Мошеникът

16. Клуб „Залива на сабите“

Законите на Бахамските острови изискваха Роджър да има инжекция против бяс и удостоверение от ветеринарната служба. Излязоха от летището и поеха по едно шосе с палми от двете страни. Кучето седеше на предната седалка на взетия под наем форд с климатична инсталация и страдаше от инжекцията, която току-що му бяха направили. На нашийника на териера имаше нова зелена пластмасова табелка, на която пишеше, че е прегледан от Министерството на земеделието и транспорта на Бахамските острови.

Напуснаха района на летището, завиха надясно и поеха към клуб „Залива на сабите“, намиращ се в най-източния край на острова. Минаха покрай Пеликан Пойнт и през едно прашно село на име Маклийн Таун, осеяно с останки от архитектурата на петнайсети век от времето на Колумб. Ярко боядисаните дървени сгради от последвалите години бяха засенчени от огромни кипариси. Имаше тесни ламаринени колиби със сенници, подпрени на греди, които приличаха на старци, приведени над бастуните под лъчите на убийственото тропическо слънце.

Онзи, който бе проектирал клуб „Залива на сабите“, познаваше добре тропическия разкош. Сградата беше разположена досами края на острова, за да може да се възползва от атлантическите ветрове.

Биано зави и навлезе в очертанията на курорта, минавайки под огромен свод в европейски стил, охраняван от статуите на Колумб и Магелан. Посипаният със ситно натрошени мидени черупки бял път се виеше покрай великолепно игрище за голф. Накрая се видя и самият клуб — смесица от архитектурни стилове, по чудо преливащи в едно. В брошурата, която Виктория купи на летището, пишеше, че входът и арката са изградени от развалините на манастир в готически стил, датиращ от четиринайсети век. Уилям Рандолф Хърст бе открил вече разградената постройка в един склад в Лурд, Франция. Както били складирани в сандъци, останките били продадени на Хънтингтън Хартфорд, който ги пренесъл с кораб на Бахамските острови. Произведенията на изкуството бяха намерили място в алеята за коли пред клуб „Залива на сабите“. Ефектът беше поразителен — старинно феодално величие, примесено с ветровитото безразличие на Бахамите. Ято свободно разхождащи се розови фламинго допълваха колоритната атмосфера.

Портата беше отворена и от алеята се виждаше фоайето, а през него — изумруденозеленият Атлантически океан.

— Не са пестили средства, а? — отбеляза Виктория, нарушавайки мълчанието.

— Пари от наркотици. Всичко е дошло от иглата на спринцовката — отговори Биано.

Тя го погледна. В гласа му прозвуча кипящ гняв, който не бе чувала дотогава.

На знака до входа пишеше, че бар „Хемингуей“ е в източната част на хотела, а клуб „Билфишинг“ — долу на кея. Клубът по голф елегантно се кипреше под горичка наклонени от вятъра палми, които постоянно се полюшваха от морския бриз. Отнякъде се чуваше тупането на топки за тенис.

— Да се махаме оттук, преди да съм решил да вкарам форда във фоайето и да го паркирам в басейна — каза Биано.

Минаха покрай розовите фламинго и двете каменни фигури на изследователи и се върнаха на магистралата.

Взеха си стаи в хотел „Ксанаду Бийч“ във Фрийпорт. Сградата се намираше на широка плажна ивица с малко вътрешно пристанище. Едната страна на хотела гледаше към плажа с бял пясък и бурния Атлантически океан, а другата — към старомодния яхтклуб. Регистрираха се и Биано помогна да занесат чантите им в стаите, после каза, че отива да намери Дакота и Дъфи и след час ще се срещнат в бар „Уикър“. Взе Роджър и тръгна да търси братовчедите си.

Виктория се качи в стаята си и разопакова багажа. Излезе на тесния балкон и се вторачи в красивото зеленикавосиньо море. Свежият вятър разроши късите й коси. Затвори очи. Главата й се замая. Съзнаваше, че се е въвлякла в игра, която нямаше правила, или ако имаше, тя не ги разбираше. Запита се как ли ще свърши всичко това и дали щеше да е жива, за да види края. Приключението с хора, които само до преди две седмици би настоявала да бъдат обвинени и съдени, беше едновременно обезпокоително и вълнуващо. Преоблече се и час по-късно слезе в бар „Уикър“.

Заведението беше малко, с изглед към океана. Хладен тропически вятър подухваше през плетените мебели и бавно въртящите се вентилатори на тавана. Виктория влезе, погледна към прозореца и видя Биано и Дакота, които седяха на една маса с някакъв старец, който имаше вид на току-що умрял, а после размислил и решил да излезе от ковчега и да изпие едно за последно. Къдравите му бели коси бяха разрошени като на Айнщайн, а сините вени изпъкваха тягостно под бялата съсухрена кожа. Имаше чаровната усмивка на фамилията Бейтс и й я показа, когато Виктория седна.

— Здравейте — каза тя, поглеждайки Дакота.

Младата жена вече имаше слънчев загар, който я правеше още по-ослепителна.

Дакота беше в бяла риза, завързана на кръста и розови шорти. Разкошните й лъскави черни коси падаха на раменете. Пиеше с дълга сламка някаква островитянска напитка. Не отговори на поздрава й. От държанието й беше очевидно, че няма доверие на Виктория.

— Виктория, бих искала да се запознаеш с чичо ми, Дъфи Бейтс — официално каза Биано.

— Дъфи Припадъка? — попита тя, спомняйки си как го бе нарекъл Биано.

— Прякор, без който мога да мина — отново се усмихна старецът.

— Снощи са огледали казиното — продължи Биано. — Дъфи дори е откраднал чифт зарове и ги е изпратил на брат си в Маями. В клуб „Залива на сабите“ използват скъпи зарове, които се наричат „идеални“. Братът на Дъфи ще поръча да му направят две дузини, които на пръв поглед ще заблудят управителя на казиното. Няма да ги проверят твърде задълбочено, защото в началото ще губим. Трябва да отмъкнем най-малко дванайсет чифта от истинските, за да ги пробием и напълним. Освен различни дефекти в изписването на буквите, заровете на казиното в „Залива на сабите“ сигурно имат и белези от черна светлина или някакви други знаци за разпознаване.

— Черна светлина? — учуди се Виктория.

— В пластмасата се слага боя, която се вижда, щом прегледаш заровете на ултравиолетова светлина. Дъфи каза, че сменят заровете веднъж на денонощие, около девет вечерта. Всеки нов комплект вероятно има различна маркировка за разпознаване. Трябва да ги свием, да ги пробием и да ги напълним, после да ги върнем и да направим удара в същия период от двайсет и четири часа, преди да сменят заровете. Според изчисленията на Дъфи сутрешната смяна ще има над два милиона печалба. Веднага щом влезем в казиното, Дакота ще се отдели от нас и ще свали Томи. Ще го омотае и ще го направлява. Той е тук. Отседнал е в частната вила на брат си. Билетите, които изпратихме на Калиопа, свършиха работа. Ако всичко върви добре, Дъфи и аз ще направим удара в три часа след полунощ. Ще грабнем двата милиона и после ще си плюем на петите, защото планът е Томи да се ядоса. Дакота трябва да остане, след като ние избягаме, за да „разкаже приказката“ на Томи и да контролира осъществяването на измамата.

— Осъществяването е когато мишената усети какво става и те погне, след като го оскубеш — обясни Дъфи.

— Утре от Маями ще долети един наш братовчед. Трябва да го посрещнем в шест сутринта на летището за частни самолети край Дийп Уотър, на около петнайсет километра от „Залива на сабите“ — добави Биано.

— А аз какво ще правя? — попита Виктория.

— Не си ли донесе плетивото, скъпа? — каза Дакота с дрезгавия си чувствен глас.

— Дразня ли те, госпожице Бейтс?

— Не ме дразниш, само дето нямаш никаква роля. Ти си само един потенциален проблем. Ако Томи се хване на въдицата, аз ще бъда най-близо до… Аз ще съм тази, която ще яде дървото.

— Намерих ви това място. Ако не бях аз, нямаше да сме тук. Аз казах на Биано за Анонимното дружество за рефинансиране на парични операции и за Търговската банка в Насо, където братята Рина държат парите си от наркотиците.

— И какво искаш? Почести и тържествен парад?

— Бих желала да се откажеш от това си държание — озъби се Виктория.

Биано и Дъфи мълчаливо наблюдаваха сцената. Дакота внезапно надигна чашата си и изпи съдържанието й с шумно сърбане. Всички се втрещиха. Остави чашата и се ухили.

— Смученето е най-доброто ми умение — сухо подхвърли тя. — А кое е твоето, Вики?

— Да понасям простотии.

Словесният дуел напомни за климата в северните ширини.

— Трябва да се приготвям за срещата си с Томи. Конкурентката ми е някоя си Калиопа Лав.

Дакота излезе от бара. Всички извърнаха глави след нея.

— Това ли е най-доброто й настроение? — студено попита Виктория.

— Не се заяждай с Дакота — предупреди я Биано. — Тя играе най-опасната роля в измамата. Трябва да омотае онзи психопат и да го държи до края.

— Необходимо ли е да спи с него? — отвратена попита Виктория.

Биано не отговори. Гледаше яхтите.

— Тя ще направи каквото трябва, за да го накара да повярва в играта — рече Дъфи. — Дори и да спи с него.

— Аха — обади се Виктория.

Сините очи на Биано бяха някъде надалеч.

— Виктория може да изиграе ролята на банката — предложи Дъфи.

Биано ги погледна.

— Ще го направя, пък каквото ще да става — заяви тя.

— Вчера изпратихме на кредитния отдел на казиното новия финансов справочник — обясни Дъфи. — Списъкът включва всички финансови и банкови институции в Америка. Казината ги ползват, за да проверяват платежоспособността на играчите. Препечатахме една от страниците и добавихме банка във Фресно на име Централна калифорнийска банка на скотовъдите. Когато се обадят във Фресно, една автоматична линия ще пренасочи разговора към уличен телефон, намиращ се пред клуб „Залива на сабите“. Искаш ли да поемеш обаждането и да изиграеш ролята на певеца?

