Мосад (По пътя на измамата)

9. „Стрела“

На 28 ноември 1971 година четирима терористи извършиха дръзко покушение срещу йорданския премиер Уасфи Тел, когато той влизаше в „Шератон-Кайро“. Тел изразяваше прозападните настроения в арабския свят и беше склонен да води преговори с Израел, затова стана първата жертва на терористичната група от палестинци, които се наричаха „Черният септември“, или „Айлул ал-асуад“ на арабски. Името идваше от същия месец през 1970, когато кралят на Йордания Хюсеин разгроми палестинските партизани в страната.

Съвсем скоро след атентата срещу Тел тази крайна групировка федаини (арабски термин за боец партизанин), която сама се наричаше „Черният септември“, разстреля петима йордански поданици, живеещи във ФРГ, защото имало подозрения, че извършват шпионска дейност в полза на Израел. После имаше опит за атентат срещу посланика на Йордания в Лондон, а по-късно поставиха мощни експлозиви в хамбургски завод за производство на електронно оборудване за Израел, а също и в една рафинерия в Триест, където уж се произвеждало гориво за проционистките фирми в Австрия и Германия.

На 8 май 1972 година група от двама мъже и две жени отвлече самолет на авиокомпанията „Сабена“ с 90 пътници и 10-членен екипаж от международното летище „Лод“ в Тел Авив. Целта беше да се принуди израелското правителство да освободи 117 федаини, излежаващи присъдите си в затвора. На следния ден двамата мъже бяха убити от израелските командоси, а жените получиха доживотни присъди. На 30 май същата година трима японски наемници, въоръжени с автомати, откриха огън на летище „Лод“. Загинаха 26 туристи, а други 85 бяха ранени.

После на 5 септември 1972, в навечерието на XX олимпиада в Мюнхен, екип на „Черният септември“ атакува израелския сектор в олимпийското село и уби 11 израелски атлети и треньора. Разследването на немската полиция се предаваше пряко по телевизията из целия свят. Членовете на групата отдавна работели в Германия, а една седмица преди началото на олимпиадата в Мюнхен пристигнали неколцина други поотделно и пренесли със себе си цял арсенал „Калашников“, револвери и ръчни гранати.

Три дни по-късно Израел даде да се разбере, че ще отговори на жестокостта. 75 самолета бяха изпратени да бомбардират партизанските лагери в Сирия и Ливан — най-тежката бомбардировка след войната от 1967 година. Загинаха 66 души, а стотици други бяха ранени. Над Голанските възвишения бяха свалени три сирийски изтребителя, израелците загубиха два. Сухопътните сили на Израел нахлуха в Ливан, за да се справят с палестинските терористи, които минираха израелските пътища, а сирийската армия се прегрупира около ливанските граници, в случай че враждебните действия прераснат в тотална война.

Израелците, които вече бездруго бяха сериозно обезпокоени от предходните събития, изпаднаха в шок, когато на 7 декември вътрешното контраразузнаване, „Шин Бет“, арестува 46 души с обвинение в шпионаж в полза на сирийското разузнаване (Г-2) или просто за това, че са знаели за шпионската мрежа, но не са съобщили, където трябва. Обаче това, което бе действително шокиращо, се оказа фактът, че четирима от арестуваните бяха евреи, а двама от тях и шефът на цялата мрежа — „сабри“, т.е. хора, родени в Израел, които шпионират за арабска държава.

Веднага след случилото се в Мюнхен министър-председателката Голда Меир обяви всенароден траур. По това време тя беше вече баба на повече от 70 години и с прискърбие говори за мюнхенското клане, като обеща, че „отмъщението в този случай се превръща в свещена война, която Израел ще води с хитрост и коварство, с всички възможни средства и по всички фронтове“. В превод това означаваше че с работата ще се заеме „Мосад“ или както казваха те: „Никой не ще избегне дългата ръка на израелското правосъдие.“ Меир подписа смъртните присъди на 35 от по-известните терористи на „Черният септември“, между които и техния водач, по това време в Бейрут, Мохамед Юсуф Наяр, ивестен като Абу Юсуф. По-рано той бе работил като висш офицер в Ясер-Арафатовия „Ал Фатах“. В групата влизаше и прословутият и брутален Али Хасан Салама, когото „Мосад“ наричаше „Червения принц“ и който бе дал идеята за мюнхенското клане. Тогава той действаше от Източна Германия. В края на краищата получи заслуженото си през 1979, когато колата му бе взривена в Бейрут.

Тъй като Меир бе дала на „Мосад“ заповеди да се ликвидират активистите на „Черният септември“, самата тя се превърна в цел на терористите. А за „Мосад“ това означаваше да развърже ръцете на отряда екзекутори на „Месада“ — прословутия „Кидон“.

Първият, при когото отидоха след мюнхенското изпълнение, беше представителят на ООП в Рим — Абдел Уаил Зуайтер, 38-годишен, който бе прострелян дванадесет пъти в упор, докато чакаше асансьора в блока си на 16 октомври 1972.

На 8 декември пълномощният представител на ООП във Франция, Махмуд Хамшари, 34-годишен, вдига телефона в парижкия си апартамент.

— Ало.

— Хамшари ли е?

— Да.

Буум! Екип на „Мосад“ беше монтирал експлозив в телефона: когато той вдигна слушалката и се представи, бомбата бе задействана дистанционно. Хамшари беше тежко ранен и почина месец след взрива.

В края на януари 1973 Хусейн Ал Башир, 33-годишен и формален шеф на „Палмира Ентърпрайзис“, пътуващ със сирийски паспорт, се канеше да си ляга в стаята си в хотел „Олимпик“ в Никозия. Минута по-късно мощна експлозия разби на парчета стаята заедно с Башир — представител на „Ал Фатах“ в Кипър. Убиецът просто бе изчакал Башир да загаси лампите в стаята си, а после дистанционно беше взривил експлозива под леглото му.

В памет на загиналия си другар Арафат се закле да отмъсти, но не „в Кипър, нито в Израел, нито в окупираните територии“. Това беше ясно предупреждение, че подготвя ескалация на терористичните действия по целия свят. Общо „Мосад“ ликвидира около дузина членове на „Черният септември“ в „отмъщението на Меир“.

В продължение на подетата кампания „Мосад“ започна да публикува некролози на заподозрените терористи в местния арабски печат, независимо че последните бяха все още живи. Други получиха анонимни писма, където се описваха подробности от интимния им живот, по-специално сексуалните им предпочитания, а също и съвети да напуснат града. Освен това много араби пострадаха в Европа и в Близкия изток при отварянето на писма с монтирани експлозиви в тях. Въпреки че „Мосад“ можеше да постигне същия резултат и с други средства, в „похода за отмъщение“ пострадаха и доста невинни.

Но ООП също изпращаше писма-бомби: на разни израелски представители по света, а и на по-известни еврейски дейци. Писмата носеха печати от Амстердам. На 19 септември 1972 Ами Шахори, 44-годишен, почина на място, когато отвори подобен плик. Той беше съветник по селскостопанските въпроси към израелското посолство в Лондон. Безпрецедентната бройка атентати срещу хора на „Мосад“ по онова време всъщност беше просто „бял шум“: паника по вестниците, насаждана от самия „Мосад“, за объркване на вниманието. Класически пример за това бе случилото се на 26 януари 1973, когато израелският бизнесмен Моше Ханан Ишай (по-късно обявен за катсата Барух Коен, 37-годишен) бе застрелян в една от оживените мадридски улици от терорист на „Черният септември“, когото уж бил следял. Всъщност той никого не следеше. Просто „Мосад“ искаше да накара хората да си го мислят.

Друг пример беше смъртта на сирийския журналист Кодр Кану, 36-годишен, през ноември 1972. Твърдеше се, че бил двоен агент, когото хората от „Черният септември“ застреляли на прага на дома му в Париж, защото докладвал за действията им на „Мосад“. Лъжа. Но убийството му бе представено на средствата за масова информация именно по този начин. Въпреки че много се пише за двойните агенти, в действителност такива се броят на пръсти. А и те трябва да работят като стабилни бюрократи, ако искат номерът им да мине.

През есента на 1972 Меир се опитваше да отклони вниманието на хората от ужасите на международния тероризъм и растящата изолация на страната след шестдневната война.

Поне от политически съображения тя се нуждаеше от диверсия. Израел отдавна бе изразил желанието си за аудиенция при папа Павел VI в Рим. И така през ноември, след като получи съобщение от Ватикана, че аудиенцията е потвърдена, Меир възложи на пълномощниците си да се заемат с уреждането на формалностите. Обаче тя им каза и друго:

— Не ща да ходя в Каноса.

Изразът се радва на голяма популярност в Израел и намеква за италианския замък, където през 1077 година е отишъл императорът на Свещената римска империя Хенрих IV и коленичил пред папа Григорий VII, облечен с власеница като каещ се грешник. Нарочно бил държан три дни пред вратите и оттам насетне посещението му станало символ на върховно унижение.

Беше решено Меир да отиде първо в Париж на неофициалната международна социалистическа конференция на 13–14 януари, която френският президент Жорж Помпиду яростно критикуваше, после следваше посещението й във Ватикана на 15 януари и още два дни с президента на Брега на слоновата кост Феликс Хуфо-Бони, преди да се върне обратно в Израел.

Една седмица по-рано аудиенцията й с папата бе потвърдена, но въпреки това за нея не бе съобщено публично.

Тъй като около 3% от населението на Израел са араби католици (100 000 души), ООП има доста силни позиции в кулоарите на Ватикана по въпрос, който засяга израелските интереси. Ето как Абу Юсуф своевременно се добра до информацията за планираното от Меир посещение. Той незабавно изпрати до Али Хасан Салама (в ГДР) съобщение, което гласеше: „Нека източим кръвта на онази, която проливаше нашата кръв из цяла Европа.“ (Това съобщение, а и доста други неща, споменати в тази глава, не бяха достояние на израелците до 1982 година, когато плениха архива на ООП по време на ливанската война.)

Практическото провеждане на атентата срещу Меир, а също и точното му време бяха оставени на „Червеният принц“, но решението вече бе взето, а и той не изпитваше угризения на съвестта. Освен факта, че Меир бе най-отявленият им враг, Юсуф съзираше в атентата блестящата възможност да покаже на света, че „Черният септември“ е все още в зенита си и с него следва да се съобразяват.

В края на ноември 1972 в центъра на „Мосад“ в Лондон се обади мъж на име Акбар. Той бе палестински студент, който си докарваше по нещо отгоре, като продаваше информация на „Мосад“, но от доста време не се беше появявал на хоризонта.

Въпреки че не бе от най-надеждните агенти, Акбар имаше известни връзки с ООП и настояваше за лична среща. Тъй като беше минало много време от последната му „активност“, едва ли щяха да го свържат с някой конкретен катса, независимо че се представи с позивните си имена. Затова той трябваше да даде и телефонен номер, на който да го потърсят по-късно. Съобщението му щеше да бъде нещо от рода на: „Кажете на Робърт, че се обажда Исак“, плюс телефонния номер и града, тъй като можеше да става въпрос за някой, който обикновено работи в Париж и случайно се обажда от Лондон. Съобщението моментално се въвежда в компютъра от дежурния оператор и така скоро стана ясно, че Акбар всъщност е дошъл да учи в Англия с надеждата, че ще успее да се измъкне от „разузнавателния бизнес“. Той беше бивш „черен“ (или арабски агент). В досието му бе отбелязано кога за последен път се е обаждал. Там също имаше и негови снимки. Те бяха подредени по следния начин: една голяма в началото на страницата и три по-малки в края, които го показваха в профил, а също и със и без брада.

Когато има взимане-даване с ООП, без значение от какво разстояние се върши работата, винаги се взимат допълнителни предпазни мерки, така че преди срещата между катсата и Акбар в ход влезе цялата програма на АПАМ.

След като се доказа, че Акбар не представлява опасност, срещата се проведе и той разказа, че е получил инструкции от ООП да замине за Париж. Подозираше, че се касае за голяма операция — ето защо се бяха обърнали към някои редови членове на организацията. Но в момента не можеше да съобщи никаква по-подробна информация.

Искаше пари. Беше напрегнат и развълнуван. Наистина не желаеше да се набърква отново във всичко това, но знаеше, че няма голям избор, след като ООП знае къде се намира. Катсата даде веднага пари на Акбар и телефонен номер, на който да се обади в Париж.

Тъй като е трудно, особено когато става въпрос за кратки срокове, да се викат цели екипи от арабските страни, където хората не са свикнали с европейския начин на живот и е по-лесно да бъдат забелязани в нетипичната за тях обстановка, ООП често прибягва до услугите на студенти и работници, които вече са се установили в Европа и могат свободно да пътуват, без това да е подозрително или да изисква специално прикритие. По същата причина те често се обръщат към други европейски терористични организации, въпреки че към тях не питаят нито доверие, нито уважение.

Сега беше ред на Акбар и той отлетя за Париж за среща при „Пирамидите“, спирка от метрото, с други хора от ООП. Центърът на „Мосад“ в Париж трябваше да изпрати хора, които да проследят Акбар до мястото на срещата. Но работата нещо се обърка. Когато пристигнаха, Акбар и останалите бяха изчезнали. Ако бяха успели да запишат и заснемат срещата, тогава може би много по-лесно щяха да разгадаят преплетената паяжина от интриги, която „Черният септември“ тъчеше в бяса си да погуби Меир.

Като мярка за вътрешна безопасност след получаването на инструкциите си хората на ООП се движеха по двойки, но Акбар все пак успя да звънне на посочения му номер, докато партньорът му отиде до тоалетната. Каза, че се предвижда още една среща.

— Коя ще е мишената? — попита катсата от „Мосад“.

— От вашите — отвърна той. — Сега не мога да говоря. И затвори.

Всички изпаднаха в паника. Веднага беше разпратено съобщението, че ООП подготвя удар срещу самия Израел. Но никому и през ум не му минаваше кой точно бе мишената. До пътуването на Меир оставаха още два месеца, а то не беше и публично оповестено, затова никой не се сети за нея.

На следващия ден Акбар отново се обади и каза, че се налага да замине за Рим. Трябваха му пари и искаше лична среща, но не разполагаше с време, защото му се налагаше незабавно да отиде на летището. Намираше се недалеч от спирката на метрото „Рузвелт“, така че му наредиха да вземе следващия влак до площад „Конкорд“ и оттам да тръгне в определена посока, като вземе преди това всички предпазни мерки.

Срещата трябваше да се състои в хотелска стая. Но привидно простата задача да се наеме стая в хотел в шпионската работа беше всичко друго, но не и лесна. Достатъчно е само да се знае, че са нужни поне още две помещения и видеокамера в „основната стая“, така че въоръжените хора в другите две стаи да могат да нахлуят моментално, ако агентът направи някакво подозрително движение по посока на катсата. Катсата от своя страна трябва също да разполага с резервен ключ от помещението, за да не губи време долу на рецепцията.

Тъй като Акбар трябваше да вземе самолета за Рим, нямаше време да се наема стая в хотел и затова го прибраха с кола направо от улицата. Той обясни, че каквато и да е операцията, явно се предвижда и някаква техника, специална апаратура, която следва да се внесе контрабандно в Италия. Именно тази привидно маловажна подробност по-късно щеше да се окаже основният фактор за разплитането на загадката. Тъй като с проблема се бе захванал парижкият клон, взе се решение заедно с Акбар за Рим да отпътува и катса като негова свръзка.

Двама души от службата за безопасност трябваше да откарат Акбар до летището. Случи се така, че и двамата бяха катси поради недостиг на кадри. Единият от тях, Ицик, по-късно стана мой учител в Академията на „Мосад“. Но действията му през този ден съвсем не бяха еталон за катси. Точно обратното.16

Тъй като идваха от обезопасена среща и в кола без обозначителни знаци, Ицик и колегата му не се чувстваха застрашени от нищо. И все пак регламентът гласи, че катсите не трябва да се мотаят около аерогарите, за да не се набиват в очи и по-късно да бъдат разпознати в друга ситуация и на друго летище. Нито пък да излизат извън прикритието си, без да са проверили терена предварително.

Когато пристигнаха на летище „Орли“, единият катса отиде в близкото кафене, а другият придружи Акбар до билетната каса и проверката на багажа, за да е сигурен, че той наистина се е качил на самолета. Може би са си представяли, че Акбар е единственият палестинец, пътуващ за Рим, но явно сметката им е била без кръчмаря.

От документите, отмъкнати години по-късно през ливанската война, „Мосад“ научи, че на летището е имало и друг човек, член на ООП, който забелязал Акбар и спътника му. После предпазливо проследил катсата и така стигнал до кафенето, където открил и другия. Там двамата, които следвало отдавна да са напуснали района на аерогарата, се разприказвали на иврит. Тогава човекът от ООП незабавно отишъл в близката телефонна кабинка и докладвал в Рим, че Акбар не е чист.

Акбар, а и „Мосад“ скъпо щяха да заплатят глупостта на Ицик и партньора му.

Али Хасан Салама, известен с прозвището Абу Хасан и наречен от „Мосад“ Червения принц, беше дързък човек с авантюристични наклонности, чиято втора съпруга бе прочутата ливанска красавица Джорджина Ризак, мис Вселена за 1971 година. Той беше колкото ловък, толкова и брутален и с прецизна жестокост бе планирал атентата в Мюнхен. Сега той беше решил да използва руски управляеми снаряди тип „Стрела“, които руснаците наричаха СА-7, а в НАТО бяха известни под кодовото название „Граал“. Идеята му беше да взриви самолета на Голда Меир, когато кацне на римското летище „Фиумичино“.

Самонасочващите се снаряди се изстрелваха с американски установки тип „Редай“, които тежаха 10,6 кг и се носеха на рамо. Самият снаряд беше 9,2 кг и имаше тристепенен ракетен двигател с твърдо гориво и инфрачервено насочване, като максималната им далекобойност бе 3,5 км. Полетът им трудно би могъл да се определи като особено лек, но несъмнено е смъртоносен, защото може да открие целта си само по остатъчната топлина на двигателите. Ако се използват срещу бързоманеврени, свръхзвукови изтребители, липсата на гъвкавост ги прави почти безполезни. Но когато става въпрос за големи и бавни мишени като пътнически самолети, ефективността им е ужасяваща.

Да се доставят „стрели“ не беше трудно. ООП разполагаше с такива в тренировъчните си лагери на територията на Югославия, така че просто трябваше да се намери начин да се пренесат нелегално през Адриатическо море в Италия. По това време ООП имаше и една скромна яхта със спални каюти, закотвена близо до Бари на източния бряг на Италия, точно срещу Дубровник, Югославия.

Салама посети няколко долнопробни бара в Хамбург, най-голямото германско пристанище, и най-сетне попадна на един тип, който разбираше нещо от мореплаване и беше готов на всичко, за да припечели. В друг бар нае две жени, които също се интересуваха от пари, секс и приятно пътешествие по Адриатическо море.

Германците бяха пратени със самолет до Рим, а оттам до Бари, където се качиха на яхтата на ООП. Естествено преди това тя бе порядъчно заредена с храна, наркотици и пиене. Единствените нареждания, които получиха, бяха да отплават до малък остров недалеч от Дубровник и да чакат там, докато не дойдат някакви хора да натоварят трюма с разни дървени сандъци, след което да пуснат котва на север от Бари, където сандъците ще бъдат свалени и всеки от тях ще получи по няколко хиляди долара. Казаха им също добре да се забавляват и поне три-четири дена да се отдадат на всички познати земни удоволствия — тези последни нареждания те без съмнение са изпълнили с религиозно усърдие.

Салама се спря на германците, защото, ако случайно ги хванеха, властите щяха да си помислят, че се касае за фракцията „Червената армия“ или някоя подобна организация, а не за ООП. За тяхно нещастие Салама не бе от хората, които оставят работата си недовършена след успешно изпълнена задача. Когато германците се върнаха с оръжието, хората от ООП ги разтовариха с една малка лодка, а после отведоха и тримата и им прерязаха гърлата, пробиха дъното на яхтата и тя потъна на около четвърт миля от брега.

„Стрелите“ бяха натоварени в един „Фиат“ и от Бари екипът на ООП ги откара в Авелино, после в Терачина, Анцо, Остия и в Рим, като избягваха главните пътища и се движеха само денем, за да не предизвикват подозрения. Накрая стовариха всичко в апартамента в Рим, където „стрелите“ щяха да останат до уречения час.

В Бейрут водачът на „Черният септември“ беше своевременно информиран, че Акбар е подставено лице. Но вместо да го ликвидира на минутата и така да провали цялата операция, Юсуф реши да го използва, за да отклони израелците от следата. Той знаеше, че „Мосад“ подозира нещо, но няма пълна представа, защото Акбар не разполага с цялата информация.

— Ще направим нещо, което да заблуди израелците, та да се плеснат по челата и да си кажат: „А, ето каква била работата!“ — обясни Юсуф на сподвижниците си.

Ето защо на 28 декември 1972, по-малко от три седмици до предвиденото на 15 януари посещение на Меир в Рим, „Черният септември“ проведе необяснимото тогава нападение над израелското посолство в Банкок, Тайланд. Очевидно това беше небрежно планирана работа.

Същия ден принц Вайралонгкорн се появи пред парламента като престолонаследник и на церемонията присъстваха почти всички чуждестранни дипломати, включително и израелският посланик Рехевам Амир.

Списание „Тайм“ описа нападението над посолството на „Сой Ланг Суан“ (булевард, където се намираше то) така:

„Под горещото тропическо слънце по обед двама мъже в кожени дрехи прескачат оградата, докато двама други, облечени в елегантни костюми, минават свободно през главния портал. Преди охраната да успее да даде сигнал за тревога, в двора на посолството вече се носят автоматични откоси. Арабските терористи от «Черният септември» са отново в действие след мюнхенското клане.“

Това бе вярно, но все пак си беше чиста проба диверсия. След като завладяха посолството, те окачиха зелено-бялото палестинско знаме на прозореца. Позволиха на охраната и на останалите тайландски служители да излязат навън, но задържаха като заложници шестима израелци, в това число и посланика в Камбоджа Шимон Авимор. Около 500 тайландски полицаи и редовни армейски части обкръжиха сградата и терористите дадоха ултиматум, че ако Израел не освободи 36 палестински затворници, посолството ще бъде взривено в срок от 20 часа заедно с всички намиращи се в него.

В края на краищата в посолството бяха допуснати заместник-министърът на външните работи и главнокомандващият военновъздушните сили Дауи Чуласапя заедно с египетския посланик в Тайланд Мустафа ел Есауей и започнаха преговори. Израелският посланик Амир остана отвън, където бе инсталиран телекс, за да е в постоянна връзка с Меир и кабинета й в Йерусалим.

След по-малко от час преговори терористите се съгласиха да освободят заложниците, ако им бъде гарантирано безпрепятствено напускане на Тайланд. После здравата си похапнаха печено пиле с къри и го поляха с шотландско уиски — учтивост от страна на тайландското правителство, а призори на следния ден отпътуваха за Кайро със специален тайландски самолет. С тях замина и Есауей заедно с двама представители на Тайланд.

Списание „Тайм“ в коментара по събитието добави, че благодарение на Есауей това било „рядък пример на израело-арабско сътрудничество… Още по-необичаен бил фактът, че терористите все пак са се вслушали в здравия разум. Инцидентът бележи и първия случай, когато хората от «Черният септември» са приели компромиса.“

Разбира се, журналистите нямаше как да знаят, че това е станало по план. Нито пък израелците подозираха, с едно съществено изключение — Шай Каули, който по това време бе шеф на миланската централа на „Мосад“. Останалите смятаха, че Акбар беше имал предвид именно тази операция.

За да са сигурни, че „Мосад“ ще налапа въдицата, още преди операцията в Тайланд хората от ООП съобщиха на Акбар, че трябва да остане в Рим за известно време, но ударът се подготвя в страна, която няма нищо общо с обичайната зона на терористични действия — Европа или Близкия изток. Естествено Акбар предаде тази информация на „Мосад“, така че когато нападението в Банкок се проведе, тия от главното управление в Тел Авив не само се убедиха, че това е бил подготвяният удар, но дори се радваха, че никакви израелци не са загинали, нито ранени. Голяма олелия се вдигна из „Мосад“, че въпреки предупреждението точното място на атентата не е било известно до последния момент. Още по-натегнато беше положението в „Шабак“, които по принцип носят отговорност за безопасността на израелските посолства и инсталации в чужбина.

Акбар твърдо вярваше, че Банкок е бил плануваната мишена, и затова се свърза с катсата си в Рим и поиска нова среща. Тъй като службите за безопасност на „Мосад“ са педантични, палестинците решиха да не рискуват да проследят Акбар на някоя от срещите му, за да не ги забележат и това да подскаже на „Мосад“, че Акбар е заподозрян, Основната им цел бе да му дават фалшива информация, която той донасяше на „Мосад“.

Сега, щом работата приключи, Акбар очакваше още пари. Тъй като скоро щеше да се връща в Лондон, задачата му беше да предаде на тамошния катса колкото може повече документи от тайната квартира на ООП. Срещата се проведе в малко село южно от Рим и започна по стандартния начин — Акбар направи голяма обиколка из Рим — и естествено всички предвидени от АПАМ мерки бяха взети.

Това, което не беше предвидено, се случи малко по-късно.

Когато Акбар влезе в колата на катсата и метна на предната седалка куфарчето си, охраната го отвори. Колата моментално хвръкна във въздуха, Акбар, катсата и двамата човека от охраната загинаха на място. Шофьорът оцеля, но пострада така, че и до днес вегетира.

Отзад се е движела още една кола на „Мосад“ с трима души в нея и един от тях се кълнеше, че чул по радиостанцията как Акбар казва ужасено: „Не го отваряй!“ — сякаш е знаел какво ще последва.

„Мосад“ обаче така и не разбра със сигурност дали Акбар е знаел за взрива в куфарчето.

Веднага хората от другата кола повикаха втори екип с линейка, доктор и медицинска сестра — всичките местни саяними. Останките от тримата им мъртви колеги и тежко раненият шофьор бяха изнесени и по-късно върнати в Израел. Осакатеното тяло на Акбар оставиха в колата, за да го открие италианската полиция.

Впоследствие се оказа, че ООП е допуснала грешка с убийството на Акбар преди атентата срещу Меир. Нищо не им пречеше да изчакат, докато той се завърне в Лондон. Въпреки че „Мосад“ пак щеше да разбере кой го е направил, за тях това вече не би имало значение.

Междувременно Меир беше пристигнала във Франция като начало на пътуването си, чиято основна цел бе посещението в Рим. Служителите на „Мосад“ се подхилваха, защото тя не водеше със себе си Израил Галили, министър без портфейл, с когото тя отдавна имаше интимни връзки. Те двамата често прекарваха времето си заедно в Академията на „Мосад“ и романът им вече бе станал една от любимите теми за разговор в целия Институт.

Марк Хеснер17, шеф на отдела в Рим, напълно бе повярвал на банкокското изпълнение на ООП. Но в Милано Шай Каули все още смяташе, че в сценария нещо не е наред. Каули се бе посветил напълно на работата си. Изключително трудолюбив, той се ползваше с репутацията на педант. Това имаше и своите недостатъци, например веднъж бе задържал едно спешно съобщение, за да поправи някаква граматическа грешка. Но в повечето случаи педантизмът му беше от полза. В конкретния случай това щеше да спаси живота на Голда Меир.

Той непрекъснато пресяваше докладите, отнасящи се до Акбар и връзката му с ООП. Не виждаше какво общо би могло да има между Акбар и атентата в Банкок: защо това е предполагало внасянето на контрабандно оборудване в Италия? А после, когато Акбар бе убит, Каули стана още по-подозрителен. Защо иначе биха го убили, освен ако не са знаели, че е израелски агент? Но щом са знаели, тогава банкокското нападение е било кьорфишек. Логиката му бе неоспорима.

И все пак той не разполагаше с някакви логически доказателства, за да продължи нататък. Отделът обвини катсата от Лондон за провала, защото, когато поискал от Акбар документите, не го предупредил как да се пази.

Колкото до Хеснер, личната му неприязън към Каули щеше да се окаже допълнителна пречка в последвалите събития. Когато Хеснер бил още кадет в Академията, няколко пъти бил хващан, че кръшка. Веднъж на място го хванал самият Каули, който по това време му бил инструктор. Хеснер не подозирал, че го следят, и вместо да изпълни възложената му задача, се прибрал направо вкъщи. Когато Каули го накарал да даде отчет, онзи здравата го налъгал. Фактът, че след това не са го изхвърлили, означава, че явно е имал як гръб в кулоарите на организацията, но така или иначе той не прости на Каули, че го е пипнал. От своя страна Каули никога не възприе Хеснер като истински професионалист.

Покрай посещението на Меир всички служби за сигурност бяха на нокти. Каули отново и отново препрочиташе докладите в опитите си да сглоби липсващите детайли.

Както често става в подобни ситуации, Каули разбра всичко от съвсем неочаквано място. Една жена с неподозирани таланти, а и полиглот, поддържаше в Брюксел апартамент за ООП, където уморените бойци намираха временен приют в непрестанната си война с Израел. Услугите й бяха високо ценени и ООП често я търсеше. „Мосад“ подслушваше телефона и апартамента й и неведнъж се получаваха записи на любовните игри на госпожицата и приятелите й. Това бе станало любимо развлечение за служителите на „Мосад“ по целия свят. Казваха, че при силна сексуална възбуда стенела на не по-малко от шест езика.

Само няколко дни преди пристигането на Голда Меир в Рим някой — Каули смяташе, че е Салама, макар и никога да не разбра със сигурност — в брюкселския апартамент каза на жената, че иска да се обади в Рим. Когато го свързаха, той поясни на хората отсреща, че трябва да освободят апартамента и да вземат със себе си и „четиринадесетте торти“. Обикновено едно телефонно обаждане в Рим не би предизвикало подозрения, но предвид посещението на Меир, а и съмненията, които и бездруго глождеха Каули, действието ставаше повече от наложително.

Каули беше роден в Германия, на ръст бе само метър и шейсет, с остри черти, светлокестенява коса и светъл тен.

По природа бе свит и не беше свикнал да се налага на другите, ето защо работеше в Милано — малък отдел, а Хеснер ръководеше римската централа.

Когато Каули прослуша брюкселския запис, веднага се обади на свръзката си, който пък позвъни на приятеля си в италианското разузнаване, Вито Микеле, и го помоли да му даде колкото може по-бързо един адрес по телефонния му номер. (Каули беше в „Цомет“ — вербуването, регистриран като аташе към консулството и следователно не можеше да се представи за катса пред местното разузнаване. Затова трябваше друг да се обади на Микеле вместо него.)

Микеле отговори, че не може да направи това без разрешение от шефа си, Амбурго Вивани. Затова свръзката поясни, че ще говори направо с шефа, което и направи. Каули не се заинтересува по какви канали е действало италианското разузнаване, за да получи искания адрес. Разбра само, че човекът в римския апартамент трябва да напусне на следващия ден, а времето нямаше да им стигне да проучат мястото и да решат дали всичко това е свързано с ООП.

