На север

6.

Измъкнахме се от облаците и за трети път в живота си видях летище „Тан Сон Нат“.

Странно, изглеждаше ми същото като преди близо трийсет години — след войната не бяха махнали чувалите с пясък и имаше военен сектор, където край някогашните американски хангари забелязах руски изтребители „Миг“. Зърнах и американски товарен самолет С-130 и се запитах дали може да лети, или е нещо като военен трофей.

Спомних си, че щабът на военните съветници се беше намирал на „Тан Сон Нат“ и това се бе оказало много удобно: когато през април 1975-а победната комунистическа войска беше наближила летището, съветниците и последните американски войници във Виетнам бяха вдигнали щаба си във въздуха и бяха отлетели със самолети на „Еър Америка“. Бях го гледал по телевизията и сега виждах камара развалини, които трябва да бяха останали от стария щаб, известен като Източния Пентагон.

Когато се спуснахме към пистата, видях, че и цивилният терминал е същата съборетина от едно време. Имах странното усещане, че съм преминал през Зоната на здрача и се връщам за трети мандат. Всъщност си беше точно така.

Кацнахме на мократа писта със съвсем лек отскок, само че по асфалта трябва да бяха останали дупки от снаряди, защото в продължение на километър и половина все едно се движихме по път без настилка.

Самолетът зави и кой знае защо, спря. Докато кацахме, не бях забелязал наоколо други машини, така че явно не чакахме да се освободи портал на това затънтено летище. Когато през войната го ръководеха американците, „Тан Сон Нат“ беше третото по натовареност летище в света и си работеше съвсем нормално. Само че това е друга история. Знаех, че трябва да се потопя в действителността, и се опитах да го направя. Но докато чакахме на пистата, мислите ми все се връщаха към 1972-ра и събитията, довели до второто ми пристигане тук.

Служех във Форт Хадли, където бях останал след първия си мандат и след като с Пеги Уолш бяхме престанали да си пишем или за да съм честен, аз бях престанал дай пиша.

След половин година в базата, поради причина, известна единствено на Господ и Зигмунд Фройд, се ожених за едно момиче от Мидланд, Пати.

Пати беше хубавица, имаше сладък джорджийски акцент, не мразеше янките, обичаше секса и бърбъна, бе по-бедна от мен и винаги беше искала да се омъжи за военен, въпреки че така и не разбрах защо. Нямахме и нямаше да имаме абсолютно нищо общо, обаче да се задомиш млад и без никакъв смисъл, изглежда, си вървеше с местната култура. Наистина нямам представа какво съм си мислил.

През войната квартирите за семейни бяха кът и в базата нямаше свободни жилища, затова живеехме в един мизерен къмпинг, „Уиспъринг Пайнс“, заедно със стотици други военни, техните съпруги и деца.

Пред очите ни мъжете отиваха на война и едни се връщаха, други — не, или още по-лошо, някои пристигаха във военната болница с липсващи части на тялото. Пиехме много, имахме много връзки с чужди съпруги и съпрузи и войната се точеше, без да й се вижда краят.

Та така, аз, бостънският хлапак, живеех в къмпинг с жена, чийто акцент и възгледи обикновено ми бяха неразбираеми, и ми оставаше да изслужа няколко години в армията, докато момчетата около мен получаваха второ и даже трето повиквателно за Виетнам. Не си мислете, че не ми липсваха Пеги и Бостън, приятелите и близките ми. Особено когато Пати настройваше радиото на кънтри и трябваше да слушам песни като „Мани си езика от устата ми, щот та целувам за сбогом“. Или „Как да ми липсваш, гат не си тръгваш?“

Мама, тате и братята ми още не бяха имали удоволствието да се запознаят с новата госпожа Бренър — все избягвах да отидем на север или те да дойдат на юг.

Изобщо не мислех, че пак ще видя „Уиспъринг Пайнс“, но миналото лято го видях, когато разследвах под прикритие незаконната сделка с оръжие във Форт Хадли, случая, станал известен като „Дъщерята на генерала“. През това време можех да живея другаде, обаче избрах къмпинга, вече опустял и пълен с призраци.

С възрастта започвам да взимам странни решения и изглежда, съзнателно или подсъзнателно се връщам към неща и места отпреди много отдавна. Като сега, докато чаках на пистата на летище „Тан Сон Нат“. Трябва да поговоря с психиатър.

Но да се върнем във Форт Хадли, Джорджия, през 1971-ва. Вече бях старши сержант — по онова време бързо се издигахме — и като ветеран от войната, бях придаден към Пехотната школа, където обучавах новобранците да не загиват и да убиват други младежи. Между другото, пехотата е гадна работа, обаче беше по-добре да обучавам пехотинци, отколкото да съм пехотинец във Виетнам.

В този момент страната открито се вдигаше на бунт, новобранците бяха пълни скапаняци и бойният дух и дисциплината отиваха по дяволите.

Само че всичко хубаво си има край и знаех, че ми предстои да получа повиквателно за Виетнам, втора серия.

Наистина ми се щеше да избегна тази вълнуваща възможност, но исках да се измъкна и от дупката, в която живеех, включително, със съжаление го признавам, от брака си. Нямаше да съм първият военен, предпочел войната пред гарнизонния живот и семейството, нямаше и да съм последният, съжалил, че го е направил.

Имах и други съображения — брат ми Вени навършваше наборна възраст. Той беше и продължава да е страхотен човек, изключително умен и лежерен. За нещастие прекарва много време, наврял глава в гъза си, и вероятността да оцелее във Виетнам не бе много голяма.

Въоръжените сили имаха нещо като полуофициална политика да не пращат едновременно братя, бащи и синове във Виетнам и знаех че ако замина, няма да вземат Бени, докато не се върна, или никога, ако не се върна. Войната започваше да затихва и номерът беше да печелим време.

Имах план. Аз съм умен, настойчив човек и успях да уредя да ме приемат във Военно-полицейската школа във Форт Гордън, Джорджия. Мястото бе временно, затова Пати остана в „Уиспъринг Пайнс“ в Мидланд.

При господстващите по онова време обстоятелства, ако някой военен оставеше младата си жена сама за повече от едно денонощие в района на военна база, някой тип непременно щеше дай помогне да се избави от самотата. Не бях сигурен какво се е случило с Пати, но нещо определено се беше случило.

След три месеца се прибрах от Форт Гордън с нова ВОС — военнооперативна специалност. Предишната ми бе пехотинец и това означаваше втори мандат във Виетнам, от който този път не можех основателно да се надявам да се завърна жив. Новата ми специалност беше военен полицай и Виетнам бе вероятност, но нищо сигурно. И даже да заминех за там като военен полицай, вероятността да ме убият или осакатят беше по-малка, отколкото това да се случи по време на сбиване във военния клуб.

Докато бях в школата, бяха взели Бени в казармата и след началната подготовка го бяха пратили на вторично пехотно обучение с голям шанс да замине за Виетнам, въпреки войсковите съкращения. Всички знаехме, че в рамките на една година някой ще е последният във Виетнам, за да угаси светлините, преди да си тръгне, и че някой ще е последният убит там. Никой не знаеше точно кога ще се случи това, но и никой не искаше да е един от тези двама.

Във всеки случай моят брак се насочваше на юг, затова реших и аз да постъпя така и подадох молба да ме пратят на фронта. Преди да се усетя, през януари 1972-ра бях на летище „Тан Сон Нат“, където получих заповед за Биен Хоа. Там събираха новопристигналите от Щатите в очакване на ново нареждане да се присъединят към частите си на север. Пак там чакаха полета на свободата щастливците, които се прибираха у дома. Шантаво място, още повече поради близостта на обречените и спасените. Те живееха в отделни сгради, но не бяха разделени. Свързваха ги само две неща. Онези, които се прибираха у дома, искаха да се напият и изчукат. Другите, които заминаваха на фронта, искаха същото. Като военен полицай, аз се озовах по средата.

Както казах, бойният дух и дисциплината бяха отишли по дяволите и едва познах армията, в която бях постъпил преди четири години. Всъщност вече едва познавах собствената си страна. Затова и Виетнам не беше чак толкова кофти място.

Войната затихваше, поне за американците, които се оттегляха, но щеше да продължи още три ужасни години за горките копелета, които бяха имали нещастието да се родят виетнамци.

Всъщност вторият ми мандат във Виетнам продължи само шест месеца и нашата рота получи заповед да се прибере у дома.

През тази половин година не получих много вести от Пати, а малкото й писма хич не звучаха оптимистично. В едно от тях пишеше:

Някои мъже, които неочаквано се завръщат от чужбина, предварително се обаждат, за да дадат възможност на любящата съпруга да се подготви или на невярната — да изхвърли фасовете от пепелника. През юни седемдесет и втора се обадих от Сан Франциско и предупредих, че след три дни ще съм си вкъщи. Тази новина бе посрещната с известна колебливост.

Когато най-после слязох от таксито, което ме бе откарало от мидландското летище до „Уиспъринг Пайнс“, самият аз се колебаех какво искам да заваря.

Пуснах мешката и се приближих до вратата на караваната. Завръщането у дома, след като дълго време си бил във военна зона, е странно преживяване, все едно навлизаш в земната атмосфера от космоса и знаеш, че нещата на земята са се променили.

Натиснах бравата. Отключено. Влязох и спрях в малката дневна. Знаех, че я няма, затова дори не исках да я викам.

Отидох до хладилника да си взема бира и видях писмото.

Пал се казваше кучето ни. Почти чувах провлечения й акцент. В главата ми прозвуча друга кънтри песен — „Слава Богу, че си замина“.

Хвърлих писмото в кошчето за боклук и установих, че в хладилника е останала само една бира, при това не от любимата ми, обаче беше студена.

Обиколих караваната, която няколко години ми бе била дом, и видях, че Пати е взела целия си багаж, но не и мебелите, защото повечето бяха завинтени за пода. Обаче липсваха всички чаршафи, което означаваше пътуване до магазина. Всъщност даже нямах кола, защото тя не беше заминала с автобус, а с нашия форд „Мустанг“ модел шейсет и осма, който ми липсва и до ден-днешен. Липсва ми и Пал. Бях очаквал да ме събори на пода и да ми оближе лицето, което според мен беше научил от Пати в началото на нашия брак.

Това не ми приличаше на истинско завръщане у дома.

Няколко дни останах в „Уиспъринг Пайнс“ и Форт Хадли — да уредя документите си и прочее, после прекарах отпуската си в Бостън, където ме посрещнаха по-топло. Брат ми Бени продължаваше да е в казармата и не си беше вкъщи — всъщност бе в Германия и държеше фронта срещу Червените орди. Ще ми се да мисля, че вторият ми мандат във Виетнам го е спасил от Югоизточна Азия.

Брат ми Дейви беше едва осемнайсетгодишен и бе изтеглил малък номер в новата лотарийна наборна система. И сега с нетърпение чакаше да получи повиквателно. Моята униформа му хареса. Войната наистина свършваше, затова не се опитах да го уговоря да постъпи в колеж и Дейви също служи на родината си, главно във Форт Хадли. Когато пристигна в Хадли, аз го светнах за белокоските и му казах да търси блондинка на име Джени, но той така и не се натъкна на нея.

Що се отнасяше до завръщането ми в южен Бостън, кварталът ми се стори някак различен, по-различен от предишния път, когато си бях идвал. Осъзнах, че детството ми е свършило и че повече не мога да се завърна у дома.

След отпуската се прибрах във Форт Хадли и „Уиспъринг Пайнс“ и научих от един съсед, че Пати ме е излъгала и в живота й е имало друг — изненада! Оказа се също военен, навярно четвъртият или петият. Има нещо в мъжа с униформа.

Но с всичко се свиква и след няколко месеца отново бях на поста си и си купих страхотен жълт фолксваген калинка от един познат, който заминаваше за Виетнам. В армията не ти дават много време да се цупиш или да разсъждаваш за смисъла на живота, нито те насърчават да разговаряш за личните си проблеми. „Имаш личен проблем, така ли? — казват ти там. — Върви при свещеника и той ще го реши.“

Така беше в някогашната армия, разбира се. В новата има квалифицирани психолози, с които да поговориш, преди да решат проблема ти.

Но там те правят мъж и те научават да си пазиш проблемите за себе си. Точно така и трябва да е, щом си избрал този живот.

Към настоящето ме върна гледката на открит камион, който се приближаваше към самолета. Това щеше да е нашият ескорт, аналог на колата с въртяща се светлина, която можете да видите на повечето летища.

Последвахме камиона до терминала, но не се насочихме към портал. Спряхме до една рампа и двигателите утихнаха. Бяхме пристигнали.

Все още валеше и на асфалта видях група млади жени с чадъри, което сигурно е по-евтино от подвижен ръкав. Освен това видях неколцина войници с АК-47, застанали под навес от гофрирана ламарина. Двама мъже избутаха стълба до самолета.

Докато гледах през илюминатора, мислите ми се върнаха към летище „Тан Сон Нат“ през ноември 1967-а, моя пръв мандат.

Бяхме кацнали точно преди зазоряване и когато слязох от климатизирания боинг 707 на „Браниф“, в лицето ме лъхна горещ влажен въздух, нещо изненадващо в този ранен час през ноември. Спомням си, тогава си помислих, че годината ще е дълга за човек, който обича есента и зимата в Бостън.

Зад въжето на асфалта стояха неколкостотин американски войници в маскировъчни униформи с къси ръкави, вперили погледи в самолета. Бързо щяха да заредят резервоарите на боинга, който ме беше докарал във Виетнам, и без дори да сменят екипажа, щяха да качат тези щастливци, за да ги отведат у дома.

Когато се спуснах по стълбата под бледата светлина, трябваше да мина покрай мъжете зад въжето. Ясно си спомням израженията им — повечето изглеждаха нервни, като че ли очакваха да се случи нещо лошо, но имаше и оптимисти, които изглеждаха щастливи или развълнувани.

Неколцина от тези отправили се към родината мъже отправяха окуражителни викове към новобранците, други крещяха неща като „Ще съжаляватеее!“ или „Чака ви дълга година, скапаняци!“

Когато внимателно се вгледах в тях, забелязах, че някои — по-късно разбрах, че това са били ветерани, видели прекалено много неща — имат странно унесено изражение, каквото никога дотогава не бях виждал, но с което по-късно щях да свикна. Тогава за пръв път усетих, че това място е по-страшно, отколкото съм си представял въз основа на разкази или телевизионни репортажи.

Французинът ме върна към настоящето с думите:

— Какво толкова интересно гледате?

Извърнах се от илюминатора.

— Нищо — отвърнах, после прибавих: — Просто си спомнях първото си кацане тук.

— Наистина ли? Този път би трябвало да е по-приятно. Никой не иска да ви убие.

Не бях напълно убеден в това, но се усмихнах.

Прозвуча звънец и всички се заизправяха от местата си. Смъкнах сака си от багажното отделение и след няколко минути бях на алуминиевата стълба, където усмихнатите девойки държаха чадъри над главите на пътниците. Когато слязох на асфалта, ми връчиха разтворен чадър и последвах върволицата пред мен до терминала под бдителните погледи на войниците, скрити от дъжда под гофрирания навес.

Първото ми впечатление бе отдавна забравеният мирис на дъжд, който не миришеше на дъжда във Вирджиния. Ветрецът донасяше миризма на горящи въглища, примесена с острата воня на околните оризища, смесица от тор, кал й гниещи растения, хиляди напластени години на обработка.

Бях се завърнал в Югоизточна Азия — не в кошмарите си, а в действителност.

В терминала друго момиче пое чадъра ми и ми даде знак да последвам другите, като че ли можех да имам други намерения.

Влязох в терминала на международни пристигащи полети, просторно помещение, което носеше признаци на занемареност и имаше атмосфера на изоставеност. Освен нас нямаше никой друг. Половината лампи не светеха и нямаше нито едно електронно информационно табло, нито никакви надписи. Порази ме и тишината — никой не приказваше, нямаше и аудиосистема. В сравнение със самолета тук беше много влажно и разбрах, че няма климатична инсталация, което през януари не представляваше проблем, но пък през август сигурно беше жестоко.

Оказа се обаче, че този първобитен терминал ще е най-малката ми грижа.

Точно пред мен имаше редица кабини за проверка на паспортите и зад тях — багажен конвейер, неподвижен и празен. Не се мяркаха носачи, не виждах колички и странно, нямаше отделение за митнически контрол. Още по-изненадващо беше отсъствието на посрещачи, въпреки че повечето пасажери бяха виетнамци и би трябвало да има хора, с нетърпение очакващи пристигането им. После забелязах, че на стъклените врати стоят войници, а зад тях се блъскаха тълпи от местни, надничащи през стъклото. Явно на терминала не се допускаха външни лица, което бе странно. Всъщност цялото това място беше странно.

Запътих се към една от кабините и подадох паспорта и визата си на униформения служител. Погледнах го, обаче той нито за миг не срещна очите ми. Изглежда, се интересуваше само от документите ми.

Отново плъзнах поглед по просторния терминал зад кабините и видях, че от тавана в отсрещния край виси огромно червено знаме с жълта звезда в средата. Знамето на победилите северновиетнамски комунисти. Отгоре ми се стовари цялата действителност на комунистическата победа — с четвърт век закъснение, но с категорична яснота.

Когато през шейсет и седма и седемдесет и втора бях кацал на „Тан Сон Нат“, войниците не минаваха през цивилния терминал, но си спомнях, че пред сградата наред със старото червено-зелено-жълто южновиетнамско знаме се вееше и американското. От над две десетилетия тук никой не бе виждал и двете.

Изпитвах зловещо усещане, изострено от виетнамския служител, който продължаваше да зяпа паспорта и визата ми. Разбирах, че се бави и че хората в другите кабини минават по-бързо. Отначало просто го отдадох на лошия си късмет, благодарение на който в супермаркетите винаги попадам на опашката, обслужвана от селската идиотка.

Обаче после мъжът вдигна телефонната слушалка и каза нещо. Спомнях си само няколко думи на виетнамски, но ясно го чух да изрича думата „ми“ — „американец“. Сама по себе си тази дума не е лоша, но трябва да я разглеждате в съответния контекст. Придадох си отегчено нетърпелив вид, на който служителят не обърна нула внимание.

Накрая се появи друг униформен виетнамец, нисък, набит тип, който взе паспорта и визата ми от оня в кабината и ми даде знак да мина. Вдигнах сака си и го последвах.

От отсрещната страна на редицата кабини видях френския си приятел, който безпроблемно беше минал поне преди пет минути. Явно ме чакаше; после забеляза, че не съм сам, повдигна вежди и каза нещо на виетнамски на моя придружител. Униформеният му отговори рязко. Французинът също повиши глас и проведоха кратка словесна схватка, но моят спътник от самолета, изглежда, не се боеше от униформения комуняга.

После французинът се обърна на английски към мен.

— Струва ми се, че само ще ви разпитат. Бъдете любезен, но твърд. Ако нямате нищо за криене, всичко ще е наред.

Всъщност имах нещо за криене.

— Ще се видим при мадмоазел Диеу-Кием — отвърнах на своя нов приятел.

Ниският виетнамец ме побутна, което толкова много ме ядоса, че едва не го млатнах. Обаче се овладях. На първо място стоеше задачата. Този път задачата ми не изискваше да млатя комуняги.

Докато се обръщах, за да го последвам, чух французина да казва:

— Сега е съвсем различно и тук не командва нито вашата, нито моята страна. Командват те.

Тръгнах след униформения дребосък, на чиято фуражка имаше голяма червена комунистическа звезда. При предишното си идване носех М-16 и командвах аз. Ако тогава бях видял тоя тип, щях да го боядисам в червено като звездата му.

Усетих, че започвам да се самонавивам, и за да се успокоя, докато крачех до виетнамеца през пустия терминал, си представих как впивам пръсти в гръкляна на Карл.

Хрумна ми, че в края на тази разходка ме очакват три възможности. Първо, онзи, с когото щях да приказвам, щеше да ме изхвърли от страната. Второ, щяха да ме оставят да вляза в Социалистическата република и да разгледам забележителностите. Трето, щях да се озова в пандиза.

Разбирах, че може би имам известна власт над тези възможности в зависимост от това какво щях да говоря. Адски ме бива в баламосването.

Стигнахме до отсрещния край на терминала и комунягата отвори една врата, водеща към дълъг коридор, от двете страни на който имаше други врати. Коридорът беше тесен, затова моят приятел мина зад мен и пак ме сръга. Можех, преди да мигне, да му строша тлъстия врат, обаче тогава нямаше да зная в коя стая трябва да ида.

По средата на коридора той ме хвана за ръката, после почука на една от вратите. Отвътре някой излая:

— Ди Вао.

Моят нахален приятел отвори вратата, тежко стовари длан на рамото ми и аз влязох вътре. Вратата се затвори зад мен.

7.

Озовах се в гореща, слабо осветена стая. Мазилката на стените имаше цвят на никотин. Всъщност вътре вонеше на цигарен дим. Помещението беше малко и без прозорци. От тавана неподвижно висеше голям вентилатор.

Когато очите ми се приспособиха към слабата светлина, видях на отсрещната стена портрет на Хо Ши Мин и малко червено знаме с жълта звезда в средата. Забелязах и снимка на униформен мъж, най-вероятно генерал Гиап4, и няколко снимки на сериозни цивилни, които несъмнено бяха държавни или партийни функционери. Заключих, че не са ме довели в туристическа агенция.

От дясната ми страна имаше бюро, зад което седеше униформен мъж на средна възраст.

— Седнете — каза ми той.

Седнах на американски военен сгъваем стол. Бюрото също бе американско — обичайната сива стомана, която не се е променила горе-долу от времето на Втората световна война. На стената над бюрото имаше голяма вентилационна шахта, през която се чуваше дъждът навън.

Виетнамецът, който ме бе довел тук и когото вече бях нарекъл Нахалния, остави паспорта и визата ми на бюрото и без да изрече дума, взе сака ми и излезе.

Другият проучи документите ми на светлината на настолната лампа. Огледах го.

Носеше масленозелена риза с къси ръкави и пагони, които показваха, че е майор или полковник — така и не успях да науча чуждестранните военни знаци. На левия джоб на гърдите му имаше три реда многоцветни ленти и някои от тях най-вероятно бяха от времето на Американската война, както наричаха Виетнамската война тук.

Лицето му беше от онези, които човек инстинктивно не харесва — вечно смръщено и с високи изпъкнали скули. Очите му бяха тесни и неподвижни.

Наглед бе по-стар от мен, но знаех, че не е. Така или иначе беше достатъчно възрастен, за да е ветеран от Американската война и в такъв случай не хранеше нежни чувства към американците. Предположих също, че е северновиетнамец, защото изглеждаше малко по-едър и тежък от южняците, които бяха с дребна физика. Освен това повечето отговорни постове в победения юг се заемаха от северновиетнамци. Инстинктът ми подсказваше, че разговорът ни няма да е приятен.

Той вдигна поглед от паспорта ми.

— Аз съм полковник Манг.

Не отговорих. Но фактът, че наистина е полковник, ме убеди, че не става въпрос за обикновена проверка на паспорта и визата.

— Каква е целта на пътуването ви в Социалистическа република Виетнам — на добър английски ме попита полковник Манг. Имаше висок, писклив глас, който ми действаше на нервите.

— Туризъм — отговорих аз с лъжата, от която щяха да последват всички бъдещи лъжи. И ако виетнамецът знаеше, че това е лъжа, щеше да ме остави да лъжа, докато събере достатъчно лъжи, за да стегне примката на шията ми.

— Туризъм — повтори той и се втренчи в мен. — Защо?

— Бях войник тук — отвърнах аз.

Изведнъж поведението на полковник Манг се промени и от неприятно стана крайно заинтригувано. Може би трябваше да наруша инструкциите си и да излъжа за това, но наистина се налагаше максимално да се придържам към истината.

— Кога сте били тук?

— През шейсет и осма и после пак през седемдесет и втора.

— Два пъти. Значи сте били професионален военен.

— Станах професионален военен.

Виетнамецът посочи визата ми.

— Сега сте в запаса.

— Точно така.

Полковник Манг се замисли за миг.

— И какъв бяхте във Виетнам?

Поколебах се с половин секунда повече от необходимото.

— Готвач. Военен готвач.

Той като че ли прие тази информация.

— И къде служихте?

— През шейсет и осма служих в Ан Ке. През седемдесет и втора — в Биен Хоа.

— Наистина ли? В Ан Ке. Първа въздушнопреносима пехотна дивизия.

— Точно така.

— И в Биен Хоа. В коя дивизия?

— Бях готвач в подготвителния център.

— Нима? — Полковник Манг запали цигара и замислено дръпна. — Аз бях лейтенант в триста двайсет и пета дивизия от Виетнамската народна армия.

Не отговорих.

— Бях командир на пехотен взвод — продължи той. — През шейсет и осма полкът ми действаше около Хюе и Куанг Три. Там имаше части от вашата дивизия. В този район ли служихте?

Отново въпреки волята си трябваше да се придържам към истината.

— Няколко пъти съм бил близо до Хюе и Куанг Три.

— Нима? Като готвач ли?

— Точно така. — Помислих си, че това можеше да е приятен разговор между двама ветерани, ако не бе фактът, че са се опитвали да се убият.

Полковник Манг за пръв път се усмихна.

— След като сме служили по едно и също време, може да сме се срещали.

— Ако бяхме, господин полковник — малко невъздържано отвърнах аз, — сега само един от нас щеше да е тук.

Виетнамецът пак се усмихна, обаче лицето му не изразяваше нищо весело.

— Да, така е — съгласи се той. Известно време ме наблюдава, после отбеляза: — Не ми приличате на готвач.

Помислих си дали да не му дам рецептата си за двеста порции чили, но вместо това отговорих:

— Не разбирам какво искате да кажете, господин полковник.

Полковник Манг смучеше цигарата си и сякаш се взираше в миналото. Трябваше да предположа, че е свикнал да разпитва американски ветерани. Предположих също, че си харесва работата. Съвсем друг въпрос беше какво цели и какво знае.

— Връщат се много американски войници — осведоми ме той.

— Зная.

Двамата помълчахме, докато полковник Манг се наслаждаваше на цигарата си. Не бях особено притеснен, а и засега инцидентът изглеждаше като обикновена проверка, обаче хич не ми харесваше да седя на стола на отговарящия.

— И защо е този интерес към Виетнам? — попита той.

— Сигурен съм, че всеки има лични основания — отвърнах аз.

— Нима? И какво е вашето!

Ами, работех под прикритие за правителството на Съединените щати и разследвах странно убийство. Само че нямаше нужда полковник Манг да го научава. Всъщност този разпит се отличаваше с някои нюанси на дзен, затова отговорих:

— Мисля, че ще зная отговора на този въпрос, след като си тръгна от вашата страна.

Той разбиращо кимна, като че ли това бе единственият възможен отговор.

След това полковник Манг премина към конкретни въпроси, които изискваха небудистки отговори.

— В Хошимин ли ще останете?

— Ще остана в Сайгон.

Това го ядоса и той ми съобщи:

— Няма никакъв Сайгон.

— Видях го от въздуха. — Защо вбесявам хората? Какво ми става?

Полковник Манг впери в мен леден поглед.

— Хошимин.

Спомних си съвета на господин Конуей и французина да съм твърд, но учтив. Как можех да съм и двете? Но отстъпих.

— Добре, Хошимин.

— Точно така. Колко време ще останете?

— Три дни.

— Къде ще отседнете?

— В „Рекс“.

— Нима? Хотелът на американските генерали.

— Винаги съм искал да видя къде спят генералите.

Манг ме изгледа презрително.

— Те живееха в разкош, докато войниците им живееха и умираха в джунглите и оризищата.

Не отговорих.

Той продължи да ме образова политически.

— Нашите генерали живееха с нас и търпяха нашите трудности. Моят генерал не получаваше повече ориз от мен. Живееше в проста селска колиба. Вашите генерали в Ан Ке имаха климатизирани каравани. Видях ги със собствените си очи, когато освободихме Юга. Не сте ли ги виждали в Ан Ке?

— Виждал съм ги.

— Имаше и офицерско игрище за голф.

— Само с девет дупки — напомних му аз. — И вашите снайперисти и артилеристи го правеха адски мъчно игрище.

Виетнамецът се засмя, после се овладя.

— И съм убеден, че сте готвили по-хубава храна за офицерите.

— Не, всички получаваха еднаква храна.

— Не ви вярвам.

— Истина е. Питайте следващия ветеран, с когото разговаряте.

Полковник Манг не желаеше да разсейва заблудите си, затова смени темата.

— С какъв чин се уволнихте?

— Подофицер.

— Нима? И колко ви плащаха?

Спомних си думите на господин Конуей, че средният виетнамец печели триста-четиристотин долара годишно, и малко засрамено отговорих:

— Около четири хиляди и петстотин долара.

— Месечно. Нали?

— Да. Вече го знаете, защо ме питате? И каква е целта на тези въпроси?

Резкият ми отговор не му хареса, но като повечето виетнамци, полковник Манг запази хладнокръвие. После натисна бутона на интеркома и каза нещо на родния си език. След няколко секунди вратата се отвори и влезе Нахалния. Двамата размениха няколко думи и Нахалния му подаде тъпото преспапие, единственото нещо в сака ми, което явно го смущаваше.

Манг го разгледа и Нахалния каза нещо, след което полковникът разклати преспапието и се загледа в снега, сипещ се върху Мемориала на Виетнамската война. После вдигна поглед.

— Какво е това?

— Мемориалът на Виетнамската война. Сувенир.

— Защо го носите със себе си?

— Подариха ми го на летището.

— Нима? — Полковник Манг се втренчи в преспапието и пак го разклати.

Щях да се засмея, но той щеше да си помисли, че се присмивам на него.

— Да, знам за него. Имената на вашите загинали са изсечени на тази стена. Петдесет и осем хиляди. Нали?

— Да.

— Нашите са един милион — съобщи ми той.

— Северът и Югът дадоха по един милион жертви — възразих аз. — Стават два милиона.

— Не броя враговете — отвърна полковникът.

— Защо? Те също бяха виетнамци.

— Бяха американски марионетки. — Полковник Манг остави преспапието на бюрото си. — Изпразнете съдържанието на всичките си джобове, моля. Всичко.

Нямах друг избор, освен да се подчиня, затова извадих портфейла си и пликовете от джоба на блейзъра си, наред с химикалка, гребен, носна кърпичка и кутийка бонбони тик-так. Задържах адресите, които ми беше дал французинът.

Полковник Манг провери първо портфейла ми, в който имаше няколко долара, кредитни карти, личната ми карта на военен от запаса с чина, но без специалността ми, медицинска карта и шофьорската ми книжка, издадена от щата Вирджиния.

После се зае с нещата от джобовете на блейзъра, като почти не обърна внимание на химикалката, гребена, носната кърпичка и бонбоните. След това отвори пликовете с американски долари, виетнамски донги, пътнически чекове, самолетните ми билети и хотелските ми резервации. Проучи всичко, като си водеше бележки на един лист. Докато пишеше, каза нещо на виетнамски и Нахалния му отговори. Изглежда, ги заинтригува сумата, която носех и която се равняваше на приходите на двамата за няколко години. Явно на този свят няма справедливост, след като победеният враг може да се завърне на мястото на разгрома си, фрашкан с мангизи.

Както и да е, Нахалния ми излая нещо на виетнамски, после го повтори и това го накара да се захили. Виетнамците са още по-нетърпеливи от американците към хора, които не знаят родния им език. Опитах се да си спомня някой виетнамски израз, например „майната ти“, обаче бях уморен и нищо не ми идваше наум.

Накрая Нахалния излезе от стаята и забрави да вземе преспапието. Манг продължи да работи върху бележките си, след това вдигна поглед.

— Имате резервации за хотел „Сенчъри Ривърсайд“ в Хюе и „Метропол“ в Ханой.

Не отговорих и това като че ли го ядоса. Той запали нова цигара.

— Вземете си вещите от бюрото ми, моля — каза виетнамецът, сякаш съм го подразнил, като съм разхвърлял всичко там.

Прибрах портфейла, пликовете и другите неща по джобовете си. Забелязах, че Манг е задържал паспорта и визата ми.

— Ако сте свършили, господин полковник, искам да отида в хотела.

— Аз ще ви кажа кога и дали сме свършили, господин Бренър.

За пръв път изричаше името ми, при това не от учтивост — съобщаваше ми, че знае как се казвам, адреса ми във Виетнам, датата на заминаването ми, съдържанието на портфейла ми и така нататък.

— От резервацията ви в Хошимин до тази в Хюе има няколко дни.

— Точно така.

— Къде отивате?

— Не съм сигурен.

— Сигурно ще идете в Ан Ке.

Можеше и да ида, но не сега.

— Ако е възможно — отвърнах аз.

— Няма проблем. Част от старата ви база обаче е забранена зона и се използва от Народната армия.

— И климатизираните каравани ли?

Той не отговори на въпроса ми.

— Ан Ке не е забранен град. Но всички публични домове и салони за масаж са затворени, както и баровете, и заведенията за пушене на опиум.

— Виж това е чудесна новина.

— Нима? Значи сте доволен, че Додж Сити е затворен, така ли? Нали така наричахте онзи квартал? Построен от собствените ви архитекти.

— Никога не съм чувал за него.

На лицето на полковник Манг се изписа злобно изражение.

— Морална деградация. Затова загубихте войната.

Нямах намерение да се хвана на въдицата му, затова не отговорих.

Известно време полковник Манг продължи да ораторства за американския империализъм, ейджънт ориндж5, клането при Ми Лай, бомбардировките на Ханой и някои други неща, които изобщо не ми бяха известни.

Очевидно беше много ядосан и аз дори не можех да изпитам лично удовлетворение, че съм го разгневил, защото ме бе мразил още преди да вляза в кабинета му.

Спомних си съвета на господин Конуей да изразя съжаление за войната и осъзнах, че това не е било просто предложение, а настояване.

— Войната беше страшно време и за двата ни народа, но особено за виетнамците, които понесоха тежки жертви. Съжалявам за участието на моята страна във войната и най-вече за собственото ми участие. Сега съм дошъл, за да видя мирния живот на виетнамския народ. Според мен е хубаво, че се завръщат много американски ветерани, и съм убеден, че повечето са помогнали с време и пари, за да заличат раните от войната. Надявам се да съм в състояние да направя същото.

Полковник Манг, изглежда, остана доволен от кратката ми реч и кимна одобрително. Това можеше да се превърне в начало на чудесно приятелство, обаче нещо се съмнявах.

— И къде ще идете след Хюе и преди Ханой? — попита той.

Всъщност на секретна операция, но аз отговорих:

— Не зная. Вие какво ще ме посъветвате?

— Сигурно ще посетите местата на някои от битките, в които сте участвали?

— Аз бях готвач.

Виетнамецът ми се усмихна заговорнически, като че ли и двамата знаехме, че го баламосвам.

— Не ми приличате на човек, който би се задоволил да бърка манджи.

— Всъщност бях чувствителен хлапак. Прилошаваше ми дори от кръвта по свинските пържоли.

Полковник Манг се наведе над бюрото си.

— Аз съм убил много американци. Вие колко виетнамци сте убили?

Изпуснах нервите си и се изправих.

— Този разговор става мъчителен. Ще съобщя за случая в американското консулство в Сайгон и в посолството в Ханой. — Погледнах си часовника. — Вече съм тук половин час и ако ме задържите дори само минута повече, ще настоя да ми позволите да се обадя в консулството.

Полковник Манг също изгуби самообладание, скочи, удари с длан по бюрото и за пръв път ми изкрещя:

— Няма да ми предявявате искания! Аз ще ви предявявам! Искам от вас пълен маршрут на пътуванията ви в Социалистическа република Виетнам!

— Нали вече ви отговорих, нямам конкретни планове. Казаха ми, че мога да пътувам свободно.

— Аз пък ви казвам, че трябва да ми дадете маршрута си!

— Ами тогава ще си помисля. Върнете ми паспорта и визата, моля.

Полковник Манг се овладя и седна. После каза със спокоен, безизразен глас:

— Моля, седнете, господин Бренър.

Останах прав достатъчно време, за да го ядосам, след това седнах.

— Ще задържа паспорта ви и ще ви го върна, преди да напуснете Хошимин — каза той. — Тогава ще ми дадете пълен и точен маршрут от Хошимин до Хюе и от Хюе до Ханой.

— Искам паспорта си незабавно.

— Не ме интересува какво искате. — Виетнамецът си погледна часовника. — Тук сте от десет минути, това беше обичайна проверка на паспорта и визата и вече сте свободен да си вървите. — Той побутна визата ми към мен. — Можете да си я вземете.

Изправих се, прибрах визата си, оставих преспапието на бюрото му и се запътих към вратата.

Полковник Манг имаше нужда от прощален изстрел.

— Аз съм си в родината, господин Бренър — каза той, — и вие вече не сте онези, които държат оръжието.

Нямах намерение да му отговарям, обаче се замислих за гнева на тоя приятел и за явно мъчителните му военни години на взводен командир. Не съм от състрадателните, но тъй като и двамата бяхме ветерани, се опитах да се поставя на негово място.

Само че дори гневът му отчасти да бе оправдан, той нямаше никаква полза от него.

— Не смятате ли, че е време да се примирим с миналото? — попитах го.

