Мошеникът

30. Викът на одобрението

Томи се връщаше в Сан Франциско с частния самолет и гледаше двата жълто-кафяви куфара, които бе взел от Насо. Те бяха на пода пред него и съдържаха пет милиона долара в брой. Никога не беше правил такова нещо без разрешението на брат си, но въпреки това се усмихваше. Изгаряше от нетърпение да каже на Джо какво е сторил и как го е постигнал. Представяше си този миг, откакто излетяха. Щеше да се обади на Джо и да го накара да дойде в апартамента му в Атлантик Сити. Джо вероятно щеше да се противи, но Томи нямаше да го моли. Само щеше да се изсмее и да подхвърли нещо като: „Ела, ела, мисля, че ще заслужава изгубеното време“. Щеше да му покаже доклада на геолога от Тексас, където пишеше, че мострата е с чистота деветдесет процента, и да вметне няколко специфични термина от онези, които бе научил, за да покаже на брат си, че не е тъп уличен бияч без мозък и с двайсетсантиметров прът между краката. Дадеше ли този огромен принос за семейството, брат му несъмнено щеше да признае, че Томи е донесъл вкъщи цяло състояние.

Той облегна глава назад и затвори очи. Не беше толкова трудно да си умен. Допусна Джо да го убеди, че винаги оплесква нещата. Но сега щеше да му докаже, че греши. Всеки можеше да бъде умен. Сключването на сделки беше като убиването. Само трябваше да внимаваш, да си осигуриш добри съучастници и да се отървеш от пластмасовите чаши. Томи бе решил, че двамата учени от Фресно ще бъдат пластмасови чаши.

Телефонът в кабината на „Чалънджър“ иззвъня и пилотът Скот Монтгомъри незабавно отговори. Разговорите се осъществяваха чрез новия геостационарен сателит „Сатком 9“ и струваха двайсет долара на минута, затова единственият човек, който използваше телефона, беше Джо Рина.

— Да, господине — каза Скот.

Даниел Рубин, помощник-пилотът, го погледна.

— На борда ли е Томи? — попита Джо.

Намираше се в къщата си в Ню Джърси и гледаше през прозорците към плиткото изкуствено езеро, което бе започнало да замръзва от необичайно ниските температури на твърде ранната зима.

— Да, господине. Летим за Сан Франциско.

— Не искам да му казваш, че си говорил с мен. Кога ще пристигнете?

— След два часа, около десет вечерта. Ще се приземим на летището на „Пасифик Авиейшън Флайт Сървис“ — отговори Скот и се запита какво става.

Томи и Джо никога не действаха зад гърбовете си. Доверието между тях беше пословично.

— Добре — каза Джо. — Ако има промяна или Томи те накара да кацнеш другаде, искам да ми се обадиш. И те предупреждавам да не му казваш нищо, инак ще бъда безмилостен към теб. Ясно ли е?

— Да, господине — каза Скот и затвори.

Джо кипеше от гняв. Минаваше осем и той се вторачи в последните проблясъци на здрача, трепкащи по сивите води на езерото. Не можеше да повярва, че Томи му е изменил.

Сетне потисна чувствата си. Щеше да се справи с тази история не емоционално, а методично. Засега разполагаше с някакви снимки, дадени му от Виктория Харт, която в края на краищата беше смъртен враг. Може би се опитваше да го подведе. Джо все още не беше убеден, че тя не е играла някаква роля в измамата с перлата в бижутерския магазин. Томи беше казал, че Виктория е заснета от видеокамерите, но Джо не намери време да ги гледа, а сега брат му предприемаше странни ходове. Може би имаше друго обяснение. Щеше да даде на Томи възможност да обясни. Ако в думите му имаше логика, щеше да накара да убият Виктория Харт заради коварството й. Но ако се окажеше, че Томи наистина краде от него и е замесен в шашмата със зарове в казиното в „Залива на сабите“ и е откраднал пари от неизпраните запаси, тогава Томи щеше да му плати по сицилиански. Нямаше повече да му бъде брат и щеше да умре в агония.

Джо нервно крачеше из апартамента си, докато го измъчваха тези мисли. Очакваше телефонно обаждане от Сан Франциско. Обмисли фактите още веднъж, търсейки правдоподобно обяснение, което може би бе пропуснал. Със сигурност знаеше, че Томи е взел пари от банката в Насо. Каква причина би имал да открадне пет милиона долара? Защо ще го прави? Ако се нуждаеше от пари, Джо щеше да му даде. От какъвто и ъгъл да разглеждаше въпроса, нямаше друг отговор, освен че Томи го е сторил, за да покаже неуважение. Той бе нарушил доверието помежду им и този факт измъчваше Джо. Не можеше да го избие от главата си.

В същия миг телефонът иззвъня и той вдигна слушалката.

— Да?

— Получи ли информацията? — попита един глас, който Джо добре познаваше.

— Той ще се приземи в Сан Франциско в десет часа. Ще кацнат на „Пасифик Авиейшън“. Обади ми се.

— Разбрано.

Мъжът, с когото Джо току-що разговаря, се казваше Рио Уелс. Той беше независим наемник, когото Джо използваше за мокри поръчки. Рио беше бивш командос от силите „Делта“ и бе вършил черната работа на ЦРУ.

Джо крачи из апартамента си още няколко минути. Слънцето вече бе залязло, но той не беше запалил лампите. Не можеше да се овладее. Гневът му нарастваше все повече. Не можеше да стои там затворен като в клетка и да не прави нищо. Грабна телефона, набра номера на една частна авиокомпания и нае самолет за Сан Франциско.

— „Викът на одобрение“ е моментът в измамата, когато мишената напълно е повярвала в заблудата. От там нататък няма начин да се измъкне. Налапал е въдицата и надушва злато — обясняваше Биано на Виктория.

Пътуваха към „Пен Мючуъл Билдинг“, намираща се на две преки от Маркет стрийт, където Джон бе обзавел горните три етажа като офиси на „Фентрис Каунти Газ и Петрол“. Биано паркира пред съседната сграда, после натисна звънеца. Виктория се огледа. Беше сигурна, че наоколо ще има правителствени коли, но не видя нищо. След няколко минути се появи възрастен пазач. Показаха му през остъклената врата шофьорските си книжки и той намери имената им в списъка, който му бе оставил Джон, сетне ги пусна да влязат.

Качиха се с асансьора на двайсет и петия етаж и видяха петдесет членове на фамилията Бейтс, които стояха или седяха зад бюрата. Неколцина се бяха настанили на пода. Всички бяха облечени еднакво — предимно в джинси и фланелки. Когато Биано влезе в помещението, те започнаха да ръкопляскат. Той беше любимият им братовчед и най-добрият мошеник в играта. Биано беше единственият от семейството, известен като Краля на измамниците.

Последният етаж, където бяха директорските кабинети, беше великолепен. Джон бе свършил огромна работа през последните три дни. Помещенията бяха отрупани с взети под наем старинни мебели, компютри и красиви скулптури, поставени на пиедестали. Боядисаните в бяло стени бяха украсени с хубави картини, сложени в златисти рамки. Обстановката миришеше на класа, пари и успех.

Стив Бейтс се приближи до Биано и стисна ръката му.

— Джон каза на всички да си сложат табелки с имената, защото сигурно не познаваш някои от тези членове на семейството.

Биано се усмихна.

— Страхотно. А къде е той?

— Не знам. Трябваше да е тук. Всеки момент ще се появи.

Виктория се зачуди дали агентите от ФБР не бяха нарушили споразумението и не бяха арестували Джон. Но защо ще го правят? Това би развалило всичко. Тя беше дала дума на Гил… но неговата дума не струваше кой знае колко.

Биано застана пред групата.

— Аз съм Биано — без да е нужно се представи той. Всички се усмихнаха. Бяха го виждали в телевизионното предаване за най-търсените престъпници в Америка. — Благодаря ви, че се съгласихте да участвате в измамата. Джон сигурно ви е казал, че мишената е Томи Рина. Но има и нещо друго. Томи е луд, убиец маниак, който не може да се владее. Загуби ли контрол, няма начин да го овладеете. Той е като неуправляема ракета. Разгорещи ли се, ще започне да стреля. Трябва да знаете това и ако някой иска да се откаже, сега е моментът. Няма да се обидя.

Всички сведоха поглед надолу, поклащайки глави.

— Онова, което изкопчим от него, ще го делим по равно.

Един възрастен мъж на име Тиодор Бейтс от Сан Франциско стана. Беше хубав и имаше късо подстригана бяла брада и буйни коси.

— Това е много мило, братовчеде Биано, но Карол беше член на нашето семейство. Ние разговаряхме, преди да дойдеш, и решихме, че не искаме пари. Правим го заради нея. Не ни се струва правилно да взимаме пари.

Всички измърмориха одобрително.

Биано помълча, сетне кимна.

— Благодаря ви. Това наистина означава много. И така, ето как ще осъществим този етап на измамата. — И той им разказа за ужилването и им обясни какво да правят. Показа им компютърния диск, който Виктория бе програмирала така, че да възпроизведе падането на цената на акциите на „Фентрис Каунти Газ и Петрол“ и можеше да бъде актуализиран с текущата делова информация, която вървеше успоредно с истинския часовник на борсата в Ню Йорк, показващ времето в ъгъла на екрана. — И не забравяйте, всичко трябва да бъде толкова реалистично и безупречно, че мишената изобщо да не се усъмни. Нито за миг не се отклонявайте от ролята, която играете, каквото и да стане.

Те кимнаха и размениха по няколко реплики, после, когато се умълчаха, Биано продължи:

— Измамата, която ще правим, е вариант на „Вълшебният портфейл“. Измислена е от мошеника Уилям Елмър Мийд в началото на века, но печели успехи и до ден-днешен. Основният замисъл е мишената да инвестира в загиваща компания, за да я спаси. „Вълшебният портфейл“ ще купи фалиращата компания в последния момент и ще го направи богат. Задачата ни е да убедим Томи, че „Фентрис Каунти Газ и Петрол“ издъхва и цената на акциите е толкова ниска, че неговите пет милиона могат да контролират компания за стотици милиони долари. Трябва да бъдем готови да се придвижим във всякаква посока, за да отклоним въпросите на мишената. Томи ще бъде нервен. Оставя пет милиона! Вероятно ще доведе счетоводител или адвокат. Може да се откаже в последната минута. Ако това се случи, уредил съм измъкване. Ще изиграем финала другаде. Притиснати до стената.

— Не е ли малко опасно, братовчеде Биано? — попита Тиодор Бейтс.

— Да, но това е единственият начин Томи да загрее за какво става дума. Трябва да го притиснем до стената. Това означава, че и ние трябва да стигнем до края заедно с него. — Биано ги погледна и се усмихна. — Ето какъв е номерът. „Фентрис Каунти Газ и Петрол“ е финансово затруднена компания, която ние наистина притежаваме. Има я в списъците на Ванкувърската борса. Утре цената й ще падне благодарение на диска на Виктория. Компанията ще бъде на ръба на фалита. Всички вие сте на път да загубите работата си. Атмосферата трябва да бъде изпълнена с нервна дейност, напрегнати погледи и безнадеждност. Това е „Титаник“ и ние потъваме. Кои ще бъдат акционерите?

Шестима възрастни мъже и две жени вдигнаха ръце.

— След минута с вас ще имаме специален инструктаж. Искам да репетирате. Утре до осем сутринта трябва да сме изгладили всичко. Играта ще продължи до последно. Непрекъснато ще поддържаме напрежение, за да не му остане време да мисли.

Биано заведе „акционерите“ в кабинета на президента на компанията и им говори двайсетина минути. Те щяха да играят ролята на хора с власт и влияние, недоволни големи акционери, които искат да им върнат парите.

В девет и трийсет стана време Биано да тръгне. Налагаше се да бъде на летището, когато Томи се появеше. Зачуди се къде ли е Джон. Трябваше да бъде там за репетицията. Реши да го изчака.

— Отивай на летището — каза Виктория. — Стив и аз ще обясним на хората всичко още веднъж и ще им покажем кабинетите и апаратурата.

Той кимна. Нямаше друг избор. Погледна часовника си за последен път, целуна я и тръгна.

