Мошеникът

10. Джон Х. Бейтс

Двамата стояха на утринната слънчева светлина пред мотела, където Биано бе отседнал. От ръждясалите понтиаци и стари пикапи капеше бензин и роса.

— Ще вземем твоята кола — каза той, поглеждайки съвършено чистия нов бял нисан, паркиран зад нея.

— Кой ще плаща за всичко това? — попита тя, когато се качи в колата и седна зад волана.

Биано сложи куфарите и брезентовата чанта на задната седалка, после отвори предната врата на Роджър.

— Атлантик Сити — каза той, без да отговаря на въпроса й.

— Защо? — стоически попита тя.

— Там ще се срещна с Джон — отговори Биано, оставяйки я в още по-голямо недоумение.

Виктория гневно изсумтя и подкара колата. Роджър си намери място до Виктория и се сви до нея, подпрял глава на лапата си. От време на време доволно поглеждаше Биано.

— Искам да знам как ще финансираме тази операция и защо отиваме в Атлантик Сити. Бих желала отговор — насили се да говори спокойно тя.

Колата излезе на междущатско шосе 295 и се отправи на юг.

— Чичо ми Джон Бейтс е там. При него е караваната ми и торбата с лъжите.

Биано протегна ръка към задната седалка, взе брезентовата чанта и я сложи на коленете си. Отвори я и извади голям буркан, пълен с банкноти.

— Ето част от парите. Сигурно мислеше, че ще се опитам да използвам изтеклата ти кредитна карта.

— Никога няма да се добереш до нея.

— Вече го направих. Номерът е 596 4376 976 — издекламира той и се ухили. — Поуката е: Никога не давай чантата си на приятелски настроено куче.

Тя го погледна възмутена.

— Не се притеснявай. С остатъка от парите ти не можем да купим дори свястна вечеря за Роджър — продължи Биано и потупа буркана. — Това е всичко, което ми остана на този свят. Петдесет и две хиляди долара и малко дребни. Когато ме опандизиха в „Рейфорд“, федералните агенти конфискуваха мангизите ми, но не можаха да се докопат до тези. Това са парите за началния етап на играта, но не са достатъчно. Трябва да ги утроим.

— Нуждаем се от сто и петдесет хиляди долара за тази измама?

Виктория беше изумена от размера на сумата.

— Шашмата ще бъде голяма. Ще заложим капан. Ще заведа Томи в пасището за лосове. Това означава, че ще трябва да купим четири-пет хиляди литра боя и да създадем фалшив международен конгломерат със секретарки, ценни книжа, компютри и оригинални произведения на изкуството. Всичко ще изглежда толкова истинско, че Томи и счетоводителят му няма да се усъмнят нито за миг. Това изисква сериозна сума.

— Откъде ще вземем още десет хиляди? — попита Виктория, потискайки любопитството си да разбере какво е „пасище за лосове“.

— Мисля, че ще бъде много мило Томи и Джо да финансират това начинание. Те са гадни копелета. Убиха Карол. Ядосват ме. Затова смятам, че те трябва да осигурят парите.

— Как ще го направим?

— Ами точно в това ще се състои твоето участие, Вики.

— Предпочитам „Виктория“.

— Естествено. „Виктория“ ти подхожда. „Вики“ не е забулено в загадъчност.

Тя го изгледа студено.

— Добре, умнико, какво трябва да направя?

— Базата на Томи и Джо Рина е в Атлантик Сити. Те печелят много пари от наркотици, лихварство, проституция и така нататък. Проблемът е, че няма как да ги харчат, защото не могат да покажат на федералните власти откъде ги имат. Това означава, че някъде наблизо имат перачница за пари. Искам да намеря мангизите за измамата, като ударя перачницата им, защото после няма да се оплачат на ченгетата от страх, че ще се издадат как действат. Трябва да е някакъв бизнес, който се върти с пари в брой. Казиното е идеална перачница, но комисиите по хазарта не биха дали лиценз на онези двама клоуни заради предполагаемата им криминална дейност. Това означава, че вероятно имат верига от зали за видео игри или паркинги… Някакъв бизнес, от който изкарват по-голяма печалба, отколкото всъщност си докарват, после плащат данъци върху фантомни суми и изнасят парите, за да ги използват. Инак биха ги обвинили в укриване на доходи. Това е, когато правителството докаже, че харчиш повече, отколкото изкарваш.

— Знам наизуст обвиненията за укриване на данъчни задължения, Биано.

Той затвори очи, сетне продължи.

— Тогава знаеш какво ме интересува. Има ли нещо такова в документите ти?

— Да — отговори тя и го погледна.

Беше решила да го накара да я попита. Не харесваше свободното му отпуснато държание. Биано беше твърде самонадеян за вкуса й и щом щеше да прекара известно време с него, Виктория искаше малко да смачка самочувствието му.

— Е, да чуем тогава… или трябва да падна на колене?

— Мислех, че вие, измамниците, сте чаровни — изсмя се подигравателно тя. — Но всъщност сте само груби.

— Ти наистина искаш да те моля.

— Искам да престанеш да се държиш така, сякаш представлението е твое. Няма да те следвам слепешком. Когато ти задам въпрос, очаквам откровен отговор. Аз не съм танцьорка, която си свалил в някой бар, а прокурор, при това с доста добра аналитична мисъл.

— Бивш прокурор. И позволи ми да ти дам един съвет — никога не си прави самореклами. Остави това на друг. Стават много по-хубави.

— Ако онова, което чуя, ми хареса, може да пусна малко информация — продължи тя, без да коментира забележката му.

— Обърни — глухо каза той.

— Какво?

— Нищо няма да излезе. Това е безумие. Трябва да съм пушил нещо. Върни ме в Трентън. Ще намеря онова, което ми е необходимо от друго място.

— Не можеш да ме изхвърлиш ей така.

— Обърни. Това е най-лошата идея, която ми е хрумвала, откакто се опитах да излъжа Джо Рина на карти.

— Ако ме зарежеш, ще те предам на ченгетата. На тях им обяснявай, че ще правиш номер на фамилията Рина.

— Мислех, че държиш на Карол. Правя го заради нея.

— Държа на Карол, но не ти вярвам.

Тя продължи да кара, а Биано се нацупи като дете. Роджър гледаше ту единия, ту другия, досущ зрител на мач по тенис.

Размина се на косъм, но Виктория усети, че е спечелила тази точка.

Остави го да се успокои, преди най-после да му каже онова, което той искаше.

— Томи и Джо Рина са негласни собственици на верига от бижутерски магазини на име „Пръстени и други“. Притежател на веригата е една компания, която се нарича „Ценни метали“, също собственост на фамилията Рина. „Ценни метали“ купува сребро, злато и платина и ги продава на производителите на бижута. Когато открих това, аз се досетих, че може да е перачница, защото компанията търгува със злато и сребро из цял свят, а „Пръстени и други“ има магазин в Женева, Швейцария, която, както знаеш, е крайната точка на линията за парите в брой в една добре организирана перачница. Имат магазини и в градове като Лас Вегас, Рино и Атлантик Сити — все големи хазартни центрове.

— Най-после ми даде нещо друго, освен отношението си.

— Как ще направим удар в бижутерския му магазин? Ще си купим скиорски маски и ще нахлуем, размахвайки оръжия?

— Смяташ ме за каубой, но аз не съм такъв. Когато нанеса удара, и ако те разберат за по-малко от дванайсет часа, това означава, че съм се провалил.

— Е, тогава какво ще направиш?

— Ще измисля нещо, Вики. Току-що чух информацията. Дай ми една-две минути.

Той се отпусна на седалката и потъна в размисъл. Виктория излезе на магистралата за Атлантик Сити. Започна да ръми. Чистачките се движеха ритмично като метроном, избърсвайки мъглата от предното стъкло.

— Готово — каза Биано след десет минути. — Измислих.

После облегна глава назад и затвори очи.

— Какво ще направим? — настоя тя.

— Ще продадем на Джо и Томи перла — отговори той, без да отваря очи. И това беше всичко.

Паркингът за фургони и ремаркета „Сенчест отдих“ се намираше в покрайнините на Атлантик Сити и беше толкова занемарен, колкото можеше да допусне Министерството на здравеопазването. На шосето отпред имаше купчина гниещ боклук. Черни и зелени мухи водеха въздушни битки над вонящите отпадъци. Канцеларията беше под един бряст с голи клони. Виктория спря нисана и Биано намери синьо-бялата си каравана, паркирана под една съхнеща череша. Превозното средство беше покрито с брезент. Там бяха инструментите за поправка на покриви. Биано вече не се занимаваше с това, но традицията бе дълбоко насадена в него. Караваната беше неговият дом и именно това го разнежи, когато миналото лято я видя обявена за продажба. Беше я дал на чичо си и на съпругата му Кора Бейтс, защото семейството изживяваше труден период. Джон се бе провалил с една измама, а по злополучно стечение на обстоятелствата Кора се разболя, след като съпругът й излежа петнайсетмесечната си присъда. Диагнозата беше рак на панкреаса. Разрастваше се като речен мъх в нея. Джон не говореше много по този въпрос, но в сивите му очи се таеше дълбока болка, която никога не ги напускаше. Ченгетата го следяха отблизо. Биано даде на леля си и чичо си караваната, за да обикалят насам-натам и да бягат от полицейския надзор. Преди две седмици Кора постъпи в болница и изпадна в кома. Когато Биано се обади, Джон се възползва от възможността отново да се включи в акция. Трябваха му пари, за да плати за лечението на Кора. Биано пресметна, че ако измамата мине успешно, както я бе планирал, после ще има да делят доста пари.

Спряха до караваната. Биано протегна ръка и натисна клаксона. Вратата се отвори и по стълбите слезе един висок хубав сивокос мъж на около шейсет и пет години. Имаше искрения, самоуверен вид на изпълнителен директор на корпорация, само дето беше облечен в джинси и фланелка. Биано слезе от колата и прегърна чичо си, сетне го запозна с Виктория.

— Джон, това е Виктория Харт. Тя ще играе ролята на баламата в тази измама.

Виктория не знаеше какво означава тази роля, но думата със сигурност не звучеше ласкателно, ала се усмихна и кимна.

Джон поклати глава и я погледна изпитателно.

— Ти си прокурорката от Трентън, нали? Онази, която щеше да накара Карол да свидетелства?

Гласът му беше плътен и приятен, но изпълнен с язвително обвинение.

— Съжалявам — тихо каза тя. — Нещата се объркаха. Затова съм тук.

Джон продължи да я гледа. Присвитите му очи не издаваха нищо. После се обърна към Биано.

— Имам малък проблем с наема за караваната. Онзи безделник, собственикът на паркинга, се нуждае от успокояване. Иска сто долара в аванс. Ще ме изхвърли, ако не му ги дам.

— Аз ще се погрижа за това. После ще отидем в един бижутерски магазин на име „Пръстени и други“. Намери адреса в телефонния указател — рече Биано и посочи телефонната кабина край масите за пикник.

Сетне извади сто долара от буркана и отиде в канцеларията да плати наема за караваната.

Първото разногласие избухна същата вечер. Биано, Джон и Виктория бяха намерили бижутерския магазин, който беше под един покрив с казино „Бали“. Отидоха до хотела — висок паметник от лош вкус и електричество. Главният вход блестеше в примигващи светлини. Казиното гледаше към тъмносините води на Атлантическия океан. Бижутерският магазин беше вътре. Огромните вътрешни витрини бяха обърнати към масите за хазарт и бяха отрупани с пръстени и гривни. Според Виктория бижутата бяха невероятно грозни — грубо изработени дрънкулки с твърде много диаманти. Блестяха безвкусно и се надпреварваха за внимание.

Биано предложи да ядат в ресторанта на казиното. Намериха маса в дъното. Помещението беше оскъдно осветено. Биано обясни, че в цял свят казината нямат часовници и прозорци, за да не виждат играчите кога е нощ и кога ден. Времето в казиното спираше. Управата не искаше губещите да гледат часовниците си.

Най-приемливото в менюто бяха пържола и бира.

— И така, Виктория — каза Биано, след като им сервираха храната, — трябва да знам повече за онези типове.

— Какво искаш да знаеш?

— Авоарите им извън страната. Имат ли сметки в банки, спестявания или заеми. Трябва да стигнем до големите им пари.

Тя се вторачи в него, после започна да разрязва препечената пържола.

— Мислех, че ще продаваме на Джо и Томи перла, каквото и да означава това.

— Да, ще им продадем перла, но това няма да е същинската измама, а само ще я финансира. Първият ход ще бръкне дълбоко в джобовете им. Ще им отмъкнем над един милион долара и ще направим така, че да започнат взаимно да се обвиняват. Нужен ни е екип от оперативни работници. Трябва да привлека повече хора.

— Разкажи ми първо за перлата — настоя Виктория, опитвайки се да прикрие изумлението си.

— Тя не ни помага много — отбеляза Джон.

— Адвокат е. Какво очакваш?

— Забравих — привидно сериозно каза Джон.

— Ще ми кажете ли какво ще правим или ще седим тук и ще си губим времето?

— Добре — съгласи се Биано. — Ние с теб ще се правим на влюбени. Харесва ли ти дотук? Аз съм каубой от Тексас, а ти — местна мадама. Ще се облечеш като проститутка и ще залепнеш за мен като мокра дреха. Ще се кикотиш на всичко, което кажа, а аз ще те щипя по задника и ще те наричам най-голямата сладурана на света. После, докато се хилиш глуповато и ми се умилкваш, ще ти купя двайсетмилиметрова черна перла.

— Нима? — безучастно попита тя.

— Да.

— Не и в най-хубавия ден от живота си.

— Мислех, че искаш да участваш в играта.

— Искам, но стомахът ми не е от най-здравите.

— Виж какво — понижи тон Биано, навеждайки се към нея. Тя наистина го ядосваше. — Ако мислиш, че намерението ми е да те опипам безплатно, грешиш. Не търся това. Нужна ми е само помощта ти. Мога да наема проститутка, но тогава ще имаме съучастничка — не много умна и готова да ни предаде за пари. Щом искаш да участваш в играта, трябва да се научиш да я играеш.

— Няма да се облека като проститутка.

— Много неща не искаш да направиш, нали? Но желаеш да получиш по малко от всичко. И няма да ми кажеш нищо, освен онова, което ти прецениш. Независимо, че не си откраднала нищо през живота си, ти ще бъдеш специалистът и ще одобряваш всеки ход. Искаш да ни поучаваш как да изпълним номера? Да отпускаш информация като милостиня? Каква полза има от това, по дяволите? — повиши тон той.