Вивани издири адреса, но за нещастие свръзката в Рим го изпрати в римския отдел вместо в Милано на Каули. Там естествено не знаеха нищо за важността му, нито пък за враждата между Каули и Хеснер. Така бе загубен още един ден.

Накрая Каули сам издири адреса и позвъни в Рим, като им каза да проверят незабавно апартамента, защото може да е свързан с посещението на Меир. Каули все още работеше само с предположения, но вече беше убеден, че се готви нещо много сериозно.

Когато „Мосад“ откри апартамента, той вече бе опразнен. Но след като го претърсиха, откриха нещо важно: къс хартия, на който бе нарисувана задната част на самонасочващ се снаряд тип „Стрела“ и няколко думи на руски, които обясняваха действието му.

Сега Каули просто полудя. Оставаха два дни до пристигането на министър-председателката, а наоколо гъмжеше от хора на ООП. Операцията бе в пълен ход, самонасочващи се снаряди, а Меир се кани да каца. Но от всички тези неща сигурно бе само последното.

В резултат все пак Меир бе уведомена за съществуващата опасност, но отговорът й до шефа на „Мосад“ гласеше:

— Ще се срещна с папата. От тебе и момчетата ти зависи безопасността ми.

Тогава Каули реши да се види с Хеснер, за да обсъдят дали да помолят за помощ местните служби за сигурност. Хеснер се полакоми да се заеме с всичко сам и затова благодари на Каули за сътрудничеството и добави:

— Ти работиш в Милано. Това е Рим. — И така го отпрати. Като шеф на „Цомет“ в Рим Хеснер автоматично поемаше цялата отговорност по случая. Ако някой от началниците му в Израел проявеше желание да се захване с работата, трябваше да се дигне и да дойде в Рим, за да ръководи нещата. По онова време такова нещо не ставаше, но днес може би положението е различно.

Все пак Каули се тревожеше повече за безопасността на министър-председателката, отколкото за юрисдикцията. Затова се опъна на Хеснер.

— Оставам — настоя той.

Хеснер побесня и се свърза с главното управление, за да се оплаче, че Каули внася смут в дейността на организацията. Тогава от Тел Авив наредиха на Каули да се оттегли моментално обратно в Милано.

Но Каули не напусна Рим. Със себе си доведе двама от миланските катси, а тамошната база остана празна. Обясни на Хеснер, че само ще обикалят наоколо, без да се намесват в работата им. Хеснер не бе във възторг и от това, но юрисдикцията и бездруго вече бе нарушена, така че изпрати целия личен състав на летището и в околностите му, за да търсят и най-малкия намек за терористична дейност. Обаче ООП допускаше, че „Мосад“ знае повече, отколкото в действителност бе, и затова взеха допълнителни предпазни мерки — пренощуваха недалеч от брега в колите си. Ето защо „Мосад“ неоткри нищо, независимо че провериха всеки хотел и туристическа спалня в околностите на Лидо ди Остия, а също и явките на ООП. Това стана през нощта на 15 януари, часове преди пристигането на Голда Меир.

Понеже знаеха обсега на този тип снаряди, поне можеха да се ориентират къде да търсят преди приземяването на самолета на Меир, въпреки че районът бе доста голям — около пет мили широк и тринадесет дълъг. Проблемът допълнително се усложняваше от глупавото решение на Хеснер да не казва нищо на местната полиция. „Стрелата“ може да се задейства и от разстояние. Когато мишената влезе в зоната на поразяване, се задейства електронен сигнал: веднъж изстреляна, тя и сама ще достигне целта. Терористите можеха да нагласят апаратурата специално за времето на пристигане на самолета на Меир, тъй като знаеха от собствените си агенти кога е тръгнал от Париж. Знаеха също, че е самолет на „Ел Ал“ — единственият по това време на деня.

Римското летище „Леонардо да Винчи-Фиумичино“ по това време беше наричано от служителите на „Алиталия“ не иначе, а „най-лошото в света“. Претъпкано, с вечни недоразумения, самолетите почти винаги закъсняваха, понякога и с повече от три часа, защото летището разполагаше само с две писти, които обслужваха по 500 самолета дневно във върховите натоварвания.

Разбира се, Меир щеше да се ползва с първостепенно предимство, но суматохата из аерогарата допълнително усложняваше работата на „Мосад“. Трудно можеше да се открие дори група терористи, въоръжени с ракетни установки.

Биха могли да се скрият навсякъде — на самата аерогара, в близките халета или в полето около летището.

Докато Каули обикаляше наоколо, неочаквано налетя на един от римските катси и попита къде са хората за свръзка на „Мосад“. (Именно те щяха да уведомят италианската полиция, ако станеше необходимо, а не самите катси.)

— Какви свръзки? — отвърна човекът.

— Искаш да кажеш, че не са тук! — Каули просто не можа да повярва.

— Не — отговори римският катса.

Каули незабавно се обади на свръзката в Рим и му каза да предаде на Вивани за какво става въпрос.

— Нека вземе всички предпазни мерки. Отчаяно се нуждаем от подкрепления тук.

Изглеждаше по-вероятно терористите да са извън периметъра на летището и все пак в обсега на самолета на Меир, защото в околността имаше доста подходящи скривалища. Все пак те претърсиха всичко, а скоро към тях се присъедини и Адальо Малти от италианското разузнаване.

Малти не предполагаше, че мястото е пълно с хора на „Мосад“. Той беше там заради съобщението, че ООП вероятно подготвя атентат и възнамерява да свали самолета на Голда Меир с помощта на съветски ракетни снаряди. Информацията бе получена чрез италианска свръзка и на нея можеше да се разчита. (Естествено това съобщение бе предварително одобрено от главната квартира на „Мосад“ в Тел Авив, преди да се предаде на италианците.)

Терористите вече се бяха разделили на две групи. Първата с четири установки се отправи към южния сектор на летището, а втората с осем — към северния. Фактът, че две от четиринадесетте „торти“, не се появяват по време на операцията, не бе никак маловажен, но това стана ясно по-късно. По това време северната група монтираше две установки до фургона, с който бяха пристигнали.

Обаче не мина много време, и един от хората на „Мосад“ по сигурността, който претърсваше участъка, ги забеляза. И се развика. А те откриха огън. Вдигна се страшна олелия. Италианската полиция пристигна и човекът от „Мосад“, който не я очакваше, защото Каули ги бе повикал на своя глава, си плю на петите, за да не го забележат. В суматохата един от терористите се опита да избяга, но офицерите от „Мосад“, които следяха всичко, го хванаха, вързаха го и с една кола го откараха незабавно в някакъв запустял хангар.

Там той отнесе голям бой и накрая си призна, че са искали да убият Голда Меир, но не пропусна и да се похвали:

— Вече нищо не можете да направите.

— Какво искаш да кажеш с това, че нищо не можем да направим? Нали ви пипнахме! — отвърна един от офицерите и отново продължиха с боя.

Междувременно Каули бе научил по портативната си радиостанция за заловения терорист и незабавно се отправи към хангара. Там му казаха, че освен този италианците са прибрали и други, заедно с девет или десет самонасочващи се снаряда.

Но Каули си спомняше телефонното обаждане от Брюксел и „четиринадесетте торти“. Проблемът пред „Мосад“ изобщо не бе разрешен, а оставаха по-малко от 30 минути до пристигането на Меир. Някъде имаше и други гранатомети. Но къде?

Пленникът вече бе в безсъзнание. Каули изля кофа вода отгоре му.

— С вас е свършено — каза му Каули. — Този път се издънихте. След четири минути тя ще кацне. Нищо не можете да сторите.

— Вашата министър-председателка е мъртва — подразни терористът мъчителите си. — Още не е свършено с всички ни.

Това потвърди и най-лошите страхове на Каули. Някъде навън имаше един самонасочващ се снаряд съветско производство и върху него пишеше „Голда Меир“.

Един от биячите така цапардоса терориста, че той отново изгуби съзнание. Когато го заловиха, откриха у него взривател от типа „подскачащата Бети“, каквито терористите често използват. Забива се в земята подобно на подземна мина, но към него се прикрепя и къса жица. Сега монтираха цялото устройство до него, удължиха жицата и напуснаха сградата. Когато дръпнаха жицата, от човека не остана колкото и да се събере в супена лъжица.

Напрежението растеше непрекъснато. Каули се свърза с Хеснер по радиото и го помоли да предаде на пилота на Меир да отложи кацането. Не се разбра дали това стана или не. Ясно е само, че един от хората на „Мосад“, докато обикаляше с колата си по близката магистрала, внезапно забеляза нещо странно около някакъв фургон за търговия на дребно досами пътя. Вече бе минал два пъти покрай него, но на третия път просто се сащиса: от покрива се подаваха три комина, но само един от тях пушеше. Терористите бяха убили собственика, след което пробиха две дупки в покрива и оттам провряха дулата на „стрелите“. Планът им беше следният: когато самолетът на Меир се приближи достатъчно така че сигналът се включи, просто щяха да дръпнат спусъка и след приблизително 15 секунди всичко щеше да е свършено.

Без да губи нито миг, човекът от „Мосад“ обърна насред платното и връхлетя с колата си право върху фургона, като го преобърна, а двамата терористи останаха под него. Излезе, за да се увери, че там наистина има две установки и че терористите са здраво заклещени. Тогава забеляза, че към него се насочват няколко полицейски коли, така че скочи в автомобила си и отпраши към Рим още преди да са го видели. Веднага щом уведоми колегите си от „Мосад“, всички те се изпариха от мястото, сякаш никога не са били там.

Италианската полиция арестува петима от „Черният септември“, но странно, въпреки факта, че ги бяха хванали на местопрестъплението в опит да ликвидират Меир, всички бяха освободени няколко месеца по-късно, след което отлетяха за Либия.

10. Карлос

На 21 февруари 1973 година израелците изпратиха два изтребителя „Фантом“ срещу пътническия „Боинг-727“ на либийските авиолинии, който летеше за Кайро, но внезапно се бе отклонил от курса си. Когато го свалиха, се оказа, че са загинали 105 от общо 112 души. Това се случи само 12 часа след като израелските командоси проведоха въоръжена операция в Бейрут, взривиха инсталациите на ООП, отнесоха голяма част от документацията и ликвидираха неколцина от лидерите на ООП, в това число и шефа на „Черният септември“ Абу Юсуф заедно с жена му.

Взривяването на пътническия самолет се оказа непростима грешка. По това време Израел бе получил ултиматум, че самолет, натоварен с бомби, ще бъде изпратен към Тел Авив. Злощастният „Боинг“ премина направо над една от най-големите военни бази в Синай и когато главнокомандващият на военновъздушните сили не бе намерен, заповедта за стрелба беше дадена от някакъв капитан.

Щяха да минат още шест години, докато „Мосад“ най-сетне се саморазправеше с „Червеният принц“, но едноличната вендета на Голда Меир срещу „Черният септември“ коренно промени ролята на Института. ООП стана основна част от работата на „Мосад“ — неприятно положение, защото на другите врагове се отделяше по-малко време. Дори на такива като Египет и Сирия, които непрекъснато проповядваха война и всъщност се и готвеха за нея. Ануар Садат беше организирал комитети по целия Египет, които открито се наричаха „военни“. Но „Мосад“ посвещаваше почти изцяло времето си на терористите от „Черният септември“.

На 6 октомври 1973, само няколко месеца след историята около „стрелите“ в Рим, генерал Илайху Зейра, шеф на израелското военно разузнаване, заяви на една пресконференция в Тел Авив:

— Няма да има война.

По средата на изказването му в стаята влезе някакъв майор и подаде на генерала телеграма. Щом я прочете, Зейра излезе, без да каже нито дума.

Египет и Сирия бяха предприели офанзива, започваше войната Йом Кипур и само през този първи ден загинаха повече от 500 израелци, а ранените бяха около 1000. Няколко дни по-късно нещата се обърнаха и нашествениците започнаха да отстъпват, но войната завинаги промени представите за Израел — както отвън, така и в страната — като за неумолима и невидима сила.

Голда Меир все още бе между живите благодарение на „Мосад“, но освен всичко друго войната доведе и до оставката й от поста министър-председател, която тя подаде на 10 април 1974 година.

Колкото до Шай Каули, той знаеше, че има още две самонасочващи се ракети, които не бяха заловени след опита за атентат срещу Меир. Обаче след като непосредствената опасност бе отстранена, той се върна в Милано и скоро проблемите около войната изместиха всичко друго на заден план.

След инцидента на летището италианската полиция загуби много от репутацията си. В края на краищата ставаше дума за атентат срещу политическа фигура от голяма величина буквално под носа им, а те нищо не направиха, освен дето пристигнаха със закъснение на мястото и събраха огризките, оставени от „Мосад“. Италианското разузнаване до последния момент не разбра за плана за убийството на Меир. Обществеността така и не научи нищо за епизода, но хората от разузнаването все пак узнаха. Затова италианците помолиха Израел да не прави случилото се обществено достояние.

„Мосад“ смяташе, че като помогне в подобна ситуация на другите, печели известно предимство за себе си. Никога не отказваше помощта си за опазването на нечия репутация — особено когато въпросната страна го знаеше. Естествено в очите на „Мосад“ италианците си оставаха некадърници.

Ето как ЛАП или „Лохамак Сайклогит“, психологическият отдел на „Мосад“, пое задачата да измисли невярно обяснение на случилото се. По това време положението между Египет и Израел беше изключително напрегнато, но тъй като вниманието на „Мосад“ бе изцяло погълнато от шайката на „Черният септември“, бяха пропуснати най-съществените белези от подготовката на противника за война. Когато по целия свят действат едновременно не повече от 35–40 катси, а те трябва да следят цялата дейност на ООП, която има хиляди членове, това просто няма как да не оголи фланговете към другите не по-маловажни врагове на Израел.

Във всеки случай ЛАП измисли версия, която италианците оповестиха, и в същото време казаха на британското, френското и американското разузнаване цялата истина около случая. В разузнаването има един закон, известен като „правилото на третия“. Ако например „Мосад“ дава някаква информация на ЦРУ защото двете организации се ползват с взаимно доверие, то ЦРУ не може да я предава другиму, защото идва от чуждо разузнаване. Естествено правилото може и да се заобиколи, като информацията просто се перифразира, така че да мине под друга форма.

По времето на инцидента на римското летище, а и по-късно „Мосад“ често изпращаше на ЦРУ списъци на съветските оръжия, които се изпращат в Египет и Сирия, включително сериите им и личните номера на всяко едно от тях. Целта бе двояка: да се повдигне реномето на „Мосад“, който се сдобиваше с тези данни, а също и да се получи точна представа за равновесието на силите в Близкия изток. Това щеше да е и допълнителен коз в ръцете на ЦРУ в опитите му да убеди правителството на Съединените щати в необходимостта от нови помощи за Израел. ЦРУ не можеше да каже на Конгреса откъде са се сдобили с тази информация, но поне имаше право да потвърди сведенията, дадени на Конгреса от еврейските кръгове.

Янките вече считаха Моамар ал Кадафи за опасен луд, а на всичкото отгоре в средата на 70-те по целия свят се бяха пръкнали разни терористични революционни групи. Във Франция беше „Пряко действие“, в Германия действаше бандата на „Баадер Майнхоф“, японската „Червена армия“, „Червените бригади“ в Италия (те убиха министър-председателя Алдо Моро през 1978), в Испания се бяха настанили баските от ЕТА (те твърдяха, че са ликвидирали испанския премиер Кареро Бланко през 1974). Списъкът свършваше с около пет различни палестински организации. Дори и в Съединените щати имаше — „Уидърмен“ и „Обединената освободителна армия“ — през 1974 година те отвлякоха наследницата на милиардера Хърст — Патриша.

В разгара на всичко това много синагоги и други еврейски институции в Европа станаха жертва на бомбени атентати, така че нищо не пречеше на „Мосад“ да обвини за италианския заговор Либия и Египет, макар и да нямаха нищо общо със случая.

„Мосад“ се сдоби със списъка на ракетните снаряди „Стрела“, които италианците бяха конфискували. Налице бяха само 12, но за двата липсващи щяха да се тревожат по-късно. Серийните им номера бяха отбелязани в списъците на съветските оръжейни доставки за Египет и изпратени на ЦРУ, макар „Мосад“ да знаеше от разпита на терористите, че специално тези установки идват от Югославия.

Но версията на ЛАП беше, че терористите са получили оръжията от Либия в края на декември 1972, после тръгнали от Бейрут с кола и пренесли „стрелите“ в Италия с ферибот. Минали през Рим на път за Виена, където уж смятали да нападнат някакво еврейско учреждение. Обиколният маршрут бе обяснен с това, че е по-лесно да се премине от една западноевропейска държава в друга, отколкото да се рискува на митницата към някоя комунистическа страна. Терористите бяха „официално“ арестувани на 26 януари 1973 от италианката полиция за превозване на експлозиви, а през времето между пропадналия атентат на летището и появяването на версията на ЛАП изявления не са били правени. Колкото и странно да звучи, скоро след това италианската полиция освободи терористите, първо двама от тях, а после и другите трима.

Но междувременно американците бяха вкарали информацията на „Мосад“ във военните си компютърни системи. Когато на 26 януари италианците най-сетне оповестиха за задържането на терористите и конфискацията на оръжията, те също изпратиха серийните номера на „стрелите“ на ЦРУ които на свой ред предадоха данните на военното разузнаване. Щом номерата бяха сравнени с тези на „Мосад“ от съветските доставки за Египет и Либия, компютърът показа, че те са напълно идентични. Сега американците наистина повярваха, че руснаците въоръжават Египет, който от своя страна е прехвърлил ракетите на Кадафи, за да въоръжи с тях терористите — още едно доказателство, че либийският лидер е точно такъв, за какъвто го смятат в Съединените щати. Само „Мосад“ знаеше истината.

Изглежда, че главната причина, поради която италианците освободиха терористите, бе, че се страхуваха от съдебен процес, защото истината щеше да излезе наяве: италианското разузнаване бе допуснало шепа терористи да са на косъм от успешното провеждане на атентат срещу чужд министър-председател. Нещо скандално.

„Мосад“ все още се тревожеше за липсващите „стрели“, но италианците се радваха, тъй като некадърността им не беше излязла наяве и янките смятаха, че Кадафи стои зад цялата работа.

Докато терористите бяха все още в затвора, с тях се позанимаваха хората на „Шабак“ и скоро стана ясно, че Али Хасан Салама, Червения принц, също е бил замесен. Сега вече „Мосад“ наистина го искаше.

Италианската полиция бе разрешила на „Шабак“ да разпита палестинците в Рим. По всяка вероятност са действали двама от хората на „Шабак“. Затворникът е бил с белезници на ръцете и краката, а между двата чифта белезници е била прекарана верига зад гърба му. Първото нещо, което „Шабак“ би направила, е да помоли италианците да освободят помещението.

— Сега това е израелска територия. Ние поемаме отговорност за задържания.

Човекът от ООП без съмнение е изпаднал в ужас. В крайна сметка повече от вероятно е да е отишъл в Европа само от страх да не попадне в ръцете на израелците.

Щом вратата се затворила, офицерите от „Шабак“ (те знаеха арабски) са казали нещо от сорта на:

— Ние сме твои приятели от „Махбарат“. („Махбарат“ е нарицателно, което арабите използват за обозначаване на разузнаването като цяло. Всъщност много разузнавателни служби от арабския свят носят това име.) Искали са затворникът да разбере точно с кого си има работа и какво е положението му. След това са махнали стандартните белезници и на тяхно място са поставили по-неудобния модел, към който изпитват особена слабост. Те са от пластмаса и доста напомнят на закопчалките, с които се прикрепя табелката с името към багажа, само дето тези държат по-здраво и към тях са прикрепени малки остриета. За разлика от обикновените белезници, които оставят малко свободно пространство около китките, тия се пристягат плътно, за да прекъснат кръвообращението и причиняват неприятна болка.

Щом са оковали ръцете и краката му по този начин, като през цялото време двамата са си бъбрили колко незавидно им се струва положението му, над главата на нещастника са поставили нещо тежко. После му свалят панталоните и го оставят да седи вързан, без да може да вижда, с тежестта, висяща над главата му, и срамните му части, изложени на показ.

— Чувстваш ли се като у дома си? — подиграват му се те. — Сега вече можем да си поговорим.

В такива ситуации разговорът обикновено започва бързо. За нещастие в този случай „Шабак“ нямаше и представа, че затворниците ще се окажат на свобода така скоро. Затова задаваха прекалено много въпроси около Салама. Толкова много, че щом терористите се озоваха на свобода, до Червения принц бързо стигна вестта, че се е превърнал в цел номер едно на „Мосад“.

По това време „Черният септември“ се беше развилнял. Взривни писма затрупваха учрежденията, атентати с бомби и гранати ставаха по цяла Европа. „Мосад“ мина през огън и вода, за да пипне Салама, но в Бейрут главатарите на „Черният септември“ направиха същото, за да го спасят. Той бе техният възлюблен син, така че те го предупредиха да се покрие някъде, докато премине бурята.

Лидерът на „Черният септември“ Абу Юсуф, който щеше да намери смъртта си няколко седмици по-късно, когато израелските командоси нахлуеха в главната им квартира в Бейрут на 20 февруари 1973, реши, че организацията трябва да се отърве от Салама поне временно. И така на негово място застана Мохамед Будиа, роден в Алжир и доста известен в парижкото светско общество. Той откри своя сметка и й даде името си: „Сметката на Будиа“.

Планът на Будиа бе да се съгласуват действията на всички терористични организации в Европа в една смъртоносна тайна армия. Той уреди членовете на различните групировки да се обучават в Ливан и за изключително кратък срок създаде мощна терористична организация, в която се сляха всички отделни фракции. Това бе не лоша идея на теория, но основният проблем си оставаше: фракциите на ООП бяха крайно националистични, докато в огромната си част останалите групировки бяха радикални марксисти. Ислямът и марксизмът някак си не се съчетават.

Будиа имаше за свръзка свой човек, който пътуваше между Париж и Бейрут. Казваше се Мухарбел и беше палестинец. След нападението на израелските командоси над главната квартира на „Черният септември“ измежду многото досиета, отнесени в Тел Авив, бе и това на Мухарбел заедно със снимката му.

Катсата от „Мосад“ бе Орен Риф. Атмосферата — силно напрегната. Нямаше време за обичайните предохранителни мерки. Риф, който владееше арабски, получи заповед да се опита да вербува директно Мухарбел, тоест просто му предложи сделка без никакви увъртания. Беше юни 1973. (В техниката на директното вербуване се крие голям потенциал: тя е най-бързият метод, дори и да се провали, поне може да уплаши човека и да го накара да се откаже от работата за противниковия лагер — или пък друг да го откаже. Така се случи с Месад, египетския физик.)18

Мухарбел бе отседнал в приятен лондонски хотел. Следяха го от ден и половина, а в стаята му бяха монтирани подслушватели. Най-сетне Риф го изчака пред вратата тъкмо когато Мухарбел се връщаше от разходка. Стаята му беше претърсена за скрито оръжие, но не откриха нищо. Наоколо не се мяркаше жива душа. Докато Мухарбел се качваше в асансьора, някакъв мъж „случайно“ се блъсна в него и го претърси за скрито оръжие. Тъй като Мухарбел бе член на ООП, трябваше да се смята за изключително опасен, но всички предпазни мерки бяха взети, доколкото позволяваха обстоятелствата, и затова Риф не се притесняваше излишно. Щом го видя, Риф припряно изрецитира информацията, която бяха узнали за Мухарбел от досието му в архивите на „Черният септември“ — име, адрес, възраст и т.н. После премина направо към същността:

— Аз съм от израелското разузнаване. Ще взимаш наистина големи пари. Само трябва да работиш за нас.

Мухарбел бе красив, изискан и добре облечен мъж. Когато Риф му каза всичко това, той просто се усмихна широко и рече:

— Не трябваше да се колебаете толкова.

За не повече от пет минути двамата уговориха нова среща, която трябваше да бъде по-свободна и на неутрално място. Парите не бяха най-силният коз при Мухарбел, макар че той в никакъв случай не би се отказал от тях. Това, което повече го поблазни, бе двойната застраховка, че дори ако нещо се объркаше с едната страна, той пак да е в безопасност. Ставаше въпрос за личното му оцеляване, а щом и двете страни искаха да му плащат, толкова по-добре.

Риф веднага получи повечето от адресите, където обикновено отсядаше Будиа. Той си падаше женкар и имаше доста метреси из целия Париж. Знаеше, че го търсят, затова често използваше техните апартаменти като тайни квартири. Всяка нощ беше на различно място. Но тъй като Мухарбел му беше личната свръзка, той знаеше повечето адреси. Риф предаде наученото на „Месада“ и скоро отделът вече се движеше по петите на Будиа. Не след дълго узнаха, че в момента той се занимава с прехвърлянето на големи суми за нова операция на името на Илич Рамирес Санчес, венецуелец от богато семейство, учил в Лондон и Москва и в момента живеещ в Париж като свръзка на ООП.

„Месада“ скоро разбра, че Будиа е внимателен. Това, което разузнавателните служби търсят в подобни случаи, е дневен режим, нещо, което наблюдаваният върши редовно. Това естествено не се разбира от пръв поглед, та да викнат: „А, ето, дайте да го пречукаме на бърза ръка!“ Така просто не се прави. Всичко трябва да бъде внимателно обмислено, за да се избягнат усложнения. Единственото постоянно нещо около Будиа бе, че където и да отидеше, винаги караше синьото си „Рено-16“. Имаше и едно капанче на „Дефос — Сен Бернар“, където се отбиваше по-често от обикновеното.

Но дори и така, Будиа не тръгваше, без да е проверил багажника, шасито, двигателя или ауспуха за поставени експлозиви. Накрая „Месада“ реши да сложи пластична мина под седалката на шофьора. Но понеже не искаха французите да заподозрат „Мосад“, бомбата нарочно бе направена неугледно, с много жици и евтин метал. Под нея бе поставена тежка стоманена плоскост, така че взривът да иде нагоре, а не обратното, щом човекът седне върху й.

На 28 юни 1973 Будиа излезе от жилищния блок и след като проведе обичайния си преглед, се тръсна на седалката. Тъкмо затваряше вратата, и всичко около него се взриви. Умря на място. Детонацията беше толкова силна, че част от железните парчетии пронизаха тялото му и изхвръкнаха през покрива на колата.

Френската полиция, която знаеше за връзките му с терористичните организации, реши, че експлозията е станала случайно, докато е пренасял взривни вещества. Подобно заключение често се чува в рапортите на разни полицейски отдели, особено когато не могат да установят истината.

Макар „Черният септември“ да не разполагаше с преки доказателства, те бяха убедени, че убийството на Будиа е работа на „Мосад“. Естественото отмъщение за тях бе да убият някой израелец. Един палестински студент в университета на Южна Калифорния получи нареждане да се снабди с оръжие и да отиде във Вашингтон, където се намираше израелското посолство. Правеха си сметката, че един напълно непознат ще може по-лесно да стреля и след това да се измъкне, отколкото някой, който вече има взимане-даване с терористичните организации и е известен на американското разузнаване. И така на 1 юли 1973 някакъв непознат младеж се приближи до полковник Йосиф Алон, заместник военен аташе в посолството, и го застреля насред улицата, след което избяга. Не можаха да го открият. „Мосад“ узна, че това е било свързано с убийството на Будиа по-късно, когато се добраха до документацията на ООП по време на войната Йом Кипур.

След като Будиа бе ликвидиран, Мухарбел уведоми Риф, че „Черният септември“ е довел в Париж венецуелеца Санчес, за да се заеме с европейските им операции. „Мосад“ знаеше съвсем малко за него, но скоро разбра, че един от любимите му псевдоними е Карлос Рамирес или просто Карлос. Не след дълго това име щеше да стане известно и ужасяващо.

Али Хасан Салама, който съвсем не беше глупав, сериозно се бе загрижил за личната си безопасност. Искаше да се отърве от „Мосад“ и в същото време да злепостави Израел. За тази цел намери доброволци, които да позволят на „Мосад“ да ги вербува. Задачата им бе да дават последователно на израелците дати и адреси, които да свидетелстват за действията му. Не истинските му действия, разбира се, а тези, които той си измисляше. Това в края на краищата ги доведе 95 мили северно от Осло, в малкия норвежки град Лилехамер, където един от келнерите в ресторанта имаше дословна, а за него се оказа и фатална прилика с Червения принц.

Шефът на „Месада“ Майк Харари оглавяваше операцията по залавянето на Салама. Щом Салама се увери, че „Мосад“ следи нищо неподозиращия келнер, изпрати неколцина от своите да поговорят с него, което потвърди, че келнерът е точно този, когото „Мосад“ търси. Естествено „Мосад“ ликвидира невинния келнер на 21 юли 1973. В пандиза отидоха трима. Единият от тях, Давид Арбел, се разприказва и „Аферата Лилехамер“ се превърна в може би най-големия скандал в историята на „Мосад“.

А в Париж Карлос развиваше усилена дейност. Европейските разузнавателни служби не знаеха нищо за него. Той не владееше арабски, всъщност дори не обичаше арабите. (Веднъж Карлос каза за палестинците: „Ако тия момчета са наполовина толкова добри, колкото твърдят, как става тъй, че израелците още не са се измели от Палестина?“) Мухарбел, наскоро вербуван за „Мосад“ от Орен Риф, остана свръзка и на Карлос.

В процеса на парижкото прегрупиране Карлос пое контрола върху всички оръжия на „Черният септември“ из Европа. Измежду нещата, които наследи, бяха и двете липсващи „стрели“ от неуспелия атентат срещу Голда Маир.

Освен че беше свръзка на „Черният септември“, Мухарбел изпълняваше същите функции и в две други палестински групи — „Народният фронт за освобождение на Палестина“ (НФОП) и „Палестинска младежка организация“.

Количеството информация, което „Мосад“ получаваше чрез него, бе зашеметяващо и след като я сдъвчеха и запазеха за себе си лъвския пай, предаваха останалото на европейското разузнаване и на ЦРУ, защото просто не знаеха какво да правят с всичките тези данни. Служителите на разузнаването често се шегуваха помежду си с думите:

— Взе ли си днешния справочник на „Мосад“?

А по това време отношенията ни с ЦРУ бяха така близки, че американците разправяха за „отдела на «Мосад» в Лангли“ (главната квартира на ЦРУ във Вирджиния). Този информационен потоп сигурно не донесе кой знае каква полза някому, но поне не можеха да се извиняват с незнание. Но „Мосад“ успешно използваше и по-късно създадените тогава канали.

Естествено Карлос се заинтересува от двата самонасочващи се снаряда, оставени в Рим. Явно когато двата екипа си ги бяха разделили, тези са останали в тайната квартира, чийто адрес „Мосад“ не знаеше. Ако не бяха избързали да убият заловения терорист, може би щяха да ги открият. Той се оказа един от хората, използвали тази квартира.

