Мошеникът

1. Приятелки, кухненски асансьор и пластмасова чаша

Някои хора учудваха Виктория Харт. Например Карол Сесник. Работеше като медицинска сестра в педиатрията на местната детска болница и от една година посещаваше вечерни курсове, за да получи диплома, с надеждата да започне частна практика. Какво я прихвана, че рискува живота си и се изложи на смъртна опасност, когато народът от великия щат градина Ню Джърси поиска да напъха в затвора с жълти тухлени стени „Рейуей“ онзи боклук Джо Рина? След като дадеше показания, Карол щеше да бъде включена в програмата за закрила на свидетеля. Щеше да живее в студен щат като Минесота. Животът й щеше да бъде напълно променен и безспорно съсипан. Но въпреки това Карол рискува всичко, за да може Виктория Харт, щатски прокурор от Ню Джърси, да ритне мафията по задника и да осъди нисичкия и невероятно красив мръсник, който пристъпваше на пръсти. Процесът ще бъде труден, помисли си Виктория, но ще го спечеля на всяка цена.

Обвинението гласеше, че трийсет и осем годишният дон на мафията е загубил пари на покер в задната стая на извънградския клуб край Грийнсбъро. Победителят, човек на име Франк Лемей, е бил пребит на паркинга почти до смърт със стик за голф, докато се качвал в колата си. Спечелените седемдесет и осем хиляди долара са били откраднати. А после, преди да назначат Виктория по случая, потърпевшият избягал от болницата. Никой не го беше виждал оттогава. Портфейлът и кредитната карта, които бе оставил в администрацията на болницата, се оказаха на един човек, починал преди две години. Името беше измислено. Франк Лемей не съществуваше. Делото срещу Джо Рина беше на път да бъде прекратено, когато Карол Сесник се появи и заяви, че чакала един приятел на паркинга и видяла всичко. Тя стана главният свидетел на държавата, след като жертвата бе изчезнала.

От време на време в трентънската преса наричаха Виктория Харт Вики Лисицата, защото често използваше нестандартна юридическа стратегия, за да постигне успех в съдебната зала. Обвинението срещу Джо Рина, предявено без тъжител, я принуди да изхаби много мастило — нещо, което тя предпочиташе да не прави.

Виктория загрижено погледна през задното стъкло на колата.

— Чисто ли е зад нас? — обърна се тя към полицейския шофьор, който имаше врат на щангист.

— Ще взема още една предпазна мярка, но не виждам никой отзад — отговори той, после натисна газта и направи рязък завой пред една неосветена бензиностанция.

Стрелна се по някаква тъмна уличка, свърна наляво покрай редицата жилищни сгради, направи бърз U-образен завой, спря и угаси фаровете. Никой не ги следеше. Виктория знаеше, че предпазните мерки са необходими, но след две седмици бяха станали ужасно досадни.

Колата бе избрана преди няколко минути от подредените в щатския полицейски паркинг петдесет сини лимузини. Правеха го, за да се опитат да избегнат проследяващите устройства, които биха могли да бъдат поставени, ако Виктория използваше една и съща кола повече от веднъж. Тя подозираше, че Джоузеф Рина е способен на всичко, включително и убийство, за да прекрати делото срещу него. Процесът трябваше да започне след два дни и Виктория посещаваше нощем свидетелката си, за да я подготви за показанията.

Бележките на Виктория за първия ден в съда бяха надраскани с фанатично прегледния й почерк в жълтия служебен тефтер, прибран в дипломатическото й куфарче. Беше готова с встъпителната си реч. Щеше да разходи съдебните заседатели из гробището на тиранията на мафията на Рина. Това щеше да бъде ужасяващ урок по история и тя се надяваше да покаже истинския облик на онова дребно лайно със съвършени зъби и къдрави черни коси.

Гил Грийн, областният прокурор, й бе възложил обвинението, защото Вики Лисицата беше популярна сред медиите и бе спечелила почти всичките си дела, но този път изборът на съдебни заседатели протичаше трудно. Ню Джърси използваше метода „Донахю“, което означаваше, че обвинението и защитата трябваше да разпитат всеки кандидат пред останалите. Това беше рисковано, защото можеше да обидиш някой от заседателите, когото по-късно ще бъдеш принуден да приемеш. Разпитът продължаваше вече цяла седмица. Според Виктория съставът от евентуални съдебни заседатели беше изключително несполучлив и в полза на защитата. Списъците бяха пълни с необразовани цветнокожи мъже, които нямаше да съчувстват на обвинението. Системата вече ги беше лишила от граждански права и те щяха да видят Джо Рина като пример, проявил неуважение към градските власти и спечелил. Накрая тя наруши главното правило за избор на съдебни заседатели и използва последното си право на безусловно възражение, за да отстрани един двайсет и пет годишен сицилианец, скитник, който несъмнено щеше да гласува за оправдателна присъда.

След три дни на подбор Виктория изпитваше безпокойство относно съдебните заседатели. Защитникът Джери Коен, от друга страна, изглеждаше доволен. През цялото време на разпита експертите по избиране на съдебни заседатели седяха около него, шушукаха, сочеха и му подхвърляха листове хартия. Докато разпитваха кандидатите, Джери мъдро клатеше глава и после решаваше дали да използва правото си на безусловно възражение, да освободи кандидата или да го приеме. Виктория трябваше да разчита на инстинкта си. Нямаше психолог, който да й прави справки за миналото им. Помагаше й само Дейвид Франкфуртър.

Високият мършав двайсет и седем годишен помощник на щатския прокурор беше правнук на бившия председател на Върховния съд.

Виктория и Дейвид се вглеждаха изпитателно в кандидатите за съдебни заседатели и се опитваха да ги избират по индивидуалност. Тя искаше да има повече жени. Предпочиташе омъжените, чиновничките и образованите с деца — хора, които щяха да видят Джо Танцьора такъв, какъвто наистина беше, а не като очарователен емигрант, с ореол от романтичност, обвиваща го досущ дреха от Армани. Особено я тревожеха кандидати номер десет и дванайсет — и двамата млади и безработни мъже, които не се вместваха в приемливия профил. Остана й правото да избере още само един и може би щеше да бъде принудена да приеме следващия кандидат — какъвто и да беше. Той щеше да бъде разпитан на другия ден и процесът щеше да започне на следващата сутрин.

Шофьорът най-сетне кимна доволно, запали фаровете и потегли. Късно следобед неочаквано се бе разразила гръмотевична буря и светкавиците осветяваха хоризонта като проблясъци от далечен артилерийски огън.

След десет минути пристигнаха в подземния гараж на Трентън Тауърс. Минаха покрай нещо, което приличаше на празен сив микробус, без да му обръщат внимание. Не забелязаха, че стъклата са затъмнени.

Виктория се качи на четиринайсетия етаж със стария асансьор за осем души. Сградата беше строена в средата на 50-те, но тя я бе избрала, защото имаше няколко предимства като безопасно скривалище. Етажите бяха малки и можеше лесно да се охраняват. Имаше само един асансьор. Там живееха малко хора, а на четиринайсетия етаж нямаше никой. Старата петнайсететажна постройка се намираше близо до търговската част, затова нощем уличното движение не беше натоварено, което правеше по-лесни и безопасни срещите с Карол Сесник.

Вратата на асансьора се отвори на четиринайсетия етаж и Виктория влезе в „сигурната къща“. Носеше дипломатическото си куфарче, дамска чанта и торбичка с дрехи. Двамата цивилни полицаи я поздравиха. През последните две седмици тя се бе привързала към тях. Тони Короло беше висок, мълчалив италианец, който рядко се усмихваше, но въпреки това излъчваше сговорчивост и сърдечност. Другият беше Боби Манинг, бивша футболна звезда от Трентън. Лицето му беше червендалесто. Имаше кестеняви коси, нарочно разрошени на челото.

— Добър вечер, госпожице Харт — изчуруликаха двамата. — Носите ли ни нещо?

Виктория надлежно пазаруваше от магазинчето до апартамента й и им купуваше бонбони и вестници. Бръкна в чантата си и извади покупките.

— Нямаше ли шоколадче „Нестле“? — ухили се Боби Манинг.

Тя му подаде шоколадовия десерт, който бе пуснала в страничния джоб на чантата си.

— Това беше най-доброто, което можах да намеря, Боби.

Двамата преместиха сгъваемите столове, които стояха пред заключената врата на апартамента на Карол Сесник.

Карол беше в облицованата с бели плочки баня. Изпробваше нова прическа. Беше накъдрила меките си кестеняви коси и ги бе вдигнала високо на главата. Приличаше на френски пудел. Беше по бикини, държеше огледало и се мръщеше на обикновеното си, но приятно лице.

— Сбърках, Вики — каза тя, без да откъсва поглед от отражението си, бърчейки осеяния си с лунички нос. — Не трябваше да изглеждам така.

Карол й показа снимка от списание „Гламър“ на манекенка с изпито лице и със същата прическа, но малко по-различна. Къдриците й изглеждаха току-що навити и закачливи. Блондинката на снимката бе прибрала косите си от двете страни на лицето и къдриците падаха като водопад на гърба й. Карол Сесник не изглеждаше така.

Виктория грабна една четка и започна да оправя косите й.

— Обърни се — каза тя, докато вдигаше къдриците й така, че повече да прилича на манекенката.

