На север

21.

Таксито от хотела първо остави Сюзан на гарата, после и мен — на автогарата.

Влязох вътре, след малко отново излязох и взех такси до хотел „Тонг Нат“ на плажа. Оставих багажа си на главния пиколо, отидох на терасата и седнах на една от масите. След пет минути се появи Сюзан.

Имахме да убием няколко часа до срещата при Гъзаря и това място бе подходящо, тъй като нямаше да привличаме излишно внимание. Всички клиенти бяха бели и нямаше никой от министерството на държавната сигурност.

Поръчахме си обяд.

— Защо идваш с мен? — попитах я аз.

— Не искам да се върна в Сайгон.

— Защо?

— Предпочитам да съм с теб.

— Защо?

— Ами… може да си мислиш, че трябва да те държа под око, че съм отегчена и искам да преживея приключение или че съм луда по теб.

— Хрумнаха ми и трите неща.

Тя се усмихна.

— Избери онези, които те устройват. Но не повече от две.

Замислих се.

— Устройват ме първите две, защото ако с теб се случи нещо заради последното, никога няма да си го простя.

Сюзан запали цигара и се загледа в рибарските лодки, които отплаваха в морето.

— Не искам да се чувстваш отговорен за моята сигурност. Мога сама да се грижа за себе си.

— Добре. Но дори в пехотата имахме система за взаимно обезпечаване на сигурността. Двама другари, които се пазят един друг.

— Губил ли си другар?

— Двама.

Тя дълго мълча, после попита:

— Някога спасявал ли си живота на другаря си?

— Няколко пъти.

— Е, тогава ще се пазим един друг.

Не отговорих.

— Но ако от Хюе заминеш за вътрешността на страната, всеки бял мъж, който пътува сам, привлича вниманието.

— Това ми е ясно. И ще пътувам сам.

— Както ти казах в „Кю-бар“ — продължи Сюзан, — трябва да се представяш за любител биолог. Ако са те наблюдавали в Натранг, ти вече прояви интерес към биологията в Океанографския институт.

Погледнах я, но не казах нищо.

— И наистина ще имаш нужда от преводач. Щом напуснеш крайбрежието, без преводач ще ти е много трудно.

— Предишните два пъти, когато бях тук, нямах преводачи. Мога да правя така, че да ме разбират.

— Сигурна съм, че е било така, когато си бил въоръжен.

— Права си. Ще си намеря преводач. В Хюе може вече да са се погрижили за това.

Известно време тя не отговори, после рече:

— Досега не ти оказваха голяма подкрепа.

— Защото ми имат пълно доверие. Аз съм страшно находчив.

— Виждам. Но не можеш чак до края на пътуването си да спиш с жени, които владеят двата езика.

Усмихнах се.

— Ще дойдеш с мен само до Хюе.

В 17:30 напуснах терасата и отидох в агенцията на Гъзаря на улица „Ван Хоа“, на няколко преки от хотела. Сюзан остана да уреди сметката и трябваше да ме последва след десет минути.

Гъзаря все още носеше тъмните си очила и фалшивата си усмивка. Предните му зъби бяха със златен обков, а на ухото имаше диамантен клипс.

Сюзан ми бе казала, че истинското му име е господин Тук и аз го поздравих. Той знаеше малко английски.

— Къде ваша госпожа?

— Не е моя госпожа — поясних аз. — Може да дойде. А може и да не дойде.

— Същата цена.

— Къде е колата?

— Идва. Покаже.

Излязохме навън. На малкия паркинг видях тъмносин нисан четири по четири. Не познавах този модел, обаче господин Тук ме увери:

— Добра кола.

Огледах добрата кола и видях, че няма предпазни колани, но гумите изглеждаха здрави и имаше резервна.

Според Сюзан до Хюе беше близо шестстотин километра. По нормален път това трябваше да отнеме по-малко от шест часа, обаче щом се очакваше да стигнем за седем-осем часа, магистрала номер едно трябваше да е в много по-лоша форма, отколкото я помнех от 1968-а, когато за поддръжката й се грижеше военноинженерният корпус.

В ключалката нямаше ключ и попитах Гъзаря къде е. Той неохотно ми го подаде. Седнах зад волана и запалих двигателя. Работеше нормално, обаче нямаше много бензин. Това може и да не означаваше нищо, но можеше да означава и че Гъзаря ни готви по-кратко пътуване.

Отворих предния капак и проверих двигателя. Беше малък четирицилиндров, но изглеждаше прилично.

— Къде е шофьорът? — попитах аз.

— Идва.

Угасих двигателя и задържах ключа. Погледнах си часовника и видях, че откакто съм оставил Сюзан, вече са изтекли петнайсет минути. Тъкмо започвах да се безпокоя за нея, когато тя се появи на циклос. Носеше самара си и новата си чанта.

Сюзан поздрави Гъзаря и се ръкува с мен, като че ли бяхме скорошни познати, които са се уговорили да си разделят разходите за пътуването. Това беше моя идея и дори аз останах впечатлен от хрумването си. Джеймс Бонд можеше да се гордее с мен.

— Това ли е колата? — попита тя.

— Да. — Отведох я настрани. — Има само четвърт резервоар. И виж антената.

Сюзан погледна антената, на която висеше оранжева найлонова лента.

— Така се отличава от всички други тъмносини нисани.

Тя надзърна в багажника.

— Няма туби с бензин, които са обичайни за дълго пътуване, няма и хладилна чанта, която е нещо нормално във Виетнам.

Гъзаря ни зяпаше, обаче заради черните му очила не можех да кажа дали сме му толкова подозрителни, колкото ни бе той.

Шофьорът пристигна пеш; четирийсетинагодишен мъж. Носеше черен памучен панталон и бяла риза с къси ръкави като половината други виетнамци. Освен това бе със сандали и имаше нужда от педикюр. Беше малко едър за виетнамец и ми се стори нервен.

Господин Тук ни запозна с господин Кам и всички се ръкувахме.

— Господин Кам не знае английски — осведоми ни господин Тук, — и аз му казва, че госпожа добре знае виетнамски. — Гъзаря си погледна часовника. — Добре? Плаща сега.

Отброих сто и петдесет долара.

— Половината сега, половината на господин Кам, когато стигнем в Хюе. — Пъхнах банкнотите в джоба на ризата му.

— Не, не. Всичко сега.

— Да не би да съм в Хюе? Тук Хюе ли е? — Отворих багажника на нисана и хвърлих багажа си вътре. Сюзан също остави самара си и аз затворих капака.

Гъзаря беше бесен, но се овладя.

— Е, къде отвежда ви в Хюе господин Кам? — нехайно попита той.

— Струва ми се, че ви казахме — отвърнах аз. — На летището „Хюе-Фу Бай“.

— Къде отива?

— В Ханой.

— Аха. — Той се огледа, както правят хората в полицейските държави, и каза: — В Ханой много комунисти.

— Тук има прекалено много капиталисти.

— Да? Трябва ваш паспорт и виза. Прави копия.

Е, нямаше нужда Гъзаря да научава имената ни, затова му отказах.

— Не.

Той започна да мърмори, че не сме му показали документите си, не сме му платили всичко и му нямаме доверие.

— Искаш ли да спечелиш триста долара или ще се правиш на задник? — попитах го.

— Моля?

Сюзан му преведе и аз се зачудих как е „задник“ на виетнамски.

— Спокойно — каза ми тя.

— Да вървим — отвърнах аз. — Ще потърсим друга кола и шофьор. — Дръпнах парите от джоба на Гъзаря и отворих багажника.

На лицето му се изписа смаяно изражение и ченето му увисна.

— Добре, добре — изпелтечи виетнамецът. — Няма паспорт. Няма виза.

Върнах парите в джоба му.

Той каза нещо на шофьора и двамата влязоха в офиса. Със Сюзан се спогледахме.

— Господин Кам не е облечен, за нощно пътуване на север — отбеляза тя.

— В колата има отопление.

— Тук рядко го използват, защото си мислят, че харчи бензин. Същото се отнася за фаровете. Ако щеш вярвай. Освен това, ако колата се повреди, той ще умре от студ.

— Много ли е студено на север?

— Нощем сигурно е десетина градуса. Това е страшно студено за виетнамец от Натранг.

Кимнах.

— Трябва да изглеждаме тъпи.

— Говори за себе си. Освен това господин Кам знае малко английски. Така че внимавай какво приказваш.

— Известно ми е.

Тя ме погледна.

— Сигурен ли си, че не искаш утре да се качим на микробуса?

— Мога да се справя с господин Кам.

— Ами ако те оберат по пътя?

— Аз ще шофирам.

— Пол, ти нямаш право да шофираш тук.

— Не се безпокой за това.

— Понякога са в комбина с ченгетата — каза Сюзан. — Полицаите ще спират колата, ще те глобяват и дори ще те арестуват.

— Ако ме хванат.

Тя ме изгледа.

— Отпуската май свърши, а?

— Да, свърши.

Сюзан се насили да се усмихне.

— Значи ще избягаме от полицията или няма да спрем на мястото на засадата.

— Точно така. Господин Кам няма да е толкова любезен. Има ли друг път?

— Не. Нощем или пътуваш по магистрала номер едно, или си оставаш вкъщи. Другите пътища са непроходими по тъмно, освен ако не искаш да се движиш с петнайсет километра в час.

— Добре. Обичам рисковете.

Тя не отговори.

Разбрах, че не споделя ентусиазма ми за ирационално поведение.

— Виж, аз бързам за среща. Можеш утре да дойдеш след мен с французите.

— Да, и да се возя с цял рейс французи, а ти да будуваш осем часа и да внимаваш за магистрални крадци. Мислех те за джентълмен.

— Бъди сериозна.

— Виж, Пол, има вероятност да не се случи нищо. А ако се случи, хубавото на тая страна й е, че не те убиват. И не изнасилват жените. Всичко е само за пари. Просто им даваш всичките си вещи и те изчезват. — После прибави: — Утре сутрин може да продължим на стоп.

— Не ми допада картинката как с теб висим по гащи на магистрала номер едно и се мъчим да спрем на стоп някоя волска каруца.

Сюзан ми подаде чантата си. Оказа се тежка.

— Какво носиш вътре? — попитах аз.

— Някои американски компании държат в сейфовете си защитни средства.

Не отговорих.

— На пазара „Бин Тей“ в Чолан можеш да си купиш на черно части от американски военни стоки. Сглобяваш ги и готово. В този случай е колт четирийсет и пети калибър, автоматик, военен модел. Оръжието ти е познато.

— Нали каза, че притежаването на оръжие било тежко престъпление — напомних й аз.

— Само ако те хванат.

— Сюзан… къде си крила тоя патлак?

— В бойлера. Под подвижната плоскост.

Мислите ми препускаха и аз понечих да кажа нещо, обаче господин Тук и господин Кам излязоха от офиса.

Погледнах ги и останах с впечатлението, че са доуговорили последните подробности от плана си, както ние със Сюзан бяхме уговорили подробностите на нашия план да провалим техния.

Господин Тук пак се усмихваше.

