Мъртви за света

9

Всяко свръхсъщество, пресичало някога пътя ми, в момента се намира в бар „Мерлот“. А може би просто така ми се струваше, защото се чувствах уморена до смърт и копнеех за усамотение. Цялата глутница върколаци беше там — в човешки вид, и за мое огромно облекчение, малко или много облечени.

Алсид носеше спортен панталон в цвят каки и разкопчана риза на сини и зелени карета. Изобщо не можех да си представя, че допреди малко е тичал на четири крака. Върколаците пиеха кафе или безалкохолни напитки, а Ерик (който изглеждаше доволен и в отлично здраве) надигаше бутилка „Истинска кръв“. Пам седеше на висока табуретка до бара. С панделка в косата, бледозелен анцуг и обшити с маниста маратонки, но въпреки това — ужасно секси. Придружаваше я Джералд, един вампир, когото бях срещала един или два пъти във „Вамптазия“. Джералд изглеждаше около трийсетгодишен, но съм го чувала да споделя лични спомени от периода на Сухия режим. Знаех съвсем малко за Джералд, но и то ми стигаше, за да стоя настрана от него.

Дори в тази екзотична компания появата ми с Клодин предизвика истинска сензация. На ярката светлина в помещението забелязах, че стратегическите извивки на тялото й бяха опаковани в тясна оранжева рокля, а дългите й крака завършваха с най-високите от всички високи токове. Клодин приличаше на апетитна мръсница, размер XXL.

О, не, тази жена не би могла да е ангел — не и според моите представи за ангелите.

Местейки поглед от Клодин към Пам, стигнах до извода, че е ужасно несправедливо те двете да изглеждат толкова чисти, спретнати и красиви. Само това ми липсваше — да се чувствам не само уморена, уплашена и объркана, но и повлекана на всичкото отгоре! Сякаш не ми стигаше, че трябваше да се появя тук в компанията на красавица, която практически имаше татуиран на челото си надпис „Чука ми се!“. Ако не бях уловила погледа на Сам, когото неволно въвлякох в цялата тази каша, сигурно щях да се врътна и да си изляза.

— Клодин — каза полковник Флъд. — Какво те води насам?

Пам и Джералд изпиваха с поглед Клодин, сякаш очакваха, че тя всеки момент ще започне да се съблича.

— Тази девойка тук — кимна Клодин към мен — заспа на волана. Лошо се грижите за нея, така ми се струва.

Полковникът, който в цивилните си дрехи изглеждаше също толкова важен, колкото и гол, видимо се сепна. Изглежда, нямаше представа, че е длъжен да ми осигурява протекция.

— А… ъ… — каза той.

— Трябваше да изпратите някого да я придружи до болницата — поклати глава Клодин и черната й коса се разлюля по гърба й като буен водопад.

— Аз й предложих да отида с нея — възнегодува Ерик. — Но тя каза, че ще изглежда твърде подозрително, ако се появи в болницата с вампир.

— Охо, здрасти, висок, рус и мъртъв красавецо! — възкликна Клодин. — Ти какво, винаги ли изпълняваш заповедите на обикновените човешки жени?

Много ти благодаря, Клодин, изсъсках наум. От мен се очакваше да се грижа за Ерик, а сега той дори вратата нямаше да затвори, ако го помолех. Джералд продължаваше да изпива с поглед Клодин, без да помръдва от мястото си. Чудех се дали някой щеше да забележи, ако се опънех на някоя от масите да подремна. Тогава видях, че и Ерик, също като Пам и Джералд, се втренчи в Клодин. Държаха се като котки, усетили мишка под дъските на пода. Това бе последната ми мисъл, преди огромните ръце на Алсид да ме придърпат към него. Беше се промъкнал незабелязано до мен през навалицата в бара. Долепих лице до топлия му гръден кош и искрено се зарадвах, че ризата му е разкопчана. Е, къдравите му черни косми намирисваха на куче, но пък ръцете му ме обгръщаха толкова нежно… Няма да крия, че се почувствах прекрасно.

