Мосад (По пътя на измамата)

17. Бейрут

Израел бе виждал и по-добри времена. В средата на септември 1982 година новините за клането се пръснаха из целия свят, по вестници, списания и телевизията. От снимките личеше, че навсякъде има трупове. Жени, мъже, деца. Дори и коне. Някои от жертвите бяха простреляни от упор в главата, други бяха с прерязани глави или дори кастрирани; младите мъже бяха разстрелвани групово по десет-двадесет човека наведнъж… Почти всичките 800 палестинци, убити в лагерите „Сабра“ и „Шатила“, бяха невъоръжени, невинни граждани, жертва на гибелното отмъщение на ливанската християнска фаланга.

Реакцията срещу Израел бе всеобща. В Италия например докерите отказваха да товарят израелски кораби. Великобритания официално осъди Израел, а Египет изтегли посланика си. И в самия Израел имаше масови демонстрации.

Още от основаването на страната много израелци мечтаеха да живеят в сговор с арабските държави — да станат една общност с тях, така че хората да пресичат границите свободно и да се поздравяват като приятели. За жалост идеята за отворена граница, каквато е тази между САЩ и Канада, все още е напълно чужда за мнозинството в Израел.

В края на 70-те Адмони бе шеф на отдел „Свръзки“ към „Мосад“ и сполучи да създаде стабилен контакт с ливанския християнин фалангист Башир Джемайел посредством връзките си с ЦРУ и европейските служби. Джемайел бе толкова брутален, колкото и влиятелен и убеди „Мосад“, че Ливан се нуждае от помощта им. Башир бе близък приятел със Салама, Червения принц, но „Мосад“ на свой ред убеди израелското правителство, че ливанецът е искрен. С години поддържаха тази заблуда у правителството, като внимателно подбираха кои разузнавателни данни да им предоставят.

По онова време Джамайел работеше също така и за ЦРУ, но „Мосад“ бе склонен да си затвори очите, тъй като той бе „високопоставен приятел“ от арабска страна, независимо че служеше и другиму. А освен това Израел никога не се бе страхувал от Ливан. Често се шегуваха, че ако двете страни влязат във война, ще е достатъчен само военният оркестър на Израел, за да разгроми ливанците.

Във всеки случай ливанците бяха твърде заети помежду си, за да се бият и с някой друг. Разните мюсюлмански и християнски милиции се бореха за надмощие, както правят и сега, а Джемайел, който бе обсаден, се обърна за помощ към Израел. „Мосад“ видя в това прекрасна възможност да се отърве от враг № 1 за Израел: ООП. „Мосад“ не прекъсна връзката си с Ливан през целия период, дори след като Израел бе разбрал обратната страна на намесата си, защото Адмони започна всичко и го смяташе за свое върховно постижение.

В много отношения днес Ливан напомня на Чикаго и Ню Йорк от 20-те и 30-те години, с разните му банди и мафиотски фамилии, които открито се бият за надмощие. Насилието и показността станаха норма на поведение, а правителството сякаш не можеше или не желаеше да се намесва.

Ливан също има своите фамилии, които разполагат с лична армия или милиция, верни на „дона“. Но религиозните и фамилните пристрастия винаги са оставали на заден план в сравнение с властта и парите от търговията с наркотици и многобройните мафиотски дейности, които наливат вода в мелницата на ливанската корупция и поддържат анархията.

Там са и друзите, четвъртата по сила от дузината ливански секти, които са се отделили от мюсюлманите исмаиляни. Те имат около 250 000 привърженици в Ливан (260 000 в Сирия, която ги толерира, и 40 000 в Израел). Водач им е Уалид Джумблат.

Управленската система се основава на последния референдум от 1932 година, когато християните все още са представлявали мнозинство в страната. Затова според конституцията президентът трябва да е християнин, въпреки че мюсюлманите са около 60% от 3,5-милионното население. 40% от мюсюлманите са шиити, а водачът им е Набих Бери. Друга немаловажна група всред враждуващите сили от началото на 80-те бяха сунитите на Рашид Караме.

Християнските сили са разделени на две основни фамилии, тази на Джемайел и на Франджие. Пиер Джемайел основа партията на фалангистите31, а по едно време Сюлейман Франджие бе президент. Башир Джемайел плетеше интригите си, за да стане президент и отстрани главния си съперник, Тони Франджие, в нападението срещу лятната вила на фамилията в Ехден през юни 1978.

Неговите фалангистки войници убиха Тони, жена му и двегодишната им дъщеря заедно с телохранителите им. Джемайел бе йезуит и негодник, но по-късно стана „приятел“ на Израел благодарение на „Мосад“. Той нарече нападението „обществен протест срещу феодализма“ и отрече да е взимал участие в него. През февруари 1980 загинаха 18-месечната дъщеричка на Джемайел и тримата й телохранители след бомбена експлозия. През юли 1980 войските на Джемайел буквално унищожиха християнската милиция на националната освободителна партия на бившия президент Камил Шамун.

Джемайел управляваше от 300-годишното имение на фамилията в Бикфая в планините североизточно от Бейрут. Фамилията бе спечелила милиони още от времето, когато бяха сключили договор за строеж на път през планинската местност. В дългосрочния договор също така се предвиждаше и налагането на пътни такси за поддръжка и ремонтни работи по шосето. Фамилията грижливо скъта парите, получени от строежа на пътя и последвалите такси. Единственият проблем бе, че те така и не построиха това шосе. Но таксите все пак трябваше да се събират, защото иначе някой можеше да мине на проверка и да разбере, че такъв път не съществува.

