На север

1.

Неприятностите вървят на тройки. Първата неприятност беше един запис на телефонния ми секретар от Синтия Сънхил, бившата ми партньорка в Криминалния следствен отдел на Сухопътните сили. Синтия продължава да работи в КСО и освен това е важната личност в живота ми, въпреки че имахме известни затруднения с тая трудова характеристика.

Съобщението гласеше:

Хубаво. Погледнах часовника над камината в малкия си кабинет. Десет вечерта или двайсет и два часа, както казвах по време на службата си в армията, с други думи, не чак толкова отдавна.

Живея в каменна къща край Фолс Чърч, Вирджиния, на по-малко от половин час път с кола от сградата на КСО. Разстоянието обаче няма значение, тъй като вече не работя там. Всъщност не работя никъде. Пенсиониран съм или може би уволнен.

Във всеки случай, откакто напуснах армията, беше изтекла половин година и започваше да ми писва, а ми оставаха още двайсетина-трийсет годинки.

Колкото до госпожа Сънхил, тя се намираше във Форт Бенинг, Джорджия, на четиринайсет часа път с кола от Фолс Чърч или дванайсет, ако съм много възбуден. Тя е претоварена в службата, а и съботите и неделите в армията често са си нормални работни дни. Последната половин година не беше лесна за нашата сравнително нова връзка и при нейната интересна кариера и моята задълбочаваща се пристрастеност към следобедната програма на телевизията, двамата нямахме много общи теми за разговор.

Както и да е, неприятност номер две. Проверих си имейла и открих съобщение, което гласеше: „Утре в 16:00 ч. на Стената“. Носеше подпис „К“.

„К“ е полковник Карл Хелман, бившият ми шеф от Отдела и настоящ началник на Синтия. Поне това беше ясно. Не беше ясно обаче защо Хелман иска да се срещнем при Мемориала на Виетнамската война. Но инстинктивно отнесох случая към категорията „неприятности“.

Обмислих няколко еднакво кратки отговора, нито един от които не особено положителен. Разбира се, изобщо не бях длъжен да му отговоря — нали бях в запаса. Но за разлика от цивилните професии, военната служба никога не приключва напълно. „Веднъж военен, завинаги военен“, както се казва. А аз бях подофицер по чин и криминален следовател по длъжност.

Истината е, че продължават да имат някаква законова власт над теб, макар че не съм съвсем сигурен точно каква. Ако не друго, поне могат да ти отнемат клубните права за цяла година.

Препрочетох имейла от Карл и забелязах, че е адресиран до господин Бренър. В американската армия към подофицерите се обръщат с „господин“, така че това напомняше за моя предишен — или може би настоящ — военен чин, а не обозначаваше цивилното ми положение. Карл не е от деликатните. Изчаках с отговора си.

И накрая, но не на последно място, третата неприятност. Явно бях забравил да пратя съобщение в литературния си клуб и с пощата ми пристигна роман на Даниъл Стийл. Дали трябваше да го върна? Или да го подаря на майка си за другата Коледа? Май че наближаваше рожденият й ден.

Добре де, повече не можех да отлагам разговора със Синтия, така че седнах на бюрото и набрах номера. Докато телефонът звънеше, погледнах през прозореца. В Северна Вирджиния беше студена януарска нощ и се сипеше лек снежец.

— Ало — отговори Синтия.

— Здрасти — казах аз.

Половин секунда мълчание, после:

— Здрасти, Пол. Как си?

Вече и без това бяхме объркали стъпката, затова отвърнах:

— Карай по същество, Синтия.

Тя се поколеба.

— Хм… Може ли първо да те попитам как мина денят ти?

— Страхотно. Един стар военен готвач ми даде рецептата си за чили — не знаех, че е за двеста души, и сготвих цялото количество. Замразих го във фризера. Ще ти пратя един пакет. После отидох в спортния комплекс, играх срещу баскетболния отбор на инвалидите — направо им скрих шапките — и накрая с момчетата се отбихме на по бира и хамбургер в местната кръчма. Ами при теб как мина?

— Хм… Тъкмо свърших със следствието на онова изнасилване, за което ти бях разправяла. Обаче вместо почивка трябва да замина за Форт Ръкър, възложиха ми разследване на сексуален тормоз. Случаят изглежда заплетен. Ще остана там, докато приключа. Може да отнеме няколко седмици. Ако решиш да ме потърсиш, ще отседна в ергенското офицерско общежитие.

Не отговорих.

— Ей, още си мисля за Коледа — прибави Синтия.

— И аз. — Това беше преди месец и оттогава не я бях виждал. — Какво ще кажеш за Великден?

— Нали знаеш, Пол… можеш да се пренесеш тук.

— Но теб по всяко време могат да те прехвърлят. Така ще се влача там, където те отведе службата ти. Нали вече го обсъждахме?

— Да, но…

— Тук ми харесва. Можеш да се нанесеш при мен.

— Това предложение ли е?

Леле.

— Ще е добре за кариерата ти — отвърнах. — В щаба.

— Не се грижи за кариерата ми. Пък и не си падам по щабната работа. Аз съм следовател. Точно какъвто беше ти. Искам да съм там, където съм полезна.

— Не мога да се мъкна след теб като пале или да вися в апартамента ти, докато си в командировка. Не е добре за самолюбието ми.

— Можеш да постъпиш в органите на реда.

— Действам по въпроса. Тук, във Вирджиния.

И така нататък. Кофти е, когато мъжът не работи, а службата на жената е свързана с пътуване. Пък и военните си умират да те преместят тъкмо когато си се настанил удобно, а това поставя под въпрос тяхната представа за постоянно място. И за капак на всичко, напоследък се появиха адски много временни назначения — на места като Босна, Сомалия, Южна Америка — където могат да те заврат за цяла година, а това поставя под въпрос представата на военните за временна служба. В заключение, със Синтия бяхме ГН, както му викат в последно време — географски неподходящи.

Както съм казвал винаги, армията не е място за лични връзки — това не е работа, а призвание, обвързаност, която прави другите ангажименти страшно сложни. Понякога невъзможни.

— Чуваш ли ме? — попита тя.

— Да.

— Не можем да продължаваме така, Пол. Мъчително е.

— Зная.

— Какво ще правим?

Според мен Синтия беше готова да се примири и да се откаже от високата си пенсия в замяна на оная четирибуквена думичка, дето започва с „б“. Тогава щяхме да решим къде да се установим, да си намерим работа и да заживеем щастливо до края на дните си. И защо не? Нали се обичахме.

— Пол?

— Да… Мисля.

— Вече трябваше да си помислил за всичко това.

— Права си. Виж, струва ми се, че това не е разговор за по телефона. Трябва да се видим.

— Когато се виждаме, само се чукаме.

— Това не… добре де, ще поговорим на вечеря. В ресторант.

— Хубаво. Ще ти се обадя, когато се върна от Ръкър. Ще дойда при теб или ти ще дойдеш тук.

— Добре. Ей, как върви разводът ти?

— Почти приключва.

— Чудесно. — Сетих се и за любящия й съпруг: — Често ли се виждаш с майор Откачалски?

— Не особено. От време на време в офицерския клуб. Неизбежно е.

— Още ли иска да се съберете?

— Не се мъчи да усложняваш иначе простата ситуация.

— Не се мъча. Просто се притеснявам, че пак може да се опита да ме убие.

— Той никога не се е опитвал да те убие, Пол.

— Значи грешно съм изтълкувал основанията му да насочи срещу мен зареден пистолет.

— Може ли да променим темата?

— Естествено. Ей, четеш ли Даниъл Стийл?

— Не, защо?

— Купих последната й книга. Ще ти я пратя.

— Може на майка ти да й хареса. Рожденият й ден е на десети февруари. Гледай да не го забравиш.

— Помня го. Между другото, имам имейл от Карл. Иска утре да се срещнем.

— Защо?

— Мислех, че може ти да знаеш.

— Не, нямам представа — отвърна тя. — Може просто да иска да пийнете по чашка и да си поговорите за едно време.

— Иска да се срещнем при Мемориала на Виетнамската война.

— Нима? Странно.

— Наистина е странно. Съвсем нищо ли не ти е споменавал?

— Не. Защо да ми споменава?

— Не зная. Нямам представа какво е намислил.

— Защо предполагаш, че непременно е намислил нещо? Толкова години сте работили заедно. Той те харесва.

— Не ме харесва — възразих аз. — Мрази ме.

— Не те мрази. Но с теб не е лесно да се работи. Всъщност не е лесно и да те обича човек.

— Майка ми ме обича.

— Не е зле пак да провериш. Що се отнася до Карл, той те уважава и знае, че си страшно добър. Има нужда или от съвет, или от информация за някой стар случай.

— А защо на Стената?

— Хм… Не зная. Ще разбереш, когато се срещнете.

— При мен е студено. Как е при теб?

— Двайсетина градуса.

— Тук вали сняг.

— Карай внимателно.

— Разбира се. — Помълчахме и през това време се замислих за миналото ни. Запознахме се в щабквартирата на НАТО в Брюксел. Тя беше сгодена за един майор от спецчастите, свалихме се, той побесня, извади ми гореспоменатия патлак, аз отстъпих, те се ожениха и една година по-късно със Синтия пак се натъкнахме един на друг.

Случи се в офицерския клуб във Форт Хадли, Джорджия, където и двамата бяхме по служба. Аз бях под прикритие, разследвах кражба и продажба на армейско оръжие, тя приключваше случай на изнасилване. Това й е специалността. Сексуалните престъпления. Предпочитам пак да ме пратят на война, отколкото да върша такава работа. Но все някой трябва да я върши и тя го прави отлично. Още по-важно е, че е в състояние да се абстрахира и изглежда, работата не й се отразява зле, макар че понякога се съмнявам.

Но да се върнем във Форт Хадли. Миналото лято. Докато сме там, откриват дъщерята на коменданта, капитан Ан Камбъл, на стрелбището гола, удушена и очевидно изнасилена. Така че ми нареждат да зарежа разследването на дребната оръжейна сделка и ми дават Синтия за помощничка. Разкриваме убиеца, после се опитваме да довършим предишните си следствия, което се оказва по-трудно. Поне тя разкара майор Откачалски.

— Хайде да го отложим, докато се срещнем, Пол. Съгласен ли си?

— Звучи ми добре. — Всъщност аз го бях предложил. Обаче защо да го посочвам? — Чудесна идея.

— И двамата трябва да помислим от какво се налага да се откажем и какво ще спечелим.

— Репетирала ли си тази реплика?

— Да. Но е вярно. Виж, обичам те…

— И аз те обичам.

— Зная. Тъкмо затова е толкова трудно. — Известно време никой от двама ни не се обади, после тя продължи: — Аз съм по-млада от теб…

— Но аз съм по-незрял.

— Млъкни, моля те. И си обичам работата, харесвам живота си, кариерата си, независимостта си. Но… Ще се откажа от тях, ако съм убедена…

— Натоварваш ме с голяма отговорност.

— Не те изнудвам, Пол. Дори не съм сигурна какво ми се струва, че искам.

Иначе съм интелигентен пич, обаче се смущавам, когато приказвам с жени. За да не я моля за обяснение, казах:

— Разбирам.

— Нима?

— Напълно. — Нямах ни най-малка представа.

— Липсвам ли ти?

— Непрекъснато.

— И ти ми липсваш. Наистина. Нямам търпение да се видим. Ще си взема малко отпуска. Обещавам.

— И аз ще си взема малко отпуска.

— Ти не си на работа.

— Права си. Но ако бях, щях да си взема отпуска, за да сме заедно. Този път аз ще дойда при теб. Там е по-топло.

— Добре. Ще е чудесно.

— Обичаш ли чили?

— Не.

— Мислех, че обичаш. Добре де, успешно разследване. Предупреди ме един ден предварително и идвам веднага.

— Няма да ме има две седмици. Може и три. Ще ти се обадя, когато се очертае да приключвам.

— Добре.

— Поздрави Карл от мен. Съобщи ми какво иска.

— Може да иска да ми разкаже как е бил отвлечен от извънземни.

Синтия се засмя.

И тъкмо когато разговорът щеше да свърши с весел тон, тя подметна:

— Знаеш ли, Пол, не трябваше да напускаш.

— Сериозно? — Случаят с дъщерята на генерала още от самото начало си беше истинско политическо, емоционално и професионално минно поле, и аз нагазих право в него. Щеше да е по-добре, ако не го бях разрешил, защото се оказа, че никой не желае да научи истината. — С онова строго мъмрене в досието ми армията иска да ми каже, че съм за пенсия — отвърнах на Синтия. — Може да е малко деликатно, ама…

— Струва ми се, че грешно си изтълкувал какво става. Смъмриха те, ти се наду и постъпи импулсивно, защото накърниха самолюбието ти.

— Нима? Е, благодаря за информацията, че съм провалил трийсетгодишната си кариера заради избухливия си нрав.

— Трябваше да се примириш. Ще ти кажа още нещо. Ако не си намериш също толкова важна и интересна работа, ще изпаднеш в депресия…

— Вече изпаднах. Ти току-що ме депримира. Много ти благодаря.

— Извинявай, но добре те познавам. Не беше чак толкова съсипан. Случаят „Камбъл“ просто те потресе. Той потресе всички. Даже мен. Беше най-тъжният, най-потискащият случай…

— Не ми се приказва за това.

— Добре. Обаче ти трябваше едномесечна отпуска, а не пенсия. Още си млад…

— Ти си по-млада.

— Останала ти е страшно много енергия, много хъс, но трябва да напишеш второто действие, Пол.

— Благодаря. Проучвам възможностите си. — Температурата в стаята и по телефона забележимо се беше понижила.

— Сърдиш ли се?

— Не. Ако беше тук, щеше да видиш, че съм усмихнат. Усмихнат съм.

— Нямаше да ти го кажа, ако не те обичах.

— Продължавам да съм усмихнат.

— Ще се видим след две-три седмици — отвърна тя. — Пази се.

— И ти.

Мълчание, после:

— Лека нощ.

— Чао.

Затворихме. Изправих се, отидох до бара и си налях. Скоч, сода, лед.

Седнах в кабинета си, вдигнах крака на бюрото и се зазяпах в снега. Скочът ухаеше приятно.

Та така. Имах си роман от Даниъл Стийл на бюрото, в ушите ми продължаваше да отеква неприятен телефонен разговор и на компютърния екран се мъдреше злокобен имейл от Карл Хелман.

Понякога неща, между които на пръв поглед няма никаква връзка, всъщност се оказват брънки от по-мащабен план. Не твой план естествено, нечий чужд план. Трябваше да повярвам, че Карл и Синтия не си приказват за мен, но госпожа Бренър не беше отгледала идиот.

Би трябвало да побеснявам, когато подценяват интелигентността ми, но е факт, че притежавам някакъв привиден мъжкарски идиотизъм, който насърчава другите да подценяват блестящия ми ум. По този начин съм пратил доста хора зад решетките.

За пореден път препрочетох имейла. „Утре в 16:00 ч. на Стената.“ Дори нямаше „моля“. Полковник Карл Густав Хелман понякога е малко арогантен. Както предполага името му, той е роден в Германия, докато Пол Зейвиър Бренър е типичен ирландски момък от южен Бостън, очарователно безотговорен и възхитително наперен. Хер Хелман е негова пълна противоположност. И все пак по някакъв странен начин ние се харесвахме. Той бе добър началник строг, но справедлив, и изключително мотивиран. Просто мотивите му изобщо не ми вдъхваха доверие.