— Коя си ти? — обърна се Алсид към Клодин. Притиснала ухо към гърдите му, чувах гласа му и отвътре, и отвън — много странно усещане.

— Аз съм феята Клодин — каза високата красавица. — Виждаш ли?

Обърнах се да я погледна. Беше вдигнала косата си и му показваше леко заострените си уши.

— Фея — повтори Алсид. Звучеше също толкова стъписан, колкото се чувствах и аз.

— Яко! — обади се един от по-младите върколаци, младеж с пънкарска прическа, на не повече от деветнайсет. Изглеждаше заинтригуван от развоя на събитията и стрелкаше поглед към насядалите по масите върколаци, сякаш ги подканваше да споделят удоволствието му. — Ама наистина ли?

— Да, поне засега — отвърна Клодин. — Рано или късно ще премина на друго ниво — никой нищичко не разбра от казаното, с изключение може би на полковника.

— Господи, каква жена! Слюнки да ти потекат… — каза младият върколак. В тон с прическата си младежът носеше джинси и раздърпана тениска с надпис „Паднал ангел“; разхождаше се бос въпреки студа (Сам беше изключил отоплението в бара), а по пръстите на краката си имаше халки.

— Благодаря! — усмихна му се Клодин и щракна с пръсти. Около нея се появи вълшебна мъгла, също като онази, която обвиваше върколаците по време на трансформация, само че много по-гъста. Когато облакът се разсея, Клодин вече носеше бяла вечерна рокля, обшита с пайети.

— Яко! — смая се младежът и Клодин се размаза от удоволствие.

Забелязах, че се стараеше да стои настрана от вампирите.

— Клодин, ако си приключила с фукането, можем ли да поговорим и за нещо друго? — полковник Флъд звучеше също толкова уморен, колкото се чувствах и аз.

— Разбира се — смирено въздъхна феята. — Просто попитай.

— Да започнем с най-важното. Госпожице Стакхаус, как е Звезда-Мария?

— Благополучно понесе пътя до болницата в Кларис. Смятат да я транспортират с хеликоптер до Шривпорт, болница „Шумпърт“. Може би вече пътува. Лекарката звучеше доста обнадеждена относно шансовете й за оцеляване.

Върколаците се спогледаха, а болшинството от тях изразиха радостта си с буйни възгласи. Една от жените, около трийсетгодишна, дори направи няколко танцови стъпки от щастие. Вампирите, които на този етап бяха изцяло погълнати от феята, изобщо не реагираха.

— Какво каза на дежурния лекар в спешното отделение? — попита полковник Флъд. — Трябва да знам официалната версия, за да уведомя родителите й — Звезда-Мария би трябвало да е първородното им дете й единственият върколак от поколението им.

— Казах на полицията, че съм я открила край пътя и че не съм видяла никакви следи от гуми или каквото и да било друго. Казах им също, че е лежала на чакъла, за да не си правят труда да търсят измачкана трева… Надявам се да ме е разбрала. Беше доста упоена, когато говорих с нея.

— Браво, за всичко си помислила — каза полковник Флъд. — Благодаря от името на цялата глутница, госпожице Стакхаус. Задължени сме ти.

Махнах с ръка, за да отхвърля дълга им.

— А вие как се озовахте в двора на Бил точно по това време?

— Емилио и Сид проследиха вещиците до леговището им — предположих, че Емилио е дребният мургав мъж с огромни кафяви очи. Местната мексиканска общност бързо се разрастваше и той явно беше един от тях. Младежът с пънкарската прическа ми помаха и аз реших, че той би трябвало да е Сид. — След залез-слънце започнахме да наблюдаваме постройката, в която се е окопала Халоу със своето сборище. Доста трудна задача; сградата се намира в жилищен квартал, обитаван предимно от чернокожи — две афроамерикански близначки от групата на върколаците се ухилиха една на друга. На тяхната възраст всичко им се струваше забавно. — Когато Халоу и брат й тръгнаха към Бон Темпс, ние ги последвахме с колите си. Обадихме се на Сам, за да го предупредим.

