Мосад (По пътя на измамата)

1. Вербуването

В края на април 1979 година, след като бях прекарал две денонощни дежурства на борда на подводницата, моят пряк командир ми връчи заповед да се явя във военната база Шалишут в крайнините на неголямото предградие Рамт Ган.

По това време бях капитан и отговарях за изпитанията на различните оръжейни системи в израелските военноморски сили към генералния щаб в Тел Авив.

Роден съм в Едмънтън, Алберта, на 28 ноември 1949 година, но родителите ми са се разделили, докато съм бил още съвсем малък. Баща ми е служил в кралските военновъздушни сили на Канада и е летял безброй пъти над Германия с един бомбардировач „Ланкастър“. След края на Втората световна е участвал като доброволец във войната за независимост на Израел — бил е командир на военновъздушната база Сид Дов в северните покрайнини на Тел Авив.

Майка ми също е служила на своята страна през войната, превозвайки хранителни доставки от Тел Авив до Кайро за англичаните. След това е участвала активно в израелската съпротива — „Хагона“. Като учителка тя се премести заедно с мен в Лондон, Онтарио, по-късно живяхме известно време в Монреал и най-сетне в Холон, град, недалеч от Тел Авив. По това време още не бях навършил и седем години. Баща ми бе емигрирал от Канада в Щатите.

Майка ми искаше отново да се установим в Канада, но когато навърших тринадесет, се върнахме в Холон. В края на краищата тя окончателно се засели в Канада, но аз останах в Холон при родителите на майка ми, Хаим и Естер Марголин, които бяха избягали от Русия заедно със сина си Рафа по време на погромите от 1912 година. Другият им син загинал в метежа. В Израел им се раждат още две деца — момче на име Маза и дъщеря Мира, т.е. майка ми. Те бяха истински пионери на Израел. Дядо ми беше счетоводител, но докато се сдоби с документите си от Русия, които удостоверяваха това, бе принуден да мие подовете в ОЕА (Обединена еврейска агенция). По-късно той стана техен главен финансов ревизор и се радваше на всеобща почит.

Бях възпитан като ционист. Чичо ми Маза служеше в един от елитните отряди на все още несъздадената израелска армия — „Вълците на Самсон“ — и участва във Войната за независимост.

Дядо ми и баба ми бяха крайни идеалисти. Единствената ми представа за Израел в детските ми дни бе, че това е земя, в която текат мляко и мед. Вярвах, че си струва да се жертва всичко заради нея, че политиката й е безгрешна, че никому не би причинила зло и че ще бъде за пример на всички народи. А ако все пак забележех нещо нередно в икономиката или политиката й, го отдавах на долните ешелони на властта — дело на бюрократи, които несъмнено ще поправят сторената по недоглеждане грешка. С една дума, вярвах, че има хора, които бдят за правата ни, велики хора като Бен-Гурион, от когото наистина се възхищавах. За мен Бегин бе несравним герой. Политическата толерантност беше неотменимо правило в средата, в която израснах. Арабите бяха човешки същества също като нас самите. Преди сме живели в мир с тях и един ден отново щеше да има мир. Такава бе представата ми за Израел.

Веднага щом навърших 18, отидох да отслужа трите задължителни години в армията, а девет месеца по-късно вече бях младши лейтенант от военната полиция — най-младият офицер от израелската армия по това време.

Редовната ми служба бе при Суецкия канал, на Голанските възвишения и по течението на река Йордан. Бях там, когато Йордания отблъскваше частите на ООП, а ние разрешихме на йорданските танкове да минат през нашата територия, за да могат да ги обкръжат. Това беше странно. Йордания бе наш враг, но ООП бе по-лошият ни неприятел.

След като отбих военната си служба в края на ноември 1971, се завърнах в Едмънтън за пет години, където смених сума професии — от рекламен агент до управител на магазин за килими в търговски център, така че когато през 1973 избухна войната Йом Кипур2, не участвах в нея. Но разбирах, че за мен войната никога няма да свърши, докато не дам нещо от себе си. Върнах се в Израел през май 1977 година и влязох в състава на военноморските сили.

Щом пристигнах в базата Шалишут, ме въведоха в малък кабинет. Зад бюрото седеше непознат мъж и изучаваше някакви документи.

— От всички възможности компютърът се спря на теб каза непознатият. — Ти отговаряш на всички изисквания. Знаем, че вече служиш на родината, но има начин да го правиш и по-добре. Искаш ли да научиш какъв е той?

— Ами да, бих искал. Но какво трябва да направя?

— Най-напред няколко теста, за да преценим дали си подходящ. Ще се свържем с теб по-късно.

Два дни след това ме повикаха в осем часа вечерта в някаква квартира в Херцлия. Бях доста изненадан, когато на вратата се появи психиатърът от морската ми база. Това бе грешка от тяхна страна. Той ми обясни, че в момента работи за службите за сигурност и че не трябвало да споменавам това в базата. Отговорих му, че нямам нищо против да си мълча.

През следващите четири часа бях подложен на безброй психотестове: от мастилените петна до най-прецизните въпроси за това какво е отношението ми към всичко въображаемо.

Седмица по-късно отново ме повикаха в северната част на Тел Авив близо до Бейт Хааял. Вече бях казал на жена си за това. И двамата имахме чувството, че „Мосад“ е замесен в цялата работа. Нямаше как да не стигнем до този извод, защото бяхме израснали в Израел. Така или иначе, кой друг би могъл да е?

Това беше първата от поредицата срещи с човека, който се представи под името Игал и с когото най-често се срещах в кафенето „Скала“ в Тел Авив. Той непрекъснато ми повтаряше колко важни са всички подробности. Внасяше хъс в работата ни. Попълних стотици въпросници като този: „Ако се наложи да убиете някого заради отечеството си, ще сметнете ли това за зло дело? Важна ли е за вас свободата? Има ли нещо по-важно от свободата?“ И все в тоя дух. Тъй като разбирах, че всичко това е за „Мосад“, лесно можех да се досетя какви отговори биха ги задоволили. А аз наистина исках да ме вземат.

В продължение на четири месеца тези срещи се провеждаха на всеки три дни. И още нещо — във военната база ми бяха направили пълен медицински преглед. Когато си на служба, процедурата е обичайна — влизаш заедно със 150 други момчета. По-скоро прилича на фабрика. Но сега имаше десет стаи и във всяка от тях лекар и медицинска сестра, които бяха там единствено заради мен. Бях сам. Всеки екип се занимаваше по половин час с моя милост, докато преминавах от стая в стая. Прегледаха ме по всички шевове. Имаха дори и зъболекар. Това ме караше да се чувствам някак си особено важен.

И след всичко това все още не знаех в какво се състои същността на работата, за която с такова усърдие ме подготвяха. Дори и така аз горях от нетърпение да започна, независимо от всичко.

Най-сетне Игал ми каза, че подготовката ми ще се провежда през повечето време в Израел, но няма да мога да се прибирам често вкъщи. Ще виждам семейството си веднъж на всеки две или три седмици. В края на обучението ми щели да ме изпратят в чужбина и тогава съм щял да ги виждам всеки втори месец. Най-напред отказах на Игал. Отсъствията бяха твърде дълги, това не беше за мен. Все пак, когато ме помоли да размисля, се съгласих. И така те се обадиха по телефона на съпругата ми Бела. През следващите осем месеца можех да общувам с нея само по този начин.

Тъй като вече бях на служба във въоръжените сили, нямах чувството, че пренебрегвам дълга си. Това бе достатъчна компенсация. На всичкото отгоре бях и доста десен в убежденията си — политическите, не социалните. Вярвах, че двете могат да съжителстват едновременно, особено в Израел. Както и да е, аз наистина исках тази работа, но просто не желаех да съм далеч от семейството си за толкова дълго.

По това време още не ми бяха казали точно с каква работа се захващам, но по-късно, когато вече бях в редовете на „Мосад“, научих, че съм зачислен в отряда „Кидон“ — групата от отдел „Месада“, която изпълняваше присъдите. (Новото име на „Месада“ е „Комемиут“ — отделът, отговорен за бойните операции.) Но все пак не бях наясно на какво си струва да посветя живота си.

През 1981 година напуснах флотата, след като бях служил в Ливан в началото на войната. С дипломата си художник график се реших да започна собствен бизнес и се захванах със стъклопис. Създадох няколко цветни прозореца, но когато се опитах да ги продам, се оказа, че изписаните прозорци съвсем не са така популярни в Израел, защото отчасти напомняха на хората за църква. Никой не пожела да ги купи. Неколцина проявиха желание да изучат този занаят, така че се принудих да превърна магазина в училище.

През октомври 1982 година в дома ми пристигна телеграма, че в четвъртък между 9:00 и 19:00 трябва да се обадя на някакъв телефон и да питам за Дебора. Веднага позвъних. Дадоха ми адрес на партера на „Хадара Дафна“, известно учреждение на булевард „Цар Саул“ в Тел Авив — една от ония сиви, бетонни грамади, така популярни в Израел. По-късно научих, че там се помещава главната квартира на „Мосад“.

Влязох във фоайето. Вдясно се виждаше ярката табела на банка, а над входа вляво бе поставен незабележимият надпис „Набори на службата за сигурност“. Предишните ми преживявания все още витаеха в мен. Чувствах, че пропускам нещо съществено.

Бях пристигнал с един час по-рано, тъй като горях от нетърпение, затова отидох в кафенето на втория етаж, където входът е свободен. В тази част на сградата работеха няколко частни кантори, които придаваха на мястото доста ежедневен вид, само че главното управление на „Мосад“ е вместено като сграда в сградата. Взех си един сандвич със сирене — сигурно никога няма да го забравя. Докато похапвах, се оглеждах наоколо, за да разбера дали и някой друг не е бил повикан също като мен.

В уречения час слязох долу и ме поканиха в малка, оскъдно обзаведена стая с бюро от светла дървесина в средата. На него имаше телефон и кошче за документи, а на стената висяха огледало и портрет на мъж, чието лице ми се стори странно познато, макар и да не успях да се сетя кой всъщност е той.

Чаровният господин зад бюрото отвори някаква малка папка, прегледа я набързо и рече:

— Нуждаем се от хора. Главната ни задача е да спасяваме евреите навсякъде по света. Смятаме, че си подходящ. Ние сме като семейство. Работата е тежка, а може да се окаже и опасна, но не мога да ти кажа нищо повече, докато не минеш през някои тестове.

Човекът поясни, че след всяка серия тестове ще ми се обаждат. Всичко свършваше в момента, когато се провалях на някой от тях. Подробностите около следващия поред тест щях да получавам само след като съм издържал предходния.

— Ако се провалиш или се откажеш, повече няма да се свързваш с нас. Не може да се иска преразглеждане. Решаваме и това е краят. Разбрано?

— Да.

— Чудесно. След две седмици искам да си тук в девет часа сутринта и започваме с тестовете.

— Значи ли това, че ще трябва често да отсъствам от къщи?

— Не, не значи.

— Добре. След две седмици ще дойда.

В уречения ден ме въведоха в просторно помещение. Освен мен там имаше още деветима седнали на ученически чинове. На всички ни раздадоха по един въпросник от тридесет страници с най-различни тестове, предвидени да определят що за човек си и как разсъждаваш. Веднага щом попълнихме въпросниците и им ги върнахме, ни беше казано:

— Ние ще ви потърсим.

Седмица по-късно отново ме повикаха при някакъв човек, който трябваше да провери моя английски, макар че говоря свободно, и то без израелски акцент. Попита ме за значенията на много жаргонни изрази, но явно бе малко по-изостанал от времето с някои от по-новите. Зададе ми също и доста въпроси за градове от Канада и Щатите, кой е президент на САЩ и други работи от сорта.

Срещите продължиха близо три месеца, но за разлика от първия път те се провеждаха в сградата в центъра на града, и то през деня. Имаше нови прегледи на здравословното ми състояние, но този път не бях сам. Държах също и два общообразователни теста. Непрекъснато ни се напомняше да не разказваме за себе си един на друг. Мотото бе: „Пази себе си в себе си.“

Тревогата ми растеше с всяка нова среща. Човекът, с когото работех, се казваше Узи, по-късно научих, че цялото му име е Узи Накдимон — началник отдел „Набиране на кадри“. Накрая той ми каза, че съм преминал успешно всичко освен последния тест, но преди това трябвало да се видят с Бела.

Занимаваха се с нея повече от шест часа. Узи я пита за всичко, което се сети, не само за мен, но и за нейните политически убеждения, за родителите й, за достойнствата и слабостите й и дори за подробно описание на отношението й към Израел и мястото му в света. Служебният психиатър също присъстваше, макар и като мълчалив наблюдател.

После Узи ме повика при себе си и ми каза да се явя в седем часа сутринта. Трябваше да нося със себе си два куфара с дрехи — от джинси до официалния костюм. Това било необходимо за последния ми тест, който щял да продължи от три до четири дни. След това той поясни, че програмата предвижда двугодишно обучение и че заплатата ми щяла да бъде с един чин по-висока от тази, която съответстваше на настоящия ми военен чин. Реших, че последното не звучи никак лошо. Тогава бях майор, а с това вече ставах полковник. Бях повече от въодушевен. Всичко ставаше действителност. Чувствах, че трябва да съм нещо наистина специално, но по-късно узнах, че хиляди мъже се подлагат на същите тестове. Такъв курс се провежда горе-долу на всеки три години, стига да намерят достатъчно хора. От тях обикновено остават петнадесетина и понякога всички завършват, а друг път нито един. Нищо не обуславя окончателния резултат. Твърди се, че заради всеки един от последните петнадесет се пресяват по 5000 кандидати.

Нужно е да се изберат правилните хора, а не непременно най-добрите. Има съществена разлика. Повечето от тези, които се занимават с подбора, са тесни специалисти и се стремят да открият таланти с тясна насоченост. Но това никога не се показва открито. Просто те оставят да си мислиш, че си изключение — специално избран за тестовете.

Малко преди посочената дата вкъщи пристигна човек, който ми предаде бележка, потвърждаваща часа и мястото, и отново ми напомни да взема дрехи за различни случаи. В бележката също пишеше да не се представям с истинското си име. Трябваше да напиша името, което съм си избрал, на лист хартия заедно с измислената от мен самия автобиография и нова самоличност. Избрах си името Симон Лахав. Баща ми се казва Симон, а знаех, че името Островски на полски или на руски е нещо като наточено острие. Лахав на иврит означава острие.

Писах се свободно практикуващ художник график, за да мога да се позова на действителния си опит в тази област, но без да посочвам някакви конкретни данни. Адресът, който дадох в Холон, изобщо не съществуваше.

Беше дъждовна сутрин, януари 1983 година, когато пристигнах отново в седем часа на мястото на срещата и заварих там две жени и осем други мъже. Освен тях имаше и трима-четирима, които приличаха на инструктори. Щом предадоха пликовете, съдържащи новата ни самоличност, всички се качихме в един автобус, който ни откара в луксозния хотел, известен с името „Кънтри-клуба“ по магистралата от Тел Авив за Хайфа. Курортът се слави с това, че притежава най-добрата лечебна и спортна база в цял Израел.

Настаниха ни по двама в малки апартаменти и ни казаха незабавно да се явим в номер първи още щом оставим багажа си.

На възвишението срещу „Кънтри-клуба“ е разположена така наречената лятна резиденция на министър-председателя. В действителност името й е „Мидраша“, учебният център на „Мосад“. В деня на пристигането си се загледах в този хълм. Всеки в Израел знае, че мястото има нещо общо с „Мосад“, така че се чудех дали в крайна сметка няма да се озова там. Стигнах до заключението, че всички останали са дошли именно заради моите тестове. Може би звучи параноично, но параноята беше само в плюс за този случай.

Първото нещо, което забелязах в апартамент номер едно, бе огромното фоайе и отрупаната с изискани ястия маса в средата. В далечния край на помещението имаше бар, покрит с табли с храна — повече, отколкото бях виждал през целия си живот. Зад него стоеше готвач, готов да приеме всяка поръчка, стига някой да пожелае нещо специално.

Освен десетимата ми съкурсници наоколо се виждаха поне още дузина други, някои закусваха, а други просто разговаряха. Към десет и половина всички се преместихме в съседното помещение. Тук също имаше маса, подобна на първата, и курсистите насядаха около нея, а останалите седнаха зад масите покрай стените. Никой не ни караше да бързаме. Закуската напомняше по-скоро за парти, а накрая ни поднесоха и кафе. И естествено повечето си позволиха да запалят.

Узи Накдимон се обърна към нас:

— Добре дошли на теста. Тук ще бъдем три дни. Не правете нищо, с което мислите, че ще ни впечатлите. Преценявайте всичко от своя гледна точка независимо от обстоятелствата. Ние ще определим кои от вас са подходящи. Вече сте преодолели успешно повечето тестове. Бихме искали за последно да се уверим, че сте точно такъв тип хора, от каквито имаме нужда.

Всеки от вас ще има ръководител/инструктор — продължи той. — Всички сте си измислили име и професия. Не трябва да сваляте маската си, но в същото време задачата ви е да разкриете истинската самоличност на всеки един от останалите.

Това беше първата група тестувани, в която бяха включени и жени, макар че тогава все още не го знаех. Съществуваха известни политически тежнения относно набирането на жени за катси и затова бяха решили да ги включат в тестовете, за да се провери дали са в състояние да ги издържат. Разбира се, всичко беше само за очи и никой нямаше намерение да го допусне в действителност. Просто форма на реверанс към управляващите. Наистина в тайните операции участват и жени, но те никога не стават катси. От една страна, жените са по-уязвими, но най-често действията на „Мосад“ са насочени срещу мъже. Араби. Те лесно могат да бъдат съблазнени от жена, обаче никой арабин не би работил за една жена. И точно поради това жена не може да ги вербува.

И така десетимата се представихме един след друг и всеки разказа измислената си автобиография. Когато някой свършеше с историята си, останалите почвахме да му задаваме въпроси. Понякога някой от инструкторите, седнали зад нас, също питаше говорещия.

Разказът ми допускаше известна свобода на действията. Не исках да споменавам името на която и да е фирма, където уж съм работил, защото някой от другите можеше наистина да е чувал нещо за нея. Казах, че имам две деца, но на бърза ръка ги превърнах в момчета, защото не трябваше да издавам каквато и да е подробност от действителния си живот. Въпреки това исках да съм колкото се може по-близо до истината. Беше лесно. Изобщо не се напрягах. Играта ми харесваше.

Всичко продължи около три часа. По едно време, докато задавах въпросите си, някой от екзаменаторите се намеси:

— Извинете, как се казвахте?

И разни дребни уловки като тая — проверка на вниманието и т.н. Нужно бе непрекъснато да си нащрек.

Когато приключихме, ни казаха да се приберем по стаите си и да се преоблечем за излизане.

— Отивате в града. Разделиха ни в групи по трима, а във всяка от колите се качиха и по двама инструктори. Щом се озовахме в Тел Авив, към нас се присъединиха още двама от пресечката на булевард „Цар Саул“ и „Ибн Гевирол“. Беше четири и половина следобед. Един от инструкторите се обърна към мен и рече:

— Виждаш ли онзи балкон на третия етаж? Имаш три минути за размисъл. После ще влезеш в сградата и след шест минути искам да те видя на балкона заедно със собственика или човека, който живее там, а в ръката си трябва да държиш чаша вода.

Това вече ме стресна. Не носехме със себе си каквато и да е легитимация, а според законите на Израел всеки е длъжен да носи със себе си документи за самоличност. Бяха ни казали да използваме само измисленото си име и нищо друго. В Израел просто няма как да излезеш без паспорта си. В случай, че имахме неприятности с полицията, то и тогава трябваше да пробутаме измислиците си.

Как ли да постъпя? Първата ми задача бе да определя със сигурност за кой апартамент става въпрос. Сякаш минаха сто години, докато се наканих да кажа на инструктора, че съм готов.

— Накратко, какво смяташ да правиш? — попита ме той.

— Накратко, правя снимки — отвърнах аз. Въпреки че от нас се очакваха мигновени решения, инструкторите все пак искаха да имаме някаква обща идея за действие, нежели да пресъздаваме арабския израз „Ала баб Аллах“. Или в превод: „Каквото ще да става, всичко е в ръцете на Аллах.“

Бързо се изкачих по стълбите, като за всеки случай броях вратите, за да не ги объркам. Почуках и скоро на прага се появи възрастна жена на около 65 години.

— Здравейте — казах аз на иврит. — Казвам се Симон. Работя за Министерството на транспорта. Сигурно сте забелязали, че на кръстовището пред вас стават доста често злополуки. — Поех си дълбоко дъх, за да имам възможност да проследя реакцията й.

— Да, да, зная — рече тя. (Като се вземе предвид начинът, по който израелците шофират, няма начин на повечето кръстовища да мине без злополуки, така че идеята ми не ме излагаше на голям риск.)

— Бихме искали да наемем балкона ви, ако е възможно.

— Да наемете балкона?

— Точно така. Искаме да заснемем уличното движение на кръстовището. Никакви хора няма да ви се пречкат. Само ще монтираме една камера на балкона. Ще може ли да хвърля един поглед от терасата, за да се уверя, че мястото е подходящо? Достатъчни ли са 500 лири на месец, ако решим да го наемем?

— Да, разбира се — отвърна тя и ме поведе към балкона.

— Прощавайте, между другото, ще може ли да ми дадете чаша вода? Днес беще голяма жега.

Минута по-късно и двамата стояхме един до друг на балкона.

Почувствах се на седмото небе от щастие. Открих, че ни наблюдават. Щом жената погледна настрани, вдигнах чашата за поздрав. После поисках от стопанката името и телефонния й номер и й казах, че след като проверим на още няколко адреса, ще се обадим, за да я осведомим дали сме избрали нейната тераса.