— Успокой се, Биано — каза Джон.

Биано се облегна назад и потърка очи.

— Имаш право, Джон. Тя ме дразни. Може би, защото съм скапан заради Карол… или просто Виктория и аз сме олио и вода. Знам ли. Искам да направя номера, а госпожица Харт само ми задава глупави въпроси и ме поучава. Така нямаме координация. Ще се провалим.

Биано скочи от стола си и се втурна към тоалетната.

Не го бяха планирали предварително, но бяха участвали в множество измами през живота си. Джон знаеше, че Биано ще изпадне в истерия, веднага щом Виктория прояви упорство. Джон щеше да поеме ролята на „певеца“ и да направи рекламата вместо Биано.

— Не съм виждал някой да го ядосва толкова много — започна той, внушавайки първите угризения на чувство за вина.

— Господин Бейтс, ако вие двамата мислите, че ще бъда мълчалив партньор, очаква ви потресаващо разочарование.

— Биано го бива, госпожице Харт. Може да продаде на Чичо Скрудж коледна елха. На тази планета няма измамник с по-голям вроден талант, а аз ги познавам почти всичките. — Гласът му стана мек като кадифе. — Може би трябва да знаеш, че Биано израсна с Карол Сесник. От деветгодишни са като брат и сестра. Той я обичаше. Няма да ти покаже колко, защото е мошеник, а мошениците никога не показват чувствата си. Ала сърцето му е при нея. Лично аз мисля, че това е много опасно, когато извършваш ужилване. Трябва да бъдеш безпристрастен. Гневът му е лош знак. Ако се провалим с Томи Рина, ще се озовем на дъното на някое езеро.

Виктория не отговори, но когато Биано най-после се върна, видя, че косата му е мокра. Тя се запита дали не бе подложил главата си под струята на чешмата, за да се охлади. Тримата седяха, без да разговарят, и ядяха препечените пържоли.

— Добре — рече Виктория. — Ти спомена, че Рина нямат казино, защото комисията по хазарта не им дава лиценз.

— Точно така — измънка Биано.

— Само че грешиш. Те имат казино.

Биано и Джон едновременно вдигнаха глави.

— Няма ги в регистрите на собствениците — продължи тя, — но според моята информация братята Рина негласно притежават огромно ново казино на Бахамските острови. Казва се клуб „Залива на сабите“. Не можах да докажа съществуването му, защото не фигурира в официалните документи, но подозирам, че имат и дял от Търговска банка АДРПО в Насо, на Бахамите. АДРПО е съкращение на Анонимно дружество за рефинансиране на парични операции.

— О-ла-ла — възкликна Биано и погледна Джон. — Онази банка може да е перачницата.

— Ако е така… това ще улесни нещата — отбеляза Джон и Биано кимна.

— Тогава ще можем да измъкнем няколко милиона от казиното на Бахамските острови. Трябва да намерим Дъфи Припадъка. Той е най-добрият мошеник на зарове в семейството. Ще ми трябва и жена стръв, за да направлява Томи.

— Дамата купа.

Двамата говореха на език, който Виктория не разбираше.

— Не — грубо възрази Биано.

— Само не се будалкай този път. Щом искаш стръв, тя е най-добрата. И най-красивата. Не е нужно да минава покрай Томи повече от веднъж.

— По дяволите, стига сте говорили неща, които не разбирам — намеси се Виктория. — Казах ви за казиното. Какво е „стръв“? Коя е Дамата купа? Искам да знам за какво става дума.

Джон се обърна към нея.

— Стръвта е мошеник, който се занимава с любовни измами.

— Някоя евтина проститутка, която се омъжва за тъпи пенсионери, а после свива парите им и изчезва?

— Да — отговори Биано. — Нещо такова. Говорим за братовчедка ми Дакота Бейтс. Тя е вдовица. Беше омъжена за един друг мой братовчед, Калвин Бейтс. Той умря в затвора. Наричат я Дама купа, но тя няма да участва в тази измама.

— Просто този път не й давай сърцето си — посъветва го Джон. — Сториш ли го, тя ще се обърка. Няма да знае какво да направи с него, освен да изстиска от него мангизите и да го хвърли на земята. Тя обичаше Карол и мисля, че ще иска да участва. Пък и е най-добрата. Откога започнахме да използваме заместители в опасни ужилвания като това?

— Добре, обади й се — склони Биано. — Мисля, че е в Калифорния.

— Тук е, в Атлантик Сити. Дои тигрите в клубовете край Бродуок.

— Този път няма да попитам — каза Виктория.

— Навърта се покрай масите за фаро и търси богати типове, които идват в града с искрящи диаманти и кадилаци — обясни Биано. — Много я бива.

Настъпи дълга минута на мълчание, после Биано погледна Виктория.

— И така, какво решаваш? Ще залепнеш ли за мен? Ще се кикотиш ли на шегите ми? Ще ми позволиш ли да ти купя перла? Или да рискувам, наемайки някоя проститутка? Или ще участваш в играта, или се отказвай. Последно повикване.

Чувстваше се уморен. Зрението му отново се раздвои. И всеки път, когато опиташе да се съсредоточи върху братята Рина, усещаше пристъп на паника. Чудеше се дали ще издържи на една пряка конфронтация с Джо или с Томи. Биано отхвърли тези обезпокоителни мисли, пийна бира и опита да се успокои.

Виктория отряза още едно парче от твърдата пържола и се помъчи да го сдъвче, но напразно. Накрая го пъхна в един ъгъл на устата си и каза:

— Добре. Ще направя каквото искаш.

— Страхотна сделка — измърмори Биано.

Спряха пред един магазин и Биано инвестира още петдесет долара в дрехи. Купи си скъпо каубойско яке, широкопола шапка и голям колан с катарама за родео.

Джон държеше буркана с парите в брезентовата чанта на коленете си. Двамата с Виктория седяха на обсипаното с месингови кабари канапе, когато Биано излезе от пробната, леко полюшвайки се на каубойските ботуши с петсантиметрови токове.

— Здравейте, хлапета — каза той и се поклони.

— Кой би трябвало да си сега? — без да се усмихва, попита Виктория. Според нея той изглеждаше глупаво.

— Джъстин Маккуийд, мадам, в случай, че не си се досетила — отговори Биано със съвършен тексаски акцент. — Току-що дойдох от Локадейшъс, Тексас, и водя най-голямата сладурана на света.

Той се ухили очарователно и Виктория усети, че на устните й мигновено заигра лека усмивка.

— Сигурно се шегуваш — каза тя. — Това не е ли малко прекалено?

— Дай им каквото искат. Дълбоко в душата си всички тези янки мислят, че тексасците са тъпи милионери. И точно това ще им предложа. Един голям, тъп, червив с пари тексаски идиот. — Той погледна критично Виктория. — А сега, бонбонче, ще издокараме теб.

Намериха един магазин до казиното, където продаваха дрехи за стриптийзьорки и компаньонки. На витрината имаше внушителна колекция от ластични мини поли и обувки с високи платформи.

Виктория не можа да повярва на очите си, когато видя какво е избрал Биано. Преоблече се в пробната и излезе. Движението в малкия бутик сякаш спря. Роклята й прилепваше като втора кожа и едва покриваше бикините й. Тя непрекъснато я придърпваше надолу.

Биано се усмихна.

— Гълъбче — провлечено каза той, — изглеждаш по-добре от петдесет декара с бременни свине.

Десет минути по-късно те спряха пред ярко осветения вход на „Бали“. Биано даде на пиколото ключовете от белия нисан на Виктория и тримата влязоха в казиното. Джон носеше брезентовата чанта с буркана на Биано. Вътре се разделиха. Джон се отправи към касата на хотела. Биано и Виктория тръгнаха по пурпурночервения килим и се качиха по стълбите, където се намираше бижутерският магазин. В отсрещната страна на залата Джон депозира петдесет хиляди в банковата сметка на казиното на името на Джъстис Маккуийд и махна на Биано, когато приключи с операцията.

— Какво да правя? — попита Виктория, вече обзета от предсценична треска.

— Забавлявай се. Обичаш златото и си играеш с мен. Каквото и да се случи, дори да не можеш да измислиш нещо, само трябва да се кикотиш. Ако те попитам нещо и не знаеш какво да отговориш, просто речи: „Както кажеш, татенце“.

— Да те наричам „татенце“?

— Да… но не като „татко“, а в смисъл „благодетел“. Да звучи колкото може по-курвенски.

— Добре.

Виктория пое дълбоко въздух. Едва се крепеше на дванайсетсантиметровите платформи. Какво преобразяване, помисли тя. От сериозен прокурор, вкопчил се в юридическа битка с Джо Рина, Виктория се бе превърнала в проститутка, издокарана в ластична рокля с размерите на салфетка. Допреди два дни самата мисъл да изпълни такъв фокус щеше да е достатъчна, за да предизвика у нея силна парализираща депресия. Но сега сърцето й биеше от несдържано вълнение.

— С тези обувки имам чувството, че съм смешник на кокили в цирка.

— Имай ми доверие по този въпрос — ухили се Биано, — съвсем не изглеждаш така.

Той я хвана за ръката и двамата влязоха в бижутерския магазин.

— И да не съм те чул да казваш нито дума повече. Аз вече реших, гълъбче — извика той. — Тук има страхотни дрънкулки, а?

Биано изглеждаше леко пиян и от време на време фъфлеше. Промяната беше удивителна.

— Готина работа, а? — продължи той, посочвайки едно особено грозно колие с диаманти.

— Както кажеш, татенце — предпазливо рече тя.

Продавачът съзря широкополата му шапка и се устреми към него като топлинно насочваща се ракета.

— Аз съм Матю. Мога ли да ви помогна, господине?

— Ами, мисля, че трябва да купим една дреболийка за това сладурче тук, нали?

— Както кажеш, татенце — усмихна се глуповато Виктория.

— Точно така. Каквото кажа — ухили се Биано на Матю. — Тази госпожичка ми донесе голям късмет. Вчера губех ли губех. За малко да извадя пищова от кобура. И тогава се запознах с тази сладурана и днес съм толкова щастлив, сякаш си седя на оградата и птичките ме хранят. Нали ще продължим с късмета, кукличке?

— Както кажеш, татенце.

Виктория чувстваше, че трябва да разнообрази отговорите си.

— Какво имате предвид? — попита младият продавач, когато Биано започна да разглежда бижутата.

— Ами, много си падам по амулетите. Живея в квартал „Черна перла“ в Локадейшъс, Тексас, и искам да подаря на тази малка дама най-голямата черна перла, която имате тук.

— Мога ли да ви предложа диамантената огърлица, на която се възхищавате в момента?

— Не знаеш много за амулетите, а? Трябва да купя нещо, което е свързано с късмета ми, затова ще бъде черна перла.

— О, това ще бъде трудно — рече Матю. — Извинете.

Младият продавач се втурна нанякъде и след малко се върна с един висок мазник в черен костюм на ситни райета от три части. Погледна веднъж Биано и започна да кърши ръце — досущ богомолка.

— Аз съм Доналд Щайн, управител на този магазин. Матю ми каза, че търсите черна перла.

— Точно така, Доналд. Аз съм Джъстин Маккуийд — представи се Биано, протегна ръка и когато Доналд Щайн я пое, кокалчетата му изпукаха — тексаски стил. — Ще купя най-голямата черна перла, която имаш.

— Черните перли са много редки.

— Тогава сме дошли на друго родео. Хайде, бонбонче.

Биано я поведе към изхода. Виктория разбра защо момичетата с обувки с високи платформи изглеждаха глупаво. Беше невъзможно да се върви с тях, само можеше да влачи крака като идиот. Тя закрета до Биано, когато Доналд Щайн ги спря.

— Имаме няколко малки черни перли в обков… но е почти невъзможно да се намерят подобни на тях в какъвто и да е размер и качество.

— Говоря само за една перла, Доналд. Имам само едно момиче и искам една перла — широко се ухили Биано. — Готов съм да дам петдесет хиляди долара. Как ти звучи това, кукличке?

— О, татенце, колко си сладък! Както кажеш.

Доналд Щайн се разсея. Не можеше да откъсне поглед от гърдите й. Виктория трябваше да признае, че късата черна ластична рокля зареждаше с енергия.

— Мога да се обадя и да проверя какво имаме в другите магазини.

— Бързам, Доналд. Дай да сключим сделката. Така действаме ние в Тексас.

— Заповядайте, седнете, а аз ще видя какво ще мога да намеря за десет-двайсет минути.

— Е, тогава да почакаме.

Управителят бързо се отдалечи. Биано и Виктория започнаха да се разхождат из магазина, гледайки долнокачествените бижута във витрините. Матю ги следваше по петите като ловджийска хрътка. След няколко минути Щайн се върна. На устните му трептеше алчна усмивка.

— Провървя ни. Както вероятно знаете, перлите се измерват в милиметри.

— Не, никога не съм купувал перла.

— Намерихме една двайсет и два милиметра, съвършено овална матова черна перла. Има красив тъмен блясък и струва само четирийсет и седем хиляди плюс данък добавена стойност.

— Дай да я видим.

— Нека първо да изясним как ще сключим сделката, за да не губим време. Как ще платите — ако, разбира се, перлата отговаря на изискванията ви?

— Имам сметка тук, в хотела — гордо заяви Биано.

Докато двамата с Доналд Щайн уреждаха плащането на касата в казиното, Виктория отиде в тоалетната. После, когато излизаше, се случи нещо ужасно — едва не се сблъска с Томи Рина.

— Гледай къде вървиш, да ти го начукам — изръмжа той.

— Извинете… — каза тя и побърза да отмине.

Не посмя да се обърне, за да види дали я е познал. Насочи се право към изхода. Несдържаното й вълнение изведнъж се превърна в разяждащ страх. Когато се увери, че Томи вече не може да я види, тя се върна в бижутерския магазин. Молеше се той да не влезе там. Доналд Щайн вече беше при Биано, затова нямаше възможност да го предупреди.

Час по-късно видяха перлата. Биано я огледа внимателно. Имаше опит със скъпоценните камъни, защото в края на 80-те прекара две години в Невада като крадец на бижута. Отказа се, след като една вечер нощният пазач едва не го застреля. Знаеше, че естествените перли никога не са съвършено овални. Стойността им се определяше от размера, формата, цвета и матовия блясък. Предполагаше, че перлата, която ще му покажат, струва трийсет и пет — четирийсет хиляди. Надуха цената, но това нямаше значение.

— Прелестна е. Черна като кафе — каза той, после я даде на Виктория. — Какво ще кажеш, бонбонче?

— О, татенце, прекрасна е. Обичам я.