Въпреки че Карлос все още не бе предприел действия срещу никакви израелски цели, „Мосад“ започна да схваща, че си има работа с опасен противник. За „стрелите“ научиха от Мухарбел, но нямаше смисъл да ги „конфискуват“ в момента. Във всеки случай не можеха да предприемат каквото и да е, без да жертват Мухарбел, който се обаждаше на всеки два или три дни с нова информация. По едно време даже имаше специален оператор за връзка с него на всеки 24 часа.

Карлос искаше да използва ракетите срещу някой израелски самолет. Но той лично не би участвал в операция, която изисква детайлно планиране. Това бе негово правило — и донякъде причината, че така и не го заловиха. Той замисляше нещо, следеше за изпълнението му, но никога не участваше.

Ракетите създаваха проблеми на „Мосад“. Очевидно Мухарбел бе твърде ценен, за да се жертва заради една-единствена операция, но ако допуснеха палестинците да отидат на летището въоръжени, израелският самолет можеше да се смята за свален.

Отговорността по случая пое Орен Риф, катсата на Мухарбел. Риф бе праволинеен и изключително сериозен човек. В края на 1975 година той беше един от злощастните 11 катси, които написаха писмо до шефа на „Мосад“, в което твърдяха, че организацията е станала тромава, неефективна и има превратни представи за демокрацията. В кулоарите то и до ден днешен е известно само като писмото на единадесетте, а Риф бе единственият от тях, който остана. Другите бяха изритани. Два пъти беше предлаган за повишение, обаче през 1984 поиска досието си, за да види защо му се отказва, и му отговориха, че е станало объркване в документацията. Това беше прозрачна лъжа, защото в цялата организация работят общо 1200 човека, включително секретарките и шофьорите.

В резултат на това писмо нормите на НАКА бяха променени, така че в „Мосад“ можеха да се подават оплаквания само еднолично.

Както и да е, Риф се обади на свръзката си в Рим и помоли да се свърже с приятеля си от италианското разузнаване Амбурго Вивани и да поиска адреса на тайната квартира, където се намират гранатометите.

— Кажи му, че ще му се обадиш, когато всички се съберат там, та да може да ги залови до един — поясни Риф.

Екип на „Невиот“ следеше непрекъснато района. На 5 септември 1973 година там се събра група терористи. Тогава свръзката се обади на италианското разузнаване. Италианците пристигнаха, но хората от „Мосад“ не напуснаха прикритието си, а само наблюдаваха как ония нахълтват в апартамента и арестуват петима човека — от Ливан, Либия, Алжир, Ирак и Сирия — и прибират двете „стрели“.

Официалната версия по случая бе, че петимата са възнамерявали да стрелят по гражданските самолети, когато прелитат над покрива на път за римското летище „Фиумичино“. Историята бе нелепа. Самолетите изобщо не минаваха над този апартамент. Но какво значение имаше, щом хората повярваха.

По това време шефът на италианското разузнаване бе в доста тесни връзки с „Мосад“. Всъщност италианците пътуваха из арабските страни и снимаха военните им инсталации за „Мосад“.

Въпреки че хванаха терористите на място с двете „стрели“ с инфрачервено насочване, италианците незабавно освододиха двама от петимата, независимо от мярката за неотклонение. Естествено те напуснаха Рим. Другите трима бяха предадени на Либия, но на 1 март 1974, след като вече бяха откарани там, самолетът „Дакота“, който ги беше превозил, се взриви над Рим. Загинаха пилотът и целият екипаж. Полицейското разследване по случая още продължава.

Италианците смятат, че е замесен „Мосад“, но не е така. По всяка вероятност е дело на ООП. Може би са решили, че екипажът е видял нещо в Либия или пък че ще ги разпознае в някоя друга операция. Освен това, ако „Мосад“ е искал да го взриви, щял е да го стори още докато терористите са били на борда.

На 20 декември 1973 Карлос беше в Париж. Той имаше едно местенце в покрайнините на града, склад за амунициите на ООП. „Мосад“ търсеше начин да издаде този адрес на французите, но без да жертва своя ценен агент Мухарбел.

Същата сутрин Карлос проведе на своя глава един от любимите му типове атентати — „бум и дим да те няма“. Излезе от апартамента си с няколко ръчни гранати и мина с колата си покрай някаква еврейска книжарница. Хвърли гранатата в движение, при което загина една жена, а шестима други бяха ранени. Това вече накара „Мосад“ да издаде адреса на склада за амуниции. Когато френската полиция нахлу там, откри автомати, карабини, гранати, динамит и антисемитски позиви и още половин дузина други терористи, Карлос обаче го нямаше. Той бе напуснал Франция още същия ден.

Един ден по-късно той се обади на Мухарбел от Лондон. Искаше да се види с него там. Мухарбел отговори, че не можел да дойде, защото британската полиция го търсела. „Мосад“ се опита да го убеди да замине, но той не се съгласи и така връзката с Карлос бе прекъсната за известно време.

На 22 януари 1974 Карлос отново се обади на Мухарбел.

— Тук е Илич — рече той. — Връщам се в Париж. Трябва да подпиша една сделка утре или вдругиден.

Всички израелски служби във Великобритания обявиха повишена готовност. Но това не биваше да се разбира, защото Карлос може би просто проверяваше лоялността на Мухарбел. Знаеха, че Карлос винаги е с една крачка пред останалите.

Два дни по-късно покрай израелска банка в Лондон мина една лека кола. Шофьорът запрати граната право в банката, някаква жена пострада. Беше 24 януари.

На следващия ден Карлос си уговори среща с Мухарбел в Париж. Каза му, че за известно време трябва да се прекратят действията срещу израелците, защото нещата и бездруго били напечени. Трябвало обаче да се издължи на японските и германските групировки, за да може по-късно да посвети силите си изцяло на ООП.

Това донякъде облекчи работата на „Мосад“, а освен всичко останало се покриваше и с информацията, получена от други източници. Но с Карлос не можеше да си спокоен задълго. На 3 август същата година в Париж бяха взривени три коли — две пред редакциите на известни вестници, а третата (слава богу, нея я откриха, преди да е експлодирала) пред радиото. Френската полиция реши, че това е работа на „Пряко действие“. Така беше, само дето Карлос им бе доставил бомбите. После се беше прехвърлил в друг квартал на Париж, за да е настрана от операцията.

Малко по-късно „Мосад“ узна, че Карлос е получил пратка противотанкови ракетни установки руско производство (РПГ-7). Това представлява компактно и лесно преносимо оръжие, тежи само 8 килограма и максималната му далекобойност е 500 метра, когато мишената е неподвижна, и 300 метра при подвижна мишена. Може да пробие броня с дебелина до 30 сантиметра.

На 13 януари 1975 Карлос и Вилфред Босе, също човек от бранша, се запътиха към летище „Орли“ с подозрителни намерения. (Босе беше от групата на Баадер-Майнхоф и загина на 27 юни 1976 в печално известния опит за освобождаване на заложниците в Ентебе, Уганда). Двамата мъже отбелязаха на настилката мястото, където прелитат израелските самолети.

Карлос отново мина оттам, за да прецени по-добре ъгъла, и изсипа на пътя бутилка мляко като белег на точката, откъдето може да се прицели най-лесно в прелитащ самолет. После Карлос се показа над покрива на своя „Ситроен дьо Шево“, а Босе, който шофираше, приближи с не повече от 20 км в час. Щом минаха покрай разлятото мляко, Карлос се изправи и стреля. Не улучи израелския самолет, но затова пък уцели някакъв югославски, а също и една от сградите на летището. Тогава те обърнаха и изчезнаха яко дим.

Когато се прибра в апартамента, Карлос разказа на Мухарбел какво е направил. Той му отговори, че е чул вече за случилото се по радиото, но не е улучен израелски самолет.

Карлос отвърна:

— Да, този път се провалихме, но на деветнадесети пак ще опитаме.

Естествено Мухарбел предаде това на Орен Риф. „Мосад“ отново не искаше да жертва ценния си агент и затова Риф нареди да се вземат двойни предохранителни мерки, а също и да се преместят израелските самолети на северната страна на летището, така че ако Карлос реши да изпълни заканата си, да има само една позиция за стрелба.

Наистина на 19 януари Карлос се появи с трима други в колата, обаче французите бяха предупредени за очакваното терористично нападение. Терористите бързо се усетиха, но френската полиция ги обкръжи с виещи сирени. Мъжете не откриха огън. Вместо това захвърлиха оръжията си и побягнаха, като зарязаха колата. Карлос хвана някаква минувачка и допря пистолет до главата й. Един от хората му последва същия пример. Те преговаряха близо 30 минути. Никой не стреля и те някак си успяха да се измъкнат. Оставиха оръжията си, а Карлос изчезна. Дори Мухарбел не разбра къде е отишъл.

През следващите пет месеца всичко беше спокойно, Мухарбел все така носеше ценна информация, но за Карлос не се чуваше нищо. Мухарбел започна да става нервен. Негови приятели му бяха казали, че в Бейрут има хора, които проявяват известни подозрения относно дейността му и искат да си поговорят с него. „Мосад“ бе решил да отстрани Карлос, но единственото, което Мухарбел желаеше, бе нова самоличност, с която да изчезне от играта колкото е възможно по-бързо. Боеше се, че Карлос е по дирите му.

В главната квартира не искаха Риф да се заема лично с Карлос, нито пък възложиха тази работа на „Месада“. Решиха да оставят всичко на французите, като им дават информация от време на време.

На 10 юни 1975 Карлос позвъни на Мухарбел, който изпадна в паника, и му каза, че трябва незабавно да напусне Париж. Карлос го покани в своя апартамент на „Туле“ в пети район. Беше едно от тези здания, които са свързани със съседните блокове и в тях може да се влезе или през партера и малката градинка отвън, или през коридора на втория етаж.

Но на практика входът е само един и следователно има само един начин да се излезе. Странно защо Карлос бе избрал тъкмо такова място.

С помощта на местен саян Риф бе наел апартамент в съседната сграда, който гледаше към дворчето и жилището на Карлос. Квартирата беше тясна, туристите наемат подобни за не повече от седмица. Риф бе на последния етаж и спокойно наблюдаваше сцената на действието.

Френската полиция беше уведомена, че в апартамента ще се срещнат хора, които се занимават с търговия на оръжие и че единият от тях (Мухарбел) е в много опасно положение и с готовност ще говори. Полицията обаче не знаеше, че става въпрос за Карлос, нито пък, че Мухарбел е агент.

Риф каза на Мухарбел, че френската полиция ще дойде да го прибере.

— Кажи им, че искаш да се измъкнеш и да се преселиш в Тунис. Гарантираме ти, че те няма да ти създадат проблеми.

Знаеш, че няма да си в безопасност, докато Карлос се скита на свобода. Ще ти покажат снимка, на която сте двамата с Карлос, сигурно ще те питат кой е другият. Опитай се тогава да увърташ, кажи, че е съвсем обикновен човек. Те все пак ще искат да го видят и тогава ще ги заведеш при Карлос. Ще го арестуват, за да удостоверят самоличността му, а ние ще се постараем да получат пълна информация кой е той. Ще остане в пандиза за цял живот, а ти ще си живееш на свобода в Тунис.

В плана имаше гигантски несъответствия, но „Мосад“ не се интересуваше от това, стига да хванеха Карлос.

Риф поиска разрешение от Тел Авив да предаде досието на Карлос на французите, за да знаят с кого си имат работа. Основният му довод бе, че „Мосад“ им предава свой агент, а ако те не схванеха кой всъщност е Карлос, тогава Мухарбел, агентът на „Мосад“, се излага на голяма опасност.

Нещо повече, той се боеше, че дори и французите могат да се окажат в опасност, ако не се подготвят както трябва за срещата си с Карлос. В крайна сметка те не знаеха почти нищо за него.

Отговорът, даден на Риф, гласеше, че исканото досие ще се намира в специално подготвен офицер за свръзка, който ще го предаде едва когато Карлос се озове зад решетките, и то след като всичко останало бъде уговорено с французите.

С други думи, ако французите искат информация, трябва да са готови да платят за нея.

Причината французите да не бъдат предупредени за Карлос бе в дребните ежби между два от отделите на „Мосад“: „Цомет“, или както стана известен по-късно „Мелука“, който отговаряше за 35-те действащи катси на „Мосад“ и вербуваше вражеските агенти; и „Тевел“, или „Кайсарут“ — отделът за свръзка.

„Тевел“ непрекъснато се заяждаше с „Цомет“ за все повече и повече информация. Смятаха, че колкото повече дават на чуждестранните разузнавателни служби, толкова по-приятелски настроени ще са те и ще връщат жеста по същия начин. Но „Цомет“ от своя страна се инатеше, твърдейки, че информацията трябва да се дава на час но лъжичка и че всяка порция трябва да се заплаща незабавно.

Обаче в този случай, когато шефовете на отделите се събраха да обсъдят молбата на Орен Риф (по това време той беше към „Цомет“) за предаване на досието на Карлос на французите, страните си размениха ролите: „Цомет“ искаше да даде всички подробности, но „Тевел“ се заяде. Шефът на „Тевел“ използва възможността и отбеляза:

— Как така? Искате да давате информация на французите? Когато ние искаме да информираме някого, вие не позволявате. Затова сега ние няма да позволим.

Лесно можеха да се измъкнат, защото и бездруго нямаше кой да им потърси отговорност. Нямаха пряк началник. Сами си бяха законът.

В уречения ден Риф наблюдаваше как Карлос влиза в апартамента си. Хората за свръзка бяха говорили с французите, те знаеха къде да търсят Мухарбел — и го намериха. В апартамента на Карлос имаше неколцина латиноамериканци. Празнуваха.

Мухарбел пристигна с полицейска кола без обозначителни знаци и с трима френски полицаи. Двама от тях останаха с него близо до стълбите, а третият почука на вратата. Карлос отвори и цивилният полицай се представи, а той го покани да влезе. Поприказваха си около 20 минути. Карлос без съмнение се представи като изключително приятен човек, нищо особено. Никога преди не го бяха виждали, нито чували. Те смятаха, че възложената им работа е чиста формалност. Нямаше основание за излишна тревога.

По-късно Риф разказал, че толкова се изнервил от чакане, та искал да хвърли книгата и да се втурне да вика полицията. Но не го направил.

Накрая ченгето казало, че води някой със себе си, когото може би случайно познава.

— Бих искал да поговориш с него. Имаш ли нещо против да дойдеш с мен?

Тогава ченгето повикало двамата си колеги на стълбището, за да доведат Мухарбел. Щом Карлос го видял, решил, че са го предали.

Мухарбел искал да му каже да не се тревожи, защото ченгетата не знаят нищо със сигурност. Карлос се обърнал към ченгето:

— Разбира се, ей сега идвам.

През цялото време Карлос бил с китарата, на която свирел, когато полицаят почукал. Другите в стаята нямали никаква представа какво става, така че празненството било в разгара си. Карлос попитал дали може да остави китарата и да си облече нещо и полицаят не видял нищо лошо в това. Междувременно другите трима били дошли пред вратата.

Оттук нататък започна същинското изпълнение. Карлос отива в съседната стая и оставя китарата, навлича някакво яке и изважда 38-калибров автомат от калъфа на китарата.

Приближава се до вратата и незабавно открива огън, като тежко ранява първия полицай в гърлото. После убива на място и другите двама и се заема с Мухарбел. Три куршума в гръдния кош и един в главата — последният изстрелян в упор, за да е сигурен, че Мухарбел е действително мъртъв.

Риф, който наблюдава цялата сцена от апартамента си, изпада в истерия. Самият той не е въоръжен и безпомощно наблюдава как Карлос довършва Мухарбел и изчезва от полезрението му.

Но Риф знаеше нещо друго: френската полиция познава само него. Техните хора отидоха там по негово настояваване и що се отнася до тях, всичко им говори за капан. Два часа по половина по-късно Риф се качва на самолета на „Ел Ал“ в униформата на стюард и заминава за Израел.19

Хората в апартамента откриват ранения полицай и веднага викат линейката. Така и не разбират кой всъщност е Карлос. Полицаят оцелява и по-късно разказва, че докато е стрелял, убиецът непрекъснато крещял:

— Аз съм Карлос! Аз съм Карлос! — отново и отново.

Този ден Карлос наистина се прочу.

Смяташе се, че Карлос е участвал и в операцията на 21 октомври 1975 в главната квартира на ОПЕК във Виена, където шестима пропалестински партизани нахлуват по време на конференция на ОПЕК и убиват трима, седем други са тежко ранени, а броят на заложниците е 81. През следващите няколко години му се приписват поне дузина бомбени атентати и други терористични действия. Само през 1979–1980 година — последния път, когато „Мосад“ чу нещо за него — „Пряко действие“ се прояви с 16 експлозии и всички те бяха в стила на Карлос.

Един от проблемите при разузнавателните служби е, че всичко, което правят, е при закрити врати, но засяга хората по целия свят. И тъй като нищо не излиза наяве, няма кой да поеме отговорността. Разузнавателна служба, оставена без външен контрол, е почти като заблуден снаряд, който обаче е изстрелян злонамерено. Посоката му винаги е изкривена от вътрешните ежби.

Онези френски полицаи, а и всички останали убити от Карлос, загинаха без причина. Самият факт, че Карлос остана на свобода, е необясним. Онова, което „Мосад“ стори тогава, а то не се отнася само до един или два случая, не навреди на Института, а на цял Израел.

Сътрудничество не може да се гради на основата quid proquo20. С течение на времето чуждестранните разузнавания ще престанат да се доверяват на „Мосад“. Тогава той ще се окаже изолиран от всички. И нещата отиват натам. Израел би могъл да стане най-великата държава в света, но „Мосад“ я руши отвътре, като злоупотребява с властта си. Не заради интересите на Израел, а заради собствените си цели.

11. „Екзосет“

Една дъждовна сутрин Орландо Летелиер, 44-годишен, напусна луксозната си къща на „Ембаси Роу“ във Вашингтон и както обикновено седна зад волана на синия си „Шевел“.

Летелиер бе бивш министър от кабинета на злополучния чилийски президент марксист Салвадор Алиенде Госенс. Този ден с него пътуваше и американският му колега Рони Мофит, 25-годишен.

Секунди по-късно колата и хората в нея се разсипаха на стотици парчета. Бомбата беше взривена дистанционно. Датата бе 21 септември 1976 година.

Както често се случва в подобни афери, мнозина обвиниха ЦРУ. В крайна сметка на ЦРУ се приписваше по-голяма роля от тази, която в действителност бе играло в свалянето на Алиенде от власт през 1973. Оттогава ЦРУ се превърна в международна изкупителна жертва, с която се обясняваха повечето атентати. Други смятаха не без основание, че това е дело на чилийската тайна полиция ДИНА, която всъщност беше разформирована една година по-късно под натиска на Съединените щати (макар че скоро се появи отново под друго име и в различен състав по нареждане на новия държавен глава генерал Аугусто Пиночет Угарте).

Никой не спомена дори за „Мосад“.

Но въпреки че „Мосад“ не беше пряко замесен в експлозията, замислена от чилийската ДИНА, чийто шеф бе Мануел Контрерас Сепулведа, Институтът беше косвената причина за смъртта на Летелиер поради тайните преговори с Контрерас за закупуването на френските бронебойни ракети „Екзосет“ с морско базиране.

Хора от „Мосад“ не участваха в убийството на Летелиер, но опитът им в подобни начинания несъмнено беше използван като безплатна добавка към закупените от Контрерас ракети.

През август 1978 пред Върховния съд на Щатите бяха изправени Контрерас, изпълнителният директор на ДИНА Педро Еспиноза Браво, Армандо Фернандес Лариос — таен агент от ДИНА — и четирима кубински бегълци, които членуваха във фанатичната организация „Анти-Кастро“ в Съединените щати. И седмината бяха съдени за убийство. Основните свидетелски показания в обвинителния акт с обем 15 страници бяха дадени от Майкъл Върнън Таунли, роден в САЩ, заминал за Чили на 15 години заедно с родителите си. Работил като автомонтьор и именно като такъв го вербували от ДИНА. В съдебните протоколи беше отбелязан като съконспиратор и главен свидетел по обвинението, който в замяна на сътрудничеството получи по-лека присъда — три години и четири месеца. Режимът на Пиночет предаде чилийците на щатската прокуратура. Кубинските емигранти успяха да избягат, но един от тях беше арестуван на 11 април 1990 година в дома си в Сейнт Питърсбърг, Флорида. Чили обаче отказа да предаде Контрерас — човекът, дал заповед за убийството на Летелиер, така и не застана пред съда, макар че през октомври 1977 Пиночет го накара да си подаде оставката в жалък опит да поправи представите на световната общественост за военната хунта в Чили.

Веднъж в годината всички организации, занимаващи се с военно разузнаване в Израел, се събират, за да съгласуват предстоящите събития. Едно от тях е срещата на военните и гражданските разузнавателни служби, която се нарича „Цорек Йедиот Хашувот“, или накратко казано „Циак“, т.е. „необходима информация“. На тази среща „купувачите на информация“, примерно АМАН — военното разузнаване, — пресяват информацията, събирана през изминалата година, и отделят това, което може да се окаже от значение и занапред. Всичката документация, която изтича след срещата, също се нарича „Циак“, а разписките, давани на „Мосад“ и останалите доставчици на информация — форма на паричен еквивалент.

Три са главните източника на разузнавателни данни: „Хуминт“, или данни, получени от хората, това е, което доставят катсите на „Мосад“ при работата си с агентите; „Елинт“, или електронни сигнали, които се прехващат от поделение 8200 на израелския корпус за военно разузнаване; и „Сайинт“ — данните от средствата за масова информация — това е работа, с която се занимава друга специална група и поглъща времето на стотици хора.

В „Циак“ „купувачите“ не само избират онова, което им е нужно от разузнаването, но също и степенуват агентите въз основа на представянето им през изминалата година. Всеки агент има по две кодови имена — оперативно и информационно. Оперативните доклади от катсите на „Мосад“ не стават достояние на „купувачите“. Те дори не знаят за съществуването им. Оперативният доклад, разделен по категории, се изпраща на части.

Въз основа на тези доклади „купувачите“ на информация оценяват агентите от „А“ до „Е“. Всъщност никой агент не получава „А“, но по време на бойни действия се е случвало. „В“ означава източник, на който може да се гласува доверие; „С“ е горе-долу приемлив; ако е „Д“, винаги трябва да имаш едно наум; а с „Е“ изобщо не трябва да се занимаваш. Всеки катса знае „оценките“ на своите агенти и се опитва да ги подобри. Буквата важи за цяла година и на агентите им се плаща според нея. Ако някой е бил „С“, а после е бил определен като „В“, той ще получи и съответното повишение.

Когато катсите изпращат тези рапорти, те попълват две малки квадратчета в началото на страницата. Лявото е за степента на агента, а другото е число от едно до три. Ако е едно, значи агентът е чул или видял с очите си това, за което е докладвал. Две означава, че е получил информацията от достоверен източник, но все пак от втора ръка. Тройката стои за слухове и недомлъвки. Така, ако докладът е В-1, това значи, че съдържа информация от сигурен агент, който е видял или чул всичко на място.

Началникът на армейското разузнаване е и шеф на военното разузнаване, но всеки род войска в Израел има и свой разузнавателен корпус. Затова съществуват пехотното, танковото, военновъздушното и морското разузнаване.

(Първите две сега са под общото название сухопътно разузнаване.) Главнокомандващият армията, официално наричана Отбранителни сили на Израел (ОСИ), е генерал-лейтенант, чиито пагони изобразяват меч, кръстосан с маслинено клонче и два смокинови листа, или „филафели“.

За разлика от Съединените щати, чиито родове войски са разделени, ОСИ е в същността си единна армия с множество клонове, като военноморски и военновъздушни сили.

Главнокомандващите на тези клонове са генерал-майори и също носят меча и маслинената клонка, но само един филафел. Един чин под тях са бригадните генерали — командващи отделните клонове на военното разузнаване. Още една степен надолу, и следва полковник — чин, който получих, когато влязох в „Мосад“ и ме повишиха.

Особено показателен за важността, която израелците придават на разузнаването, е фактът, че главнокомандващият корпуса на армейското разузнаване е равен по чин с главнокомандващите на отделните родове войски — военноморски, военновъздушни, сухопътни, танкови, — а също и с председателя на Върховния военен съд — генерал-майор. Шефът на морското разузнаване е с един чин по-нисък.

Началникът на АМАН, или военното разузнаване, има същия чин, както и останалите шефове от разузнаването, но на практика е по-висш офицер от тях, защото получава заповеди направо от министър-председателя и от никого другиго. Разликата между АМАН и разузнавателния корпус е, че АМАН получава данните от разузнаването, докато корпусът само ги събира.

В края на 1975 на годишната среща морското разузнаване обяви, че трябва да му се доставят ракети „Екзосет“. Те бяха френско производство на концерна „Аероспесиал“ и ги наричаха „морски шейни“: изстрелват се от борда на кораб и набират височина, докато открият целта си със специален локатор, а после се спускат непосредствено над повърхността на водата, така че да не бъдат засечени от противниковите радари. Единственият начин да се изгради защита срещу подобно оръжие е да се проучи внимателно.

Тревогата на Израел беше породена от факта, че някои арабски страни, в частност Египет, закупуваха „Екзосет“. Така че флотата искаше да се застрахова. Всъщност даже не им трябваше цяла ракета за тестуване, а само бойната й глава, където бе монтирана цялата електроника.

Добрият търговец на оръжие никога не дава на купувача пълна информация за стоката. Той ще демонстрира нападателните й качества, но не и начините на отбрана. Дори и когато се касае за фирма като „Аероспесиал“, те ще изтъкнат най-добрите страни на ракетата. Та нали в крайна сметка искат да я продадат!

Ето защо Израел искаше да се сдобие със собствена ракета за тестуване, но не можеха да я закупят открито от французите. Франция беше обявила ембарго върху продажбата на оръжие за Израел. Доста страни все още го спазват, защото знаят, че веднага щом Израел се добере до дадено оръжие, ще започне да го произвежда на своя територия.

Задачата за доставка на глава от „Екзосет“ беше възложена на шефа на „Мосад“, който от своя страна я прехвърли на „Тевел“.

„Мосад“ вече знаеше доста неща за „Екзосет“ благодарение на един саян, който работеше в „Аероспесиал“ и изнесе част от конструкторските планове. Беше проведена и малка операция — екип проникна тайно в завода с ракетен специалист, който беше дошъл за тази цел направо от Израел. Вкараха го в завода с фалшиви документи, за да определи кое точно трябва да се заснеме. Екипът остана в халетата четири часа и половина, след което изчезна, без да остави и следа.

Но освен снимките и конструкторските планове, които вече притежаваха, трябваше да се сдобият и с действащ модел. Англичаните имаха такива, но едва ли щяха да се съгласят да дадат една на Израел.

От Европа нищо не можеше да се изнесе, обаче „Мосад“ знаеше, че някои латиноамерикански държави също разполагат с „Екзосет“. По принцип Аржентина щеше да е подходяща страна, но тогава Израел беше сключил сериозна сделка с нея за продажба на турбореактивни двигатели, израелско производство, и „Мосад“ не искаше да рискува да провали толкова изгоден договор.

Работата можеше да се свърши най-лесно с Чили. Случи се така, че тази страна тъкмо бе отправила молба към Израел да обучава нейни хора за службите по сигурността — общоизвестни бяха достойнствата на израелската школа в такива дисциплини. Израел не би се хвалил открито с това, но на негова територия се бяха подготвяли ужасяващият „Савак“ на Иран, силите за сигурност на Колумбия, Аржентина, ФРГ, Южноафриканската република и няколко други африкански държави, в това число и тайната полиция на бившия диктатор на Уганда Иди Амин. Израел беше обучавал и тайната полиция на Мануел Нориега, силния доскоро човек на Панама.21 Всъщност Нориега лично бе участвал в тренировките в Израел и винаги носеше отдясно на парадната си униформа крилатата емблема на израелския парашутен корпус (обикновено тя се носи отляво). А само за илюстрация на безпристрастността на „Мосад“ ще посоча, че в кървавата гражданска война в Шри Ланка Израел обучи и двете враждуващи страни: тамилите и синхалите, а също и индийците, които бяха повикани като умиротворителни сили.

Международната репутация на чилийската ДИНА беше много лоша. Пиночет искаше да подобри ефикасността и възложи на генерал Мануел Контрерас да се заеме с подробностите.

Тъй като Контрерас беше отправил молбата си към Израел, тогавашният шеф на чуждестранните контакти Наум Адмони поиска от подчинения си отдел МАЛАТ да достави исканата от флотата техника. МАЛАТ, който отговаряше за Латинска Америка, беше малък отдел. В него работеха само трима служители и шефът им. Двама от тях непрекъснато пътуваха из Южна Америка, за да прокарат търговски връзки с Израел. Първият, на име Амир, по това време беше в Боливия. Там оглеждаше фабриката, построена от израелския индустриалец Саул Айзенберг22, човек с такова огромно влияние, че израелското правителство беше гласувало закон, с който го освобождаваше от повечето данъци, за да го накара да премести главната си квартира в Израел. Айзенберг се бе специализирал в това, което наричаха „строеж от проект до ключ“ — цялостно изграждане на фабрики и заводи, а за собствениците оставаше само да дръпнат шалтера и да започнат производството.

През 1976 година Айзенберг беше централната фигура в политическия скандал и последвалото полицейско разследване в Канада, след като федералният финансов ревизор докладва за липсата на повече от 20 милиона щатски долара, изплатени на Айзенберг и дъщерните му фирми от агенцията за атомна енергия на Канада (ААЕК) за посредничеството му при продажбата на ядрения реактор „Канду“ на Аржентина и Южна Корея. Президентът на ААЕК Л. Лорн Грей призна, че никой в Канада не знае къде са отишли парите.

Преди Амир да напусне Боливия, в тамошното посолство му предадоха цялата необходима информация по случая. Трябваше да знае всичко възможно за човека, с когото си имаше работа. В главната квартира смятаха, че и най-незначителните подробности ще му бъдат от полза, да не говорим за слабостите и достойнствата на „опонентите“ му. Формалностите около пътуването, хотела и всичко останало бяха уредени още от Тел Авив. От паметта на компютъра беше изровена даже любимата марка френско вино на Контрерас.

Амир получи нареждане да присъства на срещата в Сантяго, но да не прибързва с никакви уговорки.

Главното управление в Тел Авив отговори на молбата на чилийците за подготовка на кадри от тайната им полиция, като изпрати Амир в ролята на администратор, за да обсъдят подробностите около идеята, но без да се ангажират с никакви обещания. Изрично подчертаха, че целта на срещата е обработване на почвата.

