На север

16.

Кондукторът ни преведе през претъпкания вагон до места, освободени от двама млади виетнамци.

Метнах куфара си на етажерката, напъхах сака под седалката и седнах. Сюзан се настани до мен откъм пътеката и остави самара под краката си.

Седалките бяха дървени и човек нямаше къде да си протегне краката. Мястото беше достатъчно широко за двама ни, но повечето други седалки бяха заети от по трима, плюс бебета и деца в скутовете им.

Ние бяхме отдясно и по някое време щяхме да видим Южнокитайско море. Нямаше климатична инсталация, обаче няколко прозореца бяха отворени и монтираните в ъглите вентилатори поддържаха циркулацията на цигарения дим.

— Може би трябваше да вземем кола и шофьор — казах аз.

— Магистрала номер едно понякога е проблем. Пък и така ще придобиеш повече опит.

— Благодаря за интереса към изграждането на характера ми.

— Моля.

— Какво привлича тук всички тия млади туристи? — попитах я аз.

— Ами, във Виетнам е евтино. Освен това има леснодостъпен секс и дрога. Това е страшно привлекателно.

— Ясно.

— Хлапетиите си приказват по имейла и Виетнам е станал много модерен.

— Беше модерен и когато аз бях тук. — След малко прибавих: — Просто ми се струва малко нелепо една тоталитарна държава да е толкова привлекателна за всички тези младежи.

— Те не мислят като теб. Половината не знаят, че страната се управлява от комунисти, а на другата половина не им пука. На теб ти пука. Това е твоето поколение. Това е големият ти кошмар. Тия хлапета са установили световен мир чрез марихуаната. И международно разбирателство чрез секса.

— Ами твоето поколение? Какво виждате във Виетнам вие?

— Пари.

— Никога ли не усещаш, че нещо в живота ти липсва? Като например да вярваш в нещо или да живееш за нещо друго, освен за себе си?

— Въпросът ти прозвуча малко враждебно, макар че може би трябва да помисля повече по него… Виждаш ли, живеем в невероятно тъпи времена. Мисля, че предпочитам да съм била студентка през шейсетте. Обаче не съм. Вината за тази пустота и плиткост не е моя, нито на моето поколение.

— Времената ли правят поколението, или поколението — времената?

— Имам махмурлук. Може ли да разговаряме за нещо по-леко?

Заговорихме за пейзажа навън.

В горещия влажен въздух висеше облак цигарен дим и релсите сякаш бяха взривени от партизаните, след което никой не си бе направил труда да ги поправи. Нима магистрала 1 можеше да е в по-трагично състояние?

На шейсетина километра от Сайгон влакът за пръв път спря в селището Ксуан Лок, където се беше намирала базата „Блак Хорс“, щаб на Единайсета мотопехотна дивизия.

— Господинът, наречен К., с когото се свързахме от твоя кабинет, служеше тук през шейсет и осма.

— Наистина ли? Защо не дойде с теб?

— Основателен въпрос. Полковник Манг щеше да му хареса. Двамата са от едно и също тесто.

В Ксуан Лок слязоха някои пътници и се качиха други. След като възстановихме равновесието и хармонията, влакът продължи.

— Тук южновиетнамската армия оказала последен отпор на комунистите преди падането на Сайгон — казах на Сюзан.

Тя се прозя.

— Прекалено съм елементарна и егоцентрична, за да ми пука.

Май че я бях ядосал. А може да беше заради разликата в поколенията. Изведнъж се почувствах остарял.

И двамата бяхме прекарали дълга нощ и бяхме станали рано. Сюзан заспа с глава на рамото ми. След няколко минути я последвах и аз.

Събудихме се, когато наближавахме Камран, на около четири часа от Сайгон. Видях огромния залив, част от някогашното американско военно пристанище и няколко пристанали сиви военни кораба. Още по на север на полуострова, който образуваше залива, бе имало голяма американска военновъздушна база.

— Идвала ли си тук? — попитах Сюзан.

— Не, тук не идва никой. Това е забранен район. А ти бил ли си тук?

— Веднъж. За кратко през седемдесет и втора. Трябваше да вземем двама войници, които се бяха забъркали в нещо, и да ги отведем в затвора „Лонг Бин“ край Биен Хоа.

Отново погледнах през прозореца. По онова време американските бази в залива Камран се смятаха за едни от най-добрите в Тихия океан. След 1975-а новият режим предаде целия комплекс на Съветите.

— Тук има ли още руснаци? — попитах Сюзан.

— Били останали малко. Но пристанището сега се използва главно от виетнамския флот. Заливът е много дълбок и пристанището е адски подходящо за търговски кораби и петролни танкери, но Ханой категорично забрани всякакво развитие на района. Мисля, че няма да ти позволят да посетиш базите, освен ако не искаш да те застрелят.

— Разбирам. — Вече ставаха две места, Биен Хоа и Камран, където не можех да отида.

Влакът спря на гара Камран. Слязоха само няколко души и се качиха главно виетнамски моряци и летци, повечето от които се наблъскаха във вестибюла.

Сюзан извади от самара си половинлитрова бутилка вода, отвори я, пи и ми я подаде.

Влакът потегли и продължи на север.

От време на време виждах кратери от бомби, унищожени танкове, порутени бункери и френски вишки. Пейзажът обаче вече не носеше почти никакви следи от войната, макар че навярно същото не можеше да се каже за умовете на хората, които я бяха преживели, включително моя.

Сюзан извади и кофичка кисело мляко и пластмасова лъжичка.

— Искаш ли?

Не бях ял нищо след хамбургера в „Кю-бар“, обаче предпочитах да умра от глад, отколкото да ям кисело мляко.

— Не, благодаря.

Тя почна да яде.

— В този влак няма ли вагон-ресторант? — попитах я.

— Има, разбира се. Минава се през бара, после през панорамния вагон и накрая стигаш във вагон-ресторанта.

Бях гладен и достатъчно уморен, за да й повярвам. Забелязах, че всички наоколо носят страшно много храна и напитки, така че казах:

— Ще хапна малко кисело мляко.

Тя пъхна лъжичка от бялата гадост в устата ми. Хич не беше зле.

Ометохме кофичката, изпихме водата и Сюзан пожела да си сменим местата, обаче пътеката бе претъпкана с хора и тя трябваше да се притисне към скута ми, после аз се плъзнах на нейното място.

— Хайде да го направим пак — предложих аз.

Сюзан се усмихна, запали цигара и изпусна дима през една пукнатина на прозореца.

Половин час след като бяхме напуснали залива Камран и около шест часа след Сайгон влакът наближи Натранг и започна да намалява скоростта.

Идвахме откъм запад и пред нас се разкри невероятната гледка на спускащите се към морето планини. Хълмовете бяха осеяни с живописни тухлени кули, които Сюзан нарече „чамски“, каквото и да означава това. Отляво видяхме грамадна статуя на Буда, а на едно ниско хълмче пред нас се издигаше католическа катедрала в готически стил, която си спомнях.

Влакът спря.

Това беше последната гара и хората награбиха деца, багаж и вързопи и се хвърлиха към вратите, докато тълпите на перона се мъчеха да се вмъкнат вътре.

— Просто не преставай да напредваш — каза Сюзан, докато си проправяхме път към изхода. — Ти си най-едрият мъж във влака и всички зад нас разчитат на теб.

Най-после се озовахме навън.

Тук беше по-хладно, отколкото в Сайгон, и въздухът бе хиляди пъти по-чист. Небето беше синьо и по него се носеха бели облачета.

Двамата със Сюзан влязохме в малката сграда на гарата, после излязохме от отсрещната страна, където чакаха десетки таксита.

Качихме се на едно и Сюзан каза нещо на шофьора, който ахна от изненада, че говори виетнамски, после потегли.

— Какво си спомняш за хотела, в който си прекарал отпуската си? — попита тя.

— Намираше се към южния край на плажа. Френска колониална постройка, може би триетажна. Беше бяла или бледосиня.

— Не е зле за старец като теб. — Сюзан заговори на виетнамеца, който слушаше и кимаше.

Минахме през Натранг, който изглеждаше като много други морски курорти — сгради с бяла мазилка и червени керемидени покриви, палми и пълзящи тропически растения. Градът бе в по-добра форма, отколкото го помнех. Навремето беше пълен с военни коли и войници. Смяташе се за сигурно убежище от войната и нямаше сериозни разрушения, макар че сегиз-тогиз партизаните изстрелваха по някоя и друга мина от околните хълмове. Освен това ЦРУ имаше в Натранг голямо бюро, сигурен признак, че мястото е спокойно и има добри ресторанти и барове.

След няколко минути таксито зави на юг по крайбрежната улица. Сградите от дясната ни страна варираха от стари съборетини до нови хотели и комплекси. Отляво бе плажът, километри бял пясък, палми, ресторанти и тюркоазносиня вода под ярко небе. Бреговата ивица имаше форма на полумесец и откъм север и юг в Южнокитайско море се врязваха два носа. В морето се виждаха няколко загадъчни острова, покрити с тъмнозелена растителност.

— О, прекрасно е — възкликна Сюзан. — Наистина.

— Така ли си го спомняш?

— Прекарах тук само три дни и май че през цялото време бях пиян.

Таксито спря и шофьорът посочи с ръка. На стотина метра зад бетонната преграда край пътя се издигаше голяма бяла триетажна сграда с две крила, излизащи от централната част. Синьо-белият надпис гласеше: „Гранд хотел“.

— Според шофьора това бил един от хотелите, използван от американци през войната — рече Сюзан. — И тогава се казвал „Гранд“, после комунистите го прекръстили на „На Хах 44“, което означава просто „хотел номер четирийсет и четири“, и сега пак е „Гранд“. Изглежда ли ти познат?

— Възможно е. Питай го дали в бара има келнерка на име Луси. Сюзан се усмихна, каза нещо на шофьора и той подкара между две високи колони. Спряхме на кръгла отбивка, в средата на която имаше декоративно басейнче.

Изглеждаше ми познато, включително предната веранда, където седяха и пиеха туристи. Почти си представих Луси, която обслужва масите.

— Това трябва да е — заявих аз.

Таксито ни остави пред стълбището, извадихме куфарите от багажника и аз платих на шофьора.

— Може да няма свободни стаи — казах на Сюзан, докато колата се отдалечаваше.

— Парите ще си кажат думата.

Качихме багажа си по широкото стълбище и влязохме във фоайето.

Помещението бе занемарено и бедно, обаче четири и половина метровите тавани с рушащи се гипсови корнизи излъчваха дъх на някогашна елегантност. Отдясно имаше дълга рецепция с шкаф за ключове на стената. Младият служител спеше на стола си.

— Е, това ли е? — попита Сюзан.

Погледнах през сводестия изход отляво на фоайето и видях трапезарията, също избеляла елегантност, и отворените френски врати, които водеха на верандата. Кимнах.

— Това е.

— Чудесно.

Тя натисна звънеца на рецепцията и служителят подскочи, като че ли бе чул свистенето на долитащ снаряд.

После се овладя и двамата започнаха преговорите. След малко Сюзан се обърна към мен.

— Казва, че били останали само скъпи стаи. Имало две на третия етаж. С бани. Сутрин имало топла вода. Стаите били големи, но тук „голям“ е относително понятие. Иска седемдесет и пет долара на вечер за всяка стая, което е смешно, и аз му предложих по двеста долара на седмица. Съгласен ли си?

Предишния път стаята ми се плащаше от военните, този път щеше да е същото.

— Чудесно — отвърнах. — Ти през цялата седмица ли ще останеш?

— Не, но така сключих по-добра сделка. Той иска долари.

Извадих си портфейла и понечих да отброя четиристотин долара, но Сюзан ме спря.

— Аз ще си платя моята стая.

— Кажи на тоя тип, че съм бил тук през войната и че денонощно е имало топла вода. А и когато тук беше американската армия, хотелът беше несравнимо по-чист.

— Едва ли му пука — отвърна тя.

Попълнихме регистрационните формуляри и си показахме паспортите и визите, които служителят категорично настоя да задържи, така било по закон. Вместо това Сюзан му даде десет долара.

Платихме по двеста долара и той ни даде квитанции за сто. Интересна аритметика. След като ни връчи ключовете, виетнамецът натисна камбанката и се появи пиколото. Хлапето изглеждаше десетинагодишно, обаче успя да нарами самара на Сюзан и да отнесе моя куфар на третия етаж. Докато се качвахме по стълбището, тя ме попита:

— Асансьорът не работи ли?

— Работи си, само че не е в тая сграда, а в хубавия нов хотел до нашия. Ако искаш, можеш да се настаниш там. Аз трябва да остана тук.

— Зная. Не исках да мърморя. Тук наистина е много… очарователно. Необикновено.

Стигнахме на третия етаж. Коридорите бяха широки и таванът бе висок. Над всяка врата имаше прозорче с решетка за по-добра вентилация.

Хлапето влезе с багажа в моята стая, номер 308, и двамата със Сюзан го последвахме. Стаята наистина беше голяма, с три единични легла, като че ли хотелът все още обслужваше отпускари. Около всяко легло имаше дървена рамка с мрежа против комари. Спомнях си мрежите от предишното си идване. Като цяло носталгията е способност да забравяш кофти неща.

Обикновената мазилка на стените беше боядисана в особен небесносин цвят и имаше странно съчетание от вентилатори, лампи и евтини модерни мебели, безразборно подредени из просторното пространство. От високия таван висеше син вентилатор.

Доказателство за някогашното присъствие на американците бяха многобройните електрически кабели в метални тръби, които минаваха по стените и водеха до стандартни американски контакти. Сега в тях бяха включени адаптори за азиатските уреди. И все пак хотелът определено бе същият.

— Ами… не е зле — отбелязах аз.

— Страхотни мрежи против комари — отвърна Сюзан.

Отворих закритите с щори врати и пуснах в стаята приятен морски ветрец.

Излязохме на балкона, откъдето се виждаше обточената с палми бяла плажна ивица оттатък пътя. Имаше много шезлонги, но хората бяха малко.

— Погледни водата, плажа, планините и островите — каза Сюзан. — Беше чудесна идея да дойдем в Натранг. Е, сега ще отида в моята стая да разопаковам багажа си и да взема душ. — Тя си погледна часовника. — Да речем, напитки на верандата в шест. Става ли?

— Хайде да е в шест и половина — отвърнах аз. — Трябва да се отбия в имиграционната полиция и да им съобщя къде съм отседнал.

— О… искаш ли да дойда с теб?

— Не. Ще те чакам на верандата в шест и половина. Ако се забавя, не изпадай в излишна паника но ако закъснея много, започни да ме търсиш.

— Намекни им, че не пътуваш сам. Едва ли ще опитат да направят нещо, ако знаят, че с теб има друг човек.

— Ще видя как ще се развият събитията. Може да си забелязала, че в стаята няма телефон и ако се наложи да ти се обадя, ще трябва да те повикам на рецепцията. Съобщи им къде ще бъдеш.

— Добре. — Сюзан погледна ключа си. — Аз съм в стая триста и четири.

— Трябва да направя няколко ксерокса.

— В пощата. Буу диен.

— До скоро.

Тя излезе след пиколото, а аз останах на балкона, загледан в морето.

Не можех да повярвам, че само допреди няколко дни съм бил на отсрещния бряг на този океан.

Някъде в тъмните кътчета на ума ми, струва ми се, винаги бях знаел, че ще се върна във Виетнам. И ето че бях тук.

Съненият служител на рецепцията ми повика такси. Излязох и след няколко минути на кръглата отбивка се появи кола. Качих се и казах:

— Буу диен. Le Bureau de poste. Пощата. Биет?

Шофьорът кимна и потегли към буу диен в центъра на града, десетина минути път. Казах му да ме почака и слязох. За хиляда донга, около десет цента, направих по три копия на паспорта, визата и бележката от полковник Манг. Върнах се в таксито.

— Фонг куан ли нгуои нуок нгои — казах му. Сигурно съм улучил, защото след няколко минути спряхме пред имиграционната полиция вместо пред някой уличен продавач на бутилирана вода. Шофьорът със знаци ми показа, че ще ме чака на съседната пряка.

Полицейският участък се помещаваше в скромна тухлена сграда с отворен сводест портал вместо врата. Чакалнята беше просторна и пълна с обичайните заподозрени — млади туристи и виеткиеу, които се мъчеха да се преборят с бюрократичната глупост и мързел.

Малкият участък изглеждаше много по-неофициален от зловещото министерство на държавната сигурност в Сайгон; по стените на чакалнята бяха облегнати велосипеди, а по пода видях пясък от плажа.

Отидох при отегчения полицай, който седеше зад бюро в една малка ниша, и му показах копия на визата и паспорта ми, както и на бележката от полковник Манг. Той я прочете, вдигна телефонната слушалка и се обади някъде. После каза:

— Сядай.

Останах прав.

След минута в помещението влезе друг униформен и без да ми обърне внимание, взе бележката от първия и я прочете. После ме погледна и попита на разбираем английски:

— Къде отседнал?

— В „Гранд хотел“.

Той кимна, като че ли от „Гранд хотел“ вече му се бяха обадили, за да докладват за моето пристигане и най-вероятно за присъствието на спътничката ми. Бях сигурен и че Манг е предупредил имиграционната полиция за очакваното ми посещение.

— Вие тук с жена? — попита униформеният.

— Запознах се с жена във влак. Не моя жена.

— Нима? — Изглежда, ми повярва, навярно заради отделните стаи. — Остава една седмица?

— Може би.

— Къде отива след Натранг?

— В Хюе.

Всичко това ставаше в чакалнята пред заинтригувана публика от австралийци, американци и други.

— Жена заминава с вас? — попита ченгето.

— Може би.

— Добре, оставя тук паспорт и виза. Дава ви ги после.

Бях готов за това и тъй като от собствен опит знаех, че ченгетата не обичат отрицателни отговори, отвърнах:

— Добре. — Взех ксерокса на паспорта и визата си от първото ченге на бюрото и му ги подадох заедно с петдоларова банкнота, която той бързо скри в джоба си. — Приятен ден — сбогувах се аз и се запътих към изхода.

— Стой.

Погледнах назад към полицая.

— Как пътува до Хюе? — попита той.

— С автобус или влак.

— Идва тук и показва билет. Трябва пътен печат.

— Добре. — Излязох.

Таксито ме чакаше на съседната пряка и се качих.

— „Гранд хотел“.

Потеглихме на юг по крайбрежната улица. Предишния път бях прекарал много време на плажа заедно с другите две момчета от стаята ми, също ветерани, но не от моята част. И тримата бяхме извършили нещо адски смело и тъпо, за да заслужим тази тридневна отпуска, и тримата страдахме от гъбички в различни стадии, които слънцето и солената вода лекуваха.

В „Гранд“ имаше стотина войници и денем хотелът приличаше на болница. Спяхме много и пиехме много бира на плажа.

Нощем болните се съживяваха и до зори обикаляхме всички барове, бардаци и салони за масаж в града. После си отспивахме на плажа или в хотела и вечерта продължавахме снови сили. Пристигаха и си заминаваха хора и тридневните ни отпуски не съвпадаха с тези на другите, обаче човек веднага можеше да познае на кого му е първият ден и на кого — третият. Новопристигналите получаваха нещо като културен шок — не можехме да повярваме, че сме тук. На втория ден се скапвахме от пиене и ебане. На третия — още повече, защото щяхме да се връщаме в ада.

Като се изключеше известно подобрение на болежките ми, гъбичките и плувните ми умения, се прибрах в частта си в много по-лоша форма, отколкото бях заминал. С всички бе така, ама нали затова са отпуските.

Таксито спря на отбивката пред „Гранд“ и ме остави на стълбището.

Качих се в стаята си, разопаковах багажа си и взех студен душ. Нямаше сапун и шампоан, обаче имаше хавлиена кърпа и аз излязох от банята и се изсуших в спалнята — вентилаторът и отвореният балкон ми помогнаха.

На вратата се почука. Нямаше шпионка, затова попитах:

— Кой е?

— Аз.

— Добре… — Увих се в хавлията и отворих.

— О… да не те сварвам в неудобен момент? — попита Сюзан.

— Влизай. — Тя влезе и затвори вратата. — Как мина?

— Нормално. — Сюзан носеше бял спортен панталон, сива тениска с надпис „Кю-бар, Сайгон“ и сандали. — Не гледай, ще се обличам!

Тя излезе на балкона, а аз си облякох черен памучен панталон и бяла спортна риза. Междувременно й разказвах за кратката си среща с имиграционната полиция и споменах, че са знаели за пристигането ни.

— Добре, готов съм.

Сюзан се върна в стаята.

— Хайде да пийнем по нещо — предложих аз.

Слязохме във фоайето, минахме през пустата трапезария, в ъгъла на която имаше бар, и излязохме на верандата.

Бяха заети едва половината маси и се настанихме до парапета.

Слънцето вече се спускаше зад хотела и верандата бе в сянка. Над моравата вееше морски ветрец и шумолеше в листата на палмите.

Почти всички други гости бяха на средна възраст. „Гранд хотел“ беше скъпичък за младите туристи, не очароваше заможните японци и корейци и бе категорично неприемлив за американци на средна възраст от всякакви класи, освен може би за учители. Заключих, че освен нас всички са европейци.

На старомодната бяла веранда беше много приятно, на тавана се въртяха вентилатори, миришеше на солена вода, тюркоазните вълни плискаха зелените острови. Щеше да е идеално, ако имаше и нещо за пиене, обаче наоколо не се мяркаха сервитьори.

— Май че сами трябва да си донесем пиенето — отбелязах аз.

— Аз ще ида. Какво искаш?

— Аз ще отида — възразих аз, докато си сядах на задника. Жените разбират, че това са пълни глупости, и Сюзан се изправи.

— Какво искаш?

— Студена бира. И виж дали нямат нещо за хапване. Умирам от глад. Благодаря.

Тя влезе в трапезарията.

Спомнях си как бях седял тук преди близо трийсет години, спомнях си и многобройните, извънредно привлекателни сервитьорки, които се побъркваха от кеф, че работят при американците, докато родината им се разпадаше и техните бащи, братя и съпрузи страдаха и умираха заедно с янките, обаче тук в Натранг на бодливата тел висеше надпис „Забранено за смърт“. Не буквално, естествено: мълчаливо споразумение, че тук няма да умреш от насилствена смърт.

И за пехотинците, хеликоптерните картечари, пилотите, патрулите, тунелните плъхове, санитарите и всички, които бяха виждали как изглеждат човешки вътрешности, Натранг беше нещо повече от убежище — това бе доказателство, че някъде сред цялата тази пукотевица и смърт има място, където хората не носят оръжие и денят свършва със залез, който човек знае, че ще доживее да види, където нощите не крият ужаси и утринното слънце се издига над Южнокитайско море и огрява плаж, осеян със спящи, а не мъртви хора.

Сюзан се върна без напитки.

— Келнерката ще ни сервира. — Тя седна. — Имаш късмет. Казва се Луси.

— Страхотно.

Отвътре се появи възрастна жена с поднос в ръце. Изглеждаше на осемдесет години, със сбръчкано лице и кафяви зъби и устни, но навярно не бе много по-възрастна от мен.

— Пол, това е старата ти приятелка Луси — каза Сюзан.

Жената се изкикоти и остави подноса.

Сюзан й каза нещо и двете се заговориха. После Сюзан се обърна към мен.

— Като младо момиче била камериерка тук, когато градът бил курорт за френски плантатори. Останала, когато американците го използвали за отпускарски хотел, после през седемдесет и пета станал хотел за партийни функционери и сега отново бил за всякакви гости. През шейсет и осма е била сервитьорка и казва, че си спомняла американец, който приличал на теб и я гонел между масите, за да я ощипе по задника.

Старицата пак се изкиска.

Подозирах, че последната част от разказа на Сюзан е измислица. Обаче, за да й вляза в тона, отвърнах:

— Кажи й, че все още е хубавица, ко-деп. И че още ми се ще да я ощипя по задника.

Старицата се засмя на моето „ко-деп“ преди Сюзан да й преведе думите ми и когато стигна до щипането по задника, виетнамката избухна в момичешки смях, отговори нещо, игриво ме плесна по рамото и изтича обратно в сградата.

Сюзан се усмихна.

— Нарече те „дърт пръч“. И също каза: „Добре дошъл отново“.

Кимнах. Добре дошъл отново, наистина.

Натранг, „Гранд хотел“ и старицата бяха оцелели, ала не се бе спасило нищо.

Сюзан си беше поръчала джин с тоник, а аз си налях от бутилката „Тайгър“ в пластмасовата чаша. На масата имаше паница с нещо, което приличаше на морски дарове, обаче с доста съмнителен вид.

Вдигнах чашата си.

— Благодаря ти за помощта и компанията.

Чукнахме се.

— Благодаря, че ме покани — отвърна тя.

Тези думи ни накараха да избухнем в смях.

Отпихме от чашите си и се загледахме в морето. Беше един от ония идеални мигове, когато слънцето, водата и вятърът са точно каквито трябва, бирата е студена, тежкото пътуване е приключило и жената е хубавица.

— Освен че си пиянствал, какво друго си правил в Натранг? — попита Сюзан.

— През повечето време лежах на слънце или се тъпчех с нормална храна. — После прибавих: — Много момчета бяха стресирани, разбира се, затова играехме на карти и повечето от нас имахме гъбички от джунглата, така че слънцето и водата бяха полезни за кожата ни.

Тя запали цигара.

— Ами жени?

— Освен за служителки, в хотела беше забранено за жени.

— А позволени ли ви бях извън хотела?

— Да.

— Аха. Когато дойде тук, имаше ли връзка с някое момиче в Щатите?

— Имах. Казваше се Пеги, добра ирландска католичка от Юга.

Сюзан дръпна от цигарата и се загледа в морето.

— Ами през седемдесет и втора? Имаше ли си друго момиче?

— Бях женен. Бракът ни продължи кратко и приключи, когато се върнах. Всъщност преди да се върна.

Тя се замисли.

— А после?

— После си дадох някои обещания — никога да не се връщам във Виетнам и повече да не се женя.

Сюзан се усмихна.

— Кое беше по-лошо? Войната или бракът?

— И двете бяха забавни по свой начин. Ами ти? — попитах я аз. — Твой ред е.

Тя отпи глътка джин и запали нова цигара.

— Не съм се омъжвала.

— И толкова?

— Толкова. Искаш ли да ти разкажа за сексуалните си връзки?

Исках да отидем на вечеря преди осем, затова отвърнах:

— Не.

Старицата се появи отново и аз я загледах, докато Сюзан поръчваше по още едно и си бъбреше с нея. Наистина можеше да е Луси, обаче в съзнанието ми Луси съществуваше като весело и забавно момиче, което си разменяше шеговити обиди с войниците. Всички бяха влюбени в нея, но тя не беше за продан. Мъжете винаги искат онова, което не могат да притежават, и Луси бе нещо като „гранд при“ в „Гранд хотел“. Ако тая дърта вещица не беше Луси, надявах се някогашното момиче да е останало живо след войната, да се е омъжило за своя войник и сега да са щастливи някъде във Виетнам.

— За какво си мислиш? — попита ме Сюзан.

— Че когато последния път дойдох тук, ти още не си била родена.

— Била съм родена, само че още не съм ходила на гърне.

Донесоха напитките. Седяхме и се наслаждавахме на помръкващото небе. Виждах светлините в кафенетата със сламени покриви и будките за сувенири на плажа. Вятърът се усили и захладня, но продължаваше да е приятно.

— Не трябва ли да се свържеш с някого в Щатите? — някъде към средата на третата чаша попита Сюзан.

— Трябваше да се свържа с теб в Сайгон и да съобщя, че съм пристигнал. Само че ти си тук.

— В хотела има факс и пратих съобщение на Бил в службата и квартирата му, че сме пристигнали и къде сме отседнали. Той ще осведоми консулството, а от там ще осведомят твоите хора. — Усмихна се. — Стоях до служителя, докато пращаше факса, взех си оригинала и го изядох. Доволен ли си?

— Майсторска работа. Бил изненада ли се, че му се обаждаш от Натранг? Или го беше предупредила за пътуването си от „Рекс“?

— Тогава не бях сигурна, че ще искаш да дойда с теб. Още не съм получила отговора му.

— Ако аз бях получил съобщение от гаджето си, че е заминало на море с някакъв тип, може би нямаше да си направя труда да отговоря.

Тя се замисли.

— Помолих го да потвърди получаването на съобщението. Когато пътуват, тукашните бели винаги казват на някого къде отиват… в случай че имат проблеми. Пък и това е държавна работа. Нали така? Така че трябва да отговори.

— Или поне да потвърди получаването на съобщението.

— Всъщност… изпитвах малко… угризения. Затова му предложих да дойде при нас.

Това ме изненада и предполагам, че лицето ми ме е издало, а може би и нещо друго.

— Много мило — смотолевих доста неубедително.

Тя ме погледна на слабата светлина.

— Всъщност му заявих, че между нас е свършено.

Не знаех какво да отговоря, затова премълчах.

— Той и без това го знае. Не исках да го направя така, но трябваше. Не е заради теб, така че не се надувай.

Понечих да кажа нещо, ала Сюзан ме прекъсна.

— Просто ме изслушай. Разбрах, че ми е по-забавно… че предпочитам да съм в „Кю-бар“ с теб, отколкото с него.

— Много ласкателно наистина.

Видях, че с голямата си уста съм прекъснал миг на искрена изповед, затова прибавих: — Извинявай. Просто понякога се чувствам… неловко…

— Добре. Остави ме да довърша. Ти си интересен мъж, но възприемаш противоречиво живота и навярно любовта. И отчасти проблемът ти е, че не се познаваш достатъчно добре. — Тя впери очи в мен. — Погледни ме, Пол.

Погледнах я.

— Как се почувства, когато ти казах, че съм предложила на Бил да дойде при мен?

— Кофти. Ченето ми увисна. Не го ли забеляза?

— Направо падна в бирата ти. Ти ме разиграваше, а това не ми харесва. Можеше да ме чупиш по всяко време, ако наистина го искаше. Вместо това ти…

— Добре. Всичко ми е ясно. Извинявам се и обещавам да съм послушен. Не само че… Искам да знаеш, че твоята компания не само ми е приятна, но и я очаквам с нетърпение.

— Продължавай в тоя дух.

— Хубаво. Ами, страшно много държа на теб, много те харесвам, липсваш ми, когато те няма, зная че ако се оставя…

— Стига. Виж, Пол, положението е изкуствено, ти си имаш приятелка в Щатите, тук си по важна работа и тази страна тайно те ужасява. Това ми е ясно. Затова през тези няколко дни просто няма да ни пука за нищо. Развлечения на слънце и каквото се случи, случи се. Ти заминаваш за Хюе, аз се връщам в Сайгон. И ако е рекъл Господ, и двамата ще намерим пътя си към дома.

Кимнах.

Хванати за ръце, наблюдавахме как лилавата вечер става черна.

Звездите сияеха над водата и изтъняващата луна хвърляше сребристи отблясъци по Южнокитайско море. Едно момче запали газени лампи на всички маси и верандата замъждука в светлинки и сенки.

Платих сметката и двамата прекосихме моравата, пресякохме улицата и се спуснахме на плажа, по който много отдавна бе вървял младши сержант Пол Бренър.

Избрахме ресторант на име „Коконът Гроув“, разположен сред палми и асми.

Седнахме на дървена масичка, осветена от червена газова лампа, и си поръчахме бира „Тигър“. Тук вятърът беше по-силен и на петдесетина метра се чуваше прибоят.

Донесоха менютата. Бяха на виетнамски, английски и френски, обаче цените бяха американски.

Повечето ястия бяха морски, нещо нормално за рибарски град, обаче за десет долара можех да опитам супа от птиче гнездо, което, изглежда, беше допълнено към менюто, тъй като се събирало само два пъти годишно и за мой късмет единият път бил тъкмо този месец. Гнездото било направено от червена трева и врабча слюнка, но истинската му стойност се състояла в това, че този деликатес бил и афродизиак.

— Избирам си супата от птиче гнездо — заявих на Сюзан.

Тя се усмихна.

— Имаш ли нужда?

Поръчахме огромно плато морски дарове и зеленчуци, които келнерът изпече на подвижна скара с въглища до масата ни.

Хората наоколо, изглежда, бяха предимно северноевропейци, които бягаха от зимата. Натранг, който беше основан от французите, някога бил наричан „Лазурния бряг на Югоизточна Азия“ и сега очевидно си възвръщаше старата слава, макар че му оставаше да извърви още много път.

Продължихме да поръчваме морски дарове и сервитьорът започна да поднася Сюзан, че щяла да напълнее. Заведението бе много приятно и в нощния въздух се носеше дъх на вълшебство.

Приказвахме си за незначителни неща, както обикновено правят хора, които съвсем наскоро са водили напрегнат разговор, поставил отношенията им на ново равнище.

Прескочихме десерта и се разходихме боси по плажа, носехме обувките си в ръце. Започваше отливът и брегът бе покрит с миди и обичайните морски създания. Няколко души ловяха риба, туристи бяха запалили огньове, влюбени двойки вървяха ръка за ръка — сред тях и ние със Сюзан.

След около половин километър се натъкнахме на яхтклуб „Натранг“, скъпо заведение, в което се танцуваше. Влязохме, поръчахме си две бири и потанцувахме заедно с много европейци под звуците на някаква отвратителна шумна музика от седемдесетте години, изпълнявана от най-слабия оркестър в тихоокеанския басейн, а може би и в целия свят. Някои от мъжете познаха, че съм ветеран, и ме поздравиха, но нищо повече — никой, включително и аз, не искаше да разговаря за това.

Не зная дали съм бил пиян, сантиментално настроен или просто щастлив от нещо, обаче за пръв път от дълго време насам се чувствах в мир със себе си и с околния свят.

Тръгнахме си от яхтклуба след един и докато се връщахме към пъстрите светлини на крайморските кафенета, Сюзан попита:

— Опасно ли е това, което правиш тук?

— Просто трябва да открия един човек и да му задам няколко въпроса, после да отида в Ханой и да се кача на самолета за Щатите.

— Къде е този човек? В Там Ки ли?

— Още не зная. — Смених темата. — Защо си тук, Сюзан?

Тя измъкна ръката си от моята и запали цигара.

— Ами… това не е нито толкова важно, нито толкова драматично, колкото въпросът защо си тук ти.

— Важно е за теб, иначе нямаше да си във Виетнам. Как се казваше той?

Сюзан дръпна от цигарата.

— Сам. Бяхме гаджета от малки, после продължихме в колежа — той завърши Дартмут. Заедно учихме в бизнес колежа, може да си видял снимката му в кабинета ми, груповият портрет.

Хари Хубавеца. Обаче не й го казах.

— Живеехме заедно в Ню Йорк… бях луда по Сам и не можех да си представя живота без него. Сгодихме се и щяхме да се женим, да си купим къща в Кънектикът, да имаме деца и да заживеем щастливо. — Тя замълча за миг, после продължи: — Бях влюбена в Сам, откакто бяхме хлапета, чак до деня, в който той се прибра и ми каза, че има връзка с друга жена. В службата си. Събра си багажа и си отиде.

— Съжалявам.

— Е… случват се и такива неща. Но не можех да повярвам, че се случват на мен. Изобщо не го предвидих, което ме накара да се съмнявам в себе си. Както и да е, не успях да го преживея, напуснах работа в Ню Йорк и за известно време се прибрах в Ленъкс. Там всички бяха смаяни. Сам Торп ни беше съсед и сватбата отдавна беше планирана. Баща ми искаше да го подложи на аутопсия докато е още жив. — Сюзан се засмя.

Продължихме да се разхождаме.

— Е, опитах да го преживея, но в Ленъкс имах прекалено много спомени. Все плачех и близките ми започнаха да губят търпение, обаче той ми липсваше и просто не можех да се овладея. С две думи, започнах да търся работа в чужбина, която не иска никой друг, и половин година след като Сам ме напусна вече бях в Сайгон.

— Той обади ли ти се?

— Естествено. Няколко месеца след като пристигнах във Виетнам. Прати ми дълго писмо, в което пишеше, че бил направил най-голямата грешка в живота си, и ме питаше дали ще се върна в Щатите, за да се омъжа за него. Напомняше ми всички прекрасни мигове, които сме преживявали като хлапета — училищни танци, първата ни целувка, семейните празници и така нататък. Твърдеше, че всеки от нас бил част от живота на другия и затова трябвало да се оженим, да имаме деца и заедно да остареем.

— Предполагам, че другата му връзка е била неуспешна.

— Сигурно.

— И какво му отговори?

— Не му отговорих. — Сюзан дълбоко си пое дъх. — Той ми разби сърцето и знаех, че никога няма да е същото. И за да спестя и на двама ни много нещастие, просто не отговорих на писмото му. Сам ми писа още няколко пъти, после спря. — Тя хвърли фаса си в морето. — От общи приятели научих, че се оженил в Ню Йорк.

Вървяхме по самия край на водата и влажният пясък и вълните приятно галеха петите ми. Замислих се за Сюзан и Сам, а докато бях на тази тема, и за Синтия и Пол. В един идеален свят хората щяха да са като пингвините, да се свързват за цял живот и да не се отдалечават от айсберга, където са се родили. Обаче мъжете и жените не ги свърта на едно място и разбиват сърцата на любимите си. Когато бях по-млад, прекалено много разсъждавах с оная си работа. И все още е така. Но не чак толкова много.

— Щеше ли да е по-различно, ако Сам беше дошъл в Сайгон, вместо да те вика в Щатите?

— Сериозен въпрос. Веднъж се прибрах в отпуска и знаех, че си е вкъщи, въпреки че дотогава, струва ми се, и двамата бяхме разбрали, че вече не можем да се срещнем. Но нямам представа как щях да реагирам, ако беше почукал на вратата ми на улица „Донг Хои“.

— Ти как мислиш?

— Мисля, че човек, който е постъпил като него и който искрено се разкайва, нямаше да напише писмо. Щеше да дойде в Сайгон и да ме отведе у дома.

— А ти щеше ли да тръгнеш с него?

— Щях да тръгна с мъжа, който е имал смелостта и убеждението да дойде и да ме отведе. Но Сам не е такъв. Мисля, че просто е проверявал възможностите си по пощата. — Сюзан ме погледна. — Мъж като теб щеше просто да дойде в Сайгон, без да праща глупави писма.

Не й отговорих директно, обаче се чух да казвам:

— Със Синтия живеем на неколкостотин километра един от друг и аз нямам намерение да се преместя, макар че тя е готова да дойде при мен, струва ми се.

— Жените обикновено са готови да отидат при мъжа. Трябва да се замислиш защо не искаш да отидеш при нея.

Върнах разговора към Сюзан.

— Ти си преодоляла онова, от което си избягала. Време е да продължиш напред.

Тя не отговори и двамата отново закрачихме по мокрия пясък. Сюзан пусна сандалите си на земята и нагази до колене във водата. Настигнах я.

— Е, това е моята тъжна история — каза тя. — Обаче знаеш ли, заминаването за Сайгон беше едно от най-добрите решения в живота ми.

— Звучи страшничко.

Сюзан се засмя.

— Не, сериозно. Тук адски бързо пораснах. Бях разглезена и абсолютно задръстена, момичето на татко, любимата на Сам и идеалната щерка на мама. Божичко, занимавах се дори с благотворителност. Но бях щастлива… Мисля, че бях тъпа и скучна.

— Определено си се справила с този проблем.

— Да. Разбрах, че Сам се отегчава от мен. Аз никога не бях флиртувала с други мъже. Затова, когато ми каза за оная жена в службата си, се почувствах предадена… Трябваше да отида и да се изчукам с най-добрия му приятел. — Сюзан се засмя. — Съжаляваш ли, че ме попита?

— Не. Сега разбирам.

— Да. Както и да е, когато пристигнах тук, бях ужасена и насмалко не се върнах в Щатите.

— Това чувство ми е познато.

Тя пак се засмя.

— Моят престой тук не може да се сравнява с твоя, но за мен това беше огромна стъпка към порастването ми. Съзнавах че ако се върна у дома… е, кой знае? Нали ти казвам, преди три години нямаше да ме познаеш. Ако се бяхме срещнали в Ню Йорк, нямаше да изтърпиш и пет минути да приказваш с мен.

— Не съм убеден. Но те разбирам. И значи изграждането на характера ти е почти приключило, така ли?

— Ти как смяташ?

— Вече ти казах. Време е да се прибереш у дома. Настъпва момент на намаляване на производителността.

Как разбираш кога настъпва този момент?

— Просто ще разбереш. През войната армията ограничаваше службата тук до дванайсет-тринайсет месеца. Ако човек останеше жив, първата година го превръщаше в мъж. Ако останеше доброволно, втората го превръщаше в нещо друго. Както ти споменах, в „Апокалипсис сега“, по някое време вече не можеш да се прибереш у дома, освен ако не ти заповядат или не те пратят в черен чувал.

Тя не отговори.

— Виж, тук сега не е толкова зле и разбирам какво те привлича — продължих аз, — обаче ти си защитила докторската си дисертация по живот, затова си върви у дома и я използвай за нещо.

— Ще си помисля. — Сюзан смени темата. — Трябва да отидем до ония острови.

Хванах я за ръка и заедно загледахме морето и нощното небе.

Когато се прибрахме в хотела, минаваше два. На рецепцията нямаше никого, затова не можехме да проверим дали сме получили съобщения и се качихме на третия етаж.

Първо стигнахме до моята стая. Отворих вратата и потърсих факс. Нямаше, затова продължихме до стаята на Сюзан.

На пода лежеше лист хартия. Сюзан светна лампата и прочете факса. После ми го подаде.

Носеше подпис Бил.

Върнах й листа.

— Нямаше нужда да ми го показваш.

— Той е невероятен романтик. Забележи, че не си направи труда да дойде в Натранг.

— Жестока си към мъжете. Бог знае какво ще кажеш за мен, докато пиеш в „Кю-бар“.

Тя ме погледна.

— Каквото имам да казвам за теб, ще ти го кажа лично. Последва познатият неловък момент и аз се огледах. Стаята бе същата като моята. Забелязах преспапието на нощното й шкафче и дрехи, закачени в отворената ниша.

— Дадоха ли ти сапун или шампоан? — попитах.

— Не. Но си нося моите. Трябваше да те предупредя.

— Утре ще си купя.

— Мога да ти дам половината си сапун.

Когато повдигнах въпроса за сапуна, нямах това предвид и й двамата го знаехме.

— Няма нужда — отвърнах аз. — Ами… Тя ме прегърна и зарови лице в гърдите ми.

— Може би, преди да си тръгна, трябва да помисля. Нали така?

— Естествено.

Целунахме се и за миг ми се стори, че Сюзан вече го обмисля, но тя се откъсна от мен.

— Добре… лека нощ. Среща на закуска? В десет?

— Чудесно. — Не обичам дългите сбогувания, затова се обърнах и излязох.

Върнах се в стаята си, съблякох си ризата и мокрия панталон и ги хвърлих на едно от леглата.

Изнесох стол на балкона и седнах с крака, вдигнати върху перилата от ковано желязо. Вдигнах поглед към звездното небе и се прозях.

Нощният ветрец донасяше музика и гласове от плажа, вълните се плискаха в пясъка. Ослушвах се за почукване на вратата, обаче такова не последва.

Мислите ми се понесоха назад към май 1968-а, когато бях дошъл в Натранг с една-едничка грижа на света — да остана жив. Подобно на мнозина мъже на средна възраст, които са воювали, имало е моменти, в които съм смятал, че във войната се крие някаква сурова и откровена простота, почти трансцендентност, съсредоточаваща ума и тялото като нищо друго.

И все пак, въпреки всички приливи на адреналин, въпреки свръхестествените преживявания и огнените проблясъци на истина и светлина, войната също като опиат взима своята дан от тялото, ума и душата. Наистина настъпва момент на намаляване на производителността и човек трябва да си плати за това, че е плюл в очите на Смъртта и се е измъкнал безнаказано.

Взирах се в звездите и си мислех за Синтия, Сюзан, Пол Бренър и за Виетнам, трета серия.

Легнах си и спуснах мрежата против комари, но дълго не успях да заспя.

17.

Появих се на верандата в десет часа. Сюзан вече седеше на една маса с каничка кафе и четеше „Икономист“.

Наоколо закусваха няколко души, всичките бели, затова заключих, че не съм под наблюдението на Министерството на обществената сигурност. Макар че ми се искаше да ме следят, защото за тоя ден не бях планирал противодържавна дейност.

Големите мозъци във Вашингтон ми бяха дали една седмица почивка, седмицата, през която г-н Пол Бренър, ветеран от войната във Виетнам, трябваше да докаже своята невинност като турист. Обичайният театър. Прекалено кратките пътувания до далечни места винаги изглеждат подозрителни на имиграционните ченгета и митничарите. Също толкова подозрителни бяха визите, издадени малко преди сериозно пътуване, както показваше поведението на полковник Манг. Обаче беше много късно да мисля за това.

Седнах до Сюзан.

— Добро утро.

Тя остави списанието.

— Добро утро. Как спа?

— Сам.

Сюзан се усмихна и ми наля кафе.

Носеше панталон цвят каки, също като мен, и морскосин пуловер без ръкави.

Утрото бе красиво, температурата — към двайсет и пет градуса и в небето нямаше нито едно облаче.

Сервитьорката дойде при масата и Сюзан каза:

— Имат само два вида закуска, виетнамска и западна. Супа фо или пържени яйца. Не са чували за бъркани яйца, затова няма смисъл да питаш.

— Яйца.

Сюзан поръча на виетнамски.

— Имаше ли топла вода? — попитах я.

— А, забравих да ти кажа. Над тоалетната има бойлер. Видя ли го?

— Помислих го за част от тоалетната.

— Не. Включваш го и получаваш стотина литра топла вода. Не става много бързо. В десет часа изключват електричеството на бойлерите.

— И без това нямах сапун.

— Ще идем на пазар да ти купим някои неща.

— Мислиш ли, че когато се е свързал с консулството, Бил е споменал, че идваш с мен в Натранг?

Тя запали цигара.

— Мислих за това. От една страна, ако сериозно възнамерява да помага на консулството, би трябвало да им е казал. От друга страна, всички знаят, че ние с него сме… бяхме гаджета, затова може да го е било срам да им каже, че съм избягала с теб.

Кимнах.

— Смяташ ли, че ще имаш проблеми с твоите хора, ако научат, че сме дошли в Натранг заедно? — попита Сюзан.

— Няма да са много доволни, обаче какво мотат да ми направят? Да ме пратят във Виетнам ли?

Тя се усмихна.

— Звучи като нещо, което сте си казвали, докато сте били тук.

— Всеки ден.

— Ами… Съжалявам, ако си имаш проблеми.

— Не мисли за това. — Стига Карл да не ме изпортеше на Синтия. Но той нямаше да го направи — освен ако не извлечеше някаква полза от това.

Донесоха яйцата.

— Мислех за онова, което ти разказах за Сам, за причината да съм тук и така нататък. Не исках да останеш с впечатлението, че съм тук заради мъж.

— Точно с такова впечатление останах.

— Искам да кажа, че той не е причината да съм тук. Сама взех решението. Сам беше катализаторът.

— Ясно.

— Трябваше да докажа нещо на себе си, не на него. Сега смятам, че съм човекът, който искам да бъда, и съм готова да открия подходящия мъж, с когото да живея.

— Добре.

— Кажи ми какво мислиш. Честно.

— Мисля, че снощи, когато беше пияна, изложи всичко както си е. Освен това мисля, че си дошла във Виетнам с намерението да останеш само толкова, колкото пак да привлечеш вниманието на Сам. Ако беше дошъл да те вземе, щеше да се върнеш с него много преди да си докажеш каквото и да било. Обаче за теб е било важно той да дойде и да види, че си способна да успееш сама. Та крайният извод е, че всичко е било заради мъж. Но смятам, че вече си го преодоляла.

Сюзан не отговори и се зачудих дали е ядосана, засрамена или поразена от моето ослепително прозрение.

— Точно така е — накрая каза тя. — Ти си страшно проницателен човек.

— С това си изкарвам хляба. Не давам съвети на нещастно влюбени, а по цял ден анализирам врели-некипели. И не мога да понасям баламосване и оправдания. Всеки знае какво и защо е направил. Или го пазиш за себе си, или го казваш каквото си е.

Сюзан кимна.

— Знаех, че честно ще ми кажеш какво мислиш.

— Въпросът си остава. Какво ще правиш сега? Ако останеш тук, оставаш поради основателни причини. Същото е и ако се върнеш. Изпитвам същата загриженост за вас, госпожо Уебър, каквато изпитвах и за войниците, които не можеха да си тръгнат от тук.

— Ами войниците, които са останали в армията до края на кариерата си?

— Мен ли имаш предвид?

— Да, теб.

— Имаш право. Значи може би зная за какво говоря.

— Защо се върна?

— Казаха ми, че било важно. Казаха, че имали нужда от мен. А аз умирах от скука.

— Какво е толкова важно?

— Нямам представа. Обаче ще ти кажа нещо — когато си замина, някой ден ще се срещнем на по чаша в Ню Йорк, Вашингтон или Масачузетс и тогава ще ти разкажа какво съм открил.

— Нека е във Вашингтон. Дължиш ми една обиколка на града. Но първо трябва да се погрижим да си заминеш от тук.

— Ти вече два пъти го направи.

— Добре. Готов ли си?

— Първо ми кажи откъде разбра, че работя при военните.

— О… някой ми каза. Май Бил.

— Не е имало нужда той да знае.

— Значи е бил някой от консулството. Има ли значение?

Не отговорих.

Сюзан ме погледна.

— Всъщност Бил не ме е молил да направя услуга на консулството. Помолиха ме направо от там. Резидентът на ЦРУ. Съвсем накратко ми скицира положението. Главно биографията ти. Нищо за задачата. Не зная нищичко за нея. Само отделни подробности за теб. Човекът от ЦРУ каза, че си от Криминалния следствен отдел на въоръжените сили и че въпросът бил криминален, а не шпионски.

— Кой е човекът от ЦРУ?

— Знаеш, че не мога да ти кажа. — Сюзан се усмихна. — Той ми даде снимката ти и аз веднага се съгласих.

— Кога стана това? — попитах я.

— Ами… четири дни преди да пристигнеш.

Първия път, когато ме бяха пратили тук, поне ме бяха осведомили два месеца по-рано, бяха ми дали едномесечна отпуска и ми бяха препоръчали да си направя завещание.

Изправих се.

— Закуската включена ли е в цената на стаите?

— Щом не са включили сапун, защо да включват закуската?

— Правилно наблюдение. — Повиках келнерката и й платих сметката — два долара.

Излязохме на крайбрежната улица, където чакаха двайсетина водачи на циклоси. Сюзан избра двама, единия без ръка. Качихме се и тя каза:

— Чо Дам.

Нейният водач бе безръкият.

— Попитай го дали е ветеран — помолих я.

Сюзан го попита и виетнамският й отначало го изненада, после той се изненада, че някой се интересува дали е ветеран.

— Казва, че бил — потвърди тя.

Докато пътувахме по крайбрежната улица, Сюзан продължи да разговаря с него. Казваше му, че и аз съм ветеран, знаех го.

— Служил в Натранг и попаднал в плен, когато комунистите превзели града — каза тя, когато циклосите ни се изравниха. — Целият му полк останал дни наред затворен на тукашния футболен стадион без храна и вода. Раната на ръката му гангренясала. — Сюзан замълча. — Другарите му я отрязали без упойка.

Погледнах водача и очите ни се срещнаха.

— Бил толкова зле, че не го пратили в превъзпитателен лагер и успял да остане в Натранг при семейството си — продължи Сюзан. — Пооздравял.

Предполагам, че това е виетнамският еквивалент на разказ с щастлив край. Може би трябваше да престана да се возя на циклоси или поне да престана да разпитвам тия привидения за военната им служба.

— Кажи му, че с гордост съм служил рамо до рамо с южновиетнамските войници — помолих Сюзан.

Тя преведе и виетнамецът за миг пусна кормилото и бързо отдаде чест.

Моят водач слушаше разговора и после заговори Сюзан.

— Казва, че бил моряк в залива Камран и когато комунистите приближили, имал възможност да избяга с кораб, но се върнал в селото си край Натранг — преведе тя. — По пътя го пленили северновиетнамски войници и прекарал четири години в превъзпитателен лагер.

— Кажи му, че… Америка все още помни своите южновиетнамски съюзници. — Което беше пълна глупост, обаче звучеше добре.

Продължихме по красивата крайбрежна улица под лазурното небе. Миришеше на море. Возехме се пред тези човешки останки от една изгубена кауза.

Пътят водеше до портала на пазара. Слязохме от циклосите и дадох на всеки водач по петарка, което страшно ги ощастливи. С това темпо щях да се разоря до другата седмица, но тъжните истории ме разнежват. Освен това, струва ми се, изпитвах угризенията на оцелелия — случваше ми се за пръв път.

Обиколихме пазара и си купих калъп загадъчен сапун, увит в тоалетна хартия, и шише американски шампоан, чиято марка май бяха престанали да произвеждат през 1968-а. Сюзан ми купи хошимински сандали, направени от автомобилни гуми, а аз й върнах жеста с тениска с надпис „Натранг е прелестен плаж — разкажете на близките си в родината“.

Кой ги пише тия неща?

Сюзан си избра и две копринени блузи и каза:

— Тук е по-евтино от Сайгон. Фермите за копринени буби и фабриките са в този район. Трябва да идвам тук на пазар.

— За фабрики ли? Сюзан се засмя.

Около час се мотахме сред сергиите и тя си купи ароматична свещ, бутилка оризово вино и евтина найлонова торба, за да носи боклуците. Жените обожават да пазаруват.

Стигнахме до цветята и Сюзан купи цъфнали клонки, завързани с връв.

— За твоята стая — каза тя. — Чук мунг нам мои. Прибрахме се в хотела с циклоси, проверихме за съобщения — нямахме — и се качихме в моята стая.

Сюзан завърза клонките за мрежата против комари на леглото ми.

— Това ще ти носи късмет и ще гони злите духове.

— Обичам зли духове.

Тя се усмихна. Постояхме няколко секунди, вперили погледи един в друг.

— Искаш ли да идем на плажа? — попита Сюзан.

— Дадено.

Тя извади сапуна и шампоана ми от чантата си и ми ги подаде.

— Когато се приготвя, ще почукам. — Поколеба се, после излезе. Обух си банските, навлякох спортна риза и нахлузих чисто новите си хошимински сандали.

Прибрах портфейла, паспорта, визата, резервациите и самолетните билети в найлонов плик. Чудех се дали служителят на рецепцията ще ми ги пази, или ще замине с тях за Америка.

Седнах на стола и се загледах в пълзящия по стената гекон7. Докато го зяпах и чаках Сюзан, прехвърлях някои неща в главата си.

Сюзан Уебър. Навярно бе такава, за каквато се представяше: американка, занимаваща се с бизнес във Виетнам. Обаче бях забелязал признаци, че има и друга работа. В страни, в които нашите разузнавателни средства са ограничени, но нуждите ни са големи и постоянно растат, е нормална практика да вербуваме приятели от средите на американския бизнес или постоянно пребиваващите, за да правят по някоя дребна услуга на Чичо Сам.

Поне три институции можеха да извършват такова вербуване: Разузнавателната служба на външното министерство, Военното разузнаване и Централното разузнавателно управление.

После идваше самата „Американ-Ейжън“. Компанията си изглеждаше съвсем нормална, само че имаше всички особености на параван на ЦРУ.

Другият въпрос беше привързаността на Сюзан Уебър към Пол Бренър. Човек може да имитира много неща в живота — жените имитират оргазъм, мъжете имитират всякакви чувства, обаче ако наистина не губех проницателността си, Сюзан искрено си падаше по мен. Нямаше да е за пръв път да се случи такова нещо и тъкмо затова разузнавателните служби хранят инстинктивно недоверие към хората си и обичат шпионските си сателити.

Във всеки случай Сюзан Уебър и Пол Бренър бяха на ръба на сексуална връзка, която не се вписваше в първоначалния сценарий и можеше да доведе само до неприятности.

На вратата се почука.

— Влез — извиках аз.

Сюзан влезе и аз се изправих.

Носеше тениската, която й бях купил — „разкажете на близките си в родината“, — стигаше й до коленете. Беше по сандали и държеше новата си найлонова торба.

Тя се усмихна.

— Сандалите ти са страхотни. — Извади от чантата си пластмасова чаша, пълна с бял прах. — Това е борова киселина. Поръси с нея около леглото и багажа си.

— Ами после? Да се моля за дъжд ли?

— Киселината ще пропъжда гадинките. И главно хлебарките.

Оставих чашата на нощното шкафче и излязохме от стаята.

— Всичките ми ценни вещи са в тази найлонова торбичка — казах, докато слизахме по стълбището. — Мога ли да ги оставя на рецепцията?

— Естествено. Аз ще се погрижа.

Слязохме във фоайето и Сюзан отиде при служителя на рецепцията. Оказа се, че ще трябва да инвентаризираме всичко, включително парите и паспорта на Сюзан. Докато го правехме, попитах:

— Имаш ли нещо против да надникна в паспорта ти?

Тя се поколеба за миг.

— Нямам. Снимката е ужасна.

Естествено снимката не бе чак толкова ужасна и забелязах, че документът е издаден малко повече от три години преди това от Главната паспортна служба, което съответстваше на пристигането й в страната. Косата й беше много по-къса и в изражението й имаше нещо много тъжно и невинно — но може би просто си въобразявах заради онова, което ми бе разказала. Във всеки случай жената до мен изглеждаше много по-самоуверена от момичето на паспортната снимка.

Прелистих страниците и видях, че има три входни печата за Съединените щати, два за Ню Йорк и един за Вашингтон. Това не отговаряше напълно на твърдението й, че никога не е била в столицата — но можеше да е просто входящ пункт за полет до някой друг град, например Бостън.

Виетнамската й виза се различаваше от моята и навярно беше работна, а не туристическа. Бяха я подновили веднъж, преди година, и аз си я представих да изправя на нокти всички в отдел „В“ на министерството на държавната сигурност, вече на втората година от престоя си във Виетнам.

Освен това беше ходила в Хонконг, Сидни, Банкок и Токио, или като туристка, или в командировка. Тук нямаше нищо странно. Обаче тая работа с Вашингтон намирисваше.

Оставих паспорта на рецепцията и служителят ни даде разписка, която трябваше да подпишем. Накрая Сюзан му бутна един долар.

Прекосихме улицата и стигнахме на плажа, който бе почти пуст. Избрахме два шезлонга и ни връхлетяха стотина хлапета — предлагаха всичко на света. Взехме два надуваеми дюшека и хавлии, два обелени ананаса на клечка и две коли. Сюзан даде пари на децата и ги разкара.

Съблякох си ризата и Сюзан си свали тениската. Носеше оскъден бански в телесен цвят и имаше невероятно сексапилно тяло с чудесен равномерен загар.

Тя забеляза, че я наблюдавам — всъщност, че я зяпам. Обърнах се към водата.

— Хубав плаж.

Седнахме на ръба на шезлонгите и изядохме ананасите.

Покрай нас минаваха улични търговци, които продаваха храна, напитки, карти, рисунки върху коприна, знамена на Виетконг, плажни шапки и неща, чието предназначение не можех да отгатна. Купих туристическа карта на Натранг.

Отидохме при водата. Сюзан остави чантата си на шезлонга — там според нея щяла да е на сигурно място.

Влязохме до шия в морето. В бистрата вода се виждаха пъстри тропически рибки.

— Спомням си, че целият бряг беше в огромни медузи. Отровни.

— Същото беше във Вунг Тау. Трябва да внимаваш. Могат да те парализират.

— Навремето хвърляхме във водата гранати. Те зашеметяваха медузите и стотици риби, които изплуваха на повърхността. Децата ги събираха. Ядяха сепиите живи. Струваше ни се отврат. Сега давам по двайсет кинта за сурова сепия в ресторант за суши.

Сюзан се замисли за миг.

— Гранати, казваш?

— Да. Обаче не осколочни. Хвърлят се в бункери и изобщо в затворени пространства, например в тунели. Някой беше открил, че стават за ловене на риба. Струваха на Чичо Сам по двайсетина долара парчето, но бяха една от малкото забавни страни на работата. — Прибавих: — Да храниш хората с експлозиви.

— Ами ако после ти потрябват?

— Поръчваш още. Боеприпасите са единственото нещо, което не свършва. Свършва ти волята.

Заплувахме. Сюзан плуваше добре и беше издръжлива, но и аз не оставам по-назад, така че киснахме в морето около час и си прекарахме страхотно.

Върнахме се на шезлонгите и докато се бършехме с хавлиите, уличните търговци отново се появиха. Бяха адски досадни, обаче не крадяха нищо, защото съвсем скоро и без това ти измъкваха всички пари.

Приближиха се няколко млади момичета с шишета масло и хавлии.

— Не са те масажирали от хотел „Рекс“. Нека те черпя един масаж.

— Благодаря.

Направиха ни масаж на плажа. Пак започвах да се чувствам като Джеймс Бонд.

Отпуснахме се на шезлонгите — Сюзан си сложи тъмните очила и се зачете в някакво бизнес списание, аз съзерцавах морето и небето.

Някой ден трябваше да се върна тук без държавна намеса. Може би Синтия щеше да дойде с мен и да разглеждаме страната поне месец. Естествено, ако при сегашното си заминаване от тук не станех персона нон грата или персона в ковчег.

Обърнах се към Сюзан и я погледах, докато четеше. Тя усети, че я наблюдавам.

— Хубаво е, нали?

— Да.

— Радваш ли се, че дойдох с теб?

— Да.

— Мога да остана още няколко дни.

— Ако утре се върнеш в Сайгон, може би ще успееш да изгладиш нещата с Бил.

— С кого?

— Ще те попитам нещо лично. Защо изобщо си имала връзка с Бил, щом мнението ти за него е толкова лошо?

Тя остави списанието.

— Основателен въпрос. Разбира се, възможностите за избор в Сайгон са доста ограничени. Много от мъжете са женени, останалите се чукат до скъсване с виетнамки. Бил поне беше верен. Нямаше любовница, не ходеше по проститутки, не се друсаше, нямаше лоши навици — освен мен.

Като се замислех, по време на кратката ни среща с него Бил Станли не ми се беше сторил чак такова ангелче. Трябваше да го имам предвид.

В шест часа тръгнахме обратно за хотела.

Когато стигнахме, си взехме вещите от рецепцията и се разбрахме в седем да се срещнем на верандата.

Качих се в стаята си, изкъпах се със студена вода и портокалов сапун и подремнах, както си бях гол. Събудих се в седем без петнайсет, облякох се и слязох на верандата. Сюзан я нямаше, обаче Луси бе там и ми донесе студена бира.

Сюзан се появи след няколко минути, облечена в една от новите си копринени блузи, розова, и с къса черна поличка. Изправих се.

— Блузата ти стои чудесно.

Тя седна.

— Благодаря ви, господине. А вие изглеждате почернял и отпочинал.

— Нали съм в отпуска.

— Радвам се, че това е отпускарската част от посещението ти тук. — И прибави: — Ще се тревожа за теб.

Не отговорих.

— Мислех си… Трябва да отида в командировка в Ханой. Навярно можем да се срещнем там. В „Метропол“. По-следващата събота. Съгласен?

— Откъде знаеш за това?

— Прегледах ти документите, докато ти ми преглеждаше паспорта.

— Трябва да забравиш какво си видяла.

— Ще забравя всичко друго, освен „Метропол“. По-следващата събота.

— Ще остана там само една нощ.

— Няма проблем. Просто искам да съм там, когато пристигнеш.

Тази жена знаеше всички подходящи думи и започваше да ме обсебва.

— „Метропол“ — отвърнах аз. — Ханой, по-следващата събота.

— Ще те чакам.

Изпихме още няколко бири докато се стъмни, после се качихме на циклоси и отидохме в града.

Намерихме ресторант с градина отзад и една красива сервитьорка в ао дай8 ни настани на една от масите.

Ухаеше на цъфнали дървета и приятният ветрец разнасяше цигарения дим.

Поръчахме риба, защото в менюто нямаше нищо друго, и си поговорихме за това-онова. Сюзан повдигна въпроса за полковник Манг и аз споменах, че се е наложило да му напомня за новата епоха във виетнамско-американските отношения и че трябва да върви в крак с промените.

Тя като че ли се замисли, после рече:

— Предишното ни посолство е било в Сайгон. На трийсети април седемдесет и пета американският посланик бил на покрива на посолството с националното знаме в ръце, а генерал Мин бил в двореца и чакал да предаде Южен Виетнам на комунистите. Сега имаме нов посланик, този път в Ханой, готвим се да открием консулство в Сайгон с отдел за икономическо развитие, търсим да купим подходяща сграда, когато Ханой ни даде разрешение. Тази страна пак ще е важна за нас и никой не иска да провали новите отношения. Говоря за милиарди долари инвестиции в петрол и полезни изкопаеми. Затова не зная защо си тук, нито кой всъщност те праща, но моля те, внимавай.

Погледнах я. Тя имаше по-добра представа от геополитика, отколкото ме беше подвела да смятам.

— Е, аз зная кой ме праща, обаче не съм сигурен защо. Но повярвай ми, причината не е достатъчно важна, нито пък аз съм достатъчно важен, за да проваля нещо, което вече е постигнато.

— Не бъди сигурен. Много хора в Ханой и Вашингтон не искат двете страни да установят нормални отношения. Някои от тях са хора от твоето поколение, ветераните и политиците от двете държави, които никога няма да простят и забравят. И мнозина от тях сега са на власт.

— Известно ли ти е нещо, което не зная?

Сюзан ме погледна.

— Не, но усещам нещо… ние сме част от историята на тази страна, но не сме се поучили от нея.

— Според мен сме си взели урок. Но това не значи, че няма да допуснем нови грешки.

Тя смени темата и аз не настоях. Струваше ми се, че е загрижена като човек на бизнеса. Тук обаче имаше нещо повече от бизнес — ако ставаше въпрос само за бизнес и за едно неразкрито убийство, нашият нов посланик в Ханой щеше да поиска помощ от виетнамското правителство, за да намери свидетеля на извършеното от американец престъпление. Ето защо проблемът бе друг и онези във Вашингтон нямаха намерение да го съобщят на Ханой. Нямаха намерение да го съобщят дори на мен.

След вечеря слязохме на плажа и тръгнахме пеш към хотела. Никой повече не повдигна въпроса за Виетнам.

Изпратих Сюзан до стаята й и влязох. На пода нямаше съобщения, нито ясни сигнали за мен от страна на госпожа Уебър.

— Прекарах чудесен ден — казах аз.

— И аз. С нетърпение очаквам утрешния. Уговорихме се пак да се срещнем на закуска в осем.

— Не забравяй за боровата киселина и бойлера — напомни ми Сюзан.

Върнах се в стаята си и поръсих пода около леглото и багажа си. В истинските първокласни хотели друг прави тия неща вместо теб.

Слънцето и морето ме бяха изтощили и веднага се строполих на леглото.

Последната ми мисъл бе, че май не бях видял преспапието върху нощното шкафче на Сюзан.

18.

Слязох на верандата преди Сюзан, намерих маса и поръчах каничка кафе. В Натранг започваше поредният идеален ден.

Сюзан се появи, облечена в памучен панталон, този път зелен, и бял пуловер с деколте. Самарът май беше по-голям, отколкото изглеждаше.

Изправих се и издърпах стола й.

— Добро утро.

— Добро утро. — Тя си наля кафе. — Нощес те сънувах.

Не отговорих.

— Бяхме в ханойския „Метропол“. Била съм там, така че мога да си го представя. Беше като на живо. — Сюзан ми се засмя. — Пихме коктейли, вечеряхме и танцувахме в хотелския ресторант.

— Хайде да се опитаме да го направим — предложих аз.

Сервитьорката дойде й си поръчахме закуска номер едно, супа фо.

— Мога да превърна това място най-малко в двузвезден хотел за американски ветерани — каза Сюзан. — Отпускарският „Гранд“. Нощ с проститутка в офицерски апартамент. Ще направя Луси управителка. Какво мислиш?

Не отговорих.

— Много нетактично от моя страна — рече тя. — Службата ви тук не е била забавна. Извинявай.

— Няма нищо. — Всъщност наистина не беше смешно и не можех да го преглътна. — Сражението в долината А Шау през май шейсет и осма. Трябва да прочетеш за него.

— Непременно. Но предпочитам ти да ми разкажеш.

Отново не отговорих.

Донесоха супата и аз загребах с лъжичката за кафе.

— Какво по-точно е това?

— Едно от националните им блюда. Юфка, зеленчуци и бульон, подправен с джинджифил и пипер. Ако си богат, може да прибавиш и малко пиле или свинско. Горещият бульон сварява месото и зеленчуците. Когато се съмняваш в чистотата, поръчвай си фо, защото кипват водата, за да сварят месото.

— Благодаря за съвета.

— Аз варя страхотно фо. Някой ден с удоволствие ще ти сготвя.

— Много мило. Аз готвя чили.

— Обичам чили. Липсва ми.

Наляхме си по още една чаша кафе.

— Не видях преспапието на нощното ти шкафче — казах аз.

Тя се замисли за миг.

— Не съм забелязала… Ще проверя, когато се кача.

— Не си ли го местила?

— Не… обикновено може да се има доверие на камериерките, ако им оставяш по няколко донга на леглото.

— Ясно. Е, какъв е планът за днес?

— Поръчах на рецепцията да ни запазят лодка и отиваме да разгледаме островите. Реших, че така ще прекараме последния си ден заедно най-приятно. Вземи си банския.

Платих закуската. Пак два долара.

Качихме се на третия етаж и когато стигнах до стаята си, напомних на Сюзан:

— Провери за преспапието.

Обух банския си под последния си чист панталон. Реших да отида с хошиминките, вместо с мокасините. Тъкмо се канех да изляза, когато забелязах преспапието на нощното си шкафче.

Тая пущина само обикаляше.

Слязох във фоайето и след няколко минути Сюзан се появи с чантата си и каза:

— Преспапието го няма.

— В моята стая е.

— Как се е озовало там?

— Може камериерката да се е объркала.

Излязохме на отбивката, където ни чакаше такси.

— Канг Натранг — каза Сюзан на шофьора.

Колата излезе на крайбрежния път и зави на юг.

— Невъзможно — обърна се тя към мен.

— Кое?

— Преспапието да е попаднало така в твоята стая.

— Тая пущина само обикаля. — Докато пътувахме, й разказах историята на преспапието от „Дълес“ до кабинета на полковник Манг на летище „Тан Сон Нат“ и после в моята стая в „Рекс“.

Сюзан дълго мълча, после каза:

— Не… не мога да повярвам. Някой е влизал в стаята ми.

— Защо ти е толкова трудно да повярваш? Да не си мислиш, че си в Ленъкс? Това е полицейска държава. Случайно може да си забелязала. Ако имахме телефони, щяха да ги подслушват. И в стаите може да има подслушвателни устройства.

Тя отново помълча, след това кимна.

— Но какъв е смисълът на преспапието?

— Предполагам, че полковник Манг просто си играе на психология. Трябва да си трае, за да не си мислим за неща като подслушвателни устройства в стаята. Обаче той се забавлява.

— Това не е нормално.

— Може тая седмица в министерството на държавната сигурност да няма много работа.

Пътят следваше извития като полумесец бряг. Минахме покрай яхтклуба и след няколко километра видяхме нов курорт с вилички с червени покриви. Надписът гласеше „Ана Мандара“ и цялото място сякаш бе доплавало от Хаваите.

Много пари се изливаха в тази страна, не само в Сайгон, но и във вътрешността, доколкото бях успял да установя от влака и тук в Натранг.

Когато се приближихме към пристанището, видях няколко красиви стари вили, разположени на три тучни хълма отдясно на брега.

— Погледни натам.

Сюзан попита шофьора за вилите и ми преведе отговора му.

— Това са вилите Бао Дай, построени от последния император на Виетнам и носещи неговото скромно име. Там била лятната му резиденция. После я използвали южновиетнамските президенти Диен и Тиеу. Шофьорът казва, че можеш да си наемеш стая там, но резиденцията често се използвала от партийни функционери и чужденците невинаги били добре дошли.

— Мога да участвам в партийните партита.

— Пак ли имаш проблеми с раната в главата?

Продължихме по крайбрежния път към южния нос, който свършваше с висок хълм. В подножието му имаше живописно селце и оттатък пътя видях корабчета и лодки, пристанали край дълъг кей, който се вдаваше в Южнокитайско море.

Спряхме до кея, платих на шофьора и слязохме. Самият кей не бе много стабилен и повечето корабчета бяха туристически, ако представата ви за туризъм не е много ясно определена. Имаше и няколко рибарски кораба, боядисани в тъмносиньо с червени кантове като всички други рибарски съдове, които бях виждал в Натранг. Сигурно беше местен обичай или просто нямаше друга боя.

Закрачихме по кея и се приближихме до група от двайсетина мъже, които предлагаха да ни заведат където пожелаем. Може би до Потомак?

Сюзан търсеше определен човек и извика:

— Капитан Ву? Капитан Ву?

Удивително, тук всички се казваха капитан Ву. Накрая открихме истинския и той ни заведе при корабчето си, което не бе от туристическите, а от синьо-червените рибарски съдове. Изглеждаше здраво, беше дълго седем-осем метра, с ниска кърма, висок нос и широк корпус. Качихме се.

В средата имаше малка рубка, почти изцяло от стъкло, а от левия борд висеше рибарска мрежа.

— Добре дошли на борда, господине и госпожо — на сносен английски ни поздрави капитан Ву.

Корабчето миришеше на риба, защото си беше рибарско, което ме накара да се зачудя защо от рецепцията не са ни осигурили туристическо. Явно служителят от хотела бе роднина на капитан Ву или имаха договор.

— Това е рибарско корабче — казах на Сюзан.

— Страхотно, нали? Истинско рибарско корабче.

— Да. — Някои хора искат да изпитат всичко. На моята възраст аз се опитвам да изпитам колкото може по-малко. Бил съм къде ли не. Шест пъти. Вършил съм какво ли не. Дванайсет пъти.

Капитан Ву ни показа контейнер с лед, бира, вода и безалкохолни и заяви:

— За вас.

Виетнамецът пушеше и се зарадва, че Сюзан също пуши. Двамата запалиха по едно марлборо. Капитанът разгъна морска карта върху капака на двигателя и със Сюзан се заговориха.

След малко тя се обърна към мен.

— Можем да разгледаме четири-пет острова.

— Нека са четири.

— Добре. Последният, на който искам да идем, се казва Пирамид, така са го нарекли французите. И имало нудистки плаж.

— Тогава нека са пет.

— Така си помислих и аз. — Тя предаде решението ни на капитан Ву, който се подсмихна.

— Нека Пирамид е първият остров — предложих аз.

Той ме разбра и се засмя по-високо.

На кея стоеше четиринайсетинагодишен хлапак, който хвърли въжето и скочи след него на борда. Казваше се Мин, по името на великия вожд Хо Ши Мин. Показах му сандалите си и той ги одобри.

Капитан Ву влезе в рубката и след минута двигателят се размърда, закашля се и заработи. Двамата с Мин оттласнахме корабчето и потеглихме на път.

На кърмата имаше два пластмасови стола и ние със Сюзан седнахме. Надзърнах в хладилника до мен и открих еднолитрова бутилка вода, която си разделихме.

Морето бе спокойно и капитан Ву увеличи скоростта. Заплавахме на югоизток към едно малко островче.

Сюзан държеше картата в скута си.

— Този остров е Хон Миеу — Южния остров. Има ферма за риба. Искаш ли да я разгледаш?

— Не. Къде е остров Пирамид?

— Следващият е Хон Там, после ще отидем на Хон Ку Лоа — Маймунския остров, след това на големия планински остров Хон Тре, Бамбуковия остров. — Тя ми подаде картата. — Погледни.

— Къде е остров Пирамид?

— Има го на картата, Пол.

— Къде по-точно?

— На север.

— Аха, видях го. — Най-далечният естествено. Сгънах картата. Е, поне имаше какво да очаквам.

Първата ни спирка беше Хон Там, където имаше малък курорт. Наехме два каяка и погребахме. Изпихме по бира в курорта и минахме през тоалетната.

На Хон Мот наехме акваланги и около час разглеждахме пъстри тропически риби и невероятни коралови рифове в кристално бистрата вода. Освен това наблюдавах под водата Сюзан Уебър, която пак беше с оскъден бански, този път бял.

Продължихме с Маймунския Остров, където противните маймуни досаждаха на множество тъпи туристи. Една се опита да ми задигне портфейла и за миг ми се стори, че съм в Сайгон. Друга, явно мъжкар, увисна на пръстите на краката си от един клон и гепи Сюзан за циците. Без дори да я е водил на вечеря.

Отвратителните маймуни изобщо не се бояха от хората и това, разбира се, се дължеше на факта, че никой не беше счупил врата на някоя от тях. Стига да счупиш само един врат и другите ще разберат за какво става дума.

Така или иначе, сбогувахме се с Маймунския остров и аз настоях да прескочим Бамбуковия, защото не исках да пропусна остров Пирамид, макар че не изтъкнах тази причина.

— На Бамбуковия остров има бубонна чума — заявих аз. — Сутринта прочетох за това.

Госпожа Уебър явно не ми повярва, но каза нещо на капитан Ву и той взе нов курс.

— Къде отиваме?

— А, реших да приключим за днес. Минава три.

— Ами остров Пирамид?

— А… да. Още ли искаш да го видиш?

— Да. Веднага. Тя се усмихна.

— Точно там отиваме. Много си лековерен.

Седна на стола си и запали цигара. Вятърът развяваше дългата й коса и тя изглеждаше страшно красива.

— Когато се запознахме, останах с впечатлението, че си затворен човек.

— Така беше.

— После разбрах, че просто си придаваш такъв вид.

— Държах се професионално.

— И аз.

Това, помислих си, зависеше от професията й. След половин час забелязах земя право напред. Капитан Ву се обърна към нас от отворената си рубка, посочи и каза:

— Хон Пирамид.

Приближихме островчето откъм запад и капитанът изтегли дросела назад, а хлапакът застана на носа, за да следи за коралови рифове и плитчини. На брега видях дълъг кей, на който бяха завързани десетина корабчета от всевъзможни типове и размери.

Със стръмните си скалисти склонове остров Пирамид наистина приличаше на пирамида. Някакви хора, кой знае защо, се спускаха с въжета по скалите.

Капитан Ву доближи корабчето до кея и изключи двигателя. Ние с Мин скочихме да завържем въжето.

Капитанът излезе от рубката и аз казах на Сюзан:

— Питай го какво правят ония хора на скалите.

Тя го направи и ми обясни:

— Това бил един от островите, където събирали лястовичите гнезда за супата. — И прибави: — Колкото е по-високо гнездото, толкова по-голяма ерекция получаваш.

— Измисляш си — отвърнах аз, вместо нещо, което не бяхме обсъждали, но за което си бях мислил. — Питай капитан Ву дали е виждал руски военни кораби, докато е ловял риба.

Тя се поколеба за миг, после го попита. Виетнамецът й отговори и Сюзан ми преведе:

— Вече не чак толкова често. Но от време на време все още идвали в залива Камран. Може би веднъж месечно.

— Питай го дали е виждал американски военни кораби.

Тя го попита.

— Напоследък е виждал няколко. Защо питаш?

— Просто от любопитство.

Капитанът ни упъти към нудисткия плаж и ми каза на английски:

— Ще хареса ти.

Взехме няколко коли, прибрахме ги в чантата и предупредих капитан Ву, че ще се върнем на залез-слънце. Хлапакът искаше да дойде с нас, обаче капитанът искаше да лови риба и малкият му трябваше за мрежите. Мин не изглеждаше доволен.

Докато вървяхме, почти не разговаряхме и аз си помислих, че и двамата сме малко напрегнати. Искам да кажа, плуването без бански не е голяма работа, обаче може да е малко неловко с човек, когото до този момент не си виждал гол.

След петнайсетина минути пътеката заобиколи някакви скали и на петдесетина метра от тях се разкри красиво пясъчно заливче, закътано сред гънките на пирамидата. На брега и във водата имаше петнайсетина жени, всички голи.

Е, имаше и мъже, ама на кой му пука? Двамата спряхме за миг.

— Значи информацията ми е точна — отбеляза Сюзан.

— Кой ти каза за това място?

— Един американец, който живее в Сайгон. Мислех, че се майтапи, но попитах на рецепцията и служителят потвърди, макар че било забранено. — Тя плъзна поглед по скалите, морето, пясъчния бряг, тюркоазната вода и дърветата. — Красиво е.

Спуснахме се по пясъчната пътека към брега, където хората плуваха и се печаха на слънце. Бяха трийсетина, всички бели, освен една млада виетнамска двойка.

Плажът беше дълъг само петдесетина метра и приблизително толкова широк. Скалите образуваха амфитеатър наоколо и го скриваха отвсякъде, освен за хората с въжетата, които търсеха птичи гнезда.

Двамата със Сюзан намерихме един плосък камък на пясъка и тя остави чантата отгоре му.

Най-близката двойка бе на пет-шест метра от нас. Лежаха по гръб на едно одеяло и се печаха.

— Е, време е да поплуваме — казах аз, съблякох си ризата и си изух сандалите.

Сюзан последва примера ми, после си събу панталона и го остави на камъка.

Аз се избавих от банските, а Сюзан си свали сутиена, след това смъкна и бикините и ги хвърли в чантата.

За миг се изправихме голи на слънцето. Беше хубаво. Нейният бански не бе оставил много на фантазията ми, обаче фантазиите ми не можеха да се сравняват с действителността. Тя беше с грижливо оформена бикини прическа.

Спуснахме се до водата. Жените бяха на възраст от двайсет до петдесет и сред тях не забелязах нито една с грозно тяло. Зачудих се дали трябва да включа този епизод в доклада за изпълнението на задачата.

Застанахме на брега и вълничките обляха краката ни. Слънцето бе пред нас, точно над хълмовете зад Натранг, чиято брегова ивица се виждаше на двайсетина километра. Лъчите искряха по водата, в небето се рееха чайки.

Просто стояхме и се наслаждавахме на всичко това — на природата в нейния най-прекрасен вид, заобиколени от абсолютни непознати, които също като нас бяха голи и чието положение в живота нямаше никакво значение в този слънчев следобед.

Една много красива четирийсетинагодишна жена излизаше от водата и се запъти към нас, като бършеше очи.

— Топло е — каза тя на английски със силен акцент. — Няма медузи. Безопасно е.

— Благодаря — отвърна Сюзан.

— Американци ли сте?

— Да.

— Тук няма много американци. Главно европейци и австралийци. Аз съм шведка.

Макар и чисто голи, ние пак приличахме на американци. Сигурно беше заради обрязването ми.

Постояхме на брега и побъбрихме с тази мила жена. След малко към нас се присъедини съпругът й и се заговорихме за ресторанти, Натранг и изобщо за Виетнам. Странното е, че след няколко минути забравяш, че всички са голи. Е, може и да не забравяш, обаче очите ти престават да щъкат насам-натам.

— Може ли да попитам дали сте били тук през войната? — каза шведът.

— Да.

— Как ви се струва сега?

— Приятно. Мирно.

— Войната е ужасна.

— Зная.

Той махна с ръка към плажа и небето.

— Целият свят трябва да е такъв.

— Бил е — напомних му аз. — Райската градина. Ние сме я изгубили.

Двамата се засмяха.

— Е, приятно прекарване — пожела ни жената и двамата се отдалечиха.

— Готини са — каза Сюзан.

— Твоите са по-готини — отвърнах аз.

Тя се засмя.

Гмурнахме се във водата, поплувахме покрай брега и разгледахме скалистите склонове. Съвсем друго си е да плуваш гол. Останахме в морето около половин час, после се запътихме към брега.

Вървяхме във водата, докато стигнахме до гърди, после спряхме. Обърнах Сюзан към себе си, хванахме се за раменете и се погледнахме в очите. Прегърнахме се и се целунахме. Дланите ни се плъзнаха надолу към задниците ни, аз я притиснах към тялото си и усетих пубиса й до пениса си.

Тя се отскубна от мен и дълбоко си пое дъх.

— Хайде да се попечем на плажа.

— Ти върви — отвърнах аз. — Трябва ми малко време да сваля перископа.

Сюзан се усмихна, обърна се и излезе на брега. Наблюдавах я, докато крачеше по пясъка. Имаше великолепна походка.

Тя спря по пътя да поговори с виетнамците, които седяха на скалата под едно дърво. Те се усмихваха и кимаха.

След като свалих перископа, се запътих след нея. Сюзан лежеше на пясъка с глава върху чантата.

Коленичих. Тя ме погледна и се усмихна.

После се понадигна, извади от чантата тубичка плажно масло и ми я подаде.

— Ще ми намажеш ли гърба?

— Дадено. — Изцедих лосион на гърба й, после по дупето и краката й.

— Ооо, страхотно е — изпъшка Сюзан.

Разтрих шията, раменете, гърба и дупето й.

— Дай да те намажа и аз — предложи тя.

Легнах по корем, Сюзан ме възседна и започна да втрива маслото в гърба ми.

— Ей, искаш ли да направиш няколко снимки? — попита тя.

— Идеята не ми се струва много добра.

— Искам да запомня този ден. Хрумна ми нещо. Ще помоля някой да ни снима заедно и ще си скрием лицата.

Изправи се, отиде при виетнамците и им каза нещо. Мъжът дойде с нея, обаче момичето, изглежда, се срамуваше и остана на скалата под дървото. Сюзан ме запозна с господин Хан. Аз станах и се ръкувах с младежа. Тя му даде фотоапарата си и двамата с нея застанахме един до друг с ръце прехвърлени през раменете на другия и скрили лицата си с длани. Господин Хан намери това за страшно смешно и ни снима, като се кикотеше. На следващата снимка прикривахме с длани половия орган на другия. Всичко това бе тъпо и може би малко извратено. Все пак съм от южен Бостън.

Благодарихме на господин Хан, който се поклони и се върна при спътничката си.

— Ще ги проявят ли в Сайгон? — попитах Сюзан.

— Не, тук не проявяват голи снимки, а ако го направят, за два дни ще залеят с тях целия град. Ще пратя филма на сестра ми в Бостън. Нещо напротив?

— Не. Ако някога се запозная с нея, ще има за какво да си приказваме.

Сюзан се засмя.

— Ще й кажа, че съм срещнала чудесен човек, който е бил тук в командировка и сме прекарали няколко прекрасни дни в Сайгон и Натранг, после той се е прибрал във Вирджиния и ми липсва.

Не знаех какво да кажа, но успях да отвърна:

— Ще ми се нещата да не бяха толкова сложни.

Тя кимна.

Слънцето вече се спускаше зад планините на Натранг и на отслабващата светлина силуетът на сушата се очертаваше на фона на тъмносиньото небе. Водата също беше потъмняла и вече не хвърляше отблясъци. В здрача флотилия синьо-червени рибарски корабчета плаваше обратно към Натранг. Огледах се и видях, че хората се обличат и напускат плажа.

На сушата недалеч от тук имаше много места, където се бях приближавал до смъртта. И ако бях загинал там, сега нямаше да съм на този плаж с тази жена и нямаше да видя тази страна в мир. Ако имаше рай за загиналите тук мъже, той трябваше да изглежда така.

Облякохме се и се запътихме към корабчето.

Стигнахме в Натранг след мръкване и аз дадох на капитан Ву щедър бакшиш плюс петарка на Мин като компенсация, че е пропуснал нудисткия плаж.

На кея имаше няколко таксита и взехме едно до хотела. Качихме се в стаята на Сюзан, отворихме френските врати и пуснахме вътре морския бриз.

Тя изключи лампата и запали свещта, която беше купила от пазара. Отворих бутилката оризово вино и си наляхме в две пластмасови чаши. Чукнахме се и отпихме. От кафенето на плажа долиташе музика, „Блубери Хил“ на „Фатс Домино“9, която не бих избрал за този момент, обаче моят компактдиск плейър бе във Вирджиния.

— Да потанцуваме — предложи Сюзан.

Оставихме чашите, изухме сандалите и затанцувахме под звуците на „Блубери Хил“.

Беше забавно, а и аз си падам по несексуалната предигра, само че бях малко нервен и адски възбуден.

Засвириха любимата ми бавна песен на Джони Матис „На дванадесети никога“.

Танцувахме притиснати един към друг и дъхът й галеше кожата на шията ми. Тя пъхна длани под ризата ми и започна да милва гърба ми. Последвах примера й и разкопчах сутиена на банския й.

Съблякохме си ризите и продължихме да танцуваме голи до кръста. Сюзан плъзна длани по задника ми. Постъпих по същия начин и здраво стиснах дупето й в шепи.

Не довършихме танца, защото изведнъж се озовахме в дрехите на другия, които след около пет секунди бяха разхвърляни из цялата стая.

Направо се метнахме в леглото и тя спусна мрежата против комари.

Целувахме се силно и дланите ни бяха навсякъде по телата ни.

Накрая се овладяхме, отпуснахме се един до друг и известно време се прегръщахме, после ръцете ни пак започнаха да обикалят. Тя беше много влажна и моят бе напълно втвърден.

Качих се отгоре и й леко се плъзнах в нея.

Любихме се, после изтощени заспахме в прегръдките си.

Събудих се посред нощ с мисълта за Синтия в главата ми и Сюзан в леглото ми. Помислих си и за Карл, за предстоящото и за онова, което ме очакваше у дома.

Операцията бе започнала зле на летище „Тан Сон Нат“. В такива случаи трябва да се откажеш, преди да си изгорял. Само че тази операция се беше превърнала в лично пътуване и дори то да завършваше с нещастен край, бях готов да го приема.

19.

На сутринта, докато слънцето се издигаше над Южнокитайско море и през отворените френски врати нахлуваше морски ветрец, се любихме пак. Взехме душ заедно и лежахме голи в леглото докъм десет, после се облякохме, слязохме на верандата и пихме кафе.

Всичко изглеждате също като предишните два дни, но за мен светът се бе променил. За нея също, струва ми се.

И двамата разбирахме, че Сюзан няма да се върне в Сайгон, докато аз съм в Натранг, обаче бях категоричен в отказа си да ме придружава до Хюе. По време на кафето й казах:

— Хюе е началото на официалната ми работа във Виетнам. До тук ни се размина, обаче ако дойдеш с мен в Хюе, ония във Вашингтон ще преминат към тежкото оръжие.

— Ясно ми е — отвърна тя. — Но ще се срещнем в Ханой.

Сюзан искаше да разгледа града, затова взехме кола и шофьор и отидохме в Океанографския институт. Видяхме много риба в аквариума и хиляди мъртви морски животни, съхранени в стъкленици. Ако питат мен, такива места спокойно могат да бъдат улучени от артилерийски снаряд.

Следобед обиколихме чамските кули в околността, малко по-интересни от консервираната риба. Сюзан имаше туристическа брошура и ми обясни:

— Чамите били индуси по произход и обитавали този район от седми до дванайсети век преди да го завладеят етнически виетнамци, дошли от север.

— Очарователно. — Щях ли да се мотая така, ако не се бях чукал? В един чамски храмов комплекс, казваше се По Нагар, имаше статуи на хиндуистки божества, много еротични, и това ми се стори по-интересно. Видяхме скулптури на грамадни пениси, наречени „линга“, и на вагини, наречени „йони“, и от една от тия йони бликаше фонтан. Не можеш да видиш такива неща в католическа черква.

Прекарахме част от следобеда в обикаляне на околността, включително едно омайно място, Ба Хо, уединена гора с три водопада. Докато седяхме с крака във вирчетата, Сюзан разгледа пътеводителя и каза:

— Зная, че си падаш по нудистки плажове, затова намерих още един.

— Надявам се, не смяташ, че не ме интересува нищо друго. Океанографският институт много ми хареса.

— Да. Но човек може да научи нещо и на нудистки плаж. Да вървим.

Качихме се в колата и Сюзан упъти шофьора към Хон Чонг, голям скалист нос, вдаден в Южнокитайско море.

От върха се разкриваше великолепна гледка към носовете на север и Натранг на юг. Слънцето се издигаше над планината на запад, Южнокитайско море бе златистосиньо.

— Красиво е — казах аз.

Тя ме отведе при голяма скала с нещо, което приличаше на грамаден отпечатък от длан.

— Този отпечатък останал от дланта на един пиян великан, когато паднал върху скалите.

— Отишло е много оризово вино, за да се напие един великан — отбелязах аз.

— Той зяпал една великанка, която се къпела гола на вълшебния плаж — продължи Сюзан.

Погледнах надолу и видях плажа, обаче не забелязах великанки, нито голи, нито облечени.

— Великанът скочил, втурнал се към плажа и пленил великанката. Почти като онова, което вчера се случи с мен.

Аз не си го спомнях така, но зная кога да си държа устата затворена.

— Въпреки агресивното му поведение те се влюбили и заживели заедно.

— Страхотно. И живели щастливо до края на живота си, а?

— Не. Боговете им се разгневили за стореното.

— Тия богове във Вашингтон ли са живели?

— На някое подобно място. И пратили великана в превъзпитателен лагер.

— Отврат.

— Да. Но великанката го чакала дълги векове.

— Добра жена.

— Само че сърцето й било разбито и смятала, че той никога няма да се завърне. Затова легнала и се превърнала в камък. Виждаш ли онази планина? — Тя посочи на северозапад. — Казва се Нуи Ко Тиен, Вълшебната планина. Онзи връх отдясно е лицето й. Гледа към небето. Средните върхове са гърдите й, а върховете отляво са кръстосаните й крака.

Погледнах и наистина си представих легнала жена с кръстосани крака.

— Един ден великанът се върнал и като видял какво се е случило с любимата му, ударил с длан по стария си отпечатък, където за пръв път я видял да се къпе в морето. Толкова бил поразен от скръб, че и той се превърнал в камък.

Известно време не отговорих, после отбелязах:

— Тъжна история.

— Почти всички любовни истории имат тъжен край. Защо ли?

— Според мен, когато връзката започне тайно и всички около влюбените са обидени или ядосани… връзката има нещастен и трагичен край.

Сюзан отправи поглед към Вълшебната планина.

— По-важното обаче е, че влюбените останали верни един на друг.

— Ти си романтичка.

— А ти практичен ли си?

— Никой никога не ме е обвинявал, че съм практичен.

— Готов ли си да дадеш живота си за любовта?

— Защо не? Рискувал съм живота си и за по-маловажни неща.

Тя ме целуна по бузата, хвана ме за ръка и заслизахме по склона.

Същата вечер отидохме в новия курорт Ана Мандара, който бяхме видели на път за пристанището на Натранг, и открихме първокласен ресторант с виетнамска кухня по западен стандарт. Заведението бе собственост на холандски концерни клиентелата се състоеше главно от европейци, но имаше и неколцина американци.

Край басейна свиреше приятен оркестър и ние пийнахме по някоя и друга чаша, потанцувахме, поприказвахме и се държахме за ръце.

— Онази нощ след вечерята в „Рекс“ направо бях на седмото небе — каза Сюзан.

— И аз се чувствах по същия начин.

— Ти ме отпрати. Ами ако се бях върнала?

— Нали имаше инструкции да стоиш близо до мен?

— Само ако имаш нужда от нещо. В противен случай трябваше да изчезна. Но нямах намерение да го направя. Щях да ти се обадя по телефона. После реших да се върна и да вечерям с теб.

— Радвам се, че се върна — казах, но си помислих, че не е толкова спонтанно, колкото го представя Сюзан. После идваха противоречията в историята за Бил Станли и още някои неща, които не се връзваха. Слонската трева се поклащаше, обаче нямаше вятър — бамбукът потракваше, вече малко по-близо.

Напуснахме Ана Мандара и се запътихме към „Гранд хотел“. Бяхме запазили двете стаи, но вече спях при Сюзан.

Любихме се и се отпуснахме по гръб, заобиколени от пашкула на мрежата против комари. Леглото бе обкичено с цъфнали клонки, свещта с аромат на портокал мъждукаше и по пода имаше борова киселина.

Вентилаторът на тавана лениво се въртеше. От отворените врати на балкона подухна ветрец и усетих дъх на море. Следващият ден, петък, щеше да е последният в Натранг.

— Как ще пътуваш за Сайгон?

Тя прокарваше стъпало по крака ми.

— Какво?

— До Сайгон. В събота.

— А, в събота няма влакове. Тогава е навечерието на лунната нова година.

— Ами кола с шофьор?

— Утре ще се опитам да го уредя.

Планът не ми се стори особено определен.

— Ще има ли проблеми?

— Възможно е. А може би не. Никога не съм се опитвала да пътувам по време на Тет.

— Тогава може би трябва да си заминеш утре.

— Няма да си тръгна по-рано. Искам да прекарам колкото може повече време с теб.

— Аз също. Обаче…

— Как ще пътуваш за Хюе?

— Не зная. Но трябва да отида там.

— Всички места в самолетите и влаковете са резервирани от месеци.

— Ами… може би и аз трябва да замина утре.

— Трябва, ако искаш да си запазиш място във влака.

— Може ли утре да намеря кола с шофьор?

— Ще опитаме. Ако няма никаква друга възможност, винаги остава рейсът на мъчението. Там не ти трябва резервация. Просто си купуваш билет от автогарата и се наблъскваш вътре. Имаш нужда само от лакти и пари.

— От пари ли? Че защо?

— Стига си се правил на идиот. Веднъж пътувах с рейс от Сайгон до Хюе, просто за да видя как е, и беше ужасно.

— Може би и двамата трябва да си заминем утре.

— Да, утре сутрин ще се заемем с това. Втора серия.

— Щях да празнувам Тет на едно семейно парти заедно с Бил — каза тя.

Не отговорих.

— Там ще са всичките ни познати. Американци, британци, австралийци и неколцина виетнамци католици.

— Звучи забавно.

— Е, сега определено няма да отида. Просто ще си остана вкъщи и ще гледам драконовите танци през прозореца.

— И на сутринта ще се благославяш.

— Чистачката ми ще е със семейството си, разбира се, а повечето барове и ресторанти са затворени или може да се влезе само с покана. Така че сигурно ще си направя фо и ще си отворя бутилка оризово вино, ще пусна един албум на Барбра Стрейзънд и ще си легна рано.

— Звучи ужасно. Ами местните гларуси?

— Е, мога и да отида на събирането, обаче ще е неловко.

— Искаш ли да дойдеш в Хюе с мен?

— О… страхотна идея. — Сюзан изпълзя отгоре ми. — Страшно си миличък.

— А ти си голяма досада.

— Какво ще ти направят? Да не би да те пратят във Виетнам?

Тя ме целуна, моят линга се издължи и отново се любихме. От предишния път не бе изтекъл и час, а този ден не си бях изпил супата от птиче гнездо. Тая история започваше да прилича на предишната ми отпуска в Натранг, само че тогава бях много по-млад. Представих си как се срещам с Карл в Банкок с патерици. Поне бях почернял.

Сюзан заспа в прегръдките ми. Надигаше се силен вятър, чуваше се трясъкът на прибоя. Не можех да заспя. Съзнавах, че съм затънал до почернелия си задник в служебни неприятности и продължавам да затъвам.

Замислих се за легендата, която бях научил на планината Хон Чонг. Никой не можеше да каже, че не съм бил предупреден.

Светът невинаги е благосклонен към влюбените и в случая с Пол Бренър и Сюзан Уебър наистина бяхме разгневили боговете.

Сюзан имаше право, че трябва да заминем на другия ден, а не в събота, когато беше лунната нова година. Обаче тя отдавна го бе знаела.

Бях убеден, че Сюзан Уебър е готова да си иде у дома, ако аз я отведях там. Обаче тя нито веднъж не беше казала: „Да се махаме от тук“. Казваше: „Нека дойда с теб където и да идеш“.

И това ме навеждаше на три заключения. Първо, Сюзан бе отегчена, беше приключила с Бил и търсеше приключения и предизвикателства. Второ, бе малко влюбена в мен и не искаше да ме остави сам. И трето, двамата имахме една и съща задача.

Бяха възможни и всякакви комбинации от тези вероятности.

Иначе и двамата разбирахме че ако се разделим в Натранг, може никога да не се срещнем в Ханой или където и да било другаде и че ако се срещнем в Ханой, няма да е същото. Моето пътуване се беше превърнало в нейно и нейното завръщане у дома се бе превърнало в мое.

20.

Като повечето държавни служби, и тя беше затворена за празниците. Всъщност започваха да затварят всичко в града, освен хранителните и цветарските магазини.

След това бе ред на гарата, но се оказа, че от следващия ден няма да има влакове чак до другия петък. За днес не можехме да си купим дори правостоящи билети. Отгоре на всичко, даже да успеехме с подкуп да се качим на влака, щяхме да стигнем само до Дананг, където пак трябваше да минем през същата процедура или да останем там.

— Защо са те пратили тук през празниците? — попита Сюзан на излизане от гарата.

— Не е толкова глупаво, колкото изглежда. Трябва да открия един човек в родното му място.

— Аха. Е, би трябвало да си е вкъщи.

— Надявам се. Нямаме друг адрес.

— Там Ки ли? Това ли е селото?

— Струва ми се, че такова място не съществува. Но ще науча името в Хюе. После трябва да отида там. Обаче ти няма… повтарям, няма… да дойдеш с мен.

— Зная. Ще остана в Хюе. После ще отида в Ханой и ще те чакам.

— Чудесно. А засега трябва да стигнем до Хюе.

— Парите оправят всичко. Ще уредя да стигнем до Хюе. Ориентирахме се по туристическата карта, която бях купил на плажа, но двете частни туристически агенции бяха затворени.

Докато вървяхме, се оглеждах за опашка, макар да бях почти убеден, че сме сами. С малко разпитване по улиците, до централния пазар открихме отворена агенция за екскурзии с микробус. На гишето стоеше лъскав младеж с тъмни очила и инстинкт на лешояд. Той подуши парите и отчаянието така, както тези отвратителни птици подушват мириса на наближаваща смърт. След десетина минутно обсъждане Сюзан се обърна към мен.

— Имат туристическа група, която заминава утре в седем сутринта. Пристигат в Хюе към шест следобед, навреме за Тет. Кога е срещата ти с твоя човек?

— Чак на обяд в неделя. На самата Нова година.

— Добре. Той твърди, че в микробуса не били останали места, но можело да седнем до вратата или където сварим. И имало достатъчно място за багажа ни. Петдесетачка на човек.

— Каква е тая туристическа група?

Тя попита Гъзаря и ми отговори:

— Били французи.

— Я дай да отидем до Хюе пеш.

Сюзан се засмя.

— Кажи му, че той трябва да ни плати.

Тя наистина му преведе думите ми и Гъзаря се изхили и ме потупа по рамото.

— Питай го дали има кола с шофьор за днес.

Сюзан преведе и на лицето му се изписа колебливо изражение, което казваше: „Да, обаче ще ви струва цяло състояние“.

— Имал човек, който можел да ни закара в Хюе — каза Сюзан, — но заради празниците щяло да ни струва петстотин долара.

— Това не е мой празник — отвърнах аз. — Двеста.

Спазарихме се за триста.

— Шофьорът и колата щели да са свободни чак към шест — поясни Сюзан и прибави: — Ако тръгнем тогава, можем да стигнем за седем-осем часа. С други думи, към един-два през нощта. Става ли?

— Естествено. Ако няма свободни стаи, можем да спим във фоайето на хотела.

— Добре… нали разбираш, че нощното пътуване с кола не е особено безопасно?

— Тук и дневното не е безопасно.

— Така е. Ще му кажа да ни вземе към шест от хотела.

Дръпнах я настрани.

— Не. Кажи му, че ще дойдем тук. И че отиваме на летище „Хюе-Фу Бай“ в Хюе.

Тя кимна и преведе думите ми на Гъзаря. Излязохме от агенцията и седнахме да изпием по кафе в едно заведение.

— Чудесно се справи — похвалих я аз. — Вече започвах малко да се безпокоя дали ще успеем да напуснем Натранг.

— За толкова много пари, около едногодишна заплата, можеш да получиш каквото искаш. Както казваше баща ми, „Бедните страдат, богатите са леко притеснени“. — Тя ме погледна. — Щом имаме триста долара, значи трябва да имаме още. И пътуваме през нощта, така че недей да заспиваш.

— Известно ми е. Затова още съм жив. — И прибавих: — Ако това довечера не ни хареса, утре сутрин можем да вземем микробуса.

Сюзан отпи глътка кафе.

— Защо не искаше шофьорът да ни вземе от хотела?

— Защото полковник Манг не иска да пътувам с частен превоз.

— Защо?

— Защото е параноичен задник. Трябва да отида в имиграционната полиция и да им покажа билет за Хюе. Нали каза, че можеш да намериш билет за автобус?

— Да. Билетът важи за всеки курс от Натранг до Хюе. Така че в полицията няма да те питат с кой автобус възнамеряваш да заминеш. Хюе е на около петстотин и петдесет километра от тук и с рейс това е десетина-дванайсет часа, така че, предполагам, последният автобус за Хюе тръгва от тук към един следобед, за да пристигне в полунощ.

— Значи, ако наистина пътувах с автобус, скоро трябваше да замина.

— Точно така. И скоро щеше да напуснеш хотела.

— Добре. — Изправих се. — Към автогарата.

Платихме сметката, тръгнахме и отидохме на автогарата.

Вътре беше пълно с беден народ и не видях нито един бял човек, даже младежи и учители.

Опашките бяха дълги, обаче Сюзан отиде отпред и даде на един виетнамец няколко долара да ми купи билет.

— Еднопосочен или двупосочен? — попита ме тя.

— Еднопосочен, първа класа, до прозореца.

— Един билет за покрива. — Виетнамецът купи билета и напуснахме оживената автогара.

— На касата казаха, че има рейсове в дванайсет и в един часа — каза Сюзан.

Запътихме се към полицейското управление.

— Ти остани тук — казах. — Те вече са наясно, че знаеш виетнамски. По-добре ще се справя на първобитен английски.

— По-важното е че ако не излезеш от там, ще се свържа с посолството — отвърна тя.

Не отговорих и тръгнах към имиграционната полиция.

На пропуска седеше друг полицай и аз се представих с писмото на полковник Манг.

Този път в чакалнята нямаше почти никой, освен двама млади туристи, които спяха на пейките.

— Къде отива сега? — попита ченгето.

— В Хюе.

— Как отива в Хюе?

Показах му автобусния си билет.

Той като че ли малко се изненада, обаче аз разполагах с петдоларовия билет и явно казвах истината.

— Кога заминава?

— Сега.

— Нима? Напуска хотел?

Виетнамецът знаеше, че съм платил за още един ден.

— Да, напускам хотела сега — потвърдих аз.

— Защо заминава днес?

— Утре няма влак за Хюе. Няма самолет. Заминавам с автобус. Днес.

— Да. Добре. Отива в полиция в Хюе.

— Знам — рязко отвърнах аз.

— Госпожа заминава с вас?

— Може би. Може би не. Обсъждаме.

— Къде госпожа сега?

— Госпожа пазарува. — Погледнах си часовника. — Заминавам сега.

— Не. Трябва печат. — Той извади ксерокопията, които им бях оставил при пристигането си. — Аз подпечатва. Десет долара.

Дадох му десетачка. Той подпечата ксероксите и написа нещо върху печатите. Струва ми се, че измисли всичко това на момента.

Тръгнах си, преди да е измислил още нещо.

Погледнах печата и видях, че е написал върху червено мастило „Хюе — Сенчъри“. Явно вече знаеше къде ще отседна. Беше отбелязал също часа, 11:15, и датата.

Излязох при Сюзан на улицата и тя попита:

— Някакви проблеми?

— Не. Само поредната такса за кръглооки. — Показах й ксероксите с червените печати и попитах: — Какво означават?

Тя ги разгледа.

— Това са старите печати за пътуване в страната, които бяха задължителни преди няколко години.

— Струваха ми десетачка.

— Аз си купувам гумени печати за по петара.

— Другия път ги носи.

— Значи си в „Сенчъри Ривърсайд“, така ли? — попита Сюзан. — Точно там отседнах и аз, когато бях в Хюе.

— Е, и този път ще си там. Обаче ще се опитаме да получим отделни стаи.

Взехме такси до „Гранд хотел“.

— Ако ме нямаше — попита ме Сюзан по пътя, — цялата седмица с една виетнамка ли щеше да спиш в хотела, или всяка нощ щеше да избираш ново момиче? Или щеше да забършеш някоя бяла в яхтклуба?

Не успях да открия верен отговор сред трите възможности.

— Щях по-дълго да стоя в Океанографския институт и да продължавам със студени душове.

— Не, сериозно.

— Имам връзка в Щатите.

Мълчание.

Много ме бива в тия неща, затова прибавих:

— Даже да нямах връзка, щом съм по служба, никога не правя нищо, което може да усложни или компрометира операцията. В този случай обаче ти си нещо като член на екипа, както съвсем неотдавна установих, и затова реших, че мога да направя изключение.

— Не съм член на екипа и ти не знаеше нищо за това в Сайгон, когато решихме да дойдем в Натранг заедно.

Не си спомнях да съм взимал такова решение, но пък зная кога да млъкна.

— Така че, когато си по служба с колежки — продължи тя, — допускаш сексуални или романтични връзки. Точно така си се запознал с оная, как й беше името.

— Може ли да се отбием до пазара за каишка?

— Извинявай.

Стигнахме в „Гранд“ без повече коментари. На рецепцията я очакваше нов факс на фирмена бланка на „Банк ъв Америка“.

— Може да ти отпускат заем за циклос — предположих аз.

Тя прочете факса и ми го подаде. Беше от Бил естествено и гласеше:

Върнах й факса.

— Сега ти решаваш, Пол — каза тя. — Те са твои шефове.

— Писмото е до теб, не до мен.

— Уф, добре, аз нямам шефове във Вашингтон. Направих услуга на американското консулство в Сайгон. Точка по въпроса.

Не бях толкова сигурен, обаче отвърнах:

— Прати факс на Бил, че идваш с мен в Хюе.

Тя взе хартия от служителя и написа:

Сюзан влезе в кабинката заедно със служителя и след няколко минути излезе.

— Казах му, че заминаваме днес и ни трябва такси за след половин час. Ти отиваш на автогарата, а аз — на гарата.

Заизкачвахме се по стълбището.

— Облечи се за приключения — посъветвах я аз.

По обяд слязохме във фоайето, и двамата по дънки, поло и спортни обувки. Уредихме сметката и Сюзан ме заведе в трапезарията. Заварихме Луси да обслужва масите на верандата и Сюзан й пъхна в ръцете няколко банкноти. Старицата многословно ни благодари и каза нещо на Сюзан, която преведе:

— Тя не си те спомняла, но си спомняла американските войници, които идвали тук… много жизнерадостни и… диви, обаче винаги били мили с нея. Желае ни приятно пътуване.

— Кажи й, че винаги ще запомня любезността и търпението на момичетата тук. Те правеха отпуските ни много приятни.

Сюзан й предаде думите ми, старицата се поклони, после се прегърнахме и целунахме по френски — по двете бузи.

Върнахме се във фоайето, взехме си багажа и излязохме на отбивната, където таксито вече ни чакаше.

— Беше много мило — рече Сюзан. — Онова, което си казахте.

— Ние сме стари приятели. Заедно сме преживели войната.