— Господин Кам готов — каза той. — Вие готови. Приятно пътуване до Хюе. — И прибави: — Чук мунг нам мои. — След което ни напомни: — Когато стига в Хюе, плаща на господин Кам.

Тъй като не искахме да изглеждаме нервни като господин Кам, се ръкувахме с Гъзаря и му пожелахме щастлива Нова Година. Господата Тук и Кам ни отвориха задните врати и ние се настанихме на седалката.

Излязохме от паркинга и когато потеглихме по улица „Ван Хоа“, Сюзан каза нещо на господин Кам. Виетнамецът й отвърна и тя реагира малко рязко. Поставих длан на рамото му.

— Прави каквото ти казва госпожата.

Той разбра, че няма да сме толкова лесни, и след няколко минути отби на бензиностанция.

Докато шофьорът пълнеше резервоара, аз стоях плътно до него. Сюзан влезе вътре и малко по-късно се появи с мъж, който мъкнеше две десетлитрови туби бензин. Тя носеше найлонова торбичка с двулитрова бутилка вода, много целофанови опаковки със закуски и пътна карта.

Накарах господин Кам да плати бензина и междувременно извадих картата на Натранг и пътеводителя от сака си. Качихме се в колата и потеглихме. Този път аз седях отпред.

Поехме на север и ако се съдеше по картата, се движехме в правилната посока към моста „Ксам Бонг“.

Дългият мост минаваше над няколко островчета в устието на река Натранг, малко преди да се влее в Южнокитайско море. Слънцето се спускаше над хълмовете на запад и водата от синя беше станала златиста. След половин час щеше да се мръкне.

Продължихме в същата посока по сравнително приличен път, който прекосяваше високите хълмове на север от Натранг.

Познах местността и погледнах надясно.

— Тук беше паднал оня пиян вълшебен великан и оставил отпечатъка си в скалата — казах на Сюзан.

— Радвам се, че си внимавал. А ей там горе на другата планина се вкаменила любимата му — отвърна тя. — Тъжно е. Че си тръгваме от Натранг. Прекарах най-хубавата седмица, откакто съм тук.

Погледнах я и очите ни се срещнаха.

— Благодаря за страхотната отпуска — казах аз.

След петнайсетина минути стигнахме до магистрала 1, която водеше право в Хюе, на около шестстотин километра на север.

Така наречената магистрала представляваше двулентов път, в който от време на време се появяваше и трета лента за изпреварване. Моторните превозни средства не бяха много, но имаше доста волски каруци и велосипеди. Господин Кам едва ли щеше да спечели награда за безопасно шофиране, обаче и другите участници в движението бяха същата стока.

Магистрала 1 минаваше по крайбрежието и в далечината видях поредния скалист нос, вдаден в морето. Отляво се редуваха оризища и села, а отвъд тях се издигаше планина, зад която залязваше слънцето. Наближаваше онова време от деня, което в казармата наричахме КВНС, край на вечерния навигационен сумрак, последните минути слънчева светлина, достатъчни да се окопаеш за през нощта.

За пръв път от 1972-ра щях да замръкна във виетнамската пустош и не го очаквах с нетърпение. Нощта принадлежеше на партизаните и на техния наследник господин Кам.

Обаче господин Кам не знаеше, че Сюзан Уебър има стар, но, надявах се, добре смазан колт четирийсет и пети калибър, готов да се насочи към главата му.

Всъщност, колкото повече залязваше слънцето, толкова по-малко й се ядосвах, че носи пистолета, и се надявах да е сглобен и зареден. Можех да сглобя и разглобя такъв колт буквално със завързани очи, при това за по-малко от петнайсет секунди, включително зареждането на пълнителя, вкарването на патрон в цевта и свалянето на предпазителя. Само че не исках да се опитвам да счупя собствения си рекорд.

Вече бе тъмно и нямаше почти никакво друго движение, освен няколко камиона, които хабяха бензина с включени фарове. Минахме през едно градче, което според моята карта се казваше Нин Хоа. Висок скалист нос скри морето от дясната ни страна, а право пред нас се протягаше пустият път. Прозорците на няколко селски колиби светеха, откъм нивите водеха един бивол. Беше време за вечеря и може би за засади.

— Пикае ми се — осведомих господин Кам на английски. — Биет? Искам да пусна една вода. Да направя нуок.

Той ме погледна.

— Нуок?

Сюзан му преведе и господин Кам отби до пътя.

Пресегнах се, изключих двигателя и взех ключа. Слязох от колата и затворих задната врата.

Отидох при антената и свалих оранжевата найлонова лента. Отворих лявата предна врата, побутнах господин Кам и му заповядах:

— Мърдай.

Той недоволно се премести отдясно. Сигурен съм, че обмисляше дали да не избяга, обаче, преди да успее, аз вече седях зад волана и колата се движеше. Превключих предавките и полетях по магистрала 1 със стотина километра в час. Нисанът вървеше добре, но с двама бели, един виетнамец и пълен резервоар нямаше много мощност.

Всъщност господин Кам изобщо не ми трябваше, но не исках и да отиде в участъка. Затова го отвлякох.

— Кажи му, че е изглеждал уморен и че аз ще покарам — казах на Сюзан. — Той може да поспи.

Сюзан преведе.

Господин Кам не изглеждаше уморен. Изглеждаше ядосан. Излая нещо, което според Сюзан означаваше:

— Казва, че си щял много да загазиш, ако ченгетата те видят да шофираш.

— И той ще загази. Преведи му го. — Сюзан се подчини.

Вдигнах сто и двайсет километра в час и тъй като нямаше друго движение, не бе много зле. Обаче сегиз-тогиз попадахме в дупки и едва не изгубвах управление. Амортисьорите не бяха върхът и ако се случеше да спукаме някоя гума, разчитах на резервната. Определено не разчитах на членството си в Съюза на американските автомобилисти.

След десетина минути забелязах в огледалото фарове на кола и когато се приближиха, видях, че е малък открит джип.

— Имаме си компания — съобщих аз.

Сюзан погледна през задния прозорец.

— Може да е полицейски джип. Струва ми се, че вътре има двама души.

Настъпих газта.

Правият равен път минаваше през оризища и аз се държах за средата с надеждата асфалтът да е в по-добро състояние. Автомобилът зад нас също увеличи скоростта, но без да скъсява дистанцията.

Господин Кам зяпаше в страничното огледало, обаче си мълчеше.

— Ченгетата имат ли радиостанции? — попитах Сюзан.

— Понякога.

Господин Кам й каза нещо и тя преведе:

— Господин Кам смята, че ни следва полицейска кола и предлага да спрем.

— Ако бяха от полицията, щяха да имат буркан и сирена — възразих аз.

— Тук нямат буркани и сирени.

— Зная. Само се майтапя.

— Няма нищо смешно. Не може ли да им избягаме?

— Опитвам се.

Бях стигнал до сто и шейсет километра в час и знаех че ако с тази скорост мина през по-дълбока дупка, ще спукам гума, ще изгубя управление или и двете. Полицаите бяха наясно, че с тях ще се случи същото, но изглеждаха нетипично упорити и реших, че са намислили нещо повече от два долара глоба. Всъщност, ако го беше инсценирал господин Тук, ченгетата вече знаеха и че не шофира господин Кам.

Нисанът поддържаше скоростта, само че така не можехме да сме сигурни кой пръв ще улучи дълбоката дупка.

Пред мен се появи голям тир и аз се понесох към него като че ли стоеше неподвижно. Излязох в насрещното платно и видях пред себе си друг камион. Изпреварих тира и после, около две секунди преди да се блъсна във връхлитащия камион, рязко завих в дясната лента. След минута видях фаровете на джипа зад себе си. Беше доста далеч.

Господин Кам все повече се ядосваше и не преставаше да се опитва да вразуми Сюзан, която му повтаряше: „Им ланг“ — „млъкни“. Джипът бе на стотина метра зад нас и се приближаваше.

— Ченгетата носят ли пушки, или само пистолети? — попитах Сюзан.

— И двете.

— Стрелят ли по автомобили, които превишават скоростта?

— Защо да не допуснем, че стрелят?

— Хайде да допуснем, че искат да ограбят дилижанса и не искат всичко да изгори в огнено кълбо.

— Звучи логично.

— Приготви се да хвърлиш онова нещо от чантата си. Няма нужда да ни изправят пред наказателния отряд.

— Държа го в ръката си — отвърна тя. — Кажи ми кога.

— Например сега. Преди да съм блъснал колата.

Сюзан не отговори.

— Сюзан?

— Предлагам да почакаме.

— Добре, ще почакаме.

Опитах се да си представя картата и ако си спомнях точно, след няколко минути щяхме да минем през някакво градче. Ако в района имаше други ченгета, трябваше да са там.

Господин Кам мълчеше, както млъкват примирилите се със съдбата си хора. Даже ми се стори, че устните му помръдват, като че ли се молеше. Не очаквах при тази скорост да направи някоя глупост, като например да дръпне волана или да се опита да скочи навън, но все пак помолих Сюзан:

— Кажи на господин Кам, че в първия град ще спра и ще го пусна да слезе. Тя му преведе и виетнамецът, изглежда, й повярва. Нямам представа защо, обаче й повярва.

Междувременно минавахме през дупки и нисанът бясно подскачаше.

Пред нас се появи малка кола, спряла точно в средата на пътя. Фаровете ми осветиха жена, която махаше за помощ. Това трябваше да е засадата, където щяха да ни избавят от всичко, невзето под формата на глоби от полицаите. Само че законът още не ме беше пипнал и зад волана не седеше господин Кам. Той обаче каза на отрепетиран английски:

— Аз спира. Кола има нужда от помощ. Аз спира.

— Ти не шофира. Аз не спира.

Излязох в насрещното платно, откъдето по-добре можех да преценя разстоянието до лявата канавка, и профучах покрай смаяната виетнамка и автомобила й.

Опитах се да разделя вниманието си между пътя и фаровете зад нас. Видях ги да заобикалят спрялата кола и джипът едва не падна в канавката, ала се върна на магистралата.

Сюзан наблюдаваше през задния прозорец.

— Съжалявам — казах аз.

— Не съжалявай. Карай.

— Добре. Обаче тоя тип не е лош шофьор.

— Можеш ли да заслепиш виетнамски шофьор? — попита ме Сюзан.

— Не. Как става?

— Слагаш му автомобилно стъкло пред лицето.

Усмихнах се.

После обаче се случи нещо, което не беше смешно. Чух приглушен гърмеж и ми трябваше около половин секунда, за да позная кухия пукот на АК-47. Кръвта ми замръзна. Дълбоко си поех дъх.

— Чу ли?

— Видях проблясъка от дулото.

Бях настъпил педала до дупка, че и отгоре, но вече се движехме с максималната скорост.

— Добре, хвърли пистолета. Спираме.

— Не! Продължавай. Вече е късно да спираме.