Очите й се стрелкаха навън, търсейки Томи Рина.

— Да я сложим ли в огърлица? — попита Щайн, опитвайки се да увеличи печалбата. — Може би една хубава платинена верижка?

— Първо да видим колко ще ми провърви, после ще мислим за верижка. Трябва да поработим още, нали, кукличке?

— Както кажеш, татенце.

Виктория загуби равновесие и го хвана под ръка.

Сделката беше сключена бързо. Петдесетте хиляди бяха мигновено прехвърлени в „Пръстени и други“.

Биано и Виктория излязоха на слънчевата светлина. Носеха черната перла в грозна пурпурночервена кутия, подплатена със зелено кадифе. Томи Рина не се виждаше наоколо. Атлантическият океан искреше от другата страна на Бродуок. Беше късен следобед и Виктория започна да трепери. Биано съблече каубойското яке и го метна на раменете й.

— Онзи тип малко наду цената. Перлата струва най-много четирийсет хиляди — каза той.

Джон седеше зад волана на белия нисан.

— Тогава защо платихме петдесет хиляди? — попита тя, смутена, докато Биано я увиваше в якето.

— Защото увеличаваме, като намаляваме и задържаме, като пускаме. Нали ти казах? — Той се усмихна, съзирайки изражението й. — Не се притеснявай. Имай ми доверие. Днес ни върви.

Качиха се в колата и тя му каза, че е видяла Томи.

— Позна ли те? — попита Биано.

— Не знам. С тези дрехи, вероятно не.

Той се умълча, после се обърна към нея и се усмихна.

— Тогава ще се преструваме, че това не се е случило. Ще ускорим началото и ще налеем малко газ в сделката — каза Биано с надеждата, че късметът ще остане на тяхна страна.

Вечеряха в един рибен ресторант-градина на кея, врязващ се на двеста метра навътре в Атлантическия океан. Залезът в седем и трийсет обагряше сивото като каменна плоча небе и белите гребени на вълните в бледо, но красиво фламингово розово. Биано спря да говори, за да се наслади на гледката — нещо, което изненада Виктория. Тя никога не спираше да погледа цветята или залеза. Майка й веднъж й направи забележка за това. Тези неща били дар божи и не бивало да ги пренебрегва. Виктория виждаше красотата другаде — във внимателно подготвените инструкции, постигнатата цел, в добре свършената работа и в точната подреденост на мислите си. Тя погледна Биано, който се бе умълчал и наблюдаваше променящите се цветове на залеза. Приличаше на дете, захласнало се по чуден нов подарък. Виктория се зачуди дали майка й би го харесала. Не можа да прецени.

Масата им беше до прозореца и през отворената врата проникваше солен морски въздух. Виктория се бе преоблякла в джинси и сако — дрехи, подхождащи повече на индивидуалността й. Перлата беше заключена в сейфа в караваната и Роджър я пазеше, докато тримата ядяха миди. Биано поръча пържола и бира за кучето.

Виктория усещаше, че Биано и Джон все още не й казват всичко. Но тази нощ се чувстваше в странно приповдигнато настроение. И през ум не й беше минавало, че ролята на тъпа проститутка може да е толкова забавна. Подейства й разтоварващо, а срещата с Томи наистина „наля газ в сделката“. Часове наред майка й я бе карала да се отпусне. Но този измамник с ослепителна усмивка бе успял да го стори само за един следобед. За пръв път Виктория изпита вълнуващата тръпка на безразсъдния риск.

— Тази работа с перлата — каза тя, — още не ми е ясно защо го правим. Как ще се сдобием със сто и петдесет хиляди долара? Платихме петдесет хиляди, макар че перлата струва четирийсет. Знам, че увеличаваме, като намаляваме, но нищо не разбирам. Дотук само губим пари, а не печелим.

— Умножаваме, като делим, затова няма значение каква е истинската й стойност — отговори Биано. — Утре сутринта ще отида в същия магазин и ще се опитам да купя още една като нея. Ще трябва да платим, колкото ни поискат.

— Но вече нямаме пари — напомни му тя.

— Ах… каква засечка — ухили се той. — Как не се сетих за това.

— Престани да се будалкаш с мен, Биано. Не съм свикнала да бъда мишената. Ако ще участвам в играта, искам да знам какво ще правя. Убедена съм, че нарушаваме половин дузина закони.

— Може би ще се наложи да нарушим още толкова до края на тази измама. Но в случая с перлата не вършим нищо незаконно. Поне още не.

— Не забравяй, че съм чела информацията за теб. Съвсем не си ангел.

— Как да не е — сериозно каза Джон. — Биваше го още от десетгодишен. Трябваше да го чуеш как изнася проповеди в църквата. Можеше да измоли пари и от банкер.

Биано се изчерви.

— Хайде — настоя Виктория, — разкажи ми за перлата. Как ще спечелим от загубата?

И той й разказа. Когато свърши, тя го гледаше с леко отворена уста. Планът беше гениален и наистина нямаше да нарушат нито един закон.

— Увеличавай, като намаляваш — бавно каза Виктория. — Задържай, като пускаш. Умножавай, като делиш. Вярно е, нали?

— Ако го правиш както трябва — рече Джон.

Сетне започнаха да разговарят за членовете на фамилията Бейтс. Преценяваха качествата и уменията им и отхвърляха и приемаха кандидати. Според Виктория това беше един изключително колоритен избор на съдебни заседатели. Освен Дъфи Припадъка и Дакота, имаше и някакви Бейтс от Хог Крийк. Не говориха много за тях, но те явно играеха важна роля, ако възникнеха неприятности. Имаше и „певци“, които щяха да предават информация на Томи Рина, докато проверяваше Биано, и „вътрешни хора“ — звездите на измамата. Биано и Джон бяха вътрешни. Имаше и „външни“. Те омотаваха жертвата, после я насочваха или блъфираха. Задачата им беше да контролират движенията на мишената. За нейна изненада тези участници бяха предимно допълнителни играчи. Виктория реши да повиши категорията си. Джон и Биано задълбочено обсъждаха всеки кандидат, преди да включат името му в списъка. Отделиха половин дузина имена и се разбраха да им се обадят сутринта.

Виктория Харт седеше, ядеше варени раци и се чудеше дали тази ситуация ще бъде най-неприятната в живота й… или най-хубавата.

На сутринта Биано облече каубойския си екип — якето с ресните, ботушите и широкополата шапка — и отиде в „Пръстени и други“. Малко след девет той отвори вратата и подаде глава.

— Хей — извика Биано в безлюдния магазин.

Никой не купуваше бижута в девет сутринта, затова персоналът пиеше кафе в задната стая. След миг оттам излезе Доналд Щайн.

— Добро утро… господин Маккуийд, нали?

— Точно така. Запомнил си ме. Разполагаш ли с минутка? Имам един малък проблем…

— Какъв проблем? Не е свързан с перлата, нали?

Доналд изглеждаше разтревожен, дори малко уплашен.

— Онази перла ме устрои като персийски принц. Моята гълъбица каза, че ще ми дойде на гости.

Управителят въздъхна облекчено.

— Това е чудесно. Радвам се, че всичко е наред.

— Е, освен ако не промени решението си… Нали ги знаеш какви са жените.

Биано остави моментът да назрее, докато на лицето на Щайн се изписа пълна паника. Никак не му се искаше да си взима обратно перлата. Беше я купил от търговския център за бижута и продал на тексасеца. Знаеше, че една двайсет и два милиметрова черна перла е скъпа, но безполезна вещ. Никога нямаше да може да се отърве от нея. Щеше да остане негова до края на живота му.

— Да промени решението си ли? — хлъцна той.

— Е, не точно да го промени… Искам да кажа, че кукличката иска още една такава перла. Същата. Да си направела обеци. Мисля, че вече ме води като кученце на каишка.

Биано бръкна във вътрешния джоб и извади портфейла си.

— После ще ти дам двете перли да ги сложиш в платинен обков, както предложи — добави той.

— О, ами… перлите с такъв размер и цвят са голяма рядкост. Разбирате ли, те се добиват от миди.

И Доналд Щайн изнесе лекцията си по естествознание. Биано прибра празния си портфейл и го изслуша търпеливо.

— Както вероятно знаете, в черупката на мидата попада зрънце пясък и мидата прави перлата, за да се защити от него. Това е много бавен и индивидуален процес. Размерите и цветът са различни. Да се намери същата перла е почти невъзможно. Трябва да извадим изключителен късмет.

— Парите винаги надделяват над късмета — ухили се Биано.

— Моля?

— Искам тя да дойде с мен в Тексас и обеците ще я накарат да се съгласи. Затова трябва да й намерим още една такава перла на каквато и да е цена.

— Лесно е да се каже, но се опасявам, че природата не прави две перли с еднакъв нюанс и големина.

— Ще ти платя сто и шейсет хиляди долара за перла, която прилича на първата.

— Сто и шейсет хиляди? — удиви се Доналд. Алчността измести разума. — Чакайте да изясним нещата… Не е необходимо да е същата, така ли? Само да си приличат?

— По дяволите, синко, това се обеци. Да не би да имам печатница за пари. Нали ще ги носи от двете страни на главата си.

— Това ще отнеме известно време. Онази перла беше огромна. Ще трябва да изпратя факс до Международната борса за скъпоценни камъни.

— Колко ще се наложи да чакам?

— Не знам, господин Маккуийд… Може би никога няма да стане.

Биано го погледна тъжно.

— Но нали ще опиташ?

— За сто и шейсет хиляди долара ще глътна зрънце пясък и сам ще я направя — ухили се Щайн.

Шегата не беше лоша, помисли си Биано. Но изречени от устата на този тип с хлътнали гърди, който непрекъснато потриваше ръце като насекомо, тези думи можеха да звучат само обезпокоително.

Биано обеща да се отбие по-късно през деня. Доналд Щайн отиде в задната част на магазина на Томи Рина и изпрати факс до Международната борса за скъпоценни камъни и до Ню Йорк и Ню Джърси. Питаше ги дали имат двайсет — двайсет и четири милиметрова овална черна перла с матов блясък и предлагаше да я купи за шейсет хиляди долара, оставяйки за себе си сто хиляди печалба, в случай че му провървеше.

След два часа някой си Робърт Хамбълтън от една бижутерска компания, извършваща продажби на едро, отговори на запитването му. Фирмата му се намираше в Ню Йорк, от другата страна на реката. На факса бе изобразена матова черна перла, а в текста пишеше, че е двайсет и два милиметра и половина, но инкрустирана в обков с диаманти, който ще трябва да бъде разчупен, за да се извади перлата. Господин Хамбълтън искаше сто и петдесет хиляди, без пазарене. Имаше и телефонен номер. Доналд Щайн си помисли, че десет хиляди долара печалба е по-добре от нищо, затова се втурна към телефона и му се обади.

— „Хамбълтън, Дийтс и Банбри“ — отговори женски глас.

— Бих искал да говоря с господин Робърт Хамбълтън. За снимката на перлата, която ми изпрати по факса.

— Изчакайте момент, ако обичате. Ще проверя дали е тук.

След малко се обади един тънък глас.

— Робърт Хамбълтън на телефона. С какво мога да ви бъда полезен?

Доналд разказа защо клиентът му има желание да плати толкова много за перлата. Хамбълтън отговори, че ще му я изпрати следобед и господин Щайн може да я купи от техния представител, някой си Карл Форбс.

В пет часа, точно преди да затворят, един изискан на вид мъж с посивели коси и скъп костюм влезе в магазин „Пръстени и други“ и потърси Доналд Щайн. На служебната му карта пишеше, че се казва Карл Форбс от търговския център за бижута. Отвори металното си куфарче и извади перлата. Щайн можеше да се закълне, че камъкът е абсолютно идентичен с онзи, който бе продал на каубоя от Тексас. Възхити й се, после даде на Форбс чек за сто и петдесет хиляди и получи перлата. Карл Форбс прибра чека в куфарчето си и излезе.

Естествено, цялата работа беше организирана от Биано, който използва телефонната система, прехвърляща разговорите, която вече съществуваше в Ню Йорк. Системата препрати обаждането от номера на факса в Ню Йорк до уличния автомат в паркинг „Сенчест отдих“. Биано беше мъжът с тънкия глас, а Джон се представи като изискания Карл Форбс.

Биано току-що продаде отново на Доналд Щайн собствената му перла, а Джо и Томи Рина инвестираха сто хиляди долара в собственото си унищожение.

11. Дакота, Насо и Тенеси

— Невероятно — ликуваше Виктория, — никога не съм виждала толкова пари в брой, освен конфискуваните от полицията.

— За Карол — каза Биано и всички вдигнаха чашите с шампанско, включително Джон, който се обаждаше по клетъчния телефон на Дъфи Припадъка в Кливланд.

Биано бе осребрил чека. Дадоха му хиляда и петстотин чисто нови банкноти от по сто долара, които бяха прибрани под масата в караваната. Тримата пиеха „Дом Периньон“ по случай първия успешен ход на операцията.

Джон изключи клетъчния телефон на Виктория и вдигна чаша за втора наздравица.

— Дъфи е в чужбина. Ще хване първия самолет за Бахамските острови. Казах му да ни намери работна база някъде около клуб „Залива на сабите“. Ще донесе сондата, целофановия газ и финансовия регистър за 1997-ма, но ние трябва да осигурим инвалидния стол.

— Целофанов газ? — учуди се Виктория.

Главата й беше леко замаяна. Обикновено не пиеше алкохол и двете чаши вносно шампанско я изкараха от равновесие.

— За измамата — каза Биано. — Ще пробием заровете и ще ги напълним с целофанов газ — единственото вещество на земята, което се превръща в твърдо, когато го загрееш. Всяко друго става или течност, или газ. Целофановият газ е много по-добър от обикновения пълнеж.

— Защо?

— Дъфи научи за него от една статия в „Сайънтифик Американ“ и измисли как да го използва в измамата. Това е негово откритие. Никой друг не знае за този номер, затова не го разпространявай. Семейна тайна. Дъфи е най-добрият в играта със зарове. Той ще подмени заровете в „Залива на сабите“. Това е важно, защото всички казина сменят заровете през равни интервали и официалните кубчета имат дребни дефекти. Управителят може бързо да ги провери, за да се увери, че са на казиното. Когато печелим, те ще проверяват усърдно заровете и трябва да използваме техните. След като Дъфи отмъкне десетина-дванайсет чифта от онези на казиното, ще се приберем в стаята си, ще ги пробием и ще ги напълним с целофанов газ. От топлината на ръката целофановият газ ще се втвърди. Така ще се падне каквото число поискаме.

