Мошеникът

5. Освобождаване на обвиняемия

В девет сутринта всички отново се бяха събрали в съдебната зала на Мъри Голдстоун.

Джералд Коен и клубът на почитателите му се бяха наредили около дългата дървена маса, отрупана с юридическа литература, и се усмихваха. Виктория седеше сама до масата на обвинението. Джо Рина не присъстваше. Играеше голф.

Кандидатът за съдебен заседател се казваше Джино Делафоре и бе на път да се превърне в катастрофа за Виктория. Той беше едва на четирийсет и две години, но във формулярите се бе писал „пенсиониран цветар“. Имаше широки рамене и гъсти, посивели коси. Ако търсеше някого за ролята на Кръстника, Виктория Харт щеше да избере него, но като втора алтернатива и последен кандидат за съдебен заседател, той беше голяма грешка. В хода на разпита ставаше все по-ясно, че защитата харесва Джино. След всеки въпрос на Виктория той крадешком поглеждаше за одобрение Джералд Коен. Виктория би го освободила за секунди, ако й бе останало право на вето. Дейвид Франкфуртър говореше в коридора по клетъчния телефон с трентънската полиция, опитвайки се да научи повече факти. Засега ченгетата бяха разбрали, че преди време една букмейкърска операция е била ръководена от щанда за списания точно пред цветарския магазин на Джино Делафоре. Виктория се опитваше да установи връзка между него и обвиняемия, за да изтъкне причина за освобождаването на Джино като съдебен заседател. Съдията Голдстоун започна да се суети, готвейки се да я прекъсне.

— Джо или Томи Рина купували ли са цветя от вашия магазин? — попита Виктория.

— Не, госпожице… Или ако са го правили, аз не съм знаел — отговори Джино, отново поглеждайки Коен.

— Но е вероятно, нали? Според телефонния указател в Трентън има двайсет цветарски магазина… така че съществува вероятност най-малко едно на двайсет Джо Рина да е купувал цветя от вас.

— Щях да си спомня…

Джино Делафоре пак стрелна очи към Джери Коен, който отбягваше погледа му, разглеждайки бележките си.

Накрая адвокатът вдигна глава.

— Още много ли ще продължи това, Ваше Благородие? Този съдебен заседател е приемлив за защитата. Госпожица Харт вече няма право на вето. Ако се опитва да отхвърли господин Делафоре, тя се нуждае от факти, с които явно не разполага. Може ли да приключваме?

— Какво ще кажете, госпожице Харт? — попита съдията.

— Само още един-два въпроса, Ваше Благородие — каза тя и се обърна към Джино. — Познавате ли човек на име Сам Дефинио?

— Да. Той държеше малък щанд за списания пред моя магазин.

— Но знаехте, че той има дълъг списък от участия в престъпни начинания, включително незаконни залагания и лихварство?

— Не, не знаех това.

— Я стига! Всички ми казват, че е известен като Сам Невидимия, защото записвал облозите на разлагаща се хартия, която пускал в кофа с вода, когато ченгетата се появели.

— Знаех, че има проблеми с властите, но се опитва да живее почтено. В продължение на пет години всяка сутрин купувах вестник от него. Инак всеки от нас си вършеше работата.

— Но за него се говори, че е член на престъпната фамилия Рина, нали? Освен това…

— Възразявам, Ваше Благородие! Какви ги говори госпожица Харт? Каква престъпна фамилия Рина? Моят клиент не е осъждан.

— Джо Рина е арестуван десет пъти — възрази Виктория.

— Немарливата работа на полицията и лъжите на купените от ченгетата информатори не са доказателства за престъпна дейност, госпожице Харт. Обосновете се.

Съдията Голдстоун се обърна към Джино Делафоре и назидателно попита:

— Мислите ли, че в случая ще можете да отсъдите безпристрастно, господин Делафоре? — попита той.

— Разбира се, Ваше Благородие.

Съдията погледна Виктория.

— Ако нямате нещо наистина уличаващо, ще одобря този съдебен заседател.

— Може ли да се консултираме, Ваше Благородие? — попита тя.

Мъри Голдстоун направи знак на Джери и на Виктория да се приближат до него. Те се скупчиха около бюрото му и започнаха тихо да разговарят.

— Този човек е имал цветарски магазин, пред който е стоял щандът на известен букмейкър, свързан с Джо Рина според полицията — започна Виктория. — Джино Делафоре сигурно е знаел, че там се правят незаконни залагания и е допуснал това да става точно под носа му, защото и той е имал връзки с Джоузеф Рина. Ако и това не е уместно в случая, тогава съм чела други учебници по право.

— Не можеш да подхвърляш недоказани твърдения по време на избирането на съдебни заседатели — рече Джери. — Всичко това са намеци, Вики. Този човек е имал цветарски магазин. Той няма криминално досие. Точка… Може ли да продължим, Ваше Благородие?

— Виктория, ще одобря кандидатурата на този съдебен заседател, после влиза в сила правилото, че обвиняемият не може да бъде съден два пъти за едно и също престъпление. Имаш седемдесет и два часа да подготвиш обвинението. Вдругиден или ще започнеш с встъпителната обвинителна реч, или ще освободя обвиняемия. Наспете се добре и нека по-добрият юрист да спечели — ухили се Мъри Голдстоун.

Много смешно, помисли Виктория. Съдията стана от кожения стол и излезе от съдебната зала. Черната му роба се диплеше зад него. Беше едва десет сутринта. Денят започваше катастрофално, но преди обяд стана още по-лош.

Изпратиха екип от трентънската полиция да провери асансьорната шахта. След дълги усилия ченгетата извадиха три покрити с тиня трупа, които откараха в моргата.

Обадиха й се точно преди обяд и опасявайки се от най-лошото, Виктория Харт бавно влачеше крака в помещението, което се намираше в подземния етаж на полицейската лаборатория. Предпазливо слезе по бетонните стълби. Стъпваше колебливо и се държеше за парапета. Потракването на токовете й отекваше в облицования с плочки коридор, препълнен с жертвите на грешките на наркотика и на уличното движение от предишната нощ. Потискащ паркинг, претъпкан с метални колички и пречупени съдби. Догади й се, докато минаваше покрай разлагащите се трупове, очакващи аутопсия. Намери Херман Майер, помощникът на съдебния следовател. Херман Германеца беше висок метър деветдесет и пет и тежеше сто и петдесет килограма.

— Дошла съм да разпозная труповете, които току-що сте извадили от асансьорната шахта в Трентън Тауърс — монотонно каза тя.

— Доста се измъчихме, докато ги измием. Не са много приятна гледка…

— Обещавам да не повърна в хубавата ти чиста зала за аутопсии, Херман — мрачно каза тя.

Той кимна и я поведе към три от стоманените маси. С нежелание Виктория погледна надолу… В гръдния кош на Боби Манинг имаше дупка с размерите на пъпеш. Отвътре стърчаха парчета от ребрата му, още лъщящи в черно от мазната тиня, която бе изпълнила дъното на шахтата и крила телата в продължение на три дни.

— Това е Боби Манинг — тъжно отбеляза Виктория. — Той обичаше шоколад „Нестле“. Не можах да му купя. Бяха се свършили в шибания магазин.

Гласът й трепереше.

Херман сложи ръка на рамото й. Тя се дръпна и се приближи до Тони Короло. Тялото му беше почти неузнаваемо. Виктория знаеше, че е той, но не можеше да го потвърди със сигурност. От него бе останало много малко. Лицето му го нямаше. Тя сложи ръка на устата си и се опита да сподави риданието.

— На ръст е същият, но не мога да кажа със сигурност дали е той. Трябва да вземеш отпечатъците му.

— Вече го направих. Ще ни донесат резултатите след час-два. Не е необходимо да правиш това, Виктория.

Тя кимна и се приближи до третата маса. Видя приятелката си Карол Сесник. Изглеждаше по-дребна. Сякаш чудесната душевност, която я изпълваше, я правеше по-едра. Карол беше простреляна в главата и лявата половина от лицето й липсваше. Беше подпухнала, но беше тя. Виктория протегна ръка и докосна къдриците й, още влажни от смазката в дъното на шахтата.

— Съжалявам, приятелко — успя да промълви тя.

Телефонът й иззвъня точно в десет вечерта. Гласът от другия край на линията беше образован, с източен акцент и много прецизен.

— Госпожица Виктория Харт, нали? — бавно попита мъжът. — Вашата секретарка ми даде този номер.

Виктория събираше остатъците от документацията по делото, за да ги изпрати в службата. Имаше тонове писмени показания на медицински сестри и лекари, освидетелствали раните на Франк Лемей, но никой от тях нямаше да се яви пред съда. Случаят беше приключил. На другия ден Джо Рина щеше да бъде освободен и никога нямаше да бъде съден по същите обвинения.