На летището в Сантяго Амир бе посрещнат от служител на израелското посолство и заведен в хотела си. На следващия ден се срещна с Контрерас и неколцина други високопоставени сътрудници. Контрерас спомена, че ЦРУ им оказва известна помощ, но не могат да разчитат на американците изцяло. В общи линии чилийците искаха да създадат екип към тайната полиция, който да се справя с местния тероризъм — отвличанията и бомбените атентати, — а също и да охранява важните чуждестранни гости.

След срещата Амир замина за Ню Йорк, за да се види с шефа на МАЛАТ. Къщата, където се срещнаха, принадлежеше на „Мосад“ и се използваше специално за подобни случаи.

(Всъщност тя бе отстъпена на МАЛАТ от друг отдел — „Ал“, чиято дейност бе основно в САЩ и притежаваше множество тайни квартири на територията на страната. Този вариант бе по-безопасен, отколкото да изпратят в Чили друг човек.)

Щом изслуша подробния доклад на Амир, шефът му рече:

— Ние искаме нещо от тях. Нека им пуснем примамката. Да започнем нещо, а едва след това ще си качим цената. Ще ги чакаме сами да си пъхнат главата в торбата, и тогава ще действаме.

Решено бе Амир отново да се види с Контрерас, за да говорят сделката с обучението на полицейския екип. По това време такива тренировки бяха възможни само в Израел. Често имаше случаи израелски инструктори да заминават в чужбина, примерно в ЮАР или Шри Ланка, но политиката през 1975–1976 година беше курсистите да им идват на крака.

До ден днешен тренировките се провеждат в бившата британска военновъздушна база Кфар Сиркин, източно от Тел Авив. По-рано Израел я бе използвал за обучението на собствените си офицери, а сега там тренираха най-вече чужденци.

Курсовете обикновено продължаваха от шест седмици до три месеца, в зависимост от вида на подготовката. А струва и доста скъпо. По онова време таксата, която се плащаше за всеки отделен курсист, беше от 50 до 75 долара на ден, плюс 100 долара заплата на инструкторите. (Разбира се, инструкторите дори не помирисваха тези пари. Те получаваха само редовната си армейска заплата.) Взимаха се също от 30 до 40 долара дневно за храна и още 50 за оръжия, амуниции и извънредни. Например група от 60 курсисти, за всеки от които се плаща по 300 на ден, излиза общо 18 000 долара. Ако курсът е тримесечен, това прави около 1,6 милиона.

За капак наемът на един хеликоптер беше от 5000 до 6000 долара на час, а в някои тренировки участват повече от 15 машини. Към това се прибавя и стойността на специалните амуниции: всеки изстрел с базука струва около 220 долара, а снарядите за тежката артилерия са близо 1000 долара парчето, зенитните оръдия, които са с по осем дула, произвеждат хиляди изстрели в минута, всеки от които струва между 30 и 40 долара.

Чиста печалба. Подобни тренировки носят големи доходи даже и да не се стигне до продажба на оръжие. Но тъй като тези хора са се учили с израелски оръжия, когато се върнат в страната си, те искат да използват същите и затова ги купуват.

Амир каза на Контрерас да подбере от най-добрите си хора за участие в програмата. Йерархията щеше да се изгради на три нива: редници, сержанти и командири, като за всяко ниво има съответен метод на обучение. Три групи от по двадесет човека щяха да пристигнат за основното обучение. От тях 20-те най-добри щяха да продължат с тренировките за командири. Именно от тях по-късно се избират сержантите и по-висшите чинове.

Когато Амир изложи цялото предложение пред Контрерас, чилиецът отвърна без колебание:

— Съгласни сме. Той поиска също да закупи техниката, с която щяха да тренират хората му, или да се построи завод за производството й на територията на Чили, или да се сключи договор, според който Израел се задължава в срок от шест години да доставя нужните резервни части и амуниции.

След като по принцип се съгласи с покупката. Контрерас започна да се пазари около цената, дори по едно време предложи на Амир няколко хиляди долара подкуп, за да я намали. Но Амир отказа и в края на краищата Контрерас прие цената.

Непосредствено преди края на основните тренировки Амир се върна в Сантяго за поредна среща с Контрерас.

— Тренировките вървят много успешно — каза му Амир.

— Съвсем скоро ще подберем хората за сержанти. Всички бяха страхотни. Само двама не можаха да минат.

Контрерас лично ги беше подбирал и затова остана доволен.

След като побъбриха около програмата, Амир рече:

— Виж, има нещо, което бихме искали от вас.

— Какво е то?

— Главата на ракета „Екзосет“.

— Мисля, че няма да има проблеми — успокои го Контрерас. — Остани в хотела за ден или два, докато разпитам тук-там. Ще те държа в течение.

След два дни Контрерас покани Амир на среща.

— Не са съгласни да дадат — съобщи той. — Специално ги помолих, но не получих одобрението им.

— Тя наистина ни трябва — каза Амир. — Направихме ви услуга с тези тренировки. Надявахме се, че ще можете да ни помогнете, когато сме в нужда.

— Слушай! — отвърна му Контрерас. — Щом е за теб, ще ти я набавя. Ще заобиколим официалностите. Дайте 1 милион долара в брой, и ще я имате.

— За това ще ми трябва пълномощно — спомена Амир.

— Ще си го издействаш. Знаеш къде да ме намериш — приключи Контрерас.

Амир се обади на шефа си в Ню Йорк и му каза за сделката с Контрерас. Знаеха, че генералът има нужното влияние, но шефът на отдела не можеше да действа на своя глава, затова се обади на Адмони в Тел Авив и „Мосад“ на свой ред попита морското разузнаване дали са съгласни да платят един милион за ракетата. Те бяха съгласни.

— Сделката ще стане — каза Амир на Контрерас.

— Чудесно. Доведи някой, който да разбира от тези неща, и ще отскочим до една военноморска база тук. Той ще ми покаже какво точно търсите. За да не стане някой гаф.

От Израел пристигна ракетен специалист, работещ в „Бантам“, центъра на ракетното производство в Атлит, град, южно от Хайфа. Там бяха създадени ракетите „Гавраил“. Тъй като им трябваше действаща бойна глава, той настоя да свалят една от борда на военен крайцер. Само така можеха да са сигурни, че не им пробутват фалшификат или пък някоя, нуждаеща се от ремонт, която не би свършила работа.

По заповед на Контрерас ракетата беше свалена от кораба и натоварена в ремарке. Израелците бяха платили един милион долара предварително.

— Това ли искахте? — попита Контрерас.

Щом израелският морски офицер прегледа ракетата, Амир потвърди:

— Да, това е.

— Добре отвърна Контрерас. — Сега ще поставим главата в контейнер, ще я обезопасим и с всички щемпели и печати на дипломатическите пратки ще я оставим на склад в Сантяго. Може да я охранявате, ако искате, това вече не ме интересува. Но преди да си я отнесете, искам нещо от вас.

— Какво — засегна се Амир. — Имахме сделка и изпълнихме нашата част.

— И аз ще изпълня моята — рече Контрерас. — Но преди това трябва да се обадиш на шефа си и да му обясниш, че искам да говоря лично с него.

— Няма да е необходимо. Нали аз съм тук — каза Амир.

— Не, кажи му, че искам да говоря направо с него. Тук. На четири очи.

Амир нямаше голям избор. Очевидно Контрерас разбираше, че Амир не заема висок пост, а същевременно искаше да се възползва от всички възможни предимства. От хотела Амир телефонира на началника си в Ню Йорк, който на свой ред се обади на Адмони в Тел Авив и му обясни положението. Още същия ден Адмони се качи на самолета за Сантяго и се срещна с чилийския генерал.

— Искам от вас да ми помогнете в изграждането на лична служба за сигурност. — Контрерас пристъпи направо към въпроса.

— Та нали точно това правим в момента — отвърна Адмони. — И вашите хора се справят просто отлично.

— Не, не. Не ме разбирате. Искам служба, която да помогне лично на мен да ликвидирам враговете ни, където и да се намират. Както вие се справяте с ООП. Не всички наши врагове са в Чили. Искаме да сме в състояние да отстраняваме хората, които представляват пряка опасност за нас. В чужбина има терористични групи, които ни заплашват. И вие сте в подобно положение. Трябва да можем да им се противопоставим. Знаем, че работите по два начина в такива случаи. Съгласете се, че когато възникне някакъв проблем, и имате хора, които оправят нещата. Например знаем, че когато Тайван ви е отправил подобна молба, сте отказал. Предпочитаме да използваме наши хора — такива, които вие ще обучите за борба е терористите в чужбина. Направете го, и ракетата е ваша.

Този нов елемент сащиса и Адмони, и Амир. Предвид естеството на молбата Адмони обясни на Контрерас, че ще му трябва разрешение от по-висша инстанция.

За тази цел Адмони се завърна в Тел Авив за среща на по-високо равнище в главното управление на Мосад. Там никак не бяха доволни от неочакваното допълнение на Контрерас към сделката. Според тях въпросът трябваше да се разреши политически, а не от гледна точка на сигурността. Така правителството бе натоварено да прецени дали да даде на Контрерас това, което иска, или да зареже цялата работа. Правителството обаче не гореше от желание да се намесва в афери от подобен сорт, така че отговорът, който даде, можеше да се преведе по следния начин:

— Не искаме и да знаем за всичко това. Най-добре беше работата да се възложи на частно лице. За тази цел бе избран председателят на известна израелска застрахователна компания Майк Харари. Той наскоро беше напуснал поста на началник-отдел в „Мосад“ след злополучното изпълнение от Лилехамер. Като един от най-доверените съветници на диктатора Мануел Нориега, Харари участваше и в обучението на елитния панамски корпус за борба с тероризма, К-7. В допълнение към останалите предпоставки за включването на Харари в сделката с чилийския генерал бяха и търговските му връзки с мощна корабоплавателна корпорация, която осигури безопасен транспорт за ракетата до Израел.

Докато беше офицер от „Мосад“, Харари командваше „Месада“, отдела, провеждащ операциите, и в частност неговото подразделение „Кидон“. Инструкциите, които получи, бяха да каже на Коптрерас, че ще предаде на посочените от него хора всичко по въпроса за борбата с тероризма.

Естествено той не им каза всичко, което знаеше. „Мосад“ не желаеше някои от специалните техники да станат достояние другиму, но все пак той ги научи на доста неща. Те със сигурност разбраха как да подготвят и проведат операция срещу враговете си в чужбина, били те истински или предполагаеми. Парите за това обучение се изпращаха директно на Харари от формален фонд, създаден от ДИНА.

Всички в тази група бяха хора на Контрерас. Те изобщо не бяха легални. Той ги избра и им плащаше. Работеха само за него.

Може би разпитите, които провеждаха, надхвърляха дори онова, на което ги бяха учили, но сигурното бе, че той получи специалния екип, а Израел ракетата си. Харари преподаваше различни методи на изтезание: електрошокове, изкуствено активиране на нервните центрове и затваряне в тясно и тъмно помещение. Главната цел на разпита е да се измъкне информация, но чилийците преобърнаха донякъде нещата. Изглежда, че разпитите им доставяха удоволствие. Често изобщо не се интересуваха от информацията. Беше им приятно да причиняват болка.

Обаче в онзи дъждовен септемврийски ден през 1976 година, когато Летелиер се качи за последен път в колата си във Вашингтон, никой дори не предположи, че убиецът е получил квалификацията си в „Мосад“. Връзката не бе открита. Също така никому не стана известно, че Израел се е сдобил с „Екзосет“.

Израелците проведоха изпитанията на ракетата, като я прикрепиха към корпуса на изтребител „Фантом“, а всичките й изводи бяха свързани със система от датчици и изпробвани в различни условия. Разбраха как може да се засича с радар, как да се предпазват корабите и как точно работи електрониката й. Изпитанията траяха четири месеца и изтребители от военновъздушната база Хацрим близо до Беершеба излитаха много пъти.

12. Шахмат

Докато беше още малък и живееше в Сирия, Магид мечтаеше как един ден ще участва в световния шампионат по шах. За него шахът бе като дишането, учеше историята му и запаметяваше ходовете на гросмайсторите.

Магид бе мюсюлманин-сунит и се беше преселил в Египет след бурните дни от края на 50-те години. По онова време Гамал Абдел Насър бе завладян от идеята да изгради един могъщ съюз на арабите под егидата на Египет и наистина през 1958 той оглави формалния съюз между Египет и Сирия под името Обединена арабска република (ОАР).

Беше лятото на 1985 и Магид току-що бе пристигнал в Копенхаген. Надяваше се да започне бизнес като частен инвеститор. Още през първия ден от престоя си той забеляза във фоайето на хотела изискано облечен мъж, който се бе задълбал в някаква книга по шахмат, а пред него имаше наредена дъска. Магид закъсняваше за среща и не спря. Обаче на следващия ден човекът отново беше там. Дъската привлече Магид като магнит и той се запъти натам, потупа човека по рамото и каза на изненадващо добър английски:

— Извинете ме.

— Не сега, не сега — измърмори мъжът.

Магид се стресна и се дръпна леко встрани, погледа известно време и най-сетне предложи нелош защитен ход. Сега вече непознатият прояви интерес.

— Разбирате ли от шах? — попита той.

Двамата завързаха разговор. За Магид това беше най-любимата тема и през следващите два часа и половина те я обсъдиха надълго и нашироко. Новият му приятел се представи като Марк, канадски предприемач — християнин от ливански произход.

Всъщност истинското име на Марк бе Йехуда Гил, един от катсите, разпределени в Брюксел, чиято задача бе да установи връзка с Магид. Не че им трябваше специално Магид.

Интересуваха се от брат му Джадид, който беше с ранг на министър при сирийските военни и когото се надяваха да вербуват. Вече бяха опитали веднъж във Франция, но тогава нямаха достатъчно време и нищо не излезе. Обаче както в повечето подобни операции Джадид дори не разбра за направения опит — и със сигурност не знаеше, че „Мосад“ му е дал кодовото име „Коркова тапа“.

В действителност цялата история започна на 13 юни 1985 година, когато катсата Ами, дежурен към бюро „Дания“ на седмия етаж в главното управление на „Мосад“ в Тел Авив (тогава то все още се намираше на булевард „Цар Саул“ в сградата на „Хадар Дафна“), получи редовното съобщение от свръзката на „Мосад“ в Дания. Представената молба бе с щемпел „Мораво А“ — кодовото название на датската служба за гражданска безопасност (ДСГБ) и се отнасяше за проверка на списък с около 40 арабски имена, подали формуляри за визи за Дания или направо за датско поданство.

Това, което датчаните не знаят или поне малък брой хора от правителствените им кръгове са в течение, е, че всички тези формуляри минават и през ръцете на „Мосад“ и срещу имената се поставят печати за одобрение, ако съответният човек не представлява потенциална опасност и може да му се издаде датска виза. Обаче ако нещо не е наред, или съобщават това на датчаните, или ако засяга интересите на Израел, задържат формуляра за допълнително проучване.

Връзките между „Мосад“ и датското разузнаване са толкова интимни, че са дори неприлични. Но това не се дължи на добродетелите на „Мосад“, а по-скоро на датчаните, които са с погрешното впечатление, че щом са спасили толкова много евреи през Втората световна война, израелците са им благодарни и могат да се доверят изцяло на „Мосад“.

Например служителите на „Мосад“ — „марат“ — са добре дошли на всички заседания на ДСГБ, когато става въпрос за арабски или палестински новини — доста необичайно положение за едно чуждестранно разузнаване. Маратът обикновено владее арабски и разбира съобщенията, но все пак изпраща записите в Израел за превод (всичко минава през свръзката с кодовото име „Омбре“ в центъра на „Мосад“ в Копенхаген). Не винаги цялата информация се дава на Дания, но преводите, често значително редактирани, се връщат. Обаче оригиналните записи остават за „Мосад“.

Ясно е, че мнението на „Мосад“ за датчаните не е особено високо. Наричат ги „фертсалах“ — еврейска дума за изпускане на газове, пръдня. Те казват на „Мосад“ всичките си действия. Но „Мосад“ не допуска всеки да си вре гагата в работата му.

Обикновено проверката на 40 имена в компютъра на „Мосад“ не отнема повече от час. Но се случи така, че Ами за пръв път си имаше работа с датчаните и поиска от паметта на компютъра пълната информация за ДСГБ. Естествено на екрана веднага се появи буквата с номера 4647 и щемпелът „секретно“, а след това и подробното описание на функциите на датската служба за сигурност, личния състав и дори някои от последните й операции.

Веднъж на всеки три години служителите на датското разузнаване отиват в Израел на семинар, провеждан от „Мосад“, за да обсъдят последните течения в тероризма и съответните противодействия. Така Израел получава пълна картина на 500-те най-активни членове на палестинската колония в Дания и сътрудничество при изучаването на дейността им, т.е. следенето им. Така предложената подкрепа често е с марката „Мораво“23.

Списъкът започваше с Хенинг Фоде, тогава на 38 години. Той бе шеф на ДСГБ, назначен на този пост през ноември 1984, а по план трябваше да посети Израел през есента на 1985. Вторият в йерархията бе Майкъл Лингбо, който, въпреки че нямаше опит в разузнаването, отговаряше за съветския блок. Пол Моза Хансон беше официалният съветник на Фоде. Пак той отговаряше за връзките с „Мосад“, но до края на мандата му оставаше малко време. Халбурт Уинтър Хинагей бе началник-отдел за борбата с тероризма и диверсията. Беше участвал в последния семинар по въпросите на тероризма в Израел.

(Всъщност „Мосад“ провежда серии от подобни семинари, като всеки път кани различно разузнаване и често завързва ценни „познанства“, а и потвърждава впечатлението, че е най-добрата организация в борбата с тероризма.)

В друг документ, който Ами изрови от компютъра, се даваше пълното название на датското разузнаване: „Политнетс Ефтеретингсйетнест Политистатонен“ (ПЕП). Там се изреждаха и всичките му отдели.

Телефонното подслушване е към отдел „С“: на 25.VIII.1982 г. датчаните съобщават на „Омбре“, че планират изграждането на нова компютърна система и могат да отстъпят на „Мосад“ 60 „слушалки“ (60 телефона, където са монтирани подслушвателни устройства). В някои обществени телефони също са поставени подслушватели „по наше (разбирай на «Мосад») предложение в райони с повишена опасност от незаконни действия“.

Шефът на такава служба трябва да е нещо като криминален инспектор — в Израел се нарича квартален контрольор. В рапорта до „Мосад“ по-нататък се казваше, че екипът, занимаващ се със следене, е под всякаква критика: „Хората им се набиват веднага в очи. Не могат да свикнат с работата, най-вероятно поради голямото текучество в екипа… след по-малко от две години те се преместват на друга работа.“

В отговорностите на полицията влиза и вербуването на служители, но това не е лесно, защото шансовете за повишение са твърде малки. На 25 август 1982 „Омбре“ иска да узнае подробности около секретна операция на Северна Корея на територията на Дания, но му отговарят, че зад всичко това стоят американците, така че „по-добре не питай“.

Докато се рови из паметта на компютъра за повече информация, Ами попада на документ с клеймо „Мораво В“, което е знакът на Датската служба за отбранително разузнаване (ДСОР) — разузнавателната служба на датските въоръжени сили, подчинени пряко на генералния щаб и на министъра на отбраната. Службата е разделена на четири отдела: управление, подслушване, разследване и събиране на информация.

Функцията й в НАТО е да покрива Полша и ГДР и да следи маневрите на съветските кораби в Балтийско море с помощта на прецизно електронно оборудване, американско производство.

Вътрешната й задача е военно и политическо разследване, обработка на информация от самата страна (донесенията на някои датски граждани за това какво са видели), а също и факти, дошли от чужбина. Отговаря донякъде и за международните отношения, а също така дава на правителството оценка за популярността му сред народа. По това време имаше план за изграждането на специален екип по проблемите, свързани с Близкия изток (беше определен човек, който се занимаваше с това по един ден седмично).

Онова, с което се славеше, бяха отличните снимки на съветските сухопътни, въздушни и морски маневри. Тя беше първото чуждестранно разузнаване, доставило на Израел снимки на съветските ССЦ-3 (ракети от клас земя-земя). От 1976 година шеф на „Мораво В“ беше Могенс Телинг, който посети Израел през 1980. Иб Бангсбор беше началник на отдел „Кадри“ и щеше да се пенсионира през 1986.

„Мосад“ разполагаше с добри информатори в ДСГБ, а също и в Датската служба за отбранително разузнаване (ДСОР). Датското разузнаване беше в тесни връзки и с Швеция (кодовият й цвят бе виненочервен). Предпочитаха да работят с тях, отколкото с Норвегия, въпреки че последната им бе партньор от НАТО. Понякога „Мораво В“ се срещаха с „веселяците“, кодовото наименование на британското разузнаване, когато се налагаше да действат съвместно срещу някакъв общ враг или да си сътрудничат в операциите срещу руското разузнаване.

Ами поиска всичката тази информация и я прочете, преди да потърси справка, за да може да попълни нужните данни в паметта на компютъра: име, номер или каквото и да е друго, под което бе заведен търсеният файл. Ако въпросният човек беше палестинец, но за него не излезеше никаква информация на екрана, то тогава Ами просто щеше да прехвърли справката към палестинското бюро на „Мосад“. Там щяха да преценят дали да продължат с търсенето, или да оставят всичко в паметта на компютъра. Всички отдели са свързани с един огромен компютърен блок в главното управление на „Мосад“ в Тел Авив. През нощта от паметта се изважда харддисково копие и цялата информация от изминалия ден се прибира в сейф.

Оставаха само четири имена до края на файла, който Ами проверяваше, когато се появи Магид. Фамилията му беше позната. Ами бе приказвал с един свой приятел от отдела за разследване и онзи му бе показал снимка на човек със същата фамилия, застанал до сирийския президент Хафез ал Асад. Арабските имена често си приличат, но все пак си струваше да се провери. В компютъра нямаше нищо за Магид, така че Ами се обади в „Разследване“ и помоли приятеля си от бюрото за Сирия да донесе копие от снимката в столовата на деветия етаж, за да може да я сравни с тази от датския формуляр за виза.

След обяда Ами взе снимката на Джадид и се зарови в данните от компютъра за допълнителни подробности. Провери дали Джадид има някакви роднини и разбра, че описанието и биографията на брат му съвпадат с тези на Магид.

Това създаде възможността за „кука“: вербуването на човек, чрез който да се достигне до друг. Ами написа рапорта си и го пусна във вътрешната поща. Датският формуляр бе прикрепен към файла без отговор, т.е. датчаните щяха да сметнат, че с визата няма проблеми, тъй като „Мосад“ не ги е предупредил.

В „Циак“, ежегодния справочник на „Мосад“ за необходимата информация, данните за сирийските въоръжени сили се ползват с приоритет от много време насам. Затова „Мосад“ поиска от АМАН, израелското военно разузнаване, да изготви списък на всичко, което искат да знаят за боеспособността на сирийската армия, подредено по важност отгоре надолу. „АМАН“ представи въпросник с обем 11 страници, които включваха24: броя на редовните сирийски батальони, положението на елитните бригади 60 и 67 и 87-а механизирана бригада, броя на бригадите в 14-а дивизия за специални задачи и още безброй други въпроси от сорта на „Какви са подробностите около смяната на шефа на службата за национална сигурност Ахмад Диаб с брата на президента Асад — Рифат Асад“, около което доста се говореше навремето.

„Мосад“ вече разполагаше с известен брой информатори на територията на Сирия — наричаха това „система за ранно предупреждение“. Те работеха например по болниците или в строителството, където лесно можеха да получат късчета информация, които, събрани заедно, биха подсказали на Израел за началото на военна подготовка.

Що се отнася до сирийците, те от години бяха разположили войските си около Голанските възвишения, така че военното разузнаване в този случай се смяташе за изключително важно — ето защо вербуването на високопоставен сирийски служител бе първостепенна задача.

„Мосад“ смята Сирия за страна с непредсказуемо поведение. По-просто казано, това означава, че тъй като я управлява един-единствен човек, Асад, той може да се събуди някоя сутрин и да си каже:

— Я да спретна аз една войничка.

Ако това се случи, най-бързият начин да се разбере е чрез информатор, колкото е възможно по-близък до върха. По онова време „Мосад“ знаеше, че Сирия иска да си възвърне обратно Голанските възвишения. Асад разбираше, че с един светкавичен удар може да спечели известна територия, но израелците скоро ще се върнат, така че в началото на 80-те години Сирия търсеше гаранция от руснаците, че в случай на такава война те ще се намесят или чрез ООН, или по друг начин, за да спрат моментално по-нататъшните военни действия. До подобно споразумение обаче не се стигна и Асад така и не изпрати танковете си.

Ето това неустойчиво положение на нещата превърна вербуването на брата на Магид в първостепенна задача и Йехуда Гил (Марк) замина за Копенхаген, за да изчака пристигането му. Друг екип беше изпратен в хотелската стая на Магид, където инсталираха подслушватели и скрити камери всичко това само за да се улесни вербуването му, а чрез него и това на брата големец.

Идеята да се използва шахът като средство за първоначална връзка с Магид бе на Гил, но му хрумна едва след продължителната и натегната среща в тайната квартира в Копенхаген.

По време на първия си дълъг разговор с Марк Магид явно реши, че е открил приятел, комуто може да се довери.

Разказа на Марк по-голямата част от биографията си и му предложи да идат да вечерят заедно още същия ден. Марк прие поканата и се прибра в тайната квартира, за да обсъди предстоящата вечеря с колегите си.

Реши да се опита да изкопчи от Магид каквото и да е и да прецени дали ще им бъде от полза. Самият той щеше да се представи за богат предприемач (това винаги е една от предпочитаните версии), който се занимава с крупни международни сделки.

Магид обясни, че семейството му е в Египет и че иска да ги доведе в Дания, макар и не много скоро, защото предпочита да се позабавлява преди това. В момента възнамеряваше да вземе апартамент под наем, а по-късно, когато пристигне и жена му и се установят за постоянно, да закупят жилище. Марк предложи да му помогне и обеща да му изпрати доверен посредник на недвижими имоти в хотела на следващия ден. За по-малко от седмица Магид се настани в новата си квартира, а "Мосад" я зареди със скрита апаратура от пода до тавана.

На поредната среща в тайната квартира се взе решение Марк да каже на Магид, че трябва да се върне в Канада по работа за около месец, през което време „Мосад“ щеше да прецени цялата информация, събрана с наблюдение и подслушване. Научиха, че Магид не използва наркотици, но не отбягва жените, дори напротив. Скоро той донесе в луксозния си апартамент купища най-модерна електроника: видеомонитори, касетофони и разни джунджурийки от сорта.

За радост на „Мосад“ Магид всяка седмица говореше по два пъти с брат си. Скоро стана ясно, че и Джадид не е ангел небесен, а работи заедно с Магид по някакви тъмни сделки и пере пари. Джадид купуваше от Дания цели пратки с порнографски материали и ги продаваше в Сирия скъпо и прескъпо. В един от разговорите той каза на Магид, че смята да му гостува в Копенхаген след около шест седмици.

Въоръжен с тази информация, Марк си уговори нова среща с Магид и в ролята на висш служител на канадската компания започна да го придумва по-настоятелно да сключат търговска сделка. (Не се самообяви за генерален директор, защото, ако наистина се стигнеше до сделка, нямаше да има време да съобщи „новината“ на „шефа“ си, т.е. в тайната квартира.)

— Основната ни работа е да даваме на клиентите си информация за изгодни инвестиции — поясни Марк. — Съветваме ги в кои страни е безопасно да се влагат средства и за това са ни нужни подробности около съответната държава. Ние сме почти като частно ЦРУ.

Споменаването на ЦРУ не произведе никакъв ефект върху Магид, нещо, от което израелците се притесняваха. Тъй като арабите реагират особено бурно, когато чуят за ЦРУ, „Мосад“ почувства известно безпокойство, че Магид може да е вече вербуван от някой друг. Не беше така. Той просто бе по-сдържан от повечето си сънародници.

— Естествено — продължи Марк — ние плащаме за всяка информация, която би ни позволила да преценим дали нечии инвестиции са в безопасност — т.е. дали са гарантирани в различните части на света. Работим с големи играчи, разбираш ли, така че информацията трябва да е подробна и сигурна, а не просто нещо, което можеш да чуеш на някой уличен ъгъл.

За пример Марк използва Ирак, който беше печално известен по цял свят с договорите си.

— Как ще си сигурен в някое търговско договаряне в разгара на военните действия (ирано-иракската война)? Само като за всяка пратка получаваш необходимата и достатъчна гаранция. Едва тогава ще подпишеш. А за тази цел ти трябват точни данни от политическите и военните среди. Ето с това се занимаваме ние.

На Магид започна да му става интересно.

— Виж сега, това не е точно по моята част — рече той. — Обаче познавам един, който ще ти бъде от полза. Мога да ви запозная. Но все пак какво ще получа от цялата работа?

— Ами обикновено даваме прилична сума на посредника, а също и процент от това, което самите ние получаваме. Зависи от стойността на информацията, от страната. Може да са няколко хиляди долара или няколко стотици хиляди. Зависи.

— От кои страни се интересувате? — попита Магид.

— Точно в момента имаме нужда от сведения за Кипър, Йордания, Израел и Тайланд.

— А за Сирия?

— Възможно е. Трябва обаче да проверя. Ще ти кажа по-късно. Все пак всичко се определя от интересите на клиентите ни, а и от стойността на получената информация.

— Добре де, ти провери — каза Магид, — но имай предвид, че моят човек е много високопоставен в Сирия.

Двамата решиха да се срещнат отново след два дни. Марк все още се правеше на не особено заинтересован от предложението и обясни на Магид, че Сирия има известно значение.

— Не е от първостепенна важност за нас, но ако информацията е от сигурен източник, може да се окаже от полза.

Обаче един ден преди това Магид беше телефонирал на брат си, за да му каже, че е намерил нещо важно за него и че не е зле да пристигне в Копенхаген по-скоро. Джадид с готовност се съгласи.

24 часа след пристигането на Джадид Марк се срещна с двамата братя в апартамента на Магид. Той с нищо не показа, че знае какъв пост заема Джадид, но зададе сума въпроси около информацията, която би могъл да очаква от него, за да определи какви пари ще му предложи компанията за нея.

Марк спомена за военни сведения, но омеси всичко с куп „цивилни“ въпроси, за да ги заблуди. След няколко подобни срещи — за всяка Марк изпращаше рапорт в тайната квартира — той предложи на Магид 30 000 долара за посредничество, а на Джадид — 20 000 месечно плюс още 10%, т.е. 2000 на месец за Магид. Парите за първите шест месеца щяха да бъдат внсени в аванс на сметка, която Марк щеше да открие за Джадид в една копенхагенска банка. Ако Джадид донесеше допълнителна информация от Сирия, за следващите шест месеца щеше да получи парите си по същия начин и т.н.

Следващата стъпка бе да се каже на Джадид как да пише тайни писма с химически обработен молив. Така щеше да изпраща информацията на гърба на писмата, адресирани до брат му.