Когато излязох на улицата, разбрах, че следващият също е изпълнил успешно задачата си. Трябвало да отиде при най-близкия автомат за осребряване на чекове и да „изпроси“ от първия срещнат сумата от десет долара. Обяснил на човека, че му се налага да вземе такси, защото жена му щяла да ражда, а за нещастие останал без пукната пара. После му поискал адреса с обещанието, че ще му върне парите в най-скоро време. Човекът му услужил.

Третият от нас обаче нямаше същия късмет. Казаха му да се появи на терасата на една от съседните сгради и той реши най-напред да се качи на покрива под предлог, че ще проверява антените. За негово нещастие още щом позвънил на вратата с измислената си история, се оказало, че наемателят работи към местната телевизионна компания.

— Какви ги разправяш? — попитал техникът. — Антените са си наред.

Докато се опитвал да замаже положението, оня го заплашил, че ще се обади в полицията, и самозваният „антенаджия“ си плюл на петите.

След като приключихме с това, ни откараха на улица „Хаяркон“ на самото Средиземноморско крайбрежие, където се намират повечето от луксозните хотели. Заведоха ме във фоайето на „Шератон“ и ми наредиха да седна.

— Виждаш ли онзи хотел от другата страна на пътя, „Базел“ — посочи ми го един от инструкторите. — Ще идеш там и ще разбереш как се казва третият поред в списъка на гостите на хотела.

В Израел книгата за регистрация обикновено се държи заключена и както повечето подобни неща информацията в нея не е достъпна за всеки. Беше взело да се здрачава, когато се озовах пред зданието, но все още нямах идея как да получа интересуващото ме име. Знаех, че не съм сам. Знаех, че всичко е на игра. Но все пак се вълнувах и тревожех. Исках да се справя, въпреки че ако човек се замисли, възложената ми задача бе доста глупава.

Реших да говоря на английски, защото тогава се отнасят с тебе по-учтиво. Смятат те за турист. Запътих се към рецепцията с намерението да попитам дали няма някакво съобщение, оставено за мен. Сетих се за изтърканата шега да позвъниш на произволен телефон с въпроса дали Дейв си е вкъщи. Обаждаш се още няколко пъти все със същия въпрос докато човекът отсреща започне да ругае, че непрекъснато грешиш номера. Накрая се обаждаш и казваш:

— Здрасти, аз съм, Дейв. Някой да ме е търсил?

Човекът на рецепцията ме погледна и попита:

— Вие гост на хотела ли сте?

— Не, не съм — отвърнах аз. — Но имам уговорена среща тук.

Служителят ми отговори, че не са оставени никакви съобщения, и затова реших да „почакам“ във фоайето. Половин час по-късно, през което време нетърпеливо поглеждах към часовника си, отново се запътих към гишето:

— Може би вече е пристигнал, а аз не съм го забелязал — осмелих се да предположа.

— Как се казва? — попита ме той.

В отговор изломотих нещо, което звучеше като „Камалунк“. Онзи се зарови в регистратурата и попита:

— Как се пише?

— Не съм сигурен. Или е с „С“ или с „К“ — поясних и в същото време се надвесих над книгата, за да „търся“ заедно с него, а всъщност да прочета третото поред име в списъка.

И тогава, сякаш изведнъж осъзнавайки грешката си, заекнах:

— Ама това е хотел „Базел“. А аз мислех, че съм в „Сити“. Ужасно съжалявам. Стана глупаво недоразумение.

Още веднъж се почувствах щастлив. После ми мина през ум как ли ще разберат инструкторите ми, че името, което им казвам, е същото. Но в Израел за тях няма тайни, те могат да получат всяка информация, която пожелаят.

Навън вече бе тъмно и хората взеха да се прибират по хотелите, така че заедно с инструкторите си тръгнахме нагоре по улицата. Единият ми подаде телефон с две жици, прикрепени към него, и ми каза, че това ще е последният тест за деня. Апаратът имаше сериен номер, гравиран върху слушалката, за да не стават злоупотреби. Задачата ми този път беше да вляза в хотел „Тал“ и да подменя слушалката на някой от обществените телефони с тази, която ми бяха дали, а после да се върна с другата, като при това оставя апарата в пълна изправност.

Пред телефона се бе събрала опашка, но си казах, че трябва да изпълня и последната задача. Когато ми дойде редът, набрах наслуки някакъв номер, поставих жетона и притиснах с рамо слушалката към ухото си. Коленете ми трепереха. Зад мен се бе събрала голяма опашка. Развинтих капачката на микрофона и извадих бележника от джоба си, сякаш имах намерение да записвам нещо. Същевременно бърборех нещо на английски, за да заблудя останалите, че приказвам, та пушек се дига.

На всичкото отгоре някакъв се беше лепнал за гърба ми и ми дишаше във врата. Оставих бележника си и се извърнах към него:

— Извинете.

Той отстъпи крачка назад, а аз успях да свържа новата част. Някой беше отговорил на произволното ми обаждане и питаше кой го търси. Естествено нищо не му отговорих, само завинтих капачката и затворих.

Когато прибрах микрофончето в джоба си, вече треперех целият. Никога по-рано не бях правил нещо подобно — не знаех какво значи да откраднеш. Отидох при инструктора ги и му подадох откаченото устройство. Почувствах ужасна слабост.

Скоро и петимата тръгнахме обратно към „Кънтри-клуба“.

По пътя почти не говорехме. След вечерята ни наредиха да предадем пълен доклад за събитията от деня, без да пропускаме нищо — колкото и маловажно да ни се е сторило.

Към полунощ и двамата с моя съквартирант бяхме капнали и гледахме с празни погледи в телевизора, когато на вратата се почука — беше инструкторът. Каза ми да се облека и да тръгвам с него. Закара ме с колата близо до някаква овощна градина и ми обясни, че скоро в района ще пристигнат хора на тайно съвещание. В далечината се носеше вой на чакали, а щурците свиреха пронизително.

— Ще ти покажа точното място — рече той. — Трябва да разбереш колко човека присъстват и за какво говорят. Ще мина да те прибера след два-три часа.

— Разбрано — отговорих аз.

Той зави надолу по някакво чакълесто шосе и спря на брега на едно „уади“ (поток, който се пълни с вода само през дъждовните периоди). На дъното му се виждаше полупресъхнала локва, а точно до пътя имаше неголям циментов дренаж.

— Ето — обади се той, сочейки към отвърстието на дренажа. — Мястото е удобно за скривалище. На дъното ще намериш купчина стари вестници, използвай ги рационално.

Това вече бе истинско изпитание за мен. Страдам от клаустрофобия и те го знаеха от психологическите ми тестове. Освен това не мога да търпя разните му дребни гадинки: хлебарки, червеи, плъхове. По същата причина не обичам да се къпя в езера и реки — заради противната тиня и наноси по дъното. Погледнах надолу по тръбата, но не можех да различа противоположния й край. Това бяха най-дългите три часа в целия ми живот. И, разбира се, никой не се появи. Тайно съвещание нямаше. С мъка се удържах да не заспя. Непрекъснато си напомнях къде се намирам, за да не се отпускам.

Най-сетне инструкторът се върна.

— Искам изчерпателен рапорт за срещата — каза той.

— Жива душа не се е мяркала наоколо — отвърнах.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— А може би си заспал.

— Не, не съм.

— Да, обаче ако не друг, то поне аз бях със сигурност тук — рече накрая той.

— Трябва да си бил на някое място, което да е приличало на това. Тук нямаше никой.

На връщане ми бе наредено да не разказвам никому за случилото се.

На следната вечер ни казаха да се облечем с някакви по-обикновени дрехи. Закараха ни в Тел Авив и всеки от нас бе разпределен към някоя сграда, която трябваше да наблюдава и да записва и най-малките подробности, свързани с „шпионирането“ му. Естествено трябваше да си измислим и алиби за тази подозрителна дейност.

Към осем часа вечерта ме закараха в града в някаква малолитражка. С мен пътуваха двама други, единият от които се казваше Шай Каули — катса ветеран, чиято дългогодишна служба на „Мосад“ бе увенчана с безброй успешни операции3. Оставиха ме малко преди улица „Дизингов“, главната улица на Тел Авив, и ми казаха да наблюдавам пететажното здание отсреща и да отбелязвам всички, които влизат.

В колко часа са пристигнали, кога са си тръгнали, как изглеждат, кои лампи в сградата светят и кои не и всичко това с точност до минутата. Накрая ми обясниха, че ще минат да ме приберат по-късно, а сигналът ще бъде премигване с фаровете.

Първата ми мисъл беше да се скрия някъде. Но къде? Бяха ми казали да стоя на видно място. Нямах никаква представа какъв бе планът им. После нещо ми просветна и реших да седна на тротоара и да почна да рисувам зданието. Информацията, която ме интересуваше, щях да впиша в самата картина, като използвам за целта английски букви, подредени отзад напред. А за да обясня защо рисувам нощем, реших следното: по това време е много по-спокойно, а освен това рисувам с молив и не ми трябва кой знае какво осветление.

Половин час по-късно душевната ми хармония бе грубо нарушена от скърцането на спирачки — някаква кола се качи на бордюра и спря. От нея изскочи униформен полицай и ми показа значката си.

— Кажи ми името си! — нареди той.

— Симон Лахав.

— Какво правиш тук?

— Рисувам.

— Пристигна оплакване от един от съседите. Твърди, че наблюдаваш банката. (Наистина на първия етаж на сградата се помещаваше банка.)

— Не е вярно, само си рисувам. Ето, виж! — отговорих аз и му подадох творбата си.

— Я не ми ги пробутвай тия, ами се качвай в колата! Автомобилът бе „Форд Ескорт“ без регистрация, освен шофьора вътре имаше още един човек. Обадиха се по радиото, че са прибрали някакъв тип. Междувременно първият се намърда в колата до мен и потеглихме. Онзи, който стоеше отпред, се обърна към мен и попита:

— Кажи си истинското име, не ни баламосвай! Отново повторих „Симон“.

Оня пак зададе същия въпрос и тъкмо си отворих устата да повторя, когато юначагата до мен ме зашлеви през лицето и изрева:

— Млъквай!

— Зададоха ми въпрос — опитах се да протестирам аз.

— Никакъв въпрос не са ти задавали! — рече той.

Сега вече изпаднах в паника. Чудех се къде ли са се запилели моите хора. Юначагата ме попита откъде съм. Казах, че съм от Холон, а полицаят от предната седалка ме чукна по челото и натърти:

— Попитах те как се казваш.

Щом повторих, че се казвам Симон и съм от Холон, човекът до мен се обади:

— На какъв се правиш, умнико? — След което ме блъсна напред и лепна с белезници ръцете ми зад гърба. Полицаят отпред псуваше като хамалин и ме наричаше мръсен и смотан наркотрафикант.

Плачливо обяснявах, че само съм си рисувал, а той ме попита какъв съм по професия и му казах, че съм художник.

Вече се движехме през някаква непозната част от града и полицаят на предната седалка рече:

— Ще те приберем на топло. Ще ти дадем да се разбереш.

Взе ми рисунките, смачка ги на топка и ги запокити на пода.

После ми наредиха да си изуя обувките — нещо, което ми се видя изключително трудно да направя с белезници на ръцете.

— Къде криеш наркотиците? — попита един.

— Какво искаш да кажеш? Не нося наркотици. Аз съм художник.

— Ако не проговориш сега, ще го направиш по-късно — заяви той.

Междувременно по мен се сипеха удари от всички страни. Един от тях така ме цапардоса по ченето, та ми се стори, че са ми избили някой зъб.

Онзи отпред ме придърпа към себе си и започна да ми крещи в ухото, да ме заплашва и все настояваше да призная къде крия наркотиците, а през цялото това време шофьорът караше безцелно из града.

Стигнах до заключението, че става въпрос за груба саморазправа. Бяха пипнали някакъв беззащитен нехранимайко и сега искаха да си го изкарат върху него. И по-рано бях чувал за подобни случаи, затова поисках да ме откарат в участъка и да ми бъде назначен адвокат. Около час след започването на тормоза един от полицаите поиска да му покажа в коя галерия са изложени творбите ми. Знаех по име всички галерии в Тел Авив, а също и че по това време са до една затворени, така че му посочих една наслуки. Щом пристигнахме, кимнах с глава към галерията, тъй като ръцете ми бяха все още в белезници, и рекох:

— Картините ми са изложени тук.

Другият ми проблем бе, че не носех със себе си никакви документи за самоличност. Обясних им, че съм ги забравил вкъщи. Тогава те ми свалиха панталоните, защото искаха „да ги претърсят за наркотици“. Ужасно се притесних, но в края на краищата полицаите поомекнаха и явно взеха да ми вярват. Казах им, че искам да ме върнат там, откъдето ме бяха прибрали в началото, но не мога да се оправя сам. После добавих, че съм останал без пукната пара, но един приятел щял да мине да ме прибере по-късно.

И така те ме върнаха в същия район и спряха на една автобусна спирка. Първият полицай взе рисунките ми от пода и ги изхвърли през прозореца. После ми свалиха белезниците, но се наложи още да почакам, докато съставят рапорта си. Зад нас спря автобусът. Моят „приятел“ до мен ме изрита навън и аз се строполих на асфалта. Метнаха подире ми панталоните и обувките и заминаха, като на изпроводяк ме предупредиха да не се мяркам тъдява, защото лошо ми се пишело, ако пак ме хванели.

Ето ме най-сетне паднал насред улицата и без панталон, а край мене се тълпят хората, слезли от автобуса. Обаче трябваше на всяка цена да се добера до скиците си и когато ги прибрах, се почувствах все едно току-що съм додрапал до връх Еверест. Какво приказно усещане за отлично изпълнена задача!

Тридесет минути след като се бях облякъл и подновил наблюденията си, забелязах примигването на фарове. Качих се в колата и скоро бях отново в „Кънтри-клуба“, където предадох доклада си. С „полицаите“ се срещнах още веднъж, но това стана много по-късно.

В крайна сметка се оказа, че те изобщо не са полицаи. Изглежда, всеки от съкурсниците ми бе имал среща с „ченгетата“ тази вечер. Това беше също част от теста.

Един от другите бил арестуван от полицаите, докато стоял под някакво дърво. Когато го попитали какво прави там, той отвърнал, че наблюдава кукумявките. Тогава ченгето рекло, че не вижда кьорава кукумявка, а онзи му отвърнал: — Ами вие, момчета, ги подплашихте.

После и него го завели на „разходката“.

Друг пък го пипнали на „Кикер Хамдина“, известния площад. Често казват, че той символизира държавата Израел. През лятото там стои циркът, а през зимата не може да се прекоси от кал. Точно като Израел. През половината година е само кал, а през другата половина — непрекъснат цирк. Момчето обаче било кръгъл глупак. Казал им че участва в специална операция. Заявил, че работи за „Мосад“ и всичко това е тест. Очевидно се издънил.

Всъщност от десетимата, които започнаха последните изпитания заедно с мен, по-късно видях само една жена. Тя влезе в охраната на плувния басейн на „Мосад“, където служителите от управлението отиват заедно със семействата си през почивните дни.

На третата сутрин след закуската отново ни закараха в Тел Авив. Първата ми задача бе да вляза в един ресторант, където да завържа разговор с човек, когото са ми посочили преди това, и така да наредя нещата, че той да се съгласи да се срещне с мен още същата вечер. Докато обмислях плана си, преди да вляза, забелязах, че келнерът се върти доста често около същия господин, и заключих, че той може би е самият управител. Щом се настаних на съседната маса, открих, че чете някакво киносписание.

Прецених, че щом номерът с видеокамерата ми беше помогнал да се покажа от оня балкон, нищо не пречи да го използвам отново. Попитах келнера дали бих могъл да разговарям с управителя, защото правя филм и това място би могло да се окаже подходящо за част от снимките. Още преди да съм изказал желанието си, и той вече се беше настанил до мен. Казах му, че смятам да обиколя още няколко места и затова се налага да тръгвам, но бихме могли да си уговорим среща примерно довечера. Стиснахме си ръцете и се разделихме.

След това и десетимата ни закараха в парка близо до булевард „Ротшилд“ и ни казаха, че скоро покрай нас ще мине висок мъж с риза на черни и червени квадрати. Задачата ни бе да го проследим незабелязано. Десет човека могат да свършат нещо незабелязано трудно, още повече, ако двадесет други ги следят също така незабелязано. Всичко продължи около два часа. Някои следяха от терасите на близките блокове, други се криеха зад дърветата — навсякъде имаше „агенти“. Но тези, които наблюдаваха нас самите, се интересуваха от инстинкта ни — от подхода ни към задачата.

След като това свърши, представихме докладите си и отново ни разделиха. Откараха ме обратно на улица „Гевирол“, но този път колата спря пред банка „Хапоалим“. Казаха ми да вляза вътре и да получа колкото може повече информация за директора, най-вече името и домашния му адрес.

Трябва да се има предвид, че Израел е страна, в която всеки винаги се отнася с подозрение към всички и всичко.

Облякох новия си костюм и отидох при чиновника на първото гише, за да го питам как се казва управителят на банката. Той ми отговори и ми обясни как да намеря кабиненета му на втория етаж. Щом се качих горе, казах на секретарката му, че трябва да говоря лично с него, защото се връщам в Израел, след като съм живял дълги години в Щатите, и възнамерявам да прехвърля значителна сума на нова банкова сметка.

Щом влязох в кабинета му, забелязах, че на бюрото е поставена значка на „Б’ней Брит“. Поприказвахме си на тази тема и преди да се усетя, вече бях поканен да му гостувам. Скоро щял да замине за Ню Йорк като помощник-управител в тамошния клон. Разменихме си адресите и обещах да му дойда на гости. Обясних му, че все още не съм се установил за постоянно в Израел и затова нямам телефон, но бих могъл да му се обадя, ако ми даде номера на своя. Той дори ме почерпи с едно кафе.

За начало обявих, че ще прехвърля около 150 000 щатски долара. По-късно, ако всичко потръгне добре, щях да прехвърля още пари. Всъщност с деловата част приключихме за 10–15 минути, след което преминахме на по-леки теми. За по-малко от час вече знаех всичко за него.

Щом изпълних и тази задача, ме откараха в хотел „Тал“ заедно с още двама колеги и ни наредиха да чакаме там, докато пристигнат и другите. Бяха минали едва десет минути, когато във фоайето влязоха шест души. Един от тях ме посочи и каза:

— Ето го.

— Тръгвай с нас — рече другият. — Нали не искаш да вдигаме гюрултия в хотела.

— Какво значи това? — попитах аз. — Не съм направил нищо нередно.

— Тръгвай с нас! — повтори оня, изваждайки служебната си значка.

И тримата ни качиха в някакъв фургон, завързаха ни очите и тръгнахме на зигзаг из града. Накрая ни отведоха в някаква сграда все така с вързани очи и ни разделиха. Чувах, че наоколо минават хора. Скоро ме затвориха в някакво тясно помещение и ми казаха да чакам.

След около два-три часа ме изведоха навън. През всичкото време бях седял върху тоалетната чиния в малка баня. Действието се развиваше в Академията (учебната академия на „Мосад“) на втория етаж, макар че тогава дори и не подозирах къде се намирам. Отведоха ме в друга тясна стая на същия коридор. Щорите бяха спуснати, а пред мен стоеше мъж с вид на бияч. В окото му имаше черна точица: изглеждаше, сякаш е с две зеници. Изгледа ме мило и взе да ме пита за разни работи. Името ми. Какво съм търсил онзи ден в хотела, когато съм разглобил телефона. Бомба ли съм искал да поставя? Къде живея?

По едно време каза, че ще ме закарат вкъщи. Знаех, че мястото всъщност е голо поле, и се разхилих неудържимо. Попита ме защо се смея, и му отвърнах, че намирам ситуацията за много комична. Мислех си какво ли ще стане, когато ме закарат там и аз изрева:

— Къщата ми! Къде ми е къщата? — Въобще не можех да спра да се смея.

— Сигурно се шегувате — изхълцах аз. — Какво всъщност искате?

Той каза, че искал жилетката ми. Беше чудна дреха, производство на Пиер Балман. И я прибра. След това ме накара да се съблека. Когато ме върнаха обратно в банята, бях чисто гол. Малко преди да вляза вътре, някой изля отгоре ми цяла кофа леденостудена вода.

Оставиха ме да треперя от студ двадесетина минути и пак ме заведоха при същия човек.

— Още ли ти е смешно? — попита ме той.

Четири-пет пъти ме разкарваха между кабинета и тясната баня. Ако някой почукаше на вратата на кабинета, се налагаше да се крия под масата. Това се случи поне три пъти. Най-сетне човекът ми рече:

— Не го взимай навътре. Получи се недоразумение.

Върна ми дрехите и ми каза, че ще ме закарат там, откъдето ме бяха прибрали. Отново ми вързаха очите и ме вкараха в колата, но тъкмо да потеглим, и някой се провикна:

— Чакай малко! Върнете го! Проверихме адреса, а там няма нищо.

— Не разбирам какво имате предвид — обадих се аз, но те отново ме прибраха в банята.

Минаха още двадесет минути и те ме повикаха в кабинета, където ми казаха:

— Съжаляваме, станала е грешка!

После ме откараха в „Кънтри-клуба“, отново се извиниха и си тръгнаха.

На четвъртата сутрин от първата ни седмица всички ни събраха пред една стая и взеха да ни привикват поотделно за разговор.

Попитаха ме:

— Е, какво мислиш? Справи ли се?

— Не зная — отвърнах. — Не знам какво сте очаквали от мен. Казахте ми да постигна най-доброто, на което съм способен, и аз се постарах.

Някои ги държаха вътре по двадесет минути. Аз стоях едва пет.

Накрая ми казаха:

— Благодарим ти. Ще ти се обадим по-късно.