Хвърлих укорителен поглед към Сам. Той също можеше да ме предупреди, а дума не обели, че върколаците са се запътили към Бон Темпс. Полковникът продължи нататък:

— Сам звънна на мобилния ми телефон и ми каза накъде според него са се запътили Халоу и брат й, след като са излезли от бара. Реших, че къщата на Комптън е идеалното място да им устроим засада, тъй като се намира извън пределите на града. Имахме достатъчно време да оставим колите си в гробището и да се трансформираме. Появихме се тъкмо навреме, но те ни надушиха твърде рано. — Полковникът хвърли гневен поглед към Сид. Очевидно младият върколак беше действал прибързано.

— И в крайна сметка те успяха да се измъкнат — заключих аз с възможно най-спокоен тон. — Но вече са наясно, че вие сте по петите им.

— Да, измъкнаха се. Убийците на Адабел Янси. Водачите на групата, която се опитва да завземе не само вампирската територия, но и нашата — полковник Флъд плъзна леден поглед по цялата глутница и всички до един, дори Алсид, наведоха смутено глави. — И от тук нататък вещиците ще бъдат нащрек, защото знаят, че сме по петите им.

Речта му очевидно повлия и на вампирите. Пам и Джералд отклониха за миг вниманието си от сияйната фея, а Ерик, както често му се случваше напоследък, изглеждаше объркан, все едно полковникът говореше на санскрит.

— Значи Стоунбрук са се върнали в Шривпорт, така ли? — попитах.

— Така предполагаме. Трябваше да се преобразим много бързо — което не е лесна работа — и да стигнем до колите си. Разделихме се на две групи и тръгнахме в различни посоки, но от тях нямаше и следа.

— А по каква причина сме тук сега? — попита Алсид.

— Тук сме поради няколко причини — отвърна водачът на глутницата. — Първо, искахме да се осведомим за състоянието на Звезда-Мария. Освен това имахме нужда да се възстановим физически, преди да потеглим към Шривпорт.

Върколаците, които явно се бяха обличали доста припряно, действително изглеждах като пребити. Несвоевременното им трансформиране и последвалия бърз преход в двукрака форма бяха изцедили силите им.

— А ти защо си тук? — попитах аз Пам.

— И ние имаме новини за споделяне — каза тя. — Очевидно целите ни съвпадат с тези на върколаците. Поне във връзка с този проблем — тя с мъка откъсна поглед от Клодин. Двамата с Джералд се спогледаха и като по команда се обърнаха към Ерик, който тъпо се взираше в тях, без да мига. Пам въздъхна, а Джералд се вторачи в бомбетата на ботушите си.

— Кланси, наш събрат по гнездо, не се прибра снощи — каза Пам. След това тревожно изявление тя отново насочи вниманието си към Клодин. Явно феята имаше някакво свръхестествено влияние над вампирите.

Болшинството от върколаците явно нямаха нищо против факта, че вампирската популация е намаляла с една бройка. Единствен Алсид прояви интерес и попита:

— Според вас какво се е случило?

— Получихме бележка — каза Джералд с едва доловим британски акцент. Той рядко говореше на всеослушание. — В нея се казва, че вещиците смятат да източват по един вампир всеки ден, докато не открият Ерик.

Всички глави се извърнаха към Ерик, който изглеждаше стъписан.

— Но защо? — попита той. — Не мога да разбера кое ме прави толкова ценна плячка.