Джон се появи двайсет минути по-късно. Щом го видя, Виктория веднага разбра, че нещо не е наред. Изглеждаше ужасно. Лицето му беше бледо, а очите — зачервени. Беше плакал. Тя го хвана за ръката и го заведе в един от красиво обзаведените кабинети.

— Какво има? — попита тя, опасявайки се от най-лошото.

— Обадиха ми се от болницата в Ню Джърси — с треперещ глас отговори той. — На Кора не й остава много.

— О, Джон, толкова съжалявам.

— Не мога да остана. Тя е в съзнание. Лекарят каза, че могат да поддържат живота й още седем-осем часа. Ако искам да я видя отново и да се сбогувам с нея, трябва да тръгна веднага… Питала за мен.

Виктория трескаво съобразяваше.

— Но, Джон, Томи е видял брошурата, която отпечатахме. Там има твоя снимка като президент на компанията. Ти трябваше да му продадеш контролния пакет. Няма да можем да го направим без теб.

По лицето му се стичаха сълзи.

— Съжалявам. Кора и аз сме женени от петдесет и пет години. Тя е най-добрият ми приятел, Вики. Не искам да ви изоставям, но Кора е моя съпруга. Биано сигурно щеше да ме пусне. Няма да я оставя да умре сама…

Биано сигурно щеше да измисли нещо, за да спаси ужилването от провал, разсъждаваше Виктория. Но според плана от сега нататък той трябваше да бъде с Томи. Нямаше начин дори да се свърже с него и да го предупреди. Утре в осем сутринта Биано щеше да дойде с Томи и играта трябваше да продължи, независимо дали Джон беше там или не. Сега всичко зависеше от Виктория и от Стив. Той не беше правил такива измами, а тя беше държавен прокурор — лъжите бяха най-слабото й място.

— Можеш ли да посочиш някой за свой заместник? — попита тя.

— Не знам. Повечето Бейтс се занимават с измами на дребно — отговори Джон, сетне я погледна изпитателно.

Написа някакъв телефонен номер на къс хартия и й го даде. После й каза какво да направи. След като чу предложението му, Виктория усети, че коленете й се разтрепериха.

— Няма да стане — каза тя.

— Обади му се. Той ще ти помогне.

Джон излезе от кабинета.

Сърцето на Виктория щеше да се пръсне. Отвън бяха агентите на ФБР, а отвътре — петдесетте дребни мошеници. Тя беше хваната в капан по средата и трябваше да се справи с ужилването сама.

31. Засилване на напрежението

Биано пристигна с десет минути закъснение. „Чалънджър“ вече беше кацнал и Томи стоеше пред летището. Изражението му показваше, че му е писнало да виси там. Беше наел жълто-кафяв линкълн. Двата кожени куфара с петте милиона бяха в багажника.

— Къде беше, да ти го начукам?

— Страшно се изнервих. Не мога да намеря доктор Сътън — изхленчи Биано. — Търсих го под дърво и камък.

Беше се преоблякъл в розова риза с къси ръкави и папионка и носеше очукано дипломатическо куфарче.

Томи го погледна и си спомни, че когато за пръв път го видя в „Залива на сабите“, геологът му се стори хубавец.

— На кого му пука за доктор Сътън?

— Ами, не знам как… да се изразя… — Биано махна очилата с дебелите лупи, почисти ги с краищата на ризата си, после пак ги нагласи на носа си. — Вероятно си спомняш, че доктор Сътън не беше особено очарован от твоето включване в бизнеса.

— Не ме интересува какво мисли оная торба с кокали.

— Е, не казвам, че може да стане, но… доктор Сътън взе чертежите и триизмерните сеизмични снимки. Материалите за биотермалните извори и антиклиналите, геослушалките, и… замина.

— Голяма работа. Да му го начукам. Изтръгнахме каквото можахме.

— Но аз не мисля, че е взел всичко, за да го сложи в рамка и окачи на стената в дома си, така да се каже…

— Тогава защо ги е взел, тъпако? Писна ми да играем на въпроси и отговори. Изплюй камъчето.

Този шибан учен започваше да ядосва Томи повече от Калиопа Лав. На нея поне можеше да й напъха оная работа в устата, за да я накара да млъкне.

— Тревожа се, че може би е решил да си намери друг партньор. Ако убеди някой от главните акционери в съществуването на залежите в Оук Крест, ще имаме конкурент в търга.

Ръката на Томи се стрелна и стисна Биано за гърлото.

— Скапаняци такива, пълни сте с изненади. Аз не съм някакъв боклук, когото можете да изхвърлите от играта. Не обичам да губя. Много се ядосвам. Това още не ти ли е станало ясно?

— Да, да, разбрах — изписка Биано. — Моля те, не мога да дишам.

Томи го пусна. Биано пое дълбоко въздух няколко пъти и оправи очилата си.

— Не казвам, че го е направил. Просто не му хареса, че ще делим шейсет на четирийсет. Непрекъснато се оплакваше. Спорих с него, но той си взе нещата и замина. Отначало мислех, че само ще се разходи насам-натам и ще се цупи известно време. Но сега взех да се съмнявам дали няма да се опита да сключи друга сделка.

— Качвай се в шибаната кола — заповяда Томи.

— Имам си кола.

Мафиотът го удари с опакото на ръката си.

Биано се качи в линкълна. Томи седна зад волана.

Няколко секунди след като потеглиха, Рио Уелс запали фаровете на тъмносиньото си волво. Включи на скорост и пое след тях. Никой не видя екипа на ФБР, който бе заел позиция на покрива на административната сграда на „Америка Еърлайнс“ на отсрещната страна на улицата. Агентите се обадиха на служебната кола, която чакаше през две преки.

Томи и Биано спряха пред хотел „Риц-Карлтън“ на Стоктън стрийт. Адвокатът на Томи ги чакаше под големия кристален полилей в богато обзаведеното фоайе. Томи се регистрира. Заведоха го в един просторен апартамент на петнайсетия етаж. Той хвърли куфарите си на леглото. Беше отказал да качат багажа му.

Биано се озова пред адвоката, който правеше впечатление с избуялата растителност на най-неподходящите места — от ушите и носа струяха гъсти кичури, които увенчаваха и веждите му, повдигнати в постоянна изненада. Още по-лошото бе, че се бе издокарал като за погребение. Казваше се Алекс Кордозиан. Адвокатът извади огромна папка от претъпканото си куфарче и я сложи на масата. На етикета пишеше „Фентрис Каунти Газ и Петрол“. Биано се надяваше, че ще го заблуди лесно. Разчиташе на доказания факт, че след като мишената налапа въдицата, беше невъзможно да го изкараш от играта. Алчността и мечтите за богатство караха жертвата да забрави предпазливостта. Биано само трябваше да запълни празнотите и постоянно да напомня на Томи колко милиарди са заложени в сделката. Томи не искаше съвети от адвоката си, а само да чуе, че е прав. Поне така предполагаше Биано.

— Разбрах за всичко това едва преди три часа, затова нямах почти никакво време за проверка — оплака се Алекс. — Компанията фигурира във Ванкувърската борса и е много неактивна що се отнася до търговията с акции. Преди четири години акциите й са стрували едно пени, а сега са се вдигнали до девет долара и петдесет цента.

— На кого му пука? — каза Томи и извади от барчето шотландско уиски и газирана вода.

— Стойността на акциите пада. Започнеш ли да ги купуваш на килограм, цената ще хвръкне като китайска ракета. Ще трябва да следваш движението — да плащаш повече за всяка нова акция заради натиска от покупката си. Нещо повече, не са търгувани от години. Компанията може дори да е фасада, която сега някой купува и продава, за да вдигне цената.

— Фасада ли? — възмути се Биано. — Нищо подобно. Какви ги говориш? Компанията е напълно редовна. Просто напоследък има проблеми. Шест години работих там. Притежават много земя. Ето, погледни.

Биано извади някакви документи от куфарчето си.

— Какво е това, по дяволите? — попита Томи.

— Доклади от анализите на акциите. — Докладите, естествено, бяха фалшиви, а заглавията — откраднати. В тях пишеше, че компанията е истинска, но в последно време не върви добре. — Главните акционери са заели най-важната позиция в контролния пакет. Те го контролират и явно не искат да търгуват с акциите.

Биано погледна Томи и попита:

— Откъде намери този тип? Господи, винаги е така. Попадам на нещо наистина голямо, после се появява някакъв адвокат и проваля всичко.

— Само искам да кажа, че внимателно трябва да проучим нещата. Как ще хвърлим пет милиона долара, без да знаем какво точно представлява компанията?

— В момента активна ли е на Ванкувърската борса? — предизвика ги Биано.

— Да — отговори адвокатът с тесните рамене.

— Регистрирани ли са акциите?

— Да, но въпросът не е в това.

— Тогава защо просто не оставим доктор Сътън и неговите партньори да я купят? Да позволим сделката да се изплъзне от пръстите ни — иронично подхвърли Биано. — Нека да губим време, задавайки милиони тъпи въпроси, а другите да печелят милиарди от петрола.

— Господин Рина ме нае, за да анализирам сделката. И точно това смятам да направя — разгорещи се Алекс.

— Само че аз съм съгласен с него — заяви Томи, посочвайки Биано. — Адвокатите прецакват всичко. Доведох те тук, за да документираш сделката. Нищо повече. А ти започна да задаваш тъпи въпроси. Затова ще напъхам шибаните документи в задника ти.

Алекс го погледна изумен. Що за приказки бяха това, запита се той. Беше работил за Джо Рина в Сан Франциско и Лас Вегас. Джо беше изискан и проницателен бизнесмен. Кордозиан за пръв път имаше работа с Томи, който го бе предупредил, че ако каже на някого, включително и на Джо, ще го убие. Това беше абсурдно. Също като в лошо направен филм. Алекс не харесваше начина, по който стояха нещата с „Фентрис Каунти Газ и Петрол“. В тази работа имаше нещо странно и той се нуждаеше от време, за да проучи задълбочено компанията. И въпреки това този дребен главорез го заплашваше, че ще го убие, защото върши работата си! Алекс беше готов да закриля клиента си при всички обстоятелства. Щеше да направи всичко възможно, за да разубеди грозния мафиот да не сключва прибързана и скъпо струваща сделка.

Разговаряха почти час. Биано отговаряше на въпросите на Алекс Кордозиан бавно, преструвайки се, че не знае отговорите на повечето от тях, защото в края на краищата е само един геолог. Често прекъсваше адвоката, като повтаряше: „Под Оук Крест има огромно богатство. Точка по въпроса“. Настояваше да купят „Фентрис Каунти Газ и Петрол“ още на другия ден сутринта, преди доктор Сътън да е предприел конкурентен ход. Алекс обясняваше, че ще бъде много трудно, ако не и невъзможно, да проучи нещата за толкова кратко време. Томи се отчайваше и ядосваше все повече.

— Още ли не си свършил? — за пореден път се обърна той към обезпокоения адвокат.

В полунощ Томи изхвърли Алекс и му нареди на другия ден в осем да се яви на двайсет и петия етаж на „Пен Мючуъл Билдинг“.

Мафиотът бе решил да не изпуска от поглед Биано. Каза му, че трябва да остане при него. Не искал Биано да изчезне като доктор Сътън.

Биано отиде в другата стая и легна на дивана. Вторачи се в тавана и се опита да си представи ужилването за последен път. От спалнята се разнасяха стенанията и въздишките от някакво порно. Погледна към Томи и видя, че мафиотът е свалил ципа на панталона си и двете му ръце са между краката.

Биано затвори очи, за да не гледа тази отвратителна картина. Налагаше се да остане с Томи до сутринта.

32. Ужилването

В осем сутринта паркираха пред „Пен Мючуъл Билдинг“. Томи заключи двата пълни с пари куфара в багажника и бързо се отдалечи от колата, без да чака Биано. Насочи се право към стъклените врати на сградата.

— Кога ще е срещата на акционерите? — попита той, когато Биано го настигна.

— Мисля, че в осем и петнайсет.

Вътре цареше оживление. Млад мъж, понесъл купчина папки, се вмъкна в асансьора им, преди да успеят да слязат. Настигна го една млада жена, която задържа вратите, но не се качи.

