Мъртви за света

2

Събудих се бавно. Докато лежах под завивките и от време на време протягах ту крак, ту ръка, постепенно си припомних сюрреалистичните събития от предишната нощ.

Ерик го нямаше до мен в леглото, значи трябваше да е в скривалището. Прекосих коридора и влязох в съседната спалня. Изпълних обещанието си и прибрах обратно нещата в килера, за да му придам нормален вид. Часовникът показваше обяд, слънцето светеше ярко, но по всичко личеше, че навън е студено. За рождения ми ден Джейсън ми беше подарил термометър, който измерваше външната температура, но показанията се изписваха върху дигитален екран вътре вкъщи. Инсталира го собственоръчно и сега благодарение на него знаех две неща със сигурност: беше обяд и навън беше нула градуса по Целзий.

Легенът продължаваше да седи на пода в кухнята. Оставих го в мивката и тогава видях, че по някое време през нощта Ерик бе изплакнал бутилката от синтетична кръв. Трябваше да купя още, и то преди да се е събудил, защото нямах желание да стоя под един покрив с гладен вампир, а освен това чаках и гости от Шривпорт. Те щяха да ми обяснят всичко. Или поне така се надявах. Щяха да вземат Ерик със себе си и да се заловят с решаването на проблемите, надвиснали над шривпортската вампирска общност. И аз най-после щях да бъда оставена на мира. Или поне така се надявах.

Днес бар „Мерлот“ беше затворен до четири следобед. На първи и втори януари смените щяха да се разпределят между Чарлси, Даниел и новото момиче. Тоест аз разполагах с цели два почивни дни пред себе си… единият от които трябваше да прекарам затворена между четири стени в компанията на умствено повреден вампир. Прекрасно начало на новата година.

Изпих две чаши кафе, пуснах джинсите на Ерик в пералнята, прочетох няколко страници от любовен роман и разгледах чисто новия си календар „Дума на деня“ — коледен подарък от Арлийн. Първата ми дума за новата година беше „кръвозагуба“. Лоша поличба.

Малко след четири дойде Джейсън. Буквално летеше по алеята ми в черния си пикап, изрисуван с розови и сини пламъци по вратите. По това време вече бях изкъпана и преоблечена, но косата ми беше още мокра. Бях я напръскала със специален балсам без измиване и бавно я решех с четка, настанена удобно пред камината. Бях пуснала телевизора на спортния канал почти без звук, колкото да ми прави компания. Наслаждавах се на топлината на огъня, който пукаше зад гърба ми, но мислите ми непрекъснато кръжаха около Ерик и неговото затруднено положение.

През последните две години рядко използвах камината, защото купуването на дърва за цялата зима ми излизаше доста солено, но миналогодишната ледена буря унищожи доста дървета и Джейсън предложи услугите си да ги отсече и нацепи. Така че сега бях добре заредена и можех да си позволя това удоволствие.

Пред вратата се чуха тежките стъпки на брат ми. Той почука небрежно и влезе, без да чака отговор. И двамата бяхме израсли тук, в бабината къща. Преместихме се при нея след смъртта на родителите ни, а тя даде техния дом под наем, докато Джейсън навърши двайсет и заяви, че е готов да се върне там и да живее самостоятелно. Днес Джейсън бе вече на двайсет и осем и работеше като началник на пътно ремонтна бригада — прилична кариера за местно момче без стабилно образование — и аз си мислех, че е доволен от развитието си. Но през последните два месеца той непрекъснато търсеше нови професионални предизвикателства.

— Чудесно — зарадва се той, когато видя огъня. Изправи се пред камината, за да стопли ръцете си, и неволно спря притока на топлина към мен. — Кога се прибра снощи? — попита през рамо.

— Легнах си някъде към три.

— Какво мислиш за момичето, с което бях?

— Мисля, че ще е най-добре да не излизаш повече с нея.

Джейсън явно не очакваше такъв отговор. Обърна глава и ме погледна в очите.

— Какво разбра за нея? — сниши глас той.

Брат ми знае, че съм телепат, макар че никога не обсъжда това нито с мен, нито с когото и да било другиго. Веднъж дори скочи да се бие с някакъв мъж, който ме нарече ненормална. Но е наясно, че съм различна. Това впрочем не е тайна за никого. Но повечето хора предпочитат да си мислят, че това е безпочвен слух. А може би избират да вярват, че мога да чета чуждите мисли, но не и техните. Бог ми е свидетел, че всячески се старая да се държа така, все едно не ме залива порой от нежелани идеи, емоции, съжаления и обвинения, но понякога съм безсилна да ги спра и те просто се просмукват в мен.

— Не е за теб — казах аз и се загледах в огъня. — Не е като теб.

— Сигурен съм, че не е вампир — запротестира той.

— Не, не е вампир.

— Каква прекрасна новина — войнствено каза той и ме изгледа сърдито.

— Джейсън, когато вампирите излязоха на светло — когато ние с теб разбрахме, че те съществуват, след като десетилетия наред сме ги смятали за герои от страшните легенди — не си ли се питал поне веднъж дали в тези легенди няма и други реални герои?

Брат ми се бори с тази идея в продължение на минута. Знаех (защото го „чувах“), че с мъка потиска желанието си да я отхвърли категорично и да ме нарече луда, но просто не го направи.

— Ти знаеш със сигурност — каза. И не като въпрос.

Уверих се, че ме гледа право в очите и кимнах бавно и категорично.

— Ама че гадост! — изрече той с отвращение. — А така ми хареса това момиче. Истинска тигрица в леглото.