— Разбира се — отговори Виктория.

Заровете пристигнаха от Маями по специален куриер в три часа следобед. Биано и Дъфи ги сложиха в облегалките на инвалидния стол и наместиха подвижната тоалетна. После се качиха в микробуса, който Дъфи бе взел под наем. Биано натовари инвалидния стол в багажника. Роджър скочи на предната седалка до Виктория, която седна зад волана.

Задачата й беше да чака в микробуса до телефонния автомат край магазина до игрището за голф и да наблюдава предния изход. Трябваше да бъде готова, в случай че се наложеше бързо „измъкване“. Тази роля не й харесваше. С нетърпение очакваше да бъде „певицата“. В чантата й беше цялата информация, която щеше да съобщи на кредитния управител на казиното, когато се обадеше. Виктория не можа да оспори логиката им. Томи веднага щеше да я забележи. Познаваше я от делото срещу брат си. Ако Виктория се приближеше достатъчно, за да я видят, телохранителят му вероятно щеше да сложи край на цялата игра. Но тя знаеше, че не може да стои настрана. Настървено се опитваше да измисли някакво решение.

Всички бяха готови. Седяха пред хотел „Ксанаду Бийч“ в горещия следобед и чакаха Дакота, която още не беше слязла. Когато най-после се появи и тръгна към микробуса, Виктория се втрещи. Дакота беше облечена в секси жълта вечерна рокля с дълбоко деколте и с цепки от двете страни. През тънкия копринен плат се виждаше всичко. Зърната на гърдите и бедрата й се очертаваха. Резултатът беше потресаващ.

Дакота се качи в микробуса, съзирайки изражението на Виктория.

— Тоалетът е малко курвенски, но ми е позволено да заложа стръвта само веднъж.

Виктория подкара микробуса. Роджър се сгуши до нея. Малкият териер явно се бе влюбил. Поеха по магистрала „Гранд Бахама“ и се насочиха към клуб „Залива на сабите“. Беше почти осем и трийсет, когато стигнаха до източния край на острова. Слънцето залязваше — огнено оранжево кълбо на фона на тропическата зеленина. После изведнъж се спусна зад хоризонта.

Биано погледна часовника си.

— Наближава девет. Къде е нощната смяна, по дяволите?

Няколко хотелски микробуса спряха на служебния паркинг. Десетина мъже и жени, облечени в черно, слязоха и се отправиха към страничния вход на казиното.

— Нощната смяна — каза Биано. — Готови ли сте, Дъфи? Дакота?

Старецът кимна. Дакота също. Пое дълбоко въздух и се погледна в огледалото за обратно виждане.

Биано извади инвалидния стол и го докара до страната на Дъфи. Отвори плъзгащата се врата и му помогна да седне. В пластмасовото легенче на преносимата тоалетна беше постлана една от хотелските хавлии, за да заглушава звука на заровете, когато Дъфи ги пуснеше между краката си. Той се приведе на стола и си сложи капки за очи, собствено производство. Очите му станаха червени и воднисти, сякаш беше болен. Сетне започна да трепери с отработени движения.

— Готов ли си, чичо Хари? — попита Биано, употребявайки псевдонима, за който се бяха уговорили.

И двамата имаха фалшиви карти за самоличност, според които бяха Хари Прайс и племенникът му Дъглас.

— Да тръгваме — отговори Дъфи.

— На 107.6 има хубава радиостанция — каза Дакота на Виктория, докато слизаше от микробуса.

— Хей, Дакота… Желая ти успех, малката — рече Виктория.

Дакота кимна сериозно и тръгна след Биано, който буташе инвалидната количка към казиното.

Виктория ги гледа, докато влязоха в клуб „Залива на сабите“, после закара микробуса пред магазина до игрището за голф. Слезе и се приближи до телефонния автомат, откъдето можеше да наблюдава предния вход. Застана там и търпеливо зачака реда си в измамата.

17. Смотаняците

Дакота, Биано и Дъфи влязоха в проветривото хотелско фоайе с изглед към океана.

Биано вкара инвалидния стол с Дъфи в оскъдно осветеното казино с климатична инсталация и, разбира се, без прозорци. Свистенето на вятъра и шумоленето на палмите бързо бяха изместени от звъна на игралните автомати и от монотонния брътвеж на дузината крупиета. Биано спря пред касата.

— Бих искал да депозирам малко пари и да ударя голямата печалба — каза Дъфи.

Гласът му трепереше, а парализираната ръка несигурно махна във въздуха, когато я вдигна, за да привлече вниманието на касиерката. Тя видя инвалидния стол, после се усмихна на Биано, който изглеждаше отегчен и ядосан. Дакота бе тръгнала към бара.

— Недей, чичо Хари. Ще загубиш като вчера в казино „Принцеса“.

— Не започвай пак, Дъглас. Само скимтиш. Какво да направя? Да се хвърля в басейна ли? — Дъфи погледна касиерката. На табелката пишеше Синди. — Ще купя чипове за петдесет хиляди, сетне може да уредим малък кредит, ако свършат.

Подаде й плик, пълен с банкноти. Зачервените му очи наблюдаваха как Синди брои парите.

— Петдесет хиляди американски долара — каза тя. — За всичките ли искате чипове?

— Да — гордо отговори Дъфи. — Занесете ги на най-близката маса и гледайте какво ще направи майсторът.

— Исусе — изпъшка Биано. — Голям майстор си, няма що. Непрекъснато губиш.

Синди го погледна с надеждата да го накара да млъкне, после каза:

— Мога да ви запиша за кредит, ако желаете. Ще отнеме само минутка.

— Давай — силно изкряска Дъфи, което предизвика пристъп на кашлица.

Синди извади формуляр за кредит от едно чекмедже под гишето.

— Как са трите ви имена? — попита тя.

— Хари Стантън Прайс — отговори той, след като овладя кашлицата и се успокои.

— Къде работите?

— Собственик съм на автомобилен център „Изгодна цена“ във Фресно, Калифорния — усмихна се той, но гласът му леко трепереше, а главата му клюмаше надолу, сякаш непрекъснато водеше борба да се задържи на крехкия и тънък като молив врат.

— С коя банка работите?

— Централна калифорнийска банка на скотовъдите.

Синди внимателно записа всичко.

— Имате ли нещо против, ако се свържем с банката ви?

— Не, по дяволите! Нали трябва да разберете колко пари имам? Само им кажете, че съм тук и най-сетне ми е провървяло — ухили се той.

— Ей сега, господине… Ако обичате, обадете ми се след половин час. През това време ще изпратя чиповете ви на трета маса.

— Господи — изпъшка Биано. — Не може ли поне да хапнем нещо, чичо Хари? Трябва да си вземеш лекарството.

— Ти не умееш да се забавляваш, Хари — немощно изрече Дъфи, после отново се закашля. Оправи се и с висок пронизителен глас извика. — Да вървим! Хайде!

Биано се обърна и насочи инвалидната количка към маса номер три.

Синди взе телефонната слушалка и се обади на шефа на смяната.

— Зиги, изпращам двама смотаняци на трета маса. Купиха чипове за петдесет хиляди. Изглежда вече са загубили доста в казино „Принцеса“ във Фрийпорт. Ще кажа на охраната да ги снима. Може би ще искаш да им правиш компания.

Люк Зигман, шефът на смяната, седеше на сгъваем метален стол. Огледа помещението и видя Биано и Дъфи.

— Старецът в инвалидния стол и оня готиния, червенокосия ли?

— Да — отговори Синди. — Две дойни крави, ако питаш мен. Направи ги щастливи.

— Дадено.

Той затвори. Един от служителите на казиното донесе голям поднос с разноцветни чипове.

— И така, време е за представлението — каза Дъфи, млясна с устни, грабна шепа чипове от по сто долара и ги хвърли на масата. Чиповете отскочиха върху зеленото сукно. — Какъв е таванът на тази маса?

— Две хиляди долара, господине — отговори Зигман.

— Заложи две хиляди на линия шест-осем и петстотин долара на шест и на десет.

Зигман се усмихна. Така залагаха всички слаби играчи.

— Влиза нов играч — обяви той.

Една възрастна жена в бледорозови шорти и плажни сандали хвърли заровете. Три и пет.

— Осем — провикна се Дъфи. — Печеля.

Издокараният в бяла риза, червен елек и вратовръзка крупие прибра заровете с извитото гребло и ги бутна към жената. Сетне плати на Дъфи, който беше твърдо решен да загуби, затова остави печалбата на масата, слагайки всичко на линията. Жената отново хвърли заровете. Падна се седем.

— Линията губи — монотонно каза крупието и прибра чиповете на Дъфи.

Старецът получи заровете и ги огледа с вещо око.

— Бъдете добри към Хари — прошепна той на червените прозрачни кубчета.

Биано гледаше виновно другите играчи и никой не забеляза как Дъфи скри заровете в шепа и ги пусна между краката си в преносимата тоалетна, като в същото време ги подмени с фалшивия чифт, който брат му бе изпратил от Маями. Главата му едва се подаваше над масата. Погледна крупието, за да провери дали е видял нещо нередно, сетне взе заровете и ги разклати близо до ухото си.

— Хайде. Говорете ми. Бъдете добри към Хари Прайс — каза той, после се обърна и се озъби на Биано. — Закарай ме на друга маса, Хари. Искам да вдигна тавана… на пет хиляди долара.

— Ще одобря залагането — заяви Зигман, вдигайки тавана на залаганията.

Дъфи заложи на седем. Заровете се обърнаха на десет. Зигман се усмихна. Ако старият инвалид играеше така, след половин час щяха да вземат всичките му пари.

През следващите трийсет минути Дъфи хвърляше пари като спечелил от лотарията. Люк Зигман бързо разбра, че старецът играе по системата „Мартингейл“ — сложен начин на залагане, често използван от губещи играчи. Дъфи се прости с над двайсет хиляди долара. Накрая остана единственият на масата за трима, защото се бе превърнал в заплаха за късмета на всички.

