Мъртви за света

15

Джейсън успя да остане прав достатъчно дълга, за да си вземе душ — един от най-прекрасните моменти в целия му живот, ако трябва да го цитирам. Когато излезе от банята — чист и ухаещ на всичките ми сапуни и шампоани, — увит в голяма хавлиена кърпа, започнах да обработвам раните му с „Неоспорин“. Не мирясах, докато не изразходих цялата туба. След като приключих с дезинфекцията, продължих да се чудя какво още бих могла да направя за него. Приготвих му чаша горещ шоколад, направих му овесена каша — по негова молба (доста странен избор според мен, но той каза, че Фелтън му давал да яде само полусурово месо), дадох му да обуе долнището на пижамата, която бях купила за Ерик (наложи се да пристегне връвчиците в кръста), и една моя огромна тениска — част от екипировката ми за спортната благотворителна инициатива, в която участвах преди две години. Скъпият ми брат не спираше да опипва материята, сякаш не можеше да се нарадва, че най-после е облечен.

Видях го да се прозява и ми стана ясно, че вече копнее за сън в топло легло. Настаних го в старата ми спалня. На излизане хвърлих тъжен поглед на отворения капак в килера и пожелах на Джейсън лека нощ. Той ме помоли да не гася лампата в коридора и да оставя вратата леко открехната. Едва ли му е било лесно да преглътне гордостта си и да отправи на глас подобна молба, затова се въздържах от коментар и просто изпълних желанието му.

Сам седеше на масата в кухнята с чаша горещ чай в ръка. Щом влязох, той спря да съзерцава струйката издигаща се нагоре пара, погледна ме и се усмихна.

— Как е той?

Свлякох се на стола до него и въздъхнах.

— По-добре е, отколкото очаквах. Като се има предвид, че през цялото време е лежал в оная студена барака и са го хапали всеки ден.

— Чудно ми е колко дълго е смятал да го държи там Фелтън…

— До следващото пълнолуние, предполагам. За да се убеди в успеха на мероприятието — направо ми призля.

— Дотогава има още две седмици. Проверих в календара ти.

— Добре. Джейсън трябва да възстанови силите си, преди да се изправи пред това ново преживяване. — Затворих очи и стоях така около минута. — Трябва да се обадя в полицията.

— За да им кажеш да спрат издирването?

— Аха.

— Решила ли си какво точно ще им кажеш? Джейсън спомена ли нещо по този въпрос?

— Мога да кажа, че е бил отвлечен от разярен родител на негова бивша приятелка. — Това беше самата истина всъщност.

— Полицаите ще искат да разберат къде точно са го държали, дали е избягал сам или някой го е освободил, как точно се е измъкнал… ще го накарат да им разкаже всичко.

Опитах се да изцедя някаква мисъл от мозъка си, но не успях. Просто седях на стола си, вперила празен поглед в поставката за салфетки, купена от баба ми от ежегодния панаир на занаятите. До нея стояха захарницата и комплектния прибор за сол и пипер, изработен под формата на петел и кокошка. Изпод солницата се подаваше някакво листче.

Чек! За петдесет хиляди долара. Подписан от Ерик Нортман. Господи! Получавах не само пълната сума от споразумението ни, но и най-големия бакшиш в цялата ми кариера!

— О… — изхълцах аз. — Мили боже! — гледах го втренчено в продължение на цяла минута, за да се уверя, че не сънувам. После го плъзнах през масата към Сам.

— Охо! Платил ти е, задето му предложи убежище? — Сам вдигна поглед към мен и аз само кимнах в отговор. — Какво ще правиш с парите?

— Ще ги занеса в банката още утре сутринта.

— Имах предвид в по-дългосрочен план — усмихна се той.

— Просто… ще се отдам на спокойствието. На спокойствието, че ги имам. Ще знам, че… — и тогава, за мой ужас, отново се разплаках. По дяволите! — … че не е нужно да се тревожа непрекъснато.

— Явно не ти е било леко напоследък — каза Сам и поклати глава. — Можеше да… — започна той, но реши да спре дотам.

— Благодаря, но просто не мога да постъпвам така с хората — твърдо казах аз. — Баба винаги казваше, че това е най-сигурният начин да сложиш край на едно приятелство.