Както и да е, смъкнах крака от бюрото и метнах един имейл на Карл: „Ще те чакам там“. Подписах се с „Пол Бренър, ВМС“, което в този случай не означаваше „Виетнам, младши сержант“, а както знаехме двамата с Карл — „върви на майната си“.

2.

Минаваше три часът и аз бях във вашингтонския Национален парк, правоъгълен участък трева и дървета, който започва на изток от Капитолия и стига на запад до паметника на Линкълн, разстояние от малко над три километра.

Паркът е приятно място да потича човек и има хубава гледка, затова вместо да ходя в града, само за да се видя с Карл Хелман, аз бях по анцуг и маратонки с плетена шапка, нахлупена над ушите.

Започнах кроса около басейна на Капитолия и разчетох крачката си така, че да стигна при Стената в уреченото време: четири часа мое време и 16:00 по часовника на Карл.

Тичах в южната част на Парка, покрай Националния музей на авиацията и космонавтиката, Смитсъновия институт и другите музеи между тях.

Както вече споменах, официално това е парк, но в същото време е и място, където всеки иска да издигне нещо важно — паметници, музеи, мемориали и статуи, и ако тази мраморна мания продължи, някой ден Паркът ще заприлича на римския форум, натъпкан до пръсване с храмове на какво ли не. Не че критикарствам — важните хора и събития имат нужда от мемориали и паметници. И аз си имам мемориал: Стената. При това много хубав мемориал, защото на него не е изписано моето име.

Слънцето се спускаше ниско, сенките се издължаваха, цареше пълна неподвижност и тишина, освен скърцането на снега под краката ми.

Погледнах си часовника и видях, че до уречения час остават десет минути. Подобно на мнозина от неговата етническа група, хер Хелман е фанатично точен. Искам да кажа, не обичам обобщенията на север относно раси, религии и прочее, обаче ирландците и немците не се отличават с обща представа за време.

Ускорих крачка и се запътих на север покрай басейна. Задникът ми започваше да се влачи и дробовете ми пареха от студения въздух.

Когато прекосих Конститюшън Гардънс, пред погледа ми се появи Мемориалът на жените във Виетнам: три медицински сестри в маскировъчни униформи край ранен мъж, когото все още не виждах.

На стотина метра по-нататък се издигаше статуята на трима войници — трима бронзови мъже в маскировъчни униформи край бойно знаме.

Зад двете бронзови композиции се намираше самата черна стена — ясно изпъкваше на белия фон на снега.

Мемориалът може би е най-посещаваният паметник във Вашингтон, но в този студен почивен ден нямаше много хора. Когато се приближих, изпитах усещането, че вцепенено вперилите погледи в Стената посетители са хората, които трябва да са там.

Сред тях се отличаваше самотен мъж — полковник Карл Хелман — носеше цивилно палто и борсалино и разбира се, си гледаше часовника, като сигурно си мърмореше на леко заваления си английски: „Къде ли се губи тоя?“

Забавих крачка, за да не разтревожа бившия си шеф с вида на моя милост, затичан с все сили към него, и когато излязох на алеята, минаваща успоредно на Стената, на двайсетина метра от хер Хелман, някъде удари черковна камбана, после повтори и потрети. Окончателно преминах в нормален ход и се приближих иззад Карл Густав Хелман тъкмо когато камбаната удряше четири часа.

Той усети присъствието ми или може би видя отражението ми на черната стена и без да се обръща, каза:

— Здравей, Пол.

Изглеждаше доволен, че ме вижда — или че ме усеща, — макар че не личеше да е развълнуван. Ако не друго, поне идвах навреме, а това винаги му оправя настроението.

Не отговорих на поздрава и двамата застанахме един до друг, вперили поглед в Стената. Всъщност ми се искаше да успокоя дишането си ходешком, но останах на място. От ноздрите ми струяла облаци пара като от муцуната на кон и потта по лицето ми започваше да студенее.

Та двамата стояхме там и мълчаливо отново се опознавахме след половингодишна раздяла, като кучета, които се душат, за да определят кое е по-силно.

Забелязах, че сме застанали пред участък от Стената, който носеше надписа „1968“. Той беше най-големият, нещастната година с най-много американски жертви: офанзивата „Тет“, обсадата на Ке Сан, битката в долината А Шау и други не толкова известни, но не по-малко ужасяващи сблъсъци. Също като мен, Карл Хелман бе воювал там през 1968-а и лично познаваше някои от тези места и събития.

Тази година не беше била особено щастлива и на родния фронт: убийствата на Мартин Лутър Кинг и Боби Кенеди, студентските бунтове, градските безредици и така нататък. Кофти година навсякъде. Разбирах защо Хелман е застанал пред 1968-а, въпреки че не разбирах защо изобщо сме тук. Тъй като обаче съм стара пушка, никога не заговарям пръв старши по чин. Понякога си мълча даже да ме заговорят, като сега. Можехме да си висим в пълно мълчание до среднощ, хич не ми пукаше.

— Благодаря, че дойде — рече Карл накрая.

— Прозвуча ми като заповед — отвърнах аз.

— Но ти си в запаса.

— Всъщност си подадох оставката.

— Не ме интересува ти какво си направил. Аз те пратих в запаса. Така всички са много по-спокойни.

— Обаче ми се щеше да си подам оставката.

— Тогава нямаше да можем да вдигнем онова мило тържество — когато ти прочете строгото си мъмрене пред всички.

— Ти ме помоли да кажа няколко думи.

— Изглеждаш във форма — вместо отговор каза Хелман.

— Така трябва. Тичам из цял Вашингтон и се срещам с хората при паметниците. Ти си третият за днес.

Хелман запали цигара и отбеляза:

— Сарказмът и лошото ти чувство за хумор не са се променили.

— Знам. Е, какво става, ако може да попитам?

— Първо трябва да си разменим малко любезности и новини. Как я караш?

— Страхотно. Наваксвам много неща. Ей, четеш ли Даниъл Стийл?

— Коя?

— Ще ти пратя една книга. Обичаш ли чили?

Хелман дръпна от цигарата си. Сигурно се чудеше какво го е прихванало, че да се свърже с мен.

— Искам да те питам, Пол, смяташ ли, че армията се е отнесла несправедливо с теб?

— Не повече, отколкото с няколко милиона други, господин полковник.

— Стига любезности, а?

— Чудесно.

— Два административни въпроса. Първо, строгото ти мъмрене. Може да се изличи от досието ти. Второ, пенсията ти. Може да се изчисли по друг начин, така че през остатъка от живота си да разполагаш със значителна сума.

— Всъщност, когато напуснах армията, предполагаемият остатък от живота ми се удължи, така че и по-малката сума ми е достатъчна.

— Искаш ли да научиш още по тези два въпроса?

— Не. Надушвам неприятности.

Продължихме да киснем на вцепеняващия студ и да обмисляме пет-шест хода напред. Много ме бива в тая игра, обаче Карл е още по-добър. Не е толкова интелигентен като мен, определено не е толкова ловък, но мисълта му е задълбочена и съсредоточена.

Всъщност ми харесва. Наистина. Честно казано, шестмесечното му мълчание малко ме оскърби. Може да го бях ядосал с поведението си на тържеството по случай пенсионирането ми. Бях обърнал някоя и друга чаша, но смътно си спомням, че направих впечатление на един пруски фелдмаршал на име фон Хелман, струва ми се.

— На тази стена е изсечено името на човек, който не е загинал в бой — рече Карл накрая. — Човек, който всъщност е бил убит.

Не отговорих на това изненадващо съобщение.

— Колко души познаваш на тази стена? — попита ме той.

Помълчах за миг, после отвърнах:

— Прекалено много. А ти?

— И аз. Изкарал си два мандата във Виетнам, нали така?

— Да. През шейсет и осма и после пак през седемдесет и втора, но втория път вече служех във военната полиция и повечето ми сражения бяха с пияни войници край военновъздушната база Биен Хоа.

— Обаче първия път… си бил в пехотата на фронтовата линия… Участвал си в много битки. Хареса ли ти?

Само ветеран от войната може да разбере такъв въпрос. През всичките години, откакто се познавахме с Карл, никога не бяхме разговаряли за бойните си преживявания. Това не е необичайно. Погледнах го.

— Беше върховно. Първите няколко пъти. После… свикнах, приех го за нормално… след това, през последните няколко месеца преди да се прибера, изпаднах в параноя, все едно се мъчеха да убият точно мен, все едно не искаха да ме пуснат да се прибера вкъщи. През последните два месеца почти не спах.

Очите ни се срещнаха. Карл кимна.

— И с мен беше същото. — Той се приближи до Стената и впери поглед в изсечените върху камъка имена. — Тогава бяхме млади, Пол. Тези хора завинаги са млади. — Хелман докосна едно от имената. — Познавах този човек.

Изглеждаше необичайно замислен, почти мрачен. Може би заради мястото, сезона, здрача и така нататък. Аз също не бях особено весел.

Той извади златна табакера и запалка.

— Заповядай.

— Не, благодаря. Ти току-що си загаси цигарата.

Също като всички пушачи, Карл не ми обърна внимание и запали нова.

Карл Густав Хелман. Не бях запознат подробно с личния му живот, но знаех, че е израснал сред руините на следвоенна Германия. През годините се бях срещал с още неколцина американски немци, повечето военни, вече от запаса. Останали без баща или напълно осиротели, те бяха изпълнявали разни поръчки на Американската окупационна армия, за да не умрат от глад. На осемнайсетгодишна възраст бяха постъпили в американската армия в някой военен пост в Германия, за да се спасят от нищетата на победената страна. Някога в армията беше имало много такива хора и Карл сигурно бе един от последните.

Не бях сигурен до каква степен този тип биография се отнася за Карл Хелман, но сигурно скоро му предстоеше преминаване в запаса, освен ако в непосредственото му бъдеще не сияеше генералска звезда. Хрумна ми, че тази среща има нещо общо с това.

— Беше отдавна — каза ми той, или може би говореше на себе си. — И все пак понякога ми се струва, че беше вчера. — Погледна Стената, после се обърна към мен. — Съгласен ли си?

— Да, шейсет и осма е ясна като диапозитиви, върволица от безмълвни ярки образи, замръзнали във времето… — Спогледахме се и той кимна.

Накъде водеше всичко това?

В такива случаи е от полза да установиш откъде е започнало. Както споменах, аз съм ирландец от южен Бостън, което означава работнически произход. Баща ми беше ветеран от Втората световна война, като всички други бащи на онова място и по онова време. Отслужил три години в пехотата, върнал се у дома, оженил се, направил трима сина. Трийсет години работила бостънската община — поддържаше общинските автобуси. Веднъж ми призна, че тази работа не била толкова вълнуваща, колкото десанта в Нормандия, но работното време било по-удобно.

Скоро след осемнайсетия си рожден ден получих повиквателното си. Обърнах се към Харвард във връзка със свободни места за първокурсници и студентско отлагане, обаче те основателно отбелязаха, че не съм кандидатствал. Същото се повтори с Бостънския университет и дори с Бостънския колеж, където бяха намерили убежище от армията мнозина други католици.

Така че си стегнах багажа, татко ми стисна ръката, по-малките ми братя ме смятаха за върха, мама се разплака и аз се качих на ешелона за Форт Хадли, Джорджия, където щях да получа начална подготовка и вторично пехотно обучение. Поради някаква идиотска причина кандидатствах и бях приет във военновъздушната школа — където подготвяха парашутисти — във Форт Бенинг, пак в Джорджия. И за да завърша висшето си образование в областта на убиването, кандидатствах в спецчастите, като си мислех, че войната ще свърши, преди да изляза от смахнатите школи, но военните ми казаха: „До тук. Вече си готов, момко.“ Скоро след военновъздушната школа се озовах в една пехотна рота на фронтовата линия край Бон Сон, което не е в Калифорния.

Погледнах Карл. Знаех, че сме били там горе-долу по едно и също време, въпреки че бяхме стигнали до тази война по различни пътища. Само че в края на краищата може и да не бяха чак толкова различни.

— Реших, че е добре да се срещнем тук — каза той.

Не отговорих.

След Виетнам двамата бяхме останали в армията, тъй като, за разлика от всички останали, тя ни искаше. Аз постъпих във военната полиция и отслужих половин втори мандат във Виетнам. През годините се възползвах от военната образователна програма и получих бакалавърска степен по наказателно право, после постъпих в Криминалния следствен отдел, главно защото носеха цивилни дрехи.

Станах подофицер — нямах командирски задължения, но вършех важна работа като следовател по убийства.

Карл беше минал по малко по-различен и по-фин път. Беше завършил истински колеж с военна стипендия и беше получил някаква тъпа степен по философия, докато бе служил четири години в Корпуса за запасни офицери, после беше постъпил на действителна служба като лейтенант.

По някое време съдбите ни едва не се бяха пресекли във Виетнам, после се засякоха във Фолс Чърч. И ето че сега бяхме тук, буквално и преносно застанали в здрача, вече не воини, а мъже на средна възраст, вперили очи в имената на убитите от нашето поколение, 58 ООО имена, изсечени в черния камък, и аз изведнъж видях тези хора като деца, грижливо дълбаещи имената си върху дървета, чинове, дървени огради. Осъзнах, че всяко име от гранита отговаря на друго, издълбано някъде в Америка. Тези имена бяха изсечени и в сърцата на техните семейства, в сърцето на нацията.

Двамата с Карл закрачихме покрай Стената. Дъхът ни се издигаше на пара в студения въздух. В подножието на мемориала имаше цветя, оставени от приятели и роднини, и аз си спомних, че предишния път, когато преди много години бях дошъл тук, някой беше оставил бейзболна ръкавица, и когато я бях видял, без да се усетя, по лицето ми бяха потекли сълзи.

През първите години при Стената оставяха много такива неща: снимки, шапки, играчки, дори любими храни. Днес забелязах, че няма никакви лични вещи, само цветя и няколко сгънати писма, пъхнати в цепнатините между плочите.

Годините минаваха, родителите умираха, съпругите имаха нов живот, братята и сестрите не забравяха, но вече бяха идвали тук и нямаше нужда да се връщат. Мъртвите, повечето от които съвсем млади, не бяха оставили много деца, но при предишното си идване видях една дъщеря, двайсетинагодишна жена, която не познаваше баща си. Аз нямах дъщеря, така че за десетина минути запълнихме малко от празнотата в себе си, липсващите части, после всеки продължи пътя си.

Кой знае защо, това ме накара да се замисля за Синтия, за брак, деца, дом и семейно огнище, за всевъзможни топли и неясни неща. Ако Синтия бе тук, може би щях дай предложа да се оженим, но нея я нямаше и знаех, че на сутринта пак ще съм сам.

Сигурно обзет от подобни мисли за войната и мира, смъртта и безсмъртието, Карл рече:

— Опитвам се да идвам тук веднъж годишно на седемнайсети август, годишнината от една битка, в която участвах. — Той замълча за миг, после продължи: — Битката на шосе номер тринайсет… Единайсета бронирана мотопехотна дивизия, каучуковата плантация на „Мишлен“. Може да си чувал. Загинаха много мои познати. Затова на седемнайсети август идвам тук и се моля за тях, после благодаря на Господ, че съм жив. Иначе никога не се моля.