— Кажи на господин Мънро, че акциите току-що паднаха на пет седемдесет и осем — отчаяно каза той на момичето, което изглеждаше притеснено и разтревожено.

— Не мога да нахлуя там с такава новина — отговори тя. — Занеси на госпожица Луна докладите за барелите на ден от залежите на Изток и Югоизток. А аз ще видя дали господин Хачър ще може да пусне бележка на господин Мънро.

Биано се зачуди коя, по дяволите, е госпожица Луна. Разбра, че му изпращат послание, предупреждение. Беше нащрек, но не знаеше какво е станало.

Навсякъде кипеше трескава дейност. Издокарани консервативно, членовете на семейство Бейтс работеха на компютрите или разнасяха насам-натам папки с доклади. Телефоните звъняха. Изведнъж чу името си. Погледна Томи с надеждата, че мафиотът не знае кой е Биано Бейтс. Томи се беше унесъл в опит да се съсредоточи върху енергичната работа в офиса. Изглеждаше смаян от скъпите произведения на изкуството и множеството забързани, добре облечени напористи млади интелектуалци.

Биано се отдалечи от него и взе слушалката.

— Имаме проблем — информира го Стив. — Тук стана голяма бъркотия. Виктория се опитва да…

Неочаквано една ръка се протегна и прекъсна връзката. Биано вдигна глава и видя, че Томи го гледа гневно.

— Какво правиш, да ти го начукам? — попита мафиотът.

— Щях да се свържа с пейджъра на доктор Сътън и да проверя дали не е тук. Мислех, че ще е добре да разберем какво е намислил, след като може да развали сделката.

Гласът на Биано бе изпълнен с презрителна ирония. Рискува, защото Томи едва ли би го ударил пред всички онези служители на компанията. Очите на мафиота блеснаха лудешки, но се въздържа.

— Намери президента — заповяда той, отвори брошурата и посочи снимката на Джон. — Да притиснем този мухльо.

После сграбчи за рамото един от чиновниците и каза:

— Искам да видя Линуд Лейси.

— Господин Лейси не е тук.

— Как така? — изненада се Биано.

— Няма го. Снощи е получил лек сърдечен удар. В болница е.

— Кой води шоуто тук, по дяволите? — изръмжа Томи.

— Госпожица Луна.

— Коя? — попита Биано, като трескаво разсъждаваше.

Не можеше да разбере какво става.

— Госпожица Луна, главният финансов директор от клона в Ноксвил. Долетя тук за срещата на акционерите. Извинете, но трябва да занеса информацията за несигурното движение на акциите на господин Стюарт — каза служителят и тръгна.

— Къде е госпожица Луна? — извика след него Биано.

— В кабинета на господин Лейси. Приготвя се за срещата с акционерите.

Томи погледна Биано.

— Бил съм тук само веднъж — каза Биано, — но мисля, че кабинетът на господин Лейси е в ъгъла ей там.

— Къде е Алекс, да му го начукам? — изръмжа Томи, оглеждайки се за адвоката.

— Той не ни трябва — отговори Биано, като се радваше, че косматият арменец не се е появил.

В преддверието на кабинета на президента седеше Елън Бейтс. Преди да се омъжи за Стив, тя практикуваше телефонни измами и правеше шашми от Ню Йорк до Лос Анджелис. Елън имаше дарбата да бръщолеви неуморно и беше интелигентна. Бяха я избрали за акционер и Биано се изненада, че сега тя играе второстепенната роля на секретарка на президента на компанията. Нещо ставаше.

— Бихме желали да видим за минутка госпожица Луна — каза той.

— Опасявам се, че това е невъзможно — сряза го Елън и продължи да набира някакъв телефонен номер.

Томи протегна ръка и натисна вилката.

— Няма нищо невъзможно. Вътре ли е тя?

— Готви се за много важна среща с акционерите — сърдито каза Елън и махна ръката му от телефона.

— Чудесно, защото аз съм много важен акционер — изръмжа Томи.

— Аз… още съм…

— На кого му пука? — отсече Томи, мина покрай нея и без да потропа, влезе в кабинета.

Биано го последва.

В средата на стаята, с гръб към тях стоеше госпожица Луна. Държеше голяма купчина листа и говореше по телефона.

— Няма ли друго обяснение, Алън? Някой от главните ни акционери сигурно продава. Затова падат така.

Тя млъкна и се обърна.

Биано я виждаше за пръв път. Госпожица Луна беше на средна възраст, дебела и висока около метър и седемдесет. Беше облечена в черен костюм с панталон, който не успяваше да прикрие огромния й корем. Имаше двойна брадичка и очилата висяха на верижка около врата й. Яките й набити крака опъваха широкия панталон. Биано се зачуди коя, по дяволите, е тя, сетне госпожица Луна заговори и той я позна. Сърцето му се сви. Нямаше начин да изпълнят номера.

— Излезте от кабинета — каза тя. — Готвя се за среща с акционерите. Не може да останете тук.

— Аз съм единственият човек, с когото трябва да се срещнеш — рече Томи и затвори вратата.

После се приближи до бюрото й и изключи телефона.

Джон замина при Кора и Виктория се обади на номера, който й бе дал. Стюарт Бейтс живееше в Лос Анджелис и работеше в телевизионно шоу. Подобно на Карол Сесник, Стюарт беше един от малцината в семейството, които не се занимаваха с измами. Беше гримьор. Виктория му обясни какво иска, но той отказа.

— Трябват ми най-малко два дни, за да направя калъп за тялото — обясни Стюарт. — Освен това имам работа в шоуто. За колко часа ви трябва?

— За осем сутринта. Биано Бейтс ръководи ужилването.

— Кралят на измамниците?

В гласа му прозвуча колебание и леко страхопочитание.

— Да. Много ще ни помогнете. Един от главните изпълнители току-що отпадна.

— Добре. Ще направя каквото мога — обеща Стюарт.

Обади се, че е болен и се качи на самолета. Долетя в Сан Франциско с цялата екипировка, която можеше да носи. През това време Виктория се обади на ФБР.

— Искам да говоря с Грейди Хънт — каза тя и след минута я свързаха с него.

— Дотук добре — похвали се Грейди. — Всички са в града. Томи и приятелят ти са в „Риц“. Какво искаш?

— Наредихте ми да се обаждам и аз го правя.

— Тогава ми кажи нещо, което не знам. Например къде отиде старецът с белите коси. Качи се на самолета за Ню Джърси. Наредих на екипа да го чака в Атлантик Сити.

— Джон Бейтс се прибира вкъщи. Не го следете. Съпругата му умира. Той е вън от играта.

— Хайде де.

— Няма смисъл да го следите, чу ли? Той ще седи при жена си в болницата. Тази нощ ще се срещна с един човек на име Стюарт Бейтс. И той не знае какво всъщност става. Прави ми услуга. Не участва в играта.

— Изглежда никой не участва в играта. Престъпление без престъпници.

— Ще се обадя утре, преди да започнем — каза тя и затвори, като едва се въздържа да не нарече Грейди тъпанар.

В единайсет и трийсет вечерта посрещна Стюарт Бейтс на летището. Двамата отидоха в един мотел на няколко преки от офисите на „Фентрис Каунти Газ и Петрол“. Той поиска стая с вана. Влязоха вътре и Стюарт я помоли да се съблече. Виктория се поколеба, но сетне помисли: „Какво пък, по дяволите?“ и хвърли дрехите си. Застана гола пред него. Той огледа красивото й тяло и се опита да прецени на кои части да сложи подплънки.

— Ще ти направя голям бюст и едри бедра — каза Стюарт и й подаде халат.

Изсипа във ваната три торби специален гипс и я накара да седне на стол в банята, после се залови да моделира лицето й.

— Така. А сега, тялото. Донесох различни видове подплънки. Пробвай ги. Вероятно ще се наложи да ги прекроим, но няма да личат под дрехите. Ръцете ти трябва да са груби. Те са много показателни за човека. Да се надяваме, че онзи тип няма да ги разглежда отблизо. Ще облечеш панталон. Дръж ръцете си в джобовете, за да криеш подплънките. Нямам време да ги правя. Потърси перука в куфара.

Започнаха в 12:50 сутринта и седем часа по-късно, когато слънцето се показа, Стюарт нанасяше финалните щрихи. Виктория наблюдаваше смаяна как се преобразява. Беше я превърнал в дебела жена на средна възраст. В гимназията тя обичаше да имитира учителката си по история, госпожица Лора Луна, която беше огромна и говореше задъхано, с леко писклив глас. Виктория се нуждаеше от нова самоличност, така че Томи да не я познае. Затова реши да пресъздаде госпожица Луна.

Подплънките тежаха над петнайсет килограма и докато стигна до двайсет и петия етаж на Пен Мючуъл Билдинг, тя се изпоти. Преследвачите от ФБР не разпознаха жената, която забързана мина покрай тях и взе такси. Останаха да наблюдават безлюдната мотелска стая. Виктория влезе в президентския кабинет само три минути преди Биано и Томи. И сега стоеше лице в лице с Томи Рина.

— Съжалявам, но в момента не мога да се срещам с никого — заяви Виктория.

— С кого мислиш, че разговаряш? — попита Томи и застрашително се приближи към нея.

— Нямам представа. Не ви познавам. Но ще настоявам да напуснете кабинета ми, инак ще извикам охраната. Приготвям се за среща с нашите акционери и разполагам само с няколко минути, за да прегледам бележките на господин Лейси.

— Аз притежавам акции за един милион долара от тази петролна компания — каза Томи, отвори куфарчето си и й даде удостоверенията.

Тя ги погледна.

— Това са само сто хиляди дяла. В момента акциите вървят под шест долара, което означава, че пазарната стойност на тези удостоверения е само около шестстотин хиляди.

— По дяволите! Искаш да кажеш, че продължавам да губя пари?

— Моля, напуснете кабинета ми.

Биано дръпна Томи настрана и прошепна в ухото му:

— Ако акциите падат, това е добре за нас. Ще можем да купим повече с парите, които имаме. Забрави първия милион. Говорим за милиарди.

Томи се вторачи в него. Накрая явно схвана как стоят нещата и кимна.

Биано си помисли, че трябва да забави нещата. Никога не бе мамил мишена, която разбираше толкова малко от бизнес.

— Проявяваме интерес към контролния пакет от акции на тази компания — каза той на Виктория.

— И кои сте вие?

Стори му се, че гримът й е твърде силен. После Томи каза нещо, което го накара да изтръпне.

— Не те ли познавам? Срещали ли сме се преди?

— Не съм сигурна — отговори тя.

— Да… да. Аз пък съм сигурен. Била ли си във Флорида?

— Защо искате да купите компанията? — попита тя, рязко сменяйки темата. — Това едва ли е възможно на този етап.

— Госпожице Луна — намеси се Биано, — знам, че тази сутрин очаквате група разгневени акционери, които ще поискат парите си. Някой от тях продава бързо, за да поддържа цената ниска.

— Не мога да разисквам вътрешни делови въпроси.

— Сега другите акционери не могат да продават, без да наводнят пазара и да намалят драстично цената. Тъй като всички държат дялове от тези обезценяващи се акции, мисля, че ще искат да ликвидирате активите. Ако тази сутрин гласуват да го направите, тогава ще се наложи бързо да продавате и ако това стане, наред с падащата цена на акциите, дори Ванкувърската борса ще изпадне в паника и ще замрази всичко. Намирате се в много трудно положение, госпожице Луна. Трябва да се държите с нас като със спасители. Ние сме единствените купувачи на пазар, пълен с продавачи.

— Все още не знам кои сте.

— Това е господин Рина, уважаван бизнесмен. Преди да ме уволнят, защото си вършех работата, аз работех тук. Геолог съм. Доктор Дъглас Кларк.

— О, да. Мисля, че четох заповедта за уволнението ви. Е, и каква е вашата история? Опитвате се да купите компанията и да предадете един урок?

— Предлагаме изход.

— Съжалявам, но не мисля, че продажбата на компанията на такава смущаваща цена е много добро делово решение… поне не тази сутрин. Като финансов директор, аз съм упълномощена да преговарям за евентуални сделки с „Фентрис Каунти Газ и Петрол“, но не възнамерявам да се възползвам от това си право, докато Линуд Лейси не се почувства по-добре, за да предложи мнението си.

