На север

25.

Беше малко след пладне и дъждът бе спрял, но небето си оставаше сиво. Видях малък витлов самолет да каца на летище „Хюе Фу Бай“ вдясно от магистрала 1. Това летище също беше американска военновъздушна база, макар и не особено голяма.

Сюзан поговори с господин Кам и той мина през портала на летището, където бе паркиран полицейски джип. Дъждът беше измил калта от драскотините на вратата и предполагах, че по предната броня има жълта боя. Двете ченгета ни погледнаха. Спомних си съвета на господин Конуей да избягвам летищата, обаче се налагаше да оставя лъжливи следи.

Междувременно забелязах признаци за някогашното присъствие на американските сухопътни и военновъздушни сили — бетонни бункери, подпорни стени и бетонна контролна кула, която си спомнях.

Нямаше много коли и господин Кам паркира близо до малкия терминал.

Слязохме от нисана и аз отворих багажника и свалих куфарите.

Господин Кам неспокойно стоеше до нас и чакаше да види какво ще се случи. Не беше мъртъв, така че вече можеше да смята, че е спечелил.

Извадих си портфейла, отброих двеста долара и му ги дадох.

— За господин Тук.

Той се усмихна и се поклони. Посочих ожулената страна на нисана.

— Колко?

Виетнамецът ме разбра и отвърна нещо, което Сюзан преведе като триста долара. Дадох му ги, без да споря, като мислено предвкусвах как ще включа в доклада си следното перо: „Повреди на взет под наем автомобил при изблъскване на полицейска кола от пътя изчистване на две ченгета — 300 долара. Без квитанция.“

Внимателно огледах щетите и показах на господин Кам няколко петънца жълта боя. Изобразих със знаци остъргване и той бързо кимна. После отброих още сто и му ги връчих, като показах, че са за него.

Той широко се усмихна и още по-ниско се поклони.

— Мислиш ли, че е достатъчно за премеждията му? — попитах Сюзан.

— Естествено. Колко ще получа аз?

— Ти си доброволка. Той беше отвлечен. — Пресегнах се в колата, взех макета на хеликоптера и го дадох на господин Кам. — Подарък за теб, за да запомниш завинаги това пътуване. — Като че ли иначе нямаше да го запомни.

Сюзан му преведе нещо. Господин Кам се поклони и изломоти на английски:

— Благодаря. Довиждане.

Погледнах си часовника и му казах:

— Заминаваме за Ханой. Вярваш ли ми?

Виетнамецът се усмихна.

— Ханой.

— Точно така. — Обърнах се към Сюзан. — Обясни му още веднъж защо не бива да ходи при ченгетата.

Тя постави длан на рамото му и му заговори с тих, успокоителен глас. Господин Кам закима. Не изпусках очите му от поглед.

Всички си пожелахме Чук мунг нам мои, господин Кам се качи в нисана и потегли.

— За полицейския участък или за Натранг? — попитах Сюзан.

— За Натранг.

Взехме багажа си и влязохме в терминала. На входа стояха двама униформени и въоръжени виетнамци. Самият терминал, в който се усещаше атмосферата на шейсетте години, бе оживен, но не и претъпкан. Таблото за пристигащи и заминаващи показваше, че най-ранният полет е в шест.

— Повечето пътници за Тет са заминали и вече всички са си у дома — поясни Сюзан.

— Аз не съм. Ти също. — Огледах се. — Веднъж дойдох тук, за да хвана военен самолет за Ан Ке. Той се оказа пълен и не успях да се кача. Самолетът излетя и се блъсна в хеликоптер, който се издигаше в края на пистата. Всички загинаха. Такива неща те карат да си задаваш въпроси.

Сюзан не каза нищо.

Видях, че в терминала влизат въоръжени виетнамци по двойки — носеха същата униформа като на Нахалния на „Тан Сон Нат“. Сигурно бяха от граничната полиция. Двама спряха до един европеец и поискаха билета и документите му.

— Добре, останахме тук достатъчно време — казах на Сюзан. — Сега поотделно ще се качим на таксита до хотел „Сенчъри Ривърсайд“. Аз ще се регистрирам пръв. Ти ще ме последваш и ще поискаш стая. Ако няма свободни, просто почакай във фоайето и ще дойда.

— Нека е в бара. Имам нужда да пийна нещо.

— И аз. Къде е пистолетът?

— У мен.

— Защо не идеш в дамската тоалетна да го прехвърлиш в чантата си и после да ми я дадеш?

— Защо не идеш да си хванеш такси?

— Сюзан…

— Пистолетът си е мой. Ако ме спрат и ме претърсят, ще им кажа, че е запалка. Чао.

Мълчаливо се спогледахме.

— Опитай се да не привличаш вниманието докато минаваш покрай полицейския джип на портала — предупредих я аз.

— Зная.

Не я целунах, просто се обърнах и излязох от терминала. Навън чакаха няколко таксита.

— Хюе — казах на шофьора, когато се качих на едно от тях. — „Сенчъри Ривърсайд“. Биет?

Той кимна и потеглихме. Докато минавахме покрай полицейския джип, се наведох и си завързах връзката на обувката.

Разстоянието до Хюе беше десетина километра и пътьом минахме през град Фу Бай, който смътно си спомнях. В далечината видях пагоди и императорски гробници, пръснати из ниските хълмове.

Пресякохме един поток и магистрала 1 се превърна в улица „Хунг Вуонг“. Не познавах Хюе, обаче бях слушал достатъчно за него и знаех, че сме в Новия град на източния бряг на Благоуханната река. Старият императорски град се намираше на отсрещния бряг.

Новият град бе приятен и благоденстващ наглед, малък, обаче по-голям от предишния път, когато го бях видял — през 1968-а бях прелетял с хеликоптер от тук и отдолу имаше само развалини.

След няколко минути таксито спря на кръгла отбивка пред „Сенчъри Ривърсайд“, който се намираше в просторен парк на самата река, на известно разстояние от улицата. Пететажната сграда беше голяма и модерна, красиво декорирана отпред с езерце и фонтан. Над входа висеше златен надпис „Чук мунг нам мои — Честита Нова година“.

Заслужавах такъв хотел.

Платих на шофьора и се появи пиколо — взе куфара ми и ми даде квитанция. Задържах сака си. Портиерът отвори вратата.

— Добре дошли, господине.

Влязох в голямото фоайе, обзаведено в безвкусен модерен стил. Тук-там бяха поставени саксии с кумкуатови дървета и вази с цъфнали клонки.

Дългата рецепция се намираше отляво и аз избрах най-хубавкото момиче.

— Имам резервация. Бонд. Джеймс Бонд.

Подадох й резервацията и тя я погледна, после вдигна очи към мен.

— Вие сте…?

— Бренър. Пол Бренър. Пише го в резервацията.

— О… извинете.

Виетнамката затрака на клавиатурата и погледна компютърния екран. Представих си съобщение с големи червени букви: „ТЪРСИ СЕ ЖИВ ИЛИ МЪРТЪВ — ПОВИКАЙТЕ ПОЛИЦИЯ“.

Обаче хубавицата — на баджа й пишеше „Деп“, което означава „красавица“ — се усмихна и каза:

— А, да. Господин Пол Бренър. Добре дошли в „Сенчъри Ривърсайд“, господин Бренър.

— Добре заварили.

Имах чувството, че съм прекалено гол и сигурно смърдях, нуждаех се от бръснене и паста за зъби, обаче Деп като че ли не го забелязваше.

— Добре ли пътувахте? — попита тя.

— Поне интересно.

— Нима? Откъде пристигате?

— От Натранг.

— О, как е времето там?

— Страхотно.

— Боя се, че тук е много облачно. Но по-хладното време може би ще ви хареса.

— Убеден съм.

Деп свърши с компютърната си работа.

— Приготвили сме ви много хубава стая, господин Бренър, с тераса, която гледа към реката и Стария град.

— Благодаря.

— Идвали ли сте в Хюе?

— Минавал съм наблизо. Куанг Три. През шейсет и осма.

Тя ме изгледа.

— О!

— Точно така.

— Може ли да видя паспорта и визата ви?

— Можете, само че искам да ми ги върнете.

— Да, разбира се. Но трябва да ги ксерографирам. През това време попълнете регистрационния формуляр, моля.

Попълних формуляра, докато Деп правеше копия на визата и паспорта ми. Тя се върна, подаде ми документите и аз й връчих формуляра.

— Три дни ли ще останете при нас?

— Да. — „Ще ми върнете ли парите, ако ме арестуват по-рано?“ — Между другото, имате ли свободни стаи?

Виетнамката си поигра с компютъра и отвърна:

— Само няколко. Имаме много гости за празника. — Тя ми подаде ключа. — Ако можем да ви услужим с нещо, главният портиер е на ваше разположение.

— Благодаря. Има ли съобщения за мен?

— Ще проверя.

Обърна се, порови в кутията за писма, извади голям плик и каза:

— Това е за вас.

Взех плика и се подписах за получаването му.

— Скоро ще донесат багажа ви. Шести апартамент е на петия етаж. Асансьорите са вдясно зад вас. Желая ви приятно прекарване.

— Благодаря. Много сте красива. Чук мунг нам мои.

Тя се усмихна и се поклони.

— Благодаря ви. Честита Нова година.

Отидох при асансьорите и натиснах бутона. Бях забелязал, че всички служители в добрите хотели по целия свят използват един и същ език. Сигурно ги обучават някъде, например в Швейцария — идеални андроидчета с механизми в главата. И после ги разпращат по всички краища на земята.

Асансьорът дойде, качих се на петия етаж и намерих стаята си с терасата, която гледаше към реката и Стария град.

Модерните мебели изглеждаха удобни, обаче критериите ми бяха спаднали толкова ниско, че бях изгубил нормалната си способност за преценка.

Имаше голяма ниша с бюро. Седнах на стола и отворих плика. Беше факс, адресиран до мен. От Карл. И не с честитка за Нова година.

Прочетох съобщението и забелязах, че не е използван делови език, който позволява по-лесно да се обясняват и разбират двустранните уговорки. Карл трябваше да ми пише като на приятел, тъй като не се предполагаше, че съм тук по работа. Аз бях завърнал се ветеран, турист, и той знаеше, че факсът ще допадне в ръцете на полицията много преди да ми го предадат. Освен това бе променил и пола си и сега се казваше Кей.

Подписът гласеше: С обич, Кей.

Е, сега оставаше само да разгадая текста, което не бе трудно. „Омъжена за друг американец.“ Явно искаше да каже, че Сюзан може да работи за друга американска разузнавателна служба. Само че вече го подозирах. И какво от това? Изобщо не бях сигурен за кого работя аз.

„Надявам се престоят ти в Хюе да е приятен“. Уговорената за другия ден среща щеше да се състои.

Отворих чекмеджето, открих вътре бланка за факс и написах:

Вдигнах очи, замислих се за миг и прибавих:

Прочетох написаното и реших, че го бива за Карл, полковник Манг, Синтия, за самия мен и потомството.

Замислих се за писмата ми през 1968-а. Спомнях си ги като смесица от новини, войнишко мърморене и малко носталгия. Но като повечето фронтоваци, съзнаващи, че всяко писмо спокойно може да е последно, винаги завършвах по начин, който предполагаше, че съм в мир със себе си, че приемам възможността да загина и не ме е страх от нея, но че се надявам на по-щастлив изход, разбира се. И между редовете винаги се четеше мисълта, че имам полза от този опит и когато се завърна, ще съм по-добър човек. Надявах се и Господ да чете писмата.

Всичко това идваше малко множко на едно осемнайсетгодишно момче, обаче когато измерва определеното си време на земята в минути, човек пораства бързо.

И ето че след близо три десетилетия пак бях тук, животът ми пак се намираше в опасност и в писмото ми до дома се казваше почти същото: готов съм да посрещна всички превратности, затова и вие бъдете готови.

Оставих факса на Карл до мен на бюрото, защото унищожаването му можеше да се стори подозрително на хората, които вече го бяха прочели.

Изправих се, взех сака и влязох в банята. Измих си зъбите, позаплакнах се и си сресах косата.

На вратата се позвъни и аз отидох в дневната да отворя. Носеха куфара ми. Дадох на виетнамеца един долар. Отворих куфара и навлякох смачкания син блейзър. Нямах търпение да се срещна със Сюзан, затова, без да си разопаковам багажа, взех факса от бюрото и слязох във фоайето.

Връчих бланката на служителя на рецепцията заедно с един долар и го попитах дали ще прати факса веднага и ще ми върне оригинала.

— Съжалявам, господине — отвърна той, — факсовете са заети за целия ден. Ще отнеме един-два часа. Мога да пратя факса и да върна оригинала в стаята ви.

Тоя номер ми беше познат. Можех да ида в Централната поща, обаче там направо щяха да ксерографират факса за ченгетата пред очите ми. Във всеки случай съобщението ми за Карл бе чисто и освен това бързах. Оставих му го. После отидох на касата и обмених петстотин долара в пътнически чекове, за които получих два трилиона донга или нещо подобно.

Потърсих с поглед Сюзан, но я нямаше. Не исках да питам на рецепцията дали се е регистрирала, затова известно време почаках във фоайето. В този съботен следобед имаше много народ. Всички гости бяха бели и ако се съдеше по дрехите им, повечето бяха европейци.

Видях трима мъже на средна възраст, които очевидно бяха американци и също толкова очевидно бяха ветерани. За мои сънародници бяха сравнително добре облечени — дълги панталони, ризи с яки и блейзъри — и се държаха сносно. Единият имаше брада като на Хемингуей и ми се струваше познат — като че ли го бях виждал по телевизията или нещо такова.

Бива ме да правя обосновани предположения за хората — нали с това си изкарвам прехраната. Докато ги наблюдавах как си приказват във фоайето, стигнах до заключението, че всички са били офицери, навярно от сухопътните сили или морската пехота, защото нямаха небрежния маниер на пилотите и не ми приличаха на моряци. По-скоро бяха фронтоваци, а не тиловаци, и със сигурност през годините бяха постигнали финансов успех. Бяха се срещнали и бяха решили, че е време да се върнат тук. Съпругите им може би пътуваха с тях, обаче сега те бяха сами. Брадатият даде заповед и тримата се запътиха към бара. Последвах ги.

Седнах на маса с лице към вратата. Вече трябваше да съм се явил в имиграционната полиция, но това можеше да почака. Всъщност ченгетата можеха да вървят на майната си.

Сервитьорката дойде и си поръчах „Сан Мигел“, после поисках още една бутилка.

— Някой идва при вас? — попита тя.

— Да.

Виетнамката постави две салфетки и паничка с фъстъци. Погледнах си часовника, после погледнах към вратата. Сюзан не бе от жените, които можеха да се затруднят от простата задача да вземат такси от летището. Страшно ме притесняваше обаче тая работа с пистолета. Една случайна проверка на документи на летището или дребно автомобилно произшествие по пътя, и щеше да се стигне до престрелка или арест по обвинение в тежко престъпление. Въпреки професията си аз не съм маниак на патлаци и пушки, обаче съм наясно защо толкова много американци държат на правото си да носят оръжие.

Това ме накара да се запитам какво се е случило с милионите М-16, които бяхме предоставили на южновиетнамската армия. Откакто бях пристигнал в страната, не бях видял нито едно ченге или военен да носи американски автомат — всички бяха въоръжени с руски калашници, които през войната им бяха любими.

Може би някогашната армия на Южен Виетнам бе заровила оръжието си в зеленчукови лехи или нещо такова. Обаче най-вероятно не беше така. Намирах се в страна на невъоръжени цивилни и въоръжени ченгета и военни. Разгромът бе пълен и нямаше никаква вероятност да избухне бунт. Спомних си снимките от Музея на американските военни престъпления, масовите екзекуции на бунтовните племена и войници от южновиетнамската армия. В Ханой не си губеха времето.

Къде се бавеше Сюзан?

Сервитьорката донесе бирите и ги остави на масата с две чаши. Подписах сметката и й дадох един долар. Пийнах малко бира и хапнах фъстъци, като постоянно си поглеждах часовника и наблюдавах входа.

Чувах тримата американци на съседната маса и ги слушах, за да разсея мислите си от тревоги за Сюзан. Долавях само откъслечни думи и изрази, но военният жаргон и съкращенията ми бяха ясни. Единият говореше нещо за „омитане“, което означаваше медицинско евакуиране с хеликоптер, другият спомена „постъпване“, което означаваше неприятелска ракета, артилерийски снаряд или мина. Третият каза нещо за „стягане“, което означаваше, че всички си умират от шубе. Засмяха се.

Определено бяха фронтоваци. Погледнах ги и видях, че се забавляват, стари ветерани като мен, завърнали се, за да сритат звяра в ташаците.

Зачудих се дали и те се чувстват така странно, както се бях чувствал аз на покрива на „Рекс“ и започвах да се чувствам тук в този приятен бар в луксозен хотел, построен край Благоуханната река, където се бяха окопали морските пехотинци и се бяха обстрелвали с врага на отсрещния бряг. Ако не преставаш да бъбриш, заглушаваш картечниците и ракетите. Обаче ако седиш мълчаливо, както правех аз, все още чуваш далечния грохот, който се отдалечава във времето.

Сюзан вече трябваше да е пристигнала. Налагаше се да попитам на рецепцията. Станах и се запътих към изхода.

Точно когато наближавах вратата, тя ненадейно се появи и едва не се блъснах в нея.

— Къде беше, по дяволите? — попитах я вместо поздрав.

— И аз се радвам да те видя.

— Безпокоях се за теб.

— Извинявай. Трябваше да се освежа.

И наистина — носеше една от копринените блузи, които бе купила в Натранг, черен панталон и сандали. Очевидно беше взела душ и се бе гримирала.

— Аз тичам тук да те чакам, а ти се киснеш горе във ваната.

— Какво ще кажеш да те черпя едно?

Обърнах се и се запътих обратно към масата. Седнах и си допих бирата.

Сюзан се настани срещу мен.

— Тази бира за мен ли е?

— Явно.

Тя напълни чашата си, загреба шепа фъстъци и ми подхвърли един. Улучи ме в челото.

После се отпусна назад, отпи от бирата си и запали цигара.

Мълчеше и нямаше да проговори, докато не се успокоях. Знам ги аз жените.

— Ако знаех, че ще се размотаваш, щях да отида на масаж. Сюзан пак ме замери с фъстък.

— Трябваше да се срещнем тук веднага след… край. Къде е патлакът?

— На сигурно място.

— Къде е това сигурно място?

— Под леглото ми.

— Да не си полудяла?

— Не. Не съм и глупачка. Излязох в градината и го зарових в найлонова торбичка.

Поуспокоих се и саркастично я попитах:

— Запомни ли къде го зарови?

— При оранжевите райски птици. Зарових го, докато миришех цветята.

— Добре. И никой не те видя, нали?

