Мошеникът

25. Много по-близо от преди

Оставиха Томи на летището във Фресно. Той се качи в червено-белия „Чалънджър“. Биано, Дъфи, Уейд и Джими Фрийз гледаха как самолетът изрева на пистата и се извиси в бледото утринно небе.

Биано отново махна очилата и избърса дебелите лупи с вратовръзката си, после се усмихна на Джими.

— Каза, че за един ден ще донесе парите — доволно отбеляза той и намести очилата на носа си. — Много вълнуващо. Наистина.

Джими изръмжа и се обърна. Двамата с Уейд се качиха в лимузината и оставиха Дъфи и Биано. Биано мигновено скри глуповатата си усмивка и очилата с дебели лупи и рамки от черупка на костенурка, от които го болеше главата, и ги пусна в джоба си.

— Томи си падна по пасището за лосове, а? — ухили се Дъфи, гледайки самолета, докато се изгуби от погледа му.

— Да вървим. Трябва да видя какво става с Дакота и Роджър.

Двамата се обадиха да им докарат кола под наем. След двайсет минути пристигна един жълт шевролет и те се отправиха към яхтата пред клуб „Мъд Флат“.

Виктория и Роджър спяха в караваната, която беше спряна в дъното на паркинга. Биано потропа на вратата. Виктория им отвори, а Роджър размаха опашка, макар че беше твърде слаб, за да се вдигне на крака.

Биано се приближи до териера, коленичи и нежно го погали по главата.

— Спасила си го. Страхувах се, че е мъртъв — каза той. — Къде е Дакота?

— В болницата в Ливингстън — отговори Виктория. — Пребита е до смърт. Наложи се да извадят далака й.

Биано трепна.

— Можеш да го подържиш на ръце — продължи тя, посочвайки Роджър. — Приятно му е. Само внимавай за левия хълбок. Откъснати са няколко сантиметра.

Биано взе малкия териер и каза:

— Благодаря ти, приятелче. Направих грешка с Томи. Ако не го беше захапал за врата и не ми беше спечелил няколко секунди, щях да съм мъртъв.

— Може да отидем в Ливингстън и да видим как е Дакота — предложи Виктория.

— Да — съгласи се Биано. — Бих искал.

— Взех и адреса на един ветеринарен лекар. Казах му, че съм намерила Роджър в това състояние и той пожела да го види. Може да се отбием.

Заведоха кучето при ветеринаря, който го прегледа и каза, че за всеки случай трябва да го задържи дванайсет часа. Целунаха териера за довиждане и отидоха в болницата в Ливингстън. Виктория обясни на Биано, че ще остане в караваната, защото е избягала от ченгетата. Освен това не искаше да рискува главорезите на Томи да ги видят заедно. Той кимна и слезе. Двамата с Дъфи влязоха в болницата.

Виктория изведнъж се почувства уморена. Пък и нещо друго кръжеше около нея, пляскайки с черните криле на отчаянието.

Болничната стая беше пълна с метални стативи, окичени с шишета, от които се процеждаха разни течности. Дакота беше будна. Дълго гледа Биано и Дъфи, без да каже нищо. Лицето й още беше насинено от побоя. Устната й беше зашита, но щеше да остане неприятен белег.

— Ще се оправиш ли? — разтревожен попита Биано.

— Така казаха — тихо отговори тя, като се опитваше да не движи устни.

— Не трябваше да те пребива.

— Само хвани онези двама задника, Биано. Успееш ли, ще си заслужава.

Поговориха няколко минути, сетне Дъфи целуна Дакота и й каза, че известно време няма да участва в измамата и ще остане в Ливингстън, за да се грижи за нея и за Роджър.

— Много си мил — усмихна се тя.

Разкошните й черни коси се бяха разпилели на възглавницата.

— Сигурно ще се зарадваш да научиш, че „Фентрис Каунти Газ и Петрол“ има пълно стоматологично и медицинско осигуряване — каза Биано и хвана ръката й. — Ще се погрижим за всичко това.

Дакота се усмихна едва-едва, разкривайки счупените си зъби, после затвори очи.

— По-добре да тръгваме — каза Дъфи.

— Биано, трябва да ти кажа нещо — промълви тя.

Дъфи излезе в коридора.

— Онова, което стана на Бахамските острови — бавно каза тя, — побоят… беше отчасти по моя вина. Не се справих добре… но Томи не е наред. Не може да се владее. Откача. И когато изпадне в това състояние, губи контрол. Много е страшно. Не бях виждала такова нещо. Внимавай с него.

Биано вече знаеше. Бе видял изражението в очите на Томи, когато напъха пистолета в устата му.

— Ще внимавам — обеща той, наведе се и нежно я целуна. — Ти беше страхотна. Направи така, че Томи да се хване на въдицата. Той вече е в играта.

— Съжалявам за нас двамата, Биано. Мислех, че ще излезе нещо. Говоря сериозно. Но аз не мога да обичам. Само мога да свалям мъжете.

Тя се усмихна. Липсата на предните два зъба го сломи. Дакота беше толкова красива. Последствията от побоя никога нямаше да изчезнат напълно.

— Господ ме е надарил с хубост — продължи тя, — но е забравил нещо много важно. Нямам желание да свивам гнездо… да споделям с някого една мечта. Но искам да знаеш, че с теб наистина се опитах да го направя. Исках да бъдеш ти и когато нищо не излезе, реших, че няма да има друг.

Той я погледна и тя кимна.

— И още нещо, Биано… онази прокурорка, Вики… Бива си я. Тя ме спаси. Примами онзи изнасилвач, който ме пазеше, и го удари с нещо метално. Лекарите казаха, че един час по-късно щеше да е фатално. Ако не беше тя, щях да съм мъртва.

Биано не каза нищо.

— Ти се нуждаеш от някой като нея… пък и тя, изглежда, иска да създаде семейство.

— Сватосваш ли ме? — усмихна се той.

— Не се смей, приятелю. Любовните измами са моята специалност. Противоположностите се привличат. Ето защо ти и аз никога нямаше да бъдем щастливи. Непрекъснато щяхме да се вглеждаме един в друг и нямаше да харесваме онова, което виждаме. И двамата сме болни от една и съща болест. — Дакота затвори очи. — Трябва да спя. Чувствам се адски гадно. Бъди добър, миличък.

Биано стисна ръката й и излезе.