— Какви ги говори тя? — попита Томи.

— Случайно знам, че компанията се разпада — избухна Биано, губейки контрол. — Не разработвате нови кладенци. Разноските по проучванията далеч надвишават приходите ви. Дори не плащате сметките си. Затова не ми обяснявайте кое е най-доброто делово решение.

— Мисля, че трябва да се овладеете, господин Кларк. Били сте уволнен, защото сте си пъхали носа във финансови въпроси, което не е ваша работа. Сега явно си въобразявате, че ще ни купите и ще уволните всички, за да си отмъстите. Това ли е планът? — възмутена повиши тон Виктория.

— Аз наех „Сондажна платформа Западен бряг“ — изкрещя Биано. — Донован Мартин беше мой приятел. По договор имахме задължения към него, а аз само…

В този миг вратата се отвори и в кабинета влезе Тиодор Х. Бейтс — висок и широкоплещест мъж. Занимаваше се с измами със земя в околностите на Феникс и беше долетял специално за ужилването, организирано от Биано. След него се вмъкна Лутър Х. Бейтс, магистрален мошеник.

— Всичко наред ли е тук? — попита Тиодор, поглеждайки подозрително към Биано и Томи. — Чухме викове.

— Господата се готвеха да си тръгнат — каза Виктория.

— Аз притежавам сто хиляди дяла от тази компания и няма да ходя никъде — заяви Томи.

Виктория го изгледа кръвнишки, после сякаш се умилостиви.

— Може би, ако почакате в някой друг кабинет, ще уредя да ви включат в срещата на акционерите.

Томи се обърна и Биано задържа погледа си на Виктория. Тя му намигна и сви рамене. Томи го избута от кабинета. В същия миг Биано видя Алекс Кордозиан. Беше задъхан. Явно току-що бе пристигнал.

— Ще ни пуснат на съвещанието на акционерите — ухили се Томи.

— Закъснях, защото се обадих тук-там. Не можеш да купиш компанията ей така. Не успях да намеря никаква банкова информация за „Фентрис Каунти Газ и Петрол“. Не знаеш какви са дълговете й… Ами ако са вътре със сто милиона? Ще трябва да изплатиш всичко. Ами ако има предявени претенции от други компании? Заведени съдебни дела за стотици милиони? Нямаш представа какво купуваш. Може да си навлечеш огромни неприятности. Твърдо съм решен да насоча вниманието ти върху тези неща. Колкото и да ме заплашваш, длъжен съм да ти кажа мнението си. Брат ти никога не би се впуснал така сляпо в някоя сделка, повярвай.

При последните думи очите на Томи се отвориха широко.

— Провери ли всичко това? — попита Биано.

— Да. Разговарях с агента за недвижими имоти на „Фентрис Каунти Газ и Петрол“. Компанията наистина притежава земята в Тенеси и се почувствах по-добре, когато потвърдиха това, но цената не е осъвременена. Дарението датира от Гражданската война.

— В тази работа има много повече, отколкото са започнали да подозират — прошепна Биано, като дръпна Томи така, че уж Елън да не ги чуе. — Не забравяй за петрола, който е отдолу. Най-голямата стратиграфска моноклинала в Северното полукълбо.

Той го отведе настрана, но Алекс ги последва и продължи да натяква.

— На каква стойност възлизат петролните залежи? Никой не знае. Не е ясно дори дали там долу има петрол. Имаш само думата му. Ами ако кладенецът е плитък?

— Нищо подобно — възрази Биано. — Сигурно се шегуваш. Осемнайсет месеца съм работил по сеизмичността на този обект. Кладенецът е най-малко двайсет и пет декара. Налягането на струята е невероятно силно.

— Аз видях петрола — каза Томи.

— Каква част от него? — настоя Алекс. Разгорещи се, защото виждаше, че ограниченото мислене на Томи е засенчено от колебание. — Милиарди барели ли видя?

— Не е нужно да ги види. Аз знам, че са там. Затова е геологията — сърдито изсъска Биано.

— Не съм ги видял, но напълних една гарафа — рече Томи.

— Аха, цяла гарафа. Страхотно. Това струва два долара. С тях не можеш да купиш компанията.

— Виж какво — каза Биано и се наведе към адвоката, който се дръпна назад. — Не ми трябва иронията ти. Две години работих, за да докажа залежите. Нямаш представа какво говориш. Още половин час и тази благоприятна възможност няма да съществува.

— Бил съм адвокат на няколко петролни сделки и те съвсем не се сключваха по този начин. Това е безумие. Сутринта се обадих на едни приятели. Според тях тази компания е фалирала в края на 70-те.

— Фалирала в края на 70-те? — удивен повтори Биано.

— Не казвам да не я купуваш, а само да изчакаш. Джо никога не бърза. Ако всичко е точно, компанията ще бъде обявена за продан утре или другата седмица. Не е необходимо да я купуваш сега. Ако настояваш, днес може да преговаряме и да си запазиш правата, после, след като проверя всичко, ще дадем парите.

Това беше решение, което не удовлетворяваше Биано. Алекс със сигурност щеше да разкрие измамата, ако имаше достатъчно време да проучи как стоят нещата. Трябваше да рискува… Той се приближи до бюрото на Елън, взе молив и й написа бележка, докато Алекс постепенно убеждаваше Томи да размисли.

— Какво ще стане, ако не я купиш днес? Големите покупки не се осъществяват така. Не им изсипваш куфар с пари ей така. Това е лудост. Направи го, както би постъпил Джо. Умно.

Алекс най-после бе дръпнал правилната струна и Томи само слушаше и кимаше.

Биано даде бележката на Елън, която я прочете и стана.

— Изчакайте в кабинета на господин Спенсър, докато госпожица Луна получи разрешение да присъствате на съвещанието — каза тя и им показа съседната стая.

Те влязоха и погледнаха през огромния прозорец. На отсрещната страна на улицата светеха рекламите на „Ексън“. Елън ги остави и затвори вратата. После даде бележката на Стив. Там пишеше: „Да подложим мишената на кръстосан огън“.

В кабинета, където чакаха, имаше компютър. Биано го включи.

— Казвам ти да не бързаш — безмилостно продължи Алекс. — Ако наистина имат финансови затруднения, времето работи за нас.

Биано намери съобщенията на борсата и направи знак на Томи и адвоката.

— Погледнете. Вчера акциите на „Фентрис Каунти Газ и Петрол“ са се продавали по десет долара, а тази сутрин са паднали до пет седемдесет и осем… О, не!

Томи се наведе и докато говореха, видя как акциите паднаха на пет трийсет и четири. Програмата на Виктория действаше.

— Това шибано нещо спада по-бързо и от старчески член — отбеляза мафиотът, гледайки гневно екрана.

— Господин Рина — каза Биано, — нямам намерение да стоя тук и да споря с господин Кордозиан. Колкото и да е блестящ по юридическите въпроси, в което съм убеден, той няма представа от петролния бизнес. Аз се занимавам от петнайсет години с това и мога смело да твърдя, че всеки момент акциите ще бъдат замразени на Ванкувърската борса. Явно някой от акционерите продава, без да казва на управителния съвет. Те наблюдават това. Акциите загубиха половината от стойността си само за един ден, а борсата може да спре да търгува с тях и ще ги изключи от списъка. Стане ли това, ние сме абсолютно вън от играта. Една чуждестранна борса ще отмъкне всичко от ръцете ни. Предоставя ни се страхотна възможност, но трябва да бъдем решителни и да действаме незабавно.

Вратата се отвори и Елън подаде глава.

— Госпожица Луна каза, че можете да присъствате на съвещанието. Ще се състои на долния етаж, в голямата зала. Ще ви я покажа.

Томи взе куфарчето си и тримата тръгнаха след нея.

Съвещанието на акционерите приличаше по-скоро на състезание по надвикване. Госпожица Луна се опитваше да въведе ред, но участниците крещяха един на друг.

— Не говорите сериозно! — викаше Ленард Х. Бейтс. — Ако не пристъпим към действие веднага и не поемем нещата в свои ръце, ще замразят дейността ни. Един или повече от нас продават и убиват пазара за всички останали. Трябва да действаме сега, Лора. Продай земята в Тенеси и раздай активите. Разбрах, че имаме купувач.

Всички започнаха да говорят едновременно.

— Господин Лейси има сериозни възражения към ликвидирането на активите и предложението ви е абсурдно — изкрещя Виктория. — Направим ли го, ще останем без работа. Онази земя е ипотекирана срещу банковия ни заем. Освен това някои от разработваните ни участъци са много обещаващи. Още не сме изпаднали в кризисна ситуация.

— Щом не сме, бих искал да чуя дефиницията ви за кризисна ситуация! — излая Тиодор Бейтс.

Всички започнаха да крещят и Виктория плесна с ръце, за да ги накара да млъкнат.

— Моля ви, говорете един по един — извика тя, но около масата се водеха ожесточени спорове.

Биано се наведе към Томи.

— Моментът е назрял. Може и да не ни потрябват всичките пет милиона. Направи предложение.

Томи погледна Алекс, който поклати глава. Мафиотът се облегна назад. Щеше да чака, както предполагаше, че би сторил брат му.

Биано изпадна в затруднено положение, затова направи знак на Тиодор. Време беше да подложат мишената на кръстосан огън.

— Госпожице Луна, бих желал да прекратим за малко съвещанието. В Тексас имам партньори, с които искам да разговарям. Може ли да си починем пет минути? — извика Тиодор.

Врявата в стаята утихна планирано и Виктория каза:

— Добре, мисля, че всички трябва да охладим страстите си. Ще направим пет минути почивка.

— Познавам оная дебела кучка отнякъде — рече Томи. — Не мога да се сетя, но когато става дума за мадами, макар и грозни, имам невероятен инстинкт.

— Да намерим свободна стая и да поговорим — предложи Биано и тримата излязоха.

Слязоха на двайсет и четвъртия етаж и Биано ги поведе към един от кабинетите.

— Трябва да отида до тоалетната. Веднага се връщам.

Той излезе, преброи до десет, сетне отново влезе.

— Мамка му! Знаех си! — възкликна Биано. — Той е тук!

— Кой? — попита Томи.

— Доктор Сътън. Говори с онзи, възрастния, Тиодор Ланаман, който поиска почивката. Току-що влязоха в една от стаите в дъното на коридора.

— Мислиш, че сключва сделка с него? — попита Томи и по маймунското му лице премина сянка на загриженост.

— Разбира се. А ти как мислиш? Не е дошъл на съвещанието на акционерите да прочете научен доклад. Свършено е с нас — пораженски каза Биано и посочи Алекс. — Ако не беше послушал този тип, вече можеше да сме собственици на компанията.

Отидоха в дъното на коридора и Томи отвори вратата. Вътре имаше два кабинета, преградени с остъклена стена. Дъфи и Тиодор бяха в единия. Другият беше пуст.

Тримата погледнаха през матовото стъкло. Дъфи говореше оживено, но гласът и лицето му бяха неясни. Биано намери телефон с високоговорител и го включи. Незабавно чуха разговора.

— Правя всичко, точно както го планирахме — каза Тиодор, който държеше лист хартия. — Това са фактурите.

Биано извади миниатюрен касетофон, за да ги запише.

— Казвам ви, господин Ланаман, те няма да разберат, че участвате в продажбата… Цената пада. Вече е пет петдесет и пет за акция.

— Ще се обадя на посредника си и ще продам остатъка от акциите си. Така ще паднат до четири и петдесет и те отчаяно ще искат да продават.

— Тогава да действаме — рече Дъфи и двамата излязоха.

— Щом Сътън му е казал за петролните залежи, защо оня тип ще продава акциите си? — попита Томи.

Челото му беше свъсено. Бизнесът си беше трудна работа. Друго си е убиването. Там просто отиваш и го правиш. А в бизнеса се опитваш да изиграеш съперника или да го надхитриш. Понякога нямаше логика.

— Много просто — бавно отговори Биано, — той иска цената на акциите да падне, така че другите акционери да се паникьосат и да побързат да му продадат дяловете си. Така ще поеме контрола над компанията за жълти стотинки.

Томи погледна Алекс и попита:

— Така ли е?