Продължих и пак чух изстрел. Обаче дали стреляше по нас? Или само се опитваше да привлече вниманието ни? Във всеки случай, ако и неговият автомобил подскачаше толкова диво, колкото моя, от това разстояние, в момента около двеста метра, човекът с автомата не можеше да се прицели добре. Излязох в насрещното платно, за да принудя противника ни да се изправи и да стреля над предното стъкло, ала полицейският джип повтори маневрата ми, затова се върнах обратно.

Чух трети изстрел, но този път куршумът беше трасиращ и зърнах зеления проблясък високо надясно. Божичко. От 1972-ра не бях виждал зелен трасиращ и дъхът ми за миг секна. Ние използвахме червени, те — зелени, и пред очите ми се появиха тези зелени и червени нишки.

Откъснах се от някогашния кошмар и се върнах в настоящия.

Господин Кам вече хлипаше, което не ме смущаваше, обаче той заудря с юмруци по арматурното табло. Следващата му цел щеше да е главата ми. Познавах признаците на истерията. Пуснах волана с дясната си ръка и го зашлевих през лицето с опакото на дланта си. Това подейства. Виетнамецът скри лицето си в шепи и зарида.

Хрумна ми шантавата мисъл, че всичко това е недоразумение и съвпадение — че полицейската кола просто иска да провери регистрацията ни, автомобилът насред пътя наистина е бил повреден и господин Кам няма лоши помисли. Леле, само каква история щеше да разказва на новогодишната маса!

Префучахме през няколко селца, разположени от двете страни на магистрала 1, и видях по пътя колоездачи и дечурлига. Това бе опасно, както и дупките, и хората, които ни обстрелваха. Всичко се свеждаше до късмет — един от нас щеше да допусне фатална грешка.

Метнах картата и пътеводителя на задната седалка.

— Ще провериш ли на какво разстояние е следващият град?

Тя светна със запалката си.

— Открих някакво място, казва се Ван Гиа. Това ли е?

— Да. Точно това. Колко сме далече от него?

— Не зная. Сега къде се намираме?

— На трийсетина километра от Нин Хоа.

— Ами… тогава трябва да сме във Ван Гиа.

И естествено, пред себе си видях градски светлини.

— Не можеш да минеш през града с тази скорост, Пол — каза Сюзан. — По пътя ще има камиони, коли и хора.

— Зная. — Светкавично трябваше да направя нещо.

Пред нас се появи камион, стоповете му светваха и угасваха — явно намаляваше скоростта, преди да влезе в града. Излязох в насрещното платно, изпреварих го и пак се върнах в дясното. Ударих спирачки и установих, че няма антиблокировъчна система. Нисанът поднесе и с мъка успях да го овладея. Камионът беше точно зад мен и аз изключих фаровете. Продължих да се движа на около пет метра пред него, скрит от полицейската кола.

Нямах представа на какво разстояние са ченгетата, обаче след няколко секунди трябваше да ме настигнат. Зачаках и видях фаровете им отляво, после жълтият джип се изравни с мен. Мъжът с калашника на дясната седалка ме забеляза и погледите ни за миг се срещнаха. Той се изненада, после, докато вдигне автомата, аз настъпих газта и го блъснах странично. Нямаше нужда да го блъскам силно, тъй като шофьорът, който ме търсеше някъде напред, не го очакваше. Автомобилът излезе от пътя и се плъзна по склона. В страничното огледало го видях да се блъска в канавката и да се преобръща. Чух приглушен шум и видях пламъци, после експлозия.

Бях настъпил газта до дупка и все още се движех в насрещното платно. Върнах се в своето и в огледалото забелязах, че камионът е спрял на пътя. Отново включих фаровете.

Натиснах спирачки и влязох във Ван Гиа с шейсет километра в час.

В колата цареше пълна тишина и чувах ударите на сърцето си. Господин Кам лежеше на пода, свит в ембрионална поза. Погледнах в огледалото и видях, че Сюзан се е вторачила право напред.

Движех се с четирийсет километра по магистрала 1, която играеше ролята на главна улица.

Нямаше нито една улична лампа, но прозорците на едноетажните сгради осветяваха пътя. Отляво видях караоке бар и десетки хлапетии, които висяха пред входа. Навсякъде имаше велосипеди и мотопеди, пешеходци пресичаха улицата.

— По-добре се наведи — казах на Сюзан.

Тя веднага се подчини.

Вдясно пред нас се появи полицейски участък, пред който беше паркиран жълт джип. До него стояха неколцина униформени. Ако ченгетата бяха предупредени по радиостанцията, това щеше да е краят на пътя и щяхме да извадим късмет, ако не ни изправеха пред наказателния взвод.

Когато наближихме, буквално затаих дъх. Наоколо не се мяркаха други коли, тъй като тук човек нямаше къде толкова да ходи нощем, пък и градчето бе достатъчно малко, за да се придвижваш пеш или с колело. Затова тъмносиният нисан изпъкваше. Смъкнах се на седалката в опит да се направя на висок метър и половина и вдигнах дясната си длан над лицето си, като че ли си пощя въшките или нещо подобно. Господин Кам се разшава и аз спуснах ръка, сграбчих го за косата и го натиснах надолу.

— Им ланг! — заповядах му, въпреки че виетнамецът мълчеше, обаче не помнех как е „не мърдай“.

Вече минавахме покрай участъка и аз се мъчех да държа главата си извърната настрани, без да откъсвам очи от ченгетата и в същото време да стискам господин Кам за косата. Зная, че не бива да пипаш виетнамец за главата, само че той беше в ембрионална поза и нямаше как да го гепя за ташаците.

Полицаите погледнаха тъмносиния нисан и усетих, че още малко и ще изскубна косата на господин Кам. Затова плъзнах длан към гърлото му.

Подминахме участъка и когато погледнах в огледалото, видях, че ченгетата ни наблюдават, обаче явно не ги интересувах аз, а колата. Продължих да се движа на първа предавка по главната улица.

Един хлапак на колело пресече пътя точно пред мен и погледите ни се срещнаха.

— Лиен Ксо! — извика той, което означаваше „руснак“ или понякога „чужденец“, и по-точно аз, както наскоро бях научил.

Бе време да се омитам. Увеличих скоростта. Скоро излязохме от Ван Гиа и отново се озовахме на тъмната магистрала.

Превключих предавките и след няколко минути пак летяхме със сто километра в час. Час по час поглеждах в огледалото, за да видя дали хлапакът е светнал ченгетата за Лиен Ксо, обаче не видях фарове.

Поех си дъх за пръв път от десетина минути.

— Може ли да получа нуок? — попитах Сюзан.

Тя вече беше отворила бутилката и ми я подаде. Отпих голяма глътка и предложих шишето на господин Кам на пода, като го потупах по главата. Мислех, че вече се е обезводнил, но той не пожела да пие, затова върнах бутилката на Сюзан, която незабавно я надигна, после дълбоко си пое дъх.

— Още треперя и ми се пишка.

Отбих от пътя и тримата заслужено се облекчихме. Господин Кам се опита да се чупи, обаче не много настойчиво, и аз го натиках обратно в колата.

Проверих гумите, после огледах нисана за дупки от куршуми, но не успях да открия. Или не бяха стреляли по нас, или заради друсането не ни бяха улучили. Всъщност нямаше значение.

Предната лява врата бе ожулена и бронята отляво беше огъната, ала общо взето аз само бях лизнал джипа. Повече не му бе и трябвало.

Седнах зад волана, вдигнах сто километра в час и продължих да поддържам тази скорост.

— Много съжалявам за тая история — казах на Сюзан аз.

— Няма за какво да се извиняваш. Бягахме от бандити. Ти се справи страхотно. Така ли шофираш и в Щатите?

— Всъщност изкарах курс във ФБР по офанзивно шофиране. И издържах изпита.

Тя не отговори и запали цигара. Предложи пакета на господин Кам, който пак седеше на мястото си, и виетнамецът прие. Изненадах се, че успяха да я запалят, с нейните треперещи пръсти и неговите треперещи устни.

Морето бе отдясно и последните лунни отблясъци хвърляха точно толкова светлина, колкото навън да не е пълен мрак. Изпреварих един камион, който пътуваше на север, но на юг нямаше трафик. Нощем този път беше съвсем пуст, което ми позволяваше да поддържам добра скорост, обаче нищо повече. Сегиз-тогиз виждах дупки и ги заобикалях. Понякога не ги забелязвах и минавах през тях, което караше нисана да се разтърсва.

— Смяташ ли, че някой ни търси? — попита Сюзан.

— Единствените хора, които ни търсеха, са мъртви.

Тя не отговори.

— Господин Тук обаче може би вече търси господин Кам — прибавих аз.

Сюзан се замисли.

— Господин Тук трябва да е научил от жената на пътя, че сме бягали от ченгетата и сигурно си мисли или че сме мъртви, или че продължаваме за Хюе.

— И защо не се обади в полицията?

— Защото ченгетата ще поискат хиляда долара само за издирването на колата и още хиляда, ако я намерят. Господин Тук вече може само да се надява нещата да се развият добре за него. Утре ще мисли за това, ако няма вести от господин Кам. Не си представяй тукашните ченгета като услужливи момчета в синьо, които се обръщат към теб с „господине“. Те са най-големите крадци в страната.

— Ясно.

Сюзан заговори господин Кам, който след цигарата изглеждаше малко по-добре.

— Той отрича да са се наговорили да ни оберат — накрая каза тя. — Твърди, че сме били много недоверчиви. Иска да слезе.

— Кажи му, че трябва да върне колата от летище „Хюе-Фу Бай“ в Хюе, иначе господин Тук ще го убие.

Сюзан преведе и аз познах думата „гиет“, която означава „убивам“. Странно, спомнях си само неприятни думи.

— Предай му че ако се държи добре, утре ще си е вкъщи.

Тя му преведе думите ми и виетнамецът й отвърна нещо.

— Силно се съмнявам, че ще отиде в полицията — каза Сюзан. — Това ще му донесе само неприятности.

— Добре. Защото наистина не ми се ще да го убивам.

Тя дълго мълча, после ме попита:

— Сериозно ли говориш?

— Напълно.

Сюзан се отпусна назад и запали нова цигара.

— Разбирам защо са пратили теб.

— Не са ме пратили. Аз сам пожелах.

Господин Кам, изглежда, се мъчеше да следи разговора и сигурно се чудеше дали обмисляме убийството му. За да го поуспокоя, го потупах по рамото и му казах „Ксин лой“, което означава нещо от рода на „извинявай“.

— Да не би да си припомняш виетнамски? — попита ме Сюзан.

— Нещо такова. Ксин лой. Когато виждахме сметката на някого, казвахме „Ксин лой, приятел“. Чат ли си?

Известно време Сюзан не отговори и съм убеден, че се чудеше дали не съм психопат. И аз се чудех.

— От адреналина е — поясних аз. — Ще се оправя.

Тя пак премълча. Мисля, че малко се боеше от мен и честно казано, аз също.

— Ти сама искаше да дойдеш.

— Зная. Нищо не казвам.

Протегнах ръка назад и Сюзан я стисна.

Продължих да шофирам. Тук равнината се стесняваше между планината отляво и морето отдясно. Магистралата бе абсолютно пуста и се движех с постоянна скорост от сто километра.