— Кой се обажда? — незаинтересовано попита тя.

— Седрик О’Нийл.

— Кой? — нетърпеливо повтори Виктория.

— Адвокатът на Антъни Хейуд.

— На кого?

— На Антъни Хейуд. Мисля, че уличното му прозвище е Амп или нещо подобно… Снощи ви се е обаждал. Дал ви е информация къде са труповете на двамата полицаи и на свидетелката. По вечерните новини чух, че впоследствие сте ги намерили, нали?

Виктория остави папките, грабна жълтия си служебен тефтер и записа: Седрик О’Нийл, а отдолу — Амп Хейуд.

— С какво мога да ви помогна, господин О’Нийл? — заинтригувана попита тя и взе юридическия справочник, където имаше списък на всички адвокати в Съединените щати, къде са учили, коя година са завършили и други такива факти, включително най-известните им дела, както и къде работят.

Биано Бейтс крачеше напред-назад в евтиния си мотелски апартамент и говореше по телефона. В професионалните среди измамникът, действащ по телефона, се наричаше „шегаджия“. Повечето шегаджии крачеха напред-назад, за да поддържат нивото на енергията си, докато извършваха телефонните шашми. Стиснал челюсти, Биано изпълняваше ролята на Седрик О’Нийл, говорейки със съвършен източен акцент.

— С какво ли? — повтори въпроса той. — Ами, госпожице Харт, мисля, че можем да си помогнем взаимно. Господин Хейуд дойде при мен. Има юридически проблеми, които, откровено казано, са дребни неволи. Той е на мнение, че един бивш негов съучастник преговаря с правителството, за да намалят присъдата му по обвинение за обир.

— За какъв съучастник говорим? Кое дело? И какво общо има всичко това с мен?

— Още не съм готов да ви кажа… Ако нямате нищо против, ще ви обясня за какво става дума, а после вие ще прецените… Господин Хейуд може би има информация, която ще ви бъде полезна в делото срещу Рина… Но вместо да я даде безплатно, господин Хейуд най-после прояви прагматичност и иска да разбере каква помощ сте готова да му окажете.

— Тогава случаят, който съучастникът се опитва да му припише, е в моите правомощия?

— Вероятно.

— Много сте уклончив.

— Ами, нали знаете как е на този етап от преговорите. Прокрадваме се на пръсти около въпросите от първостепенна важност. Ако може да продължа… Господин Хейуд може би има желание да ви предостави информация за смъртта на човека, идентифициран в днешните вестници като Демо Уилямс. В замяна ще поиска вашата протекция във всички наказателни действия, които вашето ведомство може да предприеме срещу него.

— Господи, колко сте многословен… Можехте да го кажете с едно изречение, господин О’Нийл.

— В момента работя по указания на моя клиент. Той още не е обвинен в нищо, но се страхува, че ще бъде, и аз трябва да водя преговорите едно към едно. Когато уреждам споразумения от този характер, обичам да гледам онзи, с когото разговарям.

— Снощи по телефона вашият клиент загатваше, че Ейс Кул, което означава „най-добър приятел“, е участвал в убийството в Трентън Тауърс. Някакви италиански мафиоти свършили работата. Поне така разбрах. Не е необходимо да ви напомням, че всичко, което Демо Уилямс е казал на вашия клиент, са празни и непотвърдени слухове.

— Ами ако господин Хейуд е бил в нощния клуб, седейки до масата, когато е било направено предложението?

— Това би било много интересно.

— Ако ще сключваме споразумение, трябват ми три неща. Първо, вашето обещание, че преди да призовете господин Хейуд да свидетелства, ще съберете неопровержими доказателства срещу семейство Рина за убийството на онези тримата. Той не желае да се появява в съда и да дава показания срещу онези мафиоти убийци, а вие да загубите делото. Иска ги в затвора, откъдето няма да могат да му отмъстят. Второ, настоява да му бъдат опростени всички обвинения, които вашето ведомство би могло да предяви към него. И трето, моят клиент би желал да бъде включен в програмата за закрила на свидетеля.

Виктория прелистваше справочника. Най-после намери Седрик О’Нийл. Пишеше, че е завършил като първенец на випуска в Йейл през 1989-та. Бил съдружник в една адвокатска кантора в Ню Йорк, но имал разрешително да практикува в още половин дузина други щати, включително в Ню Джърси. Дипломирал се преди десет години. Беше твърде млад, за да е вече съдружник. Това я подразни.

— Още ли работите в „Линкълн, Форбс, О’Нийл и Рос“? — попита тя.

— Ах! Извадихте юридическия си справочник, нали? Да, боя се, че още съм там, въпреки усилията им да ме махнат.

После се изсмя — нещо като кудкудякане.

„Линкълн, Форбс, О’Нийл и Рос“ всъщност беше несъществуваща кантора, появила се по чудо в юридическия справочник за 1997-ма, благодарение на Франк Х. Бейтс. Той беше проникнал в печатницата в Чикаго и бе добавил измислената адвокатска кантора в компютърния файл, един ден преди съдържанието да бъде отпечатано. За измамниците беше много изгодно да имат регистрирана, но несъществуваща адвокатска кантора, когато работеха с интелигентна мишена. Често се налагаше да твърдят, че са нечии адвокати. Биано имаше дори визитни картички. Бяха някъде в куфара му. Издателят бе изпратил писмо, посочвайки грешката, но кантората още фигурираше в справочника, дълго след като някой бе изхвърлил писмото.

Виктория затвори справочника и се замисли как да постъпи с превзетия Седрик О’Нийл. В главата й проблеснаха един-два предупредителни сигнала, но тя още кипеше от гняв заради смъртта на приятелката й и тази енергия й помогна да вземе решение.

— Добре, господин О’Нийл. Утре в десет в моя кабинет.

— Ах, не може ли да се срещнем някъде, където вероятността да запишат разговора ни или да подслушват не е толкова голяма?

— Какво ще кажете за ресторанта за деликатеси на Сам до реката? В девет?

— Съгласен съм. Аз ще бъда високият плешив джентълмен в жълто-кафяв костюм и вратовръзка на райета.

Тя затвори и се зачуди какво става.

Биано окачи слушалката, грабна Роджър и тръгна към вратата. Трябваше да изкопае буркана, който бе заровил под една скала край магистрала 10. Там имаше петдесет хиляди долара в брой. Това бяха парите за началото на измамата и всичко, което му бе останало на света. После трябваше да се качи на самолета за Ню Джърси, за да се срещне с красивата прокурорка на име Вики Лисицата.

6. Разказване на приказката

Ресторантът за деликатеси на Сам се намираше на ъгъла на Манчестър и Оу стрийт. Имаше големи прозорци и гише за взимане на храна за вкъщи на източната стена. Биано пристигна в осем — един час преди срещата. Беше облякъл синьо сако, жълто-кафяв панталон и вратовръзка на райета. Изрусените му коси падаха над загорялото от слънцето чело. Един от проблемите да си в списъка на десетте най-търсени престъпници от ФБР беше, че снимката му бе разпространена във всички полицейски участъци в страната. Той избра маса в дъното на заведението. Облегна гръб на стената и огледа полупразния салон. Смехът и мирисът на пържещия се бекон се смесваха. Рояк черни мухи се състезаваха за лампата, висяща в средата на помещението.

От онова, което бе узнал, Виктория Харт не беше глупачка. Можеше да доведе дори полицейски следовател, който да стане свидетел на преговорите относно несъществуващите престъпления на Антъни Хейуд. Биано бе избрал бившия си съкилийник Амп за втората главна роля в измамата, защото Амп имаше обемисто досие и щеше да фигурира в компютъра на Националния информационен център по престъпността. Освен това, един месец след като Биано бе излязъл от затвора, Амп беше убит в улична престрелка и „погребан“ в морето на Маями. Това означаваше, че е бил довлечен до блатата и напъхан в дупката на алигатор — нещо, което го оставяше физически жив, но завинаги неспособен да протестира. Бдителните очи на Биано кръстосваха ресторанта. Той реши, че там няма ченгета.