Адвокатът се замисли, после кимна.

— Да… Може би прави точно това — съгласи се той. Явно започваше да вярва в играта. — Като ги купи тук, на съвещанието с акционерите, няма да му се наложи да ги взима официално и да създава по-високи пазарни цени. Освен това ще избегне петдневната проверка на борсата. Много хитро.

— Сега е моментът — рече Биано. — Или те, или ние. Или Ванкувърската борса. Утре по това време компанията и петролът ще принадлежат на друг.

Виктория поднови съвещанието и докато акционерите се настаняваха, в стаята влезе Дъфи и седна зад Тиодор Бейтс.

— Кой е онзи господин? — попита тя.

— Мой помощник — авторитетно отговори Тиодор. — И бих желал да направя предложение на всички тук. Разбирам, че искате да се откажете от компанията, но да се продаде земята в Тенеси на тази цена е престъпление. Винаги съм вярвал във „Фентрис Каунти Газ и Петрол“ и в Линуд Лейси, затова съм готов да изкупя удостоверенията ви на цената, която предлага пазарът днес.

В залата избухна глъчка. Накрая шумът стихна и акционерите отправиха поглед към Тиодор.

— Защо го правите? Акциите непрекъснато падат — попита една от присъстващите.

— Откровено казано, защото от една година съм пенсионер и ми е скучно. Бих желал да управлявам това място. Дайте ми работа, но няма да пилея толкова много време и енергия, ако не притежавам компанията.

Биано погледна Томи. Мафиотът кимна и Биано скочи.

— Той не се опитва да притежава компанията, а да я открадне! Всъщност Ланаман продава акциите и понижава цената, за да я купи без пари.

— Това е абсурд — изрева Тиодор.

— Нима? — риторично попита Биано, включи малкия касетофон и го сложи на лакираната махагонова маса.

Акционерите чуха записа и гневно се разкрещяха.

— Предложението ми още е в сила — извика Тиодор.

— Махни се оттук, да те вземат дяволите! — изрева един от присъстващите. — Няма да ти продам акциите си, дори да ме заплашваш с пистолет.

— Напусни съвещанието, негоднико! — извика друг, стана и протегна ръце към Тиодор Х. Бейтс, който, придружен от Дъфи, бързо излезе от стаята.

Участниците в срещата останаха по местата си и започнаха да се споглеждат.

— Много неприятно — каза един. — Надявах се да продам акциите си. Би ми се искало да намерим друг купувач.

Биано погледна Виктория.

— Кажете му, госпожице Луна. Вие имате това право. Не можете да задържате такава информация.

— Ами, аз… Струва ми се, че всички изпаднахме в паника.

— Кажете му! — настоя Биано.

— Ами, тази сутрин постъпи и едно друго предложение, но аз мисля…

— Друго предложение? — в един глас попитаха всички, преди тя да успее да довърши.

Сега беше ред на Томи величествено да се изправи. Сигурно и Джо се чувстваше така, когато приключва добре обмислена сделка.

— Готов съм да платя в брой — каза той. — Ще изкупя всичките ви акции за пет милиона долара.

— Съгласен съм — извика един от акционерите.

— Включи и мен — провикна се друг, стана и извади удостоверенията си от куфарчето.

Томи се усмихна. Харесваше му да върши бизнес. Същото като да убиваш, само дето оная ти работа не се надървяше. После остави Биано да се занимава с продавачите, а той и Алекс отидоха да вземат от колата двата куфара с парите.

Когато се върнаха, в стаята започнаха трескави продажби. Всеки акционер даваше удостоверенията си за акциите, а Томи му броеше съответната сума. За по-малко от два часа сделката приключи.

Томи седеше и доволно се усмихваше. На масата пред него имаше петдесет-шейсет удостоверения. Каза на Биано, че е време да празнуват.

— Надявам се, че сте щастлив — гневно каза госпожица Луна. — Сега притежавате компанията. Това вероятно ще довърши господин Лейси. — И излезе.

— Познавам тая кучка отнякъде — рече Томи.

Докато Томи прибираше удостоверенията и Алекс му даваше указания веднага да ги заключи в сейф в банката, Биано отиде при Виктория в президентския кабинет.

Тя се бе вторачила през прозореца. Беше замислена. Гледаше към улицата и се питаше колко федерални агенти има там. Биано влезе и заключи вратата.

— Страхотно изпълнение — похвали я той, а тя вяло кимна. — Какво има?

Виктория не можеше да го лъже повече. Хрумна й една отчаяна мисъл. Знаеше, че го обича. Колкото и странно да беше, Биано постоянно се промъкваше в мислите й и с личността си внасяше колорит в ценностната система и възприятията й.

— Биано… полицията знае за това — бавно каза тя. — Сигурно са пред вратата.

— Как са разбрали? — попита той и се вгледа в нея. Трудно беше да разгадае изражението й под дебелия пласт грим.

— Аз им казах.

— Ти? — Усмивката бавно застина на красивото му лице. — Защо?

— Хванаха ме в Ню Джърси, след като излязох от кабинета на Джо. Натъкнах се на федерална засада.

Тя седна на ръба на бюрото и докато той слушаше, не вярвайки на ушите си, му разказа всичко, което се бе случило след завръщането й в Сан Франциско.

— Защо не ми каза по-рано?

— Предполагам, защото се срамувах. Сега знам, че е било грешка. Гил Грийн едва ли ще удържи на думата си. Ще ме измами. Интересува го само едно — да стане заместник-губернатор. Ако не бях направила това, което искаха, сега щеше да си мъртъв.

Биано дълго я гледа.

— Какво ще правим? — попита тя след продължителното неловко мълчание. Чувстваше се безпомощна и виновна.

— Мисля да предизвикаме пожар — отговори той.

33. Притиснати до стената

— Сградата гори! — истерично изкрещя в телефона Виктория точно в 12:35 следобед. — Не можем да излезем! Стълбището е пълно с пушек!

Диспечерът от пожарната получи електронно потвърждение, че в „Пен Мючуъл Билдинг“ има пожар.

— Отидете на покрива! — каза той на уплашената изпълнителна директорка. — Всички да се качат там.

Грейди Хънт видя пушека, който се виеше от прозорците на двайсет и петия етаж и веднага усети, че му предстоят неприятности. Двамата с Денистън се втурнаха към сградата, когато пристигна първата пожарна кола.

— Хей, не влизайте там! — извика пожарникарят, но Грейди и Дени се вмъкнаха вътре.

Във фоайето нямаше пушек, но асансьорите бяха пълни с хора, изпаднали в паника. Алармените системи звъняха оглушително.

Пожарникарят хвана Грейди и извика:

— Няма да повтарям. На двайсет и петия етаж има пожар.

— Махни си мръсните ръце! — отговори Грейди, извади значката си и я тикна в лицето му.

— Не ме интересува дори да си президентът Клинтън! Излизай от сградата!

Тогава Грейди и Денистън сграбчиха стъписания пожарникар, повалиха го на земята и влязоха в асансьора. Стигнаха до двайсет и четвъртия етаж, но там вратите се заключваха с компютър. Изскочиха навън, намериха аварийните стълби и изтичаха на последния етаж. Стълбището беше изпълнено с пушек и в следващия миг те видяха защо… На площадката горяха два метални контейнера с отпадъци.

— Това е работа на онова шибано копеле — каза Грейди и хукна по коридора.

Няколко прозореца на източната страна бяха счупени и от тях се виеха кълба дим. Под всеки беше запален по един контейнер за отпадъци. Нищо друго на пода не гореше. Контейнерите бяха пълни с тапицерията на столовете и изпускаха гъст черен дим.

После агентите чуха бръмчене на хеликоптер.

— Към покрива! — изкрещя Грейди.

Двамата с Денистън извадиха пистолетите и хукнаха нагоре по стълбите.

Биано ги чакаше на покрива. Нанесе силен удар в четвъртитата челюст на Грейди. Агентът отхвръкна назад, строполи се на площадката и изпадна в безсъзнание.

Алекс, Томи и Виктория тичаха към хеликоптера.

Биано погледна стъписания Денистън, който бе насочил пистолет срещу него. Изрита го от ръката му. Двамата се изправиха един срещу друг. Биано не мислеше, че русокосият хубавец ще му създаде големи затруднения. Но Дени се ядоса, кипна от гняв, хвърли се върху Биано и го повали на земята.

Томи видя всичко това от хеликоптера. Дъглас се търкаляше с някакъв тип, когото не бе виждал дотогава.

Мафиотът реши, че сградата гори и побърза да се измъкне оттам колкото е възможно по-бързо. Не видя металните контейнери за отпадъци, които Биано запали. Прибра удостоверенията в куфарчето си, чу, че Виктория извика: „На покрива!“ и хукна, без да задава въпроси. И сега гледаше от хеликоптера как бият личния му геолог. Томи слезе да му помогне.

— Имам място само за още един! — извика пилотът.

Томи още не искаше да се разделя с доктор Кларк, затова се приближи до Денистън, който душеше Биано, и спокойно го ритна в главата. Изправи Биано и го повлече към хеликоптера.

— А другият? — попита пилотът, сочейки Дени, който се бе хванал за главата.

— Каза, че няма нищо против да го вземеш при следващия курс — отговори Томи.

Хеликоптерът се издигна и отлетя. Приземиха се пет пресечки по-нататък и слязоха. Пилотът се върна за последния човек на покрива. Адвокатът беше втрещен. Беше му дошло твърде много за един ден и искаше да се върне в кантората си. Томи, Биано и Виктория взеха такси до „Пен Мючуъл Билдинг“, вмъкнаха се в гаража, качиха се в колата на Томи и изчезнаха, без да ги забележат в суматохата.

— Наздраве за шибания петрол! — каза Томи, вдигна чашата с шотландско уиски и я изпи на един дъх.

Вече изглеждаше пиян и се хилеше на принудително доведената си публика — Биано, госпожица Луна и Уейд и Кийт Съмърланд. Ухото на Кийт още бе превързано от удара на Виктория.

— Къде са момичетата? — обърна се Томи към Уейд, който бе поръчал няколко стриптийзьорки.

— Трябва да дойдат всеки момент, Томи.

— Казваш, че никога не си била в Лас Вегас, а? — попита Томи и Виктория поклати глава. — Виждаш ми се позната. Това ме побърква, но ще се сетя.

Намираха се в апартамента на Томи в „Риц“. Удостоверенията за акциите бяха в отвореното куфарче на масата.

— И така, сключихме сделката — каза той, поглеждайки Биано с крива усмивка. — Тъй като доктор Сътън се оказа шибан предател, няма да му дам дяла. Неговите двайсет процента идват при мен. А що се отнася до твоите двайсет, доктор Кларк, мисля, че са твърде много. Каква работа си свършил?

— Господин Рина — започна Биано, който бе загубил очилата си по време на схватката с Денистън и присвил очи, се преструваше, че едва вижда Томи. — Аз направих всичко. Открих залежите. Без мен нямаше да имате петролна компания. Нали сключихме сделка?

— Имаш ли писмен договор? — злобно се ухили мафиотът.

— Ами, не, но имаме устно споразумение.

— Така ли? Имаш ли свидетели на шибаното устно споразумение?

— Доктор Сътън…

— Той не се брои. Някой друг?

— Не, но сигурно си спомняте…

— Не, не си спомням за никакво споразумение с теб, празна главо. И тъй като остава само твоята дума срещу моята, надявам се, че няма да ме наречеш лъжец, защото ако го направиш, ще измета пода със задника ти. — После Томи се усмихна. Уейд и Кийт се засмяха заедно с него. — Не е толкова трудно да правиш бизнес. Всички разправят, че не било лесно. Нищо работа.

Усмивките на двамата бивши полузащитници бяха напрегнати и неестествени. Томи беше едва метър шейсет и седем, но ги плашеше до смърт.

Джо Рина спря пред главния вход на белия като алабастър хотел „Риц-Карлтън“ на Стоктън стрийт. Слезе от лимузината и стъпвайки на пръсти, се отправи към фоайето, където го чакаше Рио Уелс. Без да разменят нито дума, двамата влязоха в бара и седнаха на една маса в дъното. Беше 5:30 следобед и заведението започваше да се пълни. Звънът на чашите и смехът заглушаваше разговора им.

