Мъртви за света

11

Колкото и да е странно, аз наистина заспах. А се събудих от това, че Ерик лежеше до мен и ме душеше.

— Суки, какво е това? — тихо попита той. Веднага усети, че съм будна. — Миришеш на гора. Миришеш на куче. И на нещо още по-диво.

Предположих, че е усетил миризмата на Сам.

— И на върколак — подсказах му аз, за да му помогна да допълни списъка си.

— Не, не е върколак — каза той.

Изненадах се. Калвин ме бе пренесъл на ръце над храстите и миризмата му би трябвало да се усеща.

— Усещам и някакво друго свръхсъщество — продължи да упорства Ерик сред мрака на спалнята ми. — Какво си правила, любима моя?

Не звучеше точно ядосан, но и не преливаше от щастие. Вампири. По отношение на чувството за собственост просто нямаха равни на себе си.

— Участвах в спасителен отряд. Издирвахме Джейсън в гората зад къщата му — отвърнах.

Ерик стоя неподвижен цяла минута. После обви ръце около мен и ме придърпа към себе си.

— Съжалявам — каза. — Знам, че се тревожиш.

— Нека те питам нещо — внезапно казах аз. Исках да проверя една моя теория.

— Разбира се, питай!

— Погледни дълбоко в себе си, Ерик, и ми кажи дали наистина, ама наистина съжаляваш. Тревожиш ли се за Джейсън?

Истинският Ерик дори не би трепнал за такава дреболия.

— Разбира се — запротестира той. А после, след дълга пауза (така ми се искаше да видя лицето му), каза: — Не особено — звучеше изненадан. — Но знам, че така трябва. Длъжен съм да се тревожа за брат ти, защото обожавам да правя секс с теб и ми е важно да имаш добро мнение за мен, за да искаш и ти да правиш секс с мен.

Ей на това му се вика честност! В този момент той наистина приличаше на стария Ерик.

— Но ако имам нужда да поговоря с теб, ще ме изслушаш, нали? По същата причина?

— Разбира се, любима.

— Защото искаш да правиш секс с мен.

— И заради това, разбира се. Но и защото ми е приятно да те слушам… — той замълча, сякаш се канеше да каже нещо крайно драматично. — Усещам, че имам чувства към теб, Суки.

— О! — едва чуто пророних аз и притихнах върху гърдите му. Гърдите му бяха голи впрочем, а най-вероятно и останалите части на тялото му.

— Ерик — обадих се аз след дълга пауза. — Трудно ми е да го кажа на глас, но… и аз имам чувства към теб — трябваше да споделя с него толкова много неща; освен това вече трябваше да сме в колата на път за Шривпорт. Но вълшебни моменти като този се случват толкова рядко, че аз реших да му се насладя докрай.

— Може би не е точно любов — каза той. Пръстите му шаваха по тялото ми и търсеха начин да съблекат дрехите ми.

— Не, разбира се — съгласих се аз. — Но е нещо, което много прилича на любов… Ерик, имаме много малко време — плъзнах ръка под завивките и той изстена. — Да го оползотворим!

— Целуни ме — каза той и аз разбрах, че нямаше предвид устните си. — Обърни се насам — прошепна той. — И аз искам да те целуна.

Не ни отне много време, в крайна сметка… Накрая се отпуснахме в прегръдките си, доволни и щастливи.

— Какво се е случило? — попита той. — Усещам, че си уплашена от нещо.

— Трябва веднага да тръгнем за Шривпорт, по заръка на Пам — отвърнах. — Вече закъсняваме. Тази вечер нападаме Халоу и нейните вещици.

— В такъв случай ти трябва да останеш тук — веднага каза той.

— Не — нежно възразих аз и го погалих по бузата. — Не, миличък, трябва да дойда с теб — не му казах, че Пам възнамерява да ме използва в битката. Че на него му е отредена ролята на машина за смърт. Че тази вечер някой щеше да умре; може би не един, а мнозина — и хора, и върколаци, и вампири. Спестих му го. Може би за последен път изричах нежни думи по негов адрес. Може би той за последен път се будеше в къщата ми. Може би някой от нас нямаше да преживее нощта, но ако все пак и двамата оцелеехме, кой би могъл да знае как щеше да ни промени тази съдбоносна схватка…

Изкъпахме се набързо и се облякохме, без да говорим повече. Пътуването до Шривпорт също премина в мълчание. Най-малко седем пъти ми се прииска да се върна обратно в Бон Темпс — със или без Ерик.

Но не го направих.

Способностите на Ерик не включваха четене на карти, затова се наложи да отбия встрани от пътя, да огледам картата на Шривпорт и да определя маршрута ни до „Парчман Авеню“ 714 — нещо, за което не се бях сетила предварително. (Дълбоко в себе си се надявах, че Ерик ще се сети за адреса и ще ме упъти, но надеждата ми остана напразна.)

— Думата ти за деня беше „изтребление“ — изчурулика той.

— О, благодаря, че си се сетил да погледнеш — отвърнах аз, макар че думата изобщо не ми хареса. — Звучиш ми доста развълнуван.

— Суки, няма нищо по-хубаво от една добра битка! — оправда се той.

— Зависи от това кой ще победи, не мислиш ли?

Той се замисли над думите ми и млъкна, а аз отново насочих вниманието си към непознатите и тъмни шривпортски улици. Не ми беше лесно да се ориентирам, но в крайна сметка успях да намеря адреса. Незнайно защо винаги съм си представяла, че Пам и Чоу обитават апартамент. А ето че в момента се намирахме пред голяма къща във фермерски стил, и то в много хубав квартал. От онзи тип с акуратно подстриганите морави, автоматичните пръскачки за поливане и велосипедните алеи.