И двете бяха трийсет и пет годишни, стегнати и в добра форма, но приликите свършваха дотам. Отраженията им блестяха в голямото огледало в ярко осветената баня. Двете жени бяха напълно противоположни. Виктория беше несъмнено по-хубавата. Имаше класически черти, високи скули и изваяно лице. Но не беше поклонник на модата. Подстригваше се съвсем късо, за да не губи време. Сутрин ставаше от леглото, изкъпваше се набързо и изсушаваше косата си със сешоара, докато преглеждаше записките си за съда, подпрени на мивката пред нея. След петнайсет минути излизаше. Слагаше си малко грим. Въпреки че не беше суетна, тя притежаваше естествена красота, спечелила й половин дузина предложения да стане манекенка от нюйоркски модни агенти — пригладени, добре облечени мъже, които ухаеха на одеколон и пускаха в ръката й визитни картички с предложението да им се обади. Тя отхвърляше молбите им като на изпечени ухажори въпреки факта, че на визитките бяха релефно изписани в златисти букви имената на известни агенции.

— Готово — каза Виктория, като защипа с фиба от едната страна косите на Карол.

— Знам ли — рече Карол, изучавайки колебливо отражението си. — Мисля, че тази прическа не ми стои. Лицето ми изглежда кръгло.

— Може би, ако не вдигаш косите си толкова високо, ще бъде по-добре. Пусни тук-там по някой кичур.

Виктория малко се интересуваше от собствената си прическа, затова се чувстваше неподготвена да дава съвети. Беше много по-добра в провеждането на кръстосани разпити.

— Купила си роклята! — възкликна Карол, когато най-сетне видя торбичката, която Вики бе сложила на канапето.

— Да. На Гил Грийн му призля, като видя сметката.

Тя извади роклята и й я подаде.

— Страхотна е! — извика Карол, смъкна ципа и я облече, после се обърна към огледалото.

— Как ти се вижда?

— Ще им скриеш топката — ухили се Виктория.

Бъбрейки с Карол, тя продължаваше да се чуди защо някой би рискувал всичко, само защото така е правилно да се постъпи. Дъхът й секваше, като си помислеше каква огромна жертва прави Карол.

В задната част на сивия микробус Томи Рина и Тексако Филипс разучаваха строителните планове на Трентън Тауърс. Техническият изпълнител на фамилията Рина бе проникнал в компютърните файлове на Градската служба по благоустройство и бе направил разпечатка на всичко.

— Шибаните топлопроводи са тесни… Няма да можем да се проврем през тях. Правени са преди четирийсет години — ядосваше се Томи, докато разглеждаше плановете и вдъхваше ужасната смрад на Тексако, дължаща се на анаболните стероиди.

На предната седалка, зад волана, седеше мършав негър от Ямайка и дъвчеше клечка за зъби. Къдриците му бяха мазни и обсипани с мъниста, а черната кожа — матова.

От време на време Тексако Филипс го поглеждаше. Не разбираше защо Томи поиска шофьор, който приличаше на скапан уличен скитник. Тексако зададе този въпрос на Томи преди двайсет минути, когато черният отиде до тоалетната в бензиностанцията.

— Защото е пластмасова чаша — ухили се Томи и отказа да коментира по-нататък.

Тексако не знаеше какво означава това, но усмивката го уплаши и млъкна. Не можеше да се отърве от Томи. Джо Рина ги бе накарал да изпълнят тази задача заедно и Тексако нямаше друг избор. Томи беше нисък като брат си — едва метър и седемдесет, но приликата свършваше дотам. Трийсет и осем годишният Джо беше много по-красив и стъпваше на пръсти, за да изглежда малко по-висок. Правеше го още от гимназията и този навик му бе спечелил прозвището Танцьора. Джо имаше хубави къдрави коси и съвършени блестящи зъби.

Косата на Томи също беше къдрава, но падаше над очите, придавайки му маймунски вид. Макар и бели като на брат му, зъбите му стърчаха над долната устна. Очите му бяха сини като на Джо, но не излъчваха интелигентност, а бяха свински и подли.

— Хайде да обиколим сградата. Искам да видя аварийния изход — каза Томи.

— Дадено — едва разбираемо смотолеви негърът от Ямайка, включи на скорост и потегли.

— Защо не си слагаш одеколон? — обърна се Томи към Тексако, който не можеше да долови собствената си миризма и не знаеше за какво става дума.

После се умълчаха. Гумите свистяха по мокрия от дъжда паваж. Стъклата бяха вдигнати и в микробуса беше задушно. Тексако беше странно същество. Заемаше повече място, отколкото се полагаше на тялото му. Винаги носеше много багаж — нещо, с което другите трябваше да се примирят. Освен размерите си на бейзболист, той притежаваше и неповторима индивидуалност, която включваше чувство за хумор, останало непроменено от дните му в прогимназията. Имаше огромна колекция от дебелашки вицове и сексуален апетит, характеризиращ се с престъпно кратка встъпителна игра. Беше от категорията „падне ли ти, дръж“ и се шегуваше, че по време на секс използва „метода на честта“, който гласеше: легнеш ли върху нея, остани там. Това беше представа, заради която два пъти бе арестуван за изнасилване, когато още играеше бейзбол. Ала след няколко среднощни телефонни разговора и двете жертви бяха променили решението си в последната минута. Телесната миризма и личността на Тексако можеха да охладят стаята като неловък смях.

— Смъкни шибаното стъкло, Демо. Тук смърди — рече Томи. Негърът не реагира. Ръцете му бяха заети с волана. — Хей, чуваш ли? На теб говоря.

— Дреме ми на оная работа — измърмори Демо, но отвори прозореца.

Отвратен, Тексако поклати глава. Какъв тъпанар. Казваше се Демо Уилямс. Шибано племе. Кой би кръстил детето си Демо, мислеше той, забравяйки, че собствените му родители го бяха нарекли Тексако. Микробусът обиколи блока. През прозореца милостиво нахлу студен чист въздух.

— Спри тук — заповяда Томи.

Негърът спря до бордюра. Томи се вторачи в аварийния изход, после започна да прелиства купчината преснимани жилищни планове.

— Има един стар кухненски асансьор. Отива чак догоре. С газово моторче. Ще вдига много шум, ако се качим с него. Ако успея да се вмъкна в шибаната кутийка, ще можете ли да ме изтеглите до четиринайсетия етаж? — попита Томи.

Тексако кимна. Радваше се, че не го кара да влиза в асансьора заедно с него.

— Добре тогава. Ето какъв е планът. Демо, ти ще чакаш тук. Не гаси мотора. След като очистя онези гадове, искам, ти, Тексако, да дезинфекцираш мястото. Ясно ли е? Ще ги чуеш, когато тупнат долу.

— Добре — отговори Тексако, поглеждайки кожения куфар с принадлежностите за почистване, сложен до него.

— За гаража не знам. Доколкото виждам, никой не го пази, но трябва да ме прикриваш — добави Томи. — Не искам, докато съм горе и пречуквам ония задници, от асансьора да се изтърси още един взвод ченгета.

— Никой няма да се качи с асансьора — увери го Тексако.

Томи се вгледа изпитателно в огромния си съучастник, приковавайки го със сините си свински очички, които внушаваха, че Тексако е най-големият скапаняк на света. В погледа му имаше електричество, но и смъртоносна злоба и непреходно зло. Очи на праисторическо влечуго.

Цялата операция трябваше да бъде бърза и чиста. Томи бе решил да не използва екип от „чистачи“ наемници. В някои от ударите „санитарните специалисти“ влизаха веднага след него, за да измият сцената на престъплението с прах за пране и да почистят с прахосмукачка килимите, премахвайки следите. Не оставаха нито отпечатъци, нито кръв, косми или влакна. Проблемът беше, че чистачите трябваше да бъдат надеждни хора. Това беше нов специалитет. Томи предпочиташе да не оставя човек, който би могъл да го издаде. И без това пое голям риск с Тексако. Томи знаеше, че едрият грозен любител на стероиди беше достатъчно умен, за да се досети, че ще бъде убиван сантиметър по сантиметър, ако си отвори устата.

Томи разби ключалката на аварийния изход и двамата с Тексако влязоха в тъмната сграда. Кухненският асансьор стоеше в шахтата си и когато отвориха вратичката, те видяха, че старото въже е протрито и оплетено в паяжини. Томи лесно поправи малката кутия. Седна на металната платформа и подпря брадичката си на коленете. Приличаше на дете психопат. Тексако дръпна въжето, повдигайки асансьора четири-пет метра и изпробвайки здравината му. Сетне продължи да вдига. Когато грамадната тежка платформа стигна до седмия етаж, челото и мускулестите му ръце бяха облени в пот. По дланите му се образуваха мехури. Хрумна му, че ще направи огромна услуга на човечеството, ако пусне въжето и пребие дребния сицилиански маниак. Но Тексако нямаше достатъчно смелост за това. Пък и знаеше, че Томи ще оцелее и ще го убива сантиметър по сантиметър, както бе обещал.

На четиринайсетия етаж Томи бавно и безшумно отвори вратата на кухненския асансьор. Не видя никой и се вмъкна в коридора. Сградата миришеше на плесен. Таванът бе украсен с орнаменти, а мокетът на зелени и червени шарки — избелял. Двамата полицаи тихо разговаряха зад ъгъла. Томи се приближи до килера и влезе вътре. Искаше да се вслуша в звуците, за да определи колко човека има на етажа. Застинал неподвижно сред парцалите и шишетата с лизол, Томи чакаше търпеливо. Наслаждаваше се на нахлуването с взлом. За него да убива беше блажено преживяване, съперничещо на секса. Не бързаше да свършва. Някъде иззвъня телефон, после се чу плисък на вода в тоалетна. След като внимателно се вслуша в шумовете и сподавените гласове, той реши, че в ъгловия апартамент има две жени, а пред асансьора — двама мъже. Останалата част на етажа изглеждаше тиха. Безлюдните стаи сякаш му говореха. Предположи, че прокурорката бе избрала четиринайсетия етаж, защото там явно не живееше никой друг. Томи погледна към открехнатата врата през процепа на килера. В десет часа оттам излезе една красива жена. Той я познаваше. Виктория Харт. Преди да се качи в асансьора, тя се посмя с ченгетата. Вратите се затвориха. Щеше да бъде по-лесно, отколкото предполагаше.