— Но защо ви е целофановият газ? Защо не използвате обикновени тежести?

— Защото когато започнеш да печелиш, онези от казиното стават много нервни и освен че проверяват заровете, изпращат управителя да стои до масата и да наблюдава какво става. Ако печелиш твърде много, той ще пусне заровете в чаша с вода. Претърколят ли се, ще разбере, че имат тежести, и с теб е свършено. Целофановият газ се нагрява и охлажда бързо. Когато управителят пусне заровете във водата, това вещество отново става газ и се разпределя равномерно. Така заровете не се преобръщат.

— Хитро.

— За да привлечем вниманието на Томи, трябва да спечелим купчина пари от неговото казино. Желанието ми е да са към два милиона. Затова е нужно да поиграем известно време. Няма да ни попречат, ако не ни хванат да лъжем. Заровете ще ги заблудят.

— Ясно. А за какво е инвалидният стол?

— Ще ти покажа.

Биано стана и отиде в караваната. Виктория и Джон го последваха. Той се качи по стълбичката отзад и развърза брезентовото покривало. После им подаде сгъваем инвалиден стол без седалка и слезе. Носеше нещо, което приличаше на преносима тоалетна с пластмасово легенче.

Виктория се ухили глуповато. Главата й още беше замаяна от шампанското.

Биано прикрепи тоалетната на мястото на седалката на инвалидния стол и я погледна.

— Това ще бъде работното място на Дъфи Припадъка. Той ще играе на зарове. Аз ще го докарам със стола и ще разсейвам служителите на казиното. Щом свие заровете, Дъфи ще ги пусне между краката си в тоалетната. В същото време ще ги подмени с фалшивите. Отначало ще губим и крупието няма да си направи труда да ги провери. Никога не проверяват заровете на губещите. Ще ги преброят едва когато дойде шефът на смяната, и ще намерят нашите, но след като няма да имат тежести, вероятно само ще напишат доклад за нередности и няма да ни направят нищо. Наблюдавайки чрез камерите, нито управителят, нито шефът на смяната ще забележат подмяната. Дъфи е истински магьосник. За един час ще ни снабди с дванайсет чифта от техните зарове. — Биано обърна стола и й показа специалната картечна лента, инсталирана под всяка облегалка за ръце, където се пускаха заровете. — Пълните с газ зарове ще бъдат тук. Ако иска седмица, Дъфи изважда единица от тази страна и шестица от другата и ги задържа в ръката си, после им духа, за да се затопли газа и да се втвърди. В същото време ще пусне заровете от масата в преносимата тоалетна.

— Превърнали сте го в цяла наука — отбеляза Виктория.

— Това не е наука — ухили се Биано, — а изкуство.

Докато разговаряха, един чисто нов червен шевролет мина под свода на „Сенчест отдих“ и спря до караваната. Зад волана седеше едно от най-необикновените същества, които Виктория бе виждала. Жената имаше дълги, буйни гарвановочерни коси и бяла като слонова кост кожа. Зелените й очи искряха. Слезе от колата, но не каза нищо. Пищните й форми преливаха от тесните, цепнати на коленете джинси. Беше по къса тясна фланелка с деколте и гърдите й изпъкваха. Не приличаха на силиконови. Освен всички тези изумителни физически качества у жената имаше и нещо друго, неосезаемо — някаква тлееща, спотайваща се сексуалност, която изсмукваше кислорода от района. Виктория имаше опит в това отношение, но веднага разбра, че не може да се сравнява с Дамата купа.

— Чух, че търсите стръв за набелязаната мишена — каза тя и прегърна Джон, но само погледна Биано. Държаха се на разстояние. Между тях имаше някакво напрежение. — Как сте?

— Добре — отговори Биано. — Виждам, че годината е била успешна за теб.

В забележката му имаше студенина, която стресна Виктория.

— Съжалявам, ако още си ядосан, Биано. Мислех, че просто се забавляваме.

— Да. Предполагам, че беше така.

— Искам да помогна. Не ме отблъсквай.

— Знаеш, че става дума за Томи Рина.

— Ще си сложа вазелин в носа, за да не усещам миризмата му. Ще омотая онова дребно лайно. — После изведнъж тя се обърна към Виктория и протегна ръка. — Здрасти. Аз съм Дакота Бейтс.

Ръкуваха се. Виктория беше метър седемдесет и три, но Дакота беше по-висока от нея. Имаше размерите на момиче от шоубизнеса.

— Да влезем вътре — предложи Биано и всички се качиха в караваната.

Парите още бяха на масата. Дакота ги погледна.

— Джон каза, че си намислил да наемеш голям офис в Сан Франциско. Мислиш ли, че парите ще са достатъчно? — попита тя.

— Стига да внимаваме. Тези ще ни трябват за подготовка на терена и за да наемем канцеларии. Утре Виктория, Джон и аз ще отлетим за Сан Франциско. Ние ще вземем стотина хиляди, а ти — другите петдесет и ще се качиш на самолета за Бахамските острови. Там ще се срещнеш с Дъфи Припадъка. Ще се видим след два дни. Един от нас трябва да занесе финансовия справочник в кредитния отдел на казиното.

— Как ще накарате Томи да отиде на Бахамските острови?

— Най-новата му съквартирантка е една червенокоса проститутка на име Калиопа Лав. Ще й се обадят от радио „Бродуок“ и ще й дадат два безплатни билета за рая.

— Мислех, че никога не правиш номера на проститутки — каза Дакота, после се обърна към Виктория. — Биано смята, че момичетата досаждат, но анализират, докато момчетата се впускат в измамата с главата напред.

— Понякога се налага да нарушаваш правилата — рече той.

Дакота кимна и сложи куфара си на масата.

— Между другото, не е нужно да спиш с Томи — смутен каза Биано. — Само ще го направляваш.

— Хей, миличък, остави ме да правя каквото знам. Как ще накарам онзи негодник да играе по свирката ни, си е моя работа.

— Само исках да кажа…

— Недей — прекъсна го Дакота, после видя териера. — Хей, Роджър. Радвам се, че те виждам, миличък.

Кучето скочи на коленете й и сложи лапи на великолепните й гърди.

— Как я караш, Роджър?

— Много по-добре от теб — прошепна Виктория на Биано.

Томи Рина чу за перлата по обяд. Когато богатият каубой от Тексас не се появи да вземе втората, Доналд Щайн половин ден разсъждава какво би могло да е станало с него. Осъзна, че е купил същата перла за сто и петдесет хиляди долара и разбра, че му предстоят огромни неприятности. Не можа да измисли начин да прикрие грешката си, затова се обади на шефа си и му каза какво се бе случило.

След по-малко от двайсет минути Томи влезе в бижутерския магазин.

— Позволил си на онзи шибан тексаски каубой да ти продаде една и съща перла? Да не си откачил?

— Отначало не разбрах, че е същата. Гледах я и се чудех. Накрая помолих човека от търговския център за бижута, от когото първоначално я бях купил, да дойде. И той ми каза…

Доналд Щайн бе уплашен до смърт. Беше сигурен, че Томи ще го пребие, но не стана така.

— Добре — каза Томи. Обзе го странно, ужасяващо спокойствие. Разположените му едно до друго маймунски очи мигаха лениво. — Ще намеря онези нещастници и ще ги сложа в друга категория.

— Да, господине — рече Доналд.

Тази „друга категория“ явно означаваше „починали“.

— Ако се случи още веднъж, горчиво ще съжаляваш. Лошо ти се пише. Опичай си акъла, задник такъв. Не прави втора грешка!

После дребният мафиот се обърна и излезе от магазина.

Томи прекоси фоайето, минавайки покрай масите за фаро и игралните автомати, и се приближи до Гюс Тагърт, управителя на етажа, който седеше на царствен кадифен стол до махагоновата врата на асансьора, водещ към втория етаж, където бяха масите на най-богатите комарджии.

— Искам да видя Бартли.

— Стига, Томи, не мога да те пусна там. Нямаш пропуск. Трябва да спазвам правилата.

Гюс беше назначен на тази длъжност, защото беше непреклонен.

— Да ти го начукам, Гюс. На теб и на шибаните ти правила. Щом ме мислиш за враг, ще направя живота ти черен.

Томи побесня. Праисторическите му очи блестяха убийствено. Когато беше ядосан, в него имаше нещо, която стопяваше всякаква съпротива.

— Добре, добре. Успокой се, чу ли? — каза Гюс, отстъпвайки и губейки позиции.

— Ти се успокой! — изкрещя Томи. — Някакъв каубой е направил удар за сто бона в бижутерския ми магазин и искам да видя камерите на Бартли. По-добре се присъедини към моя отбор, Гюс, инак ще имаш шибан белег на мястото, където е шавала змията между краката ти.

— Спокойно… Качи се горе, само не казвай, че аз съм те пуснал — рече Гюс, свивайки се под смразяващия поглед на Томи.

Сетне натисна копчето на асансьора. Вратата се отвори и Томи влезе в тапицираната с мокет кабина с месингов парапет.

На третия етаж нямаше луксозни мебели. В боядисаното бетонно помещение на сгъваеми столове седяха надзирателите и биячите на казиното. Там беше и централната охранителна техника. Томи потропа на вратата. С. Бартли Нийланд отвори и го погледна през дебелите лупи на очилата си. Бартли беше слаб, сипаничав и туберкулозен на вид особняк. Той бе проектирал цялата видео охранителна система на хотела, както и Небесното око — камерите на тавана, които следяха всичко. Апаратурата за наблюдение беше свързана с неговата стая.

— Томи, не можеш да идваш тук. Нямаш право — изписука С. Бартли.

— Я зарежи това — рече Томи и блъсна с длан дребния човек.

Бартли залитна назад и застана в средата на квадратната стая с размери четири на четири, пълна с телевизионни монитори, всеки свързан с видеомагнетофон. Томи влезе и огледа апаратурата. За пръв път се качваше тук, защото управителният съвет по хазарта отказа да му даде разрешително, а целият този етаж беше забранен за хора без пропуски от комисията. Но беше чувал за тази стая и техниката оправда очакванията му. Имаше над трийсет монитора, които следяха различните части на хотела и на казиното и търсеха известни измамници и бандити. Тъй като наблюдението се извършваше от камерите на тавана, помещението се наричаше Небесното око. Имаше и други технически лица, които непрекъснато гледаха мониторите. На една от стените бяха наредени снимки на мошеници и имаше описания на номерата, които правеха.

— Искам да видя записите от фоайето от четиринайсет часа вчера и от девет тази сутрин — изръмжа Томи.

— Не трябва да си тук — повтори С. Бартли, като се потеше и нагласяше очилата си, които ударът на Томи бе изкривил на заострения му нос.

— Не те чух добре. Май рече, че не трябвало да съм тук. За твое добро се надявам, че не си казал това.

— Томи, аз…

— Аз плащам наем на това шибано място заради бижутерския си магазин. И за какво? Току-що ме измамиха. Искам да видя видео записите. Веднага.

Той се насочи към дребния мъж, който бързо отстъпи назад и започна да кима. Главата му подскачаше на тънкия като молив врат — досущ кукла на предното стъкло на кола.

— Добре, добре. Сега ще ги взема, Томи.

С. Бартли се приближи до лавиците и извади четирите записа, които Томи искаше, после сложи една от касетите във видеото. Томи го изблъска с лакът, грабна дистанционното управление и прегледа кадрите, търсейки някой с каубойска шапка. Накрая го видя — едър тип с яке с ресни. Вървеше из фоайето с някаква проститутка. Часът беше 14:35. Томи не познаваше каубоя, но в проститутката имаше нещо познато. Май не я беше чукал. Щеше да си спомни, защото тя беше красавица. И все пак му се струваше, че я познава.

— Знам онази кучка отнякъде — каза той.

Маймунският му мозък се мъчеше да установи връзката. Извади касетата и пусна другата. Започна да я превърта, докато съзря един бял нисан, който спря пред хотела. Часът беше 14:15. От колата слязоха трима човека. Единият беше възрастен мъж. Влезе в хотела. Широкополата шапка пак скриваше лицето на каубоя, но този път Томи видя добре момичето в миниполата. Натисна паузата и се сети, че това беше проститутката, с която се бе сблъскал на входа на тоалетната. Изведнъж го осени прозрение…

— Да ме вземат дяволите! — изумен възкликна той.

— Познаваш ли я? — попита С. Бартли. Изгаряше от нетърпение Томи да се разкара от стаята му.

— Това е Вики Лисицата, преоблечена като проститутка. Шибаната кучка, която искаше да осъди Джо.

Мафиотът грабна касетите и тръгна към вратата.

— Не можеш да ги вземеш — възпротиви се С. Бартли. — Шефът на смяната трябва да се разписва за всичките на всеки двайсет и четири часа…

Но Томи Рина вече беше излязъл.

Обади се от фоайето на брат си и му разказа за перлата, за видео касетите, за Виктория Харт и за каубоя. Джо Рина посрещна информацията с мъртвешко мълчание.

— Чуваш ли какво ти казвам, Джо? Онази кучка ни измами със сто бона.

— Тук става нещо друго, Томи — спокойно отбеляза Джо. Никога не позволяваше гласът да издаде чувствата му.

— Тя открадна от нас сто хиляди. Казах ти, че трябва да я блъсне кола.

— Томи, когато наличните факти не се вместват в параметрите на здравия разум, обикновено липсва част от уравнението. Няма логика един прокурор да краде пари от наш магазин. Това означава, че става дума за нещо друго. Освен ако не си се припознал.

— Тя беше, Джо. Гледам я по новините, откакто те обвиниха. Нека да я очистя. Това е лудост. Не можем да й позволим да се гаври с нас.

— Ще изпратя Тексако да работи с теб. През това време потърси името й във всички пристигащи и излитащи самолети. Питър ще се заеме с тази задача. Да видим с кого пътува госпожица Харт и да разберем кой е каубоят, после ще решим какъв да бъде следващият ни ход.

Томи беше отчаян.

— Трябва да се освободим от нея.

— Не прави нищо, докато не ти кажа — рече Джо и затвори.

Томи се прибра в мансардата си в хотел „Игнейшъс“. Калиопа държеше два самолетни билета за Бахамските острови. Току-що ги бяха донесли със специална доставка.

— Виж какво спечелих! — гордо извести тя, когато той влезе намръщен. — Досетих се, че Таня Тъкър изпълнява песента „Рози с дълги дръжки“ и хоп — награда. Какъв късмет, нали?

Томи не я слушаше. Започна да се обажда на приятели от други хотели в Атлантик Сити, за да провери дали Виктория Харт се е регистрирала там.

