 долара, в това число и специална батерия със срок на годност от три до четири години.

Апаратурата бе затворена по такъв начин, че никой не би я открил, освен ако не разсечеше масата на две. После върнаха масата обратно в Белгия, откъдето я пратиха в Сирия.

В „Мосад“ все още чакат да получат някакъв сигнал от изключителната маса. Отдавна са изпратени шпиони с радиоприемници, за да търсят сигналите й, но до момента нищо не са хванали. Всъщност чудо щеше да е, ако нещо бе излязло от цялата работа. Разбира се, масата може да е и в някой бункер край Дамаск. Те са строени от руснаците и са радионепроницаеми. Но явно не знаят къде се намира, защото иначе биха я използвали.

Иначе работата ми в отдела бе доста монотонна. Попълвах формуляри, схеми и дневни планове, повечето от които бяха за разни шефове, чиито съпруги се обаждаха да ги търсят, а аз трябваше да отговарям, че са по някаква специална задача. Както и останалите, и аз карах стажа си на полов диспечер.

7. Коса

Беше 27 октомври 1984 година. Аз и колегите ми бяхме приключили с разпределенията си на кандидат-катси в главното управление и щяхме да започваме с курса за оперативни офицери отново в Академията. Този път ни пратиха в просторно помещение на втория етаж на главната сграда. Първоначалната група от 15 души се бе намалила на 12, но към нас се присъединиха трима нови, останали от предишните випуски, където малцина бяха завършили обучението си докрая. Тримата ни нови колеги се казваха Одед Л., Пинкас М. и Йегал А.

Имаше и други промени. Аралех Шерф бе напуснал поста директор на Академията, за да оглави отдела „Цафририм“, или „Утринен повей“. На негово място беше дошъл Давид Арбел, бивш началник на парижкия център, уволнен след случая в Лилехамер — той бе разказал всичко на местните власти. Шай Каули все още бе там, но Орен Риф беше прехвърлен към кабинета на шефа на „Мосад“. Новият ни курсов ръководител бе Ицик Е.15, друг катса, чиято кариера не можеше да се нарече безупречна — той беше един от двамата на летището, „Орли“, които се разприказвали на иврит, след като изпратили таен агент за Рим, и в ООП разбрали за предателството.

Арбел бе нисък, белокос и незабележим човек, който нито внушаваше, нито излъчваше доверие. От друга страна, Ицик бе заел позата на кадърен катса, пристигнал направо след изпълнението на някаква специална задача като зам.-шеф на парижкия център. Говореше свободно френски, английски и гръцки и веднага се сдушиха с родения във Франция Мишел М. Двамата винаги приказваха на френски помежду си и този снобизъм само засили неприязънта на останалите към Мишел. В началото той беше от нашата клика, но отношенията ни постепенно изстиваха. Най-вече защото използваше родния си език, за да се сближава с Ицик и да се разграничава от нас, в това число и от мене.

Наричаха Мишел „жаба“, макар и да не приличаше. Когато го видеха, че идва, другите правеха с дланите си движение като на подскачаща жаба. Мишел вечно разправяше колко добра е френската кухня, френското вино, всичко френско. Много харесвахме вица за израелеца, който отишъл във френски ресторант.

— Имате ли жабешки бутчета? — попитал той.

— Да, сир, но разбира се.

— Тогава бъдете така любезен да подскочите до кухнята и да ми донесете зеленчукова салата.

Мишел вече не бе от моята тайфа, но Йоси и Хаим бяха в добри отношения с мен. Иначе в групата останахме малцина, но нахитрели като бременни хлебарки — истински копелета. Мислехме, че знаем всички трикове в играта. Последната ни задача, както казваха инструкторите, бе да овладеем същността на разузнаването. Досега бяхме тренирали тактики на поведението и събиране на информация на ниско ниво. Оставаше ни да задълбаем в самата структура на процеса.

Най-напред при нас дойдоха Нееман Леви и един друг, на име Тал, които бяха от службата за сигурност. Показаха ни видеофилм, собствена продукция на „Мосад“ със заглавие „Всичко стана заради гвоздейчето“ — тъжна история как била загубена една война, защото в решителната битка се оказало, че от подковата на коня на главнокомандващия липсва гвоздейче. Естествено поуката беше, че и най-незначителната подробност не бива да се пренебрегва, защото това може да доведе до провала на цяла отлично планирана операция. Заниманията по този въпрос продължиха четири часа плюс лекция за сигурността, обмислените действия и гаранциите.

След това имахме един час с Ури Динур, новия ни инструктор по НАКА. После карахме ускорен курс по международни икономически отношения — общи понятия от бизнеса, кореспонденцията, мениджмънта, отношенията между изпълнителен съвет и акционери, задълженията на председателя на такъв съвет, борсови операции, международни договори, превоз на стоки ЗМ или ВС (със заплащане на местоназначението или с цена, включена в сделката). Изобщо всичко необходимо, за да знаем как действа една компания, ако се наложеше да я използваме за прикритие. Този бизнес-курс продължи от началото до края на последния ни срок с двучасови лекции поне по два пъти седмично, както и с многобройни тестове и въпросници, които трябваше да попълваме.

При Ицик започнахме ново упражнение — как да извличаме информация от агентите до най-малките подробности. По-късно това прерасна в тренировки как да се ликвидира агент, който е станал неудобен, ако положението не позволява на „Месада“ да изпрати „Кидон“, за да свърши с тази работа. Разделиха ни на три групи от по петима човека. Всяка група имаше свой обект, от който да получава информация и когото да „ликвидира“ накрая.

Моята група се справи със задачата за три дни. Единственото обичайно действие за нашия обект бе, че всеки ден в пет и половина си купуваше по два пакета цигари от местната бакалия. По него можеше да си сверяваш часовника. Очевидно това беше най-добрата възможност за среща. Имахме си шофьор, отделен човек, а аз седях на задната седалка. Когато се обадих на „агента“, той разпозна катсата си и веднага се качи в колата при нас. Излязохме извън града и на определеното място поставихме на устата му парцал с етер и го упоихме. Разбира се, всичко беше само упражнение.

По-нататък трябваше да направим убийството да изглежда като случайна злополука. Изготвихме следния план: скриваме колата зад една крайпътна скала, оставяме упоения вътре, след което му сипваме водка в гърлото (тя гори добре) и изчакваме, докато алкохолът проникне в кръвта. В случай, че се направи експертиза по-късно, останалата водка се разлива по седалките и накрая подхвърляме в купето запалка и недогорял фас като „причина за избухването на пожара“.

Една от групите забеляза, че техният човек има навика всяка вечер да посещава някакъв клуб. Те обаче подходиха директно към въпроса. Посрещнаха го на улицата недалеч от клуба и го „простреляха“ пет пъти с халосни патрони.

После се качиха в колата и изчезнаха.

Междувременно усъвършенствахме прикритията си, като се упражнявахме в използването на различни паспорти. Арестуваха ни насред улицата и при разпита трябваше да потвърдим с разказа си документите си за самоличност, после ни пускаха, срещахме се с някой бодел, който ни даваше нов паспорт, и, хоп, друг полицай отново ни арестуваше и пак потвърждавахме новата си самоличност.

Учехме също и за „Цифририм“ и „рамките“, които евреите бяха изградили като защитен механизъм по целия свят.

Тук се появи сериозен проблем поне за някои от нас. Просто не може да се съглася с идеята, че навсякъде трябва да се създат групи за охрана. Например смятах, че рамките в Англия, където дори еврейските деца се учеха как да строят амбразури за отбрана на синагогите си, носят повече вреда, отколкото полза за израелската общност. Основният ми аргумент бе, че ако дадена група хора е била репресирана в миналото и дори подложена на повсеместно изтребление, какъвто е случаят с евреите, това пак не й дава право да действа срещу законите на едно демократично общество. Ако това се случеше в Чили или Аржентина, или в която и да е държава, където хората изчезват безследно без съд и присъда, бих го разбрал, но не и за страни като Англия, Франция или Белгия.

Фактът, че съществуват антисемитски групи, действителни или въображаеми, не може да бъде извинение, защото в задния двор на Израел също има полулегални антипалестински групи. Но означава ли това, че признаваме на палестинците правото да се въоръжават или да организират отряди за самозащита? Или по-скоро го наричаме тероризъм?

Разбира се, да се говорят такива неща в „Мосад“ не бе особено умно, най-вече в случаите, когато обсъждахме хитлеристкия план за „окончателно решаване на еврейския въпрос“.

Без съмнение това бе един от най-трагичните случаи в цялата ни история като народ. Моят тъст, бащата на Бела, е прекарал четири години в Аушвиц, а почти цялото й семейство е загинало в концентрационните лагери. Но в онази война загинаха още 50 милиона други хора. Германците искаха да унищожат и циганите, различните религиозни малцинства, руснаците, поляците. Пещите можеха да се превърнат, а според мен даже се и превърнаха в нещо, което обедини хората от различни народи, вместо да ги раздели. По това беше само мое мнение, никой друг не го споделяше.

В седмичната ни спортна програма също настъпиха драматични промени, включиха нова дисциплина, където едва не се изпотрепахме. Отивахме в една сграда във военната база близо до Херцлия и там ни караха да бягаме нагоре-надолу по някакво стълбище и да стреляме с бойни патрони, докато по нас се стреляше с дървени куршуми. Нараняванията бяха много болезнени особено от близко разстояние. Целта бе да усъвършенстваме прикриването и стрелбата, докато пистолетът и тялото ни се слееха в едно.

