Мъртви за света

3

— Как изобщо се стигна дотук? — попитах аз огъня, когато всички си тръгнаха.

Всички, с изключение на едрия вампир викинг, когото трябваше да пазя и закрилям.

Седях на килимчето пред камината, в която току-що бях хвърлила поредната порция дърва. Сага те пукаха изпод огнените езици и създаваха настроение и уют. Имах нужда да мисля за нещо приятно и успокояващо.

В обсега на периферната ми зрение се появи огромно босо ходило. Ерик се наведе и приседна до мен на килимчето.

— Дотук се стигна по две причини. Първо: имаш алчен брат; второ: ти си смела жена, която не се побоя да спре посред нощ на пътя, за да ме прибере в колата си — обясни Ерик с абсолютна точност.

— Как се чувстваш след всичко това? — никога не бих задала подобен въпрос на стария Ерик, но мъжът, който седеше до мен, изобщо не приличаше на него. Вече не изглеждаше толкова уплашен и объркан, колкото предишната нощ, но продължаваше да се държи съвършено нетипично за Ерик. — Имам предвид, след като се отнесоха с теб като с пакет, който оставиха на съхранение в сейф. Аз съм сейфът.

— Не мога да се оплача. Очевидно се страхуват от мен, щом се грижат толкова добре за пакета си.

— Ха! — не успях да измисля нищо по-умно. Не очаквах подобен отговор.

— По-рано сигурно са се страхували от мен. А може би лоялността им се дължи на моите добри дела и великодушни намерения?

Изкисках се в шепата си.

— Ясно, значи се заблуждавам.

— Не съм казала подобно нещо — отвърнах аз, колкото да избегна отговора на въпроса му. Не исках да разстройвам госта си. Освен това вече носех отговорност за него. — Не ти ли е студено?

— Не — каза той.

Само че на мен ми плащаха да се грижа за него, макар че той изобщо не се нуждаеше от моите грижи. Но сумата не просто си я биваше, а можеше свят да ти се завие от нея, затова взех старата ватирана покривка от дивана — съшита от зелени, сини и жълти кръпки — и я метнах върху краката му. После отново се срутих на килимчето до него.

— Това одеяло е ужасно грозно — каза Ерик.

— И Бил така смяташе — легнах по корем и неволно се усмихнах.

— Къде е този Бил?

— В Перу.

— Той ли ти каза, че отива там?

— Да.

— Това означава ли, че отношенията ти с него са достигнали своя залез?

Много симпатична формулировка, наистина.

— Разделихме се. А по всичко изглежда, че няма връщане назад — отвърнах аз с равен глас.

Той вече лежеше по корем до мен, подпрян на лакти, за да можем да си говорим. Намираше се една идея по-близо, отколкото ми се искаше, но реших да не се задълбочавам. Той се завъртя на една страна и преметна одеялото върху двама ни.

— Разкажи ми за него — неочаквано каза Ерик.

Преди гостите ми да си тръгнат, всички вампири изпиха по една халба „Истинска кръв“ и сега бузите му розовееха.

— Ти познаваш Бил — казах. — Той беше твой подчинен. Знам, че не помниш, но Бил е… много спокоен и уравновесен, понякога дори твърде грижовен, но има неща, които просто не могат да пробият коравата му глава. — Божичко, и през ум не ми е минавало, че някога бих могла да разисквам любовните си терзания не с кого да е, а точно с Ерик!

— Той обича ли те?

Въздъхнах и очите ми се насълзиха, както често се случваше, когато мислех за Бил. Суки Плачещата върба, приятно ми е да се запознаем.

— Ами… поне така казваше — унило измънках аз. — Но после се появи една вампирка, негова стара тръпка, и още щом му подсвирна, той мигом хукна подире й — подсвирнала му е с имейл, доколкото знаех. — Оказа се, че преди време е имал връзка с нея, а тя е неговата… хм, не съм запозната с терминологията, но тя е тази, която го е превърнала във вампир. Приобщила го е, както се изрази той. Та Бил отново се захвана с нея. Каза, че нямал друг избор. А после разбра — тук метнах многозначителен поглед към Ерик с високо вдигнати вежди и веднага приковах вниманието му, — че тя е искала да го приобщи към още по-тъмната страна.

— Това как да го разбирам?

— Искала е да завлече Бил в друга вампирска група в Мисисипи и да се докопа до нещо много ценно: компютърна база данни, която той подготвяше за твоите събратя, местните вампири от Луизиана — опростих малко сюжета, за да не изпадам в излишни подробности.

— И какво стана след това?

Гледай ти, колко забавно! Все едно си говорех с Арлийн, че и по-забавно, защото на нея не бих могла да разкажа цялата история.

— Ами… Лорена… така се казва вампирката… тя го измъчваше — продължих аз и Ерик се ококори насреща ми. — Представяш ли си? Да подлагаш на мъчения някого, с когото си се любил? С когото си делил покрив години наред? — Ерик поклати глава. — Както и да е, ти ме изпрати в Джаксън да го намеря и аз отидох на разузнаване в един бар, където клиентелата е предимно свръх — Ерик кимна. Очевидно нямаше нужда да му обяснявам, че свръх означаваше свръхестествено същество. — Барът се казва „Жозефина“, но върколаците го наричат „Клубът на мъртвите“. Ти ме изпрати там с един много симпатичен върколак, който имал да ти връща услуга, и аз отседнах у тях — честно казано, Алсид Евро продължаваше да разпалва въображението ми и до ден-днешен. — В крайна сметка цялата история завърши доста зле за мен. С тежки телесни травми, както винаги.