Във всеки случай Джемайел бе едва на 35, когато парламентът го избра за президент с шестгодишен мандат през 1982. Той не можа да се порадва дълго на поста си, но по онова време бе единственият кандидат за него. Обаче на специалната сесия, насрочена за неговото избиране, се появиха само 56 депутати, т.е. шестима не достигаха за кворум. Тогава милиционерите на Джемайел на бърза ръка довлякоха още шест неохотни парламентаристи и той стана президент с 57 гласа „за“ и петима въздържали се. Бегин му изпрати поздравителна телеграма, която започваше със: „Скъпи ми приятелю“.

Освен тези на управляващите фамилии по онова време в Ливан се скитаха голям брой необвързани банди, оглавявани от разни колоритни, но брутални фигури, като Електрона, Тостера, Каубоя, Огнената топка и Краля. Електрона се бе сдобил с прякора си, след като сирийците го бяха простреляли през гърлото. Изпратиха го за лечение в Израел, където му поставиха електронни гласни струни.

Колкото до Тостера, той имаше навика да изпича с високо напрежение онези, които не му се нравеха. Огнената топка отговаряше напълно на името си. Беше пироманиак и любимата му гледка бяха горящите сгради. Каубоя сякаш бе изваден от някой уестърн, носеше широкопола шапка и два кобура на кръста. А Краля, ако щете вярвайте, се мислеше за Елвис Пресли. Имаше същата прическа, опитваше се да говори английски с акцента на Елвис и често пееше серенади от репертоара му.

Членовете на бандите са разкарваха с мерцедеси и BMV-та, носеха разкошни копринени костюми, изписани от Париж. Хранеха се царски. Дори и след шестмесечна обсада те закусваха сутрин със стриди. Всъщност в най-тежките дни на обсадата през 1982 един собственик на ресторант в Бейрут искаше да закупи стара германска подводница, но не за да участва във военните действия, а за да снабдява ресторанта си с прясна храна и вино от Европа.

Освен обичайните си криминални занимания бандите често работеха за някоя от големите фамилии, като примерно поставяха патрули по пътищата. В онези дни президентът трябваше да мине през два такива патрула и да плати двойна такса, за да се добере до сградата на правителството.

Хората в Бейрут могат да живеят доста сносно, но не е ясно колко дълго. Никъде по света човешкият живот не е толкова обезценен, както там, и това обяснява донякъде защо членовете на бандите и фамилиите грабят с пълни шепи от светските удоволствия. Близо 200 000 души прекарват дните си по този начин, а останалите милион и нещо ливанци във и около Бейрут едва свързват двата края.

През 1978 година невинният „младенец“ Башир Джемайел поиска от „Мосад“ оръжие, за да доведе докрай спора си с фамилията Франджие. (Тони Франджие не се спогаждаше с „Мосад“.) „Мосад“ им продаде каквото искаха и стоката се разграби мигновено.

През 1980 във военната база край Хайфа тренираше група фалангисти. Основните им занимания бяха с малките патрулни катери „Дабур“, които се произвеждаха от израелската оръжейна компания в Беершеба, град всред пустинята, точно по средата между Средиземно и Червено море. Когато обучението им приключи, в Хайфа пристигна командващият ливанския християнски флот заедно с трима телохранители. Беше облечен в изискан копринен кортюм.

На пристанището ги посрещнаха трима служители на „Мосад“ с дипломатически куфарчета. Хората на Джемайел купиха пет катера, всеки на стойност шест милиона долара. Платиха ги в брой. Катерите бяха откарани в Джуния, живописно пристанищно градче на Средиземно море северно от Бейрут.

Щом отвориха куфарчетата, ливанският командир попита висшия служител на „Мосад“ не иска ли да преброи парите.

— Не, вярваме ти — отвърна той. — Но ако си сбъркал нещо, ще ти е за последно.

После преброиха сумата. Оказа се точна. Фалангистите използваха „флота“ си с една-единствена цел — плаваха с пет възла, около една миля в час, покрай бреговете на Западен Бейрут и стреляха с автомати по мюсюлманите: убиваха стотици невинни граждани, но това никак не се отразяваше на съотношението на силите.

Джемайел позволи на Израел да разположи морски радарен център в Джуния през 1979 година заради тесните си връзки с „Мосад“. Там работеха 30 души, първият израелски контингент в Ливан. Разбира се, присъствието им подсили фалангистите, защото мюсюлманите (съответно и сирийците) не горяха от желание да се карат с Израел. Основната част от преговорите между „Мосад“ и Джемайел протекоха във фамилната му крепост на север от Бейрут. „Мосад“ плащаше между 20 000 и 30 000 долара месечно на Джемайел за главоболията му около израелските радари.

По същото време израелците имаха още един приятел в Южен Ливан — майор Саад Хадад, християнин, който командваше шиитска милиция и гореше от желание, както и самият Израел, да изгони силите на Ясер Арафат от Южен Ливан. По-късно той щеше да се окаже важна фигура в борбата с Арафат.

Центърът на „Мосад“ в Бейрут се наричаше „Подводница“ и се намираше в подземието на бившата сграда на правителството, на границата между управлявания от християните Източен Бейрут и мюсюлманския Западен Бейрут. В центъра непрекъснато работеха около десет човека, седем или осем от които бяха катси. Останалите двама бяха в състава на поделение 504, израелския военен еквивалент на „Мосад“, който делеше помещението с тях.