— Искаш ли аз да покарам? — попита Сюзан.

— Не.

Тя заразтрива тила и раменете ми.

— Как си?

— Добре. След стотина километра има едно място, викат му Бонг Сон, където съм служил няколко месеца. Гледай за табела на Търговската камара.

— Ще следя картата. Защо не ми разкажеш как си заслужил отпуската си в Натранг?

— Знаеш ли какво, ще идем в долината А Шау край Хюе и ще ти го разкажа на място.

— Добре. — Сюзан започна да масажира слепоочията ми.

— В „Рекс“ ти казах, че е полезно да разговаряш за тези неща.

— Повтори ми го пак, след като чуеш историята.

Тя помълча, после отвърна:

— Може би когато този път си тръгнеш, ще оставиш войната тук.

Замислих се.

— Струва ми се, че тъкмо затова съм във Виетнам.

22.

Продължихме на север по магистрала 1 през Вунг Ро, морски курорт с няколко пансиона и хотелче с кафе на открито. Ако го нямаше господин Кам, щяхме да спрем и да пийнем по нещо. Определено имах нужда.

След Вунг Ро пътят се отдалечи от брега и отново се превърна в мрачна пустош с оризища, насипи и тук-там по някоя селска колиба.

Виетнамецът мълчеше. Предполагам, разбираше че ако сме имали намерение да го очистим, вече сме щели да го направим. Това заключение кара някои пленници да се отпускат и да не оказват съпротива, други имат впечатлението, че не е опасно да направят опит за бягство.

Постоянно поглеждах в огледалото и следях за фарове. Фаровете означаваха проблеми.

— По тази главна национална пътна артерия няма нито една кола — казах на Сюзан.

— Хората не пътуват нощем, освен някои автобуси. Денем магистрала номер едно е толкова оживена, че едва можеш да вдигнеш петдесет километра в час. Казват, че след залез-слънце полицията престава да патрулира по шосетата.

— Това е добре за нас.

— Всъщност не. Военните патрулират по пътищата до зори. Ченгетата остават в градовете. Военните патрули спират всички по шосетата.

— Кой е следващият голям град?

Сюзан погледна на картата.

— Казва се Куи Нон. Но магистрала номер едно минава на запад, от него, така че не се налага да прекосяваме града.

— Там имаше голяма американска болница.

— Помниш ли Куи Нон?

— Да. Там пращаха ранените, дето не ги взимаха на лазаретните кораби. Имаше и много виетнамски войници и цивилни. Освен това извън града имаше голяма болница за прокажени.

— О… чувала съм за нея. Все още съществува.

— Имахме един санитар, който беше получил толкова тежки изгаряния, че пожела да работи в лепрозориума. Майтапехме се с тая история. Нали разбираш, винаги щом стане напечено, всички сме доброволци за Куи Нон. — Сюзан не се засмя. — Сигурно си идвала тук. На какво разстояние е градът?

— Само на няколко километра, струва ми се.

— Можеш ли да четеш карта, или си измисляш?

— Това е сексистки въпрос.

— Ксин лой.

Тя ме ощипа по рамото, което изненада господин Кам.

— Жената на господин Кам никога не го щипе — заявих аз. — Ще се оженя за виетнамка.

— Те са толкова покорни, че ще се пръснеш от скука.

— Звучи супер.

— Радвам се, че се чувстваш по-добре.

— Малко съм обезпокоен за шофьора на камиона.

Сюзан се замисли.

— Ами… шофьорът на камиона не знаеше, че сме чужденци. Решил е, че сме виетнамци и че ни гонят ченгетата. Не е видял абсолютно нищо.

— Имаш право.

Подминахме пътя за Куи Нон, който пресичаше магистрала 1. На кръстовището имаше няколко постройки, включително бензиностанция, но затворена.

— Дали има отворена бензиностанция, как смяташ? — попитах Сюзан.

— Защо да има отворена бензиностанция?

— Ясно. Струва ми се, че бензинът няма да ни стигне до Хюе, включително тубите.

— Изключи фаровете. Така се пести бензин. Питай господин Кам.

Погледнах индикатора за резервоара и пресметнах наум. Реших, че можем да изминем още двеста, двеста и петдесет километра, в зависимост от вместимостта на резервоара и това колко харчехме. Десетте литра в тубите означаваха още петдесет-шейсет километра.

— Питай господин Кам къде можем да заредим — казах на Сюзан.

Тя го попита, виетнамецът отговори и Сюзан преведе:

— Не знае. Никога не е пътувал толкова на север и рядко пътува нощем.

Засмях се.

— Ами тогава къде е щял да напълни резервоара?

— Явно не е имал намерение да ни закара в Хюе — отвърна тя.

— Зная. Кажи му го.

Сюзан му го каза и господин Кам видимо се смути.

— Спомням си няколко нощни бензиностанции в Дананг — рече тя.

— На какво разстояние е Дананг?

Сюзан направи справка с картата в скута си.

— На триста километра.

Пак погледнах индикатора на резервоара.

— Надявам се да не се налага да се изкачваме, иначе няма да успеем. Може би трябва да изхвърлим шишкото от колата.

— Той ни трябва, за да налеем бензин, Пол.

— Дано резервоарът ни е по-голям или пък да харчим по-малко. Ако се случи най-лошото, ще спрем, ще изчакаме до зори и ще потърсим отворена бензиностанция.

Вгледах се право напред и на хоризонта забелязах сияние.

— Това ли е Бонг Сон?

— Би трябвало.

Започнах да намалявам скоростта и се огледах. Пустият пейзаж ми се стори познат.

— Тук видях слона — по-скоро на себе си, отколкото на Сюзан, казах аз.

— Какъв слон?

Помълчах Няколко секунди, после отвърнах:

— Когато за пръв път си участвал в сражение, казваш „Видях слона“. — Погледнах към пътя и земята от двете му страни, където за пръв път бях участвал в престрелка в една ранна утрин през ноември 1967-а, точно след Деня на благодарността.

— Какво означава това?

— Не зная. Обаче зная, че изразът е стар — отпреди Виетнам. Може да се отнася за римско време, когато Ханибал прекосил Алпите със слонове. Тук видях слона — повторих аз.

— Звучи почти мистично — отбеляза Сюзан.

Кимнах.

— На света няма по-мистично, суеверно и религиозно същество от войника. Виждал съм мъже да целуват кръстчетата си и да се кръстят преди битка… Други поставяха под лентата на каската си куршум от калашник, който изобразяваше предназначения за тях вражески куршум. Някои пъхаха в каските си асо пика, защото виетнамците го смятаха за символ на смъртта. Имаше всевъзможни други талисмани и ритуали, които се изпълняваха преди сражение… с две думи, молиш се.

Сюзан помълча, после попита:

— И тук си видял слона, така ли?

— Тук видях слона.

Тя се замисли.

— Когато ни обстрелваха отзад… струва ми се, че видях слона.

— Вледени ли се от страх, усети ли устата си да пресъхва и сърцето ти да се опитва да изскочи от гърдите?

— Да.

— Значи си видяла слона.

Напред видях мост, който си спомнях — моста над река Ан Лао. На отсрещния бряг се намираше Бонг Сон. Сюзан си сложи тъмните очила и попита:

— Приличам ли на туземка?

Погледнах я в огледалото. С дългата си, разделена по средата права коса и с очилата тя можеше да мине за виетнамка в тъмна движеща се кола. Погледнах господин Кам. И той можеше да мине за виетнамец, защото си беше такъв. Проблемът бях аз.

Пак го погледнах и останах с впечатлението, че ще се опита да избяга, когато влезем в града.

Отбих, спрях и казах на Сюзан:

— Извади връзката от едната обувка в куфара ми.

Тя слезе, отвори багажника, извади някои неща от багажа и подвикна:

— Започва да става студено.

Спуснах прозореца и ми се стори, че още е топло, обаче нали не бях живял тук три години. Спомних си мириса на влажна нощна пръст и река.

Сюзан затвори багажника и се върна в нисана. Подаде ми кожената връзка. Носеше едната си копринена блуза с висока яка — облече я върху полото си.

Взех връзката и дадох знак на господин Кам да се наведе напред и да постави ръце зад гърба си. Той, изглежда, се зарадва, че ще го завържа, а няма да го удуша, и ми оказа пълно съдействие.

Завързах палците му един за друг и после за колана му.

Сюзан ми подаде тъмните очила, които ми бе купила.

— Напоследък гъзарите ги носят денонощно. И няма да изглеждаш преуморен.

Сложих си очилата, обаче що се отнасяше до мен, пак си приличах на бял мъж, висок над метър и осемдесет, с чуплива коса и дълъг нос.

Включих на скорост и подкарах към моста.

— Виждаш ли ония бетонни бункери в краищата на моста? — попитах Сюзан. — Построени са от французите. Американските взводове се редуваха да ги пазят. Беше приятен наряд — по-приятен от джунглата. Отвсякъде бяха оградени с бодлива тел и минни полета. През седмица-две партизаните идваха да ни проверяват дали сме будни. Адски им се искаше да вдигнат моста във въздуха, но така и не успяха да преодолеят бодливата тел и минните полета. Мините бяха заложени от французите и ние нямахме карта, затова когато виетнамците навлизаха в тях и се взривяваха, не можехме да събираме труповете. Седмици наред оставаха да си лежат там за храна на лешоядите и червеите. Страшно вонеше. Сега си мирише нормално. — Вдигнах прозореца.

Сюзан не отговори.

Прекосихме Ан Лао, която се вливаше в Южнокитайско море. Превключих на втора и се смъкнах на седалката.

Поехме по главната улица. Градът като че ли не се беше променил. Тухлените постройки бяха сравнително прилични и тук-там растяха палми. Очевидно Бонг Сон не бе пострадал много от войната.

По улицата имаше няколко ресторанта и аз си спомнях, че някога тук бяха живели много индийци и китайци, които притежаваха повечето магазини и заведения, но сега не забелязах следи от тях. Войнишките барове, салоните за масаж и бардаците се бяха намирали на една странична улица, далеч от порядъчните граждани.

Върнах се в настоящето и видях, че наоколо има мотопеди, велосипеди и няколко коли, така че нямаше да изпъкваме много.

— Някога участъкът на Националната полиция беше в края на града — казах аз. — Повечето ченгета бяха от семейства с дебели връзки и службата в полицията ги спасяваше от казармата. Освен това бяха садисти. Виждаш ли оная каменна стена отдясно? И оня голям железен портал?

— Да.

— Зад стената има френска колониална сграда. Била е градски съвет или нещо такова. Една нощ група партизани проникнали в града и я атакували. Полицаите убили част от тях и пленили десетина. След няколко дни заедно с неколцина приятели дойдохме с един джип в Бонг Сон, за да видим какво можем да купим или разменим на черния пазар. Ченгетата бяха обесили партизаните на оня портал. Повечето бяха целите надупчени, обаче някои бяха обесени, живи и не за шията, а за палците. Труповете се разлагаха на слънцето… Военните просто щяха да разстрелят пленените партизани в главата. Полицаите не бяха толкова милостиви.