Полковник Манг се втренчи в мен и се изправи. После заговори толкова тихо, че едва го чувах.

— Повечето ми близки и приятели загинаха от американски бомби и куршуми, господин Бренър. Почти всичките ми съученици от гимназията са мъртви. Нямам нито един жив братовчед и само един от четиримата ми братя оцеля от войната, при това с ампутиран крайник. Щяхте ли да сте в състояние да простите и забравите, ако това се беше случило с вас?

— Навярно не. Но историята и паметта трябва да покажат на следващото поколение, че омразата не бива да се увековечава.

Той се замисли над думите ми.

— Правете каквото искате в родината си. Надявам се, че тук сте научили нещо. Съветвам ви да включите в маршрута си Музея на американските военни престъпления.

Отворих вратата и излязох от стаята.

Навън стоеше Нахалния, който ми даде знак да тръгна пред него. По тесния коридор се върнах в главния терминал. Нахалния ме побутна към багажния конвейер. Прекосих пустата зала и видях куфара и сака си в краката на въоръжен войник.

Пресегнах се за куфара, но Нахалния ме хвана за ръката и ми връчи лист хартия. Взех го и прочетох ръкописния текст: „20 — такса за пристигане“.

В малкия ми пътеводител се споменаваше такса за заминаване, но имах усещането, че Нахалния е измислил таксата за пристигане. Не обичах да ме изтръскват и беше време да си върна за побутванията. Смачках листа и го хвърлих на земята.

— Не.

Това хвърли Нахалния в ярост и той започна да крещи на виетнамски и да размахва ръце. Войникът безстрастно стоеше до нас.

Взех си багажа и Нахалния не се опита да ми попречи. Дори извика „Ди ди! Ди ди мау!“, което означава „размърдай се“ и не е много любезно.

Понечих да се обърна, после ми хрумна страхотна идея, която щеше да ощастливи всички. Оставих куфара и сака на земята, бръкнах в джоба на гърдите си и извадих от плика двайсетдоларова банкнота. Показах я на Нахалния и посочих към багажа. Известно време той се бори с изкушението, като претегляше триседмичната заплата срещу достойнството си. Озърна се, после ми извика да вървя към изхода и вдигна куфара и сака. Ако се бе държал по-учтиво, щях да му посоча сгъваемата дръжка и колелцата на куфара.

Така или иначе, излязох навън във влажната гореща нощ, която вонеше на отработени газове. Едва ръмеше. До стоянката на такситата водеше покрит пасаж и неколцина души се сепнаха при вида на униформения виетнамец, който ми носеше багажа. Сигурно ме помислиха за важна клечка.

Отидохме при първото такси и шофьорът поиска да прибере куфарите в багажника, но Нахалния вече бе усвоил занаята и сам ги хвърли вътре.

Протегнах двайсетачката и той грубо я грабна от ръката ми. Прииска ми се да му смачкам с коляно ташаците, обаче това можеше да ми струва още една двайсетачка. Виетнамецът каза нещо с гаден глас, кресна на таксиметровия шофьор и се отдалечи.

Шофьорът затвори багажника, отвори задната врата и аз се вмъкнах в малката хонда. Смърдеше на цигарен дим и мухъл.

Той се метна зад волана, запали и потегли.

След няколко минути напуснахме летището и шофьорът попита на разбираем английски:

— Вие американец, нали?

— Да.

— Идва от Сеул?

— Да.

— Защо се бавили толкова дълго?

— Ескалаторът се беше повредил.

— Разпитвали ви?

— Да.

— Комунистите са лайнари.

Това ме изненада и аз се засмях.

Шофьорът извади пакет цигари от джоба на ризата си и ми го протегна през рамо.

— Цигара?

— Не, благодаря.

Той запали с кибрит, като подпираше волана с колене.

Погледнах през прозореца и установих, че градът е стигнал чак до летището. На мястото на паянтовите бамбукови колиби, които си спомнях, видях постройки, чиито стени бяха покрити с мазилка. Навсякъде имаше електрически кабели и телевизионни антени, даже няколко сателитни чинии. Вместо някогашните волски каруци по пътя имаше и много микробуси и мотопеди. Също като едно време, имаше безброй велосипеди. Друга новост бяха купищата пластмасови и хартиени боклуци край пътя.

Не очаквах да видя стария Виетнам, който в много отношения бе живописен и примитивен, но този вой на клаксони и телевизионните антени бяха малко смущаващи.

За миг се замислих за полковник Манг и стигнах до заключението, че инцидентът наистина е случаен. За нещастие моят сблъсък с властите беше изложил на риск изпълнението на задачата. Трябваше да реша дали да продължа, или да се откажа.

— Хотел? — попита шофьорът.

— „Рекс“.

— Хотелът на американски генерали.

— Наистина ли?

— Вие войник във Виетнам. Нали?

— Да.

— Знам. Возя много войници.

— Всички ли ги разпитват?

— Не. Не много. Излизат от сграда… нали знаете? Излизат… как го казвате?

— Сами? По-късно?

— Да. По-късно. Комунистите са лайнари. — Той избухна в смях, щастлив, че се е върнал на любимата си тема. — Комунистите се тъпчат с кучешки лайна.

— Благодаря. Схванах положението.

— Защо военният носи багажа ви, господине?

— Не зная. Той какво каза?

— Казва, че вие важна личност, но че сте империалистическо псе.

— Това не е много любезно.

— Вие важна личност?

— Аз съм секретар на Американската комунистическа партия.

Виетнамецът млъкна и започна да ме стрелка с поглед в огледалото.

— Майтап. Нали? Майтап? — попита той.

— Да, майтап.

— В Америка няма комунисти.

Разговорът бе забавен, обаче аз бях уморен от дългия полет и ядосан. Загледах се през прозореца. Вече бяхме в стария Сайгон и се движехме по широк, ярко осветен булевард, който според табелите се казваше „Фан Дин Фунг“. Май си спомнях, че минава покрай католическата катедрала, и наистина зърнах кулите й над ниските сгради във френски стил.

— Баща ми войник — каза моят нов приятел. — Бил американски ami. Разбира?

— Биет — отвърнах аз с една от малкото виетнамски думи, които си спомнях.

Шофьорът се обърна и погледите ни се срещнаха. Той кимна и пак се обърна напред.

— Мой баща затворник. Никога повече не го вижда.

— Съжалявам.

— Да. Гадни комунисти. Нали?

Не отговорих. Усещах, че съм повече от уморен. Бях се завърнал. Много ти благодаря, Карл.

Завихме по „Ле Лой“, главната сайгонска улица, и наближихме хотел „Рекс“.

Като пехотинец така и не успях да разгледам подробно Сайгон. Той беше забранена зона, освен за законна работа, а обикновеният войник нямаше законна работа там. Но по време на краткия си мандат като военен полицай успях да го поопозная. Навремето беше оживен град, но тъй като бе обсаден, осветлението винаги беше слабо и повечето автомобили бяха военни. На стратегически места бяха натрупани чували с пясък. Прозорците на всички ресторанти и кафенета бяха със стоманени решетки, за да обезсърчат местните партизани от Виетконг да хвърлят самоделни бомби и гранати по клиентите. Но въпреки войната градът кипеше от френетична енергия, радост от живота, когато смъртта е на две преки и краят наближава.

Този Сайгон, този Хошимин също изглеждаше френетичен, само че без военновременната психоза, която всяка нощ обземаше града. И за моя изненада навсякъде имаше светлинни реклами — „Сони“, „Мицубиши“, „Кока-кола“, „Пежо“, „Хюндай“, главно японски, корейски, американски и френски стоки. Комунягите може и да се тъпчеха с лайна, обаче пиеха кола.

Таксито спря пред „Рекс“. Шофьорът отвори багажника и слезе.

Портиерът отвори моята врата и пиколото извади куфарите от багажника.

— Добре дошли в „Рекс“, господине — на добър английски ме поздрави портиерът.

— Ето визитката ми — каза моят шофьор. — Господин Йен. Обадете ми се. Показвам ви целия град. Добър екскурзовод. Господин Йен.

Таксито струваше четири долара и аз дадох на господин Йен един долар бакшиш.

Той се огледа, за да се увери, че никой не ни слуша, и рече:

— Онзи човек на летище е от тайна полиция. Казва, че пак вижда вас. — И скочи зад волана.

Влязох в хотел „Рекс“.

Фоайето бе просторно, цялото от полиран мрамор, донякъде във френски стил, с кристални полилеи. Навсякъде имаше саксии с растения и климатикът работеше. Беше много по-приятно, отколкото в кабинета на полковник Манг. Забелязах също украса за празника Тет, който помнех от 1968-а и 1972-ра. Имаше много цъфнали клони от плодни дървета, поставени в големи вази, и високо кумкуатово дърво в средата на фоайето.

Имаше няколко души, но по това време — минаваше полунощ — бе съвсем тихо.

Отидох на рецепцията и една красива млада виетнамка с табелка, на която пишеше „Лан“, ме посрещна, взе резервацията ми и поиска паспорта ми. Дадох й визата си, тя се усмихна и отново поиска паспорта ми.

— Взеха го от полицията — казах й.

Милата й усмивка помръкна.

— Съжалявам, трябва ни паспорт, за да ви регистрираме.

— Ако не ме регистрирате, откъде полицията ще знае къде съм? Дадох този адрес.

Логиката ми я впечатли и тя отиде при телефона, поговори с някого, върна се и каза:

— Ще се наложи да задържим визата ви, докато се регистрирате.

— Добре. Само да не я изгубите.

Лан започна да пише на японската клавиатура на компютъра си.

— Сега е активният сезон. Наближава Тет и времето е подходящо за туристи.

— Горещо и влажно.

— Сигурно идвате от студена страна. Ще свикнете. Друг път гостували ли сте в нашия хотел?

— През седемдесет и втора на няколко пъти съм минавал от тук.

Тя ме стрелна с поглед, но не отговори. После ми намери луксозен апартамент за сто и петдесет долара на вечер, подаде ключа на пиколото и каза:

— Приятно прекарване, господин Бренър. Моля, съобщете на портиера, ако имате нужда от нещо.

Имах нужда от паспорта си и от мозъчен преглед, обаче отвърнах:

— Благодаря. — Не биваше да се обаждам на никого, за да съобщя за пристигането си. Някой щеше да се обади в хотела, което навярно вече бяха направили и сега се чудеха защо още ме няма.

— Чук мунг нам мои — каза ми Лан. — Честита Нова година.

Почти бях забравил виетнамски, но някога бях имал прилично произношение и успях да я имитирам.

— Чук мунг нам мои.

Тя се усмихна.

— Браво.

Последвах пиколото към асансьорите. Повечето виетнамци са приятни хора, учтиви, добродушни и услужливи. Обаче под ведрата, усмихната будистка външност се крие избухлив нрав.

Така или иначе, качихме се с асансьора на шестия етаж и по широкия коридор стигнахме до голяма врата. Пиколото ме въведе в хубав апартамент с дневна, изглед към улица „Ле Лой“ и слава Богу, бар. Дадох му един долар бакшиш и той си тръгна.

Първо отидох на бара и си направих „Чивас“ със сода и лед. Беше точно като на почивка, като изключим историята на летището и факта, че всеки момент можеше да ме арестуват без или с основание.

Стаята бе декорирана в стил, който наричам „френски бардак“, но беше голяма и имаше душ. Отворих куфара си на шкафчето за багаж и установих, че съдържанието му е в пълен хаос. Същото се отнасяше за сака ми.

Освен това копелетата бяха взели ксерокопията на паспорта и визата ми. Сигурно нямаха ксерокс. Обаче не липсваше нищо друго и трябваше да отдам дължимото на полковник Манг и неговите маймуни за честността и професионализма, въпреки че Нахалния се беше опитал да ме изтръска с двайсетачка. Всъщност щях да съм по-спокоен, ако полковник Манг бе просто ченге и беше искал да спечели някой и друг долар — само че той не бе такъв и това малко ме тревожеше.

Закачих дрехите си в гардероба, подредих си багажа, съблякох се и влязох под душа. В измъчения ми от дългия полет мозък постоянно се носеше оная тъпа песен „Тайният агент“, после няколко мелодии от филми за Джеймс Бонд.

Излязох от банята и се изсуших. Бях възнамерявал да се поразходя из града, но едва си държах очите отворени. Строполих се на леглото и захърках още преди да успея да угася лампата.

За пръв път от много години сънувах войната — сражение с гърмежи на М-16, АК-47 и ужасния грохот на картечница.

Събудих се посред нощ, облян в студена пот. Направих си двоен скоч, седнах на фотьойла, гол и зъзнещ, и се загледах в изгрева над река Сайгон.

8.

Слязох за късна закуска в кафенето на хотела и сервитьорката ми даде новия брой на „Виетнам Нюз“, местно издание на английски. Седнах, поръчах си кафе и прочетох заглавието на първа страница: „Когато американската самоувереност получи тежък удар“.

Автор на водещия материал беше военният историк полковник Нгуен Ван Мин. В статията се казваше:

Спомнях си този случай, защото бях там. Продължих да чета и научих, че американските въоръжени сили претърпели „пълен и унизителен разгром“. Не си спомнях този момент, обаче който владее настоящето, владее и миналото.

Трудно разбирах лошия превод и логиката на статията, но с интерес забелязах, че моята дивизия, Първа въздушнопреносима пехотна, беше преведена като „Летяща пехотна дивизия номер едно“. Още по-интересно бе, че във Виетнам войната все още е новина, както бях научил от полковник Манг.

Огледах се. Повечето други гости, изглежда, бяха японци и корейци, но имаше и европейци. Чух френска и английска реч. Явно Сайгон възвръщаше някогашната си слава.

Прегледах менюто, което беше на няколко езика и за всеки случай бе придружено от снимки. На нито една от тях нямаше кучета, котки и полуоформени пилешки зародиши, както си спомнях от предишното си идване. Поръчах си американска закуска и се надявах да не съм сбъркал.

Нахраних се, отидох на рецепцията и попитах за паспорта си. Служителката провери.

— Няма го, господине.

Нямах и никакви съобщения. Всъщност почти очаквах факс от Синтия. Излязох на „Ле Лой“.

Контрастът между прохладното сумрачно фоайе на „Рекс“ и горещата, ярко огряна улица малко ме стресна: внезапният рев на мотопедите, постоянният вой на клаксоните, автомобилните газове и бъркотията от хора, велосипеди и коли. Спомнях си военновременния Сайгон някак по-тих, освен случайните взривове.

Тръгнах по сайгонските улици и след десетина минути вече се потях като прасе. Бях взел карта на града от рецепцията и носех фотоапарата си, провесен през рамо. Бях с памучен панталон, зелена спортна риза и маратонки. Всъщност приличах на тъп американски турист, само дето повечето американски туристи ходят по шорти.

Сайгон не изглеждаше прекалено мръсен, но не беше и съвсем чист. Сградите бяха между два и пет етажа, но забелязах и няколко небостъргача. В центъра бе запазена старата френска колониална архитектура, обаче повечето постройки бяха еднообразни и с олющена боя. Денем градът имаше известен чар, но аз си го спомнях главно със зловещите и опасни нощи.

Трафикът беше натоварен, ала се движеше добре, като дирижиран хаос. Единствените коли, които не играеха по правилата, бяха военните и откритите жълти полицейски джипове, които фучаха по улиците и всички им даваха път. Това не се бе променило много от предишното ми идване, само обозначенията по машините бяха други. Човек винаги може да различи полицейската или военновременната държава по това как се движат държавните коли.

Както и едно време, най-масовите превозни средства бяха мотопедите, чиито водачи най-често бяха младежи, мъже и жени, и шофираха по очаквано безумен начин. Най-голямата разлика бе, че сега почти всички приказваха по мобилните си телефони.

Спомнях си времето, когато всеки от тях можеше ненадейно да извади граната или взривно устройство ида го хвърли по някое кафене без предпазна решетка, военен камион, полицейски пост или група пияни войници, американци или виетнамци. Тези нови мобифонни мотоциклетисти, изглежда, представляваха опасност единствено за себе си.

Градът кипеше заради наближаващия Тет, който за виетнамците е като Бъдни вечер, Коледа и Четвърти юли, взети заедно, освен че всички празнуват рождените си дни на Нова година и всеки остарява с дванайсет месеца като породист кон, независимо кога е роден.

Улиците гъмжаха от амбулантни търговци, които продаваха цветя, напъпили клони от праскова и кайсия и миниатюрни кумкуатови дървета. Мнозина от тях, кой знае защо, смятаха, че имам нужда от такива неща и се мъчеха да ме накарат да си купя, за да ги мъкна със себе си.

Някои улици бяха задръстени от сергии, на които продаваха картички с надпис „Чук мунг нам мои“. Помислих си дали да не купя една за Карл и да прибавя думите „Майната ти“.

Улиците бяха пълни и с циклоси, специфично, виетнамско превозно средство с допълнителна седалка отпред. Водачът натиска педалите и върти кормилото отзад, което е вълнуващо. Те страшно много искаха да получат западняшко възнаграждение и докато се мъкнеха след мен през трафика и върволиците от народ, ме врънкаха да се метна на седалката и да си почина.

Имаше и рояци дечурлига, които ме обикаляха като пирани, дърпаха ме за ръцете и дрехите и просеха хиляда донга. Виках им „Ди ди! Ди ди мау! Мау лен!“ и така нататък, обаче произношението ми трябва да е било лошо, защото те се държаха така, все едно им казвах: „Приближете се, дечица. Елате да тормозите добрия чичко американец за донги.“ Тук страшно бързо може да ти писне от хора.

Намерих една улица, която си спомнях от 1972-ра. Някога от двете й страни имаше барове, публични домове и салони за масаж, но сега беше тиха и предположих, че всички хубави момичета са прекарали известно време в превъзпитателните лагери, докато не изкупят греховете си, и сега са брокерки на недвижими имоти. Бях посещавал тази улица — като военен полицай естествено, не като клиент.

В движение направих няколко снимки, обаче вече се бях убедил, че не ме следят, затова всички тия туристически трикове бяха малко излишни, освен ако не принудех Карл пет часа да гледа диапозитиви, когато се върнех във Вирджиния.

Ориентирах се и се запътих към Музея на американските военни престъпления, както ме беше посъветвал полковник Манг.

След петнайсет минути го открих на мястото на някогашна френска вила, по ирония на съдбата помещавала Информационната служба на САЩ. Платих един долар, влязох през портала и се озовах пред голям ръждив американски танк М-48. Тук бе по-тихо, нямаше просяци и амбулантни търговци и наистина бях щастлив, че съм в Музея на американските военни престъпления.

Разгледах експонатите, които бяха главно снимки, окачени в няколко сгради, и те ми подействаха доста потискащо: клането при Ми Лай, ужасяващо обезобразени жени и деца, уродливи бебета, жертви на ейджънт ориндж, известната снимка на голото момиче, тичащо по пътя, обгорено от американски напалм, снимката на южновиетнамски офицер, който пръска мозъка на пленени партизани от Виетконг в Сайгон по време на офанзивата през 1968-а, дете, сучещо от гръдта на убитата си майка, и така нататък.

Имаше и архив на престъпниците: Линдън Джонсън, Ричард Никсън, американски генерали, сред които моят дивизионен командир Джон Толсън, и промилитаристични политици, плюс снимки на антивоенни демонстранти по целия свят и полицаи и войници, биещи студенти, престрелката в Кент и така нататък. Английските надписи бяха лаконични, ала и нямаше нужда от тях.

Имаше много снимки на големите американски антивоенни лидери от онова време: сенатор Джон Кери от родния ми щат, който беше служил във Виетнам едновременно с мен през 1968-а, Юджин Макарти, Джейн Фонда, застанала зад северновиетнамско зенитно оръдие, и така нататък.

Имаше и изложба на американски военни медали, пратени в Ханой от самите наградени в знак на протест срещу войната.

Чувах писъка на шейсетте години в главата си.

Попаднах на една особено смущаваща серия снимки с придружаващи текстове. Фотосите показваха стотици мъже, строени и застреляни от наказателен отряд, след което за всеки случай ги бяха простреляли в главата с пистолет. Но това не беше поредното американско или южновиетнамско военно престъпление. Текстът поясняваше, че жертвите са южновиетнамски войници и проамерикански настроени планинци, които продължили борбата срещу победилите комунисти след капитулацията на Сайгон.

Планинците били членове на ФУЛРО, Front Unitie de Lutte des Races Opprimees — Единен фронт за борба на потиснатите раси, поддържана от ЦРУ шайка бандити и престъпници, поне според надписа. Тези снимки на хладнокръвни екзекуции трябваше да послужат за урок на всеки, който възнамеряваше да се противопостави на властите. Всъщност снимките не се различаваха много от другите, представящи американски жестокости. Ханойското правителство явно си нямаше и представа какво ще е въздействието на такива фотоси върху западна публика. Една американка, която стоеше до мен, изглеждаше бледа и ужасено мълчеше.

Докато разглеждах музея, не бях сигурен какви чувства изпитвам. Това очевидно бе едностранчиво представяне на войната, което пропускаше например комунистическите кланета в Хюе и онова в Куанг Три, на което бях станал свидетел.

Бях видял достатъчно и излязох.

Повечето посетители на музея бяха американци, разделени на две групи в зависимост от възрастта си. По-възрастните, явно ветерани, бяха гневни и някои ругаеха „едностранчивите пропагандни глупости“, според един от дочутите изрази. Някои ветерани бяха с жените и децата си, които почти не приказваха.

Е, стига забавления за един следобед. Запътих се към изхода и забелязах щандове за сувенири, където продаваха вази от гилзи на снаряди, стари американски военни номера и макети на хеликоптери „Хюи“ от стар алуминий, напомнящи на фигури оригами. Видях стари запалки „Зипо“, на които бяха гравирани имената на някогашните им собственици, наред с девизи, гербове на бойни части и така нататък. На една от тях бе гравиран същият надпис, като на моята: „Смъртта е моят занаят и аз съм негов цар“. Все още я пазех, но я бях оставил у дома.

Излязох на улица „Во Ван Тан“ и тръгнах към центъра на града.

Сегиз-тогиз с периферното си зрение и периферните си мисли виждах останки от някогашната горда АРВ — Армията на Република Виетнам — мъже на средна възраст, които изглеждаха престарели, с липсващи крака и ръце, слепи, хроми, обезобразени, прегърбени и прекършени. Някои просеха в сенките. Други просто седяха и не си правеха труда да просят.

От време на време някой от тях ме забелязваше и се провикваше: „Ей, войнико! Аз бил от АРВ!“

Това бяха хора от моето поколение, мои някогашни съюзници, и аз изпитвах угризение, че не им обръщам внимание.

Скоро стигнах до „Рекс“ и когато влязох във фоайето, климатикът ме блъсна като канадски студен въздушен фронт.

Проверих на рецепцията за паспорта си, но де такъв късмет. Нямах и съобщения. Взех ключа от стаята си, качих се във фитнес клуба и си записах час за масаж. Съблякох се в мъжката съблекалня, взех си хавлия, халат и налъми, изкъпах се и изхвърлих Сайгон с потта от порите си, ала не и от мислите си.

Легнах върху рогозка татами в една тиха стая. От тонколоните се носеше лека приятна музика. Донесоха ми чаша саке.

На третата чаша се чувствах малко замаян, от тонколоните се носеше „Нощи в бял сатен“ и отново беше 1972-ра — пушех дълга дебела цигара с марихуана в дома на една жена на улица „Ту До“ недалеч от тук, тя лежеше до мен с канабисова усмивка на уста, двамата си предавахме цигарата и дългата й копринена коса милваше рамото ми.

Само че после жената започна да избледнява и осъзнах, че изпитвам носталгия към миналото — вече не бях млад, но бях прекарал част от младостта си на това място, което за мен бе замръзнало във времето. И докато мястото оставаше замръзнало във времето, същото се отнасяше за младостта ми.

Сигурно съм се унесъл, защото някой леко ме разтърси за рамото и ми каза, че имам съобщение, което всъщност се оказа часът за масаж.

На рецепцията във фитнес клуба ме упътиха към стая „С“. Вътре имаше маса за масаж, покрита с чист бял чаршаф. Съблякох си халата, изух налъмите и легнах на масата по хавлия, като се протягах и прозявах.

Вратата се отвори и влезе привлекателна млада жена с къса бяла пола и бяла блуза без ръкави. Усмихна се и каза:

— Здравейте.

И без повече приказки ми даде знак да се обърна по корем, разхлаби хавлията на кръста ми и се качи на масата до мен.

Беше прекалено силна за толкова дребна жена и раздвижи всяка кост и става в тялото ми. Хвана се за един лост на тавана и с боси крака стъпи върху гърба и задника ми, като впиваше пръсти в мускулите ми.

На стените имаше огледала, но това не ми се стори прекалено необичайно, макар да забелязах, че с момичето може да се наблюдаваме в огледалата и че тя постоянно е усмихната.

Накрая виетнамката ме обърна по гръб и някак бях успял да остана без хавлия. Тя бе застанала на колене между краката ми и посочи мястото, което все още не беше масажирала. Имах чувството, че класическата част от масажа е приключила.

— Десет долара — каза момичето. — Съгласен?

— Хмм…

Момичето се усмихна и кимна окуражаващо.

— Е?

Хотелът заслужаваше още една звезда.

Като оставим моралните съображения настрани, в главата ми изскочиха думите „сексуален капан“. Тъкмо от това се нуждаех — полковник Манг да се втурне през вратата и да заснеме на видео как ми духат в стаята за масаж на хотел „Рекс“.

Надигнах се, огледах новата си приятелка и казах:

— Съжалявам, но не мога.

Тя се нацупи.

— Да, да.

— Не, не. Трябва да си вървя. — Смъкнах се от масата и стъпих в налъмите.

Госпожица Масаж седна и намусено ме проследи с поглед. Свалих халата от закачалката.

— Страхотен масаж. Ще ти дам голям бакшиш. Биет?

Тя продължаваше да се цупи.

Облякох си халата, излязох от стаята и отидох на рецепцията, където подписах сметката за десетдоларов масаж и прибавих още десетачка бакшиш. Служителката се усмихна и попита:

— Добре ли се чувствате сега?

— Отлично. — Щях да се чувствам още по-гот, ако бях накарал КСО да ми плати свирката.

Така или иначе, след тази кратка югоизточноазиатска интерлюдия се върнах в съблекалнята, облякох се и излязох от фитнес клуба. Разбирах, че полковник Манг не участва в сделката. Спомних си, че „Ем“ никога не инструктираше Джеймс Бонд да се пази от сексуални капани. От друга страна, американците, особено ФБР, са абсолютни пуритани по отношение на секса по време на работа. Може би трябваше да премина на служба в някое чуждестранно разузнаване. Искам да кажа, и без това вече страхотно се забавлявах.

Прибрах се в стаята си, взех си студена кола и се строполих на креслото. Докато си пиех колата, пред затворените ми очи се появи образът на Синтия. Взираше се в мен така, като че ли съм направил нещо лошо. По принцип съм моногамен, обаче има моменти, които подлагат на изпитание мъжката душа.

Та така, седях си в стаята и мислех какво да облека за срещата в седем часа в ресторанта на покрива.

После забелязах нещо. До таблата на леглото, близо до възглавницата, видях преспапието.

9.

Качих се с асансьора в ресторанта на покрива и се озовах в голяма зала с бар и коктейлна. Господин Конуей не беше посочил конкретно къде да се срещна със свръзката си — „колкото е по-неподготвено, толкова по-неподготвено ще изглежда“. Добре де. Обаче ресторантът бе огромен и през стъклената стена виждах многобройни маси, изнесени на самия покрив.

Огледах бара и коктейлната, после излязох навън и метрдотелът ме попита на английски дали съм сам. Потвърдих и той ме отведе на малка маса. Обслужващият персонал по цял свят се обръща към мен на английски още преди да съм си отворил устата. Може да е заради стила ми на обличане. Тази вечер носех син блейзър, жълта спортна риза, панталон цвят каки и мокасини без чорапи.

Погледнах към градината. Имаше достатъчно саксии с растения, за да имитират джунгла, и се зачудих как ще ме открие моята свръзка. Покривът беше настлан с мраморни плочки и от три страни бе ограден с парапет от ковано желязо. От четвъртата се издигаше структурата, от която бях излязъл преди малко. Половината от масите бяха заети и гостите бяха разделени приблизително по равно между Изтока и Запада. Мъжете бяха облечени добре, макар че никой не носеше вратовръзка, а дамите изглеждаха малко прекалено навлечени в леките си вечерни рокли, повечето дълги до земята. От пристигането си не бях виждал много голи крака, освен ако не броим госпожица Масаж. Имаше обаче една американска двойка на средна възраст по шорти, тениски и маратонки. Външно министерство трябва да издаде правилник за обличане.

На всяка маса имаше запалена свещ в стъклено шише, а по парапетите бяха закачени пъстри хартиени фенери.

Срещу мен се издигаше грамадна метална скулптура на кралска корона, на която светеше думата „Рекс“. Не особено социалистически символ. От двете страни на короната имаше статуи на слонове, изправени на задните си крака, а под нея се готвеше да започне да свири четиричленен оркестър.

Приближи се сервитьор с менюто, но аз му казах, че искам само бира.

— Имате ли триста трийсет и три?

— Да, господине. — И тръгна да ми донесе.

Зарадвах се, че в Социалистическата република все още произвеждат 333 — на виетнамски, „Ба Ба Ба“ — което е щастливо число, нещо като 777 на Запад. Имах нужда от малко късмет.

Донесоха ми бирата в същата бутилка като едно време и аз си налях в чаша, нещо, което никога не правя. За пръв път забелязах, че течността има жълтеникав оттенък. Може би затова някои момчета й викаха тигрова пикня. Отпих, но не си спомнях вкуса й.

Отправих поглед към града. Слънцето залязваше на югозапад и се надигаше приятен ветрец. Светлините на Сайгон започваха да греят и установих, че се простират почти до хоризонта. Отвъд тях бе бушувала войната, понякога близо, друг път не толкова, но неизменно някъде там.

Оркестърът засвири нежната мелодия на „Звезден прах“. Близо до музикантите имаше малък дансинг и няколко двойки станаха и се опитаха да танцуват под този сънлив ритъм.

Не зная какво бях очаквал да заваря и предполагам, че съм бил готов за всичко, но може би не бях подготвен за „Звезден прах“ на покрива на „Рекс“. Опитах се да си представя как американските генерали, полковници и щабари всяка вечер седят тук и се зачудих дали са се взирали в хоризонта, докато вечерят. От тази височина, колкото и далеч да беше войната, нощем се бяха виждали артилерията, ракетите и може би дори трасиращите куршуми. Определено се бяха чували петстотинкилограмовите бомби, освен ако оркестърът не бе свирил прекалено високо, и козирките със сигурност не биха могли да пропуснат атаките с напалм, чийто бял огън беше възпламенявал вселената.

Пиех си бирата, ветрецът галеше лицето ми, слушах оркестъра, който без прекъсване бе продължил с „Лунна серенада“, и изведнъж се почувствах не на място, като че ли не трябваше да съм тук, сякаш с това някак се отнасях непочтително към хората, загинали някъде в черната нощ. Още по-лошо бе, че никой на покрива не знаеше какво изпитвам, и ми се прииска в този момент Конуей и даже Карл да са с мен. Огледах се, за да видя дали съм сам, забелязах един мъж на моя възраст с жена и по начина, по който разговаряха, и по вида му познах, че и преди е бил тук.

Бях преполовил втората си бира, оркестърът свиреше „Старият Кейп Код“ — откъде знаеха тия песни? — минаваха двайсет минути от уречения час и все още нямаше следа от моята свръзка. Представих си как някой келнер ми носи факс със следното съобщение: „Убиецът си призна. Билетите за Хонолулу са на рецепцията.“ Ами паспортът ми?

Докато бях унесен в мислите си, към масата ми се беше приближила млада бяла жена. Носеше бежова копринена блуза, тъмна пола, сандали и дипломатическо куфарче. Нямаше дамска чантичка. Изглежда, търсеше някого. После дойде при мен.

— Вие ли сте господин Елис? — попита тя.

— Не.

— О, извинете. Трябваше да се срещна с господин Ърл И. Елис.

— Заповядайте при мен, докато се появи.

— Ами… ако не възразявате.

— Ни най-малко. — Изправих се и й издърпах стол. Тя седна.

Беше трийсетинагодишна, с кестенява коса, дълга и права, разделена по средата като на виетнамка. Очите й бяха кафяви и огромни, лицето й имаше лек загар, както можеше да се очаква при този климат. Не забелязах бижута, само скъп семпъл часовник, нито лак за нокти и грим, освен светлорозово червило. Въпреки виетнамската прическа тя оставяше впечатление за бизнес дама, каквато можете да видите във Вашингтон, адвокатка, банкова служителка или поне брокерка. Дипломатическото куфарче подсилваше това внушение. Споменах ли също, че бе добре сложена и красива? Това нямаше значение, разбира се, обаче трудно можеше да остане незабелязано.

Жената остави куфарчето на свободния стол, после протегна ръка през масата.

— Здравейте. Казвам се Сюзан Уебър.

Хванах ръката й и я погледнах в очите, като си мислех, че моментът е а ла Джеймс Бонд.

— Бренър. Пол Бренър. — Стори ми се, че чух оркестъра да свири „Голдфингър“.

— Благодаря, че приехте компанията ми. Чакате ли някого?

— Чаках. Но докато и двамата чакаме, позволете да ви почерпя нещо.

— Ами… добре. Джин с тоник.

Махнах на един келнер и поръчах джин с тоник и още една бира. Госпожа Уебър му каза нещо на виетнамски и той се усмихна, поклони се и се отдалечи.

— Знаете виетнамски? — попитах аз.

— Малко. — Тя се усмихна. — А вие?

— Малко. Неща като „Покажете ми личната си карта“ и „Горе ръцете“.

Тя пак се усмихна, ала не каза нищо. Донесоха напитките.

— Мисля, че използват истински хинин — рече тя. — Свързано е с маларията. Мразя хапчетата против малария. От тях… ми идва цикълът. Не ги пия.

— Тук ли живеете?

— Да. Вече почти три години. Работя в една американска инвестиционна компания. По работа ли сте тук?

— Турист съм.

— Сега ли пристигате?

— Снощи. Настаних се в хотела.

Тя вдигна чашата си.

— Добре дошли в Сайгон, господин…

— Бренър. — Чукнахме се.

Забелязах, че в акцента й има нещо от Нова Англия, и я попитах:

— Откъде сте?

— Родена съм в Ленъкс — западен Масачузетс.

— Зная къде е. — Ленъкс е живописно идеален град в Бъркширските хълмове. — Веднъж минах от там. Има адски много големи имения.

Госпожа Уебър не обърна внимание на забележката ми.

— Вилата на Бостънската симфония — „Танджълуд“. Били ли сте в „Танджълуд“?

— Обикновено летувам в Монте Карло.

Тя ме изгледа, за да види дали я будалкам, явно не успя да определи и попита:

— Ами вие? Струва ми се, че чувам бостънски нотки.

— Браво. Мислех, че съм изгубил акцента си.

— Това просто не е възможно. Е, значи и двамата сме от Залива. Светът е малък и така нататък. — Госпожа Уебър се огледа. — Тук е приятно, освен през лятото, когато е много горещо. Харесва ли ви хотелът?

— Засега. Следобед ми направиха страхотен масаж.

Тя веднага долови подтекста и се усмихна.

— Нима? И какъв по-точно?

— Шиацу.

— Обичам масажа, но момичетата взимат само по долар от хотела — печелят повече, като предлагат допълнителни услуги и тъкмо затова не искат да масажират жени.

— Можете да им дадете бакшиш.

— Давам им. Един долар. Падат си по мъжете.

— Е, за ваше сведение мен само ме масажираха. Обаче това си е жив бардак.

— Значи трябва да внимавате.

— Правя нещо повече. Държа се примерно.

— Това е похвално. Как стигнахме до тази тема?

— Май аз съм виновен.

Тя се усмихна.

— Относно хотела — някога го е притежавало богато виетнамско семейство, което го купило от френска компания. По време на американското присъствие тук отсядали главно американски военни.

— И аз така съм чувал.

— Да. След това, когато през седемдесет и пета дошли комунистите, държавата го национализирала. Останал си хотел, но приемал главно северновиетнамски партийни функционери, руснаци и комунисти от други страни.

— За победителите — само най-доброто.

— Е, доста го занемарили. Обаче някъде към средата на осемдесетте държавата го продала с печалба на международна компания, която успяла да се избави от комунистическите гости. Изцяло го ремонтирали и го превърнали в международен хотел. Винаги резервирам тук стаи за американски и европейски бизнесмени. — Тя ме погледна. — Радвам се, че ви харесва.

Очите ни се срещнаха и аз кимнах. Госпожа Уебър си погледна часовника.

— Нямам представа къде е този господин Елис.

— Проверете в стаята за масаж.

Тя се засмя.

— Поръчайте си още едно — предложих аз.

— Ами… защо не? — Тя каза нещо на един минаващ наблизо келнер, после бръкна в дипломатическото си куфарче, извади пакет марлборо и ми предложи.

— Не, благодаря — казах. — Но вие си запалете.