Томи се измъкна от килера и тръгна към двамата пазача, които гледаха нещо в таблоида „Стар“. Той извади 9-милиметровия зигзауер със заглушител и го хвана в дясната си ръка. В лявата държеше 9-милиметров сребристочерен израелски „Дезърт Уор Игъл“. Любимите му пистолети. Германците и евреите правеха най-добрите оръжия. Това беше една ирония, която напълно му убягваше.

— Добър вечер, господа. Пак ли ще се жени Лиз Тейлър?

Ченгетата скочиха и се хванаха за кобурите, но се втрещиха, когато видяха, че Томи държи две 9-милиметрови оръдия със заглушители. Мръднеха ли, бяха на микросекунда от смъртта.

— Какво… — започна Тони Короло, стъписан, че Томи е успял да се промъкне зад гърба им.

— Какъв ти беше въпросът, скапаняко? — равнодушно попита сицилианецът.

Полицаите го погледнаха и разбраха, че няма да имат възможност да извадят пистолетите.

— Искам да отидете до асансьора и да застанете там с ръце на вратата. Ти, кестенявия, натисни копчето и повикай асансьора.

— Какво ще правиш? — колебливо попита Короло.

— Ще се повеселим. Ще бъде много забавно…

Асансьорът пристигна и Томи нареди на Манинг да натисне бутона за петнайсетия етаж. Боби изпълни заповедта му и Томи размаха оръжията си към тях.

— Добре. А сега пак отворете вратите. Да видим какво има вътре.

Двете ченгета се поколебаха, затова той зареди зигзауера. Те се уплашиха, пъхнаха пръсти между вратите на асансьора и ги отвориха. Сетне погледнаха надолу в зейналата черна паст на шахтата.

— Какво виждаш там, полицай? — ухили се Томи.

— Нищо — отговори Тони Короло, чудейки се дали да скочи, да се хване за кабела, да се спусне долу и да избяга, преди онзи тип да е натиснал спусъка.

— Нищо ли? Я погледни пак. Там долу е зоната на приземяване, момчета. Нулевото ниво. А сега, искам да скочите точно в средата на шахтата. Победителят ще получи парична награда. — Томи наистина започваше да се забавлява. — За мен е дамата, а за вас двамата шахтата.

Без да се колебае, той стреля два пъти — по веднъж с всеки пистолет. Автоматичните оръжия издадоха съскащ звук — все едно човек плюеше семка на плод. Първият куршум запрати Боби Манинг в мрака. Ченгето се блъсна в отсрещната стена, разпръсквайки струя артериална кръв във въздуха и по тухлените стени на шахтата. После тихо падна долу. Дланите и подметките на обувките му оставиха дири като ленти, докато летеше към тъмната бездна. Другият куршум уцели Тони Короло в стомаха. Той политна към шахтата, но успя да се хване за металния кабел. От огромната рана в корема му рукна кръв. Короло извади служебния си револвер и висейки на една ръка, се опита да се прицели в Томи, но въжето започна да му се изплъзва и се наложи да пусне оръжието, за да се хване и с другата ръка. Погледите им се срещнаха. Тялото на Боби Манинг тупна на дъното на шахтата. Звукът беше притъпен — сякаш снежна топка удари тухлена стена.

— Добър опит — отбеляза Томи.

Вътрешностите на Короло се изсипаха. Кръв и стомашни киселини се лееха върху мъртвия му партньор. После сицилианецът отново стреля и този път уцели ченгето в устата. Главата на Короло отхвръкна назад. Ръцете му пуснаха кабела. Парченца от зъбите му заваляха като дъжд върху червения мокет в коридора. Сетне и той изчезна, премятайки се в шахтата.

Тексако Филипс чу как и двамата пльосват в тинята от смазка и глинести шисти на дъното. Взе куфара с четките, гъбите, белината и прахосмукачките и натисна копчето на асансьора. След секунди вече се качваше към Томи.

Тя беше в банята. Седеше на тоалетната чиния и подгъваше с карфици новата си рокля.

— Кой си ти? — уплашена попита Карол, когато го видя. — Какво правиш тук?

— Грижа се за брат си и адски се забавлявам — отговори Томи и после свърши работата — там, в ярко осветената баня.

Ваната се осея с парченца от тялото й, а стената се обля в ситни капчици от мозъчна тъкан и течност.

Със свирещи гуми микробусът се отдалечи от сградата.

— По-бавно — каза Томи и Демо намали. — Карай на този адрес.

Подаде му къс хартия.

— Още ли тъпаци ще пречукаме?

— Много питаш. Ако продължаваш така, ще бъдеш един шибан наемен мъртъв негър.

Тексако видя как раменете на Демо се свиха. Но черният не направи нищо, само караше по-бавно, отправяйки се към адреса, който Томи му бе дал.

Пристигнаха в едно заключено гробище за коли в Хоубоукън. Спряха и Томи извади ключове. Тексако отвори портите и влязоха. Томи погледна Демо и се усмихна.

— Скапа се, като те нарекох наемен негър, нали?

Демо се обърна и го погледна в очите. Там видя лудост и промени отговора си.

— Спокойно, братко. Свършихме работата. Няма нужда да се обиждаме.

— И още как, да ти го начукам. Идваш тук, седиш в микробуса ми и цапаш седалките с гадната си пот. Ти си само едно копеле, което пуши ганджа и танцува вуду. Трябва да те заровят до мършавия врат в свински лайна и да те полеят с магарешка пикня.

Демо гледаше Томи така, сякаш не вярваше на ушите си.

— Сега сигурно си толкова бесен, че няма да посмея да се обърна с гръб към теб, а? Създаваш ми голям шибан проблем. Разбираш ли какво ти говоря? Трябва или непрекъснато да си пазя гърба, или да ти купя дървено пардесю.

И по законите на престъпната логика Томи стреля със зигзауера право през облегалката. Негърът отхвръкна към таблото. Предното стъкло се обля в кръв. Томи го погледна с интерес.

— Искаш ли да ми помогнеш? — попита той умиращия Демо. — Това беше швабското оръдие… А сега, да видим какво ще направи чифутското.

Сицилианецът изстреля още два куршума с „Дезърт Уор Игъл“ и тялото на Демо затанцува на седалката.

— Кажи ми, Демо, кое от двете има повече възпираща сила?

Томи прибра оръжията и слезе от микробуса. Сетне погледна Тексако, който трепереше в студената нощ.

— Тоя скапаняк беше пластмасова чаша, точно както ти казах.

Тексако все още не схващаше.

— Използваш и изхвърляш — поясни сицилианецът.

Тексако Филипс кимна. Нервите му бяха обтегнати до скъсване. За него нямаше съмнение, че Томи Рина е ненормален.

2. Кралят на измамниците

Обедното слънце на Флорида нагря двата декара, изпълнени с употребявани коли в авторанчото на Боб в Корал Гейбълс. Блещукащи топлинни вълни танцуваха по паркираните автомобили, преоблечени в евтина боя. Те безсрамно молеха клиентите с призивите „Купи ме“ или „Заведи ме у вас“, написани на картончета, пъхнати под чистачките. На антените им равнодушно висяха избелели червени и сини пластмасови триъгълни флагчета — досущ спукани балони след празненство по случай рожден ден. Тази сутрин бизнесът не вървеше. Клиентите само изпробваха с крак здравината на гумите и обещаваха да дойдат пак.

Биано Бейтс беше сигурен, че Джо Рина отново ще се опита да го убие, затова изруси косата си и добави мустаци, които непрекъснато трябваше да изсветлява. Още не се бе съвзел напълно от побоя преди шест месеца. Странно, но грубото насилие не бе нанесло вреда на хубавото му лице. Само чертите му изглеждаха по-остри. Но Биано беше принуден да се крие, при това не само от братята Рина. Миналата седмица той за втори път изненадващо се появи в списъка на най-търсените от ФБР престъпници в Америка.

Биано седеше в мотелската си стая за четиринайсет долара на ден и хранеше Роджър с хамбургер, когато излъчиха информацията. Кафяво-черният териер вдигна глава и сърдито започна да лае. Наостри уши и изръмжа към телевизора, сякаш знаеше, че съобщението е пълна глупост. Биано го погледна с обич. Такава ожесточена лоялност вече не се срещаше сред криминалните партньори.

Говорителят Джон Уолш бърбореше монотонно, а на синия екран зад него се появи снимка на Биано.

— Биано Бейтс — сериозно обясни Уолш — е може би най-прословутият и способен измамник, действащ днес в Съединените щати. Той е талантлив актьор, който може набързо да ви отмъкне богатството. В средите на измамниците винаги има един общопризнат крал. В момента Биано Бейтс притежава тази позорна титла. Ако видите този човек, не купувайте нищо от него. Не му позволявайте да се доближи до парите или до банковата ви сметка и незабавно се обадете на нас или в най-близкия полицейски участък.

— Страхотен крал съм, няма що — възмутено измърмори Биано, докато увиваше полуизядения хамбургер на Роджър за по-късно.

През последните две седмици Биано продаваше раздрънкани таратайки на нищо неподозиращите наивници, дошли в авторанчото на Боб. Работеше на комисиони, не на заплата, и се опитваше да раздвижи уморената колекция от стари коли и зловещо шумни бетонобъркачки, които Боб предлагаше „в отлично състояние“. Въпреки потискащия инвентар Биано се справяше добре, защото можеше да убеди всеки във всичко. Празното бръщолевене беше най-голямата му дарба. Сприятели се с няколко привлекателни жени, посетителки на авторанчото. Определи си срещи с една-две от тях, но беше твърде уморен, за да вложи енергия в каквото и да било.

Този следобед Биано се опитваше да продаде един отровно зелен форд комби, който Боб бе взел преди десет дни. Колата беше разнебитена, но в сервиза й бяха сложили малко грим. Главният монтьор превъртя километража.