След две седмици те наистина се обадиха. Трябваше да се представя за рапорт рано на следващата сутрин.

Значи бях вътре. Сега щеше да се почне с главния тест.

2. На училище

В Израел съществуват няколко групи хора, които смятат, че страната непрекъснато е в опасност. Силната армия не винаги гарантира безопасността. Бях повярвал в това и аз.

Знаех, че има крещяща нужда от сигурност и че съществува организация, наречена „Мосад“. Официално тя не фигурира в израелския бюджет, но всеки е чувал за нея. Обаче това, което е известно, е епитом, върхът на айсберга. Осъзнаваш, че това е дълбоко засекретена организация и след като веднъж си влязъл в нея, правиш каквото ти се каже, защото вярваш, че всичко е заключено с върховно заклинание, което ще ти се изясни с течение на времето.

Ако си израснал в Израел, това няма как да не ти се насади в главата. Всичко започва още от юношеските бригади. Там се бях изучил да стрелям и на 14 години вече бях втори в Израел по стрелба в цел. Стрелях с карабина, тип „Щуцер“, и направих 192 точни попадения от двеста възможни, само на четири точки зад победителя.

Доста време прекарах и в армията. Така че знаех — или поне си мислех, че зная — с какво се захващам.

Не всеки израелец ще се хвърли сляпо напред, но хората, които подбират кандидати за „Мосад“, които правят психологическите тестове, търсят ентусиасти, готови на този етап да постъпват така, както им се каже. Ако задаваш прекалено много въпроси, по-късно това би могло да издъни наистина сериозна задача.

По това време членувах в Партията на труда в Херцлия и бях относително активен. Убежденията ми можеха да се окачествят като либерални, така че от този момент нататък възникна един непрестанен конфликт между тях и каузата, на която служех. Системата използваше за начало подходящите кандидати, а с течение на времето те биваха подлагани на добре организирана пропаганда и в крайна сметка излизаха с коренно противоположни възгледи. По този повод е казано, че ако смяташ да сплескаш домат, ще подбереш за целта някой по-узрял. Защо ти е зелен? И той може да се смачка, но по-трудно.

Първите ми шест седмици не протекоха много гладко. Работех в кантората в центъра на града като писар. Обаче един мразовит ден през февруари 1984 се качих заедно с още 14 други в малък автобус. Никога по-рано не бях ги виждал, но всички се почувствахме еднакво въодушевени, когато автобусчето се заизкачва по познатия стръмен хълм и накрая спря пред охранявания портал на масивната двуетажна академия.

Вече бяхме кадети. И петнайсетимата се изсипахме в просторната зала с маса за тенис в средата. Наоколо имаше въздушни снимки на Тел Авив, а зад стъклената стена се виждаше зимна градина. В другия край на залата едно вито стълбище водеше към втория етаж. Цялата сграда бе от бели тухлички, а подовете от мрамор.

Веднага разбрах, че и по-рано съм идвал тук. Когато ме влачеха към тясната баня по време на предварителните тестове, успях да зърна същото стълбище изпод превръзката на очите си.

Не след дълго се появи някакъв мургав мъж със сивееща коса и ни отведе през задната врата в една от четирите класни стаи. Каза ни, че след малко при нас ще дойде директорът.

И това помещение бе просторно, с прозорци от двете страни и черна дъска отпред. В средата бе поставена дълга Т-образна маса и шрайбпроектор отгоре й. Нашият випуск щеше да се води като „Кадет 16“, защото бе шестнадесетият поред, който влизаше в Академията на „Мосад“.

Скоро чухме бързи стъпки по чакълестия паркинг отвън и в стаята влязоха трима души. Първият бе нисък и мургав с доста приятна външност. Вторият, който ми се стори познат, беше по-възрастен и с фини черти, а третият бе поне метър и осемдесет и пет сантиметра, с руса коса и очила с позлатени рамки. Изглеждаше на около 50 и носеше риза с къс ръкав и жилетка. Насочи се към председателското място, докато останалите двама седнаха в другия край на стаята.

— Казвам се Ахарон Шерф — представи се той — и съм директор на Академията. Добре дошли в „Мосад“. Пълното название на организацията е „Ха Мосад, ле Модийн ве ле Тафкидим Майюхадим“ (Институт за разузнаване и специални операции). Девизът ни е: „Чрез измама ще спечелиш войната си.“

Почувствах, че се задушавам. Знаехме, че ще работим за „Мосад“, но да осъзнаеш, че всичко е вече действителност! Господи, трябваше да си поема дъх. Шерф — по-известен с прякора си Аралех (вместо Ахарон) — стоеше облакътен на масата, после внезапно се изправяше и пак се облягаше. Изглеждаше строг и волеви.

— Вие сте екип — продължи той. — Избрани сте измежду хиляди. Пресели сме безброй хора, за да сформираме тази група. Вие притежавате необходимите качества за всяка задача, която бихме ви поставили. Имате възможността да служите на родината си по начин, за който малцина са достойни.

Трябва да разберете, че за нас не съществуват никакви ограничения относно броя ви, тук нямаме квоти, нито щат. Бихме желали обаче всички вие да завършите, защото ужасно се нуждаем от нови кадри. От друга страна, не ще допуснем нито един, който няма 100% квалификация. Ако това означава да не пуснем никого, добре, така да бъде. И преди се е случвало.

Тази академия е единствена по рода си. Ако искате да ускорите обучението си, ще трябва да се промените из основи. На този етап сте просто суровина, що се отнася до целите на разузнаването. Когато излезете оттук обаче, ще бъдете най-добрите разузнавачи в целия свят.

Хората, които ще ви обучават, не са учители. Те са служители на „Мосад“ и посвещават част от времето си на Академията като ваши инструктори. По-късно отново ще се върнат в разузнаването. Ще се отнасят с вас като с бъдещи партньори и колеги, а не като с ученици.

Нищо от това, което ще ви кажат, не е издълбано на камък като неотменимо правило. Всичко трябва да се докаже на практика и за различните хора важат различни методи. Но знанията им почиват върху опита, който са натрупали, а точно от това се нуждаете вие. С други думи, те ще се опитат да ви предадат опита си и живата памет на „Мосад“ така, както самите те са го получили — с годините на служба, на успехи и провали.

Играта, в която се намесвате, е опасна. Има много да се учи. Никак не е просто. И животът не е върховна ценност в тази игра. Винаги помнете, че в тая работа зависите един от друг — ако не искате да увиснете един до друг.

Аз съм директорът на Академията и отдела за набиране го на кадри. Винаги съм на ваше разположение. Вратата ми е широко отворена. Желая ви късмет. А сега ви оставям с вашите инструктори.

И си излезе.

По-късно щях да открия иронията в надписа над вратата на Шерф. Той е цитат, приписван на бившия президент на Щатите Уорън Хардинг, и гласи следното: „Добрата цел не оправдава неморалните средства“ — пълна противоположност на веруюто на Академията.

Докато Шерф говореше, в стаята влезе още един човек и седна. Щом директорът приключи, същият набит господин със северноафрикански акцент излезе пред нас и се представи:

— Казвам се Ейтан. Завеждам отдел „Вътрешна безопасност“. Трябва да ви кажа някои неща, но няма да ви отнема много време. Ако имате някакви въпроси, не се колебайте да ме прекъснете и да питате. — Не след дълго разбрахме, че всеки инструктор започва лекцията си по същия начин.

— Това, което искам да ви кажа, е, че и стените имат уши. Въведени са някои секретни технологии в работата ни — ще научите за тях с течение на времето, но има и други, за които дори и ние не знаем. Бъдете дискретни. Разбираме, че всички вие имате някакъв военен стаж, но секретността тук е още по-строга. Моля ви, не го забравяйте нито за миг.

Второ, забравете думата „Мосад“. ПРОСТО Я ЗАБРАВЕТЕ! Не искам никога да я чувам от вас. Никога! Отсега нататък това ще бъде само „службата“. Във всеки разговор тя ще е службата. Не искам да чувам за „Мосад“.

Ще кажете на приятелите си, че работите в Министерството на отбраната — продължи Ейтан. — И че ви е забранено да говорите за работата си. Защото те ще усетят, че не сте в банка или във фабрика. Така че ще трябва да им дадете някакво обяснение, в противен случай любопитството им ще ви създаде проблеми. Ще отговаряте, както ви научих. А с нови хора няма да се сприятелявате без нашето одобрение. Разбрано?

Още нещо, няма да използвате домашния си телефон за разговори около работата си. Само да хвана някой от вас да говори за службата по телефона, ще има много да пати.

Не ме питайте как ще разбера какво сте говорили по домашния си телефон. Отговарям за безопасността и знам всичко.

Ако има нещо, което искам да науча, ще използвам всякакви средства, за да се добера до него. Също искам да знаете, че историята, която се разказва за мен за работата ми към „Шабак“ (тайната държавна полиция), не е вярна. Уж съм бил откъснал топките на някакъв тип по време на разпит — това е измислица.

Веднъж на всеки три месеца ще бъдете подлагани на тест с детектор на лъжата. И по-късно, всеки път, когато са връщате от чужбина — било от специална задача, било от нещо друго, — ще имате такъв тест.

Разбира се, имате право и да откажете да се тествате, което автоматично ми дава право да ви застрелям.

Ще се срещаме с вас и за в бъдеще, за да ви разясня и останалите подробности около работата ви. След ден-два ще получите карти за самоличност. Сега ще мине фотографът, та да си увековечите мутрите. Също така искам да ми донесете всички документи, които имате от чужбина — паспорти, лични карти, ваши, на съпругите ви или на децата. Тъй като в близко бъдеще няма да ходите никъде, ние ще ви ги пазим.

За мен това означаваше да предам канадските паспорти на цялото си семейство.

Щом свърши, Ейтан само кимна и излезе. Всички бяхме зашеметени. Държанието му бе грубо, направо цинично. Човек трудно би могъл да го определи като приятен. Всъщност след около два месеца той изчезна и повече не го видях.

Още не се бяхме съвзели, и мургавият мъж излезе отпред и каза, че името му е Орен Риф и ни е курсов ръководител.

— Аз отговарям за вас, дечица. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да си прекарате приятно тук. Надявам се да научите колкото е възможно повече — рече той и представи по-дребния господин — Рен С. („Донован“ от операция „Сфинкс“), който сега играеше ролята на пръв помощник. Изискано облеченият човек с фините черти се казваше Шай Каули, втори поред в йерархията на Академията и един от първите ми екзаминатори.

Преди да премине към същината на работата, Риф ни разказа малко повече за себе си. Беше работил в службата дълги години. Една от първите му мисии била да окаже помощ на кюрдите в борбата им с Ирак по време на войната за независимост. Като катса в парижкия клон бил свръзка към кабинета на Голда Меир. Бил е свръзка и в десетки други страни по света.

— Положението сега е такова — оплака се той, — че в Европа се броят на пръсти страните, където бих бил в безопасност.4

После Риф добави, че ще започнем с двете дисциплини, на които ще отделим особено внимание през следващите два или три месеца. Първата от тях бе сигурността — лекциите щели да водят инструктори от „Шабак“, а втората се наричаше НАКА5 — съкращение, което буквално означаваше единна писмена система.

— Всъщност това значи, че докладите трябва да се пишат по един определен начин и само по него. Ако направите нещо, което не сте описали в доклада, все едно че изобщо не сте го направили. От друга страна, ако впишете нещо, а не сте го направили в действителност, то ще се води като извършено — поясни той, смеейки се. И така — обяви Риф, — да започваме с НАКА.

Когато ставаше въпрос за операционни съобщения, не се допускаха никакви отклонения от нормата. Листът задължително е бял: квадратен или правоъгълен. В горния ъгъл се вписва индексът по сигурността, подчертан така, че да обозначава дали се касае за секретна, строго секретна или несекретна информация.

От дясната страна на страницата се изписва името на този, за когото е предназначена информацията, а също така и за кого се говори в съобщението. Може да е само един човек, а би могло да са двама или трима, но всяко име трябва да е подчертано. По-долу следват имената на всички останали, които трябва да получат копие от съобщението, но не се налага прякото им участие по случая. Подателят обикновено се обозначава като отдела, където работи, а не като конкретна личност.

Датата се пише от лявата страна на страницата заедно с бързината, с която съобщението трябва да се предаде — бързо, експресно или нормално. Освен това е необходим и кодов номер на листа.

По-долу, в средата, следва текстът на съобщението със заглавие в рамките на едно изречение и с двоеточие, и всичко това подчертано.

Най-долу може да се пише например: „за справка към писмо 31“, а също и датата към справката. Ако гореспоменатото писмо засяга част от хората, посочени от вас, а те от своя страна не разполагат с негово копие, то вие сте длъжни да им изпратите такова.

Когато темите в съобщението са няколко, те се излагат под поредни номера. Всеки път, когато се пише цифра, примерно: „Поръчах 35 рула тоалетна хартия“, информацията трябва да се повтори още веднъж: „Поръчах 35X35 рула…“ Така, дори ако нещо не е в ред с компютъра, информацията ще остане достоверна. Щом приключиш с всичко се подписваш с кодовото си име.

Щяхме да изкараме безброй часове в упражнения по НАКА, тъй като главната цел на службата ни бе да се събира и обработва информация.

На следния ден лекцията по сигурността беше отложена, а на всички ни раздадоха вестници, в които определени статии бяха заградени. Всеки от нас получи по една тема за работа и ни казаха да съберем цялата достъпна информация и да я представим в доклад, като за база данни използваме вестниците. Щом достигнехме предела на базата, следваше да напишем в доклада „няма повече информация“, което значи, че по конкретния източник не може да се работи по-нататък. Другото, което усвоихме, бе да пишем заглавието едва след като оформим рапорта.

По това време все още ни караха на занятия всеки ден. Тогава получихме малки бели карти, на които нямаше нищо друго освен снимката и личния ни код под нея.

Към края на първата седмица Риф съобщи, че ще започнем да изучаваме правилата за лична безопасност. Едва беше открил лекцията си, когато вратата се отвори с шут и в стаята нахлуха двама човека. Единият държеше револвер, тип „Орел“, а другият — автомат. Моментално започнаха да стрелят на поразия. Кадетите се хвърлиха отчаяно на пода, само Риф и Рен С. политнаха назад към стената, облени в кръв.

Преди да сме преброили и до три, двамата се метнаха в някаква кола отвън и изчезнаха. Бяхме изпаднали в пълно вцепенение. Но още докато лежахме на пода, Риф се изправи и посочи към Джери С., един от кадетите, и каза:

— Е, вече съм мъртъв. От тебе искам да опишеш кой ме застреля, колко изстрела си чул и какво друго забеляза, което може да ни помогне да заловим убийците.

Джери разказа какво е видял, а Риф го записа на черната дъска. После се поинтересува от мнението на останалите и излезе, за да „залови убийците“. Те нямаха нищо общо с описанието ни. Въобще не ги познахме.

Всъщност двамата „терористи“ бяха Муса М., завеждащ отдел „Подготовка по операционна безопасност“, или съкратено АПАМ, и помощникът му Дов Л., който много приличаше на Тели Савалас.

— Ще ви обясним защо беше нужен целият този ребус рече Муса. — Най-често сме принудени да действаме в чужбина. Всичко за нас е или опасност, или мишена. Нямаме доброжелатели. Никога и никъде.

И все пак не трябва да се превръщаме в маниаци. Не можеш непрекъснато да мислиш за опасността, която те заплашва, нито да живееш във вечен страх, че някой те следи или наблюдава. Ако си изпаднал до това положение, няма да успееш да изпълниш задачата, за която си изпратен.

АПАМ е само допълнително удобство. То е съкращение от „Автахат Пайлут Модйенит“, или обезопасяване на разузнавателната дейност. Неговата роля е да осигури островчета на спокойствие и сигурност, така че да свършите работата си както трябва и да ви коригира, ако евентуално сбъркате. Обаче за АПАМ грешките са недопустими. Свети Архангел Гавраил може и да ви даде право на втори опит, но тук грешките са фатални.

Ще усвоявате изкуството на сигурността по етапи. Няма никакво значение колко добри сте по останалите дисциплини, нито колко сте умни и съобразителни. Ако не преценя, че сте научили АПАМ както трябва, значи сте вън от играта. Тук не се изисква някакъв по-особен талант, но е нужно старание. Трябва да знаете що е страх и как да се оправяте с него. Нито за миг не забравяйте за работата си.

Системата, в която ще бъдете обучени през следващите две-три години, е безпогрешна. Изпитана е на дело. Усъвършенствана е. И ще става все по-съвършена. Логиката и е такава, че дори и да бъде разбрана от противника, пак ще сте в безопасност.

Муса каза, че Дов ще ни стане инструктор, но и той самият щял да води част от лекциите, а също и упражненията ни. После взе разписанието на заниманията ни, вдигна го високо и рече:

— Виждате ли прозореца между последния час за деня и първата лекция на следващия ден? Ето кога ще сте на мое разположение.

Радвайте се на последната си седмица като слепци, защото от следващата ще почнем да ви отваряме очите. Вратата ми е широко отворена. Ако имате някакви проблеми, не се колебайте, а направо идвайте при мен. Но ако ми поискате съвет, ще очаквам от вас да постъпите според него.

Последната новина, която научих за Муса, бе, че е станал шеф по безопасността на всички операции в Европа. Както Ейтан, той също бе работил по-рано в „Шабак“. Преди това е бил в състава на поделение 504 към военното разузнаване за нелегално преминаване през границите. Беше строг, но не жесток. Хареса се на всички ни. Служеше с чисто сърце на идеалите си, а също така умееше да цени добрата шега.6

Преди да ни пуснат за почивните дни, заведоха всички кадети при Рути Кимчи — училищната секретарка. По едно време съпругът й бе завеждащ отдел „Набори“, а по-късно като заместник-министър на външните работи изигра важна роля за участието на Израел в безсмислената ливанска война. По-късно се замеси и в аферата с „Иранските контри“.

Учебните занятия обикновено се разделяха на пет блока: от 8 до 10, 10 до 11, 11 до 13, 14 до 15 и от 15 до 20 часа вечерта. Междучасията бяха по 20 минути, а обядът от 13 до 14 часа. Столовата се намираше в друга сграда надолу по хълма. Когато отивахме там, минавахме покрай едно павилионче, където се продаваха цигари, бонбони и сладкиши почти на вересия. По това време пушех два-три пакета цигари на ден. Почти всеки в Академията пушеше по толкова.

Занятията се разделяха на четири главни дисциплини: НАКА, АПАМ, общовоенно и прикриване.

В часовете по общовоенно изучавахме всичко, свързано с танковете, военновъздушните сили, флота, устройството на базите, съседните държави и тяхната политическа, религиозна и обществена структура. Тези последните обикновено се водеха от университетски преподаватели.

С течение на времето ставахме все по-уверени, разказвахме си вицове в час и обикновено бяхме в най-добро настроение. Три седмици след започването на курса към нас се присъедини още един — Йоси С., на 24 години. Той бе приятел с друг от кадетите, Хаим М., 35-годишен, едър плешив мъж с нос като патладжан, който владееше арабски и непрекъснато се хилеше под мустак. Хаим бе женен с две деца.

Йоси беше работил заедно с него в Ливан към поделение 504 и току-що се бе върнал от Йерусалим, където беше завършил шестмесечен курс по арабски. Владееше езика свободно, въпреки че английският му беше отчайващ. И той бе женен, а жена му вече бременна. Ортодоксален евреин, Йоси винаги носеше косата си сплетена на ярмулка7, но това, с което го запомнихме, бе успехът му сред жените. Беше просто невероятен. Жените се лепяха за него като за магнит, а той се възползваше от това в пълна мяра.

След края на занятията обикновено се отбивах в „Капулски“, едно от кафенетата на прословутата верига в Рамат Хашарон на път за дома ми в Херцлия. По-късно се присъединих към отбора верни другари Йоси, Хаим и Мишел М., специалист към френските свръзки, който се беше преселил в Израел преди войната Йом Кипур и служил в поделение 8200. В Европа бе помагал на „Мосад“, преди да дойде при нас като „експерт с препоръки“. Тъй като френският му бе матерен език, кандидатурата му беше преценена като подходяща. Така го зачислиха при нас по втория начин.

По време на висенето ни из кафенетата често правехме разни комбинации и спорехме около различния подход. Йоси винаги казваше:

— Почакайте малко. — Поръчваше торта и кафе и изчезваше нанякъде. След около половин час се връщаше и заявяваше, че тя се казвала еди-как си.

— Трябваше да й помогна — споделяше той. Интересното беше, че непрекъснато „помагаше“.

Казахме му, че накрая ще прихване нещо, но той отвърна:

— Млад съм и Бог е с мене.

Не можех повече да споря с него, а и всички се щегувахме, че това ще се превърне в негова втора професия.

Техниката на прикриването ни се преподаваше най-вече от катсите Шай Каули и Рен С. Каули ни каза:

— Когато сте на работното си място като разузнавачи, вие вече не сте Виктор, Хаим или Йоси, вие сте катси. Когато вербуваме някой, почти винаги работим под чужда самоличност. Не можеш просто да отидеш при човека и да му кажеш:

— Здрасти, аз съм от израелското разузнаване и бих искал да ми разкажеш някои неща, а аз ще ти платя добре за това.

Работите прикрити. Ще рече, че не сте този, за когото се представяте. Катсата трябва да е гъвкав. В един и същи ден може да ви се съберат три срещи и на всяка от тях трябва да сте някой друг, а това значи съвсем различен човек до най-дребните подробности. Тук е ключовата дума — гъвкавост.

Какво значи добро прикритие? Нещо, което може да обясните с една дума. Нещо с възможно най-много разклонения. Ако някой ви попита с какво се занимавате и вие му отговорите, че сте зъболекар, значи сте си избрали великолепно прикритие. Всеки знае с какво се занимава един зъболекар. Разбира се, ако човекът си отвори устата и помоли да го прегледате, тогава загазвате.