В началото на 80-те „Мосад“ беше в много тесни връзки с няколко враждуващи ливански фамилии и им плащаше за данните, които му предоставяха. Част от бандите и някои палестинци в бежанските лагери също получаваха пари за разузнаване и услуги. Не само Джемайел, но и фамилиите Джумблат и Бери сътрудничеха на „Мосад“.

Израелците описваха положението като „халем“, арабска дума, значеща „шумна бъркотия“. По това време нещата станаха още по-объркани, защото започнаха отвличания на западняци. Например през юли 1982 бе отвлечен президентът на американския университет в Бейрут, Дейвид С. Додж, 58-годишен. Четирима войници го хванали, когато се прибирал от работа през парка на университета.

Обичайният начин за превоз на заложници бе така нареченият „транспорт-мумия“. Човекът се завързваше здраво от главата до петите с кафява пластмасова лента, като носът оставаше открит, за да може да диша. Омотаният „пакет“ се слагаше в багажника или под седалката на колата. Няколко жертви бяха оставени да умрат по този начин, защото похитителите се натъкнали на пътен патрул. Това потвърди ливанския израз, че ужасно е само това, което се случва лично на тебе.

„Мосад“ бе създал много връзки в Ливан, а и министърът на отбраната Ариел Шарон гореше от нетърпение да се впусне в някоя нова военна авантюра, така че те заедно започнаха да убеждават Бегин, че ако не за друго, то поне заради базите на ООП в Южен Ливан, които непрекъснато опустошаваха израелските селища по северната граница, е нужна намесата на армията. Не случайно американците описваха Шарон като „ястреб всред ястребите“.

След войната Йом Кипур през 1973 година войниците бяха възвеличили Ариел Шарон с думите „Арик, Арик, цар на Израел“. Шарон тежеше 110 кг при ръст 1,65 и често го наричаха „булдозера“ заради осанката и поведението му. Бе само на 25, когато поведе командосите си в атака и изби десетки невинни йорданци, което принуди първия министър-председател на Израел, Давид Бен-Гурион, да се извини публично. По-късно Моше Даян за малко да го изправи пред военен съд за неподчинение, когато през синайската кампания през 1956 година започна на своя глава маневри с парашутния корпус, които костваха живота на дузина израелски войници.

Месеци преди израелското нахлуване в Ливан Арафат нареди да се спрат бомбардировките на израелски селища, защото разбра, че нещо се готви. Все пак през пролетта на 1982 Израел на четири пъти съсредоточаваше войските си покрай границата с Ливан и ги оттегляше в последния момент поради намесата на САЩ. Бегин уверяваше американците, че израелската армия никога няма да прекоси река Литани, на 30 километра северно от границата, а само ще изтласка от района силите на ООП, за да не могат да нападат израелските селища. Той не спази обещанието си и явно никога не го е мислел предвид бързината, с която армията стигна до Бейрут.

На 25.IV.1982 Израел освободи и последната трета от Синайския полуостров, който бе завладял още през 1967 по време на шестдневната война. Това бе част от сключения през 1979 израелско-египетски договор в Кемп Дейвид.

Но докато израелските булдозери разрушаваха останките от еврейските селища в Синай, Израел откри огън по цялата близо стокилометрова граница с Ливан, която бе под прицел от юли 1981 година. През 1978 израелски корпус от 10 000 души и 200 танка бяха нахлули в Ливан, но не успяха да се справят окончателно с ООП.

Едно слънчево неделно утро в Галилея, 6 юни 1982 година, кабинетът на Бегин даде на Шарон разрешение да започне офанзивата. Същия този ден ирландският генерал-лейтенант Уйлиям Калахан, командващ умиротворителните сили на ООН в Ливан, влезе в главната квартира на израелското северно командване в Зефат, за да обсъди резолюцията на Съвета за сигурност, която трябваше да сложи край на стълкновенията между ООП и Израел по границата с Ливан. Обаче вместо очакваното обсъждане генерал-лейтенант Рафаел Ейтан, командващ израелската армия, му съобщи, че след 28 минути Израел ще нахлуе в Ливан. Естествено в посочения срок в Ливан се изсипа 60 000 армия с 500 танка. Започваше злополучната кампания, която принуди 11 000 бойци на ООП да напуснат страната, но разби международния имидж на Израел и отне живота на 462 израелски войници, а ранените бяха 2218.

През първите 48 часа бяха унищожени основните сили, на ООП, макар че оказаха сериозна съпротива при Сидон, Тир и Дамур. Бегин отговори на двете спешни писма, с които Рейгън го молеше да не напада Ливан, с думите, че единствената цел на Израел е да прогони ООП от границите си: „Кръвожадният агресор стои на прага ни — написа в отговор той. — Нямаме ли право да защитим живота си?!“

Докато се сражаваха с ООП на юг, част от Израелските сили се присъединиха към християнските фалангисти на Джемайел в околностите на Бейрут. В началото християните ги приветстваха като освободители и ги обсипаха с дъжд от цветя, ориз и бонбони при влизането им в града. Не след дълго няколко хиляди командоси на ООП се оказаха в обсада заедно с 500 000 жители на Западен Бейрут. Престоят на израелските войници в Ливан не бе свързан само с бойните действия: те откриха много любовни наслади в едно село недалеч от Бейрут. Мястото беше забележително с две неща: красивите жени и отсъстващите им съпрузи.