— Какви травми?

— Пронизаха ме с кол, колкото и невероятно да звучи.

Ерик изглеждаше подобаващо впечатлен.

— Остана ли ти белег?

— Да, въпреки че… — тук млъкнах като попарена.

Той обаче нетърпеливо чакаше да продължа.

— Какво?

— Ти накара един от вампирите в Джаксън да обработи раната ми, за да оцелея… и после ми даде да пия от кръвта ти, за да се излекувам бързо, защото ме чакаше работа. Трябваше да започна издирването на Бил още на другия ден, след изгрев-слънце.

Споменът за онази нощ накара бузите ми да пламнат. Оставаше ми само да се надявам, че Ерик ще припише заслугата за руменината ми на буйния огън в камината.

— И ти спаси Бил? — каза Ерик, прескачайки този деликатен момент.

— Да — гордо отвърнах аз. — Спасих му задника — завъртях се по гръб и го погледнах в очите. Господи, чувствах се прекрасно, че имах с кого да си поговоря. Запретнах тениската си и се подпрях на лакът, за да покажа на Ерик белега си. Той отново си впечатли подобаващо. Докосна лекичко лъскавия участък от кожата ми и поклати глава. Аз отново придърпах тениската си надолу.

— А какво стана с подлата вампирка? — попита той.

Изгледах го подозрително, защото ми се стори, че ме взема на подбив, но въпросът му беше напълно сериозен.

— Ами… ъмм, всъщност… Тя се появи точно когато свалях веригите на Бил и ме нападна… и аз… така се случи, че… я убих.

Ерик ме гледаше, без да мига. Не можех да разтълкувам изражението на лицето му.

— Убивала ли си и друг път? — попита той.

— Не разбира се! — възмутено отвърнах аз. — Е, веднъж нараних един мъж, който се опита да ме убие, но го направих при самозащита. Не забравяй, че аз съм човек. На мен не ми се налага да убивам, за да оцелея.

— Но хората непрекъснато убиват други хора. И то не за да ги ядат или да пият кръвта им.

— Не всички хора.

— Така е — съгласи се той. — А ние, вампирите, сме убийци. Всички до един.

— В известен смисъл вие сте като лъвовете.

Ерик изглеждаше стъписан.

— Като лъвовете? — едва чуто попита той.

— Лъвовете са принудени да убиват. Вие сте хищници, като лъвовете и грабливите птици. Но вие убивате, за да се храните, а не за удоволствие.

— Теорията ти звучи утешително, но има една деликатна подробност: на външен вид ние почти не се различаваме от вас. Някога и ние сме били хора като вас. И можем както да ви обичаме, така и да ви използваме за храна. А лъвът едва ли изпитва желание да прегръща антилопи.

Внезапно във въздуха около нас надвисна нещо, което до този момент го нямаше. Застанах нащрек — като антилопа, попаднала в полезрението на лъв.

Далеч по-приятно ми беше да закрилям уплашена жертва в състояние на пълна амнезия.

— Ерик — предпазливо започнах аз. — Знаеш, че тук си мой гост. Освен това искам да ти припомня, че ако ти кажа да напуснеш, което и ще направя, ако се почувствам застрашена, ти ще се озовеш насред полето по халат за баня, който е твърде къс за теб.

— Нима казах нещо, което те е накарало да се почувстваш застрашена? — сините му очи ме гледаха абсолютно невинно и преливаха от искрено разкаяние. — Съжалявам. Просто се опитах да продължа мисълта ти. Намира ли те се още „Истинска кръв“? Какви дрехи донесе Джейсън за мен? Брат ти е един много съобразителен мъж — не усетих стопроцентова искреност в последните му думи, но и не го упреквах. Джейсъновата съобразителност щеше да му коства трийсет и пет хиляди долара. Станах да донеса торбата с покупките от „Уолмарт“. Искрено се надявах Ерик да хареса новата си блуза с надпис „Технически колеж — Луизиана“ и евтините си джинси.

Малко след полунощ се оттеглих в спалнята си, а Ерик остана да гледа на видео първи сезон от „Бъфи — убийцата на вампири“ (шеговит подарък от Тара). Филмът му се стори забавен, най-вече това как челата на вампирите изпъкват, когато ожаднеят за кръв. От време на време чувах смеха му чак в стаята си. Но този звук не ме дразнеше, даже напротив — мисълта, че не съм съвсем сама в цялата къща, ми действаше успокояващо.

Прекарах доста време будна в леглото си, размишлявайки върху събитията от изминалия ден. Ерик се намираше в нещо като програма за защита на свидетели, а от мен се изискваше да осигуря безопасността на убежището му. Никой на този свят — с изключение на Джейсън, Пам и Чоу — нямаше представа къде всъщност се намираше главатарят на Окръг 5 точно в този момент.

