Мошеникът

21. Абсолютната тайна

Пилотите приземиха червено-белия двумоторен „Чалънджър“ на летището във Фресно. Беше четири следобед. Отпред ги чакаше лимузина и трима биячи. Горилите бяха докарани от Лас Вегас, където работеха като наемници. Тримата приличаха на стена от плът и мускули. Водачът им беше широкоплещест главорез на име Джими Фрийз. На лицето му имаше продълговат белег от нож — реално предупреждение, че е психопат. До него стояха братята Съмърланд, Уейд и Кийт, бивши футболни звезди. Тежаха по сто и трийсет килограма и опъваха до спукване шевовете на костюмите си. По-рано бяха охрана на Рина, но Джо ги уволни при съмнителни обстоятелства, които Томи така и не разбра. Затова от време на време им възлагаше по някоя задача.

Вратата на самолета се отвори и първа се появи Дакота. Лицето й беше подуто и пурпурночервено. Разцепената й устна се нуждаеше от шевове. Върху раната бе засъхнала кръв. Явно изпитваше силна болка. Бавно слизаше по стъпалата, като се държеше за парапета. Беше облякла една от роклите на Калиопа, която й беше тясна. Томи я следваше по петите. Дакота се приближи до колата и се настани на задната седалка, без да каже нищо. Джими Фрийз я посочи и попита:

— Какво е станало с нея, по дяволите?

— Затваряй си устата и тръгвай — излая Томи.

Качи се отзад и лимузината потегли. После даде на Уейд Съмърланд лист хартия.

— Шибаното място се казва яхтклуб „Мъд Флат“. Обади се на „Справки“ и разбери какъв е адресът. Тя каза, че ония смотаняци са на някаква яхта на име „Сеизмичен шпур“.

Колата профуча покрай складовете за зърно и наскоро изораните ниви, гъмжащи от летящи насекоми, и се отправи към Фресно. Градът се бе разраснал покрай земеделието и каналите, които се вливаха в река Сан Йоакин и предоставяха възможност за евтин транспорт до Сан Франциско. Уейд взе клетъчния телефон, набра „Справки“ и получи информация и указания. Петнайсет минути по-късно спряха на паркинга пред яхтклуба. Мястото изглеждаше запустяло. Имаше само една-две коли. В далечния край беше паркирана една синьо-бяла каравана.

Томи погледна Дакота.

— Ако не са тук, по-добре си уреди час при пластичен хирург.

— Какво искаш, Томи? Казах ти всичко, което знам. Обясниха ми, че живеят тук.

Той изсумтя, сетне погледна Кийт.

— Стой при нея и я следи отблизо. Ще те изненада, ако не внимаваш. Смела е.

Томи, Джими и Уейд слязоха от лимузината. Тръгнаха по дървения мост и огледаха заспалите яхти. Смрачаваше се и насекомите бяха започнали да се събират на рояци. Неизвестно защо отказваха да хапят Томи, но безмилостно се спуснаха към Джими и Уейд, които размахаха огромните си ръце и взеха да се пляскат. Старият порутен дървен пристан минаваше успоредно на брега и служеше за основа на три кея, врязващи се навътре в плитките тинести води. В края на единия беше завързана зле поддържана ръждясала яхта. На кърмата пишеше „Сеизмичен шпур“.

— Ако ония скапаняци са там, ще хвърчат трески — измърмори Томи.

Сетне поведе малката група към яхтата. Вървяха бавно и безшумно. Скоро чуха някакъв разговор, който идваше от яхтата. Приличаше на кавга. Томи допря пръст до устата си. Промъкнаха още по-наблизо, досами стария плавателен съд. В същия миг Томи чу гласа на Биано.

— Всичко трябваше да бъде абсолютна тайна. Наложи се да накараме всички да мълчат, инак цялата сделка щеше да се разчуе и властите щяха да довтасат.

— Не се тревожи — рече Дъфи. — Все се притесняваш. Никой няма да каже нищо. Хората знаят какъв е залогът.

Яхтата беше дълга около дванайсет метра и имаше формата на кутия за обувки. Избледнялата жълта боя се лющеше, показвайки ръждата отдолу. На задната палуба имаше няколко жълто-кафяви шезлонга. Климатичната инсталация на прозореца бръмчеше силно.

Томи посочи към себе си, после към главния люк. Показа на Джими кърмата, а на Уейд — носа на яхтата. Главорезите кимнаха и изпукаха с кокалчетата на пръстите си. Томи извади деветмилиметровия зигзауер, даде знак на двамата мъже, сетне хукна нагоре по мостчето, блъсна с рамо вратата и нахлу в главната каюта.

Биано седеше на метален стол до масата. Беше си сложил лъскава вратовръзка на райета и очила с дебели лупи и рамки от черупка на костенурка. Скочи и се втурна към задната врата, а Дъфи се насочи към предната. За миг Томи остана сам с един малък кафяво-черен териер, който бе заспал на дивана, но вдигна глава да види какво става. От двете палуби се чу шум от кратка схватка. Изведнъж Биано и Дъфи бяха проснати по гръб на пода в каютата. Джими и Уейд влязоха след тях и изпълниха помещението с телата си. Томи прибра оръжието и се приближи до Биано. Дръпна го да стане и го хвана за яката на скъсаната риза.

— Не ме удряй — замоли Биано.

Томи го удари и го повали на стола. После го ритна в слабините. Биано се сви като бебе в зародиш. За да довърши бруталната си хореография, Томи му нанесе злобен ъперкът и Биано се строполи на пода. Роджър скочи и тревожно се вторачи в сцената.

— Моля, моля… Аз съм само един учен. Нямам пари. Не ни бийте.

Биано изведнъж се превърна в хленчещ и много уплашен доктор по геология.

— Не си и наполовина корав колкото кучката, която нае — каза Томи.

Биано вече трепереше от страх и държеше пулсиращите си тестиси.

Дъфи се изправи и отново се опита да избяга, но Джими го хвана и го блъсна вътре в каютата. Томи направи крачка към него и прикова залитащия възрастен човек със съвършен удар с лявата ръка. Задъха се. Кокалчетата на пръстите му се подуха, но Томи беше доволен. Той живееше за мигове като този.

Десет минути по-късно Биано и Дъфи седяха завързани за металните столове.

Навън беше тъмно и Томи бе запалил двата стари абажура, които осветяваха всичко в зловещ жълтеникав нюанс. Той претърси яхтата, но не намери парите си. Откри само купчини чертежи на „Фентрис Каунти Газ и Петрол“, с дати и подробни забележки. Бяха свързани с нещо на име стратиграфска моноклинала „Оук Крест“. На някои пишеше „биотермален извор“, на други — „базисен конгломерат“ или „базисен шистов сеизмичен шпур“. Имаше няколко рисунки с мастило и молив на нещо, което приличаше на географска карта на подземните петролни пластове в Оук Крест, близо до Модесто. На тях беше изобразена огромна сводеста площ. Това бяха сеизмични карти на неща, наречени „антиклинали“ и „моноклинали“. Някой бе вписал многословни бележки в белите полета. Томи прегледа няколко, сетне изгуби интерес. Там пишеше неща, за които не го беше грижа. Хвърли ги на масата. Искаше само да си прибере парите и да пролее малко кръв заради неприятностите си.

Биано отвори очи, когато Томи плисна чаша вода в лицето му. Слабините му още пулсираха, а лицето кървеше. Томи му бе разклатил няколко зъба. Дъфи беше почти в безсъзнание.