— Господи, чичо Хари… какво правиш? Не залагай толкова много! — изхленчи Биано, ала напразно, защото Дъфи му изсъска да млъкне и пак заложи голяма сума.

Онова, което никой не забелязваше, беше, че след всяка загуба, докато крупието и шефът на смяната се опитваха да прикрият усмивките си, в преносимата тоалетна под кокалестия задник на Дъфи изчезваше по един чифт от заровете на казиното.

Загубеше ли голяма сума, той се провикваше: „Нови зарове!“ и крупието с радост изпълняваше желанието на губещия.

— Исусе, Хари, хайде да си тръгваме! — хленчеше Биано. — Трябва да си вземеш лекарството.

Но старецът не му обръщаше никакво внимание.

Люк Зигман се приближи до шефа на залата и прошепна:

— След по-малко от час ще приберем парите на този глупак.

За няколко минути всички в казиното разбраха, че на маса номер три има двама смотаняци.

В кредитния отдел управителят на казиното Арнолд Бузини чакаше финансовият отговорник да потвърди платежоспособността на губещия. Бузини беше известен като Мишелова. Седеше наведен над бюрото си и нетърпеливо барабанеше с пръсти.

— Провери го добре — каза той.

Късо подстриганата му коса беше стоманеносива, а кожата — сивкавобяла. Прекарваше цялото си време в затворени помещения и обичаше губещи като Хари Стантън Прайс. Живееше за глупави играчи — играчи със системи.

Финансовият отговорник се казваше Анджела Хопкинс. Тя се обади в Централна калифорнийска банка на скотовъдите във Фресно, използвайки новия финансов справочник, който неочаквано бе получила предишния ден. След серия изщраквания, които според нея се дължаха на островитянската телефонна система, а всъщност идваха от пренасочващия механизъм във Фресно, автоматът пред магазина до игрището за голф, намиращ се на не повече от двеста метра, иззвъня.

— Централна калифорнийска банка на скотовъдите, Фресно. Един момент, моля — с висок напевен глас каза Виктория, после натисна едно от копчетата, за да се чуе звук и долепи слушалката до стомаха си, докато някаква кола с повреден ауспух минаваше покрай нея.

— Тук е клуб „Залива на сабите“ на Бахамските острови. Бихме искали да потвърдим един кредит — каза Анджела, а Мишелова се наведе, за да подслушва.

— Тогава ви трябва госпожица Прентис. Ей сега ще ви свържа. — Виктория натисна няколко бутона за звуков ефект, после отново долепи слушалката до ухото си.

— Луиз Прентис, управителка на „Лични сметки“ — каза тя с нормалния си глас. В ръката си държеше листа с информацията, която трябваше да съобщи.

— Тук е клуб „Залива на сабите“ на Бахамските острови. Извършваме кредитна проверка на господин Хари Стантън Прайс. Той ни каза, че парите му са при вас.

— Точно така. Ей сега ще изкарам на екрана данните за него. Имате ли международен номер за потвърждение?

— Да. 2459800.

— Благодаря. С какво мога да ви бъда полезна?

— Той поиска заем от двеста хиляди долара. Трябва ни потвърждение за тази сума.

— Хотелско казино ли сте? — попита Виктория.

— Да.

— Личната и служебната сметка на автомобилен център „Изгодна цена“ са при нас. Господин Стантън притежава десет милиона долара. Остатъкът от сметката му далеч надвишава исканите двеста хиляди долара. Можем да ги блокираме, но предпочитаме да не ви ги изпращаме, освен ако не се наложи.

— Чудесно. Блокирайте ги, а ние ще дадем кредита и ще ви се обадим, когато той напусне казиното.

Бузини излезе от кабинета, преди Анджела да затвори и отиде в казиното, където малка тълпа охкаше и ахкаше, докато Дъфи пилееше пари с глупави залагания.

— Нови зарове — провикваше се той.

Когато Бузини се приближи до него, бяха му останали по-малко от пет хиляди долара.

— Негодници — мръщеше се Дъфи на заровете. — Губите по-зле и от комунистически диктатор.

Той погледна шефа на смяната с кървясалите си очи. Главата му клюмна надясно, а по брадичката му потече слюнка.

— За нас е удоволствие да сте в клуб „Залива на сабите“ — усмихна се Мишелова на ужасния инвалид. Похвали го за късмета, убеден, че някоя лудница е най-доброто място за стареца.

— Проклети зарове. Нищо не мога да спечеля — оплака се Дъфи.

— Съжалявам, че не ви върви — измърка Бузини, — но „Залива на сабите“ би искал да ви предложи един от най-хубавите си апартаменти. Всичко тук, вечерята, програмата и плажът ще бъдат безплатни.

— Как е кредитът ми? Необходими са ми още пари.

— Проверих, господине. Имате одобрен кредит за двеста хиляди долара — усмихна се Бузини с надеждата, че дъртият пикльо няма да хвърли топа, преди да загуби всичко.

— Хари, може ли да излезем за малко? — проплака Биано. — Загуби достатъчно. Да вървим, преди да си загубил целия си автомобилен бизнес.

— Престани да хленчиш и да се оплакваш. Само пъшкаш и охкаш и разваляш настроението на всички.

— Господа, ще ни окажете ли честта да бъдете наши почетни гости по време на престоя си тук? — попита Бузини, показвайки лешоядската си усмивка.

— Точно така, по дяволите. Можеш да се обзаложиш, че ще остана. Трябва да компенсирам за загубата. Няма начин късметът да не се обърне.

— Не може ли поне да хапнем нещо? — изхленчи Биано.

— Нашата Пеликанова зала е отлична, а менюто — изискано. Ще ви донеса ключа от стаята. Позволете аз да направя резервацията — каза Бузини, кършейки ръце.

Приличаше на управителя на „Пръстени и други“ в Атлантик Сити.

Най-после Томи се съгласи с брат си, че Калиопа Лав е адски досадна. Намираха се в бара на клуб „Залива на сабите“. Томи седеше с гръб към стената, за да оглежда мадамите, които излизаха от басейна. Погледът му бе прикован от една брюнетка в жълта копринена рокля. Не можеше да откъсне очи. Роклята приличаше на нощница и сексуалното въображение изду слабините му, докато Калиопа надуваше главата му с оплаквания.

— Онези деца край басейна ще ме сбъркат — нареждаше тя, докато Томи изучаваше самотната красавица, която седна до барчето.

Неколцина мъже предложиха да я почерпят или да танцуват с нея под звуците на малкия оркестър. Чернокосата отказа на всички.

— Направи хотел само за възрастни, Томи — продължаваше Калиопа. — Това е казино. Хлапетата не залагат. Нямат работа тук. Знаеш ли, пикаят в басейна!

— Идеята да дойдем беше твоя — изръмжа Томи. — Защо не млъкнеш за малко? Само дрънкаш. Да не съм шибан отдел за жалби?

Погледът му се съсредоточи върху брюнетката, която кръстоса крака и цепките на роклята й се отвориха. Опитното око на Томи вече бе забелязало, че отдолу е гола като яйце. Единственото, което не позволяваше на члена му да се вирне, беше непрестанното бръщолевене на Калиопа.

— Хамбургерите са скапани — отбеляза тя. — Трябва да говориш с готвачите. Кажи им да не прегарят месото, за бога.

— Защо не си починеш? — въздъхна Томи.

— Опитвам се да ти помогна. Препичат всичко. Но може би на теб ти пука само за парчето месо между краката ти.

— Престани да говориш като курва. Джо казва, че приказваш като уличница, и има право.

Томи се премести леко надясно, за да вижда по-добре над рамото на Калиопа. В бара влезе червенокос мъж, който започна да говори с полуголата богиня от фантазиите на Томи. Тя не направи опит да прикрие бедрата си. Но не прогони онзи тип, както стори с другите. Той беше твърде красив и висок и Томи го намрази от пръв поглед. После червенокосият извърши най-големият грях — сложи ръка на рамото на богинята, наведе се към нея и зашепна в ухото й. Томи извади петстотин долара.

— Защо не отидеш да поиграеш? — предложи той и Калиопа грабна парите като гладен дървесен гущер, изплезил език за някое насекомо.

Тя стана.

— Знаеш ли какво, Томи? Не е необходимо да се държиш с мен като с курва. И аз имам чувства.

— Да, но ти не даваш пукната пара за моите. Цял ден ми надуваш главата. Направи това, промени онова. Този хотел не е мой.

— Нали каза, че е твой?

— Джо взима решенията.

— Позволяваш му да те води за носа. Той е по-малък от теб, Томи. Ти би трябвало да се налагаш. Пък и Джо не е чак толкова умен.

— Просто отиди да изхарчиш петстотинте кинта и престани да се заяждаш с мен.

Калиопа се обърна и излезе, като въртеше задник, опитвайки се да успокои Томи, но той не видя шоуто. Не откъсваше очи от момичето на бара. Високият червенокос тип изчезна и тя направи знак на бармана, че иска сметката. Томи му махна, поклати глава и посочи към себе си. Барманът кимна, после се наведе към жената и й каза нещо. Тя погледна към Томи, сетне нарочно отвори чантата си и плати. Стана и тръгна към изхода, после рязко се обърна и се насочи към Томи. Той наблюдаваше полюшващите се бедра и очертанията на гърдите й през прозрачния плат на роклята. Красавицата се приближи до него, сложи ръка на хълбока си и се усмихна.

— Мога да си плащам сметките. Но все пак, благодаря.

Прелъстителният й глас изсвири като студен вятър по гладък мрамор.

— Питието е безплатно. От казиното. Ще поръчам да ви изпратят парите в стаята, ако ми кажете номера.

— В казиното ли работите?

— Притежавам го. От сега нататък парите ви не важат тук — тихо каза той, сетне извади личния си вариант на приятна усмивка. Стана и протегна ръка. — Томас Рина.

Тя беше по-висока от него с почти десет сантиметра и той трябваше да гледа нагоре. Но вече се беше олигавил и не забелязваше нищо. Това беше най-готината мадама, която бе виждал.

— Забелязах, че мнозина ви каниха на танц… Мразите ли танците?