А в този момент той тъкмо се пъхаше в постелята ми.

Нямах желание да отварям очи и да започвам да се разправям с него. Намирах се в онова приятно състояние между съня и будуването. Предишната нощ, когато отново се пъхна в леглото ми, Ерик бе толкова уплашен, че събуди у мен майчински инстинкт и желание да го държа за ръката, за да му вдъхна увереност. Но тази вечер това не ми се струваше чак толкова нормално.

— Студено ли ти е? — промърморих аз, щом го усетих да се примъква по-близо до мен.

— Аха — прошепна той.

Лежах по гръб и се чувствах толкова удобно, че нямах никакво желание да шавам. Ерик се обърна с лице към мен и прехвърли ръка през талията ми; после застина неподвижно и повече не помръдна. След кратко колебание аз също се отпуснах и престанах да се съпротивлявам на умората. Миг по-късно вече бях мъртва за света.

Когато отворих очи, вече бе сутрин и телефонът звънеше. Естествено, бях сам в леглото си, а през отворената врата виждах малката спалня от другата страна на коридора. Вратата на килера зееше отворена. Очевидно Ерик бе забравил да я затвори след себе си, когато се е прибирал в светлоустойчивата си бърлога.

Днес слънцето грееше по-ярко и навън беше по-топло — около пет градуса, с тенденция да достигнат до десет. Чувствах се в много по-добро настроение в сравнение с предишния ден по същото време. Вече знаех какво се случваше; или поне знаех в общи линии какво очакваше от мен и как щяха да протекат следващите няколко дни. Или поне така си мислех. Но когато вдигнах слушалката, веднага разбрах, че съм доста далеч от истината.

— Къде е брат ти? — кресна шефът на Джейсън, Шърли Хенеси. Мъж с такова име може да докара усмивка на лицето ти, но само до момента, в който застанеш очи в очи с него. Тогава разбираш, че най-добре ще е да запазиш усмивката си за себе си.

— Откъде де знам? — смело отвърнах аз. — Сигурно е останал да преспи у някоя приятелка.

Шърли, когото всички наричаха Баракудата, никога, ама никога не беше звънял тук, за да издирва Джейсън. Всъщност бих се изненадала, ако изобщо някога му се е налагало да звъни, където и да било. Поне в едно нещо Джейсън наистина си го биваше — пристигаше на работното място точно навреме и изглеждаше зает до приключването на работния си ден, макар че аз до ден-днешен не проумявах за какво точно му плащаха. Паркираше лъскавия си пикап на служебния паркинг, прехвърляше се в друг пикап с надпис „Община Ренард“ на вратата и обикаляше наоколо, за да дава разпореждания на пътно-ремонтните екипи. Понякога работата му изискваше да слиза от пикапа, да стърчи прав до група мъже и заедно с тях да гледа втренчено големи дупки на пътя или встрани от него.

Прямотата ми накара Баракудата да си глътне езика.

— Суки, не ти отива да приказваш такива неща! — възкликна той, потресен до дъното на душата си, че една неомъжена девойка е в състояние да говори за похожденията на брат си.

— Искаш да кажеш, че Джейсън не се е появил на работа? Звъня ли на домашния му телефон?

— Да, и на двата ти въпроса — отвърна Баракудата, който — моите уважения — не беше някой глупак. — Дори изпратих Ботуша у тях. „Ботуша“ (закон божи е всеки работник в пътно-ремонтната бригада да си има прякор), или Антонио Гулиелми, никога не е напускал пределите на Луизиана и Мисисипи. Същото можеше да се каже за баща му и майка му, че и за бабите и дядовците му, макар да се носеше слух, че веднъж ходили до Брансън да гледат някакво шоу.

— Пикапът ме там ли е бил? — попитах аз и усетих как започват да ме побиват ледени тръпки.

— Да — отвърна Баракудата. — Бил паркиран пред къщата, с ключовете на таблото. Вратата зеела отворена.

— На пикапа или на къщата?

— Какво?

— Коя врата е зеела отворена?

— О, на пикапа.

— Лоша работа, Баракуда — изпъшках аз. Вече ме тресеше от тревога.

— Кога го видя за последно?

— Снощи. Намина да ме види и си тръгна към… чакай да си спомня… трябва да е било между девет и половина и десет.

— Сам ли дойде?

— Да — чистата истина. Джейсън действително дойде сам.

— Мислиш ли, че трябва да се обадя на шерифа? — попита Баракудата.

Прокарах длан през лицето си. Нямах готовност за подобно развитие, колкото и тревожна да изглеждаше ситуацията.

— Нека изчакаме още един час — предложих. — Ако не се довлече на работа в рамките на един час, обади ми се. Ако се появи, накарай го да ми се обади. А ако се наложи да уведомяваме шерифа, май е редно аз да го направя.

Побързах да затворя, преди Баракудата да е повторил казаното дотук още няколко пъти, защото той предпочиташе да си говорим, отколкото да остане сам с тревогите си. Не, не мога да чета мисли по телефона; усетих го по гласа му. Познавам Баракудата Хенеси от години. Беше приятел на баща ми.