Тя запали и тихо каза:

— Имам нещо за вас. — После издиша облак дим.

Не отговорих. Не бях очаквал жена, но бях наясно, че това не е толкова подозрително.

— Получих факс от вашата фирма — продължи госпожа Уебър. — Отбелязала съм каквото ви трябва в един вестник, който е в куфарчето ми. Кръстословицата. Казаха, че ще разберете.

— Оставете ми го, когато си тръгвате.

Тя кимна.

— Снощи осведомих по факса фирмата ви, че сте пристигнали. Казах им, че полетът ви се е забавил заради времето, но че сте се появили в хотела час и половина след кацането. Имаше ли проблеми на летището?

— Объркаха ми багажа.

— Сериозно? Тук не пристигат много самолети и има само един багажен конвейер. Как може да са ви объркали багажа?

— Нямам представа.

Донесоха нейния джин с тоник и още една бира. Оркестърът свиреше „Стела на звездна светлина“. Изглежда, бяха на небесна тематика.

— Наистина ли работите в американска компания? — попитах я.

— Да. Защо?

— Някога правили ли сте такова нещо?

— Какво да правя?

Интелигентно, обаче имах нужда от отговор, затова я попитах пак.

— Не — отвърна тя. — Просто ме помолиха за услуга. За пръв път.

— Кой ви помоли?

— Един познат. Американец.

— С какво си изкарва прехраната?

— Работи в „Банк ъв Америка“.

— Добре ли го познавате?

— Достатъчно. В момента ми е гадже. От около половин година. Защо ми задавате тези въпроси?

— Искам да се убедя, че не сте в списъка на следените от местния КГБ.

— Тук тайната полиция наблюдава всички. Особено американците. Но виетнамците не го правят много добре.

Не отговорих.

— Три четвърти от виетнамските полицаи са цивилни — продължи тя. — Всички наоколо може да са от полицията, но освен ако не запаля цигара с марихуана и не им издишам дима в лицата, повече ще се интересуват от бирата си, отколкото от мен. Винаги действат наслуки. Горе-долу веднъж месечно ме спират и ме глобяват два долара за някое глупаво пътно нарушение.

Не отговорих.

— Всичко се върти около парите — продължи госпожа Уебър. — Този град е пълен със скъпи вносни стоки, а средният виетнамец печели около триста годишно, обаче иска всичко, каквото вижда, затова, ако е цивилен, все гледа да се навърта край западняците заради бакшишите, детето му проси по улиците, сестра му е курва, а брат му е ченге и изнудва туристите.

— Май се запознах с цялото семейство.

Тя се усмихна.

— Страната е продажна, но подкупите са в рамките на нормалното, хората общо взето са добри, почти няма улична престъпност и в Сайгон има електричество, въпреки че водопроводите не са особено надеждни. Аз не бих се безпокоила много от ефикасността на полицейската държава. Тъкмо заради неефективността, параноята на властите и ксенофобията им по отношение на западняците постоянно се опитваме да ги убедим, че сме тук, за да печелим пари, да снимаме пагоди или да правим евтин секс, а не да сваляме режима. Аз не съм героиня, господин Бренър, не съм и патриотка и ако смятах, че тази услуга ме заплашва с някаква опасност, щях да откажа.

Обмислих думите й и заключих, че госпожа Уебър е малко цинична, въпреки че отначало не ми се беше сторила такава. Но може би Виетнам й бе повлиял.

— Тогава защо се съгласихте да направите тази услуга? — попитах я.

— Нали ви казах, заради глупавото ми гадже. Бил. След като вече имаме консулство, той смята, че хората там могат да му помогнат в бизнеса. Държавата разбира от бизнес толкова, колкото и аз разбирам от държавни дела.

— Значи някой от консулството е помолил Бил да… какво да направи?

— Да ме помоли да се срещна с вас. Трябвала им жена. Полицията не обръща много внимание на жените и предполагам, че така не е толкова подозрително.

— Може ли да проверя тоя Бил?

Тя сви рамене.

— Ще ви дам визитката му. Имам цял куп.

— Вие сте много вярно гадже.

Госпожа Уебър се засмя.

— А вие сте много подозрителен.

— И освен това съм параноик. А и има вероятност да ме следят, така че не се изненадвайте много, ако по-късно ви разпитат.

Тя отново сви рамене.

— Не зная нищо.

— Аз съм ветеран и съм тук, за да се върна в миналото и да видя някои от местата, където съм служил.

— И на мен така ми казаха.

— И повече нищо не знаете. Деловата ви среща не се е състояла и вие се готвите да си тръгнете.

Жената кимна.

— Трябва ли да ми предадете нещо друго, освен вестника?

— Не. Какво например?

— Например мобифон.

— Не. Но можете да вземете моя. Не работи добре извън града, обаче става за Сайгон. Искате ли го?

— Не и ако по него могат да стигнат до вас.

— От вас зависи. Мога ли да ви помогна с нещо друго?

— Какво са ви казали да направите?

— Да приема и предам съобщение.

— Как мога да пратя съобщение по факс от тук?

— От хотела ли? Просто пращате факса.

— Те ще го прочетат ли? Ще направят ли копие?

Госпожа Уебър за миг се поколеба.

— Да. Няма да ви върнат листа, докато не направят копие. Но спокойно можете да пратите факс и имейл от моя офис. — Тя замълча, после прибави: — Точно така направих снощи.

— Трябва ли да пратите факс на някого във връзка с тази среща?

Кимване.

— С код седемстотин и три. Вирджиния.

— Ясно. Добре, освен съобщението за срещата, предайте, че са ме спрели на летището и са ми взели паспорта, но мисля, че е било случайна проверка и ако ми върнат паспорта, ще напусна Сайгон навреме.

Тя ме погледна, повтори думите ми и каза:

— Не би трябвало да ви разпитвам, но…

— Не ме разпитвайте. И ако получите отговор на факса, запомнете го наизуст. Не го носете със себе си в хотела. Свържете се с мен и ще се срещнем другаде. Разбирате ли?

— Както кажете…

— Благодаря.

— Няма защо. Значи са ви спрели на летището, така ли? Затова сте закъснели.

— Да.

— Не се изненадвам. Изглеждате неспокоен. — Госпожа Уебър се засмя. — Искаха ли такса за пристигане?

— Двайсет долара.

— Дадохте ли им?

— Да.

— Не е трябвало. Те разбират от отказ, ако сте твърд.

— Накарах едно агентче да ми носи багажа до таксито.

Тя се засмя.

— Страхотно! Нали знаете, човекът от паспортния контрол дели плячката с всички останали.

— Значи смятате, че е било случайно изнудване, така ли?

— Естествено… Само че почти никога не задържат паспортите. — Госпожа Уебър се замисли за миг. — Пак ще ги видите.

— Надявам се. Паспортът ми е при тях.

Тя запали нова цигара и останах с впечатлението, че не бърза да си върви.

— Дайте ми вестника и после можете да отидете на следващата си среща — казах аз. — Освен това ще ми трябва визитката ви и тази на Бил.

Известно време се наблюдавахме, после тя угаси цигарата си.

— Визитката ми е във вестника. Не съм сигурна, че трябва да знаете нещо за Бил. Обадете ми се и ще ви дам повече подробности.

— Добре.

Госпожа Уебър се изправи и взе дипломатическото куфарче от стола.

— Благодаря за джина.

Аз също станах.

— Няма защо.

— Имам английски вестник, прочела съм го. Искате ли го?

— Да, разбира се. Благодаря.

Тя извади един брой „Интернешънъл Хералд Трибюн“ от куфарчето и го остави на масата.

— Вчерашен е, но е седмичното издание. Следващият ще излезе чак в понеделник вечер.

— Благодаря.

Госпожа Уебър ми подаде ръка и каза:

— Успех.

— Чук мунг нам мои — отвърнах аз.

Тя се усмихна и повтори:

— Чук мунг нам мои.

После се обърна и си тръгна.

Седнах, без да пипам вестника. Очаквах да се случи нещо неприятно. Надигнах бирата.

Изчаках цяла минута, но не се случи нищо. Тогава вдигнах вестника и го разгърнах. Скрих визитката й в дланта си и я прибрах в джоба на блейзъра си, като се преструвах, че вадя носната си кърпичка и бърша потта от челото си. Прочетох първата страница на светлината на свещта.

До тук добре. Никога не бях водил следствие във вражеска страна, макар че, честно казано, съм водил следствия в приятелски страни, които съм превръщал във вражески. Във всеки случай смятах шпионските си умения за доста добри, като се имаше предвид, че бях обикновено ченге. Господин Конуей имаше право — това си е в кръвта на моето поколение. Прекалено много шпионски романи и филми. Какво щеше да направи сега Джеймс Бонд?

Ами, на първо място, Джеймс нямаше да остави госпожа Уебър да си иде. Обаче, когато работите за КСО или ФБР, както ми се е случвало на няколко пъти, трябва да си държите оная работа в гащите. И после, разбира се, да не забравяме Синтия. И Бил, който и да беше той. Пък и госпожа Уебър нямаше нужда от повече неприятности, отколкото може би вече си бе навлякла.

И тогава Сюзан Уебър се върна, седна и каза:

— Господин Елис отмени срещата ни. Освен това трябваше да ви кажа да не се колебаете да ми се обадите, ако се нуждаете от нещо, и да ме осведомите, когато в понеделник сутрин напускате Сайгон. Но телефоните в повечето чуждестранни фирми най-вероятно се подслушват — не непременно поради причини, свързани със сигурността, а с надежда, че ще чуят нещо, което да им осигури търговско преимущество. И все пак трябва да внимавате какво говорите по нормалните телефони. Номерът на мобифона ми е написан на визитката ми но ако не искате да ни подслушват, ще ви трябва друг мобифон, за да ми се обадите. Ако позвъните от обикновен телефон и се налага да кажете нещо важно, можем да се срещнем. Помолиха ме да остана в Сайгон през целия уикенд. Разбирате ли?

— И бяхте забравили всичко това, така ли?

— Казах ви, че можете да ми се обадите, ако ви трябва нещо. Просто уточнявам.

— Благодаря.

— Събота вечер е и нямам друга среща.

— Къде е Бил?

— Казах му, че може да съм заета в зависимост от това как се развият събитията тази вечер.

— Да не съм пропуснал нещо?

— Исках да видя дали сте интересен.

— Ами тогава предполагам, че ще трябва да се сбогуваме.

Тя се усмихна.

— Е, не ме мъчете…

— Вижте… Сюзан… инструкциите ми бяха…

— Имам нови инструкции. Искат да ви дам обща информация за страната, за да не се объркате, след като напуснете Сайгон.

— Сериозно?

— Нима ще лъжа сънародник?

— Ами…

— Не съм свикнала да ми отказват.

— Предполагам. Ще вечеряте ли с мен?

— С удоволствие. Много мило от ваша страна да ме поканите.

Махнах на един сервитьор, поисках менюто и попитах новата си приятелка:

— Как е храната тук?

— Всъщност не е зле. Имат японска, френска, китайска и разбира се, виетнамска кухня. Сега е Тет, така че се предлагат много празнични специалитети.

Донесоха менютата и я попитах:

— Как е на виетнамски „кучешко месо“?

— „Тит чо“. — Тя се усмихна и взе менюто си. — Какво искате? Китайска, виетнамска или френска вечеря?

— Искам чийзбургер с пържени картофки.

— Ще поръчам и за двама ни от празничното меню.

Метрдотелът се появи и двамата обсъдиха менюто, като от време на време се смееха и поглеждаха към мен.

— Без тит чо — заявих аз.

Метрдотелът пак се засмя и каза нещо на Сюзан. За да покажа, че разбирам езика, му наредих на виетнамски да си вдигне ръцете. Той се махна и Сюзан каза:

— Поръчах по малко от много неща, за да ги опиташ и да продължиш с каквото ти хареса. Защо му каза да си вдигне ръцете?

— Просто се упражнявах.

— Много виетнамски ресторанти ли има във Вашингтон?

— Защо мислиш, че живея във Вашингтон?

— Мисля, че работиш във Вашингтон.

— Живея във Вирджиния. Пенсионер съм.

— Даваха ли ви виетнамска храна, когато служеше тук?

— Даваха ни консерви. Беше ни забранено да ядем местни неща. Устав. Имаше случаи на сериозни натравяния.

— Значи трябва да внимаваш. Пий много джин с тоник, минерална вода, бира и кока-кола. Когато пристигнах тук, и аз се разболях. Викаме му „отмъщението на Хо Ши Мин“. Но от тогава не ми се е случвало. Изграждаш си имунитет.

— Няма да остана чак толкова дълго.

Започнаха да носят храната — блюдо след блюдо. Госпожа Уебър се хранеше като виетнамка — повдигнала паницата пред лицето си, ядеше всичко с клечките. Аз използвах нож и вилица.

Приказвахме си, главно за Сайгон и за нейната работа. Тя ми обясни с какво се занимава, обаче, тъй като бях държавен служител и си нямах представа от икономика, не разбрах абсолютно нищо. Общо взето работата й се състоеше в даване на съвети и уреждане на заеми най-често за американски инвеститори, които искат да въртят бизнес във Виетнам. Въпреки че не разбирах нищо, Сюзан явно разбираше и заключих, че наистина е инвестиционен консултант. Обикновено мога да определя кога някой се преструва, защото професията ми често изисква да действам под прикритие и да се правя на чиновник, инспектор и така нататък, за да се доближа до заподозрения.

След известно време разговорът се поуспокои и тя каза:

— Зная, че не бива да те разпитвам, затова не съм сигурна какви въпроси да ти задавам.

— Питай ме каквото искаш.

— Добре. Къде си учил?

— Не мога да ти отговоря на този въпрос.

Сюзан се усмихна.

— Много смешно.

— Наистина е смешно. А ти къде си учила?

— В Амхърст. После взех магистърска степен по бизнес администрация в Харвард.

— А след това?

— Работих в една нюйоркска инвестиционна банка.

— Колко дълго?

— Ако се опитваш да пресметнеш възрастта ми, аз съм на трийсет и една.

— И си тук от три години.

— Другия месец ще станат три.

— Защо?

— Защо не? Полезно е за кариерата и никой не ми досажда.

— Харесва ли ти тук?

— Всъщност да.

— Защо?

Тя сви рамене, замисли се за миг и отвърна:

— Предполагам, че… съм чужденка по природа. Разбираш ли?

— Не.

— Ами… това е част от мен. В Ню Йорк бях никоя. Просто едно хубаво личице с харвардска диплома. Тук изпъквам. Аз съм екзотична за виетнамците и интересна за европейците.

Кимнах.

— Струва ми се, че разбирам. Кога си заминаваш?

— Не зная. Не мисля за това.

— Защо? Не ти ли е мъчно за дома? За близките? За приятелите? За Четвърти юли? За Коледа?

Тя тракна с клечките, после каза:

— Родителите ми, брат ми и сестра ми ми идват на гости поне веднъж годишно. Сега се разбираме отлично, защото аз съм тук, а те са там. Всички са страшно амбициозни и преуспели. Тук мога да съм си аз. Гостуваха ми и някои приятели. А и американската общност в града празнува заедно и някак си самите празници придобиват повече смисъл. Разбираш ли?

— Мисля, че да.

— Освен това Виетнам не е обикновена страна от Третия свят. Това е полутоталитарна държава и европейците се чувстват така, сякаш живеят на ръба, затова всеки ден е интересен, особено когато побеждаваш тия идиоти в собствената им игра. — Сюзан ме погледна. — Ясно ли говоря, или вече съм пила прекалено много?

— И двете. Но те разбирам.

— Така и трябва. Нали си шпионин.

— Аз съм бивш военен, изслужил съм във Виетнам два мандата през шейсет и осма и седемдесет и втора, и сега съм тук като турист.

— Няма значение. Потиска ли те тази страна?

— Не.

— Страшно ли беше?

— Прекарвал съм и по-приятно.

— Ранявали ли са те?

— Не.

— Страдал ли си от посттравматичен стрес?

— Ежедневният стрес ми беше достатъчен, за да съм щастлив.

— Къде точно си служил?

— Главно на север.

— В Ханой ли искаш да кажеш?

— Не. Ханой беше в Северен Виетнам. Изобщо не сме се сражавали там.

— Нали каза, че си служил на север.

— В северната част на някогашния Южен Виетнам. Демилитаризираната зона. Не си ли учила за това?

— В гимназията. В колежа не съм учила история. И къде беше базата ти?

— През седемдесет и втора служих в Биен Хоа. През шейсет и осма — главно в провинция Куанг Три.

— Ходила съм на север чак до Хюе. Красив град. Трябва да се опиташ да идеш там. Никога не съм била в Централните възвишения. Веднъж отидох със самолет до Ханой. Там ни мразят.

— Нямам представа защо.

— Не зная какво сте правили, но все още ни мразят. — Тя млъкна. — Извинявай.

— Няма нищо.

— Мислиш ли да отидеш там?

— Може би.

— Би трябвало. Иначе защо си дошъл тук? О… забравих, че си… — Сюзан долепи показалец до устните си. — Шшт! — И се засмя.

Смених темата.

— В центъра на Сайгон ли живееш?

— Да. Като повечето европейци. Крайните квартали са прекалено виетнамски. — Новата ми приятелка отново се върна на предишната тема. — Какво си правил във Виетнам?

— Предпочитам да не говорим за войната — казах.

— А мислиш ли си за нея?

— Понякога.

— Тогава би трябвало и да говориш.

— Защо? Защото си мисля за нея ли?

— Да. Проблемът е, че мъжете пазят всичко в себе си.

— Жените пък приказват за всичко.

— Това е полезно. Човек трябва да си изказва болките.

— Аз си говоря сам и така поне имам интелигентен събеседник.

— Голям инат си. От старата школа.

Демонстративно си погледнах часовника. С госпожа Уебър някак си бяхме станали близки, което можеше да е резултат от многото бири.

— Уморен съм.

— Ще поръчам десерт и кафе. Недей да клинчиш.

— Отразява ми се смяната на часовите пояси.

Тя запали цигара, без да обръща внимание на думите ми.

— Преди да дойда тук не бях пушила. Тези хора димят като комини и аз се заразих от тях. Но не пуша трева, нито опиум. Още не съм станала истинска туземка.

Вгледах се в нея на мъждукащото пламъче на свещта. Тази жена бе сложна личност, но изглеждаше пряма. Никога не сравнявам жена А с жена В, обаче Сюзан малко ми напомняше за Синтия — заради директността, струва ми се. Само че докато ние със Синтия се бяхме формирали в армията, Сюзан идваше от друг свят, Ленъкс, Амхърст, Харвард. Човек от висшата класа, от другия Масачузетс, на който южняците се присмиват, но и му завиждат.

Тя повика келнера и ме попита:

— Кафе или чай?

— Кафе.

Сюзан каза нещо на виетнамеца и той се отдалечи.

— Тукашното кафе е хубаво. От възвишенията е. Искаш ли десерт?

— Натъпках се.

— Поръчах плодове. Тукашните плодове са божествени.

Изглежда, се радваше на моята компания или на собствената си, а при жените това невинаги е едно и също. Във всеки случай бе много забавна, само дето беше обърнала някоя и друга чаша повече и започваше да оглупява.

Вече бе по-прохладно, прелестна, осеяна със звезди нощ. Виждах последните останки от изтъняващата луна.

— Навечерието на Нова година е идващата събота, нали? — попитах я.

— Да. Опитай се да го прекараш в някой голям град. Забавно е.

— Като Нова година у дома ли?

— По-скоро като китайската Нова година в нюйоркския Чайнатаун. Фойерверки, кречетала, танци с дракони, куклени представления и така нататък. Но в същото време е страшно тържествено и много хора ходят в пагодите да се молят за успешна година и да почетат предците си. Празникът свършва преди полунощ, защото всички се прибират при семействата си. Освен католиците, които ходят на полунощната меса. Католик ли си?

— Понякога.

Тя се усмихна.

— Ами тогава иди на полунощната меса, ако намериш черква. Някой ще те покани на гости. Но първият гост, който пресече прага на виетнамски дом след полунощ, трябва да е с добър характер, иначе семейството ще страда през годината. Ти добър ли си по характер?

— Не.

— Е, тогава излъжи — засмя се Сюзан.

— Казаха ми, че празникът продължава още цяла седмица.

— Официално — още четири дни, но всъщност наистина е около седмица. Просто не можеш да свършиш никаква работа, защото всичко е затворено. Хубавото е, че навсякъде опустява, като в призрачен град. Ресторантите и баровете са отворени само нощем и хората се веселят всяка вечер. Но празниците във всеки град и район си имат особености. Къде ще си на Тет?

Замислих се. Сигурно в затвора.

— Не съм сигурен — отвърнах.

— Разбирам. — Тя помълча за миг. — Щом два пъти си бил тук, сигурно си прекарвал Тет в Сайгон.

— Прекарах го през седемдесет и втора и шейсет и осма.

Сюзан кимна.

— Зная за Тет шейсет и осма. Не ме бива много по история, но поне това ми е известно. Къде беше?

— Край Куанг Три.

— Чувала съм, че в Куанг Три и Хюе било много тежко. Можеш да прекараш Тет в Хюе. Там вдигат голям празник.

— Не съм сигурен къде ще бъда по това време.

— Поне знаеш ли какво ще правиш утре?

— Утре ще разглеждам забележителностите.

— Добре. Имаш нужда от екскурзовод, а аз съм свободна.

— Бил може да се ядоса.

— Ще го преживее. — Тя пак се засмя и запали нова цигара. — Виж, щом ще ходиш на север, трябва да понаучиш едно-друго. Ще ти дам някои полезни съвети.

— Вече достатъчно ми помогна. И какво разбираш под това „на север“?

— Просто така се казва. На север. Някъде на север от Сайгон и другите големи градове — обикновено някое място, на което не би трябвало да ходиш. Нали така?

— Да.

— Е, ако искаш, утре ще ти покажат истинския Сайгон.

— Това доста надхвърля повика на дълга.

Тя ме погледна през цигарения дим.

— Виж, Пол, не… Не те свалям.

— Не съм си го и помислял.

— Добре. Женен ли си? Позволено ли е да ти задам този въпрос?

— Не съм женен, но съм… как му викат сега?

— Обвързан.

— Точно така. Обвързан съм.

— Добре. И аз. Гаджето ми е идиот, обаче това е друга история. Принстън. Има ли нужда да пояснявам?

— Е, Принстън обяснява всичко.

— Надявам се, че не си учил в Принстън.

— Боже опази. Завърших военен колеж — с пълно отличие.

— О… Както и да е. Това съм аз. Не съм…

Донесоха плодовете и кафето.

Оркестърът вече свиреше мелодии от шейсетте и започна „За пръв път в живота ми“ на Стиви Уондър, 1968-а.

Сюзан загриза някакъв плод, после избърса устните си със салфетка. Стори ми се, че се кани да си тръгне, но тя ме попита:

— Искаш ли да потанцуваме?

Това ме изненада, но отвърнах:

— Разбира се.

Изправихме се и отидохме на малкия претъпкан дансинг. Хванах я през кръста и установих, че в нея има много женственост. Затанцувахме. Малко се колебаех относно развитието на нещата, обаче може и да бърках. Бе й втръснало от Бил и искаше да изпита тръпката от вечеря със Супершпионина.

Оркестърът свиреше „Не мога да откъсна очи от теб“. Тялото й беше топло, тя танцуваше добре и усещах твърдите й гърди, притиснати към моите. Брадичката й почиваше върху рамото ми, но лицата ни не се докосваха.

— Приятно е — каза тя.

— Да, наистина.

Танцувахме на покрива на хотел „Рекс“, осветената корона се въртеше над нас, звездите сияеха в небето, духаше топъл тропически ветрец и оркестърът свиреше бавна танцова музика. Помислих си за Синтия, въпреки че държах в прегръдките си Сюзан. Помислих си за малкото ни кратки мигове и за това, че никога не сме изживявали такъв момент. Установих, че с нетърпение очаквам Хаваите.

— Е, искаш ли компания за утре? — след кратко мълчание ме попита Сюзан.

— Да, но…

— Аз съм си такава. Не се занимавам с политика, само с бизнес. Но нещо не си падам по тия идиоти, които управляват тук. Те са жестоки, пречат на бизнеса, забраняват забавленията. А народът е мил и ми харесва. Искам да кажа, че никога не съм правила нищо за страната си, така че, ако е за нея…

— Не е.

— Добре, но ми се ще да направя нещо за теб, защото имам усещането, че ще се нуждаеш от повече съвети за Виетнам, отколкото са ти дали. И ми се ще да успееш в онова, за което си дошъл. И не искам да загазиш, когато напуснеш Сайгон. Останалата част от страната е съвсем различна. Може да стане опасно. Зная, че си корав мъж и можеш да се справиш — вече два пъти си го правил. Но ще съм по-спокойна, ако ти отделя един ден и ти позволя да се възползваш от огромните ми познания за Виетнам. Какво ще кажеш?

— Страхотна реч. Заради мен ли го правиш, или защото обичаш да живееш опасно? А може би ти харесва да правиш неща, които местните власти не искат да правиш?

— И трите. А и за страната си, каквото и да казваш ти.

Замислих се над думите й. Нямаше нито един основателен аргумент срещу това да прекарам един ден с тази жена, обаче нещо ми подсказваше, че ще си имам проблеми.

— Очаквам да ме повикат в някое държавно учреждение и да ме разпитват — отвърнах аз. — Не бива да се забъркваш в тая история.

— Не ме е страх от тях. Мога да си разменям обиди и с най-големите им майстори. Всъщност, ако сме заедно, няма да изглеждаш толкова подозрителен.

— Не изглеждам подозрителен.

— Изглеждаш. Имаш нужда от придружител. Позволи ми да дойда с теб.

— Добре. Щом разбираш защо го правиш и знаеш, че съм обикновен турист, но кой знае защо, съм привлякъл вниманието на властите.

— Разбирам.

Оркестърът спря за почивка. Сюзан ме хвана за ръка и ме поведе към масата. Извади химикалка от дипломатическото си куфарче и написа нещо на една салфетка.

— Това е домашният ми номер, ако ти потрябва. Утре в осем ще те чакам във фоайето.

— Раничко е.

— Не и за месата в осем и половина.

— Не ходя на черква.

— Аз ходя всяка неделя, макар че не съм католичка. Това е част от природата на чужденеца. — Сюзан се изправи. — Ако те няма във фоайето, ще те потърся в дневния ресторант. Ако не си там, ще ти се обадя в стаята. Ако не те открия, зная с кого да се свържа.

Станах.

— Благодаря. — Замълчах, после прибавих: — Прекарах много приятно.

— И аз. — Тя взе куфарчето си. — Благодаря за вечерята. Утре ще ми позволиш аз да те черпя.

— Дадено.

Сюзан се поколеба и ме погледна в очите.

— Познавам неколцина мъже на твоята възраст, които работят тук, и други, които са се връщали във Виетнам, за да намерят нещо. Или може би да изгубят нещо. Зная, че е трудно, и го разбирам. Но за хората на моята възраст Виетнам е страна, а не война.

Не отговорих.

— Лека нощ, Пол.

— Лека нощ, Сюзан.

Проследих я с поглед как излиза от ресторанта.

Погледнах салфетката, запомних домашния й номер наизуст, смачках я и я хвърлих в чашата си от кафе.

Както казах, бе прекрасна нощ с топъл ветрец, който шумолеше в листата на растенията. Оркестърът свиреше „Макартър Парк“. Затворих очи.

Спомнях си звездни нощи като тази, с тропически вятър, шумолящ сред листата, само че много отдавна, когато Виетнам беше бил война, а не страна. Имаше и други нощи без вятър, когато растенията шумоляха и чувахме почукването на бамбуковите пръчки, с което те си сигнализираха. Дървесните жаби преставаха да квакат, дори насекомите млъкваха и нощните птици отлитаха. Чакахме в гробната тишина, даже не дишахме, но сърцата ни кънтяха толкова високо, че сякаш всички можеха да ги чуят. Почукването на бамбук се приближаваше и растенията се поклащаха в безветрената нощ.

Отворих очи. Сюзан бе оставила половин бира и аз отпих от бутилката, за да навлажня пресъхналото си гърло.

Дълбоко си поех дъх и войната изчезна. Осъзнах, че е нетърпение очаквам утрешния ден.

Върнах се в стаята си с вестника в ръка. Нямаше никакви съобщения и камериерката беше преместила преспапието на бюрото.

Седнах и разгърнах „Интернешънъл Хералд Трибюн“ на кръстословицата, която бе взета от „Ню Йорк Таймс“ и беше решена до половината. Проучих я за миг, после забелязах, че номер 32 е отметнат.

Отворих пътеводителя на Хюе. Имаше карта на града и индекс на забележителностите. Номер 32 бяха Мандаринските зали, които се намираха в императорската резиденция, оградена част в Цитаделата на Стария град.

По обяд на уречения ден трябваше да се срещна там със свръзката си. Той — или тя — бе виетнамец. Не знаех нищо повече.

Ако поради някаква причина пропуснех този час или не дойдеше никой, срещата се прехвърляше за два часа. Според господин Конуей алтернативната явка трябваше да е място, обозначено с обратните цифри на 32. Проверих в картата и видях, че 23 е Императорската библиотека, която се намираше в най-вътрешната част на императорската резиденция, наречена Забранения пурпурен град.

Третият вариант беше в четири часа и мястото се обозначаваше със сбора на двете цифри, който на картата бе исторически храм, наречен Чуа Ба, извън стените на Цитаделата.

Ако свръзката ми не се появеше на нито една от трите явки, щях да се прибера в хотела и да чакам съобщение. Трябваше да съм готов за незабавно заминаване.

Всичко това ми се струваше малко мелодраматично, обаче сигурно се налагаше. Не ми допадаше и мисълта да се доверя на виетнамец, но трябваше да приема, че хората във Вашингтон си знаят работата. Искам да кажа, вижте само какви успехи бяха постигнали тук.

Отметнах още няколко цифри в кръстословицата и я реших донякъде. Забелязах, че госпожа Уебър е познала някои адски трудни въпроси. Явно беше умна жена и си имаше свои цели — а може да бяха и на някой друг.

Утрешният ден обещаваше да е интересен.

10.

Слязох от асансьора и в осем и десет бях във фоайето на хотела.

Сюзан Уебър седеше под една палма и четеше списание. Краката й бяха кръстосани. Носеше черен спортен панталон и удобни обувки. Когато се приближих, видях, че списанието е на английски и се казва „Виетнам Икономик Таймс“.

Тя остави списанието и се изправи. Беше с тясна червена копринена риза с три четвърти ръкави и висока мандаринска яка. На шията й висяха слънчеви очила, а на кръста й бе закопчан гаден найлонов банан.

— Добро утро — каза Сюзан. — Тъкмо щях да започна да те търся.

— Жив и здрав съм.

— Снощи май прекалих с пиенето. Извинявам се.

— Определено не бях в състояние да преценя. Надявам се, че не ти е било скучно.

— Обичам да разговарям със сънародници.

Тази сутрин госпожа Уебър беше малко по-хладна от предишната вечер, което си бе разбираемо. Махнете алкохола, музиката, свещите и звездната нощ и жените стават по-резервирани към снощния си кавалер, даже да са се събудили в едно и също легло.

Носех обичайните си панталони каки и риза с къси ръкави.

— Добре ли съм облечен за черква? — попитах я.

— Нормално. Готов ли си?

— Чакай само да оставя ключа от стаята. — Отидох на рецепцията и дадох ключа на служителя. — Някакви съобщения?

Той провери в кутията ми.

— Не, господине.

Запътих се към изхода, където стоеше Сюзан. Това с паспорта наистина бе досадно. Манг знаеше, че заминавам на другия ден и че без паспорта не мога да пътувам.

— Виждам, че не са ти върнали паспорта — каза Сюзан, когато се приближих. — Но съм сигурна, че ще си го получиш днес, ако властите са убедени, че утре заминаваш.

— Май ще трябва да си го взема от щаба на Гестапо.

— Обикновено просто го връщат в хотела. Или ще ти съобщят да си го вземеш на летището. Но това означава, че се прибираш у дома по-рано, отколкото си мислиш.

Това напълно ме устройваше, обаче не й го казах.

— Носиш ли визата си? — попита ме тя.

— Визата ми е на рецепцията.

Сюзан се замисли за миг.

— Винаги трябва да носиш със себе си ксерокопия на паспорта и визата си.

— Носех. Полицаите ги откраднаха от сака ми на летището.

— О… Ще уредя да направят ксерокс на визата ти. — Тя отиде на рецепцията и поговори със служителя, който отвори някакво чекмедже, извади лист хартия, прочете го и й каза нещо. Сюзан се върна при мен. — От полицията са взели визата ти.

Не отговорих.

— Е, не се безпокой.

— Защо?

— Никой няма да ни спре. Готов ли си?

Излязохме. Беше по-горещо от предишния ден. В неделя движението по „Ле Лой“ не бе толкова натоварено, обаче велосипедите и циклосите бяха колкото в събота.

Сюзан даде на портиера един долар и тръгнахме към един червен мотопед, паркиран на тротоара. Тя спря до него, извади пакет цигари от банана и запали.

— Имам нужда от цигара, преди да тръгнем. — Усмихна се. — А ти може да имаш нужда, след като потеглим.

— Защо не вземем такси?

— Скучно е. — Тя потупа мотопеда. — Това е „Минск“, сто седемдесет и пет кубика. Руска машина, подходяща за града. Имам и мотор, „Урал“, седемстотин и петдесет кубика, истински звяр. Страхотен е за извънградско и за черни пътища. — Дръпна от цигарата. — Руснаците правят прилични мотори и кой знае защо, винаги има резервни части.

— Няма ли каски?

— Във Виетнам не ти трябва каска. Караш ли мотор?

— Когато бях на твоята възраст.

— Когато си бил на моята възраст, в Щатите не е имало закон за носене на каски. Ти носил ли си?

— Май че не.

Тя отново дръпна.

— Видя ли номера?

— Не успях да го открия.

— Как така? Аз отметнах номер трийсет и две на кръстословицата. Не го ли забеляза?

— Не съм чак толкова интелигентен. На няколко пъти съм падал от мотор.

Сюзан се засмя.

— Трийсет и две. Ще го запомня вместо теб. Всъщност какво означава?

— Трийсет и две вертикално ли? Като че ли беше „скара“.

На нея не й се стори смешно, обаче го преглътна.

Наблюдавах я, докато допушваше цигарата си. Тя издържа изпита на пряка слънчева светлина — дори изглеждаше по-добре от предишната вечер, имаше приятен тен и по-големи и по-светли очи, отколкото ми се беше сторило на пламъчето на свещта. Освен това ризата и панталонът й стояха страхотно.

Сюзан дръпна за последен път и каза:

— Ох, наистина трябва да ги откажа. — Хвърли фаса в канала. — Сутринта отидох в службата и пратих факса.

— Благодаря.

— По тяхно време беше към седем вечерта в събота, но някой ми отговори. Там работят до късно, където и да са.

— Какво отговориха?

— Просто потвърдиха, че са получили факса, и казаха да ги държим в течение. Поискаха да им кажа час, в който с теб ще сме близо до факса, за да ти дадат поверителен отговор. Обещах да съм в офиса в осем вечерта мое време. Добре ли е?

— Ами… като се има предвид, че не ти се плаща да ходиш на работа в неделя, направо е супер.

— Онова, което имат да ти казват, може да почака дванайсет часа — отвърна Сюзан и прибави: — Дотогава може да са ти върнали паспорта или визата. Готов ли си?

Тя си сложи очилата, метна се на мотопеда, запали двигателя и няколко пъти го форсира.

— Скачай. — После извади от джоба си еластична лента и завърза дългата си коса на опашка, за да не й пада в лицето.

Качих се на седалката, която ми беше малка, и се хванах за кожения ремък. Сюзан вдигна стойката и потегли по тротоара, после излезе на улицата. Вдигнах крака върху стъпалата тъкмо навреме, защото тя направи остър обратен завой.

След пет ужасяващи минути стигнахме до катедралата „Нотър Дам“, нелепа готическа сграда с две еднакви кули, само че от тухли, вместо от камък. Отпред имаше затревено площадче, където слязохме от мотопеда. Сюзан го заключи с верига на велосипедната стойка. Спомнях си този площад от 1972-ра и нищо не се беше променило. Даже голямата статуя на Богородица бе оцеляла от войната и комунистическата власт. Във връзка с това попитах Сюзан:

— Как се отнасят комунягите към религията?

— Зависи от програмата в момента. Изглежда, нямат проблеми с будистите, но не си падат по католиците — смятат ги за саботьори.

Запътихме се към катедралата.

— И ти затова ходиш на черква.

Тя продължи, като ми отговори:

— Страшно тормозят протестантите. Пречат на мисионерите, експулсират ги и затварят училищата и черквите им. В Сайгон няма протестантски черкви, само частни служби по домовете. — Стигнахме до стълбището на катедралата и Сюзан ме попита: — Идвал ли си тук през войната?

— Идвал съм. Два пъти, когато се случваше в неделя да съм в Сайгон.

— Значи тогава си бил добър католик.

— В окопа няма лоши католици.

Заизкачвахме се по стълбището на катедралата и Сюзан поздрави неколцина американци и хора с акцент, който определих като австралийски. Забелязах, че няма много виетнамци, и отбелязах този факт.