— Какво научи? — тихо попита Джо.

— Не знам какво става, по дяволите, господин Рина, но със сигурност има нещо гнило.

— Казвай.

— Томи наистина се мотае с онзи тип, чиято снимка ми изпратихте. В момента е горе с него и с една дебелана на име Лора Луна. Там са и двама от хората ви от Лас Вегас, Кийт и Уейд Съмърланд.

Джо леко трепна. Преди два месеца бе наел братята Съмърланд да проверят чиповете на Бахамските острови. Каза на Томи да ги наглежда, а сега действаха заедно. Той потисна чувствата си и попита:

— А моите пет милиона?

— Не видях пари, но може да са в дипломатическото му куфарче или в багажа.

— Да. Колко човека имаш тук?

Джо вече кипеше от гняв.

— Петима, заедно с мен. Всички са обучени специалисти, бивши командоси от „Делта Форс“.

— Добре. Да отидем да видим какво е намислил брат ми.

Те излязоха от бара, минавайки покрай Тиодор Х. Бейтс, който взе слушалката и се обади в апартамента на Томи. Изчака телефонът да иззвъни веднъж и затвори, преди Томи да отговори. Иззвъняването щеше да е сигнал за Биано и Виктория, че Джо е тръгнал.

Джо и Рио Уелс се качиха на асансьора за етажа на Томи и срещнаха двама от специалистите, чиито очи приличаха на влажни камъни. Стояха на аварийното стълбище. Рио се обръщаше към тях само с бойните им псевдоними — Пехотинеца и Морския.

— Предайте на екипа да бъде в готовност — заповяда той.

Пехотинеца, който беше командир на частта, започна да шепне по радиопредавателя си. След минута една врата се отвори. Оттам излезе друг мъж в сив костюм и направи знак на Рио. Приближиха се до него и влязоха в стаята, без да разговарят.

Вътре имаше още двама мъже и купища сложна апаратура. От стената стърчаха жици.

— Какво е това, по дяволите? — попита Джо.

— Антитерористична апаратура — отговори Рио. — Брат ти е в съседния апартамент. Можеш да го видиш и чуеш.

— Как? — учуди се Джо.

На пода имаше четири отворени куфара — почти празни, а на леглото — два шлема с визьори. На всеки беше прикрепена щурмова пушка, а от огромния мерник, разположен в лявата страна на шлема, се подаваше гъвкав метален кабел. От другата страна излизаше кабел, свързан с компютъра, чиито жици бяха пъхнати в стената.

— Това е направено за терористи, които държат заложници. Онази палка ей там отчита и регистрира точно къде в стената са носещите греди. После, с високоскоростни дрелки пробиваме стената и пъхаме три миниатюрни видеокамери. С помощта на компютъра определяме цветови код на всеки човек в стаята. Терористите са „зелени“, а заложниците — „червени“. Компютърът приема информацията и смесва компонентите. В резултат можеш да виждаш през стената, както и структурните елементи, така че като стреляш, да не засегнеш носещите греди. Сложи си шлем и погледни през мерника.

Джо надяна на главата си шлем, спусна визьора и вдигна пушката.

— Нищо не виждам — каза той.

— Включи захранването — обърна се Рио към един от мъжете.

Бившият командос щракна копчето и Джо мигновено видя какво става в съседната стая. Това беше обагрена в зелено магия. Петимата човека бяха оцветени в различни цветове — трима в червено и двама в зелено. Жената влезе в банята.

— Зелените са главорезите на Томи. Брат ти, жената и онзи тип, който е направил удара в казиното ти, са оцветени в червено. Искаш ли да чуеш какво си говорят? — попита Рио, натисна друго копче и Джо позна пиянския глас на брат си.

— … сякаш само той разбира от всичко. Като че ли ако не беше шибаният Джо, нямаше да можем да се изпикаем.

Джо едва се въздържа да не натисне спусъка. Пред никого не бе говорил лоши неща за Томи. Връзката помежду им беше сицилианска. А сега Томи го унижаваше пред непознати. Джо махна шлема. Не искаше да слуша повече.

— Ще очистите ли братята Съмърланд? — попита той.

— Всичко ще стане безшумно — отговори Рио. — Никой няма да чуе нищо. Първо ще ликвидираме тях, за да не пречат по време на операцията.

— Добре. Да вървим. Да го направим — нетърпеливо каза Джо.

Двамата снайперисти сложиха шлемовете, а Джо и Рио излязоха в коридора при Пехотинеца и Морския. Пехотинеца се бе преоблякъл като хотелиерски прислужник и носеше празна бутилка шампанско. Почука на вратата и Томи я открехна.

— Казвай…

— Безплатно шампанско от управителя.

Томи махна веригата и Рио и Морския нахлуха вътре, поваляйки го на пода.

Уейд и Кийт извадиха пистолетите и на стената едновременно се появиха две дупки. Смъртоносният огън покоси двамата полузащитници и белите им ризи се обагриха в червено.

Джо влезе и презрително погледна брат си. Очите му бяха изпълнени със смесица от гняв, обида и разочарование.

— Да, без Джо наистина нямаше да можеш дори да се изпикаеш — каза той. — Радвам се, че си го разбрал.

Томи се надигна на лакти, втрещен.

— Какво правиш тук? Мислех, че си в Ню Джърси.

— Аз пък мислех, че си в „Залива на сабите“. После разбрах, че ограбваш банката ми в Насо.

— Джо… Няма да повярваш. Богати сме!

— Къде са парите ми, Томас? — студено попита Джо.

Никога не го беше наричал „Томас“. Сякаш се обръщаше към непознат.

В същия миг Виктория излезе от банята. Беше махнала подплънките и перуката. Нахлу в стаята със смях.

— Томи, миличък, в банята няма тоалетна хартия и…

Изведнъж спря и се стъписа, виждайки Джо Рина и другите мъже.

Томи най-после се досети къде я бе виждал, но вече беше късно.

— Това си ти… Виктория Харт — каза той.

— Чукаш се с кучката, която се опитваше да ме осъди? — Джо трепереше от яд. Томи никога не го бе виждал в това състояние. — Къде са парите ми, Томас?

— Няма ги, Джо. Купих петролна компания за нас двамата. Погледни.

Той се приближи до масата и грабна отвореното дипломатическо куфарче, за да покаже на брат си удостоверенията за акциите, но те бяха изчезнали. Бяха написани на разтваряща се във вода хартия, каквато използваха букмейкърите за незаконни залози. Виктория ги бе взела незабелязано, докато отиваше в банята и ги бе пуснала в тоалетната. Изчезнаха за секунди.

— Кучко проклета! Ти си ги взела. Бяха тук преди минута. Кълна се, Джо! Кажи му! — изкрещя Томи на Биано. — Разкажи му за петролната компания.

— Не знам за какво говориш, Томи. Каква петролна компания? Няма такова нещо. Просто му върни парите. Не трябваше да ги отмъкваме. Знаех си — отговори Биано.

— Как така няма петролна компания? Какви ги дрънкаш? Нали използвахме парите, за да купим акциите.

Томи се надигна и Джо го ритна, запращайки го към стената. Томи кипна, скочи и понечи да се хвърли върху него, но в лицето му насочиха два пистолета и той замръзна на мястото си.

Джо зареди оръжието си и бавно го доближи до очите на брат си.

— Къде са парите ми?

— Няма ги, но притежаваме компанията.

— Парите са в багажника на колата — обади се Биано.

В малките кръгли гущерски очи на Томи се четеше объркване и паника.

— Да вървим да видим — студено каза Джо.

Качиха се в асансьора и слязоха в подземния паркинг. Томи беше принуден да даде ключовете на взетия под наем линкълн. Джо отвори багажника. Двата куфара, които Томи бе донесъл от Насо, бяха там. Джо ги отвори и извади няколко пачки, все още с бандероли от Търговската банка на Бахамските острови.

— Как са се озовали тук? — учуди се Томи. Не можеше да повярва на очите си.

— Да сложим край на всичко това — обърна се Джо към Рио, който направи знак някому.

Един микробус потегли, сетне спря до линкълна. На предната седалка седяха двамата снайперисти.

Рио извади пластмасови белезници и ги сложи на Биано, Виктория и Томи, после ги блъсна към микробуса.

— Аз съм твой брат — каза Томи, гледайки в изпълнените с омраза очи на Джо.

— Аз нямам брат. Имах, но той умря.

34. Експлозията

Беше десет и трийсет петък вечерта. Грейди Хънт се намираше в микробуса със сателитна чиния, паркиран на Филмор стрийт. Отзад беше горещо и Дени Денистън току-що бе излязъл да изпуши една цигара.

Виктория и Биано бяха в „Риц-Карлтън“. Хората на Грейди седяха в коли, разположени на стратегически позиции около хотела. Отпред имаше агент, преоблечен като носач. Всеки път, когато пренасяше багаж, този нещастник псуваше по микрофона на ревера си колегите си от ФБР.

Пейджърът в чантата на Виктория изпращаше ясен сигнал до „Сатком 6“, който го предаваше на сателитната чиния на синия микробус. Грейди следеше Виктория, наблюдавайки движенията й на електронната карта на екрана пред него. Пейджърите бяха разработени в техническата лаборатория на ФБР. Той обичаше да раздава тези миниатюрни проследяващи устройства на доносниците. Винаги им се обаждаше по няколко пъти, за да им каже, че мисли за тях, но истинската причина беше да активира сателитното проследяване в случай, че устройствата се откачат или бъдат махнати. Виктория и Биано мислеха, че са се отървали от Грейди, но пейджърът издаде местонахождението им за по-малко от пет минути.

Телефонът в микробуса иззвъня и Грейди го грабна. Обаждаше се Гил Грийн от хотелската си стая в центъра на града.

— Какво става? — попита той.

— Още са там. Ще се обадя, когато тръгнат.

— В „Риц“ ли са?

— Да.

— Чудя се какво правят там. Няма логика.

— Да. — Грейди се опитваше да го разкара. В същия миг сателитното проследяване се включи. — Движат се. Трябва да тръгвам.

Той затвори и потропа на задната врата, за да повика Денистън. След няколко секунди Изненадата скочи в микробуса.

— Насочват се към Стоктън — каза Хънт на шофьора, който включи на скорост. — Свържи се с Лари Уайт и му кажи, че тръгваме.

Денистън взе микрофона и изпълни разпореждането.

В микробуса на бившите командоси от „Делта Форс“ единият снайперист караше, а другият държеше пушка. С белезници на ръце, Томи седеше срещу Джо и гледаше в безизразните, студени очи на брат си. Биано и Виктория бяха в жълто-кафявия линкълн зад тях с Рио, Морския и Пехотинеца.

— Трябва да ме изслушаш, Джо — каза Томи.

Брат му не отговори.

— Ние притежаваме шибана петролна компания. Това е най-голямата стратиграфска моноклинала в Северното полукълбо. Купих я за двама ни. Разбрах за нея от онези двама типа, които направиха удар в казиното на Бахамските острови. Възрастният е физик, а по-младият — геолог. Работили са за „Фентрис Каунти Газ и Петрол“. Престани да гледаш през мен и слушай какво ти говоря.

Но Джо Рина мълчеше.

— Те са открили онези огромни петролни залежи. Говоря за двайсет и пет декара, Джо. Знам, че това не означава нищо за теб, но размерите са нечувани. Двамата учени са доказали наличието на кладенеца и…

— Купил си компанията? — прекъсна го Джо. — Това ли е историята ти? Но парите са още в колата ти. Мислиш ме за глупак, така ли?

— Не знам какво е станало. Сигурно са…

— Защо се мотаеш с Виктория Харт? Тя се опита да ме напъха в затвора за опит за убийство. Трябваше да очистим трима човека, за да се отървем от нея. И сега я заварвам в хотелската ти стая да те нарича „миличък“. Повдига ми се от теб.

— Тя беше гримирана, Джо. Не я познах. Правеше се на Лора Луна, финансов директор на „Фентрис Каунти Газ и Петрол“. Линуд Лейси, президентът на компанията, получи сърдечен удар и… Слушай, знам, че всичко това звучи глупаво… но ме изслушай и ще…

— Знаеш ли защо престанах да убивам хора и оставих това на теб?

