Мъртви за света

4

Полицай Бек побърза да се отърве от мен — под предлог, че трябва да доведе следовател, за да направят допълнителен оглед, — и обеща да ме държи в течение. Но аз знаех — директно от мозъка му, — че той криеше нещо от мен и споменаването на Карла Родригес имаше за цел да отвлече вниманието ми в друга посока.

Освен това изглеждаше много по-уверен, че става въпрос за престъпление, и аз даже очаквах да конфискува пушката ми като веществено доказателство. Но Елси Бек не спомена нищо по този въпрос. Аз също.

Честно казано, всичко това ме разтърси много повече, отколкото ми се искаше да призная дори пред себе си. Когато тръгнах да търся брат си, бях убедена, че с него всичко е наред — че просто се е завеял някъде (или по-скоро се е залежал, ха-ха!). Допусках, че може да се е забъркал в някоя безобидна неприятност, както неведнъж му се е случвало. Но дори и за миг не съм вярвала, че нещата могат да бъдат толкова сериозни.

Не разполагах с мобилен телефон — все не успявах да отделя пари за подобна покупка, — затова потеглих с колата към вкъщи. Запитах се на кого бих могла да се обадя и отговорът ме отчая — на никого. А и какво бих могла да споделя? Все още нямах новини за Джейсън. Почувствах се ужасно самотна, за пореден път. Но просто не исках да бъда „жената в беда“, която цъфва на прага на приятелите си, за да ги занимава с проблемите си.

Очите ми плувнаха в сълзи. Така ми се искаше баба ми да е жива! Отбих встрани от пътя и си ударих един шамар по бузата. После се нарекох с няколко обидни имена.

Шривпорт. Трябваше да отида в Шривпорт и да се срещна с Дови и Карла Родригес. Освен това бих могла да се видя с Пам и Чоу, за да разбера дали не знаят нещо във връзка с изчезването на Джейсън. Само че до събуждането им имаше доста време и щеше да ми се наложи да вися в празния клуб до залез-слънце, ако изобщо се намереше някой да ми отвори. Но просто не можех да стоя у дома и да чакам. Ако попаднех на хора от персонала на „Вамптазия“, бих могла да прочета мислите им и току-виж съм открила нещо интересно.

От една страна ако отидех до Шривпорт, щях да изгубя връзка с тукашните събития. От друга страна, щях да върша нещо и нямаше да се чувствам безполезна.

Докато стоях и се чудех дали дилемата ми има трета или четвърта страна, се случи нещо неочаквано.

Нещо още по-странно от всички днешни събития, взети накуп. Както си седях в колата — обляна в сълзи, насред нищото, встрани от пустия общински път, — зад мен спря лъскаво, черно, чисто ново „Камаро“. Пътническата врата се отвори и оттам слезе разкошна жена, висока поне метър и осемдесет. Естествено, веднага си я спомних; тя беше атракцията на новогодишното парти в „Мерлот“. На шофьорското място седеше Тара Торнтън, моя приятелка от училище.

Странна работа, помислих си аз, вперила празен поглед в огледалото за обратно виждане. Не бях виждала Тара от седмици — откакто случайно се засякохме във вампирски бар в Джаксън, Мисисипи. Тя придружаваше един вампир на име Франклин Мот — красив, излъскан, опасен и изтънчен, макар и на преклонна възраст.

Тара винаги изглежда страхотно. Има черна коса, тъмни очи, гладка мургава кожа и достатъчно мозък в главата си, за да върти собствен магазин за модерно дамско облекло „При Тара“. (Е, „модерно“ по стандартите на Бон Темпс, разбира се.) Помежду ни се зароди приятелство, защото и двете произхождаме от семейства, белязани от тежка житейска драма.