Но смъртоносните бомбардировки продължаваха и през август. Бегин бе принуден да отговори на критиките, които се сипеха от всички страни, че загиват цивилни, а не военни.

— Правим каквото е необходимо. Западен Бейрут не е град. Той е военен обект, заобиколен от цивилни граждани.

Най-сетне след продължилата десет седмици обсада пушките замлъкнаха и командосите на ООП напуснаха града, което накара министър-председателя на Ливан Шафик ал Уазан да възкликне:

— Свършиха се скърбите ни.

Беше прибързал. В края на август в Бейрут пристигна малък умиротворителен корпус от американци, французи и италианци, но израелците продължиха да затягат обръча си около обсадения град.

На 14 септември 1982, вторник, 16:08 часа следобед, на третия етаж на главната квартира на християнската фаланга в Източен Бейрут бе взривена стокилограмова бомба с помощта на дистанционно управление. Загинаха новоизбраният президент Джемайел и 25 други членове на партията му от общо стоте, които се бяха събрали на редовното си седмично заседание. Башир бе заместен от 40-годишния си брат Амин.

Установи се, че бомбата е била детонирана от Птабиб Хартуни, 26-годишен, член на сирийската народна партия, която ненавиждаше фалангистите. Цялата операция е проведена от сирийското разузнаване в Ливан под командването на полковник Мохамед Ганен.

Тъй като ЦРУ посредничеше между Джемайел и „Мосад“, Съединените щати имаха споразумение с нас за обмяна на данни (това беше голямо предимство за „Мосад“, защото американците почти не контактуват с други организации). „Мосад“ разбираше, че ЦРУ са „играчи, които не играят“, затова в убийството на Джемайел пръст можеха да имат само сирийците.

Обаче два дни преди взрива израелският генерал-майор Амир Дрори, началник на северното командване, и неколцина други висши офицери посрещнаха гости в командния си център в пристанището на Бейрут: дойдоха началник-щабът на ливанската армия Фади Фрем и прословутият шеф на разузнаването им Елиас Обейка, колоритен, но порочен човек, който винаги носеше пистолет, нож и ръчна граната. Цял Ливан се боеше от този фалангист. Любимото му занимание бе да режи ушите на сирийските войници и да ги ниже на една тел пред къщата си. Обейка бе близък на християнския генерал Шамир Заза и по-късно двамата често се сменяха като командири на християнската армия. „Мосад“ ценеше връзката си с Обейка. Той бе посещавал колежа за висши офицери в Израел. И именно той водеше нападението над бежанските лагери и последвалото клане.

Обейка мразеше Джемайел и искаше да му навреди, но бе въвлечен в яростната борба за власт в самата организация, защото го обвиниха, че не е защитил Башир Джемайел.

На 16 септември в пет часа привечер Обейка събра хората си на международното летище в Бейрут и се насочи към лагера Шатила. Израелската армия го прикриваше с автоматичен огън, а по-късно се включиха танкове и артилерия. По това време кабинетът в Тел Авив направи изявление в пресата, че израелската армия „е заела позиции в Западен Бейрут, за да предотврати насилието, кръвопролитията и анархията“.

На следващия ден Обейка получи разрешение от Израел да вкара два допълнителни батальона в лагерите. Командването знаеше за провежданото масово убийство. Израелците дори поставиха наблюдателни постове на покривите на няколко седеметажни сгради в района на кувейтското посолство, за да могат необезпокоявани да наблюдават клането.

Отношенията между Бегин и Рейгън се обтегнаха още повече след вестта за кръвопролитието и участието на Израел в него. В началото на октомври Рейгън изпрати обратно 1200 американски морски пехотинци, само 19 дни след като бяха напуснали Бейрут. Те се присъединиха към 1560-те френски парашутисти и 1200-те италианци, за да подсилят умиротворителните сили.

През цялото това време центърът на „Мосад“ в Бейрут бе затрупан с работа. Един от информаторите му бе „доносчик“ — в Израел се използва този термин във връзка с подобни информатори (нещо като английския израз „пощенски гълъб“). Доносчикът беше свързан с местен гараж, където превозните средства се преправяха, за да могат да пренасят контрабандни стоки. Например много израелски военни части пренасяха контрабандно видеокасетофони и цигари от Ливан и ги продаваха с огромна печалба в Израел, където такива стоки се обмитяват от 100% до 200%. „Мосад“ на свой ред често даваше информацията, с която разполагаше, на израелската военна полиция, в резултат на което много опити за контрабанда завършиха печално.

През лятото на 1983 година информаторът съобщи на „Мосад“ за голям камион, марка „Мерцедес“, който няколко мюсюлмани шиити подготвят за пренасяне на бомби. Той спомена, че пространството, което опразват с тази цел, е доста по-голямо от обичайното в такива случаи, така че явно работата е дебела. „Мосад“ логично стигна до извода, че има само няколко възможни обекта, за чието унищожаване е нужно голямо количество експлозив. Един от тях бе американският сектор. Въпросът беше дали да предупредят американците за съществуващата опасност от камион, отговарящ на описанието, или да си премълчат.