— Мислех, че всяка неделя ходиш на черква.

— Човек ходи на черква с жена си и децата си.

Не продължи и аз не го попитах нищо. Обърнахме се и се върнахме по същия път, по който бяхме дошли.

— Е, интересува ли те човекът, който е бил убит? — вече с друг глас попита Карл.

— Може би. Но всъщност не искам да научавам.

— Ако беше така, щеше да си тръгнеш.

— Проявявам любезност, господин полковник.

— Когато работеше при мен, любезността ти щеше да ме зарадва. Но щом проявяваш любезност, ще ме изслушаш.

— Ако те изслушам, може да ме призоват като свидетел в съда. Така пише в справочника.

— Повярвай ми, тази среща и този разговор изобщо не са се състояли. Тъкмо затова сме тук, а не във Фолс Чърч.

— Вече се досетих.

— Може ли да започна?

Все още бях на твърда земя — следващата стъпка беше по хлъзгав склон. Нямах абсолютно никакви основания да го изслушам. Но не разсъждавах достатъчно ясно. Синтия. Намери си работа, намери си живот или каквото там беше казала тя.

— Може ли да започна? — повтори Карл.

— Може ли да те прекъсна, когато поискам?

— Не. Ако започна, ще ме изслушаш до края.

— Случаят криминален ли е?

— Доколкото убийството е престъпление, да. Имаш ли още тъпи въпроси?

Усмихнах се, не заради обидата, а защото му лазех по нервите.

— Знаеш ли какво? За да ти докажа, че наистина съм тъп, ще те изслушам.

— Благодаря.

Карл се отдалечаваше от Стената към Мемориала на жените във Виетнам и аз го последвах.

— КСО получи сведения, че един млад лейтенант, който е вписан като загинал или изчезнал в сражение, всъщност е бил убит в град Куанг Три на седми февруари хиляда деветстотин шейсет и осма година по време на битката за града в рамките на офанзивата „Тет“. — И прибави: — Доколкото знам, по това време ти си бил в провинция Куанг Три.

— Да, но имам алиби за този ден.

— Споменавам го само като съвпадение. Всъщност този ден твоята част се е намирала на няколко километра от столицата на провинцията. Но общото положение ти е ясно и можеш да си представиш момента и мястото.

— Естествено. Ясно ми е също, че си се разровил в досието ми.

Хелман не обърна внимание на забележката и продължи:

— Както казах, аз бях в Единайсета бронирана мотопехотна дивизия, дислоцирана в Ксуан Лок, но горе-долу по онова време действахме около Ку Чи. Не си спомням точно този ден, обаче целият месец на офанзивата „Тет“ беше отвратителен.

— Направо гаден.

— Да, гаден. — Карл спря и ме погледна. — Имаме доказателства, че американският лейтенант е бил убит от американски капитан.

Замълча, за да ме остави да осъзная думите му, но аз не реагирах. Вече бях чул нещо, което не исках да чувам, и сега знаех тайна. Неминуемо щяха да последват подробности.

Загледахме се в Мемориала на жените във Виетнам, в трите медицински сестри — едната се грижеше за проснатия върху чувалите с пясък ранен мъж, втората бе коленичила наблизо, третата се взираше в небето за медицинския хеликоптер. Четирите фигури бяха леко облечени и затреперих от студ само като ги гледах.

— Тези статуи би трябвало да са по-близо до Стената — казах. — Последният човек, когото повечето от ония момчета са видели, преди да умрат, е била медицинска сестра.

— Да, но такова разположение щеше да навява прекалено мрачни асоциации. Този мъж като че ли ще остане жив.

— Да… ще се спаси.

Умълчахме се, потънали в мисли. Искам да кажа, това са статуи, но връщат спомена за онова време. Карл пръв наруши тишината.

— Не знаем името на предполагаемия убиец, нито познаваме предполагаемата жертва. Знаем само, че този капитан хладнокръвно е убил лейтенанта. Нямаме труп — или по-точно, имаме много трупове, всички убити от врага, освен въпросния лейтенант. Известно ни е, че жертвата е била убита с единичен пистолетен изстрел в челото й това може да ограничи броя на имената въз основа на смъртните актове, издадени по онова време. Освен ако, разбира се, трупът изобщо не е бил открит и жертвата е била вписана като изчезнала в сражение. До тук ясно ли е?

— Да. Капитан от Сухопътните сили на Съединените щати вади пистолета си и застрелва лейтенант от Сухопътните сили на Съединените щати в челото. Предполага се, че раната е фатална. Случило се е в разгара на битка преди близо трийсет години. Но нека играя ролята на адвоката на обвиняемия — може пък да не е било убийство. Може това да е бил един от онези злощастни случаи, в които висшестоящ офицер застрелва свой подчинен за проявена страхливост пред лицето на врага. Случва се и не е непременно убийство, нито дори престъпление. Може да е било самоотбрана или злополука. Не бива да се правят прибързани заключения. — Прибавих: — Но разбира се, вие разполагате със свидетел. Така че не трябва да бързам с разсъжденията.

Обърнахме се и закрачихме обратно към Стената. Светлината отслабваше, идваха и си отиваха хора, един мъж на средна възраст постави венец до черния гранит и избърса очите си с кърпичка.

Хелман го погледа за миг, после каза:

— Да, имало е свидетел. И свидетелят е описал хладнокръвно убийство.

— Сигурен ли е свидетелят?

— Не зная.

— Кой е той и къде се намира?

— Не знаем къде е, но ни е известно името му.

— И искате да го открия.

— Точно така.

— Как научихте за него?

— Написал е писмо.

— Ясно… е, значи имате изчезнал свидетел на убийство с трийсетгодишна давност, нямате заподозрян, труп, оръжие на убийство, мотив и доказателства, и убийството е извършено в една забравена от Бога страна много далеч от тук. И искате да разкрия това убийство.

— Точно така.

— Лесна работа. Може ли да попитам защо? На кой му пука след трийсет години?

— На мен. На армията. Извършено е убийство. Убийството няма давност.

— Ясно. Нали разбираш, че близките на тоя лейтенант, дето е бил убит или изчезнал, го смятат за доблестно загинал в бой. Какво ще спечелите, като докажете, че е бил убит? Не смяташ ли, че близките му достатъчно са изстрадали? — Кимнах към мъжа пред Стената.

— Това не е аргумент — верен на устава, възрази Карл Хелман.

— За мен обаче е — осведомих го аз.

— Не че прекалено много разсъждаваш, Пол, просто не разсъждаваш за каквото трябва.

— Не е вярно. Мисля, че на тази стена е изсечено име, което е най-добре да оставим на мира.

— На свобода се разхожда убиец.

— Може би да, може би не. Предполагаемият убиец може по-късно да е загинал в сражение. Онзи период беше отвратителен и има голяма вероятност капитанът да е бил убит в битка.

— Тогава името му няма място на тази стена при хората, които са загинали доблестно.

— Знаех, че ще отговориш така.

— Знаех, че ще го разбереш.

— Струва ми се, че прекалено дълго сме работили заедно.

— Работихме добре заедно.

Това беше новост за мен. Може да имаше предвид, че заедно сме вършили работата, което си бе вярно, въпреки сериозните ни личностни различия и факта, че единият от нас педантично спазваше устава, докато другият определено не се интересуваше от такива неща.

Отдалечихме се от Мемориала на жените във Виетнам и спряхме при трите бронзови мъжки статуи: двама бели мъже и един чернокож, които трябваше да изобразяват морски пехотинец, пехотинец и моряк, но носеха маскировъчна униформа и трудно можеха да се отличат един от друг. Гледаха към Стената, сякаш се взираха в имената на убитите, но някак зловещо тримата също изглеждаха мъртви.

Карл се обърна към мемориала.

— Отначало Стената не ми харесваше. Предпочитах тези героични бронзови статуи, защото въпреки цялата си абстрактност и метафорични нюанси Стената всъщност е грамаден надгробен камък, общ гроб е имената на всички. Това ме смущаваше. После… после я приех. Ти как мислиш?

— Мисля, че трябва да я приемаме такава, каквато е. Надгробен камък.

— Някога изпитвал ли си угризения, че си останал жив?

— Може би щях да изпитвам, ако не бях ходил там. Може ли да променим темата?

— Не. Веднъж ти ми каза, че не обвиняваш хората, които не са служили. Така ли беше?

— И все още е така. Защо?

— Каза ми също, че повече мразиш онези, които са отишли във Виетнам, но не са си вършили работата — онези, които са проваляли другите, които са вършили позорни постъпки като изнасилвания и грабежи. Които безсъвестно са убивали цивилни. И това ли все още е в сила?

— Свършвай с инструктажа.

— Добре. Е, имаме този капитан, който най-вероятно е убил младши офицер. Искам да зная имената на капитана и на убития лейтенант.

Забелязах, че очевидният въпрос „защо“ — мотивът — още не е конкретно посочен. Може би, както в повечето случаи на убийство във военно време, мотивът бе незначителен, нелогичен и маловажен. Но може и да беше основната причина за изравянето на престъпление с трийсетгодишна давност. В такъв случай, щом Карл не го споменаваше, нямаше да го спомена и аз. Върнах се към наличните факти.

— Добре, ами ако този капитан, този предполагаем убиец, не е загинал в сражение, може вече да е умрял от естествена смърт. Минали са трийсет години.

— Аз съм жив. Ти си жив. Трябва да открием дали и той е жив.

— Добре. Ами свидетелят? Известно ли е дали той е жив?

— Не, не ни е известно. Но ако не е жив, трябва да го знаем.

— Кога за последен път свидетелят е проявил признаци на живот?

— На осми февруари хиляда деветстотин шейсет и осма. Тази дата носи писмото.

— Зная, че военната пощенска служба е бавна, ама това бие всички рекорди.

— Всъщност свидетелят не е американец. Бил е войник в северновиетнамската армия. Казва се Трая Ван Вин. Ранили го в битката за град Куанг Три и се криел сред развалините. Видял двамата американци да се карат. Капитанът извадил пистолета си и застрелял лейтенанта. В писмото, което написал до брат си, той нарича убиеца „дай-юй“, „капитан“, а жертвата — „трун-юй“, „лейтенант“.

— По онова време край Куанг Три имаше морски пехотинци. Възможно е случаят изобщо да не е в юрисдикцията на сухопътните сили.

— В писмото си Тран Ван Вин споменава, че двамата мъже са били „ки-бин“ — „пехотинци“ — отвърна Хелман. — Явно е видял нараменните им знаци от Първа въздушнопреносима пехотна дивизия, които е познавал.

— В Първа въздушнопреносима пехотна дивизия, в която служех и аз, имаше над двайсет хиляди души — отбелязах аз.

— Точно така. Но подробностите стесняват обсега на възможностите.

За миг се замислих за всичко това, после попитах:

— Писмото при вас ли е?

— Разбира се. Тъкмо затова те търсим.

— Ясно. И е било адресирано до брата на този човек. Как се озова в ръцете ви?

— По много интересен начин. Братът също е бил северновиетнамски войник, Тран Куан Ли. В средата на май същата година американският войник Виктор Орт открил писмото в дрехите на убития Тран Куан Ли и го взел като сувенир. Пратил го в Щатите и близо трийсет години то останало в куфара му, пълен с други боклуци. Наскоро Орт го пратил във вашингтонското бюро на Американските ветерани от Виетнам. Тази организация моли членовете си да връщат пленени вражески документи и вещи и да дават информация относно убити виетнамци. Сведенията се предоставят на виетнамските власти в Ханой, за да могат виетнамците да научат съдбата на своите изчезнали войници.

— Защо?

— Те вече не са ни врагове. В Сайгон има „Макдоналдс“ и „Кентъки Фрайд Чикън“. Във всеки случай ние искаме те да ни помагат да открием нашите изчезнали в сражения. Остават още около две хиляди души, за които няма никакви данни. Техните изчезнали са триста хиляди.

— Според мен всички са в Сан Диего.

— Не, всички са мъртви. Включително Тран Куан Ли, убит в долината А Шау, най-вероятно от господин Орт, макар че той ни дава много ясна информация. — Хелман продължи: — Така че този ветеран Виктор Орт пратил писмото на Американските ветерани от Виетнам. Наред с допълнителни обяснения, в които разказал как, къде и кога е открил писмото и трупа. От благодарност към хората, които пращат такива писма, АВВ уредили превода на писмото и се готвели да го пратят на господин Орт, но един член на организацията, офицер от запаса, го прочел и разбрал, че държи свидетелски разказ за убийство. Този човек се свърза с нас. Ако беше цивилен, щеше да се обърне към ФБР.

— Това е бил щастливият ви ден. А някой все пак пратил ли е превода на господин Орт?

— На господин Орт беше пратен превод на любовно писмо и благодарствен адрес.

— Ясно. Оригиналът на това писмо при вас ли е?

— Да. Освен това установихме автентичността на хартията и мастилото и го дадохме на трима различни преводачи. Резултатът е почти един и същ. Няма съмнение, че Тран Ван Вин описва на брат си Тран Куан Ли убийство. Писмото е поразително и смущаващо. — Той прибави: — Ще ти покажа копие на превода, разбира се.

— Налага ли се?

— В писмото няма много сведения, освен онези, които ти разказах, но може да те мотивира — отвърна Хелман.

— За какво?

— Да откриеш автора му. Тран Ван Вин.

— Каква е вероятността Тран Ван Вин да е жив? Карл, бе избито почти цяло поколение виетнамци!

— „Почти“ е ключовата дума.

— Да не споменавам ниската естествена продължителност на живота.

— Трябва да се опитаме да открием този свидетел — сержант Тран Ван Вин. За съжаление, във Виетнам има само около триста фамилни имена, а населението на страната е осемдесет милиона.

— Значи телефонният указател няма да ни е от голяма полза.

— Няма телефонни указатели. Но имаме късмет, че фамилията на този човек не е Нгуен. Половината виетнамски фамилии са такива. За щастие фамилното име Тран не се среща чак толкова често, а другите две имена — Ван Вин и Куан Ли — стесняват обсега на търсене още повече.

— Разполагате ли с роден град и дата на раждане?

— Не ни е известна рождената дата, но знаем приблизителната възраст, разбира се — нашата възрастова група. Пликът е бил адресиран до брата през бойната част на Тран Ван Вин и носи обратния му адрес. Тези адреси показват, че и двамата са служили в северновиетнамската армия, а не в южновиетнамския Виетконг, следователно са от Севера. Всъщност в писмото се споменава за родното им село, Там Ки, но не го открихме на нашите карти на Виетнам, нито Северен, нито Южен. Както може би си спомняш, в това няма нищо необичайно — местните често наричат селата си с едно име, докато на официалните карти е написано друго. Но работим по този въпрос. Там Ки е много важно за откриването на този човек, Тран Ван Вин.

— И ако го откриете? Какво повече ще ви каже от самото писмо?

— Може да разпознае убиеца по старите снимки от военните досиета.

— След трийсет години ли?

— Възможно е.

— Значи имате заподозрени, така ли?

— За момента не. Но проверяваме военния архив и издирваме имената на всички капитани от Първа въздушнопреносима пехотна дивизия, които на седми февруари хиляда деветстотин шейсет и осма са се намирали в района на Куанг Три. Освен това, разбира се, търсим лейтенантите от Първа въздушнопреносима, които са били убити или изчезнали в сражение по същото време и на същото място. Разполагаме само с това — два чина, капитан и лейтенант, тяхната бойна част, Първа въздушнопреносима, един град, Куанг Три, и датата седми февруари хиляда деветстотин шейсет и осма, действителната дата на убийството, описано в писмото от другия ден.