Ала тази висока жена хвърляше сянка дори върху Тара. И тя имаше тъмна коса, но нейната грееше отдалеч с яркочервените си кичури. Тъмните й бадемови очи изглеждаха неестествено големи на фона на млечнобялата й кожа; краката й бяха дълги и прави като сгъваема стълба, а бюстът й — щедър дар от природата — просто преливаше от деколтето. Носеше яркочервени дрехи от глава до пети и червило в същия цвят.

— Суки — извика Тара. — Всичко наред ли е? — тя внимателно пристъпваше към кората ми със забит в краката си поглед, за да не повреди високите токчета на лъскавите си кафяви ботуши. Аз не бих ги изтърпяла и пет минути. Прекарвам твърде дълго време в тичане напред-назад с табла в ръка, за да тормозя краката си с нещо, което служи единствено за красота.

В тревистозеления си пуловер и тъмносив панталон Тара изглеждаше преуспяла, привлекателна и самоуверена млада жена.

— Тъкмо се гримирах, когато чух по полицейската честота на радиостанцията ми, че нещо се е случило в къщата на Джейсън — каза тя и се настани на съседната седалка, за да ме прегърне. — Веднага тръгнах насам и те видях да излизаш от алеята му. Какво става? — жената в червено стоеше права с гръб към колата и тактично гледаше в посока към гората.

Обожавах баща си и винаги съм знаела, че на каквото и да ме е подлагала майка ми, го е правила за мое добро (поне успя да го внуши както на мен, така и на себе си). Но с родителите на Тара нещата стояха много по-различно. Те и двамата бяха лоши хора — алкохолици и скандалджии — и по-големите братя и сестри на Тара напуснаха дома им при първа възможност, оставяйки нея, като най-малка, да плаща цената за тяхната свобода.

А сега, когато аз се намирах в беда, тя бе до мен готова да ми помогне.

— Ами… Джейсън изчезна безследно — казах аз с възможно най-спокоен глас, но после се разхълцах неудържимо и развалих ефекта. Извърнах глава на една страна и се загледах през моя прозорец. Чувствах се неловко да се разкисвам така в присъствието на непознатата.

Тара тактично пренебрегна сълзите ми и започна да ми задава логичните за случая въпроси: Звъннал ли е Джейсън на работното си място? Обадил ли ми се е предишната вечер? С кого е излизал напоследък?

Това ме подсети за придружителката му в новогодишната нощ. Нямаше смисъл да крия факта, че е различна, защото с Тара сме се засичали в „Клубът на мъртвите“, а освен това нейната нова приятелка също беше някакъв вид свръхсъщество. Тара знаеше всичко за тайния свят, който ни заобикаляше.

Оказа се, че греша.

Паметта й бе изтрита. Или поне тя се преструваше, че е било така.

— Какво? — възкликна Тара с леко пресилен ентусиазъм. — Върколаци? В онзи нощен клуб? Спомням си, че те видях там. Скъпа, да не би да си прекалила с алкохола тогава?

Въпросът й ме ядоса, защото тя много добре знаеше, че почти не пия. От друга страна, ако Франклин Мот бе изтрил нещо от паметта й, той със сигурност трябваше да го е заместил с нещо друго, така че въпросът й си звучеше съвсем логично. Почувствах се ужасно разочарована, че не мога да й се доверя, и стиснах очи, за да не гледам празния й поглед. По бузите ми се затъркаляха сълзи.

— Не, не съм — срязах я аз.

— Божичко, Суки, да не би ухажорът ти да е сложил нещо в питието ти? — изписка уплашено Тара и стисна ръката ми. — От онези хапчета „Рохипнол“? Направо не е за вярване! Алсид ми се стори много свестен мъж.

— Няма значение — прекъснах я аз с доста по-спокоен тон. — В крайна сметка това няма нищо общо с Джейсън.

Тара продължаваше да стиска ръката ми с тревожно изражение на лицето.

И в този момент аз осъзнах, че не й вярвам. Тара знаеше, че вампирите могат да изтриват човешката памет, и се преструваше, че Франклин Мот е изтрил нейната. Сигурна бях, че много добре си спомня какво се случи в „Клубът на мъртвите“, но ме лъже. Е, какво пък, може би не искаше да се забърква в неприятности. Поех дълбоко въздух.