Едно от момичетата върколаци, двайсет и няколко годишна блондинка със слънчев загар, ме погледна, поклати глава и въздъхна. Какво можех да кажа — просто се ухилих в отговор и свих рамене. Но независимо от това колко добре изглеждаше Ерик и какви апетити (сексуални или финансови) предизвикваше у заинтересованите страни, това целенасочено преследване на вампирския главатар подаваше сигнал за „извънредна тревога“ към цялото свръхестествено общество. Дори ако Халоу успееше да вкара Ерик в леглото си и после го източеше и изпиеше всичката му кръв… Тук нишката на мисълта ми рязко прекъсна, защото ме озари идея.

— Колко кръв може да се източи от един вампир? — попитах аз Пам.

Пам стреснато ме погледна. За пръв път я виждах толкова изненадана.

— Момент да помисля — каза тя, взря се в тавана и пръстите й зашаваха, сякаш пресмяташе нещо наум. — Четири кварти2 — отсече най-после тя.

— А какво количество кръв продават в онези малки шишенца?

— Ами… — Тя продължи да смята наум. — По-малко от четвърт чаша — и тогава усети накъде бия. — Значи Ерик съдържа повече от деветдесет и шест продаваеми дози кръв.

— На каква цена ги продават?

— Ами… на улицата цената достигна 225 долара за обикновена вампирска кръв — каза Пам с леден поглед. — За кръвта на стар вампир като Ерик…

— 435 долара за шишенце?

— Минимум.

— Значи Ерик струва…

— Повече от четиридесет хиляди долара.

Навалицата се вгледа в Ерик с повишен интерес — с изключение на Пам и Джералд, които заедно с Ерик отново се заеха да съзерцават Клодин. Тримата вампири бавно скъсяваха разстоянието между тях и феята.

— Добре, не смятате ли, че се събраха достатъчно основателни причини? — попитах. — Ерик я е отхвърлил. Тя иска него, иска бизнеса му, иска и кръвта му.

— Да, повече от достатъчно — съгласи се една от жените върколаци, симпатична брюнетка на около четирийсет и пет.

— Освен това на Халоу й хлопа дъската — изчурулика Клодин.

Имах чувството, че Клодин не е спряла да се усмихва, откак слезе от колата ми.

— Откъде знаеш това, Клодин? — попитах.

— Била съм нейната щабквартира — отвърна тя.

Последва дълго мълчание. Сега вече всички се взирахме в нея, но не толкова възторжено, колкото вампирите.

— Клодин, да не си преминала на нейна страна? — попита полковник Флъд. Звучеше още по-уморен, клетият.

— Джеймс — възкликна феята. — Как не те досрамя да го кажеш? Заблудих я, че съм една от местните вещици.

Явно не само аз намирах прекомерната й жизнерадост за малко странна. Болшинството от тийнейджърите върколаци се чувстваха неловко в присъствието на феята.

— Щеше да ни спестиш доста неприятности, ако ни беше казала това малко по-рано, Клодин — хладно изрече полковникът.

— Истинска фея! — обади се Джералд. — През целия си живот съм имал само една фея.

— Трудни са за хващане — замечтано добави Пам и се премести още по-близо до нея.

Дори Ерик, който вече не изглеждаше чак толкова стъписан, направи една крачка към Клодин. Тримата вампири приличаха на шокохолици, попаднали във фабрика за шоколад.

— Така, внимание! — нервно отсече Клодин. — Всички вампири да отстъпят крачка назад!

Пам се смути, Джералд неохотно се подчини, а Ерик продължи да пристъпва напред.

Никой от присъстващите не прояви желание да го спре. Поех дълбоко въздух и се подготвих да се намеся. В крайна сметка, ако Клодин не ме беше събудила, сега можеше да съм мъртва.

— Ерик — извиках аз и с три скока се озовах между него и феята. — Зарежи това!

— Кое? — Ерик ми обърна точно толкова внимание, колкото би отделил на жужаща покрай главата му муха.

— Стой настрана от нея, Ерик — казах аз и този път очите му спряха за миг върху мен.