Взех безжичната слушалка със себе си в банята, защото имах нужда от освежителен душ. Нарочно не измих косата си, за всеки случай — току-виж ми се наложило спешно да изляза от вкъщи. Облякох се, направих си кафе и сплетох косата си на плитка. Докато изпълнявах всички тези рутинни задължения, не спирах да размишлявам — нещо, което не ми се удаваше, ако седях мирно на едно място.

Накрая в главата ми се избистриха следните възможни сценарии.

Вариант едно. (Любимият ми.) Някъде между моята и неговата къща брат ми случайно е срещнал жена, в която се е влюбил толкова внезапно и безпаметно, че е плюл на дългогодишните си принципи и е зарязал и работа, и всичко. И в този момент брат ми се въргаляше в нечия постеля, отдаден на изтощителен секс.

Вариант две. Вещиците, или както там се наричаха тези дяволски изчадия, някак си са разбрали, че Джейсън знае къде е Ерик, и са го отвлекли, за да изкопчат информация от него. (отбелязах си наум да науча малко повече за вещиците и техните методи на работа.) Колко дълго би могъл Джейсън да пази тайната за местонахождението на Ерик? При цялото си позьорство брат ми все пак е един много смел мъж — или може би инат, ако трябва да съм по-точна. Няма да се разприказва толкова лесно. А може би вещиците имаха магия за развързване на езици? Ако вещиците са го заловили, той може вече и да е мъртъв. А ако се е разприказвал, то аз се намирах в голяма опасност, а Ерик бе просто обречен. Те можеха да довтасат тук всеки момент, тъй като дневната светлина не представляваше никакъв проблем за тях. А в момента Ерик бе мъртъв за света и абсолютно беззащитен. Това определено бе най-лошият възможен сценарий.

Вариант три. Джейсън е отишъл в Шривпорт Пам и Чоу. Може да са му казали, че ще му дадат част от парите предварително, а може би Джейсън просто е искал да посети бар „Вамптазия“ за малко нощни забавления. В такъв случай нищо чудно да го е прелъстила някоя млада вампирка, защото в това отношение Джейсън беше като Ерик — привличаше жените като магнит. А ако момичето бе пийнало малко повечко кръв от него, значи сега брат ми спеше дълбоко в нечия постеля. Тоест, вариант три представляваше разновидност на вариант едно.

Ако Пам и Чоу знаеха къде е Джейсън, но не са ми звъннали, преди да се херметизират в ковчезите си, щях да им се ядосам ужасно. Засърбяха ме ръцете да грабна брадвичката и да започна да дялкам колове.

Тогава се сетих за онова, което всячески се опитвах да изтрия от паметта си: усещането, когато колът прониза тялото на Лорена; изражението на лицето й, когато осъзна, че е настъпил краят на предългия й живот. Пропъдих тези мисли колкото се може по-далече от съзнанието си. Това е цената, която плащаш, ако решиш да убиеш някого (ако ще и вампир да е). Освен ако не си завършен социопат, разбира се, каквато аз не съм.

Лорена щеше да ме убие, без да й мигне окото. Всъщност може би дори щеше да изпита удоволствие. Но тя беше вампир, а Бил непрекъснато ми повтаряше, че вампирите са коренно различни от хората — макар на външен вид да изглеждат почти като нас, вътрешните им функции и личностните им характеристики са претърпели радикални изменения. Вярвах му и приемах предупрежденията му съвсем сериозно, или поне повечето от тях. Но те толкова много приличаха на истински хора, че изобщо не беше трудно да им припишеш нормални човешки реакции и чувства.

Най-тревожен в цялата тази ситуация оставаше фактът, че Пам и Чоу нямаше да станат преди залез-слънце и бог знае кого — или какво — щях да събудя, ако звъннех във „Вамптазия“. Според мен те двамата не живееха в бара. Бях останала с впечатлението, че Пам и Чоу обитават общ дом… или мавзолей… някъде в Шривпорт.

Денем в клуба ходеха хора, за да го почистват, но те едва ли имаха представа от вампирските дела. А дори и да имаха, хората, които работеха за вампири, бързо се научаваха да държат езика си зад зъбите.

От друга страна, ако отидех направо в клуба, бих могла да си поговоря лично с някого от персонала и да надникна в съзнанието му. Както вече споменах, не мога да чета вампирски мисли и именно това ме привлече в Бил при първата ни среща. Представете си цял живот да сте били подложени на оглушителна музика и в един момент внезапно да се озовете в пълна тишина. Огромно облекчение!

Понякога все пак се чудя защо не мога да чувам вампирските мисли и съм си изградила специална теория по този въпрос. Не съм от най-образованите, но съм прочела това-онова за невроните, чиято задача е да активизират човешкия мозък. Те отговарят за мисловния процес, нали така? И тъй като вампирите го съживява магия, а не нормална жизнена сила, техните мозъци са неподвластни на невроните и не се активизират. Тоест — няма нищо за улавяне. Без да броим случайната искра, която припламваше в главите им веднъж на три месеца, но аз старателно криех от тях тази подробност, защото все още не ми се умираше.