— Надявам се.

— Избърса ли отпечатъците?

— Само своите. Твоите ги оставих.

Поръчах си втора бира. Забелязах, че тримата американци гледат Сюзан — всъщност я зяпаха и я обсъждаха. Мъжете са свини.

— Имаш ли съобщения? — попита тя.

— Да. От К. Иска да те зарежа.

— Е, има ли някакво значение?

— Никакво. Въпросът е приключен. А ти получи ли някакви съобщения?

— Никой не знае в кой хотел съм.

— Басирам се, че бързо могат да научат.

Сюзан се усмихна.

— Хм… Ей, знаеш ли, че настъпва годината на вола?

— Мислех, че сме годината на Торонто Блу Джейс11.

— Имам предвид астрологическата година. Стига си ме поднасял.

— Извинявай. Годината на вола.

— Да. Предсказано е, че ще е благоприятна.

— За всички ли?

— Не зная. Съжалявам, че го споменах. Адски си досаден.

Тя се намуси, което ми даде възможност да поразмишлявам за някои неща. „Омъжена за друг американец.“ Карл работеше по случая съвместно с ФБР и това трябва да означаваше, че Сюзан е от ЦРУ или разузнавателната служба на външното министерство. Хората от РСВМ припадаха още при вида на оръжие, така че оставаше ЦРУ. Разбира се, можеше да има и друг играч, например военното разузнаване. Във всеки случай това не беше съвсем като да спиш с врага, а по-скоро като да спиш с бизнес конкурент. Или пък Карл лъжеше, което нямаше да е за пръв път. А може и да грешеше, което също нямаше да му е за сефте.

Тя ме откъсна от мислите ми.

— Направих резервация за ранна вечеря. Имат невероятно меню по случай Тет. После ще се разходим из Стария град и ще гледаме празненствата — драконовите танци, куклените представления, музиката и така нататък. След това ще отидем в катедралата на среднощната меса.

Трябваше да е от ЦРУ — кой друг можеше да е толкова нахален, че да ми казва как да си прекарам вечерта?

— Слушаш ли ме?

— Да… Виж, хайде да вечеряме рано и да…

— Нова година е, Пол.

— Не е. Тя беше преди месец.

— Това е тукашната Нова година.

— Не вярвам. Когато пресичаш международната календарна граница, губиш или печелиш само един ден, а не цял месец.

— Според мен трябва да се качиш в стаята си и да вземеш душ, тъй като очевидно не си го направил. После двамата много удобно ще си полегнем и след това ще се облечем за вечеря.

Не намирах нищо лошо в това, затова се изправих.

— Добре. Да вървим.

— Не може ли да си допия бирата?

— В стаята ми има минибар. Да вървим.

— Възбуден ли си?

— Да. Да вървим.

Тя също стана. Излязохме във фоайето, качихме се с асансьора на петия етаж и аз я заведох в апартамента си.

— О, страхотно е — възкликна Сюзан. — На мен ми дадоха малка стая на първия етаж. С изглед към улицата. Стая сто и шест.

Отиде до стъклената врата и излезе на терасата. Последвах я.

Два моста над Благоуханната река свързваха Стария и Новия град и до по-близкия имаше останки от трети мост, сигурно разрушен през 1968-а.

На отсрещния бряг бе укрепеният град, известен като Цитаделата, императорската столица. От тази височина се виждаше вътрешността й и с изненада установих, че липсва приблизително половината от централната част и на нейно място има само голи участъци, в които се различаваха основите на някогашните сгради.

— Виждаш ли онези стени в Цитаделата? — попита Сюзан. — Това е била Императорската крепост, а в нея е Забраненият порфирен град, в който е можел да влиза само императорът, неговите наложници и евнусите.

— Значи няма да ме пуснат там, само теб.

— Много смешно. — Тя продължи: — Повечето древни сгради са били разрушени през шейсет и осма.

— Виждам. — Утре по обяд или по-късно някъде там долу щях да се срещна с тукашната си свръзка. Надявах се да не е жена.

— Нашият екскурзовод ни разказа, че американците безмилостно бомбардирали града в продължение на трийсет дни и унищожили повечето старини.

Не че исках да защитавам американците, обаче отвърнах:

— Северновиетнамската армия изненадващо превзе града в навечерието на Тет, по време на временното примирие. Трябваха трийсетдневни бомбардировки и сухопътни атаки, за да ги прогоним. Това е то войната.

Сюзан кимна.

— И все пак… жалко.

— Комунистите обикаляли града с имената и адресите на хора, които искали да ликвидират. Разстреляли над три хиляди военни и цивилни. Вашият екскурзовод каза ли ви това?

— Не.

Погледнах на северозапад.

— Моята пехотна рота се беше окопала на ония хълмове, ей там на хоризонта. Виждахме бушуващите сражения в Куанг Три и Хюе. Спуснахме се от хълмовете и се опитахме да не позволим на комунистическата войска да избяга от Куанг Три. После продължихме на юг и пресякохме пътя на бегълците от Хюе.

Тя проследи погледа ми и попита:

— Значи и ти си бил там?

— Да.

— И сраженията са се водили в града, така ли?

— Да. На този бряг на реката, точно където се намираме сега, се бяха окопали морските пехотинци и контролираха Новия град. Куанг Три е на шейсетина километра на север от тук по магистрала номер едно.

— Трябва да идеш в Куанг Три.

— Май наистина ще отида. Изминах дълъг път.

— Ще ми се да дойда с теб, ако искаш компания.

Кимнах.

— Френските войници наричали отсечката от магистрала номер едно от Хюе до Куанг Три „Безрадостния път“. Името останало и ние също й викахме така, макар че някои й казваха „Пътя на засадите“ или „Сдухания път номер едно“.

— Къде е долината А Шау? — попита Сюзан. Посочих на запад.

— Ей там, оттатък оная планинска верига, на седемдесетина километра, близо до лаоската граница. Уединена е, по-скоро е каньон, отколкото долина, заобиколена е от планини и през по-голямата част от годината е потънала в облаци. Понякога е труднодостъпна.

— Идвам с теб. Погледнах я и се усмихнах.

— Наистина ли преди си била скучна?

— Скучна и глезена. Ако рум сервисът се забавеше, изпадах в ярост.

За последен път погледнах Хюе, обърнах се и влязох в стаята. Отидох в банята, избръснах се и взех душ. Любихме се на удобното легло, после заспахме.

Станахме в шест, облякохме се и слязохме в ресторанта, където имаше шведска маса с новогодишната вечеря.

Всичко беше заето и ни дадоха малка маса за двама до крайречната градина, която според Сюзан не била много далеч от заровения й пистолет.

Всички бяха европейци или американци и забелязах тримата, които бях видял по-рано. Седяха на маса с няколко жени и по жестовете и поведението им прецених, че дамите не са им нито съпруги, нито приятелки. Мъжете бяха в стихията си и жените или бяха очаровани, или се преструваха на такива.

Оркестърът свиреше весела музика и ресторантът представляваше море от усмихнати лица, искрящ кристал и бързащи сервитьори. През 1968-а такова нещо не бе възможно.

Една от шведските маси беше отрупана с истински виетнамски празнични блюда с надписи на няколко езика, за да могат всички да избягват повечето от тях. На другите маси имаше европеизирани виетнамски ястия, китайска кухня и западна храна. Със Сюзан се изплюскахме като прасета, като се тъпчехме с клечки за ядене, ножове, вилици и пръсти.

В девет излязохме от хотела и прекосихме Благоуханната река по моста Транг Тиен.

Вечерта бе хладна и небето се беше изяснило. Луната съвсем бе изтъняла и скоро щеше да изчезне, звездите ярко сияеха. Хиляди хора крачеха по алеята между реката и високите стени на Цитаделата. Градът беше украсен с червени знамена, сградите бяха обкичени със светещи гирлянди и китайски фенери.

Центърът на веселието, изглежда, се намираше около историческата кула срещу главната порта. Там седяха или се разхождаха цели семейства, поздравяваха се и си честитяха новата година.

— Индивидуалното използване на фойерверки е забранено, но градът сигурно ще изстреля няколко ракети като в Сайгон — каза Сюзан. — Когато преди три години пристигнах във Виетнам, фойерверките все още бяха разрешени и на Тет в целия град се гърмеше като в бойна зона.

— Това ми е познато.

Грамадната порта срещу кулата беше отворена и вътре се виждаше декоративен мост, който водеше към императорския палат. Самият дворец бе голям, построен от камък и червено лакирано дърво и с традиционния керемиден покрив. Беше осветен с прожектори и украсен за празника. Зачудих се как е избегнал бомбардировките, но Сюзан поясни:

— Хора и организации от цял свят са дарили пари за реставрирането на двореца в първоначалния му вид.

— Хубаво. Хайде да влезем. И аз ще даря една петарка.

— Тази вечер не можем да влезем. Не виждаш ли ей онези войници, които връщат хората? Сигурно ще има някаква държавна церемония.

— Ще им дам десетачка.

— Откажи се. Имаш си достатъчно проблеми.

Продължихме разходката си край реката, после влязохме в града през една по-малка порта.

Имаше много народ и гледахме драконов танц и няколко глупави куклени представления в импровизирани театри. Музиканти свиреха народна музика на струнни инструменти — беше много сълзлива и нервираща.

Повечето кафенета и ресторанти бяха затворени, обаче открихме заведение, собственост на католическа двойка, което работеше.

Вътре беше пълно с виетнамци и бели, но все пак успяхме да си намерим маса и ни сервираха кафе.

— Хубаво е — казах на Сюзан. — Радвам се, че съм тук.

— И аз.

— Пропускаш купона на семейство Винсънт в Сайгон.

— Единственото място на света, където искам да съм, е тук с теб.

— И аз се чувствам така.

Допихме кафето. Нямаше таксита и циклоси, затова пресякохме Благоуханната река по моста Фу Ксуан и отидохме в Новия град, където се намираше катедралата.

От моста видях на отсрещния бряг няколко големи спортни комплекса с тенискортове, плувен басейн и игрища.

— Това е Cercle Sportif, старият френски спортен клуб. Има такива в Сайгон и в по-големите градове. Преди са били само за бели. Сега са главно за партийци.

— Комунягите да не би да играят тенис?

— Не зная. Предполагам. Защо не?

— Опитвам се да си представя полковник Манг по тенис екип.

Тя се засмя.

Продължихме по моста и изведнъж в небето проблесна оранжева светлина, последвана от поредица експлозии — потръпнах, после разбрах, че са фойерверки. Сърцето ми се разтуптя и дълбоко си поех дъх.

Сюзан ме погледна.

Почувствах се глупаво, затова се пошегувах:

— Стори ми се, че партизаните са се върнали.

— Точно затова споменах за фойерверките.

Когато слязохме от моста, понечих да пресека улицата, но Сюзан ме спря.

— Виждаш ли онази будка на отсрещния ъгъл? Това е полицейски пост. Ще го заобиколим отдалеч. Понякога досаждат на чужденците. Установих го при предишното си идване тук.

— Полицията не ми е досаждала от четвъртък. Чувствам се пренебрегнат. Да вървим да поспорим с тях.

— Моля те.

Заобиколихме будката.

— Можем да прескочим месата — предложих по пътя.

— Трябва да коленичиш и да благодариш на Господ, че изобщо си жив — отвърна тя.

До катедралата имаше доста път и улиците започваха да опустяват.

— Вече всички са си вкъщи за традиционната вечеря — поясни Сюзан.

— Защо будистите не ходят на среднощна меса в пагодите?

— Мисля, че не се казва меса, а и те се молят, когато имат желание.

В дванайсет без петнайсет стигнахме в катедралата „Нотър Дам“. Все още пристигаха богомолци, главно пеш. Повечето бяха виетнамци, обаче имаше и кръглооки.

Черквата беше внушителна, макар и нова. Дори бе сравнително модерна, едновременно с готически и виетнамски нотки. Предположих, че старите черкви са били разрушени.

Влязохме и си намерихме места на една от последните пейки.

— Щом празникът е будистки, защо има католическа меса? — попитах Сюзан.

— Не зная. Ти си католик. Прати имейл на папата.

Службата започна. Цялата меса и химните бяха на виетнамски, което беше странно, все едно бе дублирано. Прескочих причастието, както бях постъпил и в сайгонската „Нотър Дам“, обаче повечето присъстващи, сред които и Сюзан, отидоха при олтара. Нямаше от ония прояви на благочестие, каквито могат да се видят в католическите черкви в Щатите, което беше добре, иначе тия тук сигурно щяха да започнат да се покланят, вместо да се ръкуват, и всички щяха да си блъскат главите.

Забелязах, че гражданите на Хюе са по-добре облечени от виетнамците на юг от прохода Хайван, и реших, че е заради по-студеното време и може би заради по-високо развитата градска култура.

Моят поликултурологичен анализ свърши и последвахме процесията на открития площад пред катедралата.

Хората стояха и си приказваха и някак, не питайте как, Сюзан влезе в разговор с едно местно семейство. Те много се впечатлиха от добрия й виетнамски и елементарния й френски, който също знаеха.

С две думи, отивахме на вечеря у семейство Фам.

— Не им ли каза, че съм лош по характер? — попитах я, докато се влачехме с целия им род.

— За щастие не попитаха нито за теб, нито за мен.

После набързо ми изнесе лекция по виетнамски обноски на масата.

— Не оставяй клечките си в паницата с ориз. Това е символ на смъртта, като ароматичните пръчици на гробищата и семейните олтари. Освен това всичко се поднася на табли. Трябва да опиташ всяко ястие, което ти предлагат. Ако изпразниш чаша вино или бира, веднага ще ти я напълнят. Остави половин чаша, ако не искаш повече.

— Звучи като в южен Бостън.

— Доизслушай ме. Виетнамците не се оригват като китайците, за да покажат, че храната им е харесала. Смятат го за грубост, като нас.

— Аз не смятам оригването за грубост. Ама нали не съм от горната класа.

Тя ядосано въздъхна.

— Добре, когато се нахраниш, наври си клечките в носа.

— Сигурна ли си?

— Довери ми се.

Семейство Фам живееха в красива къща недалеч от катедралата и явно имаха доста пари.

От ушите ми все още течеше ориз от вечерята в хотела, само че това не беше оправдание да не ям.

Озовах се натикан на ниска маса между стогодишна бабишкера и някакво сополиво хлапе. Срещу мен обаче седеше много яко гадже и знаеше малко английски, ама не достатъчно, за да му покажа какъв съм чаровник. Може и да бе с някой друг, но постоянно се усмихваше и кикотеше, и ми подаваше различните блюда.

Всички знаеха по десетина думи на английски и тия десетина думи не бяха едни и същи, така че разговорът вървеше идеално. Освен това повечето знаеха и френски и аз започнах да си припомням оскъдния си френски езиков запас. Както споменах, добре известните ми виетнамски изрази не бяха подходящи за семейна вечеря. Обаче обмислих дали да не поискам от гаджето да ми покаже личната си карта.

Сюзан седеше в отсрещния край на масата и се забавляваше.

В семейна обстановка виетнамците изглеждаха големи симпатяги, но общественият и търговският живот на цялата страна смърдеше.

— Господин Пол, госпожица Сюзан казва вие били тук през хиляда деветстотин шейсет и осма година — на сносен английски се обърна към мен трийсетинагодишен мъж, който седеше до Сюзан.

— В Куанг Три.

— Наистина? И сражавали с комунистите.

— Нали затова бях тук.

— Убивали?

— Хм… предполагам.

— Браво. — Той се изправи и каза нещо на своите, вдигна чаша към мен и заяви: — За този смел войник, който убива… — Виетнамецът попита нещо Сюзан и довърши тоста си с: — … убива антихристите.

Всички вдигнаха наздравица и се почувствах принуден да стана. Имах натрапчивото усещане, че участвам в антикомунистическо сборище и нямаше да се изненадам, ако вратата рязко се отвореше и главорезите от министерството на държавната сигурност нахлуеха и арестуваха всички. Карл нямаше да одобри присъствието ми тук. Вдигнах чаша.

— За смелите виетнамски католици. Единственият добър червен е мъртвият червен.

Моят домакин като че ли за миг се смути, но Сюзан преведе думите ми и всички заръкопляскаха.

Погледнах я и видях, че върти очи към тавана. Седнах и зачаках да разбият вратата.

Към два през нощта обмислих дали да не си навра клечките в носа, обаче успяхме да се измъкнем чак към три и улиците бяха съвсем пусти. Освен това бях малко пиян.

— Супер беше, нали? — попита Сюзан.

— Така си е. — Оригнах се.

— Страшно гот си прекарвам с теб.

Пак се оригнах.

— Върхът.

— Много мили хора.

— Да. Малко кръвожадни, ама иначе симпатяги.

— Господин Юен, мъжът, който седеше до мен и който вдигна наздравица за теб, ми каза, че през шейсет и осма комунистите убили много негови роднини. Затова толкова много… мразят режима…

— Знаеш ли, тук всички са пълни с потисната омраза и гняв заради миналото. Полковник Манг, господин Юен, всички. Мечтаят си пак да се хванат за гушите.

Тя не отговори.

— Така или иначе, семейство Фам трябва да внимават. В министерството на държавната сигурност не се шегуват.

— Убедена съм, че внимават.

— Но изобщо не ни познаваха.

— Ние сме американци, при това католици. Е, поне единият от нас е католик.

— Да. — Странно, че според виетнамците всички американци са антикомунисти. Предполагам, че не са срещали нито един професор от известен университет. — Едва ли някой ни е проследил от катедралата и никой не ни следи в момента. Но ти не направи услуга на семейство Фам, като се самопокани на вечеря. Напротив, сигурно ги наблюдават, така че като отидохме там и ние не си направихме услуга.

Сюзан помълча, после отвърна:

— Имаш право. Но тази вечер празнуват даже ченгетата.

— Надявам се.

Известно време повървяхме по смълчаните улици.

— Май ти беше приятна компанията на онова момиче срещу теб — по някое време отбеляза Сюзан.

— Кое момиче?

— Онова, с което си приказва цяла вечер.

— А, онова. Тя е монахиня.

— Съмнявам се.

— Уморен съм, Сюзан, боли ме главата и се загубихме.

— Не сме. Хотелът е натам.

Продължихме да вървим и естествено на поредния завой видяхме хотела.

Сюзан ненадейно спря.

— Пол.

— Какво?

— Не трябваше ли днес да се явиш в имиграционната полиция?

— Днес имах работа. Утре ще ида. — Продължихме по улицата.

— Трябваше да идеш днес. Те знаят, че си тук, защото са им съобщили от хотела.

— Ами тогава знаят, че съм тук. Майната им. Полковник Манг не ми опъва много каишката. Иска да види какво ще правя.

— Откъде знаеш?

— Зная.

— И какво ще се случи утре, когато отидеш на срещата? Ами ако те следят?