Оставиха Дъфи на яхтата и тъй като беше гладен, Биано заведе Виктория на късен обяд. Намериха малко, но романтично ресторантче на брега на едно изкуствено езеро. Седнаха на маса на дървения пристан и си поръчаха яйца по бенедиктински, коктейли и шампанско. Биано се чувстваше странно — неловко, като ученик на първа среща. Дакота бе отворила очите му за нещо, което вече изпитваше. Допреди няколко дни той гледаше на Виктория Харт като на необходимо зло, човек, с когото се налагаше да се примири, за да получи информацията, нужна му за измамата. Но тя се бе превърнала в нещо по-важно. Той се удиви на енергията и организираността й. В крайна сметка, това би трябвало да се предполага. Онова, за което не беше подготвен, бе смелостта й.

Двамата пиеха шампанско и се гледаха. Слънцето започваше пътя си надолу по следобедното небе, озарявайки в искрящо златисто малкото изкуствено езеро.

— Благодаря ти, че ни помагаш — каза той.

— Не е необходимо да ми благодариш. Тук съм заради Карол… Също като теб.

— Дакота има много хубаво мнение за теб.

— А ти?

— Не съм сигурен. Все още се опитвам да измисля какъв искам да стана, когато порасна.

— Може би измамник?

— Това ще бъде последната ми шашма… ако, разбира се, оцелея. Мисля, че искам нещо повече за себе си.

Тя го погледна и кимна.

— Аз също.

Биано не беше сигурен дали Виктория говори за себе си или за него, но и в двата случая забележката й беше обещаваща.

Заловиха се с храната и тя му разказа за родителите и за живота си в Кънектикът. Сподели, че никога не е изпитвала такава тръпка като през последните няколко дни. Биано я научил на неща, които никога не би разбрала по друг начин.

Той й разказа за живота си по пътищата, призна за измъчващата го самота.

Виктория го слушаше и се опитваше да си представи детството му, но не можеше, защото то беше много различно от нейното. Но самотата му докосна струна в душата й. Това потискаше и нея и я угнетяваше.

Излязоха от ресторанта в четири и докато караха към яхтклуба, Биано видя малък пристан за лодки под наем и неочаквано спря.

Избраха яхта с тапицирани канапета. На кърмата със сини букви пишеше: „ТЪРСАЧ НА СЪКРОВИЩЕ“.

Биано купи бутилка евтино вино от малкия пазар и двамата се качиха на борда, без да знаят къде отиват, нито какво точно става.

Той насочи яхтата надолу по притока на реката, а Виктория отвори виното и напълни две картонени чаши. Електрическият мотор тихо бръмчеше, а водата леко се плискаше от двете страни на яхтата.

По-късно, след като изпиха по-голямата част от виното, двамата се озоваха в обятията си.

— Наистина ли искаме да го направим? — попита тя.

— Аз искам… Но зависи от теб.

И тогава Виктория го целуна. Неизвестно защо целувката я накара да се отпусне. Биано не беше всичко, за което бе мечтала, но в момента бе по-важен за нея от всеки друг мъж в живота й. Не беше сигурна дали може да обясни защо, но знаеше, че чувствата бяха надделели над организирания й и предпазлив ум.

Лежаха прегърнати на дъното на малката яхта. Биано бавно започна да я разсъблича и после, само след миг колебание, тя протегна ръка към катарамата на колана му и я разкопча. След няколко минути бяха голи. Лъчите на късното следобедно слънце надзъртаха през сенника и играеха по телата им, затопляйки кожата и чувствата им.

Биано проникна в нея и Виктория изпита още един миг на пълна забрава. Сетне бавно и нежно двамата едновременно изпитаха оргазъм.

— Това може би е грешка — промълви той.

— Вероятно.

Лежаха прегърнати, докато слънцето залезе.

26. Големият брат

Тримоторният „Чалънджър“ тихо бръмчеше. Томи седеше в богато обзаведената кабина на самолета на брат си и размишляваше. Никога не бе разсъждавал толкова дълго. Джо се занимаваше с тези неща. Томи беше ударната сила. Още когато бяха на десет и на дванайсет години, малкият му брат винаги измисляше най-добрите идеи и Томи го оставяше да съставя плановете. Но на моменти, особено по-късно, Томи ненавиждаше начина, по който Джо се отнасяше с него. В края на краищата Томи беше по-големият. Бе позволил на Джо да поеме ролята на водача и от години не се беше замислял над този факт. И двамата израснаха в престъпния свят на Коза Ностра — Джо до нивото на бос, а Томи — на негов доверен съветник. Имаха пари и власт. Но напоследък Джо се държеше грубо с Томи, сякаш не го смяташе за свой човек. Все едно Томи беше свръхбагаж, с който Джо бе натоварен. Джо забравяше за черната работа, която Томи бе свършил, за да помогне на брат си в пътя му до върха.

Томи погледна към седалката срещу него, където увита в хавлия стоеше гарафата. Беше се обадил на Боу Тейлър от Тексас. Тейлър беше чест посетител в клуб „Залива на сабите“ и залагаше големи суми. Двамата с Томи се сприятелиха. Размениха си дори няколко мадами. Но в момента по-важен беше фактът, че Боу Тейлър се занимаваше с петрол в Далас и бе натрупал милиони, след като намери залежи там. Томи му разказа малкото, което можа да си спомни за стратиграфската моноклинала и за кладенеца. Не му каза къде се намират залежите, нито името на „Фентрис Каунти Газ и Петрол“. Не искаше да доверява никому тази тайна. Онова, което мигновено го смая, беше вълнението на Боу. Тейлър потвърди, че данните са точни и Федералната комисия по регулиране на енергията изисква над големите стратиграфски моноклинали да се построи събирателна станция, преди да се пусне сонда в кладенеца. Боу го засипа с въпроси за залежите, за участъка със сондите, за мострата и за седемдесетте хиляди литра, които вече били изпомпани. Тони не спомена нищо друго, освен общите факти. Излъга, че кладенецът е на северния калифорнийски бряг. Попита го дали познава някой геолог и приятелят му каза едно име от Мидланд, Тексас.

Томи се обади на геолога и уреди анализа на мострата. Уговориха се да кацне в Мидланд и да му остави петрола. Томи беше убеден, че ще се окаже точно както му бе обяснил доктор Кларк. Щеше да покаже на брат си, че е способен на нещо повече, отколкото да убива и непрекъснато да се разхожда надървен. От сега нататък щеше да поеме ролята си на по-голям брат, да проверява, да планира. Смяташе да остави мострата в Мидланд, после да отлети за Насо и когато му съобщят резултата от анализа, да изтегли пет милиона долара от Търговска банка „Анонимно дружество за рефинансиране на парични операции“ и да купи контролния пакет от акции на „Фентрис Каунти Газ и Петрол“. Реши да не казва на Джо. Дори онзи тъп учен доктор Кларк беше чувал, че Джо взима решенията. Е, това вече нямаше да е така. Ако сделката наистина се окажеше успешна и залежите бяха най-големите в Северна Америка, не Джо, а големия брат Томи щеше да направи нещо за семейството. Щеше каже на Джо, след като сключеше сделката и всички се къпеха в черно злато. И тогава малкият му брат щеше най-после да прояви уважението, което Томи заслужаваше.

