Мосад (По пътя на измамата)

16. Пристанищна застраховка

Към лятото на 1985 година либийският президент Моамар Кадафи бе станал по-черен от дявола в очите на Запада. Рейгън дори изпрати бомбардировачите си над Либия. Израелците също обвиняваха Кадафи, че е доставял оръжие на палестинците и на другите им арабски неприятели.

Трудно е да се вербуват либийци. Никъде не ги харесват, което само по себе си е проблем. Трябва да се вербуват в Европа, но те не се славят като големи пътешественици.

Либия има две главни пристанища: Триполи, столицата, и Бенгази, на залива Сидра на северозапад. Израелската флота следеше действията на либийците най-вече с редовните си патрули в Средиземно море. Смятаме линията Израел-Гибралтар за наша „пъпна връв“. Тя е връзката ни с Америка и цяла Европа, ако става въпрос за внос и износ.

През 1985 година Израел беше в относително добри отношения с африканските страни с излаз на Средиземноморието: Египет, Мароко, Тунис и Алжир, но не и Либия.

Либийците разполагаха с мощна флота, но имаха сериозни проблеми с кадрите и поддръжката й. Корабите им буквално се разпадаха. Бяха купили големи руски подводници, но или не знаеха как да ги потапят, или се страхуваха да го сторят. Поне два пъти израелските патрулни катери се бяха натъквали на либийски подводници. Обикновено в такива случаи се чува едно „динг, динг, динг, динг“, и подводницата се потапя. Обаче тези подводници отпрашваха като кораби на въздушна възглавница към пристанищата си, за да се отърват от израелците.

Израел имаше подслушвателна станция в Сицилия, която бе в постоянна връзка с италианската станция там и често обменяше данни с нея. Но това не беше достатъчно, защото либийците застрашаваха бреговете на Израел с подкрепата си за ООП и други терористични организации. Израел смята крайбрежието за най-уязвимата си граница, „незащитения си гръб“, защото там е съсредоточена основната част от населението и промишлеността на страната.

Голямо количество амуниции и оръжие ча ООП пристига по море от Либия, като част от него минава през Кипър или по така наречения маршрут ТТ: от Триполи, Либия до Триполи в Ливан. По онова време израелците получаваха данни за либийските маневри и чрез Централноафриканската република и Чад, които имаха сериозни стълкновения със силите на Кадафи по границите си.

„Мосад“ имаше свои „морски наблюдатели“, обикновено цивилни граждани, вербувани от центровете в Европа, чиято единствена задача бе да правят снимки на корабите, влизащи в пристанището. За наблюдателите не съществуваше пряка опасност, а така все пак се получаваха някакви визуални данни за движението в пристанищата. Но те рядко засичаха оръжейни доставки — въпрос на късмет и нищо повече. Затова беше крайно необходима по-конкретна информация за транспортите, пристигащи и заминаващи от Триполи и Бенгази.

На заседание на отдела на „Мосад“, разследващ действията на ООП, и клона на „Цомет“ за Франция, Белгия и Обединеното кралство се взе решение да вербуват някой пристанищен контрольор или още по-добре служител от командването на флота в Триполи, който да има достъп до специална информация за имената на корабите, местоназначението и товарите им. Наистина „Мосад“ знаеше имената на корабите на ООП, но рядко можеше да определи къде се намират в даден момент.

А за да ги плениш или потопиш, трябва да знаеш къде да ги търсиш. Това трудно може да се научи, ако не знаеш маршрута на набелязания кораб или точния час на отплаването му. Много от тях се движат близо до брега, в „Мосад“ наричат това „страх от дълбокото“. Целта им е да не навлизат навътре в открито море, където по-лесно ще бъдат уловени от радарите. Голям проблем представлява засичането на кораб, движещ се близо до брега, защото планините дават радиоехо, което замъглява образа, а ако корабът е влязъл в някое по-закътано пристанище, изобщо няма начин да се открие. След като отново се появи, не може вече да се определи със сигурност дали е същият. По Средиземно море плават множество съдове. Там е Шести американски флот, руски бойни кораби и безброй други търговски, пътнически и риболовни съдове от цял свят. „Мосад“ не можеше да прави каквото си иска. Всички средиземноморски държави разполагат със собствени радари, така че „Мосад“ е задължен да действа много внимателно.

Лесно беше да се каже „Събери ми информация от територията на Либия“, но трудно да се осъществи. Не можеха да изпратят там човек, който да вербува директно, защото опасността бе голяма. Дълго време „Мосад“ си блъска „главата“ над този проблем. Най-сетне на един му хрумна, че за начало е добре да се телефонира в пристанището в Триполи, за да научат кой би могъл да им предостави информацията, която искаха. Така поне можеха да стеснят задачата до нещо по-конкретно. Човекът, който даде идеята, бе работил като „репортер“ в Тунис и Алжир за „Африк-Ази“30. Вестникът излизаше на френски, но засягаше основно събития от арабския свят.

