Мосад (По пътя на измамата)

ПрологОперация „Сфинкс“

Бутрус Ебен Халим нямаше вина, че бе зяпнал жената. В крайна сметка тя беше апетитна блондинка, свикнала да носи тесни панталони и ниско изрязани блузи, разкриващи от нея точно колкото да накара всеки мъж да пожелае останалото.

Тя се появяваше на неговата автобусна спирка във Вилжюиф, южните покрайнини на Париж, всеки ден през последната седмица. Там спираха само два автобуса — местният и междуградският за Париж. Нямаше как да не бъде забелязана измежду малцината редовни пътници. Всъщност това бе и целта, макар че Халим не го знаеше.

Беше август 1978 г. Нейният маршрут, както и неговият, явно не се променяше. Тя стоеше там, когато Халим идваше и се качваше на автобуса си. Малко по-късно пристигаше някакъв светлокож, синеок и изискано облечен мъж с двуместно червено ферари ВВ-512 и качваше блондинката, а после изфирясваха бог знае накъде.

Халим бе иракчанин. Жена му Самира не можеше повече да понася нито него, нито ужасния живот, който водеха в Париж. Може би именно поради това той прекарваше по-голямата част от самотното си пътуване в мисли около жената от спирката. Време поне не му липсваше. Халим нямаше намерение да приказва с когото и да било по пътя. Иракското контраразузнаване му бе наредило да отива до работата си по заобиколен път и често да сменя маршрута си. Единствените места, през които той винаги минаваше, бяха автобусната спирка близо до дома му във Вилжюиф и станцията на метрото в гарата „Сен Лазар“. Там Халим хващаше влака до Сарсел на север от града, където работеше върху строго секретния проект по създаването на ядрен реактор в Ирак.

Един ден вторият автобус дойде преди ферарито. Жената хвърли поглед надолу по улицата, но колата я нямаше, тогава тя сви рамене и се качи в автобуса. Този на Халим бе временно забавен от дребен „инцидент“ две сгради по-надолу, където някакво пежо спря пред него.

Малко по-късно пристигна ферарито. Шофьорът се огледа за момичето, а Халим, разбирайки какво е станало, се провикна на френски, че тя се е качила в автобуса. Мъжът изглеждаше объркан и проговори на английски, при което Халим му повтори същото и на този език. Човекът поблагодари и го попита накъде отива. Халим отвърна, че трябва да стигне до станцията „Мадлен“, недалеч от „Сен Лазар“, и шофьорът Рен С., който се представи на Халим с името Джек Донован, отговори, че и той пътува в същата посока, и му предложи да го откара.

„Защо не“ — помисли си Халим, докато се наместваше по-удобно на седалката.

Рибата се хвана на кукичката. И ако късметът не изневереше, се очертаваше добър удар за „Мосад“.

Операция „Сфинкс“ завърши зрелищно на 7 юни 1981 година, когато доставените от САЩ израелски бомбардировачи унищожиха иракския ядрен комплекс Тамуз 17 (или Осирак) при Туейта, непосредствено до Багдад, след дръзка атака над вражеската територия. Но това стана едва след години на международни интриги, тънка дипломатическа игра, диверсии и политически убийства, с които „Мосад“ успя да забави изграждането на обекта, въпреки че не можа да го спре.

Израел бе пряко засегнат от този проект още от момента, когато Франция подписа споразумение да създаде за Ирак (тогава втория й по важност доставчик на нефт) център за ядрени изследвания. Това се случи в разгара на енергийната криза през 1973 година. Кризата рязко увеличи интереса към ядрената енергия като алтернативен източник и страните, които произвеждаха подобни технологии, драстично увеличиха продажбите си в чужбина. По това време Франция искаше да продаде на Ирак 700-мегаватов ядрен реактор с индустриално предназначение.

Ирак непрекъснато подчертаваше, че центърът за ядрени изследвания е построен изцяло за мирни цели, главно за да осигурява електричество за Багдад. Обаче Израел основателно се страхуваше, че там ще се произвеждат ядрени оръжия, които в една бъдеща война ще се насочат срещу него самия.

Французите бяха съгласни да доставят 93-процентов уран за два реактора, който бе получен във военния завод за обогатяване на руда в Пиерлат. Франция трябваше да продаде на Ирак на четири партиди общо 70 кг обогатен уран, достатъчен за създаването на четири ядрени заряда. Тогавашният президент на САЩ Джими Картър се бе противопоставил на този атомен трансфер, впрочем главното му постижение в областта на външната политика, и американските дипломати усилено сновяха между французи и иракчани, за да ги накарат да променят плановете си.

Дори и от френска страна започнаха да се досещат за намеренията на Ирак, когато тази страна отхвърли под най-плосък предлог идеята да се замести обогатеният уран с по-малко опасно гориво, наречено „карамел“: вещество, от което можеше да се добива атомна енергия, но не и атомни бомби.

Ирак бе твърд като диамант в позицията си. Сделката си е сделка. През юли 1980 година на една пресконференция в Багдад силният на деня Саддам Хюсеин се подигра с тревогата на Израел с думите, че преди години ционистките кръгове в Европа смятали арабите за диви и нецивилизовани хора, които можели единствено да препускат на камили из пустинята. Днес обаче същите тези кръгове открито признавали, че Ирак е на път да произведе собствена атомна бомба.

Фактът, че Ирак наистина бе доста напреднал в тези изследвания, накара АМАН (военното разузнаване на Израел) в края на седемдесетте години да изпрати меморандум с черния печат „съвършено секретно“ до Цви Замир, висок и слаб, но вече оплешивяващ генерал от запаса, който по това време оглавяваше „Мосад“. АМАН се нуждаеше от по-точна вътрешна информация за етапа, достигнат от Ирак в този проект. Затова Давид Биран, шеф на „Цомет“ (отдел на „Мосад“ за набиране на сътрудници), трябваше да се срещне със Замир. Биран беше тромав и кръглолик, известен с добрия си вкус човек, който бе направил кариера в „Мосад“. Той извика поотделно всички началници на отдели и им нареди да открият незабавно някой свързан със завода производител в Сарсел, Франция.

Нищо не излезе от изтощителното двудневно ровене из списъците на личния състав, тъй че Биран се принуди да извика при себе си началника на парижката резидентура Давид Арбел, белокос полиглот, дългогодишен служител на „Мосад“, за да му съобщи необходимите подробности около задачата. Както всички резидентури и тази в Париж беше внедрена дълбоко в структурите на израелското посолство. Арбел, който я ръководеше, имаше по-голяма власт дори от посланика. Служителите на „Мосад“ контролират дипломатическите пратки (така наречените ДИП) и цялата поща от и за посолството минава през тях. На тяхно разположение е и контингент от тайни квартири, известен под името „служебни апартаменти“. Само в Лондон например съществуват сто такива апартамента и още петдесет други са взети под наем.

Мрежата на саяним, еврейските доброволни сътрудници от всички области на живота, бе създадена и в Париж. Един от тях, известен под името Жак Марсел, работеше в ядрения завод „Сарсел“. Ако операцията бе по-маловажна, едва ли щяха да го накарат да се сдобие с оригинален документ. Обикновено информацията се предава устно или в краен случай се преснима на ксерокс. Взимането на документ предполага риск да бъде установена липсата му и излага саяна на опасност. Но в случая бе решено да се осигури оригиналният документ, главно защото арабските имена често се бъркат (в различни случаи се използват различни имена).

Поради това Марсел трябваше да се добере до списъка на целия иракски персонал, работещ там, просто за всеки случай.