— Можеше да продадеш този имот и да си купиш къща в града. Да живееш в близост с други хора — предложи Сам.

Имах чувството, че отдавна е чакал удобен момент да го каже.

— Да напусна тази къща? — поколения от семейството ми бяха живели тук повече от сто и петдесет години. Разбира се, това не я правеше свещена или нещо такова, особено пък след многократните преустройства и модернизации. Замислих се какво ли е да живееш в малка съвременна къща с гладки подове, лъскава баня, удобна кухня с куп модерни електроуреди, гараж. Никакви стари водонагреватели, никакъв мухъл на тавана…

Преглътнах смутено и се насилих да прогоня това прекрасно видение от главата си.

— Ще го обмисля — обещах аз. — Но в момента не съм в състояние да вземам важни решения. Утре ме чака тежък ден.

Сетих се за десетките човекочасове, вложени от полицията в издирването на Джейсън, и внезапно се почувствах ужасно уморена. Точно в този момент нямах сили да кроя правдоподобни истории за пред силите на реда.

— Време е да си лягаш — проницателно отбеляза Сам.

Успях само да кимна.

— Благодаря ти, Сам. Много ти благодаря — изправихме се и аз го прегърнах. Прегръдката се проточи по-дълго от планираното, но в обятията му се чувствах толкова защитена и спокойна, че не успях да се откъсна навреме. — Лека нощ. Шофирай внимателно на връщане — за миг ми хрумна да му предложа едно от леглата на горния етаж, но там беше ужасно студено, а и нямах сили да застилам чаршафи.

— Не се тревожи за мен — каза той и се запъти към вратата. — Обади ми се утре.

— Още веднъж благодаря.

— Стига си ми благодарила — усмихна се той. Ерик беше заковал парадния вход с пирони, докато намеря време да оправя резето. Заключих вратата след Сам, измих си зъбите с последните капчици сила, които успях да изцедя, облякох пижамата си и се проснах в леглото.

На другата сутрин, още щом отворих очи, отидох да видя Джейсън. Той все още спеше дълбоко. На дневна светлина пораженията от пленничеството му си личаха още по-ясно. Набола брада, рани и охлузвания по всички видими части от тялото му. Изглеждаше състарен дори в съня си. Коленичих до леглото му и той веднага отвори очи. Погледът му зашари трескаво из стаята и накрая се закова върху лицето ми.

— Значи не е било сън! — дрезгаво каза той. — Ти и Сам наистина сте ме измъкнали оттам. И са ни пуснали да си тръгнем. Проклетата пума ме е пуснала на свобода!

— Да.

— А какво се случи тук, докато ме нямаше? — веднага попита той. — Не, почакай! Може ли първо да отида до тоалетната и да си налея чаша кафе? После ще ми разкажеш всичко.

Може ли? Джейсън искаше позволение! Каква приятна изненада. Брат ми обичаше да раздава нареждания и не си губеше времето с любезности. Поне досега.

Отидох да му налея кафе и той доволно се сгуши между завивките с димящата чаша в ръка. Поговорихме надълго и нашироко за всичко. Разказах му за телефонното обаждане на Баракудата, за взаимоотношенията ми с полицията, за огледа на пристана и за това как взех една от неговите пушки. Джейсън настоя незабавно да види драгоценната си „Бенели“.

— Стреляла си с нея! — възмутено възкликна той.

Не казах нищо. Просто стоях и го гледах втренчено, без да мигам.

Той трепна пръв.

— Какво пък, предполагам, че е била използвана по предназначение. Щом седиш тук жива и здрава…

— Да, благодаря за разбирането. Но, моля те, не ме питай нищо повече.

Той кимна.

— Сега трябва да измислим правдоподобна история за полицията.

— Не можем ли просто да им разкажем истината?

— Ама разбира се, Джейсън! Колко му е? Нека им кажем, че цялото село е пълно със свръхсъщества и бившият приятел на девойката, с която си преспал, е решил да охлади мераците й за свежа кръв, като те направи един от тях. Затова всяка нощ се е превръщал в пума и те е хапал.

Възцари се дълго мълчание.

