На север

46.

Ханой. Многозначително име за хората от моето поколение като Берлин и Токио за поколението на баща ми. През войната не минаваше седмица без репортаж за бомбардировка на Ханой. „Днес американски бомбардировачи нанесоха удар на три километра от центъра на Ханой срещу железопътен мост над Червената река, електростанция и вероятни вражески ракетни площадки.“ След пет-шест години това престанаха да са новини, освен за пилотите и хората на земята.

Пътниците около нас си събираха багажа и започваха да слизат от влака.

Със Сюзан останахме седнали и зяпахме перона. Навън имаше много униформени граничари, които наблюдаваха пътниците. Забелязах и цивилни ченгета — лесно се разпознават.

— Някои от тези хора държат снимки — казах на Сюзан.

Тя продължаваше да гледа през прозореца.

— Това не е необичайна гледка на гарите… не бива автоматично да приемаме, че търсят нас… обаче наистина следят само чужденците.

— Да. — Освен това смятах, че са им дали снимките от остров Пирамид, така че нямаше да ни познаят облечени. Всъщност някои ченгета, изглежда, повече се интересуваха от снимките, отколкото от пътниците.

— Хайде да се закачим за американската група от сутринта.

Изправихме се, смъкнахме раниците си и отидохме в шести вагон. Американската група тъкмо слизаше след своя виетнамски екскурзовод.

Докато се тътрехме към изхода, пред нас вървеше една виетнамка и Сюзан я заговори, после се обърна към мен. „Лонг Биен“ се намирала в далечен квартал на източния бряг на Червената река и трябвало да се прехвърлим на друг влак до Централна гара. Можело също да вземем автобус или такси.

Една от най-забележителните особености на Сюзан бе нейната права, дълга до раменете коса и тя ме помоли да я напъхам под яката на ватираното й яке.

Аз имам много забележителни особености, обаче не можех да ги скрия всички с шалове, без да привлека вниманието или да изчерпя шаловете, така че просто си увих един тъмносин на шията и брадичката.

— Когато слезем, се разделяме.

Слязохме на перона, разделихме се и се вмъкнахме в средата на групата от двайсетината американци и техния екскурзовод.

Сюзан бъбреше с хората наоколо, а аз поведох разговор с двама мъже, като не откъсвах поглед от ченгетата. Някои от тях ни наблюдаваха, обаче не проявяваха признаци да са ни познали.

Групата се събра и вкупом напуснахме перона. Като че ли щяхме да се измъкнем, ала въпреки това затаих дъх.

Гарата представляваше съчетание от минало и настояще — виждах местата, където разрушенията от бомбардировките бяха закърпени с по-нов бетон. Държава, която е воювала, никога не изглежда същата, поне за хората, които си я спомнят отпреди.

Времето беше облачно и много по-топло, отколкото в планините. Тая страна се нуждаеше от един слънчев ден. Аз се нуждаех от един слънчев ден.

Отляво забелязах таксиметрова стоянка. Двама граничари и един цивилен наблюдаваха туристите, които се качваха на такситата.

Нашата група се насочи към автобус с надпис „Лъв Планет Туре“ и започна да се качва в него. Сюзан бе преди мен. Каза нещо на виетнамския екскурзовод и му подаде няколко банкноти, което го накара да се усмихне. Аз стигнах до виетнамеца и също му подадох петачка. Той отново се усмихна и кимна.

Качих се в автобуса. Шофьорът, който не познаваше никого от групата, не ми обърна внимание, обаче даже да беше, щях и на него да дам някой долар.

Рейсът можеше да побере четирийсетина души и имаше много свободни места, ала Сюзан се бе настанила до пътеката в съседство с жена на средна възраст с планински обеци. Седнах срещу нея и метнах раницата си на свободната седалка до прозореца. Чувах как товарят куфарите в багажното отделение под краката ми.

На туткавите американци им трябваше цяла вечност, за да се качат. Граничарите обикаляха навън, все още зяпаха снимките и продължаваха да търсят някого.

Най-после всички се качиха. Виетнамският екскурзовод беше последен.

— Добре, всички ли са тук? — попита той.

— Да — в един глас отговори групата.

Мразя туристическите групи, обаче алтернативата в този случай — полицейска кола — можеше да се окаже по-кофти, макар и не много.

Един граничар се приближи към рейса и се качи.

Наложи се да си завържа връзките на обувките. Сюзан направи същото. Междувременно жената до нея продължаваше да дудне и на ченгето сигурно да му се стори, че си приказва сама.

Чух, че екскурзоводът и граничарят разменят няколко думи и реших, че след секунди ченгето ще ме потупа по рамото. Хвърлих поглед към Сюзан и очите ни се срещнаха.

След цяла вечност, че и отгоре, се разнесе хидравличният звук от затваряне на врата. Секунди по-късно автобусът потегли. Въпреки това със Сюзан продължихме да си връзваме обувките, докато не напуснахме района на гарата.

Изправих се и казах на Сюзан:

— Здрасти, аз съм Пол. За пръв път ли си във Виетнам?

Тя затвори очи, отпусна глава назад и дълбоко си пое дъх. Жената до нея не преставаше да дрънка.

Автобусът се насочи на юг и залязващото слънце прати последните си лъчи през десните прозорци. Двамата си свалихме сините планински шалове и ги прибрахме в раниците си.

— Откъде си? — попитах я.

— Млъкни, моля те.

Жената до нея се обиди, млъкна и се обърна към прозореца.

— Извинете, говорех на тоя досадник — каза й Сюзан.

Американката се обърна към мен и ме изгледа строго. Екскурзоводът стоеше до шофьора с лице към пътниците. Видях, че ме наблюдава, погледите ни се срещнаха за половин секунда, после той се извърна.

Нямах представа какво го е накарало да си държи устата затворена, обаче сигурно до голяма степен се дължеше на страх — не от нас със Сюзан, а от ченгето. Приемането на няколко долара от извънредни пътници бе дребно престъпление. Укриването на бегълци, макар и неволно, можеше да му докара глоба, уволнение и арест. Тази страна се управляваше със страх. Бил съм в такива държави и това може да е и в полза, и в ущърб на властите. Този път беше в ущърб. Следващия можеше да не извадим такъв късмет.

Автобусът продължи по някаква широка улица и екскурзоводът каза:

— Сега приближава към моста „Чуонг Дуонг“ над Сонг Хонг — Червената река. Красива река. Прави снимки.

Всички надлежно снимаха моста и Червената река.

— Сега отива в Ханой — каза виетнамецът. — Квартал Хоан Кием — Стария град. Много красив. Прави снимки.

Пресякохме моста към Стария град. Тук улиците и тротоарите гъмжаха от народ, ала далеч не толкова много, колкото в Сайгон, а и на лицата на всички бе изписана мълчалива решителност, хората се движеха по-бавно и целеустремено. Напомниха ми за армия мравки.

Повечето сгради бяха във френски колониален стил, много старомодни и порутени, но все още притежаваха чар. По улиците имаше широколистни дървета и ако не бяха надписите на виетнамски, можех да си представя, че се намирам в някое френско провинциално градче, където предпочитах да съм.

На хоризонта виждах светлините на високи нови небостъргачи.

— Не е толкова мрачно, колкото си мислех — казах на Сюзан.

Тя се извини, че прекъсва монолога на жената, и ми отговори:

— Външният вид заблуждава.

— Не бъди песимистка. Мисли за успеха.

Сюзан не беше в настроение за мен и отново насочи вниманието си към плямпалото.

Пак погледнах през прозореца. Спомних си, че всъщност никога не сме бомбардирали центъра на града, поради което той продължаваше да изглежда френски, а не източногермански. Не си спомнях обаче американците да са получили похвала от пресата, че са пощадили централната градска част. Трудно е да представиш в положителна светлина бомбардировките, даже да са грижливо планирани.

Автобусът се движеше по тесните лъкатушни улици. Екскурзоводът даваше съответните разяснения и също не поздравяваше американците за това, че са оставили Стария град непокътнат. Хората наистина не оценяват американците.

— Утре вижда мавзолей на Хо Ши Мин, дом на Хо Ши Мин, паметник на Ленин, Военен музей, Военновъздушен музей и езеро в град, къде американски бомбардировач Бе петдесет и две разбива и още на дъно — съобщи ни екскурзоводът.

— Ще пропуснем всичко това — казах на Сюзан.

Тя не отговори.

Погледнах през прозореца, после я попитах:

— Знаеш ли къде се намираме?

— Имам обща представа — отвърна Сюзан. — А ти знаеш ли къде отиваме?

Не бях мислил за друго, освен за непосредствените проблеми. Всъщност никога не бях вярвал, че ще стигнем толкова далеч, обаче ето че бяхме тук и сега трябваше да реша къде ще пренощуваме.

— Е, ако търсят нас, не можем да отидем в посолството и в „Метропол“. Какво ще кажеш за вашето ханойско представителство?

— Представителството е затворено и нямам ключ — отвърна тя. — А и може да го наблюдават.

— Не може ли да се обадиш на някой от вашите служители?

— Не искам да ги замесвам.

— Да не искаш да кажеш, че нито един от тях не работи за ЦРУ?

Сюзан не отговори.

— Е, аз имам свръзка в посолството. Казва се Джон Игън, тукашният човек на ФБР. Утре ще му се обадя от външен телефон и ще си уговоря среща.

— Известно ти е, че телефоните на посолството се подслушват. Нямаш ли предварително уговорена среща?

— Не. Но ще се оправя. Знаеш ли какво е „голям грозен тъпкач“?

— В момента седя срещу такъв.

Усмихнах се.

— Това е бомбардировач Бе петдесет и две. Военен жаргон. Някой от посолството би трябвало да го знае. Например военният аташе полковник Марк Гудман.

Жената до Сюзан подслушваше разговора ни и големите й обеци стърчаха право нагоре.

— Знаеш ли езерото, където е големият грозен тъпкач? — попитах аз.

Жената се ококори. Сюзан се усмихна и кимна.

— Хубаво. Там ще е срещата. Игън е човекът. В случай че се разделим. Става ли?

Тя отново кимна.

— А коя е твоята свръзка в посолството?

— Също Игън — след кратко колебание отвърна Сюзан.

Смених темата.

— Що се отнася за пренощуването, трябва да потърсим американец, който да ни пусне в хотелската си стая. Обаче не от тая група.

— Аз лесно ще намеря някой, който да ме приеме в стаята си — отвърна тя. — Ами ти къде ще спиш?

— В някой бардак.

— Не и в този град.

Тя като че ли се замисли.

— Всъщност има едно място, където можем да идем…

По изражението й реших, че има предвид стар любовник, което предпочитах да избегна. Обаче Сюзан продължи:

— Довечера съм канена на прием… в резиденцията на американския посланик.

— А стига бе! Аз канен ли съм?

— Зависи.

— От какво?

— Дали тази вечер сме стигнали до Ханой.

Струва ми се, че главно зависеше от това дали съм жив, или мъртъв.

— Мислех, че си ми казала всичко.

Тя избегна погледа ми.

— Присъствието ми на този прием не беше сигурно и не е важно.

— Разбирам. Е, нека отгатна кой ще е на приема. Тъй като вицепрезидентът е в Ханой, допускам, че почетен гост ще е Едуард Блейк. — Погледнах я.

Сюзан кимна.

— И се е очаквало ти да го информираш по някои въпроси, към които той може би проявява известен интерес.

— Не лично него.

Жената до Сюзан се бе навела толкова наляво, че се уплаших рейсът да не се преобърне.

— Облечен ли съм за дипломатически прием? — попитах аз.

Тя се усмихна.

— Ти си толкова секси, Пол, че можеш да се появиш по мръсни дънки, маратонки и кално кожено яке.

— Добре. В колко часа е купонът?

— Започва в осем.

Погледнах си часовника, който продължаваше да е на китката на господин Вин, и попитах:

— Колко е сега?

— Седем и петнайсет.

— Може ли да си купя часовник в тоя град?

— Аз ще ти купя.

Автобусът зави по една тясна улица и спря.

— Стигнали в хотел — съобщи екскурзоводът. — Добър хотел.

Погледнах през прозореца и видях стар хотел, за който едва ли се споменаваше в повечето пътеводители.

— Настаняваме се в хотел, после среща във фоайето и отива на хубава вечеря в италиански ресторант — продължи виетнамецът.

Това предизвика аплодисментите на туристите, които сигурно от една седмица бяха на ориз и невестулки. Аз също изръкоплясках.

Всички започнаха да се смъкват от автобуса и аз се озовах зад бъбривата приятелка на Сюзан. Тя обърна глава към мен и ме изгледа така, като че ли бях небръснат, опръскан с кал, смрадлив дегенерат.

— Вие с нашата група ли сте? — попита ме жената.

— Не, госпожо. Аз съм канадец.

Слязохме. Екскурзоводът се извърна от нас със Сюзан, но аз извадих една двайсетачка и когато минавахме покрай него, му я пъхнах в ръката.

Ето че бяхме в Ханой, на тясна улица, задръстена с пешеходци, циклоси и няколко коли. Вече беше тъмно и лампите светеха, обаче дърветата хвърляха плътна сянка.

Отдалечихме се от хотела.

— Знаеш ли къде се намираме? — попитах Сюзан.

— Недалеч от резиденцията на посланика — отвърна тя. — Хайде да потърсим къде да пийнем нещо, да отидем до тоалетната и да се измием. Освен това искам да се обадя на дежурния в посолството.

— Добра идея. — Погледнах към отсрещната страна на улицата за кафене или бар, после нещо ме накара да се обърна към хотела на петдесетина метра от нас. Пред автобуса бе паркиран тъмнозелен автомобил, седан, какъвто рядко се среща в тая страна. Останах с впечатлението, че е някаква служебна кола. На тротоара с гръб към нас стоеше униформен мъж и на светлината от хотела видях, че разговаря с нашия екскурзовод и шофьора на рейса. Това не ми хареса. Още по-малко ми хареса, когато шофьорът посочи към нас със Сюзан. Униформеният се обърна и ни погледна. Беше полковник Манг.

47.

Полковник Манг се запъти към нас и извика:

— Господин Бренър! Госпожице Уебър!

— Той каза ли нещо? — попитах Сюзан.

— Мамка му… Пол… дали да не избягаме?

Преди да успея да взема решение, седанът потегли и спря до нас. Униформеният на предната дясна седалка извади пистолет и го насочи към мен.

Полковник Манг се приближи по тротоара. Носеше зелената си униформа, ала този път без кобур. Даде знак на горилата в колата да свали оръжието, после спря на няколко крачки от нас.

— Боях се, че съм ви изпуснал на гара „Лонг Биен“.

— Наистина ни изпуснахте — отвърнах аз.

— Да. Но сега ви намерих. Може ли да ви предложа да ви повозя?

Може да съжаляваше, че ни е зарязал в Куанг Три, и сега да искаше да изкупи вината си. Обаче му отговорих:

— Няма нищо, имам нужда от физически упражнения.

— Къде отивате?

— В „Метропол“.

— Нима? „Метропол“ е в обратната посока. Защо се качихте на този туристически автобус?

— Взех го за градски.

— Знаете, че не е така. Всъщност сякаш бягате от нещо.

— Не, отиваме в „Метропол“. Натам, така ли?

Полковникът погледна Сюзан.

— Получихте ли съобщението ми в „Сенчъри“?

Тя не отговори.

— Господин Тин ми каза, че ви го е пратил по телекс до пощата в град Вин. Какво сте правили във Вин?

— Ходихме да видим родното място на Хо Ши Мин — отвърна Сюзан.

— А, да. Вие сте канадски историци, както научих наскоро.

Не отговорихме. И не се зарадвахме на това съобщение.

Полковник Манг запали цигара. Дано да се гътнеше от инфаркт.

Над рамото му забелязах, че неколцина американци от автобуса ни наблюдават, после двама униформени пред хотела им дадоха знак да влязат вътре. Освен това видях, че шофьорът на рейса и екскурзоводът са изчезнали — сигурно бяха на път за там, където отивахме ние, и това не беше хотел „Метропол“.

Направи ми впечатление също, че пешеходците пресичат улицата, за да избегнат полицията на нашия тротоар.

— Много рано сте напуснали хотел „Сенчъри“ в Хюе — каза полковник Манг.

— И какво от това?

Той не обърна внимание на нахалния ми отговор, обаче трябваше да ми го върне, затова каза на Сюзан:

— За съжаление тук на Червената река няма нудистки плажове за вас.

— Върви по дяволите — изсумтя тя.

Виетнамецът неочаквано се усмихна.

— Станахте любимка на мъжете в моя отдел. Те много внимателно се запознаха със снимките ви от остров Пирамид.

— Върви по дяволите!

Полковник Манг запази самообладание и реших, че не иска да участва в състезание по надвикване пред хората си, които сигурно не разбираха, че Сюзан го праща по дяволите.

Манг ни измери с поглед.

— Изглежда, сте прекарали известно време в провинцията.

Не отговорихме.

— Къде ви е багажът? — попита ме той.

— Откраднаха го.

— Нима? А откъде взехте тези дрехи, които не бяха в багажа ви?

— Купихме ги.

— Защо?

— Защо не?

— Виждам и синя боя от планински шалове по лицата и ръцете ви. Струва ми се, че сте се опитвали да се дегизирате.

— Като какви?

— Не ми харесват отговорите ви, господин Бренър.

— На мен пък не ми харесват вашите въпроси.

— И никога не са ви харесвали. — Той смени темата. — Резервацията ви в „Метропол“, господин Бренър, е за утре. Защо пристигате един ден по-рано?

— Вижте, господин полковник, имаме покана… — започна Сюзан.

— По-късно — прекъснах я аз. Приемът в резиденцията на посланика беше асо, което можеше да се изиграе само веднъж, и моментът не бе подходящ.

Тя ме разбра.

— Утре рано сутринта имаме среща в посолството.

— С кого?

— С търговския представител.

— За какво?

— За търговия естествено.

Виетнамецът я изгледа сурово.

— Направих някои проверки и установих, че вие също имате резервация в „Метропол“, но за днес.

Полковник Манг разполагаше с повече информация за маршрута на госпожица Уебър от мен. За да съм честен обаче, в Натранг тя ми беше споменала нещо за командировка в Ханой, макар че вече не вярвах да е свързана с търговския представител.

Полковник Манг се наслаждаваше на собствения си сарказъм.

— Тъй като господин Бренър няма стая за тази нощ, предполагам, че ще го приемете в своята, но това ще остави впечатление за неблагоприличие.

— Върви по дяволите — предложи му пак Сюзан.

Беше време да видя дали тоя тип лови риба, ходи на лов или поставя капани.

— Оценявам, че сте си направили труда да ни посрещнете в Ханой, господин полковник — казах му, — и ако няма нищо друго, ние ще си вървим.

Той не отговори.

— Плашите туристите — прибавих аз.

— Нима? Но изглежда вие не се плашите.

— Ни най-малко.

— Има време. Някога идвали ли сте в Ханой, господин Бренър?

— Не, но мои приятели са прелитали от тук през войната, макар че не са се отбивали. — Добър удар.

Полковникът се усмихна.

— Всъщност някои се отбиваха и бяха настанени в хотел „Хилтън“.

Не беше зле. Обичам състезанията по вбесяване. Бе мой ред, затова казах:

— Исках да разгледам Военновъздушния музей, обаче ми съобщиха, че нямало какво да се види.

— А искате ли да разгледате министерството на държавната сигурност?

— Благодаря, вече видях онова в Сайгон.

— В Хошимин.

— Както и да е. — Той, изглежда, не бързаше да изпълни заплахата си или добре се забавляваше тук на улицата. Във всеки случай аз го осведомих: — С госпожица Уебър се обадихме на дежурния в посолството, за да съобщим за пристигането си в Ханой. Навярно с вас бихме могли да поговорим утре. Да речем, коктейл в шест, в бара на „Метропол“. Съгласен ли сте?

Той се втренчи в мен на слабата светлина.

— Не сте се обаждали във вашето посолство. Разбирам, че според вас се влияя от дипломатически съображения. Но ще ви кажа следното, господин Бренър: ако остана за петнайсет минути насаме с вас и госпожица Уебър, ще докажа, че двамата представлявате вашето правителство и действате срещу моята страна.

— Бихте ли се конкретизирали?

— Ще се конкретизирам в стаята за разпити.

Изглежда, бяхме в безизходица. Аз исках да отида в петзвезден хотел, а полковник Манг искаше да ме прати в затвора. Но също така искаше да се убеди, че не проваля кариерата си, затова си приказвахме на улицата и той чакаше аз или Сюзан да издрънкаме нещо, което да оправдае арестуването ни. И на мен ми се е случвало да изпадна в същата ситуация, обаче не му съчувствах особено.

Полковник Манг имаше решение на проблема.

— Бих желал двамата доброволно да ме придружите в министерството на държавната сигурност, за да си поговорим.

Хиляди пъти бях казвал същото на заподозрени и повечето от тях изобщо не се прибираха вкъщи.

— Шегувате се — отвърнах аз. — Нали?

— Не. Не се шегувам.

— Прозвуча ми като шега.

Манг или се смути, или се ядоса, че отхвърлям поканата му.

— Ако дойдете доброволно, ви обещавам, че ще можете да си тръгнете след един час.

— Казахте, че ви трябват само петнайсет минути с нас — напомни му Сюзан.

Вече добре познавах полковник Манг и виждах, че е страшно бесен. Забелязах също, че Сюзан го вбесява повече от мен. Едва ли между нас с него имаше някаква връзка, обаче бях сигурен, че мрази Сюзан. Поради тази и ред други причини не исках тя да попада в лапите му…

— Имам едно предложение, господин полковник — казах му. — Закарайте ни в посолството и оставете госпожа Уебър да влезе вътре. После доброволно ще дойда с вас в министерството.

Не му трябваше много време, за да отговори.

— Не.

Сюзан се присъедини към него.

— Не, където и да идем, отиваме заедно.

Никой не искаше да ми съдейства, затова казах на полковник Манг:

— Добре, тогава ни оставете да се обадим на дежурния в посолството и да му съобщим, че сме пристигнали в Ханой, че полковник Нгуен Куи Манг иска да ни зададе няколко въпроса и че ще го придружим в министерството на държавната сигурност. Доброволно естествено. Можете да слушате разговора.