— Тайните срещи винаги се подготвят с идеята, че ще те следят. Затова се наричат „тайни“. Трябва обаче да те помоля утре да не ходиш в Цитаделата.

— А… добре.

— Освен ако ти не си моята свръзка.

— Щеше да е интересно.

Стигнахме до хотела.

— Хайде да заобиколим отзад и да ми покажеш къде си го заровила.

— Утре.

— Сега.

— Добре…

Запътихме се към градината зад хотела. Теренът се спускаше към реката и бе терасиран. Осветяваха го ниски лампи.

Докато вървяхме по алеята към брега, Сюзан кимна надясно.

— Виждаш ли ги? Оранжевите райски птици?

— Тия цветя ли ядат мухи?

— Не, Пол. Виждаш ли ги?

— Да. Някъде там ли?

— Да. Трийсет сантиметра надясно от средната градинска лампа. Почвата е много рохкава. Можеш да копаещ с ръка.

— Добре. Утре, преди да тръгнем ще го взема.

— Аз ще го взема.

Не отговорих. Постояхме в градината и погледахме реката. В този час на нощта бяхме съвсем сами. Обърнахме се и тръгнахме към главния вход на хотела.

Влязохме във фоайето и проверихме за съобщения. Имаше две за мен и аз се подписах за получаването им.

Качихме се с асансьора в моя апартамент и аз се стоварих на едно от креслата.

— Господи, остарявам.

— В страшна форма си. Отвори пликовете.

Първо отворих малкия и прочетох на глас:

— Утре сутрин се явете в имиграционната полиция.

— Каишката не е чак толкова хлабава — отбеляза Сюзан.

— Ако бяха сериозно ядосани, щяха вече да са тук.

— Сега е Нова година. Какво е другото съобщение?

Отворих големия плик и извадих факс. Беше от Карл и си го прочетох наум:

Хубавото на това да не си в армията е, че не си длъжен да изпълняваш пряка заповед от военен.

Забелязах и послеслов: „С. ти праща поздрави. Ще те чака в Хонолулу.“

Можеше да ме баламосва, за да ме вкара в правия път. Във всеки случай положението със Сюзан се беше усложнило и не знаех дали искам да се срещна със Синтия в Хонолулу.

Сюзан ме наблюдаваше.

— От кого е съобщението? — попита тя.

— От Кей.

— Всичко наред ли е?

— Да.

— Не изглеждаш спокоен. Може ли да го видя?

— Не.

На лицето й се изписа изражение, в което прочетох болка, обида и ярост.

Изправих се, запътих се към терасата с факса, после се обърнах и й го подадох.

— От госпожа Кей е.

Тя го взе.

— Тази нощ мисля да спя в стаята си.

— Може би така трябва.

Сюзан тръгна към вратата, отвори я без колебание и излезе.

Излязох на терасата и отправих поглед към града отвъд реката. Все още светеха празничните илюминации, главно червени, както можеше да се очаква в червена държава.

Замислих се за семейство Фам. Над тази страна бе надвиснал сив облак, образуван от дима и пожарите на войната, от който се сипеше омраза, скръб и недоверие.

И не стига това, ами този облак или както го наричаше Карл, тази сянка все още покриваше собствената ми родина.

Наистина, Виетнам беше най-ужасното нещо, случило се с Америка през този век, и навярно можеше да се каже и обратното.

Телефонът иззвъня и аз влязох, за да отговоря.

— Ало.

— Само исках да ти пожелая успех утре.

— Благодаря.

— Ако с теб се случи нещо и се разделим…

— Сюзан, телефоните не са сигурни. Зная какво искаш да кажеш и тъкмо щях да ти се обадя.

— Искаш ли да дойда при теб?

— Не. И двамата сме уморени.

— Добре. Къде и кога ще се срещнем утре?

— В шест часа в бара на хотела. Ще те черпя.

— Добре… а ако закъснееш?

— Прати факс на госпожа Кей. Помниш ли номера?

— Да.

— Предай й всички подробности и изчакай до факс машината или опитай да се свържеш по телефона от пощата.

— Зная.

— Зная, че знаеш. Ти си професионалистка.

— Пол?…

— Да?

— Нямах право да се разстройвам заради онзи послеслов. Извинявай.

— Забрави за това.

— Това между нас е само тук и сега. Казах го съвсем сериозно.

Оставих думите й без отговор.

— Ей, прекарах страхотен ден. Честита Нова година.

— И аз. Честита Нова година и на теб.

Затворихме.

Така. Имах проблем с жена във вражеска държава накрай света, опитваха се да ме арестуват или убият, беше четири часът и на сутринта трябваше да се явя при ченгетата, после по обяд имах вероятно опасна среща. И все пак, кой знае защо, това не ме безпокоеше. Всъщност не ме вълнуваше пялото премеждие по магистрала 1, включително убийството на двамата полицаи и мъчителното връщане в миналото.

Познавах това чувство: режим „оцеляване“. Животът престава да е сложен. Всичко се свежда до целта да се прибереш у дома.

26.

Не беше най-тежкият новогодишен махмурлук в живота ми, обаче май никога не се бях събуждал толкова рано, за да го осъзная напълно. Взех душ и облякох най-късметлийските си дрехи — син блейзър, бяла риза, панталон цвят каки и мокасини.

Извадих кутия портокалов сок от минибара и изгълтах два аспирина заедно с хапчето против малария. Добре че не ми бяха дали таблетка за самоубийство, защото се чувствах достатъчно кофти, за да я изпия.

Слязох долу, прескочих закуската и извървях пеш няколкото преки до улица „Бен Нге“, където се намираше имиграционната полиция.

Беше студена влажна утрин с висока облачна покривка и улиците пустееха, целите в боклуци от предишната нощ.

Помислих си, че може би трябваше да се обадя на Сюзан, обаче понякога малко раздяла действа благотворно. Бях прекарал повече време далеч от Синтия, отколкото заедно с нея, и страхотно се погаждахме. Е, може би не чак страхотно, ама биваше.

Стигнах до панелната сграда на участъка и влязох. В малкото фоайе седеше униформен виетнамец, който ме попита на английски:

— Какво иска?

Вместо да отговоря и да объркам тоя идиот, му дадох ксерокопие на писмото от полковник Манг и той го прочете, изправи се и изчезна в коридора зад бюрото си.

След минута отново се появи.

— Стая. — И вдигна два пръста.

Отвърнах на мирния знак и отидох в стая 2, малък кабинет, чиято врата бе отворена. Зад бюрото седеше униформен мъж на моята възраст, който явно страдаше от още по-тежък махмурлук.

Не ме покани да седна, само известно време ме наблюдаваше. И аз го наблюдавах. Помежду ни премина нещо неприятно.

На бюрото лежаха коланът и кобурът му, в който имаше деветмилиметров чиком. В нито един американски полицейски участък не можеш да се доближиш до оръжието на ченге. Тук ченгетата бяха немарливи и арогантни. Това ме обиди, а висенето прав ме вбеси.

Ченгето погледна писмото в ръката си.

— Кога пристигнал в Хюе?

Беше ми дошло до гуша от тия глупост.

— От хотел „Сенчъри Ривърсайд“ са ви съобщили кога съм пристигнал. Знаете къде съм отседнал за три дни. Други въпроси?

Не му хареса нито отговорът, нито тонът ми. Виетнамецът повиши глас и почти пискливо попита?

— Защо не се явил тук вчера?

— Защото не исках.

И това не му хареса. Искам да кажа, човекът беше работил на Нова година, в главата му се блъскаха винени дяволчета, а някакъв кръглоок му се дървеше.

Двамата се спогледахме и както казах, помежду ни премина нещо нездраво, което не бе само ядът от махмурлука ни.

— Ти войник тук? — попита ченгето.

— Да. А ти?

— И аз.

Продължихме да се зяпаме и забелязах неравен белег, който започваше от оцелялата половина на ухото му, лъкатушеше отстрани по шията му и изчезваше под разкопчаната му яка. Половината му зъби липсваха или бяха нащърбени, останалите бяха кафяви.

— Кога бил тук? — попита той.

— През шейсет и осма, бях в Първа въздушнопреносима пехотна дивизия, сражавал съм се в Бонг Сон, Ан Ке, Куанг Три, Ке Сан, долината А Шау и из цялата провинция Куанг Три. Бих се със северновиетнамската армия и Виетконг, вие убихте много мои приятели и ние убихме много ваши приятели. Всички заедно убихме много цивилни, включително трите хиляди мъже и жени, които вие очистихте в Хюе. Други въпроси?

Ченгето се изправи и впери поглед в мен. В очите му видях, че побеснява, още преди лицето му да потръпне.

— Други въпроси? — повторих аз. — Ако няма, ще си тръгвам.

— Остава! — изкрещя той. — Остава тук!

Придърпах си стол, кръстосах крака и си погледнах часовника.

Виетнамецът като че ли се смути, после се усети, че трябва да седне, и го направи.

Прокашля се и взе лист хартия. Вдигна химикалката си, овладя се и ме попита:

— Как стигнал в Хюе?

— С автобус.

Ченгето записа отговора ми.

— Кога напуснал Натранг?

— В петък следобед.

— По кое време стигнал в Хюе?

Пресметнах наум.

— В десет-единайсет часа в петък вечерта.

— Къде прекарал нощ?

— В мотел.

— Как казва мотел?

— Не зная.

— Защо не знае?

Когато се налага да обяснявате липсващи интервали от време в полицията, винаги измисляте сексуална връзка, обаче не използвате това оправдание вкъщи.

— В рейса се запознах с една жена. Тя ме заведе в мотела. Биет?

Той се замисли и пак попита:

— Как казва мотел?

— Мотел „Чукарски“. Откъде да зная, по дяволите?

Виетнамецът дълго ме гледа, после каза:

— Къде отива от Хюе?

— Не зная.

— Как напуска Хюе?

— Не зная.

Той почука с пръсти по бюрото до кобура си.

— Паспорт и виза.

Хвърлих ксероксите пред него. Ченгето поклати глава.

— Иска паспорт и виза.

— В хотела са.

— Донеси ги.

— Няма.

Той присви очи и извика:

— Донеси ги!

— Върви по дяволите. — Изправих се и излязох от стаята.

Виетнамецът се втурна след мен и ме сграбчи за рамото. Отблъснах ръката му и двамата застанахме един срещу друг в коридора.

Погледите ни се срещнаха и всеки от нас видя в очите на другия едно и също: бездънна пропаст от чиста омраза.

Бях се приближавал толкова много само до трима виетнамски войници и в двама от тях бях видял и усетил страх. Третият обаче ми бе отвърнал с този поглед, който не излъчваше фронтовашка враждебност, а чиста ненавист, въплътена във всеки атом на неговото същество, която разяждаше сърцето и душата му.

И за миг, който ми се стори цяла вечност, отново се озовах в долината А Шау, онзи войник пак ме гледаше, аз му отвръщах и двамата горяхме от нетърпение да се убием един друг.

Върнах се в настоящето и се опитах да възвърна здравия си разум, ала наистина ми се искаше да убия този човек с голи ръце, да размажа лицето му на каша, да изтръгна ръцете му от ставите, да му смачкам тестисите, да му пречупя гръкляна и да го гледам как се задушава.

Той усети всичко това, разбира се, и също преживя своите кръвожадни фантазии, навярно свързани с остър месарски нож.

Обаче, за разлика от фронта, и двамата имахме други заповеди и неохотно се отдръпнахме от това най-мрачно кътче на сърцата си.

Чувствах се изчерпан, като че ли наистина съм се сражавал, ченгето имаше същия вид.

Почти едновременно си кимнахме, обърнахме се и се разделихме.

Излязох на улицата, спрях и дълбоко си поех дъх. Опитах се да проясня лошите си помисли, но изпитвах почти неовладяемо желание да се втурна обратно вътре и да смажа копелето на кървава каша. Направо усещах как плътта му се цепи под юмруците ми. Насилих се да тръгна.

Известно време крачих безцелно в опит да смъкна равнището на адреналина в кръвта си. Усетих се, че ритам бутилките по улицата и удрям стълбовете. Това не бе добре, обаче беше неизбежно и в крайна сметка можеше да е добре. За съжаление не действаше успокоително — тъкмо напротив.

Наближаваше девет и Новият град започваше да се раздвижва. Запътих се към Благоуханната река по улица „Хуонг Вуонг“, която ме отведе до моста Транг Тиен. Близо до моста имаше плаващ ресторант, който бях забелязал предишната вечер. По масите на палубата седяха няколко души и аз минах по трапа.

Посрещна ме сънен младеж, който ме настани на една от масите, и аз си поръчах кафе с двоен коняк, което го ощастливи и още повече щеше да ощастливи мен.

По палубата бяха разхвърляни украси, картонени празнични шапки, бутилки от шампанско и дори една дамска обувка. Явно не всички бяха прекарали нощта на семейната маса и пред домашния олтар.

Донесоха кафето с коняка и аз излях половината чаша в гърлото си. Стомахът ми вече кипеше от жлъч и киселини и горещата течност само допълни нездравата смес.

Седях на леко поклащащата се палуба на речния ресторант и се взирах в мрачните сиви стени на Цитаделата.

Всъщност не исках да мисля за случилото се в участъка — знаех какво и защо се е случило, знаех и че може пак да се случи, навсякъде и по всяко време.

Допих си чашата и поръчах още една. Младежът постави бутилката коняк на масата, явно видял в мен човек, който има нужда от повечко алкохол.

След второто кафе е коняк се почувствах малко по-добре и се замислих за работата си. Трябваше да се избавя от евентуалната си опашка и по обяд да се срещна с някого на отсрещния бряг на реката. И ако свръзката ми не дойдеше на срещата и пропуснеше алтернативите в два и четири часа, трябваше да чакам вест в хотела и да съм готов незабавно да си замина.

Ако обаче срещата минеше нормално, щях да науча за къде трябва да продължа.

Всеки човек на опасна мисия тайничко се надява всичко да се провали. С нетърпение очакваш да получиш зелен сигнал, и все пак няма да се разочароваш, ако отменят операцията.

Спомнях си това усещане от времето, когато напуснахме хълмовете и се насочихме към Куанг Три със заповед да си върнем града. Когато стигнахме там, южновиетнамците вече бяха свършили мръсната работа и всички скришом бяхме облекчени, ала външно изразявахме огромно разочарование, че не сме успели да се включим в бойните действия. Даже самите ние не си вярвахме. Обаче нали в това се състои мъжкарското перчене.

После в края на март желанието ни да се включим в бойните действия се изпълни — съобщиха ни, че заминаваме за Ке Сан срещу двайсет хиляди добре въоръжени и здраво окопали се северновиетнамци, които от януари бяха обкръжили морските пехотинци в огневата база Ке Сан. Такава вест не може да ти стопли деня.

Едва ли някога ще забравя вида и рева на стотиците хеликоптери, пренасящи хиляди пехотинци към хълмовете край Ке Сан. Ако на този свят има апокалиптично видение, освен ядрена експлозия, трябваше да е тази въздушна атака: изтребители — бомбардировачи пускат стотици петстотинкилограмови бомби, които карат небеса и земя да се разтърсват, реактивни изтребители хвърлят кутии напалм, земята пламти, горят реките, потоците й езерата, горите избухват в огън, цели полета със слонска трева и бамбук се възпламеняват и хеликоптерите непрекъснато обстрелват с ракети и картечници ада под нас, сипят се артилерийски снаряди с мощни експлозиви и бял фосфор и от черната пръст изригват малки вулкани. Небето е черно от дим, земята е червена от огън и тънкият въздушен пласт помежду им е смъртоносна зона от червени и зелени трасиращи куршуми, назъбени нажежени шрапнели и връхлитащи хеликоптери. Апокалипсис сега.

Спомням си как нашият хеликоптер се спускаше към земята и аз стоях на рампата, готов за скок. Войникът до мен доближи устни към ухото ми и надвика грохота на експлозиите: „Ей, Бренър, смяташ ли, че ще ни пуснат?“

И двамата се засмяхме в потвърждение на онова, за което всички си бяхме мислили, преди да започне атаката, и в този момент бяхме свързани с всеки войник в историята, очаквал звука на сигналната тръба, бойните гайди, свирката, червената ракета или каквото и да е друго, означаващо „Напред“.

Напред. Вече не си човек, нямаш майка, съпруга, не мислиш за никой друг освен за човека до теб. Напред. Това е моментът, от който винаги си се ужасявал, това е страхът, който те връхлита нощем, преди да заспиш, и кошмарът, който те събужда. Това е той — тук и сега, в действителност. Напред. Посрещни го.

Избърсах лепкавата пот от лицето си и изтрих длани в панталона си.

И после дойде долината А Шау.

Когато си мислиш, че си се спуснал до самото дъно на страха, когато си стигнал до края на тунела и той повече не може да се стеснява и да става по-тъмен, когато вече не си способен да се боиш, в едно далечно кътче на тунела, където се присмиваш на смъртта, откриваш тайна стаичка с най-големия страх: вътре си самият ти.

Изправих се, оставих пет долара на масата и тръгнах по моста към Цитаделата.

27.

През следващите няколко часа обикалях забележителностите с пътеводителя в ръка, правих снимки, возих се на циклоси и таксита и изобщо стъжнявах живота на онези, които се опитваха да ме следят.

Заради нощния празник из града нямаше много хора и имах усещането, че моята свръзка може да почака до два часа, когато улиците щяха да се оживят.

Почти всички наоколо бяха чужденци, така че не изпъквах сред тях. Забелязах, че повечето утринни туристи се движат в организирани групи, но с напредването на деня видях няколко виетнамски семейства, които бяха излезли на разходка. Стените на Цитаделата бяха дълги по над два километра от двете страни и аз се движех там, където имаше най-много хора.

В 11:30 излязох през порта, която водеше към крайречната улица. Запътих се на юг сред тълпи от народ и десетки циклоси, които неотлъчно ме следваха и водачите им крещяха: „Ей! Циклос? Ей! Циклос?“

Също като в Сайгон и Натрайг, те приличаха на представители на победената във войната страна. Победителите напомняха на ченгето в имиграционната полиция. Единствената надежда виждах в очите на децата и дори техните очи невинаги изглеждаха обнадеждаващи.

Продължих покрай реката и стигнах до главната порта срещу кулата, където предишната вечер бяхме дошли със Сюзан. Днес портата беше отворена за публика и аз отново влязох в Цитаделата и пресякох декоративния мост, където правеха снимки десетки туристи. Сега се намирах в Императорската крепост, някога достъпна само за императора и неговия двор. Входната зала бе от червено и черно лакирано дърво с много позлатени дракони и зелени демони с изцъклени очи, образи, които не помагат много срещу махмурлук.

Излязох зад двореца и се озовах точно пред Мандаринските зали, номер 32 в моя пътеводител.