— Ох — изпъшка Биано, опитвайки се да дойде на себе си. — Нищо не виждам. Очилата ми. Вчера загубих контактните си лещи.

Томи намери очилата и грубо ги сложи на носа му. Мафиотът знаеше, че е заплаха и искаше този скапан учен да разбере добре с кого си има работа.

— Дай ми парите.

Томи придърпа един стол, обърна го с облегалката напред и го възседна, скръствайки ръце. В дясната държеше зигзауера.

— Мислиш ли, че това ще може да стане веднага? — попита той.

— Не са у мен… Кълна се — отговори Биано.

— Хей! Страдам от онова, което наричат социално заболяване. По-скоро е психическо разстройство, емоционална дисфункция. Проблемът ми е, че обичам да убивам. Това смущава някои хора. — Томи се усмихна зловещо и Биано се сви от ужас. — Лекарите казват, че е много сериозен недостатък на личността. Но аз не съм съгласен, защото така изучавам човешките същества. Знаеш ли, че убиването е заложено в човешката ДНК, също като желанието да караш спортни коли и да чукаш готини мацки?

Биано се прокашля.

— Всъщност още не е доказано със сигурност, че ДНК определя особеностите в поведението. ДНК се отнася само до маркерите на генетичния код на физическите характеристики — научно обясни Биано.

— Не се будалкай с мен, задник — предупреди го Томи. — Слушай сега. Никак няма да ми е трудно да отскоча до железарията, да купя една резачка и да ви накълцам на парчета. Няма дори да трепна, защото съм решил да не потискам вродените си инстинкти. Не изпитвам угризения на съвестта.

— Господин Рина, бих искал да ви кажа, че парите ви са у мен, но всъщност ги няма.

— Как така ги няма?

Томи допря пистолета до гърлото на Биано, сетне го плъзна до зъбите му.

— Добре, добре… Не че ги няма… Ами, те са…

Биано погледна Дъфи, който отчаяно изграчи:

— Не му казвай!

— Вие двамата определено подценявате онова, което става тук. Аз съм шибан психопат. Убиец! Клиничен случай. Няма майтап! Имам документ от психиатър. Оная ми работа се надървя, като правя такива неща.

— Използвахме парите, за да купим удостоверения за акции — изтърси Биано.

— Не! — изкрещя Дъфи.

Томи стана и ритна стола му. Дъфи се прекатури и удари главата си в пода.

— Той е възрастен човек — замоли Биано. — Престанете!

Томи се приближи до Биано и го удари три пъти по главата. Очилата му изхвърчаха. Този път едва не загуби съзнание. В мозъка му избухнаха фойерверки. Накрая успя да се съвземе и присви очи. На маймунското лице на Томи бе изписано грозно изражение на плътско удоволствие. Биано немощно вдигна ръка и посочи.

— В спалнята, под леглото. Има няколко разхлабени дъски… Вдигни ги. Там има една метална кутия.

— Не — изграчи Дъфи.

Томи направи знак на Джими, който безшумно отиде в спалното помещение и след няколко минути се върна с металната кутия.

— Ключът е на врата му — рече Биано.

Томи сграбчи верижката на Дъфи, откъсна ключа, отвори кутията и извади десет красиво написани удостоверения за акции на „Фентрис Каунти Газ и Петрол“. Всяко беше на стойност хиляда дяла. Имаше и няколко цветни брошури на компанията. Папката, която съдържаше материалите, беше в ярък, бляскав, ръждивочервен цвят и шумно провъзгласяваше светлото бъдеще на компанията. В брошурата имаше цял раздел, който подробно описваше разработвания терен в Оук Крест и включваше снимки, правени от хеликоптер, на прясно боядисаните тръби и цистерни във фермата на Карл Харпър, както и официална фотография на Джон, под която пишеше Линуд Лейси, президент и изпълнителен директор.

— Какво е това, по дяволите? — удивен изръмжа Томи. — Къде са мангизите ми?

Той хвърли брошурата и диплянките и прелисти удостоверенията.

— Удостоверения за акции. Използвахме парите, за да ги купим. Акцията върви по десет долара. Имаме сто хиляди, но не стигат. Не спечелихме достатъчно на зарове, за да поемем контролния пакет.

— Тъпи копелета! Изхарчили сте парите ми, за да купите петролни акции?

На Томи започна да му става ясно, че парите му са се изпарили и двамата мъже пред него, макар и учени, може да са пълни тъпанари.

Биано разгада погледа му и се залови за работа.

— Нищо не разбираш, нали? — възмути се той, започвайки играта. — Съвсем не ти е ясно. Няма и да го разбереш. Твърде сложно е за теб, защото си глупав.

Гневът на Томи избухна. През него премина психопатична ярост, която го завладя и заличи всяка разумна мисъл.

В същия миг Биано разбра, че е преиграл. В очите на мафиота блесна лудост. Насочи пистолета към Биано и инстинктивно дръпна ударника. В тези ужасни части от секундата Биано знаеше, че е мъртъв. Беше допуснал фатална грешка в преценката си. Не бе взел под внимание спотаената невменяемост на Томи, а уж винаги прочиташе мислите на мишените си и ги контролираше. Това беше умение, на което разчиташе. Изщракването на ударника отекна в каютата. Пръстът на Томи побеля, докато натискаше спусъка. Всичко свърши.

Тогава нещо скочи от дивана и връхлетя върху Томи. Роджър беше само десет килограма, но блъсна мафиота, повали го на пода и се вкопчи в гърлото му. Томи се надигна и хвана териера, който се бореше на живот и смърт. От раната потече кръв. Томи изтърва пистолета и се заклатушка из каютата, опитвайки се да откопчи Роджър от гърлото си. Кучето ръмжеше злобно и висеше на врата му като безвкусно индианско украшение. Най-после Томи вкопчи пръсти в гърлото на Роджър и на свой ред започна да го души. Териерът продължи да ръмжи, но губеше сили. Преди да изпадне в безсъзнание, Томи успя да се освободи от кучето и го хвърли настрана. Изкрещя гневно, грабна зигзауера и стреля по Роджър, който се бе съвзел и бягаше към задната врата. Първият куршум счупи един от прозорците и изсвистя някъде над блатистите води, но вторият уцели кучето в хълбока и го повали на земята. Териерът изквича от болка, но се добра до вратата и избяга на палубата. Томи хукна след него, но навън беше тъмно и не можа да го види.

Побеснял, той се върна в каютата и пъхна дулото на пистолета в устата на Биано.

— Онова шибано псе се опита да ме убие!

— Послушай! Акциите струват милиарди — изфъфли Биано, отчаяно опитвайки се да съсредоточи вниманието му върху играта.

— Така ли? Мухльовци! Как е възможно това нещо да струва милиарди?

Томи протегна ръка, взе удостоверенията от масата и извади пистолета от устата на Биано.

— Открихме най-големия петролен басейн в Северна Америка, по-голям и от онзи в Аляска. Всички онези чертежи го потвърждават. Доктор Сътън и аз сме единствените, които знаем къде се намира. Петролните залежи са доказани, но компанията, която ги експлоатира, „Фентрис Каунти Газ и Петрол“ дори не знае, че съществуват. Затова изкупуваме акциите.

Безумният поглед в очите на Томи отстъпи на враждебна озадаченост.

— Петрол ли? — попита той. — Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Затваряй си устата! — извика Дъфи. — Не му казвай… Недей… Моля те. Цял живот чакам този момент.

Томи изръмжа. Вече губеше търпение — качество, с което не беше известен. Сграбчи Дъфи за сакото и го изправи заедно със стола. Джими и Уейд му се притекоха на помощ.