Той поклати глава.

Полковник Манг не можеше да се пазари. Или си мислеше, че не му се налага.

— Добре, господин полковник, предложенията ми се изчерпаха. — Хванах Сюзан за ръка и му казах: — Приятна вечер.

Виетнамецът изгуби самообладание, за миг забрави английски и извика:

— Дунг лай!

Отново се задъхваше и след като го бяхме предизвикали, трябваше да направи нещо. Той поговори с мъжа на предната дясна седалка, който слезе от колата и отвори задната врата. Надявах се полковник Манг да си тръгва, ама де такъв късмет. Манг погледна през рамо, за да се увери, че всички американски туристи са влезли в хотела, и ни заповяда:

— Качете се в колата.

Не мръднахме от местата си. Той се усмихна.

— Страх ли ви е?

— Не. А вас?

— Защо да ме е страх? Качете се в колата.

— Някой трябва да насочи оръжие срещу нас, за да ни принуди да се качим — заявих аз.

Той разбра и кимна. Каза нещо на мъжа до седана, който с удоволствие насочи пистолета си срещу нас.

Отново хванах Сюзан за ръка и двамата се настанихме на задната седалка. Манг седна отпред, другият остана на тротоара.

Потеглихме в мълчание по улиците на Стария град и след няколко минути намалихме пред хотел „Метропол“, огромна внушителна сграда, чието истинско място беше в Париж.

Помислих си, че полковник Манг е променил решението си.

— Благодаря, че ни докарахте.

Той се завъртя на седалката.

— Исках да видите къде няма да пренощувате.

Гадняр.

Колата продължи на запад през Стария град. Само за да се уверя, че тия хора не са пълни идиоти, натиснах дръжката на вратата, обаче беше заключена.

От тежко положението бе станало страшно и не проявяваше признаци на подобрение. Анализирах възможностите, но не ми оставаше друго, освен да премина към насилие, за което бях готов. Не виждах Манг да има оръжие, само че шофьорът имаше, следователно първо трябваше да обезвредя него. Хвърлих поглед през задния прозорец и видях, че ни следва втора кола. Налагаше се да взема решение, както ме бяха учили в казармения курс по бягство от плен, дали е възможна физическа съпротива и ако е възможна, какви ще са последствията от неуспешен опит. Понякога усложняваш дребен или среден проблем, като извиеш нечия шия, друг път го решаваш. Всичко зависи от това какъв е краят на пътуването.

Обмислих всичко това, като взех предвид втората кола и факта, че със Сюзан не сме репетирали координиран опит за бягство.

На поредния завой се наведох към нея и прошепнах:

— Оръжие?

Тя поклати глава.

— Просто се пошегувах.

— Не разговаряйте — заповяда Манг.

Завихме в тясна, зле осветена улица, която според табелите се казваше „Йет Киеу“, и спряхме пред голяма пететажна сграда в колониален стил. Втората кола спря зад нас.

Полковник Манг взе едно дипломатическо куфарче от седалката и безмълвно слезе.

Сюзан ме сръга и тихо рече:

— Приемът при посланика, Пол. Тая вечер ли беше? Пол…

— Изиграй асото само когато се налага.

Тя ме погледна.

— Струва ми се, че се налага.

Двама мъже от втората кола дойдоха и отвориха задните врати. Слязохме и не особено любезно ни придружиха до входа на министерството на държавната сигурност, където стоеше полковник Манг.

Пазачът отвори вратата и полковникът влезе, последван от нас със Сюзан и двете горили.

Просторното фоайе беше много занемарено и ми напомни за своя сайгонски аналог. Имаше неколцина униформени и цивилни, които ни погледнаха така, като че ли не виждат чак толкова много бели туристи в министерството, но им се иска да виждат повече.

Полковник Манг ни заведе при един стар асансьор и когато петимата се качихме, каза нещо на оператора.

Слязохме на четвъртия етаж, който бе слабо осветен и мръсен. От едната страна на коридора имаше затворени врати и иззад една от тях чух мъжки мъчителен вик, последван от шамар и отново вик. Друга врата беше леко открехната и отвътре се носеше женски плач.

Полковник Манг сякаш не забеляза нищо, както и двете горили. Предполагам, че бяха свикнали, все едно това бе нормалният шум на четвъртия етаж.

Полковникът отвори една от вратите и докато влизаше вътре, зърнах на пода проснат гол мъж, целия окървавен. Зад бюрото седеше униформен, пушеше и четеше вестник.

Полковник Манг каза нещо на униформения и затвори вратата, после се обърна към нас и ни осведоми:

— Стаята е заета.

Ние със Сюзан се спогледахме и разбрах, че и тя е видяла сцената. Повечето хора никога не са виждали такова нещо и си спомних първото си сражение, мъртвите и умиращите навсякъде около мен — просто не приемаш действителността и така се справяш с нея.

Полковник Манг намери свободна стая и влязохме.

Помещението нямаше прозорци и вътре беше топло. От тавана висеше гола електрическа крушка. В средата имаше бюро, стол и две дървени табуретки.

Манг остави фуражката и дипломатическото си куфарче на бюрото, седна и запали цигара. После ни посочи табуретките.

— Седнете.

Останахме прави.

На пода имаше стар паркет, лекьосан с нещо кафеникаво-червено. От помещението зад себе си чух викове, последвани от блъскане в стената.

Полковник Манг изглеждаше съвсем невъзмутим, като че ли боят в полицейския участък не беше нещо по-различно от взимането на отпечатъци и снимането на арестанти.

— Хората, които не съдействат по време на разпит, отиват в мазето, където винаги получаваме пълно съдействие и където не ви канят да седнете — отбеляза той и отново посочи с ръка. — Седнете.

Двете горили зад нас изритаха табуретките в краката ни и ни натиснаха да седнем.

Полковник Манг дълго ни наблюдава, после каза:

— Причинихте ми много главоболия. — И прибави: — Провалихте ми празника.

— И вие не ми направихте почивката много забавна — отвърнах аз.

— Млъкнете.

Без да пита, Сюзан извади цигарите си и запали. Манг не обърна внимание, сякаш пушенето беше едно от неотменните права на виетнамските затворници.

Всички мълчахме, докато двама от нас пушеха. Горилите зад мен дишаха тежко. Инстинктът ми подсказваше, че със Сюзан сме попаднали в затруднение. Най-големите ни проблеми, разбира се, бяха двете мъртви ченгета на магистрала 1 и двамата убити войници на шосе 214. Фактът, че по време на инцидентите двамата сме се намирали в района на местопрестъплението можеше да е чиста случайност, обаче Манг едва ли щеше да ни повярва. После идваше господин Кам, нашият шофьор, когото трябваше да убия. Истината бе, че навярно щяха да ни изправят пред наказателния взвод за убийство и правителството на САЩ с нищо не можеше да ни помогне.

Манг ни гледаше, ние също го гледахме на светлината на висящата крушка.

— Да започнем отначало — каза той и дръпна от цигарата си. — Най-после открих как сте пътували от Натранг до Хюе. Господин Тук много ми помогна, когато го посетих в туристическата му агенция.

За пръв път изпитах истински страх.

— Е, господин Бренър, вие сте наели частен автомобил, което ви беше казано да не правите…

Прекъснах го:

— Госпожа Уебър имаше право да пътува по какъвто начин желае. Аз бях само пътник.

— Млъкнете. И е шофирал Дуонг Ксуан Кам, който много подробно ми разказа за пътуването ви. — Полковник Манг се втренчи в мен. — Може би ще ми разкажете за него със свои думи, за да няма недоразумения.

От тия глупости заключих, че господин Кам или е умрял при разпит, без да признае, че е станал съучастник в убийство, или се крие, или бяга, за да си спаси живота.

— Убеден съм, че не мога да ви разкажа нищо повече от шофьора — отвърнах аз. — С госпожа Уебър през цялото време спахме.

— Вашият шофьор твърди друго.

— Какво по-точно?

— Ако ми зададете още един въпрос, господин Бренър, или вие, госпожице Уебър — заяви полковник Манг, — този разговор незабавно ще се премести в мазето. Ясен ли съм?

— Трябва да ви напомня, господин полковник, че нито госпожа Уебър, нито аз сме военнопленници в ханойския „Хилтън“, където през войната вашите сънародници са измъчвали стотици американци. Войната свърши, господин полковник, и вие ще отговаряте за действията си.

Той продължително ме изгледа.

— Ако с нещо незначително успея отново да направя вашата страна противник на моята, и аз, и други хора ще сме много щастливи. — Манг противно се усмихна. — Мисля, че открих начин да го постигна. Естествено, говоря за съдебен процес и екзекутиране на един така наречен американски турист и една така наречена американска бизнес дама или за убийство, или за противодържавна дейност, или и за двете.

Стори ми се, че има предвид нас, затова му напомних:

— Не само нашето правителство ще ви държи отговорен, но и вашето.

— Това не е ваша грижа, господин Бренър. Имате си други проблеми.

Полковникът замълча за миг, навярно замислен за моите и, надявах се, за своите потенциални проблеми.

— Когато се срещнахме в Куанг Три — каза той, — ние разговаряхме за посещението ви в Хюе, липсващото време от пътуването ви от Натранг до Хюе, дръзкото ви отношение към полицая в Хюе и по други въпроси, свързани с партньорите на госпожица Уебър. Освен това обсъдихме посещението ви в долината А Шау и Ке Сан и контактите ви с планинските племена. Смятам, че вече разполагам с достатъчно доказателства, за да ви арестувам.

— А аз смятам, че тормозите американски ветеран и видна американска бизнес дама поради политически й лични съображения.

— Нима? Тогава трябва да продължим разговора си докато и двамата не променим мнението си. Как напуснахте Хюе?

— Напуснахме Хюе с мотор и както ви е известно, по същия начин пристигнахме в Диен Биен Фу.

— Да, и по пътя станахте канадци.

Не отговорих.

— Откъде взехте мотора?

— Купих го.

— От кого?

— От един човек на улицата.

— Как се казваше?

— Нгуен.

— Търпението ми се изчерпва.

— Не може да изчерпите нещо, което не притежавате.

Това му хареса и той се усмихна.

— Струва ми се, че зная откъде сте взели този мотор.

— Тогава е излишно да ме питате.

Полковник Манг се вторачи в мен.

— Всъщност не зная. Но зная следното: преди с госпожица Уебър да си тръгнете от тук, ще настоявате да ми го кажете.

Значи засега нищо не заплашваше господин Юен, алчността на Гъзаря го беше вкарала в неприятности и господин Кам бе мъртъв или се криеше. Оставаше господин Ан, който, надявах се, щастливо се беше завърнал при семейството си в Лос Анжелис.

— Къде спряхте по време на двудневното си пътуване с мотор до Диен Биен Фу? — продължи разпита Манг.

— Спахме в гората.

— Възможно ли е да сте пренощували в планинско село?

Пак се връщахме на темата за планинците.

— Струва ми се, че щях да си спомням — отвърнах аз.

Той ме погледна внимателно.

— Двама войници са били убити на шосе номер двеста и четиринайсет близо до лаоската граница. Единият е застрелян в гърдите с американски автоматичен пистолет колт четирийсет и пети калибър. — Манг се вторачи в мен така, като че ли смяташе, че може да зная нещо по въпроса. — По това време вие сте се намирали в този район.

— Не зная къде е шосе номер двеста и четиринайсет, но пътувах по магистрала номер едно до шосе номер шест за Диен Биен Фу — без да извръщам очи, отвърнах аз. — А сега ми казвате, че съм бил на номер двеста и четиринайсет и ме обвинявате, че съм убил двама войници. Дори няма да отговоря на такова абсурдно обвинение.

Той продължаваше да ме гледа.

— Ние ви придружихме доброволно, за да ви отговорим на няколко въпроса — напомних му аз. — Съвсем скоро ще решим, че ни задържате против волята ни и вие, господин полковник, чието име е известно в нашето посолство, ще трябва да обясните отсъствието ни. — На мен ми прозвуча добре, ала не и на полковник Манг.

Той се усмихна.

— Не ме слушате, господин Бренър. Не ме интересува нито вашето посолство, нито правителството ви. Всъщност всеки конфликт ме радва.

— Определено ще се стигне до там, господин полковник.

— Губите ми времето. — Манг погледна Сюзан. — Разбирам, че ви пренебрегвам.

— Всъщност аз ви пренебрегвам.

Той се засмя.

— Струва ми се, че не ви харесвам.

— Така е.

— Защо? Заради онези снимки ли? Или защото подобно на повечето си сънародници изпитвате чувство на расово превъзходство над виетнамците?

Намесих се.

— Чакайте, този разпит е…

— Не разговарям с вас, господин Бренър. Но ако разговарях, щях да ви попитам колко пъти сте използвали расистки думи и изрази като „жълтур“ и „дръпнати очи“. Колко?

— Сигурно много. Но не и през последните двайсет и пет години. Сменете темата.

— Тази тема ме интересува. — Полковникът се обърна към Сюзан. — Защо сте във Виетнам?

— Тук ми харесва.

— Не ви вярвам.

— Не ми пука дали ми вярвате, но аз обичам народа на тази страна, неговата култура и традиции.

— Забравихте да споменете парите.

— Но не ми харесва вашето правителство. Правителство и народ не са едно и също. Даже да бяхте американец — прибави тя, — пак щяхте да сте ми отвратителен и противен.

Помислих си, че след около три секунди ще се озовем в асансьора за мазето, но полковник Манг просто зарея поглед в празното пространство.

— Проблемът пак е в чужденците — накрая каза той. — Тук има прекалено много туристи и бизнесмени. Скоро ще останат с двама по-малко.

Отново бях почти убеден, че говори за нас.

— Потърсете по-близо причината за проблемите си — посъветва го Сюзан. — Започнете с тази сграда.

— Няма нужда вие или който и да е чужденец да ни казва как да управляваме собствената си родина. Тези дни отминаха, госпожице Уебър. Моето и бащиното ми поколение платиха с кръвта си, за да освободят тази страна от Запада. И ако е необходима нова война, за да се избавим от капиталистите, ние сме готови пак да направим тази саможертва.

— Знаете, че не е вярно. Тези дни са отминали.

Полковник Манг се върна на темата за изправянето на двама ни със Сюзан пред наказателния отряд, която го караше да се чувства по-самоуверен, и отново насочи вниманието си към мен.

— Във вторник рано сутринта сте напуснали Хюе с мотор и в сряда късно вечерта сте пристигнали в Диен Биен Фу, където сте отседнали в мотел „Диен Биен Фу“.

— Точно така.

— И в четвъртък сутринта сте посетили бойните полета, където сте казали на екскурзовода, че сте канадски историци и струва ми се, биолози.

— Казах „кънектикътски историци“.

— Какво е това?

— Кънектикът. Част от Съединените щати.

Манг като че ли се обърка, затова прибавих:

— Щатът на индийското орехче.

Той остави думите ми без коментар и продължи:

— По-късно същия ден сте пристигнали с мотор в село Бан Хин и отново сте се представили за… историци.

Премълчах.

— Госпожица Уебър казала на един човек на селския пазарен площад, че сте канадци. Защо се представяхте за канадци?

— Някои хора не обичат американците. Всички обичат канадците.

— Аз не обичам канадците.

— Колко канадци познавате?

Той разбра, че го принуждавам да смени темата и че се опитвам да печеля време. Всъщност, ако имаше някаква вероятност да се измъкнем, тя зависеше от това дали Манг възнамерява да ни задържи повече от времето, след което може би щяха да ни търсят. Само че се чудех дали точно сега някой във Вашингтон, Сайгон или тукашното посолство наистина ще се загрижи за нас. Утре — да, тази вечер — може би не. Присъствието на приема при посланика, изглежда, не беше задължително. Ако се очакваше река На да носи трупа ми до този на господин Вин, отсъствието ми определено нямаше да направи впечатление. Замислих се дали да не изиграя нищожното си асо, обаче инстинктът ми подсказваше, че полковник Манг не е готов за това.

— Защо отидохте в Бан Хин? — попита ме той.

— Знаете защо.

— Зная. Но честно казано, не откривам смисъл в посещението ви при Тран Ван Вин. Така че можете да ми го обясните.

Имаше пет имена, които тази вечер не исках да чувам от полковник Манг: господин Тук, господин Кам, господин Ан, господин Юен и Тран Ван Вин. Вече бе споменал три от тях. Що се отнасяше до Тран Ван Вин, какъвто си беше верен другар, той напълно бе съдействал на полковника, обаче не беше успял да му обясни много. Повече се безпокоях за господин Ан и господин Юен, които бяха допуснали грешката да си пъхнат главата в торбата заради американците, също като двайсет милиона южновиетнамци през войната. Тия хора не си взимаха поука. Във всеки случай въпросните две имена още не бяха изскочили, ала вече разбирах методите на разпит на полковник Манг и знаех, че прескача някои моменти и пази най-хубавото за накрая.

Той започваше да губи търпение и повтори:

— Навярно ще можете да ми обясните целта на посещението си при господин Вин.

— Убеден съм, че господин Вин ви е съобщил целта на посещението ми.

— Той ми разказа за вас по телефона, но нямах възможност лично да разговарям с него. — Полковник Манг си погледна часовника. — Би трябвало скоро да пристигне със самолет и тогава по-подробно ще обсъдя въпроса с него. Засега ми кажете защо сте го посетили.

— Добре, ще ви кажа. — Като максимално се придържах към истината, изложих на полковник Манг същата версия за писмото, която бях представил на Тран Ван Вин: за Американските ветерани от Виетнам, семейството на лейтенант Уилям Хайнс, очевидното убийство на лейтенанта от неизвестен капитан — нямаше смисъл да споменавам за вицепрезидента на Съединените щати — и че съм обещал на семейство Хайнс да проуча случая, докато съм на носталгично пътуване във Виетнам.

Завърших разказа си и видях, че полковник Манг е потънал в дълбок размисъл. Вече бе чул същото от Тран Ван Вин и моята история не съответстваше на онова, което подозираше или знаеше. Разбира се, този поврат в хода на събитията повдигаше много нови въпроси и той бе объркан. Скоро щеше да поиска да види сувенирите от раницата на Сюзан. Имах чувството, че сме тук от много време. От цяла вечност.

Полковник Манг погледна Сюзан.

— Потвърждавате ли този разказ?

— Аз съм само курвата за ваканцията — отвърна тя.

Той се вторачи в нея.

— Какво значи „курва“?

Сюзан му отговори на виетнамски и полковникът кимна, сякаш за пръв път ни вярваше за нещо.

— Обаче връзката ви с господин Станли ми се струва подозрителна — все пак каза той.

— Спала съм с половината бели в Сайгон, господин полковник. Не бива да придавате толкова значение на връзката ми с Бил Станли.

Понякога, както казват в нашия бранш, голотата е най-доброто прикритие. Полковник Манг изглеждаше искрено щастлив, че мнението му за Сюзан е потвърдено от самата курва, въпреки че това омаловажаваше връзката с Бил Станли.

Освен това, разбира се, полковник Манг се чудеше за моята връзка със Сюзан Уебър и дали ще е в състояние да ме пречупи чрез нея. Всъщност в миналото аз бях проявявал забележителна вярност към курвите, обаче виетнамецът не го знаеше, затова я изгледах ядосано и се извърнах от нея.

Той забеляза реакцията ми и й каза:

— Вие не сте по-добра от проститутките по сайгонските улици.

— Но го правя безплатно — възрази Сюзан.

— Щяхте да сте по-откровена, ако взимахте пари.

След като постави Сюзан на мястото й, Манг отново насочи вниманието си към мен.

— Тран Ван Вин ми каза, че с госпожица Уебър сте се скарали за нещо. Тя напуснала дома му няколко минути преди вас. Така ли е?

— Да.

— Защо?

— Имахме много противоречия по време на пътуването и накрая се скарахме за това как е най-добре да стигнем до Ханой.

Той се замисли.

— И сте решили да вземете влака от Лао Кай.

— Естествено. Нали пристигнахме заедно на гара „Лонг Биен“.

— Знаех къде сте, знаех и че отивате в Ханой. Името ви не беше сред пътниците на самолетите, затова поставих под наблюдение гара „Лонг Биен“, автогарата, хотел „Метропол“ и американското посолство, в случай че вземете кола или вашия мотор до столицата.

— Откъде знаехте, че сме в туристическия автобус?

— Полицаят, който се качи в автобуса, забеляза, че екскурзоводът изглежда нервен, но не искаше да създава проблеми пред вашите сънародници, затова изчакахме. По-късно може да се срещнете с екскурзовода в друга част на тази сграда. — Полковник Манг се усмихна. — Нали ви казах, че пак ще се видим в Ханой.

— Ами ако вместо това бяхме заминали за Хошимин?

Той изглеждаше достатъчно радостен да отговаря на въпроси относно блестящите си професионални способности.

— Ако сега не седяхме тук, щяхме да сме в същото министерство в Хошимин. Нищо не ни убягва, господин Бренър.

Трябваше да оставя въпроса открит, обаче аз отбелязах:

— Нямате представа какво ви убягва.

Полковникът пак се усмихна.

— Вие с госпожица Уебър не успяхте да ни избягате и сега сте тук.

— Имате право — признах аз. — Имиграционната полиция в тази страна е безпощадна, господин полковник. Не е зле и ние да имахме такава в Америка.

Той отново се усмихна.

— Пътните нарушения, незаконният начин на пътуване и визовите нередности са сериозни въпроси, господин Бренър.

— Трябва да е така, за да ни обявите за общонационално издирване.

— Свършихте ли с игричките?

— Надявам се. Вие от отдел „А“ ли сте, или от „Б“?

— От отдел „А“. Който отговаря на вашето Централно разузнавателно управление.

— Е, при следващото си идване във Виетнам ще подам молба за виза по-рано.

Манг пак се усмихна.

— Няма да има следващо идване.

— Свършихме ли?

— Не. И престанете да задавате този въпрос.

Щях да си погледна часовника, обаче си спомних къде е.

Та седяхме си ние, докато Сюзан, Манг и двете горили пушеха и аз вдишвах дим втора ръка, без дори да има прозорец, който да отворим. Като че ли това място не беше достатъчно нездравословно, ами по пода имаше стари петна от кръв и инквизиторът в стаята зад гърба ми, изглежда, обичаше да блъска госта си в стената, което караше крушката да се клати.