— Здрасти, помниш ли ме? — сложих ръка върху гърдите му в опит да го усмиря. — Не знам защо си се разпенил така, но трябва да укротиш конете.

— Искам я — каза Ерик. Сините му очи хвърляха искри.

— Да, прекрасна е — съгласих се аз, опитвайки се да звуча разумно, макар че се чувствах леко обидена. — Но тя не е за теб. Нали така, Клодин?

— Точно така — отвърна феята. — Кръвта ми е опасна за вампирите. Повярвай ми, не искаш да знаеш как точно им действа — по дяволите, Клодин продължаваше да звучи жизнерадостно въпреки всичко.

Значи шоколадовата ми метафора не беше много далече от истината. Може би точно затова не бях виждала феи досега; та аз прекарвах почти цялото си свободно време във вампирска компания.

— Клодин, сега трябва да излезем навън — отчаяно казах аз. Ерик ме буташе напред, не с всичка сила, разбира се, иначе да ме е прострял по гръб, но все пак ми се наложи да отстъпя една крачка назад. Много ми се искаше да чуя продължението на историята, която Клодин имаше да казва на върколаците, но в този момент нямаше нищо по-важно от това да я разкарам от полезрението на вампирите.

— Ех, голямата ми вкусна петифура — въздъхна Пам, докато гледаше как Клодин, поклащайки задник, напуска бара заедно с полковник Флъд, който й пазеше гърба. Ерик дойде на себе си веднага щом Клодин изчезна от полезрението му и аз въздъхнах с облекчение.

— Вампирите много харесват феи, а? — нервно казах аз.

— О, да! — отвърнаха те в един глас.

— Вижте какво, тя спаси живота ми, а освен това явно е на наша страна в борбата ни с вещиците — припомних им.

Вампирите изглеждаха доста начумерени.

— Клодин действително ни помогна много — намеси се полковникът, който тъкмо влизаше обратно в бара. Вратата хлопна зад гърба му.

Ръката на Ерик се плъзна около талията ми и аз усетих, че вече го мъчеше друг вид глад.

— Защо е ходила в щабквартирата на вещиците? — попита Алсид.

— Нали ги знаеш феите. Обичат да флиртуват с опасността, обичат да влизат в роля — водачът на глутницата изпусна тежка въздишка. — Дори Клодин, която е от добрите феи и определено ще стигне далеч. Ето какво узнах от нея: тази Халоу има сборище от около двайсет вещици. Всичките са върколаци или по-едри хищници. Всичките пият вампирска кръв и вероятно са пристрастени към нея.

— Уиканите ще ни помогнат ли в борбата с тях? — попита жената на средна възраст с боядисвана в червено коса и двойна брадичка.

— Още не са взели решение — един младеж, подстриган късо, по войнишки (дали пък не служеше във военновъздушната база „Барксдейл“?), очевидно знаеше доста по въпроса за уиканите. — По заповед на полковник Флъд аз се свързах с всяко уиканско сборище в региона. Уплашени са и правят всичко възможно да се скрият от тези твари. Но аз имам подозрения, че тази нощ повечето от тях се събират на среща, за да обсъдят позицията си по този проблем. Нямам представа къде ще е тази среща, но ако решат да атакуват самостоятелно, това ще е от полза за нас.

— Отлична работа, Португалецо — каза полковник Флъд и младежът грейна от радост.

Тъй като стояхме с гръб към стената, ръката на Ерик непрекъснато шареше по задника ми. Не че имах нещо против усещането — харесваше ми, и още как — но никак не ми харесваше това, че го правеше на публично място.

— Клодин не спомена ли нещо за пленници, които Халоу държи там? — попитах аз и отстъпих крачка встрани от Ерик.

— Не, съжалявам, госпожице Стакхаус. Не е видяла нито вампира Кланси, нито човек, който да прилича на брат ти.