— Погрешен избор на глагол — хладно подхвърли тя и Томи се ухили още по-широко.

— Бихте ли желали да вечеряме на етажа за най-богатите комарджии?

Смяташе да заведе богинята в частния си ресторант на етажа за най-богатите комарджии в десет часа, за да не се засекат с Калиопа. Дори не й беше дал ключ, защото Калиопа сигурно щеше да го тормози с оплакванията си и да развали настроението на играчите, залагащи хиляди долари. Пък и не му трябваше там, издокарана в шорти и високи токчета, да го ядосва пред хората. Тази красавица беше различна — сексапилна и същевременно различна.

— Ще вечеряте ли с мен? — повтори той.

— Дошла съм с едни хора… — усмихна се Дакота.

— Приятели?

— Не съвсем… Запознахме се в Лас Вегас. Долетях тук с частния им самолет. Задължена съм им.

— Как се казвате?

— Дакота Смит.

— А онзи мъж, който дойде при вас… приятел ли ви е?

— В момента не знам какъв е… вероятно грешка.

— Е, така е по-добре — озъби се в усмивка Томи.

— Наистина ли сте собственик на това място? Дъглас и чичо му Хари са запазили маса в Пеликановата зала. Платиха пътуването ми, затова по-добре да отида при тях, но от друга страна, никога не съм била на етажа на най-богатите комарджии. Може да се измъкна и да се срещнем по-късно за едно питие.

— Тогава да се срещнем тук в десет и трийсет.

— Нека бъде в единайсет — усмихна се тя. — Подходящо ли съм облечена за най-богатите комарджии?

— Ако бяхте облечени по-подходящо, щях да включа противопожарната система.

Дакота пак се усмихна и излезе от бара. Всички се обърнаха. Томи беше срещал много красиви жени, но всичките бяха проститутки и трябваше да им плаща. А тази богиня идваше направо от небето.

Пеликановата зала гледаше към океана от нивото на мецанина. Беше елегантна, с бял мокет и черни старинни маси и столове. Среброто беше автентично. Бузини даде на Биано и Дъфи ключа за апартамент 10Б. Каза, че това е апартамент за най-богатите комарджии и етажът се заключва. Когато се отдалечи, Дакота седна при тях. Беше необичайно мълчалива.

— Томи налапа ли въдицата? — попита Биано.

Тя кимна.

— Имаме среща по-късно. Изглежда по-зле, доколкото си спомням.

Биано кимна и отвори уста да каже нещо.

— Недей, Биано. Чу ли? Аз ще си свърша моята работа, вие — вашата. — Дакота погледна Дъфи. — Взе ли зарове от казиното?

— Дванайсет чифта — ухили се той.

Поръчаха вечеря. Не разговаряха много. Между Биано и Дакота се усещаше странно напрежение. Накрая, след като изпиха кафето, тя остави салфетката си и рече:

— Ако търсиш компания, би трябвало да поканиш Виктория. Покажи й многоликата си същност. Вероятно ще раздвижи жизнените й сокове.

— Може и да го направя.

Дакота стана и излезе от ресторанта.

— Вие двамата трябва да се чукате — отбеляза Дъфи.

— Навремето се влюбих в нея. Изплю ме като рибена кост.

— Тогава всичко е свършило.

— Знам. — Биано посочи с пръст челото си. — Поне тук го знам.

Сетне се изправи и подкара инвалидния стол на Дъфи.

18. Пълнене на заровете

Виктория стоеше до магазина пред игрището за голф, когато Биано най-после се обади и й каза да вземе чантата на Дъфи и да отиде при аварийния изход в източната страна на хотела. Териерът я последва. Биано ги чакаше отвън и гледаше осветения от луната океан.

— Как мина? — попита тя и му даде чантата.

— Свихме зарове от казиното. Настаниха ни на етажа на най-богатите комарджии. Десетият. Заключва се. Как си, Роджър? Хайде.

Биано отвори вратата, която бе подпрял с обувката си. Качиха се по стълбите на третия етаж. Влязоха в асансьора и той използва ключа си, за да задейства бутона за десетия етаж. Не разговаряха.

Приближиха се до апартамент 10Б. Биано потропа. Дъфи открехна вратата, после я отвори широко. Апартаментът в бяло и бежово беше великолепен. Имаше висок таван, просторен балкон и скосени прозорци, за да отклоняват слънчевата светлина. Обзавеждането беше подбрано с вкус. Биано и Дъфи бяха поръчали хайвер и шампанско, но не ги бяха докоснали. Виктория умираше от глад, затова изгълта няколко хапки с черен хайвер.

Биано даде на Дъфи синята брезентова чанта. Старецът я отвори и започна да изважда съдържанието й. Сондата беше съвсем малка.

— Зъболекарска е — обясни Дъфи.

Внимателно я сложи на масата, сетне измъкна комплект ножчета, няколко тъмни шишенца, бурканче епоксидна смола, бутилка бяла боя и тънки четчици.

— Ще отнеме известно време — добави той и прикрепи на ръба на масата малко менгеме.

Заровете от казиното бяха наредени в другия край на масата. Виктория се вторачи в тях.

— Струват ми се еднакви.

— Вгледай се в буквата „С“ — каза Дъфи.

Тя присви очи.

— Леко е вдлъбната.

— Точно така. Направено е нарочно. Освен това вътре в зарчето има специален оцветител.

Дъфи сложи заровете в менгемето и пусна през тях ултравиолетов лъч. Вътре по диагонал блесна пурпурночервена светлина.

— Адски хитро — отбеляза Виктория.

— И така, ще им пробием дупки, без да докосваме пурпурната ивица. Ще проникна през бялата точица. Ще сложа целофановия газ до отворената фурна, за да се затопли. Ще стане тежък и гъст и ще можем да го излеем. Ще напълним дупката до половината и ще оставим място за разширяване на газа. Ще запушим отвора с епоксидна смола и ще го боядисаме в бяло с тези тънки четчици.

— Колко време ще продължи всичко това? — попита Виктория.

— Около четири часа, ако действам бързо. Трябва да бъдем готови до три часа. Дакота ще свали Томи и ще го заведе в стаята си в един.

Биано се обърна и неочаквано излезе на балкона.

— Да ти помогна ли с нещо? — попита тя.

— Не. Това е форма на изкуство. Много деликатна работа. Една малка грешка и чифтът е съсипан. А може да ни потрябват всичките дванайсет. — Дъфи взе шишенцата с целофанов газ и ги сложи на стола в кухнята пред отворената фурна. Вдигна единия от прозрачните зарове и го постави в менгемето. — Първо ще направя чифт по-тежки с любимата си седмица. Това означава, че ще пробия двойката и петицата… Какви ли не зарове съм правил. По-рано имаше едни, в които вкарвах метални тежести. Трябваше да се промъквам в склада на казиното, където поправяха масите, и да инсталирам магнит под сукното. Беше трудно, но си заслужаваше риска. Разбира се, това беше преди да въведат камерите.

Виктория гледаше като омагьосана, докато Дъфи работеше.

— Правил съм всякакви измами на карти и със зарове, но тази сега е най-добрата. Не може да се сравни с нищо. — Той се ухили и сложи в менгемето второто зарче. — Докато върша работата, ти отиди да успокоиш Биано. Нещо не е наред.

— Може би защото още е влюбен в Дакота, а тя ще спи с един дребосък, който може да бъде окачествен само като заместител на хемороид. Какъв живот водите само!

— И това е начин да изкарваш прехраната си.

Виктория извади кока-кола от хладилника и излезе на балкона, минавайки покрай Роджър, който се бе свил на тапицираното с коприна канапе и хъркаше. Седна до Биано и се вторачи в озарения от лунната светлина океан. Прожекторът на хотела осветяваше назъбените скали и заострените, мокри от морската пяна хребети, които красиво блестяха.

— Кредитът на Дъфи е одобрен — каза тя. — Ти не попита, но всичко стана както го бяхме планирали… Двеста хиляди.

— Управителят на казиното ни каза — отговори Биано и отново се умълча.

— Не искаше Дакота да играе ролята на съблазнителка, нали? Защото не желаеше да е с Томи, така ли е?

— Не е заради Дакота. Държах се глупаво. Знаех, че е професионална прелъстителка, когато тръгнах с нея. Бях толкова самотен, че направих грешка. Но вече всичко свърши.

Виктория не знаеше какво да му каже. Той се бе променил толкова много за два дни. Съвсем не приличаше на човека, който открадна документите й и продаде черната перла. Сега Биано беше тъжен и уязвим и Виктория усети, че я привлича.

— Страхуваш ли се от Томи? — попита тя.

Последва дълъг миг на мълчание. Стоеше абсолютно неподвижен. Сетне започна да говори. Гласът му беше много тих, почти недоловим от тропическия вятър.

— Не знам защо, но нещо стана с мен в нощта, когато Джо ме преби със стика за голф. Загубих самоувереността и твърдостта си. Въобразявам си, че съм същият, но не е така. Отначало помислих, че се страхувам от Джо и Томи. Но сега смятам, че е нещо друго. Не се боя, че Томи ще ме нарани… а че няма да мога да отмъстя за Карол.

Биано говореше, без да я поглежда. Красивият му профил беше осветен от далечната луна и от лъча на хотелския прожектор.

— Тя сама би ни помолила да го направим — рече Виктория.

— Не, никога не би го поискала. Карол беше медицинска сестра. Все ми казваше: „Стига, Биано, зарежи това. Не си заслужава“. — Той се поколеба, после продължи. — Цял живот съм бил сам. Дори с родителите си бях самотен, защото не разговаряхме за чувствата си. Един измамник не допуска това. Учат те да играеш някаква роля и никога не показваш какво изпитваш. Стискаш зъби, играеш играта и не проявяваш слабост. Само скапаняците го правят. Но ето че аз проявявам слабост. Една стара циганска поговорка казва: „Ако не вярваш в измамата си, и мишената няма да повярва“. Вярвал съм в твърде много измами. Правил съм се на толкова много хора, че вече не знам кой съм. Разпродал съм се — парче по парче. От глупост. Единственият човек, с когото можех да разговарям, беше Карол. Тя ме разбираше. Родителите й я възпитаха по същия начин, но тя отхвърли тези ценности. Говорихме за тези неща като деца. После, когато отидох в затвора, Карол ми каза: „Онова, което си откраднал, няма да те нахрани. За да си сит, трябва да внимаваш какво правиш“. Мислех, че ще се гордея, след като извърша някоя измама, но никога не оставаше нищо. Нямах наследство, което да предам на децата си. Нито деца. Всичко беше заблуда. Карол имаше право. Сега ми остана само отмъщението. Това е достойно за съжаление чувство и непрекъснато намалява у мен. Не мога да събера достатъчно омраза. Затова седя тук и се чудя дали ще бъда в състояние да извърша тази измама.