— Спечелих два билета до Насо! — изписука Калиопа с надеждата, че той ще прояви интерес към вълненията й.

— В момента не мога да замина.

— Е, аз пък искам да отида — сприхаво отговори тя. — Билетите са си мои и важат само до два дни.

— Виж какво, по-нататък ще ти купя други билети или ще отидем в „Залива на сабите“ със самолета на Джо. На кого му пука за някакви си безплатни билети? Имам работа. Направили са удар в бижутерския ми магазин. Знаеш ли какво означава това? Всички знаят, че мястото е мое. Ще започна да губя клиенти.

— С теб или без теб, аз отивам — заяви Калиопа.

Тя беше великолепна в леглото и си знаеше цената.

Спорът продължи един час.

Накрая Томи се съгласи да пътува вдругиден само за да я накара да млъкне. Той щеше да бъде в клуб „Залива на сабите“ в същия ден, когато Виктория Харт и Биано Бейтс бяха планирали да пристигнат в Насо.

12. Пасище за елени

Биано най-после разказа на Виктория как ще осъществи измамата. Летяха за Сан Франциско. Роджър бе долепил муцуна до прозорчето на една клетка, на която с големи червени букви пишеше: ОТДЕЛ „НАРКОТИЦИ“, МИТНИЦА САЩ. Биано бе казал на стюардесата, че е правителствен дресьор на кучета и пренася Роджър в Сан Франциско, за да издирва наркотици за тамошната митница. Това предостави на териера привилегировано положение на пода между седалките в първа класа, вместо да мръзне в багажното отделение. Докато моторите тихо бръмчаха и стюардесите разнасяха напитки, Биано обясняваше на смаяната Виктория как се прави „пасище за лосове“. Първо се подготвяше терена, което включваше измама с държавна поръчка за боя. Разказа й за „Фентрис Каунти Газ и Петрол“ — собственост на фамилията Бейтс. Компанията нямаше нищо, освен корпоративна фасада. Джон я бе купил преди пет години за сто долара за евентуална употреба в „пасище за лосове“. Най-привлекателната й особеност беше, че заемаше хиляди декари първокласна земя в северен Тенеси. Нотариалните актове за собственост на практика бяха без никаква стойност, защото бяха дошли от едно старо дарение, направено преди петдесет години.

— Много неща се случиха оттогава — ухили се Биано. — Земята се насели от незаконно нанесли се там хора, които сега имат законното право да я притежават. Технически дарението още е валидно, но не може да влезе в сила. Хубавото е, че още фигурира в областния регистър и ако някой се обади да провери историческото съществуване на нашия нотариален акт, служителката ще погледне и ще каже, че петролната компания притежава въпросните парцели, макар те да са собственост на хората, живеещи на тях. Това чудесно объркване е създадено от щата Тенеси, защото не са си направили труда да заличат старите дарения от регистрите си. Можем да оценим земята на колкото искаме. Когато счетоводителят на Томи провери, всичко ще бъде наред в документите. Друг плюс е, че онази стара мъртва компания още има живи акционери. Те инвестираха в нея преди десет години, когато беше действаща. После фалира и те я отписаха от данъчните си декларации и я забравиха, но юридически акционерите още притежават трийсет процента от акциите, които са регистрирани във Ванкувърската стокова борса, където изискванията за включване на компаниите са много хлабави. До преди седмица акцията възлизаше на едно пени. Общата стойност е по-малка от двайсет и пет хиляди долара. Оттогава чичо ми Джон и аз търгуваме с пакет от сто хиляди акции, за да създадем изкуствен пазар. Вече успяхме да вдигнем стойността на един долар. Ако извършваме по две сделки на ден, след седмица цената ще стане десет долара. Ще продадем акциите в Сан Франциско, защото в местния вестник „Кроникъл“ има списък на акциите, които се търгуват на Ванкувърската борса. Когато хората на Томи проверят, земята в Тенеси ще направи цената от десет долара да изглежда напълно законна.

Виктория записваше всичко в жълтия си служебен тефтер. Това плашеше Биано. Той страдаше от параноя и не обичаше да оставя писмени следи, но анализите бяха част от Виктория, затова Биано не се обади.

Час по-късно, когато й обясни как ще стане цялата измама, тя затвори жълтия тефтер и впери поглед право напред, без да говори. Биано се облегна назад и се опита да заспи, но усети, че тя го гледа. От време на време отваряше очи и я хващаше, че се е вторачила в него. Не беше сигурен дали я бе смаял, или уплашил до смърт.

Приземиха се в Сан Франциско и понесоха багажа си заедно с брезентовата чанта, съдържаща стоте хиляди долара. Отправиха се към паркинга, където даваха коли под наем. Роджър припкаше до тях. Беше завързан с червената каишка, която Биано му бе купил за Коледа.

Биано поиска средна по размер светлозелена кола с две врати. Накрая избра един форд ескорт.

Отидоха в „Станфорд Корт“ — луксозен хотел на Ноб Хил — и Биано се регистрира със собственото си име. След десет минути се срещнаха в оскъдно осветения бар. Роджър се сви на стола и сложи глава на коленете на Виктория. Кучето наблюдаваше внимателно, докато Биано отброи десет хиляди долара.

— Вземи останалото и открий банкова сметка на „Фентрис Каунти Газ и Петрол“ — каза той и даде на Джон брезентовата чанта с деветдесетте хиляди. — Виктория ще дойде с теб. Аз ще взема Роджър и ще отида да избера пасището за лосове.

— Не бързай толкова. Ще дойда с теб — възрази Виктория.

— Защо? Това е само едно пътуване до фермите. Ти си юрист. Можеш да помогнеш в преговорите с банката.

— Така, както ми го обясни в самолета, става дума за нещо по-различно от оглед на ферми. Пък и искам да видя някои от онези семейства Бейтс, за които всички говорят.

Виктория беше като дъвка, която не може да се отлепи от обувката ти, но Биано реши, че е по-добре да я успокои, отколкото да я изолира.

— Добре. Двамата ще отидем в Модесто — съгласи се той, после се обърна към Джон. — Ще се върнем утре вечерта. Започни да търсиш офис на два етажа в някой небостъргач. Ще бъде страхотно, ако е в центъра, близо до другите големи петролни компании. Ще бъде хубаво, ако от прозорците ни се виждат сградите на „Тексако“ или на „Шел“.

— Ще наема два последни етажа на пазара, до Ексън Тауър — рече Джон. — Какво ще кажеш за неонова реклама на покрива с емблемата на „Фентрис Каунти Газ и Петрол“?

— Каква е емблемата на „Фентрис Каунти Газ и Петрол“? — попита Виктория.

— Лос с петролна сонда в задника — ухили се Биано.

Джон каза довиждане, взе брезентовата чанта и излезе от бара.

— Защо ще ходим в Модесто? — попита тя.

— Долината на Сан Йоакин е един от последните потенциално големи петролни басейни в Северното полукълбо. Досега са излезли само няколко оскъдни кладенеца с природен газ, но има още много предположения. Долината има онова, което геолозите наричат огромно пясъчно-каменно стратиграфско напластяване. Това я прави голямо откритие и идеално място за пасище на лосове, защото ако негодниците, в които се прицелваме, решат да я проверят, нашата история ще бъде подкрепена с геологични факти.

Излязоха от Сан Франциско със светлозеления форд ескорт и се отправиха на изток по магистрала 9. Скоро градският пейзаж отстъпи пред хълмисти обработваеми земи. Роджър си бе намерил място на задната седалка и сънуваше кучешките си сънища, като от време на време джафкаше и облизваше муцуна. Близо един час не разговаряха. Биано още се чудеше на Виктория. Тя беше бивш прокурор… За него беше малко обезпокоително като си помислеше, че бе успяла да му влезе под кожата. Запита се дали коварството или красотата й го размекваше, или общият им интерес да отмъстят. А може би беше поредният страничен ефект от побоя със стика за голф. На няколко пъти се улавя, че се опитва да я накара да се усмихне и се натъжаваше, когато не успееше. Мълчанието й започна да го смущава повече от неуспеха му да я разсмее.

— Добре ли си? — попита той.

— Да.

На лицето й имаше странно изражение.

— За какво мислиш? Много си мълчалива. Започваш да ме плашиш.

Онова, което тя му каза, не беше очакваната присъда, а несдържано вълнение.

— Не знаех, че е толкова лесно да се правят такива неща. Шашмата с перлата беше гениална. Дори не нарушихме нито един закон… А сега имаме фалшива петролна компания с акционери и регистрирана земя.

— Никога ли не си се занимавала с дела на измамници? — изненадан попита той.

— Бях обвинител в няколко случая за измама, но дребни. Преди две години имаше един уличен мошеник, който продаваше механични кучета. Трябваше да ходят и да лаят, но бяха дефектни. Измамникът ги взимаше от фабриката за една трета от цената и когато мишената се наведеше да разгледа кучето, той си преправяше гласа и започваше да лае. По Коледа продаде стотици. Номерът беше толкова евтин, че ме разсмя. Получи седем месеца. Но това сега е голямо престъпно начинание.

По една случайност Биано познаваше мошеника, за когото Виктория говореше. Това беше специалитет на фамилията Бейтс. Купуваха дефектни играчки от производител на име „Говореща животинска ферма“. Взимаха и патета, които не квакаха, и коледни джуджета, отказващи да кажат „Хо, хо, хо“. Измамникът от разказа на Виктория беше втори братовчед на Биано и се казваше Сони Тротоарния. Тогава Сони се беше провалил и Биано реши да не споменава за това.

— Виктория, ако искаш правосъдие за Карол, аз обещавам да ти го осигуря. Ще насъскам Томи и Джо един срещу друг, но ти трябва да си твърдо на моя страна.

— Знам. Задържай, като пускаш и умножавай, като делиш. Само дето досега съм правила обратното. Това е голяма промяна за мен. — Тя се умълча, сетне добави: — През целия си живот съм се опитвала да представлявам нещо, с което да се гордея.

— И то ли те сдъвка и изплю?

— Това не означава, че не си е заслужавало да вярвам в него.

Настъпи мълчание, после Виктория се усмихна.

— Е, сега вече всичко свърши. Наближаваме Модесто. Да намерим нашето пасище за лосове.

— Първо трябва да изберем боя за компанията. Пред нас има железарски магазин.

Спряха пред една дървена постройка от началото на века и влязоха. Магазинът имаше метални лавици, неоново осветление и линолеум на пода. Една цяла стена беше отделена за бои.

Виктория протегна ръка и взе една кутия с изумруденозелена боя.

— Тази е хубава. Тенеси е зелен щат.

— Какъв цвят си представяш, когато казвам „фероокис“?

— Нещо като ръжда…

— Такава ни трябва. Измамата ще бъде двупосочна.

— Разбира се, имаш право. — Тя грабна една кутия с яркооранжева боя и му я подаде. — Не е толкова лош избор, като си спомниш, че всичко, което нашето правителство прави, е умишлено грозно. Това е част от уравнението дизайн-цена-употреба. Поощрява функциалността за сметка на стила и цената за сметка на функциалността. Ето защо всичко изглежда грозно и не става за нищо.

— Да — усмихна се Биано. — Но това е малко ярко за корпоративна украса. Какво ще се получи, ако го направим по-тъмно с една трета от това?

Той взе тъмночервена боя и я доближи до оранжевата.

— Леко ръждиво, както ти каза — продължи да разсъждава той. — После ще използваме ръждиво медночервената боя за „пасището на лосове“ и за нашите годишни доклади.

Биано се обърна и за пръв я видя да му се усмихва широко. Усмивката озари лицето й и омекоти чертите. Виктория наистина беше красива. В този миг той видя каква е била като малко момиче, преди да надделеят амбициите.

— Точно така — съгласи се тя.

Биано отиде в предната част на магазина и показа двете бои на човека зад щанда. На табелката на ревера му пишеше „ГАРИ ХОБС, СОБСТВЕНИК И ОТДЕЛ ЖАЛБИ“.

— Трябват ми две хиляди литра от това и хиляда от тази — каза Биано. — И пръскачка, и компресори. Наскоро си купих ферма в Мерисвил и трябва да боядисам външните метални повърхности.

— Хубава поръчка — усмихна се Хобс, взе каталога и започна да го прелиства.

— Искам да знам каква отстъпка ще направите заради количеството — добави Биано и Хобс кимна. — Ще я взема след ден-два. Ще платя за транспорта. Може да намаля или да увелича малко поръчката. Зависи какво ще каже бояджията. Само искам да съм сигурен, че като дойда, ще имате необходимото количество. Ще платя капаро.

— Сега ще проверя в склада в Бейкърсфийлд — каза Хобс, вдигна слушалката и набра някакъв номер.

— Може ли да ползвам телефонния указател?

Гари Хобс му го подаде. Биано взе указателя и го занесе при Виктория.

— Пазиш ли още онази бележка?

Тя кимна и извади листчето от чантата си.

Биано намери „Бейтс“ в указателя за централна Калифорния. После съзря „Стивън Х.“ и записа номера му.

Хобс каза, че след ден боята ще бъде доставена в Сан Йоакин. Биано му даде хиляда долара капаро. В малкия склад в дъното на магазина избраха компресор и пръскачка с три резервоара. Взеха две кутии оранжева и една с червена боя и преди да тръгнат, Биано купи три листа с жълти самозалепващи букви, високи пет сантиметра, три листа с бели, по два сантиметра и половина и два зелени работни комбинезона.

Сложи в джоба си визитната картичка на Гари Хобс, приближи се до телефонния автомат на паркинга и се обади на Стивън Бейтс.

— Поправки на покриви — отговори момчешки глас.

Виктория не чуваше какво казват от другия край, но погледна с любопитство, когато Биано изсвири три ноти в слушалката и зачака. После я отдалечи от ухото си и Виктория чу, че му отговориха с други три ноти. Това беше някакъв таен код на разпознаване.

— Обажда се Биано Бейтс. С кого разговарям?

— Аз съм Лорънс Бейтс — гордо отговори момчето. — Хайде, кажете кой наистина се обажда?

— Чичо ти Биано.

— Кралят на измамниците? — със страхопочитание изрече момчето.

— Да, но не обичам това име, защото разлайва кучетата.

— Една минутка.

Биано чу как момчето вика баща си. След миг се обади мъжки глас.

— Тук е Стивън Бейтс. Кажете пак, кой се обажда?

— Биано Бейтс, Стив.

— Може ли отново да чуя нотите?

Биано пак ги изсвири.

— Негоднико! Преди три-четири седмици те видях по телевизията в списъка на най-търсените престъпници в Съединените щати.