— Наистина ли? — втрещих се аз. Как е успяла да се превъплъти, без да е пълнолуние? — Добре ли си? — и в следващата секунда загрях, че брат ми се изразява метафорично.

Той зяпна насреща ми, а после прихна да се смее.

— Суки, странна жено! Да не би да си помисли, че тя наистина… — и тогава лицето му се вкамени. Усетих как тази абсурдна идея пробива дупка през защитния балон, който болшинството от хората сами надуват около мозъка си. Балонът, отблъскващ онези гледки и идеи, които се разминават с ежедневните им житейски нагласи и очаквания. Джейсън се свлече в бабиното кресло. — Ще ми се да не го знаех — тихо изрече той.

— Може би не съм се изразила съвсем точно относно това, което се случва с нея… с тигрицата ти… но, повярвай ми, нещо се случва.

След не повече от минута лицето му отново доби обичайното изражение. Да, типично за Джейсън: щом не може да смели новополучената информация, той просто я смотава някъде из дебрите на подсъзнанието си.

— Слушай, ти нали видя Хойт и момичето му снощи. След като тръгнали от бара, Хойт заседнал в канавката по пътя за Аркадия и трябвало да вървят пеша три километра, докато намерят телефон, защото умникът не се сетил да зареди батерията на мобилния си.

— Шегуваш се! — възкликнах аз като първа клюкарка. — Че как е вървяла три километра на висок ток?

Равновесието на Джейсън беше възстановено. Той ми сервира на тепсия последните градски клюки, после прие кока-колата, която му предложих, и накрая ме попита дали имам нужда от нещо.

— Да, имам — точно това смятах да го помоля, докато ми говореше. А колкото до новините, те вече ме бяха намерили под формата на неканени мисли от хорските глави.

— Ох, кой дявол ме караше да си предлагам услугите! — изстена той с престорен с престорен ужас. — Е, хайде, казвай.

— Трябват ми десет бутилки синтетична кръв и дрехи като за едър мъж — казах аз и той отново се ококори насреща ми.

Горкичкият Джейсън, заслужаваше да има за сестра някоя глупава кавгаджийка и куп племенници, които да му висят по крачолите и да го наричат „чичо Джейс“. Но вместо това имаше мен.

— Колко едър е този мъж и къде се намира в момента?

— Около метър и деветдесет е и в момента спи — отвърнах аз. — Предполагам, че е трийсет и четвърти размер в талията. С дълги крака и широки рамене — трябваше да погледна етикета на джинсите му, които все още се намираха в сушилнята на верандата.

— Какъв тип дрехи?

— Работни дрехи.

— Познавам ли го?

— Познаваш ли ме? — обади се дълбок глас.

Джейсън подскочи от мястото си и рязко се завъртя, сякаш очакваше да го нападнат. Великолепни рефлекси имаше брат ми, не може да му се отрече. Само че Ерик изобщо не изглеждаше заплашително — доколкото това би могло да се каже за вампир с неговите размери. Послушно беше облякъл кафявия плюшен халат, който му оставих в спалнята. Бях го купила специално за Бил и щом го видях върху тялото на друг мъж, сърцето ми се сви от болка. Но все пак трябваше да разсъждавам практично; Ерик не можеше да се мотае из къщи по червени бикини — или поне не в присъствието на брат ми.

Джейсън се оцъкли насреща му, а после измести шокирания си поглед върху мен.

— Това най-новият ти мъж ли е, Суки? Ама че си чевръста! — не можех точно да преценя дали ми се възхищава, или е възмутен от мен. Джейсън все още не проумяваше, че мъжът пред него е мъртъв. А аз все не мога да проумея кака е възможно болшинството от хората да не забелязват толкова очевидни неща. — И аз трябва да го снабдя с дрехи, така ли?

— Да. Ризата му пострада снощи, а джинсите му са много мръсни.

— Няма ли да ни запознаеш?

Поех дълбоко въздух. Искаше ми се Джейсън изобщо да не беше видял Ерик.

— Предпочитам да не го правя — признах аз.

Само че моята искреност не срещна разбиране у мъжете. Джейсън изглеждаше наранен, а вампирът — обиден.

— Ерик — представи се той и протегна ръка към брат ми.

— Джейсън Стакхаус, брат на тази невъзпитана дама — отвърна Джейсън.

Те се здрависаха, а аз изпитах непреодолимо желание да им извия вратовете. И на двамата.

— Предполагам, че съществува причина, поради която не можете да излезете и да му купите дрехи — каза Джейсън.

— Да, основателна причина — отвърнах аз. — Освен това има още поне двайсет основателни причини, поради които ти трябва да забравиш, че изобщо си виждал този мъж.

— В опасност ли си? — тревожно попита Джейсън.

— Все още не — успокоих го аз.

— С пръст да я пипнеш, ще ти направя живота ад — каза брат ми Джейсън на вампира Ерик.

— Не съм и очаквал нещо друго — отвърна Ерик. — Но след като си толкова откровен с мен, и аз ще бъда откровен с теб. Мисля, че трябва да се погрижиш за прехраната на сестра си и да я вземеш под твоя покрив, за да я закриляш по-добре.

Джейсън се втренчи в него със зяпнала уста, а аз трябваше да покрия моята, за да не прихна да се смея. Развитието на ситуацията надхвърляше най-смелите ми очаквания.

— Десет бутилки кръв и един кат дрехи, нали така? — попита ме Джейсън. По промяната в тона му разбрах, че най-после е проумял истинската същност на Ерик.

— Точно така. В магазините за алкохол продават и кръв. А дрехите можеш да вземеш от „Уолмарт“ — Ерик обикновено носеше джинси и тениски, и слава богу, защото друго не можех да си позволя. — О, да, ще му трябват и обувки.