Сума време отиде в упражнения по прикриване, в изучаване на разни градове чрез информационните банки на библиотеката, така че ако се наложеше да говорим за някой град, да изглежда, че целия си живот сме прекарали там. Също така тренирахме и изграждане на чужда личност и усвояване на нова професия в рамките на един-единствен ден. Имаше и срещи с опитни катси, където прикритията ни се подлагаха на проверка в свободен диалог.

Упражненията се провеждаха в аудио-визуален кабинет, така че и останалите кадети да могат да следят разговора от класната стая.

Едно от първите неща, които научихме, бе да не даваме твърде много информация на един път. Това в никакъв случай не бе в реда на нещата. Първият, който разбра този урок, беше Цви Г., 42-годишен психолог. Щом се озова в кабинета с катсата, той се разприказва и не млъкна, докато не сподели всичко, което знаеше за „родния“ си град и новата си професия. Катсата не обели и дума. При нас в класната стая падна голям хилеж. Когато приключиха, той се върна при нас и рече:

— Уф, свърши се. — Беше наистина щастлив.

Почти всички ние имахме военни професии и затова чувството ни за солидарност бе силно развито, така че щом Каули ни попита какво мислим за проведения току-що разговор, отговорих, че Цви е изучил старателно предмета и добре познава града. Някой друг добави, че е говорил свободно по темата, а и доста изчерпателно.

Тогава Рен стана и ни прекъсна:

— Я чакайте. Да не би да искате да кажете, че сте доволни от онази галимация? Не открихте ли каква грешка допусна този „пуп“. И на всичкото отгоре е психолог. Умеете ли изобщо да мислите? Това ли сте научили от целия курс? Искам да разбера какво мислите. Ама наистина мислете. Да започнем с Цви Г.

Цви разбра, че се е престарал, че е разказал твърде много. Това ни освободи от всякакви задръжки. Рен ни каза просто да говорим каквото мислим, защото всеки от нас щял да мине през същото и ако не се представел както трябва, горко му.

— Някой ден от това ще зависи животът ви — изтъкна той.

За някакви си 90 минути Цви беше превърнат в нищожество. Всеки гущер, който би прибягал през класната стая, щеше да бъде счетен за по-умен от него. Стигнахме дотам, че даже поискахме да повторят записа, за да изтъкнем някой особено глупав момент. И при това прекрасно се забавлявахме.

Ето какво става, когато се изоставят правилата на цивилизованото поведение в група от потенциални конкуренти. Грубостта изпъква твърде ярко. Когато си спомням сега за това, просто се ужасявам. Всичко се превърна в чиста проба ругателство, състезание кой ще успее да се изкаже по-язвително и да клъвне по-уязвимо място. Всеки път, когато ругателствата спираха или разговорите станеха по-спокойни, Рен и Каули отново подклаждаха враждата с нови въпроси.

Имахме такива упражнения два или три пъти седмично. Бяха брутални, но във всеки случай ни помогнаха да се усъвършенстваме.

Бяха минали 11 седмици от началото на обучението ни. В част от упражненията дори обсъждахме разните сортове вина: как да се прецени дали едно вино е хубаво, какво е уместно да се каже за него и какъв е произходът му. Имахме и упражнения по хранене в трапезарията на министър-председателя в Академията. Менюто беше винаги от най-добрите ресторанти по света, за да се изучим какви ястия са подходящи в различните случаи и какъв е съответният етикет на хранене.

В залата за тенис имаше също и телевизор, който работеше двадесет и четири часа в денонощието с видеозаписи от канадски, британски, американски и европейски канали, включително и със сериали от рода на „Обичам Люси“ и други телевизионни сапунени опери. Естествено целта бе да имаме понятие и от шоубизнес. Например достатъчно бе да чуем даден сигнал, за да определим за кое предаване става въпрос и да можем спокойно да го обсъждаме. Също като с новите канадски монети от един долар. В Канада ги наричат „хаховци“, но ако някой те попита за тях, а ти не схванеш какво се има предвид, веднага ще те уловят, че не си канадец, независимо колко добре си прикрит.

В часовете по АПАМ трябваше да овладеем тактиката на проследяването — първо по групи, а после и индивидуално. Как да се смесиш с тълпата, да използваш евентуални предимства или да се скриеш, ако е необходимо, каква е разликата в следенето на „бърз“ терен (оживени улици, където се налага да следваш обекта от малко разстояние) или на „бавен“ терен, а също и идеята за „пространство и време“, което всъщност значи да умееш да прецениш вярно разстоянието, което някой ще премине за определено време. Например да допуснем, че „обектът“ завие зад ъгъла в някоя пресечка, а когато и ти излезеш на пресечката, него вече го няма. В такъв случай трябва да се изчисли точно колко време е минало от момента, когато си го загубил от поглед, и дали е имал възможност да свие зад следващия ъгъл. Ако не, значи просто е влязъл в някоя сграда и е нужно да се изчака.

След като усвоихме следенето, трябваше да изучим системата, по която да съобщаваме, че самите ние сме следени — наричаше се „обратна връзка“.

Заведоха ни в нова стая в главната сграда. Беше на втория етаж, просторно помещение с 20 кресла, подобни на тези от самолетите, имаха сгъваеми масички и пепелници, монтирани в облегалките. Отпред се намираше нисък подиум с маса и стол, а зад него широка плексигласова плоскост, зад която се прожектираха части от плана на Тел Авив. Всеки от нас трябваше да обясни „маршрута“ си в края на упражненията. Маршрутът е в основата на всичко. Не бихме могли да действаме без него.

На кадетите се раздаваха разни адреси, след което те отиваха лично на мястото в определено време, минаваха по дадения маршрут и когато се върнеха, трябваше да докладват дали са били следени или не. Ако са били, следваше пълно описание на хората, които са ги следили, кога и колко точно са били на брой. Кадетите, при които всичко е било чисто, докладваха къде и кога са се проверили, как и по какви признаци съдят, че не са били следени, и пр. Всичко това трябваше да се изпише със специални маркери върху плексигласа над плановете.

Кадетите обикновено се явяваха на рапорт на следващата сутрин и едва когато и петнайсетимата минехме по реда си, ни се казваше кой е бил следен и кой не.

Да знаеш, че не си следен, е не по-малко важно от това да усетиш, че си. Ако смяташ, че някой се влачи подире ти, няма да можеш да свършиш работата, за която си пратен. В Европа например, ако някой катса докладва, че го наблюдават, целият сектор прекъсва изпълнението на операцията за един месец напред, докато въпросът бъде проучен из основи. Рисковано е да твърдиш, че си следен, защото веднага ще изникне проблемът кой би могъл да те следи и защо.

Казаха ни също, че къщите, в които живеем, са всъщност тайни квартири. Трябва да сме сигурни, че не водим „опашка“, когато излизаме по работа рано сутрин или се прибираме посред нощ. Един вид Академията беше в ролята на сектора в чужбина, а домовете ни — тайни квартири.

Маршрутът обикновено се разделяше на две основни части. Често го планирахме на картата. Каквото и място да изберяхме, следваше да се държим напълно естествено. Търсеха се предимства — място, където присъствието ти да е в реда на нещата, но така, че лесно да се наблюдава изходната точка в операцията, при това самият ти да останеш незабелязан. Да допуснем, че на третия етаж в някоя сграда има зъболекарски кабинет. Оттам обаче се вижда ясно и улицата, по която си дошъл. Ако се качиш догоре по заобиколен път, лесно би могъл да забележиш някой, който върви след тебе. Щом веднъж си го видял, просто трябва да изчакаш, докато се махне.

Ако има подозрения, че те следи цял екип, тогава нещата стават по-сложни. Излизаш примерно от хотел и вървиш бързо в една посока около пет минути, така че веригата им да се изпъне. После се шмугваш в някоя сграда, откъдето да се вижда как се прегрупират „противниците“. После трябва да изключиш всяка възможност за случайни съвпадения. Качваш се на някой автобус и повтаряш същите действия само че в друга част на града, и то така, че да имат възможност да те проследят, ако наистина са такива намеренията им.

Това, което не бива да допускаш, ако си следен, е да изгубиш от поглед преследвачите си. След подобно неблагоразумие от твоя страна вече нищо не може да се удостовери със сигурност. Така че, ако познатите ти физиономии се появят отново и разбереш със сигурност, че те наблюдават, следва да се прекратят всички планирани действия. Дори ако намерението ти е било да идеш на кино. Нещата са такива, че и при най-малък пропуск с тебе е свършено.

Всеки от нас носеше по една шапчица в джоба си, така че, когато разберяхме, че ни следят, я слагахме и се обаждахме по телефона от най-близката кабина, за да съобщим кои сме и какво сме забелязали. После се прибирахме по домовете си. Често след края на тренировките се събирахме някъде, за да обсъдим ситуацията.

От началото на упражненията до края им допуснах само една грешка. Казах, че ме следят, без да е така. Това стана защото един от другите кадети бе избрал същия маршрут като мен, но с пет минути разлика. Видях екипа, който го следеше, и реших, че са тръгнали след мен. Той пък от своя страна изобщо не ги забеляза.

По това време класът вече се бе разделил на няколко групи, в това число и моята. Човек се чувстваше уязвим. Често си изложен на нападки, а в класната стая никой не е застрахован срещу това. Но след часовете започнахме да се събираме по трима или четирима, да си даваме съвети и дори да се опитваме да „вербуваме“ преподавателите в полза на нашата групичка. Използвахме наученото срещу самите си учители.

Бяхме достигнали етапа, когато инструкторите започнаха да обясняват практическото приложение на усвоения от нас материал.

— Сега, след като сте научили как да се пазите, ще продължим с това как трябва да се вербува — казаха ни един ден.

Мястото, където възнамерявате да работите, трябва да е безопасно. Следва задачата, с която сте изпратени, а когато приключите, изпращате доклада по системата НАКА. А вие знаете как да извличате нужната ви информация. Спомням си, че Муса рече:

— Е, приятели, вече мога да кажа, че сте на път да счупите черупката на яйцето.

Но все още имахме жълто около устата си.

3. Първокурсници

До този момент като кадети бяхме усвоили доста теоретични познания, но беше крайно време да се научим да ги прилагаме на практика. Първото, с което започнахме, бе серията упражнения с условното наименование „бутици“. Целта беше да се научим как да си осигурим трайна връзка със субекта, който трябва да се вербува, при положение че вече сме се запознали лично с него.

Пак се събирахме в аудио-визуалния кабинет, за да наблюдаваме мъките на някой кадет, след което го подлагахме на унищожителна, а често и злонамерена критика. Всяко от упражненията продължаваше 90 минути, а от тях наистина ни побиваха тръпки.

Всичко, което кажехме, се гледаше под микроскоп и обсъждаше. Всеки жест, всяко действие.

— Мислиш ли, че примамката бе достатъчна? Какво целеше, като му каза, че костюмът му е хубав? Защо го попита затова? А за онова?

Ако сбъркаш нещо в бутика, това, макар и дразнещо, не е фатално. Обаче грешката, допусната от разузнавач по време на действителна операция, почти винаги е. А всички ние искахме да станем истински разузнавачи.

Искахме да натрупаме колкото е възможно повече плюсове, които да покрият евентуалните ни бъдещи провали. Ужасно се бояхме от издънка. Работата в „Мосад“ ни привличаше като магнит. Изглеждаше, сякаш извън „Мосад“ за нас няма живот. Какво бихме могли да правим навън? Нима ще намерим работа, която да ни качва адреналина така, както ставаше тук?

Следващата възлова лекция ни беше изнесена от Ами Яар, завеждащ отдел „Африка и Далечният изток“ в „Тевел“ (свързващото звено). Разказът му бе тъй увлекателен, че когато свърши, всички се развикахме:

— Как трябва да се запишем?

Към отдела на Яар работеха хора, разположени из Далечния изток, които не се занимаваха със същинско разузнаване, а по-скоро подготвяха почвата за бъдещи търговски и дипломатически връзки. Например в Джакарта живееше човек с британски паспорт, който работеше за нас. Индонезийското правителство обаче знаеше, че той е служител на „Мосад“. Измежду мерките за безопасността му бяха и така нареченият авариен изход от страната, а също и кредитни карти с доста крупни суми в тях. Главната му задача бе да улеснява търговията с оръжие в района. Имаше постоянно разположени агенти в Япония, в Индия, в Африка, а понякога и в Шри Ланка и Малайзия. Всяка година се провеждаше „конференция“ на Яар и подчинените му служители на Сейшелските острови. Изобщо той доволно се забавляваше, а рисковете, които поемаше, бяха нищожни.

Африканските сътрудници на Яар също работеха с милиони долари от търговията с оръжие. Тези свръзки обикновено действаха на три етапа. Първо влизаха в контакти, за да разберат от какво точно се нуждае дадената страна, какви са й уязвимите точки и кои се смятат за нейни външни врагове — тази информация се събираше на място. Целта бе да се използват тия нужди, да се изгради стабилна основа, след което Израел даваше да се разбере, че е готов да помогне на местното правителство с муниции и военни специалисти в зависимост от конкретното положение. Последната стъпка бе да се каже на силния на деня, след като вече се е хванал на въдицата на „Мосад“, че освен останалото трябва да внесе, да речем, и някаква селскостопанска техника. Оттук нататък единственото възможно развитие на нещата е да се установят официални дипломатически връзки с Израел, за да се „укрепи“ сътрудничеството между двете държави. По принцип целият процес протичаше при закрити врати, без да става достояние на широката публика, но така или иначе сделките с оръжие бяха твърде примамливи и нашите агенти не се притесняваха особено, че предложенията им могат и да се отхвърлят.

Интересно е това, което се случи в Шри Ланка. Ами Яар първи разучи обстановката, а после страната бе обвързана чрез оръжейните доставки, най-вече на патрулни катери за брегова охрана. Същевременно Яар и сие доставиха и оборудване на тамилите, за да могат по-ефикасно да стрелят по правителствените сили. Израелците също така подготвяха специални части и за двете враждуващи страни, без те да подозират това. За капак на всичко помогнаха на Шри Ланка да заблуди Световната банка и останалите инвеститори с милиони долари, които отидоха за изплащане на доставените от Израел оръжия.

Правителството на Шри Лайка се тревожеше от брожението между фермерите — икономическите проблеми на страната не датираха от вчера, — така че искаше да ги разпръсне някак си из другите части на острова. Но за това бе нужна правдоподобна причина. Точно тогава на „помощ“ се притече Ами Яар. Той измисли грандиозния проект „Махауели“ — инженерния замисъл, който трябваше да обърне течението на река Махауели към сухите райони от другата страна на острова. Това щяло да удвои производството на електричество и да освободи нови 750 000 акра обилно напоявана земя. Освен Световната банка в проекта вложиха средства на обща стойност 2,5 милиарда щатски долара Швеция, Канада, Япония, Германия, ЕИО и САЩ.

От самото си начало проектът бе твърде претенциозен, но Световната банка и останалите инвеститори не го осъзнаха и що се отнася до тях, те все още смятат, че строежът напредва. Първоначалният срок беше 30 години, но впоследствие бе драстично съкратен, когато през 1977 година президентът на Шри Ланка Джуниус Джаяуардене откри, че с малко помощ от „Мосад“ проектът би добил първостепенна важност.

„Мосад“ прибягна до помощта на двама израелски учени, първия — икономист от Университета на Йерусалим, а втория — професор по селско стопанство. Техните научни разработки трябваше да убедят Световната банка да отпусне кредита от 250 милиона щатски долара предвид изключителното значение на този проект и това, че е напълно осъществим, макар и с цената на големи разходи. „Солел Бонах“, една от най-големите израелски строителни компании, получи изключителни права при осъществяването на проекта.

От време на време представители на Световната банка отиваха в Шри Ланка за проверка на място, но тамошните власти бяха обучени как да се справят с подобни инспектори, като ги прекарват по кръгови маршрути с обяснението, че става въпрос за охрана и безопасност, и отново да ги връщат в изходната точка, където наистина имаше някакви частични подготвителни работи, колкото за очи.

По-късно, когато вече работех в отдела на Яар към главната квартира на „Мосад“, ми се случи да екскортирам снахата на Джаяуардене — казваше се Пени — по време на тайното й посещение в Израел. Името, с което й бях представен, беше Симон.

Водехме я навсякъде, където пожелаеше. Говорехме на общи теми, но тя настоя да ми разкаже повече подробности около проекта и как парите отивали за превъоръжение на армията. Оплака се, че всъщност работата изобщо не напредвала. Целият проект бил претекст за получаване на пари от Световната банка, с които да се изплащат новите оръжия.

По това време Израел нямаше дипломатически отношения с Шри Ланка. Официално те дори ни бяха обявили ембарго. Но тя спокойно ми разправяше за всички тайни политически ходове. Смешното е, че когато нещата излязоха наяве, в пресата се появиха материали, според които в Шри Ланка работели 150 катси на „Мосад“. Та ние не разполагахме с толкова катси в целия свят. Всъщност там бяха само Ами и помощникът му, и то за съвсем кратко време.

Заедно с останалите си колеги отидох на лекция в главната квартира на „Мосад“ и там пред очите ни се разкри един нов свят. Този път темата беше ПАХА, отдел за „Пайлут Хабланит Ойенет“, или враждебни саботажни действия, по-специално тези на ООП. Неофициалното название на отдела е „Външна ПАХА“. Тези, които работят там, са предимно чиновници и се смятат за най-добрите аналитици в цялата организация. Най-често се разследват действителни операции.

Бяхме просто изумени. Заведоха ни в просторно помещение на шестия етаж и ни обясниха, че там се обработва цялата информация за дейността на ООП и други терористични организации. Инструкторът отвори пред нас огромната сгъваема стена, беше приблизително 30 метра дълга. На нея имаше гигантска карта на света — без Северния полюс и Антарктида. Под картата стояха десетки компютърни терминали. Стената беше разделена на миниатюрни фасетки от светлоизлъчващи диоди. Ако например избереш на клавиатурата „Арафат“, на картата ще светне точното място, където се намира в момента той. Ако напишеш „Арафат, три дни“, ще светне всяко място, където е ходил човекът през последните три дни. Последното местоположение винаги свети най-ярко, колкото по-отдавна е ходил там, толкова по-слаба е светлината.

В паметта на картата можеха да се поберат много хора. Например, ако се интересуваш от действията на десет от най-активните членове на ООП, е достатъчно да посочиш имената им и всеки от тях ще бъде обозначен на картата с различен цвят. Естествено всичко това може да се извади и на хартия, ако е необходимо. Картата беше от особено значение, когато ставаше въпрос за експресни справки. Например нека допуснем, че осем от посочените десетима са били в Париж по едно и също време. Повече от вероятно е, че замислят нещо и следва да се подготвят ответни действия.

В главния компютър на „Мосад“ имаше повече от 1 500 000 имена. Всеки, който фигурираше в терминалите на „Мосад“ като член на ООП или на друга враждебна организация, се наричаше „паха“ по името на отдела. Отделът разполагаше със свой собствен компютър, но често прибягваше и до паметта на главния компютър. Компютрите на „Мосад“ бяха „Бъроус“, докато военните и другите разузнавателни служби използваха IBM.

Конзолните екрани също имаха огромна разделителна способност, до най-дребните подробности — примерно по градове. Ако ставаше въпрос за ООП, компютърът посочваше и конкретния източник на информация. Операторът можеше да извади копие на принтера (това също се отбелязваше на екрана заедно с точния час, когато е било извадено копието). Едва ли имаше нещо, което ООП би могла да предприеме някъде по света, без това да се отбележи на гигантския екран на „Мосад“.

Първото нещо, което правеше операторът, когато застъпеше на смяна, бе да поиска пълна справка за последните 24 часа. Така се разбираше какво са правили активистите на ООП през изтеклото денонощие. Например, ако има база на ООП в Северен Ливан и нашият наблюдател докладва, че там са пристигнали два камиона, тази информация моментално ще достигне до дежурния оператор. Следващата стъпка ще е да се установи какво са докарали камионите. Връзката с акива тайни наблюдатели се осъществява ежедневно, а понякога дори и ежечасно, в зависимост от местоположението им и потенциалната заплаха, която текущите събития представляват за Израел.

Всъщност опитът ни беше показал, че често привидно безвредни неща бележат предстоящите опасности. Веднъж точно преди избухването на войната в Ливан един от наблюдателите докладва, че в лагера на ООП е пристигнал товар от говеждо месо първо качество. Това не беше често събитие в базите им в Ливан. „Мосад“ знаеше, че ООП подготвя нападение, но нямаше представа кога се очаква то. Доставката на говеждо ги предупреди. Била е предназначена за празничния обяд. Въз основа на тази информация израелските морски пехотинци нанесоха изпреварващ удар и плениха 11 десантчици на ООП още докато се качваха в гумените си лодки.

Ето още един пример колко важни могат да се окажат такива незначителни подробности — и колко необходимо е докладите да са прецизни.

В началото на втория месец всички кадети получихме личните си оръжия, 22-калиброви „Берета“ — официалното оръжие на катсите от „Мосад“, макар че малцина ги носят със себе си по време на работа, защото могат да доведат до сериозни неприятности. Във Великобритания например носенето на оръжие е незаконно, така че не си струва риска да бъдеш хванат с подобна вещ. Щом си вършиш работата както трябва, няма да имаш нужда и от оръжие. Ако можеш някак си да се измъкнеш без излишна олелия и пукотевица, толкова по-добре.

Обаче обучението, което получавахме, гласеше, че ако разумът ти казва да вадиш оръжие и да убиеш, то ръката следва да се подчини. Човекът пред теб трябва да е мъртъв още в момента, когато си го помислиш. Или ти, или той.