— Страхотно превозно средство. Широко и удобно. Форд знае как да ги прави — говореше Биано с искрено страхопочитание на противния старец, който обикаляше автомобила, гледаше го отзад и се мъчеше да изправи сгънатата счупена седалка. — Разбира се, всички тези дребни дефекти ще бъдат отстранени, преди да смени притежателя си.

Биано се усмихна, когато възрастният мъж се опита да вдигне мокета, за да види дали подът е ръждясал.

— Тук отзад нещо смърди — рече старецът, бърчейки нос. — Мокетът е мухлясал.

Биано го погледна. Изобщо не му пукаше дали ще продаде колата. После с половин уста изтърси една реплика, за да съживи замиращата сделка.

— Не трябва да ви казвам това, защото Боб пази в тайна известните ни клиенти, но тази кола беше на… — Той млъкна и внимателно погледна възрастния човек. — Знаете ли какво? Този автомобил не е подходящ за вас. Имаме най-малко още десетина кандидати.

— На кого е била? — попита човекът. Тънката му като хартия кожа почервеня от лек интерес, докато гледаше Биано с пожълтелите от годините и от лошото хранене очи.

— Ами, не бива да казвам… — рече Биано и поклати глава. — Не мога… съжалявам.

— Кой е? Умея да пазя тайна.

На изразителното актьорско лице на Биано се разигра безмълвна битка със съвестта.

— Този автомобил принадлежеше на Вини Теставерде — изплю камъчето той. — От времето, когато играеше защитник. Вини ми каза, че трябвало да паркира зад факултета по лека атлетика в университета в Маями, защото хората непрекъснато разбивали стъклата, за да вземат сувенири. Когато валяло дъжд, мокетът се намокрял. Оттам идва странната миризма.

В продължение на няколко сърцераздирателни мига сделката започна да кръжи над пропастта на този нов факт, докато старецът обмисляше възможността да кара колата на Вини Теставерде.

— Моля ви, не казвайте на никого, защото Боб не издава кои са предишните собственици. Мисля, че това е безумие, но той гледа много сериозно на въпроса.

Главата на Биано се замая, защото още не се беше съвзел напълно от побоя и обедното слънце му действаше пагубно. Искаше му се да седне на металния стол под сенника, да пийне чай с лед от термоса и да напсува Джон Уолш, задето го накара да живее като бездомен беглец.

Накрая старецът вдигна глава. В жълтите му очи се четеше лукаво предизвикателство.

— Искате хиляда и петстотин долара… Ще се съглася на хиляда и двеста — рече той, подемайки познатия танц, който търговците на употребявани коли наричаха „кълчене“.

— Дори да не беше на Вини Теставерде, Боб пак нямаше да ми позволи да я продам за хиляда и двеста — отговори Биано.

Виеше му се свят. След злобния побой непрекъснато виждаше двойно. Старецът пред него се раздвои. Брадатият му череп се придвижи леко надясно и заприлича на неясна снимка. Въпреки това Биано знаеше, че е успял да продаде колата. После изведнъж почувства угризение на съвестта заради сприхавия си клиент, защото фордът всъщност беше купчина старо желязо. Преди не изпитваше подобни пристъпи. Никога не се беше замислял за съдбата на набелязаната мишена, но откакто го пребиха на паркинга, поради някаква забравена от бога причина, бе започнал да разсъждава какви неприятности причинява на другите хора. Винаги си бе казвал, че доверчивите хора се раждат, за да бъдат мамени и той и Роджър трябва да ядат, но напоследък тези оправдания изглеждаха неубедителни. Затова се хвана на работа в авторанчото на Боб, където можеше да използва чара и таланта си да дрънка празни приказки в една полулегална търговия. Това беше временна спирка по пътя му към нов живот.

В шест часа сделката приключи на хиляда и четиристотин долара и старецът изкара форда от паркинга. Биано обеща да опита да му намери снимка с автограф на Вини Теставерде, което нямаше да е трудно, защото в бюрото му имаше десетина. Беше писал до университета, че създава клуб на почитателите му. След десет дни получи снимките на бившата суперзвезда. Похарчи още сто долара и поръча топка с автограф на Вини от „Балтимор Рейвънс“, където футболистът играеше. Биано вече бе усъвършенствал подписа му. Следващата седмица щеше да изпрати на противния дъртак снимката с посвещение от Вини Теставерде колко му липсва старата ръждясала таратайка, която всъщност беше жълто такси от аерогарата, преди в сервиза на Боб да я боядисат в зелено.

Същата вечер Биано заведе Роджър да се почерпят по случай сделката. Териерът седеше на предната седалка на наскоро купения син „Форд Ескорт“, модел 1988, лочеше бира от голяма чаша и дъвчеше панирано пилешко. Облизваше се и сякаш се усмихваше. Биано го имаше почти от една година. Обучаваше го да бъде поставено лице, което да привлича купувачи — да изпълнява команди и да изглежда скъпо, което обикновено беше трудна работа за десетдоларовите псета, но Роджър притежаваше вроден талант. Знаеше как да предизвиква възхищение. Можеше да се перчи. Биано бе усъвършенствал различни измами с участието на куче. Имаше фалшиво удостоверение от Клуба на собственици на кучета, в което пишеше, че Роджър е Баунчатрейнски териер и името му е сър Антъни Аквитански. Освен това кучето беше много общително. Докато набелязаната жертва се усмихваше и го чешеше зад ушите, Роджър предприемаше първия си ход. Още един плюс беше, че при провал, умееше да си държи устата затворена. Териерът никога не би свидетелствал в съда срещу Биано. Роджър наистина показваше признаци, че е мошеник от световна класа, но това беше преди Биано, използвайки картата за самоличност на един мъртвец, да бъде хванат от Джо Рина, че лъже на карти и да бъде пребит от бой със стик за голф.

— Недей да пръскаш слюнки, Роджър — каза Биано и кучето сякаш го разбра и започна да пие по-бавно. — Трябва да си намерим някакво развлечение. Знам, че обещах на Том Дженър да поиграем голф, но той не умее да губи, пък и с това раздвояване на зрението не мога да уцеля и кошче за боклук.

Роджър спря да лочи бира и погледна Биано като обирджия на банка, който усеща, че шофьорът му се паникьосва. Кучето определено изглеждаше разтревожено.

Дълбоко в душата на Биано, покрай оправданието със зрението и глупостите за най-търсените престъпници в Америка, се таеше едно прозрение. Той съзнаваше, че побоят, нанесен му от Джо Рина, го е запознал с един смразяващ и сковаващ страх, какъвто не бе изпитвал дотогава. Парализираше се всеки път, когато си спомнеше за нападението. Обземаше го необяснима паника. Най-обезпокоителната нотка в този душевен оркестър беше струнната секция на наскоро откритата му съвест. Започна да си спомня лицата на жертвите си. Забрави алчността и за пръв път започна да гледа на тях като на хора, които бе измамил и ограбил. Опита да се освободи от това чувство за вина, припомняйки си оправданието на измамника: не можеш да излъжеш един честен човек, но това не помогна. В спокойните мигове след работа, когато лежеше в евтиния си едностаен апартамент в мотела, на две преки от океана, и Роджър хъркаше в леглото му, Биано се чудеше дали да не се откаже от мошеничествата. Напоследък се чувстваше много самотен. Професията му го бе изолирала от всички. Нямаше приятели, само познати. Един измамник не можеше да си позволи да бъде уязвим. Проблемът му беше какво да направи със себе си, ако се откаже от измамите. Беше проницателен, ала не притежаваше други достойни за уважение умения.

Всичко започна, когато беше шестгодишен и работеше за майка си и за баща си. Извършваха измами с покриви. Семейство Бейтс беше един огромен разпокъсан престъпен синдикат. Националният информационен център по престъпността и ФБР предполагаха, че на територията на Съединените щати действат над три хиляди фамилии Бейтс. Биано не можеше да потвърди или да отрече този факт, защото познаваше само стотина от братовчедите си, но в телефонния указател на всеки по-голям град, който бе посетил, имаше членове на семейство му. Баща му каза, че всички се занимават с мошеничества. Измамите бяха фамилният бизнес. Бащините имена на всички започваха с инициала Х и само като погледнеше телефонния указател, Биано можеше да намери роднините си. Повечето Бейтс се занимаваха с измами по магистралите и с покриви. Бяха превърнали тези две шмекерии в изкуство.

Родителите на Биано бяха скитници. Бродеха из страната, живееха в каравана по паркингите и бягаха от закона. Обикаляха улиците с ръждясалата си каравана и търсеха къщи с разместени дървени покривни плочки. После баща му спираше пред дома на бъдещата жертва, изваждаше инструментите и изпращаше прелестния шестгодишен Биано да потропа на вратата.

— Господине — казваше детето с приятното си гласче на хорист, — татко поправя покрива на един ваш съсед.

Това беше лъжа, но Биано посочваше с късата си пухкава ръчичка към караваната на баща си, който оживено правеше нещо. Жертвата се усмихваше и извиваше врат да го види.

— Татко забеляза, че и на вашия покрив има много разместени дървени плочки — продължаваше Биано, като винаги гледаше будалите право в очите, за да внуши коварна искреност. — Имаме повече плочки, отколкото ни трябват, затова, ако искате, татко може да оправи и вашия покрив, при това на много добра цена.

— Не трябва ли да си на училище, младежо? — беше обичайният въпрос, след което малкият Биано се приближаваше до жертвата.

— Сестричката ми е много болна и това лято трябва да изкараме достатъчно пари, за да започне химио… Как беше?

— Химиотерапия? — услужливо подсказваше набелязаната мишена и Биано кимваше тъжно.