— Още ли излизаш с Франклин? — реших да сменя темата.

— Тази кола ми е подарък от него.

Гледай ти! Това ми подейства като шок, но все пак не ми е работа да размахвам пръст срещу когото и да било.

— Много е хубава. Тара, случайно да имаш познати вещици? — отново търсех начин да сменя темата; не исках да я упреквам и наранявам. Очаквах въпросът ми да я развесели и нищо повече.

Разбира се, нямаше да е зле, ако можехме да открием вещица. Бях сигурна, че отвличането на Джейсън — зарекох се, че няма да мисля за „убийство“, а за „отвличане“, — имаше нещо общо с проклятието на вещиците върху Ерик. Иначе съвпаденията ставаха твърде много. Макар че през последните няколко месеца се нагледах на какви ли не чудесии и съвпадения.

— Разбира се, че имам — отвърна Тара с горда усмивка. — Тук със сигурност мога да ти помогна. Така де, ако смяташ, че уикан ще ти свърши работа.

Изпитах сложна гама от чувства, които лицето ми просто не успя да побере едновременно. Шок, страх, скръб и тревога бушуваха като обезумели в бедната ми главица. Да видим кое от тях щеше да изплува на повърхността, щом вихрушката утихнеше.

— Ти си вещица? — едва чуто попитах аз.

— О, божичко, не, не съм. Аз съм католичка. Но имам приятели, които са уикани. Между тях има и вещици.

— Сериозно? — май за пръв път чувах думата уикан. И все пак ми звучеше познато; може би я бях срещала в някой любовен или приключенски роман. — Извинявай, но какво значи това? — смирено попитах аз.

— Холи може да ти го обясни по-добре от мен — отвърна Тара.

— Холи? Моята колежка Холи?

— Да, точно тя. А може да питаш и Даниел, макар че тя не обича да говори на тази тема. Холи и Даниел са в едно и също сборище.

Това вече ме извади от равновесие и аз буквално онемях.

— Сборище — едва чуто повторих.

— Нали се сещаш, група езичници, които се прекланят пред определен култ.

— Сборищата не са ли само за вещици?

— Мисля, че не. Обаче членовете им трябва да бъдат нехристияни. Искам да кажа, че уиканството е религия.

— Добре — казах. — Добре. Мислиш ли, че Холи ще се съгласи да говори с мен за това?

— Не виждам причина да ти откаже — Тара отиде до колата си, за да вземе мобилния си телефон, и взе да снове напред-назад, докато разговаряше с Холи. Използвах кратката почивка, за да възстановя психическата си стабилност, така да се каже. И тъй като не исках да изглеждам неучтива, излязох да поговоря с жената в червено, която до този момент проявяваше завидно търпение.

— Съжалявам, че ви срещам в толкова напрегнат за мен ден — казах аз. — Суки Стакхаус, приятно ми е.

— Аз съм Клодин — отвърна тя и ме дари с великолепна холивудска усмивка. Кожата й изглеждаше поразително нежна — тъничка и лъскава като повърхността на зряла слива. Захапеш ли я, ще те опръска със сок. — Тук съм заради засилената напоследък активност.

— О, така ли? — изхълцах аз и замлъкнах.

— О, да! Имате и вампири, и върколаци, и всякакви други едри и дребни твари; да не говорим, че тук се пресичат няколко важни и мощни енергийни потока. Всички тези възможности ме привличат като магнит.

— Аха — колебливо отбелязах аз. — Значи планирате да наблюдавате цялата активност, така ли да го разбирам?

— О, не. Аз не съм просто наблюдател — тя се засмя. — Ти си голяма потайница, така ми се струва.

— Холи чака — съобщи Тара, хлопна капачето на телефона си и се усмихна, защото покрай Клодин трудно можеш да останеш сериозен. За моя изненада, аз също се бях ухилила до ушите, но не с обичайната ми нервна усмивка, а искрено и от сърце. — Няма нищо против да си поговорите.