Известно време полковник Манг ни остави да слушаме виетнамския вариант на скуош в съседната стая, после се обърна към Сюзан.

— Защо пратихте телекс на господин Тин от хотел „Сенчъри“ в Хюе?

— Господин Бренър дал пътеводителя си на заем на един екскурзовод и го помолил да го върне до вторник сутринта. Тъй като го нямаше, пратих телекс, за да попитам дали са го донесли. Сигурна съм, че сте прочели телекса.

Той с нищо не показа дали го е чел.

— И какво щяхте да направите, ако бяха занесли пътеводителя в хотела? Да се върнете в Хюе ли?

— Не, разбира се. Щях да помоля господин Тин да ни го прати в „Метропол“.

Манг погледна към мен.

— И на кой екскурзовод сте дали пътеводителя?

Тъй като бях изчерпал Нгуените, отвърнах:

— Мисля, че се казваше господин Хан. Студент.

— Защо му дадохте пътеводителя си?

— Той ми го поиска на заем. Да не съм нарушил някой друг закон?

Даже полковник Манг усети иронията и се усмихна. Обикновено обаче усмивките му не вещаеха нищо добро.

— Трябва да ви призная нещо — каза той.

— Хубаво, защото аз нямам какво да ви призная.

— Наредих да ви следят в Хюе.

Не отговорих. Известно време всички седяхме и слушахме крясъците на някой, когото влачеха по коридора. Можеше да е екскурзоводът.

Накрая полковник Манг наруши мълчанието.

— Моите колеги са ви изпуснали, но ми докладваха, че сте се движили като човек, който смята, че го следят.

— А вие какво очаквахте да ви кажат? Че съм седял на някоя пейка в парка и са ме изпуснали, така ли?

Това не му хареса и полковникът се обърна към Сюзан.

— Същото се отнася за вас, госпожице Уебър. Движили сте се подозрително.

— Пазарувах.

— А, да. Дегизировката.

— Подходящи дрехи за пътуването до Диен Биен Фу. Ако искате, мога най-подробно да ви опиша пазаруването си.

Нито виетнамецът, нито аз проявихме интерес към тази тема. Освен това Манг може би реши, че е стигнал до поредната задънена улица. Всъщност не беше така, ала аз бях почти сигурен, че господин Ан се е спасил. Само че човек никога не знаеше какви изненади му готви полковник Манг.

— Къде е моторът, който сте купили в Хюе? — попита ме той.

— Продадох го на една австралийка в Лао Кай.

— Как се казваше?

— Шийла. Руса, синеока, с приятна усмивка.

Полковник Манг подозираше, че го баламосвам, обаче се включи в играта.

— Колко платихте за него в Хюе и за колко го продадохте?

— Купих го за три хиляди щатски долара, обаче успях да му взема едва петстотин от австралийката в Лао Кай. Тя знаеше, че гоним влака, и се пазари до дупка.

— Разбирам. Разменихте ли някакви документи с тази госпожа или с човека в Хюе?

— Господин полковник, откакто съм тук, не съм виждал квитанции.

Той остави забележката ми без отговор и погледна към Сюзан.

— Открих ключовете за мотора ви във вашия апартамент, но не успяхме да намерим самия мотор. Ще ни помогнете ли?

— Откраднаха го.

— Според мен е скрит.

— Отдел „А“ няма ли си друга работа, освен да търси мотори?

— Всъщност, госпожице Уебър, си имаме достатъчно работа и тъкмо затова сте тук.

— Нямам представа защо съм тук.

— Имате.

— Струва ми се, че самият вие не знаете, господин полковник.

— Ако не зная нещо, винаги го научавам от заподозрения — заяви Манг и ни напомни: — Това е само предварителен разпит. Следващият ще е като онези, които видяхте и чухте в съседните стаи. Последният ще е в мазето. Засега ще се върнем на въпроса за убитите полицаи и войници, както и на други теми като моторите, които изискват допълнителни обяснения.

— Мъчението е последното убежище на глупавия и мързелив инквизитор — осведомих го аз. — И признанията са безполезни.

Полковникът ме погледна така, сякаш никога не го бе чувал, и може би наистина не беше.

— Какво разбирате вие от разпити? — попита ме той.

— Гледам много полицейски предавания по телевизията.

— Всъщност се опитах да науча повече за вас с помощта на нашето посолство във Вашингтон.

— Не познавам никого там.

— Сарказмът ви не ми харесва.

— На никого не му харесва.

Манг се върна на темата за миналото ми.

— Установихме, че миналия септември сте напуснали американската армия с чин старши подофицер.

— Казах ви го още на „Тан Сон Нат“.

— Но не изяснихте с какво сте се занимавали.

— Никой в армията не е наясно с какво се занимава.

— Явно е така, като се има предвид представянето ви тук.

— Представихме се добре, господин полковник, и вие го знаете. Питайте когото искате от съучениците си от гимназията.

Полковник Манг окончателно изгуби самообладание и се разкрещя на виетнамски, удари с юмрук по бюрото и се изправи. Даже видях слюнка в ъгълчетата на устата му. Имах чувството, че не трябваше да споменавам за войната.

Той тичешком излезе иззад бюрото и дойде при мен. Скочих, ала преди да успея да реагирам, двете горили извиха ръцете ми зад гърба. Полковник Манг ме зашлеви през лицето и аз се отскубнах от войниците, които не бяха много силни. Единият дори падна на пода. Другият отново ми се нахвърли, Сюзан стана и изрита табуретката ми пред краката му. Той се просна по очи и ние с Манг застанахме един срещу друг.

Преди да успея да го размажа, двете горили допълзяха до стената, извадиха пистолетите си и се развикаха.

Полковник Манг им отговори, после ненадейно излезе от стаята. Сигурно му се беше допикало или нещо подобно.

— Приемът, Пол — напомни ми Сюзан.

Едната горила рязко й заговори на виетнамски и тя преведе:

— Казва да седнем и да млъкнем. Ако мръднем или проговорим, щял да ни застреля.

Седнахме пред двете горили, които ни държаха на мушка. Ако се бяха приближили, за пет секунди щях да им гепя патлаците, обаче те стояха на разстояние.

Тупурдията в стаята не бе привлякла особено внимание заради тупурдията в съседните стаи. На излизане полковник Манг не беше затворил вратата И чух много шамари откъм коридора.

Манг се върна след пет минути. С него бяха още две въоръжени горили, които също се изправиха зад нас. Когато минаваше покрай мен, усетих мирис на алкохол.

Той седна зад бюрото и запали цигара. Опитваше се да изглежда така, като че ли не се е случило нищо.

— Да се върнем на темата за убийствата на полицаите и войниците. Независимо дали ще се признаете за виновни, има свидетели, които ще ви разпознаят. Така че се смятайте за обвинени в убийство.

Замислих се дали да изиграя асото си, обаче то започваше да прилича на двойка спатия.

Полковник Манг ни остави да смелим обвинението, после каза:

— Готов съм да сваля обвинението в убийство в замяна на писмени показания, че двамата сте агенти на американското правителство и подробно обяснение на задачата ви във Виетнам.

— После ще отидем ли всички заедно в „Метропол“ да му ударим по едно?

— Не. Ще останете в затвора, докато ви експулсираме.

— И докато нашето правителство се извини и ви напише чек.

— Надявам се да не се извини. И можете да си задържите парите.

— Какво искате да призная?

— Искам двамата да признаете какво сте извършили — установили сте връзка с въоръжени бунтовници, оказали сте съдействие на ФУЛРО, шпионирали сте, влезли сте в контакт с врагове на държавата.

— Аз съм тук само от две седмици.

Той не схвана сарказма и кимна.

— Естествено, вие виждате преимуществото на това да се признаете за виновни в политически престъпления, вместо да ви обвиним в обикновено убийство. Правителствата ни могат да се договорят за политическите престъпления. Убийството си е убийство. Имам свидетели на четирите престъпления — напомни ми Манг. — Освен това имам свидетели на политическите престъпления. Вие избирате.

Правораздавателната система тук действаше малко по-различно, отколкото в Щатите. Струва ми се, че го бях споменал на Карл.

— Трябва да вземете решение, господин Бренър.

— Пак ме пренебрегвате — обади се Сюзан.

Той я погледна.

— Не искам нищо от вас, освен да си затваряте устата.

Преди Сюзан да успее пак да го прати по дяволите, аз се намесих:

— Ще оставя решението на вас, господин полковник. Моето доброволно съдействие приключи, както може би сте забелязали.

Полковник Манг каза нещо на горилите и си помислих, че тръгваме за мазето, обаче единият от войниците взе раниците ни и ги остави на бюрото.

Друг ни даде знак да си съблечем якетата. Подчинихме се и той ги хвърли при раниците.

Полковник Манг изпразни моята. Не каза нищо за липсата на бельо, затова пък попита:

— Къде са всичките ви дрехи?

— Очевидно в багажа, който ми откраднаха.

Той не ми обърна внимание и разгледа фотоапарата, лентата, планинската гривна и последната ми чиста риза. Извади всичко от тоалетния ми несесер и изстиска пастата ми за зъби и крема за бръснене.

— Е, с какво се занимавахте в армията? — докато си играеше с личните ми вещи, повтори полковникът.

— Вече ви казах.

— Казахте ми, че сте били готвач. После признахте, че сте били на фронта.

— Бях на фронта. После станах готвач.

— Струва ми се, че всъщност сте били разузнавач.

Топло, обаче не и горещо.

След като му омръзна да разглежда оскъдния ми багаж, Манг изпразни раницата на Сюзан. Наруши навиците си, като прескочи сутиените и бикините й, и претършува останалите й вещи, включително планинския шал, подарен й от старейшината Джон, пиринчените планински накити и други джунджурии.

Накрая остави фотоапарата й при моя заедно с всичките ни изснимани ленти.

После насочи вниманието си към вещите, които бяхме взели от Тран Ван Вин. Разгледа часовника, личните знаци, венчалната халка, дневника, портфейла и неговото съдържание, брезентовата чантичка с писмата и войсковия наряден списък. Списъкът го заинтригува само за няколко секунди и Манг прелисти писмата. След това вдигна поглед към Сюзан.

— Това ли са всички вещи, получени от Тран Ван Вин?

Тя кимна.

— Защо ги носите вие, а не господин Бренър?

— Има ли значение?

— Какво носите в себе си?

— Нищо.

— Скоро ще проверим.

— Ако ме докоснете, ще ви убия — обеща му Сюзан. — Ако не днес, някой ден.

— Защо една курва не иска да я докосват?

— Майната ти.

— Успокой се — казах й и се обърнах към Манг. — Ако я докоснете и тя не ви убие, ще го направя аз. Ако не днес, някой ден. Знаете, че съм способен на това.

Виетнамецът ме погледна.

— А, значи харесвате тази жена. И сте готов да убивате заради нея.

— Ще ви убия просто за кеф.

— И аз ще ви убия просто за кеф. Всъщност вече изгубихте възможността да си признаете политическите престъпления. Определено не искам толкова опасни хора като вас с госпожица Уебър някой ден да излязат на свобода. Можете да ме убиете.

— Ако не аз, ще го направи някой друг.

Той ме стрелна с поглед и разбра какво искам да му кажа: че не съм сам. Беше го подозирал и се радваше, че го потвърждавам, обаче не бе много радостен, че е попаднал в списъка на смъртниците.

Все пак предпочете да остави забележката ми без отговор и насочи вниманието си към якетата, в които нямаше нищо интересно.

— Къде са снимките, които ви пратих?

Сюзан му отвърна нещо на виетнамски, което обикновено го вбесяваше.

Манг рязко й отговори на родния си език и аз им напомних:

— Говорете на английски.

— Затваряй си плювалника — нареди ми той на чист английски.

Положението изискваше дипломатичност, затова използвах френски, международния език на дипломацията.

— Mangez merde.

Трябваше му секунда, за да разбере, че съм му казал да яде говна.

— Забавлявайте се, господин Бренър, използвайте възможността да се перчите пред дамата си — отвърна той. — По-късно и двамата няма да сте толкова смели.

Не отговорих.

Манг отвори дипломатическото си куфарче и извади куп снимки. Разгледа няколко, после ни подхвърли пет-шест и някои от тях паднаха на пода с лицето нагоре. Естествено бяха фотографиите от остров Пирамид.

— Може би бъркам за западняшкото благоприличие — заяви той на Сюзан. — Затруднявате ме с вашето претърсване.

— Да не сте ме докоснали — отвърна тя.

Виетнамецът ме погледна.

— Господин Бренър? Ще ми помогнете ли?

— Трябва да повикате жена, която да я претърси в друга стая.

— Защо всички не се престорим, че сме на плажа?

— Защо не престанете да се държите като гъз? — Изправих се и усетих нещо студено да се притиска към тила ми.

— Седнете — нареди ми полковник Манг.

Пистолетът зад мен щеше да е мой, ако го поисках, само че не бях сигурен дали другите три пистолета не са насочени към мен. Седнах.

Беше време да изиграя асото си.

— Американският посланик Патрик Куин ни покани с госпожа Уебър на прием в резиденцията си. В осем часа. Приемът е в чест на вицепрезидента на Съединените щати Едуард Блейк, който, както знаете, е в Ханой.

Полковник Манг ме погледна, после се обърна към Сюзан.

— И какво ще носите на приема при посланика? — попита ме той. — Не виждам подходящи дрехи в багажа ви.

— Госпожа Куин има подходящо облекло за мен — отвърна Сюзан. — Не се тревожете.

Виетнамецът пак ме изгледа.

— Ами вие, господин Бренър?

— Аз ще свиря на китара. И вече закъснявам.

Той не ми обърна внимание.

— Защо са ви поканили на такъв прием?

— Аз съм приятелка на госпожа Куин — заяви Сюзан.

— Нима. А вие, господин Бренър?

— С Пат Куин сме съученици.

— Аха. Много известни личности е имало в класа ви. Е, тогава задържам и двама ви от вечерята с вашите сънародници.

— Вашият външен министър господин Туанг също ще присъства — осведоми го Сюзан, — както и министърът на вътрешните работи господин Хуонг, който ви е началник, струва ми се. Може и да не му спомена за този проблем.

Обикновено не се впечатлявам от подхвърляне на имена, обаче в случая направих изключение. Естествено полковник Манг вече имаше основателна причина да не ни пусне от тук живи. Погледнах го, но лицето му продължаваше да е непроницаемо и нямах представа накъде ще се наклонят везните.

— От Лао Кай пратих телекс в посолството и съобщих, че пристигам с влак, ще се настаня в „Метропол“ и ще присъствам на приема в осем — заявих аз.

— Пощата не е отворена по времето, когато тръгва влакът от Лао Кай за Ханой.

Опа.

— Дадох съобщението на австралийката, която обеща да го прати. Жената, която купи мотора. — Страшно се радвам, че съм с ирландска кръв.

Полковник Манг запали нова цигара и се замисли. Накрая ме попита:

— Този Блейк ли ще е следващият ви президент?

— Сигурно. — И прибавих. — У нас има избори.

Той пак се засмя.

— Този човек не ми харесва.

Е, най-после да сме на едно мнение за нещо.

— Той е служил тук през войната — продължи Манг.

— Зная.

— Прекалено често идва на посещения.

— Той е приятел на Виетнам.

— Така твърди той. Чувал съм слухове, че иска пак да разположи американски военни на виетнамска територия.

Нито Сюзан, нито аз отговорихме. Полковник Манг имаше да мисли за много неща и не исках да го смущавам със заплахи или с обещания да кажа някоя добра дума за него на приема.

Той ни погледна.

— Все още не съм доволен от отговорите ви. Длъжен съм да защитавам родината си.

Не звучеше много уверено и го знаеше. Погледна си часовника, което бе добър признак. И все пак още не беше взел решение.

— Ще ви задам някои въпроси, господин Бренър и ако ми отговорите честно, може би ще ви освободя с госпожица Уебър.

Не казах нищо.

— Дошли сте да разследвате убийството на лейтенант Хайнс от американски капитан през февруари хиляда деветстотин шейсет и осма година в Куанг Три. Така ли е?

— Вече ви го казах.

— Но намекнахте, че провеждате разследването от страна на семейството.

— Точно така.

— И в същото време действате от името на вашето правителство.

— Да.

Откровеният отговор, изглежда, го изненада. Както и двама ни със Сюзан. Започвах да виждам изход от тая сграда и той беше свързан с Едуард Блейк, който в известен смисъл ме бе довел тук.

— Госпожица Уебър колежка ли ви е? — продължи полковник Манг.

Не бях сигурен, затова отвърнах:

— Тя прояви желание да ми помага с езика и при пътуването.

Манг погледна Сюзан.

— Каква връзка имате с вашето правителство?

— Спала съм с Бил Станли.

— Друга?

— Аз съм гражданка на моята страна и си плащам данъците.

Със Сюзан хич не можеха да мелят, затова той отново насочи вниманието си към мен.

— А каква е вашата връзка с правителството ви?

Веднъж бях спал с агентка на ФБР, обаче в момента това едва ли го интересуваше.

— Аз съм пенсиониран следовател в сухопътните сили на Съединените щати. — Имах право и да му съобщя служебния си номер, ако го помнех, естествено.

Полковник Манг се замисли. Сигурно се чудеше с какво се занимават служителите в КСО.

— Каква е сегашната ви връзка с вашето правителство?

— Цивилен служител.

— Работите ли за Централното разузнавателно управление?

Сигурно, обаче отвърнах:

— Не. Това е криминален въпрос. Разследвам убийство, а не извършвам такова.

Хуморът ми му убегна.

— Когато разговаряхте с Тран Ван Вин, открихте ли кой е убиецът?

— Може би.

— Защо е толкова важно след толкова много години?

— За да възтържествува справедливостта.

— За кого? За семейството ли? Или за властите?

— За всички.

Той замислено дръпна от цигарата си. Не беше глупак, аз също, затова мълчах. Полковникът сам трябваше да стигне до края.

— Значи след близо трийсет години сте се върнали във Виетнам, за да откриете истината за това убийство.

— Точно така.

— Заради справедливостта.

— Заради справедливостта.

— Този убит лейтенант Хайнс сигурно произхожда от заможно и влиятелно семейство, та вашето правителство да си прави такъв труд.

— Няма значение дали е богат. Убийството си е убийство. Справедливостта си е справедливост.

Той погледна Сюзан.

— Къде са снимките, които показахте на господин Вин?

— Изхвърлих ги.

— Защо?

— Вече не ми трябваха.

— Господин Вин ми каза, че сте имали две групи снимки. Едните на лейтенант Хайнс, другите на капитана, когото подозирате в извършването на убийството.

Сюзан кимна.

— Господин Вин ви е дал снимката на лейтенант Хайнс и тези вещи потвърждават, че именно той е жертвата.

— Точно така.

— Но господин Вин не е успял да разпознае на снимките на капитана човека, когото е видял да убива този лейтенант в Куанг Три. Нали така?

— Да.

— Как се казва този капитан?

— Не зная.

— Как така? Нали имате снимките му?

Намесих се.

— Тези снимки бяха мои, господин полковник. Госпожа Уебър само превеждаше.

— А, да. Тогава питам вас: как се казва този капитан?

— Нямам представа.

— Не са ли ви казали кого търсите?

— Не. Има ли значение? Смятате ли, че е възможно да го познавате?

Той ме изгледа.

— Всъщност след като сте си заминали, господин Вин се е замислил за вашето посещение и…

Виждах, че полковник Манг гори неврони и също като мен преди няколко дни и почти напипва отговора, обаче той все му се изплъзваше.

— Отговорих ви честно — напомних му аз. — Вече знаете целта на идването ми тук. Не сме нарушили закона. Трябва да си вървим.

Той наистина беше потънал в дълбок размисъл и инстинктивно разбираше, че най-после се е натъкнал на нещо.

— Щом разследвате убийство на американец от американец — попита ме полковникът, — защо вашето правителство не поиска съдействие от нашето? Вие плащате милиони за информация за изчезналите си войници.

Въпросът бе съвсем основателен — самият аз бях попитал същото Карл, макар че отговорът се съдържаше в самия въпрос. На Стената ми бяха трябвали около две минути, за да си отговоря. На полковник Манг му трябваше повече, затова той повтори въпроса, сякаш на себе си.

— Както сте научили от господин Вин — отвърнах аз, — този капитан е убил и трима виетнамски цивилни и е откраднал ценности от хазната в Куанг Три. Нашето правителство искаше да избегне настояване от ваша страна да изправите капитана на съд.

Полковник Манг не каза „глупости“, обаче погледът му беше достатъчно красноречив.

— Този отговор не е задоволителен.

— Тогава сам си отговорете на въпроса.

Виетнамецът кимна и прие предизвикателството. Запали нова цигара и ми се стори, че чувам часовника на телевизионната игра да тиктака.

Накрая Манг се зае да разглежда личните вещи на лейтенант Уилям Хайнс. Взе войсковия наряден списък и го прочете.

— Господин Вин отбеляза, че някакъв документ с американски имена е накарал двама ви да проявите известно вълнение. — Той ме погледна, после погледна Сюзан и й каза нещо на виетнамски. Като че ли чух думата „дай-юй“, „капитан“, и със сигурност чух името Блейк, произнесено с виетнамски акцент.

Сюзан кимна.

Полковник Манг имаше вид на човек, който е стигнал до истината. Беше доволен от себе си, ала също възбуден и навярно малко уплашен. Също като Карл, можеше да го очаква генералска звезда но ако не използваше тази информация както трябва и я докладваше не на когото трябва в правителството, щеше до края на живота си да подпечатва визи на лаоската граница. Или още по-лошо.

Той ме погледна и ми зададе проницателен въпрос:

— Ще защитавате ли този човек, или ще го изобличите?

— Пратен съм тук, за да открия и съобщя истината. Нямам власт над неговото бъдеще.

— Трябваше да отговорите, че са ви пратили тук, за да го изобличите. Нали ви казах, че не ми харесва.

— Зная какво е трябвало да отговоря. Вие искахте истината и аз ви я дадох. Искате ли пак да започна да лъжа?

Манг не ми обърна внимание.