Тренирахме също и катерене по стена — спускахме се и се качвахме по въже от външната страна на някоя сграда. Спускахме се по въже и от хеликоптер, а също и разни други техники от арсенала на командосите като „скачай и стреляй“, когато ставаше въпрос за отвлечен автобус.

Друг момент от курса бе „вербуването на агент с помощта на приятелско разузнаване“, т.е. съвместно вербуване с, да речем, ЦРУ Ето как лекторът ни представи същността на нещата.

— Как се прави това? — питаше той и сам си отговаряше: — Не се прави. Просто не е в наш стил. Естествено ще им сътрудничим, ако искат да се доберат до някого, и отстрани ще изглежда, че работим заедно и агентът е общ. Но ако можем да се справим сами, няма да искаме ничия помощ.

Учеше ни как да откраднем агент от приятелско разузнаване, като представяме нещата за съвместна операция, после го прехвърляме в друга държава и му даваме отделни инструкции, а същевременно уведомяваме съдружниците си, че връзката с агента е изгубена. Процедурата е проста. Данните на агента отново се преценяват и ако получат одобрение, заплащането му се удвоява и той става наш. Наричаме такива агенти „синьо-бели“ заради цветовете на израелското знаме.

Едно от любопитните неща в курса бе филмът „Президент под кръстосан огън“ — подробно разследване на убийството на Джон Ф. Кенеди на 22 ноември 1963. Теорията на „Мосад“ е, че убийците, наемници на мафията, а не Лий Харви Осуалд всъщност са искали да застрелят губернатора на Тексас, Джон Конали, който е бил в колата заедно с Дж. Ф. К., но се е отървал само с нараняване. Осуалд е бил въвлечен в аферата само за прикритие, докато истинската цел на атентаторите е била да отстранят Конали, който е пречел на незаконната търговия с петрол. В „Мосад“ смятат, че официалната версия за убийството е грубо съшита с бели конци. Те дори са проверили това на практика — на полигон са стреляли по движещо се чучело в естествени размери, но дори и обучените снайперисти с оръжия, много по-добри от това на Осуалд, не са могли да улучат от разстояние повече от 80 метра.

Планът им е бил отличен. Ако убият Конали, всички ще решат, че е станало случайно, а целта е била Кенеди. Защото, ако са искали да ликвидират президента, можели са да го сторят винаги. Един куршум е минал през главата на Кенеди, излязъл е от гърдите му и е ранил Конали. Но на филма не се вижда нищо подобно, значи официалната версия не е вярна. Защото иначе излиза, че този вълшебен куршум е танцувал валс.

„Мосад“ разполага с всички материали за убийството в Далас, снимки от околността, топографски чертежи, въздушни снимки, изобщо всичко. На полигона многократно е преповтаряна президентската кавалкада с манекени в цял ръст.

Очевидно са пипали професионалисти. Щом ще използвам такава мощна карабина, на пръсти се броят местата, подходящи за стрелба. Естествено ще застана там, където ще имам най-много време за прицелване, да е близо до мишената, а същевременно да е относително безопасно. След като се вземе всичко това предвид, остават две или три добри места, още повече че са стреляли няколко човека от различни ъгли. Осуалд е поръчал по пощата автоматична карабина „Манлихер-Каркано“, 6,5 мм, с оптичен мерник за четирикратно увеличение. Купил я е по каталог за 21,45 долара, Избрал е също и 38-калибров револвер „Смит и Уесън“. Така и не се разбра дали е стрелял два или три пъти, ясно е само, че е използвал бойни патрони със скорост при изстрела 700 метра в секунда.

По време на симулациите „Мосад“ използваше много по-съвършена техника. Карабините се поставяха на стативи и в избрания момент по високоговорителите се даваше сигнал за огън, а невидим лазерен лъч проследяваше траекториите на куршумите, за да няма никакво съмнение къде са попаднали. Изводът, до който стигнахме, бе, че по всяка вероятност карабината е била насочена към тила на Конали. Дж. Ф. К. е застанал случайно на мушката в последния момент, а може и убиецът да се е поколебал.

Всичко беше само упражнение. Но доказа, че Осуалд не е можел да извърши онова, което му приписваха. Та дори той не е бил професионалист. Погледнете какво е разстоянието до шестия етаж на онази сграда и с какво оръжие е разполагал. Осуалд дори не е подсилил куршумите. Само си е купил карабината. Всеки знае колко време е необходимо, докато се свикне с едно ново оръжие. Официалната версия е просто неправдоподобна.

Все пак имаше един, комуто повярвахме. Той пристигна в първия месец на последния ни срок. Едва ли имаше и метър и шестдесет и пет сантиметра, а отдалеч приличаше на голям квадрат. Веднага щом дойде при нас, рече:

— Името ми не е от значение, но ще ви разкажа нещо от моя живот. Работех с един господин на име Амикан. Отрядът ми се наричаше „Кидон“, а задачата ни бе да ликвидираме шеф от ООП и помощника му в Атина. Споменах за Амикан, защото той беше религиозен човек, метър и деветдесет на ръст и много напомняше трикрилен гардероб.

Говорещият се казваше Дан Дрори, а събитията, които описваше, бяха известни като „ПАСАТ“, успешна операция на „Мосад“ от средата на 70-те в Атина.

Дрори, който явно обичаше работата си, отвори някакво дипломатическо куфарче и каза:

— Този ми харесва — и постави на масата „Парабел“, германски пистолет, подобен на „Лугер“. — И този ми харесва, но не ми позволяват да го нося със себе си. — На масата се появи „Ийгъл“, магнум със собствено въздушно охлаждане, произвеждан в Израел. — Но пък мога да използвам този — добави той и ни показа „Берета“, 22-и калибър. — Предимството му е, че не ти трябва заглушител за него.

После замълча за миг и рече:

— Но това ми е най-любимото от всички. — Със съскане от калъфа си излезе „Стилет“, страховита кама, чието острие се разширяваше към края, а върхът й бе по-остър от игла. — Можеш да я забиеш до дръжката, а когато я изтеглиш, не предизвиква външен кръвоизлив. Плътта се затваря зад нея. Чудесна е, защото може да промуши нечии ребра и да се завърти в раната, така че да разкъса всички кръвоносни съдове. После само я изтегляш.

Накрая ни показа специална ръкавица с две остриета, прикрепени към палеца и показалеца. Той си я сложи и нагласи остриетата — едното се прибираше подобно на швейцарски армейски нож, а другото приличаше на резец за балатум.

После прикрепи към ръкавицата и метален нокът и рече:

— Ето това предпочита Амикан. Хващаш някого за гърлото и само си свиваш ръката. Като ножици е. Реже всичко. А е и безшумно. Много е ефикасно, но не умъртвява моментално. Точно затова Амикан го харесва. Минава време, докато човек умре. Но ако искате да си служите с него, трябва да сте силни физически. Като Амикан.

Веднага разбрах, че нямам желание да се срещна с тоя Амикан. Не беше мой тип.

— Амикан винаги настояваше да носи „ярмулката“ си, тъй като беше дълбоко религиозен. Обаче обикновено работеше сред неприятели, а и работата му изискваше дисекретност, затова не можеше да се движи с „ярмулка“, без да привлича нечии нежелани погледи. Така че той обръсна част от темето си и изтъка „ярмулка“ от коса, за да не събужда излишен интерес.

Когато дойде време да се справят с двамата човека от ООП, Дрори, Амикан и останалите от екипа заминаха за Атина. Откриха адресите им. И двамата имаха апартаменти в града и докато подготвяха някаква задача, не се срещаха помежду си.

По онова време Институтът все още се възстановяваше от неблагоприятния обществен отзвук, последвал събитията в Лилехамер, където загина невинен човек. Новият началник на „Мосад“, Ицхак Хофи, искаше лично да проверява всеки случай, преди да даде разрешение за ликвидация.

Искаше да види жертвите, преди да бъдат застреляни. За по-просто ще наричам шефа от ООП Абдул, а помощника му Саид. След като нашите хора проучиха положението, решиха, че работата не може да се свърши в апартамента на Абдул. Обаче двамата палестинци често се срещаха в един хотел на сравнително оживена улица — обикновено два пъти седмично във вторник и четвъртък. Там идваха и други членове на ООП. Следиха ги повече от месец, преди да вземат някакво решение.

И двамата бяха снимани многократно, а досиетата им минаха през десетки проверки, за да се изключи и най-малката възможност за грешка. Наистина в младежките си години Абдул е бил арестуван в Източен Йерусалим от йорданската полиция, а след израелската окупация досието му е било запазено. Дори се сдобиха с някаква чаша, с която Абдул бе пил в хотела, за да сверят отпечатъците от пръстите му с тези в досието. Човекът бе един и същ, в това нямаше съмнение.

След срещите Абдул потегляше към дома на своята приятелка. Саид тръгваше в друга посока. Пристигаше на срещите небрежно облечен, после за 20 минути се прибираше вкъщи с първа класа на метрото и се преобличаше в по-официални дрехи, преди да излезе отново привечер. Живееше на втория етаж в една двуетажна сграда с общо четири апартамента. Под земята имаше четири гаража. Той паркираше във втория поред, след което влизаше в сградата през главния вход. Гаражите бяха отлично осветени, а точно пред тях имаше една улична лампа.

Абдул се занимаваше повече с политика и не се грижеше много-много за сигурността си. Саид обаче имаше работа с военните. Делеше апартамента си с трима други членове на ООП и поне двама от тях бяха негови въоръжени телохранители. Беше нещо като тайна квартира на ООП.