Приземиха се в Мидланд. Геологът ги чакаше. Томи бе изстъргал етикета на цилиндъра с мострата, за да не разбере откъде е взет петролът. Томи играеше хитро. Точно така би постъпил Джо, помисли той.

Даде мострата на геолога, който беше облечен досущ като доктор Кларк. Вратовръзката се вееше на рамото му, а роговите му очила просветваха на слънчевата светлина. Имаше дори същата писалка. Странно племе са тия учени.

— Би трябвало да са готови след няколко часа — каза геологът. — Имате ли номера ми?

Томи кимна, показа лист хартия и му даде хиляда долара в брой, както се бяха споразумели.

След няколко минути „Чалънджър“ отново се понесе във въздуха. Томи се вторачи в зеленикавосините води на Мексиканския залив. Пилотите казаха, че след три часа ще пристигнат в Насо и той се облегна назад. Обзе го непознато чувство за енергичност и целеустременост. Беше нещо много повече от самоходен надървен пенис. Бизнесмен, който имаше план. Томи още веднъж обмисли подробностите, търсейки пропуски. Щеше да пристигне в Насо в пет часа следобед, точно преди търговската банка да затвори. Щеше да накара управителя Тони Вака да отвори сейфа, съдържащ парите, които още не бяха изпрани. Томи знаеше, че тази сума не фигурира никъде. Колкото до американските данъчни власти, тези пари дори не съществуваха. Щеше да вземе малко повече от необходимото, за всеки случай. Пет милиона в брой. Пресметна, че ще ги побере в два куфара. Щеше да предупреди Тони Вака, че ако каже нещо на Джо, ще смаже главата му с чук. Внимателно планира всичко в малкия си маймунски мозък. Обмисли всеки детайл, съсредоточавайки се върху бизнеса, както би направил един по-голям брат. От време на време се сещаше за Дакота. Само два пъти си спомни гладката й като коприна кожа и щръкнали зърна. И едва тогава сложи ръка между краката си, потърка възбудения си пенис и си пожела да му предостави възможност за още едно посещение.

Горе-долу по същото време, когато Томи се приземяваше в Насо, Виктория Харт се качи на самолета от Чикаго за Атлантик Сити, където беше Джо Рина. Биано я целуна за довиждане на летището във Фресно и я предупреди да не преиграва. Разказа й за онзи ужасен миг на яхтата на Дъфи, когато Томи бе загубил контрол и едва не го застреля.

— Не се притеснявай — успокои го тя. — Прекарах почти шест месеца с Джо Рина, подготвяйки се за процеса. Знам как разсъждава онова лайно. Той не е като Томи. Не губи контрол. За него това е признак на слабост.

Двамата дълго стояха в коридора на чакалнята и се държаха за ръце. Виктория носеше проявените снимки на Томи с Биано и Дъфи. Биано я целуна отново. Той долавяше уханието й, а тя — ударите на сърцето му. Притискаха се един до друг, сякаш се страхуваха да се разделят, докато накрая стюардесата потупа Виктория по рамото и предупреди, че самолетът излита.

Виктория намери мястото си, седна, сложи куфарчето под седалката и отвори плика, който й бяха дали от фотоателието. Скъса снимката на братята Съмърланд. После се вторачи в останалите шест фотографии на Биано, Дъфи и Томи. Тримата вървяха към лимузината, а на едната Томи се бе усмихнал, а Биано беше сложил ръка на рамото му. В онзи миг Биано бе позирал, като се обърна към фотоапарата и се усмихна. Виктория избра четирите снимки, които й харесаха най-много и унищожи другите. На преден план се виждаше неясното, но четливо заглавие на първата страница на „Фресно Хералд“ — „Конгресът отрязва бюджета на отбраната“. Това щеше да е достатъчно, за да удостовери датата.

Самолетът излетя и тя облегна глава назад. Утре щеше да използва коза. Това щеше да е началото на края на братята Рина. Най-сетне щеше да се изправи пред дребния мафиот с къдрави коси, убил приятелите й Карол Сесник, Тони Короло и Боби Манинг. Виктория изгаряше от нетърпение да отмъсти. После се замисли за Биано и за всичко, случило се през последните десет дни. Беше твърде много. Чувствата й бяха противоречиви. Възприятията й се опитваха да се придържат към променящите се емоции. Още усещаше лъчите на следобедното слънце върху кожата си.

Биано излезе от летището на Фресно и тръгна към паркинга. Качи се в караваната и погледна Роджър, който се бе свил на канапето. С белите си превръзки приличаше на копринена буба. Териерът се вторачи в Биано с умните си очи.

— Никога не съм изпитвал подобно нещо — каза Биано на малкото куче, което размаха опашка в очакване на нещо повече. — Не ме гледай така. Едва се грижа за нас двамата. Как ще се грижа и за нея? Дали изобщо ще иска да го направя?

После седна зад волана и докато още мислеше по въпроса, включи на скорост и потегли към Сан Франциско.

27. Поразяване на мишената

Тя влезе в Ханкок Билдинг, Атлантик Сити. Преди четири години семейство Рина бяха построили сградата с пари от организираната престъпност. В прокуратурата постройката беше известна като Макаронаджийския палат, защото шефовете на всеки мошенически синдикат имаха кабинети там. Виктория се качи на асансьора до двайсет и третия етаж.

Очакваше, че охраната ще я спре, но в приемната имаше само камери за наблюдение. Зад бюрото във фоайето не седеше никой и тя зачака, стиснала кафявата папка под мишница, без да знае какво да направи. После от вътрешния кабинет излезе един куриер. Наближаваше обяд и Виктория се запита дали Джо Рина е още в кабинета си. Тя тръгна по коридора, където няколко секретарки печатаха, нещо. Не я погледнаха и Виктория стигна до дъното на коридора, откъдето видя великолепни старинни врати, които сигурно пазеха кабинета на Джо Рина. Отвори, без да потропа, и влезе.

Стаята беше великолепна. Имаше големи прозорци, гледащи към Бродуок на юг и към Атлантическия океан на изток. Виктория бързо огледа кабинета. Западната стена беше отрупана със задължителните снимки — Джо Рина с известни личности, кинозвезди и дори двама президенти, хилещи се глуповато в присъствието на мафиотския бос. Предметите на изкуството бяха безценни. Някои бяха поставени в стъклени витрини. Виктория разгледа индианските съкровища, датиращи от тринайсети век и трофеите от голф, остави снимките на бюрото, седна на един стол с висока облегалка и зачака.