Виктория не знаеше какво да каже.

— Карол ме излъга, за да спаси живота ти…

Биано се обърна.

— Тя никога не е била свидетел на побоя — продължи Виктория. — Искаше да осъдят Джо Рина. Тя те обичаше, Биано… толкова много, че рискува живота си заради теб. Използва ме, но аз не й се сърдя, защото тя беше причината да дойда тук. Знаеш ли какво си мисля?

— Не.

— Карол ни доведе тук. Тя ни свърза и очаква нещо от нас. Може би не отмъщение, може би се опитва да ни научи на нещо. Сигурна съм, че ни гледа… Години наред бях обвинител на боклуци като Джо и Томи Рина. За тях хората нямат стойност, освен като престъпници и използвачи. Може и да ни убият, но вече не могат да ни контролират, защото ние не искаме нищо, освен тях. Обичайните методи — пари, подкупи и сплашване — няма да подействат срещу нас и това ни прави силни. Карол искаше да те предпази и даде живота си. Това е наследство, Биано. Не можеш да го похарчиш или изтъргуваш, но то може да нахрани душата ти със спомена.

Настъпи тишина, после Биано хвана ръката й, задържа я за миг, стана и влезе в апартамента. Това съвсем не беше най-добрата й заключителна реч, но Виктория се надяваше, че му е въздействала.

Томи се беше изкъпал и преоблякъл в копринената риза, която брат му наскоро бе донесъл от Китай. Джо каза, че копринените буби са били отгледани по специален начин и ризата струва цяло състояние. Томи бе дал на Калиопа още хиляда долара. Обясни й, че има работа в офиса на казиното. Остави я край рулетката да гризе нокти и да се чуди дали да заложи на червено или на черно — дилема, която часове наред щеше да обсебва мислите й.

Когато Дакота се появи в бар „Фламинго“, Томи не можа да повярва на късмета си. Тя се приближи до него и се усмихна.

— Има промяна в теб — каза тя, като погледна зелената му копринена риза и го хвана за ръката.

— Ами, същият съм си — отговори той.

— Изгарям от нетърпение да видя какво представлява етажът на най-богатите комарджии.

Томи я поведе към асансьора. Качиха се на десетия етаж и минаха покрай апартамент 10Б, където Дъфи фалшифицираше заровете, и отидоха в дъното на коридора. Там имаше съвсем малка, но много красива хазартна зала. Крупиетата бяха облечени в смокинги. Масите имаха ръчна дърворезба и бяха внесени от европейски казина. Имаше само шестима играчи, предимно араби и азиатци. Ниско над масите висяха кристални полилеи. Ефектът беше поразителен.

— Наистина ли си собственик на това място? — попита Дакота. Още държеше ръката му.

— Питай когото искаш. Ето например него — отговори Томи, посочи шефа на залата и я заведе при него. — Хайде, попитай го.

— Той твърди, че притежава този хотел — каза Дакота.

— Щом господин Рина казва така, трябва да му вярвате — отговори шефът на залата.

— В такъв случай аз съм най-голямата късметлийка на този остров.

Дакота седна на стола до барчето, оставяйки цепката на роклята й да се разтвори. Дългите й крака блеснаха на светлината на свещите.

— Да те почерпя ли нещо? — попита Томи с надеждата, че ще я напие.

— Само ако пиеш и ти. Нека да бъде уиски. Чисто — усмихна се тя.

Предизвикателството беше отправено и попадайки в капана й, Томи поръча две двойни шотландски уискита. Дакота Бейтс държеше на пиене. Всъщност можеше да изпие повече от всеки мъж. Това беше много полезно за професията. Напиваше жертвите си, обираше ги и изчезваше с парите и кредитните карти преди изгрев-слънце.

Поднесоха напитките и Дакота изпробва Томи.

— Надявам се, че няма да се възползваш от едно беззащитно момиче?

Томи се ухили. Смяташе да се възползва, и още как. Първо щеше да накара това разкошно създание да смуче розовата му пура, а сетне щеше да я чука до полуда.

Бедата беше там, че тя пиеше колкото него и в един и половина той вече се люлееше.

— Стига сме пили — изфъфли той. — Хайде да се чукаме.

— В моята стая или в твоята? — изгука Дакота.

— Която е по-близо.

— Имам благовонни масла. Ще те разтрия. Целият. Ще ти направя масаж, после ще те измия с език.

— Мамка му…

Тя му помогна да стане и го изведе от богаташкото казино. Насочи олюляващия се мафиот към асансьора и сетне към стаята си, номер осем. Отвори вратата, а Томи се спъна и падна на пода, повличайки и нея.

— Господи, натрясках се.

— Хайде да отидем в леглото. Купонът ще бъде страхотен.

Томи се приближи до двойното легло и се отпусна по гръб. Затвори очи и за миг Дакота помисли, че е свободна. Но той отново ги отвори и се вторачи в нея. Не се беше отказал. Дакота се надяваше, че няма да се наложи да се чука. После изведнъж Томи стана, препъвайки се отиде в банята и наплиска лицето си със студена вода. Избърса се с хавлията, хвърли я в мивката и похотливо огледа Дакота.

— Хайде, скъпа, съблечи се.

Тя прокле наум късмета си, но свали презрамките на копринената си рокля, пусна я да се свлече по съвършеното си тяло и застана гола пред Томи. Той преглътна сухо няколко пъти и непохватно пристъпи към нея. Стисна я между краката и започна грубо да я опипва.

— По-спокойно, миличък… Имаме цяла нощ — изгука тя, отдръпвайки се, за да не я изкорми.

Реши, че е по-добре да приключва. Щеше да заспи, веднага щом свърши. Всички го правеха. Дакота разкопча мократа му зелена риза и я съблече. Томи беше удивително силен. Събу панталона си и тромаво седна на леглото. Разкъса бельото си и се изправи срещу нея. Беше огромен и за миг това я стресна. Тя го прегърна и се притисна до него. Томи изстена от удоволствие. Дакота го бутна на леглото. Той я сграбчи и я нагласи върху себе си. После, без предварителна игра, тя го възседна. Томи започна ожесточено да се тласка в нея. Това беше отчаян плътски акт на притежание. Свърши за броени минути. Дакота се отмести от него и погледна отблъскващия гадняр, който бе убил братовчедка й.

— Ти си чудесен любовник — тихо каза тя. — Много си издръжлив и имаш великолепен уред.

— Ох — изпъшка той и затвори очи. — Шибаната стая се върти…

После се претърколи и повърна на плюшения килим до леглото. Задъха се и започна да плюе. Не беше трудно да отиде до бюрото, да вземе ножицата и да свърши с него, но Биано й бе казал, че брат му, Джо Рина, е заповядал да убият Карол. Томи беше само изпълнителят. Пък и Дакота не беше убиец. Бейтс никога не убиваха. Тя беше играч на високи залози и най-добрата прелъстителка на света. Винаги печелеше в спалнята. Там беше нейното бойно поле. Дакота погледна победоносно хъркащия убиец, после се приближи до телефона и се обади на Биано.

— Да — отговори той след първото иззвъняване.

— Той е вън от играта. Твой ред е.

Биано погледна часовника си. Наближаваше три сутринта.

— Томи е вън от играта. Готов ли си? — обърна се той към Дъфи, който беше напълнил всички зарове и ги бе наредил на масата.

— Да.

— Самолетът ще бъде на частното летище на зазоряване. Трябва да сме там, когато пристигне — каза Биано на Виктория.

Сетне нареди заровете в картечната лента под облегалките за ръце на инвалидния стол, така че Дъфи да може да изважда който поиска. Накрая Дъфи седна на подвижната тоалетна.

— Вземи Роджър, качи се на микробуса и ни чакай на паркинга. Ако се случи нещо непредвидено, искам да си наблизо. Провали ли се всичко, качи се на самолета и замини без нас.

— А Дакота? — попита Виктория.

— Тя ще остане с Томи при всички случаи. Ще го дундурка, след като заминем.

Тя отвори вратата. Биано спря за миг. Сините му очи срещнаха нейните.

— Благодаря. За всичко.

Виктория се отдръпна, за да минат.

19. Измамата със заровете

Люк Зигман зяпна, когато видя дъртия дрисльо в три часа сутринта. Главата на стареца клюмаше. Изглеждаше полужив. Зигман вече знаеше, че името му е Хари Прайс. Бяха заснели него и племенника му със скритата камера и бяха сложили снимките им на голямото „табло на губещите“, за да могат всички служители на казиното да ги видят и да се държат с тях по специален начин. Не искаше да ги пуска, преди да прибере всичките им пари. Хленчещият племенник спря инвалидната количка срещу крупието.

— Господи, чичо Хари, не може ли да си легнем? Среднощ е, по дяволите.

— Получих кредита. Всичко е точно. Дайте чипове и да започваме — дрезгаво изхриптя Дъфи.

Люк взе телефона и осведоми управителя на казиното, Арнолд Бузини, че господин Прайс иска чипове за всичките двеста хиляди долара кредит.

— Дай му ги. Одобрен е — отговори Бузини, зарадван, че дъртият пикльо отново е на масата.

След няколко минути пристигна подносът с чиповете. Бяха натрупани на високи колони от по сто долара в синьо, петстотин в червено и хиляда в златисто. Биано взе чиповете и ги сложи на масата.

— Какъв е таванът? — изграчи Дъфи.