А сега познайте кой е единствения вампир, чиито мисли съм „чувала“, и то два пъти. Правилно предположихте — Ерик.

Като изключим романтичния момент, може да се каже, че компанията на Ерик ми е приятна по същите причини, поради които ми носеше удоволствие и общуването с Бил. Дори Арлийн спира да ме слуша, ако внезапно й хрумне нещо по-интересно за мислене, като например оценките на децата й в училище или някакви техни остроумия. С Ерик нещата стоят коренно различно: той може да слуша сърдечните ми излияния и да си мисли за новите чистачки на колата си, но аз никога не разбирам за това.

Единият час, който ми отпусна Баракудата, почти изтичаше, а аз така и не успях да измисля нищо конструктивно. Предъвквах наум едни и същи празни приказки. Ето какво се случва, когато често си говориш сам със себе си.

Телефонът звънна точно на шейсетата минута и Баракудата призна, че няма новини за Джейсън. Никой не го бил чувал или виждал. Но пък Ботуша също не забелязал нищо подозрително около къщата му, с изключение на отворената врата на пикапа.

Все още нямах никакво желание да звъня на шерифа, но и нямах голям избор. В така създалата се ситуация липсата на обаждане от моя страна би изглеждала подозрителна.

Очаквах, че съобщението ми ще все смут и тревога у органите на властта, но отсреща реагираха с добродушно безразличие. Шериф Диърборн всъщност избухна в смях.

— Обаждаш ми се да ми кажеш, че женкарят Джейсън закъснява за работа? Суки Стакхаус, изумяваш ме! — Бъд Диърборн имаше ленив глас и сплескана физиономия като на пекинез. Направо го виждах как сумти недоволно в слушалката.

— Той никога не закъснява за работа! Освен това пикапът му стои пред къщата с отворена врата — казах.

Това вече изостри вниманието му, защото Бъд Диърборн е човек, който разбира от хубави пикапи.

— Това действително звучи малко странно, но все пак Джейсън отдавна е навършил двайсет и една и му се носи славата на мъж, който е като… (разгонен нерез, помислих си аз) магнит за жените — деликатно допълни Бъд. — Готов съм да се обзаложа, че се е влюбил до ушите в някое ново момиче, и много ще се разкайва, че ти е причинил тревога. Ако не се появи до утре следобед, обади се пак, чу ли?

— Да, чух — отвърнах аз с леден тон.

— Стига, Суки, недей да ми се сърдиш сега. Аз просто ти казвам онова, което би ти казал всеки полицай — каза той.

Всеки полицай с олово в задника, помислих си аз. Но не го казах на глас. Нямах друг полицай на разположение, освен Бъд и предпочитах да не го дразня излишно.

Затова смотолевих някаква любезност и затворих. След като се отчетох пред Баракудата, реших, че най-разумно би било да тръгна за Шривпорт. Започнах да набирам номера на Арлийн, но се сетих, че децата й сигурно са около нея, защото ваканцията още не беше свършила. Прииска ми се да звънна на Сам, но се отказах, защото той щеше да се почувства длъжен да ми помогне, а аз нямах никаква представа каква точно помощ ми е нужна. Аз просто исках да споделя тревогите си с някого, макар да знаех, че е глупаво. Никой не можеше да ми помогне, освен мен самата. След като взех решение да бъда смела и независима, едва се удържах да не звънна на Алсид Ерво — заможен и трудолюбив мъж от Шривпорт. Баща му е собственик на геодезична компания, изпълняваща поръчки в три щата, и Алсид често снове между фирмените им офиси. Предишната нощ споменах за него на Ерик; именно Ерик беше изпратил Алсид с мен в Джаксън. Но между мен и мосю Ерво-младши се породиха симпатии от романтично естество, които и двамата загърбихме единодушно, така че не ми се струваше много редно да го занимавам с проблемите си, след като той така или иначе не би могъл да ми помогне.

Не ми се искаше да напускам къщата, от страх да не пропусна някое обаждане във връзка с Джейсън, но след като шерифът не го търсеше, едва ли някой щеше да се обади скоро.

Преди да изляза, приведох в ред килера в малката спалня, за да изглежда по обичайния си начин и да не буди подозрения. На Ерик щеше да му е трудно да се измъкне от нишата след залез-слънце, но не и невъзможно. Не можех да му оставя бележка, защото някой би могъл да нахлуе с взлом в къщата и да я прочете. Да му звъня след залез-слънце също нямаше смисъл, защото той нямаше да вдигне слушалката. От друга страна, той беше толкова дезориентиран о амнезията, че безпричинното ми отсъствие можеше да го изплаши още повече.

Внезапна ми хрумна идея. Взех едно листче от миналогодишния ми календар „Дума на деня“ (с думата „очарование“) и написах следното:

Взех тиксо и залепих бележката на хладилника — точно там, където една сестра би очаквала да се запъти брат й, ако случайно се отбие в дома й.

Готово. Ерик имаше достатъчно мозък в главата си, за да разбере скритото между редовете послание. А в същото време текстът звучеше съвсем безобидно, в случай че бележката попаднеше в ръцете на неканени гости.