— Отец Туан води тази меса на английски — поясни Сюзан. — Следващата е на френски, останалите — на виетнамски.

— На всички ли ще останем?

Тя не ми обърна внимание. Влязохме в нартекса и Сюзан пак поговори с няколко души и ме запозна с някои от тях. Една от жените ме изгледа и попита Сюзан как е Бил. Винаги се намира по някой такъв.

Влязохме в това грамадно готическо чудовище, което спокойно можеше да е и във Франция, ако не бе украсено с цветя и кумкуатови дървета за Тет. Спомних си, че тук дори католиците празнуват местната Нова година.

Докато зяпах сводестия таван, Сюзан попита:

— Да не те е страх, че може да се срути отгоре ти?

— Казах ти, че ми трябва каска.

Закрачихме по централната пътека. Тук беше прохладно и сумрачно. Приблизително половината от местата бяха заети. Седнахме на една от предните пейки.

— Има вероятност да се появи Бил — предупреди ме Сюзан. — Снощи му споменах за теб.

— Той зарадва ли се, че се прибираш след полунощ?

— Бил не е ревнив и няма основание за ревност. — И прибави: — Ако ти се стори малко недружелюбен, той просто си е такъв.

— Ясно. Виж, защо след месата не се върна в хотела?

— Шшт. Започва.

Органът затръби и процесията пое по пътеката. Свещеникът и всички останали бяха виетнамци, освен мъжа на кръста, който беше евреин. Всичко това е поразително, ако се замисли човек.

Както и да е, месата започна и английският на отец Туан всъщност беше някакъв друг език. Струва ми се, че повече щях да разбера френската меса. Химните също бяха на английски и установих, че Сюзан има много приятен глас. Аз пеех фалшиво, макар че когато съм пиян, мога да изкарам „Ирландска роза“.

Проповедта се отнасяше за плътските грехове и многобройните съблазни на града. После идваше нещо за душите на бедните момичета, които продават телата си, и така нататък. Свещеникът посочи, че без грешници няма да има грях — опиум, проституция, хазарт, порнография и салони за масаж.

Имах усещането, че гледа мен. Започнах да се чувствам като герой от роман на Греъм Грийн, потящ се в някакъв забравен от Бога тропически климат, измъчван от католически угризения заради някакъв сексуален грях, който накрая не се оказва нищо сериозно.

Така или иначе, месата продължи час и пет минути, въпреки че времетраенето й нямаше нищо общо с мен.

Органът пак протръби и процесията отново пое. Последвах я по централната пътека и изгубих Сюзан в множеството.

Застанах на площада до мотопеда. Всъщност се радвах, че съм дошъл на черква.

Видях Сюзан до стълбището — разговаряше с отец Туан и други богомолци.

Може пък да има нещо вярно в тая работа с природата на чужденеца. Искам да кажа, голяма работа, ако си чужденец в Лондон, Париж или Рим. Трябва да избереш някакво адски скапано място като това тук, където си петнайсет сантиметра по-висок и десет тона по-светъл от другите и където изпъкваш като подут палец. И толкова по-добре, ако тоя палец е пред очите на местните власти. И всички други бледокожи кръглооки са ти приятели, събирате се на коктейли и се жалвате едни на други от страната. Хората в родината те смятат за безчувствен и скришом ти завиждат, а ти честваш американските празници, които у дома са просто тридневен уикенд и разпродажба в универсалния магазин. Даже за разнообразие гласуващ в консулството или посолството.

Разбира се, има и друг тип чужденци, хора, които мразят родината си или бягат от нещо. Или от самите себе си.

Според собственото й признание, Сюзан спадаше към категорията на чужденците, смятащи, че е върхът да си американец на място, където изпъкваш, където семейството и близките ти трябва да използват друг и всъщност неизвестен стандарт, за да преценяват успеха и живота ти.

Добре де, не исках да съм прекалено циничен и аналитичен, още повече че тя ми харесваше и бе наясно със себе си.

Сюзан тръгна към мен. Придружаваше я мъж на нейната възраст — носеше леко тропическо спортно сако и не изглеждаше зле, висок и много слаб, с пясъчноруса коса. Приличаше на принстънски възпитаник, така че трябваше да е Бил.

— Пол, това е моят приятел Бил Станли — представи го тя. — Бил, това е Пол Бренър.

Ръкувахме се, но нито един от двама ни не поздрави гласно. Сюзан пое топката и се обърна към него:

— Пол е бил тук през шейсет и осма и… кога?

— Седемдесет и втора.

— Да. Тогава сигурно е било съвсем различно.

— Наистина.

— Тъкмо разказвах на Бил, че си имал проблеми на летището.

Не отговорих.

— Мисля, че Джим Чапман може да е тук през почивните дни — каза тя. — Ще му се обадя вкъщи. — После ме информира: — Той е от новото консулско представителство. Приятел на Бил.

Самият Бил нямаше какво да каже по въпроса аз също. Разговорът не вървеше, затова заявих:

— Мисля да се прибера в хотела и да направя някои проверки от там. Сюзан, благодаря ти, че ме доведе на черква. Когато пътувам, не обичам да пропускам месата. Радвам се, че се запознахме, Бил. — Обърнах се и си тръгнах.

Имам добра ориентация и след петнайсет минути бях пред хотела на улица „Ле Лой“. Забелязах, че не съм потен като предишния ден. Сигурно се аклиматизирах.

На тротоара зад себе си чух мотопед и отстъпих надясно. Тя спря до мен.

— Качвай се.

— Сюзан…

— Качвай се.

Подчиних се.

Тя настъпи газта и се стрелнахме по улицата. Не разговаряхме. Сюзан летеше из града, като правеше неочаквани остри завои.

— Забавно е да вдигнеш скорост в неделя, когато улиците са чисти — извика тя.

На мен пък ми изглеждаха доста оживени.

Тя извади мобилния си телефон от банана си и ми го подаде.

— Дай ми го, ако чуеш да звъни. Или ако усетиш да вибрира. С вибратор е.

Тъй като току-що излизах от черква, устоях на изкушението да подхвърля нецензурна забележка и прибрах мобифона в джоба на ризата си.

Той иззвъня и завибрира. Подадох й го. Сюзан го притисна до ухото си с лявата си ръка и продължи да шофира с дясната. Ако се наложеше рязко да спрем, нямаше да е в състояние да стисне предната спирачка, обаче това, изглежда, изобщо не смущаваше нито нея, нито водачите на другите мотопеди с мобифони.

Явно разговаряше с Бил или поне го слушаше, защото главно мълчеше. Накрая високо заяви:

— Не те чувам. Ще ти се обадя довечера. — И след малко: — Не зная по кое време. — После изключи и ми подаде мобифона. — Ако пак звънне, отговори ти.

Отново прибрах сгъваемия телефон в джоба на ризата си.

Сюзан продължи смъртоносното си надбягване, с което, разбира се, просто даваше отдушник на яда си към Бил. Само че аз не му бях ядосан и нямах основание да се размазвам на паважа.

— Намали, Сюзан.

— Не говори с водача.

На едно островче на улицата стоеше полицай и когато наближихме, вдигна ръка. Сюзан рязко го заобиколи. Когато погледнах през рамо, ченгето размахваше ръце и крещеше.

— За малко да го прегазиш.

— Ако спра, ще ме глоби за нещо и ще ми вземе два долара. Освен това можеше да се заяде, защото нямаш паспорт.

— Ами ако ти е записал номера?

— Движех се прекалено бързо. Но другия път скрий номера с длан.

— Какъв друг път?

— Номерът ми е с буквите „НН“, които показват, че съм чужденка — „нгуои нуок нгоя“. Чужденка, а не туристка. На туристите им взимат по десет долара глоба, защото си мислят, че е малко, а и са уплашени. Не е заради парите, а заради принципа.

— Май че си тук от прекалено отдавна.

— Възможно е.

Наближихме оградените градини, в които се намираше Дворецът на обединението, бившето седалище на южновиетнамските президенти. Спомнях си го от 1972-ра, когато се наричаше Дворец на независимостта. После го бях видял по телевизията през 1975-а във вече известния запис на комунистически танк, който прегазва масивната порта от ковано желязо.

Завихме по една странична уличка и влязохме на територията на президентския дворец, спряхме на малък паркинг и слязохме. Сюзан заключи мотопеда за велосипедната стойка и си свали тъмните очила.

— Реших, че ще ти е приятно да разгледаш някогашния президентски дворец.

— Очакват ли ни?

— Той е открит за посещение.

Тя отвори една от страничните чанти на мотопеда, извади фотоапарат и го провеси през рамо.

— Гарантирам ти, че не са ни проследили но ако са съобщили по радиостанцията или нещо подобно и знаят, че си тук, просто обикаляш забележителностите с местно гадже, което си забърсал някъде. Нали така?

— Не се грижи за прикритието ми.

— Тук съм, за да ти помогна. Освен това обичам да развеждам новопристигнали из Сайгон. Ела.

Заобиколихме двореца по алеята и излязохме пред голямата сграда, която не бе традиционен натруфен палат, а панелна постройка, чийто стил можеше да се характеризира като „модерен тропически противоартилерийски“. Оттатък стометровата морава се намираше порталът от ковано желязо, който в момента изглеждаше в по-добра форма, отколкото под веригите на северновиетнамския танк. Всъщност на бетонна платформа от лявата му страна се издигаше огромен руски Т-59 и аз реших, че тъкмо това е Танкът.

— Знаеш ли кое е това място? — попита ме Сюзан.

— Да. Онова там ли е танкът?

— Да. Още съм била малка, когато се е случило, но съм гледала видеозаписа. И ти можеш да го видиш вътре за един долар.

— Когато се случи, го гледах по телевизията.

Забелязах много западняци, които снимаха танка. Обаче, за разлика от ръждивия американски танк в Музея на военните престъпления, тази руска машина бе оградена с вериги и цялата обкичена със знамена. Много важен танк.

— Водила съм тук много американци, дори родителите си, и помня наизуст обясненията на екскурзовода. Искаш ли да ги чуеш? — попита Сюзан.

— Естествено.

— Ела. — Изкачихме се по стълбището на двореца и застанахме горе. — На трийсети април хиляда деветстотин седемдесет и пета комунистите влизат в Сайгон — започна тя. — Танкът минава по улица „Ле Дуан“ и разбива портала, продължава по моравата и спира тук пред двореца. Това си видял на записа, направен от репортер, който се случил на подходящото място в подходящия момент.

— След около минута през портала влиза камион, прекосява моравата и спира до танка — продължи Сюзан. — От него изскача северновиетнамски офицер и се качва по стълбището. Точно на нашето място стои генерал Мин, който два дни преди това е станал президент на Южен Виетнам, след като президентът Тиеу офейква. Мин е заобиколен от новия си кабинет и всички са много нервни, чудят се дали ще ги разстрелят на място. Комунистическият офицер се качва по стълбището и Мин казва: „От зори чакам да ви предам властта“. „Не можете да предадете нещо, което не притежавате“ — отвръща офицерът. Край на историята, край на войната, край на Южен Виетнам.

„И край на кошмара“ — помислих си. Когато видях по телевизията танка да прегазва портала, осъзнах, че всички американци, загинали в опит да защитят Южен Виетнам, напразно са изгубили живота си.

Опитах се да си спомня съдбата на генерал Мин, но подобно на всички други в Америка, след 30 април 1975-а бях изключил Виетнамското шоу.

— Искаш ли да те снимам на фона на танка? — попита тя.

— Не.

На входа на двореца имаше будка за билети и надписът на английски гласеше: „За чужденци — четири долара, за виетнамци безплатно“.

Сюзан поспори с мъжа в будката и аз предположих, че е заради принципа, не заради парите.

— Кажи му, че искам намаление за старши гражданин — заявих аз.

— Днес ми е кофти ден — отвърна тя.

Накрая се споразумяха за шест долара, той ни даде хартиени билети и влязохме.

— Изключи телефона — каза Сюзан. — Побесняват, ако в някое тяхно светилище иззвъни телефон.

В двореца нямаше климатична инсталация, но беше по-прохладно, отколкото на слънце. Озовахме се в просторна приемна зала и продължихме из грамадната четириетажна сграда. Отвътре изглеждаше по-добре, отколкото отвън и модерната архитектура оставяше впечатление за свободно пространство й много въздух. Повечето мебели бяха западни модули от шейсетте години, но с много традиционни виетнамски нотки, например колекция от отсечени слонски крака.

Ако се съдеше по късите панталони, повечето от многобройните туристи бяха американци. Във всяко крило на Двореца имаше виетнамски екскурзоводи, които непрекъснато повтаряха на Сюзан на английски да не се отделяме от групата. Тя им отговаряше на виетнамски и провеждаше с тях кратък спор, който винаги печелеше.

Сюзан всъщност преиграваше и предполагам, че това бе част от личността й — искаше да я приемат като американка, но не като туристка. Освен това, честно казано, малко си падаше кучка. Мисля, че Бил щеше да се съгласи с мен по този въпрос.

Качихме се на покрива на двореца, откъдето десетки туристи снимаха града. Виетнамската екскурзоводка, която стоеше на въздушнопреносимата площадка до стар американски „Хюи“, каза:

— Когато победоносната Народна армия наближава Сайгон, американската марионетка и престъпник номер едно Тиеу, семейството и приятелите му отлитат от тук с хеликоптер на американски военен кораб.

Въздушнопреносимата площадка беше подходящо място за пушене и Сюзан запали.

— Откакто съм тук, познанията ми по история много се обогатиха. Интересно е да си с човек, който наистина е преживял някои от тези неща.

— Да не би да искаш да кажеш, че съм реликва от миналото?

Тя като че ли за пръв път се смути.

— Не, просто исках да кажа, че… ами, сигурно си бил страшно млад, когато си бил тук. — Сюзан се усмихна. — И още си млад.

Всъщност Синтия и Сюзан бяха горе-долу на еднаква възраст, затова предполагам, все още бях в играта. Жените сигурно се подвеждаха по незрялата ми личност.

Тя допуши цигарата си и се върнахме в двореца. На втория етаж влязохме в президентската приемна. Сюзан даде един долар на екскурзовода и ми каза:

— Можеш да седнеш на президентския стол. Ще те снимам.

Не обичам да ме снимат по време на операция.

— Няма нуж…

— Вече платих. Сядай.

Така че се настаних на глупавия стол на бившия южновиетнамски президент и Сюзан ме снима. Дойде ми до гуша от забавления и я попитах:

— Всичко ли разгледахме?

— Не, запазих най-хубавото за накрая. Ела.

Спуснахме се по няколко стълбища и се озовахме в зле осветен коридор с много врати.

— Това е бомбоубежището и военният щаб — осведоми ме тя.

Влязохме в голяма стая, осветена със стари флуоресцентни лампи. Бяхме единствените посетители. Стените бяха с евтина шперплатова ламперия, имитираща махагон, с каквато някога американците бяха оборудвали подземните щабни помещения.

Навсякъде висяха десетки карти на Южен Виетнам в различен мащаб, карти на отделни провинции и детайлни карти на градове. Цветни символи обозначаваха местонахождението на американски, южновиетнамски и вражески бойни части, разгърнати из страната.

Картите носеха дати и някои бяха от времето на офанзивата „Тет“ през януари и февруари 1968-а. Видях местоположението на моя пехотен батальон край Куанг Три, обозначено с флагче, и изпитах зловещо усещане. Други карти носеха дати от април 1972-ра, времето на Великденската офанзива, на която също бях станал свидетел.

— Това интересува ли те? — попита ме Сюзан.

— Да.

— Покажи ми къде си служил.

Показах й флагчето край Куанг Три.

— Тук беше базовият ми лагер през шейсет и осма, казваше се ДЗ Шарън.

— ДЗ означава „десантна зона“ — каза ми го друг ветеран. И ми обясни, че всички лагери носели женски имена.

— Повечето, но не всички. — Показах й друго флагче. — Това беше ДЗ Бети, стар френски форт, също край Куанг Три. Там беше бригадният щаб.

— Ще отидеш ли на някои от тези места.

— Може би.

— Мисля, че трябва. А къде си бил през седемдесет и втора?

— В Биен Хоа. Точно край Сайгон. Трябва да го знаеш.

— Естествено. Но нямах представа, че е бил американска база.

Една от картите носеше дата от април 1975-а. Все още мога да разчитам военните символи и разпознах позициите на южновиетнамските сили и на частите на напредващата северновиетнамска армия, изобразени с червени стрелки. Изглежда, от някой момент нататък никой не си бе правил труда да актуализира картата и да мести флагчетата. Сигурно бяха разбирали, че е настъпил краят.

Ако се заслушаше и имаше развинтено въображение, човек можеше да чуе призраците, да си представи военните и политиците, денонощно заседавали тук през април 1975-а, когато бяха започнали да осъзнават, че червените стрелки на картата не са абстракция, а стотици хиляди вражески войници и танкове, напредващи към Сайгон — към тях.

Обиколихме подземните помещения: заседателни зали, свързочен център с някога модерни радиостанции и телефони, луксозно мебелирана спалня и дневна за президента и така нататък, всичко замръзнало във времето.

Излязохме на слънце зад двореца, където все още стоеше старият мерцедес на президента Тиеу — още едно късче замръзнало време, което правеше това място зловещо.

Прекосихме градината на някогашния президентски дворец — отлично поддържана.

— Как беше? — попита тя.

— Интересно. Благодаря.

— Никога не съм сигурна какво искат да видят хората, но понеже си ветеран, реших, че ще оцениш това историческо място. Обичайната ми туристическа обиколка включва още няколко посещения, после ти избираш.

— Наистина няма нужда да ми показваш Сайгон.

— Харесва ми. Когато живеех в Ню Йорк, никога нямаше да разгледам Статуята на свободата и Емпайър Стейт Билдинг, ако не се налагаше да развеждам гости от други градове.

— И с мен е същото във Вашингтон.

— Знаеш ли, никога не съм била във Вашингтон.

— Понякога ми се ще и аз никога да не съм бил там.

Сюзан ме стрелна с поглед.

— Ако дойда във Вашингтон, ще ми дължиш една обиколка.

— Дадено…

Продължихме през градината. Въздухът ухаеше на цветя — през януари те са разкошни. Спряхме на един павилион и си купихме половинлитрови бутилки вода. Отворихме ги в движение.

— Как реагираха родителите ти, когато ти гостуваха пръв път? — попитах аз.

— Бяха ужасени. Настояваха да си събера багажа и веднага да си замина. — Тя се засмя и прибави: — Не можеха да си представят глезеното си момиченце да живее в страна от Третия свят. Бяха страшно потиснати от проститутките, комунистите, просяците, храната, зноя, болестите, от това, че пуша и че ходя в католическа черква — от какво ли не, бяха тотално разстроени. — Сюзан пак се засмя.

— Разхожда ли ги с мотопеда си?

— Божичко, не. Та те не искаха да се качат даже на циклос. Движехме се с таксита. — После прибави: — Брат ми и сестра ми веднъж дойдоха сами и им хареса. Една нощ брат ми изчезна и се прибра усмихнат.

— Убеден съм, че е бил на куклен театър. На колко години е?

— Тогава беше в колежа.

— С какво се занимават родителите ти?

— Баща ми е хирург, а майка ми — гимназиална учителка. Идеално, нали?

— Моят баща беше монтьор, а майка ми — домакиня. Израснах в южен Бостън.

Тя не отговори, обаче явно си го отбеляза.

Изглежда, се насочваше към конкретна цел. Вървяхме по алея, която водеше през цъфтящи храсти. Пред нас имаше затревен склон. Сюзан се спусна до средата му и седна. Събу си обувките и чорапите и размърда пръстите на краката си, после разкопча горните копчета на копринената си риза.

Седнах на няколко крачки от нея.

Тя си свали банана и запали цигара.

Извадих мобилния телефон от джоба си.

— Може би трябва да се обадя в хотела.

Сюзан взе мобифона и го прибра в банана.

— Не бързай. Аз ще се обадя по-късно. По-отзивчиви са, когато им говориш на виетнамски.

Тя допуши цигарата си, нави ръкави, отпусна се по гръб на тревата и затвори очи.

— Ох, върхът е. Съблечи си ризата и се попечи на слънце.

Послушах я и легнах до нея, само че не много близо. Пъхнах ризата и празната бутилка под главата си.

Слънцето приятно грееше кожата ми, вече подухваше и ветрец.

— Много си бял — отбеляза Сюзан.

— Просто идвам от място, където е зима.

— Липсва ми зимата. Липсва ми есента в Бъркшир.

Известно време не говорихме за нищо съществено, после й казах:

— Може да не е моя работа, но се чувствам малко виновен, ако с Бил сте се скарали, че прекарваш неделята с мен. — Изобщо не изпитвах угризения, обаче исках да видя как ще реагира.

Тя не отговори веднага; явно обмисляше думите си.

— Обясних му, че в понеделник сутрин заминаваш на север и имаш нужда от съвет — че това се включва в глупавата услуга, за която той сам ме помоли — накрая каза Сюзан. — Искаше да дойде с мен. Отрязах го.

— Защо?

— Тук три е нещастно число и трима души заедно носят нещастие.

— Мислех, че във Виетнам три е щастливо число — възразих аз. — Нали се сещаш — Ба Ба Ба, щастливата бира.

Сюзан помълча за миг, после отвърна:

— Може да съм сгрешила. — И се засмя, но не отговори на въпроса ми.

Стана горещо и започнах да се потя, обаче Сюзан изглеждаше хладна като нар.

— Ами тогава давай със съветите — предложих аз.

— За къде заминаваш от Сайгон?

— Не съм сигурен.

— Тогава как да те съветвам? И защо не знаеш за къде заминаваш?

— Просто трябва да попътувам, може би по някои от местата, където съм се сражавал, и след около седмица имам друга среща.

— Къде?

— Не мога да ти кажа.

— Не ми помагаш.

— Само ми обрисувай общите особености на транспорта и комуникациите, как работят хотелите, обичаите, валутата и така нататък.

— Добре. Сега е Тет, както ти е известно, и до другата седмица е трудно да си осигуриш транспорт. От Нова година нататък почти всичко ще е затворено — влаковете не работят цели четири дни. Пътищата, самолетите и автобусите са празни, защото всички си стоят вкъщи, ядат и спят. След девет месеца ще има бум на раждаемостта, но това не те интересува.

— И повечето хора са в родните си градове и села, нали?

— Да. Деветдесет процента от населението се прибира у дома. Големите градове, които са пълни с народ, прииждащ от провинцията, опустяват — а селяните се радват на гости в малките си колиби цяла седмица.

Спомнях си седмиците преди Тет шейсет и осма и гледката на хиляди хора, които вървяха, караха колела или пътуваха с волски каруци по селските пътища. Въоръжените сили бяха издали комюнике, в което се обясняваше каква е причината за това масово придвижване на хора и ни се нареждаше да не му пречим, обаче да внимаваме за партизани. „Партизанин“ означаваше всеки мъж на възраст за военна служба, който има две ръце и два крака, не носи южновиетнамска униформа и няма карта за самоличност.

Не си спомнях да съм откривал партизани, но като се замисля, тия тълпи от цивилни трябва да са гъмжали от хора на Виетконг, които са заемали позиции. Отгоре на всичко много южновиетнамски войници също бяха или в отпуска, или в самоотлъчка. Генерал Гиап в Ханой, който бе планирал изненадващата атака на Тет, най-святия и военно беззащитен ден в годината, беше умен човек. Надявах се полковник Хелман във Вашингтон, който бе планирал моята операция „Тет“, да е поне също толкова умен.

Сюзан продължаваше да описва общите условия в провинцията и допълни донякъде информацията, която бях получил от Конуей.

— Като цяло, хората са дружелюбни — каза тя — и няма да те изпортят на полицията. Те не обичат властите, но обичат страната си. Отнасяй се с уважение към обичаите и традициите им и проявявай интерес към начина им на живот.

— Не познавам обичаите им.

— Аз също. Познавам Сайгон, но в провинцията е съвсем друго. Не потупвай никого по главата. Главата е свещена. Краката са най-долната част от тялото. Не си вдигай краката над главите им. Това е проява на неуважение.

— Как мога да си вдигна краката над нечия глава?

— Сещам се за няколко начина.

Лежахме на тревата и Сюзан ми разказваше за обичаите, уловките, полицията, здравните проблеми, храната, хотелите, където не съобщават за присъствието ти на властите, и така нататък.

— Има ли още опасност от противопехотни мини? — попитах аз.

— Изглежда, има. От време на време пишат за някое дете, което се е взривило. Ако наистина ще ходиш в джунглата, движи се по утъпкани пътища. — И добави: — Нали не искаш да откриеш онова, което си пропуснал миналия път?

— Не.

— Ще ходиш ли в бившия Северен Виетнам?

— Възможно е.

— В такъв случай положението се променя. Там комунистите са на власт от петдесетте години и са доста добре организирани. Според информационния бюлетин на моята компания тайната полиция на север разполага с обширна мрежа информатори. Хората не са особено дружелюбни към американците, както установих по време на първата си командировка в Ханой. Ние сме избили около един милион северновиетнамци. Тези хора вече ще те предадат на полицията. — Тя ме погледна. — Ако ще ходиш на север, трябва да си готов за по-ефикасна полицейска държава.

— И аз така съм чувал.

— Представяй се за австралиец. Така ще са по-дружелюбни. Но разбира се, този номер няма да мине пред ченгетата, които могат да ти проверят паспорта.

— Как се държат австралийците?

— Винаги носят кутия бира в ръка.

— Ясно.

— Може да чуеш да те наричат „Лиен Ксо“. Селските деца, които не виждат много бели хора, викат „Лиен Ксо!“ Това означава „чужденец“, но буквалният превод е „Съветски съюз“.

— Я повтори.

— Виж сега, когато руснаците са били тук от седемдесет и пета до осемдесетте години, във Виетнам не е имало други бели хора и „Лиен Ксо“ постепенно започнало да означава „бял чужденец“. На север този израз не е обиден — Съветите са били техни съюзници. На юг имал обиден смисъл, защото южняците мразели руските военни и цивилни съветници. Сега просто значи „бял чужденец“. Разбираш ли?

— Почти. На юг съм американец, на север съм австралиец. Обаче хората ще ми викат „руснак“.

— Това означава просто „бял чужденец“. Не бъркай нещата.

— Защо да не съм новозеландец, британец или може би канадец?

— Не зная. Опитай. Виж, хората на север не са такива материалисти, каквито са на юг.

— Чудесно.

— Не, лошо е. Те са истински комуняги и не можеш да ги подкупиш като на юг. Може да е свързано с философия или политика, но е и защото на север няма толкова много стоки и американските пари не са Господ. Затова не можеш да дадеш на някое ченге десетачка и да очакваш да си затвори очите. Разбираш ли?

— Ами двайсетачка?

Тя ненадейно се надигна и седна.

— Знаеш ли… по-другата седмица нашата служба е в почивка за празника. А тази седмица е много слаба. Искаш ли компания?

Аз също се надигнах.

— С удоволствие ще попътувам из провинцията — продължи Сюзан. — От година почти не съм излизала от Сайгон. Сигурно ще е интересно да разгледам някои места, свързани с войната, заедно с ветеран.

— Благодаря, но…

— Ще имаш нужда от преводач. Извън градовете не знаят много английски. Нямам нищо против да си взема малко отпуска.

— Сигурен съм, че има къде другаде да отидеш. Например можеш да прекараш една зима в Бъркшир.

— Винаги прекарвам отпуските си извън Виетнам, но сега ми се ще да попътувам из страната.

— Сигурен съм, че Бил с радост ще дойде с теб.

— Той не харесва Виетнам. Не можеш да го измъкнеш от Сайгон.

— Сигурен съм, че ще направи изключение, особено ако ни търси.

Тя се засмя.

— Можем да пътуваме като приятели. Всички го правят. Имам ти доверие. Ти си държавен служител.

— Струва ми се, че хората, които са ме пратили, няма да одобрят решението ми да си взема компания.

— Ще го одобрят, ако разбират какво представлява Виетнам. Освен езиковия проблем, мъжете, които пътуват сами, безмилостно са атакувани от сводници и проститутки. Това няма да се случи, ако пътуваш с жена. А и така вероятността полицията да ти досажда, е по-малка. Сам мъж поражда подозрения. Не зная защо изобщо са те пратили сам.

Аз също не знаех. Може би заради силното желание да ограничат информацията за това разследване на убийство, което всъщност не беше разследване на убийство. Усмихнах се.

— Откъде да зная, че не си двойна агентка?

Сюзан също се усмихна.

— Аз съм скучаеща инвестиционна консултантка. Имам нужда от малко вълнения.

— Карай си мотопеда.

— Карам го. Обмисли предложението ми. Довечера мога да оставя съобщение в службата, да си събера багажа и най-късно утре сутрин в десет да съм в „Рекс“.

— Ами Бил?

— Какво толкова се занимаваш с него?

— Това си е мъжка работа. Има ли оръжие?

Сюзан се засмя.

— Не. Няма, разбира се. Във Виетнам притежаването на оръжие е тежко престъпление.

— Радвам се.

— Ще му пратя телеграма от първата ни спирка — каза Сюзан. — Където и да е тя.

— Ще си помисля.

— Добре но ако решиш да ме вземеш, искам да разбереш, че отношенията ни ще са чисто платонични. Сериозно. Сама ще си плащам стаята, а ти ще си свободен да се забавляваш с местните жени, освен ако нямам нужда от компания за вечеря.

— Кой ще плаща вечерята?

— Ти, разбира се. Аз поръчвам, ти плащаш. И когато се налага да излизаш на тайни срещи, ще изчезвам.

Замислих се за всичко това, седнал на тревата в парка на президентския дворец, заобиколен от сайгонските сгради, уханието на цветята и слънчевата светлина. Погледнах я и очите ни се срещнаха.

Сюзан запали нова цигара, обаче продължи да мълчи.

Свикнал съм да работя сам и го предпочитам. Ако се прецаках, вашингтонските ми приятели щяха да се разочароват и може би да ми съчувстват, в зависимост от обстоятелствата. Ако се прецаках, докато пътувах с жена, щяха да ме обесят за ташаците. Джеймс Бонд никога не бе имал такива проблеми.

Освен това изобщо не бях сигурен какви са намеренията на Сюзан. Тя убедително беше обяснила, че иска да пообиколи страната, после идваше моментът с вълненията и приключенията и това можеше да е главният й мотив. На второ място бе моя милост. Голям съм чаровник. Обаче не чак толкова.

Във всеки случай нейните мотиви нямаха абсолютно никакво отношение към възложената ми задача. Когато водя следствие, съм напълно съсредоточен и даже не си и помислям за жени. Почти никога. Сегиз-тогиз, но само в свободното си време.

И после, разбира се, стоеше въпросът със Синтия. Тя беше професионалистка и работеше с много мъже, затова бях сигурен, че ще ме разбере. А може би нямаше.

— Мислиш ли?

— Гледах ей онова водно конче.

— Ами тогава ми съобщи решението си до шест утре сутринта. После, както казваме в бизнеса, офертата се анулира. — Сюзан си обу чорапите и обувките, закопча си ризата, изправи се и си сложи слънчевите очила.

Станах и докато тя си закопчаваше банана, си облякох ризата. — Готов ли си?

Спуснахме се по склона към паркинга. Сюзан отключи веригата на мотопеда, извади мобилния си телефон и набра някакъв номер.

— Обаждам се в „Рекс“ — осведоми ме тя, после заговори на виетнамски и спомена името ми. Отговорът очевидно не я задоволи и гласът й стана малко остър. Кучка. След дълга поредица едносрични думи и съгласни Сюзан затвори. — Нямало нищо за теб. Но им дадох номера на мобифона си и им казах да ми позвънят веднага щом донесат паспорта ти или някакво съобщение за теб.

Подаде ми телефона, запали мотопеда й аз се метнах зад нея.

— Извинявай, трябваше да те попитам дали ти искаш да караш — рече Сюзан.

— По-късно.

Понесохме се по сайгонските улици.

— Помниш ли името на онзи човек на летището? — попита тя.

— Защо? Да не би да познаваш лошите по име?

— Някои. Имената се носят от уста на уста.

— Казваше се Манг. Полковник.

— Манг е собственото му име — каза Сюзан. — Знаеш ли фамилията му?

— Представи се като полковник Манг — отвърнах аз. — Как може това да е собствено име?

— Мислех, че си живял тук. След чина или титлата си виетнамците използват малките си имена — които всъщност стоят накрая. Така ти ще си господин Пол, а аз — госпожица Сюзан.

— Защо?

— Не зная. Те са си в родината. Могат да правят каквото си искат. Не си ли го научил, когато си бил тук?

— Честно казано, американските войници не знаеха почти нищо за виетнамците. Може би това е бил един от проблемите.

Тя продължи, без да отговори на забележката ми.

— Те много внимават за обръщенията. Винаги използвай съответната титла, господин, госпожица, госпожа, полковник, професор и така нататък, след това малкото им име. Става им приятно, ако знаеш виетнамската дума. Дай-та Манг. Полковник Манг. Онг Пол. Дядо Пол. — Сюзан се засмя.

Как ли беше на виетнамски „кучка“?

— Ще поразпитам за полковник Манг — каза тя, — но ако го срещнеш пак, опитай се да научиш фамилното му име.

— Убеден съм, че ще го срещна пак.

— Каза ли му къде отиваш?

— Хотелските ми резервации му дават част от маршрута ми. Той обаче иска да знае и останалата част и тогава ще ми върне паспорта.

— Ти искаш ли Манг да знае къде отиваш?

— Не особено.

— Тогава излъжи. Това не е ефикасна полицейска държава. Искаш ли да видиш още една забележителност?

— Естествено.

— Приятно ли ти е?

— Приятно ми е при тази скорост.

Тя се пресегна назад и ме потупа по коляното.

— По-късно ще изкарам звяра и ще се поразходим до каучуковата плантация на „Мишлен“. Искам да излезем от града. Съгласен?

— Може би трябва да остана в хотела, в случай че полковникът ме повика.

— Днес е неделя. Той си е вкъщи и чете биографията на Хо Ши Мин, докато жена му готви семейното куче. — Сюзан се засмя.

Засмях се и аз. Искам да кажа, понякога трябва да се смееш.

За някой друг Сюзан Уебър щеше да е оживяла мъжка фантазия. Обаче нещо ми подсказваше, че е като страната, в която живее: красива и екзотична, съблазнителна като тропически вятър в звездна нощ. Ала някъде в ума си чувах приближаващото се потропване на бамбукови пръчки.

11.

Минахме по „Ле Дуан“, широк булевард с надвиснали от двете страни зелени клони, Сюзан отби до тротоара и посочи отсрещния тротоар.

— Познаваш ли това място?

Зад висока бетонна стена със стражеви кули се издигаше масивна бяла сграда, висока шест етажа — поредната панелна постройка в стила на шейсетте години. Трябваха ми няколко секунди, за да позная някогашното американско посолство.

— Гледала съм репортажа за партизаните, проникнали в сградата на посолството по време на офанзивата „Тет“ — каза Сюзан.

Кимнах. Бе се случило през февруари 1968-а, началото на края — самият край беше настъпил седем години по-късно, през 1975-а, когато посолството се бе превърнало в Дебелата дама, изпяла последната ария от досадно дълга трагическа опера.

Погледнах към покрива и видях по-малката постройка, откъдето на 30 април 1975-а с хеликоптер си бяха тръгнали последните американци. Това бе поредният от ония известни видеозаписи, станали емблематични за цялата тази отвратителна каша — морските пехотинци, отблъскващи крещящи и плачещи виетнамски цивилни и войници, които бяха нахлули в посолството и искаха да избягат, дипломатическите служители, опитващи се да изглеждат колкото може по-хладнокръвни по пътя до хеликоптерите, горящата на двора служебна документация, изпадналият в хаос Сайгон и посланикът, отнасящ сгънатото американско знаме у дома.

Бях го гледал по новините заедно с още неколцина войници в подофицерския клуб във Форт Хадли, където служех. Спомнях си също, че всички мълчахме, но сегиз-тогиз някой измърморваше „мамка му“ или „по дяволите“. Едно от момчетата плачеше. Щях да си тръгна, но бях хипнотизиран от тази действителна драма и още повече от факта, че няколко пъти съм бил в посолството, което правеше гледката още по-сюрреалистична, отколкото за другите присъстващи.

Сюзан прекъсна пътешествието ми във времето.

— Сградата се използва от виетнамска държавна петролна компания, но американското правителство води преговори, за да си я върне.

— Защо?

— Искат да я съборят. Заради лошия имидж.

Не отговорих.

— Тя е американска собственост. Може да построят на нейно място сградата на новото консулство. Но според мен комунистите ще искат да я превърнат в поредната туристическа атракция. Най-малко петачка. За виетнамци безплатно.

Пак не отговорих.

— Американците се завърнаха — продължи Сюзан, — хората ги искат и властите се напъват да измислят как да им вземат парите, без да допуснат самите тях. Всеки ден го усещам в работата си.

Замислих се за собствените си основания да съм в тази страна, обаче в разбирането ми за задачата все още имаше големи празноти, което не е обичайният начин да пратиш някого на опасна операция. Всичко се връзваше само ако включех Сюзан Уебър в уравнението.