Улицата пред хотела бе с двупосочно движение и имаше оградка между двете платна. Зоната не бе от най-натоварените, а и пешеходците бяха малко. За посетителите на ресторанта бе отделен специален паркинг, където спираха и Абдул, и Саид. За гостите на хотела имаше отделен паркинг.

Щом прецениха всички факти, Дрори и Амикан решиха да причакат хората след една от срещите в четвъртък.

Точно срещу хотела имаше уличен телефон, а срещу дома на Саид още един. Тъй като Саид винаги напускаше хотела по-рано, планът бе Абдул да се ликвидира веднага щом излезе от хотела, а със Саид щяха да се справят, преди да се е прибрал вкъщи.

Амикан ръководеше групата за Саид. Наредиха му да използва 9-милиметров пистолет и командирът му два пъти провери дали не го е заредил с патрони дум-дум. Известно е, че „Мосад“ ги предпочита, а те искаха да прехвърлят вината за това двойно убийство на една от фракциите в ООП, вместо да запазят нападките или одобрението за себе си.

В уречената нощ от другата страна на улицата, на тротоара срещу хотела, бе паркиран малък фургон. Във фоайето щеше да чака един човек, докато Дрори приближи главния вход откъм паркинга, плътно следван от Ицхак Хофи. Дрори и Хофи трябваше да чакат в колата си, докато ги повикат по портативната радиостанция с уговорения сигнал — това щеше да значи, че е време да тръгват.

Обаче по някаква причина този четвъртък Абдул и Саид излязоха заедно — за първи път, — затова никой не се намеси. Неуспелите ликвидатори безучастно гледаха как двамата се качват в колите си и потеглят.

Следващия вторник екипът отново бе на линия. Този път Саид си тръгна около 21 часа и се запъти към колата си. Хората на „Мосад“ придвижиха своята кола малко по-напред, сякаш току-що пристигаха, и я паркираха. Междувременно Саид потегли.

Две минути по-късно чуха уговорения сигнал от човека във фоайето. Абдул също си тръгваше. Хотелът имаше две врати, една обикновена, а другата въртяща се. „Мосад“ бе залостил обикновената врата, за да принуди Абдул да мине през другата.

Човекът от фоайето мина през въртящата се врата веднага след Абдул и спря пред нея, така че никой друг да не може да го последва. Друг човек стоеше при телефона близо до апартамента на Саид.

Абдул слезе надолу по стълбите и сви наляво към паркинга, където го пресрещнаха Дрори и Хофи. Хофи рече:

— Абдул?

Онзи потвърди. Тогава Дрори го простреля два пъти в гърдите и в главата и той падна мъртъв на паважа. Хофи вече пресичаше улицата, за да се качи във фургона, който бавно се приближаваше. Същевременно предадоха на останалите съобщението:

— С първия е свършено.

Пристъпваха към втория етап на операцията.

Колкото до Дрори, той просто се запъти към страничния паркинг, където се качи в колата си и изчезна. Човекът от фоайето се върна обратно и излезе през задната врата.

Отвън го чакаше друга кола. Всичко стана за около десет секунди. Ако някой външен бе стоял във фоайето, щеше само да види как някакъв човек излиза и после се връща, като че ли е забравил нещо. Тялото на Абдул бе открито цели десет минути по-късно на паркинга.

Когато Саид паркира в своя гараж, Амикан вече чакаше в храстите между двата блока. Уличната лампа беше строшена, но в отразената светлина от гаража Амикан видя, че Саид е взел някого със себе си по пътя. Проблемът се усложняваше, защото не можеше да определи кой от двамата е Саид, затова приближи изотзад и стреля 11 пъти в главите им, ту в единия, ту в другия.

След като се убеди, че и двамата са мъртви, Амикан се оттегли. Главите им бяха станали на решето.

Стрелбата приключи бързо, но се вдигна излишен шум. Амикан използваше заглушител, но счупените стъкла и рикошетите привлякоха вниманието на телохранителите на Саид, които се показаха от балкона на втория етаж. Светлината остана зад тях и те мигаха на парцали, викайки Саид по име. Един от нашия екип, който стоеше непосредствено до сградата, в случай че Амикан има нужда от помощ, се провикна към тях на арабски:

— Слизайте! Слизайте по-бързо! — И те слязоха. Междувременно Амикан и помощникът му пресякоха тичешком улицата, качиха се в колата, където ги чакаше и човекът от телефона, и изчезнаха в нощта…

Много добре си спомням как Дрори описваше операцията, сякаш говореше за някакъв разкошен обяд с приятна компания в скъпо заведение. Никога няма да забравя начина, по който Дрори разказа за двойното убийство. Движеше ръцете си така, като че ли стреляше с пистолет. Беше цяла пантомима. И по мене са стреляли, и сам аз съм стрелял, но изражението на Дрори в онзи миг бе неописуемо. Толкова се беше развълнувал, че чак скърцаше със зъби.

После Дрори отговори на въпросите ни. Някой попита как се чувства човек, когато застреля другиго, но не при самоотбрана или на бойното поле.

— Това беше национална самозащита — отвърна той. — Наистина оня не стреляше по мен, но фигуративно казано, бе насочил оръжието си срещу моя народ. Чувствата нямат нищо общо с това. Между другото не е чак толкова неприятно.

Когато го попитаха какво ли може да е чувствал колегата му Амикан, докато е чакал скрит в храстите да пристигне плячката му, Дрори обясни, че най-вероятно е гледал часовника си, защото е станало късно и е искал да вечеря. Гледал е да свърши по-бързо с работата, за да може да хапне нещо на спокойствие — както и всички други, чиято работа не ги оставя да се нахранят като хората.

Не му зададохме много въпроси след това.

Скоро щяхме да започнем ускорен курс по фотография, за да можем да използваме различните видове камери и да проявяваме филми с помощта на две химически таблетки, поставени в малко хладка вода. Филмът се потапя в разтвора за около 90 секунди, за да не се прояви изцяло, което може да се свърши и по-късно, но все пак да си личи, че снимките са станали. Упражнявахме се също и с различни лещи и как да снимаме през скрити приспособления като ръчни чанти и пр.

Пинкас Майдан, един от тримата новодошли в групата през последния семестър, реши да превърне уроците си по фотография в средство за добра печалба.

Недалеч от „Кънтри-клуба“ има една местност на север от Тел Авив, която се нарича Тел Барбак, разположена е на самия бряг на морето. Там обикновено се навъртаха разни проститутки, които чакаха някой да ги прибере по пътя с колата си и да се позабавлява с тях зад пясъчните дюни. Пинкас реши да вземе апаратурата за нощно снимане и да се скрие зад дюните, където да снима мъжете в компанията на уличниците. Успя да направи някои отлични снимки с висококачественото оборудване и мощните телескопични лещи. Вече знаехме как да проникнем нелегално в паметта на компютъра на полицията, така че Майдан изрови имената и адресите на собствениците само по номерата на колите им и започна да ги изнудва. Обаждаше им се по телефона и им казваше, че разполага с някои компрометиращи материали за тях, които ще останат неизвестни срещу определена сума.

Хвалеше се, че парите били за него като вестници. Той не казваше колко точно е спечелил, но в края на краищата някой се оплака и изворът му пресъхна. Мислех, че ще го изхвърлят от курса. Обаче явно някой реши, че случаят свидетелства за инициативност. Сигурно, ако се оваляш целият в лайната, няма да ти направи впечатление, че нещо друго мирише зле.

Разбира се, според „Мосад“ подобни снимки могат да се окажат мощно средство за вербуване, а може и да не свършат работа. Разказваше се как веднъж висш служител на Саудитска Арабия бил заснет с една курва в леглото, която била инструктирана да застане по такъв начин, че камерата да хване едновременно лицето на човека и самия акт. По-късно „Мосад“ уреди среща със служителя и му показа всички снимки:

— Може би ще се съгласиш да ни сътрудничиш.

Но вместо да се стъписа от изумление и страх, саудитецът изпаднал в екстаз при вида на снимките:

— Прекрасно, прекрасно! — възкликнал той. — Искам по два екземпляра от тези, три от онази, трябва да ги покажа на приятелите си.

Няма нужда да споменавам, че конкретният опит за вербуване пропаднал.

В курса продължихме с изучаването на различните арабски разузнавания. Бъдещите катси трябваше също така да говорят със служители на сигурността по хотелите, за да знаят и тяхната гледна точка. Тъй като често се налагаше да отсядаме в хотели, не биваше излишно да привличаме вниманието на хотелската безопасност — дори да ставаше дума за съвсем незначителни неща. Например, ако прислужничката влезе в стаята и всички млъкнат, това може да й направи впечатление и да събуди нечии подозрения. Обаче ако разговорът продължи свободно, сякаш нея я няма, всичко ще е в реда на нещата.

Имахме и серия от лекции за европейската полиция, за всяка страна поотделно. Анализирахме и проучвахме силните им страни и недостатъците им. Разказваха ни за ислямската бомба и посетихме много военни бази, а също и ядрения завод в центъра за изследвания „Димона“ в пустинята Негев на около 40 мили североизточно от Беершеба. Първоначално твърдяха, че било текстилна фабрика, после „помпена станция“, докато през 1960 ЦРУ не направи въздушни снимки на мястото от самолет U-2 и разбраха, че там има ядрен реактор. Имаше и един по-малък реактор, наречен КАМГ (съкращение от „Кюр Гарни Ле Мачкар“ или помощно средство за ядрени изследвания), в Нахал Сорек, тайна военновъздушна база, южно от Тел Авив. Бях и в двата завода.

Щом тайната излезе наяве през 1960, Давид Бен-Гурион официално заяви, че това е проект за мирно използване на атомната енергия в Израел, макар че само незначителна част от него може да се нарече „мирна“.