Двайсет минути по-късно той влезе забързан в кабинета, навивайки ръкавите на ризата си. Изглежда закъсняваше. Приближи се до бюрото, видя снимките и ги взе.

— Направени са вчера от екипа за електронно наблюдение на ФБР във Фресно, Калифорния — каза тя.

Джо се обърна рязко. Виктория се изправи.

— Какво правиш тук? — попита той.

Гласът му беше изненадващо спокоен, като се имаше предвид обезпокоителното присъствие в кабинета му.

— Дойдох да видя дали ще мога да разруша нещо — отговори тя, приближи се до масата със съкровищата на ацтеките и взе една малка статуя.

Джо отиде до ценния предмет, но не го грабна от ръцете й.

— Не се притеснявай. Онова, което искам да разруша, е по-ценно от това — каза Виктория и внимателно я остави.

— Попитах как влезе тук.

— Нямаше никой и просто влязох. Трябва да си вземеш още главорези.

— Ще помисля по този въпрос.

Джо още държеше снимката, на която Биано се усмихваше, прегърнал Томи.

— Какво е това? — попита той, посочвайки фотографията.

Очите му бяха подпухнали. Виктория предположи, че той познава Биано като мошеника на карти Франк Лемей. Знаеше, че Джо е обезпокоен да види Томи с човека, когото бе пребил със стик за голф. Но в същото време му беше ясно, че не могат да го съдят два пъти за едно и също престъпление. Виктория предприе следващия си ход.

— Или ще ме освободят от областната прокуратура, или сама ще напусна… Още спорим как да решим въпроса.

— Добри новини от неочаквано място — ухили се той.

— А ето и лошите новини от същото място — усмихна се тя. — Тази сутрин се отбих да си прибера нещата и получих тези снимки от екипа на ФБР, който следи Томи…

— Следят Томи? Нямах представа, че мислят да го обвинят в нещо. Той не е издирван за нищо.

— Може би им е писнало да пребива всяка проститутка, с която спи, и да продава наркотици пред училищата. Не знам, но федералните агенти са изпратили по дирите му екип от трима човека. Те са направили тези снимки. Освен това ми казаха, че Томи финансира онзи мошеник на карти на снимката там. Крадял от теб от години. Онези от ФБР мислят, че това е странно. И тъй като напускам прокуратурата и от първа ръка знам, че е трудно да бъдеш осъден, хрумна ми да дойда тук, да ти съобщя този факт и да те оставя сам да се оправяш с брат си. Може би ще бъде по-забавно да наблюдавам отстрани.

Джо се усмихна.

— Томи краде пари от мен? Това ли е идеята? Той ми казва, че ти си крадлата. Измъкнала си с хитрост сто хиляди долара от бижутерския ни магазин тук, в Атлантик Сити.

— Помисли, Джо. Има ли някаква логика в това? Звучи точно като някоя тъпотия, която брат ти би съчинил, докато краде от теб.

— Но защо му е да го прави? Половината от всичко, което притежавам, е негово.

— Защо ли? Кой знае? Защо Каин е убил Авел? Защо мъжките вълци изяждат малките си? За някои неща няма отговор, Джоузеф.

— Разбирам. И тази снимка би трябвало да ме разстрои по някакъв специален начин?

— Точно така. Защото освен че преди шест месеца онзи тип те е излъгал на карти, преди два дни онези двамата с брат ти са направили удар за един милион долара в казиното ти „Залива на сабите“.

— Откъде знаеш?

— Федералните агенти са били там и са правили снимки. Те са навсякъде, където ходи онзи психопат брат ти — усмихна се Виктория. — Сигурна съм, че в казиното ти има снимки на всички големи играчи, особено на мошениците. Накарай управителя да ти ги изпрати по факса. Това са същите двама измамници. Виждаш как Томи се забавлява с тях на снимката.

Вратата се отвори и двама мъже влязоха в кабинета. Единият беше висок счетоводител на име Брус Станг, а другият Виктория не познаваше.

— Хей, Джоузеф — рече Брус. — Трябва да вървим. Ще пазят масата само двайсет минути.

— Остави ни насаме за минутка, Брус — тихо каза Джо.

Брус видя Виктория и колебливо попита:

— Да повикам ли Джери? Не бива да говориш с нея без адвокат.

— Излезте за малко — по-настоятелно повтори Джо и те напуснаха кабинета. — Значи тези са двамата, които направиха удара в клуб „Залива на сабите“? Това ли е историята?

— Това е факт, Джо. Снимката е правена онзи ден. Прочети заглавието на вестника. Според информацията, която получаваме, брат ти те мрази в червата, защото го командваш.

— Тогава тази снимка, за която може би има множество други обяснения, и твоята дума би трябвало да ме обработят?

— Да, това е идеята. — Тя стана и се приближи до вратата, после се обърна. — А, да, има и още нещо. Не би трябвало да го знам, но имам приятели в Министерството на правосъдието и тъй като проявявам повече от мимолетен интерес към теб и семейството ти, научих някои подробности… Според информацията на ФБР снощи брат ти е бил в Насо. Изтеглил е четири-пет милиона от банката на Анонимното дружество за рефинансиране на парични операции. Взел ги е от неизпраните пари, които държиш там. Можеш да провериш банката. Пълна е с подслушвателни устройства.

— И какви са по-точно тези неизпрани пари?

— Обади се на онова влечуго, управителя на перачницата. Попитай го дали вчера брат ти не е отмъкнал пет милиона долара.

Виктория се обърна и излезе. Мина покрай Брус Станг и другия мъж и се качи в асансьора. Сърцето й туптеше лудешки. Знаеше, че бе пуснала стръвта надълбоко.

Преди тя да стигне до фоайето, Джо Рина се обади на Тони Вака, управителя на Анонимното дружество в Насо.

— Чух, че брат ми е бил там.

— Как… Кой ти каза?

— Няма да повтарям — бавно и спокойно каза Джо на президента на банката, на когото плащаше четвърт милион годишно. — Искам да знам бил ли е брат ми там? Да или не?

— Да, Джо, той беше тук.

— Взимал ли е пари от неизпраните?

— Ами, Джо, знаеш, че съм ти предан… нали?

— Тони, питам те още веднъж и за последен път! Томи взе ли пари от неизпраните?

— Да.

— Колко?

— Пет милиона долара.

— И защо ти се стори уместно да му ги дадеш?

— Ами, Джо… нали го знаеш какъв е…

— Да, знам го, но се чудя защо си му ги дал. Изрично съм ти наредил парите да не излизат оттам, преди да са изпрани, при това само с мое разрешение. Защо му ги даде?