Докато с Карл се отдалечавахме от статуите, се замислих за всичко това. Виждах накъде вървят нещата, но не исках да ходя там.

— Можем да стесним обсега на търсене — продължи Хелман — и въз основа на военния архив да съставим списък на вероятните заподозрени. После ще поискаме ФБР да разпита тези бивши капитани, ако са цивилни, а ние ще разпитаме онези от тях, които все още са на служба. В същото време ще търсим единствения свидетел на убийството. На пръв поглед няма голяма надежда, Пол, но както отлично знаеш, някои престъпления са били разкривани и с още по-малко улики.

— Какво искаш от мен?

— Да заминеш за Виетнам.

— Нямам такова намерение. Вече съм бил там. Пазя си медалите, за да го докажа.

— През януари във Виетнам е доста приятно.

— На Аруба2 също. Другата седмица заминавам за там — излъгах аз.

— Когато се върнеш, може да размислиш.

— Едва ли. Виетнам си беше гаден навремето, гаден е и сега.

— Ветераните, които се връщат от там, твърдят, че преживявали истинско пречистване.

— Това е тоталитарна комунистическа държава с двеста хиляди тона невзривени мини, експлодиращи капани и неизбухнали артилерийски снаряди, които само чакат да ме вдигнат във въздуха.

— Ами значи трябва да се пазиш.

— Ти ще дойдеш ли с мен?

— Не, разбира се. Там е гадно.

Засмях се.

— При цялото ми уважение, господин полковник, можеш да си вземеш случая и да го навреш в гъза на някой друг.

— Чуй ме, Пол — не можем да пратим във Виетнам човек на действителна служба. Това е… хм, неофициално следствие. Ти ще отидеш като турист, като завръщащ се ветеран, също като хиляди други…

— Искаш да кажеш, че няма да имам официален статут или дипломатически имунитет, така ли?

— Ще ти се притечем на помощ, ако загазиш.

— За каква помощ става дума? Тайно да ми внесете отрова в килията ли?

— Не. Да пратим човек от посолството при теб, ако те арестуват. Освен това, разбира се, ще внесем официално възражение.

— Звучи много успокоително, но нещо не ми се ще да разгледам отвътре комунистически пандиз, Карл. Двама мои приятели прекараха доста години в ханойския „Хилтън“. Хич не им е харесало.

— Ако влезеш в конфликт с властите, просто ще те изхвърлят от страната.

— Може ли да им предам думите ти?

Хелман не отговори.

За миг се замислих и казах:

— Предполагам, че Американските ветерани от Виетнам са пратили оригинала на писмото в Ханой в рамките на своята хуманитарна програма да помагат на северновиетнамците да научат съдбата на своите загинали и изчезнали войници. В такъв случай Ханой ще открие роднините на Тран Куан Ли и те ще знаят дали брат му Тран Ван Вин е жив и къде се намира. Нали така? Тогава защо не използвате нормалните дипломатически канали и не оставите ханойските власти да направят онова, в което ги бива — да следят нещастните си граждани.

— Всъщност помолихме Американските ветерани от Виетнам да не пращат писмото в Ханой — осведоми ме Хелман.

Знаех го, но въпреки това попитах:

— Защо?

— Ами… Има много причини да смятаме, че е по-добре засега Ханой да не вижда това писмо.

— Кажи ми поне една.

— Колкото по-малко знаят, толкова по-добре. Същото се отнася и за теб.

Спогледахме се и разбрах, че в тая история има нещо повече от някакво си убийство с трийсетгодишна давност. Трябваше да има, иначе всичко това нямаше смисъл. Но не му зададох повече въпроси.

— Добре, и без това чух прекалено много. Благодаря за доверието, но не искам да се забърквам.

— От какво те е страх?

— Не ми излизай с тоя номер, Карл. Много пъти съм излагал живота си на опасност за страната ни. Обаче това не си струва нито моя, нито живота на никой друг. Това е история. Оставете я на мира.

— Става въпрос за справедливост.

— Изобщо не става въпрос за справедливост. Става въпрос за нещо друго и тъй като не зная за какво, няма да се замъкна във Виетнам поради причина, която никой не ми разкрива. Предишните два пъти знаех защо съм там.

— Мислехме си, че знаем защо сме там. Излъгаха ни. Този път никой няма да те излъже. Просто не ти казваме. Но можеш да ми повярваш, че е изключително важно.

— Навремето и те така ни уверяваха.

— Няма да споря.

Слънцето залязваше и се надигаше студен вятър. Вече бяхме почти съвсем сами и стояхме безмълвно, потънали в мислите си. Накрая Карл Хелман тихо рече:

— Здрач е. Сенките са дълги. — Погледна ме. — Сенките се простират от там до тук, Пол. Нищо повече не мога да ти кажа.

Не отговорих.

Появи се мъж в старо униформено яке, горе-долу на наша възраст, но по-стар наглед заради буйната си сива брада. Вдигна сигнална тръба и изсвири отбой. Когато вятърът отнесе и последния звук, непознатият се обърна към Стената, отдаде чест и се отдалечи.

Двамата с Карл постояхме още малко, после той каза:

— Добре, разбирам те. Възможно е да се окаже малко рисковано, а хората на средна възраст не обичат да си рискуват живота за нещо, което може да е глупаво или безсмислено. Честно казано, този Тран Ван Вин най-вероятно е мъртъв, пък даже и да е жив, сигурно няма да е от голяма полза. Хайде, ела да те черпя едно. На Двайсет и трета улица има едно заведение, което ще ти хареса.

Мълчаливо закрачихме през парка и Хелман попита:

— Може ли поне да ти покажа писмото?

— Кое? Любовното или истинското?

— Превода на писмото на Тран Ван Вин.

— Истинския пълен превод ли?

Карл не отговори.

— Дай ми оригиналното писмо на виетнамски и аз ще намеря кой да ми го преведе.

— Излишно е.

Усмихнах се.

— Значи нещо в писмото не е за моите очи. Искаш да ви помогна, а криеш много неща.

— За твое добро. Онова, което не ти казвам, не е важно за задачата да откриеш Тран Ван Вин.

— Но е важно за нещо, иначе нямаше да си толкова тайнствен.

Карл мълчеше.

— Кога получихте това писмо от АВВ? — попитах го.

— Преди два дни.

— И сте започнали проверката на военния архив, нали?

— Да, но това ще отнеме седмица-две. А и онзи пожар в архива…

— Карл, онзи пожар през седемдесет и трета беше използван, за да прикрие повече гадости от всеки друг пожар в историята.

— Възможно е, но така или иначе липсват досиета. Все пак мисля, че след няколко седмици ще сме готови със списъка на капитаните от Първа въздушнопреносима, които по онова време са били там. Списъкът на лейтенантите, загинали около седми февруари в Куанг Три, ще е много по-кратък и по-подробен. Едва ли ще включва повече от две-три имена. Предполагаме, че капитанът и лейтенантът са били от една и съща част, което може да ограничи броя на заподозрените капитани. Затова смятам, че вероятността за успех не е толкова малка.

— Може и да откриете заподозрян, но никога няма да успеете да го осъдите — възразих аз.

— Хайде първо да намерим свидетеля и заподозрения и тогава да мислим за последствията.

Замълчах за миг, после казах:

— Както спомена, по онова време аз бях там. И за твое сведение, самият град беше отбраняван от южновиетнамската армия, не от американци. Нашите имаха огневи бази наоколо. Сигурни ли сте, че тези двама офицери от Първа въздушнопреносима са били е града?

— Писмото е категорично по този въпрос. Защо?

— Ами тогава тези двама американци може да са били придадени като съветници към южновиетнамската армия.

— Възможно е.

— Това още повече стеснява обсега на търсене. Първо свършете канцеларската работа тук, преди да пратите някого във Виетнам.

— Искаме да проведем успоредно следствие.

— Вие си знаете. — Всъщност подозирах, че КСО работи по този проблем много по-отдавна, отколкото твърдеше Карл. Освен това подозирах, че КСО вече е ограничил броя на възможните заподозрени и вероятните жертви и че може да разполага с основен заподозрян. Обаче не искаха да информират Пол Бренър. И сега, КСО искаше да открия единствения свидетел на това престъпление. — Случаят е интересен и възбужда инстинкта ми на ловджийско куче — казах на полковник Хелман. — Но не ми се пътува за Югоизточна Азия. Сещам се за неколцина момчета, които с удоволствие ще заминат за там.

— Няма проблем. — Той смени темата. — Още ли ходиш с госпожа Сънхил?

Обожавам хората да разпитват за вече известни им неща.

— Защо не попиташ нея?

— Честно казано, вече я питах. Тя загатна, че изглежда, имате проблеми с връзката си, и тъкмо затова реших, че може да си готов за пътуване в чужбина.

— Готов съм. За Аруба. И не се бъркай в личния ми живот, ако обичаш.

— Госпожа Сънхил продължава да е на служба в КСО и като неин началник, имам право да задавам някои лични въпроси.

— Да бе. Чудех се какво ми липсва от армията.

Карл не обърна внимание на забележката ми и попита:

— Между другото, търсиш ли си цивилна работа в органите на реда?

— Може би.

— Не мога да си представя, че по цял ден се шляеш.

— Имам достатъчно занимания.

— Навярно ще мога да ти помогна да получиш държавна работа. ФБР приема много бивши служители от КСО. Тази командировка в чужбина ще изглежда отлично в заявлението ти за постъпване.

— Да не споменаваме за некролога ми.

— И там ще изглежда отлично.

Карл не се шегува често, затова се захилих, просто от учтивост. Това струва ми се, го насърчи да продължи.

— Казах ли ти, че министерството на отбраната ще те повиши със задна дата в старши подофицер и ще ти преизчисли пенсията?

— Предай им моите благодарности.

— В замяна на две-три седмици от свободното ти време.

— Винаги има уловка.

Хелман спря и запали нова цигара! Спогледахме се под една улична лампа. Той издиша облак дим.

— Можем да намерим друг, но твоето име зае първите три места от списъка. Никога не съм те молил за услуга…

— Молил си ме, разбира се.

— И съм те измъквал от някои много заплетени положения, Пол.

— В които си ме забърквал ти, Карл.

— В повечето се забъркваше сам. Бъди честен пред себе си.

— Студено е. Пие ми се. Прекалено много пушиш. — Обърнах се и закрачих.

Край на срещата. Край на Карл. Продължих да вървя, като си го представях застанал под лампата, захапал цигарата, вперил очи в гърба ми. Е, бях приключил поне с едната неприятност.

Установих, че кой знае защо, забавям крачка. Изведнъж вцепененият ми ум се изпълни с всевъзможни мисли. Една от тях бе Синтия, разбира се. „Трябва да напишеш второто действие, Пол.“ Номер ли ми играеха?

Определено трябваше да направя нещо, за да раздвижа кръвта във вените си. Но не можех да повярвам, че Синтия иска да рискувам живота си, за да съживя връзката ни. Сигурно не знаеше точно какво има предвид Карл.

Докато вървях, мислите ми се насочиха към любимата ми тема — аз. Какво щеше да е най-добре за Пол Бренър? Внезапно си представих, че заминавам за Виетнам и се връщам като герой — предишните два пъти това не се бе случило, но може би сега… После си представих, че ме връщат в ковчег.

Озовах се спрял в светлия кръг под улична лампа. Обърнах се към Карл Хелман. Спогледахме се от двете страни на мрака, всеки окъпан в ярка светлина.

— Ще имам ли свръзки във Виетнам? — извиках му аз.

— Разбира се — потвърди той. — Една в Сайгон и друга в Ханой. Освен това в Хюе може би ще има човек, който ще ти помага. Операцията е в ход. Липсва само един човек, за да я задейства.

— С колко време ще разполага този човек?

— Ще имаш туристическа виза за двайсет и един ден. Ако поискаме по-дълъг срок, ще събудим подозрение. Ако имаш късмет, ще се прибереш по-рано.

— А ако нямам, ще се прибера още по-рано.

— Мисли оптимистично. Трябва да си представяш успеха.

Всъщност си представях много хора, събрани в моя чест, всички с чаши уиски — тържество по случай посрещането ми или ирландски помен.

Нямам нищо против опасните задачи. Някога живеех заради тях. Обаче тази история беше свързана с Виетнам… хрумна ми, че съм избегнал съдбата си и сега тя ме дебне. Побиха ме тръпки.

— Ако този път не успея, ще изсекат ли името ми на Стената? — попитах Карл.

— Ще проверя. Но мисли оптимистично.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш с мен?

— Категорично.

— Кога заминавам?

— Утре сутрин. Яви се на „Дълес“ в осем нула нула. Ще ти пратя по имейла инструкциите за срещата на летището.

— С личния си паспорт ли?

— Да. Прикритието ти ще е леко. На летището ще ти донесат визата, билетите и хотелските резервации, пари и някои неща, които трябва да запомниш. Трябва да заминеш на чисто.

— Това ли е всичко?

— Да. Да вървим да те почерпя.

— Когато се върна. До скоро.

— А, още нещо — спря ме Карл. — Предполагам, че ще съобщиш на Синтия за заминаването си. Не бъди много конкретен. Искаш ли аз да поговоря с нея, след като заминеш?

Не отговорих.

— Е — каза той, — тогава успех и ти благодаря.

Ако стояхме по-близо един до друг, щяхме да се ръкуваме, но сега просто небрежно си отдадохме чест, като докоснахме шапките си. Извърнахме се и се разделихме.

3.

След срещата с Карл изпих няколко чаши сам вкъщи, после пратих имейл на Синтия. Човек никога не бива да пие, когато има достъп до каквато и да било форма на комуникация — имейл, мобилен и обикновен телефон или факс. Принтирах съобщението и го прибрах в сака си с намерението на сутринта да го препрочета, за да видя колко пиян съм бил. Изтрих мейла в компютъра, в случай че от Вътрешната служба за сигурност в КСО решат да претършуват файловете ми.

Както беше обещал Карл, имах имейл с инструкциите за срещата на летището. Краткото му съобщение свършваше с думите: „Още веднъж ти благодаря. Желая ти успех. До скоро.“

Забелязах, че не иска нито да му се обадя по мобилен телефон, нито да отговоря на имейла му. Всъщност не оставаше нищо за казване. Изтрих съобщението му.

Написах бележка на чистачката, че ще отсъствам около три седмици. Поразтребих жилището, в случай че от КСО дойдат преди нея, за да търсят нещо важно, оставено от покойния. Винаги разтребвам — искам да ме запомнят като човек, който не е разхвърлял мръсното си бельо по пода.

В седем на другата сутрин проверих електронната си поща, но нямаше отговор от Синтия на снощното ми съобщение. Може още да не бе отворила мейла си.

Навън прозвуча клаксон. Грабнах малкия си куфар и сака си и излязох в студеното мрачно утро — без шлифер, както ме беше инструктирал Карл. Според предвидливия хер Хелман в Сайгон било двайсет и седем градуса и греело слънце.

Качих се в очакващото ме такси, размених приветствия с шофьора и потеглихме за „Дълес“, което по това време на деня се намираше на половин час път. При други обстоятелства щях да отида със собствената си кола, обаче дългосрочният, паркинг на летището можеше да се окаже недостатъчно дългосрочен за това пътуване.