Този факт надвисваше над предложението като ангел на смъртта. Биано винаги успяваше да трогне жертвата.

Баща му, Джейкъб, идваше по обед и внимателно разглеждаше покрива. Отказваше дарения за химиотерапията на несъществуващата си дъщеря, позовавайки се на семейна гордост.

— Не обичаме милостинята, но благодаря и Господ да ви благослови — казваше Джейкъб, често избърсвайки сълзите, бликнали в очите му.

После се качваше на покрива, потъркваше брадичка и се съгласяваше да го оправи за две хиляди долара, което по всички изчисления беше страхотна сделка. По онова време новите покриви вървяха между пет и десет хиляди. В този момент всички мисли на жертвата за болната от рак сестричка на Биано се засенчваха от алчността: Тези тъпи селяни ще оправят покрива ми за по-малко, отколкото струва материалът. Осъзнавайки това, будалата налапваше въдицата.

На следващия ден семейство Бейтс пристигаха рано. Биано изваждаше от караваната инструментите и стълбата и ги занасяше в къщата. Собствениците гледаха от прозорците и се удивляваха на това нещастно трудолюбиво семейство и особено на сладкото усърдно момченце. В девет сутринта Джейкъб вече усилено чукаше на покрива, вдигайки такъв шум, че принуждаваше обитателите да излязат. След като заминеха, Кони, майката на Биано, и той се качваха при баща му. Наместваха дървените плочки и бързо боядисваха покрива с гъсто моторно масло. Когато жертвата се прибереше вкъщи, „новият“ му покрив беше тъмнокафяв и лъскав. Джейкъб Х. Бейтс взимаше парите от благодарния собственик заедно с пожеланията за излекуване на дъщеричката му и семейството изчезваше от града. Първият силен дъжд напълваше дневната с машинно масло, но дотогава те вече бяха в друг щат.

Когато порасна, Биано демонстрира умения за много повече. Научи се да върши измами на едро от чичо си, Джон Бейтс, който се занимаваше с шашми с бойлери, недвижими имоти и зеленчуци. Биано се преобличаше и се правеше на какъвто поиска. Имаше слух и можеше да имитира почти всеки акцент и диалект. Беше майстор по маскировките — ту шампион по голф, ту ненадминат картоиграч — и винаги намираше начин да наклони везните в своя полза.

Но сега, на трийсет и четири, след като се бе издигнал до върха на избраната от него професия и по националната телевизия Джон Уолш го бе нарекъл Крал на измамниците, Биано изглежда бе изпаднал в плен между скалите на необяснимата паника. Това беше невероятно и го потресе, но той наистина беше загубил смелостта си.

— Престани да ме зяпаш — кресна Биано на кафяво-черния териер, който още седеше на предната седалка на форда и го гледаше с кучешко безпокойство. — Като се откажа, поне на тебе няма да ти се налага да ходиш по нужда по команда. Няма и да се опитваш да приличаш на Баунчатрейнски териер от пет хиляди долара.

Роджър изглеждаше разочарован. Погледна през прозореца към осветените в златисто сводове на ресторанта. Подуши бирата, но не прояви интерес. Сетне направи три кръга на седалката, легна и сложи муцуна на лапите си. Не откъсваше поглед от Биано. Наблюдаваше го като угрижен родител.

3. Изкупителната жертва

— Ще изчакам резултата от съдебномедицинската експертиза, но мисля, че тук ще претърпим пълен провал — намусено каза чернокожият детектив от отдел „Убийства“ на двамата униформени полицаи до вратата. — Банята е изтъркана като аптека. Чистачките на сградата използват лизол, но това тук мирише на белина или на нещо подобно. Можем да забравим и за всякакви веществени доказателства. Някой е почистил килимите с прахосмукачка.

Беше вторник сутринта. Детективът се казваше Рон Джонсън. Тъкмо се чудеше как да се оправя с многобройните неразкрити убийства, когато му се обадиха. От техническа гледна точка в този случай ставаше дума за безследно изчезнали, но го зачислиха към убийствата и извикаха неговия екип. Още не можеше да се каже дали престъплението ще бъде класифицирано като тройно убийство, но всички знаеха, че беше точно така. Един свидетел, поел голям риск, и две цивилни ченгета бяха изчезнали от четиринайсетия етаж на Трентън Тауърс. Лаборантите обикаляха цял час, търсейки кръв, мозъчна течност или отпечатъци. Апартаментът беше чист като вътрешната страна на черупка на яйце. Сцената на престъплението беше внимателно почистена.

Във въздуха висяха въпроси без отговор, които изкривяваха логиката като огледало в зала на смеха. Как бяха влезли убийците? Как бяха изнесли трите трупа, без никой да ги види? Защо Манинг и Короло не бяха изстреляли нито един куршум? Никой не искаше да признае, че двете ченгета се бяха провалили и изгубили държавната свидетелка и живота си, но всички го мислеха.

Виктория Харт пристигна в осем и четирийсет сутринта. Патрулната кола я намери в района на Хил Мил, докато тичаше по тухления тротоар с декоративни газени лампи и железни пейки. Тъкмо пресичаше кръстовището между Джаксън и Мърсър стрийт, когато синьо-бялата кола спря до нея. Двете униформени ченгета й казаха, че когато новата смяна пазачи се появила в осем сутринта, апартаментът и коридорът на четиринайсетия етаж в Трентън Тауърс били безлюдни. Карол Сесник и двамата й нощни пазачи били изчезнали. Виктория стоеше, облечена в шорти и фланелка, и трепереше, без да знае дали това се дължи на студеното време, или на физическата реакция от съкрушителната новина. Тя отиде на местопрестъплението, без да се преоблича, и моментално осъзна, че е направила грешка. Новинарските екипи, които непрекъснато подслушваха полицейските честоти, вече се бяха струпали пред сградата. Виктория изтича по стълбите. Маратонките й скърцаха по бетона. Беше толкова развълнувана, че не можеше да мисли за нищо друго, освен да стигне по-бързо до мястото. Предстоеше й да се види по новините в шест, появявайки се на мястото на убийството, издокарана като инструкторка по фитнес.

Тактическа грешка. По дяволите.

Тя обиколи малкия апартамент, оглеждайки всичко. Мозъкът й вече бе приел най-лошото, но сърцето й още отказваше да се примири с провала. Аз ли съм причината за убийството на Карол, питаше се Виктория, съзнавайки, че със сигурност е изиграла ключовата роля. Тя отговаряше за този случай, надзираваше охраната и бе избрала скривалището. Фактът, че нямаше трупове, беше без значение и напълно обезсмислен от миризмата на белина в банята. Виктория погледна масата в коридора, където лежаха таблоидните вестници и неизядените десерти, които предишната нощ бе оставила на Тони и Боби. Вълнението й нарасна. Усети, че в очите й напират сълзи. Овладей се, строго се смъмри тя. Бе отишла там, за да разбере истината и да потърси справедливост. По-късно можеше да плаче за приятелката си.

Виктория знаеше, че върху вестниците и десертите ще има нейни отпечатъци, затова обеща на дактилографите да им занесе копия от тях, когато отиде на работа. Озова се в безупречно измитата баня. Жълто-кафявата рокля лежеше на плочките на пода, до ваната. Махаше й като детска кукла, която знае отговорите, защото Карол явно я бе подгъвала, когато се бе случило нещастието.

В девет и трийсет, докато Виктория още бродеше безцелно из стаите, разменяйки си напрегнати погледи със смълчаните детективи, се обади шефът й, Гил Грийн. В замаяната й глава се въртяха думите: Съжалявам, Карол, съжалявам, докато фразата изгуби значението си и се превърна в заклинание, успокояващо съвестта и опънатите й нерви.

Всички се бяха събрали в богато украсената зала на съдията Мъри Голдстоун в огромния съд в колониален стил на Стейт стрийт. Сградата се намираше във викторианската част на града, сгушена между жилищните блокове на квартала, осеян с кленове.

Виктория едва успя да изтича до апартамента и да си сложи един от деловите си тъмносини костюми и обувки с ниски токове. Знаеше, че обвинението й е разбито на пух и прах. Голдстоун се бе съгласил на спешно заседание по молба на защитата. Както обикновено, Джералд Коен бе обграден от поклонниците си от юридическия факултет в Йейл. Следваха го по петите като фенове на рок звезда. Всички бяха юристи, завършили някой от колежите от веригата „Айви Лийг“ и носеха гръмката титла съветници. Бяха се скупчили в единия ъгъл на помещението като самонадеяни лекоатлети. Виктория седеше от другата страна с младия Дейвид Франкфуртър. Двата противникови отбора чакаха съдийския сигнал.

Мъри Голдстоун влезе от страничната врата, следван от Бет Лийдс, стенографката, и се настани зад бюрото. Беше облечен в поло и жълто-кафяв панталон. Изглеждаше отпочинал. Кичур бели коси увенчаваше плешивата му глава — досущ древногръцки атлет с лавров венец. Бет седна на стола в единия край на залата. Стенографската машина беше пред нея.

— Къде е клиентът ви? — попита съдията, поглеждайки Джералд Коен.

— Ще дойде, Ваше Благородие. Цяла нощ преглеждахме предварителните инструкции. Наехме стая в „Хилтън“. Аз излязох в шест сутринта. Джо още е там. Каза, че ще се изкъпе и ще се опита да дойде тук в единайсет. Може би трябва да почакаме още десетина минути…

— Бил си с него цяла нощ? — попита Виктория. Гласът й трепереше. Едва сдържаше гнева си.

— Точно така, Виктория. Цяла нощ. Всички ние бяхме там.

Коен посочи подгряващата група от „Айви Лийг“. Всички кимнаха тържествено.

— Тогава ти си алибито на онзи убиец?