Богато орнаментираната сграда била възстановена от пепелището на 1968-а, пишеше в пътеводителя, и имаше онзи стар-нов вид на павилион в Дисниленд. Снимах я.

Беше 11:45 и нямах представа точно къде трябва да се срещна със свръзката си. Сградата бе голяма и подобно на всички сгради, имаше „вътре“ и „вън“, обаче господин Конуей не се беше конкретизирал, макар че здравомислието налагаше „вътре“, ако валеше, а сега не валеше.

Обиколих Мандаринските зали и вече бях убеден, че не ме наблюдават. Противно на телевизионните филми, почти не е възможно три часа да следиш някого, без да те забележат.

Освен това, ако забележех, че някой ме наблюдава, той спокойно можеше да е моята свръзка.

Опасността, знаех го, не се състоеше в това да ме следят: аз съм по-голям майстор да се избавям от опашки, отколкото женен мъж — от ревнива жена.

Истинската опасност беше свръзката ми да е позната на министерството на държавната сигурност, отдели „А“, „Б“, „В“, „Г“ и „Д“. Почти винаги местният аматьор, нает от някой вашингтонски малоумник, се домъква на тайната среща с петнайсет ченгета след себе си, половината от които с видеокамери.

Слава Богу, не се налагаше да ми предават нищо, което можеше да ме уличи, например кутия документи с надпис „строго секретно“.

Никой не се приближаваше към мен, обаче оставаха още пет-шест минути, затова влязох през друг портал, който водеше в Забранения порфирен град, светая светих на Императорската крепост. Тия императори бяха обичали да се уединяват и според Сюзан единствено императорът, неговите наложници и евнусите можели да влизат в Порфирния град. С други думи, цялото това пространство беше запазено само за два ташака. Имах нужда от такова място.

Всъщност в Забранения порфирен град не бе останало много — нямаше императори, евнуси и за съжаление, нямаше наложници, само обширни празни участъци и ниски основи на древни сгради. Единствената цяла постройка беше реставрираната Императорска библиотека, номер 23 в моя пътеводител и втората ми явка в два часа, ако първата не се състоеше.

В Порфирния град имаше доста туристи и чух една двойка на средна възраст да разговаря на английски с американски акцент. Жената мърмореше колко ужасно било, че американските военни бомбардирали тия архитектурни съкровища и ги превърнали в купчина камъни. Мъжът се съгласи и прибави:

— Ние сеем смърт и опустошение, където и да идем.

Едва ли имаше предвид себе си и жена си, които сееха само глупост, където и да идеха. За да подсиля прикритието си, им предложих да ги снимам заедно пред обраслите с трева развалини. Те, изглежда, се зарадваха и ми дадоха идиотски сложния си фотоапарат.

— Знаете ли, че комунистите атакуваха този красив град по време на примирието за Тет, най-святата нощ в будистката година? — попитах ги аз, докато намествах фокуса. — Усмихнете се. Знаете ли, че комунистическите функционери екзекутираха над три хиляди граждани на Хюе, мъже и жени, като ги разстрелваха, разбиваха им главите или ги погребваха живи? Усмихнете се.

Двамата, кой знае защо, не се усмихваха, обаче щяха да запомнят тая снимка, затова направих две пози, втората с мъжа, който се приближаваше към мен и протягаше ръка към фотоапарата.

Той си взе апарата, без да каже дори едно „благодаря“, и си тръгна с жена си не чак толкова арогантен, колкото преди минута, но явно не особено доволен от новопридобитата информация. Но пък когато пътуваш, трябва да научаваш разни неща.

Излязох от Порфирния град, върнах се при Мандаринските зали и се заскитах вътре. Сградата беше голяма и нямах представа как ще ме открие моята свръзка. Ако и двамата имахме опашки, те можеха да ни помогнат да се срещнем за една снимка.

Въпреки несериозността си вече започвах малко да се безпокоя. Бях убеден, че съм сам, обаче не вярвах, че и другият не е под наблюдение.

В 12:20 продължавах да се мотая из сградата и огнедишащите дракони започваха да изглеждат така, както се чувствах аз.

Излязох навън. Слънцето надничаше през пролуките между облаците и бе малко по-топло.

Обиколих Мандаринските зали, ала явно никой не искаше да се запознае с мен.

Срещата не се беше състояла. Имах около час и половина до следващата и през това време можех да отида да си прегледам главата.

Излязох от вътрешния град на крайречната улица, където бях забелязал няколко закусвални. Купих си еднолитрова бутилка вода и оризова топка, увита в бананови листа.

Настаних се на една пейка до млада виетнамска двойка и позяпах Благоуханната река, изядох един сладолед с пластмасова лъжичка и отпих топла вода от пластмасовото шише.

Отхапах от лепкавата оризова топка. Направо смърдеше. Джеймс Бонд никога не седеше на пейка с махмурлук, не пиеше хладка вода и не ядеше лепкави оризови топки с пръсти.

Благоуханната река течеше бързо заради зимните дъждовен надолу по течението видях трите каменни пилона, които бяха носили стария мост. Преди години бях приказвал с един морски пехотинец, който бе участвал в сраженията за Хюе. Та според него човек можел да прекоси реката по труповете, които носело течението. Това си беше чисто преувеличение, типично за морските пехотинци, разбира се, обаче във всяка военна история има зрънце истина, преди да се превърне в цял пясъчник от измислици. Не съм чувал някоя военна история да се смали от преразказване.

Край реката се разхождаха две виетнамки в розови ао дай и дългите им, разделени по средата прави коси ми напомниха за Сюзан. Изправих се, подвикнах им и посочих фотоапарата си.

Те спряха, изкискаха се и ми позираха. Снимах ги и им казах:

— Чук мунг нам мои.

Момичетата отговориха на поздрава и ме подминаха, като продължаваха да се кикотят и да се озъртат през рамо. Това ме поободри.

Повечето хора, струва ми се, водят нормален живот. Но не и аз. В този момент в целия свят едва ли имаше повече от няколко десетки мъже и жени, ако имаше и толкова, които да вършат същото като мен. Повечето тайни срещи бяха любовни и сега се осъществяваха милиони такива, утре и вдругиден щеше да има нови милиони. И някои от тези любовници щяха да умрат, обаче повечето щяха да умрат в обятията на любимите си.

Пол Бренър, от друга страна, или щеше да бъде арестуван, или щеше да получи информация, заради която можеха да го убият, а в най-добрия случай щяха да му увеличат пенсията с няколко долара и щеше да спечели дамата на мечтите си в Щатите.

Във Вашингтон всичко това ми се беше сторило примамливо — е, не чак примамливо, обаче поне нещо, от което можех да имам някаква полза.

Вдигнах очи към реката и към Новия град на отсрещния бряг. По крайречната алея вървяха хиляди хора. Пропускането на първата среща бе нещо като отлагане на присъдата и имах предостатъчно основателни причини да прекратя изпълнението на задачата, не на последно място заради полковник Манг. Беше време да се прибера в хотела и да се чупя от тая страна.

Продължих да седя на пейката.

В 13:30 се изправих, влязох в Цитаделата през външната стена, после в Императорската крепост, след това през последната стена в Забранения порфирен град. Тогава ми хрумна, че драматично настроените кретени във Вашингтон са схванали символиката на името и разбрах, че тъкмо тук ще се срещна със свръзката си и навярно със съдбата си.

28.

Влязох в Забранения порфирен град, пресякох зеленчуковите лехи и цветните градини и се запътих към Императорската библиотека, единствената оцеляла сграда тук.

Наоколо се мотаеха неколцина туристи, но повечето посетители се разхождаха в градината.

На двайсетина метра от библиотеката клечеше виетнамец и разглеждаше цветята. Изправи се и излезе на алеята пред мен.

— Извинете, господине — на почти перфектен английски каза мъжът. — Имате ли нужда от екскурзовод?

И преди да успея да отговоря, продължи:

— Аз съм преподавател в университета в Хюе и мога да ви покажа най-интересните забележителности в стария град. Аз съм много добър екскурзовод.

Бе около тридесет и пет годишен и носеше обичайния черен панталон, бяла риза и сандали. Имаше евтин пластмасов часовник като всичките си сънародници и лицето му не се отличаваше с абсолютно нищо. Можеше да съм го подминал десетина пъти, без да го забележа в навалицата.

— Колко искате?

— Колкото дадете.

Не отговорих.

— Виждам, че имате пътеводител. Може ли да го погледна?

Подадох му го и виетнамецът го разтвори.

— Да, намирате се точно тук, в Забранения порфирен град. Виждате ли?

— Зная къде съм — без да поглеждам пътеводителя, отвърнах аз.

— Чудесно. Това е най-подходящото място да започнем нашата екскурзия. Казвам се Труонг Куи Ан. Моля, наричайте ме господин Ан. А как да се обръщам към вас?

— Викайте ми Пол.

— Господин Пол. Ние виетнамците сме маниаци на етикета. — Той отново приклекна. — Погледнете тази мимоза. Виждате ли, когато ги докосвам, листата се свиват.

Какъв късмет, да ми се падне бъбривец. Докато господин Ан досаждаше на мимозата, се огледах, за да видя дали някой не ни наблюдава.

Господин Ан се изправи и прелисти няколко страници на пътеводителя.

— Искате ли да видите някое конкретно място?

— Не.

— Тогава аз ще избера няколко забележителности. Интересуват ли ви императорите? Френският колониален период? Може би последната война? Воювали ли сте тук?

— Да.

— О, тогава може би ви интересува битката за Хюе.

Започвах да си мисля, че този човек наистина е екскурзовод, обаче докато зяпаше пътеводителя ми, той попита:

— Сигурен ли сте, че не са ви проследили до тук, господин Пол?

— Да. А вас, господин Ан?

— И мен не.

— Защо пропуснахте първата среща?

— За всеки случай.

Отговорът му не ми хареса.

— Да не би да сте решили, че ви следят?

Виетнамецът се поколеба.

— Не… честно казано, уплаших се.

Кимнах.

— Сега не ви ли е страх?

Той засрамено се усмихна.

— Не. — И прибави: — Нали съм тук.

Нямах намерение да му казвам, че самият аз за малко да пропусна втората среща.

— Наистина ли сте университетски преподавател?

— Да. Ще ви излъжа, ако ви кажа, че не съм привлякъл вниманието на властите. Аз съм виеткиеу. Знаете ли какво означава това?

— Зная.

— Добре. Но иначе властите нямат основание да ме наблюдават.

— Никога ли не сте правили нещо подобно?

— Веднъж, преди около година. Обичам да помагам, когато мога. Завърнах се преди четири години и от време на време ме молят за малки услуги. Хайде да се поразходим.

Закрачихме по алеята.

— Комунистите си приписват всички заслуги за реставрирането на този комплекс, но истината е, че са оставили целия императорски дворец да се доразруши, защото е свързан с императорите — каза господин Ан. — Те се отнасят с подозрителност към историята и към всичко, което е било преди тях. Някои западни организации обаче осъществиха натиск върху властите да възстановят много от разрушеното през войната. Западът осигурява парите, разбира се, и комунистите събират печалбите от туризма.

Намирахме се във външната част до императорския палат и господин Ан ме поведе към цветна градина, образувана от разрушените основи на някаква сграда.

— Баща ми беше офицер в южновиетнамската армия — продължи той. — Капитан. Убили са го точно на това място, където сега е градината, а някога се е издигала сграда от императорския дворец. Открили го след сражението в развалините заедно с още петнайсет офицери и цивилни, с ръце, завързани зад гърба и с дупки от куршуми в главата. Явно комунистите са ги екзекутирали.

Разбирах, че господин Ан предявява антикомунистическите си акредитиви, обаче тая история спокойно можеше да е пълна измислица, което не бях в състояние да проверя.

— Когато той умря, аз бях съвсем малък, но си го спомням. Служеше тук, където живее семейството ми. Онази вечер си бяхме вкъщи, вечерта на Тет хиляда деветстотин шейсет и осма година, оттатък реката в Новия град, и изведнъж баща ми скочи от стола си и извика: „Изстрели!“ Майка ми се засмя и отвърна: „Това са фойерверки, скъпи“.

Наблюдавах господин Ан. Бе вперил очи в земята и преживяваше спомена.

— Татко взе автомата си и се запъти към вратата по чехли — обувките му бяха в ъгъла. Викаше ни да отидем в бункера зад къщата. Всички вече бяхме много уплашени, защото чувахме крясъците на улицата и фойерверките се бяха превърнали в изстрели.

Виетнамецът замълча за миг, без да откъсва поглед от градината. Приличаше на малко момче, забило очи в краката си.

— Баща ми се поколеба на вратата, после се върна, прегърна майка ми, своята майка и петте си деца, мен и моите братя и сестри. Всички плачехме и той ни побутна към задния изход, който водеше към бункера в градината.

Господин Ан откъсна едно цвете, завъртя го между пръстите си и го хвърли на земята.

— Останахме в бункера заедно с още две семейства цяла седмица, докато дойдат американците. Когато се върнахме в дома си, видяхме, че е изчезнала цялата празнична храна, а бяхме много гладни. Вратата беше разбита, но къщата беше оцеляла. Така и не узнахме дали татко е бил пленен вкъщи, или на път за бойната си част. Атаката беше изненадваща и комунистите влязоха в града без нито един изстрел от наша страна. Баща ми би искал да загине с войниците си и отначало смятахме, че се е случило така. Но после през март, когато цивилните и военните разчистваха развалините, откриха разложени трупове от много кланета. Баща ми носеше личен номер, който му бяха направили американците, и по него го разпознаха, точно тук, където някога е имало сграда. Комунистите са ги разстреляли вътре. Радвам се, че е носил номера си, защото така можахме да го погребем. Повечето семейства нямаха кого да погребат.

Господин Ан отново замълча, после закрачи напред. Последвах го.

Излязохме от Цитаделата и тръгнахме по речния бряг.

— Значи сте били войник тук, така ли? — попита ме той.

— В Първа въздушнопреносима пехотна дивизия през шейсет и осма, главно в Куанг Три.

— О, в такъв случай районът ви е познат.

— Донякъде.

— Как ви се струва? Виетнам имам предвид.

— Мирен.

— Смазаха духа на нашия народ.

— Кой го смаза?

— Режимът.

— Затова ли се върнахте?

— Това е моята родина. Ако в Америка имаше диктатура, нямаше ли да живеете там?

Интересен въпрос.

— Ако американската диктатура беше също толкова неефикасна, колкото тази, може би щях да живея там.

Господин Ан се засмя.

— Е, комунистите може да ви се струват неефикасни, но напълно унищожиха всякаква опозиция.

— Вас са ви прескочили. И много други хора, които мразят режима.

— Може би трябваше да кажа „организираната опозиция“. — И прибави: — Не са спечелили много сърца и умове.

Подминахме моста Фу Ксуан и господин Ан настоя да ме снима с моя фотоапарат на фона на реката, после от другата страна на фона на стената на Цитаделата. Не изглеждаше особено нервен от тази среща, заради която можеха да го разстрелят, обаче сегиз-тогиз зървах в очите му известно безпокойство.

— Предполагам че ако имат намерение да ни арестуват, ще изчакат да видят дали ще се срещнем с още някого — казах, докато той ме снимаше.

Господин Ан ми подаде фотоапарата.

— Да, ще почакат.

— Страх ли ви е?

— Умирам от страх — усмихна се той. — Нали знаете, че сме непроницаеми.

Продължихме покрай реката. От господин Ан исках само истинското име на селото, в което трябваше да отида, някои насоки и всичко останало, което му бяха казали да ми предаде. Обаче той не бързаше и може би бе добра идея да приличаме на турист и екскурзовод.

— Завърших Калифорнийския университет в Бъркли — каза виетнамецът.

— Нали казахте, че не искате да имате нищо общо с комунисти.

Той се изкиска.

— Живял съм главно в северна Калифорния, но една година пътувах из цяла Америка. Удивителна страна.

— Откъде взехте пари? — попитах го.

— От държавата.

— Много мило от нейна страна. И сега ги връщате.

Отговорът на господин Ан се позабави.

— Вашето правителство има програма за… как да се изразя… за привличане на агенти на влияние, виетнамски бежанци, които като мен обещават да се завърнат във Виетнам за период най-малко от пет години.

— Изобщо не съм чувал за това.

— Няма и да чуете. Но ние сме хиляди и симпатиите ни са насочени по-скоро към Вашингтон, отколкото към Ханой.

— Разбирам. И какво ще правите? Революция ли ще вдигнете?

— Не, надявам се. — Той пак се засмя. — Просто трябва да сме тук и фино да влияем върху мисленето на хората. А и на властите, ако е възможно. Повечето виеткиеу са предприемачи, някои като мен са учени, единици дори са на държавна служба, в полицията и армията. Поотделно ние нямаме власт, но като цяло сме достатъчно много и ханойското правителство се колебае, преди да направи крачка назад към социализъм и изолация. Частната инициатива, търговията и туризмът са тук завинаги. Разбирате ли?

— Да, струва ми се. И вие насаждате подривни идеи в главите на студентите си, така ли?

— Определено не в аудиторията. Но те знаят къде да дойдат, когато искат да чуят истината. Известно ли ви е, че е забранено да се говори за трите хиляди граждани на Хюе, които комунистите са екзекутирали? Всеки го знае, всеки има убити роднини, но за това не се споменава в нито един учебник.

— Е, господин Ан, ако от това ще се почувствате по-добре, и в американските учебници по история рядко се споменава за клането в Хюе. Ако искате да прочетете за кланета, потърсете Ми Лай.

— Да, знам.

Стигнахме до отсрещния ъгъл на стената и на речния бряг видях огромен пазар. Господин Лай ме поведе натам, към една малка закусвалня с маси и столове на брега.

— Може ли да ви почерпя нещо?

— Една кола.

Виетнамецът отиде на касата.

Седнах и се огледах. В тази страна трудно може да се каже дали виждаш едни и същи хора два-три пъти, особено мъжете, които масово носят черни панталони и сандали с чорапи. Някои ризи се различаваха, но повечето бяха бели. Косите им бяха черни и с еднакви прически, нямаха бради и мустаци, освен старците, и никой не носеше шапка. Някои бяха по якета, всички с еднаква кройка и жълто-кафяви. Забелязах, че някои четат с очила, ала иначе почти никой не носеше очила с диоптри, въпреки че всички шофьори явно имаха нужда.

За разлика от Сайгон и Натранг, навалицата от виетнамци в Хюе представляваше еднообразно море.

Господин Ан седна и ми подаде кутия кола. За себе си бе взел чаша горещ чай и хартиено пакетче нелющени фъстъци — изглежда, обичаше да ги чисти.

Виетнамецът най-после пристъпи към въпроса.

— Искате да посетите едно село, нали така?

Кимнах.

Той побутна шепа фъстъци към мен.