— Ще дойдеш ли с мен? — Говорех на Тара, защото не знаех какво да си мисля за спътницата й.

— Съжалявам, но днес Клодин ще ми помага в магазина — отвърна Тара. — Правя новогодишна разпродажба на старата стока и ще имам доста клиенти. Искаш ли да ти запазя нещо? Имам няколко страхотни вечерни рокли. Онази, която носеше в Джаксън пострада сериозно, нали?

Да, защото един фанатик ми промуши с кол, без да му мигне окото. Роклята действително пострада сериозно. Аз също.

— Останаха петна — отвърнах аз, без да навлизам в подробности. — Много мило от твоя страна, но едва ли ще имам време да пробвам дрехи. Покрай тези неприятности с Джейсън имам твърде много грижи — и твърде малко пари, допълних наум.

— Разбира се — каза Тара и отново ме прегърна. — Обади ми се, ако имаш нужда от мен, Суки. Жалко, че не си спомням почти нищо от онази нощ в Джаксън. Сигурно съм прекалила с алкохола. Танцувахме ли?

— И още как! Ти ме изнуди да изпълним нашия танц от училищния конкурс за таланти.

— Не може да бъде! — изписка Тара с престорен ужас.

— Опасявам се, че може — бях абсолютно сигурна, че си го спомня.

— Ще ми се да съм била там — обади се Клодин. — Много обичам да танцувам.

— А на мен ми се ще да бях пропуснала онази нощ в „Клубът на мъртвите“, повярвай ми — въздъхнах аз.

— Господи, напомни ми да не припарвам до Джаксън след този публичен позор — каза Тара.

— Мисля, че и за двете ни е по-добре да стоим далеч от Джаксън — доста вампири разгневих в Джаксън, а върколаци — още повече. Малко от тях оцеляха, но все пак…

Тара се поколеба малко; очевидно искаше да ми каже нещо и се чудеше как да го формулира.

— Тъй като Бил е собственик на сградата, в която се намира магазинът ми — предпазливо изрече тя, — той ми остави един телефонен номер. Каз ми, че ще го проверява за обаждания, докато е извън страната. Така че… ако искаш… да му кажеш нещо…

— Благодаря — казах аз, макар че изобщо не се чувствах благодарна. — Той ми каза, че е оставил бележка с телефонния си номер у тях — отсъствието на Бил от страната придаваше на раздялата ни оттенък на окончателност. И през ум не ми бе минавало да го потърся, за да споделя с него тревогите си. Бих звъннала на всичките си познати и приятели, но не и на него.

— Просто исках да знаеш, че изглеждаше доста… хм, тъжен — каза Тара, докато внимателно разглеждаше върховете на ботушите си. — От него струеше някаква… Меланхолия — важно добави тя, сякаш се наслаждаваше да използва непривични за нея думи. Клодин се усмихна и кимна в знак на съгласие. Ама че странна особа! Огромните й очи светеха от радост, докато ме потупваше по рамото.

Преглътнах с мъка и си поех дълбоко въздух.

— Ами, той си е такъв по принцип. Рядко ще го видиш усмихнат — казах. — Много ми липсва, но… Тежко ми е. Той просто ме нарани твърде много — поклатих глава аз. — Все пак ти благодаря за предложението да ми дадеш номера му. И съм ти адски задължена за това, че ми каза за Холи.

Тара поруменя от удоволствие (съвсем заслужено, при това) и се качи в чисто новото си „Камаро“. Клодин намести стройната си снага на седалката до нея, помаха ми през прозореца и миг по-късно аз отново останах сама. Поседях още малко в колата си, опитвайки се да се сетя къде точно живееше Холи. Спомних си, че веднъж се оплакваше от смехотворните размери на гардероба в апартамента си. Следователно трябваше да я търся в „Кингфишър Армз“.