— Дайте ми визите си.

Това беше най-добрата новина, която бях чувал от много време насам, и веднага му дадох визата си. Сюзан последва примера ми. Той не си направи труда да иска паспортите ни, защото и тримата знаехме, че американското посолство за десет минути ще ни издаде нови, само че без виетнамските визи не можехме да напуснем страната. Обаче щяхме да напуснем тая сграда.

Полковник Манг нареди нещо на една от горилите и войникът излезе от стаята.

— Ще ви пусна с госпожица Уебър да отидете на приема — каза полковникът.

Искаше ми се да го поздравя за разумното решение, ала вместо това попитах:

— Кога да очакваме да ни върнете визите?

— Не ви трябва виза, за да ви арестуват пак, господин Бренър.

— Правите…

Вратата се отвори и горилата се върна с една униформена жена. Тя заговори Сюзан на виетнамски и Сюзан й позволи да я опипа, което, изглежда, задоволяваше изискванията за претърсване, без да дава сериозни основания за оплаквания на приема при посланика.

Беше мой ред и горилата ме претърси.

В себе си носехме само портфейлите си и Манг разгледа съдържанието им, после ги хвърли на бюрото.

— Вземете си портфейлите и си вървете.

Взехме си ги и започнахме да си събираме раниците.

— Наясно сте, че няма да вземете тези неща — каза полковникът.

— Трябват ни личните вещи на лейтенант Хайнс — отвърнах аз.

— И на мен ми трябват. Вървете.

— Трябва ми самолетният ми билет.

— Не ви е нужен.

— Трябват ни якетата ни.

— Вървете. Веднага.

— Искам лентата и фотоапарата си — каза Сюзан.

Той я изгледа, после се обърна към мен.

— Смаян съм от вашата арогантност. Аз ви подарявам живота, а вие се пазарите за онова, което взех в замяна.

Имаше право. Хванах Сюзан за ръка.

— Почакайте — спря ни Манг. — Можете да вземете нещо със себе си на приема. Вдигнете снимките от пода.

Почти чух Сюзан да го праща на майната му, затова бързо се обадих:

— Госпожа Уебър вече прати своите копия на търговския представител в посолството. Благодаря ви.

Той се усмихна.

— А аз ще пратя тези копия на посланика и госпожа Куин. Трябва да знаят, че приемат в дома си курва.

Сюзан мило му се усмихна.

— Ще предам поздравите ви на вътрешния министър.

— Благодаря. Непременно му съобщете, че неговият приятел Едуард Блейк е убиец и крадец.

Не биваше да отговарям, обаче му казах:

— Вие лично му го съобщете, господин полковник. Имате всички доказателства, Тран Ван Вин също ще потвърди. Но внимавайте. Дърпате тигъра за опашката.

Спогледахме се и в този кратък миг, струва ми се, се видяхме в лицето на другия — ние, той и аз, Америка и Виетнам, продължавахме да се блъскаме един в друг в най-неподходящия момент, на най-неподходящите места и поради най-неоснователни причини.

48.

Горилите ни придружиха до фоайето. Сюзан каза нещо, което не им хареса, и те се сбогуваха с нас, като ни блъснаха навън. За миг останахме неподвижно на тъмната улица, после тя ме хвана за ръка и тръгнахме към близкия осветен булевард.

— Защо не му каза за приема при посланика по-рано? — попита Сюзан.

— Все забравях.

Тя здраво стисна пръстите ми — чак ме заболя.

— Не е смешно.

— Едва ли ни измъкна приемът при посланика — отбелязах аз. — Измъкна ни Едуард Блейк.

Сюзан не отговори.

Отдалечихме се от министерството на страха и стигнахме до широк булевард — казваше се „Фо Тран Хунг Пао“. Трябваше да го преименуват.

Сюзан се ориентира и завихме надясно. Минахме покрай голяма грозна модерна сграда, която според Сюзан била Дворецът на културата и пред която бяха паркирани много таксита и циклоси.

— Да вземем такси — предложих аз.

— Имам нужда от малко разходка. Не е далеч.

Продължихме по оживения булевард. Тя извади цигарите си от дънките и запали с кибрит.

— Поне не ми взе цигарите.

— Не е чак такъв садист.

Времето беше студено и много от мъжете носеха пуловери или дебели спортни якета и повечето бяха с барети. Никой не се усмихваше, включително аз. Това място някак си изтриваше усмивката от лицето ти, особено ако току-що идваш от улица „Йет Киеу“.

— Той взе всичките ни улики — каза Сюзан. — Какво мислиш ще прави с тях?

— Точно това е въпросът.

— Преживяхме истински ад, за да ги открием, а сега са у него и той знае всичко… Във Вашингтон ще получат припадък.

Не отговорих.

— Е, какъв е планът сега?

— Имам нужда от нещо за пиене.

— Ще пиеш на приема.

— Наистина ли познаваш жената на посланика?

— Да. Два пъти сме се срещали тук в Ханой, веднъж я водих с приятелките й на пазар в Сайгон, после вечеряхме заедно. А ти свириш ли на китара?

— Излъгах. Познаваш ли посланика?

— Веднъж сме се срещали в посолството и още веднъж — в резиденцията.

— Дали ще си те спомни?

— Сигурно. Опита се да ме сваля.

— Как се справи?

— Добре, докато не се намеси Бил. — Тя се засмя и ме хвана под ръка. — Понякога съм голяма досада, но ще ме изтърпиш.

Стигнахме до друг широк булевард, който Сюзан знаеше, и завихме наляво. Наближихме голямо езеро, заобиколено от парк, амбулантни търговци и хора, които играеха шах. По осветеното езеро плаваха различни лодки. На едно островче имаше пагода с червена звезда на върха.

— Това ли е езерото, в което е паднал американският бомбардировач? — попитах аз.

— Не. В Ханой има много езера. Това е Езерото на върнатия меч.

— Има ли Езеро на върнатите улики?

— Едва ли.

— Какъв е планът, Пол? — отново попита Сюзан, докато вървяхме покрай езерото.

— Какъвто и да е, си е мой.

Тя дълго мълча, после каза:

— Все още не ми вярваш.

Не отговорих.

— След всичко, което преживяхме заедно.

— Тъкмо това е проблемът.

Сюзан спря. Аз също спрях и се обърнах към нея. Спогледахме се и видях, че е разстроена.

— Рискувах живота си за теб — каза тя.

— Така е.

— Наистина ли ме обичаш?

— Да, но не съм длъжен да ти вярвам.

— Не може да обичаш, без да вярваш.

— Това са женски глупости. Може, разбира се. Да вървим. — Хванах я за ръка и продължихме.

Сюзан отскубна ръката си от моята.

— Аз отивам в хотела. Ти върви на приема.

Това звучеше като реплика от предишните ми три-четири връзки. Причината трябваше да е в мен.

— Имам нужда от теб на приема — казах й.

— Опитай пак.

— Ти си поканена и знаеш пътя. Познаваш домакините.

— Опитай пак.

— Искам да си с мен.

— Защо?

— Не зная. Обаче ти знаеш. Кажи ми какво се очаква да се случи тази вечер.

Отговорът й се забави няколко секунди.

— Щом съм стигнала до тук, трябва да отида на приема, да съобщя на някого дали съм успяла и да предам каквото нося.

— Очакваше ли се и аз да стигна до тук?

Сюзан се замисли за миг.

— План „А“ предвиждаше, че не откриваме Тран Ван Вин или че няма никакви улики. Тогава ти заминаваш за Банкок, а аз се връщам в Сайгон. План „Б“: откриваме каквото търсим, но ти не знаеш какво означава. Заминаваш за Банкок, аз — за Сайгон. План „В“: ти разбираш какво сме открили и не създаваш проблеми. Докладваш в Банкок, аз заминавам за Сайгон. План „Г“: ти искаш да станеш герой и с теб заедно заминаваме за Банкок. Такъв е планът сега.

Наблюдавах лодките, които се състезаваха или може би водеха измислени морски сражения — при виетнамците трудно можеше да се определи.

— Пол?

Погледнах я.

— Разбира се, положението се усложни, защото се влюбих в теб — каза тя.

— Всички се влюбват в мен. Това е план „Д“.

— Добре. План „Д“.

— Да се върнем на „Г“. Какво се очакваше да направиш, когато ти кажа, че ще докладвам за всичко открито на шефа си, после на ФБР, министерството на правосъдието и на пресата, ако се наложи?

Тя не отговори.

— И това ще доведе до официално следствие, вероятно до повдигане на обвинение срещу Едуард Блейк и процес за убийство, който може да провали плана му да стане президент. Добре, ако ти кажех всичко това, както направих, как се очакваше да постъпиш?

— Да те вразумя.

— Невъзможно. После?

— Поставяш ме в трудно положение.

— Добре дошла в трудното положение. Казвай.

— Какво искаш да ти кажа? Че е трябвало да те убия ли? Казах ти, просто трябваше да те държа под око, докато не стигнеш в Банкок. — Сюзан замълча за миг. — Нямах представа какво възнамеряват да правят с теб после.

— Това е доста студено и безсърдечно.

— Зная. Но на инструктажа звучеше добре. Някога бил ли си на инструктаж, на който трудните решения се обсъждат логично и делово и звучат добре, но после отиваш и виждаш хората, с които се очаква да си суров? — Тя ме погледна.

Всъщност точно така беше минала по-голямата част от професионалния ми живот, от бойните инструктажи до съвещанията в прокуратурата на въоръжените сили.

— Разбирам те, само че ти говориш за нещо незаконно, да не споменавам, че е неморално и непочтено.

— Зная.

— Какви бяха мотивите ти?

Сюзан сви рамене.

— Глупости. Вълнения, приключения, усещането, че важни хора ми се доверяват и разчитат на мен. — Тя ме погледна. — Виждам, че не ми вярваш.

— Разбира се, че не ти вярвам.

— Добре. Значи не си толкова глупав, колкото изглеждаш.

— Надявам се. Къде си се научила да боравиш с оръжие?

— На много места.

— За кого работиш?

— Наистина не мога да ти кажа, а и няма значение. Не си прави труда да ме питаш пак.

Не казах нищо.

— Виж, Пол, ти имаше заповед да ме лъжеш от самото начало и аз имах заповед да те лъжа от самото начало. Нямаш право да се ядосваш на моите лъжи и да смяташ, че твоите са оправдани.

Кимнах.

— Добре. Само че точно затова вече не съм в тоя бранш.

— Трябва да си помислиш дали да не останеш. Блестящо се справи с Тран Ван Вин и полковник Манг и събра две и две.

— Хубаво е да се откажеш, докато водиш по точки и още си жив.

Тя ме погледна.

— Когато бяхме в долината На и когато ти дадох пистолета, ти казах, че ще ти помогна да изобличиш Едуард Блейк, макар че не се очаква да постъпя така. Говорех сериозно и ще го направя, защото е правилно и защото… Ще направя всичко, каквото поискаш от мен. Даже с теб никога повече да не се видим, искам да ме запомниш с добро…

По лицето й потекоха сълзи и Сюзан ги избърса с длани.

— Да вървим — казах аз.

Продължихме покрай езерото. Тя знаеше пътя. Завихме по улица „Фо Нго Кюен“ и стигнахме до хотел „Метропол“.

— Мога да се настаня, да вземем душ и ако искаш, да се любим — предложи Сюзан.

— Защо да разваляме такъв идеален ден?

— Това жестоко ли трябваше да е, или смешно?

— Смешно. Да вървим на гости на посланика и да свършваме с това.

— Мръсни сме и воним.

— Тая работа също. Далече ли е?

— На съседната пряка.

Подминахме „Метропол“, завихме и продължихме по уличка, от двете страни на която растяха дървета. Пред нас видях добре осветен участък, който трябваше да е резиденцията на посланика.

Сюзан спря и ме погледна.

— Разстроена съм и не мога да вляза в такъв рид.

— Изглеждаш страхотно.

— Нямам грим, плакала съм, не съм облечена и ти ме правиш нещастна.

— Можеш да вземеш червило на заем.

— Погледни ме.

— Няма.

— Погледни ме, Пол.

Погледнах я.

— Три неща — на твоя страна съм, можеш да ми вярваш и те обичам.

— Добре.

— Целуни ме.

Целунах я и се прегърнахме. Много ли се бяхме отдалечили от оня хотел?

Пуснахме се и тя вдигна очи към мен.

— Още три неща — нямаме улики, Тран Ван Вин е при полковник Манг и когато напуснеш Ханой, трябва много да внимаваш в Банкок.

— Тъкмо затова искам просто да мълчиш. Няма нужда да се забъркваш в моите момчешки геройства.

Сюзан не отговори.

Изминахме краткото разстояние покрай висока тухлена стена и се приближихме към портал от ковано желязо.

До стената имаше полицейски пост и при нас дойде цивилен виетнамец.

— Паспортите — каза той на английски.

Дадохме му ги и ченгето ги провери на светлината на джобно фенерче. После ни погледна така, като че ли знаеше кои сме. Полковник Манг сигурно бе предупредил за идването ни.

Ако полковникът беше променил решението си, щяха да ни върнат в министерството на държавната сигурност. Виждах портала на резиденцията на пет-шест метра от нас. На входа стояха двама американски морски пехотинци.

Цивилното ченге мълчеше и не знаех дали трябва да го изритам в ташаците и да се втурна към портала. Пред полицейския пост имаше двама униформени виетнамци, и двамата въоръжени, и ни наблюдаваха.

— Къде отивате? — попита ме цивилният.

— На приема при американския посланик.

Той погледна дрехите ни, ала не каза нищо. Протегнах ръка.

— Паспортите.

Ченгето ги плесна в дланта ми, обърна се и се отдалечи. Продължихме към портала.

— Излизането може да не се окаже толкова лесно — предупредих Сюзан.

— И на мен ми дойде наум същото.

Порталът беше отворен и двамата морски пехотинци в парадна синя униформа бяха приятна гледка. Те също ни измериха с поглед. Не застанаха мирно и не отдадоха чест, обаче кръглите ни очи ни осигуриха достъп до резиденцията.

Няколко метра навътре имаше пост, където стоеше друг морски пехотинец в тъмнозелена униформа, въоръжен с автомат М-16. Към нас се приближи сержант от морската пехота и каза:

— Извинете, приятели, това е частна собственост.

— Идваме на приема при посланика — осведоми го Сюзан.

— Ъъъ… — Той ни изгледа. — Ъъъ…

— Уебър — представи се тя. — Сюзан Уебър. А това е господин Пол Бренър, мой гост. Старши подофицер Пол Бренър.

— Добре… хм… — Сержантът насочи миниатюрното си фенерче към списъка в ръката си. — Да, госпожо. Ето ви. — Той я погледна, после мен, и попита: — Може ли да видя някакъв документ за самоличност?

Подадох му паспорта си. Сержантът го разгледа и ми го върна.

— Благодаря, господине.

Сюзан му даде своя паспорт и той го провери.

— Ъъъ… нужно е официално облекло.

— Току-що пристигаме от провинцията и тук са ни приготвили дрехи. Благодаря ви, сержант — отвърна му тя.

— Да, госпожо. А вие идвали ли сте тук, господине?

— Не.

Той посочи към сградата.

— По кръглата отбивка към входа. Приемът е в градината. Приятна вечер.

Погледнах младия морски пехотинец и си помислих за Тед Бъкли в Ке Сан. Светът много се бе променил от зимата на 1968-а, обаче ако навремето не си бил тук, не можеш да го разбереш.

Тъкмо се канех да се обърна, когато сержантът ме попита:

— Служили ли сте тук?

— Да. Отдавна.

Той застана мирно и отдаде чест на някогашния младши сержант Пол Бренър.

Хванах Сюзан за ръка и закрачихме по павираната с камъни отбивка.

Резиденцията бе триетажна френска вила с мансарда. Кремавата мазилка беше оформена като каменни блокове и по фасадата имаше френски декоративни орнаменти, балкони от ковано желязо и жалузи. На осветения с прожектори стълб до главния вход се вееше американското знаме. Побиха ме тръпки.

На входа стоеше виетнамец в тъмен костюм.

— Добър вечер — усмихна се той.

— Добър вечер отговори Сюзан на английски.

Обичам хората, които не парадират, че знаят чужди езици. Въпреки това му казах „Bon soir“33, за да може да разкаже на приятелите си за французина, който дошъл на приема при американския посланик, облечен като свиня.

— Bon soir, monsieur — отвърна той и ни отвори вратата. Изкачихме ниско мраморно стълбище. Горе чакаше виетнамка в синьо копринено ао дай — поздрави ни на английски и се поклони.

— Последвайте ме, моля. Приемът е в градината.

— Искам да отида до тоалетната — каза Сюзан.

Виетнамката, изглежда, смяташе, че има нужда.

Тя ни кимна към дневната вдясно, откъдето имаше стълбище за втория етаж, обаче Сюзан го подмина и продължи напред.

Докато прекосявахме красиво обзаведената дневна, тя посочи затворената двукрила врата отляво.

— Кабинетът на посланика.

После отвори друга врата, която водеше към голяма тоалетна.

— Влизай. Не съм срамежлива.

Влязохме и тя се запъти към тоалетната.

На стената имаше две мраморни мивки със сапун и пешкири и аз измих мръсотията и синята боя от лицето и ръцете си. Погледнах се в огледалото и видях един уморен до смърт небръснат мъж. Това не бяха двете най-ужасни седмици в живота ми — долината А Шау продължаваше да държи първото място, — обаче може би бяха най-изтощителните в емоционално отношение. И още нищо не беше свършило. Нито пък някога щеше да свърши.

Сюзан застана пред мивката до мен и също се погледна в огледалото.

— Добре изглеждам без грим… нали?

— Ще видим дали посланикът пак ще се опита да те сваля.

Не забелязах паста за зъби и какъвто съм си добър войник, отхапах парче сапун и напълних устата си с гореща вода. По устните ми изби пяна.

Сюзан се засмя.

— Какво правиш?

Изплюх водата в мивката.

— Мия си зъбите.

Тя се изми и опита номера със сапуна.

— Пфу.

Отидох при прозореца, който гледаше към предната градина, откъдето бяхме дошли. Видях морските пехотинци на входа и американското знаме. Оттатък стената беше Ханой, територията на Манг.

— Трябва да пренощуваме тук — казах й. — Или в посолството.

Сюзан се приближи до мен с горещ мокър пешкир и го постави върху тила ми.

— Как е?

— Страхотно.

Тя погледна навън.

— Знаеш ли, Пол, няма нужда да се стига до конфликти. Защо да ставаш персона нон грата в посолството?

— Защо не? Аз съм персона нон грата в останалата част на тази страна. Персона нон грата ли съм в тази тоалетна?

Сюзан се усмихна.

— Зоната ти за сигурност определено се смалява. Знаеш ли, полковник Манг може да свърши работата вместо теб.

— Пие ми се.

Излязохме от тоалетната и се върнахме при виетнамката, която ни поведе по коридора покрай голяма дневна или салон, до който видях още по-голяма трапезария. Мебелите бяха блестящи, смесица от френски и източноазиатски стил, макар че по стените висяха множество модерни боклуци.

Стигнахме до дълга галерия, която минаваше зад къщата, и жената ни посочи една френска врата. От градината се носеха гласове и музика.

— Бил сигурно е тук — каза Сюзан, докато отивахме към вратата.

— Досетих се.

— Това смущава ли те?

— Не. Учили сме заедно в Принстън.

Излязохме и се озовахме на мраморно стълбище с розов гранитен парапет.

— С парите, които струва тая сграда, може да се купи бомбардировач Бе петдесет и две — отбелязах аз.

Сюзан ме хвана за ръка — много красив жест — и слязохме до средата на стълбището. На двора бе издигнат голям павилион, осветен с китайски фенери. Самият двор беше заобиколен със стени и градини, също осветени. Наляво видях огромен басейн. Ако изиграех картите си както трябва, можех да съм следващият посланик във Виетнам.

Сюзан плъзна поглед по тълпата — близо двеста души, нито един от които не носеше дънки или поло.

— Ето го посланика… а ето я Ан Куин… Не виждам вицепрезидента… но трябва да е там, където забележиш навалица и чуеш целуване на задник.

— Струва ми се, че го виждам.

— Малко сме закъснели за ръкуването, затова първо трябва да отидем и да се представим на госпожа Куин.

— Къде си учила тия неща? Не може ли първо да се отбием през бара?

— Не. Протоколът преди алкохола.

Спуснахме се долу и няколко души ни забелязаха, после още няколко. Шумът като че ли поутихна.

Сюзан се запъти направо към съпругата на посланика, която разговаряше с група мъже и жени под павилиона, и й протегна ръка.

— Как си, Ан? Изглеждаш невероятно.

Ан Куин беше красива петдесетинагодишна жена с изразително лице. Всъщност лицето й изразяваше нещо като смайване, обаче бързо успя да се овладее.

— Сюзан! Много се радвам да те видя!

Пфу.

Докато целуваха въздуха до бузите си, носът на госпожа Куин потрепери, като че ли бе подушила миризмата на Виетнам. Останалите от групата се отдръпваха назад.

— Няма да познаеш каква седмица преживях — каза Сюзан на домакинята.

Не, определено нямаше.

— О, Ан, позволи ми да ти представя моя приятел Пол Бренър. Пол, Ан Куин.

Опитах се да застана от подветрената й страна.

— Много ми е приятно да се запознаем. Чук мунг нам мои.

Тя пресилено се усмихна и отвърна на новогодишния ми поздрав.

Все още имах вкус на сапун в устата и се опитах да направя балонче, обаче не се получи.

— Извинявай, че закъсняхме — каза Сюзан. — С Пол прекарахме една седмица в провинцията и влакът от Лао Кай не пристигна навреме, а отгоре на всичко ни откраднаха багажа.

— О, ужасно!

Предполагам, това обясняваше облеклото ни, без пряко да става дума за него. Забелязах, че Сюзан се вписва в обстановката и дори гласът й от секси беше станал бодър. Имах нужда от алкохол.

Госпожа Куин ме погледна и се замисли.

— Вие… пътували сте заедно… къде?…

— В Диен Биен Фу и Са Па. Непременно трябва да отидеш там.

— Ами… да…

— С Пол прекарахме три великолепни дни в Натранг. Била ли си там?