— Селото е в далечния север. Северен Виетнам.

Кофти. Надявах се да е в някогашния Южен Виетнам, някъде наблизо, обаче Тран Ван Вин беше северновиетнамски войник, така че какво бях очаквал?

— Селото е малко и го няма на повечето карти — като се преструваше, че прелиства пътеводителя ми, продължи господин Ан. — Аз обаче направих подробни, макар и дискретни проучвания и смятам, че търсите точно това място.

— Ами ако не е то?

Той сдъвка няколко фъстъка.

— Поддържам постоянна връзка по факса с някои хора в Америка и вашите специалисти са съгласни, че търсите селото, което открих. Деветдесет процента съм сигурен.

— Достатъчно висок процент вероятност за държавна инстанция.

Той се усмихна.

— В този район почти не ходят чужденци и трябва да има причина за вашето пътуване до там.

— Сам ли трябва да си я измисля?

— За щастие близо до селото има едно място, което привлича малко туристи. Казва се Диен Биен Фу. Чували ли сте за него?

— Последната битка от френско-индокитайската война.

— Да. Там ходят военни от всякакви националности, за да изучават историческото бойно поле. Затова ще трябва да отидете там. След като разгледате музея и направите снимки, попитайте някой местен къде е онова селце. Намира се на по-малко от трийсет километра северно от Диен Биен Фу. Но внимавайте кого питате. Там на север докладват всичко на властите. Той отпи глътка чай и продължи:

— Бил съм в Диен Биен Фу, затова мога да ви кажа, че край музея и на пазара се събират много планинци, за да продават занаятчийските си произведения на туристите. Те са главно от племената хмонг и тай. Сигурно си спомняте от службата си тук, че планинците не са особено предани на виетнамските власти. Не че са антикомунисти, но мразят виетнамците — прибави господин Ан. — Затова се обърнете към планинец, не към етнически виетнамец. Може да попаднете на някой, който да знае английски, но повечето знаят френски, тъй като туристите са главно французи. Знаете ли френски?

— Un peu.12

— Bon13. Опитайте се да се представите за французин. Мисля, че можете да се доверите на планинците.

— Обяснете ми защо да се доверя на вас.

— Това ще отнеме малко време — отвърна господин Ан. — И каквото и да ви кажа, няма да останете убеден. Както виждам нещата аз, господин Бренър, просто нямате друг избор.

— Откъде знаете името ми?

— В случай, че се наложи да ви потърся в хотела.

— В такива ситуации е крайно необичайно да знаете кой съм — казах аз. — Не че съм расист, обаче вие не сте американец и не отговаряте на критериите за човек, който би трябвало да знае и името ми, и целта ми.

Той ме изгледа, после се усмихна.

— Аз имам близки в новата си родина. Вашите власти ми вярват, но за да се подсигурят, уредиха семейството ми да ме чака в Лос Анжелис. Заминавам за Щатите в деня, в който вие напускате Хюе. Ако не пристигна в Лос Анжелис, ще приемат, че съм предал и тях, и вас.

— За мен е малко късно, приятел.

— Нямам намерение да ви предавам, господин Бренър. Всъщност ви желая успешно пътуване, защото ако с вас се случи нещо, това няма да се отрази добре нито на мен, нито на семейството ми в Лос Анжелис.

— Разбирам. Е, ние поне не разстрелваме хората.

— На мен пък ми казаха друго.

Не отговорих. В крайна сметка залозите бяха адски големи, каквато и да беше играта, и господин Ан или бе предан на Чичо Сам, или го беше шубе за семейството му, или и двете. Във Вашингтон не си играеха.

— Добре — казах аз. — Извинете, ако съм ви обидил.

— Ни най-малко. Въпросът си беше съвсем основателен и нужен. Вие рискувате живота си.

— Благодаря.

— За вас няма значение дали съм предан, или действам по принуда. На ваша страна съм.

— Супер.

Господин Ан помълча, сдъвка няколко фъстъка, после каза:

— Каквато и да е задачата ви, господин Бренър, предполагам, че е достатъчно важна, за да заложите живота си. Иначе би трябвало да се качите на следващия самолет за Ханой или Сайгон и да се махнете от тази страна. Виетнам може да е приятно място за средния западен турист но ако се отклоните от туризма, властите ще са безмилостни. Помолиха ме да ви помогна и аз се съгласих — прибави той, — с което изложих на опасност и собствената си сигурност. Не знам за какво става дума, но съм от онези виетнамци, които все още вярват на американците.

— Аз пък не им вярвам.

Засмяхме се.

— Добре, ако сте такъв, за какъвто се представяте, благодаря ви — казах аз. — Ако не сте, предполагам, че ще ви видя на процеса си.

— Ще извадите късмет, ако ви изправят пред съд. Ще ви кажа нещо, което може и да не знаете — в Ханой маниакално се боят от ФУЛРО. Чували ли сте за тази организация, Front Unitie de Lutte des Races Opprimees, Единен фронт за борба на потиснатите раси?

Пак си спомних снимките в Музея на американските военни престъпления в Сайгон.

— Да, чувал съм за ФУЛРО.

Господин Ан имаше още добри новини за мен.

— Ще прекосите територия на ФУЛРО. Ханойските власти са безпощадни в преследването на тези партизани и в отношението си към американците, които са осъществили връзка с тях. Ако задачата ви го изисква и ви заловят, очаквайте да ви измъчват и после да ви разстрелят. Това е абсолютно сигурно.

Е, задачата ми не го изискваше, обаче ми хрумна, че трудно ще го обясня, ако ме арестуват. Винаги бях смятал че ако ме хванат, в най-лошия случай ще изтърпя няколко седмици или месеца неприятности и ще последва дипломатическо уреждане на проблема, в резултат на което ще ме репатрират в Щатите. Само че ако включех в уравнението ФУЛРО, спокойно можех да съм последният американец, изчезнал по време на бойни действия във Виетнам.

Господин Ан се оказа бездънен кладенец на интересни факти.

— Агенти от ЦРУ, спецчастите и американски наемници са ходили в отдалечените части на страната, за да помагат на ФУЛРО. За повечето няма никаква информация.

— Благодаря за окуражаването. Виетнамецът ме погледна.

— Виетнам е нещастна страна, страна, чиято история е обръщала брат срещу брата, баща срещу син. Тук на юг не знаете на кого да вярвате. Но на север ще ви е много по-лесно — не вярвайте на никого.

— Освен на планинците.

Господин Ан не отговори, а отпи глътка чай И ме попита:

— Идването ви тук донесе ли ви спомени?

— Разбира се.

— В тази страна повечето от военното поколение са мъртви или избягали. Онези, които помнят войната, не говорят за нея. Властите празнуват всички комунистически победи и смятат дори пораженията си за триумфи. Щом трийсет години са жънали само победи, защо им е трябвало толкова време, за да спечелят войната?

Въпросът беше реторичен, обаче отговорът гласеше:

— Победителите пишат историята.

— Трябваше да отида в Америка, за да науча историята на собствената си родина — продължи господин Ан. — Ако достатъчно дълго слуша Ханой, човек започва да се съмнява в собствената си памет и разум.

— Във Вашингтон е същото, господин Ан.

— Само че вие се шегувате с това. А тук няма шега.

— Още колко години ви остават тук?

— Една.

— А после?

— Не знам. Може да остана… положението се подобрява…

— Една моя приятелка американка е тук от три години и като че ли не може да си тръгне.

— Всеки си има лични основания да остане или да замине. Виетнам е интересна страна, господин Бренър, в много отношения динамична страна, излизаща от дълъг кошмар и преживяваща социално-икономически промени. За много хора, особено американци, преходът е вълнуващ и предлага много възможности. Веднъж един американец ми описа Виетнам като Дивия запад, място, където зарязваш миналото си и хвърляш всичко в преследване на богатството си.

— Бог да е на помощ на Виетнам.

Господин Ан се усмихна.

— В Япония, Сингапур или Корея може да умрете от скука. Тук няма да умрете от скука.

— Със сигурност. — Допих си колата и си погледнах часовника.

Виетнамецът забеляза жеста ми.

— Селото, което търсите, не се казва Там Ки, а Бан Хин и е в провинция Лай Чау. Пътуването е трудно. Само два пъти седмично има самолет от Ханой, а според моите инструкции вие не бива да минавате през столицата. Във всеки случай местата в самолетите обикновено са запазени седмици предварително. Така че трябва да отидете по суша. За съжаление от тук няма автобуси, само от Ханой. Пътищата, особено по време на дъждовете, са опасни и вие вече знаете, че нямате право сам да наемате кола. Трябва ви кола с шофьор.

— Може би ще си остана вкъщи.

— Вие решавате. Но ако бях на ваше място, щях да взема кола четири по четири с опитен шофьор. В зависимост от маршрута, който изберете, разстоянието от Хюе до Диен Биен Фу е между деветстотин и хиляда километра. За щастие първите петстотин са по магистрала номер едно за Ханой. По някое време южно от столицата трябва да отбиете по път, който да ви отведе до шосе номер шест, по което ще прекосите планината до Диен Биен Фу.

Той отвори пътеводителя на карта на Северен Виетнам и ми я показа.

— Виждате ли Диен Биен Фу?

Погледнах картата и забелязах мястото в крайната северозападна част на страната, близо до Лаос. Видях и шосе 6, което излизаше от Ханой и лъкатушеше през планината до Диен Биен Фу.

— В какво състояние е шосе номер шест?

— По това време на годината — в лошо. Всъщност през цялата година. Пътищата до самото шосе са още по-трагични.

— По трагични от Ню Джърси ли?

Господин Ан се усмихна.

— На картата ще видите два-три пътя, които водят от магистрала номер едно до шосе номер шест, преди да стигнете до Ханой. Трябва да изберете някой от тях в зависимост от климатичните условия, състоянието на пътя и навярно други фактори, които ще можете да определите едва щом настъпи моментът да отбиете от магистрала номер едно. — Той ме погледна.

— Разбирам. А как да обясня на шофьора защо не искам да мина през Ханой, за да изляза на магистрала номер шест за Диен Биен Фу?

— Кажете му, че обичате опасните планински пътища през дъждовния сезон.

Не беше смешно.

— С малко късмет за два дни ще стигнете до Диен Биен Фу.

Зачудих се какво си мислят ония идиоти във Вашингтон.

— Възможно ли е да наема малък самолет от „Хюе-Фу Бай“?

— Не и във Виетнам, господин Бренър. Частните полети са строго забранени.

— Как са стигнали до там французите?

— Скочили са с парашути — усмихна се господин Ан. — Има и друг път. Можете да вземете самолет до Виентян, столицата на Лаос, и от там до Диен Биен Фу са само сто и петдесетина километра. Но първо ще ви трябва виза и после ще се наложи да пресечете виетнамската граница, а това може да се окаже по-трудно.

— Е, благодаря за урока по география, господин професор. Сигурен съм, че ще се добера до Диен Биен Фу, преди да изтече визата ми.

— Вземете опитен частен шофьор със здрава кола четири по четири. Ще успеете. Но не минавайте през „Видотур“.

— Известно ми е.

Господин Ан зарови пръсти в купчинката празни обелки от фъстъци.

— Казаха ми да ви предам някои инструкции.

Не отговорих.

— Ако откриете човека, когото търсите, трябва да му предложите да купите всичките му сувенири от войната. Ако е мъртъв, удостоверете смъртта му и направете същото предложение на семейството му. Ако е жив, трябва да го снимате и да установите местожителството му с карти и снимки. Може да се наложи по-късно правителството да го потърси. Пак не отговорих.

Господин Ан, изглежда, се чувстваше неловко и избягваше погледа ми.

— А може да решите сам да приключите въпроса и така да спестите по-нататъшните главоболия около установяването на нови контакти с този човек.

— Извинете, бихте ли повторили?

Той го направи.

— Не съм съвсем сигурен, че разбирам значението на думите ви — казах аз. — А вие?

— Не, господин Бренър. Казаха ми, че вие ще разберете.

— Нима? Ами ако ги разбера грешно и реша, че трябва да го убия, докато те са искали да кажат нещо друго?

Господин Ан не отговори пряко на въпроса ми, а каза:

— След дълга и ожесточена война остават много неуредени сметки.

Проблемът едва ли бе свързан с неуредени стари сметки, нито с отплата за нещо, случило се в подземния свят на шпионажа, програмата „Финикс“14 или нещо подобно. Тран Ван Вин беше обикновен войник, присъствал на нещо, което не бе трябвало да види. Обаче господин Ан смяташе, че е свързано с мръсната тайна война, което изглеждаше логично или поне така му бяха казали.

— Във всеки случай — завърши виетнамецът — с това вашата задача ще бъде изпълнена и вие трябва незабавно да се отправите за следващото си местоназначение с придобитите вещи. Това съобщение е дословно и не ми е известно нищо повече.

Не отговорих.

— Както знаете — продължи той, — довечера и утре трябва да останете тук и после да заминете за Диен Биен Фу и въпросното село. Ако има промяна в плана или получа нова информация за вас, ще ви потърся в хотела. Разполагам със сигурни средства за връзка с някои хора в Сайгон и ще ги осведомя, че срещата ми с вас е била успешна. Сега можете да ми предадете съобщение, което да им пратя.

— Просто им кажете, че разбирам задачата и дълга си и че справедливостта ще възтържествува.

— Добре. Аз ли да си тръгна, или искате вие да сте пръв?

— Аз ще съм пръв. — Взех няколко фъстъка и ги прибрах в джоба си. — Оставям ви този пътеводител. Искам да го върнете в хотела ми на сутринта, когато заминавам за Диен Биен Фу, деня на вашия полет за Лос Анжелис. Така ще се уверя, че не са ви арестували и че операцията ми не е компрометирана. Ако не го получа, ще си запазя правото да напусна страната. Можете да съобщите и това.

— Разбирам.

Изправих се, извадих от джоба си десет долара и ги оставих на масата.

— Благодаря за интересната обиколка.

Той стана и се ръкувахме.

— Лек път, господине — пожела ми господин Ан. — Честита Нова година.

— И на вас.

Тръгнах си през пазара, излязох на крайречната улица и се запътих към моста, по който се влизаше в Новия град.

Наближаваше четири следобед в първия ден от Новата година, годината на вола. А можеше да е и последният ден от годината на глупака, тоест моят последен ден. Как се забърквам в такива неща? Все затъвам в какви ли не лайна: следствия на самоубийства, които слагат край на кариерата ми, опасни задачи във вражески страни и сложни любовни връзки.

Стигнах до тротоара на моста Транг Тиен и спрях. Счупих няколко фъстъка и хвърлих шушулките в реката. Лапнах фъстъците и ги сдъвках.

Небето бе покрито с плътни облаци и ръмеше. Беше влажно и студено. Благоуханната река бързо се носеше към морето.

Вярно бях разбрал господин Конуей на „Дълес“ и господин Ан в Хюе. Във Вашингтон искаха Тран Ван Вин мъртъв и щяха да са доволни, ако го убиех аз. И изобщо не си бяха направили труда да ми обяснят причините, освен съображения, свързани с националната сигурност, което можеше да означава всичко и обикновено се оказваше точно така.

Вашингтонските гении не ми бяха казали предварително защо тоя тип трябва да бъде очистен, защото ако вече беше мъртъв, аз, щях да разполагам с информация, която не е предназначена за мен.

Обаче кой знае защо, изглежда, си мислеха че ако и когато се срещна с господин Тран Ван Вин, ще зная причината и ще направя каквото трябва.

Онова, което бе видял тоя нещастник в развалините на Куанг Три по време на Тет шейсет и осма, сега го преследваше и щеше да го убие. А това наистина нямаше да е честно, ако беше оцелял през войната и бе остарял… е, ако беше на моята възраст, която не е пределна, а зряла.

Опитах се да съсредоточа всичките си значителни дедуктивни способности върху тая загадка и като че ли се приближавах към нещо, ала то постоянно ми убягваше.

Лесно стигнах обаче до следния извод: щом видяното от господин Вин щеше да му донесе смърт, тогава информацията от господин Вин щеше да донесе същото на мен.

29.

Седях в бара на хотел „Сенчъри Ривърсайд“ и пиех втори скоч със сода. Дребосъкът на пианото свиреше „Странници в нощта“. Беше шест и десет и наоколо гъмжеше от туристи и хубавки сервитьорки с минижупи, които бързаха и все объркваха поръчките на клиентите.

Започвах да се чудя дали на Сюзан не й е писнало и няма да ми върже тенекия. На жените не им пука къде се намират, когато се ядосат на кавалера си. Жени са ми правили сцени в съветска Москва, Източен Берлин и на други места, където не бива да привличаш вниманието.

Имаше вероятност и да са я прибрали за разпит. След сутрешния театър в участъка нямаше да се изненадам, ако решаха да ме тормозят чрез нея. Въпреки преструвките ни те знаеха, че сме заедно.

Повече ме безпокоеше обаче пистолетът и вероятността някой да я е видял, докато го е заравяла. Но даже да бяха предупредени, ченгетата нямаше да направят нищо, докато някой не се опиташе да го изкопае, и тъкмо затова възнамерявах да го оставя там.

Поръчах си още един скоч. Тримата ветерани седяха през няколко маси от мен и се радваха на компанията на три жени на около двайсет и пет години, достатъчно млади, за да са им дъщери. Тия момчета можеше да са били офицери, обаче не бяха джентълмени. Бяха свине.

Жените приличаха на американки и се държаха като такива, но иначе не можех да кажа нищо за тях, освен че са туристки и обичат мъже на средна възраст с дебели портфейли.

Така или иначе, стана 18:30 и започвах малко да се тревожа. Затова е най-добре да пътуваш сам, особено когато си на рискована операция. Достатъчно ми е да пазя собствения си гръб и без да мисля за някой цивилен.

Обаче тя може и да не отговаряше на тази характеристика. Това ме накара да се замисля за господин Ан, който също като нея правеше малка услуга на Чичо Сам. Виетнам се превръщаше в Източен Берлин след Студената война: тъмни хора вършеха сделките си, правеха услуги и си държаха очите и ушите отворени. В ЦРУ сигурно бяха доволни, след като пак имаха къде да разбъркват говната.

Американците, разбира се, не обичат да губят и са научили ценен следвоенен урок от немците и японците: ако изгубиш войната, купи страната на победителя.

Сюзан се появи на входа и се огледа. Изправих се, тя ме забеляза и се усмихна. Винаги можеш да определиш дали някой искрено се радва да те види по усмивката му, когато те забележи в тълпа.

Носеше черни дънки и бяла копринена блуза с остро деколте, които до този момент не бях виждал.

Прегърна ме и ме целуна.

— Разбрах, че си се прибрал — проверих на рецепцията.

— Жив и здрав съм.

Тя седна и аз се настаних срещу нея.