— Всички онези чертежи доказват, че в Оук Крест, Калифорния, се намират най-богатите неразкрити петролни залежи в Северна Америка — продължи Биано, — и никой, освен мен, доктор Сътън и Донован Мартин не знае за тях.

— Затова ли са онези неща?

Томи посочи купчината чертежи и рисунки на масата.

— Да, това са сеизмичните проучвания на доктор Сътън. Правени са през последните две години. „Фентрис Каунти Газ и Петрол“ държи правата върху собствеността в Оук Крест, но…

— Всичко издаваш, Дъглас — проплака Дъфи.

— Не можем да изхарчим парите, ако сме мъртви, Хари. Този човек ще ни убие — възрази Биано и се обърна към Томи, който с присвити очи разглеждаше сложните чертежи.

Дъфи поклати глава, а Биано пристъпи към същността на въпроса.

— Той е доктор по физика, а аз — доктор по геология. И двамата бяхме наети от „Фентрис Каунти Газ и Петрол“ да изследваме предполагаемата стратиграфска моноклинала край Модесто, на сто и петдесет километра на северозапад оттук. Но всъщност никой не мислеше, че там ще има петрол.

— Страти какво? — попита Томи. Малограмажният му мисловен орган се напрегна в мъчително усилие.

— Това е гънка в естествените скални пластове в земната кора — обясни Биано. — Създава подземни пещери, където се натрупва петрол. Всички големи петролни залежи са резултат от стратиграфски моноклинали. Разбира се, трябва да съществува подходящо геологично наслояване. Ние търсим скални формации от палеозойската ера. После извършваме така наречения триизмерен сеизмичен сондаж. Малко е сложно за обяснение, но основното е, че сеизмичният шпур се прави, като се пробие дупка в земята и се напълни с взривни материали. Звукът от експлозията преминава през скалите. Ние го проследяваме с чувствителни геослушалки, свързани със сеизмичния ни компютър. Звуковите вълни рикошират от различните по вид скални въглеводороди и ни казват какво е естеството на скалата и на пясъчния пласт под повърхността на земната кора. После чертаем графики. Хари е сеизмичен оператор, физик. С помощта на геослушалките той прави сеизмична графика на плътността на въглеводородите, за да намери зони със свръхсилно напрежение и сетне тълкува шупливостта на скалата.

— Какви ги бръщолевиш, по дяволите? — ядоса се Томи, на който всичко това му дойде твърде много.

— Важното е, че стоим върху най-големите неразкрити петролни залежи вероятно в целия свят. Може да струват между два и пет милиарда на година в ППР.

Томи го хвана за ръката.

— Говори така, че да те разбирам, учена главо.

— ППР означава Повишена петролна възвръщаемост. Това е усъвършенствана система от помпи — побърза с обясненията Биано.

— Значи откраднахте мангизите ми, за да изкупите акциите на онази шибана петролна компания?

— Но не взехме достатъчно пари. Трябват ни още от три до пет милиона. „Фентрис Каунти Газ и Петрол“ не знаят, че петролът е там долу, защото след като го открихме, не им казахме. Ако разберат, няма да има сума, която да може да купи тази компания, защото ще струва милиарди. Това все още е наша тайна, тъй като се споразумяхме с обслужващата компания, която извършваше сондирането, и те обещаха да си траят.

— По-бавно, да ти го начукам!

— Виж какво, много е просто. Петролната компания, за която работим, „Фентрис Каунти Газ и Петрол“, харчи милиони за разкриване на нови кладенци. Изпращат хора като Хари и мен из цял свят. Ние един вид осъществяваме проектите. Ако намерим стратиграфска моноклинала в подходящ скален пласт от палеозойската ера, ние правим сеизмично сондиране и уведомяваме компанията, после те пръскат луди пари, за да разработят потенциалните залежи и инсталират тръби и цистерни. Наемат независима компания за услуги, която да докаже залежите. Пускат сонда в очертания кладенец, за да видят какво има там. „Фентрис Каунти Газ и Петрол“ наеха „Сондажна платформа Западен бряг“, която направи дупки в Оук Крест. Мострите са много обещаващи. Доктор Сътън и аз разбрахме, че „Фентрис Каунти Газ и Петрол“ не плаща на „Сондажна платформа Западен бряг“ за извършената работа. Оплаках се на шефа ми и те ме уволниха. Отначало това ми се стори много странно, защото аз ръководех операцията там. Тогава не знаех, че „Фентрис Каунти Газ и Петрол“ е фалирала. Затова ме уволниха. Събрахме се с Донован Мартин, собственика на обслужващата компания и се споразумяхме сами да докажем залежите. И го направихме. Огромно е! „Фентрис Каунти Газ и Петрол“ имат огромни финансови неприятности. Не знаят, че сме доказали залежите. Бизнесът им не върви и акциите им падат. Ние се опитваме да изкупим контролния пакет, преди банката да ги е обявила в несъстоятелност…

Томи вдигна ръка, за да го накара да млъкне.

— И вие двамата дойдохте в моето казино на Бахамските острови и откраднахте пари, използвайки фалшиви зарове, за да купите онази петролна компания?

— Идеята беше негова — каза Биано, поглеждайки Дъфи. — Хари е истински фокусник. Той откри целофановия газ. Каза, че можем да го направим, но не успяхме да вземем достатъчно пари от казиното.

— Как да повярвам на всичко това? — попита Томи с известно просветление в очите.

— Имаме мостри от петрола. Те са в складовете на обслужващата компания. При собственика, Донован Мартин.

Томи взе удостоверенията за акциите и лъскавите брошури. Събра сеизмичните чертежи и рисунките и заяви:

— Да отидем да видим. Ако всичко това е истина… имате нов партньор.

22. По течението

Виктория се криеше на предната седалка на синьо-бялата каравана на Биано, оставена в дъното на паркинга на яхтклуб „Мъд Флат“ във Фресно. На коленете си държеше чисто нов фотоапарат „Никон“ със силен обектив, а на таблото имаше брой от днешния „Фресно Хералд“, както я бе инструктирал Биано. Седеше там от два часа и мислеше за последните няколко дни.

В главата й се блъскаха противоречиви мисли и чувства. Не беше сигурна какво прави, но в същото време знаеше, че там й е мястото. Радваше се, че отмъщава за убийството на Карол и участва в заговора срещу братята Рина, но не харесваше незначителната си роля в приключението. Вече й беше ясно как се осъществява измамата. „Вътрешните“ хора несъмнено бяха най-важните участници в играта. Всички останали изпълняваха второстепенни роли. Тя не беше свикнала да стои встрани и това я безпокоеше. Знаеше, че Томи ще я познае, ако я види, но този факт не й пречеше. Винаги бе контролирала живота си. Не беше свикнала да се моли никому и твърдо бе решена да не допуска това.

Но все пак трябваше да признае, че досега не беше изпитвала по-вълнуващо преживяване. Случката с линейката й хареса повече, отколкото се осмеляваше да признае. Безброй пъти си я припомни на ум. Имаше нещо много освежаващо в загубата на контрол — все едно пускаш струя чист въздух в задушна стая. Виктория знаеше, че снимките, които щеше да направи, по-късно щяха да се окажат решаващи и с нетърпение очакваше срещата с Джо Рина след два дни. Това щеше да бъде възможност най-после да спечели няколко точки срещу онова елегантно лайно. На паркинга спря черна лимузина „Линкълн“. След четири-пет минути се появиха Томи и двама едрички мъже. Пред тях Томи изглеждаше като джудже. Тримата се приближиха до дървения парапет и погледнаха надолу към яхтите. Виктория направи няколко снимки, като включи и вестника на таблото на караваната. Малката група тръгна към дървения пристан. Виктория се наведе. Отново изпита онази тръпка. Биано се оказа прав. Беше принудил Томи да направи онова, което бе планирал. Контролираше ходовете му. Тя се зачуди дали Дакота е в черния линкълн, както бе предвидил Биано.