Нямаше грешка: външната лампа светеше точно над номер 714, откритият триместен гараж встрани от къщата беше пълен, а щом потеглих бавно по автомобилната алея, забелязах познатия пикап на Алсид и малката кола, която бяхме видели при посещението си в дома на полковник Флъд.

Преди да излезем, Ерик се наведе към мен и ме целуна. Вгледах се в очите му — големи и сини, а бялото им бе толкова бяло, че сякаш светеше. Златистата му коса бе гладко вчесана назад и завързана на опашка с един от моите ластици, яркосин на цвят. Носеше джинси и нова бархетна риза.

— Бихме могли да се върнем обратно — каза той. На бледата светлина от лампичката в колата лицето му изглеждаше като от камък. — Бихме могли да се върнем обратно в къщата ти. Мога да остана с теб завинаги. Можем да се любуваме на телата си по всички възможни начини, нощ след нощ. Бих могъл да те обикна — ноздрите му се разшириха и той ме погледна с гордо изражение на лицето. — Бих могъл да работя. Няма да си бедна. Аз ще ти помагам.

— Звучи ми като брачен живот — казах аз в опит да разведря обстановката. Ала гласът ми издайнически трепереше.

— Да — съгласи се той.

Но той никога нямаше да е самият себе си, помислих си аз. Щеше да бъде имитация на Ерик; един Ерик ограбен от истинския си живот. А ако връзката ни изобщо оцелееше и продължеше през годините, той щеше да си остане същият, за разлика от мен, простосмъртната.

Стига с тези мрачни мисли, Суки, казах си аз. Само пълна глупачка би загърбила шанса да има връзка (без значение дали кратка, или сериозна) с разкошен мъж като Ерик. Прекарвахме си страхотно заедно. Наслаждавах се на компанията му, на чувството му за хумор, да не говорим пък за уменията му в леглото. А фактът, че той не помнеше нищо от предишния си вампирски живот, правеше отношенията ни още по-пикантни.

Но именно тази подробност се явяваше капката катран в кацата с меда. Ако това беше фалшивият Ерик, нямаше ли и връзката ни да е фалшива? Фалшива любов, фалшив секс… и ето че кръгът се затваряше.

Измъкнах се от колата с тежка въздишка.

— Аз съм непоправима идиотка — казах аз, когато тръгнахме заедно към задния вход на къщата.

Ерик не каза нищо. Явно беше съгласен с мен.

Почукахме, но никой не ни отвори. Открехнах вратата и се озовахме в пералното помещение, а оттам — в кухнята.

Кухнята бе идеално чиста, като във всеки вампирски дом, тъй като просто не се използваше. За такава голяма къща тя изглеждаше направо миниатюрна. Служителят от агенцията за недвижими имоти е имал страхотен късмет в онзи ден (така де, нощ), когато е попаднал на клиенти вампири, тъй като всяко нормално семейство би се чувствало неудобно в кухничката с размерите на двойно легло. На етажа имаше минимален брой стени и от барплота се виждаше „семейната“ стая — в този случай основната стая за едно изключително странно семейство. Имаше три отворени врати, които вероятно водеха към официалната всекидневна, трапезарията и спалнята.

Точно в този момент „семейната“ стая се пукаше по шевовете от гости. Съдейки по количеството ръце и крака, които се виждаха от вратите на другите помещения, там очевидно имаше още участници в днешната битка.

Вампирската група включваше Пам, Чоу, Джералд и още двама-трима, които познавах по физиономия от „Вамптазия“. От страна на върколаците присъстваха полковник Флъд, червенокосата Аманда (моя огромна почитателка), младежът с пънкарската прическа (Сид), Алсид, Кълпепър и (гадост!) Деби Пелт. Деби носеше тоалет по последен писък на модата — според нейните разбирания за мода, — който изглеждаше малко нелепо в конкретната обстановка. Може би искаше да ми припомни, че има престижна работа в адвокатска кантора.

Просто чудесно! Само Деби ми липсваше тази вечер.

Присъстваха и непознати за мен личности — местните вещици най-вероятно. Предположих, че достолепната жена, която седеше на дивана, беше тяхната водачка. (Или може би главатарка? Повелителка? Не съм наясно с терминологията.) Около шейсетгодишна афроамериканка със стоманеносива коса и кожа с цвят на кафе. Кафявите й очи излъчваха мъдрост, но и мъничко скептицизъм. Придружаваше я блед млад мъж с очила, който носеше добре изгладен сиво-кафяв панталон, раирана риза и лъснати до блясък мокасини. Приличаше на мениджър в супермаркет или магазин за канцеларски материали, а ако имаше деца, те сигурно си мислеха, че в тази студена януарска нощ татко им е отишъл на боулинг или на събрание в църквата. Вместо това той и младата вещица до него възнамеряваха да се хвърлят в смъртоносна битка.

Останалите два празни стола явно чакаха мен и Ерик.

— Закъсняхте — скастри ни Пам.

— Здравейте, радваме се да ви видим и благодарим, че се отзовахте толкова бързо — измърморих аз под носа си. Известно време очите на всички останаха вперени в Ерик, сякаш го чакаха да поеме ръководството в свои ръце, както винаги досега. Но Ерик ги гледаше с празен поглед. Пам отново се намеси и сложи край на неловката пауза.

— Така, нека пристъпим към планирането на операцията — каза тя.

Всички присъстващи извърнаха глави към нея. Пам с удоволствие пое юздите в свои ръце и сякаш нямаше намерение да ги пуска.

— Благодарение на върколаците следотърсачи вече знаем къде се намира щабквартирата на Халоу — съобщи Пам.

Старателно избягваше погледа на Ерик, може би защото се чувстваше неловко да командва парада в присъствието на шефа си. Сид се ухили насреща ми; сетих се, че той и Емилио бяха проследили убийците от сватбения магазин до къщата. Миг по-късно осъзнах, че той всъщност не ми се усмихваше, а ми показваше идеално наточените си зъби. Гадост!