— Е, как мина? — почти развълнувано попита Сюзан. — Имаше ли среща?

— Мина добре. Ти какво прави днес?

— Пазарувах и разглеждах забележителности. Е, с кого се срещна?

— С една евразийска хубавица.

— Стига, Пол, вълнуващо е. Мъж ли беше? Американец или виетнамец?

— Мъж. И повече нищо няма да ти кажа.

— Знаеш ли къде отиваме сега? — Явно не ме чуваше.

— Да. И точка по въпроса.

— Далеч ли е от тук?

— Какво ще пиеш?

— „Сан Мигел“.

Махнах на сервитьорката и й поръчах бира.

— Къде се срещнахте? — попита Сюзан. — Къде беше номер трийсет и две? Басирам се, че е място, обозначено на картата в пътеводителя.

— Как спа?

— Спах като къпана, събудих се по обяд. Ходи ли в имиграционната полиция?

— Да.

— Нормално ли мина?

— Да. Всъщност разменихме няколко по-остри думи.

— Добре. Когато любезничиш с тях, започват да си мислят, че гласиш нещо. Когато си отвориш устата, решават, че си чист.

— Известно ми е. Бил съм ченге.

— Както ме помоли, не се приближавах до Цитаделата и сега трябва да ми разкажеш къде се срещна с онзи човек.

— Очевидно сме се срещнали в Цитаделата.

— Смяташ ли, че са ви следили?

— Не. За него не зная. Днес ли си купи тези дрехи?

— Да. Харесват ли ти?

— Много.

— Благодаря.

Донесоха бирата й и тя си наля. Чукнахме се.

— Извинявай за снощи — каза Сюзан. — Кавгата беше излишна.

— Няма нищо. И аз ти досаждах за Бил.

— Така е. Избавих се от него.

Не отговорих.

Пак погледнах тримата ветерани. Зяпаха Сюзан, въпреки че вече си имаха три мацета. Какви свини!

— Какво гледаш?

— Тримата американци ей там. Бивши кашици или морски пехотинци. Вчера ги видях тук, после на вечеря. Зяпат те.

— Готини са.

— Те са прасета.

— Жените, изглежда, се забавляват.

— И те са прасета.

— Май ревнуваш.

— Не. Ти си най-красивата жена в бара.

— Много си мил. — Сюзан върна разговора към работата. — Е, знаеш ли как ще стигнеш до мястото, където трябва да отидеш?

— Да, струва ми се.

В бара беше много шумно и никой не можеше да ни чуе. Пианистът свиреше „Имало едно време“ на Тони Бенет. Реших, че е настъпил моментът да стигна до дъното на някои неща, които можеха да се отразят на здравето ми.

— Ще ти задам няколко въпроса — казах аз. — Гледай ме право в очите.

Тя остави бирата си на масата, наведе се напред и ме погледна.

— За кого работиш?

— За „Американ-Ейжън Инвестмънт Корпорейшън“. Понякога правя услуги на американското консулство в Сайгон и посолството в Ханой.

— Правила ли си услуги на резидента на ЦРУ в Сайгон или Ханой?

— В Сайгон. Само веднъж.

— Искаш да кажеш сега.

— Да.

— Плащат ли ти?

— Разходите.

— Обучавали ли са те?

— Да. Един месец в Лангли.

Което обясняваше пътуването до Вашингтон.

— „Американ-Ейжън Инвестмънт Корпорейшън“ прикритие на ЦРУ ли е?

— Не. Това е истинска инвестиционна компания. Но е сигурна организация.

— Някой друг в АЕИК прави ли услуги?

— Не мога да ти отговоря.

— Какви са инструкциите ти за мен?

— Само да се срещна с теб.

— Не поискаха ли да ме поизцедиш?

— Не. Защо да си правя труда? Ще ми кажеш ли защо си тук?

— Не. Казаха ли ти да пътуваш с мен?

— Не. Идеята беше моя.

— В момента на работа ли си, Сюзан?

— Не.

— Вярвам на всичко, което ми каза. Разбираш ли? Щом си го казала, значи е истина.

— Защото е истина.

— Влюбена ли си в мен?

— Знаеш, че съм влюбена. — Тя за пръв път се усмихна. — Обаче симулирах един оргазъм.

Опитах се да не се засмея.

— Знаеш ли нещо за моята задача, което да не ми е известно?

Сюзан не отговори.

— Кажи ми.

— Не мога. Не мога да те излъжа, затова няма да ти кажа нищо.

— Хайде да опитаме пак. Какво знаеш за това?

Тя отпи глътка бира и се прокашля.

— Не зная каква е целта ти, но мисля, че в ЦРУ знаят. Определено не искаха да ми кажат. Струва ми се, че всеки знае по нещо и не иска да го разкрие на другите.

Това сигурно бе вярно. Зачудих се дали Карл е наясно с цялостната картина.

— Само да се срещнеш с мен ли ти казаха?

— Е, очевидно не само това. Помолиха ме да те въведа в обстановката в страната, без да говоря така, сякаш те въвеждам в обстановката. По-скоро да ти помогна да се аклиматизираш и да те подготвя за операцията. И сам си се досетил — прибави тя.

— Добре, като оставим резидента на ЦРУ в Сайгон, приказвала ли си с някого от американското посолство в Ханой?

— Да, с американския военен аташе. Полковник Марк Гудман. Той пристигна със самолет в Сайгон и разговаря с мен.

— За какво?

— Просто искаше да се увери, че съм разбрала вярно задачата си.

— А именно?

— Ами… да спечеля доверието ти.

— Нещо не схващам.

— Въртиш ме на шиш.

— Животът ми е изложен на опасност. Говори.

— Не трябваше да пътувам с теб. Само да ти предложа да се срещнем в Хюе, да ти кажа, че трябва да дойда тук в командировка или нещо подобно. После трябваше да ти кажа, че ще се срещнем в Ханой.

— А ако не те бях харесал?

— Повечето мъже ме харесват.

— Убеден съм. И какъв беше смисълът да се срещнем тук в Хюе?

— Да видя дали мога да ти помогна с нещо, да съобщя за здравето ти, за състоянието ти, за евентуални проблеми с полицията, за резултата от срещите ти и така нататък. Ясно ти е.

— Добре. Тоя, военният аташе, полковник Гудман и резидентът на ЦРУ разговаряха ли помежду си в Сайгон?

— Да. Но аз не присъствах на срещата.

— Нали разбираш, че военният аташе всъщност е от военното разузнаване?

Сюзан кимна.

— Кой е резидентът на ЦРУ в Сайгон?

— Не мога да ти кажа.

Очевидно в тая история участваха всички, освен мен. Военното разузнаване и ЦРУ обсъждаха помежду си следствие на КСО-ФБР, за което не трябваше да знаят нищо, обаче явно знаеха. Каква беше връзката? Всъщност колкото повече мислех за господин Конуей на „Дълес“, толкова по-малко ми приличаше на човек от ФБР и толкова повече на военен, но бяха искали да инсценират участие на Бюрото, за да прилича на случай на убийство, а не на международен проблем. Не само полковник Манг се навърташе наоколо и се представяше за такъв, какъвто не е — същото правеше господин Конуей. А и Сюзан. Вече нямаше да се изненадам, ако откриех, че самият аз работя за полковник Манг.

— Пол?

— Какво?

— Сърдиш ли ми се?

— Още не. Добре, когато ти казаха да използваш невероятния си чар, за да спечелиш доверието ми, с какво те мотивираха?

— С националната сигурност. С патриотичния ми дълг. Такива неща.

— И още какво?

— Още ли ме обичаш?

— Повече от всякога. И още какво?

— Вече няколко пъти ти казах. Свързано е с развиващите се отношения между Америка и Виетнам. Петрол. Търговия. Евтина работна ръка. Не искат да прецакат нещата. Аз също не искам.

— Кой се опитва да ги прецака?

— И това ти казах. Хардлайнерите в Ханой и може би във Вашингтон.

— И казаха ли, че задачата ми е да помогна или да проваля тази кауза?

— Намекнаха, че може да помогнеш.

— Предполагам, иначе вече щеше да си ме блъснала от покрива на „Рекс“.

— Не бъди глупав. Казаха ми да ти помогна.

— Ако ти кажа какво правя тук, смяташ ли, че моята част от мозайката ще пасне с твоята?

— Не зная.

— Искаш ли да си разменим частите от мозайката? Ти си първа.

— Няма нужда да зная защо си тук, нито имам желание.

— Или вече знаеш.

— Не зная. Ядосан ли си ми?

— Още не.

— Все още ли ме обичаш?

— Повече от всякога.

— Добре. Може ли да запаля?

— Естествено. Давай.

Тя извади пакет цигари от чантичката си и запали. Дръпна силно, издиша дима, после се отпусна назад и кръстоса крака.

— Свързано е със залива Камран.

— Добре.

— Ние сме построили пристанището и сега си го искаме.

— Известно ми е.

— Филипинците ни изритаха, японците ще ограничат нашето присъствие. Руският договор за наем на Камран изтича след няколко години и те го плащат според цената от седемдесет и пета година в нови рубли, които са съвсем обезценени. Ханой вече не ги иска.

— Истинските пари говорят на английски.

— Точно така. Става дума за милиарди в зелено за Ханой. За дългосрочен наем.

— Продължавай.

— Виетнамците мразят китайците и се страхуват от тях. Винаги е било така. Американците също се страхуват от китайците. Стратегическите прогнози на Пентагона показват война с комунистически Китай след двайсет години. Не ни достигат военни бази в района. Освен това тук има страшно много крайбрежен петрол.

— Значи не става въпрос за кафе, каучук или бетел?

— Не. За петрол и военни бази.

— Ясно. Продължавай.

— Пентагонът и други във Вашингтон с адски развълнувани. За разлика от сегашното правителство. То не иска да ядосва китайците, които вече ще прибегнат до балистични ракети, ако разположим военна база в залива Камран.

Кимнах. Сега имах нова част от мозайката, обаче тя не пасваше на моята. Искам да кажа, помежду им трябва да имаше друго.

— В Ханой са готови да ни дадат залива Камран — продължи Сюзан — въпреки хардлайнерската опозиция на старите комуняги, които още ни мразят. Обаче на сегашното американско правителство не му стиска да го поиска, въпреки че почти всички в Пентатона и разузнаването са за това. Много е важно при евентуална бъдеща война. Полезно е и за нас, и за виетнамците.

Не отговорих, ала мисълта за завръщането на американските пехотинци, моряци и пилоти на виетнамска земя ме смущаваше. Сюзан отпи глътка бира и запали нова цигара.

— Изненада ме, когато попита капитан Ву за американските военни кораби в района — каза тя.

— Това не е космическа наука, а общополитическа грамотност. Някои неща ги съобщават по новините.

— Признай си какво мислиш, Пол.

— Добре. Нека предположа откъде знаеш всичко това. Ти си началник на тукашното бюро на ЦРУ.

Сюзан се усмихна.

— Не. Аз съм просто едно глезено момиче, магистър по бизнес администрация от горната класа, което търси приключения. — Тя остави цигарата си в пепелника и без да ме гледа, заяви: — Началник на сайгонското бюро на ЦРУ е Бил Станли. Моля те, не издавай на никого, че съм ти казала.

Погледите ни се срещнаха.

— В „Банк ъв Америка“ знаят ли?

— Той не работи в „Банк ъв Америка“. Ти пристигна в Сайгон през почивните дни и не можеше да провериш, но аз те заведох в моята служба.

— Да. Вие с Бил бяхте ли… гаджета?

— За това не те излъгах. Но вече е минало.

— Забавляваш ли се?

— Не, ако ми се сърдиш.

— Аз ли? Защо да ти се сърдя?

— Защото те излъгах за някои неща.

— Нима? Сега лъжеш ли ме за нещо?

— Казах ти всичко, което зная. Ще ме уволнят.

— Дано извадиш тоя късмет. Кажи ми защо съм тук.

— Наистина не зная.

— Бил знае ли?

— Сигурно знае нещо.

— Но не го е споделил с теб.

— Не.

— Защо трябваше да се срещнеш с мен в Ханой?

— Не съм сигурна. Казаха, че можело да се наложи да поговориш с някого, на когото имаш доверие. Не с човек от посолството. Казаха че ако се завърнеш от операцията, можело да си… разстроен от разкритията си. Трябва да докладвам в посолството за психическото ти състояние.

— И ти не ги попита нищо повече, така ли?

— Разбирах, че колкото по-малко зная, толкова по-добре.

— Откъде взе пистолета?

— От фирмения ни сейф.

— Съзнаваш ли, че приблизително половината неща, които ми каза през последната седмица, са лъжи, полуистини и пълни глупости?

Тя кимна.

— И? Защо да ти вярвам сега?

— Повече няма да те лъжа.

— Не ми пука.

— Не говори така. Просто си вършех работата. После се влюбих. Често се случва.

— Нима?

— Не с мен. С други хора. Не можех да се понасям, задето не бях откровена с теб. Обаче мислех, че и без това си се досетил за всичко. Ти си адски умен.

— Не се подмазвай.

— Наистина си ми ядосан.

— Така е.

— Още ли ме обичаш?

— Не.

— Пол? Погледни ме.

Погледнах я.

Сюзан ми се усмихна тъжно.

— Знаеш ли, няма да е честно, ако вашингтонските богове застанат помежду ни. Ако се разделим, и двамата ще се вкамениш.

Имаше право за Вашингтон и предполагам, може да се каже, че двамата сме били манипулирани и измамени.

— Естествено, че те обичам — казах й.

Тя се усмихна.

— Кой оргазъм симулира?

Сюзан се усмихна още по-широко.

— Познай. — И прибави: — Вече няма да правя така.

Та така. Поръчахме си по още едно и потънахме в собствените си мисли в опит да доразгадаем всичко.

— Днес имаш ли някакви съобщения? — накрая ме попита Сюзан.

— Не.

— Защо искат да ме зарежеш?

— Не зная. Ти знаеш ли?

— Сигурно защото не им харесва това, което става помежду ни. Наистина не искат да споделим информацията си. Предполага се, че работя за тях, но вече не ми вярват. Нито пък на теб.

Оставих последната й констатация без отговор.

— Според мен твоят приятел Бил притиска Вашингтон да ме накара да те зарежа.

— Убедена съм в това. Наистина се пука от яд. — Тя се засмя.

— Би трябвало да ми благодари, че съм го избавил от главоболието му.

— Не е много мило от твоя страна.

Не отговорих. После попитах:

— А ти получи ли някакви съобщения?

— Да. Те знаят, че съм тук, разбира се. Бил ми нарежда да се върна в Сайгон. Бизнес терминология. Щели да ме уволнят, да ме накажат дисциплинарно и така нататък, ако в понеделник не съм на работа. На летище „Хюе-Фу Бай“ ме очаквал билет.

— Трябва да отидеш и да изчистиш тия неща.

— Трябва, но няма. Искам да дойда с теб в Куанг Три.

— Чудесно. Наел съм шофьор и кола за утре сутрин в осем. Пътуваме за долината А Шау, Ке Сан и Куанг Три. Поисках да ми пратят господин Кам.

Сюзан се засмя.

— Господин Кам си е вкъщи пред домашния олтар и моли боговете да ни изличат от паметта му.

— Надявам се.

— Пол?

— Да?

— Може ли да те посъветвам нещо?

— Безплатно ли?

— Да. И от сърце. Не ходи там, където те пращат. Върни се в Сайгон с мен.

— Защо?

— Опасно е. Знаеш го.

Кимнах.

— Благодаря. Но както може би са ти казали, аз съм голям инат.

— Не зная, но разбирам, че смяташ това за лично изпитание на смелостта си и може би имаш много други лични основания да продължиш. Вече не става въпрос за дълг, чест и родолюбив, ако някога изобщо е имало такова нещо. Е, ти ми доказа смелостта си и аз ще напиша пълен доклад за магистрала номер едно и всичко друго, което се случи. Трябва да вземеш решение за преустановяване на операцията. Утре ще идем в Куанг Три, долината А Шау и Ке Сан, за да намериш покой. След това заедно ще се върнем в Сайгон, ще изтърпим говната, с които ще ни засипят, после… ти се прибираш у дома.

— А ти?

Сюзан сви рамене…

Около половин секунда обмислях това съблазнително предложение, после отвърнах:

— Продължавам с операцията. Точка по въпроса.

— Може ли да дойда с теб?

Погледнах я.

— Ако мислиш, че онова на магистрала едно е било страшно, почакай да видиш това пътуване.

— Наистина не ми пука. Надявам се, вече знаеш, че мога да се справя.

Не отговорих.

— Ако съм с теб, шансът ти за успех ще се увеличи с около петстотин процента — каза тя.

— А мога ли да удвоя парите си?

— Естествено. Виж, Пол, идването ми ще е само от полза за теб.

— Това е майтап, нали? Виж, оценявам готовността ти да рискуваш да те хвърлят в затвора, а може би дори да изгубиш живота си, но…

— Не искам цяла седмица да се страхувам за теб. Искам да сме заедно.

— Сюзан… може да ти прозвучи сексистки, обаче има моменти, когато мъжът…

— Стига глупости.

— Добре. Какво ще кажеш за това? Все си мисля за ония снимки в твоя офис и понякога пак те виждам като момиченцето на господин и госпожа Уебър, виждам останалите ти роднини в Масачузетс и въпреки че не ги познавам, никога няма да мога да ги погледна в очите, няма да мога да погледна себе си, ако с теб се случи нещо заради мен.

— Много мило. Но знаеш ли, Пол, ако по пътя до Ханой се случи нещо, най-вероятно ще се случи с двама ни. Ще ни дадат съседни килии, съседни болнични стаи или еднакви ковчези. Няма да се налага да обясняваш нищо нито на родителите ми, нито на никого.

Погледнах си часовника.

— Гладен съм.

— Няма да вечеряш, докато не се съгласиш.

Изправих се.

— Да вървим.

Тя също стана.

— Добре, ще вечеряш. Знаех, че трябва да те попитам, когато сме в леглото. Там мога да получа от теб каквото поискам.

— Сигурно.

Излязохме навън. Валеше, затова взехме такси до Цитаделата, където Сюзан бе направила резервация за вечеря.

Ресторантът се казваше „Хуонг Сен“ и представляваше шестнайсетстенен павилион, построен на стълбове в средата на езеро с лотоси.

Настанихме се на маса до перилата, поръчахме напитки, гледахме как вали във водата и слушахме крякането на жабите. Беше много приятно, задушевно място, осветено с пъстроцветни фенери и свещи по масите. Романтика.

Нито един от двама ни не спомена и дума за работа или за разговора в бара.

Вечеряхме и побъбрихме за дома, приятелите и роднините, но не за нас и плановете ни за бъдещето.

По някое време в бара, струва ми се, бях използвал думичката с „О“ и се мъчех да си спомня какво точно съм казал. Може да не я бях изрекъл, обаче бях сигурен, че съм се съгласил с нея.

