Последицата от всяка битка са тежки и печални. (Не знам дали нашето беше точно битка… може би по-скоро сблъсък между свръхестествени сили?) Ранените трябва да се лекуват, кръвта трябва да се почисти, а телата да се погребат. Или кремират, защото Пам реши да изгори целия склад, заедно с вражеските трупове.
Но не всички от тях загинаха в тази битка. Халоу, естествено, беше пощадена с конкретна цел. Една от вещиците й оцеля, макар че изгуби доста кръв в резултат на тежките си рани. Ние понесохме по-малко загуби. Върколаците загубиха Португалеца, убит от Марк Стоунбрук. Полковник Флъд беше тежко ранен, останалите се отърваха с по-леки контузии. От вампирския контингент загина единствено Чоу. Другите ближеха раните си — някои от които доста сериозни, признавам, — но вампирите се възстановяват много бързо.
Честно казано, очаквах по-добро представяне от сборището на Халоу.
— Те може да са вещи в занаята, но никак не ги бива като бойци — произнесе Пам. — Халоу явно е разчитала на тяхната преданост и уменията им да правят магии, но е пренебрегнала бойната им подготовка. Ха! И тръгнала да ми завладява Шривпорт…
— А защо точно Шривпорт? — попитах аз.
— И аз не знам, но смятам да разбера — усмихна се Пам.
Свих рамене. Дори не исках да мисля за методите й на действие.
— А как ще й попречиш да те омагьоса, докато я разпитваш?
— Ще измисля нещо — отвърна Пам все така усмихната.
— Съжалявам за Чоу — колебливо добавих аз.
— Лош късмет тегне над барманите във „Вамптазия“ — въздъхна Пам. — Не знам дали ще успея да му намеря заместник. И той, и предишният ни барман — Дългата Сянка — загинаха в рамките на една година след назначаването им на работа.
— А как ще накараш Халоу да развали магията на Ерик?
На Пам очевидно й харесваше да си говори с мен, простосмъртната. С Чоу бяха неразделни и може би й липсваше компанията му.
— Просто ще я принудим, рано или късно. И не само да развали магията, но и да ни каже защо го е направила.
— А ако Халоу просто ви даде общата схема на проклятието, това дали ще е достатъчно? Или ще трябва лично да развали магията? — опитах се да поясня какво точно имам предвид, но Пам очевидно ме разбра.
— Не знам. Ще се наложи да се консултираме с нашите съюзници уиканите. Ти все пак спаси живота на двама от тях. Дължат ни го — отвърна Пам и продължи да ръси бензин из стаята. Всичко ценно — според нея — вече бе изнесено от сградата, а местните вещици се погрижиха да приберат всякакви магически принадлежности, които биха могли да събудят подозренията на полицията при разследването на пожара.
Погледнах часовника си. Нямах търпение да съобщя на Холи, че синът й е в безопасност.
През цялото това време се стараех да не гледам левия крак на полковник Флъд — или по-точно процедурата, която най-младата вещица извършваше върху него. Клетникът имаше огромна рана, зейнала в областта на квадрицепса. Просто ужасна! Той обаче се държеше мъжки; дори се изправи и направи няколко крачки сам, и то с усмивка на лицето. Но когато кръвта взе да блика от превръзката, водачът на глутницата позволи на своите върколаци да доведат лекар, който „случайно“ се оказа свръхсъщество и се съгласи да му помогне в извънработно време, и то без да задава въпроси. Преди да си тръгне, полковник Флъд тържествено се здрависа с главната вещица и с Пам. Това очевидно му костваше големи усилия, защото по челото му избиха ситни капчици пот въпреки ледения въздух в старата сграда.
Попитах Ерик дали случайно не е усетил промяна в състоянието си, но той продължаваше да не помни нищо от миналото си. Изглеждаше разтревожен и изплашен до смърт. За жалост, смъртта на Марк Стоунбрук не повлия на проклятието, така че Халоу щеше да прекара няколко кошмарни часа в компанията на Пам. Опитах се да приема това като факт и да не се замислям особено. Даже никак.
Колкото до мен, аз просто не знаех какво да правя. Дали да тръгна за Бон Темпс и да взема Ерик със себе си? (Носех ли още отговорност за него, или не?) Или пък да прекарам остатъка от нощта някъде тук, в града? Единствено аз и Бил живеехме извън Шривпорт, но бившият ми приятел вече прие предложението на Пам да заеме опустялото легло (образно казано) на Чоу.