Поръча на вече уморения сервитьор голяма чаша портокалов сок и се вторачи във вратата, оглеждайки пристигащите клиенти. Точно в девет в заведението влезе жената, чиято снимка бе видял в „Трентън Хералд“. Виктория Харт извести придирчивостта си с облеклото и навременната си поява. Според Биано тя съвсем не приличаше на лисица, а изглеждаше решителна. Всичко около нея говореше за интелигентност и организираност. Облякла бе ушит по поръчка тъмнозелен костюм и подходящи по цвят обувки и шал. Беше още по-поразително красива, отколкото на снимката във вестника, но явно не се интересуваше от външността си. Нямаше грим, нито стилна прическа. Носеше голямо дипломатическо куфарче, но не и дамска чанта. Изглеждаше нетърпелива, докато оглеждаше ресторанта. Биано вдигна менюто, за да закрие лицето си. Тя търсеше висок, плешив мъж в жълто-кафяв костюм — описанието, което й бе казал по телефона. Но никой в заведението не отговаряше на него. Виктория Харт погледна часовника си, после седна на една маса до прозореца.

В девет и десет тя отново погледна часовника си. Сетне извади папките с документите по делото и започна да ги преглежда. Сервитьорът й донесе втора чаша кафе. В девет и двайсет Виктория Харт започна да барабани с пръсти по масата. Биано я наблюдаваше внимателно с опитното око на измамник. Тя щеше да бъде трудна мишена. Беше определено тип А — най-костеливите. Те бяха придирчиви, затова Биано измисли нов план. Щеше да изчака, докато Виктория Харт се приготвеше да тръгне. Ако това беше капан и тя имаше човек в ресторанта, двамата щяха да установят някакъв контакт, преди тя да стане. Биано продължи да я наблюдава. Тя играеше важна роля в плана на измамата му. Като прокурор по делото, Виктория Харт се бе опитвала да осъди Джоузеф Рина почти цяла година. Това означаваше, че е най-големият жив специалист по онзи принц на мафията. Сигурно познаваше всичките му приятели и делови съдружници и знаеше всичко за незаконната му дейност, за връзките, любовниците и враговете му. Виктория Харт притежаваше основната информация, от която Биано се нуждаеше. Повечето адвокати носеха със себе си копие от документите по делото, така че ако нещо се случеше, да им е под ръка. Биано се надяваше, че тя държи тази информация в обемистото си куфарче.

Той знаеше много малко за Джоузеф Рина, освен факта, че е страстен картоиграч и успешно борави със стик за голф от близко разстояние. Брат му Томи имаше славата на женкар. Беше ожесточено предан на по-малкия си брат и го бе закрилял през целия си живот. Всъщност, когато беше петнайсетгодишен, Томи бе нападнал един ирландски главорез на име Шон Мориси, който беше заплашил Джо. Томи го бе пребил до смърт с чук пред един бар. После стана чудо — главорезът възкръсна точно преди аутопсията. Незабавно го закараха в болницата и го спасиха. Два месеца, след като се съживи, Мориси вървял по улицата, където бе станал побоят и бил застрелян от минаваща кола. Тъй като го бе убил два пъти, оттогава Томи получи прякора „Двата пъти“. Освен тази обезпокоителна информация, Биано не знаеше почти нищо за Томи.

Той изчака, докато прокурорката взе огромното дипломатическо куфарче и започна да търси портмонето си, за да плати сметката, стана от мястото си и се приближи до нея.

— Госпожица Харт? — леко задъхан попита той.

Тя вдигна глава и го погледна.

— Седрик О’Нийл?

Изражението й показваше, че той не е онова, което бе очаквала.

— Всъщност, не. Аз работя със Седрик О’Нийл. Ангажираха го по едно дело в Ню Йорк и трябваше да тръгне в седем сутринта. Обади ми се и аз дойдох тук, колкото можах по-бързо. Надявам се, че не чакате отдавна. Казвам се Мартин Кушбъри. — Той й даде визитната си картичка, на която в златисти букви бе изписано името на адвокатската кантора „Линкълн, Форбс, О’Нийл и Рос“. — Работя в клона ни в Ню Джърси. Обадиха ми се в осем и трийсет. Бях под душа. Опитах да се свържа с вас, но предполагам, че вече сте били излезли. Дойдох веднага…

— В десет часа трябва да съм в съда, затова нямаме много време — прекъсна го Виктория и отново погледна часовника си.

— Да, добре. Ами… може ли да седна? — усмихна се той.

Тя посочи стола срещу себе си и се усмихна виновно, но не каза нищо. Усмивката й беше поразителна, ала той прогони мислите за красотата й и се залови с деловите въпроси.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате.

— Девет означава девет, господин Кушбъри.

Сервитьорът се приближи до масата им и Биано си поръча още една голяма чаша портокалов сок. Усмихна се на Виктория и лицето му поруменя.

— Ами… тогава да започнем… Не знам точно какво ви е казал Седрик, но ние представляваме един американец от африкански произход на име Антъни Хейуд. Той има информация, която би могла да ви послужи по делото Карол Сесник. Но господи Хейуд се нуждае от протекция срещу евентуално бъдещо съдебно преследване. Страхува се, че ще го обвинят в кражба. — Кушбъри погледна бележките си и непохватно се оправда. — Надрасках набързо всичко това тази сутрин. Не ми е много ясно.

— След като господин О’Нийл ми се обади — прекъсна го Виктория, — аз проверих в полицията. Името Антъни Хейуд не фигурира в текущите разследвания. Но го проверих в компютъра на Националния информационен център по престъпността. Вашият клиент е излежал присъда за убийство втора степен в затвора „Рейфорд“.

— Така ли? — заеквайки каза Биано. — О… ами, не знаех… Но това не променя нищо… или… напротив…

Той нервно погледна бележките си.

— Един осъждан убиец обикновено не е надежден свидетел.

— Е, все е по-добре от нищо — смутен възрази Биано. — Ако ви се струвам объркан, това е защото не се занимавам с наказателно право. Аз съм в отдела за търговия с недвижими имоти. Работата ми е свързана с договори за наеми и строежи за корпоративни клиенти.

Той усети, че това обяснение я ядоса. Сервитьорът сложи сока пред него.

— Защо не ми кажете с какво според вас можете да ми помогнете? После ще видим как ще се споразумеем. Ако изобщо го сторим.

Биано се консултира с бележките си.

— Да видим сега… И така, Хейуд е бил в клуб „Раирана зебра“ в Трентън. Клуб за джентълмени. Употребявам термина съвсем свободно — усмихна се той. — Нашият клиент е чул как някой на име Тексако Филипс предлага на Демо Уилямс петстотин долара, за да помогне в една мокра поръчка… Предполагам, че това означава убийство. По-късно същата нощ Демо не се е прибрал вкъщи. На другата сутрин е намерен в онзи откраднат микробус в Хоубоукън.

Биано бе открил по-голямата част от тази информация в един стар вестник, където имаше статия за престъпната фамилия Рина и за убийството в Хоубоукън. Останалото беше плод на въображението му. Знаеше, че това ще заинтригува Виктория Харт. Така и стана.

Тя се наведе към него.

— Тогава Джо Рина не е предложил на приятеля на вашия клиент да извърши убийство… А Тексако Филипс? — попита тя, извади жълтия служебен тефтер и започна да записва. — Кога точно се е състоял разговорът?

Биано наля още малко масло в огъня. Искаше Виктория да мисли, че може да изтръгне всичко от него.

— Откровено казано, не съм много наясно. Нямам достатъчно информация, за да водя преговори. Може би следващата седмица ще се срещнете със Седрик.

— Вижте какво, господин Кушбъри, тази сутрин в десет часа трябва да съм в съда и да приключа с един важен случай, върху който работя от година. Направя ли го, никога повече няма да мога да съдя Джо Рина за същото престъпление. Тексако може да стане държавен свидетел, ако успея да го убедя. Така че, ако имате нещо, което бих могла да използвам, кажете го сега.

— Не знам защо Седрик ми се обади да дойда тук. Това е безумие.

Тя присви очи. Беше налапала въдицата.

— Господин Кушбъри, Томи и Джо Рина убиха единствената ми свидетелка. Тя беше и моя приятелка. Убиха и двама чудесни полицаи. Искам убийците да отидат в затвора. Трябва да ми кажете онова, което знаете.

Биано отново погледна бележките си, сякаш там се съдържаше отговорът на съчинената от него дилема. Видя, че Виктория е готова да атакува, затова й помогна да събере увереност, създавайки още по-голям смут.

— Тези драсканици ме озадачават… О, боже, забравих да ви кажа нещо… Чакайте малко…

— Господин Кушбъри, телохранителят на Джо Рина явно се е свързал с приятеля на вашия клиент и му е предложил да участва в убийство. Ако знаете нещо, кажете ми го, по дяволите.

— О, господи — промълви Биано и отново се вторачи в записките си.

