Мосад (По пътя на измамата)

Епилог

На 8 декември 1987 година израелски камион се сблъска с няколко фургона в Газа. Загинаха четирима араби, а 17 други бяха ранени. Инцидентът разпали бурни протести още на следващия ден, защото упорито се носеше мълвата, че злополуката е умишлено отмъщение за смъртта на израелски държавен служител на 6 декември в Газа.

Демонстрантите затвориха пътищата с барикади от горящи гуми. Замеряха израелските войски с камъни, железни пръти и коктейли „Молотов“. На 10 декември размириците се разпространиха и в бежанския лагер „Балата“ близо до град Наблус на Западния бряг.

Два дни по-късно група палестински младежи изскочиха от джамиите по време на петъчните молитви в Газа и се вкопчиха в улични стълкновения с израелските войници. В престрелката загинаха още трима араби. След това израелските войски нахлуха в болницата „Шифа“ в Газа, удряха докторите и сестрите, които се опитваха да защитят пациентите си, и арестуваха дузина ранени араби.

Започваше интифадата.

На 16 май 1990 година шведският клон на фонда „Спасете децата“ с финансовата подкрепа на фондацията „Форд“ разпространи доклад от 1000 страници, в който обвиняваше Израел за „жестоко дискриминационно и нечовешко“ насилие над палестинските деца. Твърдяха, че между 50 и 63 000 деца са били в болници с леки наранявания, а 6500 от тях с рани от огнестрелно оръжие. Голяма част от убитите деца не са хвърляли камъни, когато са били застреляни от войниците, а 1/5 от случаите недвусмислено показват, че са станали жертва или в домовете си, или в непосредствена близост до тях.

Интифадата е в пълната си сила и няма никакви признаци, че идва краят й. Според „Асошиейтед прес“ израелците са убили 722 палестинци до юли 1990. Над 230 са загинали от ръката на палестински радикални елементи, а жертвите на Израел възлизат на 45 души.

През 1989 година Израел изпрати 10 000 войници в Газа и Западния бряг за опазването на реда и сигурността там. В началото на април 1990 броят им бе намалял на 5000.

На 13.11.1990 година „Уолстрийт джърнъл“ публикува израелско банково проучване, според което размириците през последните две години са стрували един милиард долара загуба на брутен национален продукт и още 600 милиона разходи за поддържането на армията, изпратена да потуши интифадата.

На 146-те квадратни мили на ивицата Газа живеят повече от 600 000 палестинци. Около 60 000 от тях отиват всеки ден на работа в Израел, която е ниско платена и тежка, а вечер трябва да се прибират обратно по домовете си, защото им е забранено да остават през нощта.

На 16.III. 1990 г. Кнесетът на Израел свали правителството на министър-председателя Ицках Шамир с 60 срещу 55 гласа. Това бе първият случай, когато израелско правителство получава вот на недоверие. Причината бе, че Шамир отхвърли плана на САЩ за започване на израелско-палестински преговори.

На 7 юни Шамир и неговият десен блок „Ликуд“ сформираха коалиция с някои дребни партии, с което спечелиха мнозинството в Кнесета с два гласа. Това позволи на Шамир да продължи политиката си на нови селища в спорните области, без да иска мнението на палестинците. Политическите наблюдатели единодушно определиха новото правителство като най-ултрадясното в цялата история на Израел.

На 15.XI.1988 г. в края на четиридневното съвещание на Палестинския национален съвет в Алжир (това беше неофициалният парламент в изгнание на ООП) бе провъзгласена независима палестинска държана. Освен това съветът за първи път призна резолюцията на ООН за правото на съществуване на Израел.

Международното отношение към Израел не бе твърде ласкаво след продължилите с години размирици. Независимо от усилията на израелските държавници да опровергаят информацията, идваща от Западния бряг и Газа, телевизията често излъчваше кадри на войници, които биеха и стреляха по невъоръжени палестински младежи, така че и най-твърдите поддръжници на израелската политика в чужбина започваха да негодуват.