Не се изненадах особено, но се почувствах много разочарована.

— Съжалявам, Суки — каза Сам. — И все пак, ако не е при Халоу, къде би могъл да бъде?

— Самият факт, че феята не го е видяла, не значи нищо — каза полковникът. — Да не забравяме, че тя не е видяла и Кланси, а Халоу със сигурност го държи в плен.

— Да се върнем на уиканите — предложи червенокосата. — Какво ще правим с тях?

— Португалецо, утре се свържи с всичките си познати уикани — каза полковник Флъд. — Вземи Кълпепър да ти помогне.

Кълпепър — красива млада жена със сериозно лице и делова прическа — изглеждаше доволна, че ще помага на Португалеца. Той също, но се опита да прикрие радостта си.

— Да, сър — рязко отсече той. О, колко си сладък, помисли си Кълпепър. Чух го направо от мозъка й. Върколак или не, трудно се скриват толкова силни чувства. — Ъм… а защо трябва да им се обаждам отново? — попита Португалеца след дълга пауза.

— Трябва да разберем какво планират да предприемат и дали са склонни да действат заедно с нас — каза полковникът. — Ако смятат да действат самостоятелно, поне да не ни пречат.

— Значи тръгваме на война? — обади се един по-възрастен мъж, вероятно съпруг на червенокосата.

— Всичко е по вина на вампирите! Те забъркаха тази каша — каза червенокосата.

— Това изобщо не е вярно — възмутих се аз.

— О, я млъквай! Вампирска пачавра… — каза тя.

И по-грозни неща са казвали за мен, но никога право в лицето ми. Обикновено чувам обидите по телепатичен път, а не целенасочено…

Ерик скочи от мястото си още преди да съм решила дали съм обидена, или ядосана. Без да губи време в размисъл, той реши дилемата ми в полза на яда и реагира незабавно. И преди да сме осъзнали, че имаме проблем, жената лежеше по гръб на пода, притисната от вампира. Смъртоносните му резци се намирах на милиметри от шията й. Червенокосата имаше късмет, че Пам и Джералд реагираха също толкова мигновено и успяха да дръпнат Ерик навреме. Жената се отърва само с няколко капки кръв, но не спираше да скимти като куче.

В продължение на цяла една безкрайна секунда очаквах, че всички присъстващи ще скочат на бой, но полковник Флъд изрева: „Тишина!“, а на такъв глас просто няма как да не се подчиниш.

— Аманда — обърна се той към червенокосата, която цивреше така, сякаш Ерик й беше откъснал някой крайник, докато съпругът й правеше оглед на раните й и създаваше излишна паника. — Спазвай уважение към съюзниците ни и дръж проклетия си език зад зъбите! Пролятата ти кръв е отплата на нанесената от теб обида. Няма да търсиш отмъщение, Парнел! — мъжкият върколак изръмжа срещу полковника, но в крайна сметка кимна неохотно.

— Госпожице Стакхаус, приеми извиненията ми за тази проява на неуважение — обърна се към мен полковник Флъд.

Насилих се да кимна, макар че все още ме болеше от обидата. Неволно мярнах физиономията на Алсид, който местеше поглед от мен към Ерик и изглеждаше… хм, изглеждаше направо стъписан. Сам прояви разум и не даде външен израз на емоциите си. Изпънах гръб и избърсах с длан сълзите си.

Ерик полагаше огромни усилия да се успокои. Пам мърмореше нещо в ухото му, а Джералд го стискаше здраво за лакътя.

И като капак на прекрасната ми вечер входната врата отново се отвори и в „Мерлот“ нахълта Деби Пелт.

— Охо, парти! Без мен? — огледа странната сбирщина и вдигна вежди. — Здрасти, мило — изчурулика тя, погали собственически ръката на Алсид и преплете пръсти с неговите. Алсид изглеждаше много странно, горкичкият — едновременно щастлив и ужасно нещастен.