Както споменах, утрото бе навъсено, което може би обясняваше черните ми мисли.

Спомних си едно подобно ранно пътуване отпреди много години. До бостънското летище „Логан“. Баща ми шофираше шевролета ни модел петдесет и шеста, който впоследствие се превърна в класика, но тогава си беше обикновена таратайка.

Моята едномесечна предвиетнамска отпуска свършваше — идваше време да отлетя за Сан Франциско и да се отправя на запад.

Бяхме оставили мама вкъщи разплакана, прекалено разстроена дори да забърка едни яйца. Братята ми спяха.

Татко мълчеше и едва години по-късно си зададох въпроса какво ли си е мислил. Питах се как неговият баща го е изпратил на война.

Стигнахме на летището, паркирахме и заедно влязохме на терминала. Имаше много момчета с униформи, мешки и сакове, много майки и бащи, съпруги и приятелки, даже хлапета, навярно братя и сестри.

Наоколо крачеха по двойки уставно облечени военни полицаи, необичайна гледка само допреди година. Във военно време родината е пример за изключителни контрасти: скръб и радост, раздели и срещи, патриотизъм и цинизъм, паради и погребения.

Имах билет за „Американ Еърлайнс“ до Сан Франциско и се наредих на съответната опашка, която се състоеше главно от войници, моряци, морски пехотинци и момчета от военновъздушните сили. Неколцината цивилни, изглежда, се чувстваха неловко сред нас.

Баща ми искаше да остане, но повечето близки си бяха тръгнали, затова го уговорих да си върви. Той ми стисна ръката и рече: „Върни се у дома, сине“.

За миг си помислих, че ми казва да тръгна с него и да забравя за тая идиотщина. После разбрах, че иска да каже да се върна жив. Погледнах го в очите и отвърнах: „Ще се върна. Грижи се за мама.“

„Разбира се. Късмет, Пол.“ И си тръгна. След няколко минути го зърнах да ме наблюдава през стъклената врата. Погледите ни се срещнаха, той се обърна и отново изчезна.

Регистрирах се и отидох на портала, където имаше цял куп изпращачи. По онова време човек можеше да изпраща заминаващите чак до портала. Реших, че баща ми може пак да се появи, даже приятелката ми Пеги, макар че бях настоял да не идва на летището. Адски ми се искаше да я видя още веднъж.

Въпреки големия брой мъже на моя възраст от района на Бостън не видях нито един познат. Това беше началото на едногодишното ми търсене на познати лица и припознаване в чужди хора.

Бях съвсем сам. Хората наоколо стояха мълчаливо, разговаряха или тихо плачеха. Никога не съм виждал толкова много народ да вдига толкова малко шум.

В периферията на навалицата стояха неколцина военни полицаи и следяха за признаци на проблеми сред младежите, които заминаваха на война.

Споменът за тази сцена ме изпълни с неловкост: военните полицаи, като цяло неохотните войници, смълчаните близки. Резултатът бе крайно неамериканско усещане за държавен контрол и принуда. Но тогава беше война — макар и не бащината ми война, получила максимална подкрепа, — а във военно време дори най-човеколюбивата власт става малко деспотична.

Бе ноември 1967-а и антивоенното движение все още не беше придобило пълен размах, затова на „Логан“ нямаше протестиращи, въпреки че когато кацнах в Сан Франциско, имаше групичка демонстранти и още повече след няколко дни в сухопътната база „Оукланд“ — настояваха войниците да не заминават или още по-добре да правят любов, а не война.

Докато съм на тая тема, моето гадже в гимназията, Пеги Уолш, беше хубавка, но доста потискана девойка, която всяка събота ходеше на изповед и се причестяваше всяка неделя. На една вечеринка в гимнастическия салон на гимназията „Сейнт Бриджид“ всички трябваше да вдигнем дясната си ръка, докато под ръководството на отец Бенет се отричахме от Сатаната, изкушението и плътските грехове.

Вероятността с Пеги да правим секс в мирно време горе-долу се равняваше на шансовете на баща ми да спечели Ирландската лотария.

Тази мисъл ме накара да се усмихна и ме върна към настоящето. Таксито се движеше с прилична скорост, точно като шевролета на баща ми преди много години. Спомням си, че тогава си казах: „Закъде си се разбързал, нали отиваш на война?“

Затворих очи и оставих мислите си да се върнат към месеците преди да се озова на летище „Логан“.

Бях постъпил в казармата девствен, но по време на вторичното пехотно обучение във Форт Хадли с още няколко нахакани момчета открихме девойките от фабриките за памук — „белокоските“, както им викахме, тъй като в косите им имаше памучни влакна от работата в отвратителните фабрики. Почасовите надници бяха кофти, обаче заради войната наличните часове бяха много. Само че имаше по-добър начин да изкараш повече пари с по-малко работа. Тези момичета не бяха проститутки и правеха така, че да го разбереш — те бяха работнички, родолюбиви девойки, и взимаха по двайсетачка. Печелех осемдесет и пет долара месечно, така че сделката не бе чак толкова изгодна, колкото изглежда.

Във всеки случай прекарвах всичките си свободни неделни следобеди в някой евтин мотел в пиене на евтино вино и пощене на памучни влакна от косата на Джени, която лъжеше родителите си, че оставала във фабриката втора смяна. Тя имаше и приятел, местен младеж, явно пълен смотаняк.

Както можеше да се очаква, се влюбих в Джени, но някои неща бяха срещу връзката ни, например моята осемдесетчасова и нейната шейсетчасова работна седмица, зле платените ни служби, моето вечно разорение (защото й плащах по двайсетачка на тек), другите й срещи, които ме изпълваха с ревност, предстоящото ми заминаване за Виетнам и накрая, но не на последно място, нейната ненавист към янките и любовта й към смотаното й гадже.

Иначе ми се струва, че бихме могли и да опитаме. Докато Пеги настояваше любовта ни да останела чиста. С други думи, да не спим заедно. След като бях открил забранените плътски наслади обаче, аз бях обсебен от мисълта дай покажа всичко, на което ме беше научила Джени.

В глупав пристъп на искреност й разказах за приключенията си. Пеги страшно се ядоса, но това раздвижи хормоните й И вместо да ми тегли шута, тя ми даде опрощение заедно с юмрук в муцуната.

Разбирала, че мъжете не могат да овладяват животинския си нагон, разбирала и че заминавам за Виетнам и можело да не се върна или да ми гръмнат хуя или нещо подобно.

Така че прекарах последните седем дни от отпуската си в спалнята на Пеги Уолш, докато родителите й бяха на работа. С изненада — по-точно със смайване — установих, че тя е десетина пъти по-страстна от Джени, чието фамилно име така и не научих. Още по-хубаво бе, че не се налагаше да й пощя косата.

Върнах се в настоящето и открих, че таксиметровият шофьор ме наблюдава в огледалото.

— Кой терминал? — попита той.

Погледнах през прозореца и видях, че сме на „Дълес“.

— На „Ейжиана“ — отвърнах.

— Закъде пътувате?

— За Виетнам.

— Наистина ли? Мислех, че пътувате за някое хубаво място. Видях ви да се усмихвате.

— Току-що се връщам от едно хубаво място.

В съответствие с пратените по имейла инструкции на хер Хелман отидох направо в чакалнята на „Ейжиана“, известна като „Морнинг Колм Клъб“.

Влязох и си показах паспорта на източноазиатската хубавица на гишето — носеше табелка с името Рита Чан. Обикновено трябва да си член на клуба или да имаш билет за първа или бизнес класа, за да използваш чакалнята, но госпожа Чан само погледна паспорта ми и каза:

— А, да, господин Бренър. Заседателна зала „Б“.

Оставих куфара си на гардероба, после се погледнах в огромното огледало и си вчесах косата. Носех панталони цвят каки, синя риза без вратовръзка, син блейзър и мокасини — подходящо облекло за бизнес класа и хотел „Рекс“ в Сайгон, поне според Карл.

Нарамих сака си, влязох в чакалнята и си поръчах кафе. На шведската маса имаше закуска от ориз, октопод, водорасли и солена риба, но без чили. Взех си три опаковки солени фъстъци и си ги прибрах в джоба.

Отидох в заседателна зала „Б“, която се оказа малка стая с ламперия, кръгла маса и столове. Вътре нямаше никого.

Оставих сака, седнах и отпих глътка кафе. Отворих едната опаковка фъстъци, лапнах няколко и зачаках някой да дойде.

От предишното си заминаване за Виетнам явно се бях издигнал в живота, обаче паренето под лъжичката не беше много по-различно.

Отново се замислих за Пеги Уолш.

Преди да замина за Виетнам тя настоя да се изповядаме. Предпочитах да ме удари с юмрук в ченето, вместо да се изправя пред гнева на отец Бенет, щом чуеше, че съм чукал неговата втора най-любима девственица.

Обаче имах нужда от опрощение, затова с Пеги отидохме на съботна изповед в „Сейнт Бриджид“. Слава Богу, този ден отец Бенет не изповядваше. Пеги влезе в една от изповедалните, аз влязох в друга. Не си спомням името на свещеника, а и не го познавах, но иззад черния параван гласът му звучеше младежки. Така или иначе, започнах спокойно с неща като лъжи и ругатни, после преминах към сериозната част. Той не се шашна, но не беше и много доволен от мен. Попита ме коя е девойката и аз го метнах, че е Шийла О’Конър, която винаги съм искал да чукам, но така и не успях. Репутацията на Шийла и без това не бе кой знае каква, така че не изпитвах големи угризения. Аз съм истински джентълмен.

Свещеникът сигурно се канеше да ми нареди милион пъти да повторя някоя молитва, обаче му казах: „Отче, след два дни заминавам за Виетнам“.

Последва дълго мълчание, после той отвърна: „За покаяние кажи «Отче наш». И успех, сине, Бог да те благослови. Ще се моля за теб.“

Отидох да се причестя, радостен, че ми се е разминало толкова лесно, но докато четях молитвата, осъзнах, че с думите, че заминавам за Виетнам, все едно съм казал „Отче, имай милост към мен“ и по гърба ме полазиха тръпки.

Бедната Пеги близо час чете молитви на колене, докато аз ритах футбол с приятели на игрището на гимназията „Сейнт Бриджид“.

По-късно двамата се заклехме в сексуална вярност през годината на моето отсъствие. По онова време сигурно са били дадени около половин милион такива клетви между разделящи се двойки и някои от обещанията може и да са били спазени.

С Пеги искахме да се венчаем, преди да замина, но тя толкова дълго беше бранила добродетелността си, че докато открия колко е страстна, вече бе прекалено късно да получим разрешение за брак.

Струва ми се, че тази история можеше да има и щастлив край, защото редовно си пишехме и тя продължаваше да живее при родителите си и да работи в малката железария на баща си, където помагаше и майка й. По-важното бе, че не откачи като по-голямата част от страната през 1968-а и писмата й бяха изпълнени с патриотизъм и оптимизъм, които самият аз не споделях.

Прибрах се цял, готов да продължа от там, където бяхме прекъснали. Получих едномесечна отпуска и с нетърпение очаквах всяка минута от нея.

Само че по време на отсъствието ми нещо се беше променило. Бе се променила страната, приятелите ми бяха в казармата или в колеж, а някои не искаха да приказват със завръщащи се войници. Даже южен Бостън, крепост на работническия патриотизъм, бе разделен като останалата част от Америка.

Всъщност най-голямата промяна беше в самия мен и по време на дългата отпуска не успях да се оправя.

Пеги някак бе възвърнала девствеността си и отказваше да се любим, докато не се оженим. И това по време, когато хората се чукаха с абсолютно непознати.

Пеги Уолш си беше хубава и мила както всякога, но Пол Бренър бе станал студен, сдържан и разсеян. Знаех го, знаеше го и тя. И ми каза нещо, което никога не можах да забравя. „Станал си като другите, които се завърнаха.“ Превод: „Ти си мъртъв. Защо още ходиш?“

Отвърнах й, че просто ми трябва малко време, и двамата решихме да изчакаме още една година, докато се уволня. Тя ми писа във Форт Хадли, но аз не й отговорих и писмата й секнаха.

Когато службата ми свърши, взех съдбовното решение да остана още три години, които впоследствие станаха близо трийсет. Не съжалявам, но често се питам какъв щеше да е животът ми, ако нямаше война и се бях оженил за Пеги Уолш.

Никога повече не се срещнахме, но научих от приятели, че се била омъжила за местно момче, получило футболна стипендия в щатския университет на Айова. Кой знае защо, се установили там, две бостънски хлапета насред нищото. Надявам се да живеят добре.

Явно сегиз-тогиз продължавам да си мисля за нея. Особено сега, преди да се върна на мястото, което ни беше разделило и бе променило съдбата ни.

Моята свръзка все още я нямаше, а вече бях приключил с кафето и две опаковки фъстъци. Стенният часовник показваше осем и десет. Помислих си дали този път да не постъпя така, както трябваше да постъпя предишния — да се разкарам от това летище и да се прибера вкъщи.

Но останах на мястото си и продължих да мисля за това-онова: Виетнам, Пеги Уолш, Виетнам, Синтия Сънхил.

Извадих имейла до Синтия от сака си и го прочетох:

Е, не беше прекалено блудкаво и сантиментално. Не съжалявах, че съм го пратил. Нямаше и правописни грешки, нещо рядко срещано за имейл.

Както казах, до тази сутрин не бях получил отговор, което можеше да означава, че Синтия не си е отворила електронната поща или че ме е послушала да не ми отговаря, също като Пеги Уолш, която не бе дошла да ме изпрати на летището.

Вратата се отвори и в залата влезе добре облечен мъж на моята възраст. Носеше две чаши кафе и найлонова торбичка от сувенирен магазин. Остави всичко на масата и протегна ръка.

— Здравейте, аз съм Дъг Конуей. Съжалявам за закъснението.

— Аз пък съжалявам, че изобщо сте тук.

Дъг Конуей се усмихна и седна срещу мен.

— Едното кафе е за вас. Без мляко, нали?

— Благодаря. Искате ли фъстъци?

— Вече закусих. Първо ми е наредено да ви благодаря, че приехте тази задача.

— Кой ми благодари?

— Всички.

Отпих глътка кафе и измерих с поглед господин Конуей. Изглеждаше доста интелигентен. Носеше тъмносин костюм, пастелносиня вратовръзка и имаше някак честен вид, следователно не беше от ЦРУ. От километър различавам момчетата от КСО, към които той също не се числеше. Затова попитах:

— ФБР?

— Да. Ако получи някаква развръзка, този случай е вътрешен въпрос. Няма да участват ЦРУ, военното разузнаване и разузнавателната служба на външното министерство. Само ФБР и КСО. Прилича на убийство, затова ще го третираме като такова.

Е, може и да имаше честен вид, обаче не беше честен.

— Някой в ханойското посолство ще знае ли за моето присъствие? — попитах.

— Решихме да ограничим разпространението на тази информация.

— До кого?

— До онези, които трябва да знаят, с други думи, почти до никого. Служителите от посолството и консулството са абсолютно безполезни. За щастие в посолството има наш човек, който обучава виетнамската полиция за борба с търговията с наркотици. Казва се Джон Игън и е осведомен за вашето пътуване. Ако загазите и се наложи да се свържете с посолството, търсете него.