Джейсън се изправи до Ерик и постави ходилото си плътно до неговото. Щом се ориентира в размера, той възхитено подсвирна, а вампирът подскочи от изненада.

— Големи крака — намигна ми той. — И какво, има ли нещо вярно в поговорката?

Усмихнах му се. Опитваше се да разведри обстановката.

— Може и да не ми повярваш, но не знам.

— Наистина е трудно за вярване… Както и да е, аз по-добре да тръгвам — рече Джейсън и кимна на Ерик. Няколко секунди по-късно, съдейки по шума, пикапът му вече се отдалечаваше с бясна скорост по завоите на алеята ми през тъмната гора.

— Извинявай, че се появих в негово присъствие — колебливо каза Ерик. — Усетих нежеланието ти да ни запознаеш — той се приближи до огъня. Отстрани изглеждаше като човек, който се наслаждава на топлината.

— Присъствието ти тук изобщо не ме притеснява — опитах се да му обясня аз. — Просто усещам, че си затънал в проблеми, и не искам да забърквам и брат ми в тях.

— Той единствения ти брат ли е?

— Да. Родителите ми починаха, баба ми — също. Джейсън е единствения ми близък, ако не броим една братовчедка, която се друса от години. Изгубена душа…

— Не бъди толкова тъжна — безпомощно каза той с печално изражение на лицето.

— Добре съм — отвърнах аз, като се постарах да придам на гласа си безразличие и една-две нотки бодрост.

— Пила си от кръвта ми — каза той.

О! Замръзнах на мястото си и дори спрях да дишам.

— Не бих могъл да знам как се чувстваш, ако не си пила от кръвта ми — обясни той. — Ние… с теб… имали ли сме любовни отношения?

Много симпатична формулировка наистина. Ерик обикновено демонстрираше твърда англосаксонска позиция по отношение на секса.

— Не — припряно отвърнах аз. И казвах самата истина, макар и не цялата. Ако не ни бяха прекъснали навреме — слава богу, — истината щеше да е различна. От друга страна, аз не съм омъжена. Имам своите моментни слабости. Той е великолепен мъж. Какво повече да кажа?

Но той продължаваше да ме гледа напрегнато и аз усетих как се изчервявам.

— Това не е халатът на брат ти.

Ох, да ме се не види! Вперих поглед в огъня, сякаш чаках пламъците да ми напишат отговора.

— Чий е този халат?

— На Бил — отвърнах аз. Дотук добре.

— Той твой любовник ли е?

Кимнах.

— Беше — добавих, за да бъда напълно откровена.

— Той мой приятел ли е?

Замислих се.

— Ами, не точно. Той живее в района на който ти си главатар. Окръг 5.

Отново започнах да се реша и осъзнах, че косата ми е напълно суха. Беше се наелектризирала и залепваше по четката. Ефектът изглеждаше много забавно в огледалото над камината и аз се усмихнах. Виждах и отражението на Ерик. Нямам представа защо се разпространяват слухове, че вампирите не могат да бъдат видени в огледало. А от Ерик определено имаше какво да се види. Висок, с разтворен халат… Затворих очи.

— Имаш ли нужда от нещо? — тревожно попита Ерик.

Да. Имам. От повечко самообладание.

— Нищо ми няма — отвърнах аз, стараейки се да не скърцам със зъби. — Приятелите ти ще дойдат скоро. Джинсите ти са в сушилнята, а Джейсън би трябвало да донесе дрехи всеки момент.

— Приятелите ми?

— Добре де, вампирите, които работят за теб. Предполагам, че Пам се брои за приятел. За Чоу не знам.

— Суки, къде работя аз? Коя е Пам?

Разговорът ни ставаше все по-труден. Опитах се да обясня на Ерик какъв пост заема, че е собственик на „Вамптазия“ и че има и други бизнес интереси, но, честно казано, самата аз не разполагах с нужната информация за цялостен брифинг.

— Ти също не си съвсем наясно с какво се занимавам — отбеляза Ерик.

— Ами… ходя във „Вамптазия“ само когато Бил ме заведе, а той ме води там само когато ти искаш да ме принудиш да свърша нещо — ударих се с четката по челото. Ама че глупачка!

— Как бих могъл да те принудя да свършиш нещо? Мога ли да ползвам четката ти? — попита той. Изглеждаше доста мрачен и умислен.

— Разбира се — отвърнах аз и му подадох четката, все едно че не съм чула първия му въпрос.

Той започна да реше косата си, а мускулите на гърдите му затанцуваха като обезумели. Божичко! Май трябва да се върна обратно в банята и да си взема един студен душ! Запътих се с бърза крачка към спалнята, взех ластик и прибрах косата си във възможно най-стегнатата конска опашка. С помощта на друга четка пригладих стърчащите косъмчета и старателно се огледах от различни ъгли, за да се уверя, че опашката ми е точно в центъра на темето.

— Напрегната си — обади се Ерик от вратата и аз изписках от изненада.

— Извинявай, съжалявам! — взе да повтаря той.

Изгледах го продължително, но той изглеждаше искрено разкаян. Старият Ерик би се изсмял. Дявол да го вземе, старият Ерик започваше да ми липсва. С него винаги си наясно къде се намираш.

На входната врата се почука.

— Ти стой тук — казах.

Той ме погледна уплашено и бързо се настани на стола в ъгъла като наказано момченце. Останах доволна от себе си, че се бях сетила да прибера разхвърляните си по пода дрехи, защото така стаята ми не изглеждаше толкова… интимна. Прекосих всекидневната и застанах до входната врата. Искрено се надявах да съм приключила с изненадите.