Решението бе твърде важно, за да се вземе в центъра на Бейрут, затова го прехвърлиха в Тел Авив, където Адмони, тогавашният шеф на „Мосад“, реши, че е най-добре да дадат на американците общо предупреждение, неясен сигнал, че имат основания да смятат, че някой планира операция, насочена срещу тях. Но това беше тъй многозначно, че напомняше по-скоро на прогноза за времето и едва ли би предизвикало тревога или някакви извънредни мерки за безопасност. Например през последните шест месеца преди конкретното предупреждение имаше повече от сто неясни съобщения за очаквани експлозии в леки автомобили. Едно повече или по-малко не би стреснало американците тъй, че да усилят охраната си.

Адмони обясни отказа си да даде на американците точна информация за камиона по следния начин:

— Не сме отишли там, за да пазим янките. Те са могъща държава. Дайте им само стандартната информация.

Обаче в същото време охраната на израелските съоръжения получи всички данни и ги предупредиха да внимават за камион от сорта на описания „Мерцедес“.

В 6,20 сутринта на 23 октомври 1983 година към летището в Бейрут се приближи огромен камион „Мерцедес“ и всички израелски патрули от близката база го видяха. После мина през ливанския контрол и сви наляво на паркинга. Някакъв разтревожен морски пехотинец от американския контингент докладва, че камионът набира скорост, но преди да може да направи нещо, онзи връхлетя върху железния портал пред четириетажната железобетонна сграда на авиационната безопасност, където се помещаваше главната квартира на Осми батальон на Американската морска пехота. Преобърна камарата пясъчни торби, разби още една бариера и накрая се заби право във фоайето на сградата, където експлодира със страшна сила. Зданието буквално рухна.

Минути по-късно втори камион избухна в главната квартира на френските парашутисти в Бир Хасон, крайморската резиденция на две мили от американския сектор, и отне живота на 58 войници, а постройката се отмести с десет метра.

Загубата на 241 морски пехотинци, повечето от които все още спяха в леглата си по време на самоубийственото нападение, бе най-тежкото поражение на Съединените щати от 13 януари 1968 насам, когато в началото на офанзивата при Тет във Виетнам загинаха 246 войници в един-единствен ден.

След няколко дни израелците предадоха на ЦРУ имената на 13-те човека, които според тях бяха замесени в двете експлозии. Списъкът включваше сирийското разузнаване, иранците в Дамаск и шиита Мохамед Хусейн Фадлалах.

В главната квартира на „Мосад“ въздъхнаха с облекчение, че не са го отнесли израелците. Инцидентът беше дребен, доколкото засягаше „Мосад“ — бяхме го очаквали, нищо че не казахме никому. Щеше да е по-лошо, ако бяхме издали информацията, с която разполагахме, защото щеше да се разбере как сме я получили и с информатора ни бе свършено. Следващия път не бихме разбрали, ако решат да приложат същия номер спрямо нас.

Всеобщото отношение към американците бе:

— Ей, ама те много си вряха носовете в тоя Ливан, нека си получат заслуженото.

Колкото до мен, това бе първият път, когато получавах сериозно предупреждение от прекия си началник в „Мосад“ Ами Яар. Тогава споменах, че американските войници, загинали в Бейрут, ще ни тежат на съвестта повече от собствените ни жертви, защото бяха дошли добронамерено, за да ни помогнат да се измъкнем от кашата, която сами бяхме забъркали. Казаха ми:

— Я да си затваряш устата. Дръж се за своите. И бездруго даваме на американците много повече, отколкото получаваме от тях.

Постоянно го повтаряха, но не е вярно. Цялата ни техника е американска, а и „Мосад“ им е много задължен.

През цялото това време неколцина западняци бяха държани като заложници, а други тепърва щяха да бъдат отвлечени от разни фракции. Един ден в края на март 1984 трима въоръжени шиитски войници отвлякоха пред апартамента му резидента на ЦРУ в Западен Бейрут, който официално се числеше към персонала на американското посолство. Уилям Бъкли бе държан в плен 18 месеца, изтезаваха го и накрая го убиха по изключително брутален начин. А можеше да бъде спасен.

Чрез широката си мрежа от информатори „Мосад“ има доста точна представа къде се пазят голяма част от заложниците и от кого. От решаващо значение с да се знае името на похитителя, дори мястото да е неизвестно, защото иначе може да се окажеш в преговори с някой, който не държи нито един заложник. Разказваше се как някакъв ливанец поискал от адютанта си да намери страна, с която да преговаря за освобождаването на заложници.

— Откъде са заложниците? — попита адютантът.

— Ти ми намери страна, пък аз ще си доставя заложници — гласял отговорът.

Хора с положението на Бъкли се смятат за много ценни, защото разполагат с информация. Ако се изтръгнат данни от тях, това може да означава смъртна присъда за голям брой други служители, работещи по целия свят. Някаква група, която се представи за Ислямски джихад (свещена война на мюсюлманите), пое отговорността за отвличането на Бъкли. Бил Кейси, директор на ЦРУ искаше да спаси Бъкли на всяка цена и изпрати в Бейрут специален екип на ФБР, обучен за откриване на заложници. Но след един месец напразни усилия все още нищо не бяха намерили. Официалната политика на САЩ по това време забраняваше преговорите с похитители, но Кейси отпусна значителни суми, за да плаща на информатори и дори да откупи свободата на Бъкли, ако се наложеше.

Скоро ЦРУ се обърна за помощ към „Мосад“. Малко след изчезването на Бъкли свръзката на ЦРУ в Тел Авив помоли „Мосад“ за информация относно Бъкли и част от другите заложници.