Вдигнах очи към огледалото. Сюзан не гледаше портала, обаче когато минавахме покрай него, аз го погледнах и видях труповете да висят там.

— Още си спомням вонята.

Тя не каза нищо.

— Докладвахме случая на нашия ротен и той го предаде нагоре. В Националната полиция бяха бесни, че им се бъркаме в нагледния урок. Не ме разбирай грешно — и ние не бяхме ангели, но някъде трябва да теглиш чертата. Войната е едно нещо, но това беше съвсем друго. Обаче виетнамците толкова отдавна воюваха и бяха изгубили толкова много приятели и близки, че още преди да пристигнем бяха изгубили представа за нещата.

— След Тет преместиха Първа въздушнопреносима от Бонг Сон в Куанг Три — продължих аз, — и там се оказа много по-зле.

Пак погледнах в огледалото и видях, че Сюзан седи неподвижно.

— Бях осемнайсетгодишен.

Участъкът на Националната полиция се появи от лявата ни страна и на сградата висеше червено знаме с жълта звезда. Отпред бяха паркирани четири жълти джипа и шестима полицаи пушеха и си приказваха. Когато наближихме, извърнах глава в другата посока и продължих да шофирам.

— След победата на комунистите кървавата баня, която всички предсказваха, не се оказа чак толкова страшна — поднових разказа си аз. — Екзекуциите бяха избирателни и повечето врагове на народа бяха пратени в превъзпитателни лагери. Но ченгетата от Националната полиция, които бяха омразни на всички, систематично бяха преследвани и екзекутирани от новата Национална полиция. — Помълчах и прибавих: — Каквото посееш, такова ще пожънеш.

Видях, че Сюзан държи пакет цигари в едната си ръка и запалка в драгата, ала без да помръдва.

— В Сайгон си нямах представа за тези неща — накрая каза тя.

— Войната извън градовете беше адски мръсна. Обаче е минало. Спомените избледняват и животът продължава. Следващото поколение може да е нормално. — Погледнах господин Кам и се зачудих за неговото минало. Може би по-късно щях да го попитам.

Бонг Сон продължаваше още стотина метра покрай магистрала 1, после отново се озовахме в пустошта.

— Отляво на няколко километра от тук имаше голяма американска база, „Десантна зона Инглиш“. Реката в тамошната долина се казва Ан Лао, извира от хълмовете. Изселихме всички от долината в стратегически села, за да не могат да помагат на местните партизани и на северновиетнамската армия с храна и работна сила. Долината на Ан Лао стана свободна огнева зона. Стреляше се по всичко, което се движеше, включително по домашни и диви животни. Даже ходехме на лов за птици с автомати браунинг. Изгорихме всички постройки, изсякохме всички плодни дръвчета, заляхме оризищата с петрол и унищожихме гората. После хвърлихме със самолети кашони, пълни с кристали, които образуват отвратителен задушлив газ. Прекръстихме долината на Ан Лао в Долината на смъртта. — Замълчах за миг. — Чудя се дали сега там живее някой.

Сюзан мълчеше.

Продължихме на север и отново вдигнах сто километра в час. Магистрала 1 пак зави на изток към морето. По брега се появиха бели пясъчни плажове, а отляво — бели дюни, покрити с храсталаци.

— През шейсет и седма тук прекарах Коледа — казах на Сюзан. — Белите пясъци на Бонг Сон. Преструвахме се, че са сняг. Имаше двудневно примирие. Получихме много коледни подаръци от Червения кръст, частни организации и отделни хора. По онова време, преди Тет, американците все още подкрепяха войниците, ако не и самата война.

Спомних си, че онази Коледа бе особено зноен ден и из белите пясъци нямаше дървета, под чиято сянка да се скриеш. Донесоха ни коледната вечеря с хеликоптер и ние седяхме на пясъка, ядохме пуйка с всички традиционни гарнитури и гонехме пясъчните мухи от храната.

Един хлапак от Бруклин, казваше се Савино, видя дълъг бамбуков прът и реши да си направи с него заслон, като опъне отгоре му дъждобрана си. Посегна към пръта, някой му викна да спре, но Савино дръпна бамбука, който бе свързан с жица за огромно взривно устройство, и после трябваше да го върнат в Бруклин в чувал.

Бяха ранени шестима, половината взвод оглуша и навсякъде се бяха разхвърчали парчета От Савино, включително в чиниите и чашите. Весела Коледа.

— На Коледа едно момче от моя взвод попадна на мина — казах аз.

— Приятел ли ти беше?

— Той… беше пристигнал съвсем наскоро. — Помълчах и прибавих: — Беше нещо като загуба на време да се сприятеляваш с новобранците. Те често загиваха, около тях имаше много смърт. Ако след трийсет дни още са живи, можеш да се ръкуваш с тях или нещо такова.

Напуснахме района на някогашната ми база и пътят вече не ми бе познат.

Господин Кам, изглежда, започваше да се чувства неудобно със завързани на гърба ръце. Сюзан забеляза това и ме попита:

— Не трябва ли да го развържем?

— Не.

— При тази скорост не може да избяга.

— Не.

Тя най-после запали цигара. И на мен ми се пушеше, сигурно защото мислите ми все още бяха в Бонг Сон, където не ми стигаше по един пакет на ден.

— Хайде да поразпитаме господин Кам — казах аз. — Питай го дали помни войната.

Сюзан преведе въпроса. Той като че ли не искаше да отговори, но накрая измънка нещо.

— Когато войната свършила, бил тринайсетгодишен — преведе Сюзан. — Живеел в някакво село на запад от Натранг и си спомнял пристигането на комунистите. Казва, че хиляди южновиетнамски войници отстъпвали през селото му и всички знаели, че идва краят. Мнозина избягали в Натранг, но той останал в селото си заедно с майка си и двете си сестри.

— И какво станало?

Тя продължи да го разпитва и после ми каза:

— Всички много се страхували, но северновиетнамците се държали добре. В селото били останали само жени и деца и войниците не закачали жените. Обаче комунистите открили един млад офицер, чийто крак бил ампутиран, и го отвели. По-късно дошли политически функционери и разпитали всички. Намерили двама държавни чиновници, преоблечени като селяни, и ги арестували. Но никой не бил разстрелян в селото.

Кимнах.

— Ами баща му? Братята му?

Сюзан го попита.

— Баща му загинал много години преди това. По-големият му брат служел в южновиетнамската армия, но така и не се върнал у дома. Майка му още го чакала.

Погледнах господин Кам и видях, че е разстроен. Разказът на виетнамеца бе смутил и Сюзан. Собствените ми спомени от онова време започваха да се роят в главата ми.

Когато започваш такова пътуване, трябва да очакваш най-лошото и няма да останеш разочарован.

Продължавахме по черната магистрала — в нощта и в миналото.

23.

Бяхме изминали около триста километра от Натранг. Наближаваше десет. Поддържах по-ниска скорост, за да пестя горивото, пък и не бързахме особено. Погледнах индикатора. Стрелката показваше, че ни остава четвърт резервоар.

— Още колко има до Дананг? — попитах Сюзан.

Тя вече бе изчислила.

— Сто и петдесет километра. Как сме с бензина?

— Изгорихме малко повече, докато бягахме от ченгетата. С резервните туби може и да стигнем до Дананг. А може и да минем покрай денонощна бензиностанция.

— През последните триста километра видяхме само четири бензиностанции, всички затворени.

— Не минаваме ли през Куанг Нгаи?

— Да. Магистрала номер едно минава точно през него. Столица на провинция. На около седемдесет и пет километра от тук.

— Вземи пътеводителя и виж дали се споменава нещо за бензиностанция.

Сюзан разтвори книжлето.

— Ами, има малка карта на града… виждам хотел, пагода, черква, поща, заведение на име „Ресторант за ориз номер трийсет и четири“, автогара…

— Тия коли може да работят с ориз.

— Надявам се. На картата не е показана бензиностанция. Но в толкова голям град трябва да има поне няколко. Може някоя от тях да е отворена. Ако не, между Куанг Нгаи и Дананг има още един град, до който би трябвало да стигнем. Казва се Хои Ан, старо китайско пристанище. Очарователно място, туристически център. Ходила съм там, когато бях в Хюе. В Хои Ан има много хотели и може би бензиностанция, която работи до късно. От там до Дананг няма нищо друго.

— Добре. Да видим какво ще стане.

Господин Кам разбра, че разговаряме за горивото, и каза нещо на Сюзан.

— Господин Кам, който вече е наш приятел — каза тя, — ми напомни, че понякога можеш да купиш бензин от частни търговци. Продават го на сергии покрай пътя. Трябва да следим за надпис „ет-ксанг“.

— По цяла нощ ли е отворено?

— Нещо такова. Отиваш в къщата до надписа и си купуваш бензин. Правила съм го с мотора. Обикновено го продават в шишета от безалкохолни и е скъп.

— Колко шишета от кола ни трябват, за да напълним резервоара?

— Не си нося калкулатора. Гледай за надпис „ет-ксанг“.

— Я пак ми обясни защо господин Кам няма да изпълни гражданския си дълг да отиде в полицията — попитах я. — Представи си, че животът му зависи от твоя отговор.

Тя не отговори веднага.

— Дори не мога да преведа идеята за граждански дълг. Ако си получи колата обратно и стотина долара, двеста за господин Тук и няколкостотин, за да поправи щетите, той няма да отиде в полицията. Когато в Сайгон стане катастрофа, хората най-малко искат да се появят ченгета.

— Добре. Въпросът е приключен.

Господин Кам поиска цигара и я заслужаваше. Сюзан му я запали и му я държеше, докато виетнамецът я пушеше.

Минахме през Са Хюйн, живописно село на брега, заобиколено от солени мочурища. След няколко минути отново бяхме в пустошта.

Шосето се отклони навътре в сушата през район със селца и оризища.

Погледнах индикатора на горивото и видях, че е под една четвърт. Пътят беше равен, поддържах осемдесет километра в час и смятах, че ще стигнем до Куанг Нгаи. Пък и ни оставаха тубите.

Не бях забелязал нито една табела, която да показва разстоянията между градовете. Нямаше дори табели с имената на населените места. Движехме се само по картата. Самият път бе ту нормален, ту ужасен, по-често ужасен. Тази страна имаше страшно много работа, но честно казано, след трийсет години война определено бяха свършили доста.

— Сигурно вече наближаваме Куанг Нгаи — каза Сюзан. — Градът е на отсамния бряг на река Тра Кук и магистрала номер едно е главната му улица. Може би не бива да минаваме през центъра по това време. И даже да намерим отворена бензиностанция, ще трябва да отстъпиш волана на господин Кам.

— Какво предлагаш?

— Предлагам да скрием колата в някоя горичка и да почакаме до разсъмване. Можем утре сутрин да влезем в Куанг Нгаи и да налеем бензин.

— Добре. Гледай за място, където да отбием.

Намалих скоростта и потърсихме скрито място.