През 1986 роденият в Мароко израелец Мордехай Вануну, който бе работил в „Димона“ от 1976 до 1985, преди да замине за Австралия, обяви, че е внесъл тайно камера в подземията и е направил 57 снимки на строго секретното производство, което се извършваше на няколко нива под земята. По онова време там имаше плутоний, достатъчен за направата на 150 ядрени и термоядрени устройства. Също така той потвърди, че израелците са помогнали на Южна Африка при провеждането на ядрения опит в южната част на Индийския океан над ненаселените острови Принц Едуард и Марион.

Поради това Вануну получи 18 години зад решетките за шпионаж след процес при закрити врати в Йерусалим. Той бе заловен от „Мосад“, след като бе отишъл на излет с яхта в Средиземно море заедно с една чаровна агентка на Института. Лондонският „Сънди Таймс“ се готвеше да публикува разказа и снимките на Вануну, но докато се накани, човекът бе упоен с наркотици и изпратен в Израел с наш кораб, където го осъдиха по бързата процедура и го пратиха в затвора.

Всъщност цялото отвличане бе празна работа. Вануну не бе терорист, нито представляваше заплаха, но нещата се подредиха така, че обществеността научи за случая.

Операцията приключи успешно, но „Мосад“ не можеше да се гордее с нея.

Въз основа на личните си наблюдения в завода „Димона“ смятам, че описанието на Вануну е доста точно. Нещо повече: обясненията му също са прецизни. Той заяви, че бомбите се конструират на място и че в случай на нужда ще се използват. Това е вярно. Не е тайна, а в Института дори се говори открито, че помагаме на ЮАР в ядрената им програма. Ние им доставяхме почти цялата военна техника. Тренирахме специалните им отряди. Работили сме ръка за ръка от години. И двете страни смятаха, че трябва да притежават оръжието на апокалипсиса и бяха готови да го използват.

Секретността на „Димона“ беше така строга и по още една причина — ракетите земя-въздух „Хоук“ и „Чапарал“. Когато бяхме на посещение в производствения център на „Хоук“, чухме да казват, че този тип ракети бягали от целта като дявол от тамян. За нищо не ставаха. И все пак по-късно ги продавахме на Иран. Голям майтап падна.

Бъдещите катси бяха запознати и с международната съобщителна система, в частност със средиземноморския канал, който тръгваше от Палермо, Сицилия и се свързваше със сателитите, които предаваха повечето арабски програми. Израел се бе вмъкнал там чрез поделение 8200 и така узнаваше почти всичко, изпращано от арабите.

Другото характерно нещо за курса ни бе тестът по „социометрия“, който се провеждаше на всеки няколко седмици. Трябваше да даваме преценки един за друг в различните категории: колко струват другарите ни в операция, може ли да се разчита на тях, сърдечни ли са, жертвоготовни и т.н. Справях се добре с това, но не беше честно. Резултатите не трябваше да се знаят, а все пак ги научавахме. Ако някой не ти допада, естествено е, че ще го представиш в лоша светлина. И тъй като всеки си имаше кусури, Йоси, Хаим и аз проверявахме тестовете на другите за по-сигурно.

Сега вече бяхме готови за последното упражнение. След по-малко от две седмици щяхме да бъдем пълноправни катси.

8. Здравей и сбогом

Един ден преди началото на последното двуседмично упражнение се обади колегата ми Джери С. Тогава не можех дори да си въобразя огромното значение на това привидно невинно телефонно обаждане.

Джери, по онова време на 32 години, бе американски гражданин. Имаше брада и мустаци, а косата му сивееше. Беше строен и преди да дойде при нас, бе работил като адвокат в частната кантора на Сайръс Ванс, държавен секретар на САЩ по времето на Джими Картър. Бях приятел с Джери независимо от слуховете, че бил хомосексуалист. Веднъж той заяви на всеослушание, че има приятелка, която пристигнала наскоро от Щатите и в момента живеела при него, но трябвало да се връща, защото била женена. Слуховете обаче продължаваха да се носят, защото никой така и не я видя. Джери ми бе гостувал вкъщи много пъти, а и аз му бях на гости. Често му помагах в учебната работа. Като изключим дребните спречквания, с него се разбирах добре. Затова нямаше нищо странно, че ме кани на гости. Каза, че искал само да поговорим и да ми покаже нещо. Отговорих, че няма проблеми, защо не?

Щом пристигнах, той ми поднесе любимото си питие — водка с лед и ягодов сок, приготвен в миксер. Преди да седне, сложи някаква касета във видеото.

— Искам да ти покажа нещо — рече той, — но преди това трябва да знаеш, че разполагам със сигурен източник вътре и отсега нататък ще ми е известно дали ни следят или не. Ще ти казвам винаги кога или къде ни наблюдават. Вече не е нужно да се тревожим.

— Ще бъда искрен с теб, Джери — отвърнах аз. — Не се притеснявам дали ме следят. Всъщност дори ми харесва. Вълнуващо е.

— Слушай — прекъсна ме той. — Казах на Рен Х. (наш съкурсник, който имаше сериозни проблеми с АПАМ) и сега той е много спокоен.

— Не се учудвам. Но според теб на кого правиш услуга?

— Е, все пак трябва да знаеш как точно те следят — отговори Джери малко троснато.

— Окей, Джери, действай тогава — казах. — Не ме интересува. Ако мислиш, че това ще ти е от полза, чудесно. Но съм любопитен. Как се сдобиваш с тази информация?

— Ами онази жена, дето Ицик движи с нея — рече той. — Тя е прословутият номер четири. И аз се виждам понякога с нея, а тя ми дава тия данни.

— Преувеличаваш нещо.

— Знаех си, че няма да ми повярваш, затова просто се отпусни и гледай видеото.

Малко преди това Джери минал покрай дома на Ицик и видял, че някаква жена си тръгва оттам. Привлекателна, с хубав тен, светлокестенява коса и прелестна фигура. Джери я изчакал да се отдалечи и после отишъл у Ицик, чиято съпруга в момента отсъствала. Нищо не споменал за жената.

„Ярид“, групата, която се занимаваше с европейската безопасност, естествено се обучаваше в Израел. Едно от най-добрите упражнения бе да следят някой бъдещ катса.

Подобни групи си служеха с номера, а не с имена и катсите не трябваше да знаят кой какъв номер има. Съобщаваха на „Ярид“ един ден по-рано кого трябва да проследят, точния час и изходната точка. Показваха им и снимка на обекта. Конкретната жена бе известна като № 4.

Джери я бе забелязал от по-рано на едно упражнение и макар и да не знаеше коя всъщност е тя, бе споменал за нея в рапорта си. Но после, когато я видял да излиза от дома на Ицик, направил връзка. Той я проследил до колата й, записал номера и го сверил по-късно в компютъра на полицията. Така разбрал името и адреса й.

Искаше да се възползва от информацията ако не за друго, то поне да опровергае слуховете, които се носеха за него. Също така искаше да знае кой ще бъде следен на всяко ново упражнение, за да не се тревожи излишно за АПАМ. Не бе особено добър в това и имаше намерение да го заобиколи някак си, защото бе много важно за курса. Катсата не може да иде в чужбина, без да е издържал преди това АПАМ.

Апартаментът му бе претъпкан с всички възможни електронни приспособления, имаше също и някакъв внушителен уред за гимнастика, наречен „Солофлекс“. Представляваше пейка и лост, окачен на здрава рамка. Едно от упражненията е да вържеш глезените си със специални гуми, които се закачаха на лоста. После почваш да правиш коремни преси, висейки надолу с главата.

Още едно хитроумно устройство бе камерата, монтирана в малко дипломатическо куфарче — използваше се много често. При нужда можеше да се вземе на заем от Академията. Човек никога не би се усетил, че го снимат с подобно нещо, а и снимките бяха с изключително качество.

Филмът започна с общи кадри от стаята. Пердетата бяха спуснати, но светлината беше достатъчна. В кадър се хващаха част от стената и трапезарията, но центърът се заемаше от тренажора.

В началото Джери и № 4 само си говореха. После взеха да се целуват и да се галят.

— Да се поупражняваме — рече той, щом тя си свали бикините, и я отведе при „Солофлекса“ и привърза глезените й с гумите. После я остави да виси надолу с главата под лоста.

Не можех да повярвам. Мислех си: „Боже мой, това не би могло да е истина.“ Но беше.

Докато тя висеше така, Джери отстъпи назад и разпери ръце като за пред камерата и рече:

— Тъй, тъй!

Ризата й бе паднала над главата и гърдите й се виждаха.

Джери я разсъблече, надвеси се над нея и леко я попривдигна. Отново се целуваха. След това започна да я гали между краката. Малко по-късно и той самият се съблече и в последните няколко минути на филма ясно се виждаше как тя му духа, висейки надолу с главата, а той седи гол на пейката.

— Джери, не е трябвало да я снимаш, за да я накараш и ти сътрудничи — обадих се аз, когато филмът свърши.

— Може би не. Но реших да го използвам само в случай, че откаже да ми помогне. Бива си го, нали?

— Да, в известна степен — отвърнах аз предпазливо.

— Знаеш ли какво се говори за мене в службата?

— Какво, че си хомо ли? — Да.

— Това си е твой проблем, а не мой. Не съм дошъл да те съдя.

Той стана и се премести до мене. Много близо.

— Виж, сега вече разбра, че не съм хомо.

— Джери, защо ми казваш всичко това? — попитах аз, леко изнервен.

— Слушай, харесват ми и двата начина — обясни той. — Мисля, че с теб можем чудесно да се прекараме. По-хубаво, отколкото си сънувал.