— Разбирам, че си разстроена, Виктория — бавно каза Джери, — но ще ти бъда много благодарен, ако не правиш намеци. Аз съм служител в този съд и не извършвам престъпления в опит да спечеля делото. Снощи бях с Джоузеф Рина в хотел „Хилтън“, стая 687. Има достатъчно свидетели, които могат да потвърдят този факт.

— А брат му? Томи? И за него ли имаш алиби?

— Томи Рина не е мой клиент. Не знам нищо за Томи. Ако имаш проблем, обсъди го с него.

В същия миг вратата на залата се отвори и вътре влезе Джоузеф Рина, облечен в сив панталон, морскосиня риза и подходяща вратовръзка. Пискюлите на мокасините му танцуваха щастливо, докато пристъпваше на пръсти.

Виктория трябваше да признае, че Джоузеф Рина беше красавец — толкова хубав, че те караше да го зяпаш. Смуглата му кожа беше гладка и почти прозрачна. Светлосините му очи излъчваха интелигентност и имаха нюанса на тропически води. Тя го мразеше в червата.

— Съжалявам, че закъснях. Какво става? — попита той, като невинно се усмихна на Джери Коен, после кимна на Виктория и на съдията.

Голдстоун се изправи, наведе се напред и пое контрола върху заседанието.

— Трябва да обсъдим няколко въпроса и сетне — един сложен процедурен проблем. Да започнем с вашата свидетелка, госпожице Харт. Гил ми каза, че сте затруднена да я доведете.

— Затруднена? Моята свидетелка беше отвлечена, Ваше Благородие.

— Можете ли да го докажете? — попита Джери с бавното си носово скимтене, поглеждайки я, театрално потресен.

— Загубих една свидетелка и двама цивилни полицаи. Изчезнаха от Трентън Тауърс някъде между десет снощи и осем тази сутрин. Никой не знае нищо за тях. Явно не са отскочили да си купят сладолед от сладкарницата, по дяволите.

— Ваше Благородие — намеси се Джери, — прокурорът несъмнено намеква за нечиста игра. Ако случаят е такъв, нека да каже направо. Кой знае какво е станало там? Аз само знам, че моят клиент беше с мен цяла нощ и ще свидетелствам за това. С нас бяха и Тревър Джон, Калвин Лепон и Барет Брокингам. Всички те са тук и са готови да дадат показания. — Той посочи към хора от юристи, които преместиха крак върху крак и кимнаха в съвършен синхрон. — Ако прокурорът иска да внесе обвинение в отвличане срещу моя клиент, по-добре да се откаже от непотвърдени намеци и иронични забележки.

— Ваше Благородие — каза Виктория и скочи. — Джоузеф Рина е всеизвестен мафиотски бос. Кръстник на мафията.

— Предполагам, че можеш да докажеш това? — подхвърли Джери.

— Той е босът — продължи тя. — Имах свидетелка, която го е видяла да пребива един човек почти до смърт.

— Жалко, че не разполагате с жертвата — с тих и нежен глас се обади Джо Рина. — Винаги съм мислел, че това е част от процедурата. Обвиняемият трябва да се изправи срещу потърпевшия.

Виктория се намръщи. Според нея Джо Рина имаше изисканите маниери на коронован принц и евтиното поведение на водещ на телевизионно шоу.

— Не ни е необходима жертвата — смело продължи тя. — Може да подкрепим с факти побоя над Франк Лемей, или който и да е бил онзи човек. Разполагаме с писмените показания на медицинските експерти. Те ще свидетелстват за размера и степента на раните му. Лекарите и сестрите от бърза помощ в районна болница „Мърсър“ в Трентън — също. Господи, човекът е бил в кома два дни и имахме очевидец, присъствал на побоя. Тя е видяла как господин Рина пребива до безсъзнание мъжа със стик за голф. Това щеше да осъди Джо Рина. Той го знаеше. И Джери Коен го знаеше. И вие, Ваше Благородие. Сега свидетелката и двете ченгета са изчезнали, а аз не трябва да се съмнявам, че има нечиста игра? Обзалагам се, че е така. Не намеквам, а съм убедена. На кого му пука, че Джо Рина има алиби? Много ясно, че не го е извършил лично. Той може да вдигне слушалката и да си поръча наемен убиец по телефона.

— Мисля, че госпожица Харт трябва да се успокои. Започна да говори несвързано — каза Джо Рина, като обърна красивото си лице към нея и се усмихна дружелюбно през воднистозелените филтри на очите си, които прикриваха вътрешната му безпощадност.

— Хайде да говорим по същество — намеси се съдията Голдстоун. — Мислите ли, че ще можете да доведете свидетелката си, госпожице Харт?

— Не знам. Карол Сесник ми е необходима. Не мога да продължа без нея или без потърпевшия. Нужно ми е двуседмично отлагане.

— Още две седмици? — въздъхна Джералд Коен. — А защо не два месеца или две години? Вероятно Гил Грийн се нуждае от повече време, за да раздува случая в пресата. Може би трябва да го проточим до общите избори през ноември. Хайде да не се притесняваме за Джо Рина и за гарантираното му от конституцията право на бърз процес. Да върви по дяволите. След като съдим него, нека да измислим в крачка нови правила. Той не се брои. Джоузеф Рина няма права. Да го наричаме кръстник на мафията, въпреки че всеки ден си върши работата по снабдяването с храни и не е бил осъждан. Да го клеветим без доказателства. Вече се влачим почти девет месеца. Какво са още две седмици? Това е смешно.

— Какво искаш, Джери? Да се запише в протокола — рече съдията Голдстоун.

— Искаме тази сутрин да приключим с избора на съдебните заседатели и да започнем делото. Имаме конституционното право на бърз процес.

— Добре, съгласен съм — каза съдията. — Съдът също би желал нещата да се задвижат. И оттук следва процедурният въпрос… След като бъде избран и последният съдебен заседател, влиза в сила правилото, че обвиняемият не може да бъде съден два пъти за едно и също провинение.

Това беше проблемът, с който Виктория се бореше цяла сутрин. Според правилото, ако прокурорът не предявеше обвинението, Джо Рина можеше да си тръгне и никога повече да не бъде съден за това престъпление, дори ако някога Франк Лемей или Карол Сесник се появяха, за да свидетелстват за побоя. Виктория знаеше, че за да спечели време, трябва да убеди съдията Голдстоун да й даде отсрочка, преди да бъде избран последният съдебен заседател, а не после. Съзнаваше, че това едва ли щеше да стане, но се налагаше да опита.

— Ваше Благородие — бавно започна тя, — моля, първо ни дайте отлагане. Можете да изпратите вкъщи съдебните заседатели, които сме избрали, и сетне пак да ги повикаме. Влезе ли в сила правилото, че заподозреният не може да бъде съден два пъти за едно и също провинение, с обвинението е свършено.

— Ти си най-пагубното празно занимание след видеоигрите — изсмя се подигравателно Джери. — От три месеца се готвим за процеса. Те протакат нещата, Ваше Благородие. Това е недопустимо. Моят клиент беше принуден да изтърпи тормоза на медиите. Областният прокурор танцува по главата му всяка вечер по телевизионните новини. Единственото престъпление на Джо Рина е, че е роден с италианска фамилия. Ако обвинението е готово, в което се съмнявам, тогава нека да започваме.

Мъри Голдстоун се замисли върху дилемата, като пресмяташе процента на вероятност за отхвърляне на присъдата от Апелативния съд. Старият стенен часовник в ъгъла на залата отмерваше времето с равномерно тиктакане на махалото. Накрая съдията приключи с безмълвните си сметки и се прокашля.

— Разбирам проблема ви, госпожице Харт, но трябва да започнем. Господин Рина е обвинен в опит за убийство. Ако искате да повдигнете обвинение в отвличане или в тройно убийство на Карол Сесник и двамата полицаи, ще го разгледам по-късно.

— Още не мога да го докажа. Полицията току-що започна разследването.

— Тогава съжалявам. Тази сутрин ще продължим с избора на съдебни заседатели и когато свършим, ще ви дам седемдесет и два часа отсрочка, за да съставите обвинението си. Не успеете ли да го сторите, ще предложа освобождаване на обвиняемия.

Докато Мъри Голдстоун говореше, Виктория много внимателно наблюдаваше Джо Рина, опитвайки се да прецени реакцията му. Той обаче беше непоклатим като скала. Не издаваше нищо. Никаква мисъл или усмивка не премина по красивото му лице. Гледаше леко натъжено съдията, сякаш наистина се притесняваше за изчезналата свидетелка.

Биваше го. „Каква бъркотия“, помисли си тя.

Априлското слънце беше ярко, но денят — свеж и студен. Лек ветрец диплеше листата на дърветата около съдебната зала.

Пейджърът на Виктория бе иззвънял преди две минути. Тя погледна екрана и видя познатото „911-ГГ“, което означаваше: „Бързо се върни в службата.“ Гил Грийн искаше да я види. Сигурно бе чул за решението на съдията Голдстоун и щеше да изпадне в едно от сдържаните си пасивно-агресивни състояния. Виктория се приближи до нисана си и пъхна ключа в ключалката, когато усети нечие присъствие и долови мирис на ментов одеколон. Обърна се и видя Джо Рина, който стоеше зад нея. Стресна се и се зачуди как бе успял да се промъкне толкова близо до нея, без да го види. Бяха почти еднакви на ръст и тя гледаше право в тропическо сините му очи.

— Ти направи, каквото можа. Няма лоши чувства — учтиво каза той, сякаш се готвеха да станат приятели, а не непримирими доживотни врагове.

— Какво искаш да кажеш? Напротив, моите чувства са много силни. Разкарай се от мен, убиецо.

— В такъв случай — невинно се усмихна той, — само исках да знаеш, че според мен ти си виновна, че изпусна Карол и двете ченгета.

— Нима? Признаваш ли нещо с това, Джо?