— Не…

— Трябва. И не пропускай остров Пирамид. После отидохме в Хюе и се настанихме в „Сенчъри“. Където ходи миналата година.

— А, да… — Тя отново ме погледна и каза на Сюзан: — Бил Станли е тук…

Тази жена не довършваше нито едно изречение. Сигурно не довършваше и нито една мисъл.

Сюзан се огледа.

— О, нима? Ще трябва да му се обадя.

— Да… той всъщност питаше…

Сюзан осведоми нея и другите хора, които продължаваха да отстъпват:

— Пол е служил във Виетнам през войната и обиколихме някои места, където се е сражавал.

Госпожа Куин пак ме погледна.

— Много интересно… трудно ли…

— Този път не.

— Пол още от Лао Кай си мечтае за алкохол — каза Сюзан. — А и аз ще пийна нещо. Пътуването с влака беше ужасно. Извинете ни.

— Моля.

Тя ме хвана за ръка и се запътихме към един от баровете.

— Прекрасна жена — рече Сюзан.

— Не чакай нова покана.

Пробихме си път сред навалицата. Всички ни зяпаха. Хубавото на зле облечената красива жена е, че си остава красива.

Добрахме се до открития бар, където се усмихваха двама виетнамци в бели сака. Сюзан си поръча джин с тоник, а аз — двоен скоч с лед.

Огледах се. Гостите бяха предимно кръглооки, обаче имаше и доста виетнамци, неколцина във военна униформа, което ми напомни за полковник Манг. Може би трябваше да го поканя тук. Щеше да му хареса. Освен това можех да го заведа в храстите й да го спукам от бой.

Повечето бели и даже азиатците приличаха на бизнесмени, ала видях и мнозина, които можеха да са от други посолства, източни и западни.

Изводът: вицепрезидентът Едуард Блейк имаше огромна привлекателна сила.

Мислено си отбелязах да потърся своята свръзка от ФБР, Джон Игън, макар че бях убеден, че той пръв ще ме открие.

Четиричленен виетнамски оркестър свиреше „Лунна светлина във Върмонт“ на моравата. Забелязах няколко мъже със слушалки в ушите и подутини под саката — очевидно бяха от Секретната служба и охраняваха вицепрезидента. Някой наблюдател вече им съобщаваше нещо от рода на „Двама скитници при южния бар. Дръжте ги под око.“

Приготвиха напитките ни и аз се обърнах и се блъснах в един от Секретната служба, който беше извадил слушалката си, за да може да говори с мен. Изглеждаше петдесетинагодишен и се усмихваше. Той протегна ръка.

— Здрасти, аз съм Скот Ромни.

— Аз съм американски гражданин — заявих, без да обръщам внимание на десницата му.

Усмивката му сякаш бе залепена на лицето му.

— Бихме ли могли да си поговорим вътре, господине?

— Едва ли.

Сюзан прекъсна забавлението ми.

— Идете да поговорите с госпожа Куин. Тя ни познава лично.

Той усмихнато я погледна.

— Да, госпожо, ще отида. — И се отдалечи.

Отпих глътка скоч, нажабурих си устата и преглътнах. Сюзан ме помоли да подържа чашата й, докато си запали цигара.

— Цигарите ми са на свършване — каза тя и взе джина си. — Нали ти казах, изглеждаш подозрителен. На мен никога не ми се е случвало.

Усмихнах се.

Сюзан издуха дима.

— Искаш ли да те запозная с посланика?

— Искам да си допия скоча.

— Той идва насам.

Погледнах надясно към басейна и видях мъж, който трябваше да е Патрик Куин. Приближаваше се към нас сам, ала на разстояние го следваха още няколко души. Носеше тъмносин костюм като почти всички други мъже на приема и лъчезарно се усмихна на Сюзан.

— Сюзан! — извика посланикът, прегърна я и я целуна. — Изглеждаш прекрасно! Как си?

Изглежда, можеше да довършва кратки изречения, като накрая повишаваше глас.

— Отлично — отвърна Сюзан. — Вие изглеждате в чудесна форма и имате хубав тен за февруари.

Пфу.

— Ами, тайната ми е в солариума и новата фитнес зала в мазето. Къде си ходила?

— В Натранг. С този господин. Господин посланик, позволете ми да ви представя своя приятел Пол Бренър.

Той изискано се обърна към мен и протегна ръка.

— Пол! Адски ми е приятно да се запознаем.

Имаше яка хватка и обичаше да стиска здраво, поради което скочът ми се разплиска.

— Добре дошъл на малкото ни събиране — продължи посланикът. — Радвам се, че успя да дойдеш, Пол.

— Благодаря, господин посланик.

— Наричай ме Пат. Е, значи със Сюзан сте били в Натранг, така ли?

— За няколко дни.

— Трябва да отида там. Господи, как ми се ще да можех да попътувам из тая страна.

— Това си е истинско приключение.

— Убеден съм, убеден съм.

Не се налагаше да го повтаря толкова пъти. Нямах представа дали знае кой съм, защо съм във Виетнам и дали появата ми тук го изненадва, смайва или не му прави впечатление. Почти винаги държат посланиците в неведение относно шпионската дейност, за да могат по-късно да отричат всичко и да изглеждат искрени. Обаче ми се стори странно, че при тия двеста души наоколо е дошъл от отсрещния край на моравата, за да поздрави Сюзан. Разбира се, сигурно искаше да я чука, което също можеше да обясни ентусиазма му.

Тя му разказваше за влака от Лао Кай и багажа, а той се хващаше за всяка дума и съчувствено кимаше. Определено му се щеше да я чука, само че това беше последният ми проблем и всъщност изобщо не беше мой проблем.

— Сигурен съм, че Ан ще ти намери да облечеш нещо — каза посланикът.

— Всъщност си харесвам старите дънки — отговори тя.

Той се засмя. Ха-ха. После се обърна към мен.

— Какво ще кажеш да ти дам едно спортно сако, Пол?

— Не и ако госпожата е по дънки. Не съм чак толкова смел.

Ха-ха.

— Пол е служил във Виетнам — каза Сюзан. — Ходихме на местата, където се е сражавал.

— О, за пръв път ли се връщаш?

— Да.

— Аз служих тук във флота. По крайбрежието. Така и не участвах в истински бой.

— Не сте пропуснали нищо.

Посланикът се засмя и ме потупа по рамото.

— Както знаеш, вицепрезидентът Блейк също е бил на фронта.

Напомни ми по-късно да те представя. Добре, радвам се, че сте тук въпреки премеждията си. Вземете си нещо за ядене. Кухнята е от „Метропол“.

Обърна се към Сюзан и прибави по-тихо:

— Бил Станли питаше за теб. Трябва да му се обадиш, че си тук.

— Ще му се обадя.

Патрик Куин се върна при групичката си на моравата. Допих скоча си.

— Тоя тип истински ли е?

— Много е чаровен.

— Вкусът ти за мъже ме безпокои.

Тя се усмихна и се огледа.

— Има шведска маса. Искаш ли нещо за ядене?

— Не. Затъпявам, когато ям. — Подадох празната си чаша на бармана и той я напълни.

— Имаш ли нещо против да потърся Бил?

— Бил сам ще те потърси, скъпа.

— Арестувана ли съм?

— Не, просто се чувствам в много по-голяма безопасност, когато си до мен.

Сюзан сви рамене.

Поразходихме се. Тя познаваше някои хора, главно американски бизнесмени, които живееха в Ханой. Тук бе и един човек от ханойското представителство на компанията й и двамата си поговориха.

Междувременно постоянно ми правеше впечатление как лижат задника на Едуард Блейк.

Власт.

Едуард Блейк скоро щеше да стане най-могъщият човек в най-могъщата държава в историята. И аз държах ташаците му в ръката си. Обаче ако ще стискаш ташаците на царя, трябва да си готов и за цялата царска свита.

Погледнах към Сюзан, която приказваше с колегата си. Тя беше непредвидимият участник в тая игра.

До мен се приближи непознат мъж и ми протегна ръка.

— Здравейте, аз съм Джон Игън. Вие трябва да сте Пол Бренър.

Стиснах ръката му.

— Да не би още някой да е облечен така?

Той се усмихна, после погледна към Сюзан и каза:

— Може ли да поговорим?

Сюзан го забеляза и се обърна към нас.

— Веднага се връщам — казах й.

Двамата се отдалечихме към отсрещния край на моравата зад оркестъра, който свиреше „Върни ме в старата Вирджиния“. Започваше да ме мъчи носталгия.

Игън държеше чаша и я чукна в моята.

— Добре дошъл в Ханой.

— Не си предполагал, че тази вечер ще го кажеш, басирам се.

Той не отговори.

Беше четирийсетинагодишен, прекалено млад, за да е воювал, обаче може да бе служил в армията, преди да постъпи във ФБР. А ако Сюзан не лъжеше, че той е и нейна свръзка в посолството, можеше да е от ЦРУ. Бях се научил да не вярвам на нищо, което са ми казали за тази операция.

— Голяма гадост е тук — подметна той.

— Това ли ти е първата реплика?

Игън се усмихна и каза:

— Обучавам виетнамските наркоченгета. Всички са корумпирани и отглеждат опиум в задния си двор.

— Добре, доказа ми, че си агент от ФБР и обучаваш виетнамската полиция. Вярвам на всяка твоя дума. Какво искаш?

Той, изглежда, не оцени цинизма ми и поведението му се промени.

— Как се озова тук тая вечер?

— А къде трябваше да съм?

— В „Метропол“, при това утре.

— Има ли значение?

— Сигурно няма. Е, как мина?

— Кое как мина?

— Пътуването ти.

— Добре.

— Бих ли се конкретизирал?

— Виж, не зная какво ти е известно или какво би трябвало да ти е известно, нито дори какъв си. Очаква се да се свържа с теб, само ако яко съм загазил. Яко съм загазил. Полицията ми взе визата и искам утре да ме измъкнеш от тук. Трябва да докладвам в друга страна и ми е нужна виза или дипломатически паспорт, самолетен билет и придружител от посолството до летището. Разбираш ли?

Той се замисли.

— Защо визата ти е в полицията?

— Не ми помагаш с тия въпроси, Джон.

— Добре… има някои промени. Ще докладваш тази вечер. Тук.

— Това е разследване на убийство и е под юрисдикцията на Криминалния следствен отдел. Разговарям само с шефа си. Това беше последната ми и единствена заповед.

— Дъг Конуей и твоят шеф са ти казали, че разследването се води съвместно с ФБР. Бихме искали тази вечер да се срещнем с теб, Пол, в кабинета на посланика.

— Не ме слушаш, Джон.

— Просто ела там, става ли? Тогава ще се уговорим за заминаването ти.

— Кой иска да се срещне с мен?

— Аз например. Както и полковник Гудман, военният аташе, един господин от Сайгон, когото за кратко си видял пред катедралата, и още един-двама души. Просто искаме да ни отделиш малко време преди да те пратим да си вървиш.

— Предполагам, че вицепрезидентът ще пренощува тук.

— Не мога да ти отговоря поради съображения за сигурност, но предположението ти е основателно. Защо питаш?

— Искам да се срещна с него.

— Ще се опитам да го уредя.

— Освен това ми трябва стая в резиденцията.

— Защо?

— Защото ако направя и една крачка извън портала, може да ме арестуват.

— Защо?

— Обичам бъркани яйца за закуска.

Той ме погледна.

— Проблем ли имаме, Пол?

— Да. И моята спътница Сюзан Уебър има нужда от стая тук. Тя е в същото положение като мен.

— Това май е интересна история.

— Просто ме измъкнете от тук. Рибата и гостите вкъщи се вмирисват след три дни. — Обърнах се и се запътих към павилиона.

Наистина не знаех какъв е Джон Игън, обаче Бил Станли работеше в „Банк ъв Америка“, Сюзан Уебър работеше в „Американ-Ейжън Инвестмънт Корпорейшън“, Марк Гудман, военният аташе, всъщност беше от военното разузнаване, полковник Манг бе от имиграционната полиция, а Пол Бренър беше турист. Трябваше да си запиша всичко това.

Във всеки случай аз бях предал съобщението си и в полунощ щях да видя какъв им е проблемът.

Взех си още един скоч и се огледах за дамата си. Към мен се приближи висока и стройна хубава жена във вечерна рокля.

— Търсите ли някого? — попита ме тя.

— Търся ви цял живот.

Жената се усмихна и протегна ръка.

— Позволете да се представя. Казвам се Джейн Блейк.

Внезапно познах лицето й. Прокашлях се.

— О, извинете…

Тя пак се усмихна.

— Няма нищо. Когато Ед е наблизо, напълно ме пренебрегват.

— Нямам представа защо.

— Ще съм съвсем откровена. Всички се интересуват кой сте.

Най-после момент а ла Джеймс Бонд.

— Искате да кажете защо съм по мръсни дънки и наскоро не съм се бръснал ли?

Тя се засмя.

— Да, точно така.

— Е, госпожо Блейк, можеше да съм завърналият се от затвора граф Монте Кристо. Само че се казвам Пол Бренър и току-що идвам от едно далечно село на име Бан Хин, където трябваше да открия един човек на име Тран Ван Вин. — Погледнах я, обаче тя не прояви абсолютно никакъв признак, че това й говори нещо.

— Защо е трябвало да го търсите?

— Всичко започва от времето на войната и се боя, че нямам право да обсъждам въпроса.

— Охо, звучи интригуващо.

— Така е.

— А коя е жената с вас?

— Сюзан Уебър. Моята преводачка. Добре знае виетнамски. Живее в Сайгон.

— О, това вече е загадъчно — усмихна се Джейн Блейк. — И романтично.

— Ние сме просто приятели.

— Е, струва ми се, че търсехте приятелката си. Тя е ей там при басейна. Никой не успя да познае какъв сте. Ед смяташе, че сте известен актьор. Те ходят така зле облечени. Повечето предполагахме, че сте изгубили на комар или сте дошли с такива дрехи, за да скандализирате всички.

— Всъщност наистина съм дошъл да скандализирам всички. Успех на мъжа ви в изборите.

Тя се усмихна, кимна и отиде да разпространи новината. Надявах се, че не е взимала мерки за завеси в Белия дом.

Запътих се към басейна. Там бе жената, която наистина бях търсил цял живот. И разговаряше с предишния си любовник Бил Станли, който сигурно ми беше ядосан, че съм му отмъкнал гаджето, макар че трябваше да ми благодари.

Двамата ме видяха да се приближавам, млъкнаха и зачакаха с чаши в ръце. Обожавам тия глупости.

— Прекъсвам ли нещо?

— Не — отвърна Сюзан. — Пол, нали помниш Бил Станли?

Протегнах ръка и той я стисна.

— Как са нещата в банката?

Станли не отговори — и не ми се усмихваше.

Елегантният Бил носеше тъмносин тропически вълнен костюм, несъмнено ушит по поръчка в Сайгон, с тесен панталон, който плътно прилепваше към миниатюрните му гениталии.

— Тъкмо разказвах на Бил за срещите ни с полковник Манг — рече Сюзан.

— Проучих този човек и имате късмет, че сте живи — за пръв път се обади Бил.

— Ако беше проучил мен, щеше да разбереш, че късметлията е полковник Манг.

Той, изглежда, не се впечатли от мъжкарското ми перчене.

— Манг смята, че те познава — осведомих го. — Каза ми, че си началник на бюрото на ЦРУ в Сайгон. Представяш ли си?

Бил пак нямаше какво да ми отговори, обаче поне не можеше да обвини Сюзан, че го е издала.

Известно време тримата мълчахме. Зачудих се дали Сюзан се чувства неловко между двама мъже, с които наскоро е спала. Изглеждаше спокойна, така че сигурно бяха разглеждали този проблем в клуба на младите богаташки.

— Пол, Бил ми каза, че тази вечер си поканен на среща — наруши мълчанието тя. — Помоли ме да дойда с теб. Мисля, че така ще е най-добре.

Погледнах Бил.

— Както преди малко отговорих на Джон Игън и както ще ти каже и той, нямам право да обсъждам нищо с теб, ЦРУ, военното разузнаване, ФБР и когото и да било тук. Разследването все още е под юрисдикцията на Криминалния следствен отдел и не можете да променяте правилата или играчите.

— Можеш и ще обсъждаш случая, ако получиш заповед от своя шеф или от съответната по-висша инстанция.

Гласът му не ми хареса, обаче, за да не нарушавам добрия тон, отвърнах:

— Ако и когато получа нова заповед, ще я изпълня. Аз обаче съм цивилен гражданин и си запазвам правото да избера времето и мястото на доклада си. И определено няма да е тук.

Бил Станли ме изгледа.

— Няма да е зле да дойдеш на срещата, тъй като ще обсъждаме заминаването ти от страната. Не е нужно да казваш повече, отколкото искаш.

— Не ще и дума. — Намирах се на дипломатически прием и се опитвах да съм дипломатичен, обаче това не е силната ми страна. Попитах го: — Какво си мислеше?

— Моля?

— Какво си мислеше, когато прати гаджето си с мен на опасна задача?

Бил, изглежда, обмисли какво си е мислил и се прокашля.

— Понякога, господин Бренър, въпросите на националната сигурност са по-важни от личните съображения.

— Понякога. И ако това е един от тези моменти, не би трябвало да се оплакваш от случилото се.

Това не му хареса.

— Честно казано, идеята ми не беше такава.

Не си направих труда да го попитам каква е била идеята му.

— Можеше да откажеш.

Бил кипеше, обаче продължи да мълчи.

— Макар че това нямаше да се отрази добре на кариерата ти — продължих аз.

Той може и да си помисли, че го изкарвам кариерист, готов да стане сводник на гаджето си, за да се издигне. Обаче запази мълчание, както се отнасят хората с някой неизлечимо болен.

Сюзан реши, че е време да смени темата.

— Пол, казах на Бил, че знаем кой е убитият лейтенант, но че не сме успели да разкрием убиеца.

— И Бил повярва ли ти?

— Не, Бил не й повярва — отговори самият той.

— Бил не ти вярва — казах й.

— Е, такава е истината — заяви Сюзан. — Казах му, че сме открили Тран Ван Вин, но че сме решили да не рискуваме да носим онези неща с нас и сме ги скрили.

Очите ни се срещнаха за половин секунда и аз погледнах Бил, за да видя реакцията му, обаче той бе неразгадаем като полковник Манг.

Наистина нямах представа дали Сюзан му е казала тези неща, защото тя говореше какво ли не. Още от самото начало беше знаела кой е убиецът, Бил също го бе знаел, затова Сюзан се опитваше да ме предпази, което беше много мило, само че номерът нямаше да мине.

— Всъщност няма да е зле вицепрезидентът да присъства на тази среднощна среща — казах на Бил.

Той дълго ме наблюдава, после каза:

— Вицепрезидентът не се интересува от разследването на убийства.

— Може да се заинтересува специално от това. Кажи на хората му, че е в негов интерес да дойде.

— Вие сте подписали различни заявления, свързани с националната сигурност и държавната тайна — напомни ми Бил. — Независимо от сегашния ви статут, те все още важат.

— Освен това съм се заклел да защитавам конституцията.

Той ме изгледа сурово.

— Във Вашингтон със сигурност са ви казали че ако приемете тази задача, животът ви може да е в опасност.

Такива изявления обикновено предшестват операцията, а не се правят след нея, така че в този контекст това по-скоро бе заплаха.

— Може ли да поговорим насаме? — попитах го.

— Не — отсече Сюзан, преди Бил да успее да отговори.

— Чисто лично — казах й. — Нищо служебно.

— Няма да ме обсъждате така — заяви тя.

— Всички сме достатъчно възрастни, за да обсъдим въпроса заедно — включи се и Бил.

— Аз не съм чак толкова възрастен. — Дадох му знак да ме последва. — Мъжка приказка.

Сюзан побесня, обаче си остана на мястото и запали цигара. С Бил се отдалечихме така, че да не може да ни чува.

— Трябва да си поговорим за Сюзан и… хм, за една работа — казах му аз. — Ако открия или дори само заподозра, както вече подозирам, че се е предвиждало да ме очистят и че ти си знаел, одобрявал или планирал този момент от операцията, ще те убия. А сега да си поговорим за Сюзан.

Той ме зяпаше и мълчеше.

Мога да изпълнявам сапунени опери за около пет минути, след което се връщам към истинското си аз и сега реших, че трябва да го направя, затова заявих:

— Наистина съжалявам за случилото се. Признавам, че знаех за връзката ти със Сюзан и нямам навика да гоня чужди жени или гаджета. — Обикновено. — И както, сигурен съм, вече са ти казали, имам връзка с една жена в Щатите. Затова не се оправдавам и трябва да знаеш, че Сюзан се съпротивляваше на ухажването ми. Операцията приключи и аз си заминавам. Още веднъж се извинявам за всички проблеми, които съм ви създал, и се надявам двамата да можете да го преодолеете.

Проучих лицето му, докато той обработваше тия кавалерски мъжки глупости. Наистина вярвах в част от тях и изпитвах противоречиви чувства към Сюзан. Само че бях почти сигурен, че тя вече не проявява интерес към Бил и че може би Бил не проявява интерес към нея. Ала както се казва, трябваше да разчистя облаците и да дам на Бил възможност да си каже думата.

Но Бил нямаше какво да ми каже, затова продължих да поемам вината върху себе си.

— Сюзан държеше отношенията ни да останат чисто платонични и делови, докато обстоятелствата не ни принудиха да пренощуваме в една стая в Диен Биен Фу. — На Бил сигурно му се искаше да ми повярва, а аз бях изпълнил рицарския си дълг към дамата и се готвех да се върна на въпроса за това как ще го убия и обратно.

— Отседнал съм в „Метропол“ — каза ми той.

— Правилен избор.

— Когато вчера се настаних, ме очакваше запечатан плик с неизвестен подател.

— Нима? Не бива да отваряш пратки без обратен адрес.

— Да, известно ми е. Обаче отворих този плик. Вътре имаше двайсет снимки на двама ви със Сюзан на плажа. Бяха надписани „Натранг, остров Пирамид“. Бяхте чисто голи — прибави Бил.

Леле.

— Е, спомням си плажа — отвърнах аз. — Обаче носехме бански. Снимките сигурно са били дигитално променени.