— Защо Джон Игън не намери човека, когото трябва да открия аз?

— Защото си има друга работа. Освен това един турист има по-голяма възможност да пътува.

— Освен това не искате американското правителство пряко да се забърква в случая. Нали така?

Естествено господин Конуей не отговори, а попита:

— Имате ли някакви въпроси, преди да започна инструктажа?

— Струва ми се, че току-що ви зададох въпрос.

— Добре тогава, да започваме. Първо, задачата ви е ясна, но не е проста. Трябва да откриете виетнамец на име Тран Ван Вин — това ви е известно. Той е свидетел на вероятно убийство.

Известно време господин Конуей продължи с феберейската процедура, като че ли ставаше дума за поредното убийство, което трябваше да се разследва и подготви за внасяне в прокуратурата. Отпих глътка кафе и отворих последното пакетче фъстъци. После прекъснах адвокатската му реч.

— Добре, значи ако открия Тран Ван Вин, ще му кажа, че е спечелил безплатно пътуване до Вашингтон. Така ли?

— Ами… Не знам.

— Аз също. Какво да правя с тоя човек, ако го открия жив?

— Все още не сме сигурни. Засега се опитваме да съставим списък на вероятните заподозрени и на вероятните жертви. Ако успеем ще ви пратим снимки на тези хора от времето, когато са служили в армията. И ако намерите Тран Ван Вин, ще му покажете снимките като в обикновено криминално следствие, за да се опита да разпознае убиеца и убития.

— Ясно. Правил съм го поне няколко хиляди пъти. Само дето нещо съм позабравил виетнамски.

— Можете да наемете преводач.

— Добре. Защо да не нося със себе си видеокамера или касетофон?

— Обмислихме този въпрос. Но понякога тези неща пораждат проблеми на митницата. Може да наредим на вашата свръзка в Сайгон да ви снабди с камера или касетофон. Носите ли фотоапарат?

— Да, както съм инструктиран. Аз съм турист. Ами мобифон с международна връзка?

— Същият проблем. Хората на летището са страшни параноици и ако ви претърсят багажа и открият такива неща, ще станат подозрителни. Въпреки визата ви ще ви върнат почти без причина. А нашата цел е да ви вкараме в страната.

— Ясно.

— Но може да ви снабдим с мобифон в Сайгон. Предупреждавам ви обаче, че тяхната система за клетъчни телефони е съвсем първобитна и е възможно да имат по-мъртви зони и от гробище.

— Ами ако все пак решите, че онзи човек ви е нужен във Вашингтон?

— Тогава може да се обърнем към виетнамските власти и да им обясним положението. Те ще ни съдействат.

— Щом не желаете да ви съдействат сега, за да намерите този човек, защо смятате, че ще ви съдействат, след като им кажете, че сте душили из тяхната полицейска държава и сте открили техен гражданин, който ви е нужен за процес за убийство?

Дъг Конуей ме изгледа продължително, после каза:

— Карл беше прав за вас.

— Карл е прав за всичко. Отговорете на въпроса ми, моля.

Конуей се втренчи в кафето си.

— Добре, господин Бренър, ще ви дам отговор на всички въпроси, минали, настоящи и бъдещи. Ето го отговора: ние ви баламосваме. И вие го знаете, знаем го и ние. Всеки път, когато ви баламосваме, вие откривате дребни противоречия и задавате поредния си въпрос. Ние пак ви баламосваме и вие задавате още въпроси. Страшно е досадно и така само си губим времето. Сега ще ви кажа някои неща, които не са баламосване. Готов ли сте?

Кимнах.

— Първо, в това убийство с трийсетгодишна давност има нещо повече, но вие вече го знаете. Второ, във ваш интерес е да не знаете за какво се отнася. Трето, наистина е много важно за нашата страна. Четвърто, имаме нужда от вас, защото сте опитен, но също защото, ако загазите, няма да сте държавен служител. И ако ви опандизят, няма да знаете нищо, както и ще им казвате, защото си е самата истина. Само се придържайте към версията си — вие просто се връщате във Виетнам, за да си припомните младините. Нали така? Все още ли искате да заминете?

— Изобщо не съм искал.

— Не ви обвинявам. Но и вие знаете, че ще заминете, знам го и аз. Пенсионерският живот вече ви е втръснал, имате дълбоко вкоренено чувство за дълг и обичате да ходите по ръба. Някога сте били пехотинец, получили сте медал за храброст, после сте станали военен полицай и след това — криминален следовател. Никога не сте били счетоводител или фризьор. И сега сте тук. Следователно и двамата сме наясно, че тази сутрин няма да се приберете вкъщи.

— Свършихме ли с психоанализата?

— Естествено. Добре, ето билетите ви — с „Ейжиана Еърлайнс“ до Сеул, Южна Корея, после с „Виетнам Еърлайнс“ до Хошимин, познат на нас старците като Сайгон. Имате резервация за хотел „Рекс“ — висока класа, обаче Сайгон е евтин град, така че господин Пол Бренър, запасен старши подофицер, може да си го позволи.

Конуей извади някакъв документ от пластмасовата си чанта.

— Това е визата ви, взехме я от виетнамското посолство с нотариално заверено копие на паспорта ви, което външното министерство любезно ни осигури. — Той ми подаде лист евтина хартия, отпечатана с червено мастило, и аз прегледах визата.

— А ето и нов паспорт, точно копие на вашия, който сега ще ми предадете. Този паспорт е подпечатан от виетнамското посолство, а другите страници са чисти, защото виетнамците се държат подозрително към хора с прекалено много входни и изходни печати в паспортите, а вашият е такъв.

Конуей ми връчи новия паспорт и аз му дадох стария. Прегледах новия и забелязах, че дори снимката е като в другия. Освен това някой опитен феберейски фалшификатор любезно се беше подписал вместо мен.

— Удивен съм, че сте успели да направите копие на паспорта ми, да получите с него виза от виетнамското посолство и да подготвите всичко за по-малко от дванайсет часа след като научих за тази задача — отбелязах аз.

— Наистина е удивително — съгласи се господин Конуей и ми подаде молив. — Попълнете данните за връзка при извънредни обстоятелства като в стария си паспорт — вашият адвокат, струва ми се.

— Да. — Всъщност адвокатът на КСО, но защо да го правя на въпрос? Попълних данните, върнах му молива и прибрах паспорта в джоба на гърдите си.

— Когато стигнете в Сеул, направете няколко ксерокопия на паспорта и визата си. Във Виетнам навсякъде ще ви ги искат — в хотелите, службите за мотори под наем и понякога полицията. Обикновено се задоволяват с ксерокс.

— Защо не пратите мое ксерокопие във Виетнам?

Той не обърна внимание на забележката ми.

— Във Виетнам ще си уредите собствен транспорт. В Сайгон ще останете три дни, за толкова време е резервацията ви в „Рекс“ — петък вечерта, когато пристигате, събота и неделя. В понеделник заминавате. Правете каквото искате, само да не ви изритат от страната за наркотици, не водете проститутки в стаята си и тем подобни.

— Не желая ФБР да ми чете лекции по морал.

— Разбирам, но имам нареждане да ви инструктирам. Вече разговарях с Карл и зная, че сте професионалист. Нали така? В Сайгон с вас ще се срещне американски резидент. Той не е свързан с американските власти — обикновен бизнесмен, който прави малка услуга на Чичо Сам. Срещата ще се състои в ресторанта на покрива на „Рекс“ в събота към седем вечерта, вашата втора вечер в страната. Това е всичко, което трябва да знаете. Колкото е по-неподготвено, толкова по-неподготвено ще изглежда. Нали така?

— До тук.

— Той ще ви даде един номер. Номерът отговаря на един от индексите във вашия пътеводител. — Господин Конуей бръкна в пластмасовата чанта и постави книгата на масата. — Това е трето издание на пътеводителя за Виетнам на „Лонли Планет“, най-често използваният там, така че ако поради някаква причина тъпите митничари на летище „Тан Сон Нат“ ви го вземат или го изгубите, или пък някой ви го гепи, можете да си го купите или да го получите от сайгонската си свръзка. Пътеводителят ще ви трябва на няколко пъти. Разбрахте ли ме?

— Да.

— След малко ще ви кажа повече за номера. След като в понеделник напуснете Сайгон, имате време до събота да изглеждате и да се държите като турист. Правете каквото искате, но трябва да посетите някои места, където сте се сражавали. Служили сте известно време в района на Бон Сон, нали?

— Ако задачата не го изисква конкретно, ще прескоча този момент.

Конуей ме изгледа.

— Е, не е заповед, по-скоро настойчив съвет.

Не отговорих.

Той се наведе напред.

— За ваше сведение, аз бях там през седемдесета — Четвърта мотопехотна дивизия, Централните възвишения и Камбоджанската инвазия — и миналата година се върнах във Виетнам, за да излекувам някои рани. Тъкмо затова пратиха мен да ви инструктирам. Разбирате ли?

— Не съвсем, но продължавайте.

— През петте дни на пътуване ще видите дали ви следят. Но даже да ви наблюдават, не бързайте с изводите. Те често следят западняци без никакъв повод.

— Особено американци.

— Точно така. Добре, след пет дни стигате в Хюе. Пада се в събота, когато е навечерието на лунната нова година — Тет. Имате резервация за хотел „Сенчъри Ривърсайд“. Взимате номера, който ви е дала вашата сайгонска свръзка, намирате го в индекса на картата на града и отивате на обозначеното е номера място по обяд на другия ден, неделя, когато е празник и ще има много народ и малко полиция. Нали така?

— Ясно.

— Предвидени са алтернативни явки, сега ще ви обясня. — Конуей ми изреди подробностите за срещата в Хюе и завърши с думите: — Човекът, с когото ще се срещнете, е виетнамец. Той ще ви открие. Има парола. Той ще каже: „Аз съм много добър екскурзовод“. Вие ще попитате „Колко искате?“ и той ще отговори: „Колкото дадете“.

— Не съм ли гледал същото в един филм?

Господин Конуей се усмихна.

— Знам, че не сте свикнали с такива глупости и честно казано, аз също. И двамата сме ченгета, господин Бренър, но това е нещо друго. Все пак вие сте интелигентен човек, израснали сте по време на Студената война, всички сме чели Джеймс Бонд, гледали сме шпионски филми и тем подобни. Така че тия неща не са съвсем чужди на хора от нашето поколение. Нали така?

— Добре, кажете ми защо имам нужда от свръзка в Сайгон, щом ми трябва само някакъв номер? Можете да ми го пратите по факса.

— Решихме, че в Сайгон може да ви потрябва приятел, и искаме да имаме там човек, с когото да поддържаме връзка в случай, че изчезнете от радара.

— Ясно. Още ли имаме консулство в града?

— Тъкмо щях да повдигна този въпрос. Както знаете, едва наскоро възстановихме дипломатически отношения с Виетнам и в Ханой имаме ново посолство и нов посланик. Посолството няма да установява никакви преки връзки с вас, нито в Ханой, нито по време на пътуването ви. Но като американски гражданин, ако се наложи, вие можете да се обърнете към тях. Ще търсите Джон Игън и никой друг. Що се отнася до Сайгон или Хошимин, неотдавна установихме консулство там и службата временно в сграда под наем. Няма да имате свръзка в консулството.

— Значи не мога да избягам в американското консулство в Сайгон и да поискам убежище, така ли? — попитах аз.

— И без това нямат достатъчно свободно пространство, само ще им се пречкате — усмихна се той криво. После прибави: — Виетнам отново става важен за нас.

Не поисках разяснения, обаче за американското правителство „важен“ означава петрол, понякога дрога, а сегиз-тогиз и стратегическо военно планиране.

Господин Конуей ме наблюдаваше и очакваше въпрос за „важността“, но аз казах:

— Ясно. Какво друго?

— Както отбелязах, трябва да имате предвид Тет, лунната нова година — спомняте си Тет шейсет и осма, нали така? Е, всички в страната отиват на гробовете в родните си села и така нататък. Транспортът, комуникационните връзки и хотелите са пълен кошмар, половината население не работи и обичайната неефективност се влошава още повече. Трябва да проявите находчивост и търпение. Само не закъснявайте.

— Разбирам. Кажете ми нещо повече за свръзката в Хюе.

— Той ще ви упъти накъде да продължите, ако знае. Ако е жив, Тран Ван Вин най-вероятно е някъде на север, така че бъдете подготвен да заминете за тази част на страната. Чужденците, особено американците, не се радват на особено топло посрещане В провинциалните райони на бившия Северен Виетнам. Ще има много ограничения за пътуване, да не споменавам за липсващия транспорт. Но ако обектът е там, ще трябва да се справите с трудностите. Нали така?

— Няма проблем.

— Хм, има проблеми. Първо, противозаконно е чужденец да взима кола под наем, но законно можете да наемете кола и шофьор чрез държавната туристическа агенция, казва се „Видотур“ — само че това не ви устройва за секретната част от задачата. Нали така?

— Звучи ми логично.

— Има частни туристически агенции и автомобили с шофьори, обаче държавата официално не ги признава и понякога или няма такива, или не можете да ги използвате. Разбирате ли?

— Може ли да взема под наем велосипед?

— Естествено. Страната се управлява от местни партийни секретари като някогашните феодали и те измислят законите. Освен това централното правителство в Ханой постоянно променя законите за чужденците. Пълен хаос, но обикновено можете да заобиколите някои ограничения, като подкупите важни личности. Когато бях там, най-често петачка беше достатъчна. Нали така?

— Ясно.

— Има и междуградски автобуси — рейсове на мъчението, както ги наричат, и сам ще разберете защо, ако се наложи да се качите на автобус. Функционира и старото френско шосе по крайбрежието. По време на Тет няма да има билети за никакъв обществен транспорт, обаче с една петарка ще се качите на всичко, което се движи, освен самолет. Непременно избягвайте местните летища. Има прекалено много охрана.

— Споменах ли, че възнамерявах да замина за Аруба?

— Пътуването до Виетнам е много по-важно, а времето ще е също толкова хубаво.

— Ясно. Продължавайте, моля.

— Благодаря. Що се отнася до пътуване, подкупи и така нататък, можете да поискате съвет от сайгонската си свръзка. Той би трябвало да знае как стават нещата. Но не се впускайте в много обяснения.

— Хубаво.

— Ако имаме късмет, докато стигнете в Хюе, вече ще сме в състояние да ви съобщим поне къде се намира Там Ки, родното село на Тран Ван Вин. Тъй като е Тет, има голяма вероятност да заварите в селото много хора от семейството на Тран. — Той ме погледна. — Нали така?

— Струва ми се, че не сте получили информацията за това убийство преди няколко дни, господин Конуей — отвърнах аз, — а може би преди няколко седмици или месеци и сте изчакали да наближи Тет, за да ме пратите във Виетнам, защото, както сам казахте, тогава хората се завръщат в родните си села и освен това силите за сигурност и полицията са най-малко ефективни.

Господин Конуей ми се усмихна.

— Нямам представа кога сме получили тази информация и какво не знаят шефовете. Но имате късмет, че ще сте във Виетнам през празниците. — Той замълча, после прибави: — По време на Тет шейсет и осма комунистите ви гепиха по бели гащи. Сега можете да им върнете услугата.