И все пак употребата на оръжие изисква практика. То е като балета — всяко движение се заучава поотделно.

Пистолетът се носи плътно пристегнат до бедрото. Някои катси използват кобури, но повечето не. Беретата е идеална, защото е малка. Наредиха ни да пришием плоски оловни тежести към пешовете на саката си: това ги кара да се люшват встрани, когато посегнем към оръжието. Движението е особено — завърташ се и се привеждаш едновременно, така че да представляваш по-малка мишена, времето за разкопчаването на сакото може да ти струва живота.

Когато се наложи да стреляш, е нужно да изгърмиш в целта си колкото е възможно повече патрони. Щом противникът ти падне на земята, трябва да идеш при него и да го простреляш в главата още веднъж. Само така можеш да си сигурен.

Катсите обикновено използваха куршуми с плоски върхове или дум-дум, които са кухи и със сплескани носове и се пръскат, след като са изстреляни, така че да нанесат по-тежки рани. Упражненията ни по стрелба се провеждаха във военната база близо до Пета Тиква, където израелците обучават и чуждестранните военни части. Часове наред сме стреляли по мишени, а също и на полигона, където пред нас изневиделица изскачаха чучела от картон.

Имаше още едно приспособление, което наподобяваше хотелски коридор. Влизахме вътре и вървяхме първо напред, после надясно и пак надясно, като носехме със себе си дипломатическо куфарче и „ключ от стаята си“. Понякога стигахме до „стаите“ си без инциденти, но друг път някоя от вратите се отваряше и оттам се показваше чучело от картон. Учеха ни моментално да захвърлим всичко, което носим, и да стреляме.

Бяхме упражнявали и стрелба в ресторант. Ако станеше нужда, трябва да бутнем стола си назад и падайки по гръб, да стреляме изпод масата или пък да ритнем масата и падайки назад, да стреляме, и всичко това в едно-единствено движение (никога не успях да го постигна, но някои от нас станаха доста добри).

Ами какво става с невинните очевидци? Казаха ни, че в случаите, когато става въпрос за стрелба, такова понятие не съществува. Очевидецът ще освидетелства или твоята смърт, или тази на някой друг. Ако ще е твоята, какво значение има дали ще го раниш по погрешка? Никакво. Целта е оцеляването. Трябва да забравиш всичко, което знаеш за справедливостта. В случаи като този правилото е „убий или умри“. Длъжен си да защитиш собствеността на „Мосад“, т.е. себе си. Щом веднъж разбереш това, изчезва всякаква тревога и срам от собствения ти егоизъм. Нещо повече — егоизмът се превръща в ценно качество, достойнство, от което не можеш да се освободиш дори когато се прибереш вкъщи след работа.

Щом се върнахме отново в класната стая след напрегнатите упражнения по стрелба, Риф ни каза:

— Сега вече знаете как се стреля с револвер. Така че забравете го. Това няма да ви е нужно.

Как така, та нали сме станали най-добрите дула на Дивия запад, а сега ни се казва, че всичко е било излишно. Ама че разочарование. Все пак си рекохме: „О, той само така си приказва, но всъщност не можем да минем без това.“

По това време лекциите ни ставаха все по-дълги, а за упражненията отново ходехме в Тел Авив, за да доусъвършенстваме способностите си да следим и/или да бъдем следени. Едни от най-скучните лекции тогава се водеха от най-стария майор в израелската армия. С тих и монотонен глас той разказваше по повече от шест часа дневно за видовете камуфлаж и методите на разпознаването му. Показваше ни стотици снимки на скрити съоръжения. Единственото движение, което правеше по време на лекция, бе да се пресегне и да смени показваната снимка. Често казваше:

— Това е египетски танк. Това е въздушна снимка на четири замаскирани египетски танка.

Изненадващо малко може да се види на фотография с пустинен пейзаж и четири замаскирани египетски танка. Твърде много прилича на пустиня без танкове. Разглеждахме също и сирийски джипове, замаскирани или не. Това бяха най-досадните лекции в живота ми. По-късно чухме, че с всички е така.

Следващата лекция беше по-увлекателна. Водеше я Пинхас Адерет. Темата й беше документацията: паспорти, лични карти, кредитни карти, шофьорски книжки и т.н. Най-важните документи за „Мосад“ са паспортите и те биват четири вида: висши, второстепенни, операционни и маскировъчни.

Маскировъчните паспорти са или случайно намерени или откраднати и се използват само в случаите, когато някой трябва просто да ги зърне. Те не се използват за легитимация. Снимката се подменя, а понякога и името, но целта е да се променят колкото е възможно по-малко. Обаче този документ няма да послужи при по-задълбочена проверка. Обикновено хората от „Невиот“ (тези, които влизат тайно по домовете, поставят подслушватели и пр.) ги използват.

Употребяват се в Израел за тренировки или за вербуване, но само на територията на страната.

Заедно с всеки издаден паспорт се даваше и второ копие с името и адреса, а също и с описание на района, в който се намира посоченият адрес. Жилището е отбелязано на картата, има и снимка и всички останали подробности около съседите. Ако се случи да попаднеш на някой, който познава мястото, няма да бъдеш изненадан от елементарен въпрос.

Ако използваш маскировъчен паспорт, трябва да знаеш и предишната му история. Ако, да речем, искаш да го използваш в „Хилтън“, а някой е бил там с него наскоро, работата няма да стане. И още нещо — трябва да имаш готово обяснение на всички визи и печати от паспорта.

Операционните паспорти се използват за кратък престой в чужбина, но не се употребяват за прекосяването на границите. Всъщност катсите рядко работят с фалшиви документи, когато отиват от една страна в друга, освен ако с тях не пътува някой, а по принцип те се опитват да избягнат това. Фалшивият паспорт се пренася с дипломатическа пратка, запечатана с „бордеро“, восъчен печат с телчица, така че веднага да се забележи, че не може да се отвори, без да се повреди. Използва се в дипломатическата поща и в целия свят е известно, че не трябва да се отваря. Приносителят се ползва с дипломатически имунитет. (Естествено паспортите могат да се доставят на катса в чужда държава и чрез „бодел“, или пратеник.) Восъчните печати са така изработени, че да се отварят и затварят, без да се повреждат.

Второстепенните паспорти са всъщност редовни документи, но са издадени според съответните прикрития на катсите и зад тях няма реално съществуващ човек.

Висшият паспорт освен прикритието включва в себе си и човека, който би го потвърдил. Такъв документ може да мине през всякаква проверка, включително и справка със страната, която го е издала.

Паспортите се правят на различни видове хартия. Разбира се, канадското правителство никому няма да продаде от хартията, с която се правят канадските паспорти (но „Мосад“ ги предпочита повече от останалите). Обаче фалшив паспорт не се фабрикува с каква да е хартия, затова „Мосад“ разполага с огромна лаборатория в подземните етажи на Академията, където се произвеждат различните видове паспортна хартия. Химиците анализират хартията на оригиналните паспорти, след което създават нейно абсолютно копие.

Хартията се съхранява в просторно помещение, където се поддържа точно определена температура и влажност на въздуха. По лавиците е подредена хартията на почти всички държави по света. В друг сектор на лабораторията се печатат йордански динари. С тях успешно се купуваха щатски долари и на всичкото отгоре наводниха Йордания и увеличиха инфлацията й.

Когато посетих фабриката като кадет, забелязах цяла връзка празни канадски паспорти. Сигурно са били откраднати. Приличаше на цяла пратка. Бяха повече от хиляда. Не си спомням някога да съм чувал за загубата на такава пратка. Поне не в средствата за масова информация.

На много имигранти в Израел също се предлага да предадат паспортите си за спасяването на други евреи. Примерно човек, който току-що се е установил в Израел и е дошъл от Аржентина, няма да има нищо против да подари аржентинския си паспорт. Последната спирка на този паспорт ще е в огромната зала, където се съхраняват хиляди и хиляди такива паспорти, подредени по държави, градове и дори квартали, с еврейски и нееврейски имена, по възраст — и всичката тази информация въведена в паметта на компютър.

„Мосад“ притежава и солидна колекция от паспортни марки и печати, които използва за собствените си цели. Те се пазят в специален сейф. Много от тях са получени с помощта на полицията, която задържа паспорта временно и преснима разните марки и печати, преди да го върне на притежателя.

Дори подпечатването на един фалшив паспорт се прави методично. Ако например паспортът ми носи печат от Атина, то отделът ще прерови цялата памет на компютъра, за да провери датата от печата, така че ако някой поиска справка от съответния служител в Атина, всичко да съвпадне до последния щрих. Те се гордееха с работата си. Понякога им се случваше да преправят до 20 печата в един-единствен паспорт. С основание твърдяха, че никога операция не се проваляла заради неизправни документи.

В допълнение към паспорта си получавам и резюме на това какво съм правил в Атина през еднодневния си престой, което трябва да запаметя и унищожа: времето, местните заглавия и злободневните теми, къде съм отседнал, какво съм правил там и т.н.

С всяка нова задача катсите получават и напомнящ лист за предишните им изпълнения: примерно, не забравяй, че на тази и тази дата беше отседнал в хотел „X“ и името ти беше еди-какво си. Изреждаха се и всички хора, с които си се срещнал или разговарял — ето още една причина да се споменава всяко нещо в докладите, независимо колко незначително ни се струва то.

Ако трябва да вербувам някого, компютърът ще изрови всички, с които съм имал вземане-даване: дори само ако съм се разминал с тях. Същата проверка ще се направи и за човека, който трябва да бъде вербуван. Защото, ако искам да ида на някаква забава с него, не бива да налетя на другиго, с когото вече съм се занимавал, и то под чуждо име.

Всеки ден през следващите шест седмици имахме по два часа с професор Арнон. Темата беше „Ислямът в съвременността“. Занимавахме се с различните ислямски секти, историята и обичаите, празниците им и какво е разрешено на правоверните — а също и какво си позволяват да вършат в действителност и какво им забранява канонът. Изобщо всичко, което би допълнило образа на врага и слабите му места. Последния ден ни накараха да напишем мнението си по конфликта в Близкия изток.

Следващото поред беше „бодлим“ („бодел“ в единствено число). Това са хората, които носят съобщенията между посолството и тайните квартири или между отделните тайни квартири. Основното обучение на един „бодел“ е по АПАМ, да знае дали го следят или не и да работи с дипломатически пратки. Приносителите на такива пратки се ползват с дипломатически имунитет и притежават съответните документи. Главната им задача е да носят на катсите паспорти и други документи и да връщат докладите им обратно в посолството. Катсите не винаги могат да ходят в израелското посолство, особено ако работата им не позволява.

„Бодлим“ са обикновено младежи на двадесет и няколко години и работят като такива за година-две. Често това са израелски студенти, които са били в някоя от военизираните младежки организации, и се смята, че на тях може да се разчита. Въпреки че е съществено да са обучени в изкуството да не водят след себе си опашка, те могат да вършат работата си успоредно със студентството си. Броят ги за едно от най-низшите звена в бранша, но дори и така като за студент работата не е лоша.

Повечето бази разполагат с двама или трима „бодлим“. В задълженията им влиза също и да поддържат тайните квартири. „Бодлимите“ могат да живеят, да речем, в шест апартамента, така че съседите да не се чудят излишно защо в празното жилище до тях непрекъснато се трупа поща. „Бодлим“ живеят безплатно в тайните квартири и се грижат хладилниците да бъдат винаги заредени с храна и напитки, сметките да са платени и пр. Ако тайната квартири потрябва тогава „боделът“ наемател може да се премести в някоя от другите или да отиде на хотел, докато „теренът“ отново се освободи. „Бодлим“ не могат да водят приятели или гаджета в тайните квартири, които поддържат, но сумата, посочена в договорите им, обикновено се движи между 1000 и 1500 долара на месец, в зависимост от броя на апартаментите, за които се грижат. Като се вземе предвид, че не плащат наем, нито сметки за храна, а и образованието им е безплатно — всичко се урежда от „Мосад“, — сделката се оказва доста сносна.

Следващата дисциплина в програмата на кадетите беше „Мишласим“, или на разузнавателен жаргон „до поискване“. Първото, което научихме, беше, че в „Мосад“ писмата до поискване са само еднопосочни: от нас за останалите. Никой не праща на катса съобщение до поискване, защото това лесно би могло да се превърне в клопка.

Екип на „Мосад“, който се занимаваше с тези неща, ни разясни основите на изкуството „до поискване“:

След като си определил съобщението (предмета, който трябва да подхвърлиш някому), има четири възлови момента, определящи успеха ти: трябва да свършиш всичко във възможно най-кратък срок; по време на пренасянето на материала той не бива да бие на очи; мястото, където си го оставил, трябва да може лесно да се открие; и когато адресатът го получи, да може също така незабелязано да го отнесе.

Направих си малък контейнер от пластмасова сапунерка и го боядисах в сиво като цвета на електрическите стълбове, след което нарисувах червена светкавица отгоре. Залепих четири болта към кутията, а на дъното й поставих магнит. После прикрепих цялата система под каросерията на колата си и спрях до уговорения електрически стълб, за да „поправя“ нещо в двигателя. Залепих кутията към стълба и потеглих. Никой не би я забелязал там, а дори и да я видеха, нямаше да я докоснат, защото бе с „високо напрежение“. Щом партньорът ми я откриеше, щеше да я отнесе по същия начин, както я бях донесъл.

Учеха ни също как да правим „процеп“, скривалище в къща или апартамент, което да може лесно да се достига, но трудно да се открива. По-добро е от сейф. Ако трябва да скриеш нещо бързо, няма нищо по-лесно от това да направиш „процеп“ с подръчни материали като амбалаж или дори бакалски стоки.

Едно от най-достъпните скривалища е вратата от две плоскости с рамка в средата. Достатъчно е само да се пробие дупка в горната част на вратата и нещата да се пъхат вътре. Не лош вариант е и тръбата, на която висят закачалките в гардероба. Вместимостта й е голяма. Дрехите ти със сигурност ще бъдат свалени от закачалките и претърсени, но на малцина ще им мине през ум да търсят нещо в тръбата.

Друг начин да се прекарат секретни документи или пари през митницата е да се купят два еднакви вестника и да се изреже част от единия, така че да се образува джоб, който се затваря от другата страна със съответната част от другия.

Трикът е стар, но ефективен. Караха ни да четем сума материали за фокусници. С такъв вестник можеш да минеш през всяка митница и дори да го дадеш на митничаря да го подържи, докато те проверят.

В следващата поредица упражнения, на които казвахме „кафе и сладки приказки“, ни разделиха на групи по трима. Йоси, Арик Ф., двуметров гигант, който беше и страшно религиозен, и моя милост заедно с Шай Каули като наш инструктор отивахме на улица „Хаяркон“, сядахме в някое кафене, а после ни водеха поотделно във фоайето на хотела.

Имахме фалшиви паспорти и съответно прикритие, Каули идваше с нас и си набелязваше някого, с когото после трябваше да влезем в контакт. Понякога те бяха подставени лица, друг път нищо неподозиращи граждани, но и в двата случая бе нужно да изкопчим от тях възможно най-много информация и да се уговорим за нова среща.

Отидох при един господин, който се оказа репортер на „Африк Ази“, и го помолих за огънче. Завърза се разговор и в крайна сметка се представих добре. Разбрах, че не е подставен, макар че е бил катса и е присъствал на тайна конференция на ООП в Тунис като независим репортер.

По-късно публикувал няколко статии за тях.

Обикновено след всяко подобно упражнение трябваше да напишем доклад как сме установили връзката, за какво сме говорили и всичко, което се е случило. На следващия ден се критикувахме в класната стая. Обаче винаги се чувствах много странно, когато влезех в клас и откриех, че темата на обсъждане е седнала насред стаята.

Както и всички останали упражнения и това също се повтаряше десетки пъти. Животът ни и досега течеше бързо но взе да става трескав. Обучението ни продължаваше, но у нас започнаха качествени промени. Развивахме особено професионално заболяване. Улавяхме се, че дори и в приятелски разговор подхвърляме на събеседника си уловки. Обикновено, когато вербуваш някого, е най-добре да се държиш прямо, но с това не бива да се прекалява. От друга страна, не трябва да говориш с недомлъвки, за да не те вземат за мошеник.

Същността на обучението ни бе изкуството на мимикрията — училище, което подготвяше съвършени хамелеони в служба на родината си.

Един от проблемите, които възникваха след упражнение, където съм бил, да речем, в ролята на богат предприемач, бе да вляза обратно в собствената си кожа. Изведнъж вече не съм богат: ставам пак чиновник, служещ на обществото, с нищо повече от интересната си професия и трябва да сядам и да пиша доклад.

Понякога след „кафето“ нещата се усложняваха. Не всички кадети даваха подробно описание на случилото се, като смятаха, че щом техните хора не са подставени, биха могли да преувеличат разказа си.

Един от нас, Йоад Авнец, ни напомни за птицата „ой-ой“ или „ох-ох“. Тая птица не била от най-умните, но под краката й висели големи топки, така че всеки път, когато трябвало да кацне, казвала „ох-ох“.

Всеки път на „кафе“ Йоад ни разправяше тая фантасмагория — освен ако не беше с вътрешен човек. Това се повтаряше отново и отново, докато един ден по време на закуска при нас дойде Шай Каули и го повика по име.

— Да? — отзова се той.

— Обирай си партакешите и изчезвай!

— Какво! — възкликна Авнец с още недояден сандвич в ръка. — Защо?

— Сещаш ли се за упражнението вчера? Тая капка преля чашата.

Йоад отишъл при посочения му човек и го попитал дали може да седне при него. Мъжът кимнал, но после Йоад не си отворил устата, а в рапорта си предал оживения разговор, който били водили. В този случай мълчанието не се оказало злато, а с кариерата на Йоад било свършено.

Първият половин час от деня сега беше посветен на упражнението „Да“ или „Зная“. Това включваше подробен анализ на някаква злободневна тема. Занятието допълнително ни обременяваше, но от нас се очакваше да знаем всички последни новости. В положение като нашето е много лесно да загубиш представа за реалността, а това може да се окаже фатално в буквалния смисъл на думата. Нещо повече, упражненията правеха речта ни по-гладка и придобихме навика да се ровим из вестниците всеки ден. Ако някой вземаше страна по какъвто и да е въпрос, ние също можехме да се намесим, а при малко късмет дори и да оборим тезата му.

Не след дълго започнахме така наречените „зелени“ упражнения. Целта им беше да се изгради у нас правилен подход към проблемите. Да допуснем, че е надвиснала някаква заплаха, опасност от ПАХА срещу някой агрегат от стратегическите ни производства. Докато стане ясно как да се анализира и прецени тази опасност, са нужни дълги обсъждания. В общия случай, ако опасността грози чужда страна и няма нищо общо с Израел, не е необходимо да се назовава източникът на информация, а само да се уведомят заинтересованите чрез анонимно телефонно обаждане или чрез човек за свръзка. Ако е възможно да се мине без разконспириране на информатора, добре, но въпреки това предупреждаващият трябва да се легитимира, за да знаят кому дължат услугата по-късно.

Ако мишената е израелска, трябва да се използват всички възможни средства да се предотврати злото, дори и да се налага разконспирирането на информатора. Дори ако е необходимо да се жертва агентът в чуждата страна, за да се защити отечеството, пак ще постъпим по същия начин. Подобни загуби са несравними. (Всички арабски държави се наричат „страни-мишени“, а останалите, в които „Мосад“ има клонове, са само „базови държави“.

Ако заплахата не е пряко насочена към Израел, но за предотвратяването й се налага да издадеш информатора си тогава просто не се месиш. Това вече не е работа на „Мосад“. Най-многото, което можеш да направиш, е да изпратиш формално предупреждение, мъгляво съобщение за предстоящи неприятности. Разбира се, повече от вероятно е това предупреждение да се загуби измежду хиляди подобни.

Тези шаблони за поведение трябваше да се издълбаят в главите ни. Ще правим само това, което е добро за нас, без да се съобразяваме с останалите, защото те и бездруго не биха ни помогнали. Колкото по-десен си в Израел, толкова по-често ще чуваш това. В Израел, ако никога не променяш политическите си възгледи, това означава автоматично да ставаш все по-ляв, защото изглежда, че цялата страна върви шеметно надясно. Израелците казват: „През Втората световна за нас имаше само три неща — ако не ни хвърляха в пещите, ни помагаха, а ако не ни помагаха, значи просто ни пренебрегваха.“ Но все пак не си спомням някой да е излизал на демонстрации в Израел, когато в Камбоджа загинаха толкова много хора. Така че защо да очакваме всички да се грижат за нас? Фактът, че и евреите са страдали, дава ли ни право да караме други да страдат?

Към „Цомет“ учехме също и как се изпраща агент в „страна-мишена“. Редовите агенти, а те често се използват, се наричат „предупредители“. Те могат да бъдат санитари в болница, чиято задача е да уведомят „Мосад“, ако забележат, че се подготвят допълнителни легла, отварят се нови крила или се докарват необичайно големи количества лекарства — изобщо всичко, което може да се окаже подготовка за война. Предупредители има и на пристанищата, които следят за по-оживен трафик на кораби. Те работят и в пожарната и съобщават за усилени приготовления: дори и в библиотеките, където могат да станат неочаквани съкращения в персонала, защото работата им не е от съществено значение за отбраната.

Войната има отражение върху много странични неща и това трябва да се вземе предвид, когато се извлича информация от предупредителите. Ако президентът на Сирия заплаши с война — нещо, което той често прави — и не последва нищо обезпокоително, тогава няма причина за излишна тревога. Но ако той заплаши с война и се появят всички възможни логически последствия на предвоенната подготовка, с основание може да се допусне, че този път е говорил сериозно.