— Едва ли. Какво ви е прихванало и двамата, че да се мотаете голи, след като знаете, че ви следят? На нищо ли не са те учили в школата, която си завършил?

Имаше право.

— Признавам, че сбъркахме.

— И после ми казваш, че допреди няколко дни връзката ви била чисто платонична.

— Е, просто се изкъпахме голи. Идеята беше моя.

— Убеден съм. Никога ли не си чувал за телеобектив?

— Няма нужда да ми четеш лекция.

— Тези снимки могат да се използват за изнудване.

— Всъщност мисля, че полицията ги разпраща на всички, включително на теб, за да опозори Сюзан. Така че това изключва изнудване.

— Боже мой… Ти виждал ли си снимките?

— Да. Полковник Манг беше така любезен да ни ги покаже.

Той поклати глава и потъна в размисъл.

— На теб може да не ти пука, обаче Сюзан произхожда от добро семейство с известно обществено положение и…

— Бил, престани с тия напудрени глупости, преди да съм изгубил търпение. И двамата ни е грижа за Сюзан. Край на обсъждането.

— Добре… — Бил ме погледна. — Сюзан ми каза, че те обича. Убеден съм, че го е казала и на теб.

— Да, каза ми, но ситуацията беше адски изкуствена. Тя трябва добре да си помисли.

— Какви чувства изпитваш към нея?

— Противоречиви.

— По-точно?

— По-точно постоянно откривам нови страни на нейната личност. — Струва ми се, че това се нарича „биполярно разстройство“, обаче той вече го знаеше. Честно казано, и аз невинаги съм нормален и тъкмо тогава си падах по Сюзан. Ала за да съм коректен към нея, казах на Бил: — Тя е забележителна жена и лесно бих могъл да се влюбя в нея.

Бил се замисли. Моите пет минути от „Дни от нашия живот“ изтичаха, затова го осведомих:

— Мисля, че Сюзан трябва да вземе решение, не ние.

Той изобщо не ме познаваше и сигурно приемаше всичко, което му казвах, за чиста монета, въпреки че беше чел сводката за мен.

— От думите на Сюзан останах с впечатлението, че ти… че изпитваш същите чувства към нея.

Преди да успея да отговоря Сюзан се приближи към нас.

— Смятам, че си приказвахте достатъчно. Настъпи време за реклама.

— Трябва да настоя повече да не се обсъжда случай, за който нямам информация.

— Това е абсурдно и възмутително — отвърна Бил.

— Въпреки това настоявам.

— За ваше сведение, вие не определяте това кой с кого ще говори — изсумтя той. — Сюзан не работи за вас, аз също.

— За кого работи Сюзан?

— Не за вас.

— Моля ви, престанете и двамата… — намеси се тя.

Прекъснах я.

— Виж, Бил, време е да приемеш действителността. Съдбата, късметът и сериозната работа поставиха ташаците на Едуард Блейк в моята шепа. Не съм го искал. Обаче е факт. — Протегнах ръка с длан нагоре и свих пръсти. — Напълно разбирам, че тази информация е опасна, затова наистина трябва да внимавам пред кого, къде, кога и как се разпространява. После всички ще ми благодарят за усърдието и прозорливостта. Включително ти, Бил. Така че можем и тримата да останем заедно до полунощ, което не ми се ще, всеки от нас да тръгне по свой път, без да лъже, или ние със Сюзан да останем заедно. Някой да вземе решение.

Сюзан се обърна към Бил.

— С Пол ще отидем да пийнем нещо. Ще се видим по-късно.

Оставихме Бил Станли да пуши, а той изобщо нямаше цигари.

— Е, кой ме спечели? — попита тя, докато се отдалечавахме към бара.

— По-късно ще хвърляме чоп. Що се отнася до тая среща, не искам да ме подкрепяш. Или се дръж неутрално, или се престори, че на следващите избори ще гласуваш за Едуард Блейк.

— Щом така искаш.

Напълниха чашите ни.

— Струва ми се, че с допълнителната ми работа е свършено.

— Наистина ли е допълнителна?

— Казах ти. Аз съм цивилна гражданка. Без преки връзки с правителството. — Тя се замисли за миг. — Освен това ще ме уволнят от основната ми работа.

— Виж, мила, само десетина души в света знаят за тая история и ние сме сред тях. Другите осем си мислят, че уликите са при нас и искат да ги вземат. Ако бяха наши, можехме да се спазарим. Освен това, ако им бяхме казали, че няма улики, може би щяха да ни повярват. Обаче ти каза на Бил, че сме открили уликите и сме ги скрили. Сега сме във възможно най-лошото положение. Изводът: имаме само прекалено много сведения и нищо за реална размяна.

— Ами… това е само от една страна.

— Кажи ми как изглежда от другата страна, за да преценя дали има смисъл да правя следващата вноска за колата си.

— Ами… признай им истината. Че уликите и свидетелят са при полковник Манг и че той е събрал две и две. Те ще откачат, но така повече няма да ни оказват натиск. Ще трябва да се занимават с Манг. Най-добрият сценарий е Манг да надуе свирката, Блейк да бъде съсипан, ЦРУ да убие Манг и ние да заживеем щастливо.

— В живота не става така. Виж, те са имали две основания да използват цивилни — едното е, че ще могат да отричат, ако нещо се обърка, а другото — че рядко очистват свои хора. Но ако решат, че се налага, на бърза ръка ще ни очистят.

— Не са чак толкова безмилостни.

— През войната ЦРУ и военното разузнаване избиха тук над двайсет и пет хиляди души.

— Не е вярно.

— Искаш ли да потанцуваме?

— Естествено.

Оставихме чашите си и отидохме на малкия дансинг пред оркестъра. Свиреха „Джорджия“ на Рей Чарлз и си представих как Едуард Блейк пресмята гласове наум.

Много хора ни наблюдаваха и официалният фотограф на посолството ни направи снимка, която може би щях да видя в „Уошингтън Поуст“ с надпис: „Пол Бренър и Сюзан, часове преди изчезването им“.

Забелязах, че Едуард Блейк ни гледа, ала нямаше особено загрижен вид. Започвах да си мисля, че не подозира за проблема си.

Музикантите засвириха „Луна над Маями“, където има много гласоподаватели. Видях, че Бил разговаря с Джон Игън. Двамата час по час поглеждаха към нас със Сюзан, като че ли се опитваха да преценят какъв размер ковчези ни трябват.

— Ще ми се да бяхме в Сайгон, да танцувахме на покрива на „Рекс“ и да ти бях казала всичко, каквото знаех — рече Сюзан.

— Щяхме дълго да танцуваме.

— Знаеш какво искам да кажа.

Не отговорих.

— Каза ли на Бил, че ме обичаш?

— Не споделям чувствата си с други мъже.

— Добре, сподели ги с мен.

Кой знае защо, си спомних един стар казармен израз: „вражеската диверсия, която подценяваш, е главната атака“. Обаче това пак беше цинично и параноично.

— Обичам те — казах й аз. — И знаеш ли, даже отново да ме заблуждаваш, даже да ме предадеш, пак ще те обичам.

Тя ме прегърна още по-силно и усетих, че плаче. Надявах се, че това са сълзи от радост, а не от преждевременни угризения.

49.

Десетина минути преди полунощ последните гости си тръгваха, оркестърът събираше инструментите си и барманите запушваха бутилките шардоне. Със Сюзан влязохме в резиденцията на посланика и се запътихме към дневната.

В салона стояха няколко души от Секретната служба. До стълбището видях своя млад приятел Скот Ромни. Когато ме забеляза, той се напрегна.

— В кухнята има мляко и бисквити — казах му.

Влязохме в дневната, където вече бяха Бил Станли и Джон Игън. С тях беше един мъж в зелена военна униформа на полковник. На табелката му пишеше „Гудман“. Това бе представителят на военното разузнаване, Марк Гудман, който при нормални обстоятелства нямаше да прояви никакъв интерес към разследване на убийство. Предполагам, че се интересуваше от залива Камран.

Беше висок, длъгнест мъж, няколко години по-възрастен от мен. Спомних си, че го бях видял на моравата. Той позна Сюзан от срещата им в Сайгон, двамата се ръкуваха и тя ме представи.

Вратата на кабинета на посланика бе затворена.

— Посланикът има среща и скоро ще свърши — осведоми ни Джон Игън.

— Разбрах, че с госпожа Уебър сте загазили — каза ми полковник Гудман.

— Нищо, с което да не можем да се справим, господин полковник — отговорих аз.

Гудман носеше отличия на офицер от пехотата и имаше страшно много орденски ленти. Видях и значка на фронтовак пехотинец, каквато имах и аз: Сребърна звезда, Бронзова звезда и две Пурпурни сърца. Инстинктът ми подсказваше, че тоя човек го бива, обаче инстинктът ми бе подсказвал същото за Едуард Блейк.

Нито на Бил, нито на Джон Игън не им се приказваше, обаче полковник Гудман ме попита:

— Значи през шейсет и осма сте били в Първа въздушнопреносима, така ли?

— Да, господин полковник. — Обръщах се към него с нужното уважение, тъй като бях бивш военен на военна задача и той имаше по-висок чин. Ако го видех след два дни, щях да му викам Марк.

— Участвали ли сте в боеве?

Казах му и той кимна. Разменихме подробности за военната си кариера и полковникът ме попита:

— Липсва ли ви Криминалният следствен отдел?

— В последно време не.

— Интересува ли ви работа в цивилните законоохранителни органи?

— Мислил съм за това.

— Убеден съм, че след тази задача лесно ще си намерите място във федералните законоохранителни институции.

Това ми прозвуча като шега, обаче полковникът не се усмихваше. В такъв случай може би се опитваше да ме спечели на тяхна страна.

Не отговорих.

Той се обърна към Сюзан.

— Благодариха ли ви както трябва за това, че доброволно пожелахте да превеждате?

— С удоволствие помогнах.

— Сигурен съм, че не ви е било лесно да напуснете работата си.

Този разговор ми се струваше нереален, както всички държавни съвещания, особено ако темата е деликатна — изкуството на намеците, многозначителността и мъглявите изрази. Може да си мислиш, че ти предлагат да отидеш на кафе, докато всъщност те пращат да убиеш президента на Колумбия. Трябва да внимаваш.

Бил ми се стори от мълчаливите, което навярно беше единственото му добро качество. Въпреки това реши да се обади и каза на Сюзан:

— Загатнах на полковник Гудман и посланика, че може би не напускаш страната доброволно.

— Искам да остана — заяви тя високо. — Но както знаеш, полицията отне работната ми виза и положението ми тук не е сигурно.

Аз изясних проблема:

— Арестуваха ни и е възможно пак да ни арестуват.

— Уговорих се с посланика двамата да пренощувате тук — каза Джон Игън.

— Добре. Иначе ни чака улица „Йет Киеу“.

Всички знаеха тоя адрес и нямаше нужда от повече обяснения. Обърнах се към Бил:

— Къде е шефът ти? — Имах предвид началника на ханойското бюро на ЦРУ — главния шпионин във Виетнам.

— Не е в града — отвърна той.

Отсъствието му от Ханой по време на кулминацията на изключително важна операция ми се стори малко загадъчно. Имаше вероятност да не е в групичката на Блейк, да е ненадеждно честен и да не може да му се има доверие. Обаче ми хрумна нещо друго и аз се обърнах към Джон Игън.

— Откога си във ФБР?

— Отскоро.

— От около две седмици ли?

Той не отговори директно на въпроса ми.

— Знам, че си имал някои сблъсъци със света на разузнаването, Пол, и за едно ченге всичко това сигурно прилича на глупав шпионски маскарад. Но има достатъчно основателни причини нищо да не е такова, каквото изглежда. За общото благо е, включително за твоето.

— Не и за моето, Джон.

— Повярвай ми, Пол.

В дневната имаше кана с кафе и аз си налях една чаша. Сюзан отиде да пуши в тоалетната.

Бил използва възможността да ме помоли да излезем в коридора.

— Не можем да ви измъкнем от тук за ден-два — каза той. — Сюзан ще остане още няколко дни.

— Кой го казва?

— Трябва й малко време да приключи личните и служебните си дела в Сайгон. От тук, естествено. После ще уредим безопасното й заминаване от страната.

— С други думи, тя е заложничка.

— Не те разбирам.

— Заминаваме заедно.

— Не е възможно.

— Направете го възможно.

Той ми каза нещо, което вече знаех:

— Ходиш по тънък лед. Внимавай да не се подхлъзнеш.

— Много ли те е страх? — попитах го аз. Бил се обърна и влезе в дневната.

Допих си кафето в коридора и се върнах при другите тъкмо когато Сюзан излизаше от тоалетната. Отнякъде беше намерила червило.

Едното крило на вратата на кабинета на посланика се отвори и отвътре се появи Патрик Куин, без обичайната си усмивка. Огледа се, намери усмивката си и каза:

— Бил, Марк, Джон, Пол, Сюзан! Знам, че имате работа, затова заповядайте в моя кабинет.

Всички измърмориха някаква благодарност.

— Щяхте да ме запознаете със своя приятел вицепрезидента — казах му аз.

Той си погледна часовника.

— Ще видя дали е свободен. — Посланикът се обърна към полковник Гудман. — Ако ви трябва нещо, Марк, позвънете на охраната или в кухнята. — После каза на всички. — Благодаря, че ни посетихте. — И си тръгна.

Онзи, с когото беше разговарял в кабинета си, или още бе там, или беше излязъл през прозореца.

Всички се запътихме към отворената врата — първо Сюзан, после Бил, Марк и Джон.

Влязох в слабо осветения кабинет последен и първото нещо, което забелязах, бе мъж, седнал на кожено кресло в ъгъла. Поразително приличаше на Карл Хелман.

Той се изправи, приближи се към мен и протегна ръка.

— Здравей, Пол.

Даже гласът му звучеше като на Карл. Стиснах ръката му.

— Здравей, Карл.

Бяхме толкова развълнувани от срещата, че почти бяхме онемели. Накрая си върнах дар слово и му прошепнах:

— Ах ти лъжливо непочтено копеле!

— Радвам се, че си добре — отвърна той. — Тревожех се за теб. Моля те, запознай ме с госпожица Уебър.

— Сам се запознай.

Карл се обърна към нея.

— Аз съм Кей. Карл Хелман. Поддържали сме връзка по факс и имейл.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърна Сюзан. — Пол има много високо мнение за вас.

— Уважението ни е взаимно. — Карл се обърна към другите. — Благодаря, че ме поканихте.

Той се ръкува с Бил, Марк и Джон и по откъсите от разговорите им разбрах, че не се познават или поне че се преструват, че не се познават и че се радват да се срещнат.

— Самолетът ми пристигна само преди час — осведоми ни Карл — и още не съм се настанил в хотела си. Затова ви моля да проявите снизхождение, ако ви се стори, че съм малко разсеян.

Всички разбираха тия глупости.

— Може ли да поговорим насаме? — попитах го аз.

— Естествено.

Излязохме в дневната и аз затворих вратата.

— Заради теб за малко да ме убият.

— Как е възможно? Аз бях във Фолс Чърч. Изглеждаш уморен.

— От две седмици съм в тая скапана дупка, последните няколко дни на мотор, гонен от ченгетата.

— Между другото, как беше в Натранг? Казвал ли съм ти, че през войната прекарах тридневна отпуска там?

— Защо си тук?

— Помолиха ме да дойда.

— Защо?

— Всичко това много ги безпокои.

— Можеха да поискат Сюзан да им докладва тук — отбелязах аз. — Тя сигурно работи в ЦРУ.

— Ами… изглежда, че двамата с нея сте се сприятелили и те решиха, че трябва да го направят на място.

— Искаш да кажеш, че искат да видят на чия страна съм.

— Нещо такова.

— Да смятам ли, че знаеш за какво се отнася?

Той видя каната с кафе и си наля.

— Смяташ ли, че мога да изпуша една цигара тук? — И запали, без да изчака отговора ми.

— Знаеш ли за какво се отнася, Карл?

Той издиша дима.

— Всъщност аз бях първият човек, който научи. Когато писмото на Тран Ван Вия се появи на бюрото ми, се замислих на кого да поверя случая. Обаче колкото повече препрочитах писмото, толкова повече то ме заинтригуваше. Затова сам се заех с него. Успях да разкрия самоличността на убития по военните досиета, фронтовите архиви и официалните истории на бойните части. Както предположи във Вашингтон ти, просто трябваше да проуча списъка на хората, които през февруари шейсет и осма са служили в град Куанг Три. Американският съветник лейтенант Хайнс е загинал в сражение в Цитаделата на или около седми февруари хиляда деветстотин шейсет и осма. И името му е на Стената. И после се натъкнах на името на капитан Едуард Блейк, и естествено, разбрах, че сигурно съм открил нещо от огромно значение. Капитан Блейк е бил командир на Уилям Хайнс и най-вероятно единственият капитан от Първа въздушнопреносима, с когото Хайнс е поддържал тесни връзки. Разбира се, не бях сигурен и все още не съм.

— Аз обаче съм.

— Не бъди толкова сигурен. Не можеш да осъдиш човек за убийство с неубедителни косвени доказателства.

— Така е. Първо го изнудваш и после го оставяш да стане президент на Съединените щати.

Той се огледа за пепелник и смени темата.

— Тя е голяма красавица.

— Не си я виждал в седем сутринта с махмурлук.

— Пак ще е хубава. Господин Станли сърди ли ти се?

— Всъщност може би е облекчен.

— Аха. — Карл едва забележимо се усмихна и изтръска пепелта на цигарата си в една саксия. — Изглежда ми от ония жени, с които не може да се справи никой мъж. Даже ти.

— Това комплимент ли е?

— Би трябвало. Е, аз току-що пристигам и не зная почти нищо, освен онова, което ми разказа посланикът.

— Какво ти разказа?

— Само каквото знае той и каквото му е докладвал Бил Станли, а именно, че разследваш убийство, извършено през войната, и следствието е завършило плодотворно. Вярно ли е?

— Зависи какво разбираш под „плодотворно“.

— Откри ли Тран Ван Вин?

— Да. В Бан Хин.

— И той пазеше сувенири от войната.

— Да.

— У теб ли са?

— Как е Синтия?

Смяната на темата не го смути.

— Добре е и ти праща целувки. Разочарова се, че ти промени плановете си за Хаваите. Но разбира причината.

— Не гради заключения въз основа на неубедителни доказателства.

— Никога не го правя. — Той допи кафето си и изтръска пепелта в чашата. — Господин Станли казал на посланика, че си извършил някакво пътнотранспортно нарушение и полицията те е разпитвала.

— Точно така.

— Сериозно ли беше нарушението?

— Убих двама полицаи и двама войници.

Карл като че ли нито се смая, нито се изненада.

— Но полицията не е сигурна, че си бил ти, нали?

— Всъщност тук няма значение.

— Вярно е. Посланикът изглежда разстроен, че ще му гостуваш, но явно с нетърпение очаква компанията на госпожа Уебър.

— Нямам представа защо.

— Трябва да те измъкнем от тази страна преди властите да открият, че си тук, и да поискат да бъдеш предаден на полицията.

— Кои власти?

— Ханойските, разбира се. Да не страдаш от параноични самовнушения?

— Не. Но съм абсолютно сигурен, че някои хора във Вашингтон искат да ме убият.

— Дори някои хора да желаят смъртта ти, всички те са тук. На първо място господин Станли, но не поради причините, които си мислиш.

— Карл, точно сега не е време за твоето извратено чувство за хумор. Освен това съм ти ядосан.

— Някой ден ще ми благодариш за това. Виждам, че си поотслабнал. Да не би да не си се хранил както трябва?

— Виж, полковник, искам най-късно до утре вечер да съм се махнал от тук. Преживях достатъчно вълнения. Биен?

— О, отлично си спомням това усещане. Мислиш ли, че трябва да отида в Ку Чи и Ксуан Лок?

— Защо не? И без това си тук. Освен това искам Сюзан да дойде с мен.

— Това не е мой проблем.

— Вече е твой.

— Ще видя какво мога да направя. Този полковник Манг ли е причина за главоболията ти?

— Причините за главоболията ми са много, обаче той е най-очевидната и най-откровената.

Той не обърна внимание на намека ми.

— Къде е сега този човек?

— На десетина минути път с кола от тук. Тази вечер със Сюзан прекарахме един неприятен час с него в щаба на Гестапо.

— Но щом те е освободил, не би трябвало да се безпокоиш чак толкова много.

— Сложно е за обяснение, а не бива да оставяме ония хора вътре прекалено дълго сами.

— Защо?

— Виж ме, Карл. Хубаво ме виж. На глупак ли ти приличам?

Той се включи в играта и се вгледа в лицето ми.

— Изглеждаш доста интелигентен. Може би даже прекалено.

— Защо ме прати на тази операция?

— Защото си най-добрият човек, с когото разполагам.

— Вярно е. Обаче не най-добрият от службата.

— Навярно. Но те се опитаха да ми отнемат случая и трябваше да ги впечатля с най-добрия си агент.

— Кои са тези „те“?

— Няма значение.

— Ти какво печелиш?

Карл очакваше този въпрос.

— Само удовлетворението от добре свършената трудна работа.

— Аз поканен ли съм на церемонията по производството ти?

— Разбира се.

Изгледах го.

— Разбираш ли, че следващият президент на Съединените щати може да е крадец и убиец, полковник?

— Вероятен крадец и убиец.

— Докато ние с теб сме се бръчкали в джунглата, тоя тип си е седял в кабинета в щаба на американските военни съветници в Цитаделата в Куанг Три и е въртял сделки на черната борса. После, когато са се разхвърчали лайната и навсякъде около него са умирали американски войници и морски пехотинци, той намира време да извърши убийство и обир. Чел си оригиналното писмо. Това не те ли смущава?

Карл се замисли за миг.

— Предполагам, че тази версия е превод на разказа на Тран Ван Вин, направен от госпожа Уебър.

— Отговори на въпроса ми.