В 11,30 една сутрин по вътрешната радиоуредба предадоха съобщение до целия персонал в управлението да не се движи по партера и да не използва асансьорите в близките два часа, защото са дошли гости. Двама служители на ЦРУ бяха заведени в кабинета на Адмони на деветия етаж. Директорът на „Мосад“ обеща да им предостави всички данни, с които разполага, но ако се интересуват от нещо специално, ще трябва да се обърнат към министър-председателя, „защото той е шефът“. Всъщност Адмони искаше официална молба, за да може да се позове на услугата по-късно, в случай че се наложеше.

Както и да е, американците отправиха официална молба чрез посланика си до тогавашния министър-председател Шимон Перес. Перес нареди на Адмони да предаде на ЦРУ всичко, което би помогнало на американците да освободят заложниците си. Обикновено такъв род молби получават редица ограничения, като:

— Ще ви дадем цялата информация по случая, доколкото тя не засяга безопасността на служителите ни.

Обаче сега не се посочваха никакви ограничения, което дебело подчертаваше колко важен е за САЩ и за Перес проблемът със заложниците.

В политиката подобни неща са по-опасни от динамит. Администрацията на Рейгън добре помнеше какви непоправими последствия имаше за политическото достойнство на Джими Картър задържането на американските заложници в Иран след падането на шаха.

Адмони увери Перес, че ще направи всичко възможно, за да помогне на американците.

— Ще посветя цялото си време на тази задача — рече той. — Сигурно бихме могли да им помогнем по някакъв начин.

В интерес на истината той нямаше никакво намерение да им помага.

Двама служители на ЦРУ отидоха на посещение в „Сейфаним“ (златна рибка), отдела на ООП. Срещата се проведе в „Мидраша“, или Академията. Израел счита ООП за най-големия си враг и „Мосад“ често прехвърля вината за всяко неблагополучие върху тях. Така че и в този случай отговорността за отвличанията бе стоварена на плещите на ООП, макар да знаеха, че организацията няма нищо общо с повечето от тях, включително и това на Бъкли.

Все пак, за да създадат впечатлението, че сътрудничат изцяло, хората от „Сейфаним“ разгърнаха карти по стената и предоставиха на американците голямо количество данни относно местата, където обикновено се пазеха заложниците: наистина те непрекъснато се сменяха, но „Мосад“ можеше със завидна точност да посочи последното им местонахождение. „Мосад“ подмина много подробности, които бе събрал от собствените си източници, но американците решиха, че от така представената картина могат да преценят дали си струва да се търсят по-конкретни данни. Всичко това бе част от една грубо скроена, но доста ефективна система — „услуга за услуга“. Трупаха се червени точки като бъдещ капитал.

В края на срещата Адмони получи пълен отчет. Американците се върнаха обратно, за да обсъдят нещата помежду си. Два дни по-късно те отново се появиха с молба да получат конкретни данни по един въпрос, който беше споменат още през първото им посещение. ЦРУ смяташе, че това би могло да се окаже диамант в сметта, но искаха да са сигурни в предположенията си. Налагаше се да говорят със самия информатор.

— Оставете тая работа — каза човекът от „Мосад“. — Никой не разговаря с информаторите.

— Окей — рече служителят на ЦРУ — Вярваме ви. Позволете ни тогава да разговаряме с катсата!

„Мосад“ грижливо пази самоличността на катсите си. Не могат да рискуват да ги видят външни лица. В крайна сметка, кой знае къде могат да ги разпознаят по-късно? Катса, който работи в Бейрут днес, утре може да бъде прехвърлен на съвсем друго място, където да го засече служителят на ЦРУ и цялата операция ще се провали. Все пак съществуват много начини да се проведе един разговор, при който двете страни да не се срещнат очи в очи. Достатъчно е да се постави екран между двамата, така че гласът да се изкривява, или пък катсата да е с качулка. Но „Мосад“ нямаше намерение да помага чак толкова. Независимо от преките нареждания на „шефа“ им Перес, служителите на „Сейфаним“ обясниха, че трябва да поискат разрешение от директора на „Мосад“. Из главната квартира плъзна слухът, че на Адмони му се пече яйце на задника. Съпругата му, която бе дъщеря на шефа на „Цомет“, също не беше щастлива. Явно бе неразположена — поне така разправяха. По обед в столовата всички приказваха за проблема със заложниците. Вероятно по пътя си до столовата историята е била леко преувеличена, но се твърдеше, че Адмони бил казал:

— Тия смотани американци! Може би искат да им измъкваме заложниците вместо тях. Да не би да са мръднали нещо?

Във всеки случай отговорът бе не. ЦРУ не биваше да се среща с катса. Нещо повече, обясниха на американците, че информацията, която са получили, е стара и се отнася за съвсем друг случай, така че няма нищо общо с Бъкли. Това не бе вярно, но за да замажат нещата още повече, помолиха американците да изоставят интересуващите ги данни и да насочат усилията си за спасяването на останалите заложници. Дори обещаха да удвоят усилията си да им помогнат в замяна на това.

Много хора в службата смятаха, че „Мосад“ ще съжалява за тази работа някой ден. Но доволните бяха още повече. Всеобщото отношение беше:

— Ама им дадохме да се разберат. Няма да станем изтривалка на янките. Ние сме „Мосад“. Най-добрите.