— За вас, господине, пет хиляди — отговори Люк.

— Божичко! Не можете ли да го вдигнете още?

Зигман пак се обади на Бузини, който му даде разрешение на масата да се залага без ограничение. Казиното беше почти безлюдно. В Лас Вегас хората играеха нощем, но в карибските хотели имаше повече посетители през деня, затова Бузини нямаше нищо против да махне тавана.

— Залагам десет хиляди на десет — заяви Дъфи, притисна хлътналия си гръден кош до масата и се закашля.

Люк се усмихна, защото десет се падаше трудно. Той не видя как ръката на стареца се плъзна към облегалките на инвалидния стол и измъкна фалшивите зарове. Дъфи ги задържа в шепата си двайсетина секунди, после ги хвърли. Те се претърколиха и се обърнаха на две по пет.

— Ура! — извика Дъфи и започна да се дави и задушава.

— Десет печели трийсет хиляди — монотонно обяви крупието.

Дъфи бързо прибра фалшивите зарове и върна в игра оригиналните. После заложи четирийсет хиляди на четири.

На Зигман не му хареса факта, че смотанякът бе престанал да залага глупаво и вече играеше умно.

— Бъдете добри към татко, бъдете добри — каза Дъфи на заровете и незабелязано го подмени с фалшивите.

— Печели четири — рече крупието и погледна Люк.

С две хвърляния старецът си беше върнал онова, което загуби през деня.

Зигман взе телефона, обърна се с гръб към масата и се обади в офиса.

— Господин Бузини, този тип ни удари с повече от петдесет хиляди. Да върна ли тавана на залаганията?

— Още ли играе глупаво?

— Не. Изведнъж се превърна в истински играч.

— Пусни заровете във вода. Ако са нормални, остави го, но продължавай да ме информираш.

Люк събра заровете от масата, погледна леко вдлъбнатото „С“ и ги пусна в чаша вода. Заровете не се претърколиха. Целофаненият газ вече се бе върнал в естественото си газообразно състояние.

— Искам си заровете. С тях ми върви — сърдито изхриптя Дъфи.

— Добре, играта продължава — рече Зигман, изсуши със салфетка фалшивите зарове и му ги върна.

Дъфи мигновено ги подмени с оригинални и заложи всичките петдесет хиляди, които бе спечелил.

Сетне пак изпадна в пристъп на кашлица. Тялото му започна да се гърчи конвулсивно.

Крупието стана нервен, като чу каква е заложената сума.

— Ще разрешим двайсет хиляди — каза той, най-после взимайки решение. — Това е новият таван на тази маса.

Съсухреното тяло на Дъфи се тресеше.

— Чичо Хари, трябва да вземеш лекарствата си. Не го ли направиш, ще получиш някой от онези пристъпи.

— По дяволите лекарството! Тези задници с готовност прибираха парите ми, когато губех. Започнах да печеля и изведнъж — нови правила.

Неколцина от посетителите, които се бяха събрали около него, започнаха да шушукат одобрително. Всички бяха на мнение, че това не е честно. Дъфи се тресеше и гърдите му мъчително се надигаха.

Люк отново се обади на Арнолд Бузини, който слезе и забърза към масата. Някои от другите играчи изразиха на глас подкрепата си за Дъфи.

Зигман погледна Бузини, който кимна одобрително.

— Добре, ще приемем залога — каза Люк.

Дъфи се ухили и се разтресе, после взе заровете на казиното и ги хвърли.

— Печели седем — рече крупието и Дъфи прибра още сто хиляди долара.

— Хайде, давай. Все така да ми върви — викна старецът.

— Изпий лекарството си, чичо Хари — каза Биано. — Ще получиш конвулсии.

— Затваряй си устата — изграчи Дъфи.

Ръката му силно затрепери. Изпусна веднъж заровете, взе ги и накрая немощно ги хвърли.

— Залагам на осем.

Дъфи се тресеше и хриптеше.

— Какво му има? — попита Бузини.

— Епилептик е. Не иска да вземе лекарството си. Казва, че му носело нещастие — отговори Биано.

— Господине, трябва да изпиете лекарството си — рече Бузини.

— Я си го начукай — сопна му се Дъфи. — Хайде, осмичке, ела при тати.

Хвърли заровете и пак спечели.

Пред Дъфи вече имаше чипове за над половин милион долара.

— Провери ги — заповяда Бузини и Зигман грабна заровете от масата.

Първо ги прегледа на ултравиолетова светлина, сетне ги пусна в чашата. Заровете не се претърколиха.

— Дайте тук печелившите зарове — извика Дъфи.

Цялото му тяло се тресеше. Изглеждаше много болен.

Главата му клюмаше и той губеше контрол върху конвулсивно потрепващата си ръка.

— Господине, мисля, че трябва да отидете на лекар — каза Бузини.

— Печеля, затова се хиля. Не мога да спра. Късметът е на моя страна.

Арнолд Бузини погледна купчината златисти чипове. Още едно залагане и казиното щеше да излезе на червено. Съзнаваше, че това е логика на губещ, но не знаеше какво да направи.

— Свържи ме с Томи — каза той на Люк.

Не искаше смяната му да приключи с половин милион долара загуба. Томи Рина трябваше да измисли нещо.

Зигман погледна часовника си и каза:

— Три и четирийсет и пет е.

— На масата има половин милион долара. Обади му се. Томи трябва да знае.

Люк започна да набира номера. Всички чакаха.

— Какво става? Хайде да продължаваме. Какъв е проблемът? — кресна Дъфи.

Думите му оживиха останалите клиенти, повечето от които вече залагаха и печелеха с него.

— Кой се обажда, по дяволите? — попита съненият глас на Калиопа, която спеше в голямата частна вила на фамилията Рина.

— Люк от казиното. Трябва да говоря с Томи. Дай ми го.

— Томи не е тук, задник такъв. Един господ знае къде е — отговори тя и тръшна слушалката.

Зигман погледна Бузини и поклати глава.

— Хайде да продължаваме… — врещеше Дъфи.

Бузини не знаеше какво да направи.

— За бога, позволете му да играе. Толкова е развълнуван, че ще получи пристъп. Тогава ще видите какво ще стане — предупреди Биано.

— Добре — съгласи се Бузини.

Донесоха нови зарове. Арнолд ги провери и ги пусна на масата.

Дъфи ги чукна и се падна шестица.

— Залагаме на шест — монотонно обяви крупието.

Под зоркия поглед на три чифта очи Дъфи извърши магическия си номер, подменяйки заровете, докато управителят го гледаше в ръцете. Никой не видя нищо. Старецът затопли заровете в шепата си и ги хвърли.

— Шест печели — обяви крупието и Дъфи вече имаше чипове за един милион долара.

— Давай — изхриптя старецът и двайсетината зрители избухнаха в аплодисменти.

— Намери Джо в Ню Джърси — каза Бузини. По челото му изби пот.

Люк грабна телефона и се обади на Джо Рина.

— Давай — провикна се Дъфи.

— Не, господине, не можете да заложите един милион, без да получа одобрение.

— Задници — изръмжа старецът. Ръката му силно трепереше.

Джо се събуди веднага щом телефонът иззвъня. Беше почти четири сутринта. Знаеше, че обаждането е важно. Никой не го търсеше по това време, освен ако не беше грешен номер, бедствие или някой, който си търсеше белята.

— Какво има? — попита той.

— Един момент, господине — каза Люк. — Арнолд Бузини от казино „Залива на сабите“ иска да говори с вас.

Той даде телефона на Бузини, който се прокашля и докато наблюдаваше как Дъфи и Биано спореха за лекарствата, прошепна:

— Господине, тук възникна дребен проблем. На трета маса имаме голяма печалба. Удариха ни с над един милион долара… за по-малко от час. Играчът е разгорещен. И неколцина други залагат с него.

— Проверихте ли заровете?

— Да, господине. В ред са… или поне така изглеждат.

— Томи е там. Намерете го.

— Не можем да го открием, господине. Не е във вилата. Не знаем къде е.

Джо седна в леглото. Понякога безотговорността на Томи беше поразителна. Беше страхотен, когато се отнасяше до мокри поръчки, но станеше ли дума за бизнес, беше кръгла нула. Джо сподави гнева си и се опита да се съсредоточи.

— Онзи тип фигурира ли в някой от нашите списъци?

— Не, господине. Името му е Хари Прайс. Възрастен човек на инвалидна количка. Собственик е на автомобилен парк във Фресно. Племенникът му се казва Дъглас. В кредитното му досие пише, че е безработен геолог, специалист по петролни кладенци. Небесното око ги наблюдава. Или са много добри, или не лъжат.

— Добре. Ето какво ще направиш. Намали тавана на масата на петдесет хиляди. Дай им да заложат още веднъж, за да спечелиш време. Докато играят, претършувай стаята им. Ако е чиста, сложи нещо… наркотици, каквото и да е. Извикай полицията. Ако играчът се ядоса или предизвика инцидент, спри играта, за да оправиш сметката. Забави се с плащането, увъртай и не им позволявай да излязат от хотела с парите. Ще ги арестуват за наркотици и ще си върнем парите. Ясно ли е?

— Да, господине.

— И кажи на брат ми, че искам да говоря с него, веднага щом го намерите.

— Добре, господине — рече Бузини и затвори, после каза на Дъфи: — И така, таванът на масата е петдесет хиляди. Можете да залагате.

Дъфи започна да спори да махнат тавана, но Бузини не остана да го слуша. Отдалечи се в другия ъгъл на залата, вдигна телефона и нареди на охраната да отиде при маса номер три и да съобщи на полицейския патрул, че имат евентуален проблем с наркотици. После се свърза с помощника си и му каза какво да сложи в апартамента на Дъфи.

Старецът трепереше от гняв.

— Шайка евтини нещастници — измърмори той и взе заровете. — Хайде, елате при татко.

Заложи на девет и спечели.

От телефонните обаждания и от потайните погледи Биано разбра, че скоро ще спрат играта. Сръга Дъфи, за да го предупреди, и старецът не използва фалшивите зарове. След още три хвърляния Дъфи се отказа.