— Интересна мисъл. Малко симетрична, нещо като уравновесените везни на справедливостта. Само че аз изобщо не искам да си отмъщавам. Оная скапана война свърши. За да си изпълня задачата нито имам нужда, нито искам да имам личен мотив. Просто върша работата, която са ми възложили. Ясно ли е?

— Когато отидете там, не изключвайте напълно личните мотиви.

Не отговорих.

— Добре, в неделя отивате на срещата в Хюе но ако поради някаква причина тя не се състои, явката се прехвърля в понеделник. Ще се свържат с вас по същия начин в хотела. Ако не ви потърсят, значи е време да напуснете страната, при това светкавично. Разбирате ли?

Кимнах.

— Ако всичко мине нормално — продължи господин Конуей, — във вторник напускате Хюе. И сега започва трудната част от пътуването. Непременно трябва да се доберете до Там Ки за два дни, най-много за три. Защо ли? Защото Тет продължава четири дни и всички, които са се завърнали в родните си домове, още ще са там. Този Тран Ван Вин може постоянно да живее в Там Ки, но нищо не го гарантира. Най-добре да сте в селото, когато знаете, че и той е там. Разбирате ли?

Отново кимнах.

— Във всички случаи, независимо дали ще спечелите, изгубите или ще се оттеглите, трябва да сте в Ханой не по-късно от следващата събота, петнайсетия ден от пътуването ви. Имате резервация за една нощ в „Софител Метропол“. — Той потупа пластмасовата чанта. — В Ханой може да се свържат с вас, но може и да не ви потърсят. По-важно е да заминете на другия ден, неделя, шестнайсетия ден от пътуването ви, много преди да изтече двайсет и еднодневната ви виза. Нали така?

— Мислех да поразгледам Ханой.

— Не, трябва колкото може по-скоро да си тръгнете.

— Това звучи още по-добре.

— Имате билет за полет на „Катей Пасифик“ от Ханой до Банкок в неделя. В Банкок ще ви посрещнат и ще ви инструктират.

— Ами ако съм в затвора? Ще имам ли нужда от удължаване на визата?

Господин Конуей се усмихна и продължи, без да обърне внимание на забележката ми:

— Добре, сега за парите. В чантата има плик с хиляда американски долара в банкноти по един, пет и десет, всичките безотчетни. В Социалистическа република Виетнам законно можете да плащате в зелено. Даже го предпочитат. Освен това в чантата има един милион донга — около долар и половина… майтап де. Около стотачка, колкото да имате за начало. Средната виетнамска заплата е триста-четиристотин долара годишно, така че сте богат. Вътре има още хиляда в пътнически чекове от „Американ Експрес“, които се приемат в по-добрите хотели и ресторанти, а и когато са в настроение, някои банки ги разменят за донги. В Сайгон, Хюе и Ханой има представителство на „Американ Експрес“. Всичко е обяснено в пътеводителя. Винаги, когато можете, използвайте личната си кредитна карта. Разходите ще ви бъдат обезщетени. Военните са ви определили временна заплата от петстотин долара дневно, така че когато се завърнете, би трябвало да сте натрупали прилична сума. — Той замълча, после прибави: — Времето в затвора се плаща двойно.

Погледнах го и видях, че не се шегува.

— За колко дни?

— Не знам. Не съм питал. Искате ли да проверя?

— Не. Нещо друго?

— Още няколко неща — например напускането ви на страната. Както казах, пътувате с „Катей Пасифик“ от Ханой до Ванкок, но също споменах, че може да се наложи да заминете по-рано или по-бързо от друго място. Имаме няколко плана за такива случаи. Искате ли да ги чуете?

— По този въпрос имате цялото ми внимание.

Господин Конуей очерта някои други методи за напускане на Виетнам през Лаос, Камбоджа, Китай, с кораб и дори с товарен самолет от Дананг. Нито му повярвах, нито особено много ги харесах, но си премълчах.

— Добре, сега за Там Ки — продължи той. — Това е целта ви преди Ханой. По един или друг начин ще открием това село и ще ви предадем информацията най-късно в Хюе. Щом стигнете в селото, най-вероятно ще заварите много хора с фамилно име Тран. Може да ви потрябва преводач, защото в Там Ки едва ли ще има много англоговорещи. Нали така?

— Ясно.

— Вие знаете малко френски, нали?

— Съвсем малко.

— Някои от по-старите хора и католическите духовници знаят френски. Но се опитайте да си осигурите англоговорещ преводач. Няма нужда да ви казвам, че един американец, който разпитва за човек на име Тран Ван Вин в село, пълно с хора, носещи фамилията Тран, ще привлече известно внимание. Затова помислете как да се справите с проблема. Вие сте ченге. И преди сте го вършили. Опипайте почвата, хората.

— Ясно. Продължавайте.

— Добре — каза господин Конуей, — аз лично смятам, че Тран Ван Вин е мъртъв. Няма начин да не е. Нали така? Заради войната, възрастта му и прочее. Ако е загинал в сражение, има вероятност това да се е случило другаде, както брат му е бил убит в долината А Шау. Но ще има семеен олтар в негова памет. Трябва категорично да потвърдите смъртта му. Сержант Тран Ван Вин на възраст между петдесет и шейсет, служил в народната армия, участвал в боевете при Куанг Три, брат на Тран Куан Ли…

— Ясно.

— Когато се настаните в хотела, не се свързвайте с нас. В хотелите понякога пазят копия на пратените от вас факсове и местната полиция ги проверява. Същото се отнася за телефонните разговори. Всички набирани номера се записват заради сметките, както навсякъде по света, но се предоставят и на полицията. А и телефоните могат да се подслушват.

Вече знаех всичко това, обаче Конуей имаше списък, който трябваше да покрие.

— Що се отнася до пристигането ви — осведоми ме той, — вашата сайгонска свръзка ще провери дали сте се настанили в „Рекс“. Ако ви потърси някой местен, обаждането няма да събуди подозрение. После свръзката ви ще ни съобщи по сигурен факс или имейл от американска фирма. Така че ще научим, ако поради някаква причина не сте пристигнали в „Рекс“.

— И какво ще направите?

— Ще проучим въпроса.

— Благодаря.

— Добре, в тази пластмасова чанта има противомаларични таблетки за двайсет и един дни. Трябвало е да започнете да ги взимате преди четири дни, но не се безпокойте — ще останете три дни в Сайгон, където няма много маларийни комари. Изпийте първото хапче още сега. Вътре има и антибиотик, който, надявам се, няма да ви потрябва. Не пийте вода от чешмата и внимавайте с всякаква сурова храна. Може да се заразите с хепатит „А“, но докато се проявят симптомите, вече ще сте се прибрали. Ако знаехме по-рано, че ще пътувате, щяхме да ви направим ваксина за хепатит…

— От доста време сте знаели, че ще пътувам — аз съм човекът, който беше в неведение.

— Няма значение. По време на полета прегледайте пътеводителя. В чантата има и копие на преведеното писмо. Прочетете го, но когато кацнете в Сеул, се избавете от него.

— Уф… Мислех да го нося със себе си на „Тан Сон Нат“.

— Съжалявам, ако по време на инструктажа съм обидил интелигентността или професионалните ви способности, господин Бренър — отвърна господин Конуей. — Просто изпълнявам заповед. Карл ми каза, че може да не ми харесате, но всъщност не е така. Затова ще ви дам един приятелски съвет — има вероятност да научите повече, отколкото трябва да знаете. Отношението ви към тези открития ще определи и отношението към вас.

Спогледахме се. Всеки нормален човек щеше да си тръгне още на мига. Обаче господин Конуей правилно беше пресметнал, че Пол Бренър не се плаши от такива неща — господин Пол Бренър бе по-любопитен от всякога и извънредно мотивиран да открие за какво става дума. Пол Бренър е идиот.

Господин Конуей се прокашля.

— Добре, имате дълъг престой в Сеул. Прекарайте го в чакалнята на „Ейжиана“. Там може да ви очаква човек или съобщение с още информация. И ако се окаже, че следствието води до задънена улица, ще ви наредят да се върнете. Разбирате ли?

— Разбирам.

— Мога ли да направя нещо за вас? — попита ме господин Конуей. — Някакви съобщения в последния момент, инструкции, лични въпроси?

— Всъщност можете. — Извадих един плик от джоба си. — Трябва ми самолетен билет от Банкок до Хонолулу и хотелска резервация за там. За няколко дни, после за Мауи. Ето маршрута и номера на кредитната ми карта.

Господин Конуей взе плика, но отвърна:

— Струва ми се, че ще искат да се върнете във Вашингтон.

— Не ми пука какво искат. Аз искам две седмици в рая. Ще им предам сведенията в Банкок.

— Добре. — Той прибра плика в джоба си. — Нещо друго?

— Не.

— Тогава ви желая успех и се пазете.

Не отговорих.

— Знаете ли… повярвайте ми, като оставим задачата ви настрани, това пътуване ще ви е полезно.

— И първите ми две пътувания до там щяха да са страхотни, ако не беше войната.

Господин Конуей не се усмихна.

— Надявам се, че съм ви инструктирал добре. Този въпрос винаги ме безпокои.

— Отлично се справихте, господин Конуей. Довечера можете да спите спокойно.

— Благодаря.

Той протегна ръка, но аз го спрях.

— Чакайте, за малко да забравя. — Отворих сака си и му подадох книгата на Даниел Стийл.

Конуей я разгледа любопитно, като че ли можеше да има някакъв особен смисъл.

— Не искам да я намират вкъщи, ако не се върна — казах аз. — Разбирате ли? Дайте я на някого. Няма нужда да я четете.

Той ме погледна с известна загриженост, после отново протегна ръка и аз я стиснах. Тръгна си, без да ми благодари за книгата.

Отворих оставената на масата пластмасова чанта и прибрах парите, билетите, хотелските резервации, писмото и визата в джоба на гърдите си. Противомаларичните хапчета, антибиотика и пътеводителя прехвърлих в сака си.

На дъното на чантата напипах нещо, увито в мека хартия. Развих го и видях, че е тъпа сувенирна играчка. Макет на Стената, черна на фона на падащия сняг.

4.

Боингът на „Ейжиана Еърлайнс“ се спускаше към сеулското международно летище „Кимпо“. След петнайсет часа във въздуха не бях сигурен колко е часът по местното време, нито даже кой ден сме. Слънцето пламтеше на около петдесет и пет градуса над хоризонта, така че беше или предобед, или привечер, в зависимост от това къде са изтокът и западът. Когато обикаляш земното кълбо, тези неща всъщност нямат значение, освен ако не си пилотът.

Забелязах, че земята под нас е покрита със сняг. Заслушах се в звуците на хидравликата, докато самолетът кацаше.

Мястото до мен бе свободно и се надявах да имам същия късмет по време на последната част от пътуването.

Но пък ако в Сеул получех нареждане да се върна, можеше и да няма последна част. Разбира се, тази вероятност почти се равняваше на нула, обаче винаги ти подхвърлят идеята като щастлив шанс. Същото се случи и по време на първите два пъти, когато пътувах за Виетнам. В заповедта ми пишеше „Югоизточна Азия“, вместо думичката, започваща с буквата „В“, като че ли можеше да пътувам за Банкок или Бали. Така де.

Беше време да прочета писмото, с което бе започнала цялата тая история. Измъкнах белия плик от джоба си, отворих го и извадих няколко сгънати листа. На първия имаше ксерокопие на оригиналния плик, адресиран до Тран Куан Ли, следван от съкращение, което сигурно обозначаваше чина му, и от поредица цифри и букви, кода на бойната му част в северновиетнамската армия.

Обратният адрес беше този на Тран Ван Вин, следван от чина му и кода на бойната му част. Нито един от адресите не бе географско място, разбира се, защото армиите се придвижват и пощата следва войниците.

Оставих плика настрани и погледнах самото писмо. Трите страници на превода бяха написани на машина и нямаше ксерокопие на оригиналното писмо на виетнамски, което пак ме накара да се запитам какво е пропуснато или променено.

Що се отнасяше до произхода на писмото, опитах се да си представя северновиетнамската военна поща през войната: сигурно беше била първобитна като пощенската система през деветнайсети век — писмата се предават от човек на човек и бавно пътуват от цивилните до войниците, от войниците до техните близки или от войници до войници, както в този случай, и много често подателят, получателят или и двамата загиват преди писмото да стигне местоназначението си.

Пътят на писмата до техните получатели сигурно бе отнемал месеци. Замислих се за тристате хиляди изчезнали северновиетнамски войници и за милионите загинали, мнозина от които изпарени от петстотинкилограмовите бомби, хвърляни от самолети Б-52 по линиите на настъпление.

Беше цяло чудо, че това писмо изобщо е напуснало обсадения град Куанг Три, че е стигнало до получателя си Тран Куан Ли в долината А Шау на близо хиляда километра от там и че накрая е попаднало в ръцете на американски войник. И също, че този американски войник, Виктор Орт, е останал жив, пазил е писмото цели трийсет години и после се е опитал да го прати в Ханой с помощта на Американските ветерани от Виетнам.

Писмото обаче бе пренасочено към КСО на Сухопътните сили във Фолс Чърч, Вирджиния, от някакъв наблюдателен ветеран от АВВ, който инстинктивно се бе обърнал към КСО, вместо към ФБР. Знаех че ако от ФБР първи се бяха добрали до него, КСО изобщо нямаше да научи за случая, нито пък аз. Само че сега той беше в юрисдикцията на Отдела и ФБР само помагаше, което навярно не удовлетворяваше никого, включително мен.

Пак погледнах превода на писмото — още не бях готов да го прочета, докато не разберях напълно как съм се озовал в това положение.

И накрая идваше въпросът защо го правя. Освен Синтия имаше неща като дълг, чест и родина, да не споменавам за скука, любопитство и малко мъжкарско позьорство. Всъщност раздялата ми с армията не беше завършила с приятна музика и тази задача определено щеше да е заключителната нота, висока или ниска.

Погледнах писмото и видях, че носи датата 8 февруари 1968 г. Прочетох думите на Тран Ван Вин до неговия загинал малко по-късно брат:

Вдигнах поглед и си спомних ония дни край Куанг Три. Моят батальон се намираше на запад от там и не участвахме в сраженията за града, но виждахме да бягат северновиетнамски войници. Само след около седмица южновиетнамската армия окончателно ги прогони. Враговете започнаха да се оттеглят на малки групи в опит да достигнат относителната безопасност на хълмовете и джунглата на запад и моят батальон имаше задача да ги пресреща. Успяхме да открием, убием или пленим някои, но не всички. Статистическите шансове на Тран Ван Вин да се измъкне от града бяха малки. Още по-малки бяха шансовете му да се спаси през последните седем години от войната. А ако все пак се беше спасил, щеше ли да е жив след трийсет години? Едва ли обаче в уравнението имаше няколко чудеса.

Върнах се към писмото.

Сгънах листовете и се замислих върху прочетеното. Написано до брата, който скоро щеше да загине, това писмо определено ми представяше войната от друг ъгъл. Въпреки скования превод и патриотичните шаблони, според мен можеше да го напише всеки американски войник — под редовете доловях самотност, носталгия, страх, загриженост за близките и разбира се, едва прикрита тревога за Май, която сигурно бе неговата приятелка. Приятелките, работещи във военни болници в големия град, определено бяха изложени на някои изкушения. Усмихнах се.