На задната седалка на лимузината беше задушно и Дакота се чувстваше ужасно. Започна да се съмнява, че има вътрешен кръвоизлив. Един от ударите на Томи сигурно бе разкъсал някой орган. Болката в корема беше непоносима.

Беше й трудно да се съсредоточи, докато грамадният главорез на предната седалка дърдореше.

— Адски съм издръжлив. Държа го надървен часове наред — хвалеше се Кийт Съмърланд и гледаше Дакота с похотлива усмивка на плоското си лице. — Щом Томи свърши с теб, ще те заведа някъде и ще ти покажа. Някои мъже не обичат да го правят, но моят език върши чудеса. Ще молиш за още. После ще седнеш на господин Твърдко. Ще му удариш една незабравима езда.

Дакота едва издържаше приказките на този нерез, който не спря да бръщолеви, откакто Томи слезе от колата. Опита да седне по-удобно.

— Вероятно мислиш, че ще се измъкнеш, но Томи е пълна откачалка. Той не е като другите. Ще го питам дали е свършил с теб, за да те даде на мен. — Кийт се ухили. Оглеждаше я гладно. — Известно време ще се виждаме често… Виж какво, не можах да се изпикая на летището. Ще отида да пусна една вода ей там, до онези дървета. Трябва да ти кажа, че когато играех футбол, тичах адски бързо, затова не се опитвай да бягаш.

— Ще бъда тук — тихо каза тя.

Кийт слезе и се отдалечи от лимузината. Дакота се надигна, протегна ръка към предната седалка и взе клетъчния телефон.

Виктория се стресна, когато чу телефона. Намери го и каза:

— Ало?

— Дакота е…

— Къде си?

— На паркинга до яхтклуба… Вероятно на двайсет метра от теб. Нямам много време. Кажи на Биано, че не мога да контролирам онзи тип. Провалих се.

— Добре ли си?

— Трябва да се измъкна оттук. Пребита съм. Мисля, че имам вътрешен кръвоизлив… Болката се засилва. Не ми остава много…

— Биано е на яхтата. Те са там с него. — Виктория видя, че телохранителят се връща, вдигайки ципа на панталона си. — Слушай, Дакота, пазачът ти идва. Ще намеря начин да те измъкна оттам. Обещавам. Дръж се.

Виктория не беше наясно как щеше да извърши този подвиг. Точно когато горилата се приближи до лимузината, се разнесоха два изстрела. Всъщност прозвучаха като счупване на клон в далечината. Едва след няколко секунди Виктория осъзна, че това е стрелба.

— Чу ли? — попита Дакота. — Изстрели. Томи е напълно откачен.

— Ще те измъкна оттам, но онзи тип е точно пред колата. Затваряй.

Линията прекъсна, когато Кийт Съмърланд се обърна да погледне към яхтата. Не отиде да види откъде идват изстрелите, сякаш ги бе очаквал.

Сетне Виктория съзря Роджър. Кучето бягаше накуцвайки. Мина покрай Кийт, който се обърна да го огледа, и се насочи към караваната. Преполови разстоянието и падна на една страна. Стана и продължи да върви, като едва влачеше задницата си и скимтеше. Главорезът отново съсредоточи вниманието си върху яхтата. Тръгна надолу по дървения пристан, после спря. Роджър вече се движеше съвсем бавно и явно нямаше да стигне до караваната, затова Виктория реши да рискува и да му помогне. Докато Кийт стоеше с гръб към нея, тя отвори вратата, изтича навън и грабна териера. Хълбоците му бяха влажни от кръвта. Виктория се прибра в караваната и я заключи. Сложи Роджър на пода. Кучето я погледна с изражение, което можеше да бъде описано само като благодарност.

— Какво се случи, миличък? — попита тя, докато намокряше с вода една хавлия.

Внимателно почисти задницата му и прегледа раната. На десния хълбок имаше дълбока гънка. Териерът спря да скимти и неочаквано я близна по лицето.

Групата излезе от яхтата и тръгна по разнебитения пристан. Джими Фрийз държеше Биано, Уейд Съмърланд — Дъфи, а Томи ги пазеше в гръб. Беше намерил аптечката и бе превързал раната на гърлото си. Правеше големи крачки, за да не изостава от двамата едри мъже. Приближиха се до лимузината и се качиха.

Биано видя Дакота и стомахът му се сви. Тя беше зверски пребита. Седеше на задната седалка, отпуснала глава назад и едва гледаше.

— Някакво псе мина оттук — рече Кийт. — Част от задника му липсваше.

— Дано да пукне. Давай — излая Томи.

Кийт включи на скорост и потегли.

— Добре ли си? — обърна се Биано към Дакота.

Тя кимна, но не каза нищо.

Томи даде лист хартия на Джими Фрийз.

— Отиди на този адрес. Там има една обслужваща компания на име… Как беше?

— „Сондажна платформа Западен бряг“ — отговори Биано и потърси с поглед Роджър.

Знаеше, че щеше да е мъртъв, ако малкият териер не бе нападнал Томи. Видя кръв по асфалта, където Роджър бе паднал, и се замоли да е жив. Сетне погледна Дакота и се замисли върху положението, в което се намираха. Съзнаваше, че от него зависи дали ще оцелеят. Трябваше да се съсредоточи.

Планът вървеше добре. Томи изглежда налапа въдицата, но участниците в една добре организирана измама не трябваше да бъдат бити. Той отново погледна Дакота. Цветът на лицето й никак не му хареса.

Виктория се опита да окаже първа помощ на Роджър. Превърза го, за да спре кървенето и внимателно го пренесе на канапето.

— Ще те заведа на ветеринарен лекар, веднага щом мога — каза тя, макар да знаеше, че трябва да следва Биано и Дъфи.

Не беше сигурна дали вторият изстрел не бе засегнал някой от двамата. Не биваше да забравя и Дакота. Виктория беше разтревожена от начина, по който звучеше гласът й.

После бе видяла Томи и двамата огромни телохранители да водят Дъфи и Биано. Грабна фотоапарата и го фокусира върху тях. Направи три ясни снимки. На едната Биано се обърна към обектива, усмихна се и сложи ръка на раменете на Томи. Виктория щракна, преди дребният мафиот да блъсне ръката му.

Докато лимузината излизаше от паркинга, Виктория включи мотора и пое след тях с угасени фарове. Не знаеше какво да прави. Нещата не ставаха точно както Биано ги бе описал.

Лимузината зави и се отправи на северозапад, към Модесто.

Виктория Харт, която навремето беше най-организираната ученичка и никога не предприемаше важен ход, преди да го планира и обмисли внимателно, сега сляпо следваше черния линкълн. Знаеше, че няма възможност да планира нищо. Сърцето й биеше лудешки, докато отчаяно държеше волана. Реши, че този път трябва да се носи по течението.

23. „Сондажна платформа Западен бряг“

Офисът на „Сондажна платформа Западен бряг“ се намираше в един район със складове в градчето Ливингстън, на около четирийсет километра югоизточно от Модесто. Табелата на ламаринената сграда беше прясно боядисана и изобразяваше сонда, от която блика петрол. В двора имаше макари с кабел и използвани части. Лампата на покрива осветяваше оградения паркинг. Лимузината влезе вътре и спря. Беше 22:15.