Случаят с тази подмината възможност бе типичен за хора, които дотолкова са потънали в интриги и сложни задкулисни машинации, че забравят елементарни неща. И така, обадиха се от специален телефон в Тел Авив, свързан с една парижка кантора, в случай че някой решеше да проследи сигнала. Кантората принадлежеше на френска застрахователна компания, собственост на саян.

Катсата се представи в ролята на застрахователен агент. Той имаше дори частен кабинет със секретарка. Секретарката бе така наречената „бат левейха“, което означава „ескорт“ (но не в сексуален смисъл). Просто се има предвид местна жена, не непременно еврейка, която се наема като помощник-агент и върши работата на секретарка. Разбира се, тя знае, че е вербувана от израелското разузнаване чрез местното посолство.

Това се основава на идеята за „микрим ве тгувот“, или „действия и противодействия“. Знаеха много добре какво действие са предприели и очакваха съответната реакция. А за всяка реакция имаше ново действие. Прилича на огромна игра на шах, само дето никога не планираш повече от два хода напред, за да не станат нещата прекалено сложни. Всичко е част от нормалната подготовка на операцията.

В помещението с телефоните освен катсата бяха дошли Менахем Дорф, шеф на отдела за ООП, и Гидон Нафтали, главен психиатър на „Мосад“, чиято задача бе да слуша да направи светкавичен анализ на човека от другата страна на линията.

Първият, който вдигна слушалката, не говореше френски, затова повика друг. Вторият назова по име отговорника и каза, че последният ще се върне след половин час, след което тресна слушалката.

Когато катсата се обади втори път, поиска направо да разговаря с ръководителя на пристанището и щом го свързаха с него, се представи за застрахователен агент на френската компания, която се интересува от инвестиции.

Нямаха право на втори опит и заложиха всичко. Не само че историята трябваше да звучи убедително, но и човекът трябваше да внушава доверие. Катсата обясни на слушателя си с какъв бизнес се занимава и че искат да знаят повече подробности за корабите в пристанищата, а също така кой отговаря за работата.

— Аз отговарям — отвърна другият. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Знаем, че понякога при вас акостират кораби, чиито собственици твърдят, че са изгубени или повредени. Ние поемаме тяхната застраховка, но не винаги можем да проверяваме твърденията им от първа ръка, а бихме искали да знаем повече.

— Какво по-точно?

— Ами например искаме да научим дали по тези съдове се извършват ремонтни работи, дали ги товарят, или разтоварят. Както знаете, нямаме свой представител там, но бихме желали да наемем човек, който да защитава нашите интереси. Ако можете да ни препоръчате някого, ще ви бъдем безкрайно задължени, а освен това ще му предложим и прилична заплата.

— Мисля, че мога да ви помогна — обади се човекът. — Разполагам с информацията, която ви интересува, и не виждам нищо нередно в това, след като обсъждаме гражданския трафик, а не военните превози.

— Военноморският флот не ни засяга — успокои го катсата. — Не застраховаме бойни кораби.

Разговорът продължи 10–15 минути, през което време катсата попита за пет или шест кораба. Само един от тях беше в ремонт — транспорт на ООП. После поиска адреса, на който да превежда парите, и даде своя телефон и адрес на ръководителя на пристанищния надзор, като му каза да се обажда всеки път, когато разполага с полезна информация.

Нещата потръгнаха толкова добре, че катсата се осмели да попита човека дали не би приел и някаква странична работа като агент на застрахователната компания извън обичайните му задължения по пристанището.

— Може би ще се заема с продажба на застраховки — отвърна той, — но само на хонорар и без да се обвързвам с някакви обещания. Трябва да видя как ще потръгнат нещата.

С това разговорът приключи. Вече имаха платен агент на пристанището, макар той да не подозираше, че е вербуван.

Следващата им задача бе да съберат бизнесотдела на „Месада“ и да скалъпят някакъв наръчник на застрахователя, който да е смислен и същевременно да позволява да събират цялата необходима информация. Няколко дни по-късно наръчникът замина за Триполи. При вербуването, ако дадеш някому телефон или адрес, той трябва да остане валиден поне през следващите три години, дори ако нещата никога не стигнат до следващ етап — освен в случаите, когато възниква конфронтация и катсата се окаже в опасност. Тогава всичко приключва незабавно.

През следващите два месеца нововербуваният докладваше редовно, но в едно от обажданията си спомена, че е прочел наръчника и все още не му е ясно какво означава да си агент на компанията.

— Аха — рече катсата. — Спомням си, че когато го видях за първи път, също не успях да разбера този параграф. Слушай, кога започва отпуската ти?

— След три седмици.

— Чудесно. Вместо да обсъждаме всичко това по телефона, защо не дойдеш във Франция на наши разноски? Ще ти изпратя билета. Работил си много усърдно за нас и ще е добре, ако ти предоставим някаква премия, примерно летуване в Южна Франция. Ще съчетаем полезното с приятното. А в интерес на истината, ако дойдеш тук, това ще облекчи частично данъците, които плащаме.