Бяхме само на няколко километра от Куанг Нгаи и светлините на града сияеха на хоризонта. Стори ми се поразително, че градовете толкова отчетливо се открояват, тъй като наоколо нямаше предградия, универсални магазини, а явно и бензиностанции. Хубавото досега бе, че не бях видял ченгета на шосето, освен ония, които бях избутал в канавката. Но според Сюзан вечер по пътищата патрулираха военните и ако ни забележеха, непременно щяха да ни спрат. Асото в колодата, разбира се, беше колтът. Те нямаше да го очакват.

Куанг Нгаи вече бе само на километър, но все още не виждах къде можем да отбием. Наоколо имаше само оризища и села и районът бе открит, освен няколко палмови горички, които не предлагаха никакво убежище.

Насред едно оризище видях ниско хълмче, към която водеше пръстен насип. Знаех какво е това, обаче ми трябваха няколко секунди, за да го осмисля.

— Онова там е надгробна могила — казах. — Можем да спрем от отсрещната й страна и никой няма да ни види.

Намалих и завих по насипа, който пресичаше оризищата. Внезапно господин Кам сякаш откачи.

— Какво му стана?

— Казва, че това било надгробна могила.

— Знам. Често се окопавахме в надгробни могили. Пръстта е мека, високо е, огневите полета…

— Той пита защо отиваш към могилата. Трябвало да спреш.

Спрях по средата на насипа и господин Кам се успокои.

— Какво казва?

Сюзан поговори с него и виетнамецът пак се развълнува.

— Казах му, че ще прекараме нощта там — поясни тя. — Това не му допада.

— Стига де, всички те са мъртви. Кажи му, че ще се държим почтително и цяла нощ ще се молим.

— Той няма да прекара нощта на могилата, Пол. Виетнамците са много суеверни, пък и това е проява на неуважение.

— Аз не съм нито суеверен, нито имам културни задръжки.

— Пол…

— Добре. — Превключих на задна и върнах нисана по тесния насип. Излязох на магистралата, превключих на първа и продължих напред. Щом направиш някоя добрина, веднага вадиш лош късмет.

И естествено, на около километър от нас се приближаваха светлини. Изключих нашите и намалих. Приближаващите се фарове бяха прекалено ниско, за да е камион или автобус, така че трябваше да е нещо по-малко, например автомобил, най-вероятно военен патрул.

— Отбий от пътя, Пол — каза Сюзан.

— Зная. — Спуснах се по банкета. Нямаше канавка и направо започваше оризището. Подкарах успоредно на пътя с десните гуми в калта и левите на банкета. Бяхме наклонени под четирийсет и пет градуса, навярно повече, и се безпокоях, че може да се преобърнем. Задните гуми започнаха да се хлъзгат и да затъват в тинята. Спрях.

Погледнах нагоре към пътя и разбрах, че всъщност не сме скрити, обаче бе достатъчно тъмно, за да се надявам, че няма да ни забележат. Все пак трябваше да съм готов за най-лошото.

— Дай ми чантата си — казах на Сюзан.

Чух приближаващата се кола и видях фаровете й. Тя ми подаде чантата. Бръкнах и стиснах ръкохватката на пистолета. Не исках господин Кам да го вижда, защото това можеше да е стимулът, който да го прати в полицията. Опипах ръба на пълнителя, свалих предпазителя и попитах:

— Пълнителят зареден ли е?

— Да.

— Вкаран ли е патрон в патронника?

— Не.

— Резервни пълнители?

— Два. Страх ме е.

Погледнах господин Кам, който имаше уплашен вид. Останах с впечатлението, че репетира версията си за пред властите и се радва, че е завързан.

След няколко секунди видях приближаващия се автомобил. Оказа се голям затворен джип, боядисан в тъмен цвят, не жълт, очевидно военен. Шофьорът гледаше напред към пътя. Зад него седеше още един мъж.

Покривът на нисана се намираше приблизително наравно с магистралата, беше тъмносин, навън бе нощ и боговете бяха с нас. Военният джип отмина.

Дълго останахме там, после превключих на задна, задните гуми зацепиха и изкачихме банкета.

Няколко секунди просто се озъртах, без да включвам фаровете. Беше толкова тъмно, че не виждах и на десетина метра.

Отново потеглих без фарове към Куанг Нгаи. Светлината на града очертаваше силуетите на сгради от двете страни на пътя и забелязах нещо обещаващо. Насочих нисана към силуета, спрях и включих фаровете.

Отдясно в края на черен път тъмнееше разрушена постройка без покрив. Надявах се да не е будистки храм, иначе пак щяхме да имаме проблеми с господин Кам.

Бавно подкарах по черния път, който минаваше през оризищата, и спрях пред бялата сграда. Отпред се различаваха останки от църковна камбанария.

— Католическа черква — казах на Сюзан. — Надявам се нашият приятел да не е и католик.

Тя попита нещо виетнамеца и той кимна.

Минах през широкия портал и вкарах колата в черквата, после превключих на задна и върнах нисана в предния ъгъл, за да не се вижда от пътя.

Фаровете осветиха порутен корпус и покрит с растителност, осеян с останки циментов под.

Изключих фаровете и двигателя и казах:

— Е, за тази вечер толкова.

Слязохме да се поразкършим, само дето господин Кам не можеше да се разкърши, затова го развързах.

Сюзан извади водата и закуските и си направихме ужасна вечеря.

— На оная бензиностанция нямаше ли чипс или бисквити със сирене? — попитах я. — Каква е тая гадост?

— Нямам представа. Сладкиши. Стига си се оплаквал. Всъщност би трябвало да кажеш молитвата.

Господин Кам изяде повече от полагащия му се дял от гадостта в целофановите пакетчета и изпи цял литър вода.

Нямах друг избор, освен пак да го завържа. Освен това го накарах да си събуе сандалите и да легне на задната седалка.

Със Сюзан седнахме по турски в ъгъла срещу нисана. Единствената светлина идваше от звездите, чиито лъчи свободно нахлуваха в останалата без покрив сграда.

— Това някога трябва да е била приятна селска черквица — отбеляза тя.

— Когато бях тук, навсякъде имаше такива — разрушени черкви и пагоди. Нямаше други стабилни постройки и цивилните и военните ги използваха за укрития. В тях можеше да се спасиш от автоматичен огън, но не и от ракети и мини.

— Не мога да си представя да бушува война. Радвам се, че можеше да говориш за това в Бонг Сон.

Не казах нищо.

Тя извади цигарите си, опитно скри запалката си в шепа и бързо запали, точно като стар войник. Докато пушеше, криеше пламъчето на цигарата си с длани.

— Студено ми е — каза Сюзан. — Може ли да си взема нещо от твоя куфар?

— Естествено. Ей сега ще го донеса.

— Донеси и моя самар.

Изправих се, отидох при нисана, отворих багажника, извадих синия си блейзър от куфара и взех самара. Наметнах блейзъра на раменете й.

— Благодаря — каза тя. — На теб не ти ли е студено?

— Над двайсет градуса е.

Сюзан носеше пътнически будилник в самара си и го нави за полунощ.

— Ще го навиваме на всеки час, в случай че и двамата задремем.

— Добре. Аз ще поема първата смяна. Ти поспи.

Тя легна на циментовия под и използва самара си вместо възглавница.

Поговорихме малко, после усетих, че Сюзан се унася. Извадих колта от чантата й и вкарах патрон в цевта. Оставих оръжието в скута си.

Будилникът иззвъня в полунощ и го изключих, преди да я е събудил. Навих го за един часа, в случай че задремя. Но странно, изобщо не ми се спеше и я събудих чак в четири сутринта.

Сменихме се и й дадох пистолета.

Отпуснах глава върху самара й и си спомних времето, когато цяла година бях спал върху собствената си мешка с автомата за другар. Винаги спяхме напълно облечени и обути, по цяла нощ гонехме комарите и се бояхме от змии и партизани. Бяхме мръсни, нещастни, понякога мокри, друг път зъзнехме или ни бе горещо — и винаги се страхувахме.

Това не беше най-ужасната ми нощ във Виетнам, нищо подобно. Обаче можех да обвинявам за нея само себе си.

Небето изсветля от измамна зора, както става в тропиците. След час вече наистина се съмна и изкукурига петел. През едно сводесто прозорче вдясно от някогашния олтар нахлу сноп слънчеви лъчи. Парче синьо стъкло, останало в рамката на прозореца, хвърли синя светлина по пода до отсрещната стена.

Понадигнах се, седнах и двамата със Сюзан заедно дочакахме утрото.

Вътрешността на черквицата вече се виждаше ясно и аз плъзнах поглед по варосаните стени, ронещата се мазилка, дупките от куршуми и избелялата фреска на Богородица, разбита от избухнал снаряд.

В сградата не бе останало нито късче дърво, освен пепелта от нечий огън на мястото на олтара.

Оризищата не привличат много птици, но чух някъде самотна птича песен. После по пътя профуча първата кола.

— Днес е навечерието на лунната нова година — каза Сюзан и ме хвана за ръка. — Никога през живота си не съм била по-щастлива да видя изгрева.

Чух по магистралата да изтътва камион, после мина мотор. Надникнах през вратата и видях селска каруца и две момичета на велосипеди.

Спомнях си времето, когато първите машини по магистралата бяха миночистачки, танкове, които спокойно можеха да взривят заложените през нощта в дупките експлозивни устройства. После идваха джиповете и камионите, натоварени с американски и виетнамски войници, автомати и картечници, готови да се справят с всяка вражеска засада.

Накрая бяха цивилните — пеш, е волски каруци и колела — отиваха на нивата, на училище или някъде другаде.

Един час след изгрева магистрала 1 малко по малко ставаше проходима от делтата на Меконг до демилитаризираната зона и животът продължаваше до залез-слънце.

— Магистрала номер едно е отворена до Хюе — казах на Сюзан.

24.

На дневна светлина видях, че по предната лява врата на нисана е останала жълта боя от сблъсъка с полицейския джип. Със Сюзан имахме швейцарски ножчета и остъргахме следите. Господин Кам — бях го развързал — ни помагаше с парче стъкло.

Разрязах на две пластмасовите бутилки от вода и с тях събрах кал от оризището, с която замазахме издрасканите места. В тинята открихме няколко пиявици. Сюзан се погнуси от тях, господин Кам не им обърна нула внимание, а аз си припомних някои неприятни случки.

Сюзан погледна една голяма тлъста пиявица и попита:

— Хапят ли?

— Залепват се за кожата ти. Слюнката им съдържа естествено обезболяващо и не усещаш, че са те ухапали. Съдържа и кръворазреждащо вещество и кръвта ти постоянно тече, докато тия гадинки се насмучат. Може цял ден да ги влачиш със себе си, без да ги забележиш, освен ако периодично не се проверяваш. Веднъж една ми се залепи под мишницата и толкова се наду от кръвта ми, че случайно я смачках, когато легнах да си почина.

Сюзан се намръщи.

След завръщането си от Виетнам сигурно бях разказал повече истории за пиявици, отколкото за сражения. Тези случки не ужасяваха хората чак толкова и направо се бях специализирал в тях.