Дейвид Даймънд, шеф на „Касаат“, по-късно прекръстен на „Невиот“, ни учеше как да проникнем в дадена недвижима собственост или сграда. Всичко беше на теория, нямахме практически занятия. Той ни даваше различни примери. Да предположим, че човекът, който ни интересува, е на шестия етаж на някакво здание и има документ, важен за нас. Как да се доберем до него? Трябва да се започне с наблюдение на сградата, каква е планировката й, движението из нея, полицейските патрули, опасните точки. И да не се стои твърде дълго в района, особено ако става въпрос за банка или нещо от сорта. Важно е да се обмисли най-подходящото време и място за проникване в зданието.

После започнахме с изучаването на тайните съобщения, разделени на приемане и предаване. „Мосад“ можеше да изпраща съобщенията си по радиото, писма, телефони, „до поискване“ или направо лично. Всеки агент с портативно радио има определено време от деня, когато да приеме лично съобщение от специалната компютризирана 24-часова емисия. Примерно: „Това е за Чарли“, след което следват закодирани букви в групи по пет. Съобщението се променя само един път в седмицата, за да може агентът да го получи. Портативното радио обикновено се държи в дома или в местоработата на агента.

Друг специален метод на свръзка е с така наречения флотер, малък микрофилм, прикрепен към вътрешната страна на плик. Агентът трябва да постави микрофилма в чаша с вода. След като го извади навън, вече може да го прочете с помощта на фотоклетка.

Обратната връзка между агентите и катсите става по телефон, телекс, писма, писма със симпатично мастило, лични срещи или „компресирани съобщения“ — система, по която с определена честота се предават късчета информация. Трудна е за проследяване, а и всеки път, когато агентът използва този метод, се употребява различен кристал и съответно различна честота. Промените в честотата са предварително определени.

Целта е да се направи връзката възможно най-проста. Но колкото по-дълго агентът е бил в „страната-мишена“, толкова повече информация има — и с толкова по-съвършено оборудване се налага да работи. Това представлява и проблем, защото е много опасно човекът да бъде хванат с подобна техника. Агентът трябва да свикне с новата техника и колкото повече свиква, толкова по-нервен става.

За да се налее масло в огъня на ционизма ни, класът прекара цял ден в Музея на диаспората към университета на Тел Авив, където се съхраняват безброй макети на синагоги от целия свят и други материали за историята на еврейската народност.

После имаше важна лекция от госпожа Ганит, завеждаща отдел „Йордания“. Темата беше крал Хюсеин и палестинският проблем. След това имаше семинар за действията на египетската армия. После два дни, през които „Шабак“ ни обясняваше методите и дейността на ПАХА в Израел, и двучасова лекция от Липеан, историка на „Мосад“. С това приключи и първата част от програмата ни. Беше юни 1984 година.

В основната си част обучението ни се състоеше в изграждането на контакти с нищо неподозиращи хора. Виждаш някой и си казваш: „А, ето този изглежда подходящ. Трябва да говоря с него и да се срещнем отново. Може да се окаже полезен.“ Всичко това изграждаше странна самоувереност. Сякаш минувачите по улицата се превръщаха в маши. Мислиш си, че би могъл да ги задействаш, стига да искаш. Ще натиснеш някой бутон, и готово. Лъжата се превръщаше в начин на живот: истината ставаше нелепа. Значение имаше само ползата — ето още един подходящ уред. Как ли да го включа? Как да го накарам да работи за мен — добре де, за моята страна?

И за миг не забравих коя е сградата на върха на онзи хълм. А и другите. Понякога тя наистина беше само лятна резиденция на министър-председателя или пък тук отсядаха разни важни клечки. Голда Меир я използваше неведнъж. Само че ние знаехме и другото й предназначение. И няма как да не го знаеш, ако си израснал в Израел — беше собственост на „Мосад“.

Израел е военизирана държава, което значи, че пряката схватка с врага е на висока почит. Това превръща „Мосад“ във върховен символ на държавата. А сега и аз бях част от него. Чувствах, че нося в себе си неописуема мощ, невероятно усещане. Струваше си всички усилия, които бях вложил, за да го изпитам. Зная също, че на пръсти се броят хората в Израел, които не биха си сменили мястото с мен.

4. Второкурсници

На кадетите постоянно им се повтаряше да бъдат гъвкави и да се нагаждат към всичко така, както го изисква ситуацията, да изграждат необходимите умения. Всичко, което правехме, щеше в бъдеще да бъде нашият актив, затова ни насърчаваха да учим колкото се може повече. Мишел М. и Хаим М., и двамата неразделна част от моята малка, затворена клика, бяха, разбира се, дошли в курса през задната врата. И двамата говореха много. Знаеха повечето лекции и обикновено разправяха как щели да вербуват генерали и други висшестоящи. Бях най-добър по английски в курса освен Джери С. и имах най-добро оперативно мислене, което ще рече да предвидиш какво ще се случи в бъдеще, да си наясно с проблемите, преди те още да са реално съществуващи.

Тъй като Хаим и Мишел бяха по-разговорливи, аз търсех компанията им и в замяна те ме взеха под крилото си. Живеехме в един и същи район и пътувахме заедно към занятия, като обикновено поостанахме вечер в „Капулски“ на кафе и приказки. „Капулски“ — това е мястото, където сервират най-хубавата торта „Блек-Форест“.

Бяхме направо неразделни. Обмисляхме всичко тримата, оспорвахме и атакувахме заедно. Обикновено опитвахме да се включим заедно в различните упражнения, защото можехме да разчитаме един на друг. И никой не се опита да ни попречи.

Орен Риф, главният ни инструктор, винаги подчертаваше изключителната важност на съгласуваността. Между 60 и 65% от информацията идва от медиите — радио, преса, телевизия; около 25% — от сателитите, по телексите и телефоните и от радиокомуникациите; от 5 до 10% се получава от свръзките и едва от 2 до 4% — от хората на Хуминт8 при „Цомет“ (по-късно отдела, преименуван в „Мелука“). Но този минимален процент представлява най-важната част от събраната информация.

Между лекциите във втората част от курса бе и двучасовата дисертация на Зейв Алън, незаменимата свръзка на „Мосад“ с ЦРУ Алън говори за САЩ и Латинска Америка. Разяснява надълго как, когато имаш работа със свръзка от друга организация, в неговите очи ти си свързващ елемент, източникът, пък и за теб той трябва да е същото. Ти му предаваш това, което шефовете ти считат за необходимо, и обратно. Твоето главно задължение е да осъществиш връзката. Но тъй като това предполага срещи с друг човек, темпераментът е важен — той трябва да бъде контролиран в зависимост от характера на човека срещу теб.

Поради това, ако е необходимо, свръзките могат да бъдат заменяни. Ако темпераментът ти съответства на отсрещната страна, тогава се създава възможност за лични контакти. А с развитието на тези контакти идва и симпатията, т.е. идеята е да се сведе разузнаването до такова личностно ниво, сякаш срещу теб стои приятел. Наред с това обаче не бива да се забравя, че той е част от голяма организация. Той знае много повече, отколкото е в правото си да каже.

Понякога има случаи, когато се нуждаеш от информация, която той може да ти даде доброволно, като на приятел, знаейки, че това няма да му навреди и че ти няма да го предадеш. Тази информация е много ценна и в писмените ви доклади ще се класифицира под названието „Джъмбо“. Алън се взря в нас през очилцата, тип „Джон Ленън“, и се похвали, че в „Мосад“ няма човек, който да е събрал повече „Джъмбо“ от него.

От друга страна, ние, офицерите от „Мосад“, не издаваме „Джъмбо“. Ние подготвяме достоверна „Джъмбо“-информация, която даваме в замяна на онази другата, „личната“. Предаването на автентичен „Джъмбо“ е чиста проба измяна.

Алън ни каза колко много приятели имал в разузнаването на САЩ.

— Но аз винаги помня най-важното — каза той, като замълча, за да придаде по-голяма тежест на думите си. — Когато съм седнал с някой приятел, за въпросния не може да се каже същото. — След тази забележка той си излезе.

Следващата лекция засягаше техническото сътрудничество между агенциите. От нея стана ясно, че „Мосад“ най-добре от всички се справя с отварянето на ключалки: например различни предприятия в Англия, произвеждащи ключалки, изпращат новосъздадени механизми на британската разузнавателна служба, където чрез тест се проверява доколко са надеждни. Техните служби пък изпращат моделите на „Мосад“ за анализ. Процедурата е следната. Нашите хора ги анализират, разбират как трябва да се отвори и в края на краищата го изпращат обратно със следното заключение: „Не подлежи на отваряне.“

Следобед Дов Л. изведе класа отвън на паркинга, където бяха паркирани седем бели форд-ескорта. (В Израел повечето от колите на „Мосад“, „Шабак“ и полицията са бели, въпреки че шефът на „Мосад“ тогава караше „Линкълн Таун“ с цвят на бургундско.) Същността на това занятие бе да се научим да забелязваме кога умишлено сме следени от някоя кола, нещо, което непрекъснато упражнявахме. В него няма и частица от това, което сте свикнали да виждате във филмите или да четете в книгите, като например тези малки жички, прикрепени на врата на героя, които го предупреждават, че някой го следва. Това е нещо, което се учи с постоянна практика.

Всяка вечер, когато се прибирахме вкъщи, и сутрин, когато пътувахме към училище, трябваше да се уверим, че никой не ни следва.

На другия ден Рен С. изнесе лекция за „саяним“, уникална структура в операциите на „Мосад“. Саяним, което означава помощници, трябва да бъдат 100% евреи. Те живеят в чужбина и въпреки че не са израелски поданици, с тях можеш да се свържеш чрез роднините им в Израел. Израелец, който има роднина в Англия например, може да изпрати писмо, че приносителят служи в организация, чиято главна цел е спасяването на евреите. Би ли могъл британският роднина да помогне по някакъв начин?

По света има хиляди саяними. Само в Лондон две хиляди от тях развиват активна дейност, а пет хиляди е наличният потенциал. Всички те имат различни професии.

Автомобилният саяним например, който държи агенция за коли под наем, може да помогне на „Мосад“ да наеме кола, без да има нужда да попълва традиционната информация. Саянимът наемодател може да осигури квартира, без да те гледа с подозрение, саянимът в банката може да ти даде пари винаги, когато имаш нужда, дори и през нощта, а саянимът лекар може да оправи огнестрелната ти рана, без да съобщи за това на полицията, и т.н. Идеята е да има колкото се може повече хора на разположение, които да направят необходимото, но да си държат езика зад зъбите от лоялност към каузата. Плащат им се само разходите. Често лоялността на саянимите е оскърбявана от катси, които се ползват от услугите им само за свои собствени нужди. За саянимите няма начин да го проверят.

Едно е сигурно обаче, че дори някой евреин да не се съгласи да работи с теб за „Мосад“, той никога няма да те предаде. Следователно имаш на разположение абсолютно безопасна система на вербуване, която ти предоставя огромен брой евреи, които във всеки един момент те пазят от външния свят. Много по-лесно е да се възползваш от възможностите на място, а саянимите представляват за „Мосад“ една невероятна опора. Но те никога не биват поставяни в рискови ситуации, както и никога не ги посвещават в тайните.

Например, ако по време на операция се наложи катсата да се прикрие зад някоя професия, да речем, притежател на магазин за електроника, саянимът би могъл да му е от полза. Едно обаждане по телефона, и за нула време катсата е снабден с най-разнообразни системи: 50 видеоапаратури, 200 видеосистеми и т.н., изобщо всичко, необходимо за магазин, чието оборудване възлиза на по-малко от 3–4 милиона долара.

Тъй като основната дейност на „Мосад“ е в Европа, за предпочитане е бизнесадрес в Северна Америка. Така че има саяними, ангажирани с адресите, и саяними, следящи телефонните обаждания. Ако се наложи катсата да даде телефонния си номер или адреса, той може да използва този на саянима. И ако саянимът получи писмо или му се обадят, той знае как да процедира. Някои бизнес-саяними имат на разположение по 20 оператори, които пишат писма, отговарят на телефонните обаждания, изпращат факсове, т.е. всички те представляват още един фронт на „Мосад“. Има една шега, че 60% от работата на телефонните компании в Европа идва от „Мосад“.

Единствената слабост на системата, изглежда, е, че не се е погрижила да не бъде накърнена репутацията на евреите, ангажирани в тази дейност, ако всичко това някога се разкрие. Отговорът, който ще получите по този въпрос, е следният: „Какво чак толкова лошо може да се случи на тези евреи? Ще се върнат в Израел? Чудесно!“

Катсите в различните клонове на „Мосад“ отговарят за саянимите, като най-активните биват посещавани веднъж на два-три месеца, което за катсата обикновено означава между две и четири срещи лице в лице със саяними на ден, заедно с множество телефонни обаждания. Системата позволява на „Мосад“ да се ползва в работата си от този голям опорен апарат. Ето защо например, ако в някой клон на КГБ работят сто човека, то в подобна служба на „Мосад“ има едва 6–7.

Хората погрешно смятат за недостатък факта, че „Мосад“ няма клон в някои очевидни страни-мишени. САЩ например имат централа в Москва и руснаците от своя страна разполагат с централи в Ню Йорк и Вашингтон. Израел обаче няма централа в Дамаск. Те не разбират, че „Мосад“ счита целия свят извън Израел за мишена, включително и Европа и Съединените щати. Повечето арабски страни не произвеждат свое оръжие. Повечето нямат даже военни колежи. Ако трябва да вербуваш сирийски дипломат, не е нужно да го правиш в Дамаск, след като можеш да го свършиш и в Париж. Ако искаш данни за арабските ракети, можеш да ги получиш от Париж, Лондон или Щатите, където тези ракети се произвеждат. В самата Саудитска Арабия ще ти кажат много по-малко за тази страна, отколкото би могъл да научиш за нея в Америка. Какво има в Саудитска Арабия? „Аякс“? Та това са „Боинг“, а те са американски. По мое време в Саудитска Арабия сме вербували всичко на всичко едно аташе в японското посолство и толкова.

Ако ще се насочваш към по-висши офицери, трябва да ти ясно, че всички те се обучават в Англия или Щатите. Пилотите им тренират в Англия, Франция или Щатите, командосите им — в Италия и Франция. Би могъл да ги вербуваш там на място. Много по-лесно и безопасно е.

Рен С също водеше часовете и за т.нар. „бели агенти“, вербувани директно или индиректно, които може да знаят, а може и да не знаят, че работят за Израел. Обикновено те не са араби и притежават тънки технически умения. Тук, в Израел, сме предубедени, що се отнася до техническите познания на арабите. Има даже виц, където се разправя за един човек, който продавал арабските мозъци по 150 долара паунда, а еврейските по 2 долара. Когато го попитали защо арабските са толкова скъпи, той отговорил: „Защото са почти неупотребявани.“ В Израел това схващане е твърде разпространено.

С белите агенти рискът е много по-малък, отколкото с черните или с арабите. От друга страна, работещите в чужбина араби са защитени от техните служби и ако те хванат с някой от тях като твой агент, ще поискат да те убият. Докато най-лошото, което може да се случи на катса, заловен във Франция с бял агент, е да бъде депортиран. Разбира се, самият бял агент може да бъде обвинен в предателство. Правиш каквото можеш да го предпазиш, но въпреки това опасността си съществува, и то основно за него. Ако работиш с арабин, тогава опасността съществува еднакво и за двама ви.

Паралелно със занятията в класната стая продължаваха и упражненията навън в колите. Изучавахме т.нар. техника „Молтер“ — за използването на колата при проследяване или импровизирано преследване, когато предварителното обмисляне на нещата не е било възможно. Карахме из непознати райони без предварително изготвен маршрут, изпълнявахме редица команди и процедури — завои вляво, вдясно, маневри, спиране и т.н., като през цялото време трябваше да сме наясно дали някой ни следи или не. Често ни напомняха, че не сме „вързани“ за колите. Ако сметнехме, че не можем да отклоним преследвача, то тогава по-умно бе да паркираме някъде и да тръгнем пеша.

Друга една лекция от катсата Рабиц разглеждаше проблемите на централата в Израел или местния клон, който обхваща Сирия, Египет, Гърция и Турция. Неговите катси се наричат „летящи“, защото работеха извън Израел и вербуваха агенти, като прескачаха за ден-два до определените места, оперирайки с агентите и саянимите. В тези страни бе опасно да се работи, защото всички те подкрепяха ООП.

Израелската централа обикновено не оперираше посредством „катси“. През цялата лекция Рен С. не престана да се връща към този въпрос. По ирония на съдбата той по-късно бе избран за шеф точно на този отдел.

През почивката се състезавахме с 25 души от курса за общи служители — подготвящ чиновници, програмисти, секретари и др. Те получаваха само основни познания за организацията на административните работи, но за сметка на това винаги се държаха много по-сериозно от нас.

Често, за да ги държим настрана от така скъпата на всички ни тенис-маса, ние криехме топчетата и хилките, но на баскетболното игрище те наистина се сражаваха. Ние, кадетите, играехме баскетбол, за да победим, да смажем противника с всички средства. Например имахме си момче, което само чакаше под коша да реализира топките, които му подавахме, и така ние винаги печелехме. Другите често се караха по този повод, но така или иначе трябваше за известно време да се срещат с нас веднъж седмично, всеки вторник от 1 часа следобед.

Междувременно уроците следваха един след друг, тежки и напрегнати. След като изучихме триковете на вербуването, преминахме към някои указания по финансовите въпроси. Например, преди да се пристъпи към действие, трябва да се определи точно финансовото състояние на потенциалния агент. Не бива да се засипва с пари беднякът, тъй като това би могло моментално да предизвика подозрения.

Да предположим, че този агент се връща в страната-мишена и трябва да му се окаже финансова подкрепа. Например той е на двегодишен договор, според който „Мосад“ му дава по четири хиляди долара на месец. Ако този агент харчи по хиляда на месец, без това да промени с нещо стандарта му на живот, катсата ще открие за него банкова сметка и ще депозира в нея целогодишната му заплата. Така че агентът ще си получи дванадесетте хиляди и отделно ще има 36 000, депозирани в банката. За втората година, при двегодишна сделка, ще му бъде даден нов аванс от 12 000 и отделно ще му се прехвърлят други 36 000. Така че по този начин ти му осигуряваш не само ежедневното съществуване, но и бъдещето, като го обвързваш все повече със себе си. Ти защитаваш своите интереси.

Съществува и структура за допълнително плащане: за всяко писмо — определено възнаграждение, зависещо от качеството на информацията и статуса на агента. Плащанията варират средно между 100 и 1000 долара, но, да кажем, някой сирийски министър би могъл да получи между 10 000 и 20 000 долара.

На всеки от 30 — 35 катси, опериращи в даден момент, се падат поне двадесет агенти. Това прави около шестстотин и повече души, като всеки от тях получава средно по 3000 на месец плюс други 3000 долара извънредни (много от тях биха могли да изкарат значително повече), което прави близо 4 милиона долара на месец само за издръжка на агентите. В допълнение съществуват и разходи, свързани с вербуването, тайните квартири, провеждането на операции и безброй други, които допълват гореспоменатата цифра до стотици милиони месечно.

Обикновено катсата изразходва между двеста и триста долара на ден само за обеди и вечери, а общо около хиляда долара дневно. Което означава нови 30 — 35 хиляди долара на ден за покриването разходите на катсите. Естествено това не включва заплатата на отделния катса, която варира от 500 до 1500 долара месечно в зависимост от неговия чин.

Никой не е казал, че разузнаването излиза евтино.

Следващото ни занимание с Дов беше да се научим как да изградим „безопасен маршрут“. Това ще рече маршрут под чужда охрана. Узнахме за връзките с „Ярид“ (помагачите) от операционната безопасност и гледахме дълъг учебен филм по въпроса.

Групите на „Ярид“ се състоят от пет до седем човека. По онова време съществуваха всичко на всичко три такива групи. Когато тези групи бяха в Европа, се намираха под прякото ръководство на шефа на „Европейска безопасност“.

Главната цел на този урок бе да покаже каква подкрепа групата на „Ярид“ оказваше на катсите, а също така да обясни как да си осигурим безопасен маршрут, когато те не са подръка.9 След като научих това, пред мен се разкри цял нов свят. Обикновено ходех в кафенетата на Тел Авив и постепенно започна да ми прави впечатление всичката тая дейност, която преди ми беше убягвала — как полицията следеше хората. То си е съществувало през цялото време, но за необучения си остава незабелязано.

След това дойде ред на лекцията на Йехуда Гил, засягаща тънкостите на вербуването. Гил бе направо легендарен и Риф ни го представи като „учителя“.10 Той започна с това, че има три основни примамки при вербуването: пари, емоции (в тях влизат отмъщението или идеологията) и секс.

— Искам да запомните, че през цялото време трябва да се пипа обмислено и деликатно — каза Гил. — Тренирайте. Понякога ще ви се случи да срещнете човек от малцинствата в дадена страна, който е бил изигран лошо и иска да си отмъсти. Той би могъл да бъде вербуван. И когато му плащате с пари и той ги взима, вие знаете, че той е вербуван, а и той си го знае. Всеки разбира, че пари не се дават без нищо, и никой не очаква да му се плати, без да е направил нещо в замяна.

След това идва сексът. Полезно нещо, но в никакъв случай не може да се счита за начин на отплата, защото повечето хора, които вербуваме, са мъже. Има една поговорка, която казва: „Жените дават и забравят, мъжете взимат и забравят.“ Ето защо сексът не може да бъде отплата, но парите могат, защото хората никога не ги забравят.