— В нашата игра известността невинаги е благословия.

— Предполагам.

— Слушай, Стив, ще правя „пасище за лосове“ тук, в Модесто. Можеш ли да ми помогнеш?

— В Модесто не е лошо, но виждал ли си фермите край Оук Крест? Там е страхотно. Има много тръби над земята.

— Не съм бил там, но ще проверя. Може ли да поканя теб и семейството ти на вечеря днес?

— Разбира се. Ще бъде чест за нас.

— Къде бихте искали да отидем?

— До Кийтс има едно заведение на име „Ред Барн“. На магистрала 17. Какво ще кажеш?

— Около седем и трийсет, Стив. Търся предприемач по бояджийски услуги. Мислиш ли, че ще можеш да привлечеш някой от семейството?

— Досетих се, че може да поискаш това. През лятото сме тук цяла група. Десетина ще ти свършат ли работа?

— Да. Довечера ще сключим сделката.

— Ще бъде удоволствие за мен.

Биано затвори. Виктория изсвири трите ноти. Звучаха й познато. Сетне го погледна озадачена.

— Първите три ноти от „Приспивна песен“ на Брамс — каза Биано. — Той ми изсвири последните три.

— Тогава сега знам една семейна тайна.

— Само че сменяме мелодията всеки месец и трябва да знаеш в кое музикално издание да погледнеш, на коя страница и коя песен. Това е вариантът на кода, използван от шпионите през Първата световна война.

— И всеки месец всеки член на вашето семейство си купува музикалните издания и запаметява мелодията?

— По-добре е, отколкото да попаднеш в затвора, защото си се доверил на неподходящ човек.

— Ами ако си глух?

— Ние застрелваме глухите деца, които се родят в нашето семейство — отговори той. На изразителното му лице играеше усмивка.

— Идеално решение. Как не се сетих досега? — усмихна се тя.

Качиха се в колата и Биано намери град Оук Крест на картата, после излезе от паркинга и се отправи на изток.

Оук Крест беше красиво зелено градче. Ясното калифорнийско слънце грееше над тучната долина. Биано напълни белите си дробове с чист въздух.

— На какво ти мирише? — попита той.

Виктория пое дълбоко дъх и отговори:

— На люцерна.

— Не, там долу под люцерната… под почвата, дълбоко под еруптивните скали, в онази моноклинала?

— На петрол — ухили се тя.

— И на мен — усмихна се той.

Двамата потеглиха да търсят подходяща ферма. Биано мислеше, че Стивън Бейтс има право. Мястото беше идеално. Преди всичко много красиво.

— Винаги е хубаво да заведеш мишената в красива обстановка — обясни той. — Това ги кара да се чувстват добре. Много е трудно да продадеш терен в пустинята.

В Оук Крест, Калифорния, имаше много зеленина. Старите дъбове хвърляха сянка над двулентовото шосе като чепати посетители от друг свят. Сградите бяха построени в провинциален стил, дървени и ярко боядисани. Там, където нямаше люцерна, на живописни стада пасяха добитък или коне.

Биано търсеше определена обстановка и я намери в Кал Оук Фарм. Във фермата, както почти навсякъде в околността, отглеждаха люцерна. Напоителните тръби бяха големи, но се нуждаеха от боядисване. Простираха се на километри, чак до насипа, по който минаваше шосето. Имаше грамадни цистерни с вода в помощ на растениевъдството по време на честите засушавания в Калифорния. Цистерните изпъстряха пейзажа като големи двойни кутии с хапчета. В падината до реката лениво пасяха коне. Беше много красиво, но идеалното беше, че на отсрещната страна на улицата имаше голяма строителна компания, която не работеше. Една ръждясала табела, висяща на две вериги, се полюшваше на следобедния ветрец. Канцелариите заемаха три етажа и имаха прозорци с шлифовани стъкла с изглед към красивата като на пощенска картичка ферма от другата страна на пътя.

Биано спря форда и се прехвърли през портата. Преди да се върне, той преписа името на агентката на недвижими имоти от табелата на прозореца и й се обади от клетъчния телефон на Виктория. Обясниха му, че може да наеме собствеността за месец, при това на много приемлива цена. Биано каза, че пак ще се обади. Искаше да бъде сигурен, че ще сключи сделката за фермата, преди да наеме имота на строителната компания.

Слезе от колата и отново огледа цистерните и километрите метални тръби, подсилващи просторния пейзаж.

— Мисля, че намерихме нашето пасище за лосове — каза той.

13. Хайка

Да му го начукам на Тексако Филипс, мислеше си Томи, докато седяха в апартамента му с изглед към Бродуок. Калиопа пазаруваше като обезумяла, търсейки „сладки дрешки“ за пътуването до Бахамските острови. Тексако седеше срещу Томи. Лицето му беше зачервено, а шевовете на тъмнорозовото спортно сако за хиляда долара щяха да се спукат. Да го убиеха, Томи не можеше да разбере защо брат му държи това смърдящо тъпо лайно.

— Виж какво, Тексако — бавно каза Томи, — искам само да ги намерим. Братовчед ми Питър работи за една туристическа агенция и има информация за всички полети. Прокурорката е отлетяла за Сан Франциско с двама типа на име Б. Бейтс и Дж. Бейтс. Не знам кои са тези скапаняци, но ти не се опитвай да разбереш. Не се мъчи да решаваш този проблем, защото ще го оплескаш. Само ги намери. В Сан Франциско има телефони. Вдигни шибаната слушалка и ми се обади. Ясно ли е?

Тексако едновременно кимна и сви рамене — жест на разбиране и на безразличие. Томи толкова се вбеси, че удари по рамото с опакото на ръката си едрия грозен бивш бейзболист.

— Ало, дрисльо, не чух отговор.

— Казах добре, Томи — прошепна Тексако.

— Братовчед ми Пит ще види дали са си запазили места. Номерът му е написан на визитната картичка. — Той я пъхна в джоба на Тексако. — Името му е Питър Рина. Току-що завърши колеж, затова не му казвай нищо, което не е необходимо да знае. Той е в Ню Джърси, но може да провери за онези типове из цялата страна.

И така Тексако стана човекът хайка. Отлетя за Сан Франциско и започна да обикаля града, като гледаше пъстро облечените туристи и се чудеше как да намери Виктория и двамата мъже с фамилия Бейтс. Съзря един голям гимнастически салон близо до хотела, където беше отседнал. Там можеше да му сложат в задника забранени инжекции със стероиди за по петдесет долара едната. Намери и страхотен италиански ресторант, където сиренето моцарела и виното бяха от световна класа. Първия ден само вдига тежести и яде. Накрая реши да се обади на Пит Рина и да го накара да провери дали Виктория Харт и двамата Бейтс имат резервации за полетите от Сан Франциско. Младият мъж му каза, че засега не е открил нищо. Тексако помисли, че е по-добре или да заминат нанякъде, или Томи да го извика да се върне. По душа не беше преследвач. Малкият му като орех мозък не премина отвъд тази проста истина. В хотела го чакаше съобщение да се обади на Томи.

— Защо си в шибания хотел? — беше първият въпрос на Томи.

— Но нали каза…

— Виж какво, дръвнико, трябва да чакаш на летището. Ако се появят и си купят билети, ти трябва да си там. Какво ти става? Пит ми каза, че си се обадил само веднъж.

— Господи, Томи — изхленчи Тексако, — какво трябваше да направя? Да му се обаждам всеки час ли?

— Точно така. Той проверява на всеки час, затова и ти ще му се обаждаш на всеки час. Каква друга работа имаш? Да се друсаш ли?

— Престани, Томи.

Тексако Филипс наистина започваше да мрази Томи Рина. Но колкото повече го мразеше, толкова повече се страхуваше от него. Странна формула. Обеща да се обажда на Пит Рина на всеки час и се премести в хотела на летището. Когато затвори, апетитът му се бе изпарил.

В нощния клуб на „Ред Барн“ имаше танци. Стивън и съпругата му Елън се бяха издокарали. Дванайсетгодишният Лорънс беше с широка протрита вратовръзка на райета, явно предавана от поколение на поколение. Музиката се лееше през отворената врата на нощния клуб и проникваше в ресторанта. Ядяха вкусни ребра на скара и царевица в масло.

— Откакто се заселихме тук, в Кийтс, вече не се занимаваме с измами по покривите и на магистралата. Излизаме на пътя веднъж-дваж в годината, обираме някой друг мухльо и използваме парите за законен предприемачески бизнес — обясняваше Стив.

Говореше и ядеше, бършейки соса от брадичката си. Двамата със съпругата му бяха костеливи и жилави хора, закалени от живота на открито. Стив имаше честните сини очи на измамник и оредели коси. Елън беше повехнала хубавица с къса коса и изразителни черни очи, които пронизваха като лазерен лъч. Малкият Лорънс щеше да стане голям чаровник. Гласът му още не се беше променил, но имаше същата ослепителна мошеническа усмивка — явно характерна за тази фамилия — и не се стесняваше да я използва.

— Как ще изиграеш мишената? — попита Стив.

— Ще измамя онзи негодник на зарове, ще го омотая и ще го направлявам с помощта на стръв, ще го заведа да пасе, ще настроя брат му срещу него и накрая ще го притисна до стената.

— Да настройваш хората един срещу друг е малко опасно — отбеляза Стивън.

— Ако се наложи, ще включа семействата от Хог Крийк.

— Работил ли си с тях?

— Не.

— Внимавай. Онези Бейтс от сто години живеят в Арканзаската долина, женят се помежду си и пият смес от малц и гореща вода. Слизат по хълмовете с камиони с широки гуми, ритат задници и изяждат жертвите си. Не са много нежни.

— Ще го имам предвид — каза Биано и остави вилицата. — Вероятно утре ще оправя фермата. Мисля, че намерих една, която ще бъде подходяща за играта. Искам ти да ръководиш бояджиите. Ще ти платя хиляда долара плюс една десета от всичко, което спечелим.

Стивън Бейтс затвори очи и дълго мълча. Виктория помисли, че е заспал, но той отново ги отвори и погледна съпругата си Елън, която изглежда прочете мислите му и кимна. Стив се обърна към Биано.

— Спомена, че правиш всичко това заради братовчедка си Карол.

— Да. Убиха я двамата мръсници, на които ще погодим този номер.

— Ядосвам се, когато пречукат някой от нашите роднини. Не го приемам лесно. Но ми се струва грешно да правим пари от смъртта на Карол.

— Разбирам това, но тя ми беше много близка… Пък и не трябва да работиш за нищо.

— Въпросът е там, че никога не съм правил голям удар. Ти ми даде възможност да се включа. Това ми е достатъчно.

— Сигурен ли си?

— Ти си нещо като легенда, Биано. Ще бъде чест за мен.

— Видяхме те сред най-търсените в Америка — обади се Лорънс. — Само че имаше черна коса и беше без мустаци.

— Е, да… — усмихна се Биано, после се обърна към Стивън. — Но ако приключим с повече пари, ще ти дам една десета.

— Добре.

Деловата част свърши и те започнаха да разговарят за други неща. Виктория мълчеше. Една фамилна подробност я удивляваше. Всички имаха татуировки под ръчните часовници, включително и Биано. Татуировката представляваше ръкописно „Б“ и датата на първата измама. Дори Лорънс имаше такава. От миналото лято.

— На панаира в Портсмут с петнайсетгодишната си братовчедка Бетси пробутаха „кукла“ — обясни Стивън.

Късно през нощта, след като наеха стаи в мотела в Кийтс, Биано покани Виктория в стаята си да изпият по една водка с кока-кола преди лягане. Тя беше твърдо решила този път да не размътва главата си и пиеше на малки глътки питието. Биано извади от чантата си малка електрическа парна ютия.

— С това нещо можеш да пресоваш надписи и картинки върху фланелки — каза той, напълни я с вода и я включи в контакта да се затопли.

После извади двата работни комбинезона, които бяха купили от Хобс, и ги сложи върху избелялата зелена покривка на леглото. Измъкна белите букви и ги нареди върху джоба на гърдите, така че да пише „САЩ, МИНИСТЕРСТВО НА ЗЕМЕДЕЛИЕТО“ и ги огледа критично.

— Как ти се вижда? Би ли се хванала на този номер?

Тя се вторачи в буквите, сетне ги подреди в полукръг над джоба.

— Така по-добре ли е?

— Много по-добре — призна Биано.

Той изпробва парната преса и отпечата буквите върху работните комбинезони.

После отидоха на паркинга и поставиха същия надпис на двете предни врати на форда. Този път използваха по-големите жълти букви. Докато работеха, Виктория го попита какво означава „да пробуташ кукла“.

— Стар номер — обясни Биано. — Тази измама датира от почти хиляда години. За пръв път са я направили в Китай.

— Как се прави?

— Двама мошеници работят в комбина. Преструват се, че намират портфейл, пълен с истински пари, близо до набелязана жертва. Мишената трябва да бъде избрана внимателно. Обикновено е някой добре облечен богаташ, възрастна жена или бизнесмен. Винаги гледай обувките и чантата. Те са много показателни. Слагаш портфейла така, че мишената също да го намери. После следва големият спор. Дали да дадат парите на ченгетата. Не, те ще ги задържат за себе си. Тогава двамата мошеници се съгласяват, че портфейлът трябва да остане за една седмица в жертвата, защото може някой да си го потърси.

— Задържаш, като пускаш.

— Точно така. Но в последната минута измамниците решават, че мишената трябва да им даде част от сумата от собствения си джоб в знак на добра воля. Може би само десет процента. Жертвата няма нищо против, защото в ръцете му са пет пъти повече. Дава им парите и мошениците си тръгват. После мишената отваря портфейла и вижда, че е пълен с нарязани вестници.

— Хората хващат ли се на този номер?

— Непрекъснато, Виктория, във всеки град на света. Това е една от най-широко разпространените шашми.

Тя погледна колата и разбра защо Биано бе настоял за такъв цвят и размери. Светлозеленият форд ескорт с жълти букви на вратите приличаше на държавно превозно средство.

— Сега ни трябват само жълти каски и твърди папки с щипки. Хората ти вярват, когато имаш папка с щипка. Не ме питай защо — ухили се Биано.