— Слушай, Джо, цялата шибана работа… Всичко ще ти обясня.

— Причината, поради която се отказах от убийствата, беше, че не можех да понасям хленченето на умиращите. Бил си човек, затова недей да хленчиш. Не че спомените вече ме интересуват… но защо не ми помогнеш и не спреш? Ти си история. Разочароваща част от моето минало.

— Как можеш да кажеш такова нещо, Джо?

— Единствената причина, поради която още не съм те очистил, е коприненият ми костюм. От това разстояние ще се изцапам с кръвта ти.

Томи погледна в очите на брат си и видя студена яснота. Разбра, че брат му не се шегува.

— Джо, моля те… изслушай ме…

Но Джо зареди пистолета и стреля. Шофьорът подскочи и едва не изкара микробуса извън пътя. Куршумът прониза гърдите на Томи, пробивайки белия дроб. Той се преви на две и падна на коленете на Джо, разпръсквайки кръв по черния му копринен костюм.

— Глупак — каза Джо и блъсна втрещения си, кървящ брат. — А сега млъквай, чу ли? Не искам да те слушам повече.

Спряха пред входа на „Президио“. Рио паркира линкълна пред микробуса, слезе и отвори портите на старата запустяла военна база. Пространството заемаше пет хиляди декара превъзходна крайбрежна земя и по-рано беше военен команден център на осем щата. Сетне я затвориха поради съкращенията в бюджета. Мястото беше великолепно. Дървените сгради бяха построени в архитектурния стил от началото на века и имаха големи прозорци, гледащи към моста „Голдън Гейт“. Рио отвори портите и застана встрани, докато двете коли влязоха. Качи се в линкълна и потеглиха по булевард „Президио“. Минаха покрай запустялата военна клиника с ниски стрехи и наклонен покрив и щаба. Завиха наляво по булевард „Аргуело“ и се отправиха към възвишенията, оставяйки зад себе си базата и светлините на пътя. Подкараха на юг по стария изровен път и се изкачиха по гористия хълм, където Рио и хората му се бяха обучавали преди години.

— Те са в „Президио“ — каза по микрофона Грейди. Гласът му прозвуча леко обезпокоен. — Може да ги загубим. Да влезем.

Денистън вече бе слязъл от микробуса. Извади крика и разби ключалката на портите. Завиха на юг и се отправиха към хълмовете, които пазеха старата военна база и пристанището на Сан Франциско.

Снайперистът спря в гористото пространство и дръпна ръчната спирачка. Преди няколко месеца необичайно силен вятър бе повалил няколко дървета в този район. Мястото беше осеяно с дънери, клони и храсталаци.

Изкараха Томи. Краката му се огъваха. Той се запрепъва пред по-малкия си брат. Не му оставаше много. От гърдите и от гърба му течеше кръв.

Биано го видя и веднага разбра, че здравата са загазили. Цялата измама зависеше от това Томи да остане жив, за да даде показания срещу брат си. Биано не предположи, че Джо ще стреля по Томи в микробуса. Ако Томи умреше, нямаше да имат свидетел и Джо Рина щеше да се измъкне чист.

Тръгнаха през шубраците и Рио намери пътеката, водеща към една поляна. Той и екипът му познаваха всеки сантиметър от този участък, особено подземния лабиринт от пещери, построен, за да се подготвят за борба в тунели. Планът беше да убият Томи, Виктория и Биано, да завлекат телата им в някоя пещера и използвайки пластичен взрив и радиодетонатор, да взривят тунела и да погребат труповете под тонове мека пръст. Никога нямаше да ги намерят.

Групата тръгна по пътеката и стигна до поляната. Рио отмести с ритник големия дървен капак, който закриваше отвора към пещерите.

— На колене — заповяда Джо.

Томи вече храчеше кръв. Свлече се на колене и му се зави свят.

Биано знаеше, че от забвението ги делят само няколко секунди.

Пехотинеца остана на пътя, за да ги пази в гръб. Чу, че идват някакви коли, изпълзя на хребета и погледна надолу към шосето. Видя син микробус със сателитна чиния, следван от няколко коли, пълни с хора. Веднага разбра, че са федерални агенти и грабна микрофона.

— Възникна непредвидена ситуация — докладва той.

— Какво ти е необходимо, за да я отстраниш? — попита Рио, който бе извадил автомата „Хеклер и Кох“.

— Изпрати Морския с огнехвъргачката. Разполагам с по-малко от минута.

Рио издаде заповед на Морския, който хукна към микробуса, извади огнехвъргачката и се завтече към пътя.

Грейди не разбра какво го уцели. Караха към гората на върха на хълма, когато изведнъж целият микробус се запали. Сетне почти веднага резервоарът експлодира. Някой застреля Грейди през покрива и той умря, преди да стигне до металния под.

— Мамка му! — развикаха се агентите на ФБР в колите отзад, когато микробусът излезе от пътя и се прекатури по склона.

Завиха обратно. Морския прекоси хълма и зае позиция от другата страна на пътя. Колите на ФБР профучаха покрай него. Той натисна спусъка и ги заля със струя течна смърт. И двата автомобила се запалиха. Някои от мъжете започнаха да се търкалят в прахоляка, за да се изгасят, други извадиха оръжията. Откриха огън и повалиха Морския с градушка от куршуми. Единият попадна в резервоара на огнепръскачката и взриви Морския, превръщайки го в оранжев облак, който опърли всички и освети небето над тях в зарево от ракетно гориво.

Всички на поляната чуха силната експлозия, която превърна Морския в пепел. Джо насочи пистолета си към Томи.

— Не го прави, Джо — замоли го Биано. — Той казва истината. Всичко беше измама.

Биано и Виктория бяха на колене, а ръцете им — оковани в белезници зад гърба.

— Вярно е — каза тя, — цялата работа беше номер.

Но Джо се прицели в лицето на брат си.

— Начукай си го, Джо — изхриптя Томи.

Виктория още не беше готова да умре, но явно нямаше какво да направи, за да спаси себе си или някой от другите. Неизвестно защо беше спокойна, сякаш всичко това не беше реалност. После се случи нещо забележително. Погледна крадешком към Биано и видя, че той я гледа. И в онзи миг през изумително сините очи тя проникна в душата му. Въпреки положението, в което се намираха, гледката беше красива.

— Запалете ги — нареди Джо.

Двамата снайперисти дръпнаха плъзгачите на щурмовите пушки. Томи се вторачи в смъртоносната паст на пистолета на Джо. Времето сякаш спря. В същия миг се разнесе далечен тътен.

— Какво става, по дяволите? — учуди се Рио, когато земята започна да трепери. Грохотът ставаше все по-силен, после се чу нечовешки писък…

На върха на хълма изскочи лъскав червен тритонен камион „Шевролет“, който изфуча на поляната. Четирите гуми разпръснаха прах във въздуха. Спря рязко и антената с червено перо силно се заклати. Последваха го още три камиона с червени пера на антените и регистрационни номера от Арканзас. Отзад стояха албиносите Бейтс. Всички държаха пушки помпи. Четирите пушки „Итака“ стреляха едновременно в мрака.

Двамата снайперисти на Рио отвърнаха на огъня. Сетне на поляната изреваха още три камиона. Кънтри музика и бойни викове изпълниха нощта, наред със стрелбата на автоматично оръжие.

Джо се обърна, за да довърши брат си. Биано се хвърли върху него точно преди Джо да натисне спусъка. Макар и с ръце, оковани с белезници зад гърба, Биано го удари с рамо в стомаха и го повали по гръб. Двамата започнаха да се търкалят в меката пръст, но Джо успя да се изправи и насочи пистолета си към Биано. В същия миг Виктория връхлетя върху него, удряйки го по пищяла. Той отново падна и стреля във въздуха. Оръжието изхвръкна от ръката му и се плъзна към дупката в земята, предназначена за техен гроб. Биано скочи и ритна пистолета в отвора.

Отново се нахвърли върху Джо и загуби представа за суматохата зад гърба си. Събра сили и го удари с глава.

Най-после зашеметен, Джо лежеше по гръб. Опита да се надигне. Не знаеше къде се намира. На поляната се водеше престрелка.

Пехотинеца бе заел позиция на височината, но не видя Бейтс от Хог Крийк, които подкараха лъскавите си камиони към него. Те бяха много и накрая той хвърли оръжието и се предаде. Легна по корем, а Бронко и Ехо Бейтс радостно го заблъскаха с юмруци.

Биано видя, че Томи е изпаднал в шок.

— Трябва да го закараме в болница — каза той, докато Шевролет и Кадилак Бейтс режеха пластмасовите белезници с острите си ножове.

Биано и Кадилак пренесоха Томи в един от камионите. Мафиотът губеше съзнание. Изведнъж в далечината се чуха сирени.

— Пикникът свърши — отбеляза Кадилак.

Членовете на семейство Бейтс хукнаха към камионите. Биано дръпна Джо да стане и го предаде на Кадилак, който го настани на предната седалка до себе си. Ехо Бейтс седна до мафиота, който гледаше грамадния албинос и се чудеше от коя планета бяха дошли всички тези типове.

— Толкова си готин, че веднага бих те изчукал — ухили му се Ехо Бейтс и Джо разбра, че това не е майтап.

Потеглиха, разпръсквайки се в различни посоки, без да използват пътя. Минаха покрай микробуса на ФБР и намалиха, но Грейди Хънт, Дени Денистън и шофьорът бяха мъртви. Останалите федерални агенти хукнаха към тях, но те не спряха. Трябваше да спасят живота на Томи, инак цялата измама щеше да се провали.

35. Задържай, като пускаш

Никой не знаеше какво се бе случило с Томи и Джо Рина. Двамата братя просто изчезнаха. Нямаше ги от два дни. После, без предизвестие и покана, Виктория Харт влезе в кабинета на Гил Грей в Трентън и застана пред дъбовото бюро на безличния областен прокурор.

— Виктория — студено каза той, — изненадан съм, че имаш дързостта да дойдеш тук… без да споменавам за евентуалното ти съучастие в убийството на няколко федерални агенти в базата „Президио“.

— Нямам нищо общо с убийствата, Гил. Ако ти си ги накарал да ме следят, тогава може би вината е твоя. Доколкото си спомням, следенето не влизаше в сделката ни.

— Мисля, че можем да спорим безкрайно по този въпрос.

— Разбира се. И накрая аз ще спечеля. Не бях издирвана за нищо конкретно. Не можеш да докажеш, че съм знаела нещо за досието на Биано Бейтс, затова зарежи увъртането.

— Предполагам, че има причина за посещението ти.

Изражението му беше все така безучастно.

— Може би има начин да спасим няколко клаузи от първоначалното ни споразумение, Гил, но ще трябва да го променим по някои ключови въпроси.

— Защо?

— Защото вече не държиш добри карти. Всъщност картите ти са ужасни, особено в политически аспект. Разследването ти завърши катастрофално. Загуби трима федерални агенти. Опита се да натопиш помощник-прокурора си. Списъкът на грешките ти е внушителен.

— Разбирам.

— Наистина ли?

— И какво предлагаш?

— Искаш ли въпреки всичко нещата да се обърнат в твоя полза? Какво ще кажеш, ако Томи Рина даде показания срещу брат си?

— Скрила си Томи Рина?

— Никого не крия. Пък и той не е търсен за никакви престъпления, Гил, макар че цял живот ги е вършил. Но Томи знае, че брат му няма да намери покой, докато не го убие. Предпочита да излежи седем години за убийство втора степен, отколкото цяла вечност заради тъпотата си.

— Добре, Томи ще свидетелства. Но никой не е виждал Джо.

— Мога да уредя да ти го доведат пред вратата.

— И какво ще каже Томи?

Виктория бръкна в чантата си, извади купчина листа и му ги даде. Гил ги прегледа набързо, остави ги на бюрото и каза:

— Тук пише, че Джо му е заповядал да убие Карол Сесник, Боби Манинг и Тони Короло. Но самопризнанията не са подписани.

— Подписаният екземпляр е на сигурно място.

— Аха…

— Томи е готов да даде показания пред съда, но ти трябва да направиш няколко неща, за да спечелиш издигането си в политиката.