Тъй като според плана Марсел трябваше да отиде в Париж за някаква среща идната седмица, му наредиха да вземе списъка в жабката на колата заедно с други безобидни документи и така да ги донесе на срещата. Предната вечер при него се отби катса от „Мосад“ (действащ разузнавач), който му даде инструкции и извади дубликат на ключа от жабката. В определения час Марсел щеше да направи една обиколка по съседната улица близо до Военното училище: там щеше да види паркирано червено пежо с особена лепенка на задното стъкло. Тази кола трябваше да бъде наета и да я оставят за през нощта пред някакво кафене, за да бъде осигурено място за паркиране, нещо, съществено за град като Париж. Марсел трябваше да направи пълна обиколка на квартала и щом се върнеше на същото място, пежото щеше да се изтегли, така че да може да паркира вместо него. След това просто трябваше да отиде на срещата си и да остави папката с документите в жабката.

Тъй като служителите в стратегическите производства са често обект на внезапни проверки, Марсел бе проследен от „Мосад“ по пътя към срещата си, без да подозира това. След като за пореден път се увериха, че няма опашка, двамата мъже, изпратени от „Мосад“, прибраха папката и влязоха в кафенето. Докато единият поръчваше, другият отиде до тоалетната. Там той извади камера с четири сгъваеми алуминиеви крачета, тип „клещи“. Това устройство спестява доста време и усилия, защото е снабдено с автоматична фокусировка и специални многослойни касетки, създадени във фотографския отдел на „Мосад“, които могат да поберат до 500 пози на една-единствена лента. След като крачетата се разгънат, документите могат бързо да се прекарват пред обектива с помощта на едно гумено приспособление, което операторът държи между зъбите си, за да затваря обектива след всяка снимка. Когато пресне и трите страници, мъжът прибра папката обратно в колата на Марсел и изчезна.

Имената бяха моментално изпратени чрез компютъра до Парижкото бюро в Тел Авив с помощта на използваната от „Мосад“ двойна кодираща система. Всяка фонема отговаря на дадено число. Например, ако името е Абдул, аб може да се представи като 7, а дул като 21. За по-сложните случаи всяко число има собствен код — буква или друго число. Тази кодираща схема се променя всяка седмица. Дори и при това положение съобщението съдържа в себе си само половината от смисъла, така че едната част да дава ключ за кода на аб, а другата ключ за кода на дул. Ако случайно тази информация попадне в чужди ръце, тя ще бъде безсмислена за този, който се опита да я дешифрира. Така целият списък на персонала бе изпратен в две отделни компютърни предавания.

Веднага щом имената и длъжностите бяха дешифрирани в Тел Авив, ги изпратиха до съответните отдели на „Мосад“ и АМАН. Но тъй като иракският персонал, работещ в Сарсел, бе съставен предимно от учени, които в миналото не бяха считани за опасни, „Мосад“ имаше съвсем малко сведения за тях.

От шефа на „Цомет“ дойде ново нареждане: избягвайте трудностите, т.е. да се открие най-лесният за използване човек. И бързо. Ето как попаднаха на Бутрус Ебен Халим. Изборът щеше да се окаже сполучлив, но тогава го предпочетоха пред другите, защото само той бе оставил домашния си адрес. Това означаваше, че или останалите са били по-конспиративно настроени, или са живели във военни квартали близо до завода. Халим беше женен — само половината от другите бяха, — но нямаше деца. Не беше обичайно за четиридесет и две годишен иракчанин да няма деца или да не носи по някакъв начин отпечатъка на сполучлив брак.

Сега, когато вече си имаха „мишена“, следващият въпрос бе как да го „вербуват“, особено след като от Тел Авив дадоха да се разбере, че това трябва да бъде „айн ефес“, доста силен израз на иврит, означаващ „операция без грешка“.

За изпълнението на тази задача бяха нужни две групи. Първата, „Ярид“, която отговаряше за безопасното протичане на операцията в Европа, трябваше да проследява съвсем точно Халим и жена му Самира. Къде ходят, с кого се срещат, кога… Те трябваше да разберат на кого служи Халим, на Ирак или Франция, и да осигурят апартамент чрез един евреин, техен помощник (един от парижките саяни по недвижимото имущество бе натоварен с намирането на апартамент в посочения квартал, като, разбира се, не трябваше да задава никакви въпроси).

Втората група, „Невиот“, трябваше да прониква навсякъде, където е необходимо, да извършва щателен оглед на посочени апартаменти и да инсталира подслушвателни устройства — „дървеници“, ако трябва да се монтира в масата или в перваза например, или „манисто“, ако се изискваше телефон.

Отрядът „Ярид“, осигуряващ безопасното протичане на операцията в Европа, се състоеше от три групи, всяка от седем до девет души, като две от тях действаха в чужбина, а третата в Израел беше резервна. Възлагането на задача на някоя от групите обикновено предизвикваше доста разгорещени спорове, защото всяка нова операция, в която те участваха, се считаше за жизненоважна.

Отрядът „Невиот“ също се състоеше от три групи, но от експерти, обучени в извличане на информация от всякакви предмети, което означава тайно проникване и фотографиране на документи, инсталиране на устройства по сгради и стаи без никаква следа и без контакт с когото и да било. В колекцията им от инструменти има специални ключове за повечето големи хотели в Европа, но те постоянно изобретяват нови методи за отваряне на врати, които изискват специална карта, код или други средства. Някои хотели например имат ключалки, които се отварят само от отпечатъците на госта на стаята.

Веднъж поставени в апартамента на Халим, подслушвателните устройства, или „дървениците“, трябваше да бъдат внимателно следени, а разговорите записвани от служител на „Шиклут“ (подслушвателния отдел). Касетата от първия ден щеше да се изпрати в отделите на Тел Авив, където да се определи използваният диалект и да се посочи човек, владеещ го най-добре, който да бъде изпратен по най-бързия възможен начин в Париж, за да обслужва устройствата и да снабдява групите с моментални преводи.

Но на този етап от операцията всичко, с което разполагаха, бе само едно име и адрес. Не само че нямаха снимка на иракчанина, но и абсолютно никакви гаранции, че ще бъде полезен. В началото отрядът „Ярид“ само наблюдаваше жилището на Халим от улицата или от близкия апартамент, за да разбере как изглеждат той и жена му.

Всъщност първият контакт бе осъществен два дни по-късно, когато една привлекателна жена с къса коса, която се представяше като Жаклин, почука на вратата на Халим. Това бе Дина. Работеше в „Ярид“ и задачата й бе просто добре да огледа жената на Халим и да я идентифицира пред групата, така че истинското наблюдение да може да започне. Под предлог, че продава парфюми, които й доставяли в големи количества, с всичките му разрешителни документи, Дина ходеше от врата на врата, за да избегне подозрението, и предлагаше стоката си и на другите жени, като не подмина нито едно жилище в триетажната сграда. Беше се постарала да пристигне у Халим, преди той да се е върнал от работа.

Предложението накара Самира и другите жени в къщата да потръпнат от радост. И нищо чудно, защото цените бяха много по-ниски от тези в магазините. Клиентите трябваше да платят половината в аванс, а остатъка при доставянето на поръчката, имаше и обещание за „безплатен подарък“.

За голям късмет Самира покани „Жаклин“ вкъщи и изля мъката си пред нея. Колко била нещастна, как съпругът й не искал да успее, не бил предприемчив, а тя произхождала от заможно семейство и вече й дотегнало да живее от собствените си пари и да ги пилее в залите за бинго. На всичко отгоре след две седмици щяла да се връща в Ирак, щели да оперират майка и, а операцията била тежка. Тогава съпругът и щял да остане съвсем сам и още по-уязвим.