Деби беше забележителна жена (трудно ми е да преценя дали в добрия смисъл на думата) — висока, слаба, с издължено лице. Черна коса, но не къдрава и непокорна като на Алсид, а права, подстригана на асиметрични, тънки като клечки кичури, които се полюшваха при всяко нейно движение. Това беше най-тъпата прическа, която съм виждала някога, и несъмнено струваше майка си и баща си. Но мъжете, незнайно защо, изобщо не се впечатляваха от прическата й.

Би било лицемерно от моя страна да поздравя Деби Пелт, предвид естеството на отношенията ни. Тя бе направила опит да ме убие; Алсид знаеше това, но все още не можеше да я изхвърли от сърцето си, макар че усилено се опитваше. Този умен, практичен и трудолюбив мъж имаше огромна слабост и тази негова слабост, облечена в тесни джинси и тънък оранжев пуловер, в момента се усукваше като пиявица около него. Интересно какво правеше тя тук, толкова далече от обичайните си маршрути?

Изпитах внезапно желание да се обърна към Ерик, да му кажа, че Деби е правила опит да посегне на живота ми, и кротко да наблюдавам какво ще се случи. Но отново се въздържах. Цялото това въздържане ме измъчваше неимоверно; пръстите ми неволно се свиха и превърнаха дланите ми в здрави юмруци.

— Ще ти се обадим допълнително, ако има нужда — каза Джералд.

Отне ми известно време да разбера, че говореше на мен. Освобождаваха ме, един вид. Не за друго, а за да прибера Ерик вкъщи, тъй като малко му трябваше да избухне отново. Пишеше го на лицето му. Очите му светеха в синьо, а резците му стърчаха наполовина. Отново се изкуших да… Не! Нямаше да го направя. Щях да си тръгна и то веднага.

— Довиждане, кучко! — подхвърли Деби зад гърба ми, докато излизах. Видях как Алсид рязко се обърна към нея, но Пам ме улови за ръката и бързо ме изведе на паркинга. До нея вървеше Джералд и (слава богу!) здраво стискаше Ерик за лакътя.

До момента, в който двамата вампири ни предадоха в ръцете на Чоу, аз вече кипях от ярост.

Чоу хвърли Ерик на пътническата седалка и аз нямах друг избор, освен да седна зад волана.

— Прибирайте се, ще ви се обадим по-късно — каза азиатецът. Изкуших се да ме се сопна, но хвърлих поглед към спътника си и реших да постъпя разумно, като го отведа оттам по най-бързия начин. Войнствеността на Ерик полека-лека се превърна в смущение и той отново доби предишния си объркан и безпомощен вид. От избухливия отмъстител не беше останала и следа.

Изминахме половината път в мълчание и чак тогава той дръзна да проговори.

— Защо вампирите са толкова ненавиждани от върколаците? — попита.

— Не знам — отвърнах аз и намалих скоростта, за да не блъсна двата елена, които тъкмо пресичаха пътя. Видиш ли един, най-добре да изчакаш, защото след него почти винаги припка и втори. — Вампирите изпитват същото към върколаците. Свръхестествената общност изглежда сплотена срещу човеците, но помежду си вие непрекъснато се дърлите за нещо, или поне на мен така ми изглежда — поех дълбоко въздух, за да осмисля фразеологията, и продължих: — Ъм, Ерик… благодаря ти, че застана на моя страна, когато Аманда ме обиди. Но съм свикнала да се защитавам сама, когато аз преценя, че е редно. Ако бях вампир, ти нямаше да нападаш хора заради мен, нали?

— Но ти не притежаваш вампирска сила, по-слаба си дори от върколак — възрази Ерик.

— Тук си прав, миличък. Но на мен и през ум не би ми минало да я ударя, защото тогава щях да й дам причина да отвърне на удара.

— Искаш да кажеш, че предизвиках излишна разправия?

— Именно.