— Кой е? — попитах и долепих ухо до вратата.

— Тук сме — отвърна Пам.

Понечих да завъртя топката, но спрях; после се сетих, че те така или иначе не могат да влязат без покана, и отворих вратата.

Пам има права светла коса и бяла — като листенце магнолия — кожа. Иначе изглежда като съвсем нормална млада домакиня от предградията, която работи на половин ден в детска градина.

И макар че едва ли някога би ви хрумнало да поверите детето си на Пам, аз лично никога не съм ставала свидетел на каквито и да било жестокости от нейна страна. Но тя е твърдо убедена в превъзходството на вампирите над хората, а освен това е и много пряма, и не цепи басма на никого. Сигурна съм, че ако на Пам й се наложи да извърши нещо ужасно в името на собственото си благополучие, ще го направи, без да й мигне окото. Изглежда идеална за поста заместник-главатар и не страда от болни амбиции. Ако случайно има желание да стане главатар на собствен окръг, значи умело го прикрива.

При Чоу нещата са коренно различни. Не изпитвам желание да задълбочавам познанството си с него. Нямам му доверие и винаги се чувствам като на тръни в негово присъствие. Чоу е азиатец — дребен на ръст, но много властен вампир с въздълга черна коса. Висок е не повече от метър и седемдесет, но всеки сантиметър от видимата част на кожата му (без лицето) е покрит със сложни рисунки — истинско изкуство върху палитра от плът. Пам твърди, че това са Якудза татуировки. Няколко нощи от седмицата Чоу работи като барман във „Вамптазия“, а през останалото време просто се мотае из бара, за да привлича клиенти. Именно такова е предназначението на вампирските барове — те дават на обикновените хора усещането за скрита опасност, за разходка по тънък лед, когато се намират в едно и също помещение с живи мъртъвци. Доходен бизнес според мнението на Бил.

Пам носеше пухкав кремав пуловер и златистокафяв вълнен панталон, а Чоу — обичайния си елек и широк спортен панталон. Той рядко обличаше риза, за да могат клиентите на бара спокойно да се наслаждават на забележителните му татуировки.

Извиках на Ерик и той бавно пристъпи в стаята, видимо напрегнат.

— Ерик — възкликна с облекчение Пам. — Добре ли си? — тревожният й поглед не се откъсваше от него. Не се поклони, но направи нещо като тържествено кимване.

— Господарю — каза Чоу и се поклони.

Стараех се да не вниквам твърде дълбоко в онова, което виждах и чувах, но предположих, че различните приветствия изразяваха разликата в позициите на всеки един от тях във вампирската йерархия.

— Аз ви познавам — колебливо изрече Ерик. Думите му звучаха по-скоро като изявление, отколкото като въпрос.

Другите двама вампири си размениха погледи.

— Ние работим за теб — поясни Пам. — Дължим ти вярност.

Започнах полека да се изнизвам от стаята, защото те може би щяха да си говорят за тайни вампирски неща. А последното нещо на този свят, с което исках да пълня главата си, бяха нови чужди тайни.

— Моля те, остани — каза Ерик. Говореше на мен и звучеше уплашен. Замръзнах на мястото си и бавно се обърнах. Пам и Чоу гледаха право към мен с коренно различни изражения на лицата. Пам сякаш се забавляваше, а Чоу дори не се опитваше да прикрие неодобрението си.

Стараех се да не гледам Ерик в очите, за да не влияя на подсъзнанието му, но нищо не се получи. Той просто не искаше да остава сам с двамата си подчинени. Дявол да го вземе! Въздъхнах обречено и затътрих крака обратно към Ерик, без да изпускам Пам от погледа си нито за миг.

На вратата отново се почука. Реакцията на Пам и Чоу бе мигновена и много драматична. Двамата веднага преминаха в режим на пълна бойна готовност, а в подобно състояние вампирите изглеждат ужасяващо. Резците им се показват, ръцете им се извиват, готови да късат плът, а телата им са нащрек и излъчват заплаха. Струва ти се, че дори въздухът около тях започва да трепти като наелектризиран.

— Кой е? — попитах аз и отново долепих ухо до вратата. Дявол да го вземе, крайно време беше да сложа шпионка!

— Брат ти — безцеремонно отвърна Джейсън. Представа нямаше какъв късмет извади, че не влезе направо.

Звучеше ядосан и аз веднага се запитах дали някой не го придружаваше. Посегнах да отворя, но се поколебах. Накрая, чувствайки се като предателка, аз се обърнах към Пам и безмълвно кимнах към задната врата в дъното на коридора. Опитах се да й предам мисълта си с жест; нарисувах с пръст кръг във въздуха — заобиколи къщата, Пам — и посочих към входната врата.

Пам кимна и се затича по коридора. Стъпките й изобщо не се чуваха. Изумително!

Ерик се отдръпна от вратата. Чоу застана пред него. Много добра тактика. Точно така трябваше да действа един подчинен.

След по-малко от минута чух Джейсън да скимти на разстояние десетина сантиметра от вратата. Отскочих назад като попарена.

— Отваряй! — извика Пам.

Отворих широко вратата и що да видя! — Джейсън отчаяно се мъчеше да се изскубне от здравата хватка на Пам. Вампирката го държеше във въздуха без никакво усилие, но той не спираше да размахва ръце и крака, макар да виждаше, че е напълно безсмислено. Храбрият ми брат, бог да го благослови!

— Ти си сам! — възкликнах с облекчение аз.