Изобщо не можех да проумея какво правеше Деби Пелт на тази среща, рамо до рамо с вампири, върколаци и вещици. Тя беше свръхсъщество, но не върколак. Върколаците винаги са се държали пренебрежително към останалите свръхсъщества. На всичкото отгоре тя дори не живееше в този район. Сигурно сама е пожелала да дойде, помислих си аз с раздразнение. Презирах я. Направо я ненавиждах.

Аз бих я сложила на първа линия в битката, щом толкова напира да вземе участие. Така поне няма да се чудим какви ги върши зад гърбовете ни.

Баба ми би се засрамила от отмъстителността на внучката си, но тя и не би повярвала (също като Алсид), че тази хубостница се опита да ме убие.

— Ще проникнем в тила на врага съвсем бавно и внимателно — авторитетно продължи Пам. Ако съществуваше нещо като „Ръководство за диверсионни акции“, Пам сигурно го знаеше наизуст. — Нашите вещици разпръснаха достатъчно количество магия в района, така че по улиците няма почти никакви хора. Част от върколаците вече са заели позиции. За да не се набиваме на очи, първа ще влезе Суки.

Всички едновременно обърнаха глави към мен. Доста неприятно усещане — все едно да стоиш посред нощ срещу цяла редица камиони и фаровете им да светят право в очите ти.

— Защо? — попита Алсид и нервно стисна коленете си с огромните си длани. Деби, седнала на пода в краката му, ми се усмихна злорадо.

— Защото Суки е човек — обясни Пам. — И е по-скоро природен феномен, отколкото свръхсъщество. Така че вещиците може и да не я усетят.

Ерик ме държеше за ръката и стискаше пръстите ми толкова силно, че чувах кака костите ми пукат (или поне така ми се струваше). Старият Ерик би направил на пух и прах плана на Пам още в зародиш или пък щеше да изрази подкрепата си с ентусиазъм. А сега не смееше да се обади, горкият, макар че много му се искаше.

— И какво се очаква от мен, когато вляза вътре? — попитах аз. Изпитах гордост от себе си, че задавам уместен въпрос с напълно спокоен глас. А всъщност много се страхувах; предпочитах да сервирам напитки на цяла маса пияни дървосекачи, отколкото да се сражавам на първа линия.

— Да четеш мислите на вещиците, докато ние заемем позиции. Ако усетят приближаването ни, ще изгубим предимството на изненадата и ще се изложим на много по-голяма опасност — и друг път съм забелязвала, че когато Пам се вълнуваше, в говора й се появяваше съвсем лек акцент. Само че какъв точно — нямам представа. Нищо чудно така да е звучал английският език три века по-рано. — Можеш ли да ги преброиш? Това възможно ли е?

Замислих се за секунда.

— Да, възможно е.

— Това също ще ни е от голяма полза.

— А какво ще правим, след като влезем в сградата? — попита Сид. Леко се тресеше — дали от вълнение, или от страх, — но не спираше да се усмихва и да вади на показ наточените си зъби.

— Ще ги убием, разбира се — отвърна Пам.

Усмивката на Сид угасна. Аз потръпнах от ужас. И не само аз, както забелязах.

Пам усети, че е казала нещо неприятно.

— А какво друго ни остава да направим? — попита тя, искрено удивена.

Добър въпрос.

— Те ще направят всичко възможно да убият нас — изтъкна Чоу. — Вече са правили опит за преговори и това ни коства паметта на Ерик и живота на Кланси. Тази сутрин във „Вамптазия“ пристигна пратка с дрехите на Кланси.

Ерик се вкамени. Присъстващите смутено отместиха очи от него. Потупах го по рамото със свободната си ръка и той сякаш се поотпусна. Кръвообращението на пръстите ми започна да се възстановява и аз блажено раздвижих изтръпналата си длан.

— Някой трябва да придружи Суки — каза Алсид и хвърли гневен поглед към Пам. — Тя не може да влезе в тази сграда сама.

— Аз ще отида с нея — обади се познат глас от ъгъла на помещението и аз се наведох напред, за да огледам тълпата.

— Буба! — възкликнах.

Ерик зяпаше в почуда световноизвестната физиономия: лъскава черна коса, вчесана назад в прическа „а ла помпадур“, и нацупената долна устна, разтеглена в характерната му усмивка. Дежурният му пазач очевидно се бе постарал да го облече подходящо за случая, защото този път Буба не носеше обичайния тесен костюм, обшит с изкуствени диаманти, а камуфлажна униформа.

— Радвам се да те видя, мис Суки — рече Буба. — Гледай как съм нагизден!

— Забелязах, Буба. Много добре изглеждаш.

— Благодаря, мис Суки.

Пам се замисли.

— Какво пък, това може да се окаже добра идея — кимна тя. — Неговите… ъъъ… мозъчни вълни… умственият му автограф е малко по-особен… нали разбирате какво имам предвид?… Той не е като другите вампири и вещиците може да не го усетят — Пам, изумително тактична, както винаги.

Приобщаването на Буба към вампирската общност се бе оказало пълен провал. Боязлив и послушен по природа, той си имаше и недостатъци — мисълта му течеше много бавно и предпочиташе котешка кръв пред човешка.

— Къде е Бил, мис Суки? — зададе той дежурния си въпрос.

— Той е в Перу, Буба. Това е доста далече, в Южна Америка.

— Не, не съм — обади се хладен глас и сърцето ми прескочи един удар. — Върнах се — и моята бивша любов се появи от съседната стая.

Каква нощ само, пълна с изненади! Надявах се поне някои от тях да се окажат приятни.

Неочакваната среща с Бил ме разтърси много повече, отколкото съм предполагала. За пръв път пред живота си имах бивш любовник и нямах никаква представа как е редно да се държа в негово присъствие, особено след като Ерик стискаше ръката ми така, сякаш аз бях Мери Попинс, а той — моят подопечен.