— Няма да намерите отговора там. Кажете го веднага, инак когато подведат под отговорност за кражба Антъни Хейуд, ще се погрижа да получи максимална присъда. Ако имате информация за тройно убийство, наистина ли мислите, че можете да седите, без да правите нищо, и да преговаряме? Това не е сделка за недвижим имот.

— Но вие… не можете… — пелтечеше Биано. — Аз представлявам този човек…

— Само гледайте. — Тя извади клетъчния телефон и започна да набира някакъв номер. Сетне го погледна и гневно блъфира. — Е, кое избирате?

Ядосана, Виктория Харт беше още по-красива.

— Аз… Добре, но позволете ми първо да видя документите по делото.

Той премести чашата с портокаловия сок пред себе си и протегна дясната си ръка към папките. Виктория понечи да го изпревари и Биано събори чашата.

— Господи, каква тъпотия! — извика тя, когато портокаловият сок напълни полата на тъмнозеления делови костюм и бавно започна да се стича по краката й. Скочи от стола и се погледна.

— Божичко! — притесни се Биано, — колко съм непохватен… Ужасно…

Той грабна салфетка и я долепи до мокрия плат, което влоши нещата.

— Престанете! Не го правете! — извика Виктория, сетне отчаяно погледна сервитьора. — Къде е тоалетната?

Той посочи вратата в дъното на заведението.

— Вие стойте тук — заповяда тя на Биано, после хукна да оправя щетите, забравяйки куфарчето си.

Когато след пет минути се върна, Биано Бейтс и документите по делото Рина бяха изчезнали.

— По дяволите! — изруга Виктория.

Костюмът й беше мокър от студената вода, с която се бе опитала да изпере сока, и частици от салфетката висяха като одеяло от седло на кон. Тя се почувства пълна глупачка, докато гледаше празната маса, на която лежеше само преобърнатата чаша. Виктория Харт внимателно я взе и я уви в чиста салфетка. После я сложи в куфарчето си и излезе от ресторанта. Имаше пет минути, за да стигне до съда.

7. Жълтият лист

След девет месеца и три убийства Виктория Харт доброволно оттегли обвиненията срещу Джоузеф Рина. Цялата процедура продължи по-малко от десет минути. Съдията Голдстоун освободи обвиняемия. Ниският мафиот поклати глава, сякаш такава беше Божията воля, и бавно стана.

Джералд Коен затваряше папките по делото и ги прибираше в куфарчето си, а почитателите му разчистваха бойното поле, събирайки писалки, моливи, доклади и неизползвани аргументи от дългата дървена маса. Красивият мафиот се постара да се срещне с Виктория на изхода на съдебната зала.

— Радостно е, когато в крайна сметка справедливостта възтържествува, нали?

— На мен ли говориш? — попита тя, изумена от наглостта му.

— Да — усмихна се той.

— Тогава кажи на русокосия си лакей, който тази сутрин открадна куфарчето ми, да ми го върне. В папките няма нищо, което бих могла да използвам срещу теб. Делото приключи… но трябва да предам документите за вътрешното разследване. Убедена съм, че искаш да оценят лошото ми представяне.

— Разбира се, че не знам за какво говориш. Но позволи ми да ти дам един съвет, Вики. Бях много търпелив с теб. Понесох призовките, които ти изпрати до приятелите и деловите ми партньори. Почти една година се примирявах с твоите дръзки и неподкрепени с доказателства намеци. Питам се защо бях толкова милозлив. Нямам подходящ отговор. Може би защото си привлекателна млада жена, а аз съм възпитан да се държа учтиво с жените. Но търпението ми се изчерпа. В бъдеще ще направиш добре, ако ми дадеш повече свободно пространство.

— Пространството, което смятам да ти дам, е около три на три метра и има изглед към каменна кариера. Свикни да ме гледаш, Джо, защото едва сега се залавям с теб.

Тя се обърна и се отдалечи от него, изправяйки рамене. Усещаше погледа му, докато стигна до асансьора. Когато се обърна, за да натисне копчето, той още я гледаше. Не беше помръднал, но изражението на лицето му го бе преобразило. Вече не приличаше на филмова звезда, а на някаква мистична гравюра, оголена от красота и разкрила истинската си същност. Тя гледаше в очите на самото зло. Запита се дали ще се справи с такъв силен противник.

Преди да влезе в съдебната зала, Виктория бе дала чашата от портокаловия сок на Дейвид Франкфуртър, който веднага я занесе в полицейската лаборатория. Когато стигна до кабинета си, тя бе забравила за нея, но той се втурна вътре. Носеше компютърна разпечатка.

— Няма да повярваш — каза Дейвид, размахвайки доклада от лабораторията. — Имаме три ясни отпечатъка. Показалец, среден пръст, палец и част от дланта. Онзи, с когото си закусвала, е голяма риба.

— Работи за Джо Рина, така ли?

— А, това не знам — отговори Дейвид и й подаде жълтия лист.

— Биано Бейтс? — озадачена попита тя. — Измамник?

— Той е не само един от тях, а най-големият. Говори се, че е най-добрият, действащ в момента в Америка. Продал е Бруклинския мост.

— Я стига. Това е виц.

— Съвсем не. Биано Бейтс се престорил на специалист по изпробване издръжливостта на метала, уволнен от градската управа. Носел рентгенова апаратура и куп други измервателни уреди. Убедил потърпевшия, алчен собственик на фирма за метални отпадъци, че според инженерите мостът няма да издържи дълго и ще бъде разрушен, защото е опасен. Добавил, че всичко се прави тихомълком, защото публичните протести ще бъдат оглушителни. Организирал фалшив търг и онзи тъпанар платил половин милион долара на подставено лице — „вътрешен“ човек на Бейтс, поставен, за да спечели наддаването. Същата измама е била правена от френски мошеници с Айфеловата кула. Биано Бейтс е единственият престъпник с „бяла якичка“ в текущия списък на десетте най-търсени от ФБР.

Виктория прегледа обвиненията срещу него.

— Лежал е в затвора „Рейфорд“. Провери дали по същото време там е бил и Алтъни Хейуд.

— Вече го направих. Били са съкилийници.

— Но за какво са му документите ми по делото? Нищо ли не го свързва с Джо Рина?

— Не. Изглежда действат в различни области.

Звънът на телефона наруши настъпилата тишина в кабинета. Виктория вдигна слушалката и чу гласа на секретарката си.

— Гил Грийн иска да те види — угрижена каза Мери.

— Добре. Тръгвам. — Виктория затвори и погледна Дейвид. — Гил ме търси. Какъв ли е официалният повод? Къде ли ще ме изпрати?

— В Сибир — мрачно отговори той.

Тя кимна, стана и бавно тръгна към вратата. Спря и му върна жълтия лист.

— Пусни данните по компютъра на Националния информационен център по престъпността. Провери всичко. Искам да видя дали Биано Бейтс е свързан с Карол Сесник.

После се обърна, излезе от кабинета си и се отправи към асансьорите.

— Тези неща винаги са трудни, Виктория — рече Гил.

Този път я гледаше и явно бе репетирал какво да каже. Лош знак. На бюрото пред него имаше някакви бележки, към които поглеждаше. Още един лош знак. Тя предположи, че е инструктиран от Отдела за правни консултации как да се справи със ситуацията, за да избегне съдебен иск за неправилно освобождаване от длъжност.

— Провалът с Джо Танцьора ще бъде разгледан задълбочено. Сигурно ще ти се стори несправедливо, но като прокурор, мисля, че си взела някои решения в това разследване, които изискват по-нататъшно проучване.

— Например? Всеки ход в това дело беше одобрен от теб, Гил.

— Виктория, в момента не желая да разискваме това. Ти си временно понижена в длъжност. Искам известно време да работиш като чиновник.

— Да бъда чиновник! — възмутена извика тя.

Това беше длъжност, предназначена за най-младия член на областната прокуратура и се състоеше в преглеждане на арестите, които внасяше полицията, и решаване дали има достатъчно доказателства, за да се възбуди криминално дело. После чиновникът предаваше предварителните решения на някой старши прокурор за одобрение. Макар че работата се вършеше от юрист, определението „чиновник“ не бе случайно.

— Попитай Бети къде да те сложи. Това е само временно, докато свърши вътрешното следствие. Ще получаваш пълната си заплата. Извоювах го за теб, но мисля, че сега всички трябва да вървим с наведени глави. Инструктирам те да не даваш изявления за медиите по този въпрос.

В същия миг секретарката му позвъни. Той вдигна слушалката.

— О, да. Съжалявам… Да, идвам веднага.

Гил погледна часовника си, поклати глава и стана. Лошо театрално изпълнение. Позвъняването на секретарката беше предварително уговорено, за да приключи по-бързо срещата му с Виктория.