— Разбира се, че съм сам, мамка му! Ти ли я насъска срещу мен? Пусни ме!

— Това е брат ми, Пам — казах. — Пусни го, моля те.

Пам пусна Джейсън; той се завъртя с лице към нея и гневно я изгледа.

— Чуй ме хубаво, жено! Не може да се промъкваш така иззад гърбовете на хората! Късмет извади, че не ти треснах един по главата!

Пам се усмихна пренебрежително и дори Джейсън се почувства неловко. После благосклонно й се усмихна в отговор.

— Е, щеше да ми е доста трудно, предполагам — призна той и се наведе да вдигне торбата с покупките, която беше изпуснал по време на инцидента. — Добре че взех кръвта в пластмасови бутилки. Иначе тази прелестна дама щеше да остане гладна.

Той чаровно се усмихна на Пам. Джейсън обича жените, но Пам — макар той да не го усещаше — беше голям залък за него.

— Благодаря. А сега трябва да тръгваш — отрязах го аз и поех найлоновите торби от ръцете му. Двамата с Пам продължаваха да се гледат в очите. Пам го омагьосваше.

— Пам — рязко казах аз. — Това е брат ми.

— Знам — спокойно отвърна тя. — Джейсън, струва ми се, че искаше да ни кажеш нещо.

Бях забравила, че Джейсън наистина ми се стори тревожен, когато почука на вратата.

— Да — каза той, неспособен да откъсне очи от вампирката. Но когато все пак намери сили да се обърне към мен, погледът му попадна върху Чоу и очите му се разшириха. Значи все пак имаше някакъв разум в главата си, щом изпитваше страх поне от Чоу.

— Суки? Добре ли си? — попита той и бавно пристъпи в къщата. Видях как адреналинът от сблъсъка му с Пам отново започна да ври в кръвта му.

— Да. Всичко е наред. Това са приятели на Ерик, които просто наминаха да го видят.

— Така ли? В такъв случай ги съветвам да отидат и да свалят всички онези листовки за издирването му.

Това успя да привлече вниманието на аудиторията. Джейсън се наслади на момента и чак тогава продължи да говори.

— Разлепени са навсякъде: „Уолмарт“, „Грабит Куик“, „Болтън Барн“… из целия град — каза той. — На тях пише „Виждали ли сте този човек?“ и отдолу е обяснено, че е бил отвлечен и че приятелите му се тревожат за него. Обявена е награда от петдесет хиляди долара, ако някой предостави достоверна информация за местонахождението му.

В първия момент изобщо не проумях какво точно иска да каже Джейсън. В главата ми се въртеше едно-единствено „Ъ?“.

— Ясно. Надяват се някой да го види и да го заловят — обърна се Пам към Чоу. — Хитър ход.

— Трябва да се погрижим за… — Чоу кимна към Джейсън.

— Не си го и помисляй — казах аз и застанах между брат ми и Чоу. Ех, защо нямах под ръка някой чук или кол — или каквото и да било друго подходящо оръжие, с което да попреча на този вампир да докопа брат ми.

Сега цялото внимание на Пам и Чоу се прехвърли върху мен, но аз не се поласках, за разлика от Джейсън. Намирах го за твърде злокобно. Брат ми отвори уста — усещах как гневът му набъбва и всеки момент ще изригне — но аз го стиснах за китката толкова силно, че той изхърка от болка.

— Нито дума! — наредих му аз, а той като по чудо ми се подчини. Явно усещаше, че събитията се движеха лавинообразно в доста опасна посока.

— Ще се наложи да убиете и мен — казах.

— Сериозна заплаха — сви рамене Чоу.

Пам не каза нищо. Ако трябваше да избира между интересите на вампирите и приятелските си отношения с мен… хм, дружбата ни просто нямаше да я бъде.

— За какво става въпрос? — попита Ерик. Гласът му звучеше значително по-твърдо. — Обясни ми… Пам.

В продължение на цяла минута никой не помръдна, докато взривоопасната ситуация се стабилизира. После Пам се обърна към Ерик. Стори ми се — а може наистина да ми си е сторило, — че на лицето й за миг се изписа облекчение от факта, че не й се наложи да ме убие.

— Суки и брат й вече са те видели — обясни тя. — Те са човеци. Имат нужда от пари. Ще те предадат на вещиците, за да вземат наградата.

— Какви вещици? — попитахме аз и Джейсън едновременно.

— Благодаря ти, Ерик — изсъска брат ми. — В страхотна каша ни забърка! А ти би ли пуснала китката ми, Сук? По-силна си, отколкото изглеждаш.

Наистина съм по-силна от нормалното, защото съм пила вампирска кръв. И по-точно от кръвта на Ерик. Ефектът траеше около три седмици, а понякога и повече. От личен опит го знаех.

За съжаление, в живота ми е имало трудни моменти, в които действително съм се нуждаела от тази свръхсила. И същият този вампир, който сега срамежливо се загръщаше в халата на бившия ми приятел, е споделял с мен кръвта си, за да излекува тежките ме рани.

— Джейсън — тихо казах аз, сякаш вампирите нямаше да ме чуят, — дръж се прилично, моля те.

Нищо повече не можех да му кажа, но искрено се надявах брат ми да ме разбера и поне веднъж през живота си да прояви разум. Обичаше да си търси белята и много често я намираше.

Много бавно и много предпазливо, все едно в стаята имаше пуснат от клетка лъв, двамата с Джейсън пристъпихме към дивана и се настанихме до огъня. Това веднага охлади нажежената обстановка с няколко градуса. След кратко колебание Ерик седна на пода и се облегна на краката ми. Пам се настани на ръба на креслото до камината, но Чоу предпочете да остане прав (на един скок разстояние от Джейсън, по груби мои сметки). Обстановката вече не беше толкова напрегната — макар и в никакъв случай спокойна, но все пак имаше някакво подобрение.