— Осребрете чиповете ми — изръмжа той.

— Играта е спряна, докато оправим сметките — заяви Бузини, но другите играчи останаха да гледат, докато брояха чиповете на стареца.

Процедурата продължи близо петнайсет минути.

— Един милион сто двайсет и пет хиляди долара. Как ги желаете, господине? — попита Зигман.

— Просто осребрете проклетите чипове — изкрещя Дъфи и хората около масата се засмяха.

Служителите на казиното донесоха парите и бавно започнаха да ги броят. Биано бе донесъл синята чанта. Ако Бузини и Зигман се бяха замислили, това щеше да им се стори много странно. Биано прибра парите в чантата и забута инвалидната количка с Дъфи към изхода на казиното. Охраната беше навсякъде. Спряха ги точно когато им оставаха няколко крачки до вратата. Бузини застана пред тях и препречи пътя им.

— Бих желал да ви почерпя нещо по случай успеха. Може да се снимаме заедно с парите и да публикуваме снимката в пресата. За казиното е хубаво да пуска съобщения за големите си победители — каза той.

Наоколо се събраха трийсетина зрители.

— Не пия. И мразя да ме снимат — изграчи Дъфи.

Вече трепереше толкова силно, че се гърчеше на стола.

— Чичо Хари, ще получиш пристъп — предупреди го Биано.

— Сигурни ли сте, че не искате да сложим парите в сейф? — предложи Бузини.

В този миг в далечината се чу вой на сирени. Дъфи погледна Арнолд Бузини, изцъкли очи и изведнъж започна да се гърчи конвулсивно. Опъна крака и вратът му се парализира. Изхвръкна от стола и падна на земята.

— О, боже, той получи епилептичен припадък — извика Биано, зареждайки атмосферата с адреналин и смут. — Извикайте лекар! Линейка!

Дъфи изопна гръб и се задави, докато поемаше въздух.

Ченгетата от патрула нахлуха в казиното. Помощник-управителят пресрещна неколцина от тях и ги заведе на десетия етаж, където намериха торбички с чист хероин.

Дъфи се гърчеше ужасно. Хората стояха безпомощни около него.

В суматохата Биано успя да се измъкне незабелязано с парите. Скочи в синия микробус и Виктория потегли.

След няколко минути пристигна линейката и медицинските служители се втурнаха в казиното. Дъфи изглеждаше изпаднал в безсъзнание. Отвориха устата му и видяха, че е глътнал езика си.

— Този човек е в критично състояние — заяви единият от медиците.

— Къде е другият, по дяволите? — попита Бузини, който най-после забеляза, че Биано е изчезнал с парите, и се паникьоса. — Мъжът с чантата?

Но Биано не беше в казиното.

Санитарите изнесоха Дъфи на носилка и го натовариха в линейката. С включени светлини и сирени колата се отправи към районната болница, намираща се на двайсетина километра на запад. Никой не забеляза синия микробус, който потегли след нея.

Изведнъж Дъфи се надигна и погледна стъписаните медици.

— Вече съм добре. Чувствам се много по-добре. Благодаря — каза той. — Ще сляза тук.

— Лягай долу, човече — заповядаха изумените медицински служители.

Дъфи стана от носилката и се приближи до задната част на линейката, но вратата беше заключена. Опита се да я отвори.

— Лягай на носилката — извика един млад медик.

— Я си го начукай — изфуча Дъфи.

Наближиха болницата и Биано разбра, че Дъфи няма да може да се измъкне. Трябваше да направят нещо.

— Трябва да спрем линейката — каза Виктория, отгатвайки мислите му.

Тя даде газ, мина пред линейката и натисна спирачките. Микробусът застана напряко на пътя. Шофьорът на линейката също спря. Биано изскочи и отвори задната врата. Дъфи слезе и се втурна към микробуса. Биано хукна след него. Един от медиците се завтече след тях, но Виктория включи на задна скорост и настъпи газта. Моторът на микробуса пушеше, а от радиатора капеше вода.

Биано погледна Виктория изненадан, а Роджър скочи на седалката между тях.

— Добре ли си? — обърна се тя към Дъфи.

— Е, не беше най-добрият ми припадък, но със сигурност сред първите десет.

Зад тях се чу вой на сирени. Биано знаеше, че Бузини и полицията ги преследват.

— Завий надясно! Карай през полето! — извика той.

Виктория свърна, разби на трески някаква ограда и подкара по меката почва. Едва управляваше микробуса, но съумяваше да го държи под контрол, насочвайки се на югозапад. Гумите оставяха дълбоки дири и разпръскваха кафява кал, която се виждаше от пътя на заревото на просветляващото небе. През задното стъкло Биано видя, че ченгетата спряха до линейката. Слязоха и се вторачиха в полето. С тях беше и Бузини. Микробусът бе набрал преднина, но полицаите се качиха в колите и подкараха след него.

Пристигнаха на летище „Дийп Уотър“ в шест и пет. Слънцето тъкмо се подаваше над хълма.

— Ако братовчед ми Лий не е дошъл навреме, ще отидем в затвора — каза Биано.

В края на пистата бе спрял червено-сив двумоторен самолет „Кинг Еър“.

— Ето го — посочи Дъфи.

Виктория натисна газта. Полицейските коли се приближаваха. Микробусът стигна до самолета и Биано скочи, преди Виктория да спре. Втурна се към пилота, който се бе облегнал на крилото.

— Вдигай това нещо, Лий! — извика Биано.

Лийланд Х. Бейтс погледна приближаващия се ескадрон от коли и стъписан поклати глава.

— Обикновено правиш нещата по-гладко — отбеляза той и бързо се качи в самолета.

Полицейските коли вече бяха на пистата.

Дъфи и Виктория грабнаха синята брезентова чанта и Роджър, изскочиха от микробуса и хукнаха към „Кинг Еър“.

Лийланд запали моторите и веднага зави наляво.

— Ще бъде трудно, но ще опитаме — каза той. — Ще ме извините, но ще пропусна предварителните маневри. Дръжте се…

Самолетът изрева и се насочи право срещу полицейските коли, които бяха спрели в средата на пистата. Но разстоянието беше достатъчно и точно преди да блъсне първата кола, Лийланд издигна самолета. Една от гумите закачи покрива на най-близкия автомобил.

— Мамка му! — възкликна Виктория.

Беше притиснала Роджър до гърдите си. Сърцето й биеше като обезумяло. Сетне погледна Биано, който се хилеше.

— По-вълнуващо и от първата ми нощ в затвора — каза той.

Дъфи се усмихна. Още беше задъхан и гърдите го боляха. Беше изтощен. Да се престориш, че получаваш епилептичен припадък беше адски трудна работа.

Малкият самолет зави на запад и се отправи към Маями.

20. Пеенето

Всички търсеха Томи Рина. Управителят на етажа на най-богатите комарджии описа Дакота на администратора, който я помнеше добре и в осем сутринта отключиха стаята й. Посрещна го отвратителна воня на повръщане. Видяха Томи проснат по лице на леглото, само по обувки и чорапи. Приличаше на дрогиран поклонник на секта. Събудиха го и той изпъшка, седна в леглото и присви очи, като видя Арнолд Бузини и две ченгета от охраната.

— Махайте се оттук, да ви го начукам — изръмжа той.

— Направиха удар в казиното — обясни Бузини.

— Изчезвайте! Трябва да се облека — каза Томи, придърпвайки завивките към слабините си.

Те излязоха и той се опита да стане.

— По дяволите…

Главата му се пръскаше. Препъвайки се, Томи влезе в банята, пусна душа и застана под струята. Беше адски зле. Имаше чувството, че ще умре.

И тогава започна да си припомня какво се беше случило… Богинята… Напиването… Чукането, за което имаше смътен спомен.

— Господи, какво количество изпи оная кучка!

После си спомни какво бе казал Бузини, отвори вратата на банята и се провикна:

— Хей, Бузини… какъв удар са направили?

Двайсет минути по-късно те седяха в малкия кабинет на Арнолд Бузини. Томи говореше по телефона с брат си. В съседната стая преглеждаха фалшивите зарове и инвалидния стол. Разбраха къде са били пробити заровете и сега вече знаеха, че са ги измамили. Джо беше бесен, но както винаги, говореше спокойно.

— Томи, ти си само един самоходен надървен пенис… Мислиш единствено за жени.

— Стига, Джо, не беше така.

— Първо удрят бижутерския магазин със сто бона. Добре, дребна работа. Тъпо е, но ще го преживея. Но това сега… Над един милион долара, Томи. Ти си там, на място, а шефът на смяната не може да те открие. Натирил си оная червенокоса духачка в моята вила и чукаш друга проститутка, докато ни обират… Никой не може да те намери.

— Джо… Виж какво…

— Каква е ползата от теб, като мислиш с оная си работа? Навсякъде имам проблеми. А ти само ги влошаваш.

— Не ги влошавам, Джо. Ако миналия месец в Ню Джърси не бях аз, щяха да те осъдят.

— Тази линия е отворена, Томи — избухна Джо. — Сигурно ни подслушват. Използвай поне веднъж шибаната си глава, да ти го начукам.

Джо почти никога не губеше контрол и не псуваше, затова думите му накараха Томи да изтрезнее.

— Какво искаш да направя?

— Загубил си един милион долара. Или ги намери, или ги плати от личните си средства.

— Исусе, що за сделка е това? Ти непрекъснато харчиш пари за разни тъпотии, но никога не ги плащаш от джоба си.

— Когато аз загубя пари, Томи, това е защото се е случило нещо непредвидено. После анализирам грешката си и никога не я повтарям. А ти губиш пари, защото не можеш да си държиш патката в гащите. Правиш една и съща грешка по три пъти на седмица. Затова или намери парите, или ги възстанови. Нямаш друг избор.

И Джо затвори.

Още в началото на разговора Бузини се бе отдалечил в другия ъгъл на кабинета. Не искаше да слуша размяната на реплики. Мразеше да чува как Томи се моли, защото после щеше да си го изкара от него. Но нямаше как да излезе от стаята.

— Какво ме зяпаш? — изръмжа Томи.