Спрях пред U-образната сграда в южния край на Бон Темпс и огледах пощенските кутии, за да разбера номера на апартамента й. Живееше на приземния етаж, в апартамент номер 4. Холи имаше четиригодишен син, Коуди. И Холи, и най-добрата й приятелка — Даниел Грей — се омъжиха веднага след завършване на училище и се разведоха пет години по-късно. Даниел получаваше огромна помощ от майка си, но Холи нямаше този късмет. Нейните отдавна разведени родители живееха далече, а баба й бе починала в крилото за болни от Алцхаймер към старческия дом на община Ренард. По едно време Холи излизаше с полицай Анди Белфльор, но връзката им се разпадна след няколко месеца. Хората разправяха, че старата Карълайн Белфльор — бабата на Анди — смятала, че Холи не е достатъчно „добра“ за внука й. Аз нямах мнение по този въпрос. Нито Холи, нито Анди фигурираха в списъка на любимите ми хора, но Холи определено ми беше по-симпатична от Анди.

Когато Холи отвори вратата, внезапно осъзнах колко много се е променила през последните няколко седмици. Тя от години боядисваше косата си в яркожълто, като глухарче. А сега беше матовочерна и на кичури. Имаше по четири обеци на всяко ухо и изглеждаше много отслабнала — костите на таза й ясно изпъкваха под тънкия плат на старите й джинси.

— Здрасти, Суки — любезно ме посрещна тя. — Тара ме попита дали имам нещо против да поговоря с теб, но аз се съмнявах, че ще се появиш. Съжалявам за Джейсън. Влизай.

Апартаментът наистина беше малък и макар че стените изглеждаха прясно боядисани, по всичко личеше, че е доста амортизиран от дългогодишна употреба. Основното помещение представляваше комбинация от гостна, трапезария и кухня, с барплот за закуска, разделящ кухненския бокс от останалата част на стаята. В ъгъла имаше кош за играчки, а върху издрасканата масичка за кафе — флакон с препарат за почистване и някакъв парцал. Холи явно си имаше работа.

— Съжалявам, ако прекъсвам нещо — извиних се аз.

— Няма проблем. Кока-кола? Сок?

— Не, благодаря. Къде е Коуди?

— Гостува на баща си — каза тя и се загледа в ръцете си. — Заведох го при него в деня след Коледа.

— Къде живее баща му?

— Дейвид живее в Спрингхил. Наскоро се ожени за приятелката си, Али. Тя вече си има две деца. Малкото й момиченце е на възрастта на Коуди и той много обича да си играе с нея. Непрекъснато говори за нея: „Шели това, Шели онова“ — Холи изглеждаше малко тъжна.

Дейвид Клиъри произхождаше от голям семеен клан. С братовчед му Фар бяхме съученици в гимназията. Искрено се надявах — за доброто на Коуди и най-вече за гените му — Дейвид да е по-умният от двамата братовчеди.

— Искам да говоря с теб за нещо много лично, Холи.

На лицето й се изписа изненада.

— Ами… ние никога не сме били много близки — каза тя. — Така че питай каквото искаш, а аз ще преценя дали да ти отговоря.

Замислих се точно как да формулирам онова, което исках да кажа — без да издавам тайни и без да я обидя.

— Ти вещица ли си, Холи? — попитах аз. Чувствах се неудобно, че използвам толкова драматична дума.

— По-скоро съм уикан.

— А би ли ми обяснила каква е разликата? — погледнах я за кратко в очите, но после реших да насоча вниманието си към сухите цветя в кошницата върху телевизора. Холи си мислеше, че мога да чета мислите й само ако я гледам в очите. (Визуалният контакт, също като докосването, действително прави четенето по-лесно, но изобщо не е задължителен.)

— Ами, да… бих — бавно отвърна тя след кратък размисъл. — Ти не се занимаваш с разнасяне на клюки.

— Всичко, което ми кажеш, ще си остане помежду ни — отново я погледнах в очите за кратко.