— Брат ти трябваше да остане и да чуе това — каза Пам. — Без значение дали на теб ти харесва, или не. Той трябва да разбере защо не бива да се опитва да спечели тези пари.

Двамата с Джейсън кимнахме едновременно. Нима имах друг избор? Не можех да ги изгоня от дома си… Момент, всъщност можех! Можех просто да им кажа, че отменям поканата си, и те мигом щяха да излетят през вратата на заден ход. Усмихнах се неволно. Оттеглянето на покана действа безотказно. Прилагала съм го веднъж — исках да се освободя от присъствието на Ерик и Бил и изпитах огромно удовлетворение, когато те просто се изнизаха безмълвно през вратата. Все едно се изпариха във въздуха. Колко хубаво би било да отменя поканите на всички вампири, които познавах. Но щом се замислих за последствията, усмивката ми веднага угасна.

Ако го направех, щеше да ми се наложи да прекарам нощния остатък от живота си под домашен арест, защото те щяха да ме дебнат след залез-слънце и утре, и вдругиден, и така нататък, докато ме докопат, защото шефът им се намираше под покрива ми. Хвърлих един бърз кръвнишки поглед към Чоу — крадешком, разбира се. Имах чувството, че всичко това се случваше по негова вина.

— Преди няколко нощи чухме — във „Вамптазия“, — поясни Пам заради Джейсън, — че в Шривпорт са пристигнали група вещици. Каза ни го човек, който е почитател на Чоу. Жена. Тя няма представа защо тази информация е толкова важна за нас.

Аз лично не намирах нищо заплашително в това. Джейсън също сви рамене.

— Е, и? — каза той. — Божичко, вие вампири ли сте, или лукови глави? Какво толкова могат да ви направят шепа девойки в черно?

— Истинските вещици могат сериозно да навредят на вампирите — отвърна Пам със завидно самообладание. — Тези „девойки в черно“, както ги наричаш ти, са просто позьорки. Истинските вещици могат да бъдат както жени, така и мъже на всякаква възраст. Те са много силни и много опасни. Владеят мощна магическа сила, а както знаете, нашето съществуване се основава именно на магията. Тази група очевидно притежава някаква… свръх… — Тя се замисли, опитвайки се да открие точната дума.

— Енергия? — услужливо подсказа Джейсън.

— Може и енергия да е — съгласи се тя. — Все още не сме открили какво точно ги прави толкова силни.

— С каква цел са дошли в Шривпорт? — попитах аз.

— Добър въпрос — обади се Чоу. — Много по-добър от този на брат ти.

Изгледах го намръщено; нямах нужда от одобрението му.

— Те искаха — искат — да завземат бизнеса на Ерик — каза Пам. — И вещиците, като всички останали, се нуждаят от пари. И са решили, че могат или да си присвоят бизнес, или да накарат Ерик да плати, за да го оставят на мира.

— Протекция срещу заплащане — това понятие е добри познато на всеки телевизионен зрител. — Но как биха могли да ви принудят да направите каквото и да било? Та вие сте толкова могъщи.

— Представа нямате колко много проблеми могат да сполетят един бизнес, ако вещиците си наумят да се докопат до дял от него. Когато проведохме първата си среща с тях, главатарите им — двама са, брат и сестра, — изплюха камъчето. Халоу, сестрата, ясно ни даде да разберем, че може да прокълне труда ни: да развали вкуса на алкохола ни; да накара клиентите да се препъват и да падат по дансинга, а после да ни съдят; да причини водопроводни проблеми… и това е само малка част от възможностите им — Пам разпери ръце от яд и възмущение. — Това би превърнало всяка нощ в кошмар и не след дълго печалбите ни ще се сринат до такава степен, че с „Вамптазия“ ще е свършено.

Двамата с Джейсън се спогледахме предпазливо. Естествено, основният бизнес интерес на вампирите се въртеше около баровете, защото функционираха нощем, когато те не спяха. Единици от тях се пробват да отварят и други денонощни обекти, като пунктове за химическо чистене, ресторанти и киносалони… но най-доходоносни си остават баровете. Ако „Вамптазия“ затвореше, Ерик го грозеше финансов крах.

Тоест, те искат да им платите, за да се откажат от намеренията си — каза Джейсън. Беше гледал трилогията „Кръстникът“ поне петдесет пъти. Канех се да го питам толкова ли му се иска да намери вечен покой на дъното на някоя река, но изражението на Чоу ме накара да се въздържа. И двамата с брат ми се намирахме на косъм от една много мъчителна смърт и аз осъзнах, че моментът не беше подходящ за шеги. Особено за шеги от такова естество.

— А как се стигна дотам, че Ерик се озова на пътя посред нощ, полугол и бос? — попитах аз, за да насоча най-после разговора към същината на проблема.

Двамата подчинени отново се спогледаха. Аз сведох очи към облегнатия в краката ми Ерик. И той, също като нас, чакаше отговора им с нетърпение. Ръката му здраво стискаше глезена ми, а аз се чувствах като огромен спасителен пояс.

Думата взе Чоу.