Предложиха на Джадид да отнесе в Сирия всички необходими материали, но той отказа, затова се съгласиха да му ги изпратят направо в Дамаск.

— Ама вие наистина пипате като разузнавателна служба — рече той по едно време.

— Точно така — отвърна Марк. — Ние дори понякога наемаме бивши агенти от разузнаването. Разликата е, че правим всичко това за пари. Даваме информацията си само на хора, които плащат добре за нея и искат да правят инвестиции.

После Марк зададе първата серия въпроси на Джадид. Много от тях бяха просто за маскировка: примерно цените на недвижимото имущество и промените в правителството — само за да не се набиват в очи военните справки. След няколко упражнения със специалния молив и допълнителни уверения, че всичко необходимо ще му се достави най-дискретно в Дамаск, Джадид се успокои.

По време на тренировките „Мосад“ допусна, че и двамата братя знаят, че работят за Израел, но маскарадът продължи за всеки случай. Обаче поради тези подозрения охраната на катсата беше усилена.

Уверението за безопасностга на пратката до Джадид звучеше доста убедително, но всъщност криеше много рискове и поредица от обмислени ходове, които да гарантират, че тя няма да бъде засечена.

„Мосад“ прибягна до бял (неарабски) агент: в този случай това бе канадски офицер към ООН, който беше разпределен в Нахария, град по северното крайбрежие на Израел близо до неутралната зона със Сирия. Такива служители могат да прекосяват граници без никакви усложнения. Канадецът получи за тази работа 500 долара и постави кухия камък, в който бяха скрити документите, на точно определено място по пътя за Дамаск — на пет крачки от един километричен знак.

Щом канадецът се върна благополучно в Израел, агент на „Мосад“ отнесе камъка в хотелската си стая и извади от него въпросника, молива и част от парите на Джадид, след което остави всичко заедно с друг багаж на гардероб и замина за Италия с разписката. После изпрати копие от нея в управлението на „Мосад“ в Тел Авив, а оригинала предаде на Магид, който на свой ред го препрати до брат си.

Така Джадид получи всичко по пощата като обикновена пратка от брат си, без това да предизвика нечие подозрение. Скоро писмата започнаха да пристигат и в тях Джадид прилежно отговаряше на всички въпроси около сирийската бойна готовност.

Системата действаше безпогрешно около пет месеца и „Мосад“ най-сетне повярва, че е попаднал на подходящия информатор. Но после, както често става в разузнаването, нещата се промениха.

Сирийците не можеха дори да си представят, че Джадид шпионира в полза на Израел, но затова пък подозренията им, че е замесен в търговията с порнография и наркотици, непрекъснато растяха. За да са сигурни, че ще го хванат на местопрестъплението, решиха да го арестуват, когато напуска Ливан с пратка наркотици на път за няколко европейски столици. Официалната му работа бе като член на екипа, изпратен да ревизира военните операции на част от сирийските посолства.

По ирония на съдбата Джадид се отърва благодарение на алчността на друг сириец на име Халед, който беше помощник военен аташе към посолството в Лондон. Халед бе вербуван от „Мосад“ от по-рано и им изпращаше кода на посолството, който се сменяше всеки месец. Благодарение на него можеха да разбират съобщенията, изпратени от и до сирийските посолства по целия свят.

В едно от тези съобщения се казваше, че Джадид ще е в групата на ревизорите. Но от друго ставаше ясно, че Джадид ще бъде арестуван, докато изнася нелегално хероин от Ливан. Това щеше да засегне както Джадид, така и Халед.

„Мосад“ трябваше да уведоми Джадид. До датата на азпланувания арест оставаха само три дни, така че те изпратиха свой агент, маскиран в ролята на британски турист. Той телефонира на Джадид от хотела и му съобщи, че е станала засечка и не трябва да отива на срещата с наркотрафикантите, за да прибере пратката. Щели да му я доставят след пристигането му в Холандия.

Когато трафикантите пристигнаха на срещата, полицията вече бе там и ги прибра на минутата. Сега и те имаха зъб на Джадид, защото решиха, че той ги е предал.

А самият Джадид дори не беше чул за събитията. Щом пристигна в Холандия и отново нищо не узна за сделката, той се обади в Сирия и разбра какво е станало. Естествено сметна за по-добре да не се връща обратно, където го чакат полицията и разгневените наркотрафиканти. И така, след като изкопчи от него цялата възможна информация, а той знаеше доста неща, „Мосад“ му даде нова самоличност и му уреди датско поданство, където той живее и до ден днешен.

Случаят с Халед обаче бе по-различен. Когато ревизорите пристигнаха в Лондон, поставиха на цялата дипломатическа поща черен етикет, което значеше, че никое друго посолство не може да изпраща съобщения, докато трае ревизията. Както и при повечето други държави, в сирийските посолства дипломатическият сектор е напълно отделен от военния. Като помощник военен аташе Халед имаше свободен достъп до военната каса на посолството и бе „взел на заем“ от нея 15 000 долара, за да си купи нова кола. Естествено той смяташе честно да си върне „заема“ с месечната вноска от „Мосад“, но не беше очаквал изненадваща ревизия.

За негов късмет „Мосад“ знаеше за ревизията. Но за всеки случай катсата се обади на Халед по личния му телефон в посолството и си уговориха среща. Халед разбра от кодираното съобщение в кой точно ресторант ще се състои срещата — адресите се сменяха непрекъснато, за да не стане провал. Той отиде на мястото в определеното време, където по план трябваше да изчака 15 минути и ако катсата не се появеше, значи се налагаше да набере един телефон. Ако никой не вдигнеше слушалката, тогава мястото на срещата е сменено и той трябва бързо да отиде на следващото поред в списъка — почти винаги някой ресторант. Но в случай, че Халед е следен или пък срещата трябва да се отложи по някаква друга причина, катсата ще отговори на телефонното обаждане, за да му даде специални инструкции.

В конкретния случай срещата се проведе още в първия ресторант: катсата съобщи на Халед, че ревизорите пристигат на следния ден, и щом сириецът го увери, че няма основания за тревога, той си тръгна. Основания обаче имаше…

Един час по-късно, когато катсата вече си пишеше рапорта в тайната квартира, Халед се обади на специалния номер. Макар и да не предполагаше, той всъщност звънеше в израелското посолство (всяко посолство разполага с няколко „неофициални“ телефонни поста). Кодираното му съобщение гласеше нещо от рода на: „Майкъл търси Алберт.“ Щом операторът го разшифрова, видя, че молбата носи знака на „извънредно спешно“. Халед беше полковник и през трите години работа за „Мосад“ нито веднъж не бе използвал повикването по спешност: според направения в Израел психологически профил той беше човек с железни нерви. Нещо явно не бе наред.

Тъй като знаеха, че катсата на Халед е все още в тайната квартира, изпратиха там „бодел“. Щом се увери, че не го следят, „боделът“ телефонира в тайната квартира с шифрованото съобщение: „Ще те чакам при Джек след 15 минути.“ „При Джек“ можеше да значи навсякъде.

Катсата незабавно напусна тайната квартира и по заобиколен маршрут отиде на уреченото място, където намери оставеното от „бодела“ съобщение, че Халед иска да се срещне с него спешно.

В същото време двама други катси излязоха от посолсството и по заобиколен път стигнаха до посочения ресторант, за да проверят дали всичко е чисто. Единият влезе вътре, а другият остана, за да изчака катсата на Халед и да разбере какво всъщност става. Тъй като Халед беше сириец, а „Мосад“ действаше на тъмно, срещата беше преценена като особено опасна. Та нали при срещата им един час по-рано всичко бе поне привидно нормално.

След като срещна човека отвън, катсата се обади на Халед в ресторанта и му каза, че трябва да се видят в друг ресторант. В същото време катсата, който бе вътре, следеше дали Халед няма да се обади на някого, преди да се отправи към новото място.

Обикновено в подобна ситуация дежурните катси не се намесват, но тъй като ставаше въпрос за извънреден случай, целият център беше вдигнат на крак.

Когато двамата най-сетне се срещнаха, Халед бе пребледнял и целият трепереше. Толкова се беше подплашил, че се насра в гащите и наоколо се размириса нетърпимо.

— Какво има — попита катсата. — Нали преди малко се видяхме и всичко беше наред?

— Не зная какво да правя. Не зная какво да правя! — ломотеше Халед.

— Защо? Я по-спокойно. Какъв ти е проблемът?

— Те ще ме убият — продума онзи. — Мъртъв съм.

— Кой ще те убие? Защо?

— За вас рискувах живота си. Трябва да ми помогнете.

— Ще ти помогнем. Само кажи какъв е проблемът.

— Колата ми. Парите за колата ми.

— Ама да не си мръднал?! Викаш ме посред нощ, за да ми кажеш, че искаш да си купуваш кола?

— Не, не, аз си я купих вече.

— Добре де, какво й има на колата!

— На нея нищо. Но взех парите от касата в посолството. А ти ми каза, че ще правят проверка. Утре сутринта, като ида на работа, онези ще ме пречукат на място.

Халед не се беше разтревожил в началото, защото имаше един богат приятел, който го бе измъквал от подобни гафове и по-рано. Искаше да вземе парите на заем само за няколко дни, докато трае ревизията, а после, когато онези си заминат, отново да изтегли парите и да му ги върне, а липсата щеше да покрие постепенно със сумите от „Мосад“. Но Халед откри, че приятелят му не е в града. Сега вече нямаше откъде да намери тези пари, за да ги върне до сутринта. Каза на катсата, че иска аванс.

— Ще го изплатя до шест месеца. Само ми помогни.

— Слушай, ще оправим работата. Не се притеснявай. Но първо трябва да говоря с един човек.

След това катсата се обади на колегата си и му съобщи чрез шифър, че му е необходима стая в най-близкия хотел под чуждо име. Когато се качиха в стаята, първата му работа бе да натири Халед в банята да се измие.

Междувременно в центъра обявиха най-високата степен на тревога „дейлайт“ и катсата на Халед се обади на началника си, за да обясни в общи линии положението, след което поиска 15 000 долара в брой. По принцип всяка сума над 10 000 долара трябва да бъде одобрена в Тел Авив, но в случая нямаше време и от центъра наредиха на катсата да изчака 90 минути. Последното, което му казаха, бе:

— Със задника си ще плащаш, ако объркаш конците.

В центъра познаваха един саян, който държеше казино и винаги работеше с големи суми в брой (и по-рано бяха прибягвали до услугите му и обикновено му връщаха парите още на следващия ден), така че той им зае исканата сума. Саянът дори им даде 3000 отгре с думите:

— Може да ви потрябват.

В същото време един от катсите се срещна със зам.-шефа на центъра и онзи му разказа за случилото се. Катсата се казваше Барда и бе дошъл в Лондон по друго поръчение. Той беше вербувал двамата пазачи от нощната охрана на сирийското посолство в ролята на служител на Скотланд Ярд, защото подготвяше почвата за друга операция — налагаше се тайно да се влезе в посолството.

Сега, след като вече имаха парите, трябваше да измислят как да ги върнат обратно в касата, преди да се е съмнало. С това се зае самият Халед, защото знаеше шифъра и можеше да измисли някакво обяснение за влизането си в посолството посред нощ, ако случайно някой го видеше.

Барда от своя страна уговори срещи и с двамата от охраната в различни ресторанти (всеки от тях смяташе, че другият е на смяна). Така Халед успя незабелязано да върне парите.

После се прибра в хотела и там катсата му каза, че парите не са аванс (бяха решили, че ако му ги платят авансово, Халед няма да има стимул да им сътрудничи), но че през следващите 15 месеца ще получава с 1000 долара по-малко.

— Ако се добереш до някаква ценна информация, ще ти удвоим парите и ще можеш да изплатиш всичко по-скоро — поясни катсата. — Но ако отново изпортиш нещо в посолството, ще те убия.

Очевидно Халед му е повярвал, както и би трябвало. Оттогава не е взимал „на заем“ нито цент.

13. В помощ на Арафат

1981 беше бурна година. В деня, когато Роналд Рейгън положи клетва като президент на Съединените щати, Иран освободи 52 заложници, след като ги бяха държали 444 дни. На 30 март Джон Хинкли стреля по Рейгън. В Полша героят от „Солидарност“ Лех Валенса се бореше за демокрация.

След тази борба започнаха мощните политически промени в Източна Европа в края на същото десетилетие. В Лондон през едно ярко юлско утро принц Чарлс и лейди Даяна Спенсър завладяха сърцата на сантименталните монархисти по света с директното предаване на сватбената им церемония. В Испания баските терористи стреляха на поразия по правителствените сили. А във Вашингтон директорът на ЦРУ Уилям Кейси бе почти готов да си подаде оставката поради излезлите наяве негови машинации с неуспешния атентат срещу либийския държавен глава Моамар Кадафи, а също и заради назначаването на политическото протеже на Кейси, Макс Хюгел, на поста завеждащ отдел „Секретни операции на ЦРУ“, независимо че последният е явно неподготвен за такава работа. Самият Хюгел подаде оставката си на 14 юли 1981, когато двама от неговите бивши сътрудници го обвиниха в незаконна игра на борсата.

Годината беше метежна и за Израел дори според собствените му стандарти. През 1980 инфлацията прескочи границата от 200% и продължаваше със същото темпо, така че хората се шегуваха, че можеш да си купиш кутия сирене с шест увеличения, отбелязани на етикета, и все пак сиренето да е прясно. Е, това се казва инфлация!

Министър-председателят Менахем Бегин, 67-годишен и неговият управляващ блок „Ликуд“ бяха подложени на остри нападки от страна на Шимон Перес, председател на Партията на труда. Положението допълнително се усложняваше от факта, че един от министрите на Бегин, Абу Хацри, стана център на скандала около манипулирането на изборите и от министерското си кресло отиде направо в затвора. Всъщност в изборите от 29 юни двете основни партии си разделиха по 48 места в парламента, но Бегин успя да състави мнозинство с помощта на няколко незначителни формации и получи 61 места в 120-членния Кнесет.

Малко преди това Израел предизвика гнева на САЩ с нападението си на 7 юни над иракския ядрен завод и пълното му унищожаване.25 Американците наложиха ембарго на доставките на изтребители Ф-16 за Израел и дори подкрепиха резолюцията на ООН, заклеймяваща дръзкото нападение. Израел от своя страна поднови военните действия в Ливан и за известно време в края на юли войната със Сирия изглеждаше неизбежна. Специалният пратеник на САЩ Филип Хабиб, пенсиониран дипломат с ливански произход, обикаляше из Средния изток с надеждата да се започнат преговори за мирно споразумение. Съветникът на американския президент Робърт Макфарлан пристигна на неофициално посещение в Израел с цел да убеди Бегин в необходимостта да обуздае военната си машина.

В известна стенен „Мосад“ бе съгласен с това. Те не искаха Израел да се окаже във война с всичките си съседи едновременно. Но още по-малко желаеха Близкият изток да се превърне в някаква мирна, пасторална идилия. И заради това в опитите да се избягнат сериозни преговори бяха хвърлени много усилия. Ето още един пример колко опасно е такава организация да се освобождава от всякаква отговорност. За Ясер Арафат и неговата ООП годината също не беше спокойна. През 1974 Арафат забрани терористичните действия на своята организация извън територията на Израел, особено в Европа. И ако палестинците продължаваха да се занимават с тероризъм в Европа, то това бяха фракции, които се противопоставяха на Арафат. И наистина, извън окупираните територии Арафат съвсем не е така влиятелен в палестинското освободително движение. Популярността му е най-голяма между западния бряг на Йордания и ивицата Газа, където единствените му съперници са някои мюсюлмани фундаменталисти.

Един от основните проблеми на Арафат бе организацията „Черният юни“ (ЧЮ), оглавявана от Сабри Ал Бана, по-известен като Абу Нидал. ЧЮ са палестински мюсюлмани и са религиозна фракция, което ги прави по-опасни от повечето подобни организации. Те бяха почти изцяло унищожени след съвместния удар, който им нанесоха сирийските и ливанските християни в края на 70-те, но Нидал се спаси независимо от смъртната присъда, произнесена от Арафат. Всички убийства на палестинци, които не можеха да се припишат на Израел, се прехвърляха на Абу Нидал — изкупителната жертва на всички терористи.

Именно, ЧЮ осъществиха атентата над израелския посланник в Лондон Шломо Аргов през 1982, който послужи като повод за последвалата израелска офанзива в Ливан. Бегин нарече „Войната на избора“, като искаше да отбележи, че за разлика от предишните войни на Израел, които са били нааложени отвън, тази е плод на свободен избор. Изборът може би се оказа погрешен, но демагогията на Бегин постигна своето. Както и да е, покушението срещу Аргов не сполучи, но от него вече не ставаше човек. А вината прехвърлиха на Арафат, макар че той нямаше нищо общо с това.

Преди случая с Аргов Израел водеше тайни преговори за прекратяване на огъня с Арафатовата ООП, която непрекъснато изстрелваше руски „Катюши“ от базите си в Южен Ливан. Преговорите обаче бяха представяни като едностранен опит за споразумение от страна на ООП. В същото време Арафат обикаляше из разни страни от близкоизточния блок, които го бяха оставили без подкрепа. „Мосад“ знаеше, че той ще се опита да закупи големи количества леки оръжия от Европа и да ги прехвърли в Ливан. Въпросът беше защо? В крайна сметка нали можеше просто да иде в Чехословакия например и направо да каже, че му трябва оръжие. Там щяха да му отговорят ето така:

— Подпиши тук! — След което всичко щеше да му се достави на място. Все едно да живееш в кладенец, а да си носиш водата от десет километра. Това е безсмислено, освен ако кладенецът ти не е пълен с морска вода.

„Солената вода“ на Арафат бяха 20 000 добре обучени бойци, които образуваха ядрото на така наречената Армия за освобождение на Палестина или накратко АОП под командването на бригадния генерал Тарик Хадра, който през 1983 заяви, че не признава Арафат за лидер на ООП и формално оттегли поддръжката си. Тази сила се водеше за част от сирийската армия и в „Мосад“ често се говореше, че „сирийците ще се бият с Израел до последния палестинец“.

Независимо че страните от близкоизточния блок винаги снабдяваха охотно палестинците с оръжие, все пак се опитваха да правят това по официални пътища. През 1981 година положението бе такова, че ако Арафат поискаше оръжие, то щеше да бъде изпратено до АОП.

Дотук всичко бе ясно. Обаче след мюнхенското клане през 1972 Арафат си изгради собствена охрана. В главната квартира на ООП в Бейрут Арафат се свързваше с личните си сили за сигурност на телефонен номер 17. Оттук дойде и името им — „Сила 17“, която по онова време бе под командването на Абу Тайеб, а личният им състав варираше от 200 до 600 първокласни бойци. Арафат до голяма степен разчиташе и на Абу Заим, командващ службата за сигурност и разузнаването.

За „Мосад“ най-важният човек в цялата тази работа бе Дурак Касим, шофьор на Арафат и негов личен бодигард, а също и член на „Сила 17“. Касим бе вербуван за агент на „Мосад“ през 1977, когато следваше философия в Англия. Алчността му нямаше граници и почти всеки ден изпращаше доклади със специална радиостанция, генерираща бял шум, за всеки от които получаваше по 2000 долара. Понякога предаваше съобщенията си по пощата или пък по телефона, а веднъж дори се появи в „подводницата“ — нелегалния център на „Мосад“ в Бейрут. Това беше много безотговорно от негова страна и катсата му се сащиса, като разбра, че Касим знае адреса. По време на обсадата на Бейрут Касим, който беше заедно с Арафат, непрекъснато информираше „Мосад“ от самата главна квартира на ООП.

Касим бе един от най-доверените хора на Арафат. Именно той намираше момченца на Арафат. Разбира се, хомосексуалността е в разрез с каноните на исляма, но на практика се среща доста често. Всъщност на Запад гледат на това с по-лошо око, отколкото при арабите. „Мосад“ не разполагаше с пряко доказателство в подкрепа на твърдението, че Арафат си пада по млади момчета. Нямаха снимки, изобщо нищо. Това можеше да се използва, за да го злепоставят: бяха го правили и по-рано с мнозина арабски лидери, като показваха как си живеят живота, без много-много да се церемонят с правила и норми. Но за Арафат това не важеше. Той и хората му действително живееха скромно. По време на обсадата на Бейрут той имаше много възможности да се измъкне, но не го направи, докато и последният от войниците му не се озова в безопасност, така че „Мосад“ не можеше дори да го обвини, че действа егоистично. Може би се захванаха с историята за интимностите му с юноши просто защото нищо друго не успяха да измислят.

Обаче по онова време десните елементи в „Мосад“ настояваха Арафат да бъде убит. Основният им аргумент бе, че ако ликвидират Арафат, палестинците ще го заместят с някой още по-войнствено настроен, който няма да се нрави на западните сили, нито пък на левите в самия Израел и така никога няма да се стигне до мирно разрешение на проблема. Ожесточените сблъсъци, последвани от унизителни условия за мир за противниковата страна, бяха единственото приемливо положение за „Мосад“.

Аргументът срещу убийството на Арафат бе, че той е най-свестният от цялото ООП, добре образован човек, обединяваща фигура за всички палестинци. Ако преговорите все пак стигнеха донякъде, палестинците трябваше да имат законен представител, с когото да можеш да се разбереш. Чрез разузнаването си и „Мосад“, и „Шабак“ знаеха, че Арафат се ползва с голяма популярност и уважение в окупираните територии, макар и да не даваха тази си информация на висшестоящите.

Към средата на 1986 година спорът бе приключил. Десните спечелиха. Но Арафат се бе превърнал в нещо повече от обществена фигура. „Мосад“ не можеше да намери предлог, за да се отърве от него. Но въпросът все още не е слязъл от дневен ред. Те щяха да го ликвидират веднага щом се окажеше уязвим.

Друга важна клечка по това време бе Мустафа Дид Халил, известен като Абу Таан, началник на Палестинското въоръжено командване (ПВК) — групата за координация на Арафат. По-рано се наричаше Палестински координационен съвет, но след като Арафат забрани въоръжените действия извън територията на Израел през 1974, много подразделения на ООП възприеха по-военизирани и бомбастични имена за вътрешна употреба, за да не ги обвинят, че са се размекнали.

Друга групировка, която не биваше да се пренебрегва, бе Арабският освободителен фронт (АОФ) под командването на Абдел Уахаб Кайяле, който бе убит в Бейрут през декември 1981 и на негово място дойде заместникът му Абдел Рахим Ахмад.

Във всеки случай Арафат искаше леко да разшири „Сила 17“. Неизбежната борба за власт кипеше в самата организация и Арафат чувстваше нужда от по-стабилна лична охрана. Но когато се обърна с тази молба към генерал Хадра, началник-щаб на армията, го отрязаха. Хадра обясни на Арафат, че не бива да се притеснява, той щял да го пази. Арафат обаче се притесняваше.

Хадра контролираше въоръжението, идващо от Източния блок за ООП, докато всички останали фракции прибягваха до помощта на други арабски страни като Либия и Ирак, за да се сдобият с нужните им оръжия.

На 17 януари 1981 Арафат отлетя за Източен Берлин, за да се срещне с президента на ГДР Ерих Хонекер, който му даде 50 германски „инструктори“ за обучението на хора от ООП в Ливан. На 26 януари Арафат отново се срещна с представители на Източна Германия, този път в Бейрут, за да иска въоръжение, без да се налага да моли за това Хадра. Благодарение на непрекъснатите донесения на Касим „Мосад“ знаеше, че Арафат е много загрижен поради вътрешните проблеми и евентуалното израелско нападение.

На 12 февруари Арафат се срещна с виетнамски представители в Дамаск, за да подготви нова сделка. Те му предложиха гранатомети, но той се нуждаеше от по-леко въоръжение. Три дни по-късно той замина за Тир, Ливан, където се срещна с лидерите на различни фракции от ООП, за да ги убеди да прекратят междуособните си вражди и да се обединят срещу истинската заплаха, Израел. Към 11 март Арафат вече бе ужасно притеснен и се надяваше да осъществи плановете си преди общата среща на ООП в Дамаск на 15 юни. Само през този ден той проведе три независими една от друга срещи с посланиците на Унгария, Куба и България, но без особен успех.

В „Мосад“ също не бяха особено спокойни, защото допускаха, че Арафат все пак ще сполучи да набави необходимите му оръжия. Но това, което наистина ги уплаши, бе новината, че лидерът на ООП има намерение да избере някого, който от негово име ще се срещне с израелските дипломати, за да започнат преговори за спирането на ливанската офанзива. „Мосад“ научи това много преди израелското правителство, впрочем както винаги.

На 12 март Арафат се срещна в Бейрут с Наим Хадер, представителя на ООП в Белгия, и го помоли да използва връзките си с израелските дипломати, за да сложат началото на мирни преговори и да избягнат по-нататъшното кръвопролитие. „Мосад“ не погледна с добро око на това. Идеята им бе, че ако Израел се намеси в Ливан в помощ на християните, ще могат да се справят веднъж завинаги с палестинците там. Но ако „Мосад“ издадеше тази информация, планът им не би успял. Между тях и дипломатите имаше истинско противопоставяне. В Министерството на външните работи не знаеха това, но Институтът искаше да започне война, а в същото време те се опитваха да я избягнат. Палестинците искаха да установят връзка с израелския дипломатически корпус, а „Мосад“ търсеше начин да я пререже.

По това време „Мосад“ узна, че Арафат ще се опита да използва Франсоа Ганид, 65-годишен женевски банкер, който оказваше финансова подкрепа на Карлос. Целта на Арафат, която Касим издаде на „Мосад“, бе да поиска пари от Ганид за закупуването на оръжие от Германия с помощта на така наречения „Черен блок“, отцепил се от фракцията „Червена армия“ (ФЧА), който се бе обучавал през февруари в Ливан под ръководството на инструкторите на Хонекер.

„Мосад“ не се радваше на очевидния успех на мирната мисия на специалния пратеник на САЩ Филип Хабиб, затова решиха да намесят ЦРУ, като им кажат, че ООП се готвят за война, докато същевременно говорят за мир. Надяваха се това да прекрати инициативата или поне да я забави. По това време Бегин се готвеше за преизбирането си и не знаеше нищо за плановете на „Мосад“. Военната операция вече имаше кодово наименование „Ливански кедри“ и така започнаха да изпращат информацията на свръзката с ЦРУ. Но на 30 март след опита на Джон Хинкли да убие президента Рейгън ЦРУ имаше много по-съществена работа и операцията спря.

На 10 април Арафат отново се видя с Хонекер в Източен Берлин. На следния ден вече бе в Дамаск за XV сесия на палестинския съвет.

На 15 май „Мосад“ се свърза с германската антитерористична група ГСГ-9 (Гренцшутцгрупе) в случай, че се наложи да прибягнат по-късно до помощта им.

На 1 юни, близо три месеца след срещата си с Арафат, Наим Хадел се обади рано сутринта от домашния си телефон на служител на израелското Министерство на външните работи в Брюксел и си уговори среща за 3 юни, за да се обсъдят възможностите за започването на мирни преговори. По пътя му към работата до Хадер се приближи мургав мъж с карирана жилетка и засукани мустаци и го простреля пет пъти в сърцето и веднъж в главата, след което скочи в едно минаващо „такси“ и изчезна. „Мосад“ бе ужилил, макар и Арафат да не го знаеше тогава.

Все пак Касим непрекъснато докладваше, че Арафат е много изнервен. Не можеше да спи нощно време. Беше отслабнал. Търсеше по-голяма сигурност и наистина искаше да достави без много шум оръжието за „Сила 17“.

В началото на юни имаше серия от демонстрации в Германия срещу американските ракети, разположени там. На 9 юли Арафат бе в Белград, Югославия, отново със задачата да намери оръжие. Горе-долу по същото време един аржентински самолет, натоварен с оръжие от Израел, се сблъска с руски самолет в съветското въздушно пространство на път за Иран. Това, че израелците продаваха оръжия на Иран, раздразни американците и те изпратиха Робърт Макфарлан при Бегин. С това събитие започна аферата „Иран-контри“, но излезе на бял свят едва няколко години по-късно.26

Пак тогава сирийците разположиха ракети в Ливан, крайно рискована постъпка, и държавният глава на Ливан, Башир Джемайел, предупреди Сирия, че това би могло да доведе до избухването на обща война.

Сирийците често прехвърляха военната си поддръжка в Ливан от една група на друга и наричаха това „Баланс на слабостта“. Ако някоя от воюващите групировки станеше прекалено силна, те почваха да подкрепят другите. Така имаха пълен контрол върху положението и държаха всички в подчинение.

„Мосад“ все още се опитваше да намеси американците и директорът на Института Ицхак Хофи нареди на отдел ЛАП да скалъпят нещо, което да ги убеди, че ООП иска война, а не мир. Целта бе да се оправдае пред Съединените щати израелското нахлуване в Южен Ливан.

ЛАП намери снимки на въоръженията, складирани за ООП от генерал Хадра. Тъй като те се водеха за подразделение на сирийската армия, не бе никак чудно, че разполагат с такива складове, но това послужи за „неоспоримо доказателство“, че ООП подготвя нападение срещу Израел, независимо че „Мосад“ знаеше за отчаяните усилия на Арафат да предотврати войната.

ЛАП също така показа на ЦРУ документи на ООП, където се виждаха действителни планове за офанзива в Северен Израел. Това, разбира се, не е задължителен белег на подготвяно нападение, защото във всяка военна база могат да се открият подобни схеми и чертежи. А дали ООП е възнамерявала да ги използва, или дори дали са били одобрени, е отделен въпрос. Но „Мосад“ не допускаха подобни разсъждения да ги отклонят от начертаните им планове.

Още преди началото на враждебните действия бяха подготвени такива снимки и документи. А след това стана още по-лесно да се докаже „злонамереността“ на палестинците спрямо Израел.

По инструкции на Арафат Абу Таан, командващият ПВК — групата за координация, — изпрати двама човека във Франкфурт, за да уредят оръжейната доставка. Отговорността бе възложена на майор Джуад Ахмед Хамид Алууни, завършил през 1969 година военната академия в Алжир, следвал политология в Китай през 1978 — 1979 и още едно военно училище в Унгария през 1980. С него отиде и сержант Абдулрахман Ахмед Хасим ал Шариф, завършил през 1979 военната академия в Куба и училището, в което е бил и Алууни в Унгария.

„Мосад“ и полицията на Федералната република не бяха в добри отношения. Но ГСГ-9, които бяха тренирали в Израел, ни сътрудничеха, както и хамбургската специална антитерористична част, чието кодово название в „Мосад“ бе „Туганим“, или „Френски дребосъци“.

„Туганим“ даваха на хората от „Мосад“ лични карти, сякаш бяха на служба при тях. Та нали в крайна сметка се бяха учили от „Мосад“.