— Той ме заплаши, Джо. Каза, че ще смаже главата ми с чук. Щял съм да умирам три часа. Чувал съм разни истории за него и се уплаших.

— Разбирам. И затова ли му даде парите?

— Той каза, че те са и негови.

— Тогава си му дал нашите пари, но не си попитал мен. Дори не ми се обади.

— Той ме заплаши, че ще ме убие, ако ти кажа, Джо. Какво трябваше да направя? Знаеш какъв може да бъде Томи.

— Уволнен си. Предай задълженията си на Карло и се махай оттам. Видя ли те още веднъж, ще трябва да търсиш медицинска помощ. Сбогом.

И Джо затвори. В същия миг Брус Станг донесе снимките, които Арнолд Бузини току-що бе изпратил по факса от клуб „Залива на сабите“.

Джо ги сравни със снимките, които му бе оставила Виктория. Мъжете бяха същите. Заглавието на вестника гласеше, че Конгреса е орязал бюджета на отбраната. Това бе станало преди един-два дни. Снимките бяха правени наскоро. Той погледна Брус Станг и тихо попита:

— Какво прави Томи, по дяволите? По всичко личи, че се мотае с онзи тип, когото пребих и който открадна един милион от нашето казино в „Залива на сабите“. После Томи е принудил Тони Вака да му даде пет милиона от моите пари и да не ми казва. Какво става?

Язвителният въпрос изпълни стаята като остра миризма на смърт.

Брус сви рамене.

— Нали знаеш какъв е Томи.

— Всички ми казват, че го знам какъв е. Но може би изобщо не го познавам.

28. Засечката

Двамата федерални агенти в сивата служебна кола видяха Виктория да излиза от Макаронаджийския палат в Атлантик Сити. Командирът се казваше Стан Келерман. Оставаха му пет месеца до пенсиониране. Беше видял много неща, но най-много мразеше, когато „някой от нашите“ се окажеше „гнила ябълка“. Той видя през бинокъла как Виктория спря такси.

До Стан седеше Шийла Уорд. Тази година беше първата й във ФБР. Двамата нямаха нищо общо помежду си, като се започнеше от мнението им за работата и се стигнеше до музиката, която слушаха. Шийла се надяваше да научи нещо от Станли, но той беше окаян негодник, който само издаваше заповеди.

— Свържи се с Грег — излая той. — Провери дали я е засякъл.

Тя взе микрофона.

— Тук е Червено куче. До Мързеливеца. Засече ли жената?

— Потвърдено.

Екипът на ФБР за електронно наблюдение беше проникнал във видеоохраната на Джо Рина и използваше собствената му система, за да го следи. В мазето имаха човек, който наблюдаваше три пиратски монитора. Томи и Джо Рина бяха главните мишени заради провалилия се съдебен процес. ФБР се стресна, когато Виктория Харт, прокурорката, която оплеска делото, влезе в Макаронаджийския палат и се показа на мониторите, свързани с камерите в коридора пред кабинета на Джо Рина. За съжаление нямаше начин да видят какво става вътре, защото Джо никога не би позволил да инсталират камери в кабинета му, но я видяха да влиза при него с папка под мишница. След десет минути Виктория излезе без папката — много странна и обезпокоителна случка.

Стан протегна ръка и грабна микрофона от Шийла, която стисна зъби от яд, но не каза нищо.

— Какво мислиш, Грег?

— Знам ли. Казваш, че прокурорката, която се опитваше да осъди онова лайно, го е посетила и му е оставила някаква папка. Мисля, че тук има нещо гнило.

— И аз. Ще я проследя. Да видим какво ще стане.

Стан и Шийла проследиха Виктория до летището на Атлантик Сити и я видяха да си купува билет. Когато се отдалечи, те хукнаха към гишето, изблъскаха ядосаните клиенти, показаха значките си и научиха, че Виктория ще пътува със следващия полет за Сан Франциско. Самолетът щеше да излети след час.

Стан Келерман се обади в кабинета на Гил Грей, откъдето му казаха, че областният прокурор е в командировка. Свързаха се с хотелската стая на Гил и намериха безличния областен прокурор точно когато се бе върнал от голф. Обясниха му какво става и той се умълча. Умът му преценяваше евентуалните възможности.

— Какво искате да направим? — попита Стан. — Не мога да напусна Атлантик Сити без специално разрешение за преместване, но можем да кажем на колегите да чакат в Сан Франциско. Знам номера на полета й. Ще изпратим нейна снимка на агентите там.

— Чакайте малко — каза Гил, притисна слушалката до гърдите си и се опита да анализира ситуацията.

Трудно му беше да повярва, че Виктория Харт се е поддала на корупция, но инак не би отишла в телевизията и не би го обвинила в несправяне с работата. Може би онази заплаха към Джо Рина не беше толкова глупава, колкото първоначално помисли. Ако току-що си загубил най-важния си свидетел, какъв по-добър начин да прикриеш следите си от този да атакуваш Рина? Виктория все още се водеше на работа в канцеларията на Гил. Това можеше да се окаже смущаващо от политическа гледна точка. Грийн най-сетне бе успял да се включи в краткия списък на кандидати за заместник-губернатор. Един скандал в прокуратурата щеше да бъде пагубен, освен ако не съумееше да направи така, сякаш той е режисирал разследването, за да изкорени корупцията. После щеше да се възползва от това. Вече се чуваше как на пресконференцията казва: „Не става дума за политика, а за неподкупно правителство“. Можеше да има страхотен телевизионен отзвук, ако контролираше нещата.

Той отново долепи слушалката до ухото си и се прокашля.

— Добре. Проследете я в Калифорния и ме дръжте в течение. Ако направи нещо незаконно, арестувайте я и незабавно ме информирайте. И благодаря за обаждането.

— Няма защо.

Виктория се качи на самолета. Стан се преоблече като стюард и отиде да види дали тя не е с някой от старите им познайници. Прокурорката беше сама. До нея не седеше никой. Келерман прегледа списъка на пътниците и се върна.

— Имаме ли някой познат на борда? — попита Шийла.

Той дори не я погледна. Само изсумтя, а тя отново стисна зъби. Този тип наистина я вбесяваше.

Биано посрещна Виктория на летището в Сан Франциско. Друг екип от агенти на ФБР ги видя как се целунаха, хванаха се за ръце и излязоха от залата. Двамата цивилни агенти ги последваха на дискретно разстояние.

Старшият се казваше Грейди Хънт — нисък и набит тип с плоско лице. Прякорът му беше Окото на чука и му подхождаше. До него вървеше Дени Денистън — висок, русокос и обикновено облечен в костюми в светли тонове и ризи в пастелни цветове. Говореше спокойно, но имаше избухлив нрав, който му бе спечелил прозвището Изненадата.