— Казахме им, че ще обсъдим отправената заплаха. Но снощи, когато отидохме на работа, една от по-младите вещици ни чакаше пред „Вамптазия“ с алтернативно предложение — Чоу изглеждаше леко смутен. — По време на първата ни среща главатарката им Халоу решила, че… хм… гори от страст по Ерик. Но вещиците не одобряват подобни връзки, защото, нали разбирате, ние сме мъртви, а по презумпция магьосничеството трябва да е… органично — Чоу буквално изхвърли думата от устата си като досадно камъче от обувка. — Разбира се, болшинството от вещиците биха заклеймили поведението на това конкретно сборище. Тези тук са привлечени по-скоро от магьосническата сила, а не от религията, която стои зад нея.

Много интересна информация, но на мен ми се искаше да чуя останалата част от историята. Джейсън също започваше да губи търпение и махна с ръка, за да го накара да побърза. Чоу потръпна, сякаш се събуждаше от лека дрямка, и продължи нататък.

— Тази главна вещица, тази Халоу, казала на подчинената си да предаде на Ерик, че ако той се съгласи да я забавлява в продължение на седем нощи, тя ще намали първоначалните си претенции към бизнеса му от петдесет на двайсет процента.

— Охо, явно ти се носи славата — възкликна брат ми с искрено възхищение.

Ерик не успя да скрие задоволството си; ролята на Казанова явно му допадаше. В следващия миг той погледна към мен, но по един малко по-различен начин. Връхлетя ме усещане за ужасяваща неизбежност — както когато видиш колата си да тръгва по нанадолнище (макар да си убеден, че ръчната спирачка е дръпната) и си наясно, че колкото и да тичаш след нея, няма да успееш да я настигнеш. Тази кола просто ще се разбие.

— Някои от нас смятаха, че предложението си струва, но нашият господар се заинати и отказа — каза Чоу и хвърли на „господаря“ си не особено ласкав поглед. — Нашият господар не просто отказа, а реши да го направи по толкова обиден начин, че Халоу го прокле.

Ерик изглеждаше сконфузен.

— Как, за бога, ти хрумна да откажеш такава оферта? — попита Джейсън с искрено изумление.

— Не си спомням — отвърна Ерик и се притисна още по-плътно към крака ми. По-плътно нямаше накъде. Изглеждаше спокоен, но само привидно. Аз усещах колко е напрегнато тялото му. — Не знаех дори името си, докато тази жена — Суки — не ми го каза.

— А ти как се озова насред пътя?

— И това не знам.

— Той просто изчезна, изпари се от мястото си — намеси се Пам. — Седяхме в офиса с младата вещица и двамата с Чоу се мъчехме да убедим Ерик, че трябва да оттегли отказа си. И в следващия миг вече нямаше кого да убеждаваме.

— Звънят ли камбанки в главата ти, Ерик? — попитах аз и механично посегнах да погаля косата му, така както бих постъпила със свито в краката ми кученце.

Но свитият в краката ми вампир изглеждаше много объркан. Ерик говореше перфектен английски, но понякога срещаше трудности с идиомите.

— Това звучи ли ти познато? — попитах аз по-простичко. — Имаш ли някакви спомени?

— Родих се на този свят в онзи момент, когато тичах по пътя в студ и мрак — каза той. — Преди ти да ме прибереш в колата си, аз не съществувах.

Казано с тези думи, звучеше ужасно.

— Тук нещо не ми се връзва — казах. — Това не може да се случи просто ей така, изневиделица. Без предупреждение.

Пам не трепна, но Чоу видимо се напрегна.

— Вие двамата сте направили нещо, нали? Вие ли оплескахте нещата? Хайде казвайте!

Ерик обви глезените ми с две ръце и аз вече не можех да мръдна от мястото си. Положих усилие да не изпадам в паника. Той просто се страхуваше.

— Чоу… изгуби търпение с онази вещица — призна Пам след дълга пауза.

Затворих очи. Явно дори Джейсън разбра какво имаше предвид Пам, защото неговите очи щяха да изхвръкнат от орбитите си. Ерик отърка буза в бедрото ми. Честно казано, нямах представа защо го направи.

— И когато Чоу атакува, Ерик изчезна, така ли? — попитах.

Пам кимна.

— Значи тя е била камикадзе със заклинателна бомба, така ли?

— Нещо такова — призна Чоу. — Но аз не съм знаел, че подобни неща са възможни, следователно не мога да нося отговорност за случилото се — вампирът засвятка с поглед насреща ми и аз не посмях да се обадя.

Обърнах се към Джейсън и завъртях очи към тавана. Не беше моя работа да се занимавам с грешките на Чоу. Подозирах обаче, че ако някой докладваше цялата тази история на кралицата на Луизиана — сюзерен на Ерик, — тя нямаше да е много доволна от татуирания вампир.

Настъпи неловка тишина и Джейсън стана да сложи още дърва в камината.

— Вие сте ходили в „Мерлот“, нали? — обърна се брат ми към вампирите. — Барът, в който работи Суки?

Ерик сви рамене; не си спомняше.

— Аз съм ходила, Ерик не е — каза Пам и ме погледна в очакване на потвърждение. Аз кимнах след кратък размисъл.

— В такъв случай никой не би се сетил да свърже Суки и Ерик — нехайно отбеляза Джейсън, но всъщност изглеждаше много доволен от себе си, да не кажа самодоволен.

— Не — бавно каза Пам. — Може би не.

Със сигурност имаше нещо тревожно в цялата тази история, но все още не можех да разбера какво.

— Вашият клуб е сравнително далеч от Бон Темпс — продължи Джейсън. — Съмнявам се някой, освен Суки да е видял Ерик на пътя. Как обаче се е озовал точно на този път — виж, за това нямам и пукнато обяснение.

Второ брилянтно попадение от страна на брат ми. Тази вечер мозъкът му работеше на пълна мощност.