Гил се умълча. Виктория погледна през прозореца, опитвайки се да не издава безпокойството си.

— Добре. Каква е цената?

— Три неща — отговори тя, като с нежелание отмести поглед към него. — Първо ще обещаеш, че ще съдиш Томи Рина за убийство втора степен, а не първа, и ще му уредиш присъда от седем години.

— Но той е натиснал спусъка.

— Знам, но това е единственият начин да си отвори устата.

— Томи е убиец.

— Списъкът на враговете му е по-дълъг и от този на Кадафи. Томи е очистил твърде много играчи. Вероятно няма да излезе жив от затвора.

— А номер две?

— Ако излежи присъдата си, ще му гарантираш включване във Федералната програма за закрила на свидетеля.

— И последното?

— Ще уредиш всички обвинения срещу Биано Х. Бейтс да бъдат оттеглени.

— Разбирам. Аз съм само един областен прокурор. Федералните власти обикновено не правят онова, което им кажа.

— Престани да ме будалкаш, Гил. И двамата знаем, че силите за борба с организираната престъпност отдавна искат да пипнат братята Рина. Колко пари, мислиш, че са похарчили миналата година, за да изградят обвинение срещу Джо и Томи?

— Нямам представа.

— Четиристотин петдесет и девет хиляди долара, без да се броят разходите и извънработното време. Да ги закръглим на половин милион. Само за една година. ФБР ще се съгласят със сделката, която предлагам, Гил. Ще приберат на топло двете лоши момчета, а ти ще станеш герой.

— Биано Бейтс е в списъка на десетте най-търсени престъпници. ФБР няма да иска да преговаряме за него.

— Той е престъпник с „бяла якичка“. Не проявява насилие. Ако не уредиш неговия въпрос, няма да се споразумеем.

Тя се вторачи в него. Той също фокусира в нея безизразните си очи.

Накрая Виктория стана, затвори куфарчето си и тръгна към вратата.

— Знаеш, че подадох заявление до адвокатската колегия в Ню Джърси да ти отнемат правата. Изненадан съм, че не искаш да преговаряме по този въпрос.

— Вече не желая да бъда адвокат, Гил. Не е забавно, защото разбрах нещо…

— Какво?

— Винаги съм искала правото да се занимава с доброто и лошото, но не е така.

— А как?

— Занимава се със законното и незаконното. Това е съвсем различно схващане, което се отнася до деликатните въпроси в правораздаването. Изхвърля самопризнанията от съдебната зала и не допуска доказателства по технически причини. Тази игра вече не ме интересува. Обади ми се днес до приключването на работния ден. Ако не го сториш, ще предложа сделката на федералните власти. Единствената причина, поради която първо дойдох тук, е, че ти ще се бориш докрай и ще изпълниш исканията ми, защото… за теб всичко се свежда до политика.

Виктория излезе от кабинета, качи се в колата и потегли към Уолингфорд. Имаше три часа път до там.

Когато пристигна и видя родителите си, тя въздъхна облекчено. Прегърна майка си и баща си, после седнаха в кухнята и Елизабет се залови да приготвя сандвичи с фъстъчено масло и конфитюр. Баща й стоеше срещу нея и се усмихваше, сякаш четеше мислите й.

— Какво ще правиш сега, миличка? — попита той.

— Не знам, татко. В момента не съм сигурна.

Тя им разказа всичко. Накрая обясни, че е използвала последното си правомощие в правосъдието, за да регистрира под фалшиво име Томи в болницата към затвора „Ломпок“. Белият му дроб беше пробит, но куршумът не беше нанесъл други поражения. Зашиха раната и му преляха кръв. Томи гневно се съгласи да сътрудничи. Виктория получи подписаните му писмени показания и обещанието да свидетелства срещу Джо.

Останалото беше много объркано. След като Виктория излезе от затворническата болница, Биано й каза, че отива да се разплати с Бейтс от Хог Крийк.

На другия ден се обади Джон, който каза, че Биано е взел Роджър и е изчезнал за известно време. Взел четирите милиона със себе си. Виктория остана крайно разочарована, защото смяташе, че Биано прави всичко заради Карол, а накрая бе избягал с парите. Той беше само един очарователен мошеник, който никога нямаше да се промени. Затова тази глава от живота й беше прочетена. И без това не би обикнала престъпник. Не беше стигнала толкова далеч, но въпреки това изпитваше чувство на загуба.

Преди да затвори, тя попита Джон за Кора.

— Кора е на небето — с треперещ глас отговори той.

Изведнъж Виктория се почувства уморена. Качи се в стаята си и легна. Вторачи се в балерините и едва сега видя какво всъщност правят. Съвсем не танцуваха, а само се упражняваха, както правеше Виктория. Може би беше преживяла всичко това, за да открие този основен факт.

— Задържай, като пускаш — промълви тя.

Беше сторила точно това и чакаше в живота й да се случи онова, което трябваше. Не искаше да насилва нещата. Не желаеше да помита всички с пламенната си енергия, а по-скоро да се подхранва с радостта от постиженията си.

Гил се обади в седем и трийсет.

— Не мога да обещая, че ще осъдят Томи за убийство втора степен.

— Ало, Гил, слушай много внимателно. Ще се изразя с думите на Томи: Начукай си го!

И затвори. След секунди телефонът отново иззвъня. Виктория остави баща си да отговори.

— Господин Грийн те търси, миличка.

Тя пак вдигна слушалката.

— Виж какво, Гил, или ще направиш така, че да осъдят Томи за убийство втора степен и ако излежи присъдата, ще го включиш в програмата, или ще го пусна на свобода и ти да му мислиш, когато започне да те преследва. Нали знаеш, че е ненормален.

— Добре. Но не мога да оттегля обвиненията срещу Биано Бейтс.

Виктория отново затвори. Изчака телефонът да иззвъни, грабна слушалката и извика:

— Не си харчи парите си за телефон, Гил. Това е сделката. Или изпълни твоята част, или гледай как ФБР ще го сторят.

— Добре, ще му издействам условна присъда. Ще се признае за виновен и ще получи пет години условно. Но преди това трябва да отговаря за престъпленията си, Вики. Не мога да му ги опростя.

— Добре. Напиши всичко това на хартия. И след като го направиш, ще ти уредя среща с Томи и Джо.

Минаха още десет дни, а Биано не се обаждаше. Виктория се надяваше да го чуе, за да му каже, че вече не е издирван от властите. Започваше да подозира, че никога повече няма да го види. Вероятно Биано беше в Рио де Жанейро и харчеше милионите си. Тя ходеше на дълги разходки и играеше канаста с майка си. Опитваше се да си представи как ще живее без мъжа, в който се бе влюбила.

Доведе до край преговорите с Гил и получи писмен документ за сделката. После му каза къде е Томи. Накрая се обади на Джон в Атлантик Сити. Каза му, че споразумението е оформено и Бейтс от Хог Крийк трябва да доведат Джо пред полицията в Трентън. Нямаше да им задават въпроси.

— Добре — каза той.

— Говорил ли си с Биано? — попита тя в края на разговора с разтуптяно сърце.

— През тези три седмици той много се промени, Виктория. Вече не е същият. Но не съм убеден дали това е хубаво. Човек като него не може да се превърне в нещо, което не е…

— Мисля, че имаш право, но сигурно си е заслужавало да опита.

Същата вечер Виктория и родителите й отидоха да вечерят в един крайградски клуб. Телевизорът работеше и всички научиха за ареста на Джо Рина и за брат му Томи, който пожелал да даде показания, за да осъдят Джо за убийство първа степен. Всяка новинарска станция излъчваше интервюта с Гил Грийн. Един от репортерите коментираше колко близки са били братята Рина и реторично попита как е възможно Томи, за когото се предполагаше, че е убил човек, за да спаси Джо, сега да свидетелства срещу него.

— Защото — каза Виктория, повтаряйки думите на Биано — взаимоотношенията им никога не са били подложени на достатъчно голямо изпитание.

През нощта спа неспокойно и се стресна, когато нещо скочи в леглото до нея. Надигна се и опипа завивките. В същия миг изскочи Роджър. Размаха опашка и я близна по лицето.

— Роджър, миличък — каза тя, запали лампата и го прегърна.

На хълбока му имаше дълбока рана, но кафяво-черната му козина беше започнала да расте над розовия белег. Виктория го взе и слезе долу. Знаеше, че Биано е някъде там. Накрая го видя седнал на стол край басейна с формата на бъбрек в задния двор на родителите й. Приближи се, а той се обърна и се усмихна.

— Здравей. Помниш ли ме?

— Съвсем ясно. Той ме събуди.

Тя му подаде териера, но Роджър отново скочи при нея.

— Има добър вкус — отбеляза Биано. — Не исках да те буди. Сигурно се е вмъкнал през някоя отворена врата.

— И ти си седиш тук навън?

— Втора нощ. Можеш да получиш заповед за ограничаване на достъпа ми до дома ти.

— Липсваше ми. Много мислих за теб.

— И аз. Съжалявам, че избягах, Виктория. Вече не съм сигурен какъв съм. Всичко, в което вярвах, се промени.

— Е, нещата не стават бързо.

— Толкова много въпроси… Какво да правя сега? Какъв живот да водя? Какво да сторя с остатъка от милионите на Джо?

— Още ли са в теб?

— Да. Дадох само десетте процента на Бейтс от Хог Крийк. Но нещо ми нашепва, че ако харча от окървавените пари на Рина, ще разруша онова, което съм намерил. Глупаво е, нали? Говоря като истински мухльо.

— Не, мисля, че има логика. Не можеш да задържаш, без да пускаш.

— Тогава трябва да направим нещо. Облечи се. Нужна ми е морална подкрепа.

Двамата отидоха в Трентън. Пътуването продължи два часа. Биано спря пред детската болница.

— Какво ще правиш? — попита Виктория.

— Карол беше медицинска сестра. Отдаде много време и пари на това място. Работеше като вол, после раздаваше половината от припечеленото. Сякаш се опитваше да компенсира заради останалите членове на семейството.

Биано слезе от колата, отвори багажника и извади двата жълто-кафяви куфара.

— Не мога да повярвам, че го правя!

Двамата влязоха в болницата и Биано се обърна към медицинската сестра зад гишето.

— Искам да направя дарение. С кого трябва да разговарям?

Тя го заведе при един човек на име доктор Фостър, помощник административен директор. Минаваше полунощ, но той работеше върху годишния си финансов доклад. Биано сложи куфарите на бюрото му.

— Искам да направя дарение. Инвестирайте парите и нека годишните постъпления да бъдат изразходвани за изследвания на рака при децата.

— Разбирам. И на чие име бихте желали да запишете дарението?

— На Карол Сесник. Тя беше медицинска сестра тук.

Сетне Биано попълни съответните формуляри.

Доктор Фостър отвори куфарите и видя купчините банкноти с бандерол. Биано вдигна пръст към устните си.

— Никой не ги търси. Не са откраднати. Но вероятно ще бъде по-добре, ако не говорите много.

Върнаха се в колата. Доктор Фостър ги гледаше от стъпалата на голямата болница. Смътно си спомняше медицинската сестра с кръгло, осеяно с лунички лице, на име Карол Сесник.

Биано подкара по главната улица на Трентън, булеварда на неосъществените мечти. Спря колата и угаси мотора.

— Хайде — каза той. На лицето му имаше странна усмивка.

Виктория слезе.

— Какво има? — попита тя.

Биано я поведе по една странична уличка. Влязоха в салон за татуировки на име „Черният ангел“. Там бяха Джон и Дакота. Виктория ги прегърна.

— Какво правите тук? — попита тя.

— Искаха да присъстват на това — отговори Биано и махна ръчния й часовник.

Виктория веднага се досети какво ще последва.

Художникът се залови за работа. Виктория извърна глава, докато брадатият мъж татуираше ръката й.

Роджър скочи на коленете й и остана там до края. Тя погледна ръката си и се засмя. Там пишеше:

Това беше необикновена почетна значка и означаваше повече, отколкото дипломата й по право.

— Но аз не съм Бейтс — с треперещ глас каза тя.

— Имаме кума и кум — рече Биано. — Ако искаш, може да се погрижим и за това.

И два дни по-късно го сториха.