— Искаш ли да те снимам на фона на посолството? — попита тя.

— Не. Да вървим.

Минахме през центъра на Сайгон и когато прекосихме един малък мост над кална рекичка, Сюзан каза:

— Намираме се на остров Хан Хои, главно жилищна зона.

Районът беше нисък, на места блатист, с дървени бараки в ниските части и по-стабилни жилища в по-високите.

— Къде отиваме?

— Трябва да взема мотора.

Продължихме през квартал с дървени къщи с градини, после между многоетажни сгради. Сюзан зави по една уличка и спря на някакъв паркинг — всъщност бетонна плоча, издигната върху стълбове до един блок. Паркингът бе задръстен с велосипеди, мотопеди и всевъзможни боклуци.

Слязохме, тя заключи мотопеда за перилата и тръгна към един голям черен мотор.

— Това е моят звяр. „Урал“ седемстотин и петдесетка. На чужденците е забранено да притежават машина над сто седемдесет и пет кубика, затова го държа тук.

— За да си го гледаш ли?

— Не, да си го карам. Полицията проверява само чужденците. Тук живеят едни мои приятели, семейство Нгуен.

— А какво правиш, когато излезеш на пътя?

— Карам бързо. Щом излезеш от града, няма проблем. От остров Хан Хои мога да тръгна на юг по един малък мост и след петнайсет минути съм извън Сайгон. Моторът е с виетнамски номера и е регистриран на името на виетнамец, друг мой приятел. Когато те спрат полицаи, няма как да проверят кой е действителният собственик. А ако им дадеш петачка, съвсем си затварят очите.

— Наистина си тук от прекалено отдавна.

Тя отключи големия мотор.

— Готов ли си за приключения?

— Опитвам се да не привличам вниманието. Налага ли се да се возим с незаконен мотор?

— Имаме нужда от мощност по хълмовете. Ти си доста тежък. — Сюзан ме потупа по корема, което малко ме изненада.

— Трябва да носиш каска на магистралата — казах аз.

Тя запали цигара.

— Говориш като баща ми.

Погледнах я.

— Ленъкс е далече, нали?

Сюзан се замисли.

— Позволи ми дребните ми прояви на бунт. — Дръпна от цигарата си. — Преди три години нямаше да ме познаеш.

— Само гледай да останеш жива.

— И ти.

— На мен ми е трети мандат. Аз съм професионалист.

— Ти си като хлапе, което се е изгубило в гората.

Сюзан извади мобилния си телефон и без да вади цигарата от устата си, набра някакъв номер, заговори на виетнамски, изслуша отговора, рязко отвърна и изключи.

— Има съобщение за теб и въпреки това не са ми се обадили.

— Ще го споделиш ли с мен, или още не си свършила да се оплакваш от качеството на услугите?

— Съобщението е от полковник Манг. Утре в осем сутринта трябва да се явиш при него в имиграционната полиция… Ще ти помогна да стигнеш до там.

— Мога да работя с карта — отбелязах аз.

— С какво си го ядосал пък този? — попита Сюзан.

— Държах се твърдо, но учтиво. Но може да съм казал нещо, с което да съм го вбесил.

Тя кимна.

— Смяташ ли, че той знае нещо?

— Няма какво да знае. Благодаря ти за загрижеността, обаче това не е твой проблем.

— Естествено, че е. Ти си от Масачузетс. Освен това ми харесваш.

— Виж, и ти ми харесваш. Точно затова искам да стоиш настрани.

— Както кажеш. — Сюзан се метна на мотора и аз се настаних зад нея. Имаше много повече място и бе много по-удобно, отколкото на мотопеда. Нейната седалка имаше дръжка, за която можех да се хвана. Тя запали и двигателят изрева.

Излязохме от паркинга, поехме на юг, прекосихме друго мостче и напуснахме острова. Отляво видях река Сайгон — по нея в този неделен следобед плаваха туристически корабчета.

Сюзан спря на банкета и се обърна към мен.

— Ако смятат, че замисляш нещо, няма да те експулсират. Ще те следят.

Не отговорих.

— Ако те арестуват, ще изберат някое градче, където могат да правят с теб каквото поискат. Затова е по-добре да не си сам.

— Няма ли да арестуват и теб?

— Аз съм важен член на американската бизнес общност и ако ме арестуват безпричинно, ще се вдигне голям шум.

— Е, ако ми потрябва бавачка, ще те осведомя.

— Труден клиент сте, господин Бренър.

— Попадал съм и в по-кофти ситуации.

— Още не знаеш каква ще е тази.

Тя настъпи газта и отново се понесохме по пътя.

12.

Продължихме на запад през разнообразен терен: оризища, нови индустриални райони, първобитни села и високи жилищни блокове. След двайсет минути бяхме оставили града зад себе си. В неделя следобед нямаше много автомобили, за сметка на волските каруци, велосипедите и пешеходците, между които Сюзан слаломираше, без да намалява скоростта, и почти постоянно надуваше клаксона.

Скоро изчезнаха и оризищата, за да направят място на хълмове със зеленчукови градини, пасища и горички.

От време на време минавахме покрай езерца, в които разпознавах кратери от бомби. От въздуха водата се виждаше в три цвята: прозрачно синя, мътнокафява или червена. Последната говореше за пряко попадение върху бункер с много хора. Човешка супа, така им викахме.

— Красиво е, нали? — надвика рева на мотора Сюзан.

Не отговорих.

Подминахме четири разбити американски танка М-48 с избледнели обозначения на някогашната южновиетнамска армия и предположих, че са били унищожени през април 1975-а, когато северновиетнамците бяха настъпвали за последната битка за Сайгон. За щастие тя не се бе състояла.

След поредния завой пред нас изникна огромно гробище.

— Спри — казах на Сюзан.

Тя отби и слязохме. Влязох през един отвор в ниската стена и застанах сред хилядите покрити с лишеи каменни плочи. До някои от тях бяха забити червени знамена с жълта звезда в средата. Върху всяка плоча имаше керамична паница с ароматични пръчици, някои димяха.

Към нас се приближи един старец и Сюзан го заговори. После се обърна към мен.

— Тук са погребани главно местни партизани от Виетконг и техните семейства. Онази част от гробището е за северновиетнамците, загинали за свободата на Юга. Или поне той използва този израз. Предполагам, че ти ги наричаш „нашественици“.

— Попитай го дали наблизо има южновиетнамско военно гробище.

Тя отново поговори със стареца.

— Такива гробища били забранени. Северновиетнамците изровили с булдозери всички южновиетнамски военни гробища. Това го натъжавало и разгневявало, защото не можел да почете гроба на загиналия си син, който служел в южновиетнамската армия. Другият му син бил партизанин и го погребали тук.

Замислих се за това и за нашите гробища от Гражданската война, в които бяха погребани бойци от Севера и Юга. Ала тук сякаш беше изличена цялата памет на победената нация или пък тънеше в безчестие, като ръждясалите танкове, оставени за спомен от комунистическата победа.

До стената седеше старица — продаваше ароматични пръчици. Дадох й един долар и взех една, отидох при най-близкия гроб и прочетох надписа: „Хоанг Ван Нгок, трунг-юй, 1949-1975“. Бяхме родени в една и съща година, но слава Богу, приликата стигаше само до тук. Сюзан застана до мен и запали пръчицата със запалката си. Във въздуха се издигна дим и аромат на тамян.

Не обичам да се моля, освен когато стрелят по мен, обаче оставих пръчицата в паницата, като си мислех за тристате хиляди северновиетнамци, които нямаха надгробни плочи, за нашите изчезнали две хиляди и за стотиците хиляди южновиетнамски войници, които лежаха под земята в изринати с булдозери гробища. Замислих се за Стената, за това как с Карл стояхме там, после за Тран Ван Вин.

Нещо в мен настояваше, че не е възможно Тран Ван Вин да е жив, и в същото време бях убеден в обратното. Убедеността ми отчасти се основаваше на собственото ми самолюбие — Пол Бренър не бе изминал целия този път само за да открие един мъртвец. Друга причина беше почти чудотворното стечение на обстоятелствата, което ме бе довело тук и което като рационален човек, ми се щеше да отхвърля, но не можех. И накрая идваше подозрението, че Карл и неговите приятели знаят нещо, което не ми е известно.

Извърнах се от гроба и двамата със Сюзан се запътихме към мотора.

Продължихме. Спомнях си този район на запад от Сайгон, защото няколко пъти бях минавал от тук с конвои до Тай Нин на камбоджанската граница. По онова време селското население живееше главно в стратегически села, което означаваше охранявани лагери, а останалите бяха партизани, които живееха в тунелите в Ку Чи. После бяха почасовите партизани, които денем бяха за сайгонското правителство, вечеряха със семейството си и отиваха на нощна смяна с АК-47.

През войната районът между камбоджанската граница и предградията на Сайгон бе изключително оспорван и някъде бях чел, че бил най-тежко бомбардираната и обстрелвана земя във военната история. От гледна точка на моите впечатления, това спокойно можеше и да е вярно.

Спомнях си и обезлистяването с ейджънт ориндж и как когато всички растения покафявяваха и умираха, американските бомбардировачи хвърляха напалм и запалваха пожари. Гъстите облаци дим се кълбяха дни наред, докато не завалеше дъжд и не покриеше всичко с мокри сажди.

Виждах, че растителната покривка се е възстановила, ала не изглеждаше както трябва — изглеждаше хилава и рядка, несъмнено резултат на остатъчните химикали в почвата.

Моторът вдигаше много повече шум от американските и японските машини, затова почти не разговаряхме.

Бяхме на пътя от около час и се движехме на северозапад към Ку Чи и Тай Нин, накъдето отиваше шосе 22. Странно, все още се губех в северна Вирджиния, обаче познавах този път. Явно някога беше бил важен за мен.

Влязохме в Ку Чи. Спомнях си го като яко укрепено провинциално селище, но сега той се бе превърнал в оживен град с нови постройки, павирани улици и заведения за караоке. Човек трудно можеше да си представи тежките боеве, които в продължение на трийсет години се бяха водили в и около него, от войната във Френски Индокитай през 1946-а до края на Американската война.

Навсякъде се вееха червени знамена и в средата на едно кръгово кръстовище имаше северновиетнамски танк върху бетонна платформа, заобиколен със знамена и цветя.

Сюзан зави по главната улица, после отби и спря. Слязохме и аз заключих мотора за една стойка, докато Сюзан вадеше фотоапарата си.

Изтупахме червения прах от дрехите си и тя ме попита:

— Идвал ли си тук?

— Неведнъж. На път за Тай Нин.

— Наистина ли? Какво си правил в Тай Нин?

— Нищо. Придружавах конвои. От Биен Хоа до Ку Чи и Тай Нин, после обратно, преди да се стъмни.

— Поразително.

Не бях съвсем сигурен какво е поразително и не попитах. Задникът ми беше натъртен, краката ме боляха и имах прах във всичките си телесни отверстия.

Разходихме се по главната улица и с изненада видях групи американци.

— Тези хора да не са се изгубили? — попитах Сюзан.

— Американците ли имаш предвид? Идват, за да разгледат прословутите тунели. Това е голяма туристическа атракция.

— Майтапиш ли се?

— Не. Искаш ли да ги видиш?

— Искам да видя една ледена бира.

Влязохме в първото отворено кафене и седнахме на ниска масичка.

Незабавно се приближи едно момче и Сюзан поръча две бири, които се появиха след секунди, само че без чаши. Покрити с прах, ние надигнахме бирите — бутилките бяха без етикети. Тя запали цигара.

Слънцето се бе спуснало под тентата на кафенето. Беше горещо.

— Забравих колко е топло тук през февруари — отбелязах аз.

— На север е по-хладно. Времето се променя още щом минеш Облачния проход. Сега там е дъждовният сезон.

— Спомням си го от шейсет и осма.

Сюзан зарея поглед някъде, после каза, сякаш на себе си:

— Толкова много години след последния изстрел войната продължава да е надвиснала над тази страна… например онзи мъж оттатък улицата.

Погледнах натам и видях еднокрак старец, който ходеше с патерици. Липсваше и част от едната му ръка.

— И онези танкове край пътя — продължи тя, — тунелите в Ку Чи, безбройните военни гробища, паметниците по бойните полета и военните музеи във всеки град, младежите без родители… Когато дойдох тук, почти не обръщах внимание на всичко това, но не можеш вечно да го пренебрегваш. То е навсякъде и аз не виждам дори само половината.

Не отговорих.

— Това е част и от икономиката, основната причина за туризма в страната. Младите чужденци се забавляват с цялата тази носталгия по войната — нали разбираш, ветераните, които се завръщат, за да видят това или онова. Те… Ние го наричаме „екскурзия в Света на Виетконг“. Всъщност е ужасно. Безсърдечно. Сигурно си ядосан.

Не отговорих.

— Ароматичната пръчица… беше много мило от твоя страна.

За пореден път не й отговорих и известно време поседяхме в мълчание.

— Много странно е да съм пак тук… — накрая казах аз. — Виждам нещо, което ти не виждаш… спомням си неща, които ти никога не си преживявала… и не искам да ти изглеждам особен… но от време навреме…

— Няма нищо. Наистина. Просто ми се ще да говореше за това.

— Едва ли мога да изразя с думи как се чувствам.

— Искаш ли да се прибираме в Сайгон?

— Не. Тук ми харесва. Сигурно е заради компанията.

— Сигурно. Определено не е заради жегата и праха.

— Или заради твоето каране.

Сюзан повика момчето, даде му един долар, поръча му нещо и то изтича на улицата. След няколко минути се върна със слънчеви очила и пачка донги, които тя му каза да задържи. После разтвори очилата и ми ги сложи.

— Ето, така приличаш на Денис Хопър в „Спокойният ездач“.

Усмихнах се.

Сюзан вдигна фотоапарата.

— Придай си суров вид.

— Аз съм си суров.

Тя натисна бутона.

После даде апарата на момчето, придърпа стола си до моя и преметна ръка през раменете ми. Хлапето ни снима, както бяхме наклонили глави един към друг и се чукахме с бирите.

— Направи още няколко за Бил — предложих аз.

Сюзан си взе фотоапарата от виетнамчето и попита:

— Може ли да ти ги пратя вкъщи, или това ще предизвика проблеми?

Прочетох истинския подтекст на въпроса й.

— Живея сам.

— И аз.

Използвахме единичната тоалетна в дъното и измихме праха от пътя. Сюзан даде на собственика един долар за бирите и му честити Новата година. Излязохме на улицата и тръгнахме към мотора.

— Обичаш ли да караш? — попита ме тя.

— Естествено.

Тя провеси фотоапарата през рамо, даде ми ключовете и се метнахме на седалката. Запалих двигателя и Сюзан ми изнесе кратък урок по шофиране на руски „Урал“.

— Скоростите малко заяждат, предните спирачки са меки, задните държат. Ускорението може да е по-бързо, отколкото си свикнал, и предницата малко се приповдига. Иначе е мотор мечта.

— Ясно. Дръж се. — И полетях прекалено бързо по главната улица. Подминах две ченгета на велосипеди, които ми изкрещяха нещо. — Да спра ли искаха?

— Не. Пожелаха ти приятен ден. Продължавай.

След десет минути бяхме далече от Ку Чи и започвах да свиквам с мотора, обаче имах проблеми със задръстванията по тесния път.

— Натискай клаксона. Трябва да предупреждаваш хората. Затова са го сложили.

Натиснах бутона и надух клаксона, докато се провирах между колела, пешеходци, мотопеди, свине и волски каруци.

Сюзан се наведе напред, прегърна ме с дясната си ръка през кръста и постави лявата си длан на рамото ми.

— Страхотно се справяш.

— Те не смятат така.

С нейните упътвания след няколко минути се движехме по тесен, почти непавиран път.

— Къде отиваме? — попитах я.

— Тунелите са право пред нас.

След още няколко километра видях равен открит район, където бяха спрели пет-шест автобуса.

— Спри на ей онзи паркинг — каза Сюзан.

Спрях под мижавата сянка на няколко хилави дръвчета.

— Намираме се при един от входовете на тунелите — поясни тя.

— Това част от Света на Виетконг ли е?

— Това е сърцето на Света на Виетконг. Над двеста километра подземни тунели, един от които стига чак до Сайгон.

— Влизала ли си в него?

— Идвала съм тук, но никога не съм влизала в тунелите. Никой не иска да дойде с мен. Но реших, че ти няма да откажеш.

Прозвуча ми като предизвикателство към мъжествеността ми и казах:

— Обожавам тунелите.

Слязохме от мотора, заключихме го за едно дърво и тръгнахме към входа.

Билетите струваха по долар и петдесет и Сюзан плати, без да възрази.

Присъединихме се към група хора под сламен покрив с надпис „английски“. Групата се състоеше главно от американци, но чух и австралийски акцент. Имаше подобни павилиони и за други езици. Явно някой от Народното министерство на туризма беше ходил в „Дисни Уърлд“.

Виетнамската екскурзоводка раздаде брошури на трийсетината англоговорещи и каза:

— Моля, запазете тишина.

Всички млъкнаха и виетнамката започна разказа си. Не бях особено добре запознат с тунелите в Ку Чи и имах усещането, че няма да науча много повече от нея, защото английският й беше малко странен.

Прочетох брошурата, чийто английски също си падаше необичаен.

Така или иначе, от екскурзоводката и книжлето разбрах, че тунелите били започнати през 1948-а по време на комунистическата борба срещу французите. Началото им било при Пътеката на Хо Ши Мин в Камбоджа и те лъкатушели навсякъде, включително под някогашни американски военни бази. Първите тунели били само толкова широки, колкото през тях да се провре дребен партизанин, и бойците трябвало да се пазят от насекоми, прилепи, плъхове и змии.

В тунелите можели да се скрият до шестнайсет хиляди борци за свобода и там се били женели хора и раждали деца. В подземния комплекс имало кухни и напълно оборудвани болници, спални, складове за оръжие и експлозиви, кладенци, вентилационни шахти, фалшиви тунели и минирани проходи. Виетнамката се усмихна и се пошегува:

— Но вече няма нужда да се боите от мини.

— Има си хас при тая цена — казах на Сюзан.

Екскурзоводката ни обясни и че американците били хвърлили стотици хиляди тонове бомби върху тунелите, влизали в тях с огнехвъргачки, наводнявали ги, обгазявали ги и пращали групи войници, наричани „тунелни плъхове“, с миньорски каски и кучета, за да се бият с подземните обитатели. През двайсет и седемте години на използване на тунелите в тях загинали десет от шестнайсетте хиляди мъже, жени и деца и повечето били погребани вътре.

— Вече можем да влезем в тунелите — заяви виетнамката. — Готови ли сте?

Очевидно никой не изгаряше от желание и десетина души ненадейно си спомниха, че имат друга работа. Обаче не им върнаха парите за билетите.

Докато вървяхме към входа, мъжът до мен ме попита:

— Ветеран ли си?

Погледнах го.

— Да.

— Изглеждаш прекалено едър за тунелен плъх.

— Надявам се, че изглеждам прекалено умен за тунелен плъх.

Той се засмя.

— Аз бях плъх три месеца. Повече никой не може да издържи. — И прибави: — Трябва да им го признаем на тия копелета, страшни куражлии бяха, мама му стара. — Погледна Сюзан. — Извинете ме.

— Няма нищо, и аз ругая.

— И вие вършехте добра работа — поласках ветерана, който бе нисък, ала вече не и слаб.

— Да… Не знам какво съм си мислил, когато поисках да ме пратят в тунелите. Искам да кажа, хич не е забавно да се срещаш лице в лице с виетнамците в толкова тясно пространство.

Стигнахме до входа и мъжът продължи:

— Сънувам най-страшните си кошмари за тия тунели… нали разбираш, пълзя в тъмното и чувам, че някой диша, под униформата ми лазят гадинки, хапят ме навсякъде, в косата ми се отъркват плъхове, по ръцете ми пълзят змии, скапаният таван е на по-малко от десет сантиметра над гъза ми и отвсякъде капе вода, не мога да се обърна и знам, че Чък е точно пред мене, обаче не искам да включвам миньорската лампа и…

— Може би не бива да влизаш вътре — прекъснах го аз.

— Трябва. Нали разбираш? Ако вляза, кошмарите ми ще престанат.

— Кой гений ти го каза?

— Един познат, дето го е направил.

— И подействало ли му е?

— Предполагам. Иначе защо ще ми каже да го направя?

— Казва се Карл, нали?

— Не… Джери.

Както и да е, екскурзоводката спря на входа, който бе покрит с дървен навес.

— Някой от вас през войната влизал в тези тунели?

Моят приятел бързо вдигна ръка и всички го погледнаха.

— О… значи вие сражава в тунел. Елате да поговорим.

Някогашният тунелен плъх си проправи път и се приближи до виетнамката. Очаквах лекция за американския империализъм, обаче тя каза:

— Моля, предупредете всички стои заедно и не страхува. Всичко съвсем безопасно.

Тунелният плъх повтори инструкциите й и прибави няколко съвета от себе си, с което се превърна в нещатен помощник-екскурзовод. Адски странно, като се замисли човек.

Влязохме в тунела и виетнамката помоли тунелния плъх да застане най-отзад.

Входът беше широк, само че много нисък и всички трябваше да се приведат. Наклонът отначало бе полегат, после ставаше по-стръмен и проходът се стесняваше. Слабите електрически крушки едва го осветяваха.

Бяхме двайсетина, включително две млади австралийски двойки, шест американски семейства на средна възраст, някои с деца, останалите млади хора.

От време на време екскурзоводката казваше по нещо, изчака японската група да се отдалечи напред и продължи навътре в лабиринта.

Тук бе много по-хладно, но доста влажно. Чух някъде да цвърти плъх.

— Подходящо място за втора среща — подметнах на Сюзан.

Тунелът ставаше все по-тесен и нисък и скоро започнахме да пълзим в мрака по тръстикови рогозки и парчета мокър хлъзгав найлон. Искам да кажа, защо ми беше тая гадост?

Накрая излязохме в нещо като малка стая, осветена от електрическа крушка. Всички се изправихме. Екскурзоводката включи фенерче и плъзна лъча наоколо.

— Тук е кухнята. Там виждате място за готвене, а дупка на таван е за дима. Дим отива в селска къща и селянин готви, за да американец мисли, че селянин готви. Нали?

Засвяткаха фотографски светкавици. Сюзан каза „Усмихни се“ и ме заслепи със светкавицата си.

Виетнамката насочи лъча на фенерчето си към групата.

— Къде американец, който сражава в тунел? Къде?

Всички се заозъртахме, ала него го нямаше. Самоотлъчка. Екскурзоводката явно се обезпокои, но като се имаше предвид ограничената отговорност на Тунелната корпорация, не беше прекалено загрижена.

Продължихме нататък около половин час и започна да ми става студено, влажно и клаустрофобично. Бях уморен и се чувствах мръсен. Нещо ме ухапа по крака. От известно време бе престанало да ми е забавно и кръстих обиколката „Отмъщението на партизанина“.

Накрая стигнахме до същия тунел, през който бяхме влезли, и след пет минути бяхме на слънце. Всички изглеждаха отвратително, но след няколко секунди хората се заусмихваха. Струваше си пощенската картичка до дома.

Екскурзоводката ни благодари за смелостта и вниманието и всички й дадоха по долар, което обясняваше защо се е захванала с най-скапаната работа на земята.

Докато се отдалечавахме, я видях да се мие в леген с вода.

— Благодаря, че ми предложи да дойдем — казах на Сюзан.

— Радвам се, че ти е харесало. — Тя се огледа. — Ей, какво стана с тунелния плъх?

— Не зная. Но ако оная група виетнамци зад нас не излезе, смятай, че си получила отговор на въпроса.

— Бъди сериозен. Човекът може да се е изгубил или да се е чалнал вътре. Не трябва ли да направим нещо?

— Екскурзоводката знае, че е изгубила един от нас, и ще се погрижи. Нали й дължи един долар.

Запътихме се към няколко сергии за сувенири, където продаваха боклуци от войната като в Музея на американските военни престъпления. Един тип се опита да ни пробута хошимински сандали, направени от стари автомобилни гуми, които някога били носени от партизанин по Пътеката на Хо Ши Мин. Всички продавачи бяха облечени в черни пижами и сандали и носеха конични сламени шапки, точно като партизани. Отначало това ми се стори абсолютно сюрреалистично, но после реших, че е идиотско.

Купихме си еднолитрови бутилки вода и аз използвах моята, за да се измия и да утоля жаждата си.

— Не мога да си представя как вътре години наред са живели хора — каза Сюзан. — Не мога да си представя и как сте живели в джунглата вие.

— Аз също.

Забелязахме нашия тунелен плъх да седи на един пластмасов стол с бутилка бира в ръка. И отидохме при него.

— Уплашихме се, че сме те изгубили — казах му аз.

Той ме погледна и не ме позна. Попитах го:

— С какво си дошъл?

— С рейс.

— Ясно. Най-добре вече да се качваш на рейса.

Мъжът помълча няколко секунди, после заяви:

— Връщам се вътре.

— Може би днес не е подходящо — посъветва го Сюзан.

Той я погледна — всъщност погледът му мина през нея, изправи се и повтори:

— Връщам се вътре. — И се запъти към входа на тунела.

— Защо не се помъчиш да го разубедиш? — попита ме Сюзан.

— Не. Остави го. Трябва да опита пак. Идва отдалеч.

Върнахме се при мотора.

— Аз ще карам — каза тя. — Трябва да сме в Сайгон преди мръкване, аз познавам пътищата.

Качихме се и излязохме от паркинга. Сюзан продължи на север по обратния път, който вече представляваше само непавирана пътека.

— Тази машина е добра за черни пътища, но трябва да се държиш здраво — извика тя.

Бясно заподскачахме и моторът на няколко пъти поднесе, но Сюзан очевидно си знаеше работата и започнах да се чувствам по-спокоен, че няма да се претрепем.

— Този път води до шосе номер тринайсет, което минава през каучуковата плантация на „Мишлен“ — викна тя. — После ще се върнем в Сайгон по шосето, по което няма много движение, така че ще стигнем бързо.

Движехме се на север по най-отвратителния път в това полукълбо и ми се струваше, че бъбреците ми ще изскочат през ушите.

Накрая стигнахме до двулентово павирано шосе и Сюзан зави надясно.

— Това е каучуковата плантация. Това са каучукови дървета.

Пътят изглеждаше почти пуст и тя настъпи газта. Носехме се със стотина километра в час, но шосето бе равно. Слънцето обаче бързо залязваше и сенките на каучуковите дървета бяха дълги и мрачни.

Спомних си думите на Карл, че е служил в Единайсета бронирана мотопехотна дивизия, а и от други ветерани знаех, че в плантацията на „Мишлен“ край шосе 13 са се водили много сражения.

Представих си Карл зад картечницата на бронетранспортьора, захапал цигара и насочил бинокъл към призрачната гора, навярно въобразявайки си, че е генерал Гудериан6, повел танковете си срещу Русия. Щях да му кажа, че съм идвал тук — ако се случеше пак да разговаряме.

След двайсет минути излязохме от зловещата каучукова гора и навлязохме в район, обрасъл с храсталаци. Вече беше тъмно и по пътя имаше само мотопеди и леки коли. Когато наближихме Сайгон, движението стана по-натоварено и Сюзан трябваше да намали скоростта.

Нощем военновременният Сайгон приличаше на светъл остров в безкраен океан от мрак. Животът в града продължаваше — в предградията се появяваха заграждения от бодлива тел и бариери и войниците заставаха нащрек. След залез-слънце нищо извън столицата не помръдваше, а ако мръднеше, трябваше да го убиеш. А зад бодливата тел бяха военните бази, също малки атоли, като Биен Хоа и „Тан Сон Нат“, където войниците пиеха бира и играеха комар, гледаха филми от родината, пишеха писма, чистеха снаряжението си, проклинаха войната, стояха на пост и неспокойно спяха. А ако имаше късмет да го пратят нощен патрул, човек понякога срещаше мъжете и жените от тунелите в Ку Чи.

Наближавахме града откъм север и видях светлините на летище „Тан Сон Нат“. Още по на изток се бе намирала някогашната ми база в Биен Хоа, където също имаше писти, само че за военни самолети.

— Знаеш ли какво е станало с американската военна база в Биен Хоа? — попитах Сюзан.

— Мисля, че е виетнамско военно летище. За реактивни изтребители. Преди ти да ми кажеш нямах представа, че е била американска база.

— Предполагам, че не мога да посетя старата си казарма.

— Не, освен ако не искаш да те застрелят.

— Не искам.

Прекосихме някакъв кален канал и стигнахме на Хан Хои по същия мост, по който го бяхме напуснали. Улиците на острова бяха тъмни, но Сюзан знаеше пътя. Изпреварихме един жълт полицейски джип и мъжът на предната дясна седалка ни изгледа, после колата потегли след нас.

— Имаме си компания — предупредих Сюзан.

— Зная. — Тя изключи фаровете и зави по някаква тясна уличка, където колата на ченгетата не можеше да влезе. Изглежда, този район й бе познат и след няколко минути спряхме на паркинга до блока на семейство Нгуен.

Оставихме мотора и скоро отново бяхме на път с малкия „Минск“, който изглеждаше още по-неудобен, отколкото си го спомнях. Докато караше към центъра, Сюзан си погледна часовника й каза:

— Точни сме. Сега е осем без двайсет и до осем ще сме в службата ми.

— Къде е службата ти?

— На улица „Диен Биен Фу“. Близо до Нефритената императорска пагода.

— Това ресторант ли е?

— Не, това е Нефритената императорска пагода.

— Звучи като ресторант в Джорджтаун.

— Не мога да повярвам, че съм прекарала цял ден с теб.

— Аз също.

— Майтапя се. Ти си много забавен. Приятно ли ти беше днес?

— Да. Не зная кое най-много ми хареса — срещата с Бил, жегата, твоето каране, военните спомени от Сайгон, пътят от ада до тунелите в Ку Чи или бягството от ченгетата.

— Не забравяй, че те черпих бира, купих ти слънчеви очила и платих билетите.

— Да. Благодаря.

Минахме над калната река, влязохме в центъра на града и продължихме покрай река Сайгон. Беше невероятно оживено за неделя вечер и аз го отбелязах.

— Викат му „сайгонска треска в неделя вечер“ — поясни Сюзан. — Кой знае защо, виетнамците повече излизат в неделя, отколкото в събота вечер. Шантава работа. След вечеря ще отидем да пийнем по нещо, да потанцуваме и ако искаш, ще те заведа в един караоке бар.

— Скапан съм.

— Тъкмо ще си починеш.

Завихме по една тясна улица, която пресичаше няколко натоварени булеварда.

— Винаги ли караш сама? — попитах, докато чакахме на поредния светофар. — Искам да кажа, извън града.

— Понякога. Бил не си пада по моторите. Понякога ходя с приятелка. Виетнамка или американка. Защо?

— Не е ли опасно за сама жена?

— Не, естествено. В повечето будистки страни жените не са подложени на сексуален тормоз. Струва ми се, че проблемът по-скоро е културен, отколкото религиозен. Разбира се, ако си млада и хубава като мен, някой виетнамец може да се опита да те сваля в бара, но не го правят много умело.

— Дай ми пример.

Тя се засмя.

— Ами, първо ти казват, че си красива и че много пъти са те виждали на улицата.

— Какво му е лошото? И аз често използвам тези думи.

— Някога имал ли си успех?

— Не.

Сюзан отново се засмя и потегли. След няколко минути излязохме на улица „Диен Биен Фу“.

Скоро минахме покрай изключително внушителна пагода, от която някой ден щеше да стане страхотен ресторант, после Сюзан спря пред модерна сграда от стъкло и стомана с еркер, надвиснал над тротоара. Слязохме от минска и тя го забута към входа. Портиерът й отвори вратата, усмихна се и каза нещо на виетнамски.

Сюзан извади фотоапарата и тръгнахме към асансьорите.

Когато се качихме в кабината, Сюзан активира бутона за седмия етаж със специален ключ, после каза:

— Не позволявай на онези във Вашингтон да те замесят в нещо опасно.

Вече беше малко късно за този съвет.

13.

Асансьорната врата се отвори и се озовахме в просторна приемна с черни лакирани мебели, гравюри върху оризова хартия и розов мраморен под. Над регистратурата с месингови букви пишеше: „Американ–Ейжън Инвестмънт Корпорейшън, Лимитид“.

— Добре дошли в „Американ-Ейжън Инвестмънт Корпорейшън“, господин Бренър — каза Сюзан. — Искате ли да си купите половин фабрика за консервиране на риба?

— Ще се задоволя с цял скоч и сода.

Под името на фирмата висеше знаме със златен металически 160 надпис „Чук мунг нам мои“ и под него „Честита Нова година“ на английски.

На пода имаше ниско кумкуатово дърво и няколко цъфнали клонки бяха пъхнати в нещо като стойка за чадъри. Повечето цветчета бяха нападали по мрамора.

Вдясно от регистратурата имаше червена лакирана двукрила врата и Сюзан притисна дланта си към скенера. Прозвуча сигнал и едното крило се отвори.

Забелязах, че осветената приемна се наблюдава от камера.

Последвах я в просторно помещение, заето от бюра и преградени участъци — типичен модерен офис, който можеше да се намира навсякъде по света.

Нямаше никой друг, обаче флуоресцентните лампи светеха. Тук също имаше камери. Миришеше на застоял цигарен дим — от двайсет години не бях подушвал тази миризма в американски офис.

— Целият горен етаж с терасата е наш — поясни Сюзан, докато вървяхме. — Климатичната инсталация е изключена, затова е малко задушно.

Стигнахме в дъното на помещението до три разположени на голямо разстояние една от друга врати. Сюзан отиде при най-лявата, на чиято месингова табела пишеше „Сюзан Уебър“, набра цифровия код на ключалката и отвори.

В стаята бе тъмно и Сюзан светна лампите. Влязохме в голям ъглов офис с прозорци на двете стени. Огледах се за видео скенер, но не забелязах.

— Хубав офис.

— Благодаря. — Тя остави фотоапарата на бюрото до един вече изсниман филм, после отвори най-горното чекмедже, извади стек марлборо и измъкна един пакет. Запали с хромирана настолна запалка и силно дръпна дима. — Уф… Ставам нервна и раздразнителна, когато не мога да пуша.

— Какво оправдание си намираш през останалото време?

Сюзан се засмя и отново дръпна от цигарата.

— Преди половин година ходих в Ню Йорк на едно съвещание. Четири часа в забранена за пушене сграда, а и цикълът ми беше дошъл. За малко да се побъркам. Как според теб да се върна в Щатите?

Въпросът бе реторичен, но въпреки това й отговорих.

— Навярно не можеш. Навярно животът ти е тук.

Сюзан ме погледна и очите ни се срещнаха. Тя угаси фаса.

— Ако ми дадеш адреса си, ще ти пратя снимките, които направихме.

— Сигурна ли е пощата ти?

— Всеки ден пращаме фирмената си поща с „Фед Екс“. Тя се сортира в Ню Йорк и се разпраща от там. Ако искаш да ми пратиш нещо, използвай нюйоркския ми адрес. — Тя ми подаде визитка с нюйоркския адрес на „Американ-Ейжън Корпорейшън“. Запомних го наизуст и й върнах картичката с думите:

— По-добре да не я нося със себе си.

Сюзан отново ме погледна.

— Има ни в указателя на Манхатън, ако го забравиш.

После седна на бюрото си, сложи си слушалки и отвори гласовата си поща.

— В онзи шкаф има лед — осведоми ме тя. — Аз ще пия джин с тоник.

Отворих шкафа, който се оказа малък хладилник, и извадих леда. Чашите и бутилките бяха отгоре. Докато тя прослушваше съобщенията си, аз приготвих напитките.

На стената над шкафа висяха двете й дипломи, поставени в рамки — от Амхърст и Харвард. До тях имаше грамота от Американската търговска камара — клон Хошимин. Това бе поразително, но през последното денонощие постоянно нещо ме беше поразявало и нямаше да се изненадам даже да бях видял, че е наградена с орден „Ленин“ за ударен труд. Кой знае как, се бях озовал в успоредна вселена, в която ние бяхме победили във войната.

На самия шкаф имаше четири снимки. Най-близката бе на Сюзан с квадратна шапка и тога — пурпурна, така че трябваше да е в Харвард, ако не ме лъжеше моята бостънска памет. Самата Сюзан изглеждаше по-млада, разбира се, но и… предполагам, може да се каже, че още не е била закоравяла от живота си в нюйоркския корпоративен свят или обръгнала от прекараните в Сайгон години. И аз имах такава снимка, само че от завършването на гимназия, преди да ме пратят във Виетнам.

Хвърлих поглед към нея. Колкото и да беше красива, тя изглеждаше малко прекалено уморена от света за възрастта си. Или по-меко казано, лицето й разкриваше известен характер.

На втората снимка се виждаше красива, добре облечена петдесетинагодишна двойка — очевидно родителите й. Баща й имаше вид на симпатяга, а майка й бе хубавица.

Третата фотография беше семейна, на фона на коледна елха и камина. Там бяха родителите, Сюзан, по-малкият й брат и сестра й, която изглеждаше мъничко по-млада от нея. Всички бяха красиви, носеха поло и панталони от туид и бяха типични бели протестанти.