Кърших пръсти още няколко минути, опитвайки се да взема решение, но вече никой не проявяваше интерес към мен, така че когато Пам започна да дава инструкции на останалите вампири относно транспортирането на Халоу, аз тихомълком напуснах сградата. Навън беше все така тихо и спокойно, само че този път кучетата от близките дворове не се страхуваха да лаят. Миризмата на магия почти не се усещаше. За разлика от студа… Чувствах се ужасно уморена и отчаяна. Освен това нямах никаква представа какво обяснение бих могла да дам за окървавените си и раздърпани дрехи, ако на улицата случайно ме спреше полицай. Но точно в този момент нямах сили да мисля за хипотетични ситуации.
Към края на улицата чух стъпки зад гърба си. Ерик. Изглеждаше много тревожен и уплашен.
— Не можах да те открия. Търсих те, но не успях да те открия — укорително каза той. — Къде отиваш? Защо не ми каза, че тръгваш?
— Моля те — прошепнах аз и му дадох знак да говори по-тихо. — Моля те — чувствах се твърде уморена да утешавам и него. А кой щеше да утеши мен? И защо всъщност се чувствах толкова отчаяна? В крайна сметка, оцелях от битката. Нямах нито една рана. Би трябвало да съм щастлива от този факт, нали? Всичко вървеше по план — вампирите държаха Халоу в плен; завръщането на стария Ерик бе просто въпрос на време. Пам щеше да се погрижи за това чрез нейните си брутални вампирски методи, за които дори не исках да се замислям.
Освен това щеше да разбере каква бе причината за внезапния интерес на Халоу към Шривпорт. „Вамптазия“ щеше да се сдобие с нов барман — някой мускулест вампир, който да привлича туристите (и портфейлите им) като магнит. Пам и Ерик можеха да развият бизнеса си и да отворят стриптийз клуб, денонощно химическо чистене или агенция за охрана.
А брат ми щеше за си остане в списъка на безследно изчезналите.
— Може ли да дойда с теб? Не искам да се връщам обратно. Там не познавам никого — жално ми се примоли Ерик. Сърцето ми се свиваше, когато говореше така. Това няма нищо общо с истинската му същност. А може би точно това беше истинската му същност? Дали пък предишната му напереност и арогантност не бяха маска, зад която вампирският шериф се е крил години наред?
— Разбира се, тръгвай с мен — отвърнах аз и преглътнах сълзите си. Нямах нищо против да дойде, просто исках да мълчи и да е силен.
Или само да мълчи.
Поне имах силно рамо до себе си. Съвсем буквално, имам предвид. Ерик ме взе на ръце и ме отнесе до колата. С изненада установих, че лицето ми е обляно в сълзи.
— Цялата си в кръв — прошепна в ухото ми той.
— Така е, но няма смисъл да се радваш. Не е моя — предупредих го аз. — Имам нужда от душ. — Бях на косъм да ревна с глас. Просто великолепно!
— Ще се наложи да изхвърлиш това палто — добави той. Звучеше доволен.
— Ще го занеса на химическо — чувствах се твърде уморена да защитавам палтото си от пренебрежителни коментари.
Тежката миризма на магия остана далече зад нас и аз въздъхнах от облекчение. Все едно дишах кристалночист планински въздух или пиех ароматно кафе. По пътя до Бон Темпс отчаянието ми полека изчезна. Качих се напълно спокойна по задните стълби на верандата и отключих вратата. Ерик влезе след мен и застана от дясната ми страна, а аз се протегнах наляво към ключа за осветлението.
Щом светнах лампата, пред очите ми се появи изненадваща картина — на собствената ми кухненска маса седеше Деби Пелт и ми се усмихваше. В ръката си стискаше пистолет.
Без да обели и дума, тя го насочи към мен и натисна спусъка.
Само че сметките й излязоха криви, защото до себе си имах вампир с мълниеносни реакции. Ерик скочи пред мен и пое куршума с гърди. После се свлече в краката ми.
За мой късмет, Деби не се беше сетила да претърси къщата. Измъкнах скритата зад бойлера пушка, заредих я и на свой ред прострелях неканената си гостенка, която все още не можеше да преглътне изненадата си и втренчено гледаше вампира. Клетият ми спасител стоеше на колене между мен и нея и кашляше кръв. Заредих отново пушката, но така и не се наложи да стрелям втори път. Пръстите на Деби се отпуснаха и пистолетът й изтрака на пода.
Коленете ми се подкосиха. Ерик вече лежеше на пода в локва от собствената си кръв и се тресеше в конвулсии.
Стараех се да не гледам Деби; от шията и от горната част на торса й не беше останало почти нищо.
Кухнята ми изглеждаше като кланица, в която са разфасовали прасета; упорити прасета, които дълго са се съпротивлявали.
Протегнах се да взема телефона, но ръката ми увисна във въздуха. На кого точно смятах да се обадя?
На полицията? Как пък не!