„Жаклин“, приела ролята на студентка от добро семейство от Южна Франция, която в свободното си време продава парфюми, за да си докара нещо отгоре, се показа крайно съпричастна към мъката на Самира. Макар че първоначалната й задача бе само да идентифицира жената, големият й успех не можеше да се оспорва. При наблюдението и най-нищожният детайл се докладва след завръщане в „тайната квартира“, където групата „смила“ информацията и планира следващата стъпка. А това означава часове наред, въпрос след въпрос, стотици пъти предъвкване на един и същ детайл, кавги, когато различни хора дискутират значимостта на определено действие или фраза. Екипът работи в мъгла от цигарен дим, а кафето се лее като от чешма, така че с всеки изминал час атмосферата в тайната квартира става все по-напрегната.

И тъй се стигна до извода, че щом Дина (Жаклин) е установила по-тесни връзки със Самира, това щастливо стечение на обстоятелствата трябва да се използва за ускоряване на нещата. Следващата й задача щеше да бъде да накара жената поне два пъти да напусне апартамента си. Първия — за да може екипът да определи най-доброто място за подслушвателно устройство, а втория — за да го монтира. Това значеше да се проникне незабелязано вътре и да се направят снимки, измервания, да се вземат люспи от боята и всичко необходимо за създаването на съвършен дубликат на който и да е предмет, но с монтиран в него микрофон. Критерият е да се намали рискът до минимум, както във всяко нещо, с което „Мосад“ се захваща.

По време на първото посещение Самира се беше оплакала, че не може да намери добър местен фризьор, който да оправи цвета на косата й. Когато Жаклин мина отново със стоката си два дни по-късно (този път малко преди да се прибере Халим, за да има възможност да го огледа добре), разказа на Самира за своя моден фризьор.

— Казах на Андре за теб и той отговори, че с удоволствие ще се занимае с прическата ти — рече Жаклин. — Може би ще се наложи да идем при него два или три пъти. Той обича да изпипва работата си. Но ще ми е приятно да идваш с мен.

Самира бе въодушевена. Тя и съпругът й нямаха истински приятели в Париж, не общуваха почти с никого и рядко излизаха. Затова възможността да прекара няколко часа в града, а не между омразните четири стени на апартамента бе добре дошла.

Като специален подарък за това, че Самира бе купила парфюм, Жаклин й донесе един шарен ключодържател с отделна втулка за всеки ключ.

— Виж сега — рече тя, — дай ми ключа си от апартамента да ти обясня как се закача.

Обаче Самира не забеляза как Жаклин плъзна подадения й ключ в една малка кутийка със страна 5 см. Тя бе опакована, така че да изглежда като друг подарък, но в нея имаше поръсен с талк пластелин, за да не залепне ключът за него. Щом кутийката се затвори плътно, ключът остави в пластелина отличен отпечатък, по който по-късно можеше да се извади дубликат.

Групата „Невиот“ можеше да влезе и без ключ, но защо бе нужно да се поемат излишни рискове, след като имаше начин спокойно да минат през входната врата, все едно влизаха в собственото си жилище? Щом проникнеха вътре, щяха да заключат вратата и да я подпрат, така че ако някой успееше да мине незабелязано край външния наблюдател, да реши, че ключалката заяжда, и докато търси начин да отвори, неканените гости да се изнесат своевременно.

Халим бе вече идентифициран и затова „Ярид“ прибягна до метода на неподвижното следене, чрез който лесно се установяваше дневното разписание на даден човек без никаква опасност следенето да бъде забелязано. На практика това означаваше да се постави наблюдател, който да отбелязва посоката, в която обектът обикновено отива, а не някой да се влачи подире му като опашка. След няколко дни друг наблюдател се поставя две-три пресечки по-нататък и така се работи на етапи. В случая с Халим всичко бе още по-лесно, защото той отиваше на една и съща автобусна спирка.

Чрез подслушвателната уредба екипът узна точно кога Самира заминава за Ирак. Също така научиха, че Халим трябва да отиде в иракското посолство във връзка с проверката по безопасността. Това накара „Мосад“ да действа особено предпазливо. Все още нямаше конкретен план как да бъде вербуван, а времето не беше достатъчно, за да се прецени дали Халим ще е склонен да сътрудничи или не. Задачата бе от първостепенна важност и трябваше да се бърза.

Обаче от гледна точка на сигурността не беше разумно да се използва отер (човек от арабски произход, нает да влезе във връзка с други араби). Случаят позволяваше само един опит и той трябваше да бъде успешен на всяка цена. Първоначалната надежда, че Дина в ролята на Жаклин ще успее да се добере до Халим чрез жена му, се оказа неоправдана. След втория час при фризьора Самира не пожела да се среща повече с Жаклин.

— Видях те как зяпаше онова момиче — заяви тя на Халим по време на една семейна сцена. — Не си прави никакви сметки за след моето заминаване. Знам те колко струваш!

Това ги наведе на мисълта за момичето от автобусната спирка, а ролята на англичанина бонвиван щеше да вземе катсата Рен С. (Джек Донован). Надяваха се, че взетото под наем ферари и разни други намеци за богатство ще свършат останалото.

Халим не издаде нищо за естеството на работата си, когато се качи за пръв път във ферарито. Каза, че бил студент — „доста старичък“ — помисли си Рен. Не пропусна да спомене, че жена му заминава за известно време и че обичал добре да си похапва, но не пиел, защото бил мюсюлманин. Донован не уточни с какво се занимава, за да може въображението на другия да има пълна свобода на действие. Каза нещо за международната търговия и покани Халим на гости във вилата си в провинцията или пък да обядват заедно след заминаването на жена му. Халим не се ангажира с никакво обещание на този етап.

На следната утрин блондинката отново бе там и Донован замина с нея. Той се появи и на по-следващия ден, но момичето го нямаше, тогава Донован предложи на Халим да го закара, като преди това се отбият в някое крайпътно заведение да пият по едно кафе. Що се отнася до красивата му приятелка, Донован поясни:

— О, тя просто е една фльорца, която срещнах случайно. Започна да проявява прекалено много капризи и трябваше да я зарежа. Жалко все пак — много я биваше, ако разбираш какво имам предвид. Но за такова нещо човек никога не остава на сухо, приятел.

Халим не спомена за новия си приятел пред Самира. Това бе нещо, което искаше да запази само за себе си.

След като Самира замина за Ирак, Донован каза на Халим, че му се налага да иде до Холандия по работа за около десет дни. Двамата бяха станали добри приятели и той често го возеше с ферарито. Преди да тръгне, Донован остави на Халим визитната си картичка. Офисът, чийто адрес бе посочен на нея, естествено не се използваше по предназначението си, но все пак бе действителен, със свой телефон и секретарка, в случай че Халим позвънеше или дойдеше да огледа внушителната фирма и новата сграда недалеч от Елисейските полета.

През цялото това време Рен (Донован) всъщност остана в тайната квартира, където след всяка среща с Халим разговаряше с шефа на отдела или заместниците му, за да обмислят следващия ход, да докладва, да прослушат записа от подслушването и да обсъждат поотделно всеки възможен вариант за действие.

Рен минаваше по заобиколен път винаги, когато се прибираше в тайната квартира, за да е сигурен, че не са го проследили. Там той оставяше британския си паспорт и се залавяше за докладите. Първият от тях представляваше подробна информация за казаното по време на срещата с Халим.