— Знаеш ли кой е мъжът? — попита Грейди.

— Струва ми се познат. Мисля, че съм го виждал някъде.

Двамата се качиха в колата и зачакаха. След няколко минути мишените потеглиха с жълт форд. Грейди включи на скорост и пое след тях.

— Виждал съм този тип някъде. Може би на снимка на стената в главното управление — размишляваше Денистън.

В същия миг Грейди щракна с пръсти.

— Не е на стената, а в списъка. Казва се… Нещо с „Б“…

— Биано Бейтс. Той е в списъка на десетте най-търсени престъпници — досети се Денистън. Той работеше сума ти години във ФБР, но още не му се бе случвало да види някой от този списък. — По дяволите! Какво ще правим сега?

— Да се обадим в управлението.

Обадиха се в Ню Джърси и разговаряха със Стан Келерман, който ги свърза с Гил Грийн.

— Оказва се, че Вики Лисицата не е чак толкова хитра, а? — подхвърли Стан.

— Тя общува с известен престъпник. Извършила е куп нарушения. Тази работа може да се окаже голяма. Идвам при вас — каза Гил, който вече изчисляваше на ум политическите дивиденти.

— Какво да кажа на екипа в Сан Франциско? — попита Стан.

— Там се мъти нещо голямо. Искам да разбера всичко, преди да пристъпя към действие. Изчакайте, докато Виктория остане сама и я задръжте. Заведете я в сградата на ФБР. Следете Бейтс, но не го арестувайте. Взимам първия самолет.

Грейди Хънт и Дени Денистън проследиха Виктория и Биано до един малък, но чист двуетажен мотел до яхтклуба „Голдън Гейт“. След пет минути мотелът беше обсаден от пет екипа. Всички бяха готови за действие.

В три и трийсет Биано се качи в жълтия форд. Отправи се към Маркет стрийт. Два екипа тръгнаха след него, а останалите влязоха в мотела.

Виктория беше в стая 22. Те избиха вратата без предупреждение.

— Стой! Не мърдай! ФБР — изкрещя Грейди Хънт и насочи деветмилиметровия пистолет „Берета“ към вътрешната стена. — Лягай на пода! Веднага!

Виктория разопаковаше багажа си и ги погледна стресната.

— Какво правите? — заеквайки попита тя.

— По лице! Веднага!

Тя коленичи и преди да легне на пода, Грейди се нахвърли върху нея и бързо й сложи белезници. Измъкнаха я от стаята и я наблъскаха на задната седалка на служебната кола.

Акцията продължи по-малко от две минути.

Сградата на ФБР на Флауър стрийт в центъра на града приличаше на всички останали в страната. Мебелите бяха стари, стаите — претъпкани, прозорците — оплюти от мухи, а стените — тухлени. Навсякъде бяха разхвърляни пластмасови чаши от кафе и фасове.

Затвориха я в стая с еднопосочно огледало. Стоя там един час сама, като се чудеше какво да направи. Явно се беше натъкнала на екип за наблюдение, но не й беше ясно с каква информация разполагат. Надяваше се да измисли нещо и да я пуснат. Бе работила като прокурор пет години и знаеше, че има две основни причини ченгетата да държат някой заподозрян по този начин. Оставени сами, арестантите с гузна съвест често се отпускаха и дори заспиваха, защото щом ги заловяха, те се приготвяха за най-лошото и се примиряваха. Невинните обаче бяха неспокойни, крачеха из килиите и изпадаха в паника, защото знаеха, че не са направили нищо. Виктория беше убедена, че я наблюдават, затова извика:

— Процедурата ми е ясна, момчета. Самата аз съм прилагала този номер стотици пъти. Нямам намерение да заспивам, така че хайде да продължим.

Когато никой не се появи, тя обмисли втората причина, поради която биха държали някого сам. Правеха го, когато обикновено чакаха идването на главния разпитвач.

Гил Грей пристигна в 5:35. Поиска полиграф и им каза да доведат Виктория.

Беше облечен в консервативен сив костюм, тъмносива вратовръзка и подходяща кърпа в джобчето. Безличните му черти бяха аранжирани в невъзмутимо изражение.

— Виктория, бих желал да кажа, че се радвам да те видя — сухо каза той.

— Кажи го, Гил. Неискреността явно винаги ти помага.

— Стигнахме до същността само с две реплики — усмихна се той. — Не мога да ти опиша колко съм щастлив, че те виждам в такова неприятно положение. Никога няма да ти простя за онова телевизионно интервю.

— Бих искала да знам защо съм арестувана.

— По хронологичен или по азбучен ред да изброя провиненията ти?

— Нека просто да са смислени.

И той й разказа, че ФБР наблюдава Макаронаджийския палат и са я видели да се среща с Джо Рина и да му оставя някаква папка, после за общуването й с Биано Бейтс, известен престъпник. Предупреди я, че ако знае нещо, това я прави съучастник във всичките му престъпления. Виктория го гледаше, като усилено се опитваше лицето й да не я издаде.

— Дотук не виждам никакво престъпление — каза тя. — Джо Рина не е издирван за нищо. Мога да се срещам с него, без да ме заплашва обвинение. А що се отнася до господин… как му беше името?

— Бейтс.

— Ами, той ми каза, че е Къртис Фишър. Преди пет дни се запознахме в един бар. Струва ми се приятен. Твърдиш, че е престъпник, така ли? Не мога да си го представя.

Изражението на Гил Грей беше абсолютно непроницаемо. Нищо не можеше да се разгадае. Тънките устни и редките му коси се бяха слели на бледото безизразно лице.

— Виктория, положението ти е много неприятно. Позволи ми да изброя няколко вероятни сценария.

— Моля.

— Мисля, че историята е следната… Ти искаше да напъхаш Джо Рина в затвора. Може да е заплашил теб или семейството ти или просто да ти е предложил адски много пари. Сключила си сделка с него и си му издала местонахождението на свидетелката си. Карол и две смели ченгета са убити. Делото е прекратено и ти отиваш в Сан Франциско, за да харчиш парите и да се забавляваш с един федерален престъпник.

— Тук има много предположения, Гил. Вероятно ще искаш да ги подсилиш с доказателства, преди да ме обвиниш в нещо. Имаш ли документи за всичко това?

— Заснели са те на видеото, когато вчера си оставила папката на Джо Рина. — Той се усмихна мрачно. Усмивката му беше напрегната и противна. — Какво имаше в нея?

— Семейни снимки — уклончиво отговори тя.

— Биано Бейтс е измамник, който фигурира в списъка на десетте най-търсени престъпници от ФБР. По време на петгодишната ти служба в прокуратурата този списък ти е бил изпращан всеки месец. Бейтс е в него от двайсет и шест месеца. Снимката му е закачена на стената.