Той пак се усмихна и не побърза да отговори. Ветрецът разрошваше буйните му черни коси.

— Научих, че признанията много приличат на театрални концерти. Качеството на музиката често зависи от мястото, където седиш.

— Разкарай се, мръснико — повтори тя.

Мразеше го толкова силно, че едва се владееше. Знаеше, че той е организирал убийството на тримата й приятели, а сега стоеше пред нея и се усмихваше като театрален критик.

— Не е необходимо да използваш обидни думи, госпожице Харт. Това обикновено е преструвка на хора, които не се доверяват на мнението си и трябва да го облекат в мръсен език, за да го изкажат.

— Така ли? Изобщо не ми пука. Не ставаш по-приемлив, защото можеш да се изразяваш правилно. И си в хранителния бизнес, колкото аз съм балерина. Ти си само една куха ламарина, издокарана в модни дрехи и убиваш хора. Махни се от мен.

— Вината е твоя, Виктория. Трентън Тауърс беше лош избор. Ако я беше скрила в Бърлингтън Плейс, на две преки оттам, на последния етаж, можеше да заключиш асансьора. Щеше да контролираш входа и изхода. В сградата има камери за следене. Държал съм там няколко човека. Може би следващия път ще изпробваш това място.

— Сега вече призна нещо.

— Не съвсем. Пък и какво ще направиш? Никой няма да иска да изслуша едно неподкрепено с доказателства твърдение на прокурор, опитващ се да ме осъди.

— Наистина си голяма работа — отвратена каза Виктория.

— Ти също. Но предполагам, че най-после си се отказала от мен и се готвиш за следващото си юридическо приключение.

Той се усмихна снизходително, обърна се и грациозно се понесе на пръсти към колата си, където Тексако чакаше зад волана.

— Още не съм свършила с теб! — извика Виктория.

Джо Рина се обърна и я погледна. Пак се усмихна и белите му като слонова кост зъби блеснаха на студената слънчева светлина.

— Напротив. Можеш да се обзаложиш, че няма да видиш свидетелката си. Затова не си губи времето да я търсиш. Бих казал „ще се видим в съда“, но и това няма да стане.

Той седна до Тексако и колата бавно потегли. Докато дългата лъскава лимузина минаваше покрай нея, за миг Виктория видя отражението си. Движещият се автомобил изкриви образа й, изопачавайки го до гротеска.

Срещнаха се на горния етаж в изпълнения с почетни плакати кабинет на Гил Грийн. Но Виктория не можеше да накара настоящият областен прокурор и бъдещ кандидат за заместник-губернатор на щата да я погледне.

— Ти отговаряше за охраната на свидетелката — започна той, гледайки през прозореца към мудното улично движение по Стейт стрийт.

Беше облечен в ушит по поръчка сив кашмирен костюм и тъмнорозова вратовръзка — несъмнено най-колоритното нещо у него. Беше готов за вечерните новини. Гил Грийн беше безличен във всяко едно отношение. Може би трябваше да направи кариера като обирджия на банки. Изглеждаше толкова обикновен, че никой не би го посочил на очна ставка. Не притежаваше отличителни черти, но невзрачната му външност прикриваше безмилостна политическа амбиция.

— Двама полицаи я пазеха, Гил.

— Ти си прокурорът по делото. Ти избра сградата. Отговорността е твоя — каза той, повтаряйки традиционните правила. Така беше в кабинета на областния прокурор. Трябваше да си пазиш задника, защото Гил Грийн винаги го правеше. Нямаше нито саможертва, нито споделена вина. — Сесник е изчезнала. Дори да имах три трупа, пак нямаше да разполагам с достатъчно материал, за да предявя обвинение. Джо Рина има алиби. А без труповете, всичко ще мине като неразкрито безследно изчезване. С мъртвите тела щеше да е по-добре, но без други доказателства, пак не се доближаваме до обвинение в убийство. Джо Рина има цяла армия от адвокати, готови да се закълнат за него. Няма да успеем да направим нищо.

— А Томи?

— И от него няма да изтръгнеш нищо. Вероятно ще докара кардинала на Шестата епархия да се закълне, че цяла нощ Томи е правил нафори. — Гил изсумтя. — Провалихме се. Или по-точно, ти се провали.

— Аз ли? — Тя знаеше, че е така, но се опита да го накара да се почувства зле относно цялата история. — Изведнъж останах сама, а?

— Вдигнахме много шум около процеса на Джо Рина. Моментът е ужасно неподходящ за мен. Наближават избори. Ако претърпя неуспех, ще се наложи ти да понесеш вината, Вики. Съжалявам, но така е в спорта. Всеки трябва да отговаря за несполучливия си пас.

Спортни метафори изречени от човек, който никога не бе играл нищо по-опасно от бридж.

— Потресена съм — неискрено отбеляза тя.

— Прости ми за всичко, което може да кажа по телевизията. Не е лично, а просто наложително.

Ала когато видя новините, на Виктория й беше трудно да му прости. Гил Грийн седеше пред синя завеса. Водещият на предаването беше Тед Календър, който носеше толкова зле направена руса перука, че приличаше на котка, заспала на главата му. С тихия си неагресивен глас Гил каза, че изчезналата свидетелка сигурно щеше да сложи край на престъпната кариера на Джо Рина. Той информира зрителите, че Карол Сесник е изчезнала заедно с двама смели полицаи. После с нежелание призна, че лично той е разочарован от мерките за безопасност и едва сутринта е бил уведомен за лошо избраното скривалище.

— Животът на онази жена беше в ръцете ни — тъжно добави Гил. — Опасявам се, че неподходящата сграда, избрана от една от моите служителки, беше сериозна грешка и вероятно доведе до смъртта на тримата герои. Ще проведа вътрешно разследване за действията на прокурорката. В момента не мога да ви кажа нищо повече.

Виктория седеше пред телевизора в апартамента си. Мълчаливо прокле Грийн, макар да беше съгласна с оценката му. Беше подценила Джо и Томи Рина.

Спомни си глуповатата усмивка на Карол Сесник. Представи си я как стои в банята с накъдрени като козина на пудел коси и сякаш я чу да се оплаква: Сбърках, Вики.

— Не, не си — каза на глас Виктория. — Аз сбърках.

А после, седем часа по-късно, докато се мяташе в неспокоен сън, телефонът иззвъня и безвъзвратно промени живота й.

4. Връзката

Това стана посред нощ.

— Моля? — попита тя, опитвайки се да прогони съня и да разбере уличния диалект на чернокожия, който се обаждаше. — Какво казвате?

— Опитвам се да направя връзката, мадам. Затова, зарежи плямпането. Ние, цветнокожите, нямаме време. Трябва да бачкаме.

Виктория погледна часовника. Два часът сутринта. Нямаше представа какви ги дрънка онзи тип и понечи да затвори, когато следващото му изречение привлече вниманието й.

— Оня гангстер от Ямайка наистина е гушнал босилека. Снощи го намериха в Хоубоукън. Тъп негър… Някой му видял сметката и го е оставил в гробището за коли.

— Кого?

— Ейс Кул. Така ще му викаме засега. Само трябва да знам, че съм направил връзката. Затова се обаждам на теб. Ти се опитваш да навреш в миша дупка ония хищници.

Виктория едва разбираше думите му. Този тип явно беше приятел на негъра от Ямайка, когото предишния ден полицията бе намерила в откраднатия микробус в гробището за коли в Хоубоукън и изглежда мислеше, че това има нещо общо с фамилията Рина. Виктория нямаше представа каква би могла да бъде връзката между двата случая. Чу за убийството, но не му обърна почти никакво внимание. Мислите й бяха заети със загубата на Карол и с поражението в съда. Ченгетата смятаха, че убийството е заради наркотици, защото в кръвта на негъра от Ямайка имаше хероин. Но човекът по телефона изглежда твърдеше, че двата случая са свързани. Беше развълнуван. Тя се зачуди как е научил телефонния й номер.

— Можете ли да говорите английски? — попита Виктория.

— Хей, не проявявай неуважение към задника ми. Опитвам се да ти кажа нещо важно.

— Тогава го кажи. Какво е то? — настоя тя.

Започваше да се отчайва. Протегна ръка и запали лампата в малката си спалня в черно и бяло. През тънките пердета виждаше пълната луна.

— Той дойде тук. Моят Ейс Кул. Щял да свърши една работа за ония гадни макаронаджии и да гепи много кинти. После щял да се надруса и да живее нашироко. Но винаги е бил един мързелив негър, който само пуши трева. Вечно раздуваше разни врели-некипели. Затова не му обръщах много внимание. Каза, че ще хвърлят оная кучка, дето пазиш, и другите, двамата в сините униформи, в шахтата на асансьора. И още, че нямало да прави нищо, само да кара колата с ония хищници. Много шибани неща ми разказа.

Виктория стана и започна да крачи напред-назад.

— Искаш да ми кажеш, че Карол Сесник и двамата полицаи са на дъното на шахтата в Трентън Тауърс?

— Не слушаш ли, да ти го начукам? Точно това казвам. Обзалагам се на дупката на един геврек, че са там.

— Как се казваш?

— Как ли? Чакай да си спомня… Засега няма да ти кажа името си. Разправям ти всичко това безплатно. Моят Ейс Кул сега е мъртъв. Нищо не може да го върне. Погледни там долу и ще видиш, че не дрънкам глупости. Но ако искаш повече, трябва да кихнеш нещо.

— Ако информацията си заслужава, ще платя. Как да се свържа с теб?

— Не се тревожи, сладурче. Ще гледам телевизия. Аз ще ти се обадя.

И линията прекъсна. Виктория грабна тефтерчето си и позвъни на Рон Джонсън. Предишната сутрин бе записала телефонния му номер. След няколко минути се обади съпругата му.

— Какво има? — сънено попита тя.