— Извинявай, Вики, но имам уговорка — излъга той и с нетърпение я зачака да си тръгне.

Тя бавно се изправи. Гил явно се чувстваше неудобно. Не обичаше конфронтациите, което според Виктория беше странно поведение за един областен прокурор.

— Това са глупости, Гил. Знаеш, че заслужавам нещо по-добро.

— Убеден съм, че разследването ще потвърди всичките ти решения, но докато свърши, мисля, че така ще бъде най-добре. Вече предадох документите по делото Рина на Марк Суитцър. Той ще извърши предварителната проверка. Дай му и останалите материали по случая.

Тя нямаше смелостта да му каже, че останалите материали са откраднати.

Вики беше известна в службата. Често оставаше до късно и слушаше младите прокурори. Те й разказваха за делата с надеждата, че Вики Лисицата ще намери вратички в закона или творческа стратегия, която да използват. Тя знаеше, че пред асансьора ще има тълпа от желаещи да разберат какво е станало. Нямаше сили да застане пред колегите си, затова слезе по задните стълби. Мина тихо през вратата на стаята с копирната машина и влезе в кабинета си. Докато беше при Гил, тя се бе държала необичайно покорно, сякаш имаше някакъв специален протокол за такива случаи, изискващ пълно подчинение. Липсваше й само превръзка на очите и последна цигара. Но сега почувства, че се ядосва. Прокле се, задето не се беше възползвала от възможността, за да каже на областния прокурор, че е подъл и нечестен страхливец. Застана зад бюрото си, започна да гризе нокти и погледна към сградата на криминалния съд. Кабинетът й беше тесен, но чист. Папките бяха наредени прецизно.

Телефонът иззвъня. Виктория вдигна слушалката.

— Виктория Харт — троснато каза тя, после настроението й рязко се промени. — Тед Календър? От телевизия Дабъл Ю Ти Ар Ен?

Студиото на Дабъл Ю Ти Ар Ен беше малко и задушно, а Тед Календър изглеждаше по-възрастен, отколкото по телевизията. Гримьорката сложи на Виктория пудра, но нямаше какво да направи с късата й коса.

После я настаниха на стола срещу Тед. Помежду им имаше електрическа камина. Синият овален килим и лавиците с книги допълваха пестеливата обстановка. Тед Календър четеше записките на коленете си, сякаш Виктория не беше в помещението. До записа на предаването оставаха няколко минути.

— Благодаря за възможността да разкажа нещата от моята гледна точка — каза тя.

— Жалко за делото Рина. Много риба наловихме, но не сготвихме вечеря, а? — рече той, без да я поглежда.

Виктория се вторачи в дългата му руса перука. По лицето му се стичаше пот. Сетне той изведнъж вдигна глава и я хвана, че го наблюдава.

— И така, Вики…

— Предпочитам Виктория.

— Аз пък предпочитам Тиодор — самодоволно се усмихна той. — Доставя ми по-голямо удоволствие. Сега ще запишем интервю на живо. Ще го излъчим по вечерните новини в отрязък от две минути и половина. Налага се да бъдем кратки. Ще ти дам знак, когато останат пет секунди. Говори бързо, инак ще отрежат репликите ти.

— Добре — съгласи се тя.

Не беше сигурна какво точно ще каже, но тъй като беше ядосана, опасяваше се от най-лошото.

Сценичният режисьор им показа пет пръста, после ги сви един по един и накрая Тед се ухили на камерата.

— Добре дошли на „Разговор в Ню Джърси“. Аз съм Тед Календър, а това е нашият разговор пред камината с хората от днешните новини. Тук съм с Вики Харт, прокурор, току-що претърпяла провал в делото срещу предполагаемия мафиот Джо Рина. Приятно ни е, че си с нас, Вики.

— Благодаря. Радвам се, че съм тук, Теди — каза тя и видя как той леко трепна.

— И така, процес няма да има. Вдигна се много шум, но въпреки това ти оттегли обвинението. Защо беше всичко?

— Фактът, че моята свидетелка Карол Сесник и двама смели полицаи бяха зверски убити и хвърлени в асансьорна шахта, е истинска трагедия и това е причината да не предявя обвинение в убийство. Не е нужно човек да е учен, за да се досети, че тези убийства, извършени няколко дни преди началото на процеса, не са случайност.

— Обвиняваш Джоузеф Рина за убийствата, така ли? — попита Тед, предугаждайки интересна история.

— Можеш да се обзаложиш.

Той я погледна скептично.

— Имаш ли доказателства, че Джо Рина е убил онези трима човека?

— Не казах, че имам доказателства, а че той го е направил.

— Като прокурор ти не можеш да твърдиш такова нещо, освен ако не го подкрепиш с доказателства.

— Кой казва?

— Предполагам, Гил Грийн. Мисля, че той има и правни, и етически съображения.

— Това ще да е същият Гил, който ме насърчаваше да обвиня Джо Рина в опит за убийство и направи телевизионна кариера, говорейки за това в продължение на пет месеца, за да извлече политически дивиденти, а сега, когато най-важната ми свидетелка е убита, извършва вътрешно разследване на действията ми. Смятам, че не е необходимо да се безпокоим толкова много за етическата позиция на Гил Грийн. Нека вместо това да се тревожим за онова, което стана с Карол Сесник, Тони Короло и Боби Манинг. Те бяха мои приятели. — Виктория се обърна към камерата. — Джо Рина, ако ме слушаш, искам да ти кажа, че няма да намеря покой, докато не те видя изправен пред правосъдието. Не знам как ще докажа, че зверски си убил приятелите ми, но ще го направя. Ще те видя зад решетките. Няма да мигна, докато не дойде този ден.

Сценичният режисьор каза на Тед, че е време за реклами.

— Истински динамит. След малко отново ще бъдем с вас — каза Календър, сетне погледна Виктория. — Бих желал да направя още един отрязък. Ще останеш ли?

— Мисля, че вече си навлякох достатъчно неприятности — отговори тя, откачи микрофона от ревера си и излезе от студиото.

Качи се в колата си и се отправи на север. Без да се замисля, Виктория подкара към къщата на родителите си в Уолингфорд, Кънектикът. Знаеше, че телевизионното интервю ще сложи край на кариерата й в канцеларията на областния прокурор. По лицето й започнаха да се стичат сълзи. Не издаде звук. Странно, сякаш самата сила на волята й забраняваше пълен емоционален срив, но не можеше да спре сълзите. Правеше всичко възможно да не рухне психически и тичаше вкъщи при майка си.

8. Интервюто

Снимките бяха по-ужасни, отколкото си бе представял. Бяха правени, докато лежеше в безсъзнание в операционната зала. Главата му беше подута, а предните два зъба липсваха. Целият бе облян в кръв. Челюстта му беше счупена. Обля го студена пот, докато ги гледаше.

— Жестоко ме е пребил, а, Роджър? — рече Биано и ги остави настрана.

Два пъти прочете материалите по делото, но без да научи нищо. Кражбата от Виктория Харт не бе дала почти никакъв резултат… само ужасните снимки, от които стомахът му се сви на топка. Обзе го безпричинен страх, който изпълни възприятията му като воня от непочистен канал.

Биано прочете стратегията й за процеса, но и това не помогна. Встъпителната й реч беше остроумна, драматична и заплетена. На паркинга пред извънградския клуб край Грийнсбъро не само бе пребит един човек. Там злобно и демонично бяха атакувани границите на самоконтрола и на човешката почтеност. Много добре. Тя не разполагаше с потърпевшия, затова обществото и човешката почтеност го заместваха. Биано прочете текста два пъти, но не намери друго, освен красиви художествени образи и три правописни грешки. Нямаше факти за Джоузеф или за Томи. Ако се готвеше да извърти номер на семейство Рина, Биано трябваше на всяка цена да знае всичко за тях. Но в материалите по делото имаше твърде малко. Той се бе устремил към „голям шлем“, а не направи нищо.

Роджър се отпусна на една страна. Спеше дълбоко. Излая тихо, изръмжа и после размаха крака. Териерът лежеше в края на леглото и явно сънуваше някакво важно кучешко приключение. Биано беше включил телевизора, но не му обръщаше внимание. Изведнъж съзря Виктория Харт. Пресегна се над Роджър и усили звука. Обезпокоено, кучето отвори очи. Биано хвана последната част на интервюто, когато Виктория смачка топките на Гил Грей, а после се обърна към камерата и обеща на Джо Рина, че ще го спипа.

Биано зачака продължението. Водещият Тед Календър беше облечен в синьо сако. Червенокосата му помощничка Шели Септембър клатеше глава в почуда.