— Права си. Веднага си представих физиономията на Анди Белфльор — съгласи се Джейсън. — Още го е яд, че ме оправдаха за убийството на онези момичета миналата година. Веднага ще ме обяви за луд, а Баракудата ще е принуден да ме уволни. А аз не мисля, че ще се чувствам добре в психиатрична клиника.

— Е, сексуалният ти живот определено ще пострада.

— Кристъл! Божичко, това момиче! Ти ме предупреди за нея, но аз изобщо не ти обърнах внимание. Значи тя е… сещаш се какво.

— О, за бога, Джейсън, тя е просто шейпшифтър! Променя облика си по пълнолуние. Не се дръж така, все едно тя е Фреди Крюгер или чудовището от „Черната лагуна“.

— Суки, ти знаеш много неща, за които повечето от нас не предполагат, нали? На прав път ли съм?

— Да речем, че си на прав път.

— Освен вампирите…

— Да…

— Има и други?

— Опитах се да ти кажа.

— Да, помня… но просто не можех да го проумея. Искаш да кажеш, че някои наши познати — освен Кристъл — не са точно… човеци, а?

— Именно.

— А много ли са?

Преброих наум онези, които Джейсън познаваше: Сам, Алсид и онази дребна девойка лисица, която черпеше Хойт и брат ми с питиета преди около две седмици.

— Поне трима — отвърнах.

— Откъде знаеш това?

Отвърнах му с мълчание.

— Аха, ясно — каза той след дълга пауза. — Не ми казвай.

— А сега и ти — деликатно намекнах аз.

— Сигурна ли си?

— Не, но ще разберем със сигурност след около две седмици. Калвин ще е наблизо, ако имаш нужда от помощ.

— Не желая помощ от тях! — просъска Джейсън. Буквално трепереше от гняв.

— Нямаш друг избор, за съжаление — отвърнах аз възможно най-търпеливо. — А и Калвин не е знаел, че си там. Той ни помогна да те измъкнем. Но сега нямаме време да обсъждаме тази тема. Трябва веднага да измислим какво ще говорим пред полицията.

През следващия един час многократно предъвквахме всички факти, опитвайки се да прекроим историята, така че да звучи правдоподобно.

Накрая взех телефона и набрах номера на полицията. Диспечерката от дневната смяна изпъшка още щом разпозна гласа ми.

— Суки, миличка, няма новини за Джейсън. Нали ти казах, че веднага ще ти се обадим, ако научим нещо.

Опитваше се да прикрие раздразнението си с любезност, но вече не й се удаваше.

— Открих го — казах.

— Ти… Какво? — жената изпищя толкова силно, че дори Джейсън успя да я чуе.

— Намерих го.

— Веднага ще изпратя някого.

— Чудесно — излъгах аз.

Предвидливо махнах гвоздеите от входната врата преди идването на полицията, защото не ми се отговаряше на допълнителни въпроси. Джейсън ме погледна доста изненадано, когато извадих чука, но не обели и дума.

— Къде е колата ти? — попита Анди Белфльор.

— В „Мерлот“.

— Защо?

— Имаш ли нещо против да изчакаме Елси, за да не се налага да повтарям? — Елси Бек тъкмо се качваше по стълбите към верандата. Двамата с Анди влязоха едновременно в къщата и заковах намясто при вида на Джейсън, завит с одеяло на дивана ми. Явно изобщо не са се надявали, че някога могат да го видят жив.

— Радваме се, че си жив и здрав, човече — каза Анди и се здрависа с брат ми.

Елси Бек го следваше по петите. После седнаха — Анди на бабиния люлеещ се стол, а Елси на любимото ми кресло. Аз се наместих на ръба на дивана до краката на брат ми.

— Радваме се, че не си се преселил в отвъдното, Джейсън, но се налага да ни разкажеш какво ти се случи и къде беше през цялото това време.

— Нямам никаква представа — вдигна рамене Джейсън. И хладнокръвно се придържа към тази версия часове наред.