Бил изглеждаше страхотно. Носеше панталон в цвят каки и официална риза „Калвин Клайн“, избирана лично от мен в добрите стари времена — шотландско каре в кафяво златиста гама.

— Много добре, ще ни бъдеш от полза тази нощ — обади се Пам, самата мис Практичност. — А после ще ми разкажеш за онези прословути руини. Познаваш ли останалите присъстващи?

Бил се огледа наоколо.

— Полковник Флъд — каза той и кимна вежливо. — Алсид — от поздрава му към Алсид лъхаше хлад. — Останалите съюзници са ми непознати — каза той и посочи към вещиците. И чак след като го запознаха с тях, попита: — А какво прави тук Деби Пелт?

Едва не зяпнах от изненада. Много добър въпрос! Взе ми го от устата. Опитах се да се сетя дали Деби и Бил се познаваха, дали действително се бяха виждали очи в очи. Нямах такъв спомен, макар че Бил много добре знаеше какво ми причини тя.

— Тя е жената на Алсид — предпазливо поясни Пам.

Вдигнах вежди към Алсид и той почервеня като домат.

— Дошла му е на гости и реши да се присъедини — продължи Пам. — Имаш ли нещо против нейното присъствие?

— Имам спомен от присъствието й в имението на краля на Мисисипи — каза Бил. — Доставяше й удоволствие да наблюдава как ме измъчват.

Алсид побесня и скочи на крака.

— Деби, вярно ли е това?

Всички извърнаха глави към Деби и тя положи огромно усилие да запази достойнството си под прицела на недружелюбните им погледи.

— Случайно гостувах на мой приятел върколак, който работи като пазач в имението на краля — каза тя. Прилично обяснение, но гласът й издайнически трепереше. — Нямаше как да му помогна. Щяха да ме разкъсат на парчета. Съмнявам се да помни, че съм била там. Та той изобщо не беше на себе си! — злорадо добави тя.

— Ти им помагаше да ме измъчват — каза Бил. Гласът му звучеше все така хладно и безпристрастно, което правеше изявлението му още по-убедително. — Най-много ти харесваха клещите.

— И ти не каза на никого, че Бил е там? — попита Алсид, но в неговия глас нямаше и помен от безпристрастност. Преливаше от мъка, яд и болка от предателството й. — Знаела си, че в имението на Ръсел измъчват пленник от друго кралство, и не си си мръднала пръста да му помогнеш?

— Той е вампир, за бога! — в тона на Деби се усещаше единствено раздразнение. — По-късно разбрах, че обикаляш из града със Суки и го издирваш, за да изчистиш дълга на баща си към вампирите, и тогава се почувствах ужасно. Но в онзи момент виждах единствено вампирско уреждане на сметки. За какъв дявол да се намесвам?

— А за какъв дявол почтен човек ще тръгне да измъчва вампир? — изрева Алсид.

Последва дълго мълчание.

— Да не забравяме, че тя се опита да убие Суки — обади се Бил, все така хладно и безпристрастно.

— Нямах представа, че ти си в багажника, когато я бутнах вътре — запротестира Деби. — Нямах никаква представа, че я затварям там с гладен вампир!

Не знам за другите, но аз не й повярвах и за секунда.

Алсид впери очи в огромните си длани, сякаш в тях се криеше извор на мъдрост. После бавно вдигна глава и заби поглед в Деби. Този мъж вече нямаше сили да си затваря очите пред истината. Стана ми толкова мъчно за него, че ми идваше да го прегърна.

— Отричам се от теб — каза той. Полковник Флъд потръпна, а по-младите — Сид, Аманда и Кълпепър — изглеждаха толкова втрещени, сякаш пред очите им се разиграваше изключително рядък ритуал. — Повече няма да те виждам. Повече няма да ловувам с теб. Повече няма да деля плячката си с теб.

Това май наистина беше някакъв много важен ритуал за съществата с двойствена природа. Деби застина като ударена от гръм. В стаята надвисна гробовно мълчание; единствено вещиците шушукаха нещо помежду си. Дори Буба притихна, макара да бях сигурна, че голяма част от чутото си оставаше загадка за стопанина на този лъскав перчем.

— Не — изхълца Деби и размаха ръка пред себе си, сякаш можеше да изтрие казаното. — Не, Алсид!

Но Алсид вече не я виждаше.

Въпреки че ненавиждах Деби, точно в този момент изпитах болка при вида на лицето й и отместих поглед встрани. Точно като всички останали. Имах чувството, че дори предстоящата битка с Халоу отиде на заден план в сравнение с драматизма на този епизод.

— Така, продължаваме нататък — намеси се Пам. — Буба и Суки ще влязат първи. Тя ще се постарае да извлече максимална полза от уменията си и ще ни даде сигнал — Пам се замисли за миг. — Суки, резюме: трябва да знаем колко души има в къщата, дали всички са вещици, в какво настроение са и изобщо всичко, до което успееш да се докопаш. Изпрати Буба да ни предаде информацията, а ти остани на пост до пристигането ни. Щом заемем позиции, може да се върнеш обратно при колите. Там ще си в по-голяма безопасност.

Нямах никакво намерение да й противореча. Пък и каква полза от боец като мен сред тълпа от вампири, върколаци и вещици!

— Ами добре, всичко е ясно — отвърнах аз. — Щом изобщо се налага да участвам…

В този момент Ерик ме смушка в ребрата, за да ми напомни за присъствието си. Изглеждаше развълнуван от предстоящата битка, но в погледа му се четеше известна неувереност.

— А какво ще стане с Ерик?

— Какво имаш предвид?

— Ако нахлуете вътре и изтрепете всички вещици, кой ще развали неговата магия? — попитах аз и се обърнах към експертите от уиканския контингент. — Ако Халоу и нейните вещици умрат, направените от тях магии умират ли с тях? Или Ерик ще си остане безпаметен?