Четвъртата снимка бе направена на открито и можеше да е от лятна сватба — беше се събрала цялата фамилия, баби и дядовци, семейства, деца и бебета. Сюзан носеше дълга бяла лятна рокля и косата й бе късо подстригана. До нея стоеше Хари Хубавеца и я прегръщаше през голото рамо. Носеше официално бяло сако и имаше бронзов загар. Можеше да е неин роднина, обаче нямаше такъв вид и трябваше да й е гадже или дори годеник, след като се беше намъкнал на семейна фотография.

Забелязах, че никъде няма снимка на Лъскавия Бил.

Извърнах се от шкафа и видях, че Сюзан си проверява имейла. Тя вдигна поглед.

— Както се досещаш, това е семейството ми. Те са идеални във всяко отношение, освен някои интересни странности и неустановени психически разстройства. — Сюзан се засмя. — Но аз ги обичам. Наистина. Ще ти харесат.

Погледите ни се срещнаха.

— И ти сигурно ще им харесаш. Освен на дядо Бърт, който смята, че ирландците трябва да бъдат депортирани.

Усмихнах се.

Тя се върна към имейла си.

— Седни ей там. След малко идвам.

Седнах на един въртящ се стол до прозорците пред масичка с черен гранитен плот и се загледах в Сюзан, която пишеше на клавиатурата. Беше възприела друга самоличност още щом бяхме влезли във фоайето на сградата.

Докато отпивах от скоча със сода, се огледах. Плюшеният килим бе нефритенозелен, мебелите бяха от полирано дърво, стените бяха покрити с жълта коприна, в която различих фин бамбуков мотив.

През източните прозорци се виждаше изтъняващата луна. След по-малко от седмица съвсем щеше да изчезне и ако бях на открито, това щеше да е в моя полза, както беше в полза на врага през шейсет и осма.

В една голяма ниша забелязах факс, ксерокс, машина за унищожаване на хартия и сейф. Да разполагаш с такива неща за лично ползване не бе само символ на статус, но и очевиден признак на мерки за сигурност. Нищо важно не биваше да напуска или влиза в този офис от общото помещение. Това ми беше познато.

Сюзан стана от бюрото, настани се на стола срещу мен и вдигна чашата си с джин и тоник.

— Наздраве.

Чукнахме се и отпихме. Тя запали нова цигара и я остави да гори в хромирания пепелник, който бе до половината пълен с угарки. Кошчето за боклук също беше полупълно и по килима в приемната бях забелязал цветчета. Преди и след работно време тук не се чистеше. Явно бяха наели съветник по сигурността. А може да нямаха нужда от външни съвети.

— Носиш ли в портфейла си някакви снимки? — попита Сюзан.

— Какви снимки?

— На семейството си.

— Щом не нося визитки на вражеска територия, защо да нося снимки на семейството си?

— Ясно. Ти си на вражеска територия. Аз не съм. — Тя се усмихна. — Мислех, че си турист.

— Не съм.

— Така вече ще стигнем донякъде.

Смених темата.

— Родителите ти сигурно са одобрили поне офиса ти.

— Как иначе? Стигнах до ъгловия кабинет години по-рано, отколкото щях да успея в Щатите.

В това отношение със Сюзан имахме еднакви виетнамски преживявания. Когато през шейсет и осма бях в пехотата, бързо се издигахме по чин, главно заради неочакваните загуби на личен състав. Виетнам беше страхотно място за правене на кариера, обаче трябваше да се прибереш у дома, за да се върнеш в истинския военен живот — реалния свят. Сюзан Уебър все още не бе осъществила този преход.

„Американ-Ейжън Инвестмънт Корпорейшън“ възбуждаше любопитството ми и аз я попитах:

— Кой работи в другите два кабинета?

— Моят шеф, Джак Суонсън, и един виетнамец. Имаме още трима американци — двама мъже и една млада жена, Лиза Клоуз, току-що завършила.

— Някой от престижните университети вероятно.

— Естествено. Колумбия. Освен това има една канадка, Джанис Стантън, тя е нашата финансистка. И двама виеткиеу. Знаеш ли какво е виеткиеу?

— Не.

— Бивши виетнамски бежанци, завърнали се в страната. Някои страдат от толкова мъчителна носталгия, че предпочитат да са в тази бедна тоталитарна държава, отколкото където и да било другаде. Нашите виеткиеу са мъж и жена от Калифорния. Владеят перфектно английски и виетнамски. Те са важна брънка от мултинационалния бизнес тук, културен мост между Изтока и Запада.

— Как се отнасят с тях?

— Преди комунистите ги тормозеха, наричаха ги предатели, американски лакеи и прочее. Но през последните пет-шест години виеткиеу официално са добре дошли в страната.

— Ами догодина?

— Кой знае? Всеки път, щом се събере политбюро или Народното събрание, затаявам дъх. Те са абсолютно непредсказуеми. А бизнесът не обича непредсказуемостта.

— Може би трябва да се обърнеш към политбюро и да им кажеш, че бизнесът във Виетнам е бизнес. Майната им на марксистките глупости.

— Долавям във вас известен антикапитализъм, господин Бренър.

— Не и в мен. Обаче в живота наистина има по-важни неща от правенето на пари.

— Известно ми е. Не съм чак толкова елементарна. И основната причина да съм тук не са парите.

Не я попитах каква е основната причина да е тук — вече отчасти знаех отговора, а и самата тя сигурно не бе съвсем наясно с останалата част, въпреки че можеше да е замесен мъж. Може би Хари Хубавеца от снимката. Госпожа Уебър се върна на въпроса за персонала.

— Освен това при нас работят петнайсетина виетнамци, главно секретарки. Даваме им два пъти повече от средната работна заплата.

— И нямате доверие на нито една от тях.

Тя не отговори веднага и дръпна от цигарата си.

— Оказват им силен натиск да изнасят от тук неща, които не бива да се изнасят. Ние им помагаме, като елиминираме изкушението.

— Освен това телефоните се подслушват, вратите се отварят само от кръглооки, поддържащият персонал и чистачките идват само в работно време и постоянно са под наблюдение, и всичко се записва от камери.

Известно време Сюзан само ме наблюдаваше, после потвърди:

— Така е. — И прибави: — Но в моя кабинет няма камери и подслушващи устройства. Аз съм член на Доверената партия. — Усмихна се. — Можеш да говориш спокойно.

— Тази фирма може да е параван на ЦРУ — отбелязах аз.

— Ти си побъркан — усмихна се тя и разклати джина в чашата си. — Както и да е, американците, европейците и азиатците са тук просто за да печелят пари, а не да покваряват или подриват властта и страната. И ако резултатът е такъв, причината е тяхната алчност, не нашата.

— Това във фирмения ви наръчник ли го пише?

— Разбира се. Аз съм го написала.

Погледнах през прозореца и видях огромните светлинни реклами над Сайгон. Ако преди трийсет години някой ми беше казал, че ще седя в този град в лъскавия офис на американка, завършила бизнес администрация в Харвард, щях да го препоръчам за уволнение поради психическо разстройство.

Не ми бе приятно да го призная, но в някои отношения някогашният Сайгон ми харесваше повече — естествено харесваше ми образът на по-младия Пол Бренър с униформа на военен полицай, който патрулираше по сайгонските улици, а не на по-стария Пол Бренър, който се озърташе през рамо за ченгетата.

— Е, виждаш защо съм тук — вмъкна се в мислите ми Сюзан. — Искам да кажа, от професионална гледна точка. Аз отговарям за омайването на чуждестранните инвеститори, частни и фирмени. Имаш ли пари? Мога да ги удвоя.

— Можеш да ги утроиш и те пак няма да възлизат на нищо. Имате ли представителство в Ханой?

— Поддържаме малък офис. Трябва да си там, където е политическата власт. Освен това имаме офис в Дананг. Американците са оставили там сериозно пристанищно оборудване, огромно летище и друга инфраструктура.

— През шейсет и осма напуснах страната от Дананг.

— Наистина ли? Ще ходиш ли там?

— Може би.

— Ходил ли си на Чайна Бийч?

— Не, нямах търпение да се прибера в Бостън.

— Ясно. Ако отидеш в Дананг, този път не пропускай Чайна Бийч.

— Няма. Ами виетнамецът в ъгловия кабинет?

— Сети се сам.

— Той е син на важен държавен функционер и идва само в сряда за обяд.

— Горещо. Обаче има връзки. В тази страна всички предприятия трябва да са смесени. Това означава да купуваш части от компании, които през седемдесет и пета държавата е конфискувала от законните собственици, или да създаваш нови фирми и да даваш на държавата дялове срещу жълти стотинки. Искам да кажа, по-сложно е, но тук нищо не може да стане без държавно участие.

— Струва ли си?

— Понякога. Има много природни ресурси, евтина работна ръка, почти изцяло грамотна, благодарение на червените. Пристанищата са страхотни, Хайфон, Дананг, заливът Камран и Сайгон, но останалата инфраструктура е пълен хаос. През войната американската армия е изградила добра инфраструктура, но мостовете, пътищата, железопътните линии и всичко останало в оспорваните райони е унищожено.

— Все едно да играеш „Монопол“, обаче всеки да има чук.

Тя не отговори — изглежда, сарказмът ми я подразни. Замислих се. Доколкото знаех, Виетнам бе единствената азиатска страна, в която американците имаха изявен търговски превес над другите. Включително над японците, които виетнамците не обичаха. Съветите, които бяха тук от 1975-а, бяха прецакали всичко, червените китайци не бяха добре дошли, към европейците като цяло бяха безразлични, освен към французите, а към, другите източноазиатци се отнасяха или с недоверие, или с омраза.

Така че по ирония на съдбата, отчасти поради исторически и носталгични и главно поради финансови и технически причини, американците се бяха завърнали. Въоръжени с дипломите си по бизнес администрация и инженерство, кредитни писма и много яки лакти, госпожа Уебър и нейните сънародници препускаха из Сайгон на мотопедите си и разнасяха пачки долари вместо пластичен експлозив. Мечове в акции. И какво общо имаше това с мен? Може би нищо. Може би всичко.

— Цупиш ли се за нещо? — попита Сюзан.

— Не. Просто обработвам информацията. Много е.

— Ако никога не беше идвал тук, нямаше да ти се струва толкова странно — отбеляза тя.

— Имаш право.

Сюзан ме погледна.

— Ние спечелихме войната.

Нямах намерение да отговоря на това заявление, после казах:

— Петдесет и осемте хиляди загинали щяха да се радват, ако можеха да го чуят.

Поседяхме в мълчание, докато мислех за „Американ–Ейжън Инвестмънт Корпорейшън“. Компанията изглеждаше нормална, Сюзан също изглеждаше нормална, но… но се пази, Бренър. Бамбукът пак потрепваше в ума ми и растенията се поклащаха без вятър. Погледнах си часовника. Беше осем и десет.

— Време е за факса — напомних аз.

— Ще си допием чашите и ще си починем. Те няма да ни избягат.

Госпожа Уебър явно бе безразлична към съдбата ми, обаче имаше право — те нямаше да избягат.

— Къде живееш? — попитах я.

— На улица „Донг Хои“. Южно от „Нотър Дам“, недалеч от „Рекс“.

— Не зная къде е.

— Знаеш, разбира се. Преди се е казвала „Ту До“, сърцето на квартала с червените фенери. — Тя се усмихна. — Може да си я виждал веднъж-дваж.

Бях, разбира се. Една моя виетнамска приятелка беше живяла там. Не си спомнях как се казваше, но като много виетнамски жени, тя бе приела английско име. Знаех, че не е Пеги, Пати или Джени, иначе щях да го запомня. Във всеки случай помнех как беше изглеждала и миговете, прекарани с нея, така че още не бях оглупял.

— Спомняш ли си улица „Ту До“?

— Наистина съм ходил там няколко пъти. Служебно. По време на мандата си през седемдесет и втора бях военен полицай.

— Наистина ли? Ами първия път? През шейсет и осма, нали?

— Да. Бях готвач.

— О… мислех, че си правел нещо опасно.

— Правех. Готвех. Та значи живееш в квартала на червените фенери, така ли?

— Сега си е съвсем нормален. Според човека, от когото взех жилището под наем, по време на французите улицата се казвала Рю Катине. Тогава била модерна, но много опасна, пълна с шпиони, двойни агенти, мрачни бистра, скъпи куртизанки и частни заведения за пушене на опиум. По американско време преживяла упадък, после комунистите я разчистили и я преименували на „Донг Хои“ — „всеобщо въстание“. Обожавам тия тъпи имена.

— Гласувам за Рю Катине.

— И аз. Все още можеш да я наричаш така или „Ту До“ и повечето хора знаят за какво става дума. — Сюзан прибави: — Моят апартамент е строен от французите — високи тавани, прозорци с щори, тавански вентилатори и красиви гипсови корнизи, които се рушат. И няма климатик. Очарователно е. Ще ти го покажа, ако имаме време.

— Като говорим за време…

— Добре. — Тя се изправи. — Да започваме.

Отиде в нишата и аз я последвах. Тя написа нещо на лист с фирмен знак и ми го подаде. Надписът гласеше: „Уебър — 64301“.

— Това е моят шифър, за да знаят, че съм аз и че не съм… хм…

— Под чужд контрол.

— Точно така. Ако в номера има деветка, значи действам под принуда. Под принуда ли действам?

— Без коментар. Сега аз трябва да се подпиша, нали?

— Да. Предполагам, че някой отсреща познава подписа ти.

— И аз така предполагам. — Тя ми подаде химикалка и аз се подписах.

— Вълнуващо е — отбеляза Сюзан.

— Лесно се вълнуваш.

Тя пусна листа в машината и набра 703, кода на северна Вирджиния, после номера, който не ми беше известен. Факсът иззвъня и започна да стърже.

— Не е зле — каза Сюзан. — От първия опит. Листът излезе от другата страна.

— Това си заслужава да пийнем по още едно.

Тя отиде при шкафа и напълни две чаши. Докато се връщаше, факсът иззвъня. Сюзан ми подаде скоча, взе листа и го пъхна в машината за унищожаване на хартия.

Обратният факс излезе от отвора и аз го взех. Познах почерка:

Взирах се в текста, думи от друга галактика, като че ли с мен се бяха свързали извънземни или Господ. Обаче всъщност беше просто Карл. Навсякъде можех да позная стегнатия му като кокоши гъз почерк.

Сюзан вече седеше на бюрото си и влизаше в мрежата. Унищожих факса от Карл.

Излязох от нишата и си придърпах стол до Сюзан.

— Добре, установихме контакт — каза тя. — Той иска ти да започнеш. Какво ще му кажеш?

— Предай му, че утре в нула осем нула нула имам среща имиграционната полиция — цел неизвестна.

Сюзан написа съобщението и го прати. След малко се получи отговор: Паспортът ти още ли е в тях?

— Да, визата ми също. — Тя прати имейла и аз й казах: — Пусни ме да седна на твоето място, Сюзан. Ще трябва да се преместиш от екрана.

Сюзан ме изгледа, после се изправи, взе чашата си и седна на стола срещу бюрото си.

Карл отговори: Разкажи какво се случи на летището.

Отпих глътка скоч и започнах да пиша, като описвах историята подробно, но сбито. Отне ми десет минути и накрая завърших с думите: Смятам, че е било случайна проверка, но може да е изложило операцията на риск. Вие решавате.

Отговорът се забави и си представих Карл в стая заедно с още неколцина души: може би Конуей, други агенти от ФБР и КСО и хора, за които можех само да гадая.

Накрая имейлът пристигна и се оказа много по-кратък от разговора във Вирджиния, който бе довел до него: Ти решаваш, Пол.

Почуках с пръсти по бюрото и отново отпих глътка уиски. Не исках много да се бавя, като че ли се колебая. Да или не? Проста работа. Решението може да зависи от полковник Манг. Разбирах, че се измъквам, затова прибавих: Ако ми върнат паспорта, ще продължа с изпълнението на задачата. Натиснах „Изпрати“.

Този път отговорът пристигна светкавично. Добре. Ако те експулсират, ще знаем, че си направил всичко възможно.

Има и трета възможност — написах аз.

Във Вирджиния обмислиха думите ми и Карл отвърна: Погрижи се г-жа У. да научи, ако те арестуват. Уговори си среща или телефонен разговор с нея и й кажи да установи контакт с нас, ако не се свържеш с нея.

Отговорих: Зная как се организира изпращане на съобщение за провал. Благодаря.

Верен на протокола, Карл нямаше намерение да се хване на примамката ми. Г-жа У. под наблюдение ли е? Виждали ли са я с теб другаде освен на покрива на „Рекс“?

Погледнах Сюзан и казах:

— Интересуват се дали смяташ, че си под наблюдение.

— Откъде да зная? Едва ли. Този месец не е моят ред.

Написах: Според нея не. Тъй като съм професионалист и не оставям без отговор деликатните части от многосъставните въпроси, прибавих: Днес заедно разглеждахме забележителностите. Сайгон, Ку Чи.

Направо чувах гласа на Карл: „Какво? Какво си направил? Ти луд ли си?“

Действителният му отговор гласеше: „Надявам се, че си прекарал приятно“, обаче аз познавам Карл. Беше бесен.

Не обичам да обяснявам поведението си, но написах: Беше удобно прикритие и възможност да се възползвам от нейните познания за условията на север от Сайгон. Прибавих: Този път съм без взвода си.

Отговорът на Карл бе лаконичен: Ясно.

По този въпрос нямаше нищо повече, затова продължих: Приятелят на г-жа У. се е свързал или ще се свърже с консулството от мое име.

Карл отвърна: Както се досещаш, вече го направихме. Да не си създаваш цял шпионски кръг в страната?

Леле боже. Вече започвахме да ставаме язвителни. В нормален разговор изобщо нямаше да реагирам, обаче по имейл просто трябва да отговориш, затова написах: „:).“

Явно в духовито настроение и пред публика, Карл отвърна: „:(.“

— С тази клавиатура може ли да се покаже среден пръст? — попитах Сюзан.

Тя се засмя.

— Тормозят ли те?

— Опитват се. Искам да кажа, на мен ми се пече яйце на гъза, а те ме стискат за топките.

Написах: Имате ли нова информация, свързана със задачата?

Засега не — отговори Карл.

Зададох конкретен въпрос: Още ли не сте открили онова тъпо село?

Хер Хелман отвърна: Това няма значение, ако не си в състояние да пътуваш, и не бива да разполагаш с тази информация, преди да се срещнеш с полковник Манг. Ще те осведомим, когато и ако стигнеш в Хюе.

Замислих се и заключих, че са намерили селото или че още отначало са знаели къде е. Освен това името му не бе и никога не беше било Там Ки. Бяха го променили в писмото, разбира се, така че ако някой тук ме гепеше за ташаците и се изпуснех, нямаше да научат действителната ми цел. Всъщност Там Ки може и да не съществуваше. Почти сигурен в извода си, попитах Сюзан:

— Там Ки означава ли нещо на виетнамски?

— Целият им език се основава на ударения, двугласни и такива неща — добре че французите са им дали латиницата. Освен ако не бъркаш в произношението, не мога да го преведа.

— Може ли да е село? Име на място?

— Възможно е, но например Т-А-М може да означава „къпя се“ или „сърце“ в зависимост от произношението, което се основава на ударенията. „Там кай“ е „клечка за зъби“, „там лой“ е „въздушно мехурче“. Разбираш ли?

— Да… ами К-И?

— К-И обикновено е представка — „ки-коп“ е „стиснат“, „ки-канг“ е „внимателно“, „ки-кео“ е „пазаря се“ или „оплаквам се“.

— Може ли да е измислено име?

— Да. Не ми звучи като име на истинско място.

Сведох поглед към екрана и видях: Потвърди получаването на инструкциите.

Отвърнах в същия стил: Прието, което има различни смислови нюанси в зависимост от това кой с кого разговаря и как върви разговорът. Искате ли да потърся селото? — попитах аз, за да видя какво ще ми каже.

Последва незабавен отговор: Не. Не разпитвай и не го търси на картите. Картите са неточни и много села са с еднакви имена. Ще се свържем с теб, ако и когато стигнеш в Хюе.

Ясно. Как напредвате с имената на заподозрените и жертвата? — попитах аз.

Ограничаваме списъка — отвърна Карл. После: Ако имаш избор, къде ще отидеш утре?

Отговорих: Ограничавам списъка.

Полковник Манг иска маршрут, ние също — заяви той.

Отново погледнах към Сюзан.

— Къде можем да идем утре, за да убием няколко дни?

— В Париж.

— А малко по-близо до Сайгон? Някъде, където ходят бели хора?

— Ами, в Далат, френския планински курорт. Железопътната линия още не е възстановена, но можеш да стигнеш до там с кола или автобус.

— Добре, другаде?

— Има един стар френски морски курорт, Вунг Тау.

— Значи мога да избирам между планина и море. Къде е Вунг Тау?

— Малко по на юг от тук. Мога да те закарам с мотора. Често ходя там през почивните дни.

— Трябва да отида на север.

— Защо не се обадиш в туристическата си агенция?

— Стига де, помогни ми.

— Ти не ми позволяваш да ти помогна.

— Извинявай.

— Кажи „моля“.

— Моля. — Не можех да повярвам, че съм попаднал в това положение: бях преследван от виетнамски вариант на лейтенант Коломбо, извинявах се на нацупена нахалница от горната средна класа и Карл ме зариваше с лайна по Интернет. Къде ми е автоматът, когато ми трябва?

Успокоих се и попитах Сюзан:

— Ами Натранг?

Тя кимна.

— Не е зле. Не е много далеч, има хубав плаж и много хотели. Ходил ли си там?

— Да. През шейсет и осма прекарах там една тридневна отпуска. В Натранг ходят ли западни туристи?

— Обикновено. Там все още е достатъчно топло за плуване. Няма да изпъкваш, ако това имаш предвид.

— Точно това имам предвид. — Имах предвид също, че не исках да се забия на някое затънтено място, където ченгетата можеха да ме гепят, без наоколо да има мои сънародници. Обаче не биваше да мисля песимистично. Представяй си успеха. — Лесно ли се стига до там?

— Мога да те закарам и да ти намеря хотел. Парите говорят и освен това имам добра туристическа агентка, която работи с фирмата.

— Добре. Натранг. Благодаря.

Започнах да пиша.

— Кажи им, че идвам с теб — настоя Сюзан.

— Да, добре. — Написах: Планирам да отида в Натранг, освен ако няма проблеми с транспорта или хотелите. При промяна г-жа У. незабавно ще ви осведоми.

Карл отвърна: Ясно. Предлагам до срещата в Хюе да останеш в Натранг или другаде. Колкото по-малко придвижване, толкова по-добре. Когато пристигнеш, прати по факса адреса си на г-жа У. Инструктирай я да го съобщи в консулството.

— Каза ли им? — попита Сюзан.

— Да. Категорично ми забраниха.

— Не си ги питал. Кажи им, че имаш нужда от преводач.

Написах: Ще се опитам да се придържам към маршрута, който ще дам на Манг, докато дойде време да тръгна от Хюе за Там Ки. Липсващите дни до Ханой може да ми създадат проблеми, когато стигна в столицата.

Карл отговори: Ако в Ханой имаш проблеми с полицията, свържи се с г-н Игън в посолството. Но не ходи там, освен ако не получиш такива инструкции. Потвърди.

Ясно. Представих си как цели пет години живея в американското посолство, докато външното министерство преговаря за безопасното ми напускане на Социалистическата република. Адски гадно.

Попитах: Трябва ли да се свържа с вас от Хюе, пряко или чрез г-жа У.?

Получих следния отговор: Не. Ако не се появиш в предвидения хотел в Хюе, ние ще научим и ще приемем, че имаш проблем. Когато се настаниш в хотела, ще получиш инструкции относно по-нататъшните контакти с нас.

От кого ще получа инструкции? — попитах.

Ще те потърсят — отвърна Карл.

Написах: Нещо ново относно свръзката ми в Хюе?

Карл отговори: Не. Научи ли явките си?

Потвърдих: Да. 32 вертикално. Думата беше „скара“.

Думата няма никакво значение. Разбираш ли инструкциите? — попита Карл.

Отвърнах: Да. Прибавих: Ей, видях тунелите в Ку Чи, шосе 13, плантацията на „Мишлен“. Добре си се забавлявал, нали?

Карл отговори: „:(.“

Написах: Някой ден трябва да дойдем заедно.

Той отвърна: Ще си помисля. Запомни, че трябва да научим резултата от утрешната ти среща с Манг. Сигурен ли си, че г-жа Уебър знае какво трябва да прави?

Тя е много схватлива, находчива, мотивирана. Дайте й повишение — отговорих аз.

Да. Каква беше цялата тая история, по дяволите?

Обаче написах: Синтия? Хонолулу?

Зачаках отговора и ми се стори, че изтече доста време, докато се появи на екрана. Нямаме връзка с нея. Но имаш билети и резервации от Банкок до Хонолулу и от там до Мауи.

Написах: Свържете се с нея.

Карл отвърна: Тя води следствие. Но ако иска да се срещне с теб в Хонолулу, армията незабавно ще й даде отпуск и ще я прати на Хаваите. И прибави: Съсредоточи се върху задачата.

Написах: Съобщете ми до Ханой.

Той отговори: Най-късно до Банкок.

Ясно — потвърдих аз.

Карл ми прати подранила честитка за Свети Валентин: Успех, Пол. Попътен вятър и те чакаме у дома.

Известно време останах неподвижен пред клавиатурата. Разбирах, че това може би е последната вест от родината, която получавах. Познавах това усещане от предишните два пъти, когато бях разговарял с родителите си по специален радиотелефон, достъпен за войниците два пъти годишно. Написах: Радвам се, че се върнах. Сигурен съм, че ще постигна успех и че навреме ще съм си у дома. Целувки на Синтия.

Карл отговори: Прието. Още нещо?

Не.

Край на връзката.

Изключих се, изтрих всичко и мълчаливо поседях там, после се изправих и отидох при шкафа. Направих си скоч с лед и прескочих содата.

— Всичко наред ли е? — попита Сюзан.

— Да.

Тя се замисли за миг.

— Ако утре не си в състояние да пътуваш… ако те задържат тук няколко дни, мога да отида в командировка вместо теб. Да се срещна с някого или там каквото трябва.

Погледнах я и се усмихнах.

— Благодаря. Предложението ти е много мило, но нещата са доста по-сложни. Добре, как да стигна до Натранг?

— Ще пратя имейл на туристическата агентка и ще видя какво мога да направя. — Тя седна на бюрото си. — Искаш ли да се опитам да ти резервирам стая, или ще импровизираш?

— Трябва да дам някакъв адрес на Манг.

— Не е задължително. Във всеки голям град има бюро на имиграционната полиция. Основната им работа е да следят чужденците. И ако му кажеш, че нямаш адрес в Натранг, Манг ще ти нареди да се явиш в имиграционната полиция или при пристигането си, или след като се настаниш някъде.

Обмислих обяснението й.

— Ще си потърся стая, когато стигна там — реших накрая. После прибавих: — Всъщност ще се опитам да намеря онзи военен хотел, в който прекарах отпуската си. Нали се предполага, че причината за това пътуване е носталгията ми.

— Да. Как се казва хотелът?

— Не помня. Стара френска сграда. Но ще го позная. Във всеки случай, след като се настаня, ще ти пратя факс. Ако не се свържа с теб до двайсет и четири часа след като замина от Сайгон, ще осведомиш моите хора.

— Тук съм, за да ти помагам. — Тя насочи вниманието си към компютъра и започна да пише. — Питам туристическата агентка за влак или минибус, които да пътуват утре за Натранг. Местата в самолетите са запазени от месеци. Предлагам двойна цена за билета, която и без това е четворна за чужденци. Съгласен ли си?

— Парите не са мои.

— Добре. — Сюзан продължи да пише. — Освен това я питам за частна кола. До Натранг има и комета, обаче съм сигурна, че всичко е заето. Но ще те пратя там даже да се наложи да те кача на рейса на мъчението.

— Най-добре ми звучи това с колата. Парите нямат значение. Тази туристическа агентка веднага ли ще ти отговори?

— Започва работа от осем — в Сайгон отварят рано. По това време ти имаш среща с полковник Манг. Ще те чакам във фоайето на „Рекс“ и ще видим дали трябва да пътуваш за Натранг, или за летището и от там за дома. — И прибави: — И ако не си в „Рекс“, да речем, до 1 обяд, зная с кого да се свържа.

— Имаш ли нещо против аз да давам инструкциите?

Сюзан вдигна поглед от клавиатурата.

— Това не е ракетостроене, господин Бренър, и аз усвоявам бързо. Поела съм задължението да те изведа от Сайгон или да съобщя за задържането или експулсирането ти. Нека го направим както предлагам аз.

Леле боже. Госпожа Уебър наистина се преобразяваше в офиса си. А може и да ми беше малко сърдита, задето не я взимах със себе си.

Тя продължи да трака на клавиатурата.

— Сега пращам имейл на шефа си Джак Суонсън, че ще дойда на работа чак утре следобед.

Стори ми се много писане за тия сравнително елементарни съобщения.

Тя изключи компютъра, изправи се, допи чашата си и каза:

— Хайде да те водя на вечеря.

— Много мило от твоя страна, но аз имам безотчетна сметка.

— Аз също. Ще ти обясня защо трябва да инвестираш във Виетнам. Това е тихоокеанска страна с изключителен потенциал за развитие.

— Вече достатъчно съм вложил във Виетнам.

Сюзан не отговори, отиде до вратата и постави длан върху електрическия ключ.

— Готов ли си?

— Моля те, разпечатай списъка с пратените и получени, факсове и го унищожи.

— О… ти си истински професионалист. — Тя се върна в нишата, разпечата списъка и го пусна в машината за унищожаване на документи.

Вдигнах фотоапарата и изснимания филм от бюрото.

— Моля те, прибери ги в сейфа си.

Сюзан набра комбинацията и аз й подадох фотоапарата и филма. Тя ги прибра и затвори вратата.

Излязохме от кабинета й и обиколихме етажа. Тя ми показа библиотеката, заседателната зала и стола, който приличаше на френско кафене.

— Добре се грижим за себе си — отбеляза Сюзан. — Евтино е и действа добре на психиката. Тук са спортната зала и душовете. — Влязохме в помещение с няколко гладиатора. През отворената врата видях маса за масаж.

Мислех, че всеки отива в апартамента си, за да се освежи, обаче Сюзан посочи към вратата с надпис „Мъже“.

— Там има всичко, каквото ти трябва. Аз съм в женската баня.

— Ако ми потрябва нещо…

— Дръж се прилично. Ще се чакаме в спортната зала.

Съблякох се в мъжката съблекалня и влязох в просторна душ-кабина. Пуснах водата, напълних шепата си с течен сапун и изтърках от себе си мръсотията от последните дванайсет часа.

Някои мъже пеят под душа. Аз мисля. И докато се къпех, си мислех, че нищо тук в Сайгон, нито във Вашингтон не е такова, каквото изглежда.

14.

Отидох в спортната зала, на един стол видях петъчното азиатско издание на „Уолстрийт Джърнъл“, седнах и се зачетох.

В пустата сграда цареше тишина и иззад вратата на дамската съблекалня чух приглушен глас. Бях почти сигурен, че Сюзан се обажда на Бил, както му бе обещала.

След десетина минути тя се появи, облечена в дълга жълта копринена рокля без ръкави. На рамото й висеше кожена чантичка. Установих, че без праха загарът на лицето й е по-тъмен. Косата й беше грижливо разделена по средата и спусната над раменете. Малко блясък за устни допълваше картината. Изправих се.

— Изглеждаш прекрасно.

Тя не отговори на редкия ми комплимент и останах с впечатлението, че се е спречкала с Бил.

— Може би трябва да се върна в „Рекс“ и да се преоблека — предложих аз.

— Добре си.

Излязохме в приемната, асансьорът дойде и слязохме във фоайето.

— Днес вече карах достатъчно — каза тя. — Ще вземем циклоси.

Последвах я на тротоара. Повървяхме десетина секунди и ни връхлетя глутница циклоси.

Сюзан започна да се пазари с виетнамците, а аз ги огледах. Бяха бедно облечени, мършави и не особено млади. Един мой познат ми бе казал, че така си изкарвали прехраната предимно бивши южновиетнамски войници, тъй като това било едно от малкото занимания, позволени им като на някогашни врагове на родината.

Тя се спазари с двама, настанихме се на седалките и поехме по „Диен Биен Фу“.

— За теб ми струваше двойно заради теглото ти — извика ми Сюзан.

Погледнах я и видях, че не се майтапи.

— Имаш късмет, че не определят цената по коефициента за интелигентност — отвърнах.

— Тогава щеше да се возиш безплатно.

„Диен Биен Фу“ беше широк булевард, задръстен от автомобили, велосипеди и циклоси, и човек не можеше спокойно да си седи пред водача, докато отвсякъде го изпреварват коли и мотопеди.

В неделя вечер градът бе много оживен — пищяха клаксони, гърмеше музика и пешеходците пресичаха по средата на улицата и на червен светофар.

Докато напредвахме по булеварда, Сюзан ми показваше забележителностите.

— Тази улица носи името на последната битка между французите и Виетмин — предшествениците на Виетконг. Победили партизаните от Виетмин.

— И после кръщават улиците на победителите.

— Точно така — потвърди тя. — След десет години тази улица ще се казва Булевард на мултинационалните корпорации.

Сюзан извади пакет цигари и предложи на водача си, който си, взе, после двата циклоса се приближиха, за да може да си вземе и моят водач.

— Моят виетнамец пита дали си ветеран — каза тя.

Поколебах се, после отвърнах:

— Първа въздушнопреносима, Куанг Три, шейсет и осма.

Сюзан преведе и двамата виетнамци й казаха нещо.

— Те са ветерани. Моят водач бил пилот на реактивен изтребител, твоят — капитан от пехотата. Точните им думи са, че се радват да те видят.

Погледнах нейния водач и направих знака на победата с два пръста. Той ми отвърна по същия начин, леко се усмихна, после впери поглед право пред себе си.

Движехме се в центъра на Сайгон и Сюзан продължаваше да ми показва забележителностите, но през повечето време просто наблюдавахме уличното гъмжило.

— Виждаш ли онези блокове? — попита тя. — Американците ги построили през шейсетте години за хората от ЦРУ и посолството. Днес там живеят комунистически функционери.

Блоковете бяха от сив бетон, без обичайните балкони, и приличаха на затвор.

— Вършат им добра работа — отвърнах аз.

Подминахме „Нотър Дам“ и забелязах, че площадчето е пълно с разхождащи се хора. Униформените ченгета като че ли бяха изчезнали и реших, че вечер ги заместват цивилни. И все пак, поне наглед, Сайгон нямаше вид на град в полицейска държава. Всъщност човек оставаше с впечатлението, че всеки се опитва да наруши един или друг закон — за употребата на алкохол на обществени места, проституцията, спането по тротоарите, правилата за уличното движение и така нататък.

В някои отношения южните виетнамци бяха второ качество граждани в собствената си страна, управлявани като окупирана държава от комунистически кадри от Севера и експлоатирани от азиатските и американските капиталисти. В други обаче изглеждаха по-щастливи и свободни от комунистите като полковник Манг и капиталистите като Сюзан Уебър.

Намирахме се в северния край на „Донг Хои“ и сякаш бяхме излезли на Таймс Скуеър или Пикадили Съркъс. Ярко осветената улица гъмжеше от пешеходци, циклоси, велосипеди и мотопеди.

Фасадите на старите сгради във френски стил бяха почти скрити под неонови реклами и имена на заведения като „Добро утро, Виетнам“, „Леденосиньо“ и „Циклос бар“. Имаше и многобройни скъпи френски и източноазиатски ресторанти и няколко грандхотела от друга епоха. Познах „Континентал“, където бяха отсядали военните кореспонденти и бяха писали репортажите си в бара.

Метаморфозите на Рю Катине в „Ту До“ и „Донг Хои“ не бяха пълни и трите варианта на улицата като че ли съществуваха едновременно. Наистина си спомнях „Ту До“ и сегиз-тогиз виждах сгради, които ми се струваха познати, но бе минало прекалено много време и всички имена се бяха променили.

— Има ли заведение, наречено „Блубърд“? Или „Папилон“ — надвиках шума аз.

Сюзан поклати глава.

— Никога не съм чувала за тях. Казвали са ми, че през седемдесет и пета комунистите затворили всичко.

— Не си падат по забавленията.

— Точно така. В края на осемдесетте отново започнали да отварят много заведения. После през деветдесет и трета нарочили всички барове и пак закрили всичко. На някои заведения било позволено да отворят, но само ако използват виетнамски имена. Малко по-малко всички се завърнали, по-големи и по-шантави от всякога, при това пак със западни имена. Според мен този път няма да ги затворят. Но казва ли ти някой? Те са непредсказуеми. Не уважават частната собственост и бизнеса.

— Могат да изхвърлят и теб — отбелязах аз.

— Могат.

— Къде ще идеш тогава?

— Имам една книга, казва се „Най-отвратителните места за живот по света“. На някое от тях. — Тя се засмя.

Опитах се да открия уличката, която водеше до дома на моята приятелка. Намираше се отляво, като се движиш към реката, но не я видях.