Тъй като „Туганим“ бяха така благоразположени, „Мосад“ реши да проведе цялата операция в Хамбург. Както и с федералната полиция, отношенията на „Мосад“ с централното федерално разузнаване на Западна Германия бяха лоши. Но всяка германска област разполага със собствена полиция и разузнаване и „Мосад“ се интересуваше именно от тях.

„Мосад“ знаеше също, че Арафат смята да използва Исам Салим, лекар, който бе представител на ООП в Източен Берлин, в сделката със заема от швейцарския банкер Ганид. Последният вече бе набелязан след случая със срочния заем, който беше отпуснал на ООП. Тъй като оръжията често „парят“, никой няма желание да се мотае дълго с тях и за бързото провеждане на сделките са необходими крупни срочни заеми.

В същото време Арафат бе решил да достави една голяма пратка с хашиш от Ливан. Членовете на „Черният блок“ трябваше да пренесат хашиша и да го прехвърлят за определена сума на хората от подземния свят в Европа, а парите да дадат на Исам Салим. Услугата бе в замяна на току-що приключилото им обучение в Ливан. Исам на свой ред щеше да плати собственоръчно за оръжието, или да върне заема на Ганид. В плана на Арафат влизаше също хората от „Черният блок“ да пренесат оръжието обратно в Ливан.

Всичката тази информация пристигна в управлението на „Мосад“ чрез „Яхаломим“ („Диаманти“), отдела, предаващ съобщенията от агентите. Щом агентът замине за някоя страна-мишена, той вече не се среща със своя катса. Връзката между агента и „Мосад“ се осъществява през управлението в Тел Авив.

Въоръжен с тази информация, шефът на „Мосад“ свика заседание на началниците на „Цомет“, „Тевел“ и операционната безопасност, за да съставят план за действие. Имаха четири основни задачи: да попречат на Арафат да се сдобие с оръжията, да прекратят опитите за преговори между ООП и Министерството на външните работи на Израел, да отвлекат всичкия хашиш и сами да приберат парите от продажбата му, да измъкнат заема от Ганид, така че после ООП да се чуди как да го връща. В допълнение към очевидните политически и стратегически облаги от операцията „Мосад“ по тона време търсеше допълнителни финансови източници, защото бе възникнал сериозен проблем с парите, които не достигаха в цял Израел.

За да се подготвят за тази мащабна операция, през май 1981 за Хамбург замина група на „Невиот“, за да осигури охраняван док на пристанището и склад. От лондонския център пристигна катса, който да ръководи подготвителните работи.

Горе-долу по същото време екип на „Месада“ бе изпратен в Брюксел за Наим Хадер, за да предотвратят сериозните мирни преговори. Трябваше да го ликвидират. Атентатът бе проведен блестящо, но носеше почерка на „Мосад“: прост, бърз и ефикасен, на улицата посред бял ден, колкото повече свидетели, толкова по-добре; на местопрестъплението остават само няколко небелязани гилзи и трупът.

Убиецът е използвал пистолет с девет патрона, като само шест са изстреляни. В секундите между убийството и качването му в колата всеки, който би се опитал да го задържи, също би загинал.

Така наредиха нещата, че за атентата бе обвинен Абу Нидал от „Черният юни“. Не само широката общественост, но и Арафат, и израелското Външно министерство повярваха в това. Естествено не след дълго из пресата се появиха статии, че Нидал е най-опасният и търсен терорист в света.

В Хамбург петимата от „Невиот“ бяха под командването на Муса М., относително отскоро на работа в „Мосад“, който преди това бе служил в „Шабак“ и поделение 504.

Отседнаха в луксозния „Атлантик Хотел Кемпински“ на езерото Алстер във втория по големина град във ФРГ.

„Мосад“ харесваше Хамбург, първо, поради добрите си взаимоотношения с местните антитерористични служби и, второ, заради изключителната сексуална разюзданост, царяща в огрените от червена светлина квартали, където проститутките показваха прелестите си от витрините и дори като ходеха голи по улиците. Разбира се, това ставаше само привечер. През деня екипът се движеше най-вече из хамбургските докове на южния бряг на Елба, за да търси някой незабележим склад, до който да може да се стига относително лесно и да позволява добро наблюдение и снимки, без човек да се набива в очи.

Задачата оставяше доста свободно време, защото Арафат все още не бе уредил доставянето на оръжие, така че Муса, който с интерес следеше разните стриптийзи, реши да се избъзика с един от хората си. Тъй като операцията все още не бе започнала, те не правеха АПАМ, както се изискваше от операционната безопасност. Муса лесно проследи човека си до хотела, където онзи се срещна с някаква скъпа проститутка. Когато човекът отиде до тоалетната, Муса засне проститутката, седнала сама на бара, и си тръгна. На другата вечер човекът отново се срещна с нея и прекараха по-голямата част от нощта заедно.

На следващата сутрин, когато човекът пристигна на редовната среща в хотелската стая на Муса, останалите от екипа вече бяха там. Седяха мълчаливи около масата и пушеха. Изглеждаха притеснени. Във въздуха се усещаше напрежение.

— Какво става? — попита той Муса.

— Възникна непредвидена ситуация — отвърна Муса. — Налага се да претършуваме града. От главната квартира ни изпратиха съобщение, че някаква съветска агентка, законспирирана като проститутка, е влязла във връзка с човек на „Мосад“. Трябва да я открием и да я разпитаме, за да разберем кой е той, та да го изпратим обратно в Израел, където ще го съдят за държавна измяна, копелето му недно.

Човекът бе уморен и махмурлия, но нямаше основания за тревога. Поне не докато Муса не им показа снимката 20X25 см на „съветската агентка“, при което лицето на онзи заприлича на восъчна маска.

— Може ли да поговоря с теб, Муса? — измърмори той.

— Разбира се, какво има?

— А-ъ, насаме.

— Аха, добре.

— Сигурен ли си, че това е агентката?

— Напълно, защо?

— Кога са я видели с човека?

— Тази седмица, доколкото зная — каза Муса. — И то повече от един път.

Минаха няколко минути, докато човекът най-после си призна, че именно той е излизал с нея, но настояваше, че нищо не й е казвал и че тя нищо не го е питала. Молеше Муса да му повярва и да му помогне. Накрая Муса не издържа, изгледа го и се разхили като ненормален.

Такъв си беше Муса. Винаги криеше по някой коз в ръката си. Останалите само можеха да се надяват, че не е срещу тях.

В края на краищата екипът откри подходящ склад и Муса се обърна към лондонския катса с думите:

— По-добре бързо да свършваме с това, та да мога да изтегля момчетата си оттук, преди да са пипнали някоя срамна болест!

Чрез връзката си с милиардера от Саудитска Арабия Аднан Хашоги, който също бе вербуван за наш агент27, „Мосад“ разбра за друг саудитец, занимаващ се с легална търговия на оръжие в Европа. Той имаше правата да доставя автомати „Узи“ и други оръжия на частния пазар в Европа. Планът беше да се използва приятелят на Хашоги за доставката на американските оръжия, поръчани от Арафат. Разбира се, те щяха да бъдат представени за откраднати от различни складове за муниции към европейските военни бази.

По това време катсата от „Мосад“ Даниел Ейтан се свърза с Исам Салим, човека на Арафат в Източен Берлин. Представи се под името Хари Столър. Арафат все още не бе споменал нищо за оръжия, но благодарение на редовните съобщения на Касим „Мосад“ знаеше, че това скоро ще стане, и реши да излезе крачка напред.

Ейтан владееше отлично немски и бе изключително праволинеен. Каза на Салим, че е бизнесмен, който се занимава с търговия на „оборудване и материали“. Обясни му, че може да гарантира добра цена и безопасно доставяне. „Столър“ също така добави, че макар да не се интересува от политика, смята палестинската кауза за справедлива и се надява да успеят.

Уговориха си нова среща. Макар че Салим бе от ООП, следователно представляваше потенциална заплаха, знаеха, че не е участвал в терористична дейност в Европа. Безопасността на катсата не бе застрашена и наистина Салим моментално се хвана на въдицата.

На следващата дискретна среща между двамата, определиха я като „среща на четири очи“, Столър спомена, че понякога му попада подръка техника от американските военни бази в Германия, която незаконно е изнесена оттам. Естеството й е такова, че трябва бързо да се продаде и цените й са по-ниски от обикновеното. Добави, че може да му достави такава, в случай че Салим прояви интерес.

Междувременно „Мосад“ уверяваше ГСГ-9, че сериозно са се заели с „Черният блок“ и че ще ги уведомят къде и кога могат да ги заловят с достатъчно улики, че да ги пратят в затвора до един.

Както се очакваше, Арафат най-сетне изпрати майор Алууни и сержант Ал Шариф от ПВК при Салим в Източен Берлин. Те му предадоха списъка на оръжията, нужни за „Сила 17“, с нареждането, че цялата сделка е строго секретна, техниката трябва да бъде американско производство, а двамата пратеници на Арафат са пряко подчинени на Абу Таан. Салим получи заповед да се свърже с приятелите им от „Черният блок“ или друг сигурен източник, чрез който да се осъществи оръжейната доставка за Арафат.

— Ще изпратим първокласен „тютюн“, с продажбата на който ще платите за доставката — гласеше заповедта. — В случай на нужда можем да получим и срочен заем чрез Абу Таан.

— Приносителите на това писмо са отскоро в работата и могат да се използват като посредници. Те са под твое командване.

Когато Салим получи съобщението, той естествено се обади на Даниел Ейтан, т.е. Хари Столър. Салим обясни, че сделката трябва да се осъществи бързо и без много шум и затова ще изпрати свой представител (Алууни) със списъка на необходимата техника. Искаше да знае колко време ще отнеме изпълнението на поръчката и доставянето й.

До момента планът на „Мосад“ предвиждаше да се присвоят всички пари на ООП, както и хашишът, но от Касим дойде съобщение, че Арафат е изготвил и резервен план.

Той бе замислил отделна доставка на оръжие чрез Гази Хусейн, представителя на ООП във Виена, в случай че Салим не се справи. Втори екип моментално замина за Виена, за да заложи подобен капан и на Хусейн. Виена бе деликатен район за работа за „Мосад“, защото оттам минаваха повечето руски евреи на път за Израел. Връзките между Израел и Австрия по онова време бяха много тесни. „Мосад“ просто нямаше с кого да започне операцията там. Австрийците приемаха съвсем на сериозно неутралитета си. Едва ли можеше да се каже, че разполагат с някакви служби за сигурност.

Хашишът, който терористите от „Черният блок“ трябваше да внесат, бе опакован по обичайния начин — редици от „обущарски“ бали, защото напомняха на кутии за обувки. Идеята им бе да го превозят по море от Ливан до Гърция, където „Черният блок“ щеше да използва връзките си на митницата, за да го натоварят в коли, с които всеки от тридесетте терористи да се прибере през заобиколни пътища във Франкфурт.

Един от тях носеше отговорност за продажбата му и сделката със Салим. Но ГСГ-9, насочена от „Мосад“, го арестува със скалъпеното обвинение за подривна дейност в американските военни бази. Германците не бяха уведомени за хашиша, но щом човекът бе задържан, „Мосад“ получи разрешение за разпит. Човек на Института, владеещ немски, се представи за служител на германската сигурност и успя да изкопчи от задържания името на заместника му с обещание да му помогне. После се уговориха с германците да оставят човека в ареста без възможност да изпраща съобщения до приключването на операцията.

— Знам за опиата — заяви човекът от „Мосад“ на арестувания. — Ако не ми кажеш с кого е сделката, ще прекараш остатъка от дните си зад решетките, но не заради подривна дейност, а за търговия с хашиш.

И така с пазарния лист на Арафат „Мосад“ се обърна към саудитеца, посочен от Хашоги, за да изпълни поръчката. Алууни като военен получи нареждане да провери техниката и да я запечата за изпращането й в Ливан.

Оръжията бяха откарани с камион в Хамбург. Това не беше съобщено на германците, но ако случайно разберяха, щяхме да им обясним положението.

Междувременно Столър обсъждаше със Салим на какъв адрес да бъдат пратени оръжията в Бейрут. Естествено това беше изстрел в тъмното: на този етап „Мосад“ не очакваше нещата да стигнат до реални доставки. Но Столър обясни на Салим, че товарът има нужда от някаква законна форма, защото трябва да мине през ливанската митница. В тези неща рисковете не бива да се пренебрегват, така че сделката трябва да изглежда „законна“. Колкото до Салим, той каза, че имал роднина в Бейрут, който се занимавал с търговия със стафиди и можел да предостави адрес за доставката.

— Стафиди от Германия? — зачуди се Столър. — Звучи като внос на щрудели от Сенегал.

Не съвсем. Явно германците изнасят стафиди и други сушени плодове, които идват в Германия в големи количества и после се препродават отново на по-ниски цени от тези, които предлагат Гърция и Турция.

И така Столър помоли Салим да му изнамери „законен“ документ за внос на стафиди.

— След това вече ще мога да задвижа нещата — добави той.

Целта на тези ходове бе да накарат Салим да се впусне в нови и нови приготовления, така че да не разбере, че го подвеждат. После Столър му каза, че няма подходящ кораб подръка, но Салим отговори, че това не представлява проблем, защото доставката ще бъде в контейнери, т.е. просто още един контейнер ще отпътува с ферибота за Ливан.

Междувременно свръзка на „Мосад“ предаде на втори катса поръчението на „Цомет“ да влезе в контакт със зам.-шефа на „Черният блок“. Той се срещна с него и му каза, че е бил заедно в пандиза с арестувания му съратник и последният му е предал съобщение. Бележката гласеше, че плановете са се променили. Вместо да се продава, хашишът трябва да се размени за оръжие.

Наближаваше последният срок. „Мосад“ вече бе поръчал оръжията и знаеха, че Абу Таан трябва да даде парите на Салим, след като не можеше да използва за тази цел хашиша. „Мосад“ вече имаше контрол върху него. Салим не се тревожеше излишно. Разбираше, че винаги може да използва срочен заем, и смяташе да го върне веднага след продажбата на хашиша. В допълнение „Мосад“ обеща да достави ракети на „Черният блок“ и дори бе поръчал „чучела“ — пластмасови отливки, които дословно наподобяват истинските ракети, но за нищо не стават, защото са празни отвътре.

В Хамбург и Франкфурт нещата си бяха дошли на местата, но Гази Хусейн във Виена все още бе проблем. Обаче, за щастие, той се обади на Салим, когато получи списъка на Арафат. Разбира се, той никога не призна пред Арафат, но каза на Салим, че не разполага с никакви връзки в тази сфера. Салим сподели, че познава едного, който може да свърши тази работа. И двамата знаеха, че трябва да действат независимо един от друг, но какво можеха да сторят?

Операционната безопасност на „Мосад“ бе на нокти. Бяха в разгара на мащабна операция с непредсказуемата ООП и не съществуваха никакви гаранции. Но освен да се въздържат от срещи на публични места и кафенета и да избягват да се засичат с хора от ООП, не оставаше почти нищо друго да направят. При тези обстоятелства можеха само да се жалват на поразия и да изпращат съобщение след съобщение, че в случай на провал не поемат никаква отговорност.

В началото на юни мозайката бе почти сглобена. Доставката на оръжие винаги отнема доста време, но всички бяха почнали вече да се изнервят. В края на юни и Хюсеин от Виена, и Салем от Берлин уведомиха Арафат, че поръчката му е изпълнена и нещата ще са готови след две или три седмици.

Междувременно майор Алууни вече бе много притеснен за парите, които очакваше от продажбата на хашиша. Посредниците му никакви не се обаждаха. А той и бездруго не знаеше кои или къде са те. Единственият адрес и телефон, с който разполагаше, бяха на един от терористите от „Черният блок“. Но шефът им бе в затвора, а заместникът му бе инструктиран от „съзатворника“ от „Мосад“ да съобщи на всичките си съратници, ако някой разпитва, да му отговорят, че ще разменят хашиша за оръжие. Ако възникнат някакви усложнения или пък някой е прекалено любопитен, да съобщят незабавно за това на заместника.

Когато Алууни най-сетне се обади на посочения адрес, му отговориха, че лидерът на „Черният блок“ е в затвора, но сделката се движи от друг човек. Според нарежданията, човекът, комуто позвъни Алууни, веднага се свърза със зам.-шефа. Катсата от „Мосад“, който отговаряше за саудитския търговец на оръжие, го притискаше да побърза с доставката, защото и самите те бяха притиснати.

От обаждането на Алууни „Мосад“ разбра, че той се безпокои, но това не представляваше проблем, защото му бяха дали желания отговор. Човекът, с когото „Мосад“ бе във връзка, увери Алууни, че всичко е наред. Нещата бяха в ход. Бяха му наредили да не казва нищо повече от това, освен че ще уведомят Алууни, когато всичко е готово. Алууни знаеше, че такива сделки отнемат време, затова се поуспокои. Помнеше също, че по време на обучението от германците в лагерите на ООП им бе здраво насаден страхът, че ако се опитат да изиграят ООП, ще е равнозначно на смъртна присъда за тях. Старата пословица, че дори и да избягаш, пак няма къде да се скриеш.

В случая помагаше и това, че самите хора от ООП не знаеха за сделката толкова, колкото „Мосад“. Например Салим не знаеше, че молбата, отправена към Хусейн във Виена, е всъщност резервен вариант. Тя не беше отправена чрез Абу Таан, който действаше заедно със Салим, а чрез шефа на личната охрана на Арафат, Абу Заим. Салим бе осведомен, че оръжията са за Арафатовата „Сила 17“, а Хусейн нямаше представа за кого са предназначени.

Във всеки случай човекът на „Мосад“ и Хусейн във Виена се уговориха помежду си за плащането и доставката на оръжията. Хусейн имаше възможността да пренася стоки с либийски самолети, без да бъдат проверявани: той не обясни как, само настояваше да бъдат сложени в контейнери, а той поемаше грижата да пристигнат благополучно в Бейрут. Планът включваше да му бъдат доставени и някои истински оръжия: обаче, както в Хамбург и Франкфурт, ракетите и ръчните гранатомети щяха да бъдат имитация.

Ключът към успеха бе всичко да се съгласува в Хамбург, Франкфурт и Виена. Ако планът не успееше само в едно от трите места, не само че всичко пропадаше, но и опасността бе огромна.

В Хамбург, където се съхраняваха оръжията в един от редицата еднакви складове, целта беше те да се покажат на Алууни и сержант Ал Шариф, както са в контейнера със стафидите, затрупани отгоре и отдолу. После щяха да запечатат контейнера и да заключат склада с катинар, а ключа да дадат на Алууни. Сетне трябваше да си уговорят среща с него на другия ден, когато контейнерът ще се натовари на камион и после на кораба, който да го откара в Бейрут.

Щом заведат Алууни в апартамента му, хората от „Мосад“ трябва да се върнат обратно в склада и да преместят катинара и номера от стената на съседната еднаква врата. Там ще поставят цял контейнер с лошокачествени стафиди. Ето какво ще занесе Алууни на Арафат.

Столър (Ейтан) каза на Алууни да донесе парите със себе си, защото иска да се измете няколко часа по-рано.

— Няма проблем — рече Алууни. — Ще донеса парите. Но смятам да прекарам нощта в склада при стафидите.

— Окей — процеди Столър, но за миг щеше да си глътне езика. — Ще мина да те взема утре вечер в шест.

— Но нали се бяхме уговорили за сутринта — отбеляза Алууни.

— Зная, но прецених, че не е много добра идея да се шляем там през деня с тези оръжия. Има много хора наоколо.

Когато Ейтан се прибра в тайната квартира, разбраха, че е възникнал проблем. Как ще подменят контейнерите, ако Алууни спи при тях?

Междувременно една малка еднофамилна къща в околностите на Виена бе заредена с оръжията, поръчани от Хусейн. Катсата уведоми Хусейн, че посредникът му е готов за прехвърлянето, затова нека донесе на срещата 3,7 милиона, след което ще получи ключа от къщата и адреса. Планът им бе да заведат в къщата един от хората на Хусейн със завързани очи, там да му позволят да провери техниката и да се обади по телефона на Хусейн, че всичко е наред (след разговора им жицата ще бъде прекъсната). После човекът ще бъде заключен вътре, ще приберат парите и ще дадат ключа и адреса на Хусейн. Той наистина се хвана.

Беше 27 юли 1981. В Хамбург все още се мъчеха над проблема с Алууни. Оръжията стояха в склада. Над първия контейнер бе окачен втори подобен, предназначен за тежки и обемисти товари. В Женева Ганид вече бе отпуснал 5 милиона срочен заем за сделката в Хамбург и други 3,7 милиона за тази във Виена.

В 6 вечерта на 28 юли закараха Алууни в склада. Той поиска да провери няколко от кашоните. Щом каза, че е доволен от огледа, натовариха всичко в контейнерите и го затрупаха със стафиди. После го запечатаха. Алууни бе готов да даде парите, но Столър рече:

— Не тук, има твърде много хора. Нека идем в колата. Там ще е по-спокойно.

Когато отидоха в колата, Столър провери част от щатските долари с помощта на специално електронно приспособление, за да е сигурен, че не са фалшиви. През това време вторият контейнер, окачен под покрива на склада, бе свален надолу, а този с оръжието бе поставен на неговото място. После го изтеглиха още по-назад между другите контейнери до стената на склада.

За това бяха необходими 10–15 минути и когато Алууни се върна, видя същия контейнер със същия печат на старото му място. Обаче онова, което остана скрито за него, бе подмененото му съдържание. На следния ден Алууни с леко сърце изпрати стафидите в Бейрут.

Щом Алууни си тръгна, хората на „Мосад“ се върнаха в склада, натовариха оръжието от първия контейнер на някакъв камион и го откараха обратно при търговеца. Колкото до останалите стафиди, тях ги изпратиха в Израел.

Същата нощ хашишът бе разменен срещу имитациите на ракетите във Франкфурт и обясниха на човека от „Черният блок“, че може да дойде с хората си на следния ден да прибере оръжията. Предадоха хашиша на представител на панамските Ф-7 (специалната служба за сигурност, обучена от Харари), които го отнесоха в Панама срещу сумата 7 милиона долара. Целта им бе да го продадат на американския пазар, където цената му е много по-висока, отколкото в Европа. „Мосад“ прибираше 7 милиона, а каквото дойдеше отгоре след продажбата му, оставаше за панамците.

На следващия ден, когато членовете на „Черният блок“ отидоха да приберат фалшификатите си, полицията вече ги чакаше. Арестуваха около 20 от тях.

Пак на 29 юли на виенското летище бяха арестувани трима мъже с част от оръжията, взети от крайградската къща. „Мосад“ бе съобщил на местната полиция, че Хусейн и помощниците му току-що са пристигнали от Ливан, за да внесат контрабандно оръжия във Виена с цел да осъществят атентат срещу местната еврейска общност. По-късно Хусейн беше депортиран. Двамата му помощници отидоха в пандиза. По-голямата част от оръжието, останало в къщата, бе иззето от „Мосад“. Там оставиха съвсем малко, колкото да удостоверят пред полицията, че Хусейн наистина се е занимавал с доставки на оръжие.

Като цяло „Мосад“ гушна между 15 и 20 милиона долара и съсипа големи политически начинания. Хадер бе убит. Хусейн — депортиран, а двамата му помощници и още 20 други терористи от „Черният блок“ пратени зад решетките. Името на ООП бе очернено в няколко страни.

Според морала на „Мосад“ това беше грандиозен успех. Не само че ООП нищо не получи, но все още дължаха огромна сума на своя банкер. Това остави „Сила 17“ без оръжие за известно време и накара цялата ООП да се почувства ужасно глупаво. Така и не стана ясно какво се е случило със стафидите, когато са пристигнали в Израел.

Послепис към историята е съдбата на шофьора телохранител на Арафат и агент на „Мосад“, Дурак Касим. Той загуби крака си по време на израелското нападение над палестинската база в Тунис. Изпращаше донесения от лагера, но не бе предупреден за предстоящата атака. Изпаднал в бяс, Касим се отказа и от двете работи и се премести да живее в Южна Америка.

14. Само в Америка

Когато Джонатан Дж. Полард, 31-годишен, и съпругата му Ан Хендерсън-Полард, 25-годишна, бяха арестувани в края на ноември 1985 година след неуспешния им опит да потърсят политическо убежище в израелското посолство във Вашингтон, известно време много се шумеше около въпроса дали „Мосад“ действа активно на територията на Съединените щати.

Официално „Мосад“ казва не, не и хиляди пъти не. Абсолютно не. Наистина на катсите от „Мосад“ им е забранено дори да използват фалшиви американски паспорти или да измислят американско прикритие за работата си. Деликатни са отношенията между Израел и неговия най-могъщ и влиятелен покровител.

Как да се обясни тогава случаят с Полард? Лесно. Той не бе към „Мосад“. Все пак получаваше по 2500 долара месечно още от началото на 1984 от организация, наречена „Лишка ле Кишрей Мада“, или ЛАКАМ, акроним на иврит за Бюрото за научни разработки към израелското Министерство на отбраната. Той носеше секретни документи в дома на Ирит Ерб, секретар на израелското посолство. По онова време ЛАКАМ бе оглавявана от Рафаел Ейтан, който публично опроверга, че е замесен, но бе взимал участие като бивш катса на „Мосад“ в отвличането на Адолф Айхман от Аржентина през 1960 година.

Полард бе евреин и работеше в американския Център за подпомагане на разузнаването в Саутланд, Мериленд, близо до Вашингтон, който се водеше към военноморското разузнаване. През 1984 той бе прехвърлен в Центъра за борба с тероризма в подразделението за анализ на опасностите. Това бе странно, защото служители на сигурността го бяха предупредили по-рано по повод даването на информация на военното аташе на ЮАР. Новото му назначение му позволяваше достъп до още по-важна и специализирана информация.

Не след дълго стана ясно, че Полард предава всичко това на израелците и когато ФБР го заподозря, той се съгласи да им сътрудничи и ги свърза с познатите си в Израел. ФБР го постави под 24-часово наблюдение, но той се паникьоса и потърси политическо убежище. Полард и жена му, като съучастничка, бяха арестувани при напускане на посолството.

Естествено американците искаха обяснение. Държавният секретар на САЩ Джордж Шулц се свърза по телефона от Калифорния с министър-председателя на Израел Шимон Перес в три часа сутринта йерусалимско време на 1 декември. Перес, който лично бе основал ЛАКАМ през 60-те, когато беше още заместник-министър на отбраната, официално се извини:

— Да шпионираме САЩ е в пълно противоречие с политиката ни. Подобно нещо е недопустимо, да не говорим за степента, до която са стигнали нещата. Правителството на Израел моли за извинение.

Перес продължи в същия дух:

— … ще бъде потърсена отговорност на провинилите се, а замесената служба ще бъде… напълно и окончателно разформирована, като при това се вземат необходимите организационни мерки, за да не се повтори подобно нещо никога. (Всичко, което направиха, бе да сменят пощенския адрес и да прехвърлят ЛАКАМ към Министерството на външните работи.)

Но дори да бе само формално, изявлението на Перес явно задоволи американската администрация. Бившият директор на ЦРУ Ричард Хелмс каза, че не е нещо необичайно за приятелски държави да се шпионират една друга.

— Всеки прави каквото намира за добре. Лошото е само когато го хванат — добави той.

И така семейство Полард отиде в затвора за шпионаж, а „Мосад“ обяви ЛАКАМ за аматьори. Малко по-късно Шулц заяви пред пресата:

— Приемаме извиненията и обяснението на Израел.

След кратки словоизлияния около случая и упреци по адрес на Израел хората си казаха, че всяко чудо е за три дена, и скоро забравиха.

Разбира се, имаше известни подозрения около точния статус на Полард, но явно ЦРУ повярва, че освен свръзките „Мосад“ не разполага с никакви други активно действащи служители на територията на Съединените щати.

Е, бяха прекалено доверчиви.

Полард не бе към „Мосад“, но мнозина други организираха, вербуваха, шпионираха и провеждаха цели операции за нас главно в Ню Йорк и Вашингтон, които смятаха за своя територия. Там именно бе разположен специалният, строго секретен отдел на „Мосад“, наречен „Ал“, т.е. „горен“ или „върхов“ на иврит.

Той е толкова таен и независим от главното управление, че мнозинството от служители в „Мосад“ дори не знаят с какво се занимава и нямат достъп до неговия сектор в паметта на компютъра.

Но той съществува и в него работят 24–27 ветерани, трима от които са действащи катси. Повечето, макар и не цялата им дейност, е на територията на САЩ. Основната им задача е да събират информация за арабския свят и ООП, а не за плановете на Щатите. Но както сами ще видите, границата между двете често е неясна и в случай на нужда „Ал“ не се колебае да я премине.

Да се каже, че те не шпионират американците, е все едно да се заяви, че горчицата не е основното ястие на трапезата, но човек с удоволствие ще си сложи малко от нея на хот-дога. Да речем примерно, че в Комитета по въоръжаването има един сенатор, който интересува „Мосад“. „Ал“ рядко използва саяним, но всичко, свързано с работата на този сенатор, е съществена информация, затова ще трябва да се използва някой от вътрешните хора. Ако човекът е евреин, тогава ще се отнасят към него като към саян. В противен случай ще се наложи да го вербуват като агент или просто да го използват като приятел, който да си отваря очите и да слуша.

Добре е да се поддържат тесни връзки с Вашингтон, защото много от служителите там са потенциално вербувани. Доста аташета често се навъртат там. Не представлява проблем да се вербува някой, при това съвсем законно.

Да предположим например, че „Макдонел Дъглас“ иска да продава самолети, произведени в Щатите, на Саудитска Арабия. Това кого засяга — САЩ или Израел? Е, ако питате Института, ще ви кажат, че това е работа на Израел. А щом става въпрос за такова нещо, то те не могат да не се намесят. И го правят.

Едно от най-известните постижения на „Ал“ бе кражбата на материали от някои големи американски самолетостроителни компании, за да се даде възможност на Израел да сключи петгодишен договор на стойност 25,8 милиона долара за доставка на оборудване на американската флота и морската пехота. Ставаше въпрос за 21 петметрови торпеда и безпилотни самолети тип „Мазлат Пайъниър 1“ плюс съответния наземен контрол и ремонтна база. Торпедата бяха самонасочващи се, с голяма ефективност. „Мазлат“, клон на държавната авиационна индустрия на Израел, и „Тадиран“ „спечелиха“ договора, след като отстраниха конкурентните американски фирми още през 1985 година.

В действителност „Ал“ открадна техните разработки. Израел също разработваше торпеда, но не бе достигнал и наполовина качеството на конкурентите си. Така излиза много по-евтино, отколкото да увеличиш разходите си за изследвания.

Щом спечели договора през януари 1986, „Мазлат“ се обърна към корпорацията „AAI“ в Балтимор, Мериленд, за да го изпълнят заедно.

„Ал“ е подобен на „Цомет“, но не е под юрисдикцията на шефа на този отдел. Подчинен е пряко на шефа на „Мосад“. За разлика от повечето отдели на „Мосад“ "Ал" не е свързан и с израелските посолства. Разпределен е из тайни квартири или апартаменти.