И все пак се страхувах да оставя Ерик сам в това уязвимо състояние. Ами ако вещиците пристигнеха да го търсят и го откриеха заспал?

Но защо чак сега?

Ако са имали възможност да го открият, досега щяха да са дошли, нали така? Поне аз така смятах. Замислих се дали да не звънна на някой здравеняк… като Тери Белфльор например… и да го помоля да ме посети вкъщи — под предлог, че чакам обаждане от Джейсън, а ми се налага да изляза, — но не ми се струваше редно да излагам на опасност и други хора, като ги въвличам в програмата за защита на Ерик, и то без тяхно знание.

Обадих се на всички болници в окръга, макар че тази работа можеш да я свърши и шерифът. Болниците знаеха имената на всичките си пациенти, но между тях нямаше нито един Джейсън Стакхаус. Обадих се и на пътна полиция, за да попитам дали е имало катастрофи през нощта. Отговориха ми, че в града и околностите не е имало никакви произшествия. Звъннах и на няколко бивши приятелки на Джейсън, но получих доста негативни коментари, някои от които — откровено нецензурни.

Реших, че съм покрила всички възможни фронтове. Вече спокойно можех да тръгна към къщата на Джейсън. Да си призная, дори се гордеех със себе си, докато шофирах на север от „Хамингбърд Роуд“ в посока към магистралата, а оттам — на запад, към къщата, в която прекарах първите седем години от живота си. Подминах „Мерлот“ и главната отбивка за Бон Темпс, които останаха отдясно, а аз завих наляво. Не след дълго пред погледа им се появиха старата ни къща и паркираният пред нея пикап на Джейсън, а на пет-шест метра от него се виждаше още един пикап, също толкова лъскав.

Когато слязох от колата, един много черен мъж оглеждаше земята около пикапа на брат ми. С изненада установих, че вторият автомобил принадлежеше на Елси Бек — единствения полицай афроамериканец в целия окръг. Присъствието на Елси ми подейства едновременно успокояващо и тревожно.

— Мис Стакхаус — мрачно изрече той. Елси носеше яке, спортни панталони и очукани ботуши, които изобщо не подхождаха на останалата част от облеклото му. Можех да се обзаложа, че ги държеше в багажника, в случай че му се наложеше да гази кал някъде извън кабинета си. Елси (името му всъщност се произнасяше Елсей) беше много мощен „предавател“ и мислите му достигнаха до мен съвършено безпрепятствено.

За нула време научих, че Елси не е във възторг от срещата си с мен, не ме харесва и има сериозни подозрения, че с Джейсън се е случило нещо неприятно. Полицай Бек не даваше и пет пари за съдбата на Джейсън, но определено се страхуваше от мен. Смяташе ме за зловеща личност и се стараеше да ме избягва.

Което, честно казано, ме устройваше идеално.

Знаех за Елси Бек доста повече, отколкото ми се искаше, и то все неща, които изобщо не ми харесваха. Той обожаваше дъщеря си и съпругата си, но се държеше брутално с неотзивчивите арестанти. Не пропускаше случай да напълни джоба си, а такива случаи му се предоставяха в изобилие. Скубеше предимно афроамериканската общност, защото смяташе, че те никога няма да се оплачат от него на белите му колеги. И правилно смяташе.

Сега разбирате ли какво имам предвид, като казвам, че нямам желание да чувам хорските мисли? Е, имаше и по-безобидни разкрития, като например мнението на Арлийн, че Чарлси Тутън заслужава по-свестен съпруг, или пък това, че Хойт Фортънбъри е одрал неволно чужда кола на паркинга и се е измъкнал, без да уведоми собственика.

Ако решите да ме питате какво правя с всичката тази информационна плява, веднага ще ви отговоря — нищо не правя. Убедих се на собствен гръб, че няма полза да се намесвам, защото от цялата работа никой не става по-щастлив, но за сметка на това странната ми дарба привлича излишно внимание и после цял месец всички стоят на тръни в мое присъствие. Тайните в главата ми са повече от парите във Форт Нокс. И са заключени също толкова здраво.

Не мога да отрека, че повечето от тези любопитни факти не оказваха съществена промяна върху цялостната житейска схема, докато поведението на Елси караше много хора да се чувстват нещастни. Имах желание да го спра, но нямах представа как. Елси беше много хитър и умееше да държи заниманията си в тайна от всеки, който разполагаше с достатъчно власт да му потърси сметка. Макар че изобщо не бих се изненадала, ако Бъд Диърборн се преструваше на сляп.

— Полицай Бек — казах. — Джейсън ли търсите?

— Шерифът ме помоли да намина и да огледам наоколо за евентуални нередности.

— И открихте ли нещо?

— Не, госпожице, не съм.

— Началникът на Джейсън каза, че вратата на пикапа му била отворена.

— Аз я затворих, за да не се изтощи акумулаторът. Естествено, постарах се да не пипам нищо. Но съм сигурен, че брат ви ще се появи всеки момент и няма да е във възторг, че му ровим в нещата без основателна причина.

— Имам ключ за къщата му и искам да ви помоля да влезете вътре с мен.