Вторият доклад засягаше само изпълнението на задачата. В него се съдържаха петте главни въпроса, а именно кой, какво, кога, къде и защо. Отбелязваше се всичко случило се на срещата. Вторият доклад се слагаше в отделна папка и се предаваше на бодел, или куриер, който разнася съобщенията между тайните квартири и посолството.

И двата вида доклади се изпращат в Израел поотделно: или чрез кодовия ръкав на компютъра, или с дипломатическата поща. Вторият вид доклад е разделен на части, за да не може да бъде дешифриран. В първата може да се казва: „С рещнах се със субекта в“ (вж. част 2), а в другата се дават точните координати на мястото и пр. Всеки човек има по две кодови имена, въпреки че сам той не ги знае: първият шифър е информационен, а вторият — действителен за текущата операция.

„Мосад“ отделя винаги най-голямо внимание на връзката между отделните групи. Тъй като знаят какво самите те могат да предприемат, то следва да се допусне, че и противникът може да направи същото.

След заминаването на Самира Халим престана да спазва каквото и да е разписание. Често се отбиваше след работа в града и вечеряше сам в някой ресторант или пък ходеше на кино. Веднъж се обади на приятеля си Донован и му остави съобщение. Три дни по-късно Донован му позвъни. Халим предложи да излязат и Донован го заведе в едно скъпо кабаре с програма и разкошно меню. Той настоя да плати сметката.

Халим пийваше порядъчно и през цялата вечер Донован му разправяше за последната си сделка, щял да продава стари товарни контейнери в разни африкански държави, където ги използвали вместо къщи.

— Там хората живеят в ужасна мизерия. Направо пробиват дупки в контейнерите вместо врата и прозорци и се нанасят вътре — обясни Донован. — В Тулон има цял склад с такива, ще ги взема почти без пари. Тази събота и неделя отивам там. Защо не дойдеш и ти с мен?

— Само ще ти се пречкам — рече Халим. — Нищо не разбирам от бизнес.

— Глупости. Дотам и обратно има много път и ще се радвам да ми правиш компания. Ще преспим една нощ и в неделя се връщаме. Така или иначе, нали нямаш никакви планове за уикенда?

Планът за малко да се провали, защото тамошният саян се простуди в последния момент. Наложи се ролята на търговец на контейнери да поеме друг катса.

Докато двамата се пазаряха за цената, Халим забеляза, че един от контейнерите, окачени на крана, е с ръждясало дъно (всъщност всички бяха такива и бе предвидено Халим да го забележи). Той дръпна Донован настрана, за да му каже, и приятелят му успя да спазари отстъпка за повече от 1200 бройки.

По-късно, докато вечеряха, Донован даде на Халим 1000 щатски долара в брой.

— Не се притеснявай. Вземи ги — рече той. — Ти ми спести доста повече, като ми посочи оная ръжда. Не че това щеше да има някакво значение за купувачите, но тоя мошеник, дето ги продаваше, не го знаеше.

За първи път Халим започна да осъзнава, че новото му приятелство освен приятно прекараното време би могло да донесе и странични доходи. „Мосад“ добре разбираше, че парите, сексът и определен психологически подход — заедно или поотделно — са в състояние да купят почти всичко. Така че човекът вече бе здраво обвързан. Време беше да се започне истинската работа (тачлес) с Халим.

След като се убеди, че Халим му вярва напълно, Донован покани иракчанина в луксозния си апартамент в хотел „Софител — Бурбон“ на бул. „Сен Доминик“ 32. Покани и една млада компаньонка, Мари-Клод Магал. След като поръча обяда, Донован каза на госта си, че се налага да свърши някаква спешна работа, и остави съобщението на масичката, като потвърждение за Халим.

— Виж, съжалявам, че стана така — рече той, — но вие се забавлявайте, а аз ще се оправя и ще дойда.

Е, Халим и компаньонката се позабавляваха. Епизодът бе заснет, не непременно с цел шантаж, а просто за всеки случай — да се види какво ще направи или каже Халим. Израелски психиатър вече обмисляше в най-големи подробности подхода, който трябваше да се използва спрямо Халим, затова докладите трябваше да засягат всичко, свързано с него. Имаше също и един ядрен физик, който бе включен в проекта, ако се наложеше да се вземе нечие компетентно мнение.

Скоро „Мосад“ щеше да прибегне до сътрудничеството му.

Донован се появи след два дни и покани Халим на кафе. Иракчанинът веднага забеляза, че приятелят му е притеснен от нещо.

— Отвори ми се страхотна възможност за сделка с една германска компания, която произвежда специални пневматични тръби за пренасяне на радиоактивни материали за медицински цели — каза Донован. — Много сложна техника. Ще играят големи пари, само че аз нищо не отбирам от цялата работа. Свързаха ме с някакъв английски специалист, който се съгласи да направи проверка на тръбите. Проблемът е че оня иска прекалено много пари, а освен това не съм сигурен дали мога да му вярвам. Допускам, че има вземане-даване с немците.

— Може би ще мога да ти помогна — обади се Халим.

— Благодаря ти, само че в този случай ми трябва истински специалист.

— Аз съм специалист — отвърна Халим.

Донован го изгледа изненадано и рече:

— Какво имаш предвид? Мислех, че си студент.

— В началото бях принуден да скрия истината. Но всъщност съм учен и работя по специален проект за Ирак. Сигурен съм, че ще мога да ти помогна.

По-късно Рен призна, че когато най-сетне Халим открил същността на работата си, било все едно, че някой източил всичката кръв от вените на катсата и ги напълнил с лед, след което го превърнал във вряща вода. „Спечелихме го!“ Но Рен не можеше да си позволи да изрази вълнението си. Трябваше да запази спокойствие.

— Слушай, трябва да се срещна с приятелчетата този уикенд в Амстердам. Ще ида там ден или два по-рано, но какво ще кажеш да изпратя самолета си да те вземе в събота сутринта?

Халим прие.

— Няма да съжаляваш — добави Донован. — Ако всичко е наред, пари ще печатаме с тая работа.

Върху самолета личеше временно поставеният знак на компанията на Донован, машината бе доставена от Израел специално за случая. Кантората в Амстердам бе собственост на богат търговец от еврейски произход. Рен не искаше да пресича границата заедно с Халим, защото пътуваше с истинските си документи, а не с фалшивия британски паспорт. Това винаги бе за предпочитане, защото се избягваше рискът от евентуален провал при проверките на границата.

На летището в Амстердам Халим бе посрещнат от лимузина, която го откара в кантората. Останалите вече се бяха събрали.

Двамата бизнесмени бяха Ицик, Е., катса на „Мосад“, и Бенджамин Голдщайн, снабден с германски паспорт. Той показа на Халим една от пневматичните тръби като модел, който щяха да изследват.

След началните дискусии Рен и Ицик напуснаха стаята под предлог, че ще разгледат финансовата страна на сделката, оставяйки двамата учени да разискват техническите детайли. Общият им интерес и познания сякаш ги сближиха и Голдщайн попита Халим откъде знае толкова много за ядрената индустрия. Въпросът му беше точно като изстрел на тъмно, но ненадейно улучи целта, защото подозренията на Халим бяха напълно изчезнали, и той разказа за работата си.

По-късно, когато Голдщайн съобщи на Ицик за признанията на Халим, те решиха да поканят нищо неподозиращия иракчанин на вечеря. Рен трябваше да се извини, че не може да дойде.