След това Гил каза, че дори една работа да е доведена до успешен край, това не означава, че е извършена по правилния начин. Ако начинът е правилен, всичко е наред, но ако не е, може да последват и неприятности. Той разказа историята за един арабин, „отер“ („кука“), който трябвало да му уреди среща с човек, когото Гил искал да вербува. Гил чакал в кола, докато „отерът“ отишъл да доведе човека. Гил даже се подготвил да се представи като бизнесмен. И въпреки че арабинът бил работил дълго време за „Мосад“, след като довел човека при Гил и ги представил с имената Алберт и Ахмед, изтърсил:

— Ахмед, това е момчето от израелското разузнаване, за което ти говорих. Алберт, Ахмед иска да работи за теб срещу 2000 долара на месец. Готов е да направи каквото поискаш.

„Отерите“ — при всички случаи араби — са необходими, защото малко катси говорят арабски и винаги е по-лесно да използваш един арабин при запознанство с друг. „Отерът“, така да се каже, разтопява леда и веднага след това катсите откриват колко голяма полза има от тях.

В историята, която Гил ни разказа, директният подход се е оказал сполучлив. Ахмед бил вербуван, но очевидно е имало и по-подходящ начин за това. Гил ни учеше, че животът обикновено подсказва този начин, че нещата трябва да се развиват естествено. Например знае се, че човекът, който искаш да вербуваш, ще е в някое парижко бистро по определено време. Известно е също, че говори арабски. Гил сяда до него, а „отерът“ е в другия край на бара. Изведнъж „отерът“ забелязва Гил, поздравява го и двамата започват да си говорят на арабски. Не след дълго седящият помежду им човек се намесва. Те знаят с какво се занимава въпросният и насочват разговора към неговите интереси.

Гил може след това, уж между другото, да попита „отера“:

— Не си ли на среща?

В този случай „отерът“ отговаря така:

— Да, само че тя ще води и приятелката си, та не можем да го правим пред нея. Защо не дойдеш и ти?

Гил казва, че е зает, и в този момент другият твърде явно обявява, че е свободен, и тръгва по пътя на собственото си вербуване.

— Помислете върху тази уловка — продължи Гил. — Ако този разговор се водеше на иврит в някой парижки бар, вие също можехте да бъдете вербувани. В чужда страна хората винаги се стремят към тези, които говорят езика им.

Триковете при завързване на познанства трябва да се прилагат непринудено и с финес, сякаш са нещо съвсем естествено. По този начин човек дори и нищо да не постигне, поне не си изпуква патроните. Човекът, който трябва да бъде вербуван, не бива нито за миг да си помисли, че е взет на мушка. Нещо повече, преди още да си се доближил до него, ти трябва да си изчел всичките налични документи, досиета и т.н. Трябва да си открил всичко — какво харесва и какво не, какво му е разписанието както за конкретната вечер, така и изобщо. И най-малкият елемент на случайност трябва да бъде отстранен и едва тогава да се рискува.

Следващата важна лекция бе от Йецак Нафи, който донесе със себе си хиляди карти и диаграми, за да обясни нагледно подкрепата, която „Цомет“ (отделът за набиране на катси) получава. Помощта е огромна, като се започне със саянимите и се мине през колите и апартаментите, парите и т.н. Основната подкрепа е на базата на документите. Катсата може да твърди, че притежава компания за производство на бутилки или че е изпълнителен директор на някой чуждестранен клон на Ай Би Ем. Тя е подходяща, защото е голяма, а това дава възможност да укриваш с години своята легенда като изпълнителен директор. Ние даже имаме магазини, които използваме в екстремни ситуации, имаме офиси, обслужващ персонал — изградили сме цяла система, а Ай Би Ем даже и не подозират.

Но да започнеш бизнес, пък бил той и фалшив, не е така просто. Нужни са визитни картички, бланки, телефони, телекси и прочие. „Мосад“ разполага с хиляди компании, всички с точен адрес и регистрационен номер, готови във всеки момент да започнат работа. „Мосад“ отпуска на тези компании определени суми за изплащане на данъците и др.

В главното управление има пет помещения, във всяко от тях по осем реда полици с по 60 чекмеджета, където се съхранява цялата документация на фирмите и компаниите, подредени по азбучен ред. Те съдържат история на компанията, финансово състояние, регистрация, изобщо всичко, което се очаква да послужи на един катса.

След около шест месеца, в края на семестъра, имахме стъбрание — т.нар. „баблат“, съкращение от еврейското „Билбул Байтсин“, което означава „да говориш“, да говориш за всичко часове наред. Събранието продължи пет часа. Два дни преди това проведохме едно упражнение. Колегата ми Арик Ф. и аз трябваше да чакаме в едно кафене на улица „Хенриета Солд“ близо до „Кикер-Хамдина“. Попитах Арик дали е „чист“ и той каза, че никой не го е проследил. Тогава отбелязах:

— Окей, знам за себе си, че съм „чист“. Ти казваш, че също си чист, защо тогава оня ей там така се е вторачил в нас? Струва ми се, че е по-добре да се измитаме. Аз тръгвам.

Арик ми отговори, че не можем да тръгнем, трябвало да дойдат да ни вземат.

— Чудесно — казах. — Ако искаш да стоиш, стой си. Аз тръгвам.

Арик се опита да ме убеди, че правя грешка, но му отговорих, че ще го чакам при „Кикер Хамдина“.

Дадох му 30 минути. След като излязох, реших, че бих могъл да наблюдавам кафенето. Имах време, така че минах по заобиколен път и щом се уверих, че никой не ме следи, се върнах. Качих се на покрива на една съседна сграда, откъдето можех безпрепятствено да наблюдавам. Десет минути по-късно мъжът, когото чакахме, влезе в заведението, а след две минути пристигна полицията и заварди мястото. Видях как извлякоха двамата ми колеги навън и ги биха до посиняване. Вдигнах тревога. По-късно открих, че цялата работа е била нагласена. Просто още едно упражнение, провеждано от Академията на „Мосад“ съвместно с тайния отдел на телавивската полиция. Ние бяхме стръвта.

Арик, по това време 28-годишен, говореше английски и много наподобяваше Тери Уайт, отвлечения пратеник на англиканската църква. Преди да се включи в курса, Арик бе служил във военното разузнаване и беше най-големият лъжец на света. Ако кажеше „добро утро“, човек бе длъжен, преди да отговори, първо да погледне през прозореца. Арик не го биха така жестоко, защото не спираше да говори, без съмнение лъжеше, но все пак говореше. Той знаеше, че ако говориш, няма да те бият.

Колкото до другия, Яков, той непрекъснато повтаряше:

— Не разбирам какво искате.

Тогава едно яко ченге така го фрасна по главата, че той отхвръкна и се залепи за стената. Два дни не дойде на себе си, а отгоре на всичко лежа шест седмици в болница с фрактура на черепа. Когато излезе, му изплатиха заплатата за една година напред и той напусна курса.

Това, че ни биха, бе нещо като награда за полицаите в едно голямо състезание, което те се опитваха да спечелят и така да докажат, че са по-добри от нас. Бе много по-лошо, отколкото наистина да те хванат. Командирите и от двете страни казваха:

— Обзалагам се, че не можете да пречупите момчетата ми.

А после:

— Какви волности мога да си позволя? Оплакахме се на „баблата“, че не е имало смисъл така жестоко да ни бият. Отговориха, че когато ни хванат, не бивало да се предаваме, трябвало да говорим. Докато говорим, нямало да ни сторят нищо.

Всеки път, когато излизахме на упражнения, съществуваше опасност да ни спипат ченгетата. Това ни научи да бъдем предпазливи и да взимаме мерки.

По програма на следващия ден трябваше да слушаме лекцията на Марк Хеснер.11 Тя засягаше съвместните операции. Нещо като „Операция Бен Бейкър“, дело на „Мосад“ и френското разузнаване. Приятелите ми и аз решихме да се изявим и за целта отидохме вечерта преди лекцията в каса № 6 на втория етаж на Академията да се просвещаваме по въпроса.

Бе петък вечер, август 1984 година. Бяхме толкова погълнати, че забравихме да погледнем часовника. Когато накрая си тръгнахме и заключихме касата, наближаваше полунощ. Бяхме оставили колата си близо до столовата и тъкмо тръгнахме натам, когато чухме страхотна врява откъм басейна.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Майкъл. — Да идем да видам.

— Не, не, почакай — каза Хаим. — По-добре да се промъкнем незабелязано.

— А най-добре ще е — додадох аз — да се върнем обратно на втория етаж и оттам да видим какво всъщност става.

Шумът продължаваше, докато се изкачвахме към втория етаж на Академията. Настанихме се пред прозореца в малката баня, където ме държаха по време на първоначалния тест, преди да ме приемат в курса.

Никога няма да забравя това, което видях. Бяха около 25 човека в басейна и край него — всичките голи-голенички. Там бе и зам.-шефът на „Мосад“ — днес шеф на службата, също и Хеснер, и множество секретарки. Беше невероятно.

Някои от мъжете изобщо не представляваха приятна гледка, но повечето момичета бяха направо страхотни. Бих казал, че така изглеждаха много по-добре, отколкото в униформа.

Бяха едва 18-20-годишни, от военните на служба в офиса.

Някои групички се плацикаха във водата, други танцуваха край басейна, а имаше и такива, които, вкопчени един в друг, си спомняха доброто старо време, търкаляйки се по одеялата. Никога преди не бях виждал подобно нещо.

— Да направим списък кой е тук — предложих аз.

— Не, по-добре да намерим камера — каза Хаим.

— Аз изчезвам — прекъсна го Майкъл. — Ще ви чакам в офиса.

Йоси се съгласи с него и Хаим реши, че действително не е много разумно да се правят снимки.

Престояхме в банята 20 минути. Бяха все големи клечки. Разменяха си партньорите. Бях истински шокиран. Не това очаквах от тях, та те бяха нашите кумири, ние им подражавахме, а изведнъж ги сварваме да се търкалят около басейна… Странно, но Хаим и Майкъл съвсем не изглеждаха изненадани.

Изнизахме се на пръсти, отидохме до колата и я избутахме през портала. Не включихме двигателя, докато не се спуснахме по хълма.

По-късно се заинтересувахме по този въпрос и открихме, че подобни партита се провеждат непрекъснато. Басейнът беше най-безопасното място в Израел. Никой не можеше да стигне дотам, освен ако не бе от „Мосад“. Така че какво толкова? Някой кадет ще ги види. И какво от туй? Винаги могат да отрекат. На следващия ден ми бе някак странно да слушам Хеснер и да си водя записки, след като го бях видял предната нощ в такова положение. Спомням си, че му зададох въпрос. Налагаше се.

— Как е гърбът ви?

— Защо?

— Ходите, сякаш сте си разтегнали сухожилие.

Хаим ме погледна и ченето му увисна.

Лекцията на Хеснер, доста дълга и досадна, бе последвана от друга, засягаща военните структури на Сирия. Едвам се удържах да не заспя. Ако се намирахме на Голанските възвишения, всичко това би било действително интересно, но поднесено така, като суха теория, бе направо отчайващо. Губехме връзката между нещата, а те целяха точно това.

Следващата дисциплина в курса бе подсигуряване на срещите в базовите страни. През първата лекция ни прожектираха учебен филм, продукция на „Мосад“. Филмът не ни впечатли особено. През цялото време някакви хора висяха по ресторантите. Важно е да се избере подходящ ресторант и време за срещата. Естествено преди това трябва да се провери дали наоколо е „чисто“. Ако имаш среща с агент, оставяш го той да влезе пръв и да се настани, за да се увериш, че никой не е дошъл с него. Всичко в тази работа се определя от правила. Ако не ги спазваш, все едно си мъртъв. Ако чакаш агента си в ресторанта, ти си просто седяща мишена. Дори ако стане от масата, за да иде до тоалетната, е по-добре да се омиташ незабавно.

Подобно нещо се случило навремето в Белгия, когато катсата Цадок Офир имал среща с един арабски агент в ресторанта. След като поговорили няколко минути, арабинът станал и казал, че трябва да донесе нещо. Когато се върнал, Офир все още го чакал. Агентът извадил пистолет и направил Офир на решето. Той по чудо оцелял, а агентът бил убит по-късно в Ливан. Сега Офир разказва на всеки тази история, за да покаже колко опасен може да е и най-дребният пропуск.

Непрекъснато ни учеха как да се пазим. Повтаряха ни:

— Това е, като да се научите да карате велосипед: когато излезете оттук, не бива да мислите за него.

Вербуването прилича на търкалянето на скала по нанадолнище. Използвахме думата „ледардер“, което значи да седиш на върха на възвишение и да буташ надолу камъни. Ето така се вербува. Взимаш някого и постепенно го тласкаш да извърши нещо незаконно или неморално. После го буташ надолу. Но ако се е вкопчил здраво в земята, няма да ти бъде от полза. Не става за такава работа. Основната цел е да се използват хората, но за да успееш, трябва първо да ги оформиш по калъп. Ако пред теб стои някой, който не пие, не иска секс, не му трябват пари, няма политически проблеми и е напълно доволен от живота, никак не можеш да го вербуваш. Работата ни се опира на предателите. Всеки агент е предател, независимо до каква степен е наясно с това. Винаги търсим възможно най-лошите хора. Често казваме, че не сме ние тези, които ги превръщат в негодници. Това не ни е необходимо, защото си ги подбираме такива. Просто ги движим по нашите релси.

Е, някой да е казвал, че сме благотворителна организация?

5. „Стари пушки“

Най-сетне в началото на март 1984 година дойде време да напуснем класната стая.

В групата все още бяхме 13 и ни разделиха на три подгрупи, които бяха настанени в различни квартири в околностите на Тел Авив. Нашият апартамент бе в „Гиватаим“, а другите бяха съответно на улица „Дизенгоф“ и на булевард „Бен Гурион“ в северната част на града.

Всеки апартамент трябваше да бъде едновременно център и тайна квартира. Нашият бе мезонет на четвъртия етаж с два балкона към кухнята и всекидневната, две спални, баня и тоалетна. Бедно обзаведеният апартамент принадлежеше на катса, заминал в чужбина.

Шай Каули бе шеф на моята тайна квартира (център). „Старите пушки“, които бяха с мене, се казваха Цви Г., психологът, Арик Ф., Авигдор А., аверът ми и още един на име Ами, натегач полиглот, който при всичките си ужасни недостатъци бе и заклет непушач, и то сред хора, за които пушенето бе станало свещен ритуал.

Ами беше ерген от Хайфа и имаше физиономията на кинозвезда, но непрекъснато се страхуваше, че някой ще го бие и ще съсипе прекрасното му лице. Така и не разбрах как изобщо са го допуснали след основния тест.

Петимата пристигнахме в 9 часа сутринта с куфарите си и с по 300 долара в джобовете, доста крупна сума, като се вземе предвид, че по онова време такива като нас не получаваха повече от 500 долара на месец.

Не позволихме на Ами да участва в разговора ни, защото и без това едва го траехме. Обсъждахме какво ще правим, когато дойде полицията, как най-лесно се понася болката, само и само да изтормозим Ами още повече. И това ни носеше удоволствие — същински копелета.

Щом се почука на вратата, Ами подскочи, без да може да скрие тревогата си. Беше Каули, който ни носеше някакви пликове. Ами изврещя срещу него:

— Писна ми всичко това! Каули му каза да се върне в Академията и да се види с Аралех Шерф, директора.

По-късно Ами отиде в групата на улица „Дизенгоф“, но една нощ, когато полицията разбила вратата на апартамента, той се събудил и заявил:

— Е, стига ми толкова! — и просто си излязъл, за да не се върне никога вече.

Станахме дузина.

В пликовете на Каули намерихме нашите задачи. Аз трябваше да се свържа с човек на име Майк Харари, тогава това име нищо не ми говореше. Трябваше да събера и информация за някакъв, когото приятелите му наричали „Мики“ — бивш пилот доброволец от войната за независимост в края на 40-те.

Каули ни каза, че трябва да си помагаме един на друг при изпълнението на задачите си. Това включваше съставянето на план за действие и схема за подсигуряване на апартамента. Всеки получи някакви документи — отново бях „Симон“, — даде ни също формуляри за доклади.

Най-напред трябваше да намерим скривалище за документите си, после да измислим обяснение защо всички се намираме едновременно в апартамента в случай, че полицията ни арестува. Най-добрият начин бе да се измисли „верижна причина“. Щях да обясня, че съм от Холон и съм дошъл в Тел Авив, където съм срещнал Джек, собственика на апартамента, в някое кафене.

— Джек ми рече, че мога да се настаня, защото заминавал в чужбина за два месеца — казвам аз. — После се видях с Арик в един ресторант. Познаваме се с него още от армията в Хайфа, така че и той дойде с мен.

Авигдор пък е стар приятел на Арик с тяхна си версия и т.н. Поне звучеше убедително. Колкото за Каули, казахме му сам да си измисли прикритие.

Документите скрихме в масата във всекидневната, чийто дървен плот бе покрит със стъкло. Поставихме втори, „фалшив“ плот. Достатъчно бе само да вдигнеш стъклото и да махнеш плота — лесно достъпно, а същевременно малцина биха се сетили да търсят на такова място.

Измислихме също и тайно почукване на входната врата: два пъти, после веднъж, два пъти и пак веднъж — така другите щяха да знаят, че е един от „своите“. Всеки път, преди да се приберем в апартамента, щяхме да се обаждаме с кодирано съобщение. А ако вкъщи няма никой, тогава на балкона се окача жълта кърпа.

Бяхме в страхотно настроение. Сякаш ходехме по въздуха. Вършехме истинска работа, пък било то и само като тренировка.

Още на същия ден, преди Каули да си тръгне, бяхме изготвили плановете си как да се срещнем с нашите хора и да получим от тях нужната ни информация. Тъй като знаехме адресите им, първата стъпка бе да наблюдаваме. И така Авигдор отиде пред дома на Харари вместо мен, а аз се отправих към местоработата на човека на Арик, който бе собственик на компанията „Вукис Тойс“.

Всичко, което знаех за Харари, бе името и адресът му. Нямаше го в телефонния указател. Обаче в библиотеката открих Харари в каталога „Кой кой е в Израел“. Но пишеше малко за него, само че е президент на застрахователната компания „Мигдал“, една от най-големите в страната. Централата и се намираше близо до района „Хакирия“. Там са съсредоточени и повечето правителствени учреждения. В каталога бе отбелязано, че съпругата на Харари работи като библиотекарка в университета на Тел Авив.

Реших да подам документи за работа в компанията „Мигдал“. Изпратиха ме в техния отдел „Кадри“, където се наредих на опашката. На едно от бюрата работеше човек на моя възраст, към когото колегите му се обръщаха с „Яков“.

Приближих се по него и казах:

— Яков?

— Да. Кой сте вие? — попита той.

— Казвам се Симон. Помня те. Бяхме заедно в Тел Хашомер — това бе главната наборна военна база, през която минават всички израелци.

— Коя година беше там? — поинтересува се той. Вместо да му отговоря направо, рекох:

— От 203-ти съм. — Споменах началото на цялата серия набори, което обхваща известен период от време, а не конкретна година или месец.

— И аз съм от 203-ти — рече Яков.

— Военновъздушните?

— Не. Танковете.

— А, ти завърши като „понгос“ — засмях се аз. („Понгос“ е израз на иврит, който се свързва с думата фунгус, или лишей, и често се използва за танкистите, защото в танка е тъмно, а често и влажно.)

Обясних, че познавам бегло Харари, и попитах Яков дали имат някакви свободни работни места.

— Ъ, да, в момента търсят търговски агенти — каза ми Яков.

— А Харари още ли е президент?

— Не, не — отвърна той и спомена някакво друго име.

— О! Знаеш ли с какво се занимава сега?

— Дипломат е — рече Яков. — Но също има солидно представителство за внос-износ в „Кър“.

Това вече ми прозвуча познато, защото Авигдор ми бе казал, че пред дома на Харари бил паркиран Мерцедес с бял дипломатически номер. Тогава това ми се стори странно. Много е подозрително за човек с израелско име да контактува с чужди дипломати. Всички чужди дипломати в Израел се смятат за шпиони. Ето защо, ако някой израелски войник пътува на автостоп, няма право да спира коли с дипломатически номера, в противен случай отива директно пред военния съд. Но когато Авигдор видя мерцедеса пред къщата му, не разбрахме, че това е неговата кола. Решихме, че е на някой външен посетител.

Яков и аз побъбрихме още малко, докато една жена ми каза, че е дошъл моят ред за интервю. За да не събудя никакви подозрения, отидох на интервюто и нарочно го издъних.

Вече знаех къде работи съпругата на Харари — в университета на Тел Авив — и че самият той е дипломат. Но къде? И за кого? Разбира се, можех и да проследя колата му, но ако Харари бе дипломат, той притежаваше някаква разузнавателна подготовка, не исках да се проваля още в първия си случай.

На втория ден казах на Каули, че смятам да действам отделно за всяка задача. Първо ще се свържа с Харари и чак тогава ще се опитам да открия кой е Мики.

Всеки път, когато излизахме от апартамента, можеше да ни проследят. Ако това се случеше, трябваше да предупредим останалите, че тайната квартира вече е разкрита. Разбира се, всеки знаеше с какво се занимават другите, защото рапортите ни отиваха при Шай Каули.

По това време вече правех и насън АПАМ. На четвъртия ден, когато отивах към сградата на „Кър“, забелязах, че някой тръгна след мен, щом навлязох в „Хакирия“. Обиколният маршрут, по който най-често пътувах, бе да хвана автобуса от „Гиватаим“ до „Дера Пета Тиква“ и да сляза на пресечката на улица „Каплан“, която излиза направо в „Хакирия“.

Щом слязох от автобуса, направих една широка обиколка, бях сторил същото и преди да се кача от „Гиватаим“. Огледах се и не видях нищо вдясно, но на паркинга от другата страна стояха някакви хора в лека кола.

Имаше нещо нередно около тях и веднага реших здравата да ги изпотя.

