Мошеникът

Пролог

Покерът е мечтата на мошениците. Играчите бяха от категорията на талантливите аматьори, а залозите — неограничени. Носеха се слухове, че хиляди долари редовно сменят притежателя си в една игра само със специални покани, която започваше точно в седем и трийсет всеки вторник вечерта в луксозната гардеробна на извънградския клуб край Грийнсбъро, Ню Джърси. Имаше един банкер от Кливланд, който залагаше боязливо и отказваше да вдигне залога, дори когато държеше сигурни печеливши карти. Освен това се връзваше на блъфовете като кученце след камион. Имаше и един собственик на магазин за електроника, който постоянно се обливаше в лъскавината на собствената си пот и беше безсрамен лъжец. Имаше и двама братя от Грийнсбъро. Опитваха се да играят в комбина, но винаги погрешно тълкуваха знаците, които си правеха, и все не се разбираха. Говореха грубо, пиеха много и накрая губеха пет от всеки шест ръце.

Там ходеше и Джоузеф Рина. Беше висок само метър и седемдесет, но много обаятелен. Излъчваше сила и беше красив като кинозвезда. Говореше се, че е бос на мафията в Ню Джърси, макар да не бе осъждан. Уличното му прозвище беше Джо Танцьора. Седеше до покритата със зелено сукно маса, облечен в съвършено скроен костюм от Армани. Държеше се настрана от другите и играеше без да коментира, а красивото му лице не издаваше нищо. Джо Рина се включваше в играта веднъж месечно. Идваше с кола от Атлантик Сити и обикновено печелеше.

От дясната му страна седеше Биано Бейтс, който от един месец се опитваше да влезе в тази игра с високи залози. Беше известен с проницателността и мошеничествата си, затова играеше инкогнито, под името Франк Лемей. Чернокос и хубавец, той винаги бе злоупотребявал с външността и чара си.

Макар че беше покерджия от световна класа, Биано никога не разчиташе само на уменията си. Той имаше две „помощни средства“, с които действаше подмолно. Едното беше щипка за банкноти. Слагаше я на масата пред себе си. Щипката беше лъскава и отразяваше светлината, но само към него. Погледнеш ли я от друг ъгъл, тя изглеждаше матова. Биано раздаваше картите над щипката и ги виждаше. Другото помощно средство държеше в дланта си. Използваше го, когато не беше негов ред да раздава. Това беше микроскопичен перископ. Биано го държеше в ръката си, сложена на зеленото сукно, нагласяйки го така, че да гледа картите през пространството между пръстите си. Тези две приспособления плюс вродената му дарба го правеха непобедим.

В десет и трийсет Биано Бейтс, или Франк Лемей, водеше с осемдесет и шест хиляди долара. Чиповете бяха подредени в колони пред него като разноцветни войници, заловени в битка.

В единайсет направиха почивка и Биано се озова до Джо Танцьора в ярко осветената тоалетна. Плочките и хромираните повърхности блестяха под лампите на тавана и двамата мъже извиваха жълти струи в лъскавата порцеланова чиния като две момчета, надпреварващи се кой ще се изпикае по-надалеч.

— Хубави карти ти идват — безпристрастно отбеляза Джо Рина. Красивото му лице не показа и намек за опасност.

— Понякога става така — отговори Биано, наблюдавайки как урината им се смесва и се стича в канала.

— Често искаш шеста карта — продължи Джо, говорейки за избраната от раздаващия картите игра, която Биано предпочиташе, защото след като раздадеше петата карта, играчите можеха да заменят която и да е от картите си за шеста, преди да започне залагането.

Биано харесваше тази игра, защото можеше да види повече карти с помощта на щипката за банкноти.

— Да — ухили се той. — Този път ми вървеше.

— Чувал ли си за Смит Сапунения? — тихо попита Джо.

— Не.

Биано се уплаши, че разказът ще бъде някакво ужасно предупреждение.

— Наричаха го така, защото бележеше картите със сапун. Държеше малко късче между показалеца и средния си пръст и правеше ивици на картите. Сапунения печелеше много в Атлантик Сити, когато бях малък… Караше голям черен кадилак. Ние, децата, го харесвахме… Жени, страхотни дрехи. Само от италиански или френски моделиери. Всичко вървеше чудесно до осемнайсети юни 1978… В този ден ние променихме решението си да бъдем като Сапунения.

— Така ли? — с изкуствена усмивка попита Биано, сетне вдигна ципа на панталона си и се приближи до мивката. Нямаше желание да чуе края на историята.

След миг отражението на Джо Танцьора се присъедини към неговото в огледалото.

— Да. Горкият Смит беше заловен да лъже някакви покерджии в „Пурпурният тигър“ — малък клуб до пристанището. Играчите, които мамил, били сериозни и се вбесили, защото му вярвали. Хванали го и го разчленили жив.

— Моля?

— Мисля, че единият е бил лекар във Виетнам. Ампутирал Сапунения парче по парче, а другите го държали. Имали щипки за затискане на вените и артериите, за да не кърви. Живял петнайсет-двайсет минути. Когато отрязали лявата му ръка, сърцето на горкия Смит спряло.

Някой пусна водата в тоалетната зад тях.

— Това е адски добра причина да не лъжеш — успя да каже Биано. Вътрешностите му бяха смразени като усмивката.