— Подозирате, че нещо се е случило с брат ви вътре в къщата, така ли? — Елси Бек изговаряше думите толкова старателно, че се запитах дали в джоба му нямаше скрит магнетофон.

— Не е изключено. Джейсън няма навика да отсъства от работа. Всъщност той никога не отсъства от работа. И аз винаги знам къде е. Това е неписано правило помежду ни.

— А ако реши да забегне нанякъде с някоя красавица, ще ви каже ли? Повечето братя не биха го направили, мис Стакхаус.

— Ще ми каже. Ако не на мен, то поне на Баракудата.

Елси Бек се пробва да се усмихне недоверчиво, но не му се удаде.

Къщата беше заключена. Извадих моята връзка с ключове, избрах онзи, който ми трябваше, и влязохме вътре. Странно, но когато прекрачих прага, не ме завладя усещането за роден дом — онова усещане, което помнех от детството си. Бях живяла в къщата на баба много по-дълго, отколкото в тази малка къщичка. Джейсън се премести тук веднага след като навърши двайсет и макар че понякога се отбивах да го видя, общият ми престой в тази къща едва ли надхвърляше двайсет и четири часа за последните осем години.

Огледах се и забелязах, че в обстановката нямаше голяма промяна и изглеждаше почти като в спомените ми. Малка къща във фермерски стил, с малки стаи, но доста по-съвременна от бабината — от моята — и с по-добра топлоизолация. Баща ми бе свършил по-голяма част от работата собственоръчно, и то доста качествено.

В малката всекидневна все още стояха мебелите от кленово дърво, които мама бе избирала от разпродажба, и тапицерията им — бежова, на зелени и сини цветя, каквито никога няма да срещнеш сред природата, — изглеждаше все тъй ярка. За жалост. Отне ми няколко години да проумея, че майка ми — макар и умна жена в някои отношения — е била абсолютно лишена от всякакъв вкус. Брат ми все още не го знаеше, очевидно. Беше сменил завесите, килима — и то за да скрие най-протритите места върху стария мокет; имаше нови електроуреди, банята изглеждаше като след основен ремонт. Но ако родителите ми влезеха днес в старата си къща, те биха се почувствали съвсем като у дома си.

Само че родителите ми бяха мъртви от двайсет години и тази внезапна мисъл ми подейства като шок.

Стоях до входната врата и трескаво се молех да не се натъкна на кървави петна. Елси Бек тръгна да обикаля наоколо, а след секунда колебание го последвах и аз. Нямаше много за гледане; както споменах, къщата е малка. Три спални (две от които — доста тесни), гостна, кухня, една баня, сравнително просторна обща семейна стая и мъничка трапезария: средностатистическа къща за всеки средностатистически град в Америка.

Къщата изглеждаше доста подредена. Джейсън никога не е живял като прасе, въпреки че понякога се държеше точно по този начин. Дори огромното легло, заемащо почти цялата спалня, изглеждаше по-скоро оправено, макар че изпод покривката се подаваха черните му чаршафи. Създаваха илюзията, че са копринени, но аз бях сигурна, че са от изкуствена материя. Твърде хлъзгави за моя вкус; аз предпочитах хасето.

— Няма видими следи от борба — отбеляза полицаят.

— Така и така съм тук, искам да взема нещо — казах аз и се запътих към стария оръжеен шкаф на татко. Беше заключен, но аз имах ключ и за него, дори помнех дългото обяснение на Джейсън защо ми е нужен достъп до него по всяко време — в случай че той е на лов и спешно му потрябва допълнителна пушка или нещо друго. Сякаш ще зарежа всичко и ще хукна да му нося друга пушка!

Е, бих могла и да хукна, ако не съм на работа.

Всички пушки на Джейсън и на баща ми се намираха в оръжейния шкаф заедно с достатъчно количество резервни муниции.

— Липсва ли нещо? — Полицаят неспокойно пристъпваше от крак на крак до вратата на трапезарията.

— Не. Просто искам да взема една от тях вкъщи.

— Да не би да очакваш някакви неприятности? — Бек за първи път прояви нещо като заинтересованост.

— Джейсън изчезна безследно, знам ли какво може да се случи? — казах аз, бе да изпадам в излишни подробности. Бек така или иначе не ме смяташе за много умна, въпреки че се страхуваше от мен. Джейсън ми беше казал, че ще ми донесе пушка, и аз реших, че не би било зле да имам една под ръка. Извадих я — „Бенели“ — и открих кои са патроните за нея. Брат ми се гордееше с пушките си и старателно ме беше научил да стрелям и да зареждам оръжие. Имаше две различни кутии патрони.

— Кои са по-добри? — попитах аз полицая.

— Охо, „Бенели“! — възхити се той. — 12-ти калибър, а? Аз бих взел патрони за пернат дивеч. Тези за целева стрелба имат по-малка стопираща сила.

Послушах го и пъхнах кутията в джоба си.

Тръгнах с пушката към колата си; Бек ме следваше по петите.

— Длъжна си да сложиш пушката в багажника, а патроните — в колата — уведоми ме полицаят. Направих точно така, както ми каза, дори скрих патроните в жабката. После се обърнах към него. Полицай Бек нямаше търпение да се махне от полезрението ми и не гореше от ентусиазъм да се захване с издирването на Джейсън.