Биано погледна Дакота, която бе затворила очи и дишаше тежко. Главата й беше клюмнала назад, а лицето й — бледо.

— Трябва да я закараме в болница — каза той.

Томи замислено се вторачи в Дакота, сетне попита:

— Защо?

— Тя изглежда ужасно. Има й нещо.

— Говорим за същата кучка, която сипа нещо в питието ми, за да припадна, така че да оберете казиното ми и да ядосате брат ми толкова много, че да започне да псува?

— Трябва да я прегледат — настоя Биано.

— Хей, Дъглас, ти поръча шибаната музика и сега ще трябва да играеш. Хайде, да вървим да видим онзи задник.

Той сграбчи Биано и го избута от колата. Дакота отвори очи. Биано не хареса онова, което видя в тях.

В лимузината останаха само Кийт и Дакота.

Биано потропа на страничната врата на склада.

— Донован, аз съм. Доктор Кларк и доктор Сътън.

След миг вратата се открехна и на прага застана Стив Бейтс. Беше облечен в стари работни дрехи с инициали СПЗБ на джоба. Бършеше ръце в мазен парцал и предпазливо надничаше през процепа.

— Доктор Кларк, доктор Сътън — поздрави ги той и кимна, после очите му се стрелнаха към Томи и двете грамади зад него. — Кои са тези хора?

Томи мина пред Биано и тикна автоматичния си пистолет в лицето на Стив.

— Аз съм новият ти партньор.

Стивън погледна дулото на деветмилиметровия пистолет и с усилие преглътна, а на загорялото му от слънцето лице се изписа страх.

— Влизай вътре. Няма да правим съвещание на акционерите на улицата. Хайде.

Томи блъсна вътре Биано и Дъфи. Джими Фрийз и Уейд Съмърланд влязоха последни и затвориха вратата.

Стив старателно бе обзавел вътрешността на склада. Бе наел сградата и всичко останало. Две от големите водни помпи, които се използваха за селскостопанско напояване, бяха качени на подвижни платформи в средата на пода. Приличаха на петролни сонди и можеха да заблудят обикновения непосветен човек. Стив беше подсилил измамата, като им бе сложил табелки „ПЕТРОЛНА ПОМПА В“ и „ПЕТРОЛНА ПОМПА К“. Наоколо бяха разпръснати кабели. Всичко беше взето под наем за две седмици от компанията за оборудване на ферми, която се намираше през две пресечки.

— Какво е това, по дяволите? — попита Стив Бейтс, гледайки пистолета в ръката на Томи.

— Ти не задаваш въпросите, тъпако, а отговаряш. Искам да чуя за онези петролни залежи, които си открил в Оук Крест.

Стивън Бейтс тревожно погледна Биано, сетне Томи, и заеквайки отговори:

— Няма никакви петролни залежи. Там има само няколко сухи дупки. И на мен ми се иска да бяхме попаднали на нещо, за бога.

— Зарежи тази работа, Донован — намеси се Биано. — Той видя чертежите и сеизмичните снимки. Разказахме му всичко.

— Казали сте му?

Обидата от извършеното предателство в гласа на Стив прозвуча съвсем искрено.

— Да не говорим за това, Донован. Факт е, че ни трябват още пари. Не можем да контролираме това нещо само с хиляда дяла. Нямаме време — каза Биано и нагласи очилата на носа си.

Стив го погледна, сетне очите му се плъзнаха към Томи.

— Не знам за какво говориш — заяви той, но в гласа му се долови колебание.

— Тогава аз ще те светна — рече Томи. — Искам да видя онези залежи в Оук Крест и вие, смотаняци, ще ме заведете там още тази вечер. Колко километра има дотам?

— Около час — отговори Биано.

— Доктор Кларк — каза Стив, — това трябваше да бъде абсолютна тайна. Как си могъл да им кажеш?

— Нямах друг избор. Той ни проследи от „Залива на сабите“. Разбра всичко. Намери удостоверенията за акциите. Освен това мисля, че трябва да го вземем за партньор. По-добре да му позволим да участва. Повярвай, и без това няма да можем да изкупим контролния пакет.

Томи гневно погледна Биано.

— Още не съм се включил в нищо, нещастнико. Проучвам фактите и се опитвам да си върна милиона. Дотук предизвикахте само лек интерес. Ако през следващите няколко часа не получа достатъчно информация, ще продам удостоверенията и ще си върна парите, а вие ще сте по-мъртви и от камък. — Той дръпна ударника и насочи пистолета към Стив. — Ясен ли съм? Започвай да говориш.

— Акциите на „Фентрис Каунти Газ и Петрол“ падат. Купихме ги за десет, а вече са по осем долара. Носи се слух, че компанията не е в състояние да плаща вноските си в банката. Приходите им са твърде малки. Неколцина големи акционери свикват съвещание в Сан Франциско, в главното управление. Искат да ликвидират компанията. Вече се е разчуло, че има неприятности. Дори да продадеш тези десет хиляди дяла, няма да получиш повече от седемстотин и петдесет хиляди долара.

Очите на Томи обходиха склада.

— С тези боклуци ли пробивате кладенци?

— Да — отговори Стивън Бейтс. — Тези са малки. Използват се за наклонени или насочени дупки. Но щом попаднем на петрол или газ, пускаме другите.

Той взе измервателния уред, който беше прикрепен към гумения маркуч, взет под наем. Уредът всъщност беше част от регулатор за въздушен поток.

Томи го грабна от ръката му и го огледа.

— Какво е това, по дяволите?

— Измерва потока. Използваме го, за да определим скоростта на течността. Има най-различни — с турбини, електромагнитни… зависи какво се опитваш да измериш.

Стив говореше и гледаше пистолета в ръката му.

— Тези тъпотии не ме интересуват. Колко петрол има там?

— Трудно е да се каже. Доктор Кларк смята, че залежите са големи. Аз съм по-умерен в преценките си.

— Например?

— Около половин милиард барела или повече… а може би много повече.

— Размерите на стратиграфската моноклинала са огромни — намеси се Биано. — Покриват почти две хиляди и петстотин декара. Единствената причина, поради която я подминахме преди десет месеца, беше, че първоначалните ни сеизмични проучвания определиха погрешно мястото. Разминахме се с осемстотин метра. Залежите, които търсим, са всъщност малко по̀ на запад от участъка, където извършвахме сондажите, но чрез наклонено сондиране проникнахме в главната моноклинала.

Биано беше толкова развълнуван, че очите му блестяха. Вярваше в измамата си и внушаваше убедеността си и на мишената.

— Казвате, че ви трябват още пари, за да контролирате компанията. Колко? — попита Томи, гризейки стръвта.

— Доскоро бяха десет милиона, но с падането на цената на акциите мисля, че ще поемем контрола за шест-седем — отговори Биано. — При положение, че борсата не замрази цената заради лудешките й скокове.

— Пет милиона плюс моя милион, който вече сте инвестирали?

— Толкова би трябвало да свършат работа — каза Стивън Бейтс.

Правилото беше никога да не позволяваш на мишената да обмисля дълго предложението.

— Откъде да знам, че всичко е както трябва? — попита Томи, присвивайки очи.

Биано погледна с надежда Стив. Той въздъхна и се приближи до един малък сейф, коленичи и набра комбинацията. Отвори вратата и извади няколко дълги метални кутии. Всяка имаше стъклено прозорче. Вдигна ги една по една към светлината и преди да намери онова, което търсеше, прочете надписите.