Избърсахме си ръцете в една от ризите ми.

Оставих господин Кам да шофира и това го направи по-щастлив, отколкото да е със завързани палци. Седнах до него, Сюзан — отзад. Излязохме от черквата и се върнахме на магистрала 1. Виетнамци на колела и мотопеди ни зяпаха, обаче по всичко личеше, че сме двама западни туристи с виетнамски шофьор, спрели да разгледат някакви разрушения от войната или да си починат.

След броени минути бяхме в провинциалната столица Куанг Нгаи.

Държах под око господин Кам, а Сюзан ангажираше вниманието му с разговор. Той изглеждаше нормално, но Сюзан ми каза:

— Господин Кам иска нещо за ядене и да се обади на семейството си.

— Да прави каквото си иска, след като ни остави на летище „Хюе-Фу Бай“.

Тя му преведе отговора ми и на лицето на виетнамеца се изписа недоволно изражение.

В Куанг Нгаи нямаше нищо, което да се опише. Всъщност градчето беше грозно, обаче забелязах красива бензиностанция.

Отбихме изказах на Сюзан:

— Ти напълни резервоара. Господин Кам ще ми прави компания.

Тя слезе и наля бензин. Неколцина местни, които се мотаеха наоколо, я гледаха как пълни, докато ние с господин Кам си седим в колата. Сигурно стигнаха до заключението, че белите са дресирали жените си по-добре от виетнамците.

Сюзан плати на служителя, който бе стоял до нея и с любопитство беше зяпал нас и нисана ни. Даже привлече вниманието й към драскотините и огънатата ламарина. Тя се престори, че не знае виетнамски.

Погледнах господин Кам. Ако се канеше да направи опит за бягство, това щеше да е най-добрата му възможност.

Служителят излая нещо на нашия шофьор и той му отговори.

Сюзан се качи отзад и каза на господин Кам:

— Куди.

Той запали двигателя и включи на първа.

— Какво си приказваха? — попитах Сюзан.

— Бензинджията забеляза, че номерата са от Натранг, и попита дали сме пътували през нощта. Господин Кам отговори отрицателно и онзи го попита къде сме пренощували. Господин Кам не му отговори. Обикновен учтив разговор, обаче не мина добре.

— Е, нали тук никой не се обажда в полицията за нищо?

Сюзан не каза нищо.

Пресякохме останалата част от грозното градче и прекосихме река Тра Кук по мост, който явно бе бил голямата награда в шампионат между виетконгските сапьори и сапьорния корпус на американските сухопътни сили. Накрая като че ли бяха спечелили нашите, обаче за малко.

Сега магистрала 1 гъмжеше от моторни превозни средства, волски каруци, велосипеди и пешеходци. Едва пълзяхме с петдесетина километра в час и вече разбирах защо денем пътят от Натранг до Хюе може да отнеме единайсет-дванайсет часа.

Погледнах на картата и на север от Куанг Нгаи видях звездичка, която обозначаваше забележително място. Въпросното забележително място, което се намираше само на няколко километра, се описваше на виетнамски и английски: „Клането при Ми Лай. На 16 март 1968 г. тук е извършено военно престъпление — три пехотни роти на САЩ избиват няколкостотин невъоръжени селяни. Издигнат е паметник в памет на жертвите, който напомня за едно от безумствата и трагедиите на войната.“

— Амин — казах на глас.

Наближихме тесен път, обозначен със саморъчно направена табела на английски: „Клането при Ми Лай“.

Както казах, до този момент не бях видял нито един полезен пътен знак и не можех да не се зачудя кой и защо е поставил този. Зачудих се и дали тук се е завърнал някой от оцелелите триста американски войници, които бяха участвали в клането.

Огледах се и видях обширни оризища и селца по склоновете на ниските хълмове — бяха скрити в сянката на палмови горички и заобиколени от висок бамбук. Тъкмо това си спомнях, когато се замислех за Виетнам, макар че бях воювал и в по-пресечен терен, далеч от предпочитаното крайбрежие.

Когато войната се водеше в джунглите и хълмовете, се чувствахме по-добре, нещо като момчешко приключение, върховният посветителен обред. Там човек не убиваше цивилни, нито случайно, нито нарочно като при Ми Лай, нямаше села, които да опожарява, нито биволи, по които да стреля. Момчетата изглеждаха по-съсредоточени в джунглата — там бяхме само ние и те в най-великата игра на оцеляване, измисляна и играна някога. Войната притежаваше яснота, убийствата бяха чисти, наоколо не умираха жени и деца и нямаше никакви Ми Лай.

Влязохме в провинция Куанг Нам и наближихме някога огромната американска военновъздушна база при Чу Лай. Спомних си, че там бяха служили неколцина от моите приятели от „Апокалипсис сега“. Видях парчета ръждясала бодлива тел от старата база, после изоставени бетонни сгради, хангари и десетки бетонни подпорни стени, издигнати върху белите пясъци, които се спускаха към морето. Различих и очертанията на писта, покрита с някакви бели неща. Сюзан проследи погледа ми.

— Селяните използват старите писти, за да сушат корени от маниока.

— А стига бе! Искаш да кажеш, че са похарчени милиони долари на американския данъкоплатец за изграждането на самолетни писти, за да ги използват сега за сушене на корени от маниока, така ли?

— Така изглежда. Мечовете на рала. Пистите на…

— Какво е това маниока, мама му стара?

— Нали се сещаш, от него се прави пудинг от тапиока.

— Не мога да понасям тапиока. Майка ми ме тъпчеше насила. Ще поискам да нанесат въздушен удар срещу тая писта.

Сюзан се засмя и господин Кам се усмихна. Обичаше доволни пътници.

— Ще ми се да съм тук, когато ония шантави пилоти от „Апокалипсис сега“ дойдат в Чу Лай — казах аз. — Направо ще припаднат.

Базата Чу Лай обхващаше огромна площ и дълго минавахме покрай части от нея. Видях деца да теглят каручки из района и попитах Сюзан:

— Какво правят?

— Събират старо желязо. Преди това бил доходен бизнес, но металът вече не се намира толкова лесно. Понякога попадали на неизбухнали бомби и се взривявали. Ежегодно загивали и се осакатявали стотици събирачи на старо желязо. Сега добивът е по-скромен, но по-безопасен.

Загледах се в хлапетиите, които ровеха из пясъка. След трийсет години война и близо трийсет родини мир и възстановяване тази страна все още имаше белези и незараснали рани, които продължаваха да кървят. Може би тъкмо това беше общото помежду ни.

— Когато и ако отидеш във вътрешността на страната, предупреждавам те, че там все още има много невзривени експлозиви — каза Сюзан.

— Благодаря. — Всъщност даже през войната невзривените експлозиви бяха толкова много, че имаше еднакво голяма вероятност да попаднеш на родна и на партизанска мина.

Погледнах господин Кам, който очевидно не бе спал добре през нощта. Започваше да клюма и го разтърсих за рамото.

— Известно ли ти е, че двайсет и пет процента от тежките автомобилни катастрофи в Съединените щати са причинени от уморени шофьори? — попитах го.

— А?

Сюзан му преведе нещо, обаче не точните ми думи.

— Иска кафе — каза тя.

— Ще спрем на следващия „Бъргър Кинг“.

Тя пак му каза нещо, но не чух думите „Бъргър Кинг“.

Брегът се врязваше в сушата и магистралата мина по няколко мостчета над вади и потоци, които се спускаха от хълмовете и се вливаха в морето. Тази страна наистина беше красива и сега я оценявах повече, отколкото когато трябваше по седем дни седмично да я кръстосвам пеш.

— Този район е бил център на цивилизацията Чампа — каза Сюзан. — Когато си бил тук, виждал ли си чамските кули?

— Да, макар че не знаех какви са. Използвахме ги като стражеви кули или артилерийски вишки. Виждах всичко през очите на войник. Радвам се, че се върнах. Радвам се, че ти си с мен.

— Много мило. Не забравяй, че си го казал.

След известно време пак погледнах картата и отбелязах: Според картата магистрала номер едно минава далеч на запад от Дананг, така че не се налага да пресичаме града.

— Не спомена ли, че си напуснал Виетнам от Дананг?

— Да. На трети ноември хиляда деветстотин шейсет и осма. Взех хеликоптер от Куанг Три до базата ни в Ан Ке, събрах си багажа в куфара, който не бях виждал от отпуската, приведох в ред всичките си документи, прегледах се за венерически болести, сбогувах се с приятелите и си плюх на петите. Качих се на един голям вертолет „Чинук“ до Дананг. Някъде над хълмовете започнаха да ни обстрелват. Искам да кажа, оставаха ми по-малко от седемдесет и два часа в страната, а ония копелета се опитваха да ме очистят на път за Дананг. Обаче като се изключат няколко дупки в хеликоптера, стигнахме невредими. После, докато чаках полета за Щатите в транзитната казарма, към три през нощта партизаните хвърлиха по нас няколко мини. — Прибавих: — Нарочно го направиха.

— Пострада ли някой?

— Беше разрушено съседното помещение, столовата, и няколко шрапнела прелетяха през нашата стая. Аз паднах от леглото на втория етаж и претърпях поредното нараняване на главата. Обаче ни: кой не забеляза и взех самолета за Сан Франциско.

— Басирам се, че си бил щастлив да си заминеш.

Известно време не отговорих, после казах:

— Наистина… но… обмислях дали да не остана в ротата си… всички си заминаваха със смесени чувства, защото изоставяха другарите си… беше странно и месеци наред продължих да се чувствам така… не беше желание за смърт, а смесица от емоции, включително мисълта, че няма да се впиша сред нормалните хора. Трудно е да се обясни, обаче почти всички, които са воювали, ще ти кажат същото.

Тя не отвърна нищо.

Продължихме в мълчание и скоро минахме по моста над река Кам Ле.

— Попитай господин Кам дали река Кам Ле е кръстена на него — казах аз.

— На виетнамски няма чак толкова много думи, Пол, и още по-малко лични имена, затова често ще срещаш едни и същи имена и думи. Реката не е кръстена на господин Кам.

Господин Кам разбираше, че разговаряме за него, и поглеждаше назад към Сюзан. Тя постави ръка на рамото му и му каза нещо. Виетнамецът се засмя.

Предполагам, вече бе преодолял шока от това, че са го отвлекли, че едва не е загинал в скоростна автомобилна гонитба, че е спал на студено и са го заплашили да го убият. А може да се усмихваше, защото мислеше за бакшиша си. А може би за отмъщението си. Тъжната истина беше че ако пътувах без Сюзан, нямаше да имам друг избор, освен да убия господин Кам. Е, естествено че щях да имам избор, обаче верният избор щеше да е да се избавя от него. И все пак дълбоко в себе си съзнавах, че съм убил прекалено много виетнамци, включително двамата полицаи, и от мисълта да очистя още един стомахът ми се свиваше на топка. Но ако бях убеден, че онова, което правя тук, е важно и правилно, също като през 1968-а, когато вярвах в тия бабини деветини, щях да направя каквото трябва за Бог, отечеството и Пол Бренър.