Така и не успяхме да измислим правдоподобна история, обясняваща абсолютно всичко: изчезването му, внезапното му завръщане, окаяното му физическо състояние, раните от ухапване. Единственият приемлив вариант беше следният — през онази вечер, докато се забавлява с Кристъл, Джейсън чува подозрителен шум навън и излиза да провери какво става. Някой го удря по главата в тъмното и той не помни нищо до предишната нощ, когато усеща как го изхвърлят от някаква кола в двора на моята къща. Двамата със Сам го намираме там след работа. Оставила съм колата си пред „Мерлот“, защото ме е било страх да шофирам сама в снега.

Естествено, съгласувахме версията със Сам и той се съгласи, макар и неохотно, че не бихме могли да измислим нещо по-добро от това. Сам, също като мен, изобщо не обичаше да лъже, но в този конкретен случай просто не можехме да си позволим да разлайваме кучетата.

Цялата прелест на нашата история се състоеше в нейната простота. Ако Джейсън успееше да потисне склонността си да украсява събитията, всичко щеше да бъде наред. Нямаше да му е лесно; той обичаше да дрънка, и то много. Но явно моето присъствие му помагаше да държи устата си затворена. Наложи ми се да стана, за да допълня чашата на Джейсън с кафе — полицаите отказаха да налея и на тях — и когато се върнах, той тъкми им казваше, че може би си спомня за някаква тъмна стая. Хвърлих му доста изразителен поглед и Джейсън веднага добави:

— Е, в главата ми е такава каша, че може и да съм го сънувал.

Анди хвърляше гневни погледи ту към мен, ту към брат ми. Очевидно едва се сдържаше де не избухне.

— Просто не мога да ви разбера вас двамата — излая той. — Суки, ти се стопи от тревога по него. Нали не преувеличавам?

— Не, ни най-малко. Толкова се радвам, че Джейсън най-после се прибра жив и здрав — усмихнах се аз и потупах крака на брат ми под одеялото.

— А ти, Джейсън, не си бил там… където и да е било това… по твое желание, нали? Отсъства от работа, принуди ни да похарчим хиляди долари от общинския бюджет за издирването ти и наруши спокойствието на стотици хора. А сега лежиш тук и ни лъжеш в очите! — към края на монолога си Анди почти крещеше. — И за капак на всичко същата нощ, когато се появяваш ти, онзи вампир от плакатите се обажда в шривпортското полицейско управление и заявява, че и той имал амнезия, но вече се възстановявал! О, да не забравя и пожара в Шривпорт, където били намерени какви ли не странни трупове. И вие се опитвате да ми кажете, че между всичко това няма връзка?

Двамата с Джейсън се спогледахме изненадано. Всъщност между случилото се с Ерик и Джейсън нямаше никаква връзка, но съвпадението наистина изглеждаше подозрително.

— Какъв вампир? — попита Джейсън.

За миг дори самата аз му повярвах.

— Да си тръгваме, Елси — отсече Анди и рязко затвори бележника си. После с такава сила тикна писалката в горния джоб на якето си, че се изненадах как не проби дупка. — Този кучи син няма да ни каже истината!

— А защо ми е да крия истината от вас, ако я знаех? — попита Джейсън. — Да не мислите, че не искам да докопам онзи, който ми причини това? — звучеше абсолютно искрен. Сто процента. Защото наистина го сърбяха ръцете да докопа Фелтън.

Двамата полицаи сякаш омекнаха, особено Елси Бек, но въпреки това си тръгнаха обидени. Стана ми жал за тях, но просто не можех да им кажа истината.

По-късно през деня Арлийн мина да ме вземе, за да прибера колата си от „Мерлот“, и още от вратата се хвърли да прегръща Джейсън.

— Хубавичко уплаши сестра си, калпазанин такъв — нахока го тя с престорена свирепост. — Да не си посмял да я тревожиш така повече.

— Ще се постарая — отвърна Джейсън и се насили да се усмихне дяволито. — Добра сестричка си имам.

— Аха, това е самата божия истина — кисело потвърдих аз. — Щом взема колата, мисля направо да ти откарам у вас, братко мой.

Джейсън ме погледна уплашено. Горкият ми брат никога не е обичал самотата, а сега, след дългата изолация в ледената барака, сигурно изпитваше ужас да остане сам.