— На тази улица ли живееш? — попитах Сюзан.

— Да. Пет нощи от седмицата не е чак толкова зле. Освен това съм на петия етаж и по-близо до реката. Ще ти покажа.

Навалицата имаше предимно младежки състав — момчета и момичета по тениски и дънки, момчетата си лафеха с момичетата, които се движеха на групи.

Видях края на „Донг Хои“ и лунната светлина на река Сайгон в далечината.

— Онова там е моят блок — извика Сюзан.

Сочеше наляво към внушителна сграда във френски стил на последния ъгъл преди реката. На първия етаж имаше тайландски ресторант, а в съседство се намираше стар хотел на име „Лотос“, който по думите на Сюзан преди се казвал „Мирамар“ и който си спомнях.

— Най-горният етаж — прибави тя. — Ъгловият апартамент с изглед към реката.

Прозвуча като реклама на недвижим имот в „Уошингтън Поуст“. Вдигнах поглед към ъгловия апартамент и забелязах, че прозорецът свети.

— Има някой — казах.

— Чистачката.

— Разбира се. Падаш си по ъгловите помещения, а?

Циклосите завиха по крайречната улица, където духаше приятен ветрец. Приятният ветрец вонеше на Бог знае какво, обаче ако човек си запушеше носа, беше прекрасно. Забелязах, че отсрещният бряг е абсолютно черен, което си спомнях от предишния път, и над реката като че ли нямаше нито един мост.

— Там все още не е разработено — казах на Сюзан.

— Зная. Има хиляди акри цветни градини — орхидеи, екзотични растения и прочее. Когато вечер си лягам, сънувам парцелиране и търговски комплекси, а когато се събудя и погледна през прозореца, всичко е в цветя — разхищение на първокласна земя.

Погледнах я и видях, че ме будалка. Усмихнах се, за да й покажа, че имам чувство за хумор.

Циклосите продължиха до следващата пряка и завиха на север по улица „Нгуен Хюе“, която отиваше до „Рекс“ и минаваше успоредно на „Донг Хои“. Улицата беше широка и също гъмжеше от народ и превозни средства.

— Движението е кръгово — по „Донг Хои“, после покрай реката и по „Нгуен Хюе“, след това при „Рекс“ надясно по „Ле Лой“ и пак надясно по „Донг Хои“. И така — цяла нощ.

— Да не искаш да кажеш, че ще трябва да слушам тая шумотевица от хотела?

— Само докъм разсъмване. Тогава утихва до пиковия час, който започва десетина минути по-късно.

— Ти ли ми избра „Рекс“?

— Да. Както виждаш, близо е до квартирата ми.

— Виждам.

— Обичам ресторанта на покрива. Обичам бавните танци.

Завихме надясно по „Ле Лой“ и продължихме на изток.

— Хлапетиите наричат това кръгово движение „чай лонг ронг“, което означава „бързо живеене“ — поясни тя.

— Че ние се движим доста бавно.

— Не аз измислям езика — само го превеждам. Заради обикалянето е, живот в скоростната лента — това е метафора, не е свързано с действителната скорост.

— Имам проблеми с метафорите. Време е за вечеря.

Сюзан каза нещо на водача си и продължихме. След пет минути циклосите спряха до голяма сграда, която приличаше на стара френска опера и която според обяснението на Сюзан сега била народен театър, каквото и да означаваше това. От едната страна на театъра имаше кафене на открито — масите бяха заети от западняци и неколцина добре облечени виетнамци, мъже и жени.

Слязохме от циклосите и Сюзан настоя да плати на водачите — един долар на нейния и два на моя. Проявяваше необичайна щедрост, обаче това ме смущаваше, затова дадох на двамата по още един долар.

Те пожелаха да ми стиснат ръката и се ръкувахме, след което нейният водач — човекът, който в един друг живот бе пилотирал реактивни изтребители — каза нещо и Сюзан преведе.

— Преди четири години позволили на жена му и децата му да емигрират. На него не му разрешили, защото бил офицер от южновиетнамските военновъздушни сили. Но в рамките на… както я наричаме ние, Програмата за организирано заминаване, за която американците постигнаха договореност с Ханой, той се надява, че догодина ще му позволят да отиде при тях.

— Кажи му, че му желая успех — отвърнах аз.

Тя преведе и виетнамецът отговори нещо. Сюзан се обърна към мен:

— Той благодари на Америка, че е приела семейството му. Били добре и му пращали пари. Живеели в Лос Анжелис.

— Ами… пожелавам му да се съберат на някое хубаво място.

Моят водач, капитанът от пехотата, нямаше какво да каже и останах с впечатлението, че е изгубил всякаква надежда.

Отправихме се към кафенето, чието име според малкия надпис бе „Кю-бар“. Изглежда, заемаше съвсем малка площ от сградата на театъра и всичко в него беше сведено до миниатюрни размери, нещо като модерно вашингтонско заведение за юпита.

Имаше и вътрешна част с маси, бар и стенописи, които напомняха творби на Караваджо, но през цигарения дим трудно можеше да се види.

Млада виетнамска сервитьорка в черно-бяла униформа поздрави Сюзан на английски.

— Добър вечер, госпожице Сюзан, къде е господин Бил?

Зарадвах се на възможността да поговоря на родния си език и отвърнах:

— Пере принстънския си пуловер, обаче скоро ще се домъкне.

— А… добре. Маса за трима ли?

— За двама.

Сюзан не я избави от объркването й.

Сервитьорката ни отведе при маса до перилата, осветена от газена лампа. Сюзан си поръча калифорнийско шардоне, а аз поисках дюарс и сода, което явно не беше проблем.

Виетнамката се отдалечи и Сюзан запали цигара.

— Перял принстънския си пуловер — сякаш на себе си повтори тя.

— Моля?

— Не можа ли да измислиш нещо по-умно?

— Свари ме неподготвен. Пък и е късно.

Замълчахме и аз огледах клиентите. Ако се съдеше по дрехите, не печелеха малко, а и на улицата бяха паркирани няколко луксозни японски коли — лексъси и инфинити, каквито през деня не бях забелязал.

Донесоха напитките ни. Щях да вдигна чаша за моята домакиня и да кажа нещо мило, обаче имах усещането, че вече е чула достатъчно любезности от мен.

— Може би трябваше да те заведа някъде другаде — рече тя.

От всички сайгонски кръчми да ме доведеш точно тук — отвърнах аз.

Сюзан се усмихна.

— Ами ако се появи Бил? — попитах я.

— Няма. — Тя вдигна чашата си. Чукнахме се. — Тук можеш да си поръчаш хамбургер с пържени картофки. Реших, че си в такова настроение.

— В такова съм. Отличен избор.

— Собственикът е американец от Калифорния, жена му също е от там, но е виетнамка по произход. Името на заведението загатва за думата „киеу“, виетнамски емигрант, който се е завърнал в страната. Виеткиеу. Чат ли си?

— Чат съм.

— Тукашните американци и заможните виеткиеу често посещават това кафене. Скъпо е.

— Така пропъждат боклуците.

— Да. Но ти си с мен.

За да й покажа, че не завися изцяло от нейното гостоприемство, и да й демонстрирам изисканост, отвърнах:

— В самолета за насам един французин ми даде имената на добрите ресторанти и барове.

— Като например?

— Маймунския бар.

Тя се засмя.

— Фрашкано е с курви. При това са адски агресивни. Пускат ти ръце на бара. След като си тръгнем от тук, можеш да идеш там.

— Просто проверявах информацията на онзи човек.

— Явно не ти е направил голяма услуга.

— Препоръча ми ресторант „Максим“ — също като парижкия.

— Кофти храна, кофти обслужване, скъпотия, също като в Париж.

Моят френски приятел губеше с нула на два. Попитах Сюзан:

— Познаваш ли някоя си мадмоазел Диеу-Кием?

— Не. Каква е?

— Куртизанка.

Тя извъртя очи и не отговори.

— Но аз предпочитам да съм с теб.

— Както и деветдесет процента от мъжете в Сайгон. Не си насилвай късмета, Бренър.

— Слушам, госпожо. — Е, опитът ми да си извоювам независимост беше смазан като грозна малка буболечка. — Благодаря, че ме доведе на едно от любимите си места.

— Моля.

Сервитьорката ни донесе миниатюрни менюта. Сюзан си поръча плодове, сирене и още вино. Аз си взех хамбургер с пържени картофки и попитах за бира „Корона“. Имаха.

Бе по-хладно от предишната вечер, но лицето ми беше покрито с пот. Когато през юни 1972-ра си бях заминал от тук, бях запомнил Сайгон като горещо и нездравословно място.

— Имаш ли вила? — попитах Сюзан.

— Тази идея още не се е развила тук — отвърна тя. — В провинцията няма водопроводи. Ако излезеш от града, направо се връщаш в деветнайсети век.

— Тогава как си прекарваш почивните дни през лятото?

— Понякога отивам в Далат, където е по-прохладно, или във Вунг Тау, някога известен като Кац Сен Жак.

— Значи не в Натранг, така ли?

— Не. Никога не съм ходила там. Далече е. Но ми се иска да отида. Жалко, че не мога да дойда с теб.

Оставих забележката й без отговор и попитах:

— Трудно ли е да пътуваш във вътрешността на бившия Северен Виетнам?

Тя се замисли за миг.

— Като цяло пътуването по крайбрежието е сравнително лесно. Магистрала номер едно например започва от Делтата и стига чак до Ханой. И всяка година го правят все по-добро. Експресът на обединението — така се казва влакът — също свързва Севера и Юга. Но ако имаш предвид района на запад към Лаос, придвижването там е трудно. Искам да кажа, виетнамците пътуват, но те се примиряват с отнесените от наводнения пътища и мостове, свлачищата, предизвикани от изсичането на горите, стръмните планински проходи и повредите на превозните средства. Освен това сега там е зимният дъждовен сезон, постоянно ръмене, наречено „крачин“, „дъждовен прах“. Натам ли ще се отправиш?

— Чакам инструкции. Ти ходила ли си във вътрешността?

— Не, само ти разказвам какво съм чувала. Там ходят много западни учени, главно биолози. И откриват неизвестни досега видове бозайници. Съвсем наскоро откриха говедо, за чието съществуване не подозираше никой. Освен това във вътрешността все още има тигри. Приятно пътуване.

Усмихнах се.

— Веднъж наистина видях тук тигър. И слон. И не бяха в сайгонския зоопарк, където им е мястото.

— Пази се. Можеш да пострадаш или да се разболееш, а условията са съвсем първобитни.

Кимнах. В армията поне имаше добри лекари и хеликоптерите за половин час те взимаха откъдето и да е, за да те откарат на медицински кораб. Този път бях сам.

— Ако отиваш във вътрешността — каза Сюзан, — може би не е зле да се представяш за биолог.

Погледнах я. Докато ми разказваше за неизвестните видове, ми бе дошла същата идея. И сега ми хрумна нещо ново: тук получавах информация, каквато във Вашингтон не ми бяха дали. Всъщност голяма част от нещата, които бяха изглеждали виетнамско ежедневие, днес може би имаха цел.

Донесоха храната. Хамбургерът и пържените картофки бяха страхотни и бирата беше леденостудена, с резенче лимон вътре.

— Къде живееш? — попита Сюзан.

— Край Фолс Чърч във Вирджиния.

— Това последната ти задача ли е?

— Да. Миналата година се уволних, обаче решиха, че трябва да си насиля късмета и да дойда за трети път във Виетнам.

— Кои са тези „те“?

— Не мога да ти кажа.

— И какво ще правиш после?

— Не съм мислил.

— Прекалено си млад за пенсионер.

— И други са ми го казвали.

— Важната личност в живота ти ли?

— Тя много ме подкрепя.

— Самата тя работи ли?

— Да.

— Какво?

— Същото като мен.

— А, значи сте се запознали служебно?

— Да.

— Тя готова ли е да се уволни?

Прокашлях се.

— Тя е доста по-млада от мен.

— Одобряваше ли сегашното ти заминаване за Виетнам?

— Напълно. Да ти поръчам ли още една бира?

— Аз пия вино. Не виждаш ли чашата?

— Да. Вино. — Махнах на сервитьорката и поръчах напитките.

— Надявам се, че не ме смяташ за прекалено любопитна — каза Сюзан.

— Защо?

— Просто се опитвам да придобия представа за теб, за живота ти, за дома ти, за заниманията ти. Такива неща.

— Защо?

— Не зная. Любимата ми тема обикновено съм аз. — Тя се замисли за миг. — Може би си ми интересен, защото не си тук в командировка.

— В командировка съм.

— Имам предвид нещо свързано с бизнес. Ти няма да спечелиш пари от тази командировка. Вършиш си работата поради някаква друга причина. Искам да кажа, дори не е заради кариерата ти. Защо всъщност го правиш?

Замислих се над въпроса й.

— Честно казано, смятам, че съм глупак.

— Може да е лична причина, нещо, което правиш за родината си, но всъщност заради себе си.

— Мислила ли си да водиш радиопредаване? „Добро утро, емигранти“.

— Бъди сериозен. Опитвам се да ти помогна. Трябва да си наясно защо си тук, иначе нищо няма да постигнеш.

— Знаеш ли, навярно имаш право. Ще си помисля.

— Трябва.

За да сменя темата и тъй като имах нужда от още информация, попитах:

— Разбира ли си от работата твоята туристическа агентка?

— Много. Тя е виеткиеу — разбира и американците, и виетнамците. Винаги е уверена в успеха си. Изводът: парите говорят.

— Добре.

— Но полковник Манг може да те изхвърли от страната — напомни ми тя.

Може да бях изпил някоя и друга бира повече, обаче я попитах:

— Ами ако не отида при полковник Манг, за да разбера? Ами ако просто продължа на север? Мога ли да го направя?

Сюзан ме погледна право в очите.

— Даже да можеше да пътуваш из страната, без да ти искат паспорт или виза, не можеш да напуснеш Виетнам без документи. Това ти е известно.

— Имах предвид утре сутрин да отида в консулството и да си извадя друг паспорт.

Тя поклати глава.

— Те още нямат официален статут и не могат да ти издадат паспорт. Това положение няма да се промени поне още половин година. Така че, ако нямаш паспорт или виза, или поне ксерокопия, няма да стигнеш далече.

— Ако отида в американското посолство в Ханой, проблемът ще стане техен.

— Виж, Пол, не усложнявай проблема. Срещни се с полковник Манг.

— Добре. Разкажи ми за имиграционната полиция.

— Ами, тя се занимава с чужденците. Полицията в тази страна е организирана от КГБ по време на руското присъствие тук. Има шест отдела, от А до Е. „А“ е тайната полиция, като нашето ЦРУ. „B“ е националната полиция, като нашето ФБР, и отдел „C“ е имиграционната полиция. Отдели „F“, „D“ и „E“ са градската, провинциалната и граничната полиция. Имиграционната полиция обикновено се занимава само с визови и паспортни нарушения, затова на твое място не бих се безпокоила толкова много.

— Ясно. — Обаче ми хрумна, че полковник Манг може да е от „А“ или „Б“ в униформа на „В“. Това бе сравнително често прилагана хитрост. Дойде ми наум също, че госпожа Уебър знае доста много за виетнамските ченгета, но може пък всички чужденци тук да имаха опит с полицията.

Минаваше единайсет.

— Май е време да си лягам — казах аз. — Утре ще ставам рано.

Поисках сметката, но Сюзан настоя да плати с фирмената си кредитна карта и аз реших да не споря.

Тя написа нещо на гърба на касовата бележка.

— Пол Бренър — компания неизвестна — обсъждахме инвестирането във фабрика за консервиране на риба, опасните операции и живота.

Сюзан се усмихна и прибра бележката в чантичката си.

Изправихме се и излязохме на улицата.

— Ще те изпратя — казах аз.

— Благодаря. И без това по пътя ще минем покрай последното място, което искам да ти покажа. Само на две преки от тук. Ще пием по едно последно и до полунощ ще се прибереш в хотела си.

Прочутата заключителна реплика.

— Чудесно — отвърнах аз.

— Освен ако не предпочиташ да отидеш в Маймунския бар.

— Предпочитам да пия едно последно с теб.

— Отличен избор.

Извървяхме няколко преки до една тиха улица, която не бе особено добре осветена. В края й имаше голяма сграда, чийто светлинен надпис гласеше „Апокалипсис сега“. Реших, че ми се привижда, обаче Сюзан каза:

— Отиваме там. Чувал ли си за това място?

— Гледал съм филма. Даже ми хареса.

— Нима? Мислех, че си бил готвач.

— Сигурно не съм бил.

— И аз така смятам.

— И полковник Манг смята така.

— И него ли излъга?

— Звучеше по-добре от пехотинец. Можеше да си помисли, че съм убил някой негов роднина.

— Убивал ли си някого?

Не отговорих на въпроса й.

— Бойната част, изобразена в оня филм, беше от Първа въздушнопреносима пехотна дивизия. Моята дивизия.

— Наистина ли? Гледала съм филма. Хеликоптери, ракети, картечници — танца на валкириите. Абсолютно нереално. Това ли правехте?

— Да.

— Странно.

— Човек трябва да го е изживял, за да го повярва.

Стигнахме до входа на продълговата ниска жълта сграда, пред която висяха и пушеха двайсетина водачи на циклоси.

— Често ли идваш тук? — попитах я.

Тя се засмя.

— Всъщност не. Само когато водя гости. Доведох и родителите си. Беше им неловко забавно.

Вратата ни отвори бял мъж и влязохме в „Апокалипсис сега“.

Първо видях гъст облак, като че ли някой беше хвърлил десетина димки, за да обозначи място за кацане в джунглата. Обаче се оказа просто цигарен дим.

Сградата се тресеше и четиричленна група виетнамци свиреше Джими Хендрикс. Отляво имаше стена от чували с пясък и бодлива тел като във военна база. На друга стена висеше плакат от едноименния филм и Сюзан каза, че бил с автограф на Мартин Шийн, ако съм искал да го видя. Не исках.

Вентилаторите на тавана бяха от хеликоптерни перки, електрическите глобуси бяха напръскани с червена боя, която, предполагам, трябваше да имитира кръв.

Отидохме на бара в дъното. Беше фрашкано с хора на средна възраст, бели и чернокожи, които определено приличаха на бивши войници. Изпитах странно усещане — пак американци излезли на лов за жени в Сайгон.

Взех две бутилки „Сан Мигел“ от бармана американец, който ми каза:

— Откъде си, приятел?

— От Австралия.

— Говориш като янки.

— Мъча се да се впиша в обстановката.

Със Сюзан седнахме на бара и надигнахме бирата. Не се виждаше почти нищо от дима от цигари и пури. Сюзан също запали.

— Е, войнико, ти самотен таз вечер? — попита тя.

— Имам си компания.

— Нима? Къде отишла тя? Отишла с генерал. Тя пеперудка. Аз остава с тебе. Показва ти хубави неща. Аз момиче първа класа. Направи тебе много щастлив.

Не знаех дали да се смея, или да избухна.

— Какво прави момиче като теб на такова хубаво място?

Тя се усмихна.

— Трябва пари отива в Харвард.

Смених темата.

— Това е обратната страна на Света на Виетконг.

— Това е Отпускарският свят. Обиден ли си?

— Мисля, че е обидно всичко, което банализира войната.

— Искаш ли да си тръгнем?

— Ще си допием бирата. Кога започва стрелбата?

Обаче се оказа, че не можем да си тръгнем толкова лесно. До нас имаше четири двойки, всички на средна възраст, които завързаха разговор. Мъжете бяха бивши офицери от военновъздушните сили и водеха съпругите си, за да им покажат къде са служили. Бяха прилични хора и си побъбрихме. Базите на всички се бяха намирали на север в Дананг, Чу Лай и Хюе Фу Бай и бяха бомбардирали обекти около демилитаризираната зона, която бе крайната им цел. Попитаха ме къде съм служил, без да ми зададат въпроса дали съм ветеран.

— Първа въздушнопреносима, Куанг Три, шейсет и осма — отвърнах аз.

— Без майтап? — подсвирна единият. — Вдигали сме много обекти във въздуха по ваше искане, момчета.

— Спомням си.

— На север ли отиваш?

— Струва ми се, че вече сме там.

Това предизвика смях и един от тях каза:

— Това място май е измислено, а?

— Измислено е — съгласих се аз.

Съпругите, кой знае защо, не проявяваха особено голям интерес към войната, но когато научиха, че Сюзан живее в Сайгон, вкупом я нападнаха и петте дами се заприказваха за пазари и ресторанти, а петимата мъже, сред които и аз, си разменяхме военни истории докато гилзите от снаряди и измислиците не станаха множко. Изглежда, наистина ги вълнуваше животът на един пехотинец и искаха да чуят всички кървави подробности.

Подчиних се, не само защото ме черпиха още една бира, но и защото това беше част от тяхното носталгично пътешествие, а може би и от моето. В Америка никога не бях разказвал такива неща, обаче тук, на това място и под влиянието на алкохола, ми се струваше естествено да говоря за тях.

Те ми разказаха за измъкване от ракети земя-въздух и зенитен огън, за бомбардиране на всичко, което се движи, в демилитаризираната зона. Илюстрираха обясненията си с празни бирени бутилки и разбрах, че тези хора напълно са се били абстрахирали от каквито и да било етични съображения, че са приемали въздушните сражения само като поредица от технически и логистични проблеми, които трябва да се решат. Установих, че разказите им ме увличат, което бе малко страшно. Не е трудно да докоснеш сърцето на стария боец. Отново беше 1968-а.

Полунощ дойде и отмина. Групата свиреше „Дорс“ и започвах да губя представа за реалност и време.

Сегиз-тогиз, когато музиката прекъсваше за няколко минути, по тонколоните прозвучаваха гърмежи, следвани от Вагнеровия „Танц на валкириите“.

Точно в стила на „Планета Холивуд“.

По някое време се заговорихме за места, които трябва да видим и където вече сме ходили.

— Трябва да отидете в тунелите на Ку Чи — казах им аз.

— Какво е това?

— Това са адски дълги тунели, като железопътните, в които партизаните са имали болници, спални, складове, кухни. Влиза се с електромобили. Обиколката е страхотна и можете да обядвате в една от партизанските трапезарии. Мисля, че вътре има и магазини за дамски дрехи. На жените ви ще им хареса. — И защо ли правя такива неща?

Те си го отбелязаха.

Четиримата пилоти със закъснение се сетиха, че моята Първа въздушнопреносима пехотна дивизия, Първа въздушнопреносима пехотна дивизия от филма и този тематичен бар са едно и също нещо, и това си заслужаваше по още една бира и нови военни истории.

Изчерпахме боеприпасите и един от тях ме попита:

— Коя е дамата?

— Коя дама?

— Дамата с теб.

— А… просто една жена, с която се запознах снощи. Живее тук.

— Да. И тя така каза. Страхотно изглежда.

Никога не съм сигурен как да отговоря на такава реплика, но отвърнах:

— Вашите съпруги са много привлекателни.

Всички се съгласиха, че жените им са прекрасни и са истински светици, след като ги търпят. И аз се съгласих с тях, обаче те искаха да се върнем на темата за Сюзан.

— Владееш ли положението? — попита един.

— Водим преговори.

Това ги накара да избухнат в смях и на свой ред ги отведе на въпроса за проститутките. За този разговор трябваше да се приближим един към друг.

— Опитваме се да ги накараме да излязат на пазар сами — каза един от пилотите.

— Проститутките ли?

— Не, съпругите. Имаме нужда само от няколко часа, обаче те не искат да излязат сами. Страх ги е.

— Поръчайте им англоговореща екскурзоводка от хотела.

— Да, и аз това казвам. Видя ли, Фил? Той е съгласен. Намери им екскурзоводка и ще излязат сами.

Препоръчах им Маймунския бар.

— Фрашкано е с курви — не давайте повече от петачка на проститутките, обаче келнерките и барманките може да ви струват повече. После заведете съпругите в „Максим“ на късна вечеря.

Те веднага подготвиха плана. Мислех, че пехотинците са лоши момчета, обаче летците бяха още по-лоши. Спомних си един стар военен виц и го разказах.

— Каква е разликата между пилота и свинята?

— Каква?

— Свинята не се опитва по цяла нощ да изчука някой пилот.

Те изреваха. Страхотен виц. А бе, нали се веселяхме.

Дойде и отмина един. Трябваше да се изпикая и се извиних. Мъжката тоалетна се намираше в коридора, който водеше до друго претъпкано помещение в дъното. Когато излязох, Сюзан ме чакаше.

— Отзад има градина — каза тя. — Там е тихо и имам нужда от малко чист въздух.

— Защо не си тръгнем?

— Ще си тръгнем. Просто искам малко да поседна.

В градината имаше масички като в кафене, по които горяха свещи. Дърветата бяха окичени с книжни фенери. Наистина беше тихо и въздухът бе чист.

Седнахме на една свободна маса и аз се огледах. Видях двойки, които се държаха за ръце. С други думи, нещо като постапокалипсис, където отиваш, след като умреш или нещо подобно.

Освен това усетих ухание на тамян и мирис на канабис. Около масите танцуваха светулки, които всъщност бяха огънчетата на подаваните от ръка на ръка цигари. Внезапно ми се припуши марихуана, чувство, каквото не бях изпитвал от двайсет години.

— Май добре се забавляваше — каза Сюзан.

— Готини момчета.

— И съпругите им са симпатични. Интересуваха се дали сме двойка.

— За това ли си приказват всички жени? За секс, за секс и пак за секс.

— Не си приказвахме за секс. Приказвахме си за мъже.

— Все същото.

— Искаш ли чай?

— Какъв чай?

— Истински. Другият чай е билков.

Повика сервитьорката и поръча чай.

Известно време мълчаливо седяхме в тъмната градина. Донесоха ни чайник е две чашки и аз налях. Изобщо не обичам чай.

Отпихме от горещата безвкусна течност. Вдишах парата и дробовете ми отново заработиха.

Бях гроги и даже Сюзан се прозяваше, но отдавна вече не можеше да става и дума за приличен сън, така че времето нямаше значение, затова просто седяхме и пиехме отвратителния чай. След десетина минути разбрах, че това всъщност е много приятно.

— Знаеш ли какво ще ме направи щастлива? — накрая попита Сюзан.

— Какво?

— Ако утре се прибереш у дома.

— Аз пък ще съм щастлив, ако ти се прибереш у дома — кой знае защо, отговорих аз.

Интимен разговор между двама души, които все още не са били интимни.

— Трябва да се махнеш от тук, преди да ти се случи нещо… Имам предвид нещо психическо — прибавих аз. После се чух да казвам: — Ти се безпокоиш за мен, но аз се безпокоя за теб.

Тя дълго се взира в мъждукащата свещ и видях, че по лицето й се стичат сълзи, което ме изненада.

И двамата бяхме малко пияни и този миг не беше реален, нито дори рационален. Ето защо тихо казах:

— Когато бях тук… сред войниците се разказваше една история… историята за царството на Гордън. Гордън бил полковник от спецчастите, който отишъл в джунглата, за да организира едно планинско племе на борба е партизаните, обаче се побъркал, станал местен и наистина се чалнал… знаеш сюжета. Това е вариант на „Сърцето на мрака“ на Конрад, но се развива във Виетнам… тази апокалиптична история, която направиха във филма… обаче апокалиптична или не, тя беше предупреждение… страх, който изпитвахме всички, че няма да искаме да се приберем у дома, че ще се побъркаме и вече няма да искаме да се прибере у дома… Сюзан?

Тя кимна и остави сълзите да текат по лицето й. Подадох й кърпичката си и двамата помълчахме, заслушани в нощните насекоми и приглушения глас на Джанис Джоплин от бара, придружаван от „Танца на валкириите“. Нямах представа каква е причината да плаче.

Хванах я за ръка и продължихме да седим в градината.

Накрая Сюзан дълбоко си пое дъх.

— Извинявай. — Тя се изправи. — Време е да си вървим.

Излязохме на улицата, взехме такси и казах на шофьора:

— „Донг Хои“.

Сюзан поклати глава.

— Трябва да отидем в „Рекс“. — Тя преведе на шофьора и виетнамецът потегли. — Когато пия повече, ставам сълзлива — рече Сюзан. — Вече съм добре.

— Сигурно имаш ирландска кръв. Цялото ми семейство и всичките ми бостънски приятели се напиват, пеят „Дани Бой“ и плачат.

Тя се засмя и издуха носа си в моята кърпичка.

След няколко минути бяхме в хотела. Слязохме и Сюзан каза:

— Хайде да проверим онова съобщение и да видим дали няма нещо ново.

— Добре. Ще ти се обадя вкъщи, ако има нещо ново.

— Хайде да проверим.

Влязохме във фоайето и отидохме на рецепцията. Взех ключа от стаята си заедно с един плик. Написано на едва разбираем английски, съобщението гласеше:

Изглежда, щях да получа визата и паспорта си в замяна на маршрут. Ако бях на мястото на полковник Манг, и аз щях да постъпя така. Бях възбудил любопитството му и го бях ядосал. Затова искаше да ме държи под око.

Сюзан погледна съобщението, после отново придоби делови вид.

— Ще се срещнем тук утре сутрин, след като се върнеш от срещата. Съветвам те да си събереш багажа, преди да идеш при полковник Манг и да го оставиш във фоайето. После може да не разполагаш с много време. Ще ти донеса билети за някакъв транспорт или ще ти ги пратя тук. Ще те изпратя на гарата или на автобуса. Във всеки случай ще те чакам в девет.

— Ако не се върна до обяд, не ме чакай. Остави билетите тук и се свържи с моите хора.

Тя извади мобилния си телефон от чантичката си и ми го подаде.

— Утре сутрин ще ти се обадя от вкъщи и ще ти дам още някои съвети за срещата. Нямам доверие на хотелските телефони.

— Домашният ти телефон сигурен ли е?

— Ще ти позвъня от друг мобифон. Имам обикновен телефон, но го използвам само за международни разговори. — Сюзан ме погледна. — Извинявай, ако съм те задържала до много късно.

— Беше ми приятно. Благодаря ти.

Тя се усмихна и приятелски се прегърнахме и се целунахме по бузите. После Сюзан се обърна и си тръгна.

Останах във фоайето още няколко минути, за да видя дали няма да се върне, както беше направила на покрива. Вратата се отвори, но бе портиерът, който ми каза:

— Госпожа на такси. Всичко наред.

Запътих се към асансьорите.

15.

Събудих се преди разсъмване и изпих два аспирина и една противомаларична таблетка.

Бях решил да облека същите дрехи, които носех при първата си среща с полковник Манг: панталон цвят каки, син блейзър и синя риза. Ченгетата обичат да виждат заподозрените всеки път в еднакви дрехи — обяснението е от психологически характер и е свързано с инстинктивната негативна реакция на полицаите към хора, които променят външния си вид. Облеклото ми беше запечатано в малкия мозък на полковник Манг и ако имах късмет, двамата никога повече нямаше да се срещнем.

Прибрах преспапието в сака си, за да го подаря на Сюзан в знак на благодарност. Докато оглеждах стаята, мобилният телефон в джоба ми иззвъня. Натиснах бутона.

— Семейство Уебър.

Тя се засмя.

— Добро утро. Как спа?

— Добре, като се изключи нощният чай лонг ронг под прозореца ми и „Танцът на валкириите“ в главата ми.

— И тук беше същото. Имам малко махмурлук. — И прибави: — Извинявай, ако съм била малко сълзлива.

— Не се извинявай.

Тя премина към работа.

— Добре, всяко такси знае къде е имиграционната полиция. Всъщност се намира в министерството на държавната сигурност. Остави си петнайсет минути заради часа пик. Не задържай таксито — те не обичат да висят около тази сграда.

— Полковник Манг може да ми предложи да ме върне обратно в „Рекс“.

— Наистина може да го направи, ако иска да види някакъв билет за Натранг. Но най-вероятно ще поиска да се явиш в имиграционната полиция в Натранг.

— Ако все пак дойде в „Рекс“, светкавично изчезни.

— Ще видим какво ще се случи.

— Радваш ли се, че се забърка в това? — попитах я.

— По-добре е, отколкото да ходиш на работа. Добре, имам имейл от туристическата агентка, в момента работи по въпроса за пътуването ти до Натранг. Остави мобифона ми на рецепцията и аз ще си го взема, щом дойда.

— Ясно.

— Сега за полковник Манг — опитай се да не го ядосваш. Кажи му, че си бил в тунелите на Ку Чи и вече изпитваш уважение към антиимпериалистическата борба на народа.

— Майната му.

— Когато отидеш в министерството на държавната сигурност, потърси отдел „В“ — това е имиграционната полиция. Стой надалеч от „А“ и „Б“, иначе може никога повече да не те видим. — Май не се майтапеше.

— Ще те упътят до чакалнята — продължи Сюзан, — после ще те повикат, но не по име. Във Виетнам първи влизат по-възрастните хора, така че ще те повикат пръв. Ще отидеш в друга стая и човекът там ще те попита какво искаш. Ще се държи гадно. Повечето хора ходят там, защото са ги заловили с изтекла виза, искат удължаване на визата, разрешение за работа или постоянно пребиваване. Банални неща.

Това не обясняваше причината да ме повикат там, но не го отбелязах.

— Ти имаш среща, затова питаш гадния тип за полковник Манг. Полковник на виетнамски е „дай-та“. Питай за дай-та Манг. Дай на гадния тип нещо, на което е написано името ти.

— Всичко с името ми е при тях.

— Дай му шофьорската си книжка, сметката от хотела или нещо друго. Поради характера на работата си, те би трябвало да знаят чужди езици, но не е така, а не искат да изглеждат глупави. Затова ги улесни.

— Ти ходила ли си в това министерство?

— Три пъти, откакто съм тук. После в службата ми казаха да престана да отговарям на призовките им. Така и постъпих и сега те на всеки няколко месеца идват в офиса ми или вкъщи.

— Защо?

— За документи, въпроси и бакшиш. Те му викат бакшиш, като че ли ми правят услуга. Обикновено се избавям от тях за десетина минути и с десетачка. Но не предлагай пари на полковник Манг. Той е полковник и има вероятност да е верен и чист партиец. Може да те арестуват за предлагане на подкуп, което е най-големият майтап в тази страна, защото обикновено те арестуват, когато не даваш подкуп.

— Ясно.

— Но ако поиска пари, дай му ги. Обичайният откуп за паспорт и виза е петдесетак. Не искай разписка.

Обмислих думите й и разговора си с полковник Манг на летището. Бях почти сигурен, че виетнамецът не иска пари.

— Някои от тези хора са просто продажни бивши южновиетнамски ченгета, успели да останат в комунистическата полиция — продължи Сюзан. — Обаче други са северняци, обучени от КГБ, и все още мислят по кагебистки. Освен това колкото по-висок е чинът, толкова по-малка е вероятността да са корумпирани. Внимавай с полковник Манг.

— Ясно. — А това повдигаше въпроса как изобщо съм извадил късмета да се срещна с полковника.

— Изглеждаше ли достатъчно възрастен, за да е участвал във войната? — попита тя.

— Той отлично помни войната.

Сюзан замълча за няколко секунди.

— Може би ще успеете да превърнете общите си преживявания в нещо хубаво.

— Да. Виж, не отивам там, за да се сприятелявам с този човек — просто си искам документите и си тръгвам.

— Но не искаш да те изхвърли от страната.

— Не. Той също няма намерение да го направи. Днес не си заминавам за вкъщи, заминавам за Натранг или за затвора, така че бъди готова да пратиш съответния факс на моите хора.

— Разбирам.

— Нещо друго?

— Не, това май е всичко. До скоро.

— Добре… виж, Сюзан… ако не се видим по-късно… благодаря ти…

— До скоро. Чао.

Затворих, изключих мобилния телефон и го прибрах в джоба на блейзъра си.

Събрах си багажа и го смъкнах във фоайето. Отидох на рецепцията и видях, че една от служителките е Лан, същата виетнамка, която ме бе посрещнала. Дадох й ключа от стаята си.

— Заминавам си.

Тя затрака на компютъра си.

— А, да, господин Бренър. Аз ви регистрирах.

— Да.

— Приятно ли прекарахте?

— Много. Разгледах тунелите в Ку Чи.

Лан сбърчи лице и не отговори. Докато разпечатваше сметката, ме попита:

— Можем ли да ви помогнем с нещо в плановете ви за пътуване?

— Да, можете. Трябва да отида в имиграционната полиция, за да си взема паспорта. Нали си спомняте тази история?

Виетнамката мълчаливо кимна.

— Затова ще оставя багажа си тук и ако имам късмет — ба ба ба — скоро ще се върна, за да го взема.

Тя отново кимна и ми подаде сметката.

— Стаята ви беше предплатена. Как ще уредите извънредните разходи?

Прегледах разпечатката и ми се прииска да й обясня, че не са ми духали в стаята за масаж, въпреки големия бакшиш. Но вместо това отговорих:

— Ще платя, когато се върна с паспорта и визата си, за да си взема багажа.

Лан се замисли за миг.

— Както желаете.

Сигурно е трудно да управляваш четиризвезден хотел в тоталитарна държава. Искам да кажа, гостите ти безследно изчезват, полицията идва да претърсва стаите и разстройва камериерките и има толкова много подслушвателни устройства, че не можеш да направиш резервация за вечеря, без да попаднеш на някое ченге.