Виктория лежеше в леглото си и слушаше щурците. Вчера се бе издокарала в ластична рокля и обувки с високи платформи, утре щеше да облече онзи грозен работен комбинезон и да си сложи жълта каска. Щяха да отидат при някой нищо неподозиращ фермер и да се представят, че са от Министерството на земеделието. Голяма работа! Какво от това? Опита се да заспи, но неизвестно защо сърцето й не искаше да намали ритъма си. Странно… защо всичко това беше по-вълнуващо от сценичната треска, която изпитваше, преди да влезе в съдебната зала? Не желаеше да го признае, но най-после трябваше да се изправи лице в лице с истината — тези номера бяха много по-вълнуващи. Защото бяха против правилата. Но това не беше всичко. Цял живот майка й я бе карала да се отпусне и да бъде по-спокойна, но Виктория никога не се отклоняваше от курса. Но сега, заради ужасната вина относно смъртта на Карол, тя се бе оставила в ръцете на този очарователен измамник. Виктория лъжеше и това й харесваше. Дълбоко в душата й някакъв отдавна тлеещ въглен отново се разпали. Тя почти бе забравила това усещане. Спомни си, че веднъж, когато беше дете, майка й я заведе на пазара. Виктория открадна бонбони от една сергия. Сърчицето й тупкаше като обезумяло. Никой не разбра, но по-късно майка й я хвана да яде бонбоните. Натовари я на колата и я откара на пазара. През целия път Виктория я молеше да не го прави. Елизабет повика управителя. Виктория трябваше да върне бонбоните, да се извини и да обещае, че ще плати изядените. Беше толкова унижена, че плака из целия път до вкъщи. Удържа на думата си трийсет години, но сега щеше да наруши обещанието си. И никога не се бе чувствала така жизнена.

На другия ден подготвиха пасището за лосове. Стана толкова лесно, че беше смешно. Спряха зеления форд пред входа на Кал Оук Фарм. Бяха преоблечени в работните комбинезони. Папките им съдържаха страници от телефонен указател. На главите им се мъдреха жълти каски. Спряха пред хамбара. Един набит русокос мъж се стресна и вдигна глава. Биано вече знаеше, че името му е Карл Харпър. Беше погледнал писмата в пощенската кутия.

— Джил, мисля, че това е фермата на Харпър, нали? — провикна се Биано, за да го чуят.

— Предполагам, Дани — отговори Виктория.

Сърцето й биеше като обезумяло, докато Карл Харпър се приближаваше към тях.

— С какво мога да ви бъда полезен?

Светлите му очи подозрително се стрелкаха ту към лицата им, тук към колата и после пак към надписите на работните комбинезони.

— Аз съм Дани Дънкан от американското Министерство на земеделието — започна Биано и му пусна ослепителната си усмивка. — Дошли сме тук, за да помогнем на космическите инженери от НАСА.

— Как?

— НАСА и американската армия си сътрудничат в разработването на нов вид боя. — Биано се обърна към Виктория. — Ще му я покажеш ли, Джил?

Тя взе от задната седалка кутията боя, която сутринта бяха смесили по формулата две към едно. Цветът беше ръждиво медночервеникаво.

— Тази боя съдържа фероокис — обясни Биано — и предпазва метала в продължение на петдесет години. Изискването е щом я използвате веднъж, да не боядисвате половин век. При нас, в Министерството на земеделието, дойдоха представители на НАСА и на армията и ни помолиха да намерим фермери, които да ни разрешат да боядисаме техните тръби и цистерни, за да изпробваме боята.

Харпър избърса носа си с голяма червена кърпа.

— Малко е ярка — рече той. Гледаше боята и вече си представяше как ще стои на металните повърхности във фермата му. — Какво казахте, че съдържа?

— Е, признавам, не съм химик — каза Биано, — и не съм много сигурен. Джил, какво има в тази боя? Носиш ли техническите спецификации?

Виктория погледна в папката си.

— Съдържа предимно алуминиев фосфат и серен килиний — отговори тя, проклинайки се, че гласът й трепери.

— Точно така — усмихна се Биано. — Мисля, че килиният е вълшебната съставка.

— И как ще се споразумеем? — попита Харпър.

— Господине, цяла сутрин обикалям и търся ферма, чиито тръби и цистерни се нуждаят от боядисване. Бихме желали да боядисаме металните повърхности и да видим дали НАСА и армията имат право. Няма да ги пребоядисвате цели петдесет години. Няма да ви струва пукнат цент. Ще напишем на цистерните с бели букви ФКГП, за да виждаме фермата ви от въздуха.

— Какво означават инициалите?

— Така се казва боята. Ферооксиден килиниев грунд. „П“ означава правителство — усмихна се Биано. — Освен това искат да видят дали буквите, написани с нормална боя, ще се отразят на основното покритие. Ако се съгласите, ще помогнете на вашето правителство. Представяте ли си колко пари ще се спестят за данъкоплатците, ако боядисваме танковете и военните джипове веднъж на половин век?

— И няма да платя нищо? А вие ще боядисате всичките ми тръби и цистерни с нещо, което ще издържи петдесет години?

— Странно, нали? — ухили се Биано. — Правителството най-после ви връща нещо.

— По дяволите — рече Карл Харпър, като си мислеше, че днес е щастливият му ден. — Кога ще започнете?

— Утре сутринта. Само трябва да подпишете официално разрешение…

Биано го бе напечатал сутринта на пишещата машина в мотела. Документът не изглеждаше много официален, но той смяташе, че щом се стигне до подписването му, няма да има никакво значение. Фермерът вече щеше да е налапал въдицата.

Харпър се подписа, без да поглежда текста втори път, после се ръкува с Биано и Виктория, като непрекъснато се хилеше.

Когато потеглиха, Виктория не можа да сдържи усмивката си.

— Трябва да нарисуваме татуировка и под твоя часовник — каза Биано и двамата избухнаха в неудържим смях.

14. Офисът

Джон им показа офиса, който заемаше последните два етажа на Пен Мючуъл Билдинг на Маркет стрийт и бе приютявал счетоводителите, вицепрезидентите и областния директор на компанията. Изпълнителните директори, които не бяха пестили средства и се бяха съобразявали с добрия вкус, бяха сложили жълта ламперия от кипарис и бял плюшен мокет. Когато преди два месеца компанията затвори врати, те бяха взели всичко интересно, с изключение на вграденото осветление и един месингов полилей, висящ в главната зала за конференции. Сега двата етажа бяха празни, но много обещаващи. Биано, Виктория и Роджър вървяха след Джон. Ноктите на териера мелодично потракваха по паркета. Четиримата влизаха и излизаха от просторни кабинети и секретарски стаи. Биано вече беше разказал на Джон за Кал Оукс Фарм и му бе дал номера на Стивън Бейтс и на агентката на недвижими имоти, занимаваща се с изоставената строителна компания срещу фермата. Сега Джон обясняваше на Биано как е взел под наем помещението.

— Двата етажа са на краткосрочен наем. За първия и за последния месец се плаща предварително. Дадох повече пари, отколкото смятах да похарча, но мястото много ми хареса. Изхарчих половината пари. Надвиших бюджета с пет бона. — Джон спря пред един голям прозорец, гледащ към центъра на града. По стръмните хълмове пъплеха въжени железници — досущ ярко оцветени китайски бръмбари. — Обадих се в музея и им казах, че съм президент на „Фентрис Каунти Газ и Петрол“. Между другото, казвам се Линуд Лейси. Обясних им, че съм голям почитател на изкуството и бих желал да спонсорирам млади местни художници… но трябва да поживея поне един месец с изкуството им, преди да го купя. Предложих част от помещенията ни за изложба, откриваща се през януари. Те изпаднаха във възторг. Така ще се сдобия с някои красиви неща без пари.

— Браво — рече Биано.

Западните прозорци гледаха към Ексън Плаза и моста Голдън Гейт. Огромната реклама на „Ексън“ блестеше в червено от покрива на отсрещната страна на улицата.

— Прекрасна е — каза Биано, възхищавайки се на гледката. — Хубаво е да държиш под око конкуренцията.

— Ще взема мебели под наем и сам ще ги подредя. Ще има факсове, телефони и всичко необходимо. Ще пуснем допълнителен шум от делова дейност по високоговорителите. Но ще са ми нужни още пет-десет хиляди, за да стане както трябва.

— Страхотно. Колко време ще ти отнеме?

— Два-три дни, ако бързам и не объркам нещо. Освен това ще ми трябва персонал. Необходими са ми най-малко четирийсет-петдесет човека, затова ще проверя колко Бейтс има наоколо. Погледнах в указателя и ми се видяха малко.

— Това е защото не всички са тук. Онези, които се занимават с местни измами, нямат регистрирани телефони, защото ченгетата се усъмняват в презимената с инициал Х. Накарай някой от братовчедите тук да ти помогне да установиш връзка. Трябва да започнем в неделя. После няма да даваме на мишената време да мисли.

Те се качиха в богато украсения асансьор и слязоха да разгледат долния етаж.

— Тук ще бъде голямото съвещание, когато обявим продажбата — ухили се Джон. После подаде няколко самолетни билета на Биано. — Взех ги чрез регистрацията на хотела. Ти и Виктория имате запазени места за Маями за полета довечера. Оттам ще си купите билети за Бахамските острови. Митницата затваря в пет, а последният самолет каца в четири и половина, така че утре следобед ще влезете в острова. Дъфи и Дакота вече са там. Огледали са казиното и смятат, че залата на приземния етаж е много подходяща за измамата със зарове. На десетия има стая за най-богатите комарджии, но не искат да рискуват, оставайки там твърде дълго.

— Добре — каза Биано.

Взеха асансьора на двайсет и четвъртия етаж и слязоха на нивото на улицата.

— Отседнал съм в „Станфорд Корт“. Търсете ме там — продължи Джон. — Ще ви държа в течение как се справям. Не се притеснявай. Макар че времето е малко, ще бъда готов за удара.

Биано обичаше да има втори изход от всяко място, затова провери аварийната врата на приземния етаж в източната страна на сградата като евентуален път за бягство в случай на провал. Изключи алармената система с джобното си ножче, отвори вратата… и се озова лице в лице с Тексако Филипс. Огромният бивш бейзболист се беше облегнал на един стълб, държеше вестник и се преструваше, че чете, докато наблюдаваше главния вход. Видя Биано, но едрото му плоско лице не показа признаци, че го е познал.

— Здрасти — усмихна се Биано.

— Здрасти — отговори Тексако.

— Само проверявам вратите.

Биано демонстративно огледа ключалката, изпробва механизма и затвори вратата. Паникьосан, той се обърна към Джон и Виктория и рече:

— Загазихме.

— Какво? — попита Виктория.

— Онзи стероиден тъпанар, домашният любимец на Джо Рина, е там отвън.

— Тексако Филипс? — учуди се Виктория.

Биано кимна.

— Наблюдава главния вход. Крие се зад вестник като герой от филм с Хъмфри Богарт.

— Какво ще правим сега? — разтревожи се Джон.

— Да се качим горе.

Тримата бързо се върнаха в асансьора и натиснаха бутона. Виктория носеше Роджър. По лицето на Биано изби пот. Паниката, която често изпитваше относно Джоузеф Рина, отново го обзе. Видя Тексако Филипс и адреналинът заля сърцето му като струя студена пикня. Едва сдържаше дъха си. Асансьорът дойде и той натисна копчето за двайсет и петия етаж. Никой не казваше нищо. Биано се опита да овладее необяснимата си паника. Как щеше да прави номер на Джо Рина, когато само видът на онзи тъп и грозен телохранител го хвърляше в такова безпокойство?

Влязоха в офиса и заключиха вратата на фоайето. Биано трепереше.

— Добре ли си? — попита Джон.

— Нищо ми няма — излъга Биано.

— Но защо е дошъл? — попита Виктория. — Никой, освен Дакота, не знае, че ще бъдем тук.

— Дакота не ни е предала — веднага възрази Биано.

— Откъде знаеш? Само защото още си влюбен в нея? Може да ти е сърдита.

— Не е Дакота — повтори Биано и този път гласът му беше гневен, раздразнен от адреналина, циркулиращ из тялото му. По тона му личеше, че въпросът за него е приключен. — А нещо друго.

— Някой трябва да му е казал — настоя Виктория. — Онзи тъпанар не е телепат. Нали съм взимала писмени показания от него. Нуждае се от указания, за да си обуе гащите.

— Дакота и Дъфи дори не знаят за тази сграда — тихо каза Биано. — Още не съм им казал, така че Тексако не го е научил от тях.

Логиката му беше неоспорима и той се зарадва, че затвори устата на Виктория.

— Може би е забелязал теб — обърна се той към Джон. — Излиза ли оттук? Разхожда ли се по улиците?

— Не. Пиколото на хотела ми донесе самолетните билети. Запазих местата чрез регистрацията.

— Проклетите билети! — възкликна Биано, извади ги от джоба си и се вторачи в тях, сякаш бяха предатели. — Джо е прегледал в компютъра за авиолиниите. Сега резервациите могат да се проверяват от града, където първоначално са направени. Ти си запазил билетите чрез регистрацията на „Станфорд Корт“. Джо е разбрал това и е изпратил Тексако. Регистрирал си се под името Бейтс и той те е проследил дотук.

— Но как са научили, че сме в Атлантик Сити? — попита Виктория.

— Не знам. Може би Томи се е досетил с кого се е сблъскал пред тоалетните в казиното. Или някой е познал мен… Нали бях звезда в онова шибано предаване за най-търсените.

— Трябва да намерим начин да се отървем от онзи тип — рече Джон. — Той ще дойде пак. Нямам време да се занимавам с него. Имам много работа.

— Мога да се обадя на Бейтс от Хог Крийк. Те ще му стъпят на врата, докато всичко свърши — предложи Биано.

— Онези селяни няма да дойдат тук. Те се придържат към магистралните измами. Пък и ще могат да долетят чак вдругиден.

— Ще им се обадим и ще намерим начин да се отървем от Тексако, докато дойдат тук.

Тримата крачеха из кабинета. Биано гризеше края на билетите и прехвърляше наум страниците на каталога си от измами. Имаше само един номер. Той се обърна и погледна Роджър.

— Налага се да бръкнем в джоба на онзи тъпанар, Роджър. Пак трябва да те продам, приятел. Знам, че ме мразиш, но нямаме друг избор.

Тъй като беше добряк и играч от отбора, териерът само излая и размаха опашка.

Според Биано Виктория беше единствената, която Тексако би могъл да познае. Но стероидният тъпанар бе видял и него, затова Биано реши отново да смени цвета на косата си.

Намери един страничен изход от сградата и се измъкна навън. Влезе в една аптека и си купи боя за коса и ножче за бръснене, защото се налагаше да пожертва мустаците си.

След десет минути се върна в офиса. Преди да отвори страничната врата, той се промъкна зад ъгъла и видя, че Тексако седи на пейката на автобусната спирка на отсрещната страна на улицата. Още се криеше зад вестника като старомоден детектив. Биано се шмугна вътре, влезе в банята на приземния етаж, обръсна мустаците и боядиса косата си. Погледна се в огледалото. Не обичаше червения цвят, но вече бе изпробвал почти всички нюанси. Набързо се среса с пръсти и се качи на двайсет и петия етаж.