— Джери, наистина ли имаш предвид това, което си мисля?

— Надявам се.

Бях много смутен, но вече се ядосах. Станах от кушетката и тръгнах към вратата. Джери ме хвана за рамото и се опита да ме задържи. Тогава ми причерня пред очите. Блъснах ръката му и го ударих с всичка сила. Улучих го в стомаха, никога по-рано не ми се беше случвало така да цапардосам някого. Спуснах се надолу по стълбите и изхвърчах на улицата като тапа. Задъхвах се. Бягах близо 40 минути по целия път до Академията, вероятно четири или пет мили. Не бях в най-добрата форма. Кашлях непрекъснато, но не спирах.

В Академията отърчах направо при Ицик.

— Ицик, трябва да ти кажа нещо — рекох. — Това не може да продължава повече.

— Ела в кабинета ми.

Разказах му цялата история. Не твърдя, че съм му дал най-разбираемото описание на случая, защото се задъхвах и заеквах. Но поне бе достатъчно ясно. Казах му, че Джери е заснел филм как чука приятелката му и че после е предложил същото и на мен.

— Успокой се, успокой се — каза Ицик. — Дай да те откарам до вас.

Благодарих му, но отказах; защото велосипедът ми бе в Академията и предпочитах да се прибера с него.

— Чуй ме сега — рече Ицик. — Разказа ми за станалото. А сега го забрави.

— Какво искаш да кажеш? Да го забравя?!

— Да, да го забравиш. Не искам да чувам повече за това.

— Ама кой стои зад това копеле, че с пръст не можеш го бутна — възнегодувах аз. — Троянски кон ли има?

— Забрави го!

Почти нищо не можех да направя. Не можех да повярвам, че Ицик ме кара да забравя, без дори да провери лично случая.

Той добави:

— И не искам да чуя, че това се е разнесло между останалите. Не казвай нито на Хаим, нито на Йоси, нито на когото и да било друг. Разбираш ли?

— Окей, ще го забравя. Но ще ти предам писмено обяснение и искам копие от него към файл.

— Чудесно, напиши го. Копие към файл означава копие от писмо, което не бива да става достояние на друг освен на адресата. Запечатва се в плик и се изпраща в компютърен файл, където не са отваря. Но получателят трябва да се подпише, че го е прочел и датата се записва. Да предположим, че някой катса уведоми началниците си, че сирийците подготвят нахлуване на следващата седмица, но предупреждението бъде пренебрегнато. После, когато те наистина нахлуят, хората ще питат защо не са знаели. Ако катсата разполага с копие към файл, той просто ще го извади, за дадокаже, че е изпълнил своята част от работата.

По пътя за вкъщи минах през дома на шефа за сигурността Муса М. и му разказах цялата история.

— Трябва да промениш програмата и да изключиш момичето от нея — заявих аз.

— Каза ли на Ицик?

— Да.

— А той какво отговори?

— Да забравя за станалото.

— Мисля, че няма да мога да изключа момичето — сподели Муса, — защото тогава Ицик ще разбере, че си ми казал.

Първата задача, която ни възложиха в началото на последното триседмично упражнение в средата на октомври 1985, беше трите ни групи, всяка от пет човека, да се настанят в своя апартамент. Едните бяха в Хайфа, вторите в Йерусалим, а моята на третия етаж на някаква сграда близо до кино „Муграби“ на пресечката на улиците „Аленби“ и „Бен Йехуда“ в южната част на Тел Авив, мръсен квартал с много проститутки.

Освен Джери в групата ми влизаха Арик, Одед Л. и Мишел. Щом направихме тайника си в бюфета и подготвихме всичко необходимо за работата ни в тайната квартира, получихме паспортите си и ни заведоха на аерогарата. Там трябваше да минем през митническа и паспортна проверка, сякаш току-що пристигахме в Израел. Аз бях с канадски паспорт.

После взех такси от летището до апартамента, проучих района и разбрах къде са уличните телефони. Когато пристигнах в 1 часа следобед, оставаше още много време до обичайната ни среща. (От време на време ни се позволяваше да отскачаме до домовете си, но за това имаше график, защото апартаментът не биваше да остава празен през нощта.) Когато се прибрах в апартамента, сякаш нищо не се бе случило между Джери и мен, само дето знаех, че не мога и с пръст да го бутна, нито пък да се предпазя от него. „Гърбът“ му бе доста як.

Първото ни поръчение бе да идем в хотел „Гранд Бийч“ на пресечката на „Дизенгоф“ и булевард „Бен-Гурион“ точно срещу старата сграда на „Шератон“. Сега тя бе преотстъпена на американците, които строяха самолетни писти в Негев като част от Кемпдейвидското споразумение, според което Израел се отказваше от пистите си в Синай. Наех стая в „Гранд Бийч“ по телефона, а Джери трябваше да се срещне с някакъв човек във фоайето на хотела. Човекът носеше документи в дипломатическо куфарче в багажника на колата си, а ние щяхме да се доберем до него и да преснимаме документите, след което отново да го върнем на мястото му, без никой да забележи.

Вече имахме ключа от колата, която трябваше да бъде паркирана шеста поред надолу от входа на бившия „Шератон“. Оказа се обаче, че е трета, и то точно пред погледа на портиера.

Задачата на Джери бе да говори с човека във фоайето на „Гранд Бийч“, но така, че да ме види, когато влизам с дипломатическото куфарче и се качвам в асансьора. Когато документите бъдат преснимани в хотелската ми стая, всичко трябва да се върне на мястото му. Отпечатъците да се избършат от куфарчето и отново да го отнеса в колата. Щом приключа с това, трябва да дам сигнал на Арик, който на свой ред да се обади на Джери, че може да свършва разговора си с човека. Естествено всичко ставаше без неговото знание.

Единственият проблем в цялата работа бе, че колата беше паркирана на видно място. Затова помолих Арик да извади всичко от портфейла си освен малко дребни пари, които лесно да се виждат, след което да каже на портиера, че го е намерил на земята и иска да го върне на собственика. Така ще отвлече вниманието му, докато тършувам из багажника на колата.

Когато се върнах долу, Арик вече бе научил името на портиера и спешно го повика. Портиерът отиде да види какво става, а аз поставих куфарчето обратно в багажника.

Два часа по-късно се срещнахме в апартамента. Всички мълчахме, но явно нямаше никакви проблеми. Скоро пристигнаха Ицик и Шай Каули. Разказахме в подробности какво се бе случило, но щом млъкнахме, Джери се обърна към Ицик и рече:

— Искам да подам оплакване срещу Виктор заради поведението му.

Бях смутен. Направих каквото се очакваше от мен, а този малък негодник подаваше оплакване. Но Джери продължи:

— Когато Виктор работеше със смърфовете в „Кайсарут“, той доведе някакви африканци в същия този хотел. Той изложи на риск цялата операция, защото действаше на място, където го познават.

— Чакай малко — рекох. — Провеждали сме операции във всеки проклет хотел в тоя град. Обаче хипотетично тази задача се изпълнява в Париж, а там не ме познават в нито един хотел.

Но независимо от това Ицик го изслуша и отбеляза в тефтера си: „Уместна забележка.“

Извърнах се към Каули:

— Шай!

— Виж — продума Каули, — не ме намесвай в това.

На следния ден поисках веднага втората задача. Щеше да ми даде възможността да отсъствам няколко дни от тайната квартира. Вече ми призляваше да стоя заедно с Джери.

Трябваше да се свържа с британски дипломат, който отговаряше за поддържането на военните гробища в Израел (най-вече от Първата световна война). Кантората му се намираше в Рамла, на изток от Тел Авив, непосредствено до голямото гробище, където имаше и клон на британското посолство в Тел Авив. „Шабак“ неколкократно бе наблюдавал как човекът се отбива с колата си от магистралата и снима военните обекти, след което се прибира. Подозирахме, че работи или в британското разузнаване, или е агент на някое друго. В резултат на това „Шабак“ изпрати молба да проучим подробно човека.

Най-напред трябваше да измисля повод, за да се срещна с него. Защо да не използвам отново киното? Взех си стая в хотел „Карлтън“, точно срещу военноморското училище в Тел Авив на улица „Хаяркон“. После отидох при паметника, недалеч от мястото, където през Първата световна война войските на английския генерал Аленби са пресекли река Яркон, за да сложат край на четирите века отоманско владичество в Светата земя. Запомних датите на битките и имената на бригадите и се отправих към друго голямо английско гробище в покрайнините на Хайфа. Там открих един надгробен камък с името Макфий, загинал по онова време.

Представих се за канадец от Торонто с куп визитни картички и обясних, че правя филм за едно семейство, преместило се от Англия в Канада, но един негов член е загинал в боевете за Светата земя. Най-напред се обадих в Рамла и разказах всичко това на някаква жена, християнка от арабски произход. Тя ми каза телефона на моя човек от посолството и аз му позвъних със същата история, дадох му името Макфий, като обясних, че не зная къде е погребан. Добавих, че съм отседнал в хотел „Карлтън“, и предложих да се срещнем. Нямало никакви проблеми.

Разбира се, англичанинът се появи с още един човек и тримата разговаряхме близо час и половина. Дипломатът бе топограф по професия и наистина искаше да ми помогне. Скоро той ми каза къде мога да намеря гроба. Вярваше, че всичко е нормално, и дори обсъдихме заедно възможността да ми помогне при снимките на големите батални сцени, които смятах да правя. Обясних му, че се налага да отсъствам за кратко време, но ще се свържа с него след около месец. Инструкторите ми бяха наредили да не предприемам нищо, след като установя контакт с човека.