Сюзан се взираше в дъжда и аз се загледах в профила й.

Трябваше да съм й невероятно сърдит, ала не бях. Не биваше да вярвам на нито една нейна дума, но й вярвах. Физически тя беше безупречна и интелектуално не падаше по-долу от мен. Ако пишех доклад за нея, щях да я опиша така: смела, интелигентна, находчива, решителна и предана. Предаността й бе поделена, да, но това не променяше нещата.

Обаче дали бях влюбен?

Така ми се струва. Но случилото се тук навярно не можеше да се случи другаде и едва ли можеше да продължи на друго място. После идваше Синтия.

Сюзан се обърна, видя, че я наблюдавам, и се усмихна.

— За какво си мислиш?

— За теб.

— И аз си мисля за теб. Опитвам се да измисля щастлив край.

Не отговорих.

— Можеш ли да измислиш щастлив край?

— Ще поработим по въпроса.

Спогледахме се и навярно едновременно си казахме, че няма голяма вероятност за щастлив край.

30.

На другата сутрин, понеделник, чакахме във фоайето на хотела да се появи шофьорът. И двамата носехме дънки, ризи с дълъг ръкав и здрави обувки. Тя беше взела чантата си, пълна с неща за из път.

Наоколо гъмжеше от туристи, които чакаха своите автобуси, коли и екскурзоводи. Хюе бе туристическа Мека, разположена между Сайгон и Ханой, и както се беше оказало, подходящо място за моите срещи.

— Как ще стигнеш до там, където трябва да отидеш утре? — попита тя.

— Още не зная. По-късно ще го обсъдим.

— Това означава ли, че искаш да ти помогна?

— Може би.

— Още сега ще те посъветвам нещо — не наемай кола с шофьор от „Видотур“. Със същия успех можеш да вземеш полковник Манг.

— Благодаря. Вече ми е известно.

Излязохме в поредния сив облачен ден, студен и влажен, ала поне не валеше.

— Снощи наистина ме изцеди — каза Сюзан.

— Бях много надървен.

— Не говоря за това. Имах предвид разговора ни в бара.

— А, отдавна трябваше да го направя, скъпа.

На кръглата отбивка се появи бяла тойота РАВ4 и спря. От нея слезе виетнамец и попита нещо портиера, който посочи към нас.

Шофьорът се приближи и Сюзан го заговори на виетнамски. Сигурно се пазаряха за цената — любимата й тема за разговор с виетнамците.

Шофьорът беше четирийсетинагодишен, а аз бях придобил навика да сравнявам възрастта на местните по отношение на войната. Когато американците си бяха заминали, този човек бе бил юноша и може да беше носил оръжие, или в южновиетнамските местни отбранителни сили, съставени главно от хлапета и старци, или във Виетконг, в чиито редици също имаше много момчета и момичета.

Сюзан ни запозна. Шофьорът се казваше господин Лок. Не изглеждаше особено добродушен и не ми подаде ръка. Бях забелязал, че в отношенията си с белите чужденци повечето виетнамци са или много раболепни, или много добронамерени. Чужденците означаваха пари, но иначе средният Нгуен се държеше учтиво, докато не го ядосаш. Господин Лок нито приличаше на наемен шофьор, нито се държеше като такъв. Напомняше ми на ония типове с непроницаеми лица, които бях видял в сайгонското министерство на държавната сигурност. Като военен криминален следовател аз играя много роли и ме бива в тия неща. Господин Лок не играеше добре ролята си на шофьор, също както полковник Манг не се бе преструвал успешно на ченге от имиграционната полиция.

— Господин Лок пита къде отиваме, за да може да се обади във фирмата си — каза Сюзан.

Обърнах се направо към него.

— А Шау, Ке Сан, Куанг Три.

Той едва забележимо кимна и влезе в хотела.

— Ангажирах го чрез хотела, а те, нали знаеш, са длъжни да използват „Видотур“ — казах на Сюзан. — Поискай визитката на тоя смешник.

Тя кимна разбиращо и когато господин Лок излезе от фоайето, поиска визитната му картичка. Виетнамецът поклати глава и й отвърна нещо.

Сюзан се приближи до мен.

— Казва, че си бил забравил визитките. Виетнамците, които имат визитни картички, толкова се гордеят с тях, че по-скоро ще си забравят цигарите.

— Добре, значи ни наблюдават. Питай го дали има карта.

Тя го попита и шофьорът, без да отговори, взе една карта от предната седалка и ми я подаде. Разгърнах я върху капака на колата.

Тъй като господин Лок стоеше наблизо, аз й казах:

— Тук е долината А Шау, точно на запад от Хюе. Пътят свършва по средата на долината, ето тук в А Луой, близо до лаоската граница, където в края на април шейсет и осма извършихме въздушен десант. От А Луой води тази пунктирана линия, която може да е проходима, но може и да не е. Това е част от Пътеката на Хо Ши Мин. Попитай господин Лок дали можем да стигнем по нея до Ке Сан.

Сюзан го попита, въпреки че той навярно знаеше английски. Виетнамецът й отговори нещо и тя преведе:

— Господин Лок казва, че пътят бил черен, но стига да не вали, можело да минем.

— Добре. След А Шау продължаваме седемдесетина километра на север към Ке Сан, където също съм участвал в хеликоптерен въздушен десант. Беше в началото на април шейсет и осма. После по магистрала номер девет завиваме на изток към крайбрежието покрай демилитаризираната зона и стигаме в Куанг Три, където се намираше някогашният ми базов лагер и където служих през януари и февруари шейсет и осма. По време на офанзивата „Тет“. Та значи пътуваме назад във времето в обратен хронологичен ред. Ще го направим в този ред — прибавих аз, — защото не искам да стигнем в долината А Шау по тъмно.

Тя кимна.

— Цялото разстояние е около двеста километра, после още осемдесет обратно на юг и се връщаме в Хюе. — Сгънах картата и я хвърлих на предната седалка.

Сюзан запали цигара и ме погледна.

— Някога предполагал ли си, че ще се върнеш тук?

Отдръпнах се от колата й господин Лок и се замислих.

— Отначало не — отвърнах. — Искам да кажа, когато за последен път през седемдесет и втора си заминах, войната все още продължаваше. После десетина години комунистите държаха страната като в менгеме и американците не бяха добре дошли. Обаче… към края на осемдесетте, когато положението започна да се поотпуска и аз поостарях, започнах да се замислям. Ветераните се завръщаха във Виетнам и почти никой от познатите ми не съжаляваше.

— И ето че си тук.

— Да. Но идеята не беше моя.

— Нито пък предишните два пъти.

— Всъщност втория път дойдох като доброволец.

— Защо?

— Заради няколко неща… беше добре за кариерата — вече бях военен полицай, а не пехотинец фронтовак. Освен това положението вкъщи се влоши и жена ми прати писмо в Пентагона от мое име, че съм искал да замина за Виетнам.

Сюзан се засмя.

— Това е глупаво. Погледна ме. — Е, значи си заминал за Виетнам, за да избягаш от жена си.

— Да. Постъпих като страхливец. — За миг се замислих. — Освен това… брат ми Вени… имаше неписана политика да не пращат едновременно двама мъже от семейство на фронта… а на Вени все му се случваше нещо… та затова му спечелих малко време. За щастие участието на Америка във войната приключи преди той да получи повиквателна. Пратиха го в Германия. Не обичам да разправям тая история, защото така се изкарвам по-благороден, отколкото съм.

Сюзан постави длан на рамото ми.

— Постъпил си много смело и благородно.

Не обърнах внимание на думите й.

— Копелето постоянно ми пращаше снимки от бирхалета с разни фройлайни в скута му. И майка, която беше в пълно неведение, се хвалеше на всички, че Вени го пратили в Германия, защото една година учил немски в гимназията. Пък Пол учил френски, затуй го пратили във Виетнам, където била чувала, че говорят френски. Мислеше си, че Виетнам е някъде до Париж.

Сюзан се смееше.

— Готова ли си за път?

— Да — Тя угаси фаса и се настанихме на задната седалка.

— Родителите ти живи ли са?

— Да.

— Ще ми се да се запозная с тях.

— Ще ти дам адреса им.

— А Бени?

— Продължава да води очарователен живот. Имам още един брат, Дейв, който все още живее в южен Бостън.

— Иска ми се да се запозная с всички.

Опитах се да си представя Уебърови от Ленъкс, седнали на по някоя и друга бира с Бренърови от южен Бостън, и не успях да видя ясно картинката.

Господин Лок седна зад волана и потеглихме.

Движехме се по заслонена от дървета улица покрай хотели и ресторанти. Минахме край Cercle Sportif и музея на Хо Ши Мин. След няколко минути излязохме от града и поехме на юг сред ниските хълмове.

Видях пръснатите наоколо императорски гробници — оградени със стени постройки, заобиколени с паркове. Сюзан ги снима в движение.

Повечето туристи според мен излизаха от града, за да разгледат гробниците и пагодите, обаче аз отивах другаде.

— Нямаше нужда да идваш с мен — казах на Сюзан. — Тук могат да се видят по-интересни неща от бойните полета.

Тя ме хвана за ръка.

— Предишния път разгледах повечето забележителности. Сега искам да гледам каквото гледаш ти.

Не бях сигурен, че самият аз искам да гледам каквото виждам.

Пътят продължи на юг през некропола, после зави на запад. Тъй като бе седмицата на Тет, нямаше много движение. В селата зървах играещи деца и цели семейства, които се бяха събрали навън, разговаряха и ядяха под дърветата.

Взех картата от предната дясна седалка и я разгледах. Обикновена пътна карта, при това не особено добра. Бях свикнал с подробни пехотни карти, отчасти базиращи се на френските военни карти. Пехотните карти бяха покрити с пластицин, за да издържат на климата, и с помощта на химически моливи ние обозначавахме американските огневи бази, летища, базови лагери и други съоръжения. Военното разузнаване ни информираше за промените във вероятните местонахождения на виетконгските партизани и бойните части на северновиетнамската армия, които също маркирахме. Не зная откъде получаваха тези сведения, обаче повечето ни престрелки все бяха на места, където не се предполагаше, че има противници.

Вдигнах поглед към пътя и видях, че наближаваме Благоуханната река. Според картата нямаше мост, в действителност — също, в случай че очаквах приятна изненада.

Господин Лок качи колата на един шлеп, на който можеха да се съберат два автомобила. Ние бяхме единствената кола и лодкарят ни каза нещо.

— Можем да платим за две коли или да висим тук цял ден — преведе Сюзан. — Два долара.

Дадох му парите, слязохме от автомобила и постояхме на палубата, докато фериботът прекосяваше реката. Сюзан направи снимка от шлепа.

— Питай господин Лок дали може да го снимаш — казах й аз.

Тя го направи. Виетнамецът поклати глава и й отговори рязко.

— Не иска да го снимаме — каза Сюзан. Погледнах към отсрещния бряг на реката.

— Военноинженерният корпус поставяше понтонни мостове. Виетконг обаче не обичаше вида на здрави мостове. Някой партизанин натоварваше бамбуков сал с мощни експлозиви и чакаше поредния преминаващ конвой. Тогава се приближаваше с лодка, като се преструваше на Том Сойер или Хъкълбери Фин, и в последния момент задействаше взривното устройство, скачаше от сала и се гмурваше под водата, захапал куха тръстика за дишане. Обикновено обаче усещахме какво се кани да направи и го взривявахме заедно със сала му, преди да стигне до моста.

Сюзан мълчеше.

— Затова всички обичахме да даваме наряд на мостове — прибавих аз. — Това беше една от най-интересните игри, на които играехме.

— След като вече си пораснал и зрял човек, Пол, когато погледнеш на всичко това, виждаш ли го като… хм, ненормално поведение?

— Навремето ми се струваше нормално. Искам да кажа, повечето ни действия, думи и мисли бяха подходящи за ситуацията. Всякакво друго поведение, което ти би нарекла нормално, тук щеше да се смята за ненормално. Според мен е напълно нормално да се кефиш от това, че ще седиш на някой мост и ще чакаш да взривиш партизанина, вместо цял ден да патрулираш в джунглата. Не си ли съгласна?

— Да, струва ми се. Разбирам за какво става въпрос.

— Браво. Но като се замисля наистина изглежда малко странно — все пак признах аз.

Стигнахме на отсрещния бряг и се качихме в колата.

Господин Лок подкара по пътя и продължихме на запад към хълмовете и тъмнеещата на хоризонта планина.

Движехме се едва с петдесетина километра и щеше да ни трябва повече от час, за да стигнем до долината А Шау, ако шосето продължаваше да е добро, разбира се.

Теренът бе хълмист, обаче виетнамците бяха успели да разширят оризищата си с помощта на бентове и водни колела. Районът изглеждаше благоденстващ и по-гъсто населен, отколкото си го спомнях.

Стигнахме до градчето Бин Биен, последният град по този път. Някога наричахме земите нататък „Индианската територия“.

Шосето започна да се издига и скоро бяхме сред хълмовете — червени шисти, покрити с храсталаци.

— Всяка нощ трябваше да се окопаваме и избирахме хълм като онзи ей там, с възможно най-стръмните склонове, за да си осигурим максимално добри огневи полета — казах на Сюзан. — Почвите тук са предимно шисти и със сапьорските лопатки ни трябваха часове само за да изровим малка дупка за спане, която да може да се превърне и в стрелкови окоп, ако ни нападнат през нощта. Окопът приличаше на плитък гроб, какъвто понякога и ставаше. Поставяхме капани със сигнални ракети и мини. Мините бяха с ръчно задействан генератор, свързан с електрически проводник, по който течеше достатъчно ток, за да взриви детонатора. Мината изстрелваше стотици сачми от лагери, нещо като изстрел с гигантска ловна пушка, и покосяваше всички в радиус от трийсетина метра. Това беше страшно ефикасно отбранително оръжие и ако не бяха сигналните ракети и мините, повечето от нас нямаше да спят нито една нощ през цялата си едногодишна служба тук.

Тя кимна.

Пътят навлезе в съвсем тесен проход със стръмни склонове от двете страни. Растителността започна да се сгъстява. Покрай шосето течеше планински поток и си представих как се разлива през мусонния период и прави пътя непроходим.

— Това е единственият път към долината откъм Виетнам — поясних аз, — но американците никога не минаваха от тук, защото този проход е идеален за засада. Използвахме хеликоптери и пренасяхме по въздух всичко необходимо.

Когато се издигнахме по-нависоко, по склоновете се носеха облаци, от земята се издигаше мъгла и рязко застудя. Господин Лок не беше много лош шофьор, но караше бавно. От двайсетина километра не бяхме видели нито друга кола, нито човешко същество.

— Никога не съм навлизала толкова навътре в страната — отбеляза Сюзан. — Зловещо е.

— Все едно е друга държава. Съвсем различна от крайбрежните низини. Тук има много планинци.

— Какви са те?

— Просто много племена с различни имена, но общо ги наричат планинци.

— А сега ги наричаме етнически малцинства. Така е политически коректно.

— Ясно. Обаче те са си планинци. Така или иначе, преди обичаха, американците и мразеха етническите виетнамци, и северните, и южните. Ние ги въоръжавахме до зъби, обаче номерът беше да ги накараш да избиват само северновиетнамците и партизаните, а не нашите южновиетнамски съюзници. Струва ми се, че девизът им беше „Единственият добър виетнамец е мъртвият виетнамец“. Чувала ли си за ФУЛРО?

Господин Лок завъртя глава и погледите ни се срещнаха. Сега тоя идиот щеше да докладва, че съм тук, за да оглавя възраждането на планинското въстание.

— Веднъж видях няколко снимки в музея на…

— Да. И аз.

Сюзан за миг се замисли.

— През всички тези години, откакто съм тук, никога не съм виждала планинец.

— Даже в „Кю-бар“ ли?

Тя не ми обърна внимание.

— Те дали са… нали разбираш… доброжелателно настроени?

— Някога бяха. Всъщност са много симпатични, ако не си виетнамец. Може би трябва да си направиш нова прическа.

Вдигнах поглед и видях, че господин Лок ни зяпа в огледалото. Явно разбираше какво си говорим и не му харесваха приказките за ФУЛРО и омразата на планинците към виетнамците.

Изкачихме ниско било и поехме надолу. Проходът продължаваше да е много тесен и отчасти забулен в мъгла, така че долината А Шау не се виждаше.

— Виж, Пол. — Сюзан посочи един хребет, на който се издигаше продълговата постройка от дървени трупи със сламен покрив, вдигната на стълбове. — Онова там къща на планинци ли е?

— Така изглежда.

Когато стигнахме на стотина метра от къщата, на хребета над нас се появиха трима мъже с много дълга коса, облечени в нещо като пъстроцветни одеяла. Двама носеха калашници, третият — американски М-16. Сърцето ми се разтуптя, а очевидно и на господин Лок, защото удари спирачки.

Той се втренчи в тримата въоръжени мъже, вече на по-малко от петдесет метра от нас, и каза нещо на Сюзан.

— Според господин Лок това били планинци от племето ба ко или ба хи — преведе тя. — Нямали право да носят оръжие, но те ловували с тези автомати и властите, изглежда, не можели да се справят с проблема.

Това беше радостна вест. Харесваше ми мисълта за въоръжени цивилни, с които властите не могат да се справят. Само се надявах да си спомнят, че обичат американци.

Тримата планинци стояха неподвижно и ни наблюдаваха. Реших да се погрижа да разберат, че само шофьорът е виетнамец, изправих се на седалката и им махнах с ръка.

— Ей! — извиках. — Върнах се!

Те се спогледаха, после пак се обърнаха към мен.

— Аз съм от Вашингтон и съм тук, за да ви помогна.

— Да не искаш да ни застрелят? — попита Сюзан.

— Те ни обичат.

Тримата размахаха автоматите си и аз казах на господин Лок на английски:

— Добре, пускат ни да минем. Давай. — Седнах на мястото си.

Той превключи на скорост.

Продължихме да се спускаме към долината.

— Беше невероятно — отбеляза Сюзан. — По дяволите, трябваше да ги снимам.

— Ако ги беше снимала, щяха да ти откъснат главата и да се опитат да я натъпчат във фотоапарата.

— Държиш се като идиот.

— Ще ти кажа какво правеха със северновиетнамските войници и партизаните от Виетконг — одираха ги живи, после ги нарязваха с бръсначи, хвърляха парчетата на кучетата си и караха пленника да гледа как псетата го ядат парче по парче. Всеки път щом пленяваха вражески войник, кучетата побесняваха от очакване. Повечето северновиетнамци се самоубиваха, за да не попаднат в плен на планинците.

— Божичко…

— Никога не съм присъствал на такава сцена… обаче веднъж видях останки… Това ни накара да се зарадваме, задето още не сме се побъркали толкова.