— Страхотно интервю, Тед — каза тя.

— Да. Помолих Гил Грей за коментар и той каза, че областната прокуратура не поддържа позицията на госпожица Харт. Всъщност тя била понижена в длъжност и вероятно гневът й я е накарал да говори така. Утре щели да направят официално изявление.

— Странен край на една странна сага — с престорено удивление отбеляза Шели, сетне започна да чете другите новини.

— Какво прави онази жена, по дяволите? Как може да напада онова чудовище? Ще си изпроси куршума.

Роджър нямаше отговор на този въпрос, затова Биано стана, отиде в банята и наплиска лицето си. После започна да прибира козметиката си. Занесе всичко в спалнята, бръкна под леглото и извади една брезентова чанта. Вътре имаше дванайсетлитров буркан с херметически затваряща се метална капачка. През стъклото се виждаха навити на руло стодоларови банкноти. Той погледна скептично парите, предвидени за началния етап на плана.

— Няма да стигнат, Роджър. За онова, което съм намислил, ще ми трябват много повече. Решението е да накараме Вики Харт да ни каже къде държат парите си Томи и Джо. По-добре ние да се доберем до нея, преди фамилията Рина да са го направили.

Той продължи да събира багажа си. После отново усили звука на телевизора и започна да превърта каналите, търсейки областния прокурор, когото непрекъснато показваха по новините. Накрая го намери по Канал 2. Предаваха интервю, записано веднага след като обвинението бе размахало бяло знаме.

— Разбира се… това можеше да се очаква, след като свидетелката изчезна. Госпожица Харт допусна някои сериозни грешки в преценката си и ние ще разследваме случая.

Биано слушаше ритъма на речта на Гил Грийн и тихото му, спокойно изложение. Сетне започна да имитира гласа му. След няколко опита Роджър излая.

— Мислиш ли, че стана? — попита Биано. — Добре, хайде да опитаме.

Приближи се до телефонния указател, намери номера на Областната прокуратура, набра го и потърси Виктория Харт.

— Ало? Кой е? — попита Биано с тихия глас на Гил Грийн.

— Дона. Вие ли сте, господин Грийн? — отговори секретарката.

— Да, Дона, Гил е. Опитвам се да открия Виктория. Боя се, че съм забравил тефтера си в кабинета. Имаш ли домашния й телефон и може би адреса?

— Да, господин Грийн, но мисля, че в момента тя не е вкъщи.

— Знаеш ли къде е?

— При родителите си, в Уолингфорд, Кънектикът. Не знам телефонния номер, но мисля, че го има в указателя.

— Как се казва баща й?

— Хари Харт. Съпругата му е Елизабет.

— Типични американски имена — снизходително отбеляза той и затвори, без да каже довиждане.

След няколко минути намери номера им. Позвъни, но никой не се обади. Опита пак в седем и десет, в седем и четирийсет и в осем вечерта, но напразно. Вероятно са излезли някъде да вечерят, помисли си Биано, а може би вече съм закъснял.

Ресторантът се намираше на девет километра от Уолингфорд. Хари и Елизабет жадно слушаха разказа на дъщеря им.

Хари беше пенсионер, бивш застрахователен агент. Имаше червендалесто лице и сребристобели коси. Обличаше се в старомодни сака и бели ленени панталони — дрехи, които според Виктория никога не би носил преди десет години. Много се гордееше с дъщеря си.

Инвалидният стол на Елизабет беше спрян до масата. Тя държеше ръката на дъщеря си. Ръцете й бяха тънки и гъсто осеяни с кръвоносни съдове. Беше загубила способността си да върви след последния сърдечен удар. Умът й все още работеше, но наситеният й с тексаски акцент говор беше нечленоразделен. На Виктория й беше много трудно да я гледа в това състояние. Майка й беше толкова жизнена и красива. Все се караше на Виктория, че учи твърде много и я насърчаваше да играе. Борбата беше храбра, но безрезултатна.

— Предполагам, че интервюто вече е излъчено. Слава богу, че тук, в Кънектикът, не хващате Дабъл Ю Ти Ар Ен — добави Виктория, после тримата се умълчаха, докато сервитьорът прибираше чиниите.

— Постъпила си правилно, Виктория — рече баща й. — Трябва да правиш онова, което смяташ за правилно. А Гил Грийн явно не е добър ръководител.

Хари отново се вживяваше в ролята си на делови експерт отпреди двайсет години.

— Но тя работи там вече пет години, Хари — каза майка й. Провлеченият тексаски говор правеше речта й още по-неразбираема. — Къде ще отиде сега?

Както винаги, Елизабет бе схванала същността на проблема: къде можеше да практикува право Виктория след всичко това?

— Ще изчакаш, докато бурята премине — отговори Хари. — Познавам едни хора, които ще ти дадат работа. Договори за покупко-продажби на недвижими имоти.

— Но аз съм специалист по наказателно право, татко. Имам и още един проблем… Може би… трябва да направя нещо относно онези убийства, да докажа онова, което се случи с Карол.

— Остави това на полицията — смъмри я Хари и Елизабет стисна ръката й под масата.

— Но, татко, те няма да могат да направят нищо. Джоузеф Рина е много хитър. Не допуска грешки. Според мен единственият му пропуск беше, че преби онзи човек на паркинга пред свидетел. Трябва да намеря начин да разоблича Рина. Полицейското разследване няма да се справи. Там има твърде много правила плюс доказателствени и процедурни препятствия. Няма да го хванат така. Нужно ми е нещо друго… нещо… — Тя се поколеба, търсейки подходящата дума, после избра онази, с която свързваха името й в пресата. — Хитро.

— Дума да не става — възрази баща й. — Щом Джо Рина е такъв, какъвто казваш, а аз съм убеден в това, не се закачай с него. Знам, че вече не мога да ти нареждам какво да правиш, но, миличка, не мога да понеса мисълта, че си в опасност. Не е твоя работа да уреждаш дълговете на обществото.

Тя го погледна и кимна.

Докато излизаха от ресторанта, клетъчният й телефон иззвъня. Обаждаше се Дейвид Франкфуртър.

— Наистина разлая кучетата — рече той.

— Обзалагам се, че доста хора са бесни.

— Да. Слушай, има и нещо друго, което трябва да знаеш. Получих сведения от Националния информационен център по престъпността.

— Това вече няма значение, но дай да ги чуем.

— Баща му се казва Джейкъб Бейтс. Семейството е известно. Около три хиляди са. Повечето се занимават с измами. В компютъра има данни дори колко от тях са арестувани през последните шест години. Ако искаш, мога да ти ги кажа, но това е все едно да четеш телефонен указател.

— Зарежи тази работа. Може би по-нататък. Това ли е всичко?

— Обаждам ти се и за друго. Моминското име на майката на Биано Бейтс е Сесник.

— Какво?

Гласът й изведнъж се извиси в коридора. Баща й и майка й се обърнаха да видят какво става.

— Карол Сесник му е роднина — продължи Дейвид.

— Мислиш ли, че Биано е откраднал документите ми, защото се опитва да отмъсти на Джо Рина за убийството на Карол?

— Е, със сигурност не ги е откраднал, за да се упражнява… Между другото, семейство Сесник също фигурира в компютъра. Те са джебчии и гледат на карти таро и на ръка. Действат в Средния Запад.

— Господи!

— Имам снимки на Биано. Ако искаш, мога да ти ги изпратя по факс до дома на родителите ти.

— Добре.

Тя му каза номера, после се вторачи в изхода на ресторанта. Баща й изкара инвалидната количка с майка й.

— Готова ли си? — попита той.

— Ей сега идвам, татко — отговори Виктория.

Хари избута количката навън и даде на пиколото билета за паркиране, за да докара колата.

— Слушай — добави Дейвид, — обадиха ми се разни хора. Тук настъпи голям смут. Онова твое изказване по телевизията беше смело, но може би не много умно.

— Знам… Съжалявам. Нищо не можех да направя. Беше глупаво, но стореното — сторено.

— Не позволявай на онези тъпаци да те смачкат, Виктория. Те искат да раздават правосъдие на килограм. Ти си от онези, които никога не са допускали това.

— Благодаря, Дейвид. Не се тревожи, държа се — излъга тя.

И двамата знаеха, че Гил Грийн няма да й позволи да се върне на работа.