— Добре — каза тя. — Значи, ако си вещица, практикуваш магически ритуали, естествено.

Използваше „си“ вместо „съм“, помислих си аз. Предпочиташе да не прави твърде смели признания.

— Черпиш енергия от източници, до които обикновените хора не смеят да припарят. Но искам да уточня, че да си вещица не означава да бъдеш зъл. Или поне не бива да е така. Уиканите се придържат към собствена езическа религия. Ние почитаме Богинята Майка и имаме свой календар на свещените дни. Можеш да бъдеш както уикан, така и вещица. Или да предпочиташ едното малко повече от другото. Всичко е много индивидуално. Аз, например, практикувам магьосничество, но повече се интересувам от уиканския начин на живот. Ние вярваме, че всяко действие е допустимо, стига да не вреди на околните.

Колкото и да е странно, първата ми реакция от чутото бе смущение от факта, че Холи не е християнка. До този момент не се бях сблъсквала с хора, които да не вярват в християнските постулати (или поне такива, които открито да го завяват). В Шривпорт има синагога, но аз — доколкото ми е известно — не познавам нито един евреин. Боя се, че имам доста неясноти по тези въпроси.

— Разбирам. А познаваш ли много вещици?

— Не чак толкова много — Холи кимна няколко пъти, като продължаваше да избягва погледа ми.

Тогава случайно забелязах стария компютър, който стоеше върху разнебитената масичка в ъгъла на стаята.

— Поддържате ли връзка чрез интернет или по някакъв друг начин?

— О, да, разбира се.

— А случайно да знаеш за група вещици, които наскоро са пристигнали в Шривпорт?

Лицето на Холи доби изключително сериозно изражение. Правите й, тъмни вежди се събраха в една линия.

— Моля те, кажи ми, че нямаш нищо общо с тях — каза тя.

— Аз лично — не. Но познавам някой, който пострада лошо по тяхна вина. Освен това се опасявам, че те са отвлекли Джейсън.

— Значи е в голяма беда — безцеремонно заяви тя. — Предводителката на групата им е абсолютно безмилостна. Брат й не пада по-долу от нея. Та тази група… те не са като нас. Те не се опитват да открият по-добър начин на живот или пряк път за връзка с естествения свят, или заклинания за постигане на вътрешен мир. Те са уикани, но от злите.

— Можеш ли да ми дадеш някакви насоки къде бих могла да ги намеря? — полагах огромни усилия да запазя спокойното изражение на лицето си, защото чувах мислите на Холи: ако новодошлите вещици наистина са заловили Джейсън, значи е в много тежко състояние, ако не и мъртъв.

Холи — все още дълбоко замислена — тревожно се вгледа през прозореца. Страхуваше се, че те могат да проследят нашия разговор и да я накажат, като навредят на сина й. Тези вещици бяха напълно способни на подобна жестокост. Техният живот се въртеше около една-единствена цел — да добият колкото се може по-голяма власт чрез всички възможни средства.

— Те все жени ли са? — попитах аз, защото подозирах, че Холи се кани да сложи край на разговора ни.

— Ако се надяваш, че Джейсън ще успее да ги очарова с мъжките си прелести, по-добре се откажи — каза Холи с ледено изражение на лицето. Не се опитваше да драматизира, нито пък търсеше някакъв ефект. Просто искаше да проумея, че тези хора са много опасни. — Между тях има и мъже. Те са… те не са нормални хора. Искам да кажа, че те… те дори не са нормални хора.

Напълно й вярвах. От момента, в който Бил Комптън за пръв път прекрачи прага на бар „Мерлот“, ми се наложи да повярвам в какви ли не странни неща.

Холи говореше така, сякаш знаеше за тази група много повече, отколкото очаквах… предоставяше ми много повече сведения, отколкото се бях надявала да измъкна от нея.

— Кое ги прави по-различни? — попитах.