Подадох на Лан мобилния телефон на Сюзан.

— Скоро ще дойде да си го вземе една млада дама, американка. Моля ви, погрижете се да го получи.

— Разбира се.

Извадих преспапието от сака си и й го връчих.

— Дайте й и това и й кажете, че й благодаря.

Лан разгледа преспапието, ала не каза нищо. Може да й приличаше на купчина боклук около порутена сграда.

Тя извика на пиколото, което ми даде две квитанции за багажа и получи в замяна един долар.

— Благодаря, че ни гостувахте — каза Лан. — Портиерът ще ви повика такси.

Излязох на тротоара и се появи такси. Обърнах се към портиера.

— Кажи на шофьора, че трябва да отида в полицията, министерството на държавната сигурност. Биет?

Той се поколеба за миг, после, докато се качвах, каза нещо на шофьора.

Потеглихме и се насочихме на запад по улица „Ле Лой“.

Минахме през квартал, в който като че ли бяха събрани всички евтини хотели и гостилници в Сайгон. Беше пълно с млади пътешественици от всички раси, момчета и момичета, потеглили на голямо приключение — преживяване, съвсем различно от моето на същата възраст, когато и аз като тях носех раница.

Таксито зави и продължи по улица, която се казваше „Нгуен Трай“. Погледнах си часовника: осем без пет.

Отбихме и спряхме до триетажна постройка с мръсножълта мазилка, отдалечена от улицата и оградена със стена. Шофьорът я посочи, аз му платих и слязох на тротоара. Той незабавно потегли.

Сградата бе голяма и изглежда, представляваше част от по-обширен комплекс. На пилон пред нея се вееше червено знаме с жълта звезда.

Отвореният портал се охраняваше от двама въоръжени полицаи, но когато минах помежду им, те не ме спряха. Никой не идва неканен на такова място.

Прекосих малкия преден двор и влязох във фоайето.

Озовах се пред висока орнаментирана маса, вероятно останала още от французите. Зад нея седеше униформен мъж и аз му казах:

— Имиграционна полиция.

Той ме изгледа продължително, после ми подаде зелен хартиен квадрат с буквата „В“ и посочи наляво.

— Върви.

И аз тръгнах, като си мислех: „Върви право в затвора. Не минавай през старта.“

Закрачих по широк коридор с врати от двете страни и през прозореца на едно открито помещение видях голям вътрешен двор. Министерството на държавната сигурност очевидно бе голямо и важно, и имаше много работа. Не се съмнявах, че дворът се е използвал за екзекуции по време на французите, а може би и при южновиетнамците и комунистите.

Видях униформени ченгета и зле облечени чиновници с дипломатически куфарчета. Всички ме зяпаха подозрително, обаче с помощта на зеления пропуск стигнах до края на коридора, където имаше врата с надпис „В“. Над вратата пишеше „Фонг куан ли нгу-ои нуок нгоаи“. Зная, че „нуок“ означава „вода“, а „нгоаи“ е „чуждестранен“, поне според номерата на мотопеда на Сюзан. Значи това министерство или внасяше чуждестранна вода, или тук трябваше да се явяват чужденците от отвъд океана. Заложих на втория превод, влязох и се озовах в средно голяма чакалня. Вътре имаше двайсетина пластмасови стола и нищо друго. Нямаше нито прозорци, нито вентилатори, само вентилационни шахти близо до тавана. Освен това нямаше пепелници, ако се съдеше по пръснатите навсякъде по плочките на пода фасове.

Четири стола бяха заети от млади туристи, които бяха оставили раниците си на пода. Три момчета и едно момиче. Погледнаха ме, после се върнаха към разговора си.

Седнах. На едната стена имаше голям плакат, изобразяващ презерватив с лице, ръце и крака, който носеше меч и щит. От меча висеше думата „СПИН“, а на самия презерватив пишеше „ДА“.

На друга стена висеше постер, на който се прегръщаха виетнамка и бял. Английският надпис гласеше: „СПИН убива“.

Точно срещу мен имаше плакат на Хо Ши Мин, заобиколен от щастливи селяни и работници, а до него пишеше: „Да не предизвиква големи безредици и без радио“. Това загадъчно съобщение се повтаряше на няколко езика и се надявах да означава нещо поне на един от тях.

В стаята влязоха още няколко души, предимно младежи, но след това се появи виетнамска двойка на средна възраст и аз предположих, че трябва да са виеткиеу с визов проблем.

Младежите си приказваха на английски с различен акцент — от американски и австралийски до европейски. Чух израза „мама му стара“, произнесен по шест различни начина.

Освен това, доколкото успях да разбера, повечето от тия хлапетии искаха удължаване на визите, но някои си търсеха документите, които официално бяха задигнати от полицията. Никой не изглеждаше особено обезпокоен. Двамата виетнамци обаче имаха уплашен вид и явно се удивляваха на безгрижните туристи. Интересно.

Беше осем и десет и реших да почакам още десет минути преди да започна да предизвиквам големи безредици без радио.

След няколко минути влезе мъж в зелено-кафява униформа и се огледа. Видя ме и ми даде знак да го последвам. Голяма работа е да си стар в будистка страна.

Излязохме в коридора и влязохме в друга стая от отсрещната страна.

Зад бюрото седеше униформен офицер с пагони и пушеше.

— Кой вие? Защо тук? — попита ме той.

Това трябва да бе гадният. Погледнах го в очите и отговорих на бавен, елементарен английски:

— Аз — потупах се по гърдите — тук за среща с дай-та Манг. — Посочих часовника си. — Среща. — После му подадох сметката от хотела. Не исках да му давам шофьорската си книжка, защото тия глупаци вече бяха прибрали достатъчно от официалните ми документи и си представях как се оказвам на улицата без никакво доказателство кой съм, освен монограма на носната ми кърпичка.

Във всеки случай униформеният явно се задоволи със сметката, която разглежда няколко секунди. След това се зачете в лист хартия и изглежда, се опита да открие името ми. Пепелта на цигарата му се откъсна и падна върху сметката. Огледах се за пожарогасител или знак за авариен изход.

Накрая Гаднярски вдигна поглед и каза нещо на онзи, който ме беше довел, размаха сметката като недоволен гост на хотел, другият я взе и ми даде знак да го последвам. А ние се оплакваме от грубите държавни служители.

Последвах го по дългия прав коридор като се чудех дали ясно съм обяснил какво искам, или са решили, че събирам неплатени сметки от „Рекс“ и търся неизправен платец на име Манг. До този момент не бях съзнавал колко полезно е присъствието на Сюзан.

Така или иначе, униформеният спря и почука на врата, която носеше номер шест. Отвори я, но ми даде знак да остана навън. Влезе, чух го да разговаря, после излезе и ми посочи да вляза.

Озовах се в малка стая без прозорци. Полковник Манг седеше зад дървена маса, на която имаше вестник, дипломатическо куфарче, чайник, чаша, пепелник, преливащ от угарки, и моята хотелска сметка. Това очевидно не бе неговият кабинет, който най-вероятно се намираше в отдел „А“. Това беше стая за разпити.

— Седнете — каза виетнамецът. Седнах на дървения стол срещу него.

Полковник Манг изглеждаше също толкова неприятен, колкото го помнех от летището. Тесните очи, високите скули, презрително свитите тънки устни и опънатата кожа му придаваха вид на човек, претърпял поне шест пластични операции. Гласът му също ме дразнеше.

Той се престори, че разглежда документите на масата, после вдигна очи.

— Значи сте ми донесли маршрута си.

— Да. А вие сте ми донесли паспорта и визата, която сте взели от хотела.

Полковник Манг дълго ме наблюдава.

— Маршрутът ви — накрая каза той.

— Днес заминавам за Натранг — отвърнах аз. — Ще остана там четири-пет дни, след това отивам в Хюе.

— Нима? А как ще пътувате до Натранг?

— Помолих една туристическа агентка да ми уреди транспорт. Билетът ще ме чака в „Рекс“.

— Значи не можете да ми покажете билет, така ли?

— Не.

— Но може да пътувате и с автомобил.

— Възможно е.

— В такъв случай трябва да минете през „Видотур“, официалната туристическа агенция. Това е единственият законен начин да пътувате с автомобил и шофьор във Виетнам. Нямате право да наемате частна кола.

— Сигурен съм, че моята туристическа агентка го знае.

— Знаят го. Но невинаги спазват това правило. Ако пътувате с автомобил, трябва да минете през „Видотур“ и да им кажете да се обадят тук, за да съобщят името на шофьора и номера на автомобила.

— Звучи напълно разумно. — Добрата вест, изглежда, бе, че съм свободен да замина за Натранг. Лошата вест беше, че съм свободен да замина за Натранг.

— Как се казва тази туристическа агентка? — попита ме полковник Манг.

— Не зная.

— Как така не знаете?

— Помолих един познат американец в Хошимин да ми помогне.

— Нима? И кой е този ваш познат американец?

— Бил Станли от „Банк ъв Америка“.

Полковник Манг се поколеба за миг, после си отбеляза името. Бил Станли вече имаше нещо общо с Шийла О’Конър, която в един друг живот бях изпортил на отец Бенет. Понякога се налага да изпортиш някого, обаче никога приятел. И винаги, когато можете, избирайте възпитаници на добри университети.

— Откъде познавате този човек? — продължи виетнамецът.

— Заедно учихме в Принстън. В колежа.

— Аха… и казвате, че работи в „Банк ъв Америка“, така ли?

Кой знае защо, това ме изпълни с лошо предчувствие.

— Нали точно това казах?

Полковник Манг кимна.

— Осведомете туристическата си агентка, че още тази сутрин трябва да се обади по телефона тук и да ме потърси.

— Защо?

— Задавате много въпроси, господин Бренър.

— Вие задавате много въпроси, полковник Манг.

Това го ядоса, обаче полковникът запази самообладание.

— Вие сте човекът, който повдига въпросите в ума ми.

— Напълно съм откровен и ви оказвам съдействие.

— Ще видим.

Не отговорих.

— Кажете на туристическата си агентка да ми се обади — повтори полковник Манг. — Къде ще отседнете в Натранг?

— Засега нямам резервация.

— Трябва да имате адрес.

— Ще имам адрес, когато отида там.

— Защо искате да отидете в Натранг?

— Препоръчаха ми го като най-хубавия плаж в Югоизточна Азия.

Това, изглежда, достави удоволствие на дребния копелдак.

— Наистина е така. Но вие не сте били толкова много път само за да отидете на плаж.

— През хиляда деветстотин шейсет и осма ходих там.

— А, да, там ходеха на почивка войниците.

Не отговорих.

Междувременно виетнамецът палеше цигара от цигара и в стаята не можеше да се диша от дим, да не споменавам за влагата и вонята на пот, която може и да бе моя.

Полковник Манг си отбеляза още нещо.

— Когато пристигнете в Натранг, ще се явите в имиграционната полиция и ще им дадете адреса си. Ако не си намерите квартира, трябва да ги осведомите. — Той ме погледна. — Те ще се погрижат да ви намерят къде да спите.

Помислих си, че има предвид затвора, обаче виетнамецът продължи:

— Те имат известно влияние в хотелите. — И се усмихна.

— Убеден съм. Благодаря за помощта, полковник Манг, не искам повече да ви задържам.

Той ме изгледа гадно и каза:

— Аз съм човекът, който ви задържа, господин Бренър. — Отпи глътка чай. — Как възнамерявате да пътувате от Натранг до Хюе?

— Зависи какъв транспорт ще си уредя.

— Трябва да осведомите имиграционната полиция в Натранг за начина си на пътуване.

— Те могат ли да ми помогнат с транспорта?

Изглежда, сарказмът ми му убегна, защото отговори:

— Не. — После ме погледна и зададе големия въпрос. — От напускането на хотела в Хюе до резервацията за „Метропол“ в Ханой имате пет дни. Какво възнамерявате да правите през това време?

Ами, трябваше да отида в Там Ки на секретна операция, обаче всъщност ми се искаше да отида във Вашингтон и да строша врата на Карл.

— Господин Бренър?

— Ще попътувам по крайбрежието до Ханой с влак или автобус.

— От неделя нататък четири дни няма да има влакове. Автобусите са неподходящи за чужденци.

— Така ли? Ами тогава ще наема кола и шофьор. Чрез „Видотур“, разбира се.

— Защо искате да пътувате по суша, а не със самолет?

— Реших, че на път за Ханой ще мога да видя бившия Северен Виетнам.

— Какво ви интересува?

— Как живеят хората. Техните обичаи и начин на живот.

Той се замисли за миг, после каза:

— Цели десет години народът на север страдаше и умираше от американски бомби и снаряди от вашите кораби. Препоръчвам ви да разгледате тунелите на Вин Мок — жителите на този морски град цели седем години живяха в тях по време на американските бомбардировки. Тези хора може да не ви се сторят толкова дружелюбни, колкото в бившата американска марионетна държава.

От полковник Манг можеше да излезе страхотен екскурзовод.

— Ами, тогава искам да се поуча от всичко това.

Той, изглежда, обмисляше думите ми. Ако бях на негово място нямаше да притискам Пол Бренър за непълнотата на маршрута от Хюе до Ханой. Защото ако Пол Бренър замисляше нещо, най-вероятно щеше да го извърши през тези дни. Накрая Манг ме погледна.

— Свободен сте да пътувате на север от Хюе до Ханой по всички законни начини.

Очите ни се срещнаха. И двамата знаехме, че се баламосваме.

Полковник Манг си записа още някои неща и въпреки че съм обучен да чета наопаки, не мога да чета на виетнамски и откъм нормалната страна.

— И в Хюе ще обиколите местата в околността, където сте служили — каза той. — Нали?

— Възнамерявам за един ден да отскоча до Куанг Три, за да видя старата си, база.

— В такъв случай ще се разочаровате — отвърна виетнамецът. — Град Куанг Три вече не съществува. Там има само село и в района няма следи от някогашните американски бази. През седемдесет и втора американските бомби унищожиха всичко.

Не отговорих.

— В Хюе се явете в имиграционната полиция — продължи полковник Манг, отпусна се назад, запали нова цигара и се вторачи в мен през дима. — Е, как прекарахте в Хошимин?

Тъй като не исках пак да го ядосвам заради имената на градовете, отговорих:

— В Хошимин посетих много интересни места. Послушах съвета ви и отидох в Музея на американските военни престъпления.

Това, изглежда, не го изненада особено, което ме накара да се зачудя дали са ме следили.

— На снимките видях какво се е случило с южновиетнамските войници и планинците, които не са оставили оръжието след капитулацията — продължих аз. — Платили са висока цена, докато просто е трябвало да отидат в превъзпитателните лагери като няколко милиона други и да излязат от там по-щастливи и по-добри граждани на Социалистическата република.

Ентусиазмът ми явно не убеди особено полковник Манг. Може да сгъстявах краските, обаче нямах основание да престана.

— Вечерях в ресторанта на покрива на „Рекс“, където са се забавлявали американските генерали, докато техните войници се сражаваха и умираха в оризищата и джунглите.

Погледите ни отново се срещнаха. Ако му сечеше пипето, от хотелската ми сметка той вече знаеше къде съм вечерял и че не съм бил сам, освен ако не ям много. Обаче полковникът просто втренчено ме гледаше.

— В неделя разгледах някогашния президентски дворец, където Диен и Тиеу са живели като императори, докато техните войници и народ са страдали и умирали.

Отново не можех да съм сигурен дали вече не го знае. Реших, че прекалено се доверявам на ефикасността на полицейската държава.

— Всичко, което видях и научих, много ме впечатли — заявих аз, като че ли бях затворник в превъзпитателен лагер и се стремях да се измъкна.

Полковник Манг слушаше, докато му излагах преживените мигове на откровение. Накрая кимна. Изглежда, ми вярваше. Ако си бях купил ония хошимински сандали, щях да вдигна крака на масата, обаче явно се справях добре и без реквизит.

— В неделя отидох да разгледам тунелите в Ку Чи — продължих разказа си аз.

Той се наведе напред.

— Наистина ли? Ходили сте в тунелите, така ли?

Полковник Манг се усети, че предишната му безизразност се е заменила с искрена изненада.

— Как стигнахте до Ку Чи?

— С туристически автобус. Беше поразително. Двеста километра тунели, изкопани под носа на южновиетнамските и американските армии. Как са скрили толкова много пръст, за Бога?

— Хиляди верни селяни малко по малко изхвърляха пръстта в реки и кратери от бомби — отговори на реторичния ми въпрос той. — Всичко е възможно, когато хората работят задружно.

— Разбирам. Е, всичко беше много поучително и определено промени представите ми за войната. — „А сега е време да се чупя от тук.“

Полковник Манг помълча, после ме попита:

— Защо пътувате сам?

— Защо ли? Защото не успях да открия някой, който да дойде с мен.

— Защо не се присъединихте към някоя група ветерани? Има организирани пътувания на хора, които са преживели едни и същи неща през войната.

— Чувал съм, но исках да дойда по време на Тет и взех решение да пътувам в последния момент.

Виетнамецът отново погледна визата ми.

— Датата е отпреди десет дни.

— Да. Реших го в последния момент, нали ви казах.

— Американците обикновено подготвят плановете си за месеци напред.

Явно това бе привлякло вниманието на служителя от паспортния контрол. Дължах на Карл ритник по ташаците.

— Пенсионер съм. Просто ходя където пожелая и когато пожелая.

— Нима? И все пак паспортът ви е издаден преди няколко години и в него няма визи и гранични печати.

— Пътувам в Съединените щати и Канада.

— Разбирам. Значи това е първото ви пътуване отвъд океана, така ли?

— Откакто е издаден този паспорт.

— Аха.

Полковник Манг ме измери с един от ония погледи, които предполагат, че е смутен от някаква непоследователност в отговорите ми.

— Женен ли сте?

— Това е личен въпрос, полковник Манг.

— Няма лични въпроси.

— Там, откъдето идвам, има.

— И можете да откажете да отговорите на въпрос на полицай, така ли?

— Точно така.

— И какво ще се случи, когато откажете да отговорите?

— Нищо.

— Чувал съм, но не го вярвам.

— Ами идете в Щатите и гледайте да ви арестуват.

Това не му се стори смешно. Той започна да рови из документите на масата и аз не забелязах паспорта си.

— Видели сте много проститутки в Хошимин. Нали така?

— Възможно е.

— Те обслужват чужденците. Виетнамците не ходят по проститутки. Във Виетнам проституцията е забранена. Видели сте караоке барове и салони за масаж. Видели сте да се продават наркотици и сте видели страшно много повлиян от Запада упадък. Мислите си, че полицията е изгубила контрол, че революцията се е покварила. Нали така?

— Да.

— Има два града, които заемат едно и също време и място — осведоми ме полковник Манг. — Сайгон и Хошимин. Оставяме Сайгон да съществува, защото засега е полезен. Но някой ден няма да го има.

— Струва ми се, че чуждите капиталисти няма да се съгласят с вас, полковник Манг.

— Възможно е. Но и те са тук само докато ние им позволяваме. Когато настъпи моментът, ще ги изтръскаме, както куче се изтръсква от бълхите.

— Не бъдете толкова сигурен.

Отговорът ми изобщо не му хареса и той продължително ме изгледа. После отново промени темата.

— По пътя може да видите разрушенията, за които са виновни вашите войски, господин Бренър, и които все още не са възстановени.

— Струва ми се, че за разрушенията са виновни и двете страни. Това се нарича война.

— Не ме поучавайте, господин Бренър.

— Не обиждайте интелекта ми, полковник Манг. Зная какво е войната.

Той не обърна внимание на думите ми и продължи лекцията си:

— Сега ще видите една мирна страна, за пръв път от сто години управлявана от виетнамския народ.

Бедният полковник Манг. Той бе истински патриот и се опитваше да се примири с хората в Ханой, които продаваха страната на „Кока-кола“, „Сони“ и „Креди лионез“. Това наистина трябваше да е горчив хап за стария боец, отдал младостта и семейството си за каузата. Подобно на повечето войници, сред които и аз, той не разбираше как политиците са способни да предадат извоюваното с кръв. Почти изпитвах съчувствие към него и ми се искаше да му кажа: „Ей, приятел, всички ни прекараха — теб, мен и убитите ни познати, на всички ни го нахлузиха. Обаче трябва да го преглътнеш. Дойде новият световен ред.“ Вместо това отговорих:

— Нямам търпение да видя новия Виетнам.

— Нима? И какво ще изпитате, когато посещавате местата на някогашните си сражения?

— Аз бях готвач. Но и да бях истински боец, пак нямаше да имам представа какво ще изпитам, преди да стигна на мястото на битката.

Той кимна и след няколко секунди каза:

— Когато пристигнете в Ханой, пак ще се явите в имиграционната полиция.

— Защо? Заминавам си на другия ден.

— Може би. Може би не.

Наведох се към него.

— Първата ми спирка в Ханой ще е американското посолство.

— Нима? И с каква цел?

— Оставям на вас да се сетите.

Полковник Манг се замисли за миг.

— Свързахте ли се с консулството си тук?

— Чрез моя познат в града съобщих за присъствието си в Хошимин, за проблема на летището, за това, че са ми взели паспорта, и датата на пристигането си в Ханой. — После прибавих: — Моят познат вече се е свързал с американското посолство в столицата.

Полковник Манг не отговори.

Харесваше ми темата за американското посолство, затова продължих:

— Според мен е чудесно, че Вашингтон и Ханой установиха дипломатически отношения.

— Нима? Аз не смятам така.

— Аз пък смятам. Време е да погребем миналото.

— Още не сме погребали всички мъртви, господин Бренър.

Прииска ми се да му кажа, че зная как комунистите са изровили с булдозери южновиетнамските военни гробища, но вече и без това го бях ядосал достатъчно.

— Ако в страната нямаше американски дипломати, на кого щях да се оплача от вашето поведение?

Той се усмихна, после отвърна:

— Много повече ми харесваше, както си беше след хиляда деветстотин седемдесет и пета.

— Убеден съм. Но сега живеем в нов свят и е Нова година.

— Дадохте ли на своя познат маршрута си, господин Бренър? — без да обръща внимание на думите ми, попита полковник Манг.

— Да.

Виетнамецът отново се усмихна.

— Добре. Значи, ако претърпите злополука по пътя и не се появите в Натранг, Хюе или „Метропол“ в Ханой, вашето посолство и полицията ще могат да участват в издирването ви.

— Нямам намерение да претърпявам никакви злополуки но ако все пак ми се случи нещо, от посолството ни ще знаят къде първо да ме търсят.

На полковник Манг, изглежда, му хареса фината размяна на заплахи. Струва ми се, че оценяваше достойнствата ми. Освен това вече започваше да подозира, че с него сме от един и същи бранш. И бях почти убеден, че е няколко стъпала по-високо от имиграционен полицай и че мястото му не е в тоя жалък кабинет в отдел „В“, пълен с млади туристи и реклами на презервативи. Истинското място на полковник Манг беше в отдел „А“ или „Б“. Играта с отдел „В“ целеше да успокои заподозрения и да го направи непредпазлив. А що се отнасяше до осведомяването на нашето посолство или Карл, те не бяха толкова загрижени за имиграционната полиция, колкото щяха да са за тайната и националната.

Във всичко това се криеше известна ирония и симетричност — аз не бях бивш готвач, нито турист и полковник Манг не бе имиграционно ченге. И нито един от двама ни нямаше да бъде номиниран за Оскар за най-добър актьор.

— Вижте, господин полковник — казах аз, — трябва да се прибера в хотел „Рекс“, иначе може да изпусна превоза си. Благодаря за съветите и отделеното време.

Виетнамецът се престори, че не ме чува, и погледна хотелската ми сметка.

— Много скъпа вечеря — отбеляза той. — Сам ли бяхте?

— Не.

Манг не ми зададе повече въпроси и не поиска пари. Написа нещо на лист евтина хартия, взе един гумен печат от масата и го подпечата.

— Показвайте този документ в имиграционната полиция навсякъде, където ходите. — Полковникът ми подаде листа, хотелската сметка, паспорта, визата и друго хартиено квадратче с буквата „В“, само че този път жълто. — Занесете този пропуск направо на служителя на входа на сградата. — Той се усмихна. — И да не го изгубите, господин Бренър, иначе никога няма да напуснете това място.

Полковник Манг имаше известно чувство за хумор, извратено, но поне се опитваше. Изправих се.

— Беше ми много интересно, но не искам да ви се натрапвам.

Той не обърна внимание на думите ми.

— Ако се отклоните от маршрута си, осведомете най-близката имиграционна полиция. Довиждане.

— И ви благодаря, че върнахте сувенира ми в хотела — казах аз.

— Това е всичко, господин Бренър.

Не успях да устоя.

— Чук мунг нам мои.

— Вървете си, преди да съм променил решението си.

Виж, това не биваше да се случва. Тръгнах си.

В коридора не ме чакаше никой, затова просто се върнах във фоайето сам. Дадох жълтия си пропуск на служители и той ми посочи изхода.

— Върви.

Тръгнах. Министерството на държавната сигурност беше нещо като слаба имитация на Оруеловото Министерство на любовта, само че тук осезаемо присъстваше полицейската власт, усещане за натрупан десетгодишен страх, заплахи, разпити, кръв, пот и сълзи.

Напуснах сградата и излязох на слънце. Както ме бе предупредила Сюзан, наблизо не се мяркаха таксита и трябваше да извървя една пряка преди до мен да спре кола. Качих се и казах:

— Хотел „Рекс“.

Потеглихме. Погледнах документа, който ми беше дал полковник Манг. Имаше дълго изречение на виетнамски плюс името „Пол Бренър“. Познах и думата „ми“ — „американец“. Полковникът се бе подписал с цялото си име, което беше Нгуен Куи Манг, следвано от чина му, дай-та. Тия Нгуен бяха навсякъде. Така или иначе, печатът представляваше червена звезда с няколко думи, сред които „фонг куан ли нгуои нуок нгоаи“. Прибрах листа в джоба си. Бях бесен, че трябва да мъкна със себе си бележка от ченгетата.

Минаваше девет. След десет минути бях в „Рекс“.

Влязох във фоайето и видях Сюзан Уебър да седи на стол с лице към вратата. Носеше морскосин памучен панталон, спортни обувки и жълто-кафява памучна риза с навити ръкави. Тя ме забеляза, изправи се и бързо се запъти към мен, като че ли бяхме любовници и имахме среща.

Нито един от двама ни не искаше да е прекалено драматичен, затова само се хванахме за ръка, без да се прегръщаме или целуваме.

— Как мина? — попита Сюзан.

— Чудесно. Свободен съм да замина. Какво става с билета?

— Имаш билет за влака за Натранг.

— Страхотно. Ти си върхът.

— Само че билета още го няма, а влакът тръгва в десет и петнайсет.

— Къде е гарата?

— На двайсетина минути път по това време на деня. Е, какво каза полковник Манг?

— Че съм бил превъзпитан.

Тя се усмихна.

— Държа ли си устата затворена?

— Опитах. Той каза, че проститутките, наркотиците, караоке баровете и ти скоро сте щели да сте история. — Прибавих: — Не те спомена по име естествено.

— Знаеш ли, това не е необходимо.

— Необходимо е, ако си полковник Манг. В главата му се води сериозна борба и се боя, че може да получи нервен срив. Между другото, кога ще донесат билета?

— Всеки момент. И ти благодаря за преспапието. За мен ли е?

— Да. Не е много, обаче ти не се нуждаеш от много.

— Важен е жестът.

— Точно така. Трябва да уредя сметката си в хотела…

— Уредена е.

— Не се налагаше.

— Можеше да се наложи, а сега имаш време да ми разкажеш за онзи масаж за двайсет долара — усмихна се Сюзан.

— Дадох прекалено голям бакшиш. — Смених темата. — Полковник Манг иска твоята туристическа агентка незабавно да му се обади. Съжалявам, ако това й навлече проблеми. Той настоя.

— Няма нищо. „Видотур“ съобщават всичко, но не и частните туристически агенти, освен ако специално не им се нареди. Ще й се обадя.

— Бил същата агентка ли използва?

— Понякога. Защо?

— Защото се е обадил на туристическа агентка от мое име. Не исках да споменавам за теб.

— О… ами… няма значение. Ще му се обадя и ще му обясня.

— Кажи му, че му благодаря, задето ме е измъкнал от Сайгон. Това ще го зарадва.

Сюзан не отговори.

— Полковник Манг даде ли ти някакъв документ, изобщо нещо написано? — попита тя.

Показах й бележката.

— Какво пише?

Сюзан я прочете и ми я върна.

— Пише „Регистрирайте адреса на Пол Бренър, американец, датата на пристигането и заминаването му, и начина му на придвижване до и от вашето населено място“.

Кимнах. Не пишеше „И съобщете в тайната полиция“, обаче това се подразбираше.

— Преди чужденците задължително се регистрираха в имиграционната полиция — каза тя. — Освен паспорт и виза имахме нужда от разрешение за пътуване. През последните няколко години пътуването стана по-свободно.

— Не и за мен.

— Явно. Ще позвъня на няколко души. Може някой да има влияние върху полковник Нгуен Куи Манг.

Отиде до вратата, където сигналът бе по-силен, и известно време разговаря по мобилния си телефон. Мразя да оставям други хора да ми вършат работата и никога не го правя в личния си живот, обаче когато съм на операция, закон номер едно гласи, че на първо място е задачата, Пол Бренър — на второ, а всички останали — на последно. Това не се отнасяше за Сюзан, разбира се, и сигурно не биваше да се отнася за Бил Станли. Така или иначе, не беше кой знае какво, макар да забелязах, че Сюзан изглежда малко загрижена или ядосана.

Тя се върна при мен.

— Всичко е уредено.

— Бил радва ли се, че съм дал името му на полковник Манг?

— Можеше да използваш моето име.

— Не можех. Не искам полковник Манг да те разпита и да открие непоследователности в моя разговор с него.

— Мислех, че постъпката ти е рицарска.

— Каква?

В хотела влезе дванайсетинагодишен хлапак и Сюзан отиде при него. Малкият й връчи някакъв плик, тя му даде бакшиш, после каза нещо на моята приятелка Лан и ми посочи към вратата.

Събитията започнаха да се развиват бързо и двамата със Сюзан излязохме на тротоара.

— Това е моето такси. Куфарите ти са в багажника — каза тя. — Да вървим.

— Няма нужда да идваш на гарата…

— Ще стигнеш много по-бързо, ако съм с теб, освен ако през последните няколко часа не си научил виетнамски.

— Добре. Благодаря. Дай ми билета.

— Засега нека остане в мен. Трябва да го покажа на гарата. Всъщност нямаш запазено място, само вагон, който е втора класа и ще е пълен с виетнамци. Всеки от тях ще ти отстъпи мястото си за пет долара. В първа класа няма да имаш тази възможност, защото повечето пътници са чужденци и ще те пратят на майната ти. Разбираш ли?

— Когато се върнеш в службата си — казах й, — прати факс или имейл на моите хора и им предай, че съм заминал за Натранг. Съобщи им, че полковник Манг иска да се явя в имиграционната полиция там, но че според мен операцията не е компрометирана, макар че може да съм под наблюдение.

Сюзан помълча, после отвърна:

— Мислех, че седят на тръни и чакат да научат изхода от срещата ти, затова когато разговарях по мобифона, се обадих в консулството. Бях кратка, в случай че ме подслушват. Свързах се с човека, който знае за тази история. Мисля, че е резидент на ЦРУ. Казах му само: „Той е свободен да пътува. Осведомете фирмата му.“

Замислих се.

— Добре, но когато отидеш в службата си, все пак им прати пълен доклад.

— Ясно.

Гарата се намираше на север от центъра и след петнайсет минути спряхме пред входа сред десетки таксита и рояци хора.

Сюзан даде петарка на шофьора и докато той отваряше багажника, двамата слязохме от колата. Извадих куфарите си и забелязах вътре голяма жълта раница със самар. Сюзан я измъкна и затръшна капака, после я нарами.

— Добре, да вървим.

— Хм… чакай малко.

— Хайде, Пол. Ще изпуснем влака.

„Кой ще го изпусне?“ Последвах я и задърпах куфара си през огромния терминал. Сюзан погледна информационното табло.

— Пети коловоз. Натам. Да се размърдаме.

— Можем да се сбогуваме тук — предложих аз.

— Мразя сбогуванията.

— Сюзан…

— Чувствам се отговорна да те заведа до Натранг. От там нататък оставаш сам. Съгласен?

Не отговорих.

Стигнахме на коловоза и тя показа на жената на изхода два билета. Размениха няколко думи, Сюзан й даде един долар и виетнамката ни пусна да минем.

Продължихме по перона.

— Девети вагон — каза Сюзан.

Часовникът ми показваше 10:12 и кондукторът на виетнамски викаше всички да се качват, което можеше да е смешно, ако бях в добро настроение.

Стигнахме до девети вагон и метнах куфара си във влака, после скочих и помогнах на Сюзан да се качи. Бях запъхтян и се потях.

Кондукторът за последен път повика пътниците, вратите се затвориха и влакът потегли. Двамата стояхме и се гледахме, докато влакът набираше скорост.

— Колко ти дължа за билета? — попитах аз.

Тя се усмихна.

— Ще уредим въпроса по-късно.

— Наистина не го очаквах.

— Естествено, че си го очаквал. Ти си шпионин. Видя, че не съм облечена за работа. Билетите бяха у мен. Вече се бях обадила в консулството. Престанах да споменавам, че искам да пътувам с теб. Дойдох на гарата. Бях взела такси и куфарите ти бяха в багажника — при моя самар. Е, по какво първо се досети?

— По всичко, предполагам.

— Ами тогава стига си се правил на изненадан.

— Добре.

— Искаш ли да дойда?

— Да.

— Хубаво. Ще остана в Натранг с теб, после се връщам в Сайгон.

— Намери ли хотел?

— Не, но ще потърсим хотела, в който си бил по време на отпуската си — ако още съществува.

Погледнах през прозореца на вътрешната врата и видях, че вагонът е претъпкан с хора, багаж, щайги и какво ли още не, освен добитък.

— Може би ще е по-добре да останем прави — предложих аз.

— Пътят до Натранг е пет-шест часа. Ще платим за две места.

Влакът минаваше през северните предградия на Сайгон и аз видях реактивен изтребител, руски миг, да се спуска към военновъздушната база Биен Хоа, моя някогашен втори дом.

В малкия вестибюл се появи кондуктор и Сюзан му каза нещо, после отброи дванайсет банкноти по един долар и виетнамецът излезе.

— Той ще уреди въпроса — поясни тя. — И ще има и за него. Релсите водеха на изток към океана, Сайгон се простираше пред нас. Видях къщи, които всъщност бяха обикновени бараки, и си ги спомних от 1972-ра, когато почти един милион бежанци от провинцията бяха потърсили убежище в града.

— Обожавам морето — каза Сюзан. — Имаш ли бански?

— Да. Банските в куфара ти придават вид на турист за пред ония, които ти претърсват багажа.

— Вие шпионите сте, адски хитри.

— Не съм шпионин.

— Да бе — засмя се тя. — Както виждаш, аз почти не нося багаж. Взех си обаче банския. Казват, че плажът бил великолепен.

— Позволяват ли да ходиш по монокини?

Сюзан се усмихна.

— Никога не преставаш да мислиш. Не, тук е забранено. Ще се побъркат. Обаче във Вунг Тау има уединени местенца, където французите ходят да плуват и да се пекат голи. Но ако те пипнат местните ченгета, здравата ще загазиш.

— Някога пипвали ли са те?

— Аз никога не съм ходила по монокини или гола. Иска ми се, но съм постоянно пребиваваща и не мога да излъжа, че не съм знаела. — Тя замълча, после попита: — Значи си прекарал отпуската си в Натранг, така ли?

— Да. През май шейсет и осма. Времето беше хубаво.

— Мислех, че през отпуската сте напускали Виетнам.

— На хората, които бяха направили нещо, за да го заслужат, даваха по три дни отпуска.

— Разбирам. И ти какво направи, за да заслужиш тридневна отпуска?

— Измислих нова рецепта за чили.

Сюзан не отговори, после каза:

— Надявам се да се отпуснеш достатъчно, за да ми разкажеш преживяванията си във Виетнам.

— А ти може би ще ми разкажеш защо живееш тук — отвърнах аз.

Тя не каза нищо.

Влакът се движеше на изток, пресече река Сайгон и продължи през безкрайни оризища и села.

Погледнах Сюзан и видях, че ме наблюдава. Усмихнахме се.

— Какво щеше да правиш без мен? — попита тя.

— Не зная, но след като се върнеш в Сайгон, ще разбера.

— След три дни с мен ще си готов да се справяш сам.

— След три дни с теб ще ми трябва тридневна отпуска.

Сюзан се усмихна.

— Напредваш доста бързо за старец. Можеш ли да плуваш?

— Като риба.

— Как си с алпинизма?

— Катеря се като планинска коза.

— С танците?

— Като Джон Траволта.

— Хъркаш ли?

Усмихнах се.

— Извинявай — каза тя. — Само се закачам.

Влакът се отдалечаваше от Сайгон и от новия Хошимин и се насочваше на север към Натранг и назад към май 1968-а.