Именно загрижеността за Бъкли и останалите заложници накара Кейси да заобиколи указите на Конгреса и да се замеси в плана за доставка на забранени оръжия на Иран в замяна на безопасността на американските заложници, което в крайна сметка доведе до скандала „Иран-контри“. Ако „Мосад“ беше по-склонен да сътрудничи в самото начало, това би спасило живота на Бъкли и останалите и не би причинило онзи ужасен политически скандал в САЩ. Перес веднага разбра, че сътрудничеството е в интерес на Израел, но „Мосад“ и в частност Адмони имаха други интереси и ги преследваха безмилостно.

Последната трагедия, свързана с израелското нахлуване в Ливан, бе, че цялата мрежа от агенти се разпадна след закриването на центъра ни „Подводница“. Много от тях бяха убити. Някои се измъкнаха благополучно.

Израел не започна тази война и не я завърши. Това е, като да се включиш в играта на 21 в някое казино. Не си първият и не си последният, но все пак участваш. За съжаление Израел не улучи нито един джакпот.

През този период съветникът на Перес по въпросите на тероризма беше Амирам Нир. Когато Перес заподозря, че „Мосад“ не играе честно с американците, той реши да използва Нир като своя лична свръзка между двете държави. Ето как Нир се свърза с американския полковник Оливър Норт, главно действащо лице в последвалия скандал „Иран-контри“. В схемата на действие положението на Нир бе да носи небезизвестната библия с автограф от Роналд Рейгън, когато Норт и бившият секретар на Щатите по националната сигурност пристигнаха с фалшиви ирландски паспорти в Иран да продават оръжие. Парите от продажбата бяха използвани за закупуване на оръжие за никарагуанските контри, подкрепяни от САЩ.

Нир определено се познаваше с влиятелни личности и беше вътрешен човек. Той изигра важна роля в залавянето на похитителите на пътническия кораб „Акиле Лауро“ през 1985 година, също така уведоми тогавашния вицепрезидент на Щатите (бивш директор на ЦРУ) Джордж Буш за преговорите около оръжейните доставки за Иран.

Известно бе, че Нир е направил изявление относно съвместните действия с Норт в някои антитерористични операции през 1985 — 1986 година като част от американо-израелското споразумение. През ноември 1985 Норт приписа на Нир идеята да се използват парите от продажбата на оръжия в Иран, за да се финансират други секретни операции.

Участието на Нир във всичко това става още по-загадъчно поради връзката му с потайния ирански бизнесмен Манухер Горбанифар. В крайна сметка директорът на ЦРУ Бил Кейси предупреди Норт, че по всяка вероятност Горбанифар е агент на израелското разузнаване. Все пак Горбанифар и Нир успяха да измолят помощта на Иран за освобождаването на преподобния Лорънс Дженко, американски заложник, когото ливанските екстремисти държаха до 29 юли 1986 година. Няколко дни след освобождението на Дженко Нир уведоми Джордж Буш, че трябва да освободи оръжейните доставки за Иран.

Горбанифар бе информатор на ЦРУ от 1974 година. Именно той пусна слуховете през 1981 година за либийските наемници, пристигнали в САЩ, за да убият президента Рейгън. Две години по-късно ЦРУ разбра, че слуховете са чиста проба измислица, и прекрати отношенията си с него, а през 1984 издаде официално съобщение, че Горбанифар „умее да фабрикува полуистини“.

Но дори и така, именно Горбанифар издейства помощния заем от пет милиона долара от саудитския милиардер Аднан Хашоги, чрез който Израел и Иран преодоляха недоверието си един към друг по отношение на сделките с оръжие. Самият Хашоги беше вербуван за агент на „Мосад“ години по-рано. Всъщност забележителният му частен изтребител, за който много се писа, бе произведен в Израел. Хашоги не получаваше заплата от „Мосад“, както повечето агенти, но използваше парите на „Мосад“ в голяма част от сделките си. Отпускаха му се заеми всеки път, когато поискаше, а „Мосад“ бе инвестирал значителни суми в компаниите на Хашоги. Всъщност парите принадлежаха на Овадия Гаон, еврейски мултимилионер, роден в Мароко, който живееше във Франция. Обръщаха се към него, ако им трябваше крупен заем.

Все пак Иран не искаше да плати, докато оръжието не пристигнеше на негова територия, а Израел нямаше намерение да изпрати 508-те ракети „TOW“, преди да е получил парите. Така помощният заем от Хашоги се оказа от решаващо значение за осъществяването на сделката. Скоро след продажбата бе освободен още един американски заложник, преподобният Бенджамин Уиър. Това убеди американците, че независимо от качествата си на ненадминат лъжец Горбанифар е полезен заради контактите си с Иран. По същото време Израел продаваше оръжия на стойност 500 милиона долара на Аятолах Хомейни и несъмнено Горбанифар и съдружникът му Нир използваха това, за да уреждат освобождаването на американските заложници.

На 29 юли 1986 година Нир се срещна с Буш в хотел „Цар Давид“ в Йерусалим. Подробностите от срещата са записани в строго секретния меморандум от три страници, направен от Крейг Фулър, „кадровика“ на Буш. Цитира се как Нир обяснява на Буш участието на Израел:

— Преговаряме с най-крайните елементи (в Иран), защото сме разбрали, че само те са в състояние да издействат освобождаването на заложниците ви, а умерените не могат.

А Рейгън често повтаряше, че се занимават само с „умерените“ в Иран по въпроса за оръжейните доставки. Нир каза на Буш, че израелците са задвижили нещата.

— Започнахме тази операция, осигурихме базата и транспорта.