— Огледа ли зад къщата? — попитах.

— Не. Аз всъщност пристигнах тук секунди преди теб.

Кимнах с глава към езерото зад къщата и двамата се отправихме натам. Преди около две години брат ми с помощта на Хойт Фортънбъри построи голяма веранда в задния си двор и я обзаведе с хубави градински мебели, купени от есенната сезонна разпродажба в „Уолмарт“. Сложи дори пепелник върху масичката от ковано желязо за онези от приятелите си, които излизаха навън да пушат. Някой беше използвал пепелника. Хойт пушеше, припомних си аз. Нищо друго не ми направи впечатление на верандата.

Елси Бек отиде да огледа задната врата, а аз се спуснах по наклона към пристана, който татко беше построил край езерото. Стори ми се, че видях някакво петно върху дъските, и заковах на място. Призля ми; може и да съм извикала, защото Елси Бек веднага се озова до мен.

— Виж пристана — казах.

Елси веднага улови следата, като сетер.

— Не мърдай от мястото си — подвикна ми той с професионален тон, нетърпящ възражение. Движеше се много предпазливо и оглеждаше земята около краката си преди всяка следваща стъпка. Имах чувството, че е минал поне час, когато Елси най-после стигна до пристана. Той стъпи на избелелите от слънцето дъски и приклекна, за да огледа терена отблизо. Погледът му се насочи към нещо от дясната страна на петното; нещо, което не можех нито да видя, нито да прочета в мислите му. Но после в съзнанието му се оформи безмълвен въпрос: Какви работни обувки носи Джейсън?

— „Катерпилар“ — извиках аз и започнах да се треса от страх. Джейсън беше всичко, което имах.

И тогава осъзнах, че бях отговорила на въпроса му, преди да го е задал на глас. Огромна грешка, която умело избягвах вече години наред. Запуших устата си с длан, но твърде късно — Бек вече ме гледаше като обезумял. Искаше му се да се плюе на петите и да избяга далече от мен. Освен това мислеше, че Джейсън е в езерото, мъртъв. Въображението му рисуваше картина — как брат ми се подхлъзва, удря си главата в пристана и пада във водата, — ала не можеше да вмести в нея загадъчния отпечатък…

— Кога ще можете да претърсите езерото? — извиках отново.

Той се обърна към мен, вкаменен от ужас. От години не ми се беше случвало да ме гледат така, а никак не ми се искаше да плаша точно него, и то точно в този момент.

— На пристана има кръв — посочих аз в опит да замажа положението. Намирането на правдоподобни обяснения ми беше втора природа. — Страхувам се, че Джейсън може да е паднал в езерото.

Бек сякаш се поуспокои малко и отново насочи вниманието си към водата. Татко ми е разказвал, че специално е търсил парцел за строеж, в който да има езеро. Казвал ми е също, че езерото е много дълбоко и го захранва малък поток. Около две трети от земята край него се косеше и се поддържаше като двор, а на отсрещния му край имаше гъста гора. Джейсън обичаше да седи вечер на пристана и да гледа с бинокъл как животните слизат на водопой.

В езерото имаше и риба. Брат ми я развъждаше. Стомахът ми се сви от страх.

Полицай Бек най-после се изправи и се върна при мен на верандата.

— Трябва да намерим водолаз — каза Елси Бек. — Това може да отнеме време. Освен това шерифът трябва да даде съгласието си.

Разбира се, подобна операция щеше да струва пари, а те нямаше да дойдат от общинския бюджет. Поех дълбоко въздух.

— Колко време ще отнеме? Часове или дни?

— Може би ден-два — отвърна той след дълга пауза. — Нужен ни е човек с опит. Водата е твърде студена, а самият Джейсън ми е казвал, че езерото е дълбоко.

— Добре — въздъхнах аз, опитвайки се да прикрия нетърпението и яда си. Тревогата ме ядеше отвътре като червей.

— Между другото, Карла Родригес е била в града снощи — каза Елси.

Информацията бавно проникна в мозъка ми и пусна корени в гънките му.

Карла Родригес — дребничка, мургава и поразително красива — бе единствената жена, която замалко да разбие сърцето на Джейсън. Всъщност свръхестествената му придружителка в новогодишната нощ малко приличаше на Карла. А самата госпожица Родригес се премести да живее в Хюстън преди около три години — за мое огромно облекчение. Беше ми дошло до гуша от тяхната взривоопасна любов, гарнирана с изобилие от шумни скандали, затваряне на телефони и тръшкане на врати.

— Защо? Къде е отседнала?

— В Шривпорт, у братовчедка си — каза Бек. — Онази Дови, нали я знаеш?

Дови Родригес често гостуваше на Карла в Бон Темпс, преди тя да се премести в Хюстън. Дови бе изтънчената градска братовчедка, която от време на време се отбиваше в провинцията, за да вкара селските дръвници в правия път. Разбира се, всички й завиждахме.

Явно сблъсъкът ми с братовчедките Родригес беше неизбежен.

Пътуването ми до Шривпорт — също.