— Заклинанието трябва да бъде премахнато — каза възрастната вещица, спокойната афроамериканка с мъдрия поглед. — Най-добре е да бъде премахнато от онзи, който го е направил. Магията може да бъде развалена и от друга вещица, но това ще отнеме много повече време и усилия, тъй като не знаем как точно е бил омагьосан.

Избягвах да гледам към Алсид, тъй като той все още трепереше от емоцията на проклятието си. Срам ме е да призная, че изпитвах и леко разочарование от него, задето прокле Даби едва сега, а не преди месец, когато му разказах, че се е опитала да ме убие. Въпреки всичко му прощавах; може да си е мислил, че греша и че Деби не е способна да ме затвори в багажника на кола с освирепял от глад вампир.

Ако не се лъжа, Деби за пръв път признаваше деянието си. Не знаела, че вътре имало вампир! А да бутнеш някого в багажник на кола и да го заключиш там, е безобидна шега, нали?

Деби сигурно имаше навика да лъже самата себе си, че и да си вярва.

Но сега трябваше да насоча вниманието си към конкретната ситуация. Ако извадех късмет да оживея до утре, щях да имам достатъчно време да размишлявам над човешката склонност към самозалъгване.

— Значи смяташ, че трябва да пощадим Халоу? — тъкмо питаше Пам. — За да свали проклятието от Ерик? — явно перспективата не я радваше особено. Реших, че моментът не е подходящ за изпадане в мрачни настроения, и си наложих да слушам внимателно.

— Не — веднага отвърна вещицата. — Не нея, а брат й Марк. Халоу е твърде опасна за всички ни. Тя трябва да умре колкото се може по-скоро.

— А вие какво ще правите? — попита Пам. — Какво ще е вашето участие в тази битка?

— Ние ще сме отвън, в радиус от две пресечки около сградата — каза мъжът. — Ще правим заклинания за изтощаване на врага. Имаме и скрити козове в ръкавите, които ще използваме според ситуацията — и той, и младата му колежка, която днес беше прекалила с черния грим, изглеждаха доста развълнувани от възможността да използват скритите си козове.

Пам кимна, сякаш смяташе пръскането на магия за достатъчна помощ. Според мен по-добре би било да се въоръжат с огнехвъргачка.

Деби Пелт, която през цялото това време стоеше като парализирана, внезапно започна да си проправя път към входната врата. Буба скочи от мястото си и я улови за лакътя. Тя изсъска насреща му, но той дори не трепна. Аз щях да я пусна на мига.

— Остави ме. Махам се. Не съм желана тук — кресна тя. Гняв и мъка се бореха за надмощие върху лицето й.

Буба сви рамене. Той просто я държеше и чакаше заповед от Пам.

— Ако те пуснем, ти може да отидеш при вещиците и да ги уведомиш за намеренията ни — каза Пам. — Напълно в твой стил, както току-що разбрахме.

Деби имаше наглостта да направи обидена физиономия. Тя погледна към Алсид, но той се вълнуваше от случващото се точно толкова, колкото и от прогнозата за времето, да речем.

— Бил, наглеждай я — предложи Чоу. — Ако се опита да ни предаде, убий я.

— Страхотно! — изръмжа Бил и дари Деби с кръвожадна усмивка. След като обсъдихме подробностите във връзка с транспорта, а вещиците проведоха още една тиха консултация помежду си, Пам каза:

— Е, да тръгваме!

В бледорозовия си пуловер и цикламените си панталони тя повече от всякога приличаше на Алиса от Страната на чудесата. Изправи се пред огледалото, сложи си още червило и се усмихна на отражението си.

— Суки, приятелко моя — каза тя и насочи усмивката си към мен. — Чака ни велика нощ!

— Така ли?

— Да — Пам ме прегърна с една ръка. — Тази нощ ще браним онова, което ни принадлежи! Ще се борим за завръщането на нашия главатар! — тя се ухили на Ерик. — Утре, шерифе, ти отново ще седиш на бюрото си във „Вамптазия“. Ще можеш да се върнеш в собствената си къща и да спиш в собствената си спалня. Поддържаме я чиста за теб.

С интерес наблюдавах реакцията на Ерик. За пръв път чувах Пам да се обръща към него с титлата му. Много добре знаех, че вампирите, оглавяващи отделните райони, се наричат шерифи, но винаги ме напушваше на смях, защото си представях Ерик в каубойски костюм и метална звезда на гърдите или (любимото ми) с черен чорапогащник като подлия шериф на Нотингам. Освен това ми стана много интересно, че той не живее тук с Пам и Чоу.

Ерик изгледа Пам толкова сериозно, че усмивката й замръзна.

— Ако тази нощ загина — каза той и преметна ръка през рамото ми, — изплатете на тази жена парите, които са й обещани.

Направо се огъвах под тежестта на увисналите върху мен вампири.

— Заклевам се — каза Пам. — Ще уведомя Чоу и Джералд.

— Знаеш ли къде е брат й? — попита Ерик.

Въпросът му ме стресна и аз неволно се отдръпнах от Пам.

Тя изглеждаше не по-малко шокирана.

— Не, шерифе.

— Мина ми през ум, че може да сте го взели в плен, за да сте сигурни, че тя няма да ме предаде.

Много добра идея, макар и нова за мен. Очевидно имах още да уча, преди да достигна до висотата на вампирското коварство.

— Как не съм се сетила за това! — възкликна Пам с искрено възхищение. Изрече на глас моите мисли, макар и от нейната гледна точка. — Не бих имала нищо против да прекарам известно време с Джейсън като мой заложник — просто удивително; брат ми явно притежаваше универсален чар, който подкосяваше краката не само на двайсетгодишни девойки, но и на тристагодишни вампирки! — Колко жалко. Но не, не съм го вземала за заложник — отговори тя на въпроса му. — Ако оцелеем тази нощ, сама ще се заема с издирването му, Суки. А възможно ли е Халоу да го държи в план?