— Какво е това, да го еба? — попита Томи.

— Мостри — обясни Биано. — Погледни. Тази е взета от петстотин километра дълбочина. От кафявия оттенък се вижда, че петролната шиста вече се обезцветява. Това означава, че порестата повърхност на най-горния пласт е абсорбирала петрола от моноклиналата. Затова мисля, че залежите възлизат на много повече от половин милиард барела.

Томи взе мострата и я пъхна в джоба си.

— Не може да я взимаш — разтревожен възрази Биано. — Това е част от сондажната документация, която може би трябва да предадем на „Фентрис Каунти Газ и Петрол“.

— Хей, задник, не разбра ли кой командва парада? Ще си намеря геолог и ще проверя всичко. Да не мислиш, че съм тъпанар?

Биано и Стив нервно се спогледаха.

— Добре. Да кажем, че засега съм заинтересуван — добави Томи, — затова да отидем да видим залежите.

Виктория ги проследи до склада в Ливингстън и видя, че в лимузината останаха само Дакота и телохранителят. Отиде в задната част на караваната и извади ластичната рокля, с която се бе издокарала за измамата в бижутерския магазин. Грабна обувките с високи платформи и започна да се преоблича.

Знаеше, че ако смята да спаси Дакота, трябва да намери начин да обезвреди горилата. Реши, че сексапилната рокля ще й даде известно предимство. Спомни си за един уличен бандит от Трентън, когото бе съдила преди няколко години. Шейсеткилограмовият нещастник всъщност събираше дългове за един лихвар. Беше вкарал в болницата стотици длъжници, използвайки прост номер. Слагаше си кожени ръкавици, а в дланта отвътре скриваше плоско парче тежък метал. Обездвижваше жертвите си с един-единствен удар по слепоочието. Съдебномедицинският експерт даде показания, че дори шейсеткилограмов човек лесно може да спука капилярите на средното ухо, изваждайки от равновесие жертвата.

Виктория претърси караваната и в едно от чекмеджетата намери бяла ръкавица за голф. Сложи я на дясната си ръка. Беше й малко голяма, но все пак ставаше. Отново претърси шкафовете и откри кутия с инструменти. Вътре имаше метална пила, дълга десет сантиметра и широка сантиметър и половина. Тежеше почти един килограм. Виктория я мушна в ръкавицата. Надяваше се, че телохранителят няма да е в лимузината и няма да се наложи да използва пилата. Навремето тя беше юношески шампион по тенис в щата и форхендът й беше страховит, но досега не беше удряла човек. Прокурорският й начин на мислене я предупреди, че това ще бъде криминално нападение и нанасяне на побой. После си спомни треперещия глас на Дакота, забрави всички мисли, грабна чантата си и слезе от караваната. Забърза по улицата и стигна до оградата около склада. Видя, че главорезът е оставил отворена предната врата на лимузината, за да се проветрява, а кракът му висеше навън и потропваше в такт с музиката от радиото.

— Хей! — извика тя.

След секунда Кийт подаде глава и я видя.

— Здрасти — усмихна се той, слезе от лимузината и тръгна към нея.

— Колата ми се повреди. Трябва ми телефон… Може ли да използвам вашия? Ще си платя.

Кийт огледа високите й обувки и микроскопичната рокля, разголваща привлекателните й крака и ухилен се приближи до нея.

— Много си готина, за да се разхождаш сама.

Усети, че се надърви. Близостта на Дакота вече бе разпалила въображението му, но знаеше, че ако я докосне, преди Томи да е разрешил, ще бъде мъртъв. Това момиче обаче беше нещо друго.

— Вратата е ей там. Ела, ще те заведа — предложи Кийт.

Тя го последва и той отвори портите.

— Не мога да ти позволя да използваш телефона в колата — каза той, — но ти и без това нямаш такова намерение, нали?

— Колата ми се повреди — настоя Виктория, като го преценяваше.

Главорезът беше огромен, най-малко метър и деветдесет и тежеше над сто и трийсет килограма. Тя се зачуди дали дребният трентънски бандит бе използвал желязото в ръкавицата срещу планинска мечка гризли, какъвто беше този тип, извисяващ се над нея.

— Хайде да се позабавляваме — каза той, хвана я за рамене с двете си ръце и започна грубо да я опипва.

— По-спокойно, миличък.

Без да разсъждава, Виктория замахна с дясната си ръка и му нанесе силен удар. Пилата се стовари върху дясното ухо на Кийт. Той изрева, политна назад и се свлече на колене. Виктория отстъпи ужасена. После мина покрай него и се втурна към лимузината, спирайки за миг, за да изхлузи обувките си. Протегна ръка, отвори задната врата и видя Дакота, която изглеждаше ужасно. Подутото й наранено лице бе покрито с тънък слой пот.

— Господи — промълви Виктория. — Какво са направили с теб? Можеш ли да вървиш?

— Не знам. Издърпай ме навън.

Виктория я изтегли от колата, после я прегърна, за да я придържа. Минаха покрай Кийт, който се мъчеше да стане. Беше зашеметен от удара и не ги видя.

— Никога не бях удряла човек — каза Виктория.

— Все някога трябваше да го направиш.

Качиха се в караваната и Виктория я настани на канапето до ранения Роджър. Дакота вече я гледаше с уважение.

Десет минути по-късно Виктория намери малката едноетажна болница в Ливингстън. Медиците от спешното отделение видяха Дакота, сложиха я на носилка и я вкараха вътре, а Виктория взе Роджър и също влезе. Попълни формуляра за приемането на Дакота, използвайки моминското име на майка си, Бейкър, после извика една от медицинските сестри да прегледа териера.

— Какво му се е случило? — попита отзивчивата жена. — Прилича на рана от огнестрелно оръжие.

— Не знам. Намерих го пред дома й. Мисля, че приятелят й я е пребил и е стрелял по кучето — излъга Виктория.

Искаше й се да може да лъже като Биано.

— Ще повикам доктор Котън да го прегледа — рече медицинската сестра.

Два часа по-късно вкараха Дакота в операционната. Далакът й кървеше най-малко от дванайсет часа. Кръвното налягане и пулсът й бяха толкова ниски, че застрашаваха живота й.

След операцията лекарят излезе разтревожен.

— Загубила е много кръв. По едно време сърцето й спря. Отстранихме далака и я напълнихме с кръвна плазма. Положението й се стабилизира, но… знам ли.

— Кога ще можете да бъдете сигурни? — попита Виктория.

— Един господ знае. Повиках полицията. Тя явно е била бита, затова ще ми трябват вашите показания. Ченгетата са тръгнали.

— С удоволствие ще говоря с тях — каза Виктория. Знаеше, че трябва да се измъква.

Трябваше да вземе Роджър. Започна да обикаля коридорите, като питаше за доктор Котън. Накрая намери една млада жена с обикновено лице, която държеше Роджър и тихо му говореше. Задницата му беше превързана.

— Ваше ли е кучето? — укорително попита лекарката, когато Виктория влезе в кабинета.

— Не, на приятелката ми.

— Това куче е било простреляно. С оръжие с голям калибър.

— Ах! — възкликна Виктория. Искаше да се махне колкото може по-бързо. Протегна ръце и взе териера.

— Не трябваше да го зашивам. Аз не съм ветеринарен лекар, но обичам животните и не можех да го оставя така. Нужни са му силни антибиотици за предпазване от инфекция — нравоучително каза лекарката и в същия миг пейджърът й иззвъня. — Извинете. Не си тръгвайте.