— Не обръщах голямо внимание на онези списъци, Гил. Бях твърде заета да ти върша работата.

— Бейтс е тук, в Сан Франциско. Следят го непрекъснато. Щракна ли с пръсти, свършено е с него. Можех да го арестувам заедно с теб, но тъй като сме работили съвместно, помислих, че дължа тази среща първо на теб. Щом настояваш да играем твърдо, веднага ще го пипнат.

Той я наблюдаваше внимателно и видя как тя леко трепна, като чу това. Явно Гил беше на прав път.

— Не ми дължиш среща. Просто се опитваш да ме накиснеш.

— Не е необходимо да те накисвам, Вики. Ти си в ръцете ми. Биано Бейтс също. Не е нужно да търся доказателства, за да предявя обвинения към него. Имам дълъг списък с престъпленията му.

— Добре, какво искаш тогава?

— Не съм добър адвокат. Убеден съм, го знаеш.

Тя се въздържа от коментар.

— Но много добре познавам човешката душа и знам правилата на играта. Ето защо се питам: „Защо става така? Защо Виктория прави такива глупашки номера?“. И знаеш ли какъв е отговорът? Тук се мъти нещо друго. Има част от ребуса, която не виждам. Ти си твърде умна за сценариите, които току-що изброих. Ако ми се довериш, може да ти помогна. Вероятно ще сключим сделка и ще намалим обвиненията срещу теб и Бейтс.

Виктория се вторачи в него.

— Каква сделка?

— Признай всичко и сетне ще измислим нещо.

— Задържай, като пускаш, а? — усмихна се тя. — Не и с теб, Гил. Това става само когато играта се дирижира от измамници.

— Не разбирам за какво говориш.

— Сигурна съм, че не разбираш — каза тя, после се умълча. — Не мисля, че ще можем да се споразумеем, Гил. Обвини ме в каквото искаш, сетне ще видим какво ще стане.

Той дълго седя на стола, съзерцавайки ръба на панталона си, сякаш там се криеше отговорът.

— Това не е съвсем неочаквано, но жалко все пак. — Обърна се и натисна звънеца до вратата. След минута в стаята влезе Грейди Хънт, облечен в кевларен екип. — Арестувайте Бейтс. Използвай СРС. Ако се опита да избяга, не му четете правата и го обезвредете.

— С удоволствие — рече Грейди и излезе.

— Нима ще го убиеш хладнокръвно? — попита Виктория.

— Знаеш какви са онези от СРС — тихо отговори Гил.

Тя знаеше всичко за Специалните разузнавателни сили. Те бяха прословути. Раздаваха правосъдие на улицата. Намираха набелязания престъпник и вместо да го арестуват, го следяха и изчакваха да извърши някакво престъпление, после хладнокръвно го застрелваха. Това бяха узаконени екзекуции. Ако Биано се опиташе да избяга, както сигурно щеше да направи, СРС щяха да го убият, без да задават въпроси.

Виктория се опита да продължи с блъфа си, но непрекъснато си представяше как Биано лежи в локва кръв и умира самотен. Гил я наблюдаваше през цялото време и педантично махаше невидими прашинки от сивия си костюм. Времето минаваше. Накрая Виктория не издържа.

— Добре. Отмени заповедта. Ще сключим сделка.

Той протегна ръка и натисна звънеца. Друго униформено ченге подаде глава през вратата.

— Кажи на агент Хънт, че заповедта се отменя. Нещата може да се развият в различна насока.

Виктория постигна възможно най-доброто споразумение. Сделката включваше обещанието на Гил тя да бъде адвокат на Биано, след като го арестуват. Гил настоя да провери показанията й с детектора на лъжата. Заведоха я в другата стая и я свързаха с полиграфа.

През следващия час тя му разказа цялата история и му обясни етапите на измамата. Гил Грей и двама агенти от ФБР слушаха внимателно, а детекторът проверяваше достоверността на разказа й. Накрая се почувства уморена и омърсена. Догади й се. Беше издала всичко с единственото извинение, че не можеше да се примири с мисълта да убият Биано.

— Това ми харесва — отбеляза Гил.

— Моля?

— Харесва ми. Ако номерът мине, Томи ще ни предаде Джо. А пипнем ли Джо, ще спечеля аз.

Двамата агенти не разбраха. Само Виктория знаеше, че Гил има предвид шанса си да стане заместник-губернатор на Ню Джърси.

— Ще продължим с играта, така ли?

— Да. Само че сега сме партньори. Ти ще ни държиш в течение. Щом играта свърши, ще пипнем всички.

Тя го погледна, без да знае какво да направи. Накрая възмутена поклати глава.

— Ти не преставаш да ме учудваш, Гил. Падаш все по-ниско и по-ниско.

— Поне не спя с престъпници — сряза я той.

Сетне й даде вибриращ пейджър, свързан със сателит и й каза да се обажда на всеки дванайсет часа, инак ще я търсят през същия интервал. Предупреди я, че ако не им сътрудничи, ще арестуват всички и сделката ще бъде анулирана.

Сетне я откара до мотела с правителствената кола. Когато стигнаха на една пряка оттам, той я пусна да слезе. Но преди Виктория да тръгне, Гил я спря.

— И, естествено, нали разбираш, че както и да свърши цялата история, ще се погрижа да отнемат адвокатските ти права.

— Ще се видим на делото — отговори тя и изчезна в мрака.

29. Роднините

Биано бе оставил Виктория в три и половина следобед. Отиде с жълтия форд да вземе Джон и двамата се отправиха към странноприемница „Червения глиган“, която се намираше на две преки от Маркет стрийт, надолу до пристанището. Биано ги чу, още преди да спрат на асфалтирания паркинг. Странноприемницата беше двуетажна бяла постройка в испански стил, със сводове и покрив от червени керемиди. Отпред бяха паркирани десет камиона с широки гуми, всичките с регистрационни номера от Арканзас. Неизвестно защо на всяка антена имаше червено перо. Камионите бяха безупречно чисти и хромираните им повърхности блестяха. От отворената врата на стая 15 се лееха смях и подвиквания.

— По дяволите — каза Биано. — Ще ги арестуват за нарушаване на обществения ред, преди да сме ги включили в играта.

— Вчера идвах два пъти и разговарях с управителя. Дадох му още петстотин долара, за да не вика ченгетата — отговори Джон.

— Кой е сега водачът на тези планинци?

Двамата слязоха от колата и тръгнаха към стаята, пред която на скърцащ метален стол се люлееше огромен сто и петдесет килограмов албинос, облечен в работен комбинезон.