— Слухът за завръщането ти е плъзнал из целия град. Обзалагам се, че в момента всички девойки в Бон Темпс се надпреварват да ти сготвят нещо вкусно — каза Арлийн и Джейсън видимо се развесели. — А и аз разправям наляво-надясно, че си на легло.

— Благодаря, Арлийн — отвърна брат ми. Вече звучеше почти като стария Джейсън.

По пътя към града отново повдигнах тази тема.

— Страшно съм ти благодарна, че успя да го развеселиш, Арлийн. Дори не мога да си представя какво е преживял. Не знам колко време ще му е нужно, за да го преодолее.

— Миличка, не се тревожи за Джейсън. Той винаги излиза сух от водата. Дори си мисля, че трябва да се яви на кастинг за „Survivor“!

През целия път до града се забавлявахме с идеята да организираме епизод от шоуто на местна почва.

— Представяш ли си какъв успех ще има! „Оцеляване: Бон Темпс“. Да пуснат участниците по маршрута на спасителния отряд, с всичките му диви свине и отпечатъци от лапи на пума — кискаше се Арлийн. — Двамата с Так ще си вземем пуканки и ще се заливаме от смях.

Това ми даде повод да насоча разговора към Так — любимата й тема напоследък — и Арлийн успя да се справи и с моето скапано настроение. Много я биваше в тези неща. Щом стигнахме бара, двамата със Сам си поговорихме насаме в склада. Каза ми, че Анди и Елси се отбили да проверят дали неговата версия съвпада с нашата.

Понечих да му благодаря още веднъж, но той побърза да махне с ръка.

Закарах Джейсън у тях въпреки тлъстите му намеци, че с удоволствие би останал при мен още една нощ. Взех пушката му с нас и го помолих да я почисти още същата вечер. Той обеща и ме погледна някак странно. Очевидно отново му се искаше да попита защо съм я използвала. Но постъпи мъдро и не го направи.

Тази вечер отново ми предстоеше нощна смяна, така че преди работа щях да имам малко свободно време само за мен. Почувствах се страхотно. По пътя към вкъщи не срещнах никакви полуголи мъже и в продължение на цели два часа никой не цъфна на входната ми врата с житейските си проблеми на гръб. Телефонът също мълчеше. Блаженство. Успях да сменя чаршафите на двете легла, да ги изпера, да забърша пода в кухнята и да подредя килера, в който се помещаваше вампирското скривалище. И тогава на вратата се почука.

Знаех кой може да е. Навън вече беше тъмно и — точно както очаквах — на предната ми веранда стоеше Ерик.

Изглеждаше много нещастен.

— Нещастен съм — заяви той без всякакви предисловия.

— О, така ли? Веднага зарязвам всичко и започвам да те утешавам! — възмутено отвърнах аз.

Той навири едната си вежда и ме изгледа отвисоко.

— Ще проявя учтивост и ще попитам дали мога да вляза.

Не бях отменяла поканата му, но той очевидно държеше да бъде любезен. Колко тактично.

— Да, заповядай — казах аз и отстъпих назад.

— Халоу е мъртва. Очевидно процедурата по развалянето на проклятието е била доста мъчителна.

— Пам си знае работата.

Ерик кимна отсечено.

— Беше въпрос на избор между Халоу и мен — каза той. — Естествено, аз съм й по-скъп.

— А защо е избрала именно Шривпорт?

— Родителите й са лежали в тукашния затвор. И те били вещици, но освен това се занимавали с някакви измамнически игри. Използвали магическите си умения, за да печелят доверието на жертвите си. Само че в Шривпорт късметът им изневерил. Старите Стоунбрук влезли в затвора, а свръхестествената общност не пожелала да ги измъкне оттам. Скоро след това двамата загинали. Госпожа Стоунбрук влязла в конфликт с някаква вуду магьосница и това решило съдбата й. А мъжът й бил наръган с нож при един от редовните боеве в затворническата баня.

— Затова значи Халоу е имала зъб на свръхобществото в Шривпорт.

Но Ерик реши да смени темата.

— Казаха ми, че съм прекарал няколко нощи в дома ти.

— Да — усмихнах се аз и любезно зачаках следващия му въпрос.

— И през цялото това време ние… нито веднъж ли…?

— А ти как мислиш?