Осъзнах, че с Тран Ван Вин еднакво сме възприемали войната, при това на едно и също място по едно и също време. Ако се бяхме срещнали, дори може би щеше да ми хареса. Разбира се, ако се бяхме срещнали през 1968-а, щеше да се наложи да го убия.

Що се отнасяше до Ли, пътищата ни навярно също се бяха пресекли. След февруарските сражения при Куанг Три, през април натовариха моя батальон от Първа въздушнопреносима пехотна дивизия на хеликоптери и ни прехвърлиха в обсадения Ке Сан, после през май — в долината А Шау. Ние бяхме въздушна подвижна част и това означаваше, че ни пращаха навсякъде, където се разхвърчат говна. Голям съм късметлия, а?

Добре де, стига приятни спомени. Препрочетох писмото и се съсредоточих върху подробностите и обстоятелствата на предполагаемото убийство. Първо, наистина приличаше на убийство, макар че това можеше да зависи от причината за спора между двамата. Второ, случаят наистина беше странен и интересен, както пишеше сержант Тран Ван Вин.

Започнах от началото на писмото — държавна сграда в Цитаделата. В много виетнамски градове имаше цитадели, най-често построени от французите. Те представляваха ограден и укрепен център, в който се намираха държавните учреждения, училища, болници, военни щабове, дори жилищни квартали. Познавах Цитаделата в Куанг Три, защото през юли 1968-а там се проведе церемонията по награждаването ми — на плаца, където виетнамското правителство връчваше медали на американски войници за различни сражения. Половината Цитадела бе в развалини и сега разбирах, че сигурно съм стоял близо до мястото, където половин година преди това е било извършено убийството. Получих виетнамския кръст за храброст и за мое нещастие виетнамският полковник, който го забоде на гърдите ми, беше обучен от французи и ме целуна по двете бузи. Трябваше да му кажа да ми цуне гъза, обаче той не бе виновен, че съм там.

Във всеки случай почти си представях местопрестъплението. Опитах се да си представя и двамата американски офицери — как влизат в полуразрушената сграда, докато наоколо се води сражение, и как раненият от американски артилерийски снаряд Тран Ван Вин лежи на пода, поставил изтръпналия си показалец на спусъка на своя АК-47.

Американските офицери определено не бяха редови пехотинци, иначе щяха да са заедно с войниците си. Те несъмнено бяха от задния ешелон, най-вероятно военни съветници, и доколкото си спомнях, щабът им се намираше някъде в Цитаделата. Поради някаква причина явно се бяха отделили от южновиетнамската бойна част, към която ги бяха придали, или пък южновиетнамците си бяха плюли на петите, както правеха понякога. Това бе само предположение, но най-логично обясняваше присъствието на двама американски офицери без войници в град, защитаван само от южновиетнамската армия.

Та тия двамата попадат насред тупаницата между северните и южните виетнамци, в града е страшно опасно и те намират време да се отклонят и да се скарат за нещо, в резултат на което единият опушква другия. Странно. И напълно бях съгласен с Тран Ван Вин: „не разбирам смисъла й“. Обаче имах предчувствието, че причината за спора стои в основата на цялата тая история.

Отново погледнах писмото: „капитанът тичешком напусна сградата“. Хитрият Тран Ван Вин не помръдва от убежището си до вечерта, после слиза на долния етаж при трупа на лейтенанта, утолява жаждата си, което за него е най-важно, после взима консервите на убития американец, наред с автомата и пистолета му, навярно колт 45-и калибър, портфейла му и „други негови вещи“. Какви например? Несъмнено личния номер. Това беше голяма плячка за врага и доказваше, че са убили американец, за което ги награждаваха с парче риба или нещо подобно. Обаче както посочваше сержант Тран Ван Вин, ако го бяха пленили с американски военни вещи, щяха да го застрелят без оглед на Женевската конвенция. Затова бе трябвало да реши какво да прави с тези вещи, тези военни трофеи.

Може би ги беше задържал и независимо дали сега бе жив, те може би гордо красяха родната му колиба. Може би.

Е, какво липсваше от превода на писмото? Изразът „и други негови вещи“ може да заместваше истинските думи на Вин.

Само че имаше вероятност да придавам прекалено голямо значение на нещо маловажно и навярно бях по-подозрителен, отколкото трябваше. Малко подозрителност и предположения са полезни но ако прекалиш, започваш да се самозаблуждаваш.

Забелязах, че сме почти на земята. След няколко секунди боингът кацна, намали скоростта и се насочи към терминала.

Във Втори терминал на сеулското летище „Кимпо“ бързо минах през паспортната проверка и митницата.

Всъщност преди повече от двайсет години бях служил в Корея: шест месеца в демилитаризираната зона, шест месеца в Сеул. Службата беше лека, корейците, изглежда, харесваха американските си съюзници и в замяна американските войници се държаха сравнително добре. Имах само едно убийство, три изнасилвания и няколко случая на пиянство и хулигански прояви, в които бяха замесени корейски граждани. Хич не беше зле за петдесет хиляди души на място, на което не желаят да се намират.

Влязох в главния терминал, който бе огромен и имаше мецанин от четирите страни. Предстояха ми четири часа чакане. Вече бяха чекирали багажа ми за Хошимин или поне така ми бяха казали на „Дълес“.

Имаше много закусвални и навсякъде вонеше на риба и зеле, което ми навя спомени отпреди двайсет години.

Забелязах на стената голям дигитален часовник. Показваше 15:26 и пишеше на английски, че сме петък. Всъщност почти всички надписи бяха дублирани на английски и аз последвах онзи от тях, който гласеше „Чакални“.

„Морнинг Колм Клъб“ се намираше на мецанина и щом влязох, подадох билета си на момичето на гишето.

— Добре дошли в клуба — усмихна се то. — Моля, подпишете се тук.

Подписах се и видях, че се взира в билета ми.

— А, господин Бренър, има съобщение за вас — както и очаквах, каза служителката и ми подаде запечатан плик, на който беше написано името ми.

— Благодаря. — Взех си сака и влязох в голяма, отлично мебелирана чакалня. Поръчах си кафе, седнах на един фотьойл и прочетох телекса от Карл:

Прибрах листа в джоба си и отпих глътка кафе. Да продължавам. Страхотна новина. „Хонолулу е реална възможност.“ Какво означаваше това, по дяволите?

Отидох в бизнес центъра на клуба и с помощта на машината за рязане на хартия унищожих телекса от Карл, моя имейл до Синтия и писмото на Тран Ван Вин. После направих две ксерокопия на визата и паспорта си, прибрах ги в сака и се върнах в чакалнята. Намерих вчерашен брой на „Уошингтън Поуст“ и го прелистих.

Предполагам, че ме дразнеше това „Хонолулу е реална възможност“ и неяснотата на тази забележка. Дали беше разговарял със Синтия? Или искаше да каже, че не възразява против Хонолулу, но Синтия се колебае? А може би думите му означаваха, че Хонолулу е реална възможност в зависимост от резултата в Банкок? И какво ставаше със Синтия, по дяволите? Карл е толкова безчувствен, че изобщо не споменаваше дали е разговарял с нея.

Започвах да се ядосвам, а това не беше начинът да пристъпя към изпълнението на задачата.

Задрямах, и през ума ми запрелитаха неочаквани образи: Пеги, Джени, отец Бенет, родителите ми, сянката на свещеника зад завесата в изповедалнята, „Сейнт Бриджид“, някогашният ми квартал и детските ми приятели, кухнята на майка ми и тенджера, от която се носи миризма на зеле. Кой знае защо, всичко това бе много тъжно.

5.

Полетът на „Виетнам Еърлайнс“ от Сеул през два часови пояса до Сайгон премина без особени събития, освен ако не броите онова, което ставаше в главата ми. Във всеки случай храната, обслужването и напитките бяха добри и ми се струваше странно да седя в бизнес класа на модерен боинг 767, собственост на виетнамските авиолинии. Хората, които през 70-те и 80-те години се бяха връщали в страната, разказваха, че компанията е оборудвана само с руски самолети „Илюшин“ и „Туполев“, страшни машини, и повечето пилоти също били руснаци, пък и храната и обслужването били гадни. Изглежда, нещата се бяха променили, обаче все още не бяхме кацнали. Всъщност май че имаше проблем с времето, по-конкретно типична за Югоизточна Азия тропична дъждовна буря.

Наближаваше единайсет вечерта и вече закъснявахме с един час, което в момента беше най-малкият ни проблем.

Седях до илюминатора, сегиз-тогиз виждах светлините на Сайгон и ми се струваше, че щом виждаш земята, би трябвало да успееш да приземиш проклетия самолет.

Отново си спомних първото си безплатно пътуване до Виетнам през ноември 1967-а. Тогава летях с „Браниф“ — нает от армията влудяващо жълт боинг 707, излетял от сухопътната база „Оукланд“, комплектуван с хубавки стюардеси на компанията, които носеха шантави униформи. И самите стюардеси си падаха малко шантави, особено една, Елизабет, родолюбива девойка, с която се бях запознал на военна забава в Сан Франциско само няколко дни преди да потегля за Виетнам.

Що се отнасяше до клетвата ми към Пеги да съм целомъдрен през тази година, предполагам, че не започвах много добре с Елизабет. Но пък тогава бъдещето ми изглеждаше малко несигурно и бях способен да оправдая почти всичко. Все пак след трийсет години не бива да се оправдавам. Трябва да сте били там, за да разберете.

А що се отнасяше до полета с „Браниф“, кой друг, ако не американците ще прати въоръжените си сили на война с луксозен реактивен самолет? Беше странно и невероятно жестоко. Бих предпочел транспортен самолет, който щеше да ми осигури по-бавен преход от мир към война и да ми помогне да свикна с навика да съм сдухан.

Нямам представа какво се е случило с Елизабет, нито пък с „Браниф“, обаче съзнавах, че започвам да си припомням много отдавна забравени неща и щях да си припомням още повече, в голямата си част много по-неприятни от стюардесата.

До този момент моят съсед, някакъв французин, не ми бе обръщал внимание, което напълно ме устройваше, но тъкмо сега реши да ме заговори и каза на сносен английски:

— Смятате ли, че има проблем?

Замислих се, после отвърнах:

— Според мен причина за проблема са или пилотите, или самолетът.

Той кимна.

— Да, и аз мисля така. Навярно трябва да кацнем на друго летище.

Наоколо едва ли имаше друго летище, на което да може да кацне боинг 767. Преди трийсет години имаше колкото щеш военни писти, при това безкрайно дълги, а и военните пилоти бяха куражлии момчета. От друга страна, трябваше бързо да снижават самолетите, за да избегнат дребосъците с картечници, които искаха да спечелят допълнителна паница ориз за това, че са те размазали.

Въпреки турбуленцията и близостта ни до летището и независимо от правилника на Федералното управление по въздухоплаване, който и без това не важеше тук, по пътеките минаха две стюардеси, едната с бутилка шампанско, другата с чаши между пръстите.

— Шампанско? — с френски акцент попита онази с шишето.

— Oui — отвърнах аз.

— Sil vous plait — каза френският ми приятел. Стюардесите бяха невероятно млади и красиви, с гарвановочерни коси, които се спускаха до раменете. И двете носеха традиционното ао дай: дълги до земята жълти копринени рокли с високи мандарински яки. Цепките им стигаха до кръста, но уви, девойките носеха и скромни бели панталони, за да се отличават от земните сервитьорки.

С французина взехме по една чаша от пръстите на втората стюардеса и докато самолетът се разтърсваше, първата ги напълни до половината с пенлива течност.

— Merci — благодарихме ние.

Неочаквано французинът чукна чашата си в моята.

— Sante.

— Наздраве — отвърнах аз.

— По работа ли пътувате? — попита ме той.

— Не, турист съм.

— Наистина ли? Аз имам бизнес в Сайгон. Купувам тик и материал от други редки дървета. „Мишлен“ също се завърнаха заради каучука. По крайбрежието търсят и нефт. Западът пак насилва страната.

— Е, все някой трябва да го прави.

Той се засмя.

— Всъщност японците и корейците също насилват страната. Във Виетнам има много природни ресурси, които никога не са били разработвани, а работната ръка е страшно евтина.

— Чудесно. Средствата ми са ограничени.

— Само че комунистите са проблем — продължи французинът. — Не разбират от капитализъм.

— Може пък прекалено добре да разбират.

Той пак се засмя.

— Да, струва ми се, че имате право. Във всеки случай пазете се. Може да си имате неприятности с полицията и партийците.

— Отивам просто на почивка.

— Bon. Момичета ли предпочитате, или момчета?

— Pardon?

Съседът ми извади бележник от джоба на гърдите си и започна да пише.

— Ето няколко имена, няколко адреса и някои телефонни номера. Един бар, един публичен дом, една изключителна дама и името на добър френско-индокитайски ресторант. — Той ми подаде откъснатия лист.

— Merci — благодарих му. — Откъде да започна?

— Човек винаги трябва да започва с хубава храна, но сега е много късно, затова идете в бара. Не взимайте проститутки — изберете някоя от барманките или сервитьорките. Така ще покажете, че сте познавач. И не плащайте повече от пет долара в бара, пет в публичния дом и двайсет на госпожица Диеу-Кием — тя е наполовина французойка и знае няколко езика. Госпожица Диеу-Кием е отлична компаньонка за вечеря и може да ви помогне в пазаруването и разглеждането на забележителностите.

— Не е зле за двайсет долара. — Преди трийсет години Джени беше получавала толкова в Джорджия, при това знаеше само английски.

— Но ви предупреждавам, че в Социалистическа република Виетнам проституцията е забранена.

— Във Вирджиния също.

— Виетнам представлява сблъсък на противоречия — властта е комунистическа, тоталитарна, атеистическа и ксенофобска. Местните са капиталисти, разкрепостени, будисти, католици и дружелюбни с чужденците. Говоря за Юга — на север е съвсем друго. Там хората и властта са едно цяло. Ако ходите на север, трябва да сте по предпазлив.

— Само ще се поразмотая из Сайгон. Ще разгледам музеите, ще се позабавлявам и ще купя малко дрънкулки за близките.

Французинът ме изгледа за миг, после изрази отношението си към мен, като се скри зад вестника си.

Аудиоуредбата се включи и пилотът каза нещо на виетнамски, после на френски. След това копилотът преведе на английски:

— Моля вдигнете облегалките и си сложете коланите. Скоро ще кацнем.

Стюардесите събраха чашите от шампанско.

Погледнах през илюминатора и видях зелени и червени дъги от трасиращи куршуми, които разсичаха нощното небе над Сайгон. Видях бели проблясъци на артилерийски оръдия и ракети, червено-оранжеви експлозии от снаряди в оризищата. Видях всичко това със затворени очи, образи отпреди трийсет години, неизличимо запечатани в паметта ми.

Вдигнах клепачи и видях Хошимин, два пъти по-голям от някогашния Сайгон и по-ярко осветен от обсадената военновременна столица.

Усетих, че французинът ме наблюдава.

— Вие сте били тук — каза той.

Това не бе въпрос.

— Да — потвърдих аз.

— През войната, нали?

— Да. — Може би си личеше.

— Ще видите, че е съвсем различно.

— Надявам се.

Съседът ми се засмя.

— Plus са change, plus cest la meme chose.3

Заслушах се в хидравличните звуци на самолета, който се спускаше към летище „Тан Сон Нат“. Знаех, че ме очаква странно връщане назад във времето и пространството.