Тръгнах на юг по „Дера Пета Тиква“ — широка магистрала с по три ленти във всяка посока. Колата зад мен трябваше да ме изпревари или щяха да ме изгубят от поглед.

Стигнах до моста над „Пета Тиква“, който води до сградата на „Калка“. Беше към 11:45 часа и движението бе особено натоварено. Щом стъпих на моста, погледнах надолу и видях, че шофьорът на колата ме наблюдава, мислейки, че не го забелязвам. Зад мен имаше друг човек, но нямаше как да се приближи, без да го видя. От другата страна на моста имаше още един, готов да тръгне след мен в случай, че поема на север. Трети чакаше да се отправя на юг. От моста можех спокойно да ги наблюдавам.

Под моста имаше място, където колите можеха да направят обратен завой. Вместо да мина под моста, аз се плеснах по челото, като че бях забравил нещо, обърнах се и тръгнах обратно към „Каплан“, без да бързам, за да могат по-лесно да ме настигнат. Едва не се захилих, когато чух зад себе си трясъка на сблъскващи се автомобили. Моите хора се опитваха да направят обратен завой в натовареното движение под моста.

По „Каплан“ можеха да ме следят само в колона. Стигнах до половината на улицата, военната поща пред „Викторова врата“ — кръстена е на мое име по времето, когато бях най-младият офицер от израелската армия. После пресякох и от отсрещния павилион си взех „Газоз“, газирана вода с есенции.

Както стоях там, видях, че колата бавно се приближава. Тогава открих, че шофьорът е Дов Л. Довърших си закуската и се насочих право към колата — стояха на светофара и нямаше къде да мръднат. Почуках по покрива и се отдалечих. Зад мен Дов натисна няколко пъти клаксона, би-бип, сякаш казваше:

— Добре. Един на нула. Хвана ме.

Чувствах се на седмото небе от щастие. Толкова ми бе весело. По-късно Дов ми каза, че никой не му бил скроявал такъв номер и бил ужасно смутен.

Щом се уверих, че никой не ме следи, взех такси до друга част на Тел Авив, където отново направих голяма обиколка, за да съм сигурен, че не е било просто номер за отвличане на вниманието ми. После се върнах в „Кър“ и казах на гишето за информация, че имам уговорена среща с Майк Харари. Насочиха ме към четвъртия етаж, където открих табелка с надпис „Превоз, внос-износ“.

Реших да отида на мястото през обедната почивка, защото в Израел шефовете рядко работят по обяд. На този етап исках само да говоря с някоя секретарка и да взема телефонния му номер плюс малко информация. Надявах се да не попадна на самия Харари.

За щастие заварих там само секретарката. Тя ми каза, че фирмата работи главно със свои продукти, най-често от Южна Америка, но понякога взима и „стопаджии“, т.е. допълнителни товари за попълването на някоя пратка.

Обясних й, че съм научил от застрахователната компания, че Харари работи тук.

— Не, не — рече тя. — Той е съдружник, но не работи тук. Посланик е на Панама.

— Извинете ме — казах аз (лош отговор, но ме бяха хванали неподготвен), — мислех, че е израелец.

— Да — отвърна тя. — Но също така е и почетен посланик на Панама.

Тръгнах си и се прибрах вкъщи по заобиколен път, после написах подробен рапорт за всичко, станало през деня.

Когато Каули разбра какво съм направил до момента, ме попита как смятам да осъществя контакта.

— Отивам в панамското посолство.

— Защо? — поинтересува се той.

Вече бях измислил план. „Перленият архипелаг Панама“ развиваше процъфтяваща търговия с обработени бисери. В Израел Червено море е много подходящо за отглеждането на бисерни миди. Тихо е, има добро съдържание на сол, а преди Персийския залив често се срещат бисерни миди. Всичко това, а в частност и процеса по отглеждането на бисерни миди бях научил в библиотеката. Щях да ида в посолството като съдружник на богат американски бизнесмен, който иска да създаде ферма за бисерни миди в Ейлат. Предвид високото качество на панамските перли искахме да закупим от тях цял контейнер с бисерни миди и да ги отглеждаме в Израел. В плана се споменаваше, че акционерите в тази сделка са изключително богати и имат сериозни намерения. Не търсят бърза печалба, защото знаят, че няма никаква възвращаемост на вложените средства поне в първите три години. Каули го одобри.

Сега трябваше да си уредя среща с Харари, а не с официалния посланик на Панама. Щом им позвъних, се представих като Симон Лахав. Казах, че имам предложение за инвестиции в Панама. Секретарят каза, че трябва да говоря с аташето на посолството, но аз отвърнах:

— Не, бих искал да се видя с някого с опит в бизнеса.

— Може би трябва да се срещнете с г-н Харари. Уговорихме се за следващия ден.

Обясних, че могат да се свържат с мен в хотел „Шератон“. Бях регистриран там от „Мосад“, а също и в разни други хотели: катсите често се регистрират на различни места за по-голяма сигурност при получаването на съобщения.

Привечер получих бележка, където се казваше, че Харари ще се срещне с мен в 6 часа следобед на другия ден. Това ми се видя странно, защото всички учреждения затварят в пет.

Панамското посолство се намира точно на брега, южно от летището „Сид Дов“, над приземния етаж в една жилищна кооперация. Пристигнах облечен в изискан костюм и готов за всякакъв бизнес. Бях поискал фалшив паспорт, защото не се представях за израелец, а за бизнесмен от Канада, провинция Британска Колумбия. Вече разговарях с кмета на Ейлат, Рафи Хочман, с когото се познавах лично още от времето, когато живях в Ейлат за една година. Бяхме съученици в гимназията. Естествено не се представих на Хочман с истинското си име, но обсъдих предложението с него в случай, че Харари го приемеше.

За съжаление Каули не ми набави необходимия паспорт, така че се принудих да действам без него. Реших, че дори Харари да пита, ще му кажа, че съм роден в Канада и нямам навика да нося паспорта със себе си, затова съм го оставил в хотела.

Когато пристигнах в посолството, разбрах, че там няма никой друг освен Харари. Влязохме в разкошно обзаведения му кабинет и той седна зад масивното бюро, за да изслуша плана ми.

Първият му въпрос бе:

— Със собствени финансови източници ли действате, или зад вас стоят някакви банки?

Обясних, че капиталовложението се смята за рисковано и поради това работим с наши пари. Харари се усмихна. Тъкмо щях да се впусна в подробности около бисерните миди, но той ме прекъсна:

— Каква сума имате предвид?

— Колкото е необходимо, но не повече от 15 милиона щатски долара. Но това е в краен случай. Смятаме, че инвестициите през първите три години няма да надхвърлят 3,5 милиона.

— Защо тогава таванът е толкова висок? — попита Харари.

— Защото потенциалната печалба също е висока, а съдружникът ми е склонен да рискува.

Сега вече наистина трябваше да премина към техническите страни на плана си, да намеся името на кмета на Ейлат и всичко останало. Но Харари ме отряза насред думата, наведе се през бюрото и рече:

— За споменатата цена в Панама можете да се сдобиете почти с всичко.

Това вече ме постави пред значителен проблем. Бях дошъл да говоря с него, да го изпързалям по склона, докато не цопне в калта и с двата крака. Играех ролята на чистия, но още преди да успея да си отворя устата, той вече ме буташе надолу. Бях в посолството и говорех с почетния посланик. Той не бе чувал за мен, а вече намекваше за подкупи. И така, принудих се да му отвърна:

— Какво имате предвид?

— Панама е смешна страна — каза Харари. — Не прилича много на държава. По-скоро напомня на магазин. Познавам нужните хора, или казано по друг начин, приятел съм на магазинера. В Панама едната ръка мие другата. Днес вие искате облекчения за търговията ви с перли. Утре може би ние ще поискаме нещо от вас. Това е търговски договор, само че ние бихме желали да го направим дългосрочен.

Харари замълча и след малко добави:

— Но преди да продължим, бих искал да погледна документите ви за самоличност.

— Какви документи по-точно?

— Ами канадския ви паспорт.

— Обикновено не го нося със себе си.

— В Израел човек не бива да се разделя с документите си. Когато си го вземете, пак се обадете и ще продължим разговора си — каза той. — Сега, както знаете, посолството е затворено.

После стана и ме изпрати до вратата, без да каже нищо повече.

Издъних се, когато Харари ми поиска паспорта. Поколебах се, почти заекнах. Вероятно това му направи впечатление и той застана нащрек. Внезапно взе да изглежда ужасно заплашителен.

Прибрах се в апартамента по обичайния си заобиколен път и към десет бях готов с рапорта си. Тогава се появи и Каули, явно, за да го прочете.

Каули си тръгна и не след дълго пристигна полицията. Разбиха вратата на апартамента заедно с рамката. Всички ни откараха в полицейския участък в „Рамат Ган“ и ни сложиха в отделни килии за разпит. Целта на маскарада бе за пореден път да ни се подчертае, че при работата в центъра най-големият ни враг могат да се окажат местните власти. Например, ако забележиш, че те следят, в рапорта си трябва да напишеш кои според теб те наблюдават — местните власти или друг.

Пуснаха ни посред нощ, но когато се прибрахме, вратата на апартамента вече бе оправена. Десетина минути по-късно телефонът иззвъня. Беше Аралех Шерф, директорът на Академията.

— Виктор? — попита той. — Зарязвай всичко. Искам те тук. Веднага!

Взех такси до „Кънтри-клуба“, а оттам стигнах до Академията пеш. Нещо не бе наред, чувствах го. Може би бяха открили, че производителят на играчки също е бивш служител на „Мосад“, какъвто бе случаят и с човека на Авигдор, собственик на фабрика за спиртни напитки.

Шефът пристъпи направо към въпроса:

— Няма да те мотая. Майк Харари беше шеф на „Месада“. Единственият му провал бе в Лилехамер, когато ръководеше операцията.

Шай Каули много се гордееше с тебе. Той ми даде твоя отчет, но от него излиза, че Харари не е свестен. Описваш го като мошеник. Така че снощи му позвъних и го попитах за мнението му. Прочетох му доклада. Той заяви, че всичко е пълна измислица.

След това Шерф ми преразказа версията на Харари.

Според него съм пристигнал, чакал съм го 20 минути и съм говорел с лошо английско произношение. Взел ме за някакъв навлек и ме изритал навън. Не знаел нищо за никакви перли и ме обвинил, че съм си измислил цялата история.

— Харари ми беше шеф — рече Шерф. — На теб ли да вярвам, някакъв си новобранец, или на него?

Почувствах, че кръвта ми се качва в главата. Бях почнал да се ядосвам.

Наистина лошо помнех имена, но докладите ми бяха изрядни във всяко едно отношение. Преди разговора си с Харари бях включил касетофончето, скрито в дипломатическото ми куфарче, и сега подадох касетата на Шерф.

— Тук е записан целият разговор. А ти ще прецениш на кого ще вярваш. Рапортът ми бе написан дума по дума от касетата.

Шерф взе касетата и излезе от кабинета. Върна се след 15 минути.

— Искаш ли да те закарат обратно в апартамента? — попита той. — Явно е станало недоразумение. Ето, в тези пликове са парите за групата ти.

— Мога ли да си прибера касетата? — попитах аз. — Там са записани и части от една друга операция.

— Каква касета? — учуди се Шерф. — Виж сега. Знам, че си прекарал тежка нощ в полицейския участък. Съжалявам, че трябваше да те разкарвам чак дотук само за да отнесеш парите на колегите си. Но понякога стават такива работи.

В един по-късен разговор Каули ми каза, че страшно се зарадвал, задето съм направил запис.

— Иначе — рече той — щяха да ти разкатаят фамилията, а вероятно и да те изхвърлят от курса.

Никога вече не видях онази касета, но добре си научих урока. Това омърси прекрасната представа, която имах за „Мосад“. Ето го значи големия герой. Много бях чувал за подвизите на Харари, но само под кодовото му име „Кобра“. Вече знаех какво всъщност представлява той.

Когато Съединените щати нахлуха в управляваната от генерал Мануел Нориега Панама малко след полунощ на 20 декември 1989 година, в първите комюникета се спомена, че и Харари е бил заловен. В новините го описваха като „човекът в сянка, бивш служител на «Мосад», който по-късно станал един от най-влиятелните съветници на Нориега“. Говорителят на новото проамериканско правителство в Панама изрази задоволството си от задържането му с думите:

— Харари бе вторият по важност човек в Панама след Нориега.

Обаче радостта беше преждевременна. Хванаха Нориега, но Харари изчезна и малко по-късно отново се появи, този път в Израел, където е и до ден днешен.

Оставаше ми да изпълня втората си задача — събирането на информация за бившия пилот „Мики“. Баща ми Сид Остен (по-късно се поевропейчил като Островски), който живее в момента в Омаха, Небраска, също е бил доброволец в израелските военновъздушни сили, така че знаех за дръзките им нападения и героизъм по време на Войната за независимост. Преди това повечето от тях са били пилоти във военновъздушните сили на САЩ, Великобритания или Канада през Втората световна война, след която са се сражавали доброволно за Израел.

Много от тях са били разпределени към летището „Сид Дов“, където баща ми навремето е бил командир на базата. Доста имена изрових от архивите, но там не фигурираше никакъв „Мики“.

Тогава поисках от шефа на сигурността Муса М. да ме регистрира в „Хилтън“. После си набавих картон и стативи и накарах офицера за свръзка с ВВС да ме представи за канадски кинорежисьор, дошъл да снима документален филм за доброволците, помогнали за възстановяването на държавата Израел. Казах, че ще остана в „Хилтън“ два дни и бих искал да се видя с колкото е възможно повече ветерани.

Само един месец преди това на ветераните от ВВС бяха раздали ордени, така че адресите им бяха скорошни. Свръзката потвърди, че се е свързал с 23-ма от тях и 15 обещали да дойдат в „Хилтън“. Ако ми трябвало още нещо, да се обадя пак.

От картона направих табели с крещящи надписи „Ослепителни небеса: историята на Войната за независимост“. По-горе добавих: „Канадски документални филми“.

В петък, десет часа, Авигдор и аз влязохме в „Хилтън“ с табелите. Аз бях с официален костюм. Авигдор постави пред главния вход една от табелите, на която пишеше в коя стая ще се проведе срещата, и още една във фоайето. Никой от хотела не ни попита какво правим.

Близо пет часа разговарях с хората, на масата бе поставен касетофон. Един от тях, без да се усеща, дори ми разправяше разни случки с баща ми.

По едно време, докато два или три разговора вървяха успоредно, реших да се намеся:

— Мики? Кой е Мики? — въпреки че никой не бе споменавал името.

— О, това е Джейк Коен — рече един от мъжете. — Той беше лекар в Южна Африка.

После поприказваха известно време за „Мики“, който сега прекарвал половината година в Израел, а другата половина в Съединените щати. Малко след това благодарих на хората и им казах, че трябва да тръгвам.

Никому не дадох визитна картичка. Не се ангажирах с никакви обещания. Записах имената на всички, а те до един ме поканиха на обяд. Все едно бях сложил медуза в калъп, можех да направя с нея каквото си поискам. Но не се увлякох. После се върнах в апартамента, написах си отчета и казах на Каули:

— Ако в тази касета има нещо, което не искаш да пиша, по-добре ми кажи още сега.

Той се засмя.

Когато приключвахме и с тази част от курса през март 1984 година, Арлех Шерф ни позволи да присъстваме на шоуто на известния израелски продуцент Амос Етингер в „Концертния център“ на Тел Авив на годишното събиране на „Мосад“, което щеше да се проведе след по-малко от 48 часа. Тамар Авидар, съпругата на Етингер, е известна журналистка, която по едно време бе и културно аташе към израелското посолство във Вашингтон.

Събитието беше един от редките случаи, когато „Мосад“ прави нещо публично, макар че всички външни хора, които щяха да присъстват, бяха по-скоро продължение на странното „семейство“ — политици, хора от военното разузнаване, ветерани и неколцина редактори на вестници.

Бяхме изтощени. Все още имахме да предаваме отчети на Каули, а и не бяхме мигнали предната нощ, защото трябваше да репетираме за голямото шоу. Йоси ни предложи да идем в къщата му, за да дремнем за час-два, защото и бездруго трябваше да останем заедно. Но после Йоси се сети, че бил обещал на някаква дама да я посети, така че не успя изобщо да мигне.

Казах му:

— Но ти си се оженил съвсем наскоро. Ще имате дете. Защо се ожени? Та ти непрекъснато хойкаш. Като риба във вода си. Поне една твоя част винаги плува.

Той обясни, че роднините на жена му държали магазин на площад „Кикер Хамдина“ (нещо, подобно на баровското Пето авеню в Ню Йорк), така че парите не били проблем. Също така бил и ортодоксален евреин и родителите му очаквали внук.

— Това отговаря ли на въпроса ти? — попита ме Йоси.

— Донякъде — отвърнах. — Не обичаш ли жена си?

— Поне два пъти седмично — каза той.

Единственият, който си съперничеше с Йоси по сексуална разюзданост, бе Хаим. Но Йоси поне бе умен за разлика от него. Онзи бе истинско чудо. Така и не разбрах как в „Мосад“ е бил допуснат толкова глупав човек като Хаим. Той бе събрал цяла банда улични хубавици, но само толкова. Единственото, което искаше, бе да засенчи Йоси. Дори и Джими Дуранте би спечелил конкурс по красота, ако се състезаваше с Хаим. Носът му беше несравним. Само че в онази работа гонеше само количеството, но не и качеството.

Много хора се сащисват, когато разберат, че работиш за „Мосад“. Това показва, че разполагаш с голяма власт. Моите колеги винаги си доставяха удоволствията, впечатлявайки жените с връзката си с „Мосад“. Това бе опасно и нарушаваше всички правила. Но те рискуваха и винаги се хвалеха с новите си придобивки.

Хаим бе женен й често идваше на гости у нас със съпругата си. Веднъж тя каза на жена ми Бела, че не се тревожи за Хаим, защото бил „най-верният съпруг в целия свят“. Много се изненадах, когато го чух.

За мен най-страшният случай на Йоси бе свързан с „тихата стая“ на четиринадесетия етаж в главната квартира в Тел Авив, откъдето се телефонираше на агентите. Системата бе снабдена с байпас, който позволяваше на катсата да разговаря с агента си, да речем в Ливан, но ако някой проследеше сигнала, щеше да реши, че повикването е от Лондон, Париж или някоя друга европейска столица.

Когато стаята е заета, отвън свети червена лампа — особено подходяща за случая — и никой не влиза. Йоси заведе в стаята някаква секретарка, сериозно нарушение на правилника, и успя да я свали, докато разговаряше с агента си в Ливан. За да докаже, че наистина го е направил, каза на Хаим, че ще остави бикините на жената под един от мониторите в стаята. По-късно Хаим отиде там и наистина ги откри. Взе ги и отиде при жената да я пита дали са нейни. Тя се смути и отрече, но Хаим ги подхвърли на бюрото й и си тръгна с думите:

— Ее, хайде да не се лъжем сега.

Всички знаеха за този случай. Моята праволинейност ми попречи да създам много връзки. Останалите се чувстваха по-сплотени, знаейки общите си тайни. Но мен това ме разочарова. Мислех, че съм попаднал в израелския Олимп, а всъщност се оказах в Содом и Гомор. Цялата работа бе пропита с това. Сексът обвързваше всички, беше цяла система от услуги. Аз съм ти длъжник и ти си ми длъжник. Помогни ми, и аз ще ти помогна. Така катсите растяха в службата и си проправяха пътя към върха.

Повечето от секретарките бяха много хубави. По този критерий ги подбираха, но прекаляваха, това пречеше на работата. Все пак никой не задиряше собствената си секретарка. Това само усложняваше нещата. Понякога шпионите отсъстваха по две, три или дори четири години от домовете си. Катсите, които отговаряха за тях в „Месада“, ги свързваха със семействата им. Всяка седмица те се виждаха със съпругите им, за да им носят новини, но скоро разговорите преминаваха в по-интимни закачки и накрая те спяха с тях.

Наистина в ръцете на този човек ти поверяваш живота си, но не можеш да му повериш и жена си. Ти си в някоя арабска страна, а в същото време той я сваля. Толкова бе разпространено, че ако поискаш да работиш в „Месада“, първото, което ще те питат, е:

— Защо, да не са ти сложили рога?

Това, което представихме на сцената, се казваше „Сенките“ и бе шпионска пиеса, изиграна зад три полупрозрачни екрана, за да се виждат само силуетите ни. Тъй като щяхме да ставаме катси, не трябваше да се показваме пред публика.

Пиесата започна с кючек и подходяща турска музика, а зад екраните минаваше човек с дипломатическо куфарче. Това бе една кулоарна шега. Казват, че можеш да разпознаеш катсата по три неща: дипломатическото куфарче, „Севън Стар“ (подвързания с кожа дневник) и часовника „Сейко“.

Във второто действие бе показано вербуване. После се отваряха разни дипломатически пратки и сцената внезапно се превърна в лондонски апартамент — в едната стая някакъв мъж говореше, а в другата (или по-точно на другия екран) седеше човек със слушалки и следеше разговора.

После имаше лондонско тържество и разни араби със странни прически, които пиеха и ставаха все по-весели. На другия екран един катса се срещаше с араби на улицата. Размениха си куфарчета. Накрая цялата трупа се събра зад екраните, стиснаха си ръце и изпяха еврейската песен „Чакам утрешния ден“, музикален еквивалент на старото пожелание „Догодина в Йерусалим!“, с което са се поздравявали евреите преди възстановяването на Израел.

Два дни след това направихме парти със скара в откритата градина във вътрешния двор на Академията точно до залата за тенис по случай завършването. Там бяха жените ни, инструкторите, всички, които бяха взимали пряко участие.

Продължавахме!

Беше март 1984 и направихме първата крачка.