— Възможно е — отвърнах аз. — Клодин каза, че не е видяла никакви заложници, но освен това призна, че в сградата имало помещения, в които не успяла да влезе. Макар че не виждам защо Халоу би отвлякла Джейсън, след като не знае, че Ерик е при мен. Ако знаеше, щеше да ме изнудва да проговоря, така както вие бихте ме изнудвали да се държа устата затворена. Но те не са търсил контакт с мен. Така че едва ли е при тях.

— Нищо, аз все пак ще припомня на всички, които ще влизат в сградата, да се оглеждат за Джейсън.

— Как е Белинда? — попитах. — Нали ще платите болничната й сметка?

Пам ме изгледа с недоумение.

— Сервитьорката, която пострада, докато бранеше „Вамптазия“ — припомних й аз, стараейки се да прикрия раздразнението си. — Сещаш ли се? Приятелката на Джинджър? Джинджър е мъртвата сервитьорка.

— Разбира се — обади се Чоу от мястото си до стената. — Вече се възстановява. Изпратихме й цветя и бонбони — обясни той на Пам. После погледна към мен. — Освен това имаме групова застрахователна полица — изрече го с гордостта на новоизлюпен родител.

Пам изглеждаше доволна от доклада на Чоу.

— Чудесно — каза тя. — Дано сме я ощастливили. Готови ли сме за тръгване?

Свих рамене.

— Ами да, предполагам. Няма смисъл да отлагаме.

Бил застана пред мен, а Пам и Чоу започнаха да обсъждат коя от колите да вземат.

— Как беше в Перу? — вежливо попитах аз. Смущавах се от присъствието на Ерик (една огромна руса сянка, увиснала на лакътя ми).

— Водих си доста бележки, които смятам да включа в книгата си — отвърна Бил. — Южна Америка като цяло не е много гостоприемна към вампирите, но в Перу отношението към нас не е чак толкова враждебно. Имах възможност да се запозная с вампири, за които дори не бях чувал.

От няколко месеца Бил събираше сведения за вампирите и подготвяше сборник по поръчка на кралицата на Луизиана. Според нея подобен справочник би бил от полза на вампирите, но имаше и такива, които не споделяха мнението й. Някои от тях категорично отказваха да съобщават подробности за себе си, дори и в рамките на собствената си общност. Какво да се прави, вампирите са живели потайно векове наред и този навик трудно се изкореняваше.

Между тях имаше и такива, които все още живееха в гробища, ловуваха всяка нощ и категорично отказваха да приемат новото си обществено положение; като онези японски войници, които не искали да напуснат тихоокеанските острови след края на Втората световна война.

— Успя ли да разгледаш онези руини, за които разправяше?

— Мачу Пикчу? Да, изкатерих се до тях съвсем сам. Страхотно преживяване!

Опитах се да визуализирам картинката — Бил се катери по планински склон през нощта, за да разгледа руините от древна цивилизация на лунна светлина. Колко страхотно може да е това преживяване? Дори не можех да си представя. Никога не съм пътувала извън страната. Рядко напускам и границите на щата, ако трябва да съм откровена.

— Това е Бил, бившият ти любим, така ли? — гласът на Ерик звучеше малко… напрегнат.

— Ъм… това е… хм… ами да… — измърморих аз. „Бивш“ — да, но чак пък „любим“…

Ерик положи и двете си ръце върху раменете ми и се залепи за мен. Не се и съмнявах, че двамата вампири се гледаха втренчено над главата ми. Ако Ерик имаше под ръка стикер „Тя е моя!“, сигурно щеше да го залепи на челото ми. Арлийн неведнъж е споделяла, че обожава моменти като този, когато бившият й се дразни от факта, че някой друг я цени и обича (дори това да не е така). Явно с нея имаме коренно различни вкусове, защото аз се почувствах ужасно. Като в небрано лозе.

— Ти явно наистина не ме помниш — каза Бил на Ерик, сякаш едва сега осъзнаваше този факт. Подозренията ми се потвърдиха, когато той се обърна към мен и каза (все едно Ерик го нямаше): Досега си мислех, че това е някакъв сложен план от страна на Ерик, замислен, с цел да се настани в къщата ти, а после и в леглото ти.

Нямах намерение да протестирам — тъй като и аз съм подозирала същото, макар и съвсем за кратко, — но усетих как се изчервявам.

— Време е да се качваме в колата — казах аз на Ерик и се обърнах да видя лицето му. Изглеждаше твърдо като камък и съвършено безизразно, което обикновено свидетелстваше за изключително опасно състояние на духа. Но все пак ме последва, когато тръгнах към вратата. Къщата полека-лека се изпразни и цялата навалица се изсипа на тясната квартална уличка. Зачудих се какво ли щяха да си помислят съседите. Те, естествено, знаеха, че къщата се обитава от вампири — денем виждаха единствено обслужващия персонал, а хората, които влизаха и излизаха нощем, изглеждаха бледи като смъртта. Това внезапно раздвижване със сигурност бе привлякло съседското внимание.

Пътувахме в пълно мълчание. Ерик седеше отпред, до мен, и от време на време протягаше ръка да ме докосне. Нямах представа в чия кола се е качил Бил, но се радвах, че не е в моята. Нивото на тестостерон около мен беше достатъчно високо и без неговото присъствие.

Буба седеше отзад и тихичко си тананикаше. „Обичай ме нежно“, ако не се лъжа.

— Тази кола е голям боклук — изръмжа Ерик.

— Да — съгласих се аз.

— Страхуваш ли се?

— Да.

— Ако всичко това приключи благополучно, ще продължиш ли да се виждаш с мен?