По време на вечерята двамата разказаха, че работят по план за продажба на ядрени заводи на страните от третия свят. За мирни цели, разбира се.

— Вашият проект представлява за нас един съвършен модел, който може да бъде продаден на тези хора — каза Ицик.

— Ще са необходими, разбира се, и някои малки детайли, планове, такива неща, а после от това ще направим цяло състояние. Само че ще трябва да си остане между нас. Не искаме Донован да научава, защото и той ще иска дял. Ние сме се свързали с когота трябва, ти имаш експертизата… Наистина нямаме нужда от него.

— Ами не знам — обади се Халим. — Той винаги е бил добър към мен. Пък и това не е ли малко опасно?

— Глупости. Няма никаква опасност — каза Ицик. — Ти трябва да имаш достъп до тези неща. А ние искаме само да ги използваме като модел, това е всичко. Ще ти платим хубаво и никой никога няма да научи. Как ще разберат? Такива неща са ставали винаги.

— Предполагам — каза Халим, като все още се колебаеше, но вече видимо заинтригуван от перспективата за големи пари. — А Донован? Не ми харесват тези работи зад гърба му.

— Мислиш ли, че той те осведомява за всичките си сделки? Хайде. Той никога не ще научи. Бъди си приятел с Донован и си върши работата с нас. Ние никога не бихме допуснали той да узнае, защото ще иска дял.

Сега вече наистина го бяха спечелили. Обещанието за богатства, чийто произход завинаги ще остане тайна, окончателно преля чашата. Все пак Голдщайн му бе симпатичен и той се държеше непринудено, сякаш не им помагаше да създадат бомба. А и защо трябваше Донован някога изобщо да научава. Така че, мислеше си Халим, защо не?

Халим бе официално завербуван и като повечето завербувани изобщо и не подозираше.

Донован му плати 8000 щатски долара за помощта му с тръбите и на следващия ден след пищно празненство, което завърши с жена в леглото, щастливият иракчанин бе върнат с частния самолет обратно в Париж.

На този етап Донован трябваше да изчезне, за да спести на Халим неудобството от премълчаните неща. За известно време той наистина изчезна, въпреки че остави на Халим телефонния си номер в Лондон, в случай че има нещо. Донован каза, че заминава да сключи сделка в Англия и не бил сигурен колко време ще отсъства.

Два дни по-късно Халим се срещна в Париж с новите си бизнеспартньори. Ицик, много по-настоятелен от Донован, искаше цялостен план на оборудването на завода, детайли за разположението и капацитета му, а също и прецизна програма за изграждането му.

В началото Халим се справяше без видими проблеми. Двамата израелци го научиха как да преснима, използвайки „пейпър пейпър“, специална хартия, която се поставя върху документа, който трябва да се снима, а отгоре за няколко часа се затиска с книга или друг предмет. Текстът се пренася на хартията, която изглежда като обикновената, но когато се обработи, получава се образът на снимания материал.

Ицик искаше от Халим все повече и повече информация и на всеки етап се разплащаше щедро. Но с времето иракчанинът започна да показва признаци на смущение, т.нар. „шпионска реакция“ — заливаха го горещи и студени вълни, не намираше покой, не можеше да заспи.

Типични психологически симптоми, предизвикани от непрестанния страх, че ще го хванат. Колкото повече се заплиташе играта, толкова по-голям ставаше страхът от евентуални последици.

Какво да се прави? Единственото, което му идваше наум, бе да се обади на своя приятел Донован. Той би могъл да знае. Той познаваше хора на високопоставени и мистериозни места.

— Трябва да ми помогнеш — проплака Халим. — Имам проблем, но не мога да говоря за това по телефона. В беда съм и имам нужда от помощта ти.

— За това са приятелите — увери го Донован и му каза, че се връща след два дни. Срещнаха се в „Софител“.

— Измамиха ме — викаше Халим и си призна за „секретната сделка“ с немската компания в Амстердам. — Съжалявам. Ти беше такъв добър приятел, а аз бях подмамен от парите. Жена ми винаги е искала да печеля повече. В това видях шанса си. Постъпих толкова егоистично и глупаво. Моля те, прости ми. Така се нуждая от помощта ти!

Донован се показа крайно великодушен към Халим.

— Това е бизнес — каза той, но предположи също така, че немците може би са агенти на ЦРУ.

Халим застина.

— Дадох им всичко, което можах — каза той за радост на Рен, — а те ме натискат за още.

— Нека помислим — рече Донован. — Познавам някои хора. Все пак не си първият, който някога е бил подмамван с пари. Но хайде сега да се отпуснем и да се позабавляваме. Тези неща рядко са толкова лоши, колкото изглеждат на пръв поглед.

Тази вечер Донован и Халим излязоха да вечерят и да пийнат по нещо. След това Донован му доведе жена.

— Тя ще те накара да се отпуснеш — засмя се той.

И тя наистина щеше да се постарае. Само пет месеца бяха изминали от началото на операцията, а събитията се развиваха направо светкавично за начинание от такъв мащаб. Но залогът бе голям и трябваше да се действа бързо. А и Халим беше толкова напрегнат и изплашен, че трябваше да бъде обработван съвсем внимателно.

След още една дълга и разгорещена дискусия в тайната квартира бе решено Рен да се върне при Халим и да му каже, че в края на краищата това е операция на ЦРУ.

— Ще ме обесят — крещеше Халим. — Ще ме обесят.

— Няма — каза му Донован. — Това не ти е като да работиш за израелците. Не е чак толкова лошо. Между другото, кой ще узнае? Сключил съм с тях сделка. Ще им дадеш още мъничко информация и ще те оставят на мира.

— Какво? Какво още мога да им кажа?

— Ами за мен това нищо не означава, предполагам ти по-добре знаеш. — Донован извади от джоба си някакъв лист.

— А, ето го. Те искат да разберат как ще отговори Ирак на евентуално предложение от страна на Франция за замествано на обогатеното вещество с така наречения карамел. Кажи им само това и те никога вече не ще ти досаждат. Нямат интерес да ти навредят. Те просто искат тази информация. Халим му каза, че Ирак държи на обогатения уран, но така или иначе Яхия Ел Месад, физик, роден в Египет, ще пристигне след няколко дни на инспекция и ще реши въпроса от името на Ирак.

— Ти ще се срещнеш ли с него? — попита Донован.

— Да. Той ще се срещне с всички, които работят по проекта.

— Добре, тогава може би ще успееш да се добереш до тази информация, а след това край на мъките ти.

Халим, видимо облекчен, побърза да си тръгне. Тъй като сега имаше пари, Халим си бе наел своя компаньонка. Тя бе приятелка на Мари-Клод Магал, жена, която мислеше, че служи на местната полиция за „лесни пари“, но в действителност подпомагаше „Мосад“. И наистина, когато Халим каза на Магал, че иска да стане редовен клиент, тя му даде адреса на тази своя приятелка, както Донован й бе наредил.

Сега Донован настояваше пред Халим да покани Месад на вечеря в едно бистро, където и той щеше съвсем случайно да „намине“.

В уречената вечер Халим, уж съвсем изненадан, представи приятеля си Донован на Месад. Предпазливият Месад обаче след необходимите за случая любезности пожела да се върне на масата си. Халим бе твърде нервен, за да повдигне пред Месад въпроса за карамела, а и ученият не даде вид, че се интересува от обясненията му, че неговият приятел Донован можел да купи почти всичко и би могъл да бъде полезен някой ден.