— Безпокои ви Виктория Харт. Съжалявам, че звъня толкова късно. Там ли е Рон?

След малко чу и неговият глас.

— Да?

— Току-що ми се обади един интересен тип. Не ми каза името си, но говореше като негър от гетото.

— Това е расистко изявление, госпожице Харт. Ако не се разбирахме, щях да подам доклад срещу теб за тези думи.

Гласът му беше малко напрегнат. Явно беше ядосан, че го е събудила.

— Зарежи това, Рон. Трябваше да го чуеш. Истински негър от гетото. Ако не бях прекарала половината си живот да взимам писмени показания от тези хора по затворите, никога нямаше да го разбера. Каза, че Карол, Тони и Боби са на дъното на асансьорната шахта в Трентън Тауърс.

— Не погледнахме там.

— Какво има долу?

— Мазна тиня. Мръсотия, натрупвана в продължение на петдесет години.

— Накарахте ли някой да я разрови?

— Не. Нали ти казах, това е едно блато от отпадни води и грес. Разгледахме плановете и бръкнахме с прът. На пет метра дълбочина всичко се е втвърдило. Разбуташ ли го, смърди по-лошо и от развалена риба.

— Повикай някого и пак погледни.

— Сигурна ли си?

— Не… но в гласа на онзи тип имаше нещо, което ме кара да мисля, че говореше истината.

— Това обаждане в два сутринта е много забавно, Вики. Трябва да го правим по-често — каза той и затвори.

Тя знаеше, че Рон вече е набрал друг номер и уточнява подробностите.

След като се обади на Виктория Харт, Биано Бейтс започна бавно да крачи из кухнята на мотелския си апартамент в Корал Гейбълс. Мястото беше на една крачка от разрухата и достатъчно потискащо и без съкрушителната новина за Карол. Той отвори хладилника, извади студена бира и я допря до лицето си, но не я изпи. Нямаше доверие на стомаха си, който вреше и кипеше. Роджър го погледна и тихо изръмжа. Биано се вторачи в кучето.

— Защо го е направила? — попита той.

Биано видя съобщението за изчезването на Карол Сесник по вечерните новини в единайсет. Сякаш го удариха с юмрук. Заболя го по-силно, отколкото от бухалката на Джоузеф Рина. Щом репортажът свърши, той изскочи от апартамента, хукна към форда и отиде до един денонощен магазин, където имаше вестници от цялата страна. Купи „Трентън Хералд“, намери статията за изчезването на Карол и внимателно я прочете. Там се споменаваше и за побоя над Франк Лемей. Пишеше, че след като дал показания на полицията, той избягал от болницата. Прокурорката, която авторът тук-там наричаше Вики Лисицата, отказала да оттегли обвиненията, когато намерила очевидец на побоя. Самоличността на свидетеля била пазена в тайна и всички мислели, че е мъж. Предишния ден обаче станало известно, че е сестра на име Карол Сесник, която специализирала грижи за деца, болни от рак в трентънската болница. Биано остави вестника и почувства, че в очите му парят сълзи. Знаеше, че Карол не е била около извънградския клуб край Грийнсбъро, когато бе станал побоят. Тя бе излъгала Виктория Харт, защото Джо Рина искаше да убие Биано и беше обещал да се опита да го направи отново. Карол знаеше това и доброволно бе предложила услугите си. Сигурно мислеше, че след като Джоузеф Рина отиде в затвора, Биано ще бъде в безопасност. Той напрегна мозъка си за миг, но само върху фактите.

Не беше сигурен, че Карол и двете ченгета са в шахтата. Измамникът на карти Фреди Трипръстия му бе разказвал как фамилията Рина се отървава от труповете — хвърляха ги в асансьорните шахти.

— Няма ченге, което иска да рови в тинята под асансьора — обясни му той, когато дойде да го види в болницата.

Биано отново прочете репортажа за изчезването на Карол и започна да прелиства вестника, търсейки нещо правдоподобно, което да използва. Мислите му кръжаха около нещастието. В очите му бликнаха сълзи, но той ги избърса и продължи да полага усилия да се съсредоточи. На страница двайсет и втора видя нещо, което привлече вниманието му. Там имаше снимка на микробуса, оставен в гробището за коли в Хоубоукън. В съобщението пишеше, че негърът от Ямайка Джон Доу е бил намерен в откраднатото превозно средство с три 9-милиметрови куршума в тялото. Балистичната експертиза твърдеше, че са изстреляни от две различни оръжия. Тъй като негърът имаше хероин в кръвта, трентънската полиция предполагаше, че става дума за убийство заради наркотици. Станало бе в нощта, когато Карол изчезна. Биано беше чувал, че Томи Рина често използва шофьори „за еднократна употреба“. По този начин не оставяше свидетели, нито им плащаше две-три хилядите долара, които обикновено се полагаха на шофьор при голям удар. Биано се зачуди дали негърът в откраднатия микробус е участвал в убийството. Фактът, че беше умрял същата нощ придаваше на тази хипотеза известна достоверност.

Биано се върна в мотелския си апартамент и един час упражнява почти съвършения си негърски диалект. Докато излежаваше единствената си присъда в затвора, той го бе научил от съкилийника си, дребен, полуоткачен бандит на име Амп Хейуд. Биано не познаваше Виктория Харт. Тя беше определена за прокурор по делото, след като бе избягал от болницата, но на първата страница във вестника имаше нейна снимка. Вики Лисицата изглеждаше необичайно красива за щатски прокурор. Имаше къса коса и съвсем не приличаше на лисица, а на сериозен човек. Биано сгъна вестника и седна до телефона. Трябваше да разбере дали Карол е мъртва. Щеше да накара трентънската полиция да претърси дъното на асансьорната шахта. Вдигна слушалката и в два часа сутринта се обади на прокурорката от Ню Джърси.

Приключи разговора и застана в кухнята, плъзгайки студената бира по челото си. Стомахът му се вълнуваше, заплашвайки да изригне. Сетне изведнъж Биано се обърна и повърна в мивката. Роджър не откъсваше очи от него. Наблюдаваше го изпитателно.

— Престани да ме зяпаш, Роджър. Господи, по-лош си и от монахиня католичка.

Той пусна студената вода и изплакна устата си. Представи си Карол. Образът й пробегна пред очите му. Бяха в Аризона, в голямата къща, която баща му беше наел в края на сезона за поправяне на покриви. Измамите с покривите бяха сезонни. Настъпеше ли зима, никой не рискуваше да му поправят покрива, затова семейството прекарваше два месеца в Аризона, живеейки в лукс. Тогава за пръв път братовчедка му Карол дойде да ги посети. Тя беше на шест, а Биано — на девет години. Допаднаха си от пръв поглед. Той хареса чувството й за хумор и облачето лунички, осеяли чипото й носле. Но най-много му се понрави начина, по който гледаше — нещо като обожание към герой. Това изваждаше на показ най-доброто у него.

Не че Карол беше олицетворение на добродетелността. Тя притежаваше дяволитостта на мошеник, вероятно възпитана у нея от няколко поколения измамници в семейството. Майката на Биано беше Сесник. Те бяха американски цигани. Занимаваха се с шашми на карти таро и бяха отлични джебчии. Шестгодишната Карол можеше да те обере, без да разбереш. През онази първа зима, която прекараха заедно, тя научи Биано на това циганско умение. Майка му също взе участие в онези академични уроци. Учеха рамо до рамо в горещата импровизирана класна стая, която майка му бе подредила за тази цел над гаража. Биано и Карол често спяха в палатката в задния двор. Един път той се опита да я уплаши. Каза й, че мечките са слезли от планината и нощем ровят из боклука. Карол го погледна с широко отворени от страх очи.

— Страх ме е от мечки, Биано — сериозно каза тя и го хвана за ръката, — но ако дойдат, знам, че ти ще ме пазиш.

Какво можеш да направиш на такъв човек? Само да го обичаш.

Оттогава никой не го беше молил за защита. Нямаше мечки, но той обеща, че няма да позволи да й се случи нищо лошо. Карол държа ръката му, докато заспа. На сутринта още лежеше до него, сгушена в одеялото си.

Биано се почувства толкова неудобно от онази лъжа, че повече никога не я излъга. Това беше единственото почтено приятелство в живота му. И той удържа на обещанието си да я закриля. Постоянно поддържаха връзка. Три пъти ходи на гости на семейството й по Коледа. Тя го посети няколко пъти, докато той беше в затвора „Рейфорд“ във Флорида. Беше му като сестра. Бяха първи братовчеди, но най-важното — духовни приятели. Карол бе една от малцината във фамилията, която не се занимаваше с измами. Искаше да стане медицинска сестра и напоследък работеше в педиатричното раково отделение в детската болница. Заговореше ли за децата там, в очите й бликваха сълзи.

— Биано, да знаеш колко са смели онези хлапета. Борят се с всички сили, но средствата все не стигат… Ако бях богата, щях да им дам всичките си пари.

Той знаеше, че тя говори сериозно, но въпреки това се чудеше дали Карол не се опитва да компенсира за престъпната дейност на семейството си. Преди няколко години Биано й изпрати своя дял от една двумесечна измама, за да плати разноските по обучението си. В замяна тя бе излъгала, за да го спаси от Джо Танцьора. Биано знаеше, че Карол е мъртва. Очите му се напълниха със сълзи. Не можеше да преживее загубата й.

Влезе в спалнята и се хвърли на единичното легло. По лицето му се стичаха сълзи, които мокреха възглавницата. Плачеше както за Карол, така и за себе си. За двете деца, хванали се за ръка в онази палатка преди двайсет и пет години. Щом Карол можеше да умре за него, и Биано можеше да направи същото за нея. Трябваше да намери начин да възвърне смелостта си. Реши да унищожи братята Рина.

Ридаейки, Биано Бейтс започна да измисля план за последната си голяма измама.