— Разбира се — отвърнах аз, за да го зарадвам. Дълбоко в себе си вярвах, че след тази битка вече нищо нямаше да е същото. Но без увереността на стария Ерик в собствената му смелост, хитрост и безскрупулност новият Ерик изглеждаше доста немощен. Предстоеше тежка битка и точно в момента моят спътник имаше нужда от кураж и утеха.

За всеки участник в операцията имаше предварително определено място за паркиране, за да не привличаме вниманието на Халоу, ако се струпаме заедно около сградата. Кръстчето върху моята карта се оказа някакъв търговски център, разположен на границата между жилищната и индустриалната част на града. Паркирахме във възможно най-затънтения край на магазина и без повече приказки се отправихме към позициите си.

Половината от къщите по тихата улица се продаваха, съдейки по табелите пред вратите им, а онези, които все още имаха собственици, просто плачеха за ремонт. Паркираните отпред коли изглеждаха стари и очукани, а тревните площи бяха осеяни с големи голи петна, което значеше, че никой не си правеше труда да ги полива. Зад почти всеки осветен прозорец трептеше екран на телевизор.

Слава богу, че е зима и хората са по домовете си, помислих си аз. Двама смъртно бледи вампири и една блондинка биха събудили любопитство — ако не и агресия — в квартал като този. Освен това единият от вампирите беше световноизвестна знаменитост и винаги го разпознаваха въпреки леките промени във външния вид след вкочаняването му. Ето защо Буба не биваше да се показва пред хора.

Стигнахме до ъгъла, където Ерик трябваше да се раздели с нас и да се срещне с останалите вампири. Чувствах се толкова напрегната, че ако някой ме пипнеше с пръст, сигурно щях да завибрирам като струна. Изобщо не ми се говореше; щях да продължа нататък, без да обеля и дума, но Ерик явно имаше други планове. Придърпа ме към себе си и започна да ме целува с всичка сила — а той повярвайте ми, е много силен.

Буба недоволно изсумтя.

— Не е редно да се целуваш с други, мис Суки. Бил каза, че няма нищо против, но на мен това никак не ми харесва.

След още секунда-две Ерик ме освободи от прегръдката си.

— Съжалявам ако си се почувствал обиден — хладно каза той и сведе поглед към мен. — Ще се видим по-късно, любима моя.

Притиснах длан към бузата му.

— До по-късно тогава — казах аз, обърнах се и веднага тръгнах.

Буба вървеше по петите ми.

— Не си ми ядосана, нали, мис Суки? — тревожно попита той.

— Не — отвърнах. Насилих се да му се усмихна; за разлика от мен, той виждаше добре в тъмното.

Старото ми палто изобщо не ме топлеше в тази студена нощ. Голите ми длани почервеняха от студ, а носът ми се вкочани и изобщо не го усещах. Усещах обаче всички онези миризми, които заедно образуваха общата градска воня — дим от комините, изгорели автомобилни газове, бензин, машинно масло и какво ли още не.

Но в този квартал се усещаше и нещо друго, което се отличаваше от градските миризми и се стелеше във въздуха на плътни, почти видими кълбета. След кратък размисъл осъзнах, че това е мирисът на магия. В моите представи магията миришеше на ориенталска чаршия, на странно, на различно. Но от миризмата на толкова много магия може да ти се завие свят. Защо жителите на този квартал не се оплачеха на полицията? Нима не усещаха миризмата?

— Буба, не ти ли мирише на нещо странно? — прошепнах.

Няколко кучета се разлаяха наблизо, но щом усетиха близостта на вампир, веднага млъкнаха. Кучетата по принцип се плашат от вампири; реакцията им към върколаци и други свръхсъщества е непредсказуема.

Желанието ми да се върна в колата и да се прибера у дома ставаше все по-силно, а всяка крачка в правилната посока ми костваше огромни усилия.

— Аха — прошепна в отговор Буба. — Някой е правил заклинания за отблъскване.

Нямах представа чие дело е магията — дали на нашите уикани, или на вражеските вещици, — но тя определено имаше зашеметяващ ефект: наоколо не се виждаше жива душа.

Нощта изглеждаше нереално тиха. Докато вървяхме из лабиринта от тесни улички, покрай нас минаха не повече от три коли. Нямаше други пешеходци, освен нас двамата с Буба и злокобното усещане за обреченост се засилваше с всяка крачка. Миризмата на магия — също.

Кръговете светлина под уличните лампи ставаха все по-бледи. Буба ме хвана за ръка и аз с радост приех помощта му, защото едва влачех натежалите си крака.

Бях усетила полъх от тази миризма още във „Вамптазия“. Явно работата на върколака следотърсач не е била чак толкова трудна.

— Пристигнахме, мис Суки — едва чуто прошепна Буба.

Аз знаех за отблъскващата магия и се насилвах да вървя напред, но ако живеех в този квартал, щях да потърся алтернативен маршрут, без изобщо да се замислям. Може би точно затова хората не бързаха да се прибират след работа. Вероятно се мотаеха по ресторанти, барове или киносалони и нямаха никаква представа за невидимата сила, която ги държеше настрана от домовете им. Всички околни къщи изглеждаха подозрително тъмни и празни.

Източникът на тези коварни магически флуиди се намираше на отсрещния ъгъл, в края на същата тази улица.

Чудна бърлога си бяха намерили Халоу и нейните вещици — бизнес сграда под наем, в която някога е имало цветарски магазин, комбиниран с пекарница. „Мини — цветя и сладкиши“ и двете съседни търговски помещения бяха угаснали безславно като свещи в канделабър. Сградата очевидно пустееше от години. Върху витрините имаше няколко слоя плакати, рекламиращи отдавна отминали събития и отдавна победили кандидат-политици, а закованият върху вратите шперплат бе сигурно доказателство, че в района често вилнееха вандали.