Ерик се приближи към мен и ме прониза с поглед, сякаш се надяваше да прочете истината в очите ми. Толкова лесно би било да направя една крачка към него и да го прегърна…

— Нямам никаква представа — бавно изрече той. — И това просто не ми дава покой.

Усмихнах се.

— Радваш ли се, че отново ходиш на работа? — попитах.

— Да. Пам се е справяла чудесно в мое отсъствие. Всеки ден изпращам цветя в болницата. За Белинда и за… онова момиче върколак… Мария-Комета?

— Звезда-Мария Купър. А на мен все още не си изпратил цветя — язвително подчертах аз.

— Не съм, но ти оставих нещо доста по-съществено. Под солницата в кухнята — отвърна той в своя защита. — Ще трябва да платиш данък върху тях. Доколкото те познавам, най-вероятно ще ги разделиш с брат си. Чух, че си го намерила.

— Да — кимнах аз и усетих, че съм готова да избухна дори без повод. Близостта му ме изнервяше. Непрекъснато давах съвети на Джейсън да бъде търпелив, а ето че аз самата не можех да ги спазвам. — И какво точно искаш да кажеш с това?

— Искам да кажа, че бързо ще свършат.

Ерик едва ли имаше представа какво означаваха петдесет хиляди долара според моите стандарти.

— Ерик, защо всъщност си тук? Усещам, че нещо те мъчи, но не мога да чета мислите ти.

— Открих мозъчна тъкан върху ръкава на якето си и исках да разбера как е попаднала там.

Кръвта се отдръпна от лицето ми. Имах чувството, че всеки момент ще припадна. А може наистина така да е станало, защото ми се губеха няколко секунди. В следващия момент вече се намирах на дивана, а Ерик седеше до мен.

— Струва ми се, че криеш нещо от мен, скъпа моя Суки — нежно каза той.

Изкушението да му призная всичко стана нетърпимо.

Но тогава се сетих, че така Ерик щеше да добие още по-голяма власт над мен; щеше да знае, че съм спала с него и че той е единственият свидетел на извършеното от мен убийство. Щеше да е наясно, че не само аз съм спасила неговия живот (най-вероятно), но и той моя (със сигурност).

— Харесвах те много повече, когато не помнеше кой си — казах аз и реших да приключа с признанията.

— Тежки думи — въздъхна той.

Почти повярвах, че го е заболяло. Спаси ме почукване по вратата. Силно и властно хлопане, което направо ми подкоси краката.

Новият ми гост бе Аманда, невъзпитаната червенокоса вълчица от Шривпорт.

— Посещението ми е служебно — каза тя. — Така че ще бъда любезна.

Чудесно! Бележим прогрес в отношенията си.

Тя кимна към Ерик и каза:

— Виждам, че вампирът е дошъл на себе си. Поздравления.

Тонът й ми подсказа, че с примирието между вампирите и върколаците беше свършено.

— Радвам се да те видя, Аманда — казах.

— Аха — изсумтя тя. — Госпожице Стакхаус, събираме сведения по молба на върколаците от Джаксън.

О, не!

— Така ли? Заповядай, седни. Ерик тъкмо си тръгваше.

— Не, с удоволствие ще остана да чуя въпросите на Аманда — грейна Ерик.

Аманда ме погледна с вдигнати вежди.

Дявол да го вземе, нищичко не зависеше от мен!

— О, разбира се, остани — отвърнах. — Заповядайте, настанявайте се и двамата. Съжалявам, но не разполагам с много време. След малко трябва да тръгвам за работа.

— Тогава пристъпвам направо към въпроса — каза Аманда. — Преди две нощи онази жена от Джаксън, от която Алсид се отрече… ъм… онази със странната прическа, сещаш ли се?

Кимнах. Как да я забрави човек? Ерик изглеждаше приятно спокоен, но нямаше да е задълго.

— Деби! — сети се Аманда. — Деби Пелт.

Ерик веднага се ококори и на устните му цъфна усмивка.

— Алсид се е отрекъл от нея?

— Да, и то пред очите ти — тросна му се Аманда. — О, прощавай, забравих. Тогава ти беше омагьосан.

Гадината се наслаждаваше на ситуацията.