Тя не отговори.

Господин Лок се обърна и ме погледна. Изражението му не бе особено мило.

— Карай — казах му аз.

Проходът се разшири и стана по-полегат. Ниските облаци се разнесоха и видяхме долината А Шау, тук-там осеяна с бели валма мъгла, които от тук приличаха на сняг.

Вгледах се в долината и ми се стори много позната. Не бях смятал, че някога пак ще видя това място — нещо повече, навремето си бях мислил, че това е последното място, което изобщо ще видя.

Сюзан ме наблюдаваше.

— Спомняш ли си долината?

Кимнах.

— Пристигнал си с хеликоптер. И после?

Известно време мълчах, след това отвърнах:

— Докараха ни от Кемп Евънс, щаба на Първа въздушнопреносима пехотна дивизия. Безброй хеликоптери с пехотинци, готови за въздушен десант. Беше двайсет и пети април и по случайност времето беше хубаво. Долетяхме от североизток, над онези хълмове, през който минахме преди малко. В северния край на долината се намира А Луой — някога е било виетнамско село, но по онова време вече нямаше и следа от него. Там свършва този път. В А Луой навремето имало пост на френския Чуждестранен легион, който през петдесетте години бил превзет от комунистическия Виетмин. Наричаха долината А Шау „нож, насочен към сърцето на Хюе“. А я владееха комунистите. В началото на шейсетте спецчастите установили лагер в А Луой, точно насред индианската територия, възстановили френската самолетна писта, събрали и обучили планинци да се сражават с партизаните и северновиетнамците.

Вече бяхме почти на дъното на долината и виждах рекичката, която течеше през нея.

— А Шау води до Лаос, ей там, зад оная планина — продължих аз, — и едно разклонение на Пътеката на Хо Ши Мин минава от там. Затова един ден през шейсет и шеста врагът съсредоточил силите си в Лаос, хиляди войници, превзел лагера на американските спецчасти и комунистите отново овладели долината.

Пътят се изравни и господин Лок малко увеличи скоростта.

— След като лагерът на спецчастите бил превзет и оцелелите планинци избягали, цялата долина, хълмовете и планината станали свободна огнева зона, сметище на военновъздушните сили. Ако се налагало да преустановят някоя бомбардировка заради времето, изхвърляли бомбите си тук. Когато пристигнах, целият район приличаше на швейцарско сирене. Тези огромни кратери се превърнаха в окопи и за нас, и за тях, и ние се сражавахме, кратер по кратер… в долината, сред хълмовете, в джунглата. — Погледнах на югозапад. — Някъде там край лаоската граница има едно място, викат му Хълма на хамбургера. През май шейсет и девета изгубихме двеста души и дадохме стотици ранени в опити да превземем тоя безполезен хълм. Цялата скапана долина години наред тънеше в кръв… и сега… все още изглежда мрачна и зловеща… но виждам, че виетнамците и планинците са се върнали… и аз се завърнах.

Сюзан помълча, после се огледа наоколо.

— Щях да те разбера, ако не беше искал да се върнеш тук.

— Да… но… така е по-добре, отколкото да го преживяваш в кошмарите си… като онзи американец в тунелите в Ку Чи… връщаш се, поглеждаш нещата в очите и виждаш, че не са такива, каквито са били. После новият спомен измества стария… така е на теория. Обаче междувременно… Това място ме потиска.

— Искаш ли да си тръгнеш?

— Не.

Пътят водеше към възстановеното село А Луой, което се мержелееше в далечината. Земята наоколо, някога обрасла със слонска трева, бамбук и храсти, сега бе разчистена за зеленчукови градини.

— Та през април шейсет и осма американската армия искаше да си върне долината — продължих аз. — Затова ни пратиха тук с хеликоптерите и аз седях в хюито с още шестима пехотинци, не особено доволен от съдбата си, когато изневиделица се обади зенитна артилерия. Никога не ни бяха обстрелвали със зенитки… беше ужасяващо… черните въздушни взривове, като на филм за Втората световна война, изпълваха небето, във въздуха свистяха огромни шрапнели. Улучиха опашната перка на хеликоптера пред нас и той започна да се върти, от вратата му изпопадаха пехотинци, после падна като камък и избухна на земята. Последва го втори вертолет и нашият пилот рязко се спусна надолу в опит да избегне зенитките. Доколкото можех да видя, бяха свалени два хеликоптера, всеки с по седем пехотинци и четиричленен екипаж, така че още преди да кацнем бяха загинали двайсет и двама. В първоначалния въздушен десант изгубихме още десет машини. Междувременно от хълмовете около долината ни обстрелваха с картечници. Плексигласовото предно стъкло на хеликоптера беше пробито от куршум, обаче ние си бяхме живи и здрави и пилотът ни спусна на три метра от земята, ние скочихме и той веднага се махна.

— Господи. Сигурно си…

— Умирах от шубе. Та значи се озовахме на земята и на това му викаха „гореща десантна зона“, което значеше, че ни обстрелват. Лошите бяха по хълмовете наоколо и използваха миномети, ракети и картечници. Ние спуснахме хиляди войници с хеликоптери в тая смъртоносна зона и започнахме да се разгръщаме, за да атакуваме противника по хълмовете. В това време военновъздушните сили хвърляха напалм и бомби отгоре им, а бойните хеликоптери „Кобра“ стреляха с ракети и картечници „Гатлинг“, за да спрат вражеския огън. Беше страшна касапница, нещо като десанта в Нормандия, обаче въздушен, а не морски. До края на деня овладяхме положението, превзехме пистата в А Луой и се разгърнахме из хълмовете в търсене на северновиетнамци.

Погледнах в огледалото и казах на шофьора:

— Скъсахме им задниците на момчетата от Народната освободителна армия, господин Лок.

Той не отговори.

— Недей, Пол.

— Майната му. Майка му е била комуняга.

— Пол…

Овладях се и видях, че влизаме в А Луой, кално село с дървени къщи. Имаше една по-стабилна постройка със знаме, очевидно държавна сграда. Единствените моторни превозни средства бяха мотопеди, един селскостопански камион и два жълти полицейски джипа. Видях електрически кабели, значи селото бе електрифицирано, което беше някакъв напредък от предишното ми идване.

Господин Лок спря на селския площад. Нямаше обозначени места за паркиране.

Със Сюзан слязохме и аз се огледах, за да се ориентирам. Хълмовете не се бяха променили, за разлика от самата долина.

— Е, това е дупката, за която три седмици водихме кървави сражения — казах на Сюзан.

После се обърнах на английски към господин Лок.

— Ще се поразходим. Можеш да докладваш на шефовете си. — И посочих с палец държавната сграда.

Със Сюзан прекосихме площадчето и се спуснахме по тясна уличка, която водеше до нивата на запад от селото. През полята минаваше старата самолетна писта, дълга километър и половина и обрасла с бурени, ала все още използваема.

— Това е пистата, а ей там в далечния северен край са останките от лагера на спецчастите, които отначало Първа въздушнопреносима използва за команден пункт. Сапьорите издигнаха бункери от чували с пясък и след два дни оградихме пистата с бодлива тел и мини. Моята рота три дни отблъскваше врага от хълмовете. После ни дадоха двудневна почивка в бункерите. Моят бункер беше ей там, в подножието на онзи хълм.

Отправих поглед към склона на петстотин метра от нас.

— Един ден шестима души седяхме върху чувалите и играехме покер, и северновиетнамците започнаха да ни обстрелват с мини от ей ония хълмове. И знаеш ли какво беше най-шантавото? Ние почти не им обърнахме внимание, защото вече бяхме стари пушки и знаехме, че се опитват да улучат командните бункери, погребите или самата писта. И продължихме да играем на карти. После, и това е най-странното, някакъв комуняга сигурно ни е забелязал и е побеснял, че не обръщаме нула внимание на мините му. Та затова започна да насочва огъня срещу нашето мизерно бункерче. Когато ни обсипаха буци пръст и камъни, разбрахме, че няма майтап. Седя си аз с три аса и трийсетина долара в пода, а всеки хвърля картите, награбва шепа мангизи, скача от покрива на бункера и се мята вътре. Аз обаче си запазвам асата и ги показвам на ония идиоти, бункерът започва да се разпада, а ние спорим дали съм спечелил, или трябва да развалим играта. После три седмици се смяхме на тая случка.

— Иска ми се да съм била там — каза Сюзан.

— Аз бях.

Закрачих между две разорани ниви и тя ме последва. Пътеката свършваше при група дървета и ние минахме през тях към брега на рекичката. Тя бе плитка и камениста. Спомнях си, че съм я пресичал през един брод някъде по-нагоре по течението. Спуснахме до водата и стъпих върху един плосък камък. Сюзан застана до мен.

— Един ден прекосихме реката ей там. В ротата бяхме останали едва стотина души от сто и шейсет. По време на офанзивата „Тет“ през януари и февруари и после в началото на април в Ке Сан бяхме изгубили много хора. Беше към трийсети април и вече бяхме изгубили доста момчета в А Шау, а месомелачката има нужда от прясно месо, обаче не ни пращаха попълнение, освен това провизиите ни започваха да се изчерпват, чистата вода също…

Погледнах водата.

— Това е чиста планинска река. Рискувахме, напълнихме си манерките и пихме направо от реката.

Закрачих по скалистия бряг и стигнах до брода. Сюзан ме последва и ние стъпихме върху първата скала. Водата стигаше до глезените ни и бе толкова студена, колкото си я спомнях. Прекосихме реката и излязохме на отсрещния бряг.

— Стигнахме тук и какво да видим? Десетина убити вражески войници лежаха на брега, някои наполовина във водата. Разлагаха се целите позеленели и подути, а ченето на един висеше само на мускулите и се опираше на рамото му… всички зъби си бяха на мястото… беше адски странно. Всички си изляхме манерките. Едно от момчетата повърна. — Приклекнах, загребах вода в шепите си и вперих поглед в нея, но не пих.

Сюзан мълчеше.

Изправих се, открих началото на пътеката сред гъстата растителност и се изкачих на брега.

Тя ме последва, но ме предупреди:

— Пол, тук може още да има противопехотни мини.

— Едва ли. Този брод сигурно често се използва и пътеката е добре утъпкана. Но ще внимаваме. — Закрачих по пътеката, Сюзан тръгна след мен. — По-късно ще се проверим за пиявици.

Тя не отговори.

— Та изкачваме се ние по тая пътека и нещо помръдва в храсталака. Обаче не е виетнамец, а елен. Аз съм в челото на първия взвод и всички като идиоти откриваме огън по животното. Не го улучваме и започваме да го гоним през тия гъсталаци, докато останалата част от взвода тича нагоре, за да ни настигне.

Продължих да вървя по пътеката, която навлизаше сред гъстата гора.

— Ротният, капитан Рос, беше долу при реката с другите два взвода и реши, че сме влезли в контакт, обаче моят взводен му съобщи по радиостанцията, че гоним елен. Това ни докара мъмрене от капитана, който вече идваше на помощ с останалата част от ротата. — Засмях се. — Искам да кажа, пълни откачалки.

Продължих да се изкачвам. Тук тропическата гора бе много гъста и все ми се струваше, че усещам земни пиявици да падат по тила ми.

— Къде отиваме? — попита Сюзан.

— Искам да видя нещо там горе. Не мога да повярвам, че открих това място.

Минахме покрай няколко кратера от бомби, които сега бяха обрасли с дървета и храсти, ала навремето бяха само черна пръст.

Накрая стигнахме до полянката, която си спомнях и която продължаваше да е осеяна с дупки. От отсрещната й страна продължаваше гората, а стотина метра нататък се издигаха стръмни хълмове. Това беше мястото. Запътих се към гората.

Спрях до плътната растителна стена.

— Та двайсетина души гоним елена и стреляме като луди, а той навлиза сред дърветата. Тогава тук имаше просека, която взехме за друга пътека. Последваме го и изневиделица изскачаме на открито, обаче виждаме, че това не е естествена поляна, защото има много отсечени пънове, и разбираме, че сме се натъкнали на противников базов лагер, скрит в джунглата. Слънчевите лъчи се процеждат между клоните, абсолютно невероятна гледка. Колиби, камиони, хамаци, открити кухни, полеви лазарет, разбит танк и адски много зенитни оръдия, просто зарязани сред дърветата.

Опитах се да открия просеката в растителността, ала не успях.

— Тук е. — Проправих си път през гъсталака и се оплетох в една лиана — прерязах я с швейцарското си ножче.

— Пол, това вече не е добре утъпкана пътека. Ще пострадаш.

— Ти се върни.

— Не, ти се върни. Стига.

— Просто остани там и ще те повикам. — Продължих да се провирам в храстите, макар да знаех, че наоколо може да е фрашкано с мини, които имат навика да избухват, щом ги настъпиш. Обаче трябваше да видя стария базов лагер.

Накрая храсталаците оредяха и се изправих пред някогашния огромен вражески базов лагер под покрова на джунглата. Тук имаше толкова малко светлина, че растителността не бе много гъста и висока и виждах чак до хълмовете — на стотина метра.

Сюзан се приближи зад мен.

— Това ли е?

— Да. Това беше северновиетнамският базов лагер. Погледни ей натам. Виждаш ли ония паднали бамбукови колиби? Навсякъде имаше постройки, боеприпаси, камиони, оръжие…

Направих няколко крачки напред и вдигнах поглед нагоре.

— Бяха опънали камуфлажни мрежи. Много хитри хора.

Сюзан не отговори.

— Та дотичваме ние тук след елена, двайсетина момчета, и се заковаваме на място. Странното е, че гонехме вечерята си, а северновиетнамците сигурно си бяха помислили, че ги атакуваме със стотици войници, защото си бяха плюли на петите. Бяха се изпарили. Огънят още пушеше.

Навлязох още няколко метра в лагера.

— И значи се придвижваме много предпазливо, от дърво на дърво, от дънер на дънер. Току-що сме направили голям удар с откриването на тоя лагер и моят взводен, лейтенант Мерит, съобщава добрата вест на ротния по радиостанцията, тоя път без да споменава за елена. Обаче се оказва, че виетнамците всъщност не са изчезнали и се крият около лагера, най-вече по ония стръмни хълмове ей там. Но и ние не сме пълни тъпаци, та залягаме зад дънерите и пъновете и правим така нареченото огнево разузнаване, което по същество е обстрелване на дадено място, за да проверим дали ще привлечем ответен огън, преди да навлезем по-дълбоко в лагера. И естествено, един от лошите си изпуска нервите или изгубва търпение и натиска спусъка преди цялата рота да се озове в смъртоносната зона. Изневиделица започва тотална престрелка и ние изстрелваме гранати и ракети във варелите бензин, те избухват, погребите също се взривяват и скоро останалата част от ротата се присъединява към нас.

Продължих към средата на обраслия лагер и се огледах. Личеше, че събирачите на стар метал са идвали, защото никъде нямаше нито парченце стомана — нито взривени бензинови варели, нито разбити камиони, нито дори шрапнели по земята.

Сюзан се приближи до мен и смаяно зяпна огромното открито пространство под покрова на джунглата.

— Това е невероятно… Искам да кажа, сигурно из цял Виетнам има такива места.

— Има. По всяко време криеха половин милион души в такива лагери в джунглите, в тунелите в Ку Чи и другаде, в крайбрежните села, в блатата в делтата на Меконг… излизаха да се бият когато и където пожелаеха… но този път ги бяхме сгащили в долината и те трябваше да се сражават по нашите условия…

Навлязох още по-навътре в пустия, призрачен лагер.

— За нещастие се оказа, че сме попаднали на много по-голяма бойна част от нашата, затова преустановихме контакта и се разкарахме. Върнахме се при реката, само че те продължиха да се опитват да ни откъснат от другите и трябваше да си проправяме път с огън. Повикахме бойни хеликоптери и артилерия и единствено това ни спаси от обкръжаване и смърт. Беше пълна каша, но най-лошото тепърва предстоеше. Нашият батальонен, подполковник, беше ранен по време на въздушния десант и неговият заместник, майор, страшно искаше да стане подполковник, затова два дни ни караше да контраатакуваме, поддържани от артилерия и хеликоптери. Обаче ония пак бяха повече и на третия ден бяхме изгубили една трета от ротата, убити и ранени, но превзехме лагера или поне така си мислехме. Изведнъж чухме нещо странно в отсрещния край на поляната и от джунглата се появиха два танка — не бяха наши, ние изобщо нямахме танкове в долината. Никой от нас не се беше натъквал на вражески танк и просто се… вцепенихме. Имаха петдесет и седем милиметрови оръдия и откриха огън. Улучиха едно от момчетата право в гърдите и направо го разкъсаха. Двама бяха свалени от шрапнели и всички останали залегнаха или се опитаха да избягат, само че не можеш да избягаш от танк. После един от нашите вдига своята противотанкова ракета Ем седемдесет и две — една играчка в картонена тръба, — изправя се, прицелва се хладнокръвно и стреля. Ракетата улучва купола на водещия танк. Избухва втора ракета и същата участ сполетява другия танк. Виетнамските танкисти изскачат навън и се втурват да бягат и ние ги покосяваме. Значи имаме два унищожени танка, капитанът се свързва по радиостанцията с батальонния щаб и ето ни герои. Обаче да не би да ни връщат в А Луой? Не, новият батальонен командир се опитва да си спечели страхотна репутация или нещо подобно и ни нарежда да продължим. Ние не сме много навити, обаче той е печен и ни казва по радиостанцията, че според разузнавателните доклади по-навътре сред хълмовете можело да има американски военнопленници, затворени в бамбукови клетки. Това ни мотивира и потегляме.

Закрачих към мястото, където смятах, че сме улучили танковете, и Сюзан ме последва.

— Изкатерихме се по оня стръмен хълм ей там и подгонихме оцелелите противници, като се озъртахме за бамбуковите клетки. — Поех си дъх и продължих: — На шестия ден бяхме влезли в десетина схватки с оттеглящите се северновиетнамци. Наистина намерихме бамбукови клетки, обаче празни. Вече бяхме напълно изтощени, обзети от най-страшната фронтова умора, когато нощем не можеш да спиш, не можеш да ядеш, и трябва да си напомняш да пиеш вода. Почти не разговаряме, защото нямаше какво да си кажем. С всеки ден оставаме все по-малко и накрая няма взводове и отделения, превръщаме се просто в банда въоръжени мъже без командир и командна структура… всички офицери са мъртви или ранени, освен ротния, капитан Рос, двайсет и пет годишен, стареца на ротата, и всички сержанти са извън строя… санитарите са ранени, радистите и картечарите също, затова се опитваме да си припомним на какво са ни учили по време на първичното обучение за радиостанциите, картечницата Ем шейсет, за оказване на първа помощ… и продължавахме напред…

Вперих поглед в далечните хълