На север

38.

Продължихме на север по магистрала 1. С изсветляването на небето движението се засили. От време на време вдигах сто километра в час и усъвършенствах виетнамското провиране между колите с надут клаксон.

— Преди Ку Чи, кога за последен път си карал мотор? — попита Сюзан.

— Тъкмо се чудех.

Подминахме отбивката за Куанг Три и видяхме изоставения танк и разрушената будистка гимназия, където бе започнало всичко това. Малко по-късно пресякохме моста, до който се намираше бункерът с моето име, издраскано на стената.

След петнайсет минути намалихме скоростта, за да завием по пътя за Донг Ха, и бавно преминахме през грозното градче. Когато стигнахме до шосе 9, видяхме двама полицаи в жълт джип, паркиран от отсрещната страна на пътя. Не ни обърнаха никакво внимание.

— Тези ченгета ни взеха за планинци — отбеляза Сюзан.

— Не зная за какви са ни взели, обаче този модел ограничено производство изпъква.

— Така ти се струва. В тази страна има толкова много нови вносни стоки, че виетнамците вече почти не ги забелязват.

Не й се вързах. Хрумна ми още нещо.

— Не виждам други планинци с мотори.

— Аз видях двама.

— Следващия път ми ги покажи.

Продължих към ДМЗ. Вече бяхме на север от шосе 9, в старата оперативна зона на морската пехота. Бях пътувал по тази отсечка само веднъж, когато взех конвой, за да отида на гости на едно бостънско приятелче в Кон Тиен. Бяха го пратили на операция и се разминахме, обаче му оставих бележка на леглото, която той така и не успя да прочете.

Покрай магистралата на север от Донг Ха имаше редици сергии, ала щом ги отминах, пак вдигнах сто километра в час. Не беше толкова опасно, колкото го правеше да изглежда Сюзан по пътя за Ку Чи.

След петнайсет минути пейзажът от мрачен стана мъртъв.

— Струва ми се, че току-що навлязохме в ДМЗ — казах на Сюзан аз.

— Господи… всичко е опустошено.

Погледнах тази ничия земя, все още необитаема, осеяна с кратери от бомби и снаряди, с бяла почва, покрита с оскъдна ниска растителност. Ако на луната падаха няколко капки дъжд, сигурно щеше да изглежда така.

В далечината видях бодлива тел и ръждиви останки от джип насред обозначено минно поле, в което дори събирачите на метал не се бяха осмелили да влязат.

В мъглата пред нас се появиха неясните очертания на мост, който трябваше да е над река Бен Хай. Намалих скоростта.

— Когато бях тук, този мост го нямаше — казах на Сюзан.

Стигнах до средата на моста и спрях. Погледнах реката, която цели двайсет години беше разделяла Северен и Южен Виетнам.

— Това е. Вече съм в Северен Виетнам.

— Аз още съм в Южен — отвърна тя. — Дай малко напред.

— Мини пеш.

Сюзан слезе от мотора, отвори единия багажник, извади кафявия плик със снимките от остров Пирамид и запали със запалката си ъгъла му. Пликът запламтя в ръката й. Тя го държа до последния момент, после го хвърли в реката. Качи се и продължихме по моста.

На отсрещния бряг имаше статуя на северновиетнамски войник с каска и автомат АК-47. Очите му бяха също толкова безжизнени, колкото и на американските статуи при Стената.

Навлязохме в някогашната вражеска територия. Колкото повече се отдалечавахме от ДМЗ, толкова по-добре изглеждаше земята, макар че все още имаше много кратери от бомби и разрушени сгради.

Пътят обаче си беше все същият и бе хлъзгав от мъглата и лекия дъжд. Постоянно трябваше да си бърша очилата и лицето с шала. Коженото ми яке лъщеше от влага.

Разминахме се с мотор, който пътуваше на юг; пътниците бяха облечени като нас. Те ни махнаха и ние им отговорихме.

— Виждаш ли? — каза Сюзан. — Даже планинците ни смятат за свои.

След час наближихме голям град, на чиято табела пишеше „Донг Хой“.

Намалих скоростта и се огледах. Изненада ме това, че градът изглежда по-мрачен и западнал от населените места в Южен Виетнам. Колите и камионите бяха по-стари, нямаше толкова много мотопеди и циклоси. Почти всички караха велосипеди или вървяха пеш и дрехите им изглеждаха мръсни и износени. Освен това търговията изобщо не можеше да се сравнява с тази на юг от ДМЗ — нямаше барове и магазини, забелязах само няколко кафенета. Това ми напомни за първото ми преминаване от Западна в Източна Германия.

— Това е родният град на господин Трам, нашият екскурзовод в Ке Сан — рече Сюзан.

— Разбирам защо се е преселил.

Отново минахме покрай жълт полицейски джип и ченгето зад волана дори не вдигна поглед от цигарата си. Наистина можеше и да успеем.

Пред нас видях конвой военни коли: открити камиони и джипове с войници и няколко щабни автомобила. Увеличих скоростта и започнах да ги изпреварвам.

Погледнах надясно и видях, че войниците ни наблюдават — всъщност зяпаха Сюзан. Лицето й беше плътно скрито под пластове шалове, кожена ушанка и очила и тя спокойно можеше да прилича на бабите им, обаче те познаваха готиното парче, щом го видеха, и й махаха и подвикваха. Тя срамежливо бе извърнала лице, както подобава на планинка.

Обърнах се към шофьора на открития джип до нас и погледите ни се срещнаха. По изражението му разбрах, че се мъчи да определи от кое племе съм. Всъщност едва ли можех да мина за планинец. Дадох газ, понесохме се към началото на конвоя и изпреварихме водещата машина.

Магистрала 1 беше равна и в тази отсечка от пътя минаваше близо до брега. Движехме се бързо, ала наоколо имаше толкова много различни видове моторни превозни средства с различна големина и мощност, наред с велосипеди, каруци и пешеходци, че карането по-скоро напомняше на състезание с препятствия и трябваше постоянно да си нащрек.

Бяхме се отдалечили на двеста километра от Хюе. Наближаваше девет. Два и половина часа път. А магистрала 1 беше лесната част.

Планинската верига на запад пред нас се спускаше към Южнокитайско море, както имат навик да правят планините в тая страна, като образуваше високопланински проход в близост до брега. С издигането на пътя, велосипедистите започваха да бутат нагоре колелата си и волските каруци намаляваха скорост. Дадох газ. След двайсет минути наближихме превала на лъкатушния планински проход. Тук горе беше студено и ветровито и трудно управлявах мотора.

Преди да стигнем превала започнах да забелязвам хора по пътя. Бяха увити в мръсни парцали, лицата им едва се виждаха, те стояха покрай скалите и протягаха ръце.

— Просяци — извика в ухото ми Сюзан.

Просяци ли? Приличаха на статисти от „Отмъщението на мумията“.

Сюзан им кресна нещо, обаче неколцина от тях успяха да ни докоснат и се наложи да маневрирам помежду им, за да не ги блъсна.

Стигнах до превала и поехме надолу към крайбрежните долини. Моторът на няколко пъти поднесе по хлъзгавия асфалт и постоянно трябваше да намалявам скоростта.

В далечината видях равните оризища, наводнени до насипите, и групи колиби, издигнати върху островчетата суха земя. Тук имаше повече борове, отколкото палми, и повече надгробни могили, отколкото бях видял на юг. През войната Северен Виетнам бе изгубил около два милиона души, близо десет процента от населението, което обясняваше броя на могилите. Войната е гадна работа.

Час и половина след като излязохме от планинския проход, наближихме голям град. Завих по един черен път и продължих по него, докато от магистралата не можеха да ни видят.

Слязохме и се поразтъпкахме. Освен това използвахме тоалетната, чиято роля в случая изигра един храст.

Извадих картата от кожената чантичка и я разгледах.

— Този град трябва да е Вин.

— Вин е туристически град — каза Сюзан. — Можем да спрем там, ако искаш да се обадиш в „Сенчъри Ривърсайд“.

— Какво му е туристическото?

— Наблизо е родното място на Хо Ши Мин.

— Има ли много туристи?

— На туристите не им пука за родното място на чичо Хо, но на онези от „Видотур“ им пука, затова мястото е в задължителната програма. Освен това е горе-долу по средата на пътя между Хюе и Ханой и туристическите автобуси спират тук за през нощта.

— Добре. Ще спрем и ще си купим тениски с чичо Хо.

Тя извади два банана.

— Банан ли искаш или банан?

Докато разучавах картата, хапнахме бананите и утолихме жаждата си с вода от бутилките.

— На около двеста километра от тук е град Тан Хоа — казах аз. — Когато стигнем там, трябва да внимаваме за път, водещ на запад. Ето, виж. Трябва да стигнем до шосе номер шест, което ще ни отведе до… е, би трябвало да ни отведе до Диен Биен Фу, обаче виждам, че свършва, преди да стигне до там… после продължава по-малък път.

Сюзан погледна картата.

— Това накрая едва ли може да се нарече път.

— Добре, хайде да свалим планинските костюми и да се опитаме да приличаме на лиен ксо, дошли на поклонение в родното място на чичо Хо.

Избавихме се от племенните шалове и кожените ушанки и ги натъпкахме в единия багажник.

Метнахме се на мотора и потеглихме обратно към магистрала 1. След няколко минути бяхме в предградията на Вин. Отдясно имаше голяма табела и аз намалих скоростта, за да може Сюзан да прочете надписа.

— Пише… „Между хиляда деветстотин шейсет и пета и хиляда деветстотин седемдесет и втора… град Вин беше напълно разрушен от американските бомбардировачи и военноморската артилерия… и е възстановен от местните жители… с помощта на нашите социалистически братя от Германската демократична република…“

— Това страшно привлича туристите.

Когато влязохме в града, видях, че наистина прилича на Източен Берлин в кофти ден — безкрайни редици еднообразни сиви панелни блокове и други панелни сгради с неясна функция.

Хората ни зяпаха и аз се поколебах дали да спираме.

— Сигурна ли си, че в тоя град идват туристи?

— Може да е извън сезона.

Стигнахме до кръстовище край някакъв парк.

— Завий наляво — каза Сюзан.

Послушах я и улицата ни отведе в центъра на града. И тя се казваше „Ле Лой“. После завихме надясно. Зачудих се как се ориентира Сюзан.

От лявата страна на пътя имаше няколко хотела и нито един от тях не можеше да мине за „Рекс“. Всъщност никога не бях виждал толкова мрачни сгради, даже в Източна Германия, и се замислих дали източногерманците не бяха изиграли номер на виетнамците. Във всеки случай видях автобуси и туристи, което ме поободри.

— Сигурно можеш да се обадиш от някой от тия хотели — предложих аз.

— По-лесно ще е от пощата. Освен това, ако не успея да се свържа по телефона, в пощата има факс и телекс. В хотелите няма.

Известно време обикаляхме града, открихме пощата и Сюзан влезе.

Минувачите ме гледаха, обаче благодарение на чичо Хо не привличах излишно внимание. След десетина минути до мен спря жълт джип с две ченгета. Полицаят на предната дясна седалка ме зяпна.

Не му обърнах внимание, ала той ми кресна нещо и нямах друг избор, освен да го погледна.

Ченгето ми говореше нещо и отначало си помислих, че ми дава знак да сляза, но после разбрах, че ме пита за мотора. Спомних си, че чужденци нямат право да управляват толкова големи машини, и тъй като знаех, че беемвето е с регистрационен номер от Хюе, му казах на френски:

— Le tour de Hanoi a Hue16.

Полицаят очевидно не разбра, а и честно казано, обикновено аз също не разбирах собствения си френски.

— Le tour de Hanoi a Hue — повторих аз, което не обясняваше напълно защо съм пред пощата, обаче ченгето се обърна към колегата си зад волана и видях, че шофьорът е разбрал нещо.

Онзи отдясно ме измери със суров полицейски поглед, изломоти нещо на виетнамски и жълтият джип отмина.

Дълбоко си поех дъх и за пръв път в живота си благодарих на Господ, че са ме взели за французин.

Тъкмо се канех да сляза и да потърся Сюзан, когато я видях да се появява от пощата. Тя седна зад мен и аз потеглих по улица „Ле Лой“, която излизаше на магистрала 1. След пет минути вече бяхме напуснали Вин. Видяхме табела, на която на десетина езика пишеше „Родното място на Хо Ши Мин, 15 километра“.

— Искаш ли да видиш колибата, в която е роден чичо Хо? — попитах Сюзан.

— Карай.

Продължихме на север по магистрала 1.

— Не успях да се свържа по телефона, затова пратих телекс и факс — каза тя. — Трябваше да изчакам отговор.

— И?

— Книгата не е пристигнала или поне така пише в телекса господин Тин.

Не отговорих.

— Все пак книгата струва петнайсет долара, ако я продаде на някой турист без пътеводител… а нас ни няма… така че е възможно господин Тин да я е получил и сега да я продава. Това са много мангизи за Виетнам.

Пак не отговорих.

— Обаче имаше съобщение от полковник Манг — продължи Сюзан. — За мен.

Не я попитах какво пише, но тя сама ми каза:

— Полковник Манг ми пожелава приятно пътуване и се надява, че снимките са ми харесали.

Не отговорих.

— Освен това пише, че забелязал в апартамента ми бански и съжалявал, че съм ги забравила.

Наближихме отбивката за родното място на Хо Ши Мин, по която тъкмо завиваха два микробуса със западни туристи. Отбих, извадих фотоапарата на Сюзан от раницата и снимах табелата в случай, че филмът попадне в ръцете на местната полиция.

— Две ченгета с джип спряха до мен — казах на Сюзан. — Убедих ги, че съм французин и участвам в рали. Парижкият ми акцент ги впечатли.

— Северновиетнамците изпитват известно пристрастие към французите.

— Защо?

— Не съм сигурна. Но в Ханой ще видиш мъже на средна възраст с барети и в това поколение все още е tres chic да знаеш малко френски, да подражаваш на френските маниери и да четеш френска литература. В Ханой смятат французите за културни, а американците — за груби материалисти и войнолюбиви капиталисти.

— Това не значи, че сме лоши хора.

Тя въздъхна.

— Тези снимки ме разстройват.

— Аз обаче се безпокоя за книгата.

— Знам. Какво ще правим, ако не се появи?

Замислих се. Господин Ан можеше да е прекарал известно време завързан върху някоя маса, докато полковник Манг беше поставял електроди на тестисите му и бе пускал тока. В такъв случай нямаше начин господин Ан да не му е казал „Диен Биен Фу! Бан Хин!“ и всичко друго, каквото бе пожелал да научи полковник Манг.

— Какво ще правим? — повторно попита Сюзан.

— Ами… можем да отидем в Ханой и да се опитаме да се чупим с първия самолет за чужбина. Можем да идем и в Диен Биен Фу. Не можем цял ден да висим тук, нали?

Тя се замисли за миг.

— Диен Биен Фу.

— Нали каза, че виетнамският ми късмет се бил изчерпал — напомних й аз.

— Така е, нали са те взели за французин. Моят късмет още не е свършил, въпреки голите ми снимки. Да тръгваме.

Включих на скорост и се понесохме по магистралата. Сюзан се наведе напред и погледна индикатора.

— Трябва ни бензин — каза тя. — Току-що подминахме една бензиностанция. Обърни.

Направих остър обратен завой, влязох в бензиностанцията и спрях до колонката. Изключих двигателя и слязохме от мотора.

Служителят седеше в малка бетонна сграда и ни наблюдаваше, обаче не помръдваше. Явно бензиностанцията бе държавна и се различаваше от всичко, което бях видял на юг от ДМЗ. Тук все още беше социализъм и добрата вест за капиталистическата алчност и потребителския пазар още не бе стигнала до земята на чичо Хо.

Завъртях ръчната манивела и Сюзан пъхна края на маркуча в резервоара.

— Върти по-бързо — каза тя.

— Въртя толкова бързо, колкото може един европейски социалист.

— Когато плащаме, двамата сме французи — предупреди ме тя.

— Bon.

Налях трийсет и пет литра в големия резервоар и погледнах сметката.

— Двайсет и една хиляди донга — казах аз. — Не е зле. Почти два долара.

— В стотици е, Пол — поправи ме Сюзан. — Двеста и десет хиляди донга. И пак е евтино.

— Добре. Ти плати.

Бензинджията се беше приближил и тя му каза:

— Bonjour, monsieur.17

— Comment sa va?18 — включих се и аз.

Виетнамецът не отговори на никакъв език, обаче се зазяпа в мотора, докато Сюзан броеше двеста и десетте хиляди донга с лика на чичо Хо. Посочих банкнотите и му казах:

— Numero uno hombre. — Само че май бях сбъркал езика и Сюзан ме срита в глезена.

Служителят ни изгледа, после пак се обърна към мотора. Качихме се и Сюзан му каза:

— Le tour de Hue a Hanoi.

Дадох газ и се чупих преди виетнамецът да разбере какво му говорим.

Продължихме на север по магистрала 1, после отбихме и си сложихме планинските шалове и кожените ушанки.

— Защо му каза „numero uno hombre“, по дяволите? — попита ме Сюзан.

— В смисъл, че чичо Хо е голяма работа.

— Това е на испански.

— Има ли значение? Ти си французойка, аз съм испанец.

— Понякога шегите ти не са подходящи за това положение.

Замислих се.

— Стар навик. Кашиците го правят, когато стане напечено. И ченгетата. Може да е нещо мъжкарско.

— Понякога тъпите ти забележки още повече усложняват положението — каза тя. — Например дето си казал на полковник Манг, че с Бил заедно сте учили в Принстън.

Беше в кофти настроение и се надявах, че е от мензис, а не от сутрешно гадене.

Магистрала 1 бе единствената голяма артерия север-юг в тази пренаселена страна и въпреки че не трябваше да има много движение заради празниците, като че ли половината население използваше двете смехотворни платна с лош асфалт. Не можехме да вдигнем над шейсет километра и всеки сантиметър от пътя беше истинско предизвикателство.

Трябваха ни близо два часа, за да изминем стотината километра до следващия град Тан Хоа. Наближаваше три и застудяваше. Небето тъмнееше, покрито със сиви облаци, и сегиз-тогиз минавахме през лек дъжд. Стомахът ми къркореше.

— Това би трябвало да е Тан Хоа — извиках на Сюзан. — От тук вече можем да се насочим на северозапад към шосе номер шест.

— Ти решаваш.

Погледнах километража. Бяхме изминали почти петстотин и шейсет километра от Хюе и това ни бе отнело над осем часа. Сега бе 15:16 и ни оставаха по-малко от четири часа светлина.

Анализирах няколко възможности и прецених, че след като не вали, трябва да мина по лошия път сега и колкото може повече да се приближа до шосе 6 преди залез-слънце. На другия ден можеше да вали и следващият второстепенен път до шосе 6 можеше да е непроходим, което се беше опитал да ми обясни господин Ан.

— Ще отбием по пътя от Тан Хоа — казах аз. — Ако не ни хареса, ще се върнем и ще опитаме следващия.

Все още с планинските си шалове и ушанките, влязохме в града. Очевидно Тан Хоа не бе разрушен през войната и беше запазил известно очарование. Видях един стар господин с барета и няколко хотела и кафенета, които не бяха строени от източногерманци.

Гледаха ни с любопитство.

— По крайбрежието няма много планинци, затова са любопитни, но не и подозрителни — поясни Сюзан. — Все едно индианци да влязат в град в Дивия запад.

— Измисляш ли си?

— Да.

Прекосихме града и видях отляво тесен асфалтиран път. Имаше табела с надпис „Донг Сон“ и нещо на виетнамски. Намалих и посочих.

— Това е археологически обект… — каза Сюзан. — Култура Донг Сон, каквото и да значи… хиляда години преди нашата ера. Може пътят да е по-нов.

Завих и продължих стотина метра напред, после спрях.

Извадих картата от чантата и я разгледах.

— Това е пътят. След петдесетина километра ще стигнем до селце на име Бай не знам какво си, после продължаваме на север по шосе номер петнайсет до шосе номер шест.

— Дай да видя.

Подадох й картата и тя мълчаливо я проучи, после я прибра в якето си.

— Добре.

Потеглихме. Пътят минаваше покрай археологическите разкопки, после асфалтът изчезна. Черният път бе изровен от каруци и автомобили и трябваше да се движа между коловозите.

Едва подскачахме с четирийсет километра в час, понякога дори с по-малко.

Теренът все още беше равен, обаче се издигаше. Наоколо имаше оризища, ала те изчезнаха и бяха заменени от зеленчукови градини.

Беемвето Париж-Дакар наистина бе подходящ мотор за черни пътища, само че черните пътища не бяха подходящи за мен. Едва удържах кормилото и през повечето време задникът ми беше във въздуха. Сюзан здраво ме прегръщаше през кръста.

Трябваха ни близо два часа, за да изминем четирийсетте километра до края на пътя. Влязохме в селцето Бай не знам какво си и стигнахме до Т-образно кръстовище. Завих надясно по шосе 15, което бе в по-добро състояние. Всъщност дори имаше чакъл и канавки.

Според картата до шосе 6 имаше над сто километра и с тая скорост щяха да ни трябват поне четири часа. Беше шест без двайсет и слънцето се спускаше зад планината вляво.

Пътят се издигна към хълмовете, зад които започваше планината. Заради друсането почти не можехме да разговаряме.

Мръкваше се и търсех място, където да спрем за през нощта. Определено вече се намирахме сред хълмовете, а виетнамците не живееха много далеч от градовете, селата и селскостопанските райони. Покрай пътя се издигаха борове и ставаше зловещо. Спрях мотора, за да си почина и казах:

— Нагоре може да има ски хижа.

Сюзан извади картата от якето си.

— След двайсетина километра има село, Ланг Чан.

Замислих се за миг.

— Не ми се ще да влизам в северновиетнамско село по тъмно.

— И на мен.

— Ами… тогава да останем тук. — Огледах се. — Да потърсим място, където да се скрием с мотора.

— Пол, тук няма никакво движение. Можем да спим направо на пътя.

— Имаш право. — Избутах мотора малко по-нагоре и го подпрях на един бор.

Сюзан извади последните два банана, последната бутилка вода и двата дъждобрана.

Седнахме до мотора и се облегнахме на два бора. Обелих банана си и казах:

— Всяко зло за добро. В боровите гори няма пиявици.

— Само бълхи и кърлежи.

Изядохме бананите, изпихме водата и погледахме как угасват последните слънчеви лъчи. Имаше плътни облаци и скоро се възцари пълен мрак. Чувахме звуците на разни животинки, тичащи из боровата гора.

Сюзан запали цигара и разгледа картата на светлината на запалката си.

— До Диен Биен Фу остават четиристотин километра.

Поседяхме в мълчание, заслушани в нощта.

— Ходила ли си в планината като малка?

— Правех всичко възможно да го избегна. А ти?

— Не и когато живеех в южен Бостън. Обаче в казармата често съм спал навън. Веднъж изчислих, че съм прекарал под звездите над шестстотин нощи. Понякога е приятно.

Над хълмовете удари силен гръм и се надигна вятър. Или тук беше студено, или аз бях прекарал прекалено много време във Виетнам.

— А понякога не — прибавих аз.

Сюзан запали нова цигара и ме попита:

— Искаш ли? Залъгва глада.

— Току-що изядох един банан.

Заваля и си сложихме качулките. Притиснахме се един към друг и се увихме в дъждобраните.

— Заръмя — казах.

— Не, наистина си вали.

Дъждът се усили, вятърът също.

— Колко ти плащат за това? — попита Сюзан.

— Само разходите.

Тя се засмя.

Бяхме мокри до кости и затреперихме. Спомних си студените мокри вечери през зимата на 1968-а, когато бях окопан в калта само с пелерина и небето над мен, пълно с фойерверки — притежаваха някаква ужасяваща красота в черния дъжд.

Сюзан сигурно си мислеше същото, защото ме попита:

— Така ли беше?

— Нещо подобно… всъщност беше по-лошо, защото знаеш, че ще е така всяка нощ до края на зимните дъждове през март… и че врагът иска да те убие. — Замълчах за миг. — Стига за войната, Сюзан. Тя свърши. Наистина.

— Добре. Стига за войната. Войната свърши.

Още по-плътно се увихме в дъждобраните и легнахме един до друг под дъжда.

Валя през цялата нощ и треперехме.

На другия ден ни очакваше Диен Биен Фу, ако успеехме да стигнем до там, после селцето Бан Хин и Тран Ван Вин или неговият гроб.

39.

През капещите борови клони започна да се процежда сивкава зора.

И двамата бяхме мокри до кости и зъзнехме от студ. Сюзан не изглеждаше добре.

Изтърсихме водата от дъждобраните и ги навихме. Отворихме багажниците, извадихме сухите си чорапи, бельо и дрехи, преоблякохме се и хвърлихме мокрите дънки и ризи под дърветата — нямахме нужда от много дрехи. Може би щяха да ни трябват по-малко, отколкото си мислехме.

Сюзан имаше още шалове и с тях избърсахме мотора, после си сложихме другите и сменихме племената.

Набързо разгледахме картата и се метнахме на беемвето. Двигателят запали веднага и потеглихме на север по шосе 15 към шосе 6.

Пътят бе от червена глина и тук-там чакъл, който осигуряваше известно триене, ако не успеех да дам газ достатъчно бързо. След около километър забелязах малък водопад.

Отбих и се измихме с калъпче портокалов сапун, който Сюзан беше купила, после пихме студена и надявам се, чиста вода. Качихме се и продължихме. Пътят беше празен, обаче не можех да вдигна повече от шейсет километра в час. Боляха ме всички кости и мускули и за последен път бях ял истинска храна в шестнайсетстенния ресторант, което бе в неделя, Нова година. Днес беше сряда.

Наближихме селцето Ланг Чан. Зад него започваха по-високите хълмове, а после и планината, чиито върхове не се виждаха заради ниските облаци и мъглата.

Когато стигнахме до бедняшкото село с бамбукови колиби и паянтови постройки от борови дънери, намалих скоростта. Минаваше седем и усещах мирис на ориз и риба.

Имаше малко хора и много кокошки.

— Трябва да намерим нещо за ядене — каза Сюзан.

— Нали вчера изяде един банан.

Тя обви пръсти около гърлото ми и закачливо го стисна. После ме прегърна и отпусна глава на рамото ми. Наистина трябваше да потърсим храна.

Прекосихме Ланг Чан и продължихме. Пътят се издигаше по-стръмно, обаче беемвето се оказа невероятна машина и яко зацепваше калта.

— Тук е много красиво — каза Сюзан в ухото ми.

Красота насред нищото, на път за края на света.

Нямах представа на каква височина се намираме, ала според картата върховете бяха високи хиляда и петстотин и две хиляди метра, така че трябваше да сме приблизително на половината. Беше студено, но нямаше вятър и не ръмеше въпреки плътната облачна покривка.

Сегиз-тогиз виждах горички планински бамбук, заобиколени от борове, и това ми напомни за царевичните ниви във Вирджиния, обградени от величествени гори от бял бор. От предишното си идване тук си спомнях, че когато абсолютно чужди неща започнат да ти изглеждат родни, вече е време да си вървиш у дома.

Погледнах километража и видях, че сме на четирийсет километра от Ланг Чан, така че скоро трябваше да стигнем до село Туок. Тази последна отсечка по шосе 15 ни бе отнела цял час, обаче бях убеден, че ще наваксаме, когато излезем на шосе 6, обозначено на картата като първокласен път, макар че това беше относително понятие.

Шосето рязко зави наляво и след няколко минути намалих скоростта, за да прекосим Туок, което приличаше на Ланг Чан, само дето кокошките бяха по-малко.

Селяните ни проследиха с поглед. Бях почти сигурен, че от време на време виждат мощни мотори, както и че не са в състояние да разберат какви сме. Аз обаче разбирах какви са те — етнически виетнамци — и че още не сме навлезли в територията на планинските племена: до този момент не бях забелязал характерните продълговати къщи.

Продължихме още двайсетина-трийсет километра и хълмовете станаха по-високи. Пътят следваше един планински поток, пред нас се извисяваха върховете. Добре съм с ориентацията и въпреки че слънцето още не се виждаше, знаех, че не се насочваме накъдето трябва.

Отбих, спрях и проучих картата. После се огледах и се опитах да разбера накъде се движим. Бива ме да разчитам карта на терена, обаче картата не я биваше и нямаше нито един пътен знак.

— Мъхът от коя страни на дървото расте?

— Изгубихме ли се?

— Не, както се казва в казармата, просто сме временно дезориентирани.

— Значи сме се изгубили.

— Както кажеш.

Слязохме от мотора и сведохме глави над картата.

— Според мен е трябвало да завием някъде край Туок, за да продължим по шосе номер петнайсет, обаче не видях нито знак, нито път — казах аз.

Сюзан посочи с показалец на картата.

— Когато зави на запад преди Туок, шосе номер петнайсет стана шосе номер двеста и четиринайсет, на което се намираме в момента. Трябвало е да завием надясно и да продължим по шосе номер петнайсет.

— Нататък е лаоската граница.

— А това означава граничари и войници.

— Точно така. Да се махаме от тук.

Докато обръщах мотора, забелязах на хребета пред нас дим и силуети на къщи на фона на сивото небе.

— Тук сме на планинска територия.

— Дали са от ФУЛРО? — попита Сюзан.

— Не зная. Въпреки подозренията на Манг темата ФУЛРО е нова за мен. — В този момент чух нещо и погледнах надолу по пътя, по който бяхме дошли. Към нас се приближаваше открит зелен военен джип с двама мъже на предната седалка. — Качвай се.

Едновременно се метнахме на мотора и запалих двигателя. Предницата на беемвето сочеше перпендикулярно на тясното шосе и можех да избирам дали да потегля срещу джипа и да се размина с него, или да продължа на запад към лаоската граница, накъдето отиваха те. Нито една от възможностите не ми допадаше.

Джипът се намираше на по-малко от сто метра и шофьорът ни забеляза и нарочно мина в средата на пътя, за да не мога да се промъкна покрай него — по този начин сложи край на колебанието ми.

Рязко завъртях волана надясно, включих на скорост и потеглих към лаоската граница.

— Пол, можем да спрем и да се опитаме да ги излъжем нещо — извика Сюзан. — Не сме направили нищо лошо.

— Облечени сме като планинци, а не сме планинци. Ние сме американци, както показват паспортите ни, и не искам да им обяснявам какво правим тук.

Погледнах в огледалото и видях, че джипът не изостава. Движех се със седемдесет километра в час и моторът се справяше отлично, обаче едва се държах на седалката. Сюзан с всички сили се бе вкопчила в мен. Отгоре на всичко се приближавах към граничния пункт, където щяха да ме спрат, а можех и да профуча през бариерата и да залегна над волана, за да избегна автоматичния огън на виетнамците и най-вероятно на лаоските граничари от отсрещната страна, които също бяха комуняги и от време на време се държаха приятелски с хората на чичо Хо. Гледах за път настрани, обаче такъв нямаше и войниците зад мен го знаеха.

— Пол, ако не спреш или не намалиш, ще решат, че бягаме от тях — настоя Сюзан. — Спри, моля те, не мога да се държа повече. Ще падна. Намали и отбий, може просто да ни подминат. Ще падна, Пол. Моля те.

Намалих и отбих вдясно. Джипът започна да ни настига.

— Добре… просто ще се държим хладнокръвно и ще видим какво искат — казах на Сюзан.

Свалихме си шаловете и ушанките.

Имах силното предчувствие, че това е краят на пътя.

Джипът вече беше точно зад нас. Войникът на дясната седалка стоеше прав, стиснал автомата си. Колата се изравни с мотора и войникът извика „Дунг лай! Дунг лай!“, което през 1968-а бе моя реплика. И ми даде знак с калашника си да спра.

Когато започнах да намалявам скоростта, забелязах как се опули, после чух силен гръм до главата си и войникът с автомата се килна назад. Оръжието му отхвърча във въздуха и той падна на задната седалка. Прозвуча втори изстрел и челото на шофьора избухна. Джипът спря, после бавно потегли назад по склона, задните му колела заседнаха в канавката.

Спрях мотора.

Седях и гледах право напред. Миришеше на барут.

— Ти се закле, че си оставила пистолета в Хюе — казах й, без да я поглеждам.

Тя не отговори, просто слезе и отиде при джипа с все още димящия колт в ръка.

Без да обръща внимание на шофьора, който беше останал с половин череп, Сюзан опитно премери пулса на войника, проснат на задната седалка.

— И двамата са мъртви — заяви тя и пъхна пистолета под ватираното си яке. — Благодаря, че намали.

Не отговорих.

Няколко секунди просто се гледахме.

— Не можех да им позволя да ни спрат — каза Сюзан.

Не казах нищо.

Тя извади цигара и я запали. Ръката й бе стабилна като скала. Разбирах, че съм в присъствието на човек, който не е новак с оръжията.

Сюзан няколко пъти дръпна от цигарата, после я хвърли във водата, проследи я с поглед как плава по течението и попита:

— Какво да правим с труповете?

— Нищо. Ще си помислят, че са ги убили хора от ФУЛРО. Обаче трябва да вземем автоматите, за да решат, че наистина са били те.

Сюзан кимна, отиде при джипа и взе двата калашника и пистолета от кобура на шофьора.

Приближих се, извадих резервните им пълнители и ги хвърлих в гората, след това взех портфейлите, цигарите и часовниците им и ги натъпках в джобовете си.

Погледнах двамата убити, целите в кръв, ала в главата ми не нахлуха никакви спомени — онова си бе за едно време, сега беше различно и едното нямаше нищо общо с другото. Е, може би мъничко.

Сюзан претършува джипа, откри целофаново пликче със сушени плодове, отвори го и ми предложи.

Поклатих глава.

Тя загреба шепа плодове, лапна ги, сдъвка ги и преглътна, после лапна още една шепа и прибра пакетчето в страничния си джоб.

Върнахме се при мотора, всеки нарамил по един калашник.

Обърнах, качихме се и потеглихме надолу по калния път към Туок, където бях изпуснал отбивката.

Преди да стигнем до селото спрях и хвърлихме автоматите, пистолета и личните вещи на убитите в бамбуковия гъсталак.

Продължихме надолу, този път видях завоя и се върнахме на шосе 15.

Пътувахме в мълчание. Пресякохме дървен мост над планински поток и минахме през село Куан Хоа. След двайсетина километра завих наляво по шосе 6 към Диен Биен Фу.

Пътят беше приличен, две тесни платна, обаче достатъчно широки, за да се разминат камиони, ако се движат плътно вдясно. Настилката бе нещо като мазен чакъл, който сегиз-тогиз преминаваше в нещо като асфалт. Успях да вдигна осемдесет километра в час.

Оскъдният трафик се състоеше главно от камиони, возещи дървен материал, няколко джипа и от време на време мотоциклети. Не забелязах мотопеди и волски каруци, велосипеди и пешеходци — това наистина беше път заникъде.

Наляво се издигаха хълмовете и планините покрай лаоската граница, надясно пак имаше хълмове, а зад тях се извисяваха върховете на така наречените Тонкински Алпи.

Общо взето пътят бе добър, въпреки че от време на време настилката ненадейно изчезваше и трябваше да намалявам скоростта. Посоката беше североизточна, височината се увеличаваше. Колкото по на запад отивахме, толкова повече изчезваха признаците на живот, освен дима от планинските селища, който често едва се различаваше от планинската мъгла.

От два часа и двамата не бяхме изрекли нито дума. Накрая Сюзан попита:

— Ще ми проговориш ли?

Не казах нищо.

— Трябва да спрем. Ще се напикая.

Видях равен участък, където боровете бяха разчистени, пресякох малко поточе, спрях сред пъновете и угасих двигателя.

Известно време останах седнал, после слязох. Сюзан също слезе, обаче не отиде в храстите, а запали цигара, стъпи на един пън и се обърна към мен.

— Кажи нещо, Пол.

— Нямам какво да кажа.

— Кажи ми, че съм се справила добре.

— Справи се добре.

— Благодаря. Не можех да ги оставя да ни спрат.

— Така твърдиш ти.

— Ами… ако не беше изпуснал завоя, това нямаше да се случи.

— Съжалявам. Случват се гадости.

Тя се загледа в дима на цигарата си, после каза:

— Истината е, че съм лудо влюбена в теб.

— Това добрата новина ли е, или лошата?

Сюзан не ми обърна внимание.

— И това не им харесва… ако изобщо го вярват.

— Май и на мен не ми харесва… ако изобщо го вярвам.

— Не говори така, моля те.

— Нали щеше да пикаеш.

— Не ми се пикае. Трябва да поговорим.

— Няма за какво.

— Има. — Тя ме погледна. — Добре, наистина работя в ЦРУ, но съм и служителка в „Американ-Ейжън“, така че и двамата с теб не сме пряко свързани с държавата и ако искат, могат да ни зарежат. Действително не искаха да ме зарежеш, искаха да спечеля доверието ти, затова ти наредиха да ме зарежеш. Да, трябва да те държа под око… — Сюзан се усмихна. — Аз съм твоят ангел хранител. Да, имах връзка с Бил, той наистина е началник на тукашното бюро на ЦРУ и ако узнаят, че съм ти казала, ще побеснеят, обаче не са ми нареждали да спя с теб — това беше моя инициатива. Улесняваше работата, но да, влюбих се в теб… да, те вече ме подозират, защото знаят или предполагат, че имаме връзка, но хич не ми пука.

Погледна ме и продължи:

— Нямам представа какво знае или е видял Тран Ван Вин, но ми е известно всичко за тази операция, освен името на селото, и в четири часа в неделя след срещата ти с господин Ан се видях с него и той ми обясни всичко, което не знаех, освен името на селото, което можеше да съобщи само на теб. Каза ми, че те харесал и бил убеден, че ще изпълниш задачата. Пропуснах ли нещо?

— Семейство Фам.

Сюзан кимна.

— Да. Срещата пред катедралата беше уговорена. Този мотор вече беше купен и ти издържа курса за управление по пътя за Ку Чи. Запознах се с Фам Куан Юен при предишното си идване в Хюе — прибави тя. — Може да му се има доверие.

— За теб обаче не може да се каже същото.

Тя сви устни.

— Добре… недей да ми вярваш. Но ме питай каквото поискаш и се кълна, че ще ти кажа истината.

— Ти се закле, че ми казваш цялата истина в Сайгон, Натранг и Хюе. Закле се и че не си взела пистолета.

— Пистолетът ми трябваше. Трябваше и на двама ни в случай, че се случи нещо такова.

— И за да пръснеш черепа на Тран Ван Вин. Нали така?

Тя не отговори.

— Защо трябва да бъде убит?

— Кълна се, че не зная. Но ще научим. Убедена съм, че е жив.

— Значи си се съгласила да убиеш човек, без да знаеш защо.

— И ти си убивал хора, без да знаеш защо.

— Те се опитваха да убият мен.

Тя ме погледна.

— Колко виетнамци наистина са искали да те убият?

— Всички. Не се опитвай да ми връщаш топката, Сюзан. Може да съм бил войник, обаче никога не съм бил убиец.

— Никога ли?

Искаше ми се да я пратя на майната й, само че тогава тя щеше да спомене за долината А Шау и всичко останало, за което бях проявил глупостта дай разкажа, а наистина не ми се щеше да се стига до там.

— Виж, Пол… Зная, че си ядосан и имаш пълното право. Не това не е толкова хладнокръвно и измамно, колкото изглежда…

— Обаче успя да ме заблудиш.

— Остави ме да довърша. Казаха ми, че са избрали теб, защото си опитен, но и защото шефът ти имал високо мнение за теб като човек. Искал да те върне на работа или поне да ти осигури достоен завършек на кариерата…

— Като например да ме очистят ли? Много достоен завършек.

— Освен това смятал че ако се върнеш тук, ще е полезно за теб и за… връзката ти с… твоята приятелка. Така че не бъди циник. Хората са загрижени за теб.

— Стига бе! Ако бях обядвал, щях да се издрайфам.

Тя се приближи към мен.

— Ще ми се да мисля, че в това, което правим, има човечност… искам да кажа, като американци. Не сме лоши хора, въпреки че понякога вършим лоши неща. И смятам, че ги вършим с надеждата целта да оправдава средствата. Друга държава просто щеше да прати двама убийци да очистят онзи човек и точка по въпроса. Но ние не работим така. Ние искаме да се уверим че ако с този човек трябва да се направи нещо, той е точно този, когото търсим, и че онова, което знае, ако изобщо знае нещо, непременно изисква такива мерки. — Сюзан ме погледна. — Няма просто да отида при Тран Ван Вин и да му пръсна черепа. Ще го вземем със себе си в Ханой.

— Свърши ли?

— Да.

— Вече може ли да тръгваме?

— Не, докато не ми кажеш, че вярваш, че те обичам. Не ми пука за нищо друго. Ако искаш, още сега обърни и тръгвай за Ханой. Кажи ми какво искаш да правиш или какво искаш да направя аз.

Замислих се и отговорих:

— Ами… искам да продължа, да намеря този човек и да разбера каква е цялата тая история. — Погледнах я. — А ти се прибери в Сайгон, Ханой, Вашингтон или там, откъдето си дошла.

Сюзан дълго се взира в очите ми. После бръкна в якето си и извади колта.

Приковах поглед в него — човек никога не изпуска от поглед оръжието — и в малката й длан ми се стори по-голям от колт четирийсет и пети калибър.

Тя ми го подаде. Взех го. Сюзан измъкна двата резервни пълнителя от джоба си и ги пъхна в другата ми ръка. След това извади раницата си и я нарами.

Погледнах я и видях, че по лицето й се стичат сълзи. Без да каже нито дума, тя хвана главата ми в двете си ръце, силно ме целуна по устните, обърна се и бързо пресече пътя.

Приближи се автомобил, шофиран от виетнамец. Вътре имаше още двама мъже. Сюзан вдигна ръка и колата намали и спря.

Е… можех да я оставя да си замине и тогава щях да съжаля, някъде по пътя и да подгоня колата по пътя за Ханой. Можех да я повикам и дай кажа, че съм променил решението си. Можех и наистина да я оставя да си иде.

Сюзан се бе навела и разговаряше с двамата виетнамци на предната седалка. Задната врата се отвори и тя се качи, без да поглежда към мен.

Пресякох шосето и застанах пред колата. Виетнамецът зад волана обърна глава към Сюзан, после спря. Заобиколих и отворих задната врата.

— Да вървим.

Тя каза нещо на тримата виетнамци й те се усмихнаха.

Сюзан слезе и аз затворих вратата. Автомобилът потегли.

Върнахме се при мотора и тя прибра раницата си. Качихме се. Обърнах се към нея и погледите ни се срещнаха.

— Ако ме лъжеш, че ме обичаш, кълна се в Господ, ще ти пръсна черепа. Ясно ли е?

Тя кимна.

Потеглихме към Диен Биен Фу, където бе срещнала съдбата си една армия и където търпеливо ме очакваше моята съдба.

40.

Отново се движехме на северозапад по шосе 6. Наближаваше обяд и имахме по-малко от половин резервоар. Нямаше да стигнем до Диен Биен Фу, без да презаредим. Ако Сюзан не беше с мен, може би щях да успея. Но пък без нея сигурно сега щях да съм в някой военен арест и да отговарям на трудни въпроси.

Обаче, ако се върнех още малко назад, до ресторанта на покрива на хотел „Рекс“, животът ми бе направил грешен завой някъде между втората ми бира и десерта. Същото се отнасяше за операцията. Явно всички, свързани с нея, знаеха много повече от мен.

Кални свлачища, предизвикани от прекомерно изсичане на горите, покриваха части от асфалта, ала имаха преимуществото, че запълваха дупките. Вдигах средно шейсет километра в час, доста повече от колите по шосето. Забелязах два джипа на дъното на крайпътни дерета.

Да се върнем на темата за госпожа Уебър, която вече не ме прегръщаше през кръста, а се държеше за седалката. Сълзите бяха истински, също и сълзите в „Апокалипсис сега“. В тази жена се водеше борба на противоречия, също като в мен — за живота, Виетнам и за нас. И какво от това? Не обичам да ме манипулират и лъжат, още по-малко, когато е заложен животът ми. С ангел хранител като Сюзан Уебър не се налагаше да се тревожа от срещата с ангела на смъртта, което ме навеждаше на мисълта че ако са я инструктирали да се погрижи за Тран Ван Вин, може да са й дали указания да реши евентуалните проблеми и с Пол Бренър. Обаче не можех да се примиря с това и го изхвърлих от ума си. Естествено, не съвсем.

Шосето се спусна в една долина и по склоновете видях планински къщи. Откъм североизток духаше вятър и трябваше да се навеждам. Отгоре на всичко заваля и се наложи да намаля, за да виждам пътя.

Пак се замислих за тази странна операция и ми хрумна нов въпрос. Защо точно аз? В КСО със сигурност имаше по-безскрупулни хора, които с готовност щяха да рискуват живота си и да заминат за Виетнам и които знаеха как се изпълнява заповед.

Обаче Карл може би вярно беше преценил, че им трябва Пол Бренър. Най-очевидното ми ценно качество бе фактът, че не съм държавен служител, което даваше възможност на всички да отричат, ако нещата отидеха на зле. Сюзан също, бях убеден в това, официално не получаваше държавна заплата и притежаваше всичко необходимо за операцията: познания за Виетнам, езика и културата, които през последните двайсет и пет години американското разузнаване беше позабравило. Освен това бе жена и нямаше да е толкова подозрителна за виетнамците, които нямаха високо мнение за нежния пол.

Всичко това изглеждаше добре на хартия, само че с агенти от различен пол винаги стоеше проблемът да си паднат един по друг. Така се беше случило с нас със Синтия. Карл обаче бе убедил колегите си, че Пол Бренър обича Синтия Сънхил, а Пол беше моногамен и се знаеше, че докато е на служба, общо взето си държи оная работа в гащите. От друга страна, Сюзан Уебър имаше връзка с Бил Станли, началник на сайгонското бюро на ЦРУ.

И накрая, Карл наистина го беше грижа за мен и бе искал да приема тази задача, заради кариерата ми и поради лични причини, отчасти свързани с моите обтегнати отношения със Синтия. Що се отнасяше до нея, нямах представа какво й е известно и какво са й казали, обаче бях готов да заложа половината си пенсия, че не са споменали на госпожа Сънхил за госпожа Уебър.

Минахме през земеделско градче, в началото на което видях табела с надпис „Йен Чау“. От двете страни на пътя имаше голям пазар и продавачите като че ли бяха главно планинци в традиционни носии. Под покривите на сергиите бяха паркирани много коли; шофьорите разговаряха, зяпаха дъжда и пушеха. От моята страна беше спрял тъмнозелен военен джип, ала брезентовият гюрук бе вдигнат и двамата мъже вътре пушеха, без да гледат към никого. Продължих.

Пътят направи няколко остри завоя и трябваше да намаля, за да не изгубя управление. Деретата бяха толкова дълбоки, че щях да падам дълго след като е изтекла валидността на визата ми.

Прекосихме планинско селце, разделено на две от изровена от дъжда клисура, над която имаше мост от дърво и стомана.

След около час дъждът поотслабна и пред нас видях признаци на цивилизация.

— Сон Ла — каза Сюзан. — Столицата на провинцията.

Влязохме в градчето Сон Ла, което приличаше на селище в Дивия запад. Покрай тясното шосе имаше няколко странноприемници и кафенета. Избелял дървен знак на френски сочеше към страничен път и пишеше „Penitentiaire“. Французите наистина майсторски избираха кофти места за затвори. Искам да кажа, в сравнение със Сон Ла Дяволският остров19 приличаше на Таити.

Обитателите на градчето приличаха на планинци в модерни дрехи и повечето носеха барети. Край пътя имаше стар френски бетонен километричен знак с надпис „Диен Биен Фу, 150 км“. Погледнах индикатора и прецених, че имам бензин за още стотина километра, може би по-малко.

— Искаш ли да спрем за бензин? — попита Сюзан.

— Не.

Продължихме през предградията на Сон Ла. Средствата на министерството на обществените строежи се бяха изчерпали и настилката се превърна в рядка смес от кал и асфалт. Моторът често поднасяше и буксуваше, а пътят постоянно се издигаше.

Пак се изкачвахме към високите хълмове. Пред мен се появи стена от мъгла и навлязох в нея. Усещането беше нереално, сякаш бях дал воля на въображението си и моторът летеше в бурния въздух.

— Това е проходът Фа Дин — каза Сюзан. — Спри, моля те.

Спрях и слязохме. Избутах мотора до брега на едно плитко поточе и свалих стойката. Бяхме оплискани с кал и се измихме в ледената вода, която се стичаше по скалите, после утолихме жаждата си.

Сюзан ми предложи целофановото пакетче със сушени плодове и аз поклатих глава. Тя хапна от плодовете, после запали цигара.

— Щом не ми говориш или ако ме мразиш, трябваше да ме оставиш да си отида — рече Сюзан.

Което си беше самата истина, обаче не отговорих.

— Дадох ти пистолета — продължи тя. — Какво повече мога да направя, за да ми повярваш?

— Имаш ли друго оръжие?

— Не.

Щеше ми се да я попитам дали е трябвало да ме очисти, ако станех проблем, само че не успях да се насиля да го направя и естествено, нямаше да получа искрен отговор.

— Искаш ли да поговорим? — попита Сюзан.

— Вече говорихме.

— Добре. — Тя хвърли цигарата си в потока и ми подаде целофановото пакетче. — Няма да мръдна от тук, докато не хапнеш нещо.

Не обичам плодове, даже сушени, обаче нещо ми се виеше свят, може би от височината. Взех пликчето и хапнах малко. После казах:

— Дай да видя картата. Тя ми я подаде.

— Как сме с бензина?

— От тук нататък повече ще се спускаме.

Сюзан застана до мен и погледна картата.

— В Туан Гиао би трябвало да има бензиностанция. Там шосе номер шест завива на север, а ей този път продължава на юг към Диен Биен Фу.

— Вече видях. Готова ли си?

— Имам нужда от още една цигара. — Тя запали.

Зачаках.

— Ако не ме обичаш или не ми вярваш, ще се хвърля от тази скала — каза Сюзан.

— Тук няма никаква скала и не съм в настроение за вещерските ти магии — отвърнах аз.

— Мразиш ли ме?

— Не. Обаче ми писна от теб.

— Ще ти мине ли?

— Да вървим. — Качих се на мотора.

— Обичаш ли ме?

— Сигурно. — Запалих двигателя.

— Вярваш ли ми?

— Ни най-малко.

Тя хвърли фаса.

— Добре, да вървим.

Качихме се на мотора и потеглихме.

Продължихме през прохода. Заради мъглата видимостта спадна до по-малко от три метра. По някое време започнахме да се спускаме и изключих от скорост, за да спестя бензин. Въпреки това се движехме прекалено бързо и постоянно трябваше да натискам спирачка.

Видях приближаващи се жълти фарове и след няколко секунди от мъглата изплува военен джип. Единственото нещо, което се забелязваше от лицата ни, бяха кръглите ни очи, ала дори те бяха скрити под очила. Шофьорът обаче се зазяпа в нас и ми хрумна, че се е разпространила вестта за очевиден удар на ФУЛРО срещу военен джип близо до лаоската граница. Такива неща не се съобщаваха по новините, но предполагах, че се случват по-често, отколкото признаваха виетнамците, и че военните са вдигнати в бойна готовност.

Войникът на предната дясна седалка вдигна калашника си. Помислих, че ще ни препречат пътя, затова държах едната си ръка на спирачката, а другата до затъкнатия в колана ми пистолет.

Военните почти напълно спряха и ние минахме покрай тях. Преброих до пет, после включих на скорост и дадох газ. Освен това изключих фаровете и се оказа, че така се вижда по-добре. Вдигнах осемдесет километра в час, което бе прекалено много за качеството на настилката и видимостта. Всъщност се доверявах на несъществуващия си късмет и усета си за посоката на завоите. Трябва да призная, че Сюзан мълчеше и с това доказваше собственото си доверие в мен, а може и да беше затворила очи.

Час по час поглеждах в огледалото, обаче не виждах да ни следват жълти фарове за мъгла.

След половин час излязохме от мъглата и се озовахме сред гористи хълмове.

Никога не бях попадал на такова затънтено място, даже през войната, и разбирах, че няма място за грешки — само една стъпка в неправилната посока можеше да сложи край на това пътуване.

Превключих на трета и продължихме през гората. Резервоарът бе почти празен. Бях разчитал да купя бензин от някоя кола или камион по пътя, тъй като знаех, че всички автомобили имат резервни туби. Обаче изглежда бях единственият идиот на пътя, освен военния джип, а той едва ли щеше да ми продаде бензин.

Чух, че двигателят се задавя, и превключих на втория резервоар.

Сюзан също го чу.

— На резервния ли си?

Кимнах.

Тя нито ми даде съвет, нито критикува начина, по който изразходвам горивото.

Горе-долу по времето, когато и вторият резервоар трябваше да е празен, видях разчистена земя и няколко колиби.

След минути стигнахме в градчето Туан Гиао, където шосе 6 завиваше на север към Китай и на юг за Диен Биен Фу продължаваше друг път.

Видях табела с надпис „ет-ксанг“ и казах на Сюзан:

— Пак сме французи.

Свалихме шаловете и ушанките и ги натъпкахме в якетата си. Потеглих към табелата.

Бензинът ни свърши преди така наречената бензиностанция и се наложи през последните неколкостотин метра да бутаме мотора.

Въпросната „ет-ксанг“ представляваше разкалян паркинг и порутена сграда, в която имаше бутилки и туби бензин с всевъзможен размер, форма и обем.

Собственикът бе стар виетнамец, увит, като че ли вали сняг. Когато видя двама чужденци, бутащи беемвето в калта, той се усмихна. Реших, че сигурно е бащата на Гъзаря.

— Bonjour, monsieur — поздрави го Сюзан.

— Bonjour, mademoiselle — отвърна той, като галантно я подмлади.

Нямаше какво повече да си кажем — виетнамецът вече знаеше, че сме свършили бензина, и се зае да пълни резервоара с различни съдове. Докато наливаше, започна да брои на пръсти и съобщи на френски:

— Litres. — Стигна до четиридесет, повече, отколкото побираше резервоарът, и аз го прекъснах.

Цената се равняваше на долар и половина за литър, което беше скъпо за Виетнам, обаче изобщо не бях сигурен къде се намираме, затова му платих.

Бе шест и петнайсет и слънцето залязваше зад планината на запад. Разстоянията в тази част на света не бяха големи, само че времето за пътуване заблуждаваше. Бяхме изминали близо хиляда километра, което трябваше да ни е отнело около осем часа по нормален път, ала след два дванайсетчасови пробега все още не бяхме стигнали.

Другият ден, четвъртък, беше официалният край на Тет, макар че всъщност празникът щеше да продължи до уикенда. Обаче ми хрумна, че може да открием село Бан Хин и дома на Тран Ван Вин, само за да ни кажат: „О, разминали сте се. Той е на път за Сайгон, където живее сега.“ И че господин Вин е управител на хотел „Рекс“ или нещо подобно.

— Приятно е да те види човек, че пак се усмихваш — каза Сюзан. — За какво си мислиш?

— Не ти трябва да знаеш.

— Ако те прави щастлив, и аз ще съм щастлива.

— Ако имах нещо в корема, щях да се издрайфам.

— Не се дръж гадно.

— Да тръгваме.

Качихме се на мотора и потеглихме на юг. Видях бетонен километричен знак, на който пишеше „Диен Биен Фу, 81 км“.

Сега бяхме западни туристи на път за френския еквивалент на Ке Сан и долината А Шау, виетнамския вариант на Йорктаун20, Термопилите, Армагедон и десетки други последни и окончателни битки, които всъщност бяха само прелюдия към първите изстрели на следващата война.

А що се отнасяше до моята приятелка пушачка, която си падаше да носи скрито оръжие, трябваше да разбера дали имам ангел хранител, или нещо по-опасно. Оръжието е като буболечките — щом видиш една, има още. А може би последната серия изповеди на госпожа Уебър бе цялата истина и нищо друго, освен истината. Е, не съм чак толкова доверчив.

Пътят беше кофти, затова тя ме прегърна с ръце през кръста. Все още бях бесен, обаче гладът и умората са чудесен лек срещу гнева. Тази жена можеше да шофира и да стреля, пък и знаеше езика, а из тия земи имах да мисля за достатъчно врагове, затова я потупах по ръката.

Тя погали корема ми и попита:

— Приятели ли сме?

— Не, обаче те обичам — отвърнах й.

Тя ме целуна по тила. Това ми напомни за адски голяма котка с много дълги зъби, която облизва уловената антилопа преди дай прехапе гърлото.

41.

На четирийсетина километра от Диен Биен Фу пътят стана още по-лош. Какво му беше на това място? Нямаше нито един пътен знак, мъглата се сгъстяваше и пречупваше лъча на фара. Започвах да губя ориентация.

— Хайде да спрем и да пренощуваме тук, Пол — предложи Сюзан.

— Къде?

— Тук. До пътя.

— Не виждам никакъв път.

Продължихме със средна скорост петнайсетина километра в час и моторът от време на време се олюляваше. След около два часа, някъде към десет, започнахме да се спускаме и след петнайсет минути стигнахме до обширна равнина. Не виждах много, обаче усещах откритото пространство и наоколо бяха пръснати светлинки. Сегиз-тогиз облаците се разкъсваха и бледата лунна светлина се отразяваше в нещо, което помислих за езеро, обаче после разпознах в него оризища. През 1968-а във Виетнам имаше много долини, носещи прозвището „Щастливата долина“, което означаваше, че патрулиращите сред хълмовете са щастливи да видят долината. Това беше Щастливата долина.

Пътят рязко зави надясно и от двете му страни видяхме колиби. Трябваше ми известно време, докато разбера, че сме в Диен Биен Фу. Отляво забелязах светещ надпис „Ресторант Нга Луан“, а отдясно имаше мотел, наречен „Диен Биен Фу“. Всичко това ми изглеждаше призрачно и си помислих дали не съм паднал от някоя скала и сега не съм във виетнамския рай.

— Май ще изберем мотел „Диен Биен Фу“ — казах на Сюзан, завих и спрях. Слязохме. Протегнах се и установих, че мускулите ми са напълно схванати. Докато вървях към вратата, ми се стори, че ще падна. Дори не успях да смъкна кожените си ръкавици.

— Ще поискат паспортите и визите ни и на Север не приемат отрицателен отговор, нито ще се задоволят с десетачка — предупреди ме Сюзан, преди да влезем.

— Е, като сме американци, това не значи, че сме лоши.

— От мотела ще пратят имената ни в министерството на държавната сигурност в Ханой и там ще разберат, че сме били тук.

— Разбирам. Но ми се струва, че ще стигнем в Ханой преди имената ни. Това е последният етап от пътуването, обаче ако искаш, можем да спим под звездите.

Тя се замисли за миг и видях опитната професионалистка, която преценяваше рисковете.

— Ще вземем стая — каза Сюзан накрая.

— Запази я за четири дни, за да си помислят, че имаме намерение да поостанем.

— Паспортите ни ще останат в тях, докато напуснем, така че когато утре си ги поискаме, ще видят, че си заминаваме. Това е полицейска страна.

— Добре. Но въпреки това запази стаята за четири дни. Те ще пратят информацията в Ханой. Влез сама. Няма нужда да виждат и мен.

— Има. Нали ти казах, че сме в полицейска страна.

Влязохме в малкото фоайе. На рецепцията седеше жена на средна възраст и четеше вестник.

Сюзан поиска стая на френски и жената, изглежда, се изненада, че пристигаме толкова късно. Двете със Сюзан поговориха на лош френски, малко английски и няколко думи на виетнамски. Трябваше да дадем паспортите и визите си, които виетнамката настоя да задържи.

За десет американски долара на нощ получихме ключа за стая 7. Щастливото ми число.

Излязохме от рецепцията и аз избутах мотора до нашата стая в левия край на мотела. Сюзан отвори вратата.

— Жената каза да вкараме мотора в стаята, иначе никога вече нямало да го видим.

Вкарах беемвето в тясната стаичка и го оставих до двойното легло.

Имаше малка баня и само едно нощно шкафче, една лампа и закачалка, висяща на вериги от тавана — приличаше на трапец за сексуално авантюристични двойки.

Извадихме раниците си и ги оставихме на леглото, после Сюзан влезе в банята, включи бойлера и си изми ръцете и лицето със студена вода.

— Жената каза, че ще ни донесе нещо за ядене — рече тя. — Веднага се връщам.

И излезе.

Седнах на леглото, събух си маратонките и смъкнах мокрите си чорапи. Съблякох коженото яке и си свалих ръкавиците, после пъхнах колта под възглавницата. Огледах стаята. Някъде дълбоко в себе си съзнавах, че това място е отвратително, обаче в момента ми приличаше на „Риц-Карлтън“ във Вашингтон.

Сюзан се върна с бамбуков поднос, върху който имаше бамбукови съдове с кюфтета, и го остави на леглото. Имаше също студен ориз, клечки за хранене и бутилка вода.

Приклекнахме до леглото и започнахме да ядем с пръсти. Унищожихме всичко за трийсетина секунди. Водата изчезна още по-бързо.

— Май си бил по-гладен, отколкото си мислеше — отбеляза Сюзан. И прибави: — Месото беше от морско свинче. Без майтап.

— Не ми пука, даже да е било кучешко.

Сюзан се усмихна, сложи подноса на пода, изправи се и свали мокрите си кални дрехи.

— Жената на рецепцията много се изненада, че идваме от планината вечер с мотор.

— Аз също.

— Каза, че никога не била посрещала толкова късни гости и тъкмо се канела да си тръгва. Може да сме събудили известно подозрение.

— Явно каквото и да направим, все събуждаме подозрение.

— Мисля, че няма да има проблеми. Тя каза, че в града имало западни туристи, макар че повечето идвали по-късно през сезона.

— Тук да не би да има туристически сезон?

Сюзан вдигна ръце към закопчалката на сутиена си, после ме погледна така, сякаш питаше: „Може ли да се съблека пред теб? Или вече не сме любовници?“

Изправих се и си разкопчах ризата. Тя си свали сутиена и го хвърли върху мотора, после си събу бикините и попита:

— Искаш ли да убием малко време, докато се топли водата?

Е, колкото и да бях бесен, Хуйчо Дръвски изобщо не беше ядосан. Всъщност беше доволен и с него щяхме да влезем в спор. Обаче главният ми мозък бе полумъртъв от изнемога, а мозъкът на малкия Хуйчо беше спал през цялото пътуване и не можех да устоя на упоритото му настояване. Докато Хуйчо растеше, си съблякох ризата, панталона и боксерките.

Стояхме на светлината на лампата — с мръсни лица, освен местата, покрити от очилата и шаловете, с тела, целите в пот и още кой знае какво след два дни без душ.

Сюзан отметна завивките — имаха червеникав оттенък от водата, съдържаща прекалено много железен оксид.

После легна по гръб и ми даде знак да отида при нея. Подчиних се. Хуйчо ми сочеше пътя.

Качих се отгоре й и веднага й го вкарах. Искам да кажа, дори не можех да вървя и да контролирам движенията на крайниците си, чувствах гръбнака си така, сякаш съм скочил с парашут, натоварен с трийсет и пет кила снаряжение, и съм паднал в бетонна яма, обаче ми се чукаше. Поразително.

Е, Хуйчо си беше вкъщи, само че нещо не можех да докарам старото навътре и навън. Сюзан усети и започна да движи хълбоците си нагоре-надолу.

Мисля, че едновременно стигнахме до оргазъм или до мускулни спазми, последвани от кратък период на безсъзнание. Когато дойдох на себе си, все още бях отгоре й. Станах от леглото и я събудих.

Наложи се да я отнеса в банята. Пуснах душа. На мивката имаше калъпче сапун и заедно влязохме в малката фибростъклена кабина. Оставихме хладката вода да се стича по телата ни, после се избърсахме с пешкирите за ръце.

С олюляване се върнахме при леглото и се стоварихме отгоре му един до друг. Сюзан се прозя и ме попита:

— Правихме ли секс?

— Така ми се струва.

— Добре. — Тя отново се прозя. — Приятели ли сме?

— Разбира се.

Сюзан се умълча и помислих, че е заспала. Изключих лампата.

— Къде е пистолетът? — попита ме тя в тъмнината.

— Под моята възглавница. Остави го там.

Отново пауза. После:

— Всичко, което ти разказах за личния си живот, е вярно.

— Лека нощ.

— Другото… е, имах ли избор?

— Не зная. Сладки сънища.

Сюзан помълча, после каза:

— Нося със себе си снимки, Пол.

Това ме разсъни.

— Снимки на жертвата ли?

— Да. И на вероятния убиец.

Седнах на леглото и светнах лампата.

— И?

— Това е. Двамата са млади мъже в униформа.

— Къде са?

— В раницата ми.

Станах и отворих раницата й. Изпразних цялото й съдържание върху леглото и не открих втори пистолет, което ме поободри.

Открих снимките — пластмасов албум с по една снимка на всеки лист. Доближих го към лампата и запрелиствах страниците. Първите десет снимки, цветни и черно-бели, бяха на един и същ мъж в различни униформи — каки, маскировъчна, зелена и даже една синя парадна. На някои фотографии беше гологлав, на други носеше каска или съответната шапка, която вървеше с униформата. Бе с нараменни знаци на лейтенант и кръстосаните пушки показваха, че е пехотинец. На една от снимките беше с маскировъчна униформа за джунглата и на рамото му видях нашивката на Първа въздушнопреносима. На възраст бе на около двайсет и пет, може би малко по-млад. Имаше късо подстригана пясъчноруса коса, големи невинни очи и приятна усмивка.

Веднага познах, че този човек не е убиецът — той беше жертвата. Приличаше на много момчета, които бях срещал във Виетнам. Нещо в усмивките и очите им подсказваше, че не са тук отдавна. Наистина, добрите умираха млади, всички останали имаха петдесет процента шанс. Предположих, че снимките са от семейството на младежа.

Вторите десетина фотографии бяха на мъж с капитански пагони. Също като лейтенанта, той носеше знака с кръстосаните пушки и на няколко снимки бе в маскировъчна униформа за джунглата със същите нараменни нашивки.

Проучих лицето му, ала очите ми се замъгляваха и направо заспивах прав. И все пак в лицето му имаше нещо познато, макар че не можех да го поставя в нужния контекст. Обаче познавах това лице.

На една от снимките капитанът носеше зелена униформа и с вратовръзка ми се стори по-познат. Имаше суров вид, беше тъмнокос, с къса военна подстрижка, тъмни проницателни очи и усмивка, която не можеше да мине за искрена.

На зелената униформа различих два реда орденски ленти и познах повечето от тях, включително виетнамския кръст за храброст като моя, но също Сребърната звезда, която показваше огромна смелост, плюс медал за служба във Виетнам, което означаваше, че снимката е направена след мандата му. Този човек имаше и Пурпурно сърце, обаче, тъй като бе в униформа след Виетнам, раната не беше тежка. Очевидно се бе завърнал в родината с почести и слава и може би все още беше жив, ако не се бе завърнал във Виетнам и късметът му не се беше изчерпал. Естествено, че бе жив, нали затова бях тук.

Взирах се в снимката на капитана в зелената униформа, вглеждах се в очите му, които сякаш се рееха някъде другаде. Който и да беше този човек, някой в КСО или ФБР го смяташе за убиец.

Отново прелистих албума и този път се съсредоточих върху табелките с имената, които се виждаха на някои фотографии. Нито една не се четеше и останах с впечатлението, че снимките са ретуширани. Интересно.

— Някой от двамата изглежда ли ти познат? — попита Сюзан.

Погледнах я.

— Не. Трябва ли?

— Ами… Нали стигнахме до заключението, че единият днес може да е известен.

Оставих думите й без отговор, само отбелязах:

— Нашият свидетел може би ще успее да разпознае единия или и двамата, макар че е малко вероятно.

Оставих албума на нощното шкафче. Трябваше да се наспя и може би на сутринта щях да си спомня. Имах предчувствието, че Сюзан знае имената и на двамата.

Изключих лампата и се строполих на леглото.

Тя каза нещо и аз чух изречение, първата дума от което бе „утре“, а последната — „свърши“, подходящо място да потъна в сън.

42.

Сънувах къщата си във Вирджиния. Навън валеше лек сняг. Събудих се призори в друга реалност. Сюзан не спеше.

— Ако се върнем в Щатите заедно, мисля, че можем да забравим всичко това.

— Тогава да се върнем в Щатите — предложих аз.

Тя хвана ръката ми.

— И когато ни питат как сме се запознали, ще казваме, че сме се срещнали на почивка във Виетнам.

— Надявам се, че това не е представата ти за почивка.

— А можем да казваме, че сме били тайни агенти на опасна операция и не ни е разрешено да говорим за това.

Седнах на леглото.

— Трябва да тръгваме.

Сюзан стисна ръката ми.

— Ако с мен се случи нещо и ти се измъкнеш от тук, ще отидеш ли при семейството ми да им разкажеш за мен? За… за последните ни дни?…

Не отговорих. През 1968-а бях дал това обещание на три момчета от района на Бостън и единият от тях загина, затова когато се върнах, удържах на думата си и отидох при родителите му в Роксбъри. Това бяха най-дългите два часа в живота ми. Наистина предпочитах да участвам в сражение, а да не седя пред майка му, баща му, двамата му по-малки братя и сестричката му, около четиригодишна, която постоянно ме питаше къде е брат й.

— Пол?

— Ще отида. И ти направи същото за мен.

Сюзан се надигна и ме целуна, после скочи от леглото и влезе в банята.

Облякох се, подредих багажа и затъкнах пистолета на кръста си. Тя се върна от банята и докато се обличаше, попита:

— Какъв е планът?

— Сега сме канадски туристи.

Оставихме мотора в стаята и излязохме на улицата, по която бяхме пристигнали.

Беше студено и доста облачно. Повечето сгради бяха във френски колониален стил, заобиколени с тучна растителност. Десетки хора вървяха или караха велосипеди по черния път. Мъжете носеха каски като северновиетнамските войници през 1968-а и от тях ме побиха тръпки. Виетнамките бяха с конични сламени шапки, а планинците, които бяха мнозинството от населението, носеха традиционните носии на поне две различни племена.

Ако се съдеше по разстоянието до околните планини, тази долина беше по-голяма от Ке Сан и А Шау.

Закрачихме по улицата и отляво видяхме хълмче, на върха на което имаше стар френски танк. Подминахме военен музей и голямо военно гробище, после стигнахме до знак с кръстосани мечове — международният символ на бойно поле — и завихме надясно.

По пътя имаше бункер с дъсчена табела и надпис на френски, виетнамски и приличен английски: „Това е бункерът на полковник Шарл Пирут, командващ френската артилерия. На втората вечер от битката полковник Пирут разбра, че е обкръжен от съкрушителната артилерия на Виетмин, лично се извини на всеки от хората си, после влезе в бункера и се самоуби с ръчна граната.“

Вторачих се в бункера, който бе отворен, и реших, че все пак трябва да са почистили.

— Не ми се влиза — каза Сюзан.

— Като те гледам, май си била тук.

Погледнах към хълмовете, които обрамчваха долината, и си помислих, че може би разбирам. Също като американците в Ке Сан, французите се бяха опитали да примамят комунистите в сражение и затова бяха дошли тук. И бяха получили повече, отколкото бяха искали. Случват се гадости.

Сюзан направи снимка и продължихме. Пресякохме моста над рекичката, която течеше през долината. На отсрещния бряг имаше паметник на виетминските жертви, построен върху френската крепост Елиан.

Наоколо обикаляха групички западни туристи, всички с екскурзоводи.

Тръгнахме след една от тях, която зави наляво по селски път. Из зеленчуковите градини ръждясваха няколко танка и артилерийски оръдия. Имаше табели с надписи на френски и виетнамски.

Стигнахме до голям бункер, около който стоеше група туристи. Надписът гласеше: „Това е бункерът на генерал Кристиан дьо Кастри, главнокомандващ френските сили. Тук беше подписана френската капитулация.“

Виетнамски екскурзовод говореше на френски на група мъже и няколко жени на средна възраст. Зачудих се дали някой от тях е участвал в събитията тук. Забелязах, че в очите на един възрастен мъж има сълзи и предположих, че това отговаря на въпроса ми.

До нас се приближи млад виетнамец и каза нещо на френски.

— Je ne parle pas francais21 — отвърнах му.

Той явно се изненада, после ни огледа от глава до пети и попита:

— Американци?

— Канадци — поправих го аз. Това е подходящо прикритие за американци в някои части на света, където американците не са особено добре дошли. Да живее Канада.

— Дошли да види бойно поле? — попита виетнамецът.

Спомних си многобройните си прикрития и отговорих:

— Да. Аз съм военен историк, ботаник и ентомолог. Събирам пеперуди.

Въпреки волята си, Сюзан се усмихна. Помислих си, че й бе липсвал старият Пол Бренър и сега беше щастлива, че съм се завърнал.

— Дава един долар, моля, и аз разказва за битка — заяви младежът.

Сюзан му даде един долар. Все едно че пусна монети в джукбокс — той започна да дудне нещо полунепонятно и когато се запънеше на някоя английска дума, използваше френска, а когато френският станеше проблематичен, прибягваше до виетнамски.

Накратко, в началото на 1954-та десет хиляди френски войници, включително от Чуждестранния легион, и около три хиляди планински и виетнамски колониални части, установили поредица от укрепени позиции в долината, всички носещи имена на бивши любовници на генерал дьо Кастри. Тъй като бяха седем, останах впечатлен от френския главнокомандващ.

— Може би повече любовници, обаче той няма достатъчно войници — опита се да се пошегува виетнамският екскурзовод, както навярно правеше с всички туристи.

— Имаш право.

Младежът продължи и тъжната история приличаше на Ке Сан, само че французите не бяха разполагали със самолети и хеликоптери, за да неутрализират непреодолимата сила на петдесетте хиляди виетнамски войници, командвани от генерал Во Нгуен Гиап, същия, който бе планирал обсадата на Ке Сан и офанзивата „Тет“ през 1968-а и когото започвах да мразя или може би да уважавам.

— Хора на генерал Гиап пренася много стотици оръдия през хълмове и обгражда Диен Биен Фу — каза екскурзоводът. — Изстрелва много хиляди снаряд срещу французи. Френски полковник самоубива, кога пада хиляда снаряд. Той много изненадан.

Погледнах към хълмовете, през които бях минал предишната нощ. И аз щях да се изненадам. Едва бях докарал мотора до тук — стотиците артилерийски оръдия щяха да са истинско предизвикателство.

Във виетнамците има нещо, което ги прави невероятно търпеливи, трудолюбиви и упорити. Замислих се за Пътеката на Хо Ши Мин, за тунелите в Ку Чи, за мъкненето на стотици грамадни оръдия през местности, които бяха почти непроходими дори пеш.

— Копали ли са тунели и окопи тук? — попитах аз.

— Да, да, много, много километър — les tranchees. Вижда там? Les tranchees. Виетмински войник копае близо, напада Елиан, Ан-Мари, Франсоаз, Доминик, Габриел, Беатрис, Клодин.

— Ще нарека крепост на твое име — казах на Сюзан. — Форт Сюзан.

Екскурзоводът разбра и любезно се усмихна.

— Нарича форт на тази госпожа?

Сюзан извъртя очи нагоре и не отговори.

Виетнамецът ни разказа, че французите спуснали още три хиляди парашутисти в Диен Биен Фу, за да спасят обсадената армия. Накрая обаче, след два месеца, всичките тринайсет хиляди френски и колониални войници били убити, ранени или пленени, а според нашия екскурзовод виетнамските бойци били изгубили половината от своите петдесет хиляди души, ала спечелили войната.

— Французи имат достатъчно война — заключи той. — Френски войници прибира вкъщи.

Тази история ми звучеше познато, все едно се развиваше през 1968-а, а не през 1954-та, и тъй като никой във Вашингтон не си бе взел поука от Диен Биен Фу, предполагам, може да се каже, че американската война във Виетнам всъщност беше започнала тук.

— Две хиляди френски войник лежи тук — прибави екскурзоводът и махна с ръка към зеленчуковите градини, в които се виждаха биволи и виетнамки с мотики. — Французи построява паметник там. Вижда? Много французи идва да гледа. Идва и американци. Никога не виждал канадци. Харесва?

Помислих си, че през последните две седмици съм видял достатъчно бойни полета, за да ми стигнат до края на живота ми. Въпреки това се чувствах свързан с хората, които се бяха сражавали и загинали тук.

— Интересно е — отвърнах.

Беше четвъртък и до неделя трябваше да съм в Банкок. Чувствах се като повечето войници, на които остават само четири дни — параноично. Спомних си, че няколко дни преди да си замина моят взводен старшина прояви любезността да ми каже: „Не се обнадеждавай прекалено, Бренър. Партизаните имат още седемдесет и два часа да ти ебат майката.“

Сюзан даде фотоапарата си на екскурзовода и той ни снима до командния бункер на генерал дьо Кастри. Фотоалбумът трябваше да носи заглавието „Най-ужасната зимна почивка в живота ми“.

— Иска да види цяло бойно поле? — попита виетнамецът. — Аз показва. Един долар.

— Може би утре — отклоних предложението му. — Ей, как се забавлявате в тоя град?

— Забавлява? Какво това забавлява?

Чудех се как да закарам Тран Ван Вин в Ханой на мотор за двама, ако допуснех, че е жив и ще остане жив — и ако допуснех, че наистина трябва да го закарам в Ханой, което не знаех, за разлика от Сюзан. Хрумна ми, че тя може би ще пътува сама и не се налага да се тревожа. Въпреки това попитах:

— Кой е най-добрият път до Ханой?

— Ханой? Иска отива в Ханой?

— Да. Има ли влак? Или автобус? Може би самолет?

— Самолет. Автобус много опасно. Няма влак. Французи ходи самолет. Самолет не ходи утре, ходи samedi22. Но може би няма място за вас. Биет?

— Ами с кола и шофьор?

— Не. Сега Тет. Никой шофьор не отива Ханой. Lundi23 шофьор отива Ханой. Иска шофьор?

— Може би. Добре, благодаря за урока по история. Виетнамците са много смели.

Той се подсмихна, после посочи гърдите си.

— Онг умира тук. Разбираш? Grand-pere24.

— Разбирам.

Оставихме екскурзовода и закрачихме обратно към града по черния път. Минахме покрай един разбит танк и няколко френски бункера, обрасли с буренаци.

— Тук е някак по-тихо и по-достойно от Света на Виетконг и Света на ДМЗ — отбелязах аз.

— Северът е по-трезв и не е толкова комерсиализиран — отвърна Сюзан. — Освен това тук са си имали работа с французи, които са малко по-достойни и сериозни от някои наши сънародници в Света на Виетконг или „Апокалипсис сега“.

— Аз съм канадец.

— Почти не разбирах виетнамския на екскурзовода — осведоми ме тя. — Тук говорят друг диалект.

Обзе ме подозрението, че госпожа Уебър ме подготвя за някаква измама, ако се стигне до разговор с моя главен свидетел.

— Литературният език е същият — възразих аз. — Нали така?

Тя се поколеба.

— Почти.

— Добре. Вземи си химикалка.

Продължихме нататък.

— Какъв е планът сега? — попита Сюзан.

— Нашата обща свръзка в Хюе господин Ан ме посъветва да отида на пазара и да поговоря с планинците. Не ти ли каза?

— Каза ми.

— Та такъв е планът.

— Безпокоиш ли се какво може да се е случило с господин Ан?

— Да.

— Смяташ ли, че ще се пречупи, ако го разпитат?

— Всички се пречупват.

Тя не отговори.

Завихме по една улица в края на града. Имаше достатъчно туристи и не биехме на очи. Бяха предимно хора на средна или преклонна възраст, младежи нямаше. Отляво видях автогарата — стара сграда с два невероятно очукани автобуса отпред.

Сюзан забеляза, че гледам натам.

— Защо попита екскурзовода за транспорт до Ханой?

— Възможно е да реша да заведа свидетеля там. Не мога да взема мотора, освен ако ти не останеш тук.

— Вече трябва да ми кажеш името на селото, което търсим.

Ако й вярвах, това беше единственото нещо, което не знаеше и ако й го кажех, тя повече нямаше да има нужда от мен. Обаче моментът бе настъпил.

— Бан Хин. Намира се на трийсетина километра на север от тук. Ако нещо се случи с мен, продължи сама.

Тя не отговори.

Стигнахме до пазара, който представляваше частично павиран покрит участък.

Докато го обикаляхме, забелязах, че никой не рекламира шумно стоката си. Казах го на Сюзан и тя отвърна:

— Търговците на Север не са агресивни и нахални. Като бизнес дама, за мен северновиетнамците са безнадеждни.

— Можеш да свалиш прикритието си, госпожо Уебър.

— Трябва да се упражнявам за следващия мъж, с когото го прилагам.

Огледах се и забелязах, че се продават много морски свинчета, наред с невестулки, червени катерици и друг вкусен дивеч.

— Е, каква е версията ни? — попитах Сюзан. — Имаме роднини в Бан Хин, така ли? Или приятел, с когото си пишем от деца? Може би търсим място, където да се заселим, след като се пенсионираме?

— Остави на мен.

Цял сектор от пазара бе зает от планинци и тръгнахме натам.

— Ще се чакаме на алея номер осем, хартиени стоки и електрически крушки — каза Сюзан.

Погледнах да видя дали алеите наистина са номерирани, и тя ми се изсмя.

— Иди да потърсиш сергиите за чай. Ще се чакаме там.

Продължих през пазара, после хвърлих поглед през рамо и видях, че Сюзан е седнала по турски на едно одеяло, приказва си с няколко планинки, разглежда разни стоки и пуши цигара. Продавачките пушеха нещо с лули. Може да бяха друсани и затова да не бяха толкова нахални.

Намерих покритата сергия, където в плетени кошници по земята се предлагаха чаени листа. Търговците бяха предимно планинци от едно и също племе и запарваха чай. За двеста донга, около два цента, получих чаша от горещата течност и я изпих. Беше отвратителна, обаче бе гореща, а аз умирах от студ.

Това място ми се струваше странно и бях сигурен, че почти всички чужденци са с организирани групи. Само идиот можеше да дойде сам.

В сектора за чай се появиха четирима войници с калашници и ме измериха с погледи, после си поръчаха чай.

Застанаха на няма и три метра от мен, пиеха чай, пушеха и тихо си приказваха. Единият постоянно ме зяпаше. За какво ми беше тая гадост?

Нямаше толкова да се безпокоя, ако не бе затъкнатият в колана ми колт. Когато носиш патлак, а е забранено, гадното оръжие сякаш расте под дрехите ти и във въображението ти става голямо колкото топ.

Четиримата войници си изпиха чая преди мен и си тръгнаха. Останах на мястото си, заслушан в туптенето на сърцето си. Сюзан се приближи и остави на земята голям найлонов плик, пълен с шарени дрехи. Поръча си чай, отпи глътка и каза:

— Чудесен е.

— Какво свърши?

— Доста работа. Бан Хин е на трийсетина километра на север от тук.

— Това ми е известно. Как ще стигнем до там?

— Всички тези планинци са от племената тай и хмонг, живеят по северните хълмове и идват в Диен Биен Фу с жените си — с коне, с автобуса, който пътува веднъж дневно, а богатите имат мотори.

— Но как ще стигнем до Бан Хин ние?

— Не бързай. Открих една жена, която живее близо до Бан Хин.

— Добре. Начерта ли ти карта?

— Не. Но ме упъти. Проблемът е, че нейното племе използва много пътеки и преки пътища и маршрутът не ми стана много ясен. Пък и не разбирах половината от онова, което ми говореше.

— Върни се и я накарай да ти напише маршрута.

— Те са неграмотни, Пол.

— Тогава я накарай да ти нахвърля карта.

— Те нямат идея за карта. Картата е абстракция.

— За теб и може би за нея. Обаче не и за мен.

— Успокой се. Мисля, че ще се ориентирам.

Замислих се. Господин Ан категорично ме бе предупредил да не се обръщам към етнически виетнамци, защото ако заподозрат нещо, веднага ще изтичат при ченгетата. Можех да се доверя на планинците. Само че господин Ан беше забравил да спомене, че говорят на друг диалект, че се движат по пътеки, вместо по пътища, че са неграмотни и никога през живота си не са виждали карта. Дребни проблеми, ала Сюзан смяташе, че ще се ориентира.

— Ти как й обясни защо искаш да отидеш в Бан Хин? — попитах я.

— Казах й, че съм чувала за красивите накити, които правят там.

Изпръхтях, обаче не ме бива много в подигравките и Сюзан не го забеляза.

— Жената спомена, че Бан Хин било виетнамско село, а не планинско, както навярно сме знаели, че виетнамците правели грозни накити и че отгоре на всичко никога не била чувала в Бан Хин да правят накити.

Допи чая си, после обиколи другите сергии и купи бутилирана вода, оризови сладки и банани. Аз се оглеждах за сергия с мексиканска храна.

Тръгнахме си от пазара с покупките и се запътихме към мотела само на стотина метра по черния път. Отидохме в стая 7, събрахме багажа и избутах беемвето навън.

Освободихме стаята преждевременно и си получихме паспортите и визите. Надявах се още да не са ги пратили по факса в министерството на държавната сигурност, обаче нямах намерение да попитам.

— Къде отива сега? — попита ме служителят на рецепцията.

— В Париж — заявих аз.

— В Ханой — каза Сюзан.

— О, голям вода, шосе номер шест. Отива само в Сон Ла. Чака в Сон Ла. Два дни. Може три.

— Благодаря за прогнозата, мой човек — отвърнах аз. — До следващия сезон.

Излязохме навън.

— Да разбирам ли, че шосе номер шест е затворено поради наводнения и кални свлачища? — попитах Сюзан.

— Така изглежда. Господин Ан ме предупреди, че това се случва често, но обикновено разчиствали пътищата с булдозери за ден-два.

— Какво му е на това място, по дяволите?

— Не го приемай лично.

— Добре, как ще стигнем до Ханой, ако шосе номер шест е затворено?

— Има друг път покрай Червената река. Директно за Ханой.

— Ами ако сме трима?

— Покрай Червената река има влак, който пътува от Ханой до Лао Кай на китайската граница, на двеста километра северно от тук.

— А как ще стигнем до Лао Кай с Тран Ван Вин?

— Може би с рейс. Ще мислим за това, след като открием Бан Хин и видим колко души ще пътуваме за Лао Кай. Освен това влаковете тръгват утре сутрин. Разстоянието от Лао Кай до Ханой е около четиристотин и петдесет километра, така че би трябвало да стигнем за десетина-дванайсет часа. — Тя ме погледна. — В случай че не съм с теб, знаеш пътя.

Кимнах.

— Ако изчерпиш всички други възможности, спри камион за Ханой. Единствените въпроси, които задават шофьорите, са дали имаш десетачка и искаш ли да си купиш опиум.

— Господин Ан ли ти каза всичко това?

— Да, но можехме да го прочетем и в пътеводителя, ако не го беше дал на господин Ан. Когато даваш на някого предмет, изпълняващ ролята на парола, той не бива да е нещо полезно. Използвай пакетче фъстъци например. Да не си проспал тази лекция?

— Аз съм пенсионер. Защо не взе пътеводителя, когато си се срещнала с него?

— Не знаех, че си му го дал. Аматьор с аматьор — прибави Сюзан.

— А ти?

— Аз съм специалистка по инвестиции.

— Да бе.

Качихме се на мотора и излязохме на пътя. Поех на юг, в случай че ни наблюдават, и след няколко минути напуснахме Диен Биен Фу. Отбих до хълмчето с танка. Табелата ме информира, че се намираме при крепостта Доминик. Зачудих се какво се е случило с всички любовници на генерала и дали някоя от тях по-късно е дошла тук, за да види мястото, носещо нейното име.

Сложихме си кожените ушанки и очилата. Сюзан извади два тъмносини шала и ми подаде единия с думите:

— Племето хмонг.

— Известно ми е.

Сюзан се засмя.

— Какъв си идиот.

Увихме шаловете на шиите си.

— За съжаление тукашните планинци не са много наясно с методите за боядисване и после ще имаш синя боя по лицето — предупреди ме тя и ми показа ръцете си, по които наистина имаше синя боя. Никой във Вашингтон нямаше да повярва на това.

Няколко минути разглеждах картата, после я попитах:

— Къде е Бан Хин?

Сюзан посочи с показалец.

— Някъде тук в долината на река На. Селото не е обозначено, обаче мога да го намеря.

Спогледахме се.

— Всичко ще е наред.

Потеглихме.

Открих пътека през оризищата и след няколко минути излязохме на пътя, който минаваше покрай командния бункер на генерал дьо Кастри. Зачудих се какво се е случило и с него, дали пак е видял любовниците си. Ако аз бях имал седем любовници, може би щях да предпочета да остана във военнопленническия лагер.

Прекосихме зеленчуковите градини, подминахме ръждивите танкове и оръдия и продължихме на север към хълмовете и планината, откъдето предишната вечер бяхме дошли, макар и по друг път, на запад от онзи, по който бяхме стигнали в Диен Биен Фу.

Погледнах си часовника и видях, че още няма обяд. Пътят беше черен, ала сух, силно утъпкан и равен между коловозите, така че без усилие се движех с трийсет километра. Ако не се изгубехме, след около час щях да питам някого в Бан Хин дали познава човек на име Тран Ван Вин. Нямах ни най-малка представа как ще свърши този ден.

Според картата пътувахме по шосе 12 през долината на На, която на повечето места не бе широка и петстотин метра. Реката беше малка, обаче имаше бързо течение и пътят всъщност представляваше насип покрай брега й.

Постепенно хълмовете станаха по-високи. Когато долината се разширяваше, от двете страни на шосето се появяваха оризища и колиби. Хората, които виждахме, изглежда, бяха етнически виетнамци в традиционни черни копринени носии и с конични сламени шапки. Работеха на оризищата също като в крайбрежните равнини, но бяха много далеч от своите предци.

Тук върховете бяха над две хиляди метра и духаше постоянен вятър от север. Със Сюзан трябваше да се наведем напред, иначе щеше да ни отнесе от мотора.

По еднолентовия път нямаше никакво движение. Спомних си, че е последният ден на Тет и хората си стоят вкъщи, включително, надявах се, Тран Ван Вин. Виетнамците, които бяха пътували, за да се върнат в родния си дом, щяха да си заминат едва на другия или на по-следващия ден. Хрумна ми, разбира се, че родният дом на Тран Ван Вин може да е на крайбрежието и да е отишъл там. В такъв случай щях да го хвана, когато се върнеше в Бан Хин, макар че не разполагах с много време. Наистина исках в неделя да съм в Банкок или където и да било другаде, освен във Виетнам. Обаче знаех, че ще остана, докато не си поговоря с господин Вин.

По хълмовете забелязах планински къщи, издигнати на разчистени от гората склонове, и си помислих, че на едно и също място, само че вертикално една спрямо друга, съжителстват две съвсем различни цивилизации.

Около час след като бяхме потеглили видях, че сме изминали трийсет километра.

— В правилната посока ли се движим?

— Бан Хин е отдясно на пътя.

— Нима? Струваше ми се доста по-сложно.

— Понякога ти се иска да ме изоставиш, затова трябва да ти изглеждам незаменима.

Оставих това интересно изявление без отговор и я попитах:

— Виждаш ли оная колиба? Иди да попиташ за Бан Хин.

— Ще разговаряме само с планинци. Не сме били толкова много път, че да се прецакаме в последния момент.

Бавно продължихме на север по шосе 12. След десетина минути видяхме насреща да се приближават трима млади планинци на коне. Спрях мотора и угасих двигателя.

Забелязах, че конете не са оседлани и че на гърбовете им са завързани чували.

Двамата си свалихме шаловете, ушанките и очилата. Сюзан слезе и се запъти към конниците. Поздрави ги с жест и те спряха.

Тя им заговори и те закимаха и почти едновременно посочиха пътя зад тях. До тук добре.

Сюзан, изглежда, им благодареше и тъкмо се канеше да се обърне, когато единият младеж бръкна в чувала си, извади нещо и й го даде. Тя му махна с ръка и се върна при мен.

Тримата я настигнаха и отново я заговориха. Явно я бяха харесали. Стигнаха до мен, отдадоха ми нещо като военен поздрав и продължиха на юг.

— Бяха много любезни — каза Сюзан. — Подариха ми тази кожа. — Показа ми шейсетинасантиметрова животинска кожа с черна козина. — За съжаление не е обработена и вони.

— Важен е жестът — отвърнах аз.

— Разкарай я.

— Засега ще я задържа.

— Къде е Бан Хин?

— Пред нас.

— На какво разстояние?

— Ами… те очевидно не измерват пътя с време или разстояние, а с особеностите на релефа. Така че търсим голямата долина след две селца.

— Добре. Качвай се.

Сюзан седна зад мен. Запалих двигателя и продължихме без планинските си аксесоари.

След пет минути минахме през няколко колиби. Първото село. След още пет бяхме във второто.

Пет-шест минути по-късно наближихме по-голямо селище, разположено отдясно на пътя. Преди да влезем в селото на известно разстояние от шосето видяхме четири тухлени сгради: едната бе скромна пагода, втората — болница, а третата — училище. На четвъртата се вееше червено знаме с жълта звезда и пред нея беше паркиран тъмнозелен военен джип. Знаех си, че е прекалено лесно. Спрях мотора.

— Това е Бан Хин — каза Сюзан.

— А онова там е военен джип.

— Виждам. Какво ще правим?

— Не съм бил толкова път, за да се върна.

— И аз.

Бързо профучах покрай военния пост, завих към пагодата и заобиколих отзад, където не можеха да ме видят от пътя и надявах се, от военната сграда.

Угасих двигателя и слязохме.

— Добре, какво да кажа, ако Тран Ван Вин е жив и си е вкъщи? — попита Сюзан.

— Ние сме канадски военни историци и знаем малко френски. Ще питаме за ветерани от офанзивата „Тет“, после ще преминем на битката при Куанг Три. Импровизирай. Бива те да баламосваш хората.

Извадихме раниците и фотоапаратите си и Сюзан заобиколи към входа на пагодата.

Последвах я през отворената врата. Вътре нямаше никого. В керамични вази бяха поставени цъфнали клонки, а в отсрещния край на малката сграда без прозорци имаше малък олтар, на който горяха ароматични пръчици.

Сюзан отиде до олтара взе нова пръчица, запали я и хвърли няколко донга в оставената за тази цел паничка.

После се върна при мен до вратата.

— Днес е последният ден на Тет, четвъртият ден от годината на вола. Най-после стигнахме в Бан Хин. Да идем да потърсим Тран Ван Вин и след това да си вървим у дома.

43.

Бан Хин не приличаше на тропическите и субтропическите села в крайбрежните равнини. Тук например нямаше палми, обаче растяха много борове и огромни широколистни дървета, както и гъсти храсталаци див рододендрон, който в този хладен февруарски следобед започваше да цъфти.

Селото беше разположено между стръмните планински склонове на изток, оризищата на север и юг и еднолентовия път, по който бяхме пристигнали.

Колибите бяха от грубо сковани чамови дъски с покриви от бамбукови листа. Около всички имаше зеленчукови градини, в някои от които забелязах входове на бомбоубежища, останали от времето на американските бомбардировки.

Не бях предполагал, че толкова далечна долина може да е била бомбардирана, ала си спомних, че в писмото до брат си Ли Тран Ван Вин цитираше братовчед си Лием, който описвал камиони, натоварени с ранени войници, и нови войски, придвижващи се на юг. Сега можех да си го представя, този затънтен път, който започваше от китайската граница — от там произхождаше голяма част от виетнамското снаряжение — и се виеше към границата с Лаос, началото на Пътеката на Хо Ши Мин. Имах предчувствието, че тук всички над трийсетгодишна възраст си спомнят военновъздушните сили на Съединените щати.

В селото гъмжеше от дечурлига и възрастни и изглежда, че в този последен ден на Тет повечето жители на Бан Хин са си вкъщи.

Всъщност всички ни зяпаха, както хората в някое провинциално американско градче сигурно щяха да зяпат двама източноазиатци, обикалящи улиците в черни копринени носии с конични сламени шапки.

Стигнахме до центъра на селото, който представляваше площадче от червена пръст, не по-голямо от тенискорт, заобиколено от няколко къщи и открит павилион с малък пазар. Имаше няколко маси като за пикник, на които седяха хора, приказваха, пиеха и ядяха. Всички прекъснаха разговорите си и се обърнаха да ни погледнат.

Винаги съм знаел че ако стигнем до тук, най-големият ни проблем ще е в самото село. Военната сграда на пътя го задълбочаваше още повече.

В средата на площада имаше проста бетонна плоча, дълга около три метра и висока два, поставена върху друга бетонна плоча, излята на земята. Вертикалната беше боядисана в бяло и отгоре й имаше червени букви. До нея бяха поставени цъфнали клонки и в керамични панички горяха ароматични пръчици. Приближихме се до паметника и спряхме пред него.

Червените букви всъщност се оказаха имена. Над тях имаше по-едър надпис и Сюзан го преведе:

— „В чест на мъжете и жените, които загинаха за обединението на родината в Американската война, 1954–1975 г.“ Това са имената на изчезналите и са много, включително Тран Куан Ли. — Тя посочи.

Видях името на Тран Куан Ли, видях и че от неговото семейство са изчезнали много хора.

Двамата прочетохме имената, обаче не открихме Тран Ван Вин. До тук добре.

— Трябва да има имена и от другата страна — казах аз.

Заобиколихме паметника, който отвсякъде бе покрит с червени букви, очевидно наскоро освежени.

Тълпа от стотина души постепенно се приближаваше към нас. Някои от по-възрастните мъже и жени бяха с ампутирани крайници.

Погледнах имената на убитите, които бяха подредени хронологично, като на Стената във Вашингтон. Нямахме представа кога Тран Ван Вин може да е загинал в бой, освен че не е преди февруари 1968-а, затова започнах от там, а Сюзан започна от края, април 1975-та.

Докато четях имената, затаих дъх.

— Още не го виждам… — промълви Сюзан.

— Аз също. — Обаче не исках да видя името му и можеше подсъзнателно да съм го пропуснал, макар че всеки път щом зърнех „Тран“, сърцето ми се разтуптяваше.

Навалицата вече бе точно зад нас. Чувствах се малко странно да стоя пред паметника на десетките загинали и изчезнали от това село, всички убити от мои сънародници и може би дори от мен. От друга страна, аз си имах моя стена. Отгоре на всичко бях канадец.

Със Сюзан продължихме да четем имената и след малко тя ми прошепна:

— Много от имената са на жени и деца и пише, че били убити на родния фронт, което сигурно означава, че са загинали по време на бомбардировки.

Не отговорих.

Срещнахме се по средата на списъка.

— Няма го — казах аз.

— И тук го няма. Но дали още е жив?

— Басирам се, че всеки от тълпата зад нас може да отговори на тоя въпрос.

Докато се взирах в простата бетонна плоча с написани на ръка имена, не можех да не си помисля за полираната гранитна стена във Вашингтон. В крайна сметка между тези два паметника нямаше никаква разлика.

— Канадци — казах на Сюзан. — Готова ли си?

— Oui.

Обърнахме се и погледнахме тълпата. В провинцията на Южен Виетнам бяхме събуждали мимолетно любопитство. Тук събуждахме огромен интерес и ако откриеха, че сме американци, можеха да проявят враждебност. Не бях в състояние да прочета нищо по лицата пред нас, обаче не приличаха на комитет по посрещането.

— Bonjour — поздравих ги аз.

Разнесе се мърморене, ала без усмивки. Помислих си, че поради непосредствената близост на Диен Биен Фу може да изпитват враждебност и към французите. „Онг умира тук… Grand-pere.“

— Nous sommes canadiens25 — казах аз.

Стори ми се, че тълпата се поотпусна, обаче може просто така да ми се искаше.

Сюзан също поздрави, прибави, че идваме от Диен Биен Фу, и попита дали може да снимаме Le Monument26.

Изглежда, никой не възрази, затова тя снима имената на мъртвите.

Накрая се приближи господин на средна възраст с черен вълнен панталон и оранжев пуловер. Каза ми нещо на френски, обаче не успях да чатна нищо, а с моите познания по езика едва ли и той щеше да ме разбере.

Сюзан с леко запъване му отговори и той се обърна към нея.

Неговият френски бе малко по-добър от нейния, затова тя използваше и отделни виетнамски думи, които само сепнаха зяпачите и ги накараха да се приближат още повече.

Скоро щяха да се появят и войници и след като погледнеха паспортите ни, щяха да установят, че не сме канадци.

Започвах да се чувствам не толкова като Джеймс Бонд, колкото като Индиана Джоунс във филм, озаглавен „Селото на обречените“.

Сюзан баламосваше виетнамеца за lhistoire de la guerre americaine27 и той като че ли почти й вярваше.

Накрая тя му каза нещо на по-нормален виетнамски и чух да произнася името Тран Ван Вин.

Когато попиташ за някого по име в затънтено градче във Виетнам, Канзас и изобщо където и да е по света, представлението свършва.

Последва дълго мълчание, след което мъжът погледна и двама ни и аз затаих дъх. Накрая той кимна и отвърна:

— Oui. И suvivre.28

Сюзан ми кимна и се усмихна. После се обърна към виетнамеца и продължи на родния му език, тук-там изпъстрен с френски думи — той бавно й отговаряше, с много френски изрази. Като че ли щеше да ни се размине.

Накрая мъжът изрече вълшебната думичка „Allons“29.

И ние го последвахме през навалицата, която се раздели, за да ни пропусне.

Прекосихме покрития пазар и виетнамецът спря пред табло за съобщения, покрито с прозрачна пластмаса, и посочи две избелели черно-бели снимки на американци в униформи на пилоти с вдигнати ръце, обкръжени от селяни в традиционни носии със стари пушки. Имаше още малко място, колкото за снимка на нас със Сюзан в същата поза.

— Les pilotes americains — каза виетнамецът.

Погледнах Сюзан и очите ни се срещнаха.

Продължихме по тясна пътека между дърветата и колибите към високата планина в края на долината, където имаше група ниски хълмчета. Скоро видях, че са надгробни могили. Зад тях имаше малки дъсчени къщи.

Мъжът ни поведе по лъкатушна пътека към къща от дялани чамови греди с покрив от бамбукови листа.

Стигнахме до отворената врата, той ни, даде знак да почакаме и влезе вътре.

След няколко секунди отново се появи и ни махна да влезем. На прага ни каза нещо на френски за chez30 Тран.

Озовахме се в помещение с под от трамбована червена глина. През стъклените прозорци проникваше слаба сивкава светлина и усетих мирис на горящи въглища.

Когато очите ми се приспособиха, забелязах покрай стените сгънати хамаци с одеяла и няколко бамбукови кошници и ракли на пода. На черна черга в средата на стаята бе поставена ниска маса.

В отсрещния ъгъл имаше нажежена до червено готварска пещ от глина. От дясната й страна видях прост олтар, на който горяха ароматични пръчици и бяха поставени снимки. На стената вдясно от олтара висеше голям плакат на Хо Ши Мин, а до него — виетнамското знаме и няколко поставени в рамки грамоти или награди. Нямаше никого.

— Това бил домът на Тран Ван Вин и трябвало да го почакаме тук — каза Сюзан.

Не обичам да ме затварят между стени, само че вече беше късно да се тревожа за това. По един или друг начин бяхме стигнали до края на нашето пътуване.

— Той каза ли къде е барчето? — попитах аз.

— Не. Но каза, че мога да пуша. — Сюзан се приближи до пещта, свали раницата си, седна на чергата пред огъня и запали цигара.

Смъкнах раницата си и я оставих до нейната. Видях, че при отсрещната стена покривът е висок едва метър и осемдесет, отидох там и извадих пистолета изпод коженото си яке. Бях усвоил едно-две неща от Виетконг и пъхнах колта и двата резервни пълнителя между два реда преплетени бамбукови листа.

— Умно — каза Сюзан. — Ако се появят войниците, можем да обясним присъствието си тук, но не и оръжието.

Оставих без отговор това прекалено оптимистично изявление.

— Какво ти разказа оня човек? — попитах я.

— Господин Кием е селският учител. Както предложи ти, аз му казах, че сме канадски военни историци, че идваме от Диен Биен Фу и се занимаваме с американската война. Казах му също, че там са ни пратили да видим военния паметник на площада в Бан Хин. Това последното го съчиних сама.

— Бива те в това.

— Обясних му, че сме чули за многото ветерани от американската война, които живеят в долината на На, и че особено ни интересуват ветераните от офанзивата „Тет“ през шейсет и осма, и по-специално битката за град Куанг Три. — Тя дръпна от цигарата и продължи: — Но господин Кием не спомена имена, освен своето собствено. Бил участвал в боевете за Хюе. Накрая се ядосах и просто му казах, че в Диен Биен Фу са ни посочили Тран Ван Вин като храбър войник, ранен в Куанг Три. — Сюзан ме погледна. — Не исках да висим повече на площада, затова рискувах.

— Господин Кием повярва ли ти?

— Възможно е. Колебаеше се между недоверието и гордостта, че в Диен Биен Фу са похвалили Бан Хин. Господин Кием също е от рода Тран и е роднина на Вин.

— На оня паметник имаше много загинали и изчезнали от този род. Добре, че сме канадци.

Сюзан се опита да се усмихне.

— Надявам се, че ни е повярвал.

— Не се държеше враждебно, така че сигурно ни е повярвал. За следващата операция във Виетнам ще сме швейцарци.

Тя запали нова цигара.

— Нали ще ми пратиш картичка?

— Добре се справи. Гордея се с теб и ако господин Кием е отишъл да повика войниците, ти не си виновна.

— Благодаря ти.

— Тран Ван Вин тук ли живее, или е на гости за Тет?

— Господин Кием каза, че Тран Ван Вин винаги бил живял в Бан Хин.

— Къде е сега?

— Отишъл да види роднините си.

— Значи би трябвало да е в добро настроение. Кога се очаква да се прибере?

— Когато пристигне рейсът от Диен Биен Фу.

Погледнах плаката на чичо Хо.

— Смяташ ли, че това е инсценировка?

— Ти как мислиш?

— Мисля, че вие канадците имате досадния навик да отговаряте на въпроса с въпрос.

Сюзан принудено се усмихна и дръпна от цигарата си.

Отидох при семейния олтар и разгледах снимките на слабата светлина. Забелязах, че всички мъже и жени са млади, между двайсет и двайсет и пет годишни и казах:

— Тук май никой не остарява.

— Виетнамците използват снимки от младостта на покойните, без значение на каква възраст са умрели.

— Нима? Значи ако трябваше да умра днес и бях будист, щяха да използват някоя от снимките, които ми направи напоследък, така ли?

Сюзан се усмихна.

— Струва ми се, че щяха да се обърнат към майка ти за малко постара снимка. Семейният олтар е по-скоро свързан с култа към предците, отколкото с будизма — прибави тя. — Малко е объркано. Виетнамците, които не са католици, се смятат за будисти, но също изповядват първобитен култ към предците. Освен това са конфуцианци и таоисти. Наричат го „там гиао“ — „тройната религия“.

— Аз преброих четири.

— Казах ти, объркано е. Ти си католик. Не мисли за това.

Погледнах малките снимки и забелязах, че мнозина от младите мъже са с униформи. Някой от тях трябваше да е Тран Куан Ли, който не беше официално обявен за загинал, обаче, след като близо трийсет години не се бе появил за празниците, можеше да се смята за мъртъв.

Все още имахме възможност да се осъзнаем.

— Ако побързаме — казах на Сюзан, — за около пет минути ще сме на беемвето.

Тя отговори, без да се поколебае:

— Не зная кой ще влезе през тази врата, но и на двама ни е известно, че ще го чакаме тук.

Кимнах.

— Как ще водиш разговора ни с Тран Ван Вин? — попита ме Сюзан.

— Първо на първо, това е мой разговор. Ще съм откровен. Така постъпвам със свидетелите в Щатите. Баламосваш заподозрените, обаче си откровен със свидетелите.

— И ще му съобщиш, че сме американци, пратени от нашето правителство, така ли?

— Е, не чак толкова откровен. Ние сме американци, само че ни праща семейството на убития, за да търсим справедливост.

— Не знаем името на убития.

— Тран Ван Вин го знае. Той е взел портфейла му. Остави на мен говоренето и мисленето, Сюзан. Ти поеми превода. Биет?

Очите ни се срещнаха и тя кимна. Зачакахме.

Погледнах я. Бяхме изминали дълъг път, ала иначе този миг на истина, който досега беше абстрактен, изведнъж ставаше реален и непосредствен. Тран Ван Вин бе жив и ако изобщо ни кажеше нещо, щеше да породи цял куп нови проблеми.

Сюзан се изправи и ме прегърна.

— Измамих те и пак може да извърша неща, които да не ти харесат, но каквото и да се случи, знай, че те обичам.

Преди да успея да отговоря, чух зад себе си шум и двамата едновременно се обърнахме към вратата. На прага видяхме тъмния силует на мъж, който, надявах се, беше Тран Ван Вин.

44.

Сюзан отиде при мъжа на прага, поклони се и каза нещо на виетнамски.

Той също се поклони и отговори, после се обърна към мен. Погледите ни се срещнаха. Не се съмнявах, че това е Тран Ван Вин.

Изглеждаше шейсетинагодишен, обаче може да бе по-млад. Беше слаб и по-висок от повечето виетнамци. Все още гъстата му коса бе гарвановочерна и късо подстригана. Носеше широк панталон и черно ватирано яке, сандали и чорапи.

— Пол, това е господин Вин — представи го Сюзан.

Приближих се към него и протегнах ръка. Той се поколеба, после я стисна.

— Аз съм Пол Бренър, американец, и идвам отдалеч, за да се срещна с вас.

Докато Сюзан превеждаше, виетнамецът се взираше в мен.

— Казахме на вашите сънародници, че сме канадци, защото смятахме, че във вашето село може да изпитват неприязън към американците.

Сюзан отново му преведе думите ми. Господин Вин продължаваше втренчено да ме наблюдава.

Вгледах се в очите му. Последният американец, когото бе видял, сигурно беше искал да го убие и обратно, ала не забелязах в изражението му враждебност. Всъщност лицето му бе абсолютно безизразно.

Извадих паспорта от джоба си и му го подадох, разтворен на първата страница.

Той го взе и го погледна, затвори го и ми го върна. После каза нещо.

— Какво искате? — преведе Сюзан.

— Първо, имам тежкото задължение да ви съобщя, че брат ви Ли е загинал в сраженията в долината А Шау през май хиляда деветстотин шейсет и осма. Трупът му бил открит от американски войник, който взел личните му вещи. Те доказват, че наистина е бил Тран Куан Ли.

Господин Вин чу „А Шау“ и името на брат си, което сигурно му подсказа, че няма да получи добра вест.

Сюзан преведе и той безизразно я изслуша. Продължаваше да ме наблюдава, после отиде при семейния олтар, вдигна една от снимките и дълго я гледа. Остави я на мястото й, обърна се и ми каза нещо.

Сюзан направо му отговори и ми обясни:

— Пита дали ти си убил брат му. Отговорих му, че не си.

— Кажи му, че съм служил в Първа въздушнопреносима пехотна дивизия, че през май шейсет и осма съм участвал в сраженията в долината на А Шау и че е възможно аз да съм убил брат му, но не аз съм открил трупа му.

Тя се поколеба.

— Убеден ли си, че искаш…

— Просто му кажи.

Сюзан се подчини и той ме погледна, после кимна.

— Кажи му, че по времето, когато той се е възстановявал от раните си в будистката гимназия, аз съм бил извън Куанг Три и е трябвало да убивам северновиетнамските войници, опитващи се да избягат от града.

Тя преведе и господин Вин, изглежда, се изненада, че зная за преживяванията му през войната. Отново се спогледахме и пак не забелязах враждебност. Не се съмнявах, че си мисли: „И този нещастник е бил там“.

— Радвам се, че не съм ви убил, радвам се, че и вие не сте ме убили — казах му аз.

На устните му плъзна лека усмивка, ала виетнамецът не отговори.

Стигахме донякъде, обаче още не знаех докъде.

— Честно казано, господин Вин, много съм изненадан, че сте останали жив след още седем години война.

Сюзан му преведе и Тран Ван Вин зарея поглед в празното пространство, и кимна сам на себе си, като че ли той също е изненадан. Стори ми се, че горната му устна потреперва, но може да съм си го въобразил. Виетнамецът беше истински стоик, стар военен навик, който отчасти бе в наша полза.

— Как сме с твоя превод? — попитах Сюзан.

— През войната той доста време е бил на юг и разбира южния ми акцент — отвърна тя. — И аз схващам повечето от неговите думи.

— Добре. Обичаме верните и точни преводи.

Сюзан не отговори.

Не казах нищо повече на господин Вин и го оставих да помисли дали иска той да ми каже нещо. Накрая виетнамецът заговори и Сюзан преведе:

— Господин Вин казва, че е служил в Триста и четвърта пехотна дивизия на Виетнамската народна армия.

Той продължи.

— През август шейсет и пета бил на юг и се сражавал в провинция Куанг Три. Казва, че трябвало да знаеш къде е била неговата дивизия по време на офанзивата „Тет“ през зимата на шейсет и осма.

Знаех, разбира се. Когато през януари 1968-а ме пратиха в Куанг Три, 304-та бе нашият главен противник. Този човек вече бе прекарал там две години и половина, без да му се вижда краят и без да го пускат в отпуски.

Господин Вин продължаваше да говори.

— През юни шейсет и осма върнали дивизията на север… в нея били останали малко хора… попълнили я с нови войници и през март седемдесет и първа пак я пратили в Куанг Три, после участвали в пролетната офанзива през седемдесет и втора… Великденската офанзива… неговата дивизия превзела провинцията и град Куанг Три… понесла тежки загуби от американските бомбардировки и се оттеглила на север за попълнение. Пита дали си бил тук по време на пролетната офанзива.

— И аз се завърнах в родината през шейсет и осма, през ноември, после пак дойдох във Виетнам през януари седемдесет и втора и по време на пролетната офанзива служих в Биен Хоа — отвърнах аз.

Сюзан му преведе и той кимна, после ме погледна. Съмнявах се, че е разговарял с американски ветеран, и очевидно беше любопитен, ала поради ненадейното ми пристигане се колебаеше — не бе имал две седмици да се подготви за срещата като мен.

Господин Вин отново заговори и Сюзан преведе:

— Казва, че през седемдесет и трета се върнал на фронта, след това през седемдесет и пета участвал в последната пролетна офанзива и Триста и четвърта дивизия превзела Хюе, после с пленени танкове продължила на юг по магистрала номер едно. На двайсет и девети април влязъл в Сайгон и на другия ден присъствал на капитулацията в президентския дворец.

А аз си мислех, че имам страхотни спомени от войната. Този човек я бе видял цялата, от начало до край, десет години кланета. Ако моята година ми се беше сторила като десет, неговите десет трябва да му се бяха сторили като сто. И ето че сега бе тук, в родното си село, и продължаваше да живее, след като бяха отнели десет години от младостта му.

— Сигурно сте получили много медали и награди — казах му аз.

Сюзан преведе и както се бях надявал, той без колебание отиде при една от плетените ракли и я отвори. Исках да го накарам да свикне да отваря куфари с военни спомени.

Господин Вин извади парче черна коприна и го разгърна върху ниската маса. После приклекна и подреди, един до друг дванайсет медала с различна форма и големина, всички с различен на цвят емайл — убедителни доказателства за десетте години в ада.

Назова всеки медал и Сюзан преведе.

Не исках да се държа покровителствено, като му казвам, че съм впечатлен — струваше ми се човек, който усеща баламосването, затова само кимнах.

— Благодаря, че ми ги показахте.

Сюзан му преведе и двамата с нея се спогледахме. Тя кимна, като че ли искаше да каже: „Добре се справяш за безчувствен идиот“.

Господин Вин прибра медалите си в раклата, затвори я и се изправи.

Няколко секунди тримата просто стояхме един до друг. Виетнамецът знаеше, сигурен съм, че не съм изминал близо двайсет хиляди километра, за да видя наградите му.

Моментът беше настъпил, затова му казах:

— Тук съм, за да поговорим за онова, което сте видели, докато сте лежали ранен в Цитаделата на Куанг Три.

Той чу „Куанг Три“ и може би дори „Цитаделата“ и погледна Сюзан, която му преведе.

Господин Вин отново се обърна към мен, ала не отговори.

— Американският войник, който открил трупа на брат ви в долината А Шау, взел от дрехите му писмо, пратено му от вас, докато сте се възстановявали от раните си в будистката гимназия — продължих аз. — Спомняте ли си това писмо?

Още докато Сюзан му превеждаше, той кимна, разбрал откъде зная за военните му преживявания. За пръв път го излъгах:

— Тук съм от страна на семейството на лейтенанта, който е бил убит от капитана. — Което може и да не беше пълна лъжа. — Помолиха ме да проуча въпроса и да открия истината, за да възтържествува справедливостта. — Погледнах Сюзан: „Преведи го точно“.

Тя отвърна на погледа ми и преведе. Господин Вин не отговори.

Опитах се да се поставя на негово място. Неговото поколение бе избито пред очите му и той не беше нито впечатлен, нито трогнат от желанието на едно американско семейство да потърси справедливост в онова масово клане. Ханойските власти винаги се бяха отнасяли недоверчиво към американското правителство, което харчеше милиони долари, за да открие останките на неколцина изчезнали по време на сражение. Не зная дали причината се състоеше в културните различия, или се отнасяше до чиста практичност — Виетнам не разполагаше нито с времето, нито с парите да търси над триста хиляди изчезнали войници. Ние, от друга страна, маниакално издирвахме нашите две хиляди изчезнали.

Господин Вин мълчеше, аз също. Не бива да припираш тия хора, още повече че продължителното мълчание не ги правеше нервни като американците.

Накрая виетнамецът заговори и Сюзан преведе:

— Казва, че не иска да участва в никакво издирване, ако не получи нареждане от властите.

Дълбоко си поех дъх. Нямах намерение да обидя този стар войник, като му предложа пари, обаче му напомних:

— Американското семейство е научило за съдбата на брат ви Ли, за която ви разказах. Ще бъдете ли така любезен да ми разкажете за съдбата на техния син, за да мога да им я предам? — Замълчах за миг и прибавих: — Това е частен семеен въпрос и няма отношение към властите.

Сюзан преведе и отново последва мълчание, нарушавано от пратеното на въглищата в пещта и птичите песни навън. Господин Вин се обърна и отиде до вратата. Със Сюзан се спогледахме.

Виетнамецът излезе и чух, че разговаря с някого, после се върна и каза нещо на Сюзан.

Тя му се поклони и помислих, че ни молят да си вървим или да останем, докато дойдат войниците, обаче Сюзан ми обясни:

— Господин Вин помолил внук си да потърси една тяхна роднина, за да направи чай.

Защо се съмнявам в себе си? Бива ме в тия неща. Свидетелите ме харесват. Заподозрените се страхуват от мен. Пък и съм голям късметлия.

Господин Вин посочи ниската маса, после седна по турски пред горещата пещ и даде знак на Сюзан да се настани от лявата му страна, а на мен — срещу него.

Тя извади цигарите си и му предложи. Виетнамецът прие. Сюзан поднесе пакета и на мен и ми кимна. Взех си цигара. Тя запали трите и остави пластмасовата си запалка на масата. Пепелникът бе парче смачкана стомана от шрапнел.

Дръпнах от цигарата и я оставих в пепелника. Господин Вин, изглежда, хареса своята марлборо лайт.

— Може ли да ви разкажа как се случи да прочета вашето писмо до брат ви? — попитах аз.

Сюзан преведе и той кимна.

Разказах му за Виктор Орт и Американските ветерани от Виетнам, като наблегнах на хуманитарната програма на АВВ да помагат на ханойските власти в търсенето на техните изчезнали войници. Разказът обаче бе леко променен и ние с господин Орт се превърнахме в членове на Американските ветерани от Виетнам и аз случайно познавах едно семейство, чийто син, лейтенант от Първа въздушнопреносима, беше загинал в Куанг Три. Прозвуча ми добре.

После обясних, че семейството е убедено, че този лейтенант, за когото се споменава в писмото на господин Вин, може да е техният син. Поукрасих историята — нали съм бостънски ирландец и съм голям майстор в тия работи. Не споменах за Криминалния следствен отдел, нито за името на убития лейтенант, защото не го знаех. Знаеше го господин Вин.

Сюзан преведе и той внимателно я изслуша.

В стаята влезе жена на средна възраст и без да каже нито дума, отиде при пещта, в която висеше чайник. Сложи три чаши на чергата, взе щипка чаени листа от една керамична кутия и пусна по малко във всяка чаша. После с един черпак напълни чашите с гореща вода, нареди ги върху плетен бамбуков поднос, придвижи се на колене до масата и се поклони.

Тая страна наистина ми харесваше. Погледнах Сюзан и й намигнах. Тя ми се изплези.

Така или иначе, след изпълнението на чайната церемония жената си тръгна.

Отпихме по глътка чай.

Усмихнах се и казах.

— Отвратително е.

Сюзан преведе на господин Вин нещо друго и той се усмихна. Двамата запушиха и се заговориха.

— Господин Вин пита дали сме любовници — каза ми Сюзан. — Отговорих му, че отначало сме били приятели, когато си ме наел в Сайгон за преводачка, но после сме станали любовници.

Погледнах го. Виетнамецът леко се усмихваше и сигурно си мислеше: „Голяма работа си, старче“.

— Господин Вин е удивен от броя на американските ветерани, които се завръщат на юг — продължи Сюзан. — Научава за това от вестниците и в училището, където имало телевизор.

Кимнах и си казах, че Бан Хин не е напълно откъснат от света. Този факт можеше да се окаже важен, ако се оправдаеха подозренията ми за убиеца.

Сюзан и господин Вин продължиха да си бъбрят. Знаех, че се налага, преди да преминем към деловата част, обаче започвах да губя търпение, да не споменавам за това, че се безпокоях кой може да е следващият посетител в къщата.

— Може ли да попитам дали тази жена беше ваша съпруга? — обърнах се аз направо към него.

Сюзан преведе и той кимна.

— Това ли е Май, за която споменавате в писмото си?

Сюзан се поколеба, после преведе.

Господин Вин остави чашата си, погледна право пред себе си и каза нещо, без да се обръща към никого.

— Май загинала при бомбардировка на Ханой през седемдесет и втора — преведе Сюзан. — Когато през седемдесет и първа той се върнал от фронта, двамата се оженили. Нямали деца.

— Съжалявам.

Той разбра и кимна.

Със Сюзан поговориха още малко и тя ми каза:

— Господин Вин се оженил повторно и има седем деца и много внуци. Пита дали ти имаш деца.

— Даже да имам, не ми е известно.

Сюзан му даде едносричен отговор, навярно отрицателен. След като приключихме с любезностите, господин Вин ме попита нещо и Сюзан преведе:

— Пита дали носиш писмото, което е пратил на брат си.

— Имах копие, но го изгубих по време на пътуването — отвърнах аз. — Ще му пратя оригинала, ако ни даде някакъв адрес.

Тя му преведе и господин Вин отговори.

— Имал братовчед в Диен Биен Фу, на когото можеш да го пратиш.

Кимнах.

Щеше ми се писмото да бе у мен, разбира се, за да видя дали преводът и оригиналът съвпадат. Надявах се обаче скоро да разбера.

Слава Богу, нямаше повторно да ни напълнят чашите, и господин Вин и Сюзан пропъждаха комарите с цигарения си дим.

— Измъчват ли ви раните? — попитах виетнамеца.

— Понякога — преведе Сюзан. — След Куанг Три получих още рани, но не толкова сериозни, за да отсъствам от частта си повече от месец.

Той ме посочи и вдигна вежди.

— Не съм раняван — отговорих.

Сюзан преведе и господин Вин кимна.

— Как избягахте от Куанг Три?

— Можех да ходя и ни казаха да се опитаме да избягаме през нощта. Тръгнах рано сутринта и вървях сам в дъждовна буря. Минах на десет метра от един американски окоп, после избягах в хълмовете на запад.

Надявах се, че е взел със себе си вещите на убития лейтенант. Той прибави още нещо и Сюзан преведе:

— Господин Вин казва, че може да е минал покрай теб.

— Наистина мина.

Това накара всички да се усмихнат, но не и да се засмеят искрено.

Добре, на работа.

— Може ли да ви покажа някои снимки, за да видим дали лейтенантът, чието семейство ме прати тук, е същият, когото сте видели в разрушената сграда в Куайг Три? — попитах аз.

Сюзан преведе и той кимна.

Тя се изправи, отиде при раницата си и се върна със снимките. Остави албумчето на масата и го разтвори на първата страница.

Господин Вин погледна снимката, стана и отиде до една плетена ракла. После донесе на масата нещо, увито в плат, и извади брезентов портфейл. Отвори го и измъкна найлоновия калъф за снимка, който постави до албума.

Сюзан погледна двете снимки, извади тази от албума и ми ги подаде.

На снимката от портфейла видях млада двойка. Жената бе хубава, а мъжа вече познавах от фотографиите в албума.

Вече имахме жертвата и ни трябваше името й, макар че в КСО вече го знаеха, за разлика от мен.

— Може ли да видя портфейла? — попитах господин Вин.

Той го побутна към мен.

Отворих го и го прерових. Имаше военни чекове, които използвахме вместо долари, и още няколко семейни снимки — мама и татко, две девойки, които сигурно бяха сестрите му, и бебе, което можеше да е детето на убития.

В портфейла имаше още някои дреболии: картата с Женевската конвенция, тази с правилата за водене на сухопътна война и трета с правилата за водене на сражение. Много правила. Повечето не значеха нищо, освен Правило номер едно: „Убий го, преди той да убие теб“.

Този млад офицер обаче бе носил задължителните карти и ми правеше впечатление на приличен младеж. Това още повече се подсилваше от картата за алкохолната му дажба, каквато имаха само офицерите. На нея имаше само две дупки, които показваха две покупки. Ако тая карта ми беше паднала във Виетнам, щеше да прилича на швейцарско сирене, улучено от шрапнел.

Накрая извадих личната му карта.

Прочетох името на убития. Уилям Хайнс, старши лейтенант от пехотата.

Вдигнах поглед към господин Вин.

— Може ли да върна този портфейл на семейството на лейтенант Хайнс?

Виетнамецът ме разбра и без превод и незабавно кимна.

Отместих портфейла настрани. Ако не друго, поне семейство Хайнс щяха да получат този портфейл след близо трийсет години, ако Пол Бренър се завърнеше от Виетнам, естествено.

— В писмото си казвате на брат си, че този човек е бил убит от американски капитан — продължих аз.

Сюзан преведе и господин Вин кимна.

— Имаме няколко снимки на мъж, който според нас е въпросният капитан. Навярно ще можете да го разпознаете.

Сюзан разтвори албума на следващите десет снимки и му ги показа една по една. Наблюдавах лицето му, докато внимателно ги гледаше.

Когато стигнаха до последната, виетнамецът се втренчи в нея и каза нещо, после се върна на първата и пак разгледа всичките, и продължи да говори. Имах чувството, че не е убеден или че не иска да се ангажира, за което не го обвинявах.

— Казва, че светлината била лоша — преведе Сюзан. — Лицето на капитана било покрито с мръсотия, носел каска и от втория етаж господин Вин не го виждал ясно. Във всеки случай след толкова години явно не си го спомня.

Кимнах. Бях близо, обаче стигах до задънена улица.

— Ще ми разкажете ли какво сте видели? — попитах го.

— Видях само онова, което описах в писмото — преведе Сюзан.

Не исках да споменавам, че неговото и моето писмо може да не са еднакви. Затова нахлупих детективската си шапка и започнах.

— В писмото си казвате на брат си, че не разбирате смисъла на убийството. Обаче споменавате, че са спорили. Възможно ли е лейтенантът да е заплашил капитана? Или лейтенантът да е проявил неподчинение или страхливост? Струва ми се необичайно офицер да извади пистолета си и да застреля свой колега заради някакъв спор. Помислете за онова, което сте видели, и може би ще се сетите нещо.

Сюзан преведе и господин Вин се втренчи в мен, макар че не разбирах защо. Накрая каза нещо.

— Все още не виждал смисъл в убийството — преведе Сюзан.

Нямаше толкова лесно да се откажа, особено след като бяхме рискували живота си, за да дойдем тук, и междувременно бяхме убили четирима души.

— Възможно е да не си спомням добре писмото или пък преводът му да не е бил точен — продължих аз. — Бихте ли ми разказали историята така, както си я спомняте?

Господин Вин дълбоко си пое дъх, като че ли не искаше да разказва случки от войната, и не отговори.

— Господин Вин, никой не обича да си припомня онова време, но откакто съм тук, обиколих местата на някогашните си сражения, включително Куанг Три и долината А Шау. Отново преживях миналото и разказах преживяванията си на тази госпожа. И мисля, че ми се отрази добре. Сега ви моля да си припомните този случай, за да има някаква полза от идването ми.

— Не иска да говори за това — преведе ми Сюзан.

Тук имаше нещо.

— Точно ли превеждаш? — попитах я.

Тя не отговори.

— Мама му стара, какво става тук, Сюзан?

Тя ме погледна.

— Наистина е по-добре да не научаваш, Пол.

Побиха ме тръпки.

— Да бе, по-добре било да не, научавам.

Изминахме дълъг път, Пол, и открихме господин Вин жив. Сега трябва да проверим дали има още вещи от войната, после да отидем в Ханой и да докладваме.

Погледнах господин Вин. Явно разбираше, че гостите му спорят.

Взех портфейла и го вдигнах във въздуха.

— Сувенир? — казах аз, дума, която повечето виетнамци знаят. — Souvenir de guerre? Дай-юй сувенир? Сувенир от капитана? Трунг-юй сувенир? Сувенир от лейтенанта? — Посочих раклата. — Beaucoup souvenir? Биет?

Той кимна, изправи се и отиде при раклата. Погледнах Сюзан.

— Знаеш ли какъв е проблемът?

— Да.

— Чела ли си истинския превод на писмото?

— Да.

— Лъжлива кучка.

— Прав си.

Господин Вин донесе няколко неща и ги остави на масата.

Погледнах ги. Видях американски военен часовник, чийто секундарник отдавна бе спрял, пластмасова манерка, която господин Вин все още можеше да използва, ако не бяха дупките от шрапнел, останали от някоя друга битка, златна венчална халка, лични знаци и документи в брезентова чантичка.

Взех личните знаци и прочетох името „Хайнс, Уилям Х.“, следвано от серийния му номер, кръвната му група и религиозната му принадлежност — методист.

Погледнах венчалната халка, от вътрешната страна на която пишеше „Бил Фран, 15.1.67“, около година преди да го убият.

Отворих брезентовата чантичка и открих връзка писма от Фран, родителите му и други хора. Оставих ги настрани и намерих недовършено писмо с дата 3 февруари 1968-а. Писмото гласеше:

И с това свършваше. Оставих го.

В чантичката имаше малък бележник и аз го отворих. Оказа се типичен офицерски дневник, в който бяха записани радиочестоти и позивни, пароли, имена на свръзки в южновиетнамската армия и така нататък. Освен това лейтенант Хайнс си бе водил личен дневник. Прелистих го и прочетох няколко откъса. Отнасяха се главно за времето, щабните съвещания, мисли за войната и други случайни записки.

Вниманието ми привлякоха бележките под датата 15 януари:

Затворих дневника. Явно тоя капитан Б. се беше радвал на войната; поне до Тет.

Погледнах господин Вин и посочих вещите на масата, после себе си.

Той кимна.

Обърнах се към Сюзан.

— Семейство Хайнс ще искат да им предадем тези неща. Както и да научат как е загинал лейтенант Уилям Хайнс.

— Знаеш как е загинал — отвърна тя. — В бой.

— Съжалявам. Било е убийство.

— Няма нужда да го научават.

— Е, не мога да говоря от тяхно име, обаче съм пратен тук да открия кой е убил лейтенант Хайнс.

— Не, не си пратен тук за това. Пратен си тук, за да видиш дали свидетелят на убийството е жив. Жив е. И има ли у него веществени доказателства? Има. Ние можем ли да ги вземем? Можем. Хората във Вашингтон вече знаят името на убиеца, другия мъж на тези снимки, и нито ти, нито аз трябва да знаем името му. Не бива да го научаваш.

— Грешиш. — Погледнах сгънатия лист пожълтяла хартия на масата, последния сувенир от раклата на господин Вин. Бях познал в него войскови наряден списък й го придърпах към себе си. Беше напечатан на пишеща машина и имената бяха избелели, обаче се четяха. Най-отгоре пишеше: „Сухопътни сили на САЩ, Щаб на американските военни съветници, Куанг Три, Република Виетнам“. Носеше датата 3 януари 1968 г.

Прегледах имената и видях, че групата на съветниците се състои от шестнайсет души, всички офицери и старши сержанти. Тази работа не бе особено опасна, докато нещо не се прецакаше, като по време на офанзивата „Тет“.

Командир на групата беше подполковник Уолтър Дженкинс, а негов заместник — майор Стюарт Билингс. Трети по старшинство бе капитан, единственият капитан, посочен преди много лейтенанти, сред които Уилям Х. Хайнс. Капитанът се казваше Едуард Ф. Блейк.

Известно време зяпах името, после взех албума и се втренчих в една от снимките, на която капитанът носеше вратовръзка. Вдигнах очи към Сюзан и казах:

— Вицепрезидентът на Съединените щати Едуард Блейк.

Тя запали цигара и не отговори.

Дълбоко си поех дъх. Ако имах скоч със сода, щях да го пресуша. Едуард Ф. Блейк. Капитан Б.

Вицепрезидентът Едуард Блейк, само на една крачка и едни избори от президентския пост. Само че имаше проблем. Беше убил човек.

Погледнах Тран Ван Вин, който седеше търпеливо, макар че навярно вече усещаше лошите вибрации. Опитах се да си придам спокоен вид, за да не го разстроя.

— Каква е вероятността нашият домакин да разпознае вицепрезидента Едуард Блейк? — с нормален глас попитах Сюзан.

Тя дръпна от цигарата си.

— Това е въпросът, нали?

— Да. Искам да кажа, тук не хващат добре телевизията.

— Вече сме обсъждали всичко това във Вашингтон — отвърна Сюзан. — Поискаха моето мнение.

— И какво е твоето мнение?

— Ами, според мен почти всеки виетнамец в страната може да разпознае президента и сигурно даже вицепрезидента на Съединените щати по снимките във вестниците. Както в повечето комунистически страни, тук вестниците са еднакви, евтини и достъпни на масите, които общо взето са грамотни. Така отговорих във Вашингтон.

— Освен това новините са изключително политически и са съсредоточени върху Вашингтон — продължи тя. — Виетнамците не са зле информирани, дори в Бан Хин. Пък и има телевизор в училището. И както може би ти е известно, като сенатор, вицепрезидентът Блейк беше член на комисията по външни отношения и на тази за изчезналите войници и многократно е посещавал Виетнам. Навярно си спомняш, че той е близък приятел с нашия посланик в Ханой Патрик Куин. — Сюзан погледна към господин Вин. — Възможно е да се появи проблем, особено ако Едуард Блейк стане президент. — Тя се обърна към мен. — А ти как смяташ?

Представих си как Тран Ван Вин седи на градския пазар, пуши, чете тукашната „Правда“, вижда снимка на Едуард Блейк, в главата му звънва камбанка и той си вика: „Не… не може да бъде. Е, защо да не може? Ей, приятели, тоя тип, дето е президент на Империалистическите американски щати, е оня, за който ви разправях — дето гръмна лейтенанта в Куанг Три.“

И какво от това? Щеше ли да съобщи за това интересно съвпадение на местните власти? И ако го направеше, какви щяха да са последствията? Това беше въпросът.

— Как смяташ ти, Пол? — повтори Сюзан.

Погледнах я.

— Разбирам защо някои хора във Вашингтон имат основания да са нервни и защо Едуард Блейк може да страда от безсъние, ако допуснем, че знае за всичко това, включително за идването на Пол Бренър във Виетнам. Във всеки случай вероятността нашият домакин да го познае и да съобщи, е съвсем малка.

— По-добре да се подсигурим, отколкото после да съжаляваме. Обаче се поуспокоих, след като взехме всички тези военни сувенири — прибави тя.

— А ако го убиеш, съвсем ще се успокоиш.

Сюзан остави забележката ми без отговор.

— Той като че ли позна снимката. Искам да кажа, някой ден може да го направи. Например, когато прочете за визита на Едуард Блейк в някой вестник. Всъщност в момента вицепрезидентът Блейк е на официално посещение в Ханой.

— Какво съвпадение! Блейк знае ли, че има проблем? — попитах я аз. — Затова ли е тук?

— Нямам представа… Мисля че ако не знае, скоро ще научи от съветниците си, ако и когато стигнем в Ханой. Поне така предполагам.

— Значи не ни е известно дали хората, които ни пратиха тук, се опитват да прикрият Блейк, или да го шантажират, така ли?

— Провинциалните вестници са седмичници, така че в следващия брой ще има нещо за посещението на Блейк със съответните снимки — все едно не бях казал нищо, продължи Сюзан. — Виетнамците често публикуват фотографии от войната наред със съвременните и винаги посочват кой къде и кога е служил, така че ще напишат, че Едуард Блейк е участвал в боевете в Куанг Три през шейсет и осма, но впоследствие е станал приятел на Виетнам. Много си падат по такива неща. — Тя ме погледна. — Как мислиш? Нашият приятел тук ще събере ли две и две, ако види поставени една до друга снимки на капитан Блейк и вицепрезидента Блейк?

— Животът му ли зависи от отговора ми?

Сюзан отново не каза нищо.

— Този човек не е преживял десет години ад, за да го очистиш в собствения му дом, защото някой ден може да си спомни нещо.

Господин Вин продължаваше да пуши, докато гостите му разговаряха на английски. Сигурно ни смяташе за много груби, обаче бе достатъчно учтив, за да не го покаже. Чудех се и дали името Едуард Блейк му говори нещо.

— Дали името му говори нещо? — попитах я.

— Не. На виетнамски се произнася различно. Обаче трябва да вземем нарядния списък, за да не може да сравни името във вестника… освен това той ще си спомни идването ни.

Погледнах я и се замислих. Още ли я обичах? Да, обаче щях да го преживея. Вярвах ли й? Нито за миг. Бях ли ядосан? Да, но също бях впечатлен. Много я биваше. И накрая, дали тя щеше да направи нещо прибързано? В момента взимаше решение.

Тя замислено дръпна от цигарата си.

— Наистина ми се ще да не беше толкова любопитен.

— Нали затова ми плащат. Затова ме наричат „детектив“.

Сюзан се усмихна, после си спомни, че сме забравили нашия домакин, и го заговори за бог знае какво. Може би го питаше откъде е взел пръстения си под. Пак го почерпи с цигара, после измъкна от джоба си сметката от мотела в Диен Биен Фу и написа нещо на гърба й, като продължаваше да бъбри с господин Вин. Може да си разменяха рецепти за фо, обаче после Сюзан ми каза:

— Взимам адреса на братовчеда на господин Вин в Диен Биен Фу, за да можем да му пратим писмото.

— Защо? Нали или ти ще убиеш господин Вин, или някой друг.

Сюзан не отговори.

Господин Вин ми се усмихна.

— Да се махаме от тук, преди да са се появили ченгетата — казах аз.

— Всичко е наред — отвърна тя. — Няма да повярваш, но господин Вин е окръжен партиен секретар. — Сюзан кимна към плаката на чичо Хо на стената. — Войниците няма да дойдат, освен ако господин Вин не ги повика.

Погледнах виетнамеца. Какъв късмет, да съм гостенин на главния комуняга в тоя окръг. Иначе, изглежда, искаше да помогне и ако Сюзан беше превела въпросите ми за случилото се в деня, в който бе видял капитан Блейк да застрелва лейтенант Хайнс, господин Вин щеше да отговори.

— Parlez-vous francais?31 — попитах го.

Той поклати глава.

— Поне мъничко? Ун рей?

Господин Вин не отговори.

— Е, може би вече трябва да си вървим, Пол, преди господин Вин да надуши нещо — каза Сюзан.

— Още не съм свършил.

— Остави го на мира.

— Кажи ми, Сюзан, защо е толкова важно да прикрият Едуард Блейк?

— Би трябвало по-внимателно да четеш вестниците, а и вече ти казах, Едуард Блейк има здрави връзки тук. Създал си е много приятели в ханойското правителство — сред новите хора, които искат да са в добри отношения е нас. Малко остава да се договори за залива Камран и да сключи търговски договор и сделка за петрол. Освен това ще се противопостави на Китай.

— И какво от това? Той е убиец.

— И какво от това? Той ще е следващият президент. Хората го харесват, военните го харесват, разузнавателната общност го харесва, бизнесмените го харесват. Басирам се, че допреди десет минути и ти си го харесвал.

Което си беше самата истина. Военен герой и така нататък. Даже майка ми го харесваше. Блейк бе хубавец.

— Добре, да допуснем, че Едуард Блейк е убил лейтенант Хайнс с основателна военна причина — казах аз. — Сега попитай господин Вин и без никакви глупости, какво е видял в оная сграда. Давай.

— Никога няма да узнаем причината и тя няма значение — възрази Сюзан. — А и господин Вин не я знае. — Тя се изправи. — Да вървим.

— Ти обаче я знаеш. Кажи ми я.

Сюзан тръгна към задната стена и сега беше много по-близо до пистолета от мен.

— Не искам да я научаваш — отвърна тя. — И без това вече знаеш прекалено много.

Господин Вин се опитваше да разбере какво става. И аз се изправих, без да откъсвам очи от нея. Тя знаеше, че зная къде отива.

— Пол… обичам те. Наистина. Затова не искам да знаеш повече, отколкото вече знаеш. Всъщност изобщо няма да спомена, че си се добрал до името Едуард Блейк.

— Само че аз ще го спомена. А сега го попитай каквото ти казах или сама ми го обясни.

— Няма. — Сюзан се поколеба. — Дай ми ключовете.

Извадих ключовете от джоба си и й ги подхвърлих. Тя ги хвана, погледна ме и каза нещо на господин Вин. Това го накара да се обърне към мен и да заговори.

Видях я да бърка под листата и да измъква пистолета. После го скри зад гърба си. Зачудих се дали изстрелът ще се чуе в селото. Или два изстрела.

— Убивал съм хора за родината си, вършил съм всякакви гадости за нея — казах й аз. — Чувала ли си старата поговорка „По-скоро ще предам родината си, отколкото своя приятел“? Някога не вярвах в това. Сега не съм толкова сигурен. Когато станеш на моя възраст, Сюзан, ще си спомниш този момент и може би ще го разбереш.

Спогледахме се и видях, че тя още малко и ще се разплаче, което не вещаеше нищо добро за моето здраве и за това на господин Вин.

Виетнамецът се беше изправил и ни гледаше.

Сюзан му каза нещо и той започна да събира вещите от масата. Искаше ми се да го спра, ала реших, че не бива — поради ред причини, не на последно място от които пистолетът.

Господин Вин върна албума на Сюзан, която го прибра в страничния джоб на ватираното си яке, после й даде брезентовата чантичка с писмата и нарядния списък, личните знаци, портфейла, венчалната халка и часовника, които също отидоха в джобовете й.

Нашият домакин вече се бе досетил, че със Сюзан не сме съгласни по някакъв въпрос, обаче какъвто си беше учтив, не искаше да се меси в скандала между двама западняци от различен пол.

Междувременно Сюзан преценяваше следващия си ход, който можеше да е чисто или мръсно изнасяне. Трябваше да заглуши гърмежа и може би обмисляше тъкмо това. Нещо не можех да си представя Сюзан Уебър да убива Тран Ван Вин или новия си любовник, обаче после си спомних как беше очистила ония двама войници, без да й мигне окото. Тя отиде при раницата си и извади кожата, която й бяха подарили планинците. Ето как щеше да заглуши изстрела. Погледнах я, но тя избягваше очите ми, което също не бе добър признак.

Сюзан дълго се колеба, накрая взе решение и затъкна пистолета зад гърба си, без господин Вин да разбере какво се е случило. Тя му поднесе кожата с поклон и виетнамецът й отвърна.

— Идваш ли с мен? — попита ме Сюзан.

— Ако дойда с теб, аз ще взема оръжието и уликите. Наясно си с това.

Тя дълбоко си пое дъх, каза „Съжалявам“ и си тръгна.

Ето как се озовах насред дълбоката провинция в дома на местния партиен секретар, който не знаеше даже френски, та камо ли английски, а новото ми гадже офейка с ключовете на мотора и патлака. Е, можеше да е и по-кофти.

Доближих показалец към слепоочието си и казах на господин Вин:

— Ко-деп диен кай дау. Побъркана.

Той се усмихна и кимна.

— Случайно дали днес ще има други рейсове?

— А?

Погледнах си часовника. Наближаваше три. Диен Биен Фу бе на трийсет километра. По равен път с бърз ход можех да взимам шест-седем километра в час. Щях да съм в града към осем, а можеше и да хвана нещо на стоп.

— Кам ун… — опитах се да си припомня някои думи. — Както и да е. Благодаря. Merci beaucoup. Страхотен чай. — Протегнах ръка и се ръкувахме. Вгледах се в очите му. Този стар ветеран се беше спасил от ада и сега бе беден селянин, провинциален комунист от старата школа, напълно непокварен и абсолютно маловажен. Ако Вашингтон не го очистеше, може би щяха да го направят новите хора в Ханой. С господин Вин имахме някои общи неща.

Свалих си часовника, отлично швейцарско производство, военен модел, и му го подадох. Той неохотно го взе и се поклони.

Нарамих раницата си и напуснах дома на Тран. Спуснах се през хълмовете и между надгробните могили и се върнах в Бан Хин.

Не привлякох толкова голямо внимание, колкото предишния път, или поне не забелязах.

В крайна сметка, въпреки перченето и сарказма си, продължавах да съм влюбен в тая кучка. Стомахът ми се свиваше и ме пробождаше сърцето. Замислих се за Сайгон, за покрива на „Рекс“, за влака до Натранг, за „Гранд хотел“, остров Пирамид, магистрала 1 до Хюе, навечерието на Тет, А Шау, Ке Сан и Куанг Три и ако пак трябваше да извървя този път, щях да го направя с нея.

После идваше тая работа с Едуард Блейк. Все още не бях в състояние да проумея всичко и не бях готов да го анализирам. Със сигурност знаех, че една или друга групировка е надушила за писмото и се е намесила в играта, а може да беше и обратното — първо писмото да е привлякло вниманието на ЦРУ или ФБР и военният КСО да бе само параван. А Пол Бренър беше Дон Кихот, който търчеше из затънтената провинция по рицарски дела с госпожа Санчо Панса, истинския двигател и мозък на операцията. Разбира се, отдавна се бях досетил за част от всичко това, обаче не бях направил почти нищо по въпроса.

Във всеки случай някои хора във Вашингтон бяха обзети от остра форма на параноя, в което много ги биваше. А според анкетите Едуард Блейк щеше да спечели следващите избори — хубавец и герой от войната, с красива жена и деца, пари и високопоставени приятели, така че всеки, който застрашаваше пътя му към президентския пост, щеше да бъде ликвидиран.

Иначе човекът едва ли щеше да загази, особено ако някой ни очистеше с господин Вин. Окончателният анализ показваше, че Сюзан не може да натисне спусъка, така че може би трябваше дай пратя благодарствена картичка.

Прекосих селския площад и хвърлих поглед към паметника на загиналите. Тази война, тази Виетнамска война, тази Американска война, просто продължаваше да взима жертви.

Стигнах до шосе 12. Надявах се на автостоп, обаче нали бе последният ден от празниците, всички си почиваха и никой не пътуваше никъде.

Закрачих на юг към Диен Биен Фу. Подминах военния пост и забелязах, че джипа го няма.

След около половин километър чух зад себе си рев на мощен мотор, ала продължих да вървя. Тя спря до мен и се спогледахме.

— Защо отиваш в Диен Биен Фу? Нали ти казах как да стигнеш до Ханой. Не щеш да ме слушаш. Трябва да чакаш стоп за Лао Кай. Аз отивам натам. Сядай.

— Благодаря, но предпочитам да вървя пеш и да отида там, където искам аз. — Продължих напред.

Чух я да вика след мен:

— Няма да се влача след теб, нито да те моля. Това е. Или ела с мен, или никога повече няма да се видим.

Вече бяхме разигравали тоя театър на шосе 6, обаче този път нямаше да отстъпя. Показах, че съм я чул, с махване на ръка. Моторът изрева и започна да се отдалечава. След десетина минути пак беше зад мен.

— Последен шанс, Пол.

— Обещаваш ли?

— Беше ме страх, че ще се качиш на стоп и ще те изпусна.

Продължавах да вървя и тя ме следваше.

— Ако искаш, ти карай.

Не отговорих.

— Трябва да отидеш в Ханой и в неделя да излетиш от страната. Ако не те заведа, ще загазя.

— Мислех, че трябва да ме убиеш.

— Това е смешно. Хайде, време е да си вървиш у дома.

— Сам ще намеря пътя, благодаря. Вече съм го правил два пъти.

— Моля те.

— Върви по дяволите, Сюзан.

— Не говори така. Моля те, ела с мен.

Погледнах я и казах:

— Наистина не искам да си с мен.

— Искаш, разбира се.

— Край.

— Така ли ми се отблагодаряваш, че не ви убих с господин Вин?

— Каква си добричка!

— Нещо против да запаля?

— Не ми пука, ако ще и да изгориш.

Сюзан запали цигара.

— Добре, чуй какво се е случило — каза тя. — Тран Ван Вин пише на брат си, че бил в хазната в Цитаделата на Куанг Три, лежал ранен на втория етаж и гледал надолу. Видял да влизат двама мъже и една жена, които отворили сейф в стената и започнали да вадят чували. Били цивилни и господин Вин решил, че или са там по официална работа, или пренасят плячката на сигурно място. Те отворили няколко чувала и господин Вин видял, че са пълни със златни монети, американска валута и накити. — Тя дръпна от цигарата. — Разбираш накъде отива работата. Искаш ли да стигнеш до края?

— Нали затова съм тук.

Сюзан се усмихна.

— Тази история се потвърждава от факта, че по време на битката била ограбена хазната в Куанг Три. Пише го в учебниците по история. Проверих.

— Довърши историята.

— Сержант Вин пише, че няколко часа преди това бил свършил боеприпасите, затова само ги наблюдавал. Скоро лейтенантът — Хайнс — влязъл в сградата и заговорил тримата цивилни така, като че ли и той участвал в спасяването на ценностите. Обаче ненадейно лейтенант Хайнс вдига автомата си и убива двамата мъже. Жената го умолявала да я пощади, но той я убил с изстрел в главата. Капитан Блейк влиза, вижда какво се е случило, двамата с лейтенант Хайнс се скарват и лейтенант Хайнс понечва да вдигне автомата си, само че капитан Блейк го изпреварва с пистолета си и го застрелва. После капитан Блейк връща парите и златото в сейфа, заключва го и си тръгва. По-късно плячката изчезва.

Сюзан хвърли фаса си.

— Та това се е случило. Тран Ван Вин го е видял и го е разказал в писмото до брат си.

— Струва ми се, че размени двамата американци — отбелязах аз.

Тя се подсмихна.

— Може и да си прав. Обаче според мен така звучи по-добре.

— Значи Едуард Блейк всъщност хладнокръвно е убил четирима души и освен това е крадец. Това ли е човекът, който искаш да ти е президент?

— Всички грешим, Пол. Особено по време на война. Всъщност и аз не бих гласувала за Едуард Блейк, но той е подходящ за страната.

— Не и за моята. Сбогом. — Обърнах се и закрачих.

Тя продължи успоредно с мен.

— Харесвам мъже, които се борят за правдата.

Не отговорих.

— Е, вече знаеш тайната. Ще я запазиш ли?

— Не.

— Нищо не можеш да докажеш.

— Ще опитам.

— Не бива.

Спрях и се огледах. Нямаше жива душа.

— Много удобно място да ме убиеш.

— Прав си. — Сюзан извади колта от колана си, майсторски го завъртя на предпазителя и ми го подаде. — Или пък ти да се избавиш от мен.

Взех оръжието и го хвърлих колкото можех по-надалеч в оризището.

— Имам друг — каза тя. — По-точно два.

— Сюзан, ти не си добре.

— Казах ти, че в нашето семейство сме побъркани.

— Наистина си побъркана.

— И какво от това? Така съм по-интересна. Ти да не си мислиш, че си съвсем наред?

— Виж, не ми се спори с теб тук…

— Обичаш ли ме?

— Естествено.

— Искаш ли да ми помогнеш да изхвърлим Едуард Блейк от мястото му?

— Нали беше подходящ за страната? — напомних й аз.

— Не и за моята. Хайде. Бензинът свършва, а си прекалено стар, за да вървиш пеш.

— Бил съм кашик.

— През коя война? Гражданската или Испано-американската32? Качвай се. Можеш да се занимаваш с мен в Ханой. Имам нужда от напляскване.

Усмихнах се.

Тя обърна и протегна ръка. Поех я и Сюзан ме притегли към мотора. Качих се.

Потеглихме на север покрай Бан Хин към Лао Кай и от там за Ханой.

Това щеше да е приятен завършек на историята, ако вярвах и на половината от думите й.

45.

Продължихме на север по шосе 12, което си оставаше еднолентов черен път отдясно на река На. Небето беше покрито с ниски тъмни облаци, които сякаш щяха да си останат там до пролетта. Откакто бяхме минали през прохода Хайван по пътя за Хюе, не бях виждал слънчев ден.

Доколкото климатът влияе върху културата, наистина съществуваха два различни Виетнам: слънчев, шумен и усмихнат на юг и сив, мълчалив и мрачен тук на север. Познайте кой спечели войната.

Със Сюзан почти не разговаряхме, което ме устройваше. Мразя тия кавги между любовници, когато единият иска да убие някого, а другият — не.

Опитах се да осмисля всичко това и предполагам, че до голяма степен го разбирах, поне политическия, икономическия и глобално стратегическия му аспект. И естествено, нямаше никакъв смисъл, както и при предишната ни намеса в тая страна. В крайна сметка обаче трябваше да има смисъл за ония във Вашингтон, които разсъждаваха различно от нормалните хора.

Колкото до мотивите на Вашингтон, те представляваха смесица от основателен страх от Китай, нездрава вманиаченост изобщо по Виетнам и дълбоко вкорененото разбиране, че властта е като голяма пишка, която Господ ти е дал, за да я използваш и да се забавляваш.

Освен това в тези задълбочени размисли имаше й човешки елементи. Като начало, Едуард Блейк трябваше да отиде в затвора за убийство. Президент можеше да стане някой друг.

После идваше Карл. Полковник Хелман се нуждаеше от генералска звезда, иначе щеше да е принуден да мине в запаса, а полковник, който се стреми към звезда, е като гимназистка, която иска да си уреди среща в нощта преди завършването. Свирките не бяха изключени. Не го обвинявах, обаче нямаше нужда да въвлича и мен.

След това бяха ключовите актьори като Бил Станли, Дъг Конуей и един Господ знае кой още, които четяха от сценарий със заглавие „Боже, пази Америка“, който продуцентите и режисьорите всъщност щяха да пуснат като „Г-н Блейк отива във Вашингтон“ и в който президентът Блейк изхвърля руснаците от залива Камран, превръща Виетнам в американска петролна компания, с това изкупва миналото и в последното действие Седми флот напуска залива Камран, отправя се към комунистически Китай и хвърля всички в паника.

Тия хора може би трябваше да започнат да играят тенис.

Синтия пък беше манипулирана от Карл Хелман да намекне на Пол Бренър, че има нужда от работа и че това е най-добрият начин да спасят връзката си. Нейните мотиви може и да бяха чисти, само че ако наистина ме разбираше, щеше да е напълно откровена, а не да се преструва, че не са го намислили двамата с Карл. Боже, пази ме от жени, които са взели моето благо присърце.

И накрая идваше Сюзан, моето пухкаво котенце с големите зъбки. И най-страшното бе, че тя наистина бе влюбена в мен. Изглежда, привличам интелигентни жени с психически проблеми. Или, ако го погледнех от друг ъгъл, проблемът можеше да е в мен. Обикновено обвинявам Хуйчо Дръвски за повечето си затруднения с жени, обаче тоя път, струва ми се, трябваше да обвиня сърцето си.

Според картата скоро щяхме да стигнем в град Лай Чау. За съжаление не беше Лао Кай — оставаше още много път.

Пак се бяхме пременили в планинските си носии и военните нямаше да познаят, че сме чужденци, и да ни спрат за кеф. Обаче, когато наближихме Лай Чау, си свалихме шаловете, кожените ушанки и очилата и спряхме на бензиностанцията в центъра на града, който приличаше на позападнал Диен Биен Фу.

Сюзан отиде до тоалетната, докато аз помпах, за да напълня резервоара. По-бавно ли е, ако помпиш литри вместо галони? Или по-бързо?

Тя се върна, вече без синя боя по лицето и ръцете.

— Аз ще налея. Ти иди да използваш кофата.

— Обичам да помпам.

Сюзан се усмихна.

— Може ли да ти поддържа маркуча?

Абсолютно шантава. Обаче яко се чукаше.

— Сърдиш ли ми се?

— Не, разбира се.

— Вярваш ли ми?

— Това вече го упражнявахме.

— Добре, вярваш ли, че съм на твоя страна? Че също като теб съм убедена, че Едуард Блейк трябва да даде публично обяснение как е загинал Уилям Хайнс?

— Категорично. — Напълних резервоара и я попитах: — Имаш ли пари?

Тя плати на служителя, който стоеше до нас, зяпаше ни и оглеждаше беемвето. Защо не наливат бензина тия хора? Положението тук ще се оправи, когато всички бензиностанции станат американска собственост и преминат в американски ръце. Това ще им покаже на тия копелета кой е спечелил войната.

Исках аз да карам, затова се качих. Сюзан се приближи до мотора.

— Погледни ме, Пол.

Обърнах се към нея.

— Не можех да убия онзи човек. Трябва да ми повярваш.

Вгледах се в очите й.

— Вярвам ти.

Тя се усмихна.

— Обаче ти ме побъркваш.

И аз се усмихнах, обаче отвърнах:

— Не е смешно.

— Зная. Извинявай. Когато съм нервна, губя чувството си за хумор.

— Качвай се.

Сюзан седна зад мен и ме прегърна през кръста.

Потеглихме по шосе 12, което следваше наклона на долината на На и постепенно се издигаше.

Сюзан бе гладна, както обикновено, затова отбихме и си направихме пикник до едно смрадливо оризище. Банани, оризови сладки и литър вода. За последен път бях погълнал протеин предишната вечер — морското свинче.

След обяда тя запали цигара.

— Ако се чудиш защо са избрали теб, една от причините е, че им е трябвал ветеран от войната. Между старите войници има някаква връзка, даже да са воювали едни срещу други. Веднага го забелязах между теб и господин Вян.

Замислих се за това.

— А не съществува никаква връзка между мен и полковник Манг?

— Всъщност съществува.

Не обърнах внимание на думите й.

— Значи ме е избрал компютър, така ли? Красив, владеещ френски и виетнамски, отлично познаване на страната, обича местната храна, шофьорска книжка за мотор и умения за работа с хора.

Сюзан се усмихна.

— Не забравяй и страхотното чукане.

— Да. Ще ти кажа нещо — сбъркали са.

— Може би. А може би не.

Пуснах и тая реплика покрай ушите си и се качихме на мотора.

На шейсетина километра и два часа от Лай Чау шосето се раздвои и за пръв път видях пътен знак: лявото разклонение водеше към лаоската граница, която бе на десет километра, а дясното — към Лао Кай на шейсет и седем километра. Избрах дясното, тъй като не ми се ходеше в Лаос и определено не исках да се натъкна на повече граничари или военни.

В огледалото обаче видях, че зад мен вдига прах военен джип.

— Военни — казах на Сюзан.

Тя не погледна назад, но също се наведе към огледалото.

— Лесно можеш да им избягаш на този изровен черен път.

Искаше да каже, че коловозите са много неравни, докато ивицата помежду им бе по-гладка. Дадох газ, вдигнах шейсет километра и видях, че облакът прах зад мен се смалява в далечината.

Половин час продължихме с тази скорост и реших че ако джипът се движи наполовина толкова бързо, трябва да е на петнайсет километра зад нас.

— Нали ти казах, че моторът е по-подходящ — напомни ми Сюзан.

Голяма част от това пътуване беше обмислена предварително и онова, което ми се бе струвало случайно, беше пресметнато. Бях допуснал грешката да подценя своите приятели във Вашингтон, които не можеха да са толкова тъпи, колкото изглеждаха.

Този участък от шосето бе съвсем пуст и според картата се наричаше 4Д. Започваше да застудява и да се стъмва. Хванах ръката на Сюзан и погледнах часовника й. Наближаваше седем. Както бях установил през 1968-а, в тия ширини слънцето бързо залязва и мракът може да те изненада.

Шосе 4Д започваше да се изкачва към планината и пред нас се извисиха върхове. Отгоре на всичко се появи мъгла. Нямаше да стигнем до Лао Кай.

Пак започнах да се оглеждам за място, където да отбия и да пренощуваме. Дъхът ми излизаше на пара и предположих, че температурата е близо до нулата.

Тъкмо се канех да отбия към един планински поток, когато видях табела „Са Па“, следвана от надпис на английски: „Красива гледка. Добри хотели“. Спрях и зяпнах табелата. Дали някой стопаджия не се беше измайтапил?

— Това истина ли е? — попитах.

— Има един планински град Са Па — каза Сюзан. — Стар френски курорт. Някой от ханойския ни офис беше ходил там. Дай да погледнем картата.

Извадих я и я разгледахме на отслабващата светлина. И естествено, открихме точица с надпис Са Па, обаче нищо не показваше, че там има нещо повече от поредното затънтено градче. Според картата височината бе хиляда и осемстотин метра, което обясняваше защо дъхът ми излиза на пара и не си чувствам носа.

— От Са Па до Лао Кай е трийсет километра — казах аз. — Ще спрем в Са Па.

Потеглих нагоре по стръмния черен път. Мъглата се сгъсти, обаче не включих фара и се движех в средата на шосето.

След петнайсет минути видяхме светлини и след още няколко бяхме в Са Па.

Градчето беше приятно и на тъмно можех да си представя, че се намирам във френско алпийско селище.

Пообиколихме наоколо и установихме, че през зимата в градчето е пълно мъртвило. Имаше много хотелчета и странноприемници и всички щяха да докладват за пристигането ни в имиграционната полиция.

Видях няколко души по улиците — повечето бяха планинци. Забелязах един виетнамец с мотопед и казах на Сюзан:

— Попитай го кой е най-добрият хотел в града. — Дадох газ и го настигнах. Сюзан го заговори и той я упъти.

— Направи обратен завой — каза ми тя.

Обърнах на пустата улица и Сюзан ме насочи към път, който се издигаше над града.

В самия му край като мираж се очерта силуетът на огромен модерен хотел, наречен „Виктория Са Па“.

Дадохме мотора на портиера, извадихме раниците си и влязохме в просторното луксозно фоайе.

— Само най-хубавото за моя герой — каза Сюзан. — Използвай кредитната си карта. Струва ми се, че вече няма да ми изплащат разходите.

— Хайде първо да пийнем нещо.

До фоайето имаше бар. Хванах я за ръка и я поведох в това модерно заведение с панорамен изглед към мъгливите планински склонове. Оставихме раниците си и седнахме на една от масите. Сервитьорката взе поръчката ни за две бири. Огледах се и видях десетина бели туристи. Нямаше да изпъкваме. Точно затова бях попитал за най-добрия хотел в града.

— Имам предчувствието, че няма да се настаним тук — рече Сюзан.

— Няма — потвърдих аз и прибавих: — Полковник Манг вече знае, че сме отседнали в мотела в Диен Биен Фу, значи му е известно, че сме в северозападен Виетнам. Ще му се да научи точно къде се намираме, обаче не съм сигурен как ще използва тази информация. Във всеки случай, не искам той или местните горили да се присъединят към нас за коктейла. Затова ще продължим.

— Съгласна съм, че не бива да отсядаме в хотел — отвърна Сюзан, — но може би трябва да потърсим друго място в града, където да пренощуваме, например някоя черква или онзи парк, покрай който минахме. Лао Кай е на около два часа опасно каране в планинската мъгла. Ако ни настигне джип, няма да го чуем заради рева на мотора и може да не успеем да му избягаме. — Тя ме погледна. — А и ти изхвърли пистолета ми.

— Нали имаш още два.

Сюзан се усмихна.

— Е, зная един кашишки трик за нощно бягство — казах аз. — Ще вървим пеш.

Тя не отговори.

Донесоха бирите и Сюзан вдигна чашата си.

— За най-ужасните три дни, които съм прекарвала във Виетнам с най-добрия мъж, когото познавам.

Чукнахме се.

— Нали искаше малко приключения.

— Освен това исках горещ душ и меко легло. Да не споменавам за прилична вечеря.

— В затвора няма да получиш нищо подобно. — Погледнах я. — Стигнахме прекалено далеч, за да допуснем грешка накрая.

— Зная. Ти си майстор по измъкването в последния момент.

— Вече два пъти съм го правил.

Сюзан повика сервитьорката и й каза на френски, че искаме да вечеряме.

После ми се усмихна.

— Може би през лятото пак ще дойдем тук.

— Прати ми картичка.

Тя замислено отпи глътка бира.

— Тук трябва да има факс машина. — Погледна към десетината посетители в бара. — Можем да помолим някой от тези да прати факс вместо нас. Просто за да съобщим, че сме стигнали до тук.

— Ако не се явим в Ханой с доклад за изпълнението на задачата, какво ги интересува докъде сме стигнали?

— Ами… поне трябва да им кажем, че сме се срещнали с Тран Ван Вин и че ни е дал някои неща.

— Колкото по-малко знаят в Сайгон, Вашингтон и американското посолство в Ханой, Сюзан, толкова по-добре. Не им дължа нищо след лъжите, с които ме засипват от две седмици. И не без твое съдействие.

Сервитьорката донесе паничка с фъстъци и две порции шишчета соте, залети с нещо, което миришеше на фъстъчено маслен сос.

— Какво е месото? — попитах аз.

— Не ставай дребнав. Чака те дълъг път. — Сюзан се изправи. — Във фоайето видях няколко туристически брошури. Ей сега се връщам.

Останах пред бирата си и загадъчното месо. Ревнивците не обичат да изпускат жените си от поглед. Не съм ревнивец, обаче се бях научил, че не бива да изпускам Сюзан от поглед.

Тя се върна след няколко минути с наръч брошури, седна и почна да ги преглежда.

— Тук има карта на Са Па. Виждам пътя за Лао Кай. Искаш ли да ти прочета за пътя?

— Естествено.

— Добре… „заобикаля ни планината Хоанг Лиен, която французите наричат «Тонкинските Алпи»… районът изобилства с диви животни, сред които планински кози и маймуни…“

— Мразя маймуните.

— През зимата е много студено. Ако вървим пеш, както предполагам, ще направим, няма планински хижи и заслони и ни трябва екипировка за дъжд и газов котлон…

— Това са само трийсет и пет километра, Сюзан. Мога да ги извървя по гащи. Трябва ли да минаваме през села?

— Едва ли… не пише… обаче в планината имало планинци, които били много затворени и не обичали гости.

— Хубаво.

— Добре… „на дванайсет километра от Са Па е проходът Дин Део, най-високият планински проход във Виетнам, две хиляди и петстотин метра. От тази страна времето е студено, влажно и мъгливо. Оттатък прохода често е слънчево.“

— Даже нощем ли?

— Млъкни, Пол. Добре… „в прохода духа силен вятър, но само неколкостотин метра надолу времето започва да се затопля. Са Па е най-студеното място във Виетнам, а Лао Кай е най-топлото.“ Това е добре… „проходът Дин Део е граница между две големи климатични системи“.

— Може ли да кажа нещо?

— Не. На десетина километра от Са Па е Сребърният водопад, където можем да се избавим от мотора.

— И това ли го пише в брошурата?

Тя ме погледна.

— В Сайгон ми казаха, че Пол Бренър имал репутация на голям досадник. Явно не знаят и половината истина.

— Във Вашингтон ми казаха, че си бизнес дама и правиш услуга на Чичо Сам — осведомих я аз. — Явно са ми съобщили по-малко от един процент от истината.

— Късметът ти просто е свършил.

— Да се махаме от тук, преди да сме си намерили компания — казах аз.

Платихме сметката, излязохме, дадохме бакшиш на портиера и взехме мотора.

— Студено е — отбеляза Сюзан.

— Оттатък прохода е слънчево.

Сложихме си ръкавиците, ушанките и шаловете, яхнахме мотора и потеглихме. Спуснахме се в града и Сюзан ме упъти към шосето за Лао Кай.

Мрачният мъглив път се издигаше в планината. Беше асфалтиран, обаче видимостта бе толкова ниска, че трябваше да карам със скорост между десет и петнайсет километра в час.

Около четирийсет и пет минути след като излязохме от Са Па чух звук на падаща отвисоко вода и минута по-късно видяхме водопада отляво на пътя. Отстрани на шосето имаше урва и аз слязох. Не виждах нищо в мъглата, затова вдигнах един голям камък и го хвърлих. След няколко секунди го чух да се удря в друг камък, после във втори, докато ехото не заглъхна.

— Е, както пише в брошурата, тук ще се избавим от мотора — казах аз.

Оставихме двигателя да работи и бутнахме беемвето Париж-Дакар от ръба на пропастта. След две секунди го чухме да се блъска, после отново и отново, докато накрая всичко утихна.

— Хубав мотор беше — отбелязах аз. — Мисля да си купя такъв.

Продължихме пеш нагоре по стръмния път. Беше лют студ и северният вятър брулеше лицата ни.

Трябваше ни близо час, за да изминем тези два-три километра до прохода Дин Део. Когато наближихме билото, вятърът започна да вие. Наведохме се напред и се затътрихме в мълчание.

На върха вятърът стана толкова силен, че трябваше да спрем и да си починем на завет зад една скала.

Сюзан успя да запали цигарата си едва след няколко опита.

— Трябва да ги откажа — заяви тя. — Не ми остана дъх.

— Надолу би трябвало да е по-лесно. Добре ли си?

— Да… просто ми трябва малко почивка.

— Искаш ли якето ми?

— Не. Нали сме в тропиците.

Погледнах Я на слабата светлина и очите ни се срещнаха.

— Харесваш ми — казах аз.

Тя се усмихна.

— И ти ми харесваш. Можем добре да си живеем заедно.

— Можем.

Сюзан угаси фаса си и тъкмо понечихме да се изправим, когато тя се вцепени и прошепна:

— Залегни!

Едновременно залегнахме зад скалата.

Чух рева на двигател и видях жълти фарове в мъглата. Колата се приближаваше от посоката, от която бяхме дошли. За миг зърнах голям военен камион.

Останахме да лежим още цяла минута, после Сюзан попита:

— Смяташ ли, че търсят нас?

— Нямам представа но ако е така, търсят двама души с мотор.

Изтече още една минута. После станахме, излязохме иззад скалата и закрачихме срещу вятъра. Смъкнах шала на шията си и вдигнах ушите на ушанката, за да чувам по-добре. Сегиз-тогиз се озъртах за фарове. Вероятността някой да ни забележи от кола, преди да го чуем или видим беше минимална. Обаче трябваше да сме нащрек.

Пресякохме билото на прохода и вятърът се усили, ала вече вървяхме надолу и се движехме с добро темпо.

На около петстотин метра от върха вятърът отслабна и наистина усетихме, че започва да се затопля.

След пет минути видях да се приближават жълти фарове и вятърът донесе до нас рева на двигател.

Отляво имаше пропаст, отдясно течеше тесен поток, на отсрещния бряг на който се издигаше отвесна скала. Поколебахме се за половин секунда, после скочихме в леденостудената вода.

Автомобилът бавно се приближаваше, двигателят се чуваше по-силно и лъчите на фаровете ставаха по-ярки.

Неподвижно лежахме в потока.

Накрая колата ни отмина, без да успея да я видя.

Дадох й трийсет секунди, после се изправих на едно коляно и погледнах на юг. Зърнах светлини, които се качваха към прохода. Станах и казах:

— Добре, да вървим.

Сюзан ме последва на пътя. Бяхме мокри до кости и зъзнехме, ала стига да продължавахме да се движим, нямаше да замръзнем.

По пътя не се забелязваше следа от живот. Щом смятаха, че в Диен Биен Фу е студено, виетнамците и планинците определено не биха живели тук.

На два часа от прохода мъглата се вдигна и стана по-топло. Бяхме почти изсъхнали и аз си свалих ръкавиците, шала и ушанката и ги прибрах в раницата. Сюзан продължи както си беше.

След половин час видяхме градски светлини в дълбока долина, която трябваше да е долината на Червената река.

Спряхме и седнахме на един плосък камък. Сюзан извади една от мокрите туристически брошури и я прочете на светлината на запалката си.

— Това трябва да е Лао Кай, а на северозападния бряг на реката е Китай — каза тя. — Пише, че Лао Кай бил разрушен по време на китайското нашествие през седемдесет и девета, но границата пак била отворена, ако искаме да посетим Китайската народна република.

— Другия път. Какво пише за транспорта до Ханой?

Сюзан отново щракна запалката.

— Има по два влака дневно, първият в седем и четирийсет, пристига в Ханой в шест и половина следобед.

Погледнах си часовника, обаче него го нямаше.

— Колко е часът? — попитах я.

— Почти един. Къде ти е часовникът?

— Подарих го на господин Вин.

— Много мило от твоя страна.

— Догодина ще му пратя нова батерия.

— Какво ще правим през следващите шест часа? — попита тя.

— Ще отида да си прегледам главата.

— И аз мога да ти поставя диагноза. Искаш ли да я чуеш?

— Не. Дай да слезем на по-топло, по-близо до Лао Кай, и да се скрием някъде до сутринта. — Изправих се. — Готова ли си?

Тя стана и закрачихме надолу по пътя.

Планината се превърна в хълмове и видяхме колиби и селца, но никъде не светеше. Пътят стръмно се спускаше към долината и вече различавах Червената река и пръснатите светлини на два града от двете страни на реката. На отсамния бряг се намираше Лао Кай, а на отсрещния, на около километър от тук, трябваше да е Китай.

Смътно си спомнях граничната война през 1979-а между Китай и Виетнам, обаче знаех, че виетнамците бяха сритали червените китайци в задниците. Тия хора бяха жилави и както бях казал на господин Лок на път за долината А Шау, в следващата война исках да сме съюзници. И предполагам, че в известен смисъл целта на тази операция отчасти бе тъкмо такава.

Искам да кажа, не ми се щеше да ме обвинят, че нарушавам глобалното равновесие на силите — военните и политическите гении във Вашингтон явно здравата се потяха, за да изковат нов виетнамско-американски съюз срещу комунистически Китай. По някакъв начин вицепрезидентът Блейк беше важен за този съюз и трябваше да стане президент. Аз само трябваше да забравя какво съм видял и чул в Бан Хин и с малко късмет заливът Камран пак щеше да е наш, освен това щяхме да получим нови източници на петрол, щяхме да разполагаме с голяма виетнамска армия, разположена на китайската граница, и всички заедно можехме да сритаме китайците в гъза — или поне да ги заплашим с това, ако не престанеха да се държат като задници. Звучеше добре.

Още по-хубаво бе, че можех да изнудя президента Блейк да ме назначи за военен министър, за да уволня полковник Карл Хелман или да го разжалвам в редник и да го пратя на вечен наряд в клозетите.

Очевидно можеха да се случат много хубави неща, ако просто си затворех устата — или може би ако някой ми я затвореше.

Не знаех, нито някога щях да узная дали Сюзан Уебър е трябвало да сложи край на кариерата ми и да превърне пенсията ми в пожизнена рента за мама и тате. Тя залагаше достатъчно много, за да е мотивирана да вземе такъв курс на действие — искам да кажа, щом във Вашингтон бяха заплашили да избият цялото семейство на господин Ан, ако се окаже предател, залозите определено бяха достатъчно високи, за да включат старши подофицер Пол Бренър в списъка на жертвите.

През войната в рамките на програмата „Финикс“ бяха убити над двайсет и пет хиляди виетнамци, заподозрени в сътрудничество с Виетконг. Прибавете към тях неколцина американци във Виетнам, които бяха съчувствали на партизаните, както и местни французи, които откровено им бяха помагали, а също други европейци, живеещи във Виетнам и с прекалено леви убеждения. Получаваше се удивителната цифра двайсет и пет хиляди мъже и жени, най-мащабната програма за убийства, изпълнявана от Съединените американски щати. Можех да допусна и че някои от американците, които бяха участвали в програмата и които бяха мои съвременници, са готови и способни мигновено да очистят неколцина недоволници и бунтари като мен.

Ако погледнех на положението откъм по-веселата му страна, бях открил момичето на своите мечти. Тук, във Виетнам. Никой не би могъл да е по-щастлив.

— Нали разбираш, че ще надуя свирката за Едуард Блейк? — казах на Сюзан, докато вървяхме към Лао Кай.

Отговорът й се позабави.

— Помисли си. Понякога не всички желаят и се нуждаят от правдата и справедливостта.

— Е, когато настъпи този ден, ако още не е дошъл, ще се преселя в някой град като Сайгон или Ханой. Там поне никой не се преструва, че правдата и справедливостта имат някакво значение.

Сюзан запали цигара.

— Под външността си ти си оставаш романтично хлапе.

Не отговорих.

— С теб съм, каквото и да решиш — каза тя.

Пак не отговорих.

Стигнахме до бамбуков гъсталак и навлязохме в него, развихме дъждобраните си и легнахме на земята. Не си падам много по бамбукови усойници и се надявах, че е достатъчно студено, за да ги държи в дрямка, докато не ги стопли слънцето. Така пишеше в наръчника по пехотно укриване.

Сюзан заспа, ала аз не можах. Небето се проясняваше и зърнах звезди през разкъсаните облаци. След няколко часа започна да изсветлява и чух нещо като крякане на папагали. Някъде от далечината се носеше глупаво маймунско бръщолевене.

Трябваше да се размърдаме преди бамбуковите усойници и събудих Сюзан. Тя седна на земята, прозя се и стана.

Отново излязохме на пътя и продължихме.

Отдясно течеше широк поток, който се вливаше в Червената река. Край шосето имаше колиби, но беше много рано и още нямаше движение.

Стигнахме в долината и влязохме в невероятно грозния град Лао Кай.

Сградите бяха сравнително нови, което показваше, че по време на войната през 1979-а всичко е било разрушено. Поне за този унищожен виетнамски град никой не можеше да обвинява сухопътните сили, морската пехота, флота и военновъздушните сили на Съединените щати.

Наоколо се мяркаха хора, обаче никой не ни обръщаше внимание. Видях група от петнайсетина западни стопаджии — седяха и лежаха на пазара, сякаш са прекарали там нощта.

— С нашите раници можем да минем за студенти — казах на Сюзан.

— Аз поне бих могла.

После спря една виетнамка и я попита:

— Гакселуа?

Жената посочи с ръка, направи няколко жеста и й отговори. Сюзан й благодари на френски, аз й благодарих на испански и продължихме.

— Трябва да пресечем реката — каза тя.

Пресякохме Червената река по нов мост. Малко по-нагоре по течението видях пилоните на два разрушени моста. Още по-нагоре реката се разклоняваше и забелязах сгради с надписи с китайски йероглифи.

Сюзан проследи погледа ми.

— Китай.

Докато слизахме от моста, видях на виетнамския бряг няколко разрушени постройки, които не бяха възстановени. Това бе била странна война и дори не си спомнях какво бе накарало китайците и виетнамците да се хванат за гушата толкова скоро след като китайците бяха оказвали помощ на виетнамците през Американската война. Общо взето, те не се обичаха и това беше така от около хиляда години. Сигурно не им бе трябвало много, за да се нахвърлят отново едни срещу други.

Вървяхме по път, успореден на някаква теснолинейка. Скоро наближихме гарата, нова панелна постройка. Старата сигурно беше станала първа жертва на войната.

Влязохме в гарата и на двете гишета видяхме стотици хора. Други се блъскаха на перона за Ханой. Няколко души чакаха на западния перон за Китай, който се намираше едва на километър и половина по релсите.

Часовникът на стената показваше 06:40 и изглежда, щяхме да чакаме на опашка поне час. Нямаше голяма вероятност да си намерим места. Според разписанието следващият влак потегляше в 18:30 и стигаше в Ханой в 05:30 в събота.

Не бързах много, обаче не исках да вися дванайсет часа в Лао Кай. Освен това понякога е добре да се появиш по-рано и да изненадаш хората.

— Защо не използваш чара си и американските си мангизи, за да прередиш опашката? — попитах Сюзан.

— Тъкмо се канех да го направя. — Тя отиде в началото на една от опашките и поговори с някакъв младеж. Бутна в ръката му няколко банкноти и след десет минути се върна с два билета за Ханой.

— Взех места за по десет долара, платих на хлапето спален вагон за седемнайсет и му дадох още пет. Следиш ли разходите ни?

— Просто ще ги впиша в общата сума. Всъщност откакто си с мен, мога да поискам и вредни.

— Страшно си забавен. Това не беше шега.

Излязохме на перона, където стояха, седяха и лежаха на студения бетон стотици хора. Теснолинейката чакаше на една глуха линия и приличаше на влакче от анимационен филм.

Небето бе светло, ала имаше облаци и температурата беше дванайсет-тринайсет градуса. Забелязах доста западни туристи — мнозина от тях носеха наскоро закупени дрехи, съчетаващи облекла на различни планински племена, а навярно и полове. Истинските планинци на перона ги сочеха и се кикотеха.

Сюзан запали цигара и ме попита:

— Колко печелеше на фронта?

— Петдесет и пет долара на месец. Шестстотин и шейсет годишно. Не беше чак толкова изгодно. Междувременно хора като Едуард Блейк, които не ходеха в джунглата да си рискуват кожата, се занимаваха с неща като черна борса, валутни сделки и откровено плячкосване. Някои забогатяха от войната, обаче повече загинаха, бяха ранени или откачиха, за което, разбира се, получаваха по петдесет и пет долара месечно.

Сюзан се замисли за миг.

— Разбирам защо го приемаш толкова лично.

Не отговорих.

— Чудя се дали Блейк е занесъл откраднатото в Щатите.

— Може никога да не узнаем, обаче не беше чак толкова сложно. Преди да си заминеш те претърсваха, за да се уверят, че не мъкнеш дрога или боеприпаси. Иначе не им пукаше какво носиш в мешката си. На митницата в Щатите само ти махаха с ръка да минеш, защото знаеха, че тук са те преджобили за наркотици и експлозиви. Освен това офицерите като капитан Блейк бяха на почит.

Тя кимна.

— Зад всяко голямо богатство стои престъпление.

Тъй като градът беше граничен, имаше много униформени, главно граничари, но и тежковъоръжени войници, като че ли всеки момент очакваха да избухне нова война. Това бе малко зловещо, обаче имаше достатъчно търсачи на приключения от Европа, Австралия и Америка, за да ни осигурят известно прикритие.

Граничарите започнаха да патрулират на перона, искаха документи и изпросваха дарения за вдовиците и сираците. Забелязах, че тормозят етническите китайци и избират западняци без екскурзоводи.

Сюзан също не спеше.

— Виждаш ли онази група ей там? Струва ми се, че са американци. Да се смесим с тях.

Знаех, че са американци, защото двама от мъжете носеха шорти в това време и жените бяха накичени с достатъчно планински накити, за да приличат на ходещи елхички.

Приближихме се до групата, с която имаше виетнамски екскурзовод.

Сюзан, която беше по-общителна от мен, завърза разговор с няколко жени. Приказваха си за бижута и платове.

Граничарите стояха на разстояние от нас.

Към седем часа анимационната теснолинейка спря на перона. Сюзан се сбогува с новите си приятелки и се запътихме към втори вагон. Качихме се и потърсихме местата си.

Купето бе тясно, само с две седалки отляво, пътеката минаваше покрай прозорците отдясно.

Качихме раниците си на багажника.

— Ти седни откъм пътеката, за да можеш да си протегнеш краката — предложи Сюзан. — Адски е тясно. — Седнахме.

И двамата мълчахме. Струва ми се, разбирахме, че сме използвали повече от полагащия ни се дял късмет и не бива да говорим за това. Разбира се, много зависеше от уменията, ума и опита. Оказваше се, че Сюзан Уебър е добра спътница. Чудех се дали щях да се справя сам и знаех, че ще продължавам да си задавам този въпрос до края на живота си.

В 07:40 влакът напусна гарата и потеглихме за Ханой.

Релсите минаваха по северния бряг на Червената река и Тонкинските Алпи се извисяваха от двете страни на долината. С малко фантазия можех да си представя, че съм в Европа и пътувам за някое хубаво място.

Влакът беше претъпкан и имаше хора и в коридора, обаче не и на тясната пътека до нас.

Известно време седяхме в мълчание и гледахме през прозорците. Влакът тракаше ужасно и скоро усетих, че купето не се отоплява. Освен това предположих, че няма вагон-ресторант.

— До тук добре — каза Сюзан.

— До тук добре.

— Е, бях ли ти добро другарче?

— Да не би вече да съм си пристигнал у дома жив и здрав?

Сюзан запали цигара и няколко минути гледа през прозореца, после попита:

— Какви са инструкциите ти за Ханой?

— Ами твоите?

Отговорът й се забави малко.

— Казаха ми да се явя в посолството на инструктаж.

— Виетнамската полиция охранява ли посолството?

— Била съм там само веднъж… да, има полицейски пост. Освен това ми казаха, че имало тайни агенти, които следели кой влиза и излиза, даже правели снимки и понякога спирали хората.

— Какво си правила в посолството?

— Просто се отбих.

— Ясно.

— Какви са инструкциите ти? — повтори тя.

— Казаха ми да отида в „Метропол“ и да чакам нови инструкции. Може да се свържат с мен, а може и да не ме потърсят. Може да ме приемат в посолството, но може и да не ме приемат. Утре трябва да замина за друг град…

— За Банкок. Видях ти билетите, както и полковник Манг.

— Да. „Метропол“ е изключен, ханойското летище също, а посолството се наблюдава.

— И? Какво ще правим?

— Още ли е отворен ханойският „Хилтън“?

— Това не е за майтап.

— Майтапя се, когато съм нервен. Както и да е, да разбирам ли, че вицепрезидентът Блейк е на посещение в Ханой?

— Дошъл е на гости при своя стар приятел посланик Патрик Куин и ще участва в конференция за изчезналите войници. Убедена съм, че ще има и още някои по-конфиденциални срещи с виетнамски правителствени ръководители.

— Освен това трябва да проведе и една непредвидена среща. С нас.

Известно време Сюзан не отговори, после рече:

— Тази идея може да се окаже или добра, или много лоша.

— Ако знае, че има проблем, той трябва да е в Ханой, където може да окаже някакво въздействие върху ситуацията. И ние сме в състояние да му помогнем.

— Честно казано, не зная дали му е известно, че има проблем. Със сигурност обаче е известно на други хора и ми се струва, че те ще информират господин Блейк в Ханой. Лошата новина, господин вицепрезидент, е следната: знаем, че сте убили трима виетнамци и един американски офицер във Виетнам. Добрата новина е, че сме овладели положението.

— Не са го овладели — поправих я аз.

— Предполага се, че е овладяно.

Влакът тракаше на изток към Ханой. Със Сюзан обсъдихме някои идеи и възможности и се опитахме да разработим план. Преструвах се, че й вярвам. Тя също се преструваше.

Постоянно имах чувството, че не се очаква да съм стигнал толкова надалеч и че Сюзан внася промени за личното ми присъствие. Обаче може би ме обземаше параноя. Навярно се очакваше да стигна до Банкок, където щяха да преценят какво съм открил и както се бе изразил господин Конуей, как да се отнесат с мен. Може би се очакваше Сюзан да стане свидетелка за или срещу мен. И може би моят приятел Карл, който беше загрижен за мен, щеше да ми е съдия.

— Ти ще ходиш ли в Банкок?

Сюзан не отговори.

— Ей, Сюзан?

— Да.

— Добре. Ако има вероятност да се наложи… да речем, да ме погребат с военни почести, преди да съм готов за това, хрумвало ли ти е, че и ти може да си в същото положение?

— Хрумвало ми е.

— Добре. — Оставих въпроса открит.

Пътувахме към изгряващото слънце, към Ханой, към края на операцията и към края на моя трети и определено последен мандат във Виетнам.

Влакът от Лао Кай бавно навлезе в северните предградия на Ханой и в 18:34 спряхме на гара „Лонг Биен“.

Пътуването от знойния порочен Сайгон ме бе отвело по бойните полета на Южен Виетнам, в сърцето на собствения ми мрак, и на север, за да стигна до някои открития и надявах се, до малко повече познание за самия мен.

Най-после бях сключил мир с това място, също като мнозина други, които бяха идвали тук, и като много мъже и жени от моето поколение, които не бяха стъпвали в тази страна, ала преди много години бяха преживели Виетнам.

И все пак в неочаквани мигове войната притежава способността да се появява в сънищата ни и да се натрапва в дните ни. И за Едуард Блейк бе настъпил един от тези моменти.