Същата вечер Джо Рина празнуваше в луксозния ресторант в Трентън Хаус. Около масата бяха годеницата му Стейси ди Мантия, баща й Пол, Томи и една проститутка, на която бе платил петстотин долара, за да присъства като негова партньорка. Заведението във френски стил се казваше „Ла Резерве“, сервитьорът — Жиро льо Муса, а проститутката на Томи — Калиопа Лав. Тя се смееше силно и го наричаше „най-добрият ездач, който ме е яхал“. Джо се ядоса на вулгарността й и се накани да каже нещо, но управителят влезе и му прошепна, че го търсят по телефона. Танцьора отиде във фоайето. Обаждаше се Джералд Коен.

— Само искам да знаеш, че тази вечер по телевизията те обвиниха в убийство на свидетел и на две ченгета.

— Я стига, Джери, нямат доказателства… Сигурен ли си? Кой е бил толкова глупав да каже такова нещо?

— Вики Лисицата. Имам запис на предаването. Ще ти го изпратя.

— Тя не е толкова глупава. Какво си мисли, че прави?

След вечерята Томи и Джо гледаха записа сами в директорския кабинет в Трентън Хаус. Когато свърши, Томи кипеше от гняв.

— Шибана кучка! Къде е тръгнала? Ще я пречукам!

— Успокой се и внимавай какво говориш — равнодушно каза Джо. После вдигна крака на бюрото и се вгледа в жълто-кафявите копринени чорапи, които бяха внесени от Хонконг и струваха шейсет долара. — Засега няма да предприемаме нищо. Ясно ли е, Томи?

— Джо, стават нещастни случаи — замоли го брат му. — Падащи сейфове удрят хората… Коли се запалват и хоп — всичко става на кайма.

— Няма да правиш нищо. Успокой се, чу ли? Аз ще измисля нещо… Ще се погрижим за нея в подходящия момент.

Томи явно мислеше, че подходящият момент е настъпил, но не каза нищо. Двамата станаха. Джо извади касетата от видеото, после се обърна към по-големия си брат.

— И още нещо, Томи. Онази банка за сперма, която си довел… Можеш ли да я накараш да млъкне?

Томи погледна красивия си брат. Понякога Джо му лазеше по нервите. На него не му беше необходимо да полага усилия, за да чука някоя готина мадама. Трябваше само да щракне с пръсти. Томи преглътна гнева си от забележката. Знаеше, че по-малкият му брат е шефът. Това беше утвърдено още когато бяха тринайсетгодишни. Засега Томи нямаше намерение да променя нещата, но от време на време Джо наистина го вбесяваше.

Часът беше едва девет, но Виктория бе изтощена. Вероятно това се дължеше на душевните терзания от случилото се през последните два дни. Радваше се, че е вкъщи, в спалнята си. Облече старата памучна нощница, която имаше от ученическите години. Спря на път за леглото и погледна снимките си като мажоретка. Беше капитан на отбора. Единствената, която не се усмихваше на снимката. Очите й обходиха стаята. Никога не си беше позволявала да мързелува там. Непрекъснато учеше. Искаше да бъде съвършена.

Правото беше идеалната кариера за една красива, амбициозна млада жена. Завърши с отличие и отхвърли предложенията на няколко престижни адвокатски кантори, за да стажува в областната прокуратура. Там я кръстиха Лисицата, макар че това едва ли беше най-подходящото определение за нея. По-уместната дума беше „непреклонна“. Не се предаваше, ако смяташе, че обвиняемият е виновен. Търсеше, проучваше и ровеше до изтощение. Често измисляше нестандартни стратегии, които имаха успех. И сега, на трийсет и пет години, всичко се проваляше заради някакъв дребен къдрокос мафиот, който стъпваше на пръсти. Виктория не можеше да разбере как един толкова внимателно подготвен и старателно избран път може да доведе до такава катастрофа.

На долния етаж вратата на малкия асансьор се затвори. Баща й го бе инсталирал преди две години, когато майка й получи първия удар. Асансьорът забръмча и спря горе. После се чу гласът на Елизабет.

— Виктория?

— Да, мамо.

— Може ли да вляза?

— Разбира се.

Тя стана от леглото и запали лампата.

— Миличка, искам да прочетеш това — каза Елизабет, замазвайки думите, и й даде лист хартия, запълнен с неравен, но четлив почерк.

Виктория прочете написаното на глас.

— Хората трябва да решават собствената си съдба. Понякога само ти знаеш какво трябва да направиш. Дългият живот е хубаво нещо и аз ти го пожелавам, защото те обичам. Но живот, изпълнен с избор, наложен ти от други, не е достоен.

Майка й я бе спасявала хиляди пъти в тази стая. Седеше и търпеливо й помагаше в домашните и в живота.

Виктория се приближи до нея, наведе се и я прегърна.

— Голяма късметлийка съм, че имам такива родители.

— Ние сме късметлиите — отговори Елизабет.

Телефонът на долния етаж иззвъня. Виктория не му обърна внимание. Сетне баща й я извика. Тя отиде в коридора, където на масичка във френски провинциален стил стоеше телефонът.

— Ало… — предпазливо каза Виктория.

— Обажда се Мартин Кушбъри. Надявам се, че петното се е изпрало. Би трябвало. Цитрусовите сокове обикновено не оставят следи.

— Какво искаш? — ядосано попита тя.

— Наистина пъхна дръжката на метлата си в сицилианското гнездо на оси, Вики.

— Искам да ми върнеш документите по делото.

— Не съм сигурен дали аз бих предизвикал Джо Рина по телевизията, но изпълнението ти беше чудесно. Пък и беше време някой да поразтърси Гил Грийн.

— Изпрати ми документите. В тях няма нищо, което можеш да използваш. Освен това нямам какво друго да ти кажа.

— Не бъди толкова сигурна. Питах се дали ще може да се срещнем и да поговорим за братята Рина.

— Няма да се срещнем. ФБР те издирва. Не искам да разберат, че общувам с един беглец и му помагам.

— ФБР? — попита той така, сякаш не бе чувал за тях.

— Ти си умен тип, но пропусна нещо. Остави на масата чашата от портокалов сок. Взех отпечатъците ти. Когато направих компютърна разпечатка за теб, списъкът на престъпленията ти стигна чак до пода.

— Ами, не обичам да седя със скръстени ръце — безрадостно каза той.

— Съвсем не се шегувам. Знам също, че Карол Сесник е член на семейството ти. Мога да се съглася да се срещнем и да се появя с придружители от ФБР.

— Можеш да ми имаш доверие, Вики. От онова, което чух, мисля, че и двамата искаме едно и също.

— Изпрати ми документите. Адресът е на кафявия плик. И не ми се обаждай повече.

Тя затвори и видя, че баща й стои в коридора. На лицето му беше изписано въпросително изражение. В ръката си държеше факс от Дейвид Франкфуртър. Подаде й го.

Тя погледна разпечатката от Националния информационен център по престъпността и факса със снимката на Биано. На нея той беше с черна коса и без мустаци. Виктория не искаше да разисква този въпрос с родителите си, затова ги целуна и се прибра в стаята си. Легна и придърпа завивката до брадичката си. Но въпросите не секнаха. Мислеше за Биано Бейтс. Кой беше той? Близък ли бе на Карол? Как беше възможно Карол да е от семейство на цигани, които обикаляха Средния Запад и крадяха? Защо не й беше казала какво става? Излъга ли я? Всичко това премина през главата й и после изведнъж я осени една идея. Вгледа се отблизо в снимката на Биано Бейтс. Опита се да си припомни фотографиите на Франк Лемей от болницата. Зачуди се дали Биано Бейтс не е Франк Лемей. Беше трудно да се каже. Мъжът в болницата бе пребит до неузнаваемост. Но и двамата бяха на една и съща възраст, а цветът на косите — сходен. Тя се върна в леглото и отново се мушна под завивките. Нови въпроси изпълниха съзнанието й. Ако Биано беше Франк, тогава не беше ли твърде голямо съвпадението, че братовчедка му Карол се е намирала на паркинга и е станала свидетелка на побоя? Излъга ли Карол? Направила ли бе приятелката си Виктория на глупачка? Щеше ли Карол да даде лъжливи показания в съда, защото знаеше, че животът на Биано още е в опасност? Беше ли Виктория преценила толкова погрешно ситуацията?

Пълната луна беше ниско над хоризонта и през отворения прозорец струеше студена сребриста светлина.

9. Информационният източник

В неделя вечерта Виктория отиде с колата до Трентън. Беше уведомила областната прокуратура, че си взима отпуск. В понеделник възнамеряваше да спи до късно, но както винаги се събуди в шест. Изкъпа се. Облече джинси и фланелка, грабна морскосиньото си сако и излезе да закуси.