Между цепнатините в асфалта стърчаха плевели дори през зимата. В десния край на паркинга се виждаше голям контейнер за боклук. Огледах внимателно всичко и се опитах да запаметя картината, преди да затворя очи и да пусна в действие другите си сетива. Поддадох се и на отчаянието, но само за миг.

Ако трябва да си припомня стъпките, довели ме на това опасно място в това опасно време, едва ли ще успея. Кой дявол ме довлече тук, на прага на люта битка между две тъмни сили? Ако по някаква случайност се бях озовала на страната на Халоу и нейните вещици, сега сигурно щях да смятам, че върколаците и вампирите заслужават да бъдат изтребени до крак.

По това време миналата година никой не ме разбираше и никой не ме приемаше такава, каквато съм. Аз бях просто Откачената Суки, онази с лудия брат; жената, която всички съжаляваха и избягваха — малко или много. А ето ме днес — потраквам зъби на пустата шривпортска улица и стискам ръката на вампир, чието лице разпознават дори децата и чийто мозък е с консистенцията на бъркани яйца. Голям напредък, няма що!

И не бях тук за развлечение, а в ролята на разузнавач, събиращ сведения за шайка вещици убийци, които смучеха кръв и променяха облика си по пълнолуние.

Въздъхнах. Безшумно, надявам се. О, дявол да го вземе, стига съм го отлагала. В крайна сметка, все още никой не ме беше удрял.

Затворих очи, свалих мисловната си защита и насочих пипалата на съзнанието си към сградата отсреща.

Заля ме мощна вълна на мозъчна активност. Купища стряскащи мисли. Дали заради липсата на други човешки същества наоколо, или заради високата концентрация на магия, но усещах сетивата си изострени до болка. Стъписах се от огромното количества информация и осъзнах, че трябва да я сортирам по някакъв начин, преди да я анализирам. Първо преброих мозъците. Не буквално, разбира се (един мозък, два мозъка), а като отделни мисловни източници. Бяха общо петнайсет. Пет от тях се намираха непосредствено зад парадния вход — в основната зала на бившия магазин. Един — в тясно, затворено пространство, най-вероятно тоалетната, а останалите — в третото, най-просторно помещение, може би склад или работилница.

Всички в сградата бодърстваха. Спящият мозък също изпраща сигнали, но са съвсем слаби и нямат нищо общо с тези на будния мозък. Разликата в мозъчната активност е съществена — представете си заспало куче, което потрепва насън, и куче пазач на пост. Нещо такова.

За да събера максимално количество информация, трябваше да се придвижа още по-близо до сградата. Никога до сега не бях ровичкала в много мозъци наведнъж, за да извлека толкова специфични детайли като виновност и невинност. Дори не знаех дали това е възможно. Но ако в сградата имаше и нормални хора — освен злите вещици, — не ми се искаше те да пострадат в мелето.

— По-близо — прошепнах на Буба, — но без да ни забележат.

— Да, мис — отвърна той съвсем тихичко. — Трябва ли да си държиш очите затворени?

Кимнах и той ме поведе внимателно през улицата. Скрихме се в сянката зад боклукчийския контейнер, който се намираше на около пет метра южно от сградата. За пръв път се зарадвах, че е студено, защото иначе вонята щеше да е нетърпима. Най-отгоре се виждаха понички и изсъхнали цветя, а отдолу се подаваха развалени отпадъци от храна и стари памперси, които минувачите подхвърляха пътьом в удобния контейнер. Целият този букет от аромати изобщо не се връзваше с околната миризма на магия.

Наместих се удобно, блокирах обонянието си и се заслушах. Макар че вече имах опит в тази дейност, за пръв път ставах жертва на подобна мисловна атака. Все едно чувах дванайсет телефонни разговора едновременно. Между присъстващите имаше и върколаци, което допълнително усложняваше нещата. Долавях само отделни фрази и недовършени изречения.

… надявам се, че сърбежът не се държи на вагинална инфекция…

Тя просто отказва да ме чуе; не й се вярва, че тази работа може да се свърши от мъж.

Ако я превърна в жаба, дали някой ще забележи разликата?

… така ме е яд, че не купихме диетична кока-кола.

Ще открия проклетия вампир и ще го убия…

Майко на Земята, чуй молбите ми.

Затънах твърде дълбоко…

По-добре да си купя нова пила за нокти…

За съжаление, никой не си мислеше ясни и конкретни неща от сорта на „Тези дяволски вещици ме държат в плен! Помощ!“ или „Чувам приближаването на вампирите!“. Тези тук звучаха като група стари познайници, които се чувстваха спокойни в компанията на останалите и имаха едни и същи цели. Дори дочутата молитва звучеше някак банално, като по навик. Надявах се, че Халоу няма да усети атаката ми. До този момент всички изглеждаха потънали в собствените си мисли.

— Буба — едва чуто прошепнах аз, — иди да кажеш на Пам, че вътре са петнайсет души. Доколкото мога да преценя, всичките са вещици.

— Да, мис.

— Помниш ли как да стигнеш да Пам?

— Да, мис.

— Сега можеш да пуснеш ръката ми.

— Добре, мис.

— Движи се тихо и внимателно — прошепнах.

И той изчезна. Приклекнах в сянката на миризливия контейнер, където мракът изглеждаше още по-плътен, и отново се заслушах в мислите на врага. Трима от тях бяха мъже, всички останали — жени. Усетих присъствието на Халоу, защото една от жените я гледаше и си мислеше за нея… страхуваше се от нея, и то така, че и мен ме побиха тръпки. Зачудих се къде ли са паркирали колите си — а може би летяха с метли? Ха-ха! После се сетих за нещо друго… твърде късно уви!

Щом са толкова хитри и опасни, защо, дявол да го вземе, нямат стражи на пост?

И тогава някой ме сграбчи отзад.