Когато го видя, Виктория си помисли, че без мустаци Биано й харесва много повече. Дори червеникаворусата коса му отиваше. Той беше един от най-красивите мъже, които познаваше. А може би започваше да изпитва нещо към него?

Разговаряха за измамата, докато Биано се увери, че всичко е ясно. Беше сигурен, че Тексако носи оръжие, вероятно автоматичен „Глок“ с корпус от полимер, който минаваше незабелязан от детекторите за метал на летищата.

Биано разпредели ролите. Играта се наричаше „Най-скъпото куче на света“. Виктория щеше да бъде поставеното лице, което привлича купувачи, и щеше също да омотае мишената. Джо щеше да бъде „певецът“ и да „разкаже приказката“. Биано щеше да примами жертвата и да извърши ужилването. Роджър щеше да е „вътрешният човек“. Дадоха на Виктория ключовете на зеления форд. Буквите бяха отлепени от вратите. Биано и Джон щяха да я следват с такси.

Тя взе самолетните билети и излезе от сградата. Качи се в колата и потегли към летището. Сърцето й биеше като обезумяло.

— Това е лудост — задъхана промълви тя.

Излезе на магистрала „Бейшор“ и се отправи към аерогарата на Сан Франциско. Тексако Филипс караше след нея.

15. Най-скъпото куче на света

Виктория видя Тексако Филипс, когато зави към летището. Наблюдаваше го с крайчеца на окото си, докато връщаше взетата под наем кола на агенция „Херц“ и вървеше по големия остъклен терминал. Огромните размери на Тексако и опънатата от мускулите риза го правеха лесно забележим в препълненото летище. Пулсът й препускаше учестено, но мисълта, че онзи тъпанар се опитва да я следи, без да го види, малко я успокои. Това вероятно означаваше, че няма да връхлети върху нея и да я завлече на паркинга.

Тя се приближи до гишето на „Американ Еърлайнс“ и поиска три билета до Кливланд. Биано бе казал, че ако братята Рина ги следят по компютрите на авиолиниите, билетите за Кливланд ще ги заблудят. Тексако Филипс набираше някакъв телефонен номер, като поглеждаше визитната картичка в ръката си.

— Тя е на шибаното гише на „Американ Еърлайнс“ — съобщи той на Питър Рина, който провери списъка на пътниците. — Намери ли ги? Какво прави оная кучка, да й го начукам?

— Чакай малко. Трябва да прегледам трийсет полета — отговори Питър, като си помисли, че Тексако е интелигентен колкото къс говеждо. После видя имената в списъка за Кливланд. — Три билета за полет 317 в девет вечерта.

— По дяволите, това е само след пет часа.

Тексако погледна часовника си. Поне нямаше да варди цяла нощ на летището. Щеше да си вземе билет и да изчака, за да види с кого ще пътува онази кучка. Освен това можеше да си купи вечеря и да се отпусне за малко. Затвори, без да каже нищо повече на Питър.

Тексако седеше във фоайето на „Американ Еърлайнс“, пиеше бира и наблюдаваше Виктория Харт, която се бе настанила на един кожен стол и четеше книга с меки корици. Беше красавица. Тексако реши да й определи среща, за да я научи да свири на флейта. Нужни му бяха само десет минути и някое тихо усамотено място. Щеше да опре пистолет в слепоочието й и да я накара да му духа. Трябваше да й смачка малко фасона. В същия миг пред бара се чу глъчка. Някакъв червенокос тип спореше с едно ченге.

— Но защо да не може? Тя ще дойде ей сега. Добре, добре, не е необходимо да бъдеш груб.

Червенокосият се обърна и влезе в бара. Водеше на каишка малък териер. Приближи се до бармана, бръкна в джоба си и извади стодоларова банкнота.

— Слушай, приятел, съжалявам, че те притеснявам, но би ли пазил кучето ми?

— Това не е кучешки приют.

— Кучето е много рядко срещан Баунчатрейнски териер — настоя Биано и пъхна банкнотата в ръката на бармана, който я огледа критично. — Не ми позволяват да отида с него на изхода, защото имали някакви карантинни правила. Трябва да посрещна дъщеричката си. Тя е болна. На инвалидна количка е, но се връща вкъщи. Не го изпускайте от поглед. Както вече казах, породата е много рядка.

— Добре — съгласи се барманът и прибра в джоба си чисто новата банкнота.

Биано бързо излезе от бара, минавайки покрай Тексако, който не го позна.

Тексако Филипс се вторачи в кучето, после отново се залови с бирата си.

— Не ми се струва толкова рядко — измърмори той, извършвайки единственото си проницателно наблюдение за деня.

Десет минути по-късно в бара влезе един много изтънчен мъж с посивели коси. Носеше дипломатическо куфарче. Седна до една от масите, но след малко стана, прекоси помещението и се вгледа внимателно в кучето.

— Да бъда проклет — тихо каза той с английски акцент. Сетне с движение на познавач вдигна Роджър и провери интимните му части.

— Не пипайте кучето — каза барманът.

— Да ме вземат дяволите — измънка Джон, възхищавайки се на териера. — Това е най-проклетото нещо, което съм виждал.

— Кое? — леко заинтригуван попита Тексако.

Джон не му обърна внимание.

— Знаете ли на кого е?

— Не, господине. Човекът само каза, че е скъпо и това е всичко.

— Скъпо? — Джон започна да се смее. Когато най-после се овладя, той поклати глава, сякаш бе чул нещо адски забавно. — Това едва ли е най-точната дума. Аз бих казал, че е безценно.

— Наистина ли? — учуди се барманът.

Сега цялото внимание на Тексако беше съсредоточено върху разговора. Големият му колкото грахово зърно мозък работеше с пълния си церебрален обем.

— Веднага ще ви дам девет хиляди долара за това животно.

Джон сложи куфарчето си на тезгяха, отвори го и започна да вади чисто нови стодоларови банкноти.

— Току-що продадох един от състезателните си коне — обясни той на Тексако, който тъпо кимна, оглеждайки гладно парите.

— Но какво правите?

Барманът се опита да спре Джон. Тезгяхът беше отрупан със сто доларови банкноти. Това бяха част от парите от номера с перлата.

— Приберете си парите, господине. Кучето не е мое — каза барманът. — Един човек ми го остави да го гледам, защото не пускат териера до изхода за посрещачи.

След като наля масло в огъня, Джон събра банкнотите и ги сложи в куфарчето си, затвори го и погледна бармана.

— Това куче е адски рядък Баунчатрейнски шотландски териер. В света има само стотина. Освен това е мъжко. Повечето екземпляри от тази порода са били кастрирани. Първоначално са били предназначени за турските султани. Отглеждали са ги за тях в Южна Шотландия. Турските самодръжци избили всички мъжки, с изключение на няколко, за да запазят породата. Освен че отглеждам състезателни коне, понякога пиша статии за английския клуб „Кучешка колиба“. В света има по-малко от десет-дванайсет мъжки екземпляра, които не са скопени, и тук седи един от тях. Това дребосъче струва цяло състояние като оплодител.

Роджър дишаше учестено. Изглеждаше щастлив, че не е скопен и струва толкова много пари.

— Ако късметлията, който го притежава, иска да го продаде, предложението ми още е в сила. Ще бъда на изход 16. Самолетът ми за Далас отлита след час.

Джон изпи питието си, остави огромен бакшиш и излезе.

Тексако стана от стола и намери Биано, който говореше по телефона в коридора.

— Знам ли. Нямаме достатъчно пари за това. Кога казаха, че ще правят операцията? — Биано се заслуша за миг, после се намръщи. — Нали ми каза, че ще пътува с този самолет?

Тексако го потупа по рамото.

— Хей, приятел, искам да поговорим за кучето ти.

Биано се обърна и го погледна, докато съсредоточено слушаше какво му говорят по телефона.

— В момента не мога да разговарям с вас — прошепна той и се обърна с гръб към Тексако. — Но колко ще струва? Тъкмо се готвех да я посрещна. Нали каза, че тестовете са отрицателни… В болницата ли ще остане? Добре. Но откъде, по дяволите, да намеря десет хиляди долара за трансплантация на костен мозък? Сигурна ли си, че застраховката няма да покрие операцията? Добре, ще измисля нещо. Хайде, целуни я от мен. Кажи й, че я обичам и ще намеря пари отнякъде.

Биано извади носна кърпа и избърса очи. Затвори и започна тихо да ридае. Сетне тръгна към изхода. Тексако го сграбчи за лакътя.

— Хей, приятел… вероятно ще мога да ти помогна.

— Какво? — Биано го погледна така, сякаш го виждаше за пръв път. — Кой сте вие?

— Бях в бара, когато остави кучето си. Хлапето ми беше с мен и направо се влюби в кученцето. Обещах да те намеря и да те питам дали го продаваш.

— Не мога да го продам. Много е скъпо.

— Слушай, чух разговора ти по телефона… Явно имаш проблеми. Животът е тежък. Може да дам две хиляди, защото никога не съм виждал хлапето ми да се разнежва така.

Тексако беше ужасен лъжец. Лъжата беше изписана на лицето му.

— Кучето е безценно. Не бих го продал дори за два пъти повече.

— Добре, тогава два пъти повече. Четири хиляди.

Сега алчността и коефициентът на интелигентност решаваха сделката.

Биано се престори, че се колебае.

— Момиченцето ми е болно от левкемия. Трябва да й трансплантират костен мозък. — Той отново се разплака и извади носната кърпа. С мъка полагаше усилия да се овладее. — Съжалявам. Трябва да тръгвам. Паркирал съм неправилно.

— Добре. Ще ти дам четири хиляди и петстотин. Това е половината, от което каза, че се нуждаеш. Навит ли си? После можеш да продадеш колата си или нещо друго.

Биано дълго го гледа.

— Как ще платите? — попита той, подготвяйки Тексако за ужилването.

— Ще изтегля пари от автомата ей там и ще платя в брой.

Тексако знаеше, че ще спечели четирийсет и пет хиляди, когато продаде кучето на сивокосия задник, който пишеше статии за шибания клуб „Кучешка колиба“.

— Ако детето ми не умираше… — притисна го Биано. — Но предпочитам да се разделя с кучето, отколкото с дъщеричката си.

— Имаш право — презрително изсумтя Тексако. — Абсолютно си прав.

Двамата се приближиха до автомата и Тексако преброи парите, но не му ги даде. Върнаха се в бара. Виктория още четеше, а Джон седеше до изход 16 и чакаше самолета за Далас. Роджър бе привлякъл голяма тълпа. Три стюардеси го галеха и чешеха по ушите. Биано отвори портфейла си и извади удостоверение от клуб „Кучешка колиба“.

— Това е доказателство за произхода му — каза той, връчвайки фотокопието без никаква стойност на Тексако, който му даде парите. Биано му подаде и каишката и целуна Роджър за сбогом. — Прощавай, стари приятелю. Съжалявам, но вероятно спасяваш живота на Синди. Името му е сър Антъни Аквитански. Обича „Педигрий Дог Чоу“, говеждо с черен дроб и пилешко. Купувам му кучешки бисквити и бонбони, ако слуша.

— Добре, добре — припряно рече Тексако и излезе от бара.

Роджър припкаше след него. Кучето беше добре обучено. Подръпнеше ли каишката, Тексако установяваше, че териерът го следва по петите.

Тръгна да търси мъжа с посивелите коси и с новите стотачки в куфарчето. Отиде право на изход 16, откъдето тръгваше полетът за Далас. Ала човекът не беше там и Тексако започна да се паникьосва. После повикаха пътниците за Маями. Виктория стана и мина през охраната, показа билета си и пусна чантата си за проверка. Сетне тръгна надолу към изхода. Биано я последва. Тексако ги гледаше, изпаднал в паника. След като минаха през охраната, Биано пъхна два пръста в устата си и изсвири на Роджър. Кучето хукна към него.

— О, не! — възкликна Тексако и дръпна каишката.

В същия миг разбра защо териерът се бе отскубнал толкова лесно. Нашийникът беше от картон. Роджър избяга, оставяйки Тексако втрещен с каишката и празния нашийник в ръце.

Териерът профуча покрай охраната и скочи в ръцете на Биано. Виктория и Биано хукнаха надолу по пътеката. Тексако Филипс се завтече след тях. Опита се да мине през охраната, но две ченгета го хванаха и задържаха. Онова, което последва, не беше приятна гледка. Бившият бейзболист замахна с месестата си лява ръка и повали едното ченге. Хукна по коридора, но група разгневени полицаи се втурнаха след него. Накрая го събориха на земята. Тексако ожесточено се съпротивляваше.

— Кучето ми! — крещеше той. — Той открадна шибаното ми куче!

Но ченгетата не го слушаха. Бяха твърде заети. Удряха и без това сплесканото му лице с палки и го ритаха в сбръчканите топки. Пръскаха го с парализиращ газ, докато изпразниха флаконите.

Преди да се качат на самолета, Биано и Виктория спряха и отвориха преносимата кучешка колиба с надпис „КУЧЕШКИ ОТДЕЛ НАРКОТИЦИ, АМЕРИКАНСКА МИТНИЦА“. Роджър влезе вътре и се настани в първа класа на самолета за Маями.

Биано преброи четири хиляди и петстотинте долара, които току-що бе отмъкнал от оправилия се към затвора Тексако Филипс. Сложи ги в плик, залепи го, написа „Джон Бейтс“ и повика стюардесата.

— Бихте ли извикали този господин? Помолете го да вземе това от билетното гише.

— Разбира се, господине.

След малко младата жена се върна и каза, че господин Бейтс е чакал отпред и му е предала плика.

— Каква беше онази врява там? — попита Биано. — Какво е направил човекът, когото полицията гонеше?

— Опита се да мине през охраната. Това е федерално престъпление. Явно имаше пистолет. Задължителната присъда за това е десет години. Мисля, че дълго няма да го виждаме.

— Нима? — престори се на изненадан Биано.

— Федералните власти гледат много сериозно на такова нещо — отговори стюардесата и отмина.

Виктория се усмихна.

— Потресена съм. С един камък два заека — ухили се тя.

Роджър махаше с опашка. Веселото тупкане по стените на кучешката колиба имаше ефекта на аплодисменти.

Десет минути по-късно самолетът пое по пистата.

Бяха се отървали от Тексако Филипс.

Беше време да включат в играта Томи Рина.