Излезе от кабинета, а Виктория грабна Роджър и го занесе в караваната. Изкара превозното средство от паркинга точно когато полицията пристигна. Допреди няколко дни Виктория би извърнала поглед от страх, но сега самоуверено махна на ченгетата и бързо се отдалечи от болницата.

24. Разработване на пасището

Някой удари по вратата на склада и когато отвори, Стив видя Кийт Съмърланд, който стоеше на прага с разкървавена глава. Томи се приближи до него.

— Какво е станало с тебе, бе?

— Тя ме удари — отговори Кийт, като се държеше за ухото. Беше решил да не казва истината.

— Казах ти да внимаваш с нея.

Томи излезе и огледа пустия паркинг и лимузината. От Дакота нямаше и следа. Знаеше, че ако е избягала, може да повика полицията.

— Да вървим — каза той, размахвайки пистолета.

Всички тръгнаха към лимузината. Томи гледаше гневно Кийт, от чието ухо още течеше кръв.

— Тъпанар! Какво правеше? Обарваше я, нали?

— Не, Томи, само се обърнах за миг и тя…

— Затваряй си устата. Изчезвай. Джо имаше право, когато те уволни. После ще се разправям с теб.

Биано се зачуди как е възможно Дакота да удари толкова силно Кийт. Та тя едва говореше. Сетне, докато вървеше към колата, той видя нещо да проблясва на светлината на уличната лампа. Вгледа се и видя какво е.

Обувка с висока платформа. Биано се усмихна. Браво, Вики, помисли той.

Томи го набута в лимузината до Стив и Дъфи и накара Джими и Уейд да седнат отпред. Потеглиха, оставяйки Кийт Съмърланд до портата. Още се държеше за главата.

Пътуваха, без да разговарят. Биано намести очилата с дебелите лупи на носа си и погледна Томи, чието изражение не показваше нищо.

— Какво зяпаш? — озъби се мафиотът.

— Ами… Не искам да бъде нетактичен, но… ами, хората на обекта, където отиваме… те не знаят, че там има петрол. Ще бъде добре, ако не разберат този факт.

— Тогава няма да им кажем — рече Томи.

— Уволниха ме. Ако се появя там с цяла група хора, те ще се усъмнят, че има нещо.

— Не искаш да видя залежите, така ли? — попита Томи.

— Не… Не става дума за това… Но ако ме видят да оглеждам мястото, ще станат подозрителни. Ще бъде по-добре, ако обиколим с колата.

— Още не съм решил какво ще правим, затова млъквай. Заболя ме главата.

Пристигнаха в Оук Крест малко след полунощ и обиколиха люцерновата нива на Карл Харпър. На лунната светлина видяха прясно боядисаните тръби и цистерни, на които с бели букви пишеше ФКГП. Томи запали лампата в лимузината и извади красивата лъскава брошура на компанията. Вторачи се в цветните снимки, после отново погледна през прозореца и видя същите тръби и цистерни.

— За какво са всички тези тръби? — обърна се той към Дъфи.

— Ами, попитай доктор Кларк. Той е геологът. Аз съм физик.

— Когато разработваш залежи — обясни Биано, — има опасност от взрив или от пробив на силна струя и Федералната комисия по регулиране на енергията не иска милиони литри да се изливат на земята поради екологични причини. Затова те карат предварително да инсталираш събирателна станция, за да контролираш потока от петрол или природен газ. Тази събирателна станция е съвкупността от тръби и цистерни като онези, които виждаш. Така, ако попаднеш на кладенец, механизмът вече е готов да изпомпва петрола и да го излива в цистерни, където да се съхранява и анализира.

Биано се усмихна на Томи, после махна очилата и ги избърса с вратовръзката си, както би направил всеки истински учен по време на академичен размисъл. Нагласи ги и взе брошурата.

— Нека да ти покажа залежите на картата — продължи той и отвори на чертежа на фермата. — Очертанията на кладенеца са тук. Той е хоризонтален, с наклон четирийсет и пет градуса. Използваме наклонена сонда и подземен резервоар с клапани.

Биано беше в стихията си и се движеше в свободна орбита около планетата си от глупости.

Томи беше объркан, но това нямаше значение, защото вярваше на всяка дума.

— Покажи ми кладенеца, в който сте пуснали сондата — каза той.

— Това е лудост — измърмори Дъфи.

— Престани, Сътън — рече Биано. — Господин Рина има парите, които са ни необходими. Щяхме да се опитаме да откраднем повече от Лас Вегас. Но там има засилена охрана и сигурно щяха да ни арестуват. Идеята да отидем в „Залива на сабите“ беше твоя, защото казиното е по-малко, а охраната — малобройна. Освен това борсата ще затвори „Фентрис Каунти Газ и Петрол“ всеки момент. Това е най-добрият ни и последен шанс. Господин Рина може да ни помогне. Той ще даде парите, ще изкупим контролния пакет, ще изплатим дълговете на компанията и борсата, и банката ще се разкарат. Ще станем богати.

Дъфи изръмжа, но престана да се оплаква.

Биано показа на Уейд Съмърланд къде да завие. Стори му се странно, че Уейд не каза нито дума, когато оставиха брат му с разкъсано ухо.

— Кладенецът е ей там — каза Биано, когато слязоха от лимузината и тръгнаха надолу по пътя.

Биано разтвори храстите, които бяха отрязани и прикрепени към чували с пясък, за да скрият отвора на кладенеца. Под тях имаше дупка, затворена с метален капак с надпис ФКГП. От кладенеца излизаше малка тръба с диаметър осем сантиметра, прекосяваше нивата и се пресичаше с една от по-големите ръждивочервени тръби.

— Отвори го — заповяда Томи.

— Дълбочината е пет километра и половина — изхленчи Биано. — Няма да видиш нищо.

— Не те питам. Отвори!

— Донован, човекът явно обича да гледа дупки в земята — обърна се Биано към Стивън Бейтс, който дълбоко въздъхна, за да покаже възмущението си.

— Досаждам ли ти, дрисльо? Защото ако е така, мога да ти уредя няколко минути незабравим екшън — изсумтя Томи.

Биано бързо отстъпи назад, а Стив извади гаечен ключ от работния си колан и започна да отвинтва капака.

— Господин Рина — рече Биано, — аз съм геолог. Петнайсет години съм работил със сателитни снимки и с анализи на пясък. Издигнах се до ръководител на обект. Занимавам се със скални въглеводороди. Часове наред наблюдавам сложни органични молекули в лабораторията.

— Не искам да слушам шибаната ти биография — прекъсна го Томи.

— Но вие… непрекъснато ме заплашвате. Аз не съм смел човек. Не се правя на герой. Интересувам се от тези залежи предимно в геологичен аспект и ако изкарам малко пари, е, това ще бъде чудесно. Опитвам се да ви кажа, че гледам на вас като на истински спасител в случая, но вие продължавате да размахвате пистолет и да ме заплашвате, сякаш съм долен престъпник, който всеки момент ще се нахвърли върху вас. Аз не представлявам физическа заплаха и никога през живота си не съм се бил. Затова, моля ви, нека да престанем да се държим като деца.

Томи обичаше да му се подмазват и се усмихна на този концерт от раболепни молби. Не отговори, но след няколко минути прибра оръжието.

— Ето, отворих го — каза Стив и отмести тежката плоча.

Томи погледна надолу в циментираната дупка. Извади от джоба си четвърт цент и го пусна, очаквайки да издрънчи на дъното. Тъй като дупката беше само шест метра, Биано трябваше да се закашля силно в подходящия момент, за да предотврати и най-малката вероятност Томи да чуе издрънчаването на монетата.