Летището на Дананг се появи отдясно в далечината и зад него различих големия град.

Спомнях си, че летището е по-голямо и по-хубаво от „Тан Сон Нат“, защото го бяха построили американците. На картата бе обозначено като международно.

— На тези писти можеш да изсушиш много маниока — казах на Сюзан.

— Това е голямо гражданско и военно летище. След няколко години от тук ще има полети за Щатите.

— Ами сега?

— От време на време кацат американски товарни самолети.

Всъщност това ми беше известно. План за бягство В, според господин Конуей. Пол Бренър в самолетен контейнер с надпис „банани“ или нещо подобно. Случайно можеше и да се получи.

Сюзан извади фотоапарата и снима летището в далечината.

— Спомен за теб — рече тя. — И този път никой не се опитва да те убие… хм… знаеш какво искам да кажа.

— Да.

— Понякога летя до тук в командировка. Не спомена ли, че никога не си ходил в Чайна Бийч?

— Не.

— А на Маймунската планина?

— Мразя маймуните.

— Сигурно не си имал достатъчно време.

— Останах тук точно седемдесет и един часа и десет минути. И дори не си показах носа извън военновъздушната база.

— Ясно. Искал си да си идеш у дома.

— В пътническия, а не в товарния отсек.

Спомних си друго телевизионно предаване от последните дни на Южен Виетнам.

— В края на март седемдесет и пета — казах на Сюзан, — когато изходът от войната стана ясен, „Уърлд Еъруейс“ пратиха два боинга седемстотин двайсет и седем на спасителна мисия във военновъздушната база Дананг. Когато първият кацна, го атакуваха около хиляда изпаднали в истерия мъже, жени и деца. Южновиетнамските военни обаче решиха, че те повече заслужават да се спасят, и откриха огън по бежанците. Двеста войници от южновиетнамския полк „Черната пантера“ изхвърлиха от самолета всички цивилни.

— Ужасно!

— Пилотът на втория боинг прояви благоразумието да не се приземи, но телевизионните камери в самолета показаха бежанци, увиснали на колесниците на първия боинг, който отлиташе над Южнокитайско море. Падаха един по един.

— Боже мой…

Опитах се да си представя паниката и отчаянието на онези последни дни преди окончателната капитулация. Милионите бежанци, цели бойни части, които се разпадат, вместо да се сражават, парализата в Сайгон и Вашингтон, хипнотичните кадри на хаоса и разложението по световните телевизионни канали. Пълно унижение за нас, пълна катастрофа за тях.

Оказа се, че лошите не са чак толкова лоши и че добрите не са чак толкова добри. И без това всичко е гледна точка, реклама и пропаганда. И двете страни страшно много време се бяха очерняли една друга и бяха забравили, че всички са виетнамци, че всички са хора.

— Нямах представа… — промълви Сюзан. — Никой не приказва за това.

— Може би е по-добре.

Магистрала 1 стигна до Т-образно кръстовище. Погледнах картата и посочих наляво. Господин Кам зави и продължихме. Отсечката край Дананг гъмжеше от камиони, автомобили и автобуси и господин Кам час по час подлагаше на изпитание нервите на шофьорите от отсрещното платно.

Сюзан му каза да се поуспокои и той остана зад поредния камион, което го изпълни с недоволство. Беше навечерието на Тет и виетнамецът искаше да се прибере при семейството си в Натранг. За малко му се бе разминало да се върне при тях само духом.

Теренът започна да се издига и пред нас се появи огромна планина, чиито хребети се спускаха към Южнокитайско море. Според картата магистралата минаваше през планината, обаче не виждах как ще стане това.

— Пътувала ли си от тук? — попитах Сюзан.

— Да. Нали ти казах, пътувах с рейса на мъчението от Сайгон до Хюе. Беше кошмарно. Почти колкото това пътуване.

— Ясно. Пътят опасен ли е?

— Зашеметяващ. Има само един проход през планината, казва се Хайван. Французите го наричат Col des Nuages.

— Облачният проход.

— Oui. — Тя продължи: — Някога планината разделяла Виетнам и царство Чампа, което току-що прекосихме. Времето от двете страни на прохода определено е различно, особено сега през зимата.

— Да не би в Хюе да вали сняг?

— Не, Пол. Но от отсрещната страна на Облачния проход ще е много по-студено и сигурно ще вали дъжд. Това е северната граница на тропиците. Надявам се, че си носиш топли дрехи.

Всъщност не си носех. Обаче не биваше да обвинявам Карл или някой друг за това. През януари и февруари 1968-а бях минавал от другата страна на прохода и си спомнях дъждовните дни и студените нощи.

— Ти имаш ли нещо топло в бездънния си самар? — попитах я.

— Не. Ще си купя.

— Естествено.

Продължихме да се изкачваме по планинския склон. Отляво на пътя се издигаше отвесна скална стена, а отдясно, недалеч от гумите на колата, зееше дълбока урва, на дъното на която плискаха вълните на Южнокитайско море.

— Поразително — възкликна Сюзан.

Господин Кам не зяпаше гледката, слава Богу, но видях, че кокалчетата на пръстите му са побелели.

— Кажи му да отбие — обърнах се към Сюзан. — Ще го сменя.

— Не. Горе в прохода има полиция.

Стигнахме на около петстотин метра височина, ако се съдеше по водата долу. Отляво планината се извисяваше на още поне хиляда метра. Ако бях шофирал по този път снощи в мрака, нямаше да е много забавно.

След цяла вечност наближихме върха на Облачния проход. Теренът се изравни и от двете страни на пътя се появиха стари бетонни бункери.

Стигнахме на върха и видяхме още укрепления. Имаше един туристически автобус, няколко коли с виетнамски шофьори и западни туристи, десетки хлапета, които продаваха сувенири, и полицейски пост, пред който бяха паркирани два жълти джипа.

Господин Кам каза нещо и Сюзан преведе:

— Пита дали искаш да спрем, за да направим снимки.

— Другия път.

— Всички спират. Трябва да спрем. Така няма да изглежда подозрително.

— Кажи му да отбие.

Той спря близо до пропастта, която се спускаше до малък полуостров.

— Направи една снимка и да се махаме от тук — казах на Сюзан. Държах под око ченгетата, които висяха край джиповете си от двете страни на пътя. Те зяпаха всички коли и туристите, обаче явно ги мързеше да пресекат пътя. Но пък човек никога не знае.

Двайсетина хлапета връхлетяха нисана и започнаха да протягат безполезни и глупави сувенири към прозорците.

Някои предлагаха макети на хеликоптери „Хюи“ от алуминиеви консервени кутии, напомнящи на фигури оригами, и се смаях на достоверността на изработката близо трийсет години след заминаването на американците.

Едно от децата чукаше по прозореца с тенекиения си „Хюи“ и видях, че отстрани на вертолета идеално е нарисуван черно-жълтият герб на Първа въздушнопреносима.

— Ще го купя — казах.

Леко спуснах прозореца и се спазарих с хлапето. И двамата държахме хеликоптера, докато не пуснах един долар, все едно купувах, дрога.

Затворих прозореца и се обърнах към господин Кам.

— Ку ди.

Той превключи на първа и минахме през прохода.

— Харесва ли ти новата ти играчка? — попита Сюзан.

— Вече никъде не можеш да ги видиш. — Започнах да си играя с хеликоптера, после издадох звук като от изстреляни ракети, последвани от грохот на картечница „Гатлинг“.

Господин Кам се засмя, обаче нервно.

— Какво ти става? — попита Сюзан.

— Готвя се за кацане. — Приземих хеликоптера на арматурното табло.

Господин Кам и госпожица Сюзан мълчаха. Обожавам да се правя на луд.

Спускахме се по склона на Облачния проход и естествено пътят се скри в облаци и се надигна вятър, после по предното стъкло заплющя дъжд. Господин Кам включи чистачките и фаровете.

Продължихме надолу. Дъждът се усили и вятърът люлееше нисана. Погледнах господин Кам. Изглеждаше малко угрижен. Когато един виетнамски шофьор е угрижен, кръглооките му пътници трябва да са ужасени.

Нямаше много движение, но бе достатъчно, за да направи спускането още по-коварно.

След петнайсет минути облаците започнаха да оредяват и вятърът и дъждът поотслабнаха.

— Тези ветрове идват от североизток и ги наричат „китайски“ — поясни Сюзан. — Сега е тукашната зима, неподходящо време за пътуване.

Спуснахме се почти на морското равнище и след няколко минути видях обширна равнина от морето до планината на запад.

— Излязохме от древното царство Чампа и сега сме в провинция Хюе — каза Сюзан. — Хората тук са малко по-сдържани и изобщо не са толкова сговорчиви, колкото там, откъдето идваме.

— Значи Облачният проход е нещо като границата Мейсън-Диксън10.

— Нещо такова.

Погледнах небето. Докъдето ми стигаха очите, видях ниски и плътни сиви облаци. Земята също изглеждаше сива и влажна, а растителността — безцветна и оскъдна.

Съвсем ясно си спомнях зимния пейзаж и всъщност помнех внезапния мирис, който усещах сега, горящите въглища във всички колиби, малко топлинка срещу студения влажен вятър.

Вече бяхме в равнината и отдясно зърнах жалка бамбукова колиба — на прага стоеше селянин, пушеше и зяпаше дъжда. В мига, в който видях безизразното му лице, разбрах нещо за живота на тези хора — работа от изгрев до залез, вечеря у дома, сготвена на открит огън, после сън.

И после идваха пиявиците, гадинките в колибите и въшките в косите им.

И когато идваха войните, както винаги в тази страна, първи взимаха в армията селяните и пак те първи загиваха — милиони селяни, облечени в първите си прилични дрехи и въоръжени с пушки, които струваха две техни години в оризищата.

Отдавна бях видял всичко това, макар че едва сега го разбирах. Разбирах и защо толкова много от тях ставаха партизани с надеждата за по-добър живот след победата. Но както бе казал моят приятел французинът на „Тан Сон Нат“, колкото повече се променят нещата, толкова повече остават същите.

Небето сивееше, дъждът напояваше черните оризища, земята изглеждаше мъртва и пуста.

Беше навечерието на Тет и си спомних как на същия този ден преди много години бях зъзнал в един набързо построен бункер в подножието на планината западно от Куанг Три, недалеч от тук. Валеше, аз пушех, загледан в дъжда и мократа растителност, също като оня селянин на прага на колибата. Сивата влага се процеждаше в калните бункери и в душата ми.

Тогава не го знаехме, но след няколко часа щеше да започне кърваво сражение, което щеше да продължи цял месец. Накрая Хюе и Куанг Три щяха да са в развалини, чувалите за трупове щяха да свършат преди боеприпасите и вече нищо нямаше да е същото нито тук, нито у дома.

— Петдесет километра до Хюе — каза Сюзан.

Замислих се за разминаванията ми със смъртта през 1968-а и по-късно. Това място беше обагряло живота ми и бе променяло курса на личната ми съдба неведнъж, не дваж, а цели три пъти. Трябваше да се запитам какво ме връща тук.