— И аз мисля така — рече Джо и без да променя израза на великолепното си лице с орлов нос, се отдалечи от мивката.

Разказът постигна целта си. Биано прецени, че осемдесет и шест хиляди са много пари и реши да не печели повече, може би дори да загуби част от тях, докато дойде време играта да свърши.

Това стана точно в полунощ. Той осребри чипове за седемдесет и осем хиляди долара. Джо Рина излезе, без да каже нищо. Биано остана в бара. Около час разговаря със загубилите, пи, черпи ги и каза на всеки, че тази нощ са му се падали най-хубавите карти през живота. В един и половина излезе от почти опустелия извънградски клуб и тръгна към взетата под наем кола.

Онова, което му се случи на паркинга, не беше толкова неприятно, колкото историята със Смит Сапунения, но със сигурност постигна целта си.

Тъкмо стигна до колата и се наведе да сложи куфарчето си в багажника, когато силен удар в тила го накара да залитне. Цапардосаха го с такава сила, че Биано мигновено падна на колене и разцепи челото си на задната броня. Завъртя се непохватно, точно навреме, за да види как от тъмнината изскача един стик за голф, насочващ се право към лицето му. Последва адски рязък удар, който строши предните зъби и разби челюстта му, изкривявайки я ужасно. Биано се строполи на паважа, сетне изсумтя от непоносимата болка, когато следващите четири удара със стика счупиха третото, петото и седмото ребро на гърба му и раздробиха ключицата и синусната му кухина.

Той изпадаше в безсъзнание, когато Джо Рина доближи красивото си лице толкова близо до него, че Биано долови мириса на дъха и на ментовия му одеколон.

— Изглеждаш много зле, господин Лемей — рече мафиотът. — Можеш да изпълниш онзи номер на глутницата биволи тук, но би трябвало да си по-умен, когато се опитваш да мамиш Джоузеф Рина.

Биано не беше в състояние да говори. Челюстта му бе затлачена от парченца кости.

— А сега ще си взема парите. Но позволи ми да те уверя, че много ми помогна — престорено учтиво каза Джо Танцьора. — Напоследък имам неприятности с физическите упражнения. Благодаря за гимнастиката.

Джо се изправи. После Биано изпита истинска агония, когато още два удара се стовариха върху тялото му. Започна да храчи кръв. Вярно, беше ранен лошо, но най-важното бе, че почувства как нещо в него умира. Сякаш най-характерната му черта — очарователната му самонадеяност — го напусна, досущ пушек през отворен прозорец. Именно самочувствието и егоцентричността му го правеха най-добрият. Докато изпадаше в безсъзнание, той знаеше, че ако оцелее, никога няма да бъде същият.

Събуди се в Ню Джърси, в районната болница. Намираше се в спешното отделение. Медицинските сестри му казаха, че са го оперирали десет часа. Цяла нощ три екипа ортопеди и неврохирурзи намествали натрошеното му лице и тяло. Зашили с тел челюстта му. До леглото му имаше големи ножици. Щом дойде в съзнание, за да разбира какво му говорят, сестрите казаха, че ако му се повръща от упойките или от антибиотиците, да вземе ножиците и да среже телта, за да не повърне в трахеята или в дробовете си и да се задуши и да умре. Мъдър съвет.

Биано агонизира няколко седмици. Всеки сантиметър от тялото му пулсираше. Дори внушителният списък от лекарства, които взимаше, не прогони напълно болката.

Щатската полиция на Ню Джърси взе показания в болничната му стая. Той им говореше през зашитата си с тел уста, произнасяйки думите като любител вентролог. Представи се като Франк Лемей, защото имаше три заповеди за арест за криминални измами и различни други изтънчени мошенически игри. Освен това беше в списъка на десетте най-търсени престъпници в страната. По-добре властите да мислят, че Джо Рина е пребил Франк Лемей. Не им каза, че няма намерение да свидетелства срещу красивия бос на мафията.

Старият му приятел и партньор на карти Фреди Фийнберг Трипръстия го посети. Сивокосият мошеник стъписан погледна Биано, който още беше подут и потъмнял като загниващ плод.

— Господи, приличаш на шибана жертва на коремен тиф. Казах ти да внимаваш, Биано. Да се пазиш от Джо Рина.

После Фреди му разказа за слуха, който се носеше по улиците. Танцьора още бил бесен, защото Франк Лемей не проявил благоволението и здравия разум да умре на паркинга пред извънградския клуб, както се очаквало от него. Разказа му и как от време на време братята Рина се отървавали от труповете. Това беше още една история, която Биано не желаеше да чуе.

Полицаите му казаха, че някаква прокурорка от Ню Джърси на име Виктория Харт ще дойде да го разпита, преди да подаде срещу Джо Рина оплакване за нападение с намерение за убийство. И тъй като Танцьора беше популярна таблоидна звезда, пресата щеше да довтаса. Беше само въпрос на време да установят истинската му самоличност, затова Биано се изключи от плетеницата електроди и венозни игли, и накуцвайки, избяга от болницата. Това беше ход, който спаси живота му, но сега се крепеше на ръба на скалата, вторачен в пейзаж на отмъщение и насилие, който щеше да го промени завинаги.