По-късно, същата вечер, Халим се обади на Донован да му каже, че всякакъв опит да измъкне нещо от Месад се е оказал безуспешен. На следната вечер в апартамента Донован убеждаваше Халим, че ако предостави програмата за стоките по море от Сарсел за Ирак, това ще задоволи ЦРУ и случаят ще бъде окончателно приключен.

Междувременно „Мосад“ научи от един свой „бял“ агент от Министерството на финансите на Франция, че Ирак не бе склонен да приеме подмяната на обогатения уран с карамел. Все пак Месад си оставаше най-добре запознат с проекта и би бил твърде ценен, стига да успеят да се доберат до него.

Самира се върна от Ирак и откри, че Халим се е променил. Твърдеше, че е получил повишение в службата, беше станал по-романтичен и започнаха да излизат заедно по ресторанти. Дори обмисляха възможността да си купят кола.

Въпреки че Халим бе талантлив учен, той бе неориентиран в практическите страни на живота. Една вечер, малко след като жена му се прибра, той й разказа за приятеля си Донован и своите проблеми с ЦРУ. Тя просто побесня. На два пъти по време на разправията му напомни, че вероятно се касае за израелското разузнаване, а не за ЦРУ.

— Какво ги е грижа американците? — крещеше тя. — Кой друг освен израилтяните и глупавата дъщеря на майка ми изобщо ще си прави труд да говори с тебе?

В крайна сметка тя не бе толкова глупава.

Шофьорите на двата камиона, които караха двигатели от завода в Дасо Брек за изтребителите „Мираж“ в хангара на Ла Сен сюр Мер, малко градче на Френската ривиера недалеч от Тулон, не заподозряха нищо, когато по пътя към тях се присъедини трети камион. Датата беше 3 април 1979 година.

Израелците бяха скрили в голям метален контейнер петима диверсанти от отряда „Невиот“ и един атомен физик. Всички бяха облечени като работници по поддържането.

Съвременният вариант на Троянския кон бе пренесен в охраняваната зона от третия камион в конвоя. Действаше се според информацията, получена от Халим. Знаеха, че охраната е по-бдителна при излизането от зоната, а не при влизането.

Едва ли щяха да си правят труда да проверяват обстойно конвоя. Поне така се надяваха диверсантите. Атомният физик бе долетят направо от Израел, за да определи с точност къде да бъдат монтирани взривните устройства по корпуса на реактора, за чието изработване бяха нужни три години, така че да се нанесат максимални повреди.

Един от пазачите бе започнал работа наскоро, всъщност едва от няколко дни. Той обаче беше дошъл с такива блестящи препоръки, та никой не би могъл да го заподозре, че е отключил тайно хангара, в който се подготвяха за транспортиране иракските съоръжения.

Диверсионната група разположи пет заряда пластични експлозиви по корпуса на реактора в изрично посочените от физика точки.

Вниманието на пазачите, застанали при портала на завода, беше внезапно привлечено от разигралата се пред очите им сцена. Някаква привлекателна млада жена бе блъсната от лека кола насред улицата. Нямаше вид на тежко пострадала. Във всеки случай гласните й струни явно не бяха засегнати, защото бълваше ругатни по адрес на притеснения шофьор.

На мястото на злополуката се бе събрала неголяма тълпа зяпачи, към която незабелязано се присъединиха и диверсантите, които прескочиха през задната ограда, а после минаха отпред. Щом се увериха, че цялата френска охрана е на безопасно разстояние, един от тях взриви съвсем хладнокръвно всички детонатори с помощта на минипредавател, като по този начин бяха унищожени 60 процента от техниката на стойност 23 милиона щатски долара. Това забави иракските планове с няколко месеца, но странно защо не нанесе никакви поражения на останалата апаратура, складирана в близост до реактора.

Когато пазачите чуха приглушения грохот зад гърба си, те моментално се втурнаха към поразения хангар. В същото време колата, предизвикала „злополуката“, потегли в неизвестна посока, а диверсантите и пострадалата пешеходка безшумно изчезнаха по околните улици. Добрата подготовка си пролича дори и в това.

Операцията завърши с пълен успех, като сериозно забави плановете на Ирак и насади у Саддам Хюсеин подчертана мнителност.

Групата на френските еколози (организация за защита на околната среда, за която никой не бе чувал преди инцидента) пое върху себе си вината за взрива, но френската полиция отхвърли твърденията й като неоснователни. Обаче полицията засекрети всички разследвания по случая и това накара пресата да публикува разни спекулативни нелепости относно това чия е отговорността за саботажа. Например „Франс соар“ заяви, че полицията подозира крайно левите, а „Льо Матен“ обяви за виновни за атентата група палестинци, вербувани от Либия; седмичникът „Льо Поан“ посочи ФБР.

Някои обвиниха и „Мосад“, но израелското правителство официално определи обвиненията като „антисемитизъм“.

Халим и Самира се прибраха вкъщи доста след полунощ, след като бяха вечеряли в едно луксозно бистро. Той пусна радиото с намерение да послуша малко музика и да се отпусне, преди да си легне. Вместо това попадна на нощните новини за експлозията. Халим изпадна в паника.

Взе да тича като обезумял из апартамента, да хвърля каквото му попадне и да сипе порой глупости.

— Какво ти става? — изкрещя Самира, за да надвика гюрултията. — Да не си се побъркал?

— Взривили са реактора! — проплака той. — Взривили са го! Сега мен ме чака същото!

Реши да се обади на Донован.

Един час по-късно приятелят му се свърза с него.

— Не прави нищо необмислено — каза той. — Успокой се. Никой не би могъл да заподозре, че си свързан със случилото се. Чакай ме в хотела утре вечер.

Халим все още трепереше от страх, когато пристигна на уречената среща. Не бе успял нито да се обръсне, нито да поспи. Изглеждаше ужасно.

— Сега иракчаните ще ме обесят — простена той. — После ще ме предадат на французите, а те ще ме гилотинират.

— Приказваш глупости — рече Донован. — Помисли малко! Кой може да допусне, че си замесен в случая?

— Това е ужасно! УЖАСНО! Възможно ли е израелците да стоят зад цялата работа? Самира смята, че са те. Нима е ВЪЗМОЖНО?

— Стига бе, човек, овладей се най-сетне! Какво искаш да кажеш? Хората, с които имам взимане-даване, не биха сторили нищо подобно. Вероятно става въпрос за някаква форма на индустриален шпионаж. В тази област съществува голямо съперничество. Ти сам ми го каза. Халим каза, че ще се върне обратно в Ирак. Жена му и бездруго щяла да се прибира, а и той прекарал в Париж доста време. Искал да се отърве от тези хора веднъж завинаги. Те не биха го последвали в Багдад.

Донован се надяваше да разсее всички съмнения относно израелското участие в саботажа и пак изтъкна теорията си за индустриалния шпионаж. После добави, че ако Халим наистина иска да започне нов живот, може сам да потърси помощта на израелците. Имаше поне две причини да му го предложи: така щеше да избегне подозренията, че е свързан по някакъв начин с тях, а освен това съществуваше и шансът Халим да бъде директно вербуван.

— Те ще ти плащат. Ще ти дадат нова самоличност и ще те пазят. В техен интерес е да знаят всичко възможно за този завод.

— Не, не мога — заяви Халим. — Не и с тях. Отивам си вкъщи.

Така и направи.

Въпросът за Месад все още стоеше на дневен ред. „Мосад“ таеше надежда да го вербува, защото той бе един от малцината арабски учени, чието мнение тежеше в областта на атомната физика, а освен това бе в тесни връзки с висшите военни и цивилни институции в Ирак. Все пак независимо от неволната помощ, оказана от Халим, някои ключови положения оставаха неизяснени.