Следващото поръчение бе да се свържа със собственика на магазин за сувенири на улица „Саладин“ в Източен Йерусалим. Разучих района, направих снимки със скрита камера и наистина се сприятелих с човека, който бе член на ООП. Ето защо искаха да знаят повече за него.

За следващата ми задача Ицик ме заведе в жилищна кооперация в Тел Авив и каза, че на третия етаж в един от апартаментите е дошъл гост. В срок от 20 минути трябваше да завържа разговор с новодошлия.

— Това е „чуцпах“ — споделих аз.

— 100% „чуцпах“ — утеши ме Ицик.

Ако се изкензаш пред нечия врата и почукаш, за да помолиш за тоалетна хартия, това се нарича „чуцпах“.

Отскочих до близкия магазин и купих две бутилки „Мютон Кадет кларе“. Влязох в сградата и проверих имената на съкооператорите, натиснах наслуки един звънец и обясних, че трябва да предам пакет на някаква жена.

— О, вероятно търсите Дина — каза гласът.

— Дина омъжена ли е? — попитах.

— Не — гласеше отговорът.

Позвъних на вратата на Дина, но за щастие тя не си беше вкъщи. Тогава тръгнах нагоре по стълбите: сградата бе от ония, в които минаваш покрай всяка врата. Щом се качих на третия етаж, където бяха моите хора, извадих една от бутилките вино и я треснах в цимента точно пред вратата на апартамента. Почуках на вратата.

— Ужасно съжалявам — изплаках, когато вратата се отвори. — Трябваше да се видя с Дина, но тя не си беше вкъщи.

Изпуснах, без да искам, бутилката. Бихте ли ми дали нещо, с което да почистя?

Човекът и гостите му ми помагаха. После предложих да изпием заедно другата бутилка и останах с тях още два часа, през което време узнах биографиите и на двамата. Задачата бе изпълнена.

Междувременно групата в Хайфа се занимаваше със силите на ООН за опазване на мира, по-специално с канадците. Канадците бяха разкошна мишена. Много приятелски настроени и приятни хора. В Израел се чувстваха почти като у дома си и изобщо не се притесняваха за разлика от някои арабски страни. Е, нима, ако искаш да се забавляваш, ще идеш в Дамаск?

Имаше няколко канадски „дувшаним“ (буквално меденки, част от сините каски на ООН, които пренасяха съобщения и пратки). Те често ни помагаха, като прекарваха наши пратки през границите. В две от упражненията се налагаше да проникнем в полицейски участъци. Веднъж в главното управление на телавивската полиция на улица „Дизенгоф“, а втория път в отдела за специални разследвания на полицията в Йерусалим. Тамошният ръководител на един от големите отряди за разследване се казваше Зигел. Случаят, по който работеха тогава, се наричаше „Файл Праскова“ („Тик Афарсет“ на иврит).

Когато проникнахме в главното управление, доведохме със себе си „експерт“, който ни каза кои папки да вземем. „Прасковата“ се оказа разследване, свързано с бившия министър по религиозните въпроси, един от най-старите членове на парламента в Израел — Йозеф Бург. Той толкова дълго се задържа на политическата сцена, че хората си разправяха вица за тримата археолози — американец, англичанин и израелец, — които веднъж попаднали на египетска мумия отпреди 3000 години. Когато отворили гробницата, мумията се събудила и попитала американеца:

— Откъде си?

— Америка. Тя е велика страна отвъд океана. Най-могъщата държава в целия свят.

— Никога не съм чувал за нея — рекла мумията и се обърнала към англичанина със същия въпрос. И за Великобритания нищо не знаела. Накрая попитала и израелеца.

— От Израел — отвърнал той.

— А, да, Израел. Чувал съм го. Между другото Бург още ли е министър?

Не зная какво е имало в онзи файл или за какво е бил разследването, но разбрах, че „Прасковата“ е била изискана от самия министър-председател и цялото разследване пропадна поради липса на документация. А дали е засягал Бегин, Перес или Шамир, това не бе от значение. Ако веднъж се сдобиеш с оръжие, няма причина да не го използваш. „Мосад“ винаги го използваше.

Бъдещите катси правеха само няколко подобни упражнения, но хората, които тренираха за „Невиот“, редовно се занимаваха с това. Само трябваше да се избере някое охранявано място. Полицейският участък пасваше идеално.

Тази практика ме притесняваше и веднъж попитах защо правим такива неща, щом те са срещу собствената ни страна. Нали трябваше да работим извън страната, а не на нейна територия.

Орен Риф, когото смятах за приятел, отвърна:

— Когато загубиш нещо, тръгваш да го търсиш там, където си го изпуснал, а не където е по-светло. — С това загатваше за случая с човека, който изтървал нещо в тъмното, но го търсел само из осветените места. Когато го попитали защо търси там, а не където го е загубил, той отвърнал, че не може да вижда на тъмно.

— Затова по-добре млъквай и си гледай работата — завърши Риф, — защото всичко това хич не те засяга.

После Риф ми разказа за дивака, който застанал веднъж на една жп линия. Чул свиренето на идващия влак, но не знаел какво е. Гледал как огромното нещо приближава към него, но никога по-рано не бил виждал влак, затова не се помръднал и бил сгазен. Обаче все пак оцелял и след дълъг престой в болницата се прибрал у дома, където приятелите му устроили тържество. Някой решил да направи чай и сложил чайника над огъня, но щом чул свиренето на парата, дивакът скочил, грабнал една тояга и смазал чайника с нея. Когато го попитали защо постъпил така, оня рекъл:

— Трябва да ви река нещо. Тези неща ги убивайте, докато са още малки!

Тогава Орен ми каза:

— Затова си отвори ушите добре. Спри да свириш като влак. Ще свиркаш, когато станеш по-голям от тези, за който свириш.

Изпаднах в ярост и креснах:

— Цуни ме отзад! — и изхвърчах от кабинета. Мислех, че съм прав.

Когато говорех с другите хора в службата, дребни рибки като мен самия, всички бяха съгласни. Но никой не смееше да си отвори устата, защото искаха да заминат в чужбина и друго не ги интересуваше. Поведение като моето можеше само да ти докара беля. А и бездруго нямаше смисъл.

Завършихме курса в средата на ноември 1985 и най-сетне станахме катси. Трябваха ни три години за това. Атмосферата обаче бе толкова лоша, че дори не го отпразнувахме. Одед не завърши, но стана експерт по съобщенията към отдела за Европа. Авигор също не завърши. Майк Харари му издейства назначение някъде в Южна Америка като инструктор. Мишел отиде в Белгия, а Агаси И. стана свръзка в Кайро. Джери се прехвърли в „Цафририм“ на работа при Аралех Шерф. Последното, което чух за него, бе, че подготвя операция в Йемен за прехвърлянето на някакви евреи в Израел. Хаим, Йоси и аз бяхме пратени във вътрешния отдел за Израел.

Бях завършил много добре курса, но вече имах мнозина влиятелни врагове. Например Ефраим Халеви, шефът на свръзките, който ме нарече „трън в задника“.

Все пак беше предвидено и аз да отида в Белгия, което бе голяма чест — новопостъпил да се присъедини в групата на действащите катси. Това подразни Ицик. В крайна сметка свободните места не бяха толкова много. След като се върнех, щяха да ме държат без работа от три до пет години.

Междувременно бях в екипа на „летящите“ под командването на Рен, докато се наложи той да замине за Египет, за да вербува. Египетската телевизия бе излъчила филм за „Мосад“ с яростни упреци за нас, озаглавен „Човекът със съблазняващите очи“. Голяма част от информацията в него бе достоверна. Обаче вместо да отблъсне зрителите, филмът предизвика наводнение от доброволци, които идваха в посолството с молба да станат наши агенти.

Две седмици след като бях постъпил на работа в отдела за Израел, ми наредиха да изпратя някакъв пакет, пристигнал с полет на „Ел Ал“ от Далечния изток за Панама. Майк Харари ми даде адреса. Отидох в Субуру, за да го взема, но когато пристигнах на летището, с удивление разбрах, че пакетът е с размери 2X4X1,5 метра, опакован в пластмасово фолио и се състоеше от много по-малки части — не можеше да се побере в колата. Повиках камион да го откара в службата за преопаковане и изпращане в Панама.

Попитах Ами Яар какво съдържа.

— Не е твоя работа — рече Яар. — Само го изпрати. На летището пакетът не бе натоварен на панамски самолет, както ми бяха казали преди това, а на израелски военен самолет. Попитах ги да не би да е станала някаква грешка, а те отговориха:

— Не, не. Този самолет е взет под наем от Панама. Беше транспортен „Херкулес“. Щом се върнах в службата, подадох оплакване. Знаех какво изпращаме, не бях толкова глупав. Ние не посредничехме в оръжейния бизнес на Далечния изток. Не можеше да е нищо друго освен наркотици. Попитах защо тогава трябва да използваме израелски самолет и ми казаха, че командващият панамските военновъздушни сили е Харари, така че какъв е проблемът?

Бяха ме подслушали на обяд и в службата, че се оплаквам, защото поддържаме Харари в тази му дейност. Разбира се, имаше и кутия за жалби, където човек можеше да подаде оплакването си и компютърът автоматично го препращаше в службата за вътрешна безопасност. Оплаках се официално. Проблемът обаче при този канал е, че високопоставените служители имат достъп: така Харари се е добрал до него.

Това препълни чашата на търпението. Отново бях засегнал Харари. От самото начало нещата между нас двамата не потръгнаха добре. Не се харесахме.