В десет часа тя седеше сама на една пейка в Бромли Парк и гледаше как птиците кръжат наоколо, опитвайки се да откраднат по някоя троха от сандвич, изхвърлен в кошчето за отпадъци. Не знаеше какво да прави. Беше решила да докаже, че братята Рина са убили Карол, Тони и Боби, но беше специалист по тъжбите, а не по криминалните разследвания. Зачуди се дали да не наеме Рубен Диксън, пенсиониран детектив от отдел „Убийства“, с когото се бе сприятелила. Той беше способен, методичен и не се страхуваше да рови в дълбокото, но беше възрастен и страдаше от артрит. Едва ходеше, когато го видя последния път. Виктория имаше няколко хиляди долара в банковата си сметка. Можеше да ги използва, за да го наеме. Мислеше, че още пази номера на домашния му телефон от времето, когато работиха заедно по един случай, точно преди Диксън да се пенсионира. Тя се накани да стане, когато един малък териер се приближи и седна пред нея. Виктория го погледна и каза:

— Здрасти, сладурче.

Кучето скочи на коленете й и я близна по брадичката. Тя се засмя и го почеса зад ушите. Сетне изведнъж териерът захапа чантата й и хукна из парка.

— Стой! Ела тук! — изкрещя Виктория, скочи и се втурна след него.

Кучето нахлу в дамската тоалетна. Виктория влезе вътре и тръшна вратата. Териерът се появи от кабинките и пусна чантата в краката й.

— Лошо куче — скара му се тя и погледна в чантата си. Портмонето й го нямаше. — Негодник! Малък крадец, какво направи с портмонето ми?

В същия миг от една от кабинките излезе Биано Бейтс. В едната си ръка държеше портмонето, а в другата — документите по делото Рина.

— Не е най-умното на света, но го бива да краде. По-добре е, отколкото да влезеш с взлом в нечия къща. Не носиш много пари в брой, а?

— Знаеш ли какво ще ти кажа?

— Какво?

— Не съм срещала по-голям задник от теб.

— Благодаря за комплимента. Нуждая се от твоята помощ. Мисля, че искаме едно и също.

— Едва ли.

Биано Бейтс изглеждаше съвсем различен от мъжа, с когото бе разговаряла в ресторанта. Онзи човек беше несигурен и объркан, а този владееше положението и беше самоуверен. Явно бе забележително добър актьор. Виктория реши, че не трябва да му вярва дори за миг.

— Знам, че Карол е била твоя приятелка. По телевизията видях колко много държиш на нея…

— Я зарежи подмазването.

— Уж си добър адвокат, пък не изслушваш хората.

— Това е, защото говориш глупости.

— Ще отмъстя на Джо и Томи Рина за убийството на Карол. Но за да го направя, ми е необходима информация. Откраднах документите ти, защото мислех, че писмените показания, които си взела, ще са там. Сгреших. Искам да разбера къде са парите на онези типове и какъв бизнес въртят.

— Надявам се, че се страхуват от мен — гневно каза Виктория.

— Не искам да те обиждам, Вики, но те не се страхуват от теб. Ти имаше възможност, но я пропиля. Сега е мой ред. Ще съсипем онези двама мафиоти. От теб ми трябва само един-два часа информация.

— И как точно смяташ да съсипеш Томи и Джо Рина? — леко заинтригувана попита тя.

— Мисля да принудя Томи да свидетелства против Джо и да даде показания за убийствата в Трентън.

— Ти си луд.

— Нима? — усмихна се той.

— Да. Томи и Джо са братя. Томи боготвори по-малкия си брат. Защитава го още от училище. Никога няма да свидетелства срещу него. Това няма да стане.

— Не мисля, че взаимоотношенията им са били изложени на достатъчно голямо изпитание.

— И ти ли ще ги изложиш на изпитание?

Виктория беше убедена, че Биано Бейтс й губи времето. По-добре беше да опита с възрастния детектив, страдащ от артрит.

— Знаеш ли какво е общото между набелязаната жертва и боса на мафията?

— Какво?

— Алчността. Измамата не може да се осъществи без алчност. Ще подхвърля няколко килограма сурово месо между онези два ротвайлера и ще видя какво ще стане.

— Ти си Франк Лемей, нали? — попита тя, рязко сменяйки темата на разговора. — Тебе пребиха на паркинга пред извънградския клуб край Грийнсбъро.

— Да. За съжаление това бях аз. — Той се вторачи в нея. — Можем да го направим заедно. Заради Карол. — И после каза първото нещо, което я трогна. — Аз я обичах, Виктория. Тя беше единственият ми приятел на този свят.

Очите му бяха тъжни. Виктория видя колко са силни чувствата му към Карол.

— Ще принудя Томи Рина да свидетелства срещу Джо — заяви Биано толкова гневно, че тя се запита дали наистина ще успее да го стори. — От теб искам само малко информация.

— Но защо да ти помагам? Ти бягаш от закона. Ако ме хванат, могат да ми отнемат адвокатските права или да ме хвърлят в затвора.

— Това е цената да си върнеш тези неща — отговори той и вдигна документите.

— Грешиш, приятел. Те вече не ми трябват… Реших да се откажа.

— Добре, тогава ще споделим вината за Карол. Тя искаше да даде показания заради мен, но ти се провали с охраната. И двамата дължим компенсация.

Виктория не каза нищо. Главата й беше пълна с въпроси без отговори.

— Ти си чела сведенията за мен… Не се шегувам, като се стигне до такива неща. Ще настроя онези две акули един срещу друг, но ми трябва информация. Не мога да осъществя играта, ако не знам разположението на силите. Необходима ми е ясна картина на тяхното лично и финансово положение, за да ги сразя.

Двамата стояха в тоалетната, която вонеше на урина и на дезинфекционни препарати, и взаимно се преценяваха. Накрая Роджър наруши напрежението, като излая пронизително.

— Какво ще спечеля, ако ти помогна? — попита Виктория.

— Удовлетворение. Ще знаеш, че си помогнала за разобличаването на онези типове. Заради Карол.

Изведнъж тя разбра какво иска. Погледна Биано Бейтс, после кучето и рече:

— Удовлетворението не е достатъчно. Ако ще правиш номер на онези мръсници, искам да участвам в него.

Тези думи го завариха неподготвен.

— Това не е в твоя стил, Виктория. Ти си обсебена от целта си. Това е хубаво за един прокурор, но ужасно за измамника. Понякога в измамата трябва да правиш всичко в обратен ред… Да задържаш, като пускаш; да увеличаваш, като намаляваш и да умножаваш, като делиш. Няма да можеш да го сториш.

— Не се интересувам от оценката ти за мен. Факт е, че аз знам всичко за фамилията Рина, какъв е бизнесът им, къде са скрити приходите им от хазарта, кои са съдружниците им, дори къде живеят любовниците им… цялата смърдяща глава чесън. Ако искаш да научиш тези неща, това е условието ми.

— Не мога — бавно изрече той.

— Тогава няма да получиш нищо. Можеш да хвърлиш онези документи в кошчето, ако желаеш.

Настъпи дълго мълчание в оскъдно осветената тоалетна. После Виктория се обърна и тръгна.

— Добре — каза Биано, — но ако те взема със себе си, ще стоиш настрана. Ти си само информационен източник.

— Начукай си го — ядоса се тя. — Идваш при мен, заливаш с портокалов сок най-хубавия ми костюм, открадваш документите по делото и се правиш на половин дузина хора… Господи, имаш повече самоличности от Сибила! Не, по дяволите! Карол беше и моя приятелка. Ще ме вземеш със себе си, защото съм ти необходима. За останалото ще преговаряме по пътя.

— Това не е съдебна зала, Вики. Тук няма правила. Никакви правни норми, към които да се придържаш, нито решения или контрарешения и съдия за рефер.

— Да или не?

Биано видя пламъка в очите й. Тя стоеше пред него предизвикателна и красива. Не разбра кое от тези две качества го накара да вземе решение. Само знаеше, че в този миг земята под краката им се разтресе.

— Утре сутринта в шест бъди в мотела. Но първият път, когато поискам нещо и ти не ми го дадеш, ще те оставя на пътя.

— Само опитай.

Биано мина покрай нея и излезе от тоалетната.

— Хей — извика тя, — няма ли да ми върнеш портмонето?

Ядосан, Биано й го хвърли и пусна документите по делото Джо Рина в металния контейнер за отпадъци до мивката. Свирна на Роджър, но териерът не отиде при него. Биано се върна в тоалетната и видя, че кучето гледа Виктория така, сякаш е Дева Мария.

— Хайде, Роджър. Утре ще можеш да й се лигавиш.

Териерът тръгна след него без желание.

— Задник! — каза Виктория, сетне излезе от тоалетната, без дори да поглежда папките, които съдържаха най-унизителното за нея юридическо поражение.