На Сам? И да го въвлека още по-дълбоко в проблемите си? В никакъв случай!
На Пам? И какво точно да й кажа? Пам, чудесно се грижа за Ерик. Ела да му се полюбуваш. Лежи в локва кръв на пода.
На Алсид? Ама разбира се, той щеше да е във възторг от вида на любимата си, било то и бивша.
На Арлийн? Опазил ме бог! Арлийн имаше две малки деца, за които да се грижи! Само това ми липсваше — да я забърквам в криминални деяния.
Тара? О, не! Тара щеше да повърне още на вратата.
В момент като този бих се обадила на Джейсън, ако знаех къде е. Наложи ли се да чистиш кръв от кухнята си — търсиш семейството.
На мен обаче нямаше кой да ми помогне.
Но първо трябваше да се погрижа за Ерик. Легнах на пода до него и се подпрях на лакът.
— Ерик — извиках и той повдигна клепачи. Сините му очи преливаха от болка.
От дупката в гърдите му бликаше кръв. Страхувах се дори да си представя как би изглеждала изходната рана. А може би куршумът е бил двайсет и втори калибър и е заседнал вътре? Огледах стената, но там нямаше нито пръски кръв, нито дупка от куршум. После осъзнах, че ако куршумът е минал през него, щеше да улучи и мен. Свалих палтото си, огледах и него, и себе си, но не видях прясна кръв.
Ерик като че ли изглеждаше малко по-добре.
— Дай… да пия… — прошепна той и аз инстинктивно поднесох китката си към устните му. Но после размислих; извадих бутилка „Истинска кръв“ от хладилника и я стоплих в микровълновата печка (която впрочем изглеждаше в окаяно състояние).
Коленичих до него и му подадох бутилката.
— Защо не от теб? — с мъка изрече той.
— Съжалявам, миличък. Заслужил си го, знам, но трябва да запазя цялата си енергия. Чака ме доста работа.
Ерик пресуши бутилката на няколко големи глътки. Разкопчах палтото му, разкъсах бархетната му риза, за да огледам пораженията, и пред очите ми се случи нещо удивително — куршумът просто изскочи от раната и се търкулна на пода. След още три минути, а може би и по-малко, дупката зарасна. Кръвта продължаваше да съхне по косъмчетата на гърдите му, но раната я нямаше.
— Има ли още кръв? — попита Ерик.
— Разбира се. Как се чувстваш?
Ъгълчетата на устните му трепнаха в усмивка.
— Отпаднал.
Приготвих му още една бутилка и той я изпи цялата, но този път много по-бавно. После седна до мен и погледът му попадна върху бъркотията в другия край на масата.
— Знам, знам, извърших нещо ужасно! — побързах да кажа аз. — Съжалявам! — по бузите ми отново потекоха сълзи. Отчаянието ми се завърна с още по-голяма сила. Бях извършила непростим грях. Бях се провалила в задачата си да закрилям Ерик. Чакаше ме колосално чистене. А на всичкото отгоре изглеждах ужасно.
Ерик изглеждаше изненадан от изблика ми.
— Но ти можеше да умреш — каза той. — За разлика от мен. Затова аз те предпазих от куршума по единствения възможен начин, а после ти защити мен, без да ти мигне окото. Не си имала избор.
Доста нестандартен поглед върху събитията, но — колкото и да е странно — думите му ме накараха да се почувствам по-добре.
— Убих човек! — изхлипах аз. Двама за цялата нощ, ако трябваше да съм точна, но аз продължавах да смятам, че мъжът с хлътналите бузи се самоуби, като се наниза на ножа ми.
Но спусъка определено натиснах сама, без ничия помощ.
Потреперих от ужас и отместих поглед от кървавата пихтия на кухненската маса.
— Не, не си! — остро възрази той. — Ти уби една свръхестествена кучка, коварна и жестока, която се опита да убие теб, и то два пъти — аха, значи онази голяма ръка, която стисна Деби за гърлото и я накара да ме пусне, е била на Ерик. — Трябваше да я довърша още тогава, в мъглата — каза той и потвърди подозренията ми. — Така щях да спестя и на двама ни доста сърдечни травми. В моя случай — съвсем буквално.
Пастор Фулънуайлдър едва ли би ръкопляскал на това изказване, затова просто измърморих нещо в отговор.
— Аз никога не съм бил християнин — каза Ерик. (Не думай!) — Не мога да приема религия, която те учи да седиш мирно, докато те екзекутират.
Примигнах и се зачудих дали пък Ерик не възприемаше погрешно християнското учение. Но в крайна сметка аз никога не съм била много силна нито в теологията, нито в библейските тълкувания, затова реших да приключа с разсъжденията. Нека ме съди Всевишният (който впрочем също не е теолог по образование).