По онова време стана един случай, който доведе до изпращането ми в Кипър. Не очаквах да изпратят мен, но Ицик настояваше. Това ме изненада много, но бях и не по-малко радостен.

Задачата ми бе да се представя за посредник в операция, която вече бе в ход. Не знаех подробности, освен че трябва да се срещна с някакъв човек, с когото да подготвя канал за пренасянето на експлозиви в Европа. Дори името му ми бе неизвестно. Беше европеец, а в Кипър дошъл като свръзка на ООП и същевременно въртеше търговия с оръжие. Целта ни бе да ударим с един куршум два заека. Клиентите на човека също бяха търговци на оръжие и преценихме, че ако успеем да ги подведем, те ще решат, че виновна е някоя от по-войнствените фракции на ООП.

Трябваше да се уверя, че замесените лица ще се срещнат в Брюксел, за да получат пратката. Избрахме Брюксел, защото експлозивите и детонаторите бяха изпратени от главната квартира на „Мосад“ в Тел Авив до седалището на Европейската общност в Брюксел по дипломатическата поща. Поради специфичния си статус дипломатическата поща за Брюксел бе често претоварена.

Купувачите бяха търговци на оборудване от Белгия и Холандия. Целта ни бе, след като ги обвържем със сделката, да предизвикаме полицейско разследване в родните им страни и да си получат заслуженото от своите. Естествено полицията искаше доказателство. „Мосад“ доставяше доказателството без знанието им.

В част от плана влизаше и Мишел заради перфектния си френски. Той трябваше да се обажда в полицията от време на време и да им подхвърля по нещо, докато пратката пристигне на място.

Бях отседнал в хотел „Сън Хол“ с изглед към пристанището в Ларнака. Оборудването трябваше да се пренесе в Белгия и да се остави в някаква кола. У мен бяха ключовете, които следваше да предам на хората в Кипър и да им кажа къде точно да намерят колата. Искаха да се срещнат с мен в „Бътърфлай Хил“, но аз настоях да предам ключовете в моя хотел.

Белгийската полиция ги залови на място точно когато идваха да приберат колата, в това число и човека, комуто бях дал ключовете. Това стана на 2 февруари 1986. Конфискуваха повече от 100 кг пластични експлозиви и 200 или 300 детонатора.

След това бях готов да се връщам обратно вкъщи. Не осъзнавах, че всъщност са ме изпратили в Кипър с друга цел — част от операция, за която знаех съвсем малко от служебния компютър.

Новите нареждания бяха да остана в хотела и да чакам телефонно обаждане от човек на „Месада“, който наблюдаваше летището в Триполи, Либия. Вълшебното съобщение бе: „Пилетата изхвърчаха от полога.“ Щом чуех това, трябваше да включа автоматично устройство, което на всеки 15 секунди да повтаря: „Пилетата изхвърчаха от полога.“ Това щеше да се улови от безпилотен катер, стоящ наблизо, и да се предаде в израелските военновъздушни сили, който на свой ред да изпратят изтребители, за да принудят излетелия либийски „Гълфстрийм II“ да кацне в Израел.

Въпросните „пилета“ бяха някои от най-опасните и търсени терористи от ООП, по-специално: Абу Халид Амли, Абу Али Мустафа, Абдул Фатах Гамен и Араби Ауад Ахмед Джабраил от главното командване на Организацията за освобождение на Палестина. Джабраил извърши отвличането на кораба „Акиле Лауро“ и толкова бе наплашил американския полковник Оливър Норт, че последният пръсна маса пари, за да си осигури охрана на дома.

Държавният глава на Либия Моамар Кадафи бе свикал тридневна среща в Триполи на така нареченото Обединено командване на революционните сили на арабската нация с представители от 22 палестински и други арабски организации. Проведоха я в неговата крепост — казармите „Баб ал Азизия“. Кадафи протестираше срещу морските маневри на Съединените щати около бреговете на Либия и делегатите одобриха създаването на ескадрони на смъртта за самоубийствени нападения срещу американски цели на и извън територията на Щатите, ако последните нахлуят в Либия или в която и да е друга арабска държава.

Естествено „Мосад“ следеше мероприятието. И естествено палестинците подозираха това. Разнесе се слух, че висшестоящите представители на ООП възнамеряват да отпътуват рано сутринта и през югоизточния бряг на Кипър да кацнат в Дамаск. „Мосад“ разполагаше с двама агенти, които не се познаваха — нещо съвсем обичайно. Те чакаха на телефона. Единият наблюдаваше летището. Щом видеше, че хората се качват на самолета и излитат, той трябваше да съобщи на другия, който да телефонира в моя хотел. От мен се очакваше само да включа предавателя.

Бях пристигнал в Кипър под името Джейсън Бъртън. До острова ме докара израелски брегови катер, а в пристанището влязох с частна яхта. Паспортът ми обаче носеше печата на митницата на аерогарата.

Беше студено и ветровито и наоколо не се мяркаха много туристи. Обаче в моя хотел бяха отседнали група палестинци. Щом приключих с първата си задача, ми оставаше само да изчакам телефонното обаждане. Нямах какво толкова да правя. Можех да излизам от стаята си, но не и от хотела, затова просто помолих на рецепцията да ми предадат съобщенията, където и да се намирам в хотела.

Беше вечерта на 3 февруари 1986, когато забелязах човека във фоайето. Беше облечен много добре, носеше очила със златни рамки и три масивни пръстена на дясната си ръка. Имаше козя брадичка и мустаци и изглеждаше на около 45. Черната му коса бе започнала да сивее. Носеше скъпи кожени обувки и отлично ушит вълнен костюм от най-високо качество.

Той седеше във фоайето и разглеждаше някакво арабско списание, но забелязах, че вътре е сгънал брой на „Плейбой“. Знаех, че е арабин, и усещах, че се смята за важен. Помислих си, е, по дяволите, и бездруго нямам какво да правя, и реших да го заговоря.

Пристъпих направо. Приближих се до него и казах на английски:

— Имате ли нещо против да разгледам тази в средата?

— Моля, не ви разбрах? — отвърна той на английски с ужасен акцент.

— Ами госпожицата. Момичето в средата.

Той се засмя и ми я показа. Представих се за английски бизненесмен, който е прекарал по-голямата част от живота си в Канада. Завърза се много приятен разговор и скоро решихме да обядваме заедно. Човекът бе палестинец и живееше в Аман и „също като мен“ се занимаваше с международна търговия. Обичаше да си пийва, така че след като похапнахме, отскочихме до бара, където той здравата се наля.

Междувременно изразих силното си одобрение за палестинската кауза. Дори споменах, че съм изгубил много пари с една пратка за Бейрут, която изчезнала по време на войната.

— Мръсните израелци — додадох аз.

Човекът непрекъснато разправяше за търговските сделки, които въртял в Либия, и накрая, подтикнат от алкохола и очевидната ми благонадеждност, заяви:

— Утре ще накараме израелците да ядат лайна.

— Страхотно. И как смятате да го направите?

— Научихме от сигурен източник, че Израел следи срещата с Кадафи. Ще им изиграем един номер на летището. Израелците си мислят, че всички онези големи клечки ще се качат заедно на самолета, но не е така.

С мъка запазих самообладание. Разбира се, от мен не се очакваше да се свържа с някого, но беше наложително да сторя нещо. Накрая към 1 часа след полунощ оставих „приятеля“ си и се върнах в стаята, за да телефонирам по спешност. Исках да говоря с Ицик.

— Не можете да се свържете. Зает е.

— Но аз трябва да говоря с него. Спешно е. Свържете ме тогава с шефа на „Цомет“.

— Съжалявам, и той е зает.

Вече се бях легитимирал като катса с кодовото си име, но просто невероятно, не искаха да ме свържат. Тогава позвъних в дома на Аралех Шерф, но го нямаше там. Най-сетне позвъних на един приятел от морското разузнаване и поисках да открие къде са се събрали шефовете. Бяха в една от квартирите на поделение 8200, във военновъздушната база в Галилея.

Разбира се, Ицик се обади:

— Защо ме търсиш тук?

— Слушай, цялата работа е капан. Онези няма да се качат на самолета.

— Откъде знаеш?

Обясних му, но Ицик рече:

— Прилича ми на ЛАП (психологическа война). Освен това ти не си упълномощен да влизаш в контакт.

— Това не е от твоята компетентност — отвърнах аз. Вече си крещяхме. — Защо издребняваш? Непростимо е!

— Слушай, знаем какво трябва да правим. Ти си гледай твоята работа. Освен ако не си я забравил.

— Не съм. Но искам да се отбележи, че съм ви предупредил.

— Окей. А сега си гледай работата.

Не можах да мигна през тази нощ, но към обяд на следния ден съобщението дойде. „Пилетата изхвърчаха от полога.“ За нещастие на „Мосад“ те не бяха. Все пак предадох съобщението, след което незабавно напуснах хотела, отидох на пристанището и се качих на частната яхта, която ме откара до бреговия катер. Така се върнах в Израел.

Същия ден, 4 февруари, израелците принудиха частния самолет да кацне във военновъздушната база „Рамат Давид“ близо до Хайфа. Но вместо хората от ООП деветимата пътници бяха дребни сирийски и ливански чиновници, което предизвика международен скандал за „Мосад“ и Израел. Четири часа по-късно те ги освободиха, но преди това Джабраил свика пресконференция и обяви:

— Нека целият свят знае, че никой не трябва да пътува с израелски и американски самолети. От този ден нататък кръвта на хората, които пътуват с такива самолети, ще лежи на собствените им глави.