— Те пият вампирска кръв — каза тя и бързо се огледа, сякаш се страхуваше, че я подслушват. От погледа й ме побиха тръпки. — Вещиците, които използват Силата, за да творят злини, са коварни създания. Но когато същите тези могъщи вещици пият и вампирска кръв… Суки, ти просто нямаш представа колко са опасни. Между тях има и върколаци. Моля те, стой далече от тях.

Върколаци? Ама че работа… не просто вещици, а вещици-върколаци, пиещи вампирска кръв? Сега вече наистина се тресях от страх.

— И къде се крият?

— Божичко, Суки, не ме ли слушаш?

— Слушам те, но трябва да разбера къде са!

— Те са в един стар склад, недалече от търговския център „Пиер Боужър“ — каза тя и аз веднага видях картина от обстановката в главата й. Холи е била там. Видяла ги е. А сега ги виждах и аз, благодарение на нея.

— Защо си ходила там? — попитах аз и тя неволно потръпна.

— Изобщо не исках да разговарям с теб! — ядосано каза тя. — Не трябваше дори да ти отговарям. Но аз съм излизала с Джейсън и… Ще ме убият заради теб, Суки Стакхаус. И мен, и момчето ми.

— Не, няма.

— Бях там, защото главатарката им изпрати съобщение до всички местни вещици. Извика ни на нещо като събрание и заяви, че всички сме длъжни да действаме според волята й. Някои се поддадоха, впечатлени от нейната решителност, от мощта й, но повечето от нас, провинциалните уикани, не одобряваме нито нейната наркомания — защото редовната употреба на вампирска кръв води до пристрастяване, — нито залитанията й към тъмната страна на магьосничеството. Нямам какво повече да ти кажа.

— Благодаря, Холи — искаше ми се да й кажа нещо, което да разсее страховете й, но тя нямаше търпение да си тръгна и аз реших да не я притеснявам повече. Фактът, че изобщо ме пусна да вляза, бе голям жест от нейна страна, тъй като тя наистина вярваше в моите телепатични способности. Независимо от слуховете, които чуваха, и независимо от доказателствата, които получаваха, хората предпочитаха да смятат, че мозъците им са неприкосновена територия.

И аз напълно ги разбирах.

На тръгване потупах Холи по рамото, но тя не помръдна от мястото си. Просто седеше на стария си диван и безнадеждно ме гледаше с кафявите си очи. Сякаш очакваше, че всеки момент някой ще нахълта през вратата и ще й пререже гърлото.

Този неин поглед ме уплаши повече, отколкото думите й, и аз побързах да се махна от „Кингфишър Армз“. На излизане огледах внимателно паркинга, но не видях познати лица.

В главата ми напираха нови и нови въпроси. Защо вещиците от Шривпорт биха отвлекли Джейсън? Защо точно него? Как изобщо са успели да направят връзка между Ерик и брат ми? Ще ми помогнат ли Пам и Чоу, или ще предпочетат да действат самостоятелно?

И чия кръв пиеха всъщност тези вещици?

От онзи момент преди почти три години, в който вампирите легализираха присъствието си в обществото, те се превърнаха в примамлива плячка за нов вид ловци. Вместо да се страхуват от въоръжени с колове последователи на Ван Хелсинг, днес те изпитваха ужас от модерните предприемачи, наречени Източващите. Източващите се движат на групи, набелязват си определен вампир, устройват му засада и го омотават със сребърни вериги, а после източват кръвта му в шишенца. На черния пазар за едно такова шишенце с кръв могат да се вземат между двеста и четиристотин долара — в зависимост от възрастта на вампира. Какъв е ефектът от пиенето на вампирска кръв ли? Доста непредсказуем, веднъж щом течността напусне тялото на стопанина си. Предполагам, че именно елементът на изненадата привлича толкова много клиенти. Но в болшинството от случаите ефектът трае около три седмици, през които пиещият пращи от здраве, сила и сексапил, а зрението му се изостря неимоверно. Всичко зависи от възрастта на източения вампир и от свежестта на предлаганата стока.