Три дни след като Шамир получи вот на недоверие, бившият американски президент Джими Картър замина на посещение в района и заяви:

— Размириците се подклаждат отчасти от самите израелски войници, които не признават достойнството на палестинците, разрушават домовете им и ги разстрелват без съд и присъда.

Едва ли има семейство на Западния бряг, което да е без някой роднина, хвърлен в затвора от военните власти — добави Картър.

Израелските данни показват, че между 15 000 и 20 000 палестинци са били ранени, а 50 000 арестувани поне веднъж. Около 13 000 от тях все още са зад решетките.

На 12.IV.1990 г., в навечерието на Великден, група от 150 запалени еврейски националисти се нанесе в свободната сграда в центъра на християнския квартал в Йерусалим, известна като Странноприемницата на св. Йоан. Странноприемницата е в непосредствена близост с Църквата на Светата гробница, почитанаот християните като мястото, където е бил погребан Исус Христос. Това беше груб опит за провокация на християнската общност.

В продължение на десет дни израелското правителство отричаше участието си в събитието. Най-сетне признаха, че групата е получила от тях 1,8 милиона долара, т.е. 40% от наема на сградата.

Сенаторът Робърт Доул, който бе на обиколка в Израел, заяви в свое интервю, че огромната финансова помощ на САЩ за Израел трябва да бъде чувствително редуцирана, за да се подсилят фондовете за развиващите се демокрации в Източна Европа и Латинска Америка.

На 1.III.1990 г. държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър потвърди намерението на администрацията на Буш да отклони част от помощта на Съединените щати за Израел и други страни към новите демокрации. Шамир бе дълбоко възмутен от факта, че Бейкър обеща заем от 400 милиона долара за Израел с изричното условие да се прекрати създаването на нови селища в окупираните територии.

Може би най-добрата илюстрация за настроението на дясното крило в Израел е забележителният случай с равина Моше Левингер, лидер на крайно дясното движение на еврейските заселници. През юни 1990 той получи шест месеца зад решетките за небрежност: бе застрелял арабин.

На 7.X.1988 г. Левингер минавал с колата си през Хеброн, когато някой хвърлил камък по нея. Той изскочил от колата и взел да стреля напосоки, при което убил собственика на някаква бръснарница, арабин. На едно от съдебните заседания Левингер влезе в залата с високо вдигната пушка и заяви, че е имал „привилегията“ да застреля арабина. След прочитането на присъдата Левингер бе отнесен до затвора на раменете на възторжена тълпа.

Равинът Моше Цви Нерия, директор на известното религиозно училище „Бнай Акива Яшийва“, изнесе лекция в защита на Левингер:

— Много мисъл не е нужна, дошло е време да се стреля.

Юристът Хаим Коен, бивш съдия от Върховния съд на Израел, сподели:

— Днес нещата се развиват така, че ме е страх да си помисля какво може да стане утре. Не бях чувал някой да е съден за небрежност, след като е застрелял хладнокръвно човек. Сигурно съм с остарели схващания.

Интифадата и последвалият срив на морала и човечността са пряк резултат от мегаломанията на „Мосад“. Оттук тръгва всичко. Чувството, че можеш да постъпиш както си искаш, с когото си поискаш, само защото е във властта ти.

Израел е в голяма опасност. Тези неща не се контролират. Продължават побоищата над палестинци, а Шамир казва:

— Те ни карат да бъдем жестоки. Принуждават ни да нараняваме деца. Не са ли отвратителни?

Ето това става, след като всичко е потънало в секретност от години; след като в сила е принципът „ние сме правите и ще бъдем правите на всяка цена“, а държавните служители умишлено се дезинформират и насилието и измамата са норми на поведение. Та нали мотото на „Мосад“ започва с „Чрез измама“?

Заразата започва от „Мосад“ и през правителството плъзва надолу в израелското общество. Има много хора, които се изправят срещу това, но никой не чува гласа им. И с всяка стъпка надолу пътят става по-стръмен, а връщането по-трудно.

Най-страшното проклятие в „Мосад“, което някой катса може да отправи към друг, е простото пожелание:

— Дано да прочета за теб във вестника!

Може би само така ще се променят нещата.