Трите екипа на „Ал“ образуват център, или една обща единица. Да кажем, че по някаква причина връзките между Израел и Обединеното кралство рухнат за един ден. Тогава „Мосад“ трябва незабавно да се изтегли от Великобритания. Но дори и така, пак ще могат да оставят екип на „Ал“ в Лондон и да поддържат мрежата си там. Затова катсите от „Ал“ са измежду най-опитните.

Съединените щати са страна, където последствията от неправилни действия могат да се окажат съдбоносни. Но да не се работи чрез посолството създава много затруднения, най-вече с комуникациите. Ако хората от „Ал“ бъдат заловени в Щатите, ще ги съдят като шпиони. Те не се ползват с дипломатически имунитет. Най-лошото, което може да се случи на някой друг катса в нормалния случай, е да го депортират, защото има дипломатически имунитет. Официално „Мосад“ има само свръзка във Вашингтон, но нищо друго.

Друг проблем около работата на израелското посолство във Вашингтон е, че то се намира зад голям супермаркет, на склона на един хълм близо до голяма магистрала. В околностите няма почти нищо друго освен посолството на Йордания, което е разположено на същия хълм над израелското посолство. Мястото едва ли е подходящо за скрита дейност.

За сметка на това независимо от слуховете, които се носят, „Мосад“ не разполага с център в Съветския съюз. Близо 99,99% от информацията, която получаваме за Източния блок, идва от „приятелски разговори“, което означава просто разпитване на евреи, които емигрират от съветския блок, и внимателно анализиране на казаното от тях. Разбира се, чест би било за едно разузнаване, ако последното може да следи отвътре събитията в СССР. Но да се работи там беше и е твърде опасно. Единствената дейност бе да помагаме на сънародниците ни да се измъкват оттам — улеснени условия при емиграцията и работи от този сорт. Специална организация под ръководството на „Мосад“ се занимава с това: нарича се „Натив“, което означава „пътека“ или „проход“ на иврит. Информацията от Източния блок има добра разменна стойност. Когато се събере с данните, получени от другите разузнавания — примерно с информацията от датските радари, — може да се състави доста задоволителна картина.

Американците не осъзнават колко много информация идва при нас чрез НАТО, така научаваме почти всичко. Разбира се, преди идването на Горбачов на власт малко неща излизаха на бял свят от съветските средства за масова информация, но тогава и слуховете вършеха доста добра работа. Даже и военните маневри. Примерно някой можеше да се оплаче, че братовчед му е бил преместен някъде и оттогава нищо не се знае за него. Достатъчно бе десет човека да пристигнат на ден в Израел от Съветския блок, за да се състави пълна картина за положението там.

Центровете на „Ал“ все пак са такива, независимо че са извън посолството. Те се свързват директно с управлението в Тел Авив по телефона, телекса или компютърна мрежа. Не използват „компресирани“ сигнали, защото дори и американците да не успеят да разшифроват съобщението, ще разберат, че съществува някаква нелегална дейност, а „Мосад“ иска да избегне това. Разстоянието също не е за пренебрегване.

Катсите от „Ал“ са единствените в цялата организация, които използват американски паспорти. И нарушават две основни правила: действат като в страна-мишена и използват за прикритие държавата, в която работят. А правилото е никога да не се правиш на англичанин в Англия или на французин във Франция. Твърде лесно е за местните власти да проверят документите ти. Например, ако дадеш на някой парижки полицай шофьорската си книжка, той може незабавно да провери дали е валидна.

„Ал“ не се тревожи особено от това, защото качеството на документите, с които работят, е възможно най-доброто. Така и трябва да бъде. Не бива да те хващат на вражеска територия, защото ще те разстрелят на място. В Съединените щати, най-приятелски настроената към нас страна, не бива да те хващат, защото ще разстрелят на място държавата, от която идваш. Вероятно ФБР таи някакви подозрения, но нищо не знаят със сигурност.

Следната история ми бе разказана от Ури Динур, който беше мой инструктор по НАКА и по онова време ръководеше „Ал“ в Ню Йорк. Динур активно участваше в операция, засягаща външната политика на Съединените щати, и създаде сериозни проблеми на тогавашния президент Джими Картър. Всичко завърши с грозния расов конфликт между американските евреи и водачите на черната общност в Щатите. Ако американците бяха разбрали за степента, до която „Мосад“ се бе намесил в нещата, това несъмнено би предизвикало замразяване, а дори и преустановяване на добрите отношения между двете държави.

Нека се върнем в 1979 година.

Най-значителното събитие през нея бе окончателното ратифициране на кемпдейвидското споразумение като „рамка на бъдещия мир“, подписано от Картър, египетския президент Ануар Садат и министър-председателя на Израел Менахем Бегин. Арабският свят реагира изключително яростно срещу Садат. Колкото до Бегин, той започна да съжалява за станалото още щом си тръгна от Кемп Дейвид.

Държавният секретар на САЩ Сайръс Ванс проведе 11-часова дипломатическа совалка, за да се стигне до споразумение в навечерието на 17 декември, последния срок за подписването на договора от Кемп Дейвид. Обаче всичко пропадна в последния момент, когато Бегин отказа да преговаря сериозно и създаде неприятни търкания между Вашингтон и Йерусалим. В началото на 1979 Бегин изпрати легендарния си външен министър Моше Даян в Брюксел, за да се срещне с Ванс и египетския премиер Мустафа Халил и да обсъди с тях възможностите за възобновяване на прекъснатите преговори. Но Бегин изрично заяви, че Даян ще обсъжда само „как, кога и къде да се подновят преговорите, а не тяхното съдържание в светлината на кемпдейвидското споразумение“.

В края на декември 1978 вечно размирният Кнесет на Израел гласува с 66 срещу 6 гласа в подкрепа на неотстъпчивата позиция на Бегин спрямо Вашингтон и Кайро. Като илюстрация на настроенията им Израел спря изтеглянето на военната си техника от Синай, което бе решено много по-отдавна. Също така се подновиха нападенията срещу палестинските лагери в Ливан, което пък накара демократа от Флорида Ричард Стоун, шеф на сенатския подкомитет по близкоизточните и южноазиатските проблеми, да заяви, че израелците явно са решили да се „затворят в кръгова обсада“.

След вота на Кнесета Бегин телефонира на еврейските водачи в САЩ и ги помоли да започнат произраелска кампания в Белия дом и Конгреса. Група от 33 еврейски интелектуалци, в това число и писателите Сол Белоу и Ървинг Хоу, които бяха критикували липсата на гъвкавост в позицията на Бегин, изпратиха писмо до Джими Картър с призив Вашингтон да подкрепи твърденията, че Кайро поставя неприемливи искания.

През февруари 1979 с надеждата да се подновят преговорите Съединените щати отново се обърнаха към Израел и Египет с молба да се срещнат със Сайръс Ванс в Кемп Дейвид. И двете страни се съгласиха, макар че Израел бе недоволен от отчета, изнесен пред Конгреса от ведомството на Ванс за системното нарушаване на човешките права в окупираните територии между западния бряг на река Йордан и ивицата Газа.

Две седмици преди „Вашингтон Пост“ да публикува този отчет, израелските танкове бяха нахлули през няколко селища на Западния бряг призори и бяха сринали четири арабски къщи. По същото време правителството създаде и нов военен лагер, който трябваше да послужи за основа на бъдещо мирно селище в Нуейма, североизточно от Йерихон — то бе петдесет и първото на Западния бряг и в него живееха 5000 евреи между 692 000 палестинци.

През март, в разгара на целия този хаос, Картър замина лично на шестдневно посещение в Кайро и Йерусалим. Независимо от пречките той успя да убеди и двете страни да се съгласят с компромиса, предлаган от САЩ, който доведе двата враждуващи народа по-близо откогато и да било през последните 30 години до един мирен договор. Цената, която Картър плати за това, бяха повече от 5 милиарда долара извънредна помощ, отпусната и за двете страни през следващите три години. Два от основните проблеми бяха нежеланието на Израел да върне на Египет петролните му полета в Синай, защото горивото и без това едва стигаше на страната, и, разбира се, неразрешимият въпрос за палестинска автономия.

През май Картър назначи Тексан Робърт С. Щраус, 60-годишен бивш председател на Националния комитет на демократите, за извънреден посланик, отговорен за втория етап на мирните преговори. Въпреки официалното примирие Израел продължи с нападенията си над базите на ООП в Ливан. Кабинетът на Бегин гласува с 8 срещу 5 гласа в полза на решението за създаването на ново израелско селище на Западния бряг в Елон Море, което пък накара 59 видни американски евреи да изпратят на Бегин отворено писмо, критикуващо израелската политика на нови и нови селища в гъсто населените с араби области.

Нещата се усложниха още повече, след като Бегин получи лека форма на инфаркт, а Даян заболя от рак. Инфлацията в Израел надхвърляше 100%. Платежният дефицит на държавата наближаваше 4 милиарда долара, а общият външен дълг се бе удвоил за пет години на 13 милиарда и заплашваше с вътрешна политическа криза. И за капак на всичко това дойде изказването на Картър, който сравни палестинските освободителни борби с движението за граждански права в САЩ.

И Садат, и Картър притискаха Израел да приеме плана за палестинска автономия. Арабските държави пледираха за основаването на независима и суверенна държава между Западния бряг и ивицата Газа, която да стане дом за всички палестинци — живеещите там и милионите пръснати по света. Израелците решително се противопоставяха на идеята за враждебно настроената страна — особено при положение, че ще я управлява лидерът на ООП Ясер Арафат, й то буквално пред прага им. Израел подозираше, че зависимостта на Съединените щати от арабския нефт ги кара да защитават техните интереси.

В отсъствието на Бегин, който бавно се възстановяваше, Даян се опита да оглави правителството. През август той предупреди Съединените щати, че ако признаят ООП или пък застанат открито зад идеята за създаване на независима палестинска държава, Израел ще бъде принуден да обяви извънредно положение между Западния бряг и Газа. В края на бурното петчасово заседание на кабинета бе решено да се настоява САЩ да се придържат към първоначалната си позиция, в частност обещанието за вето при опит на страните от арабския свят да отменят резолюция № 242 на ООН от 1967 година, която признава правото на Израел да съществува. Правителството заплаши, че ще прекрати преговорите за „автономия“ в случай, че американците окажат натиск за установяване на отношения с ООП.

Това, което обаче вбеси израелците, бе кампанията, подета едновременно от Саудитска Арабия, Кувейт и ООП, да се диктуват условия от позицията на силата. Тя започна с повишаването на производството на петрол в Саудитска Арабия с един милион барела дневно от 1 юли за срок от три месеца, което облекчи значително проблемите на САЩ около големите нефтопроводи от май и юни същата година. В допълнение ООП бе възприела поведение на невинен агнец с надеждата да пооправи лошия си имидж на Запад, а кувейтските дипломати в ООН предлагаха за гласуване нова резолюция, която да ограничи правото за съществуване на Израел (резолюция № 242), като се признае международното право на палестинците за самоопределение.

Планът бе изработен на срещата през юни, когато престолонаследникът на Саудитска Арабия принц Фахд покани Арафат в Рияд и го убеди да подобри взаимоотношенията си със САЩ, като за начало прекрати терористичните действия поне временно. Кувейт също бе включен поради изключителните дипломатически способности на тогавашния му посланик към Съвета за сигурност на ООН, Авдала Якоб Бишара.

За да успокоят Израел, американците отхвърлиха идеята за независима палестинска държава, но не се задоволиха с формалното решение да потвърдят законните политически права на палестинците. Резолюция № 242 трудно можеше да се съгласува с тона на Кемп Дейвид.

Когато египетският премиер Мустафа Халил обяви на преговорите за автономия в хотел „Маунт Кармил“ срещу пристанището в Хайфа, че неговата страна би подкрепила резолюция на ООН за правата на палестинците, израелският министър на правосъдието Шмуел Тамир обвини Египет в „опит за задържане на целия мирен процес“.

Естествено „Мосад“ също се тревожеше за развитието на събитията, в частност за все по-нарастващото влияние на израелския министър на отбраната Езер Вайцман. „Мосад“ не вярваше на Вайцман, бивш пилот и заместник командващ въоръжените сили през шестдневната война, сърцат командир и баща на легендарните израелски военновъздушни сили. Считаха го за проарабски настроен дотам, че дори го обвиняваха в предателство. Враждебността им към него бе отвратителна. Независимо че беше министър на отбраната, не му предоставяха никаква строго секретна информация. Вайцман бе свободен дух, човек, който ще се съгласи напълно с теб по даден въпрос и ще ти се противопоставя за нещо друго. Никога не следваше сляпо партийната линия. Правеше само онова, което смяташе за правилно. Хора като него са опасни, защото са непредсказуеми.

Но Вайцман бе доказал верността си. В страна, където почти всеки служи в армията, военната кариера не е за пренебрегване. Ето защо 70% от правителството са генерали. Хората явно не виждат нещо нередно в това — и как иначе, след като винаги им мирише на барут.

Дори между Бегин и Даян имаше спречквания. Даян бе напуснал Партията на труда, за да се присъедини към крайно десния Бегин. Но мненията им за палестинците коренно се разминаваха. Даян, както и повечето лейбъристи от неговото поколение, ги възприемаше като неприятели, но преди всичко хора. Когато Бегин и партията му говореха за палестинците, нямах предвид човеци, само проблеми.

Даян казваше:

— Предпочитам да живея в мир с тях и още помня времето, когато беше така.

А Бегин отвръщаше:

— Бих искал да ги няма, но за съжаление не мога да направя кой знае колко по този въпрос.

При такива различия не бе никак чудно, че търканията им се задълбочаваха.

И по средата на всичко това „Мосад“ се бе свързал за първи път с производители на опиум в Тайланд. Американците се опитваха да накарат фермерите да оставят опиума и да се заемат с отглеждането на кафе. Целта на „Мосад“ бе да се намеси, за да им помогне в отглеждането на кафе, но същевременно да улесни износа им на опиум като допълнителен финансов източник за операциите на Института.

Една от тези операции бяха продължаващите опити на „Ал“ в Ню Йорк и Вашингтон да подкопае усилията на арабите да осигурят американската подкрепа за ООП (или по-скоро за палестинците като цяло) и организацията да получи по-висок статус чрез ООН.

Израелците не бяха доволни от това по разбираеми причини. Имаше непрекъснати атаки над израелски селища, загиваха хора и никой не бе сигурен за живота си. Дори ако престрелките престанеха за малко, усещането за опасност оставаше. Чантите се проверяваха в магазини и киносалони. Ако забележеха забравена чанта в някой автобус, веднага казваха на шофьора и той спираше, за да могат всички да слязат.

Ако някой случайно си оставеше куфарчето, то биваше конфискувано и взривявано.

Много палестинци от Западния бряг работеха в Израел. Много израелци бяха служили в патрулите на Западния бряг и знаеха, че палестинците ги мразеха. Дори да си с леви убеждения и да знаеш, че те имат основания да те ненавиждат, едва ли ще ти хареса, ако те взривят на парчета.

Беше нещо нормално по-дясно настроените да изразяват недоверието си към палестинците: чувстваха, че нещата са затворени в един порочен кръг. Някой ляв би казал:

— Нека ги оставим да направят свободни избори.

— Остави тази работа. Ще изберат някого, с когото няма да мога да се гледам — отговаряше десният.

— Но те обявиха прекратяване на огъня — възразяваше левият.

— Какво прекратяване? Палестинците се раждат с пушки в ръка, те друго не могат — отвръщаше другият.

На следния ден нещо се взривяваше и десният възкликваше:

— Ето, нали ти казах, че няма да спазят прекратяването на огъня!

„Ал“ действаше в Ню Йорк още от 1978 година и се опитваше да попречи на арабите в мирните преговори, които Картър поддържаше. През септември 1975 държавният секретар Хенри Кисинджър заяви, че Съединените щати няма да признаят или да преговарят с ООП, докато последната не потвърди правото на Израел на съществуване. Най-напред бившият президент Джералд Форд, а по-късно и Картър обявиха, че ще се придържат към тази линия. Но все пак израелците не бяха напълно убедени в това.

През ноември 1978, след преговорите в Кемп Дейвид, републиканецът конгресмен от Илинойс Пол Финдли, член на Комисията за външните работи, предаде послание от Картър за Арафат в Дамаск. Тогава Арафат заяви, че ще се въздържа от насилствени действия, ако се създаде независима палестинска държава на територията на Западния бряг и Газа със свързващ коридор помежду им.

Картър вече бе одобрил идеята за създаването на „родина“ за палестинците в началото на 1977, а през пролетта на 1979 посланикът на САЩ в Австрия Милтън Улф, който бе и виден еврейски водач, се срещна с тамошния представител на ООП Исам Сартауи на един правителствен прием, а после и на коктейл в арабско посолство. Улф бе получил нареждания от Вашингтон да се срещне със Сартауи, но да не обсъжда нищо конкретно с него. В средата на юли, когато Арафат замина за Виена на посещение при австрийския канцлер Бруно Крайски и бившия канцлер на ФРГ Вили Бранд, Улф и Сартауи проведоха сериозен разговор във връзка с преговорите. Но за това се разнесоха слухове и Държавният департамент заяви, че Улф е действал на „своя глава“, независимо от политиката на САЩ да не преговаря с ООП. „Мосад“ обаче знаеше, че Улф е изпълнявал преките нареждания на Вашингтон.

Стремежът на Съединените щати да се стигне до някакво мирно споразумение непрекъснато растеше. Дори арабите започваха да схващат предимствата от това, а „Мосад“ научи посредством мрежата си от електронни подслушватели, монтирани в домовете и кабинетите на разни арабски посланици и водачи в Ню Йорк и Вашингтон, че ООП е склонна да потвърди изявлението на Кисинджър от 1975 за правото на съществуване на Израел.

По онова време представителят на САЩ в ООН бе Андрю Янг, чернокож либерал от Юга и близък приятел на Картър, който бе един от първите поддръжници на президента и се смяташе за най-стабилната връзка между Белия дом и черната общност.

Янг бе човек, за когото много се говореше: и хубаво, и лошо, и дължеше издигането си на Движението за граждански права. В Израел не го считаха за пропалестински настроен, но знаеха, че не одобрява и тяхната политика. Янг вярваше, че Картър търси разрешение, което да избави палестинците от настоящото им положение и същевременно да гарантира траен мир в района.

Янг се противопоставяше на новите селища на Западния бряг, но същевременно искаше да се отложи признаването на ООП, преди това да стане официално чрез ООН. Аргументът му бе, че това не би довело до нещо съществено, така че той търсеше частично разрешение на проблема, което в бъдеще да послужи за основата на един траен мир.

Кувейтският посланик Бишара бе движещата сила зад арабската резолюция и, разбира се, поддържаше постоянен контакт с неофициалния представител на ООП в ООН, Зехди Лабиб Терзи. „Ал“ бе наел апартаменти из цял Ню Йорк и Вашингтон и бе инсталирал безброй подслушвателни устройства, ето как разбраха за разговора между Бишара и Янг на 15 юли, от който стана ясно, че арабите не искат да отлагат обсъждането на резолюцията в Съвета за сигурност. Янг трябваше да се срещне с човек от ООП:

Янг уведоми Бишара, че:

— … не бих могъл да се срещна с представители на ООП, но в замяна на това не е допустимо да откажа поканата на член на Съвета за сигурност да обсъдим работата си у дома му и естествено не мога да определям кой друг ще присъства на срещата в дома на колегата ми.

Бишара бе член на Съвета за сигурност, а беше повече от ясно кой ще е „другият“ в дома му.

На 25 юли 1979 в управлението на „Мосад“ в Тел Авив се получи телеграма от Ню Йорк. Тя гласеше: „Посланикът на САЩ в ООН ще се срещне с представителя на ООП там.“ Клеймото на телеграмата бе: „Спешно. Тигър. Черно.“ Това означаваше, че е предназначена само за министър-председателя и някои от най-високопоставените му служители — вероятно броят им не надвишаваше пръстите на едната ръка.

Беше изпратена кодирано до шефа на „Мосад“ Ицхак Хофи. Той лично предаде декодираното съобщение на Бегин. Израелците с ужас разбраха, че Янг възнамерява да се срещне с Терзи. В съобщението бе отбелязано, че е записано от личната линия на Бишара със службата му в ООН, от което ставаше ясно, че Янг е бил поканен в дома му и е приел поканата.

Въпросът бе дали да попречат на тази среща да се осъществи, или да оставят нещата, както са. Ако оставеха всичко на самотек, това би потвърдило опасенията на Израел, че американците са охладнели към тях. По-късно можеше да се използва като доказателство пред високопоставените произраелски настроени сенатори, че проблемите идват от настоящата администрация, и така да се провокира една положителна промяна (за Израел) във външната политика на САЩ.

В допълнение така можеха да се отърват и от Янг, който се превръщаше във все по-нарастваща заплаха поради открития си подход и тежненията му към ООП. Той не удовлетворяваше Израел.

На 26 юли Янг и шестгодишният му син Ендрю отидоха в градската къща на Бишара в „Бийкман Плейс“. Микрофоните на „Ал“ записваха всичко. Янг бе посрещнат от Бишара и посланика на Сирия. Пет минути по-късно пристигна и Терзи. Детето остана само близо петнадесет минути, докато тримата дипломати решиха, че заседанието на Съвета за сигурност трябва да се отложи от 27.VII. за 23.VIII. (Така и стана.)

Веднага след това Янг и синът му си тръгнаха. Един час след срещата със самолет от Ню Йорк за Тел Авив замина пълен отчет за нея, написан от катсата на „Ал“ и шефа на отдела Ури Динур. На летището го прие Ицхак Хофи в отговор на телеграмата, която бе получил преди минути: „Паякът глътна мухата.“ Незабавно го предадоха на Бегин, но по пътя Хофи успя да прочете доклада.

Динур остана в Израел само шест часа, след което отпътува, за да предаде копие от отчета на посланика на Израел в ООН Йехуда Блум, специалист по международно право, родом от Чехословакия.

Хофи не искаше никакви новини да излязат в средствата за масова информация. Мрежата в Ню Йорк трябваше да остане в тайна. Той твърдеше, че Бегин не би постигнал повече, ако отиде и направо говори с администрацията — бяха действали по този начин и преди, когато Милтън Улф се срещна с ООП във Виена. Хофи добави, че няма да е разумно да се атакува директно Янг, който се ползваше с голяма популярност между чернокожите в САЩ. Така или иначе американците нямаше да са доволни, ако нещата получеха голяма гласност.

Но Бегин не се интересуваше от дипломация. Искаше кръв.

— Тая няма да стане — рече той.

Все пак се съгласиха, че няма смисъл да издават цялата информация, за да не изложат на риск собствените си източници. Пуснаха на „Нюзуик“ само новината, че Янг и Терзи са се срещнали. Разбира се, това доведе до разследвания в Държавния департамент и Янг трябваше да даде обяснение. Първата му версия бе, че се е разхождал със сина си и пътьом са се отбили при Бишара, където за негова изненада е бил и Терзи. Допълни, че са говорили на общи теми и нормалните за случая учтивости и са си тръгнали след около 20 минути. Нищо повече.

Секретарят Ванс получи телеграфически обяснението на Янг, когато се връщаше след посещението си в Еквадор. С облекчение разбра, че всичко е станало случайно, и нареди на говорителя на Държавния департамент Том Рестън да обнародва версията на Янг по обяд на 13 август, понеделник.

Щом работата се потули, „Мосад“ направи така, че до ушите на Янг стигнаха слухове, че Израел няма никакво намерение да остави така нещата.

Янг наистина се разтревожи и си уреди среща с Йехуда Блум, която продължи два часа. Той не знаеше, че Блум разполага с отчета за срещата му с Бишара и Терзи. Така Блум успя да принуди Янг да сподели много повече от онова, което бе казал пред Държавния департамент.

Блум нямаше особено високо мнение за Янг. В повечето от докладите си не пестеше критиките по негов адрес. Но Блум бе опитен дипломат. Той знаеше точно какво бе станало в дома на Бишара и сполучи да измъкне цялата истина от Янг. По този начин можеха да се позоват на него като източник на информация, а не на мрежата си от подслушвателни устройства и агенти.

Янг все още смяташе, че главната цел на Израел е да даде ход на преговорите, и не разбра какъв номер му скрояват. След срещата с Блум, на която Янг призна всичко, посланикът на САЩ в Израел бе повикан от Бегин и му бе връчено официално оплакване. Същото оплакване бе изнесено и в средствата за масова информация, за да са сигурни, че няма да се изгуби някъде по пътя.

На 14 август в 7 часа сутринта на бюрото на Ванс във Вашингтон се появи експресна телеграма от американското посолство в Израел, в която дословно се предаваха признанията на Янг пред Блум. Те доста се разминаваха с обяснението му пред Държавния департамент и изявлението на говорителя пред средствата за масово осведомяване. Ванс отиде в Белия дом и каза на Картър, че Янг трябва да бъде уволнен. Картър даде формално съгласието си, но допълни, че иска „време за размисъл“.

На следващата сутрин в 10 часа Янг пристигна в жилищния сектор на Белия дом, за да си подаде оставката. Час и половина по-късно той излезе за малко и отново се върне при Картър. Отидоха заедно в „Хамилтън Джордан офис“, където се бяха събрали останалите висши служители на Белия дом. Картър го бе прегърнал през рамото и Янг съобщи на приятелите си, че си подава оставката. Два часа по-късно прессекретарят Джоди Пауъл заяви, че за дълбоко съжаление г-н Янг напуска работа.

На път за Средния изток мирният пратеник на САЩ Щраус каза:

— Аферата „Янг“… подсилва недоказаните подозрения, че Съединените щати вършат задкулисни машинации с ООП.

По-късно Янг се опита да защити действията си с думите:

— Не съм лъгал, просто не казах цялата истина. Наблегнах в обяснението си (пред Държавния департамент), че ще дам официална версия и наистина дадох такава, което обаче не може да се окачестви като лъжа.

Но стореното — сторено. Бяхме попречили на Янг и щеше да мине доста време, преди американците отново да се опитат да преговарят с ООП. И тъй, чрез шпионската си мрежа „Ал“ бе успял да съсипе кариерата на един от най-близките приятели на Картър, който за свое нещастие не бе признат за приятел на Израел.

Бяха минали няколко дни, след като новината бе избухнала в пресата, и Ури Динур докладва, че положението става много напечено и трябва да го преместят. Затвориха всички тайни квартири на „Мосад“ в Ню Йорк, а дейността им продължи в други градове. „Мосад“ очакваше да му потърсят отговорност, но нищо подобно не се случи. Беше все едно да слушаш как бомбата свири, падайки надолу. Чакаш я да се взриви най-сетне, но нищо не става.

Но тази политическа волност не остана без последици и се превърна в една от най-грозните глави в отношенията между евреи и чернокожи в САЩ.

Черните американски водачи бяха възмутени от оставката на Янг. Майор Ричард Хачър от Гари, Индиана, заяви в списание „Тайм“, че оставката е принудителна и е „обида за чернокожите“. Бенджамин Хукс, изпълнителен директор на националната асоциация за напредък на цветнокожите (НАНЦ), допълни, че „Янг е превърнат в изкупителна жертва на обстоятелства, стоящи извън контрола му“. Каза също, че „Янг би трябвало да получи президентски медал“ за „изключителните си способности на дипломат“, вместо да загуби работата си.

Преподобният Джеси Джексън, който по-късно стана кандидат за президент на САЩ, заяви:

— Огромно е напрежението, което тази принудителна оставка предизвиква в страната. Днес отношенията между евреи и чернокожи са по-лоши, откогато и да било през последните 25 години.

Самият Янг намекна, че не очаква сериозни стълкновения между чернокожите водачи и еврейската общност, но със сигурност приятелските отношения ще охладнеят.

— Разширяващите се връзки между чернокожите и Средния изток в никакъв случай не бива да се възприемат като антиеврейски. Дори и да са пропалестински в известен смисъл, еврейската общност трябва да поеме отговорността да се справи с това, без да създава расистки настроения — допълни Янг.

Останалите чернокожи водачи искаха да знаят защо Янг е бил уволнен след срещата си с ООП, а за американския посланик Улф, който бе изтъкнат еврейски лидер, нямаше никакви последствия. Разбира се, главната разлика бе в това, че Улф не бе тръгнал да лъже, след като го бяха хванали.

Наистина изглеждаше, че победителят в лабиринта от интриги бе ООП, а не Израел, тъй като много черни организации в САЩ изказаха подкрепата си за Янг и каузата на ООП, за която по-рано нищо не се споменаваше в средствата за масова информация, а сега стана център на всеобщо внимание. В края на август преподобният Джозеф Лауъри, президент на „Християнската конференция на Юга“, се отправи начело на делегация за Ню Йорк, където извести Терзи за безусловната им подкрепа „в защита на човешките права на всички палестинци, включително и правото им на самоопределение в отечеството им“. На следващия ден делегацията се срещна с посланик Блум, за да му предадат, че:

— … не търсим извинение за подкрепата си на човешките права на палестинците, тъй както и не молим ООП за извинение за дългогодишната американска поддръжка за Израел.

На това Блум отговори:

— Нелепо е да ни сравнявате с ООН. Все едно да приравнявате група криминални престъпници с полицейските сили за поддържане на реда и сигурността.

Седмица след това в главната квартира на НАНЦ, в Ню Йорк се събраха 200 водачи на чернокожите и заявиха:

— Някои еврейски организации и интелектуалци, които по-рано се смятаха за защитници на чернокожите американци… днес открито застават на страната на възстановяването на расовото статукво… Нека евреите не прибързват в решението си да накърнят интересите на черната общност.

11 еврейски организации отговориха на това така:

— … можем да посрещнем подобни изявления само със съжаление и упрек. Не ще сътрудничим на онези, които разчитат на полуистини, лъжи и лицемерие, без значение от формата и произхода им… Няма да работим с хора, превърнали се в маши на арабските интереси.

На 8 октомври на страниците на списание „Тайм“ бе публикувана снимка на Джеси Джексън, прегърнал Ясер Арафат по време на личната му мисия в Средния изток. Това стана, след като Бегин отказа да се срещне с него поради откритите му симпатии към ООП. Джексън определи отказа като „отхвърляне на черните в Америка, на подкрепата и парите им“. Лауъри също бе заминал с Джексън и при срещата си с Арафат заедно изпели „Ние ще надделеем“.

По-късно през този месец председателят на националната градска лига Върнън Е. Джордан се опита да успокои духовете в Канзас, казвайки:

— Отношенията между чернокожи и евреи не бива да се излагат на опасност от нездрави връзки с терористични организации, чиято единствена цел е унищожението на Израел. Движението за граждански права на чернокожите няма нищо общо с групи, които разстрелват невинни граждани и ученици.