В Дамаск сирийският министър на външните работи Фарук ал Шараа поиска свикването на извънредно заседание на Съвета за сигурност на ООН. То беше проведено незабавно още същата седмица, но САЩ наложиха вето на решението, заклеймяващо действията на Израел. В Сирия генерал-майор Хикмат Шехаби, началник на генералния щаб на армията, заяви:

— Ще отговорим на това престъпление, като дадем на тези, които го извършиха, урок, който те никога няма да забравят. А начина, времето и мястото ще изберем ние.

Кадафи оповести нареждането, което е дал на своите военновъздушни сили — да принуждават всички израелски самолети, летящи над Средиземно море, да кацат в Либия, за да ги претърсват за „израелски терористи“. Либия обвини също така Шести американски флот за участието му в операцията.

Охуленият министър-председател Шимон Перес обясни пред Кнесета и комисията по външните работи, че е била подадена информация за много опасен член на ООП, който е бил на борда на самолета.

— Решихме, че това трябва да се провери. Източникът на информацията се смяташе за достоверен и имахме всички основания да принудим самолета да кацне… За съжаление това се оказа грешка.

Министърът на отбраната Ицхак Рабин добави:

— Не намерихме това, което търсехме.

Докато ставаше всичко това, аз все още бях на борда на катера на път за вкъщи. Скоро узнах, че „Мосад“ прехвърля отговорността върху мен и за да са сигурни, че няма да присъствам и да се защитя лично, наредиха на капитана на катера, когото познавах още от службата си във флота, да симулира повреда в двигателя на около 11 мили от Хайфа.

Когато машината замлъкна, си пиех кафето. Попитах капитана какво става.

— Казаха ми, че имало повреда в двигателя — отвърна той.

Останахме там два дни. Не бях упълномощен да използвам радиото. Всъщност капитанът бе командир на цяла група от 11 брегови катера, но го бяха избрали специално за целта. Предполагам, решили са, че мога лесно да подмамя някой по-неопитен.

Този капитан не беше от плашливите. Беше си заслужил името години по-рано, когато в една мъглива вечер видял на екрана на радара някакво неясно петно. Явно нещо в техниката му не е било в ред. Можел е само да предава, но не и да приема. Тъй като сянката се приближавала все повече и повече, той изпратил предупреждение:

— Спри или ще стрелям!

Тъкмо когато бил готов да стреля с малкото зенитно оръдие на бака на катерчето си, от мъглата се показал гигантският корпус на американския ядрен самолетоносач „Нимиц“ и го осветил с мощните си прожектори. Секунди му оставали, докато открие огън. Котвата на „Нимиц“ била по-голяма от целия брегови катер. Голям майтап падна покрай този случай.

Обаче никой не бе в настроение да се смее след принудителното кацане на либийския самолет — освен арабите и палестинците. Когато най-сетне стъпих на брега, Орен Риф ми каза:

— Този път наистина се осра.

Опитах се да му обясня какво всъщност се е случило, но той ме прекъсна:

— Изобщо не искам и да зная.

Непрекъснато се опитвах да говоря с Наум Адмони, шефа на „Мосад“, но той не пожела да се срещне с мен. Тогава шефът на отдел „Кадри“ ми каза, че щели да ме уволнят. Препоръча ми сам да си подам оставката. Обясних му, че нямам намерение да напусна, а Арнон рече:

— Окей, ще си получиш своето.

Отидох при Риф и му казах, че все още искам да говоря с Адмони, а той отвърна:

— Той не само че не иска да разговаря с теб, но не желае да му се пречкаш по коридорите или в асансьора. А ако се опиташ да го спреш извън сградата, ще прецени това за нападение над личността му.

С една дума, щеше да нареди на телохранителите си да ме застрелят.

Говорих с Шерф, който каза, че с нищо не може да ми помогне.

— Но това е скалъпена работа — възразих аз.

— Няма значение — отговори Шерф. — Нищо не можеш да направиш.

И така се отказах. Беше последната седмица на март 1986 година.

На следващия ден един приятел от флота ми позвъни, за да ме пита защо папката ми е извадена от лавицата, където обикновено стоят, така че служителите на „Мосад“ да не бъдат викани в запас. (Повечето хора в Израел отслужват запас 30, 60 или 90 дни в годината. В това число влизат неомъжените жени и всички мъже на възраст до 55 години. Колкото е по-висок чинът, толкова повече е службата.)

Обикновено, когато някой напусне „Мосад“, папката му се връща при другите, но със забележка, че този човек не трябва да участва в бойни действия, защото знае твърде много. И така моят приятел, абсолютно сляп за вътрешните проблеми, се чудеше защо папката е преместена. Предположи, че е направено по моя молба, защото обикновено минаваха пет или шест месеца след напускането на „Мосад“, докато папката се премести.

Един ден бях излязъл. Като се прибрах, ме чакаше още по-лоша новина — към папката било дадено и нареждане да ме прехвърлят като свръзка в армията в Южен Ливан, което бе равнозначно на смъртна присъда за бивш служител на „Мосад“.

Прецених, че нещата са отишли твърде далеч. Затова говорих с Бела, опаковах си багажа и взех първия чартърен полет на „Тауър Еър“ за Лондон, а после с „ТИА“ до Ню Йорк. Няколко дни по-късно отидох да видя баща си в Омаха.

Един ден след моето заминаване в дома ми в Тел Авив се получила повиквателна за армията. Обикновено за това са необходими 60 дни и още 30 за подготовка.

Бела взела заповедта. Но на следващия ден се обадили по телефона, за да ме търсят за набора. Защо още не съм се явил пред комисията. Тя обяснила, че съм извън страната.

— Как е възможно? — зачудил се служителят. — Та той не е получил разрешение от армията.

Всъщност бях получил. Е, не точно от армията. Сам си бях изготвил разрешително, подпечатах си го и изхвърчах от „полога“.

Отидох във Вашингтон за няколко дни с намерение да говоря със свръзката на „Мосад“. Но не сполучих. Никой не ми отговори, а пък аз не исках да издам къде се намирам. После и Бела дойде във Вашингтон, а двете ни дъщери заминаха за Монреал. Накрая се установихме в Отава.

Не съм сигурен, че проблемът ми е бил само в това, че много говорех. Бяха ме използвали за изкупителна жертва и ме бяха изхвърлили. Случват се такива неща.

Но помните ли онзи палестинец в Кипър, който ми разказа за капана? Той ми каза нещо още по-странно. Сподели, че имал двама приятели, които говорели иврит като родени израелци. Араби, израснали в Израел, които се занимавали с разузнаване в Европа, сякаш били от израелските служби за сигурност, и вербували израелци, за да им помагат в изготвянето на учебници за обучение на саботажни групи. Това е залъгалка. Всичко, което са правили, е да събират информация — да карат израелците да говорят свободно, както обичат да правят, когато смятат, че са сред свои. Когато споменах това на неколцина приятели в службата, те ми казаха, че съм полудял, че това не можело да е истина, а и бездруго не бивало да излиза наяве, защото щяло да предизвика скандал. Попитах ги защо мислят така, та нали трябва да предупредим хората за тази опасност. Те обаче бяха на обратното мнение.

Палестинецът вероятно говореше така открито с мен защото знаеше, че е късно през нощта и остава съвсем малко време до началото на операцията: бяхме в един бар в Ларнака и какво ли толкова бих могъл да предприема? Наистина нашият агент в Триполи е видял как големците от ООП се качват в самолета. Не е видял обаче как слизат зад един хангар, докато самолетът се е насочвал към пистата за излитане.

Трябваше да ме оставят да довърша докрай операцията с онзи арабин. Очевидно той знаеше доста неща. Но не ми дадоха тази възможност. Ако нещата бяха нормални, никога нямаше да оставят лични дрязги да надделеят над обаждането на един катса. Можехме да си спестим този скандал и дори да скроим същия номер на враговете си.

На всичкото отгоре този ход можеше да се предвиди.

Та нали онези хора бяха изплашени до смърт от нас. А ние вярваме, че петима от тях ще се качат на един и същи самолет, за да ги хванем накуп? Те всички разбираха от конспирация, имаха страшно много опит и бяха хитри. Лесно можеше да се допусне, че става въпрос за капан. Още повече, че „Мосад“ не се нуждаеше от някакъв си посредник в Кипър, за да предаде съобщението. Трябвала им е изкупителна жертва и точно такава се оказах аз.

Проблемите ми бяха започнали още докато бях кадет, но инструкторите ми се надяваха, че с времето ще се приспособя по-добре към системата. Ставах за тази работа и ми възлагаха много надежди. Освен това не всички бяха срещу мен, затова трябваше да мине известно време, докато преценят, че нося повече неприятности, отколкото полза. Може би случаят с Джери препълни чашата на търпението им. Явно неговият човек бе страшно влиятелен — за мое нещастие.

Очевидно „Мосад“ не харесва хора, които критикуват системата или искат да я променят. Предпочитат се тези, които безропотно я приемат такава, каквато е и дори я използват в своя изгода. Никой няма да им възрази, докато не започнат да клатят лодката.

Но дори и така узнах много през времето на усиленото ми обучение и кратката си кариера на катса. Водех си дневник и събирах подробна информация за различните операции на „Мосад“.

Голяма част от учебните дисциплини се водеха от хора, взимали лично участие в операциите на „Мосад“. Изучавахме ги до най-дребните детайли, репетирахме, докато всяка подробност ни станеше ясна. В допълнение свободният достъп, който имах до компютъра на „Мосад“, ми помогна да си съставя пълна картина за организацията и дейността й. Предстои ви да прочетете много за нея и вероятно ще ви е за първи път.