Вече се чувствах доста по-добре. Какво по-хубаво от това да си жив!
— Благодаря ти, Ерик — усмихнах се аз и го целунах по бузата. — Сега иди да се изкъпеш, а аз започвам да чистя.
Само че моят приятел — бог да го благослови! — отказа да ме остави сама в тази каша. Запретна ръкави и се впусна да ми помага с огромно желание. А тъй като нервите му (а и стомахът) се оказаха по-здрави от моите, аз с удоволствие му отстъпих по-неприятната част от работата.
Ще ви спестя ужасяващите детайли, но в крайна сметка събрахме Деби в чувал, Ерик я отнесе доста навътре в гората и я зарови там. Закле ми се, че е скрил гроба й много добре. През това време аз започнах с почистването. Свалих завесите над мивката и ги пуснах в пералнята, с предварително накисване в студена вода. Пъхнах и палтото си с тях, макар че мислено се простих с него и му благодарих за вярната дългогодишна служба. За всеки случай. После нахлузих чифт гумени ръкавици, въоръжих се с парцал и белина и започнах да бърша наред — столовете, масата, пода, кухненските шкафове.
Бедна ви е фантазията на какви невероятни места открих пръски кръв.
В един момент осъзнах, че вторачването в тези рутинни занимания отвличаше мислите ми от убийството на Деби. Вместо това предпочитах да размишлявам над думите на Ерик, в които откривах все повече истини. И се чувствах по-добре. Станалото — станало. Не можех да върна времето назад. А и да можех, сигурно пак така щях да постъпя. Аз просто нямах друг избор. Сега трябваше да се примиря с този избор и да се науча да живея с последствията. Баба обичаше да казва, че жената винаги намира сили да премести дори планина, ако се наложи. Милата ми баба не би одобрила етикета „жена със свободно мислена“, затова няма да я нарека така, но тя определено бе най-силната жена, която някога съм познавала. И ако тя вярваше, че аз имам сили да доведа до край тази тежка задача, не ми оставаше нищо друго, освен да запретна ръкави и да го направя.
Когато приключих, кухнята вонеше на препарати, но буквално светеше от чистота, поне на пръв поглед. Естествено, ако тук се развихреше екип от криминалисти, със сигурност щеше да открие веществени доказателства за престъплението ми (свалям шапка на Образователния канал!), но аз не възнамерявах да предизвиквам интереса на криминалните екипи към моята кухня.
Деби беше влязла с взлом през парадния вход. А на мен дори през ум не ми мина да го огледам, преди да отключа задната врата. Какво да се прави, явно нямам бъдеще като бодигард. Залостих бравата на проклетата врата с облегалката на един стол, за да си осигуря малко спокойствие поне до сутринта.
Ерик изглеждаше в добро настроение след нощната си разходка в гората, затова го помолих да потърси наоколо колата на Деби — „Мазда Миата“. Оказа се, че я е скрила в шубраците от другата страна на общинския път, точно до разклонението за моята къща. Умничкият ми той — беше се сетил да вземе ключовете за колата от джоба на собственичката и сега можеше да я премести някъде по-далече. Исках да го последвам с моята кола, за да го върна обратно вкъщи, но той настоя да свърши това сам, а аз нямах сили да споря с него. Изпратих го и веднага влязох в банята. Толкова рядко ми се случваше да оставам сама, че ми идваше да запея под душа. Сапунисах се няколко пъти и търках кожата си почти до болка, докато най-после добих усещането, че съм чиста. Облякох розовата си нощница, пъхнах се в леглото и блажено затворих очи. Надявах се Ерик да се прибере навреме, защото скоро щеше да съмне. Скривалището му в килера го чакаше с отворен капак и допълнително възглавница вътре.
Вече заспивах, когато чух стъпките му в спалнята.
— Всичко е наред — прошепна той и ме целуна по бузата.
— Благодаря ти, миличък.
— Няма защо да ми благодариш — нежно измърка той. — За теб съм готов на всичко. Лека нощ, любима.
Внезапно се замислих — преди да заспя окончателно — за моята фатална роля в съдбата на бившите. Очистих голямата любов на Бил (и негова майчица създателка), а сега към нея се присъедини и досадната възлюбена на Алсид. Познавам стотици мъже, но никога не съм желала злото на техните бивши дори и за миг. Но близките на сърцето ми същества… е, там нещата стояха различно. Така излизаше. Зачудих се колко ли бивши приятелки имаше Ерик наоколо. Може би стотина, ако не и повече. По-добре да стоят далече от мен.
Това бе последната ми мисъл. А после, безсилна да се съпротивлявам, бях засмукана в черната дупка на изтощението.