Естествено, ефектът постепенно отслабваше и поддържането му изискваше още по-големи дози кръв.

Определен процент от хората, които употребяваха вампирска кръв, нямаха достатъчно пари за следващата си доза и точно тези наркомани ставаха непредсказуеми и много опасни. Силите на реда се принуждаваха да наемат вампири, за да се справят с тях, тъй като обикновените полицаи не успяваха.

Рано или късно всеки кръвопиец просто си загубваше ума. Някои кротко гледаха в една точка и бръщолевеха несвързани глупости, други ставаха непредсказуеми и много опасни. Но всичко беше много индивидуално и последствията не можеха да бъдат предвидени — случваше се човек да полудее и след първата си доза кръв.

Затова психиатричните клиники се пълнеха с все повече пациенти, а в Холивуд се рояха магнетични филмови звезди — и всички те дължаха състоянието си на Източващите.

Ала професията на Източващите бе доста рискована. Понякога вампирът успяваше да се измъкне от веригите и последствията бяха ясни. Вече имаше и един доста нашумял случай във Флорида, при който съдът бе оправдал подобно вампирско отмъщение, приемайки го за самозащита, тъй като Източващите действително подхождаха към жертвите си без всякакво съжаление. Те зарязваха вампирите на произвола на съдбата — източени до капка и твърде слаби да се движат — и ако някой не ги открие навреме, сутрин слънцето ги довършваше. Малцината, които оцеляваха, се възстановяваха от източването в продължение на години. Бил ми беше разказвал, че имало специални убежища за източени вампири, но местоположението им се пазело в дълбока тайна.

А сега разбрах за съществуването на вещици, притежаващи физическа сила като на вампирите, — изключително опасна комбинация. Непрекъснато мислех за тях като за жени, но веднага се поправях. Холи твърдеше, че в сборището им имало и мъже.

Часовникът върху фасадата на близката банка показваше няколко минути след дванайсет на обяд. Слънцето залязваше около шест вечерта; Ерик щеше да спи дотогава. Можех спокойно да отида до Шривпорт и да се прибера навреме. Не знаех как другояче да постъпя, а не можех просто да се прибера вкъщи и да чакам. Тревогата за Джейсън ме връхлетя отново и по гърба ми полазиха ледени тръпки. Замислих се дали да не се отбия вкъщи, за да оставя пушката, но след като не беше заредена, а патроните стояха отделно в жабката, значи не нарушавах закона и спокойно бих могла да я разнасям със себе си.

За пръв път през живота си погледнах в огледалото за обратно виждане, за да се уверя, че никой не ме преследва. Но тъй като не съм специалист в шпионските техники, така и не успях да разбера дали имам „опашка“. Спрях в най-близката бензиностанция, за да напълня резервоара, и то само за да видя дали някой ще ме последва. Нямах опашка и това ми подейства успокояващо. Искрено се надявах, че Холи също е в безопасност.

Докато шофирах, имах достатъчно време да размишлявам върху разговора ми с Холи и осъзнах, че това беше първият път, когато тя нито веднъж не спомена името на Даниел. Холи и Даниел бяха като сиамски близначки още от гимназията. Сигурно и месечният им цикъл идваше по едно и също време. Родителите на Даниел — последователи на Свободната църква на Богопомазаните още от люлката — биха изпаднали в шок, ако знаеха за религиозните пристрастия на дъщеря си. Така че напълно разбирах дискретността на Холи.

Нашето малко градче Бон Темпс приемаше изключително толерантно и вампирите, и представителите на гей обществото (в зависимост от това как изразяваха сексуалните си предпочитания, разбира се). Опасявах се обаче, че градските порти можеха да останат здраво затворени за уиканите.

Ексцентричната красавица Клодин ми каза, че насам я привлекли странностите на Бон Темпс. С кои ли от тези странности ми предстоеше да се сблъскам тепърва?