На 7 юни 1980 година Месад за пореден път посети Париж. Целта на пътуването му бе да декларира последните решения около сделката. По време на визитата си в Сарсел той каза на френските учени следното:

— Предстои коренна промяна в цялата история на арабския свят.

Точно от това се страхуваше Израел. Те се бяха добрали до няколко френски телекса, в които се даваха подробности за пътуването на Месад и адреса, където щеше да отседне (хотел „Меридиен“, стая 9041). Това направи по-лесно монтирането на подслушватели още преди пристигането му.

Месад бе роден на 11 януари 1932 година в Банхам, Египет. Той беше сериозен и надарен учен, чиято гъста черна коса бе започнала видимо да оредява. В паспорта му бе отбелязано, че работи като лектор във факултета по атомно инженерство към Александрийския университет.

По-късно в интервю за един египетски вестник неговата съпруга Замуба заяви, че тя и мъжът й имали намерение да прекарат отпуската си в Кайро заедно с трите си деца (две момичета и едно момче). По нейните думи той дори бил купил самолетните билети, когато му позвънили служебно от завода „Сарсел“. Чула го да казва:

— Защо аз? Мога да изпратя друг специалист.

От този момент нататък той станал много нервен и раздразнителен и тя стигнала до извода, че към френското правителство работи израелски шпионин, който подготвя капан за съпруга й.

— Естествено, че съществуваше опасност. Той ми казваше, че би продължил работата по създаването на бомбата дори ако трябва да заплати за това с живота си.

Официалната история, която френските власти разпространиха за пресата, бе, че Месад е намерил смъртта си, след като се запознал в асансьора с някаква проститутка, когато се прибирал в стаята си на деветия етаж. Това се случило на 13 юни 1980 година. Било около седем часа вечерта, а навън бушувала ужасна буря. Всъщност „Мосад“ вече знаеше, че Месад не е особено верен в брачните си взаимоотношения и че редовно прекарва приятни мигове с компаньонката, известна с прякора Мари Експрес. Срещата му с нея бе насрочена за 19:30 часа. Истинското й име беше Мари-Клод Магал, същата, която Рен бе изпратил на Халим в началото. Въпреки че тя свърши доста работа за „Мосад“, така и не разбра кои са действителните й работодатели. Не се и интересуваше, защото й плащаха добре.

Знаеха също, че Месад е костелив орех за разлика от мекия Халим. И тъй като щеше да остане само няколко дни, взеха решение да подходят към него директно.

— Ако се съгласи, значи е вербуван — обясни Арбел. — Ако не, значи е мъртъв.

Той не се съгласи.

Йехуда Гил, катса, който владееше арабски, беше изпратен при Месад малко след пристигането на Магал. Месад отвори вратата само колкото да надзърне, но без да сваля веригата, и изстреля:

— Кой си ти? Какво искаш?

— Праща ме сила, която би платила пребогато за сътрудничеството ти — рече Гил.

— Изчезвай, куче такова, или ще извикам полицията — отвърна Месад.

И Гил изчезна. Всъщност незабавно отлетя за Израел, така че никой да не го свърже с по-нататъшната съдба на Месад.

А колкото за самия Месад, него го чакаше друго.

„Мосад“ не екзекутира никого, ако преди това не е цапал ръцете си с невинна кръв. Този човек обаче щеше да пролее кръвта на израелските деца, ако изпълнеше замислите си. Така че защо беше нужно да се протака?

Във всеки случай израелското разузнаване поне изчака да минат няколко часа, докато Магал напусна удовлетворения Месад. Нека умре щастлив!

Двама непознати се промъкнаха безшумно през нощта в апартамента на Месад с помощта на шперц и му прерязаха гърлото, докато спеше. На следната сутрин чистачката първа откри обляното в кръв тяло. Тя щеше да влезе в стаята много преди това, но табелата с надпис „НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ“, която бе окачена на вратата, я възпираше. Накрая се престраши и почука. Когато никой не се обади, тя отвори с резервния ключ.

В процеса на разследването френската полиция заяви, че това е работа на професионалисти. Нищо не бе взето. Нито пари, нито документи. Само една кърпа със следи от червило бе намерена на пода в банята.

Магал изпадна в ужас, когато научи за убийството. В края на краищата Месад си беше съвсем жив, когато тя го остави последния път. Отчасти, за да се защити, и отчасти, за да сподели обзелите я подозрения, тя разказа в полицията, че Месад бил силно раздразнен, защото някакъв човек се опитал да купи от него информацията, с която разполагал.

Магал довери тревогите и действията си на един свой приятел, предшественика на Халим, който неволно предаде наученото на агента на „Мосад“.

Късно през нощта на 12 юли 1980 година, докато Магал стоеше на обичайното си работно място на булевард „Сен Жермен“, един черен мерцедес спря до бордюра и шофьорът й направи знак да се приближи до прозорчето откъм неговата страна.

В това нямаше нищо странно, но веднага щом палавницата се приближи до потенциалния си клиент, втори черен мерцедес се появи иззад ъгъла и даде пълна газ надолу по авенюто. В последния момент шофьорът на спрялата кола блъсна силно Магал назад и тя падна по гръб направо под гумите на връхлитащия автомобил. Загина моментално. Двете коли изчезнаха в парижката нощ.

Въпреки че и Магал, и Месад бяха убити от „Мосад“, обстоятелствата, които доведоха до решенията за смъртта им, бяха различни в двата случая.

Първо, Магал. Тя станала твърде неудобна за главното управление в Тел Авив едва когато след декодирането и прецизния анализ на многобройните доклади се изяснило, че е отишла в полицията и това би могло да създаде сериозни трудности.

Тези опасения са били предавани нагоре по служебната стълбица, докато най-сетне се появили на бюрото на самия шеф на „Мосад“, където е било взето и окончателното решение, а именно „да се обезвреди“.

Нейното убийство влиза в категорията на операционното обезопасяване: извънредна ситуация, възникваща по време на секретна задача, когато решенията следва да се вземат относително бързо предвид конкретните обстоятелства.

Обаче решението да бъде отстранен Месад бе плод на един свръхсекретен вътрешен механизъм, в който бяха необходими подробно изложените причини за „екзекуцията“ и одобрението на министър-председателя на Израел.

Броят на хората, обсъждани по горната схема, често варира в широки граници, от един или двама до повече от сто, в зависимост от размерите на антиизраелската терористична дейност.

Обикновено шефът на „Мосад“ отправя молба до министър-председателя нечие име да влезе в списъка за екзекутиране. Ще дам следния пример: терористи поразяват израелска мишена, което не означава, че жертвите са непременно от еврейски произход. Може да бъде бомбен атентат срещу бюрото на Ел Ал в Рим, загинали са италианци. Обаче атентатът е насочен срещу Израел, защото цели да накара хората да не пътуват с Ел Ал, израелската авиокомпания.

Да допуснем, че „Мосад“ знае със сигурност, че Ахмед Джабраил е инициаторът, който е планирал или организирал атентата. Тогава името му ще бъде препратено до министър-председателя, който на свой ред го посочва на специален съдебен комитет. Този комитет е така дълбоко засекретен, че дори Върховният съд на Израел не подозира за съществуването му.

Заседанията са подобни на тези във военните съдилища, а присъдата над терористите се произнася в отсъствието на обвиняемите. Съдебните заседатели са хора от разузнаването, военни и представители на съдебната власт. Събранията се провеждат на различни места, често в нечия частна резиденция. Личният състав на комитета и мястото на процеса се сменят при всеки разглеждан случай.