— Както и да е — продължи тя. — Оттогава Деби не се е прибирала в Джаксън. Естествено, семейството е разтревожено. Освен това са разбрали, че Алсид се е отрекъл от нея, и се страхуват, че може да е пострадала.

— Защо смяташ, че тя би ми казала каквото и да било?

Аманда се подсмихна ехидно.

— Ами, всъщност лично аз смятам, че тя по-скоро би изяла стъклена чаша, отколкото да ти проговори някога. Но сме длъжни да разпитаме всички, които са я видели през онази нощ.

Отдъхнах си — никой не подозираше лично мен. Просто рутинна процедура. За съжаление, Ерик също усети облекчението ми. Нали съм пила от кръвта му и сме свързани на друго ниво. Той се изправи и тръгна към кухнята. Какво ли беше намислил?

— Не съм я виждала от онази нощ — казах аз. Не лъжех, просто не уточнявах часа. — Нямам представа къде може да е сега — това пък беше стопроцентова истина.

— Оказва се, че никой не е виждал Деби след края на битката — каза Аманда. — Тръгнала си е сама със собствената си кола.

Ерик се върна обратно във всекидневната и аз отново се напрегнах.

— Някой виждал ли е колата й? — попита Ерик.

Дори не подозираше, че той самият я беше скрил.

— Не. Ни вест, ни кост — каза Аманда. Ни вест, ни кост? За кола? — Сигурна съм, че е избягала някъде, за да преодолее на спокойствие унижението и яда си. Да се отрекат публично от теб! Това е просто ужасно. От години не съм чувала някой да е произнасял тези думи.

— Семейството й не допуска ли подобен вариант? Че е заминала някъде, за да… ъм… обмисли нещата?

— Те се страхуват, че може да се е самоубила — изсумтя Аманда. Явно и двете смятахме, че Деби не е от онези, които ще посегнат на живота си. — Даби не би посегнала на живота си — явно Аманда имаше смелостта да го каже на глас, за разлика от мен.

— Алсид как приема всичко това? — тревожно попитах аз.

— Той няма как да се включи в издирването, след като се отрече от нея. Държи се така, сякаш изобщо не го интересува, но забелязах, че полковникът му се обажда, за да го информира какво се случва. Впрочем засега нищо не се случва — Аманда се изправи и аз я изпратих до вратата. — Напоследък все някой изчезва безследно — отбеляза тя. — Но ето че брат ти се завърна; Ерик също е намерил старото си „аз“, както изглежда — тя хвърли язвителен поглед към вампира, за да му даде да разбере, че не храни топли чувства към старото му „аз“. — Сега и Деби изчезна, но може би тя също ще се появи отнякъде, рано или късно. Съжалявам за безпокойството.

— Няма проблем. Успех в издирването — казах аз, макар че при тези обстоятелства пожеланието ми звучеше безсмислено. Вратата хлопна зад гърба на Аманда. Отчаяно ми се прииска да тръгна след нея, да се кача в колата си и да потегля към „Мерлот“.

Но се насилих да се обърна. Ерик стоеше прав в средата на всекидневната.

— Тръгваш ли? — попитах аз. Не успях да прикрия радостта си.

— Да. Трябва да тръгваш на работа — припомни ми той, сякаш аз не знаех.

— Така е.

— Това яке е твърде тънко за сезона — внимателно отбеляза той. — Но палтото ти е в ужасно състояние.

Бях го изпрала със студена вода, но така и не ми остана време да проверя дали петната са изчезнали. В момента висеше на закачалка на задната веранда. Значи това е правил Ерик! Търсил е палтото ми. Намерил го е и хубаво го е огледал.

— Всъщност — каза той, преди да отвори вратата, — аз бих го изхвърлил. Дори бих го изгорил — после прекрачи прага и внимателно затвори вратата след себе си.

Бях абсолютно сигурна, че на следващия ден ще ми изпрати ново палто — в голяма луксозна кутия, с панделка отгоре, вързана на фльонга. Щеше да е точният размер и щеше да е топло. И ужасно скъпо.

Оказа се яркочервено, с подвижна подплата, сваляща се качулка и полирани копчета от черупка на костенурка.