— Нищо… Аз…

— Искаш ли малко от тази неприятност? Мога да те включа, задник такъв. Как си допуснал онези типове да те измамят? Защо си махнал тавана? Да не си сляп?

— Аз… Не съм…

— Бил си там и си гледал как ни одират кожата — изкрещя Томи. Лицето му се зачерви. Зачуди се дали да не грабне нещо и да размаже управителя. — И така, къде е оная кучка Дакота, която ме упои?

Всъщност мислеше, че тя участва в номера и отдавна е изчезнала.

— Не знам…

— Нищо не знаеш, нали?

Томи кипеше. Главата му пулсираше. Имаше киселини. Искаше му се да си го изкара на някого. Само така можеше да се почувства добре.

— Ще отида до вилата да се преоблека. Изпрати ми нещо за ядене. В стомаха ми сякаш има пирани. Да ми донесат кисело мляко или нещо подобно.

Томи тръгна към вратата, но на прага рязко се обърна и хвана Бузини неподготвен.

— Не можеш да се съсредоточаваш върху бизнеса, скапаняк такъв. Правиш едни и същи грешки. Ти трябва да взимаш решенията, а не непрекъснато да търчиш при мен и да ме питаш какво да правиш. За какво ти плащам?

— Съжалявам.

— Трябва да съжаляваш! На една крачка от смъртта си. По-добре измисли как да оправиш нещата — изръмжа Томи и излезе от кабинета, като си мислеше колко хубаво би било да разбие с чук шибаната глава на самодоволния Бузини.

На път за вилата Томи мина през вътрешния двор и тръгна по каменната пътечка покрай басейна. Беше извърнал лице от слънцето, защото ярката светлина пронизваше очите и мозъка му като игла за акупунктура. Сетне видя нещо, от което се втрещи. Фантастичната богиня от предишната нощ излизаше от басейна. Беше само по бикини. Седна на шезлонга и затвори очи. От съвършената й кожа и мокрите коси капеше вода. Томи не можеше да повярва, че тя още е тук. Бе дошла в клуба със стареца и племенника му. Той предположи, че го е напила и се е чукала с него, за да го извади от играта. Беше сигурен, че Дакота участва в измамата, затова какво, по дяволите, правеше тук? Томи забърза към вилата на брат си и се обади на Бузини.

— Хей, мухльо, има нещо, с което можеш да започнеш, за да спасиш работата си. Оная курва е при басейна. Доведи я във вилата.

— Добре.

— И гледай да не предизвикаш трета световна война. Може да се наложи да я премахна, затова не прави панаири пред хората там. Ясно ли е?

— Да.

Гласът на Бузини трепереше.

Какво означава това, че Томи може да я премахне? Бузини беше управител на казино, а не главорез. Бе завършил хотелиерство. Щеше ли сега да се забърка в убийство? „Как можах да попадна тук?“, запита се той.

Томи крачеше из луксозната вила. В дневната имаше роял, а пред прозореца на спалнята — частен плаж. Джо контролираше обзавеждането и бе накарал да сложат красивите пейзажи с маслени бои в стъкло и херметически затворени рамки, за да не бъдат съсипани от океанския въздух и влагата. Имаше и няколко безценни съкровища на изкуството на ацтеките, които Джо бе колекционирал и наредил на шкафчетата. После просмуканият с алкохол мозък на Томи престана да се разсейва и се сети за Калиопа. Трябваше да я разкара оттам. Бързо се вмъкна в спалнята и я намери заспала на двойното легло. Дръпна я за косите.

— Какво правиш? — изписка тя. — Къде беше, по дяволите?

Той я удари с юмрук по устата. Томи обичаше да бие.

Тя падна върху възглавниците. От устата й потече кръв.

— Не задавай въпроси — бавно изрече той и доближи лице до нея.

— Съжалявам — каза Калиопа, гледайки в изпълнените му с омраза и гняв очи.

— Разкарай се оттук. Върнеш ли се преди да е станало следобед, ще завършиш по-зле и от босненска съпруга.

Тя се измъкна от леглото и изтича навън.

И Томи зачака. След няколко минути чу, че някой разговаря на портата.

— Не… Не. Това е за най-добрите ни клиенти. Подарък от хотела. Държа бутилките в хладилника тук — обясняваше Бузини.

После вратата се отвори и в стаята влезе Дакота. Беше боса и си бе сложила къса фланелка. Косите й още бяха мокри.

— Здравей — извика Томи. — Помниш ли ме?

— Томи — усмихна се тя. — Мислех, че още спиш.

— Ела тук, кукличке — зловещо се ухили той.

Дакота тръгна към него и когато се приближи на няколко крачки, Томи замахна. Уцели я в скулата. Ударът завъртя главата й настрана и я запрати към стената. В този миг Томи приличаше на горила. Арнолд Бузини хлъцна от ужас. После мафиотът хвана Дакота за косите и я удари още няколко пъти — в стомаха, където усети, че нещо се скъса, и в главата. Част от зъбите й изхвърчаха и се пръснаха на килима. Тя се строполи по гръб на пода. Отначало лежеше неподвижна, сетне опита да се надигне на лакти. Усмихна му се с разкървавената си уста и прошепна:

— Това ли е най-доброто, на което си способен?

Томи я сграбчи за китките и я дръпна да стане. Краката й се огъваха, но щом се изправи, Дакота вдигна коляно към слабините му. Но той я изпревари и я ритна в корема. Тя се свлече на пода и се сви на килима.

— Ще я убиеш! — разтревожен извика Бузини.

— Ако й провърви, ще умре. А сега, махай се оттук.

Бузини не помръдна. Томи грабна една от безценните индиански фигури и я запрати към управителя. Статуята се разби в стената. Ужасен, Арнолд избяга.

Томи изправи Дакота и я блъсна назад. Олюлявайки се, тя влезе в дневната, като остави кървава диря върху белия килим. Но не се предаваше. Юмруците й бяха стиснати. Беше готова да се отбранява, когато Томи се приближи и застана на няколко крачки от нея.

— И така, трябват ни няколко отговора, красавице.

— Ти си най-лошият любовник, когото съм имала.

— Не става дума за това. Кои са те?

— Кои? — попита тя, опитвайки се да спечели време, за да проясни мислите си.

Той отново я удари. Този път Дакота мигновено се строполи на земята. Беше загубила сили. Всеки момент можеше да изпадне в шок, но извърна лице и предизвикателно се вторачи в него.

— Това беше по-добре, но още съм в съзнание. Не можеш да извадиш от строя дори едно момиче, Томи.

— Корава кучка си. Трябва да ти го призная.

— Или може би ти просто не можеш да биеш — изсъска тя.

Гласът й беше студен като стомана. Опита да се изправи, подпирайки се на дивана.

— Кои са те? — повтори той. — Дъртият смотаняк във фалшивия инвалиден стол? Кой е той? Професионален мошеник на зарове? Няма го в нашите списъци.

— Казва се Хари Сътън. Не е мошеник… а физик или инженер. Изобретател.

— Аха. И какво е изобретил? Фалшиви зарове?

— Пълни заровете с целофанов газ. Той го е измислил. Газът се втвърдява, когато го затоплиш, а не обратното… Би ли ми дал една мокра хавлия за устата, ако обичаш?

Томи отиде в кухнята, пусна студената вода, намери хавлия, намокри я и я хвърли на Дакота. Тя я улови и я допря до устата си, която силно кървеше. Когато я махна, Томи видя, че бе разкъсал устната й.

— Продължавай!

— Хари живее във Фресно, на яхта. Те ме доведоха в Лас Вегас и ми казаха да те сваля.

— А ти коя си? Проститутка?

— Аз съм опортюнистка… която някога имаше страхотна усмивка.

— А кой е червенокосият?

Дакота се поколеба за миг и Томи се приближи до нея.

— Не ме будалкай, сестро… Обичам да бия. Това е любимият ми спорт.

— Дъглас Кларк. Доктор по геология. Работи за някаква петролна компания… „Фентрис Каунти Газ и Петрол“… или нещо подобно. Наскоро го били уволнили и е бесен. Измислил е някакъв шантав план, за да им отмъсти. Опитват се да изкупят акциите на компанията или нещо такова. Затова откраднаха от казиното ти. Трябват им много пари… Би ли ми дал малко лед? Устната ми се подува.

Той извади шепа лед от хладилника и го хвърли към нея. Едно от парчетата я удари по главата, друго падна в скута й. Тя го взе и се прицели в Томи. Не го улучи и строши една стъклена гарафа. Той знаеше, че Дакота изпитва силна болка, но подобно на шампион, отказваше да я покаже.

Двамата дълго се гледаха. Накрая Томи вдигна крак и с всичка сила я ритна между бедрата. Дакота се сви и прибра крака, като обви с ръце коленете си.

— Казваш, че не са професионални мошеници, така ли? Безработни учени, а? Не ти вярвам.

— Не знам друго. Платиха ми петстотин долара плюс разходите. Сега всичко ще отиде за зъболекар.

— Или може би за погребение. Ако историята ти се окаже лъжа, ще наториш почвата.

— Само опитай — каза тя и започна да трепери, изпадаше в шок.

Томи се почувства по-добре. Обърна се, приближи се до телефона и набра някакъв номер.

— Пригответе „Чалънджър“ — нареди той на пилотите си. — След час заминаваме за Фресно.

После се върна при Дакота. Хвана я за косите и я изправи. Тя отново го изненада, като се изплю в лицето му. Храчката й беше кървава и мръсна. Томи не се избърса. Усети как слюнката се стича по лицето му. Краката на Дакота трепереха. Едва стоеше, но беше готова да се бие и го гледаше предизвикателно. Томи беше смаян. Тя беше необикновена жена.

— Идваш с мен. Ще бъде забавно — каза той. — По пътя може да помогнеш на увисналия ми член да се надърви.

После пак я удари — този път право в устата. Дакота политна назад, падна на пода, сви се и изохка.

— Сега беше малко по-добре, не мислиш ли? — тихо попита Томи.

Сетне отиде в спалнята и хвърли няколко неща в куфара си.