— По-добре да се махаме оттук — предупреди Биано.

— Значи тук сте намерили петрола, а? — попита Томи, без да му обръща внимание.

— Да — отговори Стивън Бейтс. — Изпомпахме седемдесет хиляди литра, за да докажем наличието на залежите. Извадихме го през тази малка дупка.

— Е, и къде е петролът? — настоя Томи. — Казахте, че не можете да го оставите да се излива на земята… затова трябва да сте направили нещо с него. Къде е?

— Ей там — отговори Биано и посочи голямата цистерна, на която гордо се открояваха белите инициали на компанията.

— Там има седемдесет хиляди литра? — попита Томи, присвивайки очи на лунната светлина.

— Точно така. Предполага се, че резервоарът е празен и никой не го проверява — каза Биано. — Трябваше да складираме някъде петрола.

— Да отидем да видим.

— Какво?

— Искам да видя петрола.

— Цистерната е запечатана. Не може да влезеш вътре.

— Глупости. Мога да вляза където си поискам. Да вървим.

— Резервоарът е херметично затворен. Не можеш да влезеш там.

Томи сграбчи Биано за яката на ризата и го дръпна към себе си.

— Не ме разбираш, докторе, и това наистина ме вбесява. Уж си умен, а на всеки мой шибан въпрос отговаряш с „какво“ или „не мога да го направя“. Това не са отговори. Като казвам, че искам да видя шибания петрол, ти ще речеш: „Добре, господин Рина. Последвайте ме“. Ясно ли е? Отговориш ли другояче, ще получиш удар по главата.

— Само ви казвам фактите. Не виждам защо настоявате на това насилствено представяне на вашата позиция.

— Защото не те харесвам.

— Д-добре — леко заеквайки отговори Биано. — Добре.

Томи най-сетне го пусна.

— А сега, ще видим ли петрола, или ще висим тук?

— Ще видим петрола — отговори Биано.

Групата тръгна към най-голямата цистерна. Луната осветяваше прясната боя, докато се изкачваха по малката стълба. Само Уейд остана при колата. Стигнаха догоре и пред очите им се ширна цялата нива. Километри ръждивочервени тръби кръстосваха полето, а тук-там бяха разпръснати цистерни. Гледката беше внушителна. На отсрещната страна на пътя се намираше изоставената сграда, която Биано бе намерил. Сега постройката беше боядисана в цветовете на компанията и на голяма табела отпред пишеше:

Томи бе взел от колата кристална чаша и гарафа.

— Отвори шибаното нещо — каза той на Биано, като посочи огромния капак на цистерната, затегнат с двайсет ръждясали болта.

— Как? Няма да можем да махнем болтовете. Пък и непреработеният петрол вони ужасно.

— Отваряй — повтори Томи. — Искам да видя петрола.

— Мисля, че ще можем да разхлабим болтовете — каза Стив. — Ще използваме гаечния ключ от багажника на колата.

Изпратиха Джими Фрийз да го донесе. След няколко минути той се върна с гаечния ключ. Двамата със Стив се заловиха да отвинтват болтовете, но се редуваха всички, с изключение на Томи. Двайсет минути по-късно отвориха цистерната. Вече беше три и половина сутринта. Вдигнаха металния капак и го отместиха встрани. Томи се наведе и помириса въздуха.

— Нищо не надушвам.

— Трябва да слезеш долу — нервно каза Биано.

— Ако тук няма петрол, ти си мъртъв.

— Може да са го намерили и изпомпали — заеквайки рече Биано. — Не можеш да ме убиеш само защото кладенецът е празен.

— Само стой и гледай — обеща Томи.

— Стълбичката е вдясно от отвора — намеси се Стив, за да смени темата.

Томи погледна Джими Фрийз.

— Слез долу и ми донеси малко петрол.

— Защо аз?

— Защото аз казвам така. Искам да държа под око тези задници.

Джими взе гарафата и чашата и бавно сложи крак на стълбичката, сетне полека-лека изчезна в цистерната. Чуха го да кашля и да псува. След няколко минути се появи. Очите му сълзяха от изпаренията.

— Пълна е почти до половината — съобщи той.

— Резервоарът побира сто и четирийсет хиляди литра. Там долу има седемдесет хиляди — рече Стивън.

Джими вдигна кристалната гарафа, сложи я в краката на Томи и излезе от цистерната. Томи взе гарафата и я огледа на лунната светлина. Беше пълна до половината с непреработен петрол.

— Мамка му! — възкликна той, съзерцавайки черното злато.

— Нали ти казах? Кога ще ми повярваш? — попита Биано.

— Веднага щом го дам за анализ — отговори Томи.

Петролът в цистерната беше докаран от Санта Барбара. Стив го бе купил от една сондажна компания. Когато го изпратеше в лабораторията, Томи щеше да научи, че е висококачествен, с деветдесет процента чистота и без примеси. Разбира се, в цистерната нямаше седемдесет хиляди литра, а само двеста. Тъй като петролът е по-лек от водата, само трябваше да излеят двестате литра непреработен петрол във водните запаси на Карл Харпър. На повърхността на водата плаваха едва петнайсет сантиметра петрол.

Запушиха гарафата и слязоха на земята. Качиха се в лимузината и Биано погледна Томи. Явно нямаше да се наложи да го води в малкия офис на петролната компания и да го прекарва през онзи лабиринт. Скапаният мафиот бе налапал въдицата. Не откъсваше очи от гарафата. От време на време я взимаше, държеше я в ръцете си, оглеждаше петрола и се усмихваше.

— Добре, момчета, в играта съм.

— Каква част от това е наша? — попита Биано. — Още не сме обсъдили справедливото разпределение на акциите.

Томи го изгледа така, сякаш тази мисъл не бе минавала през главата му.

— Какво ще кажете за шейсет на четирийсет? — ухили се Томи. — Разбира се, аз ще получа шейсетте, а вие ще се занимавате с техническите подробности и ще вземете четирийсет.

— Това е живо прецакване — каза Дъфи.

— Съвсем не. Ще получим четирийсет процента от милиарди долари — възрази Биано. — Хайде, доктор Сътън. Това е по-добро, отколкото можехме да се надяваме, ако се бяхме опитали да откраднем от казината в Лас Вегас… Споразумяхме се — обърна се той към Томи и добави: — Но трябва да побързаш. Борсата може да замрази търговските сделки с компанията.

— Ще се върна тук с парите за по-малко от ден — рече Томи, галейки гарафата с петрола, сякаш беше вълшебен дух.

— Добре — съгласи се Биано.

Томи кимна на Уейд, който включи на скорост. Отправиха се към Фресно, където чакаше частният самолет. По пътя Биано се вторачи в Томи.

— Какво си ме зяпнал, бе? — изръмжа мафиотът.

— Знам всичко за теб и за малкия ти брат — рече Биано. — Вероятно ще трябва да искаш разрешение от него, за да вземеш парите.

— От никого не искам разрешение за нищо.

— Чух, че той е шефът. Той взимал решенията.

— Не си чул добре!

Дъфи си мислеше за Биано, който бе изиграл ролята си перфектно — изпълняваше с нежелание исканията на мишената, после се правеше, че е принуден да се съгласи. Когато накрая получи петрола, Томи беше убеден, защото собствените му въпроси и настоявания бяха довели до този резултат. Сега беше готов да предприеме сделката. Когато жертвата налапаше стръвта, измамниците винаги го пращаха да донесе още пари. Това се наричаше „командировка в страната“.