— Миналото си е минало. Не можем да променим онова, което се случи с нас там… тук. Ние изпълнихме дълга си, други не. Не бива да продължаваме да мразим, както, изглежда, правиш ти…

— Адски си прав, че изпитвам омраза. — Самият аз бях посъветвал полковник Манг да уталожи гнева си, обаче често не слушам собствените си съвети. — На Стената ти ме попита дали мразя хората, които не са служили, и аз ти отговорих отрицателно. Казах ти, че мразя ония, които са служили безчестно. Спомняш ли си?

— Спомням си. Това беше първият признак, че може би допускам грешка, като те пращам на тази задача.

— Трябваше да си го разбрал още преди десет години.

Карл кимна.

— Сигурно. Самият аз изпитвам противоречиви чувства.

— Не би трябвало, Карл.

Той остави забележката ми без отговор.

— Твоята омраза не бива да влияе на преценката ти. Не ни е известно, нито някога ще докажем, че Едуард Блейк е виновен в каквото и да било.

— Това ще решат съдебните заседатели.

— Няма. Приеми този проблем като възможност. Възможност за мен и теб със закъснение да извлечем полза от войната.

— Не мога да повярвам, че го чувам от теб. Полковник Карл Хелман, ревнител за законност и ред. Ти ще осъдиш родната си майка, ако я хванеш да краде от гарнизонния магазин.

— Майка ми не е следващият президент на Съединените щати и не е заобиколена от влиятелни и безпощадни хора.

Зяпнах го.

— Не можеш да съдиш за целия живот на някого само по един момент от него. Ако нас с теб ни съдеха така, щеше да ни се наложи да отговаряме за много неща. Факт е, Пол, че след войната Едуард Блейк е водил примерен живот и в този момент страната се нуждае от него и го иска. Какво значение има за теб дали ще стане следващият президент?

Обърнах се към вратата на кабинета, обаче Карл ме хвана за ръката.

— Не ми усложнявай живота и не усложнявай и своя. И двамата сме се спасили от много куршуми, Пол, и ни предстоят заслужени повишения и пенсии. Достатъчно скоро ще последват и погребенията ни с всички военни почести. Няма защо да приближаваме тази дата.

Отскубнах ръката си и влязох в кабинета.

Сюзан седеше на едно кресло, Джон Игън и Бил бяха на кожения диван, Марк Гудман беше преместил стола от бюрото при другите. Опрях задник на бюрото на посланика. Карл влезе и се настани на големия кожен фотьойл, на който бе седял по-рано.

Стаята се осветяваше от две лампи със зелени абажури. През прозорците се чуваше шум от сгъване на столове.

— Взе се решение аз да водя обсъждането — осведоми ме полковник Гудман.

Не отговорих.

— Докато бяхте навън, Сюзан ни докладва за пътуването ви от Сайгон до Натранг, Хюе и Диен Биен Фу, за проблемите ви с полицията и войниците и за срещите ви с полковник Манг. Стигнахме до Бан Хин. — Той погледна към нас със Сюзан. — Изказвам похвала на двама ви за изключителната работа.

Не казах нищо.

— Ако полковник Хелман не възразява, Пол, може би ще ни разкажете какво се случи в Бан Хин.

— Пол има право да говори — отвърна Карл. — Но още сега трябва да ви съобщя, че господин Бренър има някои сериозни въпроси относно целта на тази операция и настоящата среща.

Всички ме погледнаха и за миг срещнах очите на Сюзан. На това му викат „определящ момент“. Личният ми живот винаги е бил в пълен хаос, а професионалният е осеян с блестящи триумфи, които впоследствие съм успявал да засенча с глупавия си инат или със сблъсъците си с висшестоящите. Не виждах защо тоя случай трябва да е по-различен, затова казах:

— Както сигурно ви е съобщил Бил, аз ходя по тънък лед и мога да се хвана единствено за ташаците на вицепрезидента.

Последва прокашляне и леко разшаване. Сюзан беше вдигнала длан пред лицето си и не знаех дали е разстроена, или се усмихва.

— Веднага искам да изясня, че Сюзан Уебър си свърши работата по отношение на операцията, Тран Ван Вин и мен — заявих аз. — Бях в пълно неведение относно обекта на следствието до самия му край, когато сред военните сувенири на господин Вин открих войскови наряден списък с имената на лейтенант Уилям Хайнс и капитан Едуард Блейк. И тогава дадох на Сюзан да разбере, че съм се досетил за какво става дума и че съм наясно с необходимостта да запазя тази информация в тайна. Въз основа на поведението ми тя прецени, че ще се включа в отбора, макар че нямах това предвид.

— Паметта ти изневерява, Пол — прекъсна ме тя. — Когато откри, че Едуард Блейк е заподозрян в убийство, ти напълно откачи. Искаше да надуеш свирката и аз ти казах, че ще си луд, ако го направиш. Поспорихме и ти победи. Аз се съгласих с теб. Трябва да изпълним закона. Всъщност е съвсем просто.

В стаята се възцари дълго мълчание. Виждах, че никой не е доволен и най-малко Бил, който несъмнено беше гарантирал за Сюзан. Карл също имаше смущаващи мисли за своя най-добър агент, а и двамата с полковник Гудман се сбогуваха с генералските си звезди. Единствено Джон Игън изглеждаше спокоен и вече бях убеден, че не е човекът от ФБР, пратен да обучава виетнамски наркоченгета.

Погледнах Сюзан, която току-що се бе поставила в крайно лошо положение. Тя ми намигна.

— Тъй като съм ченге — казах аз, — ще се престоря, че това е съвещание на КСО и че всички вие искате да ви изложа доказателствата по разследването на убийството. В този случай няма лични или политически съображения и никакви глупости за национална сигурност или каквото и да било друго, освен съблюдаването на закона.

— Можеш да ни изложиш доказателствата си както искаш, Пол — каза Джон Игън. — Това не променя реалността.

— Всъщност ще промени вашата реалност. И трябва да го приемете. Това не е мой проблем.

Никой не предложи нови реалности, затова продължих:

— Преди две седмици с мен се свърза полковник Хелман, който ме помоли да разследвам вероятно убийство, извършено през войната. По време на инструктажа стигнах до заключението, че става дума за нещо повече от убийство с трийсетгодишна давност. Обаче въпреки това поех следствието и това може би беше първата ми грешка.

Продължих да разказвам, като използвах езика на криминален следовател. Набързо претупах пътуването на север от Сайгон, обаче споменах за Манг и инцидентите на магистрала 1 и шосе 214. Пропуснах секса, защото съм кавалер, защото нямаше отношение към въпроса и защото присъстваше Бил. Марк Гудман и Джон Игън обаче сигурно бяха разбрали, че със Сюзан не сме само партньори, и отчитаха този фактор.

Преминах нататък и с известни подробности им описах последния разпит, на който ни беше подложил полковник Манг, и впечатлението, че той все още смята случая за свързан с ФУЛРО.

Върнах се на Диен Биен Фу, Бан Хин и дома на Тран. Изложих им събитията достатъчно подробно, за да разберат че ако се изправя пред комисия на Конгреса или представители на правосъдното министерство, показанията ми ще звучат правдоподобно.

— Според мен Тран Ван Вин е сигурен и достоверен свидетел. Макар да беше редактиран за мен и да не е оригинал, преводът на писмото, който получих от полковник Хелман, е важен документ. Поради тази причина по факса от летище „Дълес“ го пратих на един приятел и го помолих да го съхранява.

Тая глупост накара няколко глави да се завъртят една към друга.

— Що се отнася до веществените доказателства — продължих аз, — те се състояха от лични вещи на лейтенант Уилям Хайнс. Портфейл, венчална халка, брезентова чантичка с писма, които ние със Сюзан не сме чели, дневник, в който лейтенант Хайнс не особено ласкателно описва капитан Блейк — нарича го черноборсаджия и редовен клиент на местните проститутки.

Джон и Бил се разшаваха на столовете си. Полковник Гудман също явно се чувстваше неловко.

— Не го осъждам, въпреки че лейтенант Хайнс не е одобрявал поведението му — заявих аз. — Признавам, че когато бях тук, аз също ходех по курви и пушех канабис, за да поотпусна нервите си. Обаче не съм бил черноборсаджия.

— Това няма значение — отбеляза Джон.

— Почти всичко в разследването на убийство има значение, ако искаш да откриеш защо един човек е убил друг — осведомих го аз.

Моето добро приятелче Карл се съгласи.

— Всичко има значение и когато се свържат едно с друго, даже най-дребните неща разкриват картината и помагат за установяване на мотивите и самоличностите на жертвата и заподозрения.

— Браво, Карл — похвалих го аз. — Всъщност, доколкото успях да разбера от вещите на убития, Уилям Хайнс е бил доброто момче, а Едуард Блейк — лошото. Не, това не го прави убиец. Обаче разполагаме с някои факти, които го посочват като заподозрян. Това е войсковият наряден списък, който показва, че двамата едновременно са били в една съветническа група и в нея има само един капитан. Военният архив ще го потвърди — ако съответните документи не са били унищожени в оня прочут и удобен пожар. Разполагаме с показанията на свидетеля, който е видял как капитан от Първа въздушнопреносима пехотна дивизия застрелва лейтенант, съвсем наскоро разпознат като Уилям Хайнс, носещ същите нараменни нашивки като капитана. Свидетелят е взел личните му вещи.

Колкото можеше повече раздух тия мижави доказателства, обаче ако присъстващите бяха съдебни заседатели и аз бях прокурор, щях да съм обезпокоен. Е, когато не ти достигат улики, трябва сам да си ги измислиш.

— Както може да ви е казала Сюзан, Тран Ван Вин разпозна убиеца на снимките на Едуард Блейк.

Погледнах към нея.

— Категорично — потвърди тя.

Бил, Джон и Марк имаха разстроен вид, докато Карл изглеждаше скептичен, както се и очакваше. Завърших изказването си с думите:

— И след това идва ограбеното от хазната. Някой ще трябва да разследва финансовото минало на Едуард Блейк и по-конкретно след завръщането му от Виетнам. В сейфа на хазната имало накити, които може да се открият или още да са у господин Блейк, в бившите му приятелки или настоящата му съпруга.

В стаята се възцари тишина, после се обади Бил.

— Струва ми се, че доказателствата не само са косвени, но и неубедителни, да не споменавам, че са с трийсетгодишна давност. Определено не бих повдигнал обвинение въз основа на сведенията, които чух.

Джон Игън се съгласи с него.

— Толкова сериозно обвинение няма да издържи в съда, но ще зарадва неговите политически противници и медиите.

Марк Гудман изглеждаше дълбоко потънал в мрачен размисъл.

— Според вас този свидетел е сигурен, така ли? — попита ме той.

— Така ми се струва. Но съм наясно, че съдебните заседатели може да не смятат така.

— Къде е този свидетел? — небрежно ме попита Джон.

— Сигурно спи. Той е селянин.

Бил, който вече бе забелязал моята духовитост, ядосано рече:

— Къде спи? В селото си ли?

— Предполагам. Не беше практично да го водим тук. — Погледнах Бил и Джон. — Не беше практично и Сюзан да му пръсне черепа.

Никой, включително Карл, не се престори на смаян или изненадан, което ме изкефи. Обаче и никой не коментира репликата ми. Полковник Гудман погледна Сюзан.

— Значи с Пол сте скрили тези веществени доказателства, така ли?

— Да.

— Къде?

— Ако ви кажа, няма да са скрити.

Военният аташе се усмихна добродушно.

— Вече не е необходимо да ги криете.

Сюзан не отговори.

— Наблизо ли са? — попита полковник Гудман.

— Не — отвърна тя. — Очаквахме да имаме проблеми с полицията, когато слезем от влака в Ханой.

— Значи сте ги скрили в Лао Кай или край Бан Хин, така ли?

— Там някъде.

Бил се засрами от неотстъпчивостта на бившето си гадже. Ако Игън му беше шеф, както подозирах, от тук направо щяха да го пратят да наблюдава руски кораби от брега на Исландия.

— Кажи ни къде си скрила доказателствата, Сюзан — рязко нареди Бил.

Сюзан го стрелна с поглед, какъвто той сигурно вече бе виждал.

— Я не ми говори с този тон.

Бил промени тона си.

— Сюзан, може ли да ни опишеш мястото, където са скрити личните вещи на лейтенант Хайнс?

— По-късно.

— Сюзан…

Джон Игън го прекъсна и се обърна към мен.

— Да не би да укриваш доказателства за престъпление?

— Не, само ги скрих.

— Защо?

— Намираме се във вражеска страна, Джон. Скрих доказателствата на сигурно място.

— Което сега ще ни разкриеш.

— Защо? Вие ги смятате за маловажни. Не се безпокойте за тях.

Той не обърна внимание на думите ми и повтори:

— Ще ни кажеш къде си ги скрил.

— Защо? Какъв си ти?

Игън погледна Карл и той каза:

— Заповядвам ти, Пол.

— Добре. По-късно ще ти кажа. Насаме.

Карл се зарадва, че е единственият, който е в състояние да ми нарежда, и още повече че само той ще разполага с важна информация.

— Добре — отвърна той. — Ще поговорим по-късно.

Всички трябваше да се задоволят с това и полковник Гудман продължи нататък.

— Вие, полковник Хелман, сте опитен професионален следовател. Какво е мнението ви за тези доказателства? Ще препоръчате ли ново разследване? Или повдигане на обвинение? Или може би прекратяване на следствието?

Карл подръпна долната си устна, после отговори:

— Трябва да отчетем изтеклото време и характера на свидетеля. Той може да изглежда сигурен и надежден, но аз не бих го призовал в съда, освен ако показанията му не се подкрепят с още доказателства… а единственото споменато досега сериозно веществено доказателство, войсковият наряден списък, просто не е достатъчно. Ако аз водех следствието, на този етап щях да го прекратя.

— Това не е вярно, Карл, и ти го знаеш — възразих аз. — На този етап от следствието правиш единственото, което можеш да направиш. Разпитваш заподозрения.

Джон Игън рязко се намеси.

— Това няма да го бъде, нито тук, нито никъде. — Той плъзна поглед по присъстващите и ни напомни: — Отклоняваме се от най-важното. Този… този проблем може да съсипе живота и политическата кариера на един достоен човек, многократно награждаван ветеран, съпруг, баща и всеотдаен общественик. Американският народ няма нужда от повече скандали или лов на вещици. Има и международни съображения. Според мен всичко това не е достойно за по-нататъшно обсъждане.

Полковник Гудман се замисли за миг.

— Бих искал да зная какви са намеренията на всеки от нас, тоест на хората, които разполагаме с тази информация. Джон?

— Ще я забравя и тази среща изобщо не се е състояла.

— Бил?

— Ще я забравя.

— Полковник Хелман? Всъщност вие водите следствието, нали?

— Следствието не беше официално и никога няма да е — отвърна Карл Хелман. — Смятайте делото за унищожено.

Стори ми се, че чух облекчена въздишка. Полковник Гудман ме погледна.

— Пол?

— Искам да се срещна със заподозрения.

Военният аташе понечи да каже нещо, после се отказа и се обърна към Сюзан.

— Госпожице Уебър?

— Нямам абсолютно никакъв опит в юридическите или криминални въпроси и не зная на какви изисквания отговарят убедителните или косвените доказателства, надеждните или несигурните свидетели. Но зная, че капитан от армията на Съединените щати е извършил четири убийства и грабеж и че единственият капитан, който може да ги е извършил, се намира в гостната на втория етаж. Здравият разум налага да поговорим с него. Той може би ще е в състояние да ни каже къде е бил в съответния ден. Възможно е да е бил в отпуска, в болницата или в компанията на десетина души. Трябва да се поразровите малко по-надълбоко и може би ще останете доволни от откритията си или ще установите, че се налага да се разровите още по-надълбоко.

Отново настана дълго мълчание. Накрая го прекъснах.

— Вижте, самият аз не съм убеден, че Едуард Блейк е убиец. Може би дори ми се иска да се убедя в противното. Сюзан има право. Нищо няма да изгубим, ако поговорим с него.

— Значи искаш да се кача горе и да измъкна вицепрезидента на Съединените щати от леглото, за да слезе тук и да отговори на въпросите ти за вероятното си участие в убийство, така ли? — попита Игън.

— Защо не?

— Защото ако бях на негово място, щях да те пратя на майната ти.

— Много пъти са ме пращали там, Джон. В такива случаи взимам призовка.

— Да не си се побъркал?

— На този въпрос може да ти отговори Карл.

Игън не си направи труда да го попита.

— Виж, щом искаш да я караме по закона, тук нямаш никакво право да разпитваш никого и в никакъв случай вицепрезидента.

— Доброволните разпити са нормална практика, Джон. Първо питаш човека дали иска доброволно да отговори на няколко въпроса. Ако не иска, ставаш малко подозрителен и после пращаш призовка.

— Еба ти глупостите.

Офицерите рядко ругаят.

— Мерете си приказките, моля — намеси се Гудман.

— Боже Господи… — изпъшка Игън. — Не мога да повярвам.

Джон Игън явно беше томахавката тук и сигурно имаше най-много за губене. След Едуард Блейк естествено. Ако бе шеф на бюрото на ЦРУ, Игън трябваше да е планирал цялата операция заедно с Бил и ако всичко минеше добре, двамата щяха да присъстват на бала по случай полагането на клетва на Едуард Блейк и насаме щяха да му викат Еди.

Вашингтон си има система за награди и наказания и принципът е следният: ако узная, че си извършил нещо лошо и не те накажа, значи искам възнаграждение. Обаче нито аз, нито законът не действаме така.

— Ние с теб, Карл, сме се заклели да защитаваме закона — казах аз. — Сградата, в която се намираме, е собственост на Съединените щати. Вероятното престъпление е извършено, докато заподозреният е служил в армията. Имаме ли право да искаме от Едуард Блейк доброволно да отговори, на няколко въпроса?

На Карл му се искаше да поклати глава, само че професионалната му подготовка налагаше да кимне. В резултат се получи нещо като спазъм на шията.

— Възможно е да се спори за юрисдикцията — накрая смотолеви той.

— Ти от ФБР ли си? — попитах Игън.

— Не.

— Кой е човекът от ФБР в посолството?

— На кой му пука? — отвърна Игън. — Вбесяваш ме, Пол.

— Пред Сюзан ли се перчиш? — попита ме Бил.

— Не — преди да успея да го пратя на майната му, се намеси Сюзан.

— Той мърмори за това още откакто откри истината. Говори сериозно.

Изхлузих се от бюрото.

— Качвам се горе да търся Едуард Блейк.

Игън се изправи.

— Само да направиш една крачка по стълбището и си минало, приятел.

— Не ме карай да ти причинявам болка, Джон.

Всички бяха скочили. Полковник Гудман, който водеше обсъждането, нареди:

— Спрете и двамата. — Погледна ме и попита: — Пол, имам ли думата ти че ако уредя вицепрезидентът да дойде при нас, ще смяташ следствието за приключено?

Ясно ми е защо военното разузнаване има лоша репутация. Затова пък аз не съм глупак и отвърнах:

— Разбира се.

— Имам ли думата ти също, че всичко казано тази нощ остава поверителна информация за вечни времена?

— Категорично.

— И двуседмичното ти пътуване във Виетнам е било туризъм и нищо повече.

— Точно така. — Забелязах, че Бил и Джон се споглеждат. Не възразяваха, което означаваше, че съм победил. Всъщност означаваше, че съм труп.

Полковник Гудман тръгна към вратата.

— Ще пратя агента от Секретната служба да поговори с вицепрезидента. — И излезе.

— Защо не се откажеш, Пол? — попита ме Карл.

— Просто искам да се запозная с вицепрезидента — отвърнах аз. — И да взема автограф за племенника си.

Сюзан се приближи до мен.

— Ако ти оставаше само един ден във Виетнам, преди да си заминеш у дома — прошепна тя, — щеше ли доброволно да отидеш на опасна операция?

— Не. Но щях да се подчиня на заповедта. Последната ми заповед беше да открия убиеца.

— Мисля, че Карл иска да престанеш да го търсиш.

— Майната му на Карл. Ами ти?

— Аз съм на твоя страна. Направи каквото трябва.

Гудман се върна в кабинета и каза:

— Вицепрезидентът ще дойде след малко. Имаш десет минути, Пол. Дръж се учтиво и почтително.

— Слушам, господин полковник.

— Няма да отправяш никакви обвинения. Ще изложиш фактите и ако пожелае да даде показания, вицепрезидентът ще го направи. В противен случай негово право е да мълчи.

— Постоянно правя такива неща, господин полковник.

— Хубаво.

Вратата се отвори и всички се изправиха, обаче се оказа само моето приятелче Скот Ромни. Той се огледа, измери ме с поглед, който трябваше да е суров, и се изниза.

След няколко секунди в кабинета на посланика влезе вицепрезидентът Едуард Блейк. Бе висок горе-долу колкото мен и имаше подобно телосложение, обаче не беше толкова хубав. Носеше официален панталон, бяла риза без вратовръзка и глупаво копринено кимоно.

Едуард Блейк не изглеждаше ядосан, изнервен или озадачен и определено нямаше лично обезпокоен вид, а бе само официално загрижен, като че ли можеше да става дума за кризисна ситуация.

— Добър вечер — поздрави той. — Проблем ли има?

Полковник Гудман се прокашля.

— Не, господин вицепрезидент… нищо подобно. Може ли да ви представя присъстващите?

Гудман беше обмислил поведението си и първо представи Сюзан като сайгонска жителка и приятелка на семейство Куин. После представи Бил Станли и Карл Хелман:

— Бил е тук от Сайгон и е приятел на Сюзан и колега на Джон, когото познавате. Полковник Хелман е от армията, току-що пристига от Вашингтон. — Той запази най-хубавото за накрая. — Това е Пол Бренър, също приятел на госпожа Уебър и колега на полковник Хелман.

Стиснах ръката на бъдещия президент, който ми каза:

— А, зная кой сте. Жена ми спомена за вас.

— Да, господин вицепрезидент.

— Вие ми струвате десетдоларов бас.

Нещо повече, Ед.

— Да, господин вицепрезидент. Тя ми каза.

Вицето обясни случая с приятно чувство за хумор и всички любезно се засмяха.

— А вие сте неговата спътница — обърна се Едуард Блейк към Сюзан.

— Да, господин вицепрезидент.

— Всички приятели на Пат и Ан са и мои приятели.