— Поставих те в неудобно положение. Изложих те пред другите.

— Не — веднага отвърнах аз, но после се замислих дали пък не беше прав. — Не — повторих аз вече по-уверено. — Не си ме изложил. Всъщност даже ми стана приятно, че имам приятел, който се ядосва, когато някой ме обижда. Но аз съм свикнала на подобно отношение от околните и мога да се справям и сама. Макар че Деби просто се оля!

Новият деликатен Ерик се замисли над думите ми.

— Защо си свикнала с подобно отношение? — попита той.

Въпросът му ме изненада. Не очаквах подобна реакция от него. По това време вече се намирахме пред къщата и аз предвидливо огледах околната поляна, преди да отключа задната врата. Едва след като влязохме вътре и спуснах резето, аз се обърнах към Ерик и отговорих на въпроса му.

— Защото съм свикнала с пренебрежителното отношение на хората към барманките. Необразованите барманки. Необразованите барманки с телепатични способности. Свикнала съм хората да ме мислят за откачалка, или както е прието да се казва — с умствени отклонения. Не искам да звуча като горката жалка Суки, но нямам много почитатели и съм свикнала с това.

— Това потвърждава лошото ми мнение за хората като цяло — каза Ерик. Той свали палтото от раменете ми, погледна го с неприязън и го преметна върху облегалката на един стол. — Красива си.

Никой не ми е казвал това, гледайки ме в очите. Смутих се и наведох глава.

— Умна си, вярна си — безмилостно продължи той, макар че махнах с ръка, за да го помоля да спре. — Имаш чувство за хумор и приключенски дух.

— Престани — казах.

— Накарай ме да престана — усмихна се Ерик. — Имаш най-красивите гърди, които някога съм виждал. Смела си — покрих устните му с пръсти и езикът му се стрелна навън, за да ги оближе. Облегнах се на гърдите му и по тялото ме премина блажена тръпка, чак до пръстите на краката ми. — Отговорна си, трудолюбива си — продължи той. И преди да е успял да изтъкне колко грижливо завързвам торбите за боклук или нещо подобно, аз се повдигнах на пръсти и го целунах.

— Ето виждаш ли — нежно каза той след дълга пауза. — Изобретателна си.

През следващия един час той нагледно ми демонстрира и собствената си изобретателност.

Това бе единственият час от този безкрайно дълъг ден, през който не ме измъчваше страх: за съдбата на брат ми, от злините на Халоу, от спомена за ужасната смърт на Адабел Янси… Списъкът далеч не беше пълен; със сигурност имаше още неща, които ме плашеха. Просто ми беше трудно да ги изброя в края на този ужасен ден.

Лежах в прегръдките на Ерик, тананиках си някаква песничка без думи, галех го по гърба и се чувствах благодарна до мозъка на костите си за насладата, с която ме даряваше. Човек не бива да приема късчетата щастие за даденост.

— Благодаря ти — казах аз и долепих лице до тихата му гръд.

Той повдигна брадичката ми с пръст, за да ме погледне в очите.

— Не. Ти няма за какво да ми благодариш — прошепна той. — Ти ме прибра от пътя и ме даде подслон. Готова си да се биеш за мен. Просто го усещам. Не мога да повярвам на късмета си. Когато разгромим тази вещица, ще те взема при себе си. Ще поделя с теб всичко, което имам. Ще те почитат всички вампири, които ми дължат вярност.

Моят средновековен рицар! Господи, благослови щедрата му душа, но това просто нямаше да се случи. Имах достатъчно мозък в главата си и достатъчно жизнен опит зад гърба си, за да не се залъгвам с напразни надежди. Но пък тези фантазии звучаха прекрасно! Той говореше като вожд на племе с цяла свита роби на свое разположение, а не като властен вампир, собственик на туристически бар в Шривпорт.

— Правиш ме много щастлива — казах. Говорех самата истина.