Човекът бе крайно озадачен. „Мосад“ му плащаше по 1000 долара месечно, а ето вече три пъти пътуваше до Франция. Беше полезен, но нямаше никакви връзки извън пристанището, така че не бе нужно да го излагат излишно на опасност. Щом узнаха това, най-доброто бе да изоставят плановете си да му възлагат допълнителни задачи и да го изполват само като информатор за корабите на ООП.

В началото искаха от него данни за малка част от корабите, влизащи в пристанището, с претекста, че именно те са застраховани при тях. По-късно обаче го накараха да им предаде списъка на всички по-големи съдове в доковете. Обещаха да му повишат заплащането. Обясниха му, че така могат да предоставят данни и на другите застрахователи, които естествено ще дават пари за тази информация. Съвсем логично бе да му плащат повече при това положение.

И така той се върна щастлив в Триполи, откъдето продължи да им изпраща нови данни за пристанищния трафик. Веднъж в пристанището влезе корабът на Абу Нидал, омразния водач на една от най-войнствените фракции в ООП. Товареха на борда му военна техника, включително и преносими гранатомети и куп други оръжия, които израелците за нищо на света не искаха да попаднат в ръцете на палестинските партизани.

Знаеха за кораба от агента, внедрен в ООП, защото Нидал се бе изпуснал да сподели плановете си с когото не трябва, нещо, нетипично за него. Оставаше им само да разберат от своя човек колко време ще остане корабът на док. Той потвърди, че наистина има такъв съд на котва при тях и още един, натоварен с техника за Кипър.

Два израелски ракетни крайцера СААР-4 излязоха на редовния си патрул една топла лятна нощ през 1985, само че този път се застояха повече от обикновеното на място, защото трябваше да спуснат в морето малка подводница с шест командоси на борда. Тя се задвижваше с акумулатори и на външен вид изглеждаше като източено торпедо с перка в задната си част. Такива подводни лодки се наричаха „мокри“, защото командосите стояха в тях облечени в леководолазни костюми с кислородни маски, за да могат да действат веднага щом се отвори люкът.

Като се отделиха от патрула, те причакаха някакъв кораб, влизащ в пристанището, и се залепиха за дъното му със специални електромагнити. Така проникнаха незабелязано в пристанището.

Подводницата бе със защитена кабина, защото „Мосад“ знаеше от разговорите си с отговорника по надзора, че на всеки пет часа либийската служба за сигурност прекосява пристанището и хвърля ръчни гранати във водата, които създават огромно налягане — достатъчно, за да убие всеки леководолаз, попаднал в района. Съвсем случайно бяха открили този „народен обичай“, когато катсата бе дочул някакъв глух тътен по телефона и невинно попита отговорника какъв е този шум. Между другото това е стандартна процедура по безопасността за страни, които са във война. Сирия и Израел също го правят.

И така водолазите просто изчакаха в „мократа“ си подводница да мине турът на службата за сигурност, след което спокойно излязоха във водата с десетина пластични мини. Прикрепиха ги към корпусите на натоварените кораби на ООП и се върнаха обратно в подводницата. Цялата операция отне около два часа и половина. Знаеха кои кораби ще отплават през нощта и се насочиха към един танкер, застанал при изхода на пристанището, но решиха да не се „залепят“ за него, защото после щеше да е много трудно да се откачат, щом танкерът се отправеше с пълен напред в открито море.

За нещастие кислородът в подводницата се свърши и акумулаторът спря. Нямаше смисъл да я мъкнат със себе си, затова просто я привързаха към плаващ буй, откъдето по-късно щяха да я приберат, след което са закачиха един за друг с въже във фигурата „слънчоглед“. Това се правеше, като се напомпваха костюмите и леководолазът плаваше като балон на повърхността на водата. Оставаше им само да чакат. Дори спяха на смени, докато някой от тях стоеше буден на пост. Няколко часа по-късно израелският патрул се насочи към мястото по сигнала на радиофара, който бяха включили, и ги прибра.

Към шест часа на следващата сутрин в пристанището се разнесоха няколко мощни експлозии и двата кораба на ООП потънаха с военна техника и амуниции за милиони долари на борда.

Катсата предположи, че това слага край на връзката му с неговия човек. По всяка вероятност онзи щеше да стане твърде подозрителен след експлозиите. Вместо това човекът се обади още на същия ден и бе ужасно развълнуван.

— Няма да повярваш какво стана! — възкликна той. — Взривиха два кораба посред пристанището!

— Кой ги взриви?

— Израелците, как кой? — отвърна онзи. — Не знам как са го направили, но ги потопиха като нищо. За щастие не са от вашите застраховки, няма защо да се притесняваш.

Отговорникът по надзора работи още 18 месеца за „Мосад“. Спечели много пари, докато един ден просто изчезна, оставяйки след себе си сума унищожени и пленени бойни кораби на ООП. Не зная дали са му тежали на съвестта.