Двама адвокати се определят по делото, единият представя държавата, сиреч обвинението, а другият — защитата, въпреки че обвиняемият дори не подозира за провеждания процес. Накрая съдът преценява въз основа на показанията дали този човек — в случая Джабраил — да бъде подведен под съдебна отговорност. Ако бъде признат за виновен, а това обикновено е така, съдът може да вземе две решения: или човекът да бъде доведен в Израел и съден в гражданско съдилище; или ако това е свързано с твърде голям риск или направо невъзможно, да се екзекутира при първи удобен случай.

Обаче преди присъдата да се приведе в изпълнение, министър-председателят трябва да подпише заповедта за екзекутиране. Процедурата се променя в зависимост от премиера. Някои подписват документа предварително. Други изискват да се изясни дали това няма да доведе до лоши външнополитически последици.

Във всеки случай едно от първите задължения на новия министър-председател на Израел е да прегледа списъка за екзекутиране и да реши дали ще се подпише срещу всяко едно от имената в него.

Беше 7 юни 1981 година, неделя, когато в 16 часа към слънчевото следобедно небе се издигнаха 24 изтребителя Ф-15 и Ф-16. Те стартираха от Беершеба (а не от Елат, както твърдяха тогавашните емисии, защото йорданският радар бе разположен твърде близо). Предстоеше им рискован 90-минутен полет над 650 мили вражеска територия. Целта беше Туейта, иракският ядрен завод, разположен точно до Багдад, който трябваше да бъде унищожен, така че и до второ пришествие да не се съгради отново.

Заедно с тях летеше и някакъв товарен самолет на „Еър Лингъс“ (ирландците често дават на лизинг самолетите си на разни арабски държави, така че в това нямаше нищо необичайно). Странното обаче бе, че самолетът беше израелски „Боинг-707“ и изпълняваше ролята на цистерна за дозареждане. Изтребителите летяха в плътна група, а точно под тях се движеше боингът. От земята се виждаше един-единствен самолет с гражданско обозначение, летящ в коридора за граждански полети. Изтребителите бяха „тихи“, тоест не предаваха никакви съобщения, а само приемаха чрез специален самолет с електронно оборудване, който, освен че заглушаваше собствените си сигнали, правеше останалите невидими за вражеските радари. Бяха изминали половината път и вече летяха над иракска територия, когато боингът презареди изтребителите. (Обратният полет за Израел беше твърде дълъг и не можеше да се мине без презареждане, а не биваше да рискуват излишно след подобно дръзко нападение, защото бе вероятно да предизвикат преследване — така се роди идеята за наглото презареждане над самия Ирак.) След като изпълни задачата си, боингът напусна формацията и придружен от два изтребителя за охрана, се отправи на северозапад през Сирия и кацна в Кипър като редовна спирка от търговския си маршрут. Двата самолета го ескортираха само докато излезе извън вражеската територия, след което се прибраха в базата си в Беершеба.

Междувременно останалите изтребители продължиха пътя си. На борда си носеха ракети въздух-земя, касетъчни бомби, а също и бомби с лазерно насочване с изключително точно попадение, всяка от които тежеше по 900 килограма.

Благодарение на информацията, която първоначално бяха изкопчили от Халим, израелците знаеха къде да нанесат основния удар, за да причинят максимални щети. Най-важно бе да се срине със земята куполът, който представляваше сърцето на ядрения завод. В близост до района имаше и израелски шпионин с радиофар, който излъчваше през кратки интервали мощен сигнал с предварително определена честота, така че изтребителите да открият безпогрешно мишената.

Съществуват два основни начина за откриване на дадена цел. Първият от тях е мишената да се идентифицира визуално, т.е. да я видиш. Но при скорости, по-големи от тази на звука, трябва да познаваш терена в детайли, особено когато става въпрос за относително малка мишена. Можеш да се ориентираш и по общ поглед над местността, но е необходимо да се знаят и подробностите, да различаваш редица белези. Очевидно израелците не бяха имали възможността да правят тренировъчни полети над Багдад. Те се упражняваха на своя територия с един умален модел на завода, преди да се насочат към истинската си цел.

Другият метод за откриването на мишената е радиофар, устройство, чийто водещ лъч тръгва право от целта. В този случай имаше един, разположен извън пределите на завода. Но за по-голяма сигурност беше вербуван един френски техник на име Дамиен Часепид. „Мосад“ го бе накарал да остави някакво малко куфарче, в което имаше скрит радиофар, вътре в сградата. По неизвестни причини Часепид се забави в района повече от необходимото и така се превърна в единствената човешка жертва на това необикновено нападение.

В 18:30 часа иракско време самолетите напуснаха свръхниската височина, на която бяха летели, за да не бъдат засечени (може да се каже, че почти бръснеха главите на полските работници), и се издигнаха на 700 метра непосредствено преди да достигнат целта си.

Маневрата им беше така бърза, че радарите ги засякоха едва в последния момент, а слънцето, което светеше зад изтребителите, заслепяваше мерачите на зенитната батарея. Пилотите се спуснаха шеметно надолу един след друг, така че иракчаните успяха само да дадат няколко изстрела напосока без какъвто и да е ефект. Но нито една самонасочваща се ракета не бе изстреляна срещу нападателите и никакъв иракски самолет не беше пратен да ги преследва. Необезпокоявани от никого, те набраха голяма височина и се отправиха към Израел по възможно най-краткия маршрут направо през река Йордан, а зад тях в руините на завода останаха мечтите на Саддам Хюсеин да превърне Ирак в атомна сила.

Що се отнася до самия завод, той бе буквално опустошен. Огромният купол над реакторите беше отсечен от основата си, а тежките многократно усилени стени на сградата — разбити на късове. Две други главни халета от стратегическо значение за целия завод бяха полуразрушени. На видеокасетата, която израелските пилоти бяха заснели, излъчена по-късно пред комисия на израелския парламент, ясно се виждаше как кожухът на реактора избухва и останките му се свличат в охлаждащия басейн.

Първоначалният план на Бегин беше ударът да бъде нанесен в края на април, тъй като „Мосад“ се сдоби с информация, че реакторът ще е в действие от 1 юли. Той отложи операцията, когато във вестниците излезе изказването на бившия министър на отбраната Езер Вайцман, който заявил пред приятели, че Бегин „подготвя авантюристично шоу“.

Втората дата „X“, която всъщност беше 10 май, едва седем седмици преди общите избори в Израел, също не бе възприета, защото водачът на Партията на труда Шимон Перес изпрати на Бегин „лична“ свръхсекретна бележка, в която настояваше да се „въздържи“ от подготвяното нападение, защото „Мосад“ нямал обективен поглед върху нещата. Перес предсказваше, че нападението ще изолира Израел „като дърво в пустиня“.

Само три часа след излитането си изтребителите се прибраха благополучно в Израел. Премиерът Менахем Бегин вече чакаше новините повече от два часа в дома си на улица „Смоленски“, а с него бе и целият му кабинет.

Малко преди 19 часа генерал Рафаел Ейтан, началник на генералния щаб на израелската армия, се обади на Бегин, за да докладва, че мисията е изпълнена (последната част бе наречена операция „Вавилон“) без никакви жертви.

Твърди се, че Бегин изрекъл „Барух хашем“, т.е. „Благословен да е Бог“, на иврит.

Няма сведения каква е била първата реакция на Саддам Хюсеин.