Тоя тип беше ловък, но и обаятелен, мъжко момче, мечта на жените и може би кошмар за страната. Едуард Блейк се огледа.

— Е, приятно ми е да се запозная с вас. Не бързай толкова, Ед.

— Господин вицепрезидент, това не е обикновено събиране… може ли да ви помолим да ни отделите пет минути? — попита вицето полковник Гудман. — Изникна сериозен въпрос, към който трябва да привлечем вашето внимание.

Наблюдавах лицето на Едуард Блейк. Още от Вашингтон ме бе занимавало дали знае за тази история. В известен смисъл нямаше значение, освен че се отнасяше до евентуалното му съучастие в укриване на престъпление. Инстинктът ми подсказваше, че още не са му съобщили за изплуването на неговото минало. Първо разследваш случая, после казваш на шефа, че имаш една добра и една лоша новина. Лошата е, че знаем какво си извършил. Хубавата е, че можем да ти помогнем.

Гудман посочи на вицето освободения стол на Карл и той се настани на него, кръстоса крака и ни даде знак да седнем. Всички заеха местата си — освен мен. Аз паркирах задника си на ръба на бюрото.

— Господин вицепрезидент — започна полковник Гудман, — въпросът е свързан с причината за присъствието на господин Бренър и полковник Хелман във Виетнам.

Блейк погледна към нас, ала не каза нищо.

— Уверявам ви, господин вицепрезидент — продължи военният аташе, — че всичко, което е било и ще бъде обсъждано в тази стая, ще остане само между неколцина души, повечето присъстващи тук… и че ще се смята за поверително…

— Добре, вече ме уверихте и възбудихте любопитството ми — отвърна Блейк. — Може ли да преминем на въпроса?

— Да, господин вицепрезидент. Господин Бренър ще вземе думата. Той предложи да ви поканим при нас.

— Ваш ред е, Пол — каза ми Блейк.

— Благодаря, господин вицепрезидент. Длъжен съм да ви осведомя, че с полковник Хелман сме от Криминалния следствен отдел на Сухопътните сили.

Това като че ли не предизвика никаква реакция или може да не го бе осмислил.

При разследване на убийство винаги първо задаваш два въпроса и аз постъпих точно така.

— Познавате ли човек на име Уилям Хайнс?

Това го свари напълно неподготвен и изражението му претърпя забележима промяна. Кълна се, че пребледня като платно. Всички видяха това и стигнаха до едно и също заключение.

— Господин вицепрезидент?

— Ъъъ… не… как беше името?

— Уилям Хайнс. Лейтенант Уилям Хайнс.

— А… да… служили сме заедно. Във Виетнам.

— Да, господин вицепрезидент. — Зададох втория въпрос: — Кога за последен път го видяхте жив?

— Ъъъ… жив ли? А, да, той загина в сражение. Точно така.

— Кога за последен път го видяхте жив, господин вицепрезидент?

— Ъъъ… момент… офанзивата „Тет“ започна в края на януари… Сигурно съм го видял няколко дни след… той изчезна… превзеха нашия щаб… така… Не съм съвсем сигурен, но някъде към четвърти-пети февруари… хиляда деветстотин шейсет и осма година. — Той направи като всички разпитвани: — Защо питате?

Обикновено отвръщам: „Аз ще задавам въпросите, вие ще ми отговаряте“. Обаче даже аз не съм чак такъв куражлия.

— Криминалният следствен отдел на Сухопътните сили получи информация, господин вицепрезидент, че на или около седми февруари хиляда деветстотин шейсет и осма година лейтенант Уилям Хайнс е бил убит в сградата на хазната в Цитаделата на град Куанг Три. Имаме сериозни основания да смятаме, че убиецът му е бил капитан от сухопътните сили на Съединените щати. Разполагаме с някои доказателства и очевидец и сега се опитваме да установим самоличността на убиеца.

Той започваше да се окопитва и си придаде смаян вид.

— Боже мой… сигурни ли сте?

— Да, господин вицепрезидент. Сигурни сме, че е бил убит от капитан от сухопътните сили.

— Мили Боже… — Блейк не гледаше към никого в стаята и избягваше моя поглед. — Беше ужасно време… Тогава служех в съветническата група, бяхме обкръжени в Цитаделата и се биехме на живот и смърт. Струва ми се, че бяхме само двайсетина американски офицери и сержанти…

— Според нарядния списък на частта сте били осем офицери и девет сержанти.

Той ме погледна.

— Така ли? Както и да е, мисля, че се спасихме само седем души… — Блейк реши, че е по-добре да смени темата. — Пат Куин ми каза, че сте се сражавали във Виетнам.

— Да, господин вицепрезидент. В Първа въздушнопреносима като вас, също през шейсет и осма. Бях автоматчик в рота „Делта“, първи батальон, Първа въздушнопреносима пехотна дивизия, горе-долу по това време край Куанг Три.

— Наистина ли? — принудено се усмихна той. — Какво сте правили край града, момчета? Трябвахте ни вътре.

Отговорих на усмивката му.

— Вътре изглеждаше прекалено опасно.

Блейк се засмя.

— Е, ако се сетя за нещо, което може да ви е от полза, Пол… и Карл… по този въпрос, ще се свържа с вас. — Той се изправи и всички последваха примера му.

— Господин вицепрезидент, искате ли да си поговорим насаме? — попитах го аз.

— За какво?

— За въпросния случай.

— Не зная нищо за него. Но ще помисля. — Той тръгна към вратата.

В този момент понякога осведомявам свидетеля, че е заподозрян, обаче тогава трябва да му прочета правата, а обикновено не мога да намеря картичката с тях в портфейла си.

— Както споменах, господин вицепрезидент — казах аз, — имало е свидетел на убийството и вече го разпитах. — Не си направих труда да посочвам, че свидетелят е вражески войник, и оставих Блейк да заключи, че е американец. — Лежал ранен на втория етаж в сградата на хазната и през една дупка в пода видял капитанът от сухопътните сили да убива не само лейтенант Хайнс, но и трима виетнамци. След това убиецът ограбил сейфа.

Той отново пребледня. Изобщо не беше предполагал, че някога ще чуе свидетелски разказ на случилото се, защото бе смятал, че е убил всички свидетели. Виждах, че коленете му треперят, и когато постави длан върху бравата, тя се разтрака.

— Има много случаи, в които след дълги години се появяват свидетели, страдащи от едно или друго психическо разстройство, или обикновени лъжци — каза той. — Убеден съм, че това ви е известно.

— Да, господин вицепрезидент. Тъкмо затова се нуждаем от вашата помощ.

— Съжалявам, не мога да ви помогна. Но ви желая успех в разследването. — Блейк понечи да излезе, после си спомни добрите обноски и се обърна към Сюзан. — Госпожице Уебър, за мен беше удоволствие. Лека нощ, господа. — Повторно понечи да си тръгне, след това направи нещо странно — приближи се до мен и стисна ръката ми. Обърна се и излезе.

Карл и Сюзан едновременно извадиха цигарите си и запалиха.

Отидох до бюфета и си налях чаша скоч с лед.

В кабинета цареше почти засрамено мълчание. Плъзнах поглед по всички лица и разбрах, че всички са убедени във вината на Блейк: той бе убил трима мъже и една жена при извършване на обир и един от тези мъже беше негов другар по оръжие, което не се нравеше много на полковниците Гудман и Хелман, нито на мен.

Ала всички още отначало го бяхме знаели и никой не бе смаян. Те бяха разтревожени. Разтревожени за кариерите си, за живота си и може би дори за родината си. Естествено, и за мен. Всъщност и аз се тревожех за себе си.

Пръв се обади полковник Гудман.

— Способен ли сте да простите това на капитан Едуард Блейк? — попита ме той.

Не отговорих.

— През войната бях млад лейтенант от пехотата… Не очаквам някой да разбере онова време и това място, Пол, но ние с теб го разбираме, полковник Хелман също. Никой от нас не би желал да отговаря за онова безумие.

Пак не казах нищо.

— Въпросът не е във вината или невинността, Пол — рече ми Карл, — нито дори в справедливостта и морала. Въпросът е в миналото. Казах ти, сенките се простират от тук до родината. Като войници, навремето ние колективно бяхме хулени и оплювани и не дължим на никого обяснение за поведението си, нито каквито и да било нови, разкрития за войната. Ако сме виновни в нещо, виновни сме всички, ако сме заслужили нещо, то е само помежду ни. Завинаги сме свързани с кръв и общи кошмари. Казвам ти, приятелю, това няма нищо общо с Едуард Блейк — в по-голяма или по-малка степен всички ние сме Едуард Блейк.

Дълбоко си поех дъх и не отговорих.

— Пол, Едуард Блейк ще е първият ветеран от Виетнам, който ще стане президент на Съединените щати. Не го ли искаш? — попита ме Бил.

— Мамка му, млъкни, Бил.

В тихата стая стана още по-тихо.

— Даже да ви повярвам… а може би ви вярвам… другият въпрос сте всички вие и вашите амбиции, вашите лъжи, вашите измами и вашите глупости — казах аз. — Едуард Блейк може да има само един кофти момент в живота, обаче вие имате кофти кариери.

Оставих чашата си и тръгнах към вратата.

— Казах ти да потърсиш някой друг — заявих на Карл. После се обърнах към Сюзан. — Ела.

50.

По обяд на другия ден един от служебните автомобили на посолството ни откара на летище „Ной Бай“ на север от Ханой. По време на двайсетминутното пътуване разменихме само няколко думи.

Двама души от охраната на посолството ни придружиха в терминала. Чекирахме багажа си и отидохме направо в дипломатическата чакалня.

Багажът ми беше останал при господин Юен и полковник Манг, затова не носех почти нищо: дрехите на гърба си, портфейла си, паспорта си, самолетния билет и дипломатически пропуск.

Сюзан бе в красива нефритенозелена рокля, взета на заем от Ан Куин, а аз бях по мръсните си дънки, но с чисти боксерки и ужасяваща розова спортна риза, дадена ми от госпожа Куин, която намекна, че няма проблем никога повече да не види мен, ризата и боксерките. Сувенир от Виетнам.

Въпреки името си дипломатическата чакалня беше малко занемарена, обаче тая събота не пътуваха много дипломати или техните семейства и разполагахме с цялото пространство. Двамата от охраната на посолството останаха с нас, което не бе лоша идея.

Предишната нощ със Сюзан спахме на разтегателната кушетка в дневната. Гостните стаи на втория етаж бяха заети от семейство Блейк и хората от Секретната служба, които, кой знае защо, не ни искаха горе. Колкото и да бяхме изтощени, със Сюзан се любихме. Знаехме, че може да е за последен път.

Закусихме с бъркани яйца в трапезарията. Там беше само Ан Куин и тя обясни, че семейство Блейк и посланикът станали рано, за да отидат в посолството, и че тя скоро щяла да се присъедини към тях. Ние със Сюзан изразихме съжалението си, че сме ги изпуснали, и Ан обеща да им предаде нашите поздрави. Благодарихме й за гостоприемството и чудесния прием, след което тя си тръгна, без да ни отправи нова покана. Струва ми се, знаеше, че има нещо.

И сега двамата със Сюзан стояхме в дипломатическата чакалня и гледахме през панорамния прозорец към пистите и тежкото сиво небе. Струваше ми се, че излитат повече самолети, отколкото кацат, като в курорт в края на сезона, макар че в този случай сигурно завърналите се за Тет виетнамски емигранти отново отлитаха за страните на своето изгнание.

Имах билет за самолет на „Ер Франс“ за Париж, където някой щеше да ме посрещне и да ми даде билет за „Дълес“. Това не бе най-краткият път за Щатите, обаче беше първият възможен полет от Ханой, а аз бях останал тук по-дълго, отколкото исках.

От „Дълес“, началото на това пътуване, щях да взема такси до дома си във Фолс Чърч или по-вероятно щяха да ме посрещнат някои хора, които искаха да се погрижат за мен. Във всеки случай завръщането ми беше започнало и също като предишните два пъти тук, не знаех какво изпитвам в момента.

Бях настоял Сюзан да дойде с мен, ала самата тя бе пожелала да остане в Ханой — дълго беше живяла във Виетнам и имаше да решава много проблеми с живота си, работата си и, предполагам, тази операция. Що се отнасяше до мен, пак като предишните два пъти нямах нужда от подготовка или убеждаване, за да се чупя от тая страна.

В дипломатическата чакалня имаше бяла врата, която според Сюзан водела направо на пистата. Там щяла да чака кола, която да ме откара до самолета. Излитах след двайсет минути.

Не бяхме седнали, нито си бяхме взели нещо за пиене. Просто стояхме до бялата врата, която водеше към Фолс Чърч, щата Вирджиния.

— Имаме десетина минути — каза Сюзан. — Някой ще ти съобщи.

Кимнах.

— Няма да се разплача.

Пак кимнах.

Погледите ни се срещнаха и нито един от нас не знаеше какво да каже, обаче нямаше много време.

Накрая тя се усмихна.

— Е, прекарахме две страхотни седмици, нали?

И аз се усмихнах.

— Някой ден трябва да ги повторим — каза Сюзан.

— Втория път никога не е толкова гот.

— Възможно е. Но нямаме нито една снимка. — Тя се усмихна. — Даже от остров Пирамид.

Не отговорих.

В чакалнята свиреше музика — запис на пиано с металически звук. Мълчаливо изслушахме „Лет ит би“.

— Благодаря за неделята в Сайгон — казах аз.

— Дължиш ми една разходка във Вашингтон.

— Когато пожелаеш.

Тя кимна и ме погледна.

— Би трябвало да замина след около седмица…

— Къде ще отидеш?

Сюзан сви рамене.

— В Ленъкс, предполагам. После в Ню Йорк, за да видя дали още работя в „Американ-Ейжън Инвестмънт Корпорейшън“. След това… Мисля, че пак ще предпочета работа в чужбина. Струва ми се, че съм родена, за да съм чужденка.

— Тоя път избери някое хубаво място.

— Все още пазя книгата с най-отвратителните места за живеене.

Усмихнах се.

— Ще ти липсва ли Виетнам?

— Ужасно. Но е време да продължа напред.

— Така е.

Тя кимна.

— Знаеш ли, Пол… в „Апокалипсис сега“… когато се разнежих… помниш ли?

— Да.

— Чувствах се ужасно за всичко… Изведнъж ме обзе носталгия и ми се струва, че в известен смисъл причината беше ти… И също обмислях… онова, което трябваше да направя… От момента, в който те видях, ми беше трудно да те лъжа.

— Зная. Разбирам всичко.

— Можеш ли? Добре.

— Хайде да забравим тая част от пътуването. Колкото и да беше интересна.

Тя се засмя, после очите й пак се навлажниха.

— Няма да се разплача. Ти не ги обичаш тези неща.

Не знаех какво да отговоря, затова смених темата.

— Може би приятелите ти в Лангли ще се възползват от твоя виетнамски. А това не е далеч от Фолс Чърч.

Сюзан поклати глава.

— Струва ми се, че изгубих и тази работа.

— Страхотно се справи. Идва ти отвътре.

Тя не ми обърна внимание.

— Ами ти? Какво ще правиш?

— Хм… както казах… трябва да се погрижа за някои лични неща… да видя какво е положението…

Сюзан кимна.

— Трябва да го направиш.

Не отговорих.

— А после?

— Мисля, че зависи от доклада ми за изпълнението на задачата.

— Какви са намеренията ти?

— Не съм сигурен. Може би няма да направя нищо. Може би няма да съм способен да направя нищо.

— Само внимавай, Пол. Много внимавай.

— Зная.

— Казваш, че знаеш, но от това, което виждам, имаш повече кураж, отколкото мозък.

Усмихнах се.

— Понякога и това е достатъчно.

— Тук, но не и във Вашингтон. — Тя ме погледна. — Все още съм на твоя страна. И съм свободна.

— Ще ти се обадя.

— Ще поговоря с Карл — каза Сюзан. — Той трябва да застане на правилната страна.

— Карл ме разочарова. Обаче предполагам, че когато мечтата на живота ти е на една ръка разстояние, си готов на почти всичко.

Тя ме погледна в очите.

— Но трябва да си чист пред съвестта си. Понякога просто се налага да почакаш, за да видиш осъществени надеждите и мечтите си… като великанката на планината Нуи Ко Тиен.

— И оная история не свършва много добре.

— Напротив. Тя чакала своя любим и той се завърнал веднага щом можел… и сега завинаги са заедно.

— Да… Виж, Сюзан…

През бялата врата влезе млад виетнамец с парче картон, на което пишеше: „Бренър Пол“.

— Е, господин Пол, това е за вас — каза Сюзан.

— Да… — Опитах се да се усмихна. — Е, госпожо Сюзан…

— Няма да се разплача — рече тя и дълбоко си пое дъх. — Грижи се за себе си. Приятен полет и… — От очите й бликнаха сълзи.

Прегърнах я и се целунахме.

— Сюзан… Трябва да го направя чисто.

— Зная. Беше прекалено емоционално. Имаме нужда от малко време, за да видим…

Виетнамецът беше вдигнал картона и ме гледаше обезпокоено. Единият от охраната на посолството ми даваше знак да свършвам. Сюзан каза нещо на виетнамеца, после пак се обърна към мен.

— Не изпускай полета към свободата си, войниче.

Отново се прегърнахме и се целунахме.

— Обади ми се… когато и да е — рече тя.

— Непременно. Вече трябва да тръгваш.

— Добре… — Запътих се към отворената врата и Сюзан не дойде с мен. Обърнах се и попитах: — Значи в Ленъкс?

— Да. Ще чакам да ми се обадиш.

— Чакай почукване на вратата.

Тя се усмихна.

Обърнах се и последвах младежа през вратата.

Спуснахме се по късо стълбище, качихме се в един открит електрокар и потеглихме.

До самолета бе паркиран жълт полицейски джип и когато наближихме, от него слезе униформен мъж. За съжаление беше полковник Манг.

Той вдигна ръка и шофьорът спря.

Не слязох и останах да чакам Нгуен Куи Манг, полковник в отдел „А“ на министерството на държавната сигурност. Той носеше пистолета си, което не ме безпокоеше — ако го поисках, щеше да е мой. Освен това обаче носеше дипломатическото си куфарче, а куфарчетата винаги ме смущават повече, отколкото оръжията.

Зад приближаващия се полковник Манг бе моят боинг 747 на „Ер Франс“, все още с всички стълбички, и виждах, че се качват последните пътници. Стюардесата си гледаше часовника. Полковник Манг спря до електрокара и ме попита:

— Къде отивате, господин Бренър?

— Прибирам се у дома, господин полковник. И вие би трябвало да направите същото.

— Нима? Как мина дипломатическият ви прием? Запознахте ли се с вицепрезидента си?

— Да.

— Той зарадва ли ви се?

— Да. Разказахме си случки от войната.

Видях, че неземният екип се готви да изтегли стълбите.

— С удоволствие бих си побъбрил с вас, но ще си изпусна самолета — казах аз. — Бихте ли ме извинили?

— Наредил съм да ви изчакат.

— Не ми изглежда така.

— Къде е госпожица Уебър?

— Ще остане още малко. Тук й харесва.

— Нима? Ами на вас? Харесва ли ви тук?

— Изпитвам смесени чувства.

— Аха. Раздялата ви с госпожица Уебър тъжна ли беше?

— Не толкова щастлива, колкото ще е нашата с вас. И между другото, тя си иска изсниманите ленти.

— Може би ще ги получи. Първо трябва да видя какво сте снимали.

— Като стана дума за това, ако пратите ония снимки от остров Пирамид дори само на още един човек, ще се разкайвате.

— Заплашвате ли ме?

— Казвам ви.

— Господин Станли не ги ли хареса?

Нямах намерение да му доставя удоволствието да му отговоря.

— Добре, благодаря, че ме изпратихте — казах аз. — Трябва да тръгвам.

— След малко. Е, смятате ли, че този Блейк ще е новият ви президент?

Отвърнах на въпроса му с въпрос.

— А вие как смятате?

— Снощи проведох интересен разговор с Тран Ван Вин. Трябва да си помисля за това.

— Помислете си. — Видях, че наземният екип ме гледа.

— Имате дипломатически пропуск и дори не го споменахте — отбеляза Манг.

— За да се кача на този самолет, не ми трябва нищо друго, освен билет.

— Може би ви е приятна моята компания.

— Не ми е приятна. Но сте ми интересен.

Спогледахме се и за пръв път, откакто имах нещастието да го познавам, не зърнах злоба в очите му.

— Имам нещо за вас — рече той, бръкна в дипломатическото си куфарче и ми подаде преспапието. Взех го и се загледах в снега, който се сипеше върху Стената.

— Ще си получите другите лични вещи чрез посолството. Не взимам нищо чуждо.

Не отговорих.

— Ние с вас, господин Бренър, никога няма да станем приятели, но ще ви кажа, че уважавам вашата смелост. И единствено поради тази причина ви пожелавам лек път.

Подадох му преспапието.

— За спомен от мен.

— Много любезно от ваша страна. Ще се видим ли някога?

— Би трябвало да се надявате да не се видим никога.

— Вие също.

— Не насилвайте тази страна, господин полковник. Народът достатъчно е страдал.

Той не отговори и каза нещо на шофьора, който потегли към самолета.

Когато стигнахме при стълбичката, се обърнах, обаче полковник Манг го нямаше.

Погледнах към бялата врата на дипломатическата чакалня и видях, че Сюзан в нефритенозелената си рокля ме гледа. Тя ми махна с ръка и аз й отговорих.

Свършваше третият ми мандат във Виетнам и отново си отивах у дома жив и здрав.

Качих се по стълбичката. Стюардесата взе билета ми, погледна го и каза с приятен френски акцент:

— А, господин Бренър, очаквахме ви.

— Ето ме. — Обърнах се и както бях направил преди много години, отправих поглед към оризищата и селата, които и сега, също като някога, видях със замъглени очи.

Отново погледнах към вратата, където бях зърнал Сюзан, и тя все още стоеше там.

Пак си махнахме. За последен път я погледнах, обърнах се и влязох в самолета.

Пътуването до дома никога не е пряк път — всъщност винаги е заобиколно и по някое време откриваме, че самото пътуване е по-важно от целта и че хората, които срещаме, завинаги ще са спътници на нашите спомени.