Нир бе призован после като главен свидетел в процеса срещу Норт през 1989 година около скандала „Иран-контри“, защото бе споменал за антитерористичните операции, провеждани от него и Норт през 1985 — 1986 като част от американо-израелското споразумение. Свидетелските му показания биха причинили много главоболия не само на администрацията на Рейгън, но и като цяло, предвид ролята на Израел в аферата.

Обаче на 30 ноември 1988 година излезе съобщението, че Нир е загинал заедно с пилота при катастрофа с малък самолет „Чесна Т210“ над някакво ранчо на 150 км западно от град Мексико. Останалите трима пътници се отърваха с леки наранявания, в това число и канадката Адриана Стентън, 25-годишна, от Торонто. Тя твърдеше, че не е свързана с Нир. Обаче мексиканците я описваха като негова „секретарка“ и „придружителка“, а тя наистина работеше във фирма, свързана с Нир. Канадката не пожела да говори повече по въпроса.

Нир бе заминал за Мексико, ча да проучи пазара на авокадо. На 29 ноември той посетил завода за обработка на авокадо в западния мексикански щат Мичоакан. Нир беше един от големите акционери в завода. На следващия ден нае малък самолет, за да го откара обратно в Мексико Сити заедно със съдружника му Пат Уебър и според местните власти загинал в катастрофата. Обаче „тялото“ му било идентифицирано от загадъчния аржентинец Педро Круче, който работел за Нир и пребивавал незаконно в Мексико. Обяснил на полицията, че е загубил документите си на една корида, но и без тях му разрешили достъп до останките на Нир.

В допълнение оригиналният рапорт на служебния адвокат потвърждаваше, че Нир и Стентън са пътували под чужди имена, независимо че посещението им е било законно. По-късно инспекторът на летището опроверга това, макар че грешката остана необяснена. Повече от хиляда души присъстваха на погребението на Нир в Израел и министърът на отбраната Ицках Рабин говори за „неизпълнената му мисия, чиито цели ще останат скрити, а тайните са завинаги заключени в сърцето му“.

След злополуката с Нир на страниците на „Торонто Стар“ излезе изявлението на неназован служител от разузнаването, който твърдеше, че Нир по всяка вероятност е жив.

— Нир е посетил някой пластичен хирург в Женева, където клиниките са много добри, много частни и много дискретни.

Каквото и да е станало с Нир, сигурен е само ефектът, който свидетелските му показания биха произвели върху администрацията на Рейгън и израелското правителство в последвалия процес около аферата „Иран-контри“.

Но разследванията на сенатската комисия извадиха на бял свят през юли 1987 година меморандум от Норт до бившия съветник по националната сигурност вицеадмирал Джон Пойндекстър, изпратен на 15 септември 1986 година и цензуриран от службата за сигурност. В него се препоръчваше Пойндекстър да обсъди оръжейната сделка първо с Кейси, а после да уведоми президента Рейгън.

Пойндекстър бе единственият от седмината изправени пред съда в този скандал, който отиде зад решетките. На 11 юни 1990 година той получи шест месеца зад решетките, а съдията Харолд Грийн му изнесе строга лекция за онези, които „взимат решения на своя глава в разрез с официалната държавна политика“ и логично попадат в дранголника.

На 3 март 1989 година Робърт Макфарлан бе глобен 20 000 долара и получи две години условно, след като го признаха за виновен, че на четири пъти е задържал важна информация от компетенцията на Конгреса. На 6 юли 1989 година с приключването на сензационния процес във Вашингтон Оливър Норт получи глоба от 150 000 долара, плюс 1200 часа общественополезен труд. Съдът го призна за виновен по три от дванадесетте обвинения. На 4 май Норт също бе осъден условно на две години.

В меморандума на Норт до Пойндекстър се подчертава важността на ролята, която Нир играеше в скандала: „Амирал Нир, специален съветник на министър-председателя Шимон Перес по въпросите на антитероризма, посочи, че в петнайсетминутната среща на четири очи с президента Перес възнамерява да повдигне няколко доста болни теми.“

По онова време бяха освободени трима американски заложници вследствие на оръжейните доставки за Иран. Това бяха Дженко, Уиър и Якобсън.

След имената на заложниците в меморандума се изтъкваше: „Преди няколко седмици Перес изрази загрижеността си, че Съединените щати могат отново да прекратят взаимоотношенията си с Иран. Израелското правителство обаче смята, че проблемът със заложниците трябва да послужи като мост за сближаване и основа за съвместни стратегически планове с Иран.

Вероятно Перес ще потърси гаранции от Съединените щати за продължаването на така ползотворната съвместна работа, тъй като нито Уиър, нито Дженко щяха да са на свобода днес без помощта на Израел… президентът би трябвало да изкаже благодарност на Перес за дискретното му сътрудничество.“

И наистина Рейгън благодари. Много вероятно е Перес да е отговорил на благодарността му, поне отчасти, като е уредил „катастрофата“ на Нир, за да се избягнат свидетелските му показания.

Трудно е да се каже със сигурност, но предвид странните обстоятелства около катастрофата плюс факта, че Израел доставяше оръжие и екипировка през карибския басейн за колумбийските наркобарони, малка е вероятността Нир да е наистина мъртъв.

Едва ли някога ще разберем. Обаче, ако „Мосад“ бе отстъпил, за да даде информацията си за американските и останалите западни заложници, нямаше да се стигне до аферата „Иран-контри“. И това е неоспорим факт.