Джексън нарече ООП „правителство в изгнание“, а когато се срещна с Джордан в Чикаго, излязоха със следното съвместно изявление:

— Ние сме едно, макар и да не сме единни по този въпрос.

Но не така стана с Моше Даян. Уморен от твърдата политика на Бегин по отношение на палестинците, той подаде оставка през октомври 1979. Даян обяви това на неделното заседание на кабинета и остави Бегин сам да се оправя с Министерството на външните работи. В последвалото интервю за списание „Тайм“ в Йерусалим Даян сподели с шефа на бюрото Дийн Фишер и кореспондента Дейвид Халеви:

— Палестинците искат мир и са готови да търсят път към него. Убеден съм, че това може да стане.

Може би. Но той не доживя да го види.

Всичко това доведе до започването на още няколко операции за събиране на информация от сенатори и конгресмени, защото явно бяхме настъпили мазола. Те сигурно знаеха нещо за връзката с „Мосад“, но не предприеха никакви действия. Никой не реагира. В разузнаването, ако видиш, че някой стъпва накриво, но не го предупредиш, той ще ти се качи на главата. Такива неща не бива да се оставят без последствия.

„Ал“ подслушваше много домове, събираше данни от Сената и Конгреса, създаваше връзки, вербуваше, преснимаше документи и отваряше дипломатическите пратки, изобщо всичко характерно за работата на един център. Катсите ходеха на приеми в Ню Йорк и Вашингтон. Това се очакваше от тях. Един от тях дори ръководеше фирма за охрана, която действа и днес.

„Мосад“ все още отрича съществуването на „Ал“. Дори и в самия Институт се говори, че „Мосад“ не действа в САЩ. Но повечето служители на „Мосад“ знаят, че „Ал“ съществува, макар дейността му да си остава неясна. Смешното в цялата история е, че когато ЛАКАМ се издъни в случая с Полард, хората от „Мосад“ казваха:

— Поне едно е сигурно. Ние не се бъркаме на Съединените щати.

Това само идва да покаже, че никога не бива да се вярва на думите на шпионин.

15. Операция „Мойсей“

Всички се бяха събрали там: чуждестранни дипломати, измъчени от жегата в Хартум, туристи от цяла Европа, дошли да скачат от високите скали в топлото Червено море или пък да се разхождат с придружители из Нубийската пустиня, и висши судански служители, търсещи отмора в новопостроения курорт на 75 мили северно от Порт Судан срещу Мека.

Как можеха да знаят, че и „Мосад“ е там? Наистина, когато туристите се събудиха една сутрин в началото на януари 1985, разбраха, че целият обслужващ персонал е изчезнал. Бяха останали само неколцина местни, които им поднесоха закуска, но дори и тогава те не узнаха какво се е случило. Дори и днес на пръсти се броят хората, които знаят. Версията, която беше поднесена на 50-те гости, бе, че европейските собственици са банкрутирали, поне така гласяха оставените бележки, но им обещаваха да изплатят неустойка на потърпевшите (така и стана). Персоналът, който се състоеше от служители на „Мосад“ и израелския флот, бе изчезнал тихо през нощта: някои по море, а други със самолети. Все пак бяха оставили голямо количество припаси, както и четири камиона, които да откарат туристите обратно в Порт Судан.

Но всъщност случилото се в този лагер бе едно от най-големите преселения в историята, по-късно станало известно като операция „Мойсей“: прехвърлянето на хиляди чернокожи етиопски евреи от опустошената от суша и войни Етиопия в Израел.

Много разкази и дори книги бяха посветени на дръзкото бягство на фалашите (етиопски евреи) от бежанските лагери в Судан и Етиопия. Говореше се, че чартърен белгийски „Боинг-707“ на трансевропейските авиолинии е използван, за да ги прехвърлят по заобиколни пътища от Хартум или Адис Абеба през Атина/Брюксел/Рим/Базел в Тел Авив.

Тези слухове са пуснати от „Мосад“ с цел дезинформация. Твърди се, че около 12 000 чернокожи етиопски евреи са били спасени по този начин. Истината е, че броят им надхвърля 18 000 и само 5000 от тях заминаха с чартърния самолет на Белгия. Останалите прекосиха Червено море с „туристически ескорт“.

В началото на века в Етиопия живееха няколко стотици хиляди фалаши, но към 1980 бяха останали едва около 25 000, пръснати най-вече в отдалечената северозападна провинция на страната Гондар. Цели два века фалашите бяха копнели за обетованата земя, но едва през 1972 бяха официално признати за евреи от Израел. Главният равин Овадия Йозеф издаде декрет, в който се отбелязваше, че фалашите „несъмнено принадлежат към коляното на Дан“. Това ги правеше коренно население на библейската земя Хавиле, днес южната част на Арабския полуостров. Фалашите изповядваха „Тора“, основната част от старите еврейски писания: те се обрязваха и спазваха съботата, както и различните пости. По ирония на съдбата един от основните доводи, с които равинът обяви фалашите за евреи, бе, че те не празнуваха „Ханука“. Този празник отбелязва победата на Юда Макавейски над Антиох IV28 през 167 г. преди Христа. Тогава храмът е бил построен отново и евреите са го осветили. Но това не бе част от историята на фалашите, защото те са напуснали Израел заедно със Савската царица29 много по-рано, още по време на Соломоновото управление.

В резултат на равинския декрет правителството реши, че тези етиопци попадат под защита на израелския Закон за завръщането, който дава право на всички евреи да получават израелско поданство веднага щом се установят да живеят в страната.

През 1977, когато Менахем Бегин стана министър-председател, той се закле да помогне на фалашите да се върнат в обетованата земя. Етиопският държавен глава Менгисту Хайле Мариам бе издал заповед по време на ожесточената гражданска война в началото на 70-те години, според която се предвиждаше най-строго наказание за всеки етиопец, заловен при опит да напусне страната. Тогава Бегин изготви план за тайни доставки на оръжие, в замяна на което Етиопия и Судан щяха да позволят на фалашите да се завърнат в Израел. Само 122 черни евреи бяха заминали от Адис Абеба, когато израелският външен министър Моше Даян призна пред радиорепортер в Цюрих на 6. II. 1978 година, че Израел продава оръжия на Етиопия. Мариам бе поставил условие сделката да остане строго секретна и моментално я прекрати. Когато през 1979 Бегин и Ануар Садат подписаха кемп-дейвидското споразумение, Бегин убеди египтянина да посредничи между него и президента на Судан Джаафар ал Нимейри да позволи на фалашите да напуснат бежанските лагери и да се завърнат в Израел. През следващите няколко години около 4000 фалаши успяха да се върнат в родината си. Но и този план пропадна, когато Садат бе убит през 1981 г. и Нимейри въведе ислямски фундаментализъм.

Обаче през 1984 положението стана критично. Фалашите, както и всички останали етиопци, търпяха ужасната суша и глада. Започнаха да преминават нелегално в Судан, за да търсят прехрана. През септември 1984 Ицхак Шамир, който по онова време бе заместник-премиер, се срещна с държавния секретар на САЩ Джордж Шулц във Вашингтон. Шамир помоли американците да използват връзките си с Египет и Саудитска Арабия, за да убедят Нимейри да позволи да се проведе спасителна операция под егидата на Международния Червен кръст, която всъщност трябваше да върне фалашите обратно в Израел. Судан също имаше проблеми със сушата и гражданската война на юг и нямаше нищо против да се освободи от няколко хиляди гладни гърла. Но отново властите в Етиопия и Судан искаха всичко да протече при строга секретност.

Наистина нищо не се чу за тази операция между ноември 1984 и януари 1985. През първата седмица на януари 1985 вицепрезидентът на САЩ Джордж Буш получи одобрението на Нимейри и изпрати американски транспортен самолет „Херкулес“, който превози 500 фалаши от Хартум в Израел. Тази част от операцията по-късно се разпространи много бързо из пресата. Много хора знаеха за нея в Щатите, Великобритания, Египет, Судан и Етиопия. Служителите на повечето европейски авиолинии също бяха информирани. Но всичко се държеше в тайна, докато Йехуда Доминиц, висш служител на Обединената еврейска агенция, не се изпусна пред репортер на „Некуда“, малък вестник на заселниците от Западния бряг, че в ход е секретна спасителна операция. Това сложи край не само на операцията, за която говореше, но и на другата, планирана и старателно подготвяна от „Мосад“ на бреговете на Червено море.

Както обикновено в такива случаи журналистическото братство в Израел знаеше какво става или поне онова, което им бяха казали от „Мосад“ и кабинета на министър-председателя. Обаче бяха съгласни да не публикуват историята, докато не получат разрешение за това. Съществува издателски комитет, наречен „Ваадат Орким“, в който са представени всички основни средства за масова информация. Той е в постоянна връзка със служители на правителството и често получава от тях сведения за текущите събития. Израелската телевизия е под контрола на правителството, както и всички радиостанции освен черните. Ефирът не представлява проблем.

Журналистите получават информацията смляна от правителството и се чувстват като отговорни държавни служители. Понякога дори им възлагат специални задачи с условието, че няма да дават гласност на нищо, ако е в разрез с интересите на Израел. Някои смятат, че така е по-добре, отколкото да съществува цензура (макар че и тази дума не е непозната в Израел).

Обаче щом новината за операцията излезе на бял свят, арабите реагираха незабавно, както и се очакваше. Либия предложи извънредно заседание на Арабската лига, а много арабски вестници упрекнаха Судан за сътрудничеството му с Израел. Суданското правителство отрече да е участвало в транспортирането на фалашите, а министърът на външните работи Хашим Осман обвини Етиопия в присъствието на арабски, африкански и азиатски дипломати, че си „затваря очите“ пред бягството на фалаши заради оръжейните доставки и финансовата подкрепа на Израел. От своя страна външният министър на Етиопия Гощу Уолд заяви, че Судан принуждава „голям брой етиопски евреи да напускат страната“. Кувейтският „Ал рай ал Аам“ с характерния си високопарен стил обяви:

— Контрабандата на етиопски евреи през територията на Судан не може да се смята за незначително и преходно събитие, защото е ново и ужасно оскърбление за цялата арабска нация.

Какво ли биха казали, ако узнаеха истинските мащаби на операцията.

Пак по това време министър-председателят Шимон Перес публично заяви:

— Няма да имаме мира, докато всички наши братя и сестри от Етиопия не се приберат в безопасност тук, у дома.

През пролетта на 1984 Перес реши да пристъпи към изпълнение на обещанието си, защото фалашите бяха в отчайващо положение. Водеха се преговори с другите правителства, за да се организира превозването на фалашите през Брюксел. Перес обаче повика Наум Адмони, командващ „Мосад“, чието кодово име бе „РОМ“, и го помоли да измисли заобиколен път, по който да се измъкнат всички.

Адмони прецени, че положението е много напрегнато, и поиска от Перес разрешение да използва средства извън арсенала на „Мосад“, военни и граждански.

След срещата Адмони се обади на Давид Арбел, шеф на „Цафририм“, което означава „Утринен повей“. Главната работа на този отдел е да спасява евреи каквото и да ги заплашва по света. Арбел, както вече знаете, се беше прочул след случая в Лилехамер.

Отделът на Арбел отговаряше и за създаването на еврейски групи за самоотбрана, наречени „рамки“ или „мисгерот“, по целия свят. Днес такива има и в Съединените щати, защото и там антисемитизмът се смята за заплаха. Често някои тесни специалисти, примерно лекари, фигурират в резервите и ги викат за кратко време да помагат на „рамките“. Обикновено тези групи се ръководят от бивши служители на „Мосад“. Работата се счита за форма на награда за вярна служба, „цупар“, нали след като човекът има толкова много опит, е разумно той да се използва?

Основната им задача е да помагат на водачите на еврейските общности извън Израел за сигурността им. Част от това се върши чрез „хетс ва-кешет“, или „лък и стрела“, израелските военизирани младежки бригади. Израелските младежи, момчета и момичета, по правило членуват в „еду-дей ноар иври“, или „батальон на еврейските деца“, а еврейчетата, живеещи в чужбина, често прекарват лятото си в Израел за военно обучение. Упражняват се в преодоляване на препятствия, разпъване на палатки и дори стрелба със снайпер и бойна карабина „Узи“. Но има и други, които се обучават на по-високо ниво — как да скрият оръжие или документи, кога и как да правят проверки на сигурността, а също и основни познания за разузнаването и събирането на информация.

Никой правителствен служител не е одобрявал използването на „рамките“ с друга цел освен за самоотбрана, но „Мосад“ неведнъж е злоупотребявал с тях. Ицхак Шамир знаеше за такива случаи, но не и Перес, който никога не бе работил в „Мосад“, нищо че бе министър-председател. Израел не снабдява директно „рамките“ с оръжие, защото за целта се използват чуждестранни търговци, които им го продават по заобиколни начини.

„Мосад“ не използва „рамките“, за да събира информация, макар резидентите да знаят от личен опит, че няма по-лесен начин за издигане в службата от това да се сдобиеш с някакви важни данни. Много от младежите, посетили летните лагери в Израел, по-късно стават „саяним“, защото и бездруго са доброволни помощници, на които може да се разчита, а имат и някаква подготовка. Те умеят да поемат рискове. Всички еврейски общности извън Израел разполагат със свои „рамки“, обучени и въоръжени, и готови да ги защитят в случай на нужда. Изключение правят само тези в Канада и в повечето щати на САЩ.

Обаче за конкретната операция „Мосад“ трябваше да вербува помощници. След разговора си с Адмони Арбел повика всички висши служители на „Цафририм“.

— Искам „Ентебе“ за себе си — рече той. — Името ми трябва да остане в историята.

След това Арбел обясни на хората си, че се налага да измъкнат колкото е възможно повече фалаши от Судан.

— Всъщност всички до един. А сега вземете да измислите как ще стане това — изпрати ги той.

Обикновено отделът на Арбел винаги бе на ръба на финансов срив, но този път разбираха, че ще получат всичко, което им е необходимо. Хаим Елиаз, който командваше поделението за тайни операции по спасяването на евреи в тила на противника, оглави проекта „Мойсей“. Заповедта гласеше да се изготви план за действие възможно най-бързо.

След три дни Елиаз проведе едно ужасно напрегнато заседание с хората си в службата им на улица „Ибн Гевирол“, която се намираше извън главната сграда на „Мосад“, един етаж над посолството на ЮАР в Тел Авив.

По стените бяха окачени множество релефни карти с подробна информация за Судан и всеки човек взимаше последователно думата, за да изложи своето мнение как вижда решението на проблема. Основната част от фалашите бе съсредоточена в лагерите в областите Касала и Алатарк западно от Хартум към етиопската граница. В никакъв случай не можеше да се разчита на суданските метежници, които от години бяха окупирали южните части на страната и се сражаваха с централното правителство.

По време на обсъжданията един от хората, които разглеждаха картата на района, се сети за инцидента близо до Магна, в северозападната част на Червено море. На борда на израелски ракетен крайцер, връщащ се през Суецкия канал, възниква техническа неизправност. Радарът и жирокомпасът излизат едновременно от строя, корабът се отклонява от курса си. Посред нощ засяда на брега на Саудитска Арабия и за малко да предизвика международен скандал.

Крайцерът, плаващ с близо 30 възла, улучва като по чудо някаква пролука в кораловия риф, преди да се засили по сухото. Веднага изпращат съобщение по радиото и след няколко часа на мястото пристигат израелските морски командоси. Екипажът и документите се прехвърлят на борда на друг кораб, а командосите се подготвят за отбрана на крайцера. При изгрев-слънце пред очите на зрителите се разкрива странна гледка — на саудитския бряг е изпълзял израелски крайцер, а край него като лешояди са наклякали командосите.

Тъй като двете страни не поддържаха дипломатически отношения, израелците помолиха американците да обяснят на Саудитска Арабия, че не става въпрос за въоръжено нахлуване, а просто за нещастен случай, и да ги предупредят, че ако някой се приближи към кораба, ще се стреля без предупреждение. Обикновено жива душа не се мярка толкова навътре в пустинята, но за късмет наблизо се събира за празника си някакво бедуинско племе. Добре, че никой от тях не решава да се приближи. Саудитците изпращат свои наблюдатели и решават да позволят на израелците да изтеглят кораба си обратно в морето, при условие че командосите се махнат от брега.

Първоначалният план е корабът да се взриви, но военноморските сили протестират (няколко от тези ракетни крайцери бяха продадени по-късно на ЮАР, която ги използва до ден днешен). Тогава изпращат хеликоптер с цистерна със „Стирофом“ и напръскват с нея кила на кораба. Закачат го за два други крайцера и така го свалят от брега. Как да е, благополучно го довличат до пристанището в Ейлат.

Както често става в подобни случаи, споменаването на инцидента роди нови идеи. Едни от слушателите внезапно се обади:

— Чакай малко, точно такова място има и на брега на Судан. Там ще можем да дебаркираме с крайцерите си. Защо пък да не превозим фалашите по море?

Поспориха малко около идеята, но в крайна сметка я отхвърлиха поради ред причини. Много време бе нужно, за да се качат всички хора на кораба, а и нямаше как да стане незабелязано.

— Е, поне бихме могли да оставим някаква база там — отново се обади човекът.

— И как ще го направиш? Ще сложиш табела с надпис „Действаща база на «Мосад». Моля, не влизайте?!“ — присмя се един от останалите.

— Не — рече той. — Ще основем клуб на гмурците. Червено море е идеално за скокове във вода.

И тази идея беше отхвърлена, но нищо по-добро не им дойде наум. Тогава отново се замислиха за предимствата на една база за скокове във вода и клуб. Вече познаваха човек, който се занимаваше с подобна дейност. Наистина той предпочиташе да се прилича на слънце по плажа, а не да води курсове и да търси екипировка, но поне се ползваше с някакво име в тази област. При добро планиране и одобрението на Хартум мястото можеше да се превърне в първокласен курорт.

Йехуда Гил, един от най-опитните катси, владеещи арабски, замина за Хартум в ролята на представител на белгийска туристическа компания, чиято цел е създаването на морски курорт с възможност за излети в пустинята на територията на Судан. Обикновено катсите не се изпращат в арабски страни, защото знаят твърде много и ще пострадат жестоко, ако попаднат в ръцете на неприятеля. Но положението бе такова, че се налагаше да приемат този риск.

Задачата на Гил беше да издейства необходимото разрешение, което получи, след като подкупи неколцина служители. Те осигуриха държавни преференции за плановете на компанията. Катсата нае къща в луксозното северно предградие на Хартум и се залови за работа.

Междувременно друг човек на „Цафририм“ замина за Хартум, а оттам за Порт Судан, където се свърза с председателя на съществуващия клуб за скокове във вода. За щастие, мястото беше започнало да му омръзва и след доста пазарлъци той се съгласи да го изпратят в Панама (там и сега я кара постарому, класически „гларус“), а клубчето му смени собственика си.

„Мосад“ започна да разбира, че операцията много напомня на „Летящото килимче“ (прочутата акция в началото на 50-те, когато доста евреи бяха прехвърлени от Йемен в Израел с един транспортен „Херкулес“). Отново решиха да използват „Херкулес“ за бягството на фалашите, но за тази цел туристическият лагер трябваше да бъде драстично разширен, за да се прикрие операцията. Същевременно Гил бе регистрирал новата компания и вече организираше рекламната дейност в Европа, за да привлече клиенти. Малко по-късно откриха останките на потънал кораб на около 100 метра от брега, на 20 метра дълбочина: беше идеално място за леководолази и щеше да се хареса на туристите.

Тогава пристъпиха към набирането на работници измежду селяните, които живееха в околността. В същото време хората на „Цафририм“ в Тел Авив вербуваха без излишен шум готвачи, инструктори по скокове и целия останал персонал, нужен за един курорт. Търсеха се хора, които владеят френски или английски. Арабският също бе предимство, защото така щяха да научават разговорите между арабските дипломати и служители, отседнали в хотела.

Предпочитаха се хора, които и по-рано бяха участвали в операции на „Цафририм“, а инструкторите по скокове бяха взети „на заем“ от морското разузнаване.

Сформираха екип от 35 израелци, които да подготвят курорта за откриване. Всеки имаше нужните документи, но тъй като не разполагаха с време, разпределиха задачите по групи. Четири групи отговаряха за общите работници по строежа, събрани от местното население, като се редуваха една след друга, междувременно друг екип от израелци щеше да работи през нощта, за да ускори строежа. Тъй като работниците се сменяха всеки ден, никой не откриваше нещо нередно в това, че строителните работи са напреднали значително през време на отсъствието им.

Колкото до израелските работници, те също се сменяха периодично: така беше по-лесно, защото не се налагаше да се изготвят документи за всеки поотделно. Строителите работеха под едни и същи имена и само предаваха документите си от една група на друга, когато се сменяха.

Получиха разрешение да използват само три превозни средства — „Лендроувър“ и два пикапа. Обаче в действителност разполагаха с девет камиона. Достатъчно беше да дублират номерата и регистрациите и да скрият допълнителните камиони.

Цялата операция за малко да пропадне заради една глупава грешка. Някой реши да докара със самолет голямо количество торф през нощта. Когато местните работници се появиха на следващата сутрин, пред тях се ширна тучна зелена морава на място, където векове наред е имало само пясъци. Тревата можела да расте и за една нощ? Торфът също не се намираше лесно в Судан, тогава какво става? За щастие местните продължиха спокойно работата си и се задоволиха само с няколко озадачени погледа.

В Хартум Гил отпечата брошури и снимки от клуба и ги разпространи из туристическите агенции по цяла Европа с обещанието за специални отстъпки в цената. Естествено към курорта не се впуснаха тълпи от туристи, защото не се ползваше с никаква известност. В подобни случаи хората обикновено изчакват, за да видят как ще потръгнат нещата.

Строителните работи приключиха след около месец. Освен основните сгради за гостите, кухнята, спалните помещения и т.н. имаше още няколко бараки със съобщително оборудване и оръжие. („Мосад“ никога не би действал в подобно място без предпазни мерки.) Разполагаха и с необходимата техника за осветяване на естествените писти в пустинята: прожектори, радиофарове, странични светлини, дистанционни управления с лазерно насочване и пр.

Храната и другите необходими неща бяха докарани с израелски кораби, които акостираха на половин миля надолу по брега. Преди това отпратиха дузината местни работници, за да не станат неволни свидетели на разтоварването на израелските транспорти.

По същото време в ход бе и друга операция на „Мосад“, която уреждаше пристигането на белгийския чартърен самолет. Някои судански служители взеха огромни подкупи. Един от тях, генерал Омар Мохамед ал Таиб, бивш вицепрезидент и началник на службите за сигурност на Судан при президента Нимейри, по-късно получи две доживотни присъди и глоба от 24 милиона судански паунда за участието си в бягството на фалашите.

По това време в главната квартира на „Мосад“ се получи препратка от висш судански служител, който обещаваше да сътрудничи при бягството на фалашите, ако срещу това получи велосипед с десет скорости. В „Мосад“ бяха много озадачени от тази молба, защото в този бизнес нещата рядко отговарят на истинските им имена. Решиха да поискат разяснение от агента. Но и второто съобщение гласеше, че служителят иска велосипед с десет скорости. „Мосад“ изпадна в сериозно затруднение, какво ли можеше да значи това? Да не би да иска теглото на такъв велосипед в злато? Или пък е някакъв таен код? Още по-объркани, те отново поискаха разяснение и за пореден път научиха, че човекът иска десетскоростен велосипед, и точка.

Накрая му изпратиха един първокласен бегач „Рали“, което бе най-малкото, което можеха да сторят.

В курорта израелците събираха информация за суданската радарна система. Най-сетне откриха местност, която бе извън обхвата на суданските радари и само частично в обсега на египетските и саудитските. Това беше планинската област Розал-Хадариба близо до границата с Египет, където можеше да мине незабелязано полет на пределно ниска височина.

Тогава решиха транспортният „Херкулес“ да излети от военната база в Ейлат, наречена „Увда“, да прекоси залива Акаба и Червено море и да се спусне ниско, за да не бъде засечен от вражеските радари. Щяха да обработят място за кацането му в пустинята. Четирима израелски пилоти пристигнаха в курорта в ролята на водачи в пустинята, за да огледат района и да изберат подходящо място за писта. Като такива те можеха законно да обикалят, без да събуждат ничие подозрение. Също така обясниха на персонала в курорта как трябва да се обработи пистата, да се разположат обозначенията, светлините и съобщителната техника.

Дори шпионите проявяват чувство за хумор от време на време. Веднъж човек от „Цафрирам“ завел един от израелските пилоти в Хартум по работа и двамата се озовали във вилата на местен бизнесмен. Гил също бил там и служителят на „Цафририм“ знаел с кого си има работа, но пилотът смятал катсата за истински бизнесмен. По някое време домакинът излязъл и човекът от „Цафририм“ попитал Гил с какво се занимава. Онзи му казал и на свой ред се поинтересувал:

— А ти какво работиш?

— О, аз съм израелски шпионин — гласял отговорът. Пилотът пребледнял, но другите двама се засмели и той нищо не казал, докато не тръгнали да се връщат. Когато се отдалечили няколко мили от Хартум, пилотът се извърнал към спътника си и креснал:

— Идиот такъв! Няма да споменаваш за това дори и на шега!

Петнадесет минути били нужни, докато онзи успее да го успокои и да му обясни как стоят нещата.

Да се измъкнат фалашите от лагерите бе предизвикателство за ръководителите на операцията. По онова време имаше стотици хиляди етиопски негри, напуснали родината си заради войната и глада, за да търсят подслон в суданските бежански лагери. Проблемът бе да се отделят евреите от останалите.

За тази цел някои смели фалаши, които вече бяха емигрирали в безопасност в Израел, се съгласиха да се върнат обратно в лагерите, за да организират бягството на сънародниците си, независимо че ако ги заловяха, ги очакваше сигурна смърт. Много бързо вестта за проекта се разнесе между фалашите, но не излезе извън строго затворената им общност, а и това стана непосредствено преди последната фаза на операцията.

Към март 1984 пристигна първата група европейски туристи, а из правителствените и дипломатическите кръгове в Хартум се носеше слухът за чудния курорт. В интерес на истината всички свободни места бяха запазени до нощта, през която персоналът изчезна, внушителен търговски успех. По едно време дори обмисляха възможността да организират там заседание на висшия съвет на ООП. Организацията смяташе Судан за своя територия, та нали от другата страна на морето се намираше Мека. Според предложения план шефовете от ООП щяха да бъдат изловени по леглата си през нощта от група командоси, да ги натоварят на израелски крайцери и да ги откарат в Израел като затворници. Можеше и да успее.

Вече бяха готови за последен етап. Пистата бе подготвена, а бегълците щяха да бъдат превозени с камиони по шестчасовото трасе през пустинята до изпратения за тях „Херкулес“. Предвиждаше се на всеки курс да тръгват по сто човека, но често в каросериите се качваха два пъти повече, изпити и измъчени хорица, тръгнали доброволно по дългия си път през пустинята. Бяха твърде изтощени от глад и болести, за да понесат ужасното пътуване с камионите и с претъпкания „Херкулес“. Измряха стотици, но тъй като бяха признати за евреи, телата им трябваше да се погребат, както подобава, в Израел.

Преди всеки полет над Судан прелиташе израелски разузнавателен самолет и съобщаваше за разположението на суданските подразделения със система от компресирани радиосигнали.

Всичко вървеше гладко през първата нощ. Срещаха се на определеното място в пустинята, избягваха контролираните пътища и пристигаха на пистата много преди завръщането на „Херкулеса“. Двете светли ивици очертаваха линията всред пустинните пясъци. Фалашите със страх наблюдаваха как огромната машина се спуска в нощта и идва към тях. Двигателите ревяха и вдигаха облаци от прах и пясък. Никога преди не бяха виждали такова нещо.

Изпаднали в ужас, 200-те фалаши хукнаха в мрака и се изпокриха кой където свари. Израелците успяха да обградят само 20 от тях. Претърсиха околността и решиха да пуснат „Херкулеса“ да излита. Щяха да изпратят останалите със следващия полет.

На сутринта откриха всички фалаши освен една стара жена, която по чудо оцеля след тридневния си преход през пустинята обратно до лагера. Тя се върна в Израел с по-късна група. Израелците решиха, че от този момент нататък трябва да оставят фалашите в камионите, докато херкулесът не спре и отвори задните си врати. Тогава щяха да влязат в него направо с камионите и да стоварят хората вътре.

Продължиха да използват тази тайна писта в пустинята, докато не се разчуха новините за другата част от операция „Мойсей“. Хората заминаваха почти всяка нощ и често се използваха два или три самолета едновременно, защото времето изтичаше.

Случи се обаче нещо непредвидено. Един камион бе спрян по пътя си обратно от судански патрул и тъй като шофьорът и спътникът му нямаха изправни документи, двамата судански войници ги арестуваха, вързаха ги и ги оставиха в близката палатка. Такива патрули се изпращаха основно за да контролират дейността на южните метежници, и се състояха само от двама души без радиостанции. Всичко стана съвсем случайно.

Щом двамата не се прибраха в курорта, веднага бе изпратен спасителен екип. Забелязаха камиона им и изработиха план за действие. Приближиха бавно към патрула и шофьорът извика на двамата в палатката да легнат по очи на земята. Суданските войници тръгнаха към камиона, но от каросерията откриха по тях огън и ги застреляха на място. Израелците подпалиха палатката, поставиха камък на педала на газта на другия камион и го пуснаха да върви в пустинята. Направиха да изглежда, все едно е имало партизанско нападение. Както и да е, нищо не се чу повече за инцидента.

Единствената жертва от наша страна в операцията бе пътникът в камионетката за Хартум. Отново се натъкнали на пътен патрул, но не спрели и войниците открили огън. Загинал пътникът, но шофьорът продължил нататък. Двамата судански войници нямали нито радиостанция, нито възможност да го преследват и нищо не им оставало, освен да стрелят по камионетката, докато изчезне от погледа им.

Но една нощ в началото на януари 1985 от Израел дойде заповед за незабавно „изтегляне“. В Хартум Йехуда Гил набързо опакова малкото си лични вещи и документи и хвана следващия полет за Европа, а оттам се върна в Израел. Докато туристите спокойно спяха в курорта на Червено море, израелците натовариха техниката на корабите. Лендроувърът и двата камиона заминаха с последния „Херкулес“ и мястото опустя. Хаим Елиаз, управителят на курорта, падна от камиона, докато се качваха в самолета, и си счупи крака.

Все пак два часа и половина по-късно Елиаз се завърна благополучно в Израел, където получи безброй похвали, но съжаляваше, че най-успешната спасителна операция е прекратена преждевременно заради глупостта на някакъв бъбрив служител и самонадеян вестникар.

За нещастие няколко хиляди фалаши останаха извън рамките на операция „Мойсей“. Един от техните активисти, Барух Танга, сподели:

— И преди една успявахме да се измъкнем оттам… Сега те публикуват всичко, а половината от семействата ни останаха в Судан. Нима е възможна такава безотговорност?

Не само той мислеше така.