— Трудно е да се каже. Никой Бейтс от Хог Крийк няма коефициент на интелигентност, по-висок от ограничението за скоростта в Арканзас. Мисля, че е или мършавият Кадилак Бейтс, или дебелият Форд Бейтс.

Биано си спомни, че половината Бейтс от Хог Крийк бяха кръстени на автомобилите си. Причината беше, че не могат да четат и си избират такива имена, които да препишат от камионите на свидетелствата за раждане в болницата.

Албиносът изпи бирата си и се оригна.

— Здрасти, братовчеде. Аз съм Биано. Тук ли е Кадилак Бейтс? — усмихна се Биано на огромния си роднина.

Албиносът не отговори, но се обърна и изрева през рамо.

— Янките дойдоха!

— Благодаря за любезната оценка — каза Биано на албиноса, който примига със светлите си очи, без да разбере иронията, сетне попита: — Ти кой си?

— Бронко Бейтс — отговори младият мъж и пак се оригна.

Биано кимна, мина покрай него и влезе в хотелската стая. Всички мебели бяха разчистени. Голямото легло беше разглобено. Останалото беше струпано в коридора. Двайсетина Бейтс бяха седнали в кръг и крещяха, а в средата на стаята се биеха петли. На пода имаше разпръснати пари, а мъжете, които бяха на възраст от двайсет до четирийсет години, псуваха на висок глас.

— Исусе! — възкликна Биано.

Накрая една от птиците падна. Собственикът й извика: „Предавам се“ и грабна петела си, преди победителят да го разкъса. Настъпи суматоха за парите и след няколко минути спор разпределението на печалбата изглежда свърши. Най-сетне планинците видяха Биано и Джон, които стояха на прага.

— Аз съм Биано! — извика той, точно когато един друг огромен роднина излезе от банята с петел под мишница и започна да го развързва за поредната схватка.

Биано влезе в кръга и повтори:

— Аз съм Биано и имам пари за вас.

Това привлече вниманието им.

— Хей, Ехо, намали радиото! — изкрещя Бронко.

Ехо беше близнак на албиноса. Роден десет минути след брат си, той се спаси да не го кръстят Студебейкър, на колата на майка си, и получи горе-долу по-свястното име Ехо. Той стана, затътри крака и намали звука на радиото.

— Търся Кадилак Бейтс — каза Биано.

Всички се спогледаха. После един висок мършав мъж стана и се приближи до него.

— Не си ни платил дължимото, братовчеде.

— Затова съм тук.

— Блейзър и Ранглър, елате с мен. Останалите да държат птиците. Не искам да пропусна следващата битка.

Кадилак, Биано и Джон излязоха и отидоха на паркинга.

— Радвам се, че отново те виждам — усмихна се Биано.

Кадилак се намръщи.

— Дойдохме чак дотук, защото ни повика, но още не сме се споразумели. Дължиш ни пари за път.

— Не знаех, че доведеш двайсет човека — възрази Биано. — Нуждаем се само от пет-шест.

— Знаеш ли кое му е лошото да правиш бизнес с роднини?

— Не.

— Всички вие мислите, че има специално семейно намаление.

— Нали? — ухили се Биано, опитвайки се да разведри атмосферата.

— Бихме целия път от Арканзас дотук, защото каза, че искаш хайка. — Кадилак бръкна в джоба си и му даде лист хартия. Явно някой бе научил планинеца да чете и да пише, защото бе направил списък на всичките им разходи. — Ето, толкова ни струва да дойдем дотук и да се върнем. Слагам по три цента на километър за износване на всяка гума.

Биано взе листа. Сумата възлизаше почти на две хиляди долара.

— Това са много пари — каза той и го даде на Джон, който го прегледа.

— Толкова са — отсече Кадилак. — Другата работа, за която ни каза, ще струва петнайсет хиляди плюс пет процента от печалбата. Стоматологична и медицинска помощ — отделно, ако се наложи. Това е сделката. Няма да се пазарим. Плащай сега, инак ще се оправяш сам.

— Предполагам, че ще ни трябват подкрепления — рече Биано и Джон кимна.

Биано се приближи до жълтия форд, отвори багажника, взе седемнайсет хиляди долара от парите на „Залива на сабите“ и ги даде на Кадилак. Мършавият планинец ги преброи и ги натъпка в работния си комбинезон.

— Виж какво — каза Биано. — Трябва да престанете с борбите с петли и да мирувате. Някой от другите гости на странноприемницата може да се обади на полицията. Законът забранява борбите с петли. Арестуват ли ви, никаква работа няма да ми свършите.

— Братовчеде Биано, ние не сме твърде цивилизовани и това е факт. Онези момчета там не са много наред и понякога ядат, преди да кажат молитва. Но това никога няма да се промени и ако някой извика ченгетата, ще разчистим всичко, преди да довтасат.

Биано кимна. Вече съжаляваше за решението си. Този клон на семейството се женеше помежду си в продължение на петдесет години. Повечето бяха тъпи като пънове и отчаяно безразсъдни. Това беше опасна комбинация. Не ги помнеше такива, но когато ги видя за пръв път, Биано беше едва десетгодишен и вероятно не бе обърнал внимание. Само си спомняше, че родителите му приготвиха караваната и тръгнаха много по-рано, отколкото бяха предвидили. Мъжете в хотелската стая бяха няколко клона по-надолу на дървото на човешката еволюция. Очите им показваха огромна интелектуална бездна. Но Биано нямаше избор. Томи пътуваше към Сан Франциско. Предстоеше им да осъществят последния етап от измамата. На другия ден щяха да вкарат Томи в „Фентрис Каунти Газ и Петрол“ и да се опитат да измъкнат от него петте милиона на Джо. Биано се надяваше, че тази сбирщина от недодялани тъпанари ще се появи и ще го спаси навреме.

Той пое към мотела, където го чакаше Виктория. От време на време изпитваше някакво безпокойство, сякаш имаше чувството, че го следят, но когато погледнеше в огледалото, не виждаше никого.

Върна се в седем, но Виктория не беше там. Багажът й бе разопакован до половината. Обзе го необяснима паника.

В осем часа още я нямаше.

Биано се обади на Джон, но и той не знаеше нищо.

В осем и трийсет Виктория отвори вратата.

— Исусе — ядосан и същевременно успокоен каза той. — Не прави повече така. Къде беше?

— Срещнах една бивша съученичка. Изпихме по едно питие и загубих представа за времето — излъга тя.

После се приближи до прозореца, за да дръпне пердетата, и погледна към улицата. Не видя микробуса на ФБР, но знаеше, че са там и чакат. Чувстваше се толкова виновна, че не смееше да погледне Биано.

— Утре ще извършим ужилването — каза той.