— Но много тукашни хора шофират до Шривпорт, за да отидат в този бар „Вамптазия“. Самият аз съм го посещавал — заяви той. Ново двайсет, помислих си аз и го изгледах с присвити очи. Той сви рамене и си смути, но само за миг. — Добре, какво ще се случи, когато някой се опита да вземе наградата? Какво ще стане, когато някой набере номера, посочен в листовката?

Чоу реши да даде своя принос за развитието на разговора.

— Естествено „близкият приятел“, който отговори на обаждането, веднага ще отиде да разговаря лично с информатора. И ако успее да убеди „близкият приятел“, че е видял прокълнатия от мръсната вещица Ерик, магьосниците ще започнат издирването си в посочения район. И рано или късно ще го открият. Ще се опитат да се свържат и с местните вещици за съдействие.

— В Бон Темпс няма вещици — възрази Джейсън, шокиран от факта, че подобна идея изобщо е прекосила главата на Чоу. Скъпият ми брат и неговите брилянтни прозрения.

— О, готова съм да се обзаложа, че има — казах аз. — Защо не? Помниш ли какво ти казах? — макар че когато го предупредих, че светът и пълен с неща, които той едва ли би искал да види, аз имах предвид върколаци и свръхсъщества, а не точно вещици.

Горкият ми брат щеше да прегрее от всичката тази информация.

— Защо не ли? — повтори той едва чуто. — Че кои биха могли да са те?

— Обикновени на вид мъже и жени — Пам плесна с ръце, сякаш говореше за градински вредители. — Просто водят двойствен живот, като повечето си съграждани. Болшинството от тях са доста приятни и сравнително безобидни — каза тя с тон, който не преливаше от позитивизъм. — Но лошите имат склонност да оскверняват добрите.

— Обаче — каза Чоу, загледан дълбокомислено в Пам — в това затънтено място може наистина да няма вещици. Не всички членуват в сборища, а за Халоу и нейните последователи би било трудно да накарат някоя вещица на свободна практика да им съдейства.

— А не могат ли шривпортските вещици просто да направят магия за намирането на Ерик? — попитах аз.

— Могат, но първо трябва да се сдобият с негова вещ, която да използват за такава магия — поясни Пам. Очевидно разполагаше с доста информация по въпроса. — Не могат да проникнат в дневното убежище на Ерик, за да открият косъм или дреха с неговия мирис. А наоколо, слава богу, няма никой, който да е пил от неговата кръв.

Опа! Двамата с Ерик бързо се спогледахме. Наоколо всъщност имаше някой: моя милост. Искрено се надявах, че никой, освен Ерик не знае за това.

— Аз си мисля — намеси се Чоу, местейки се от крак на крак, — че тъй като сме мъртви, тези номера с космите и вещите едва ли биха вършили работа за правене на магия.

Очите на Пам се вторачиха в тези на Чоу. Двамата пак си разменяха идеи и това не ми харесваше. Ерик — причината за тази безмълвна размяна на съобщения — местеше поглед от единия вампир към другия. Явно нищичко не разбираше.

Пам се обърна към мен.

— Ерик трябва да остане тук. Преместването му на друго място ще го изложи на още по-голям риск. Докато той се намира в относителна безопасност далече от нас, ние ще предприемем контрамерки срещу вещиците.

— Оставят го на дюшек при теб — измърмори в ухото ми Джейсън, който все още не можеше да се измъкне от терминологията на „Кръстникът“.

Сега, когато Пам най-сетне изплю камъчето, всичко си идваше по местата. Аз най-после проумях защо е трябвало да бъда притеснена от Джейсъновото прозрение, че никой няма да направи връзка между Ерик и мен. Никой не би повярвал, че толкова важен и властен вампир като Ерик би се заврял под покрива на някаква си сервитьорка.

Моят безпаметен гост изглеждаше много объркан. Наведох се напред, подчиних се за кратка на импулса да погаля косата му, а после покрих ушите му с длани. Той ми позволи, дори постави своите върху моите. Щях да се престоря, че той не можеше да чуе онова, което смятах да кажа.

— Вижте какво, Чоу, Пам. Това е най-лошата идея за всички времена. И ще ви кажа защо — мислите ми течаха толкова бързо, че едва смогвах да намеря най-точните и най-изразителните думи, с които да ги облека. — Интересно, как бих могла да го защитя аз? Знаете ли как ще свърши всичко това? Отново ще бъда жестоко пребита! Но този път може и да не оцелея.

Пам и Чоу ме изгледаха съвършено безизразно. Със същия успех можеха просто да кажат: „Е, и?“.

— След като въвличате сестра ми в тази история — намеси се Джейсън, без дори да направи опит да се консултира с мен — редно е да й платите.

Във въздуха увисна напрегнато мълчание. Аз гледах Джейсън със зяпнала уста, неспособна да обеля и дума.

Пам и Чоу кимнаха едновременно.

— Сумата трябва да е поне толкова, колкото би взел информаторът, ако се обади на посочения в листовката телефон — каза Джейсън, а яркосините му очи сновяха между двете бледи лица насреща му. — Петдесет хиляди.

— Джейсън! — най-после успях да намеря гласа си и с всичка сила притиснах длани върху ушите на Ерик. Чувствах се засрамена и унизена, макар и да не можех да си обясня точната причина. Може би защото брат ми се пазареше вместо мен, без изобщо да съм го молила за това.

— Десет! — каза Чоу.

— Четирийсет и пет — контрира Джейсън.

— Двайсет.

— Трийсет и пет.

— Дадено!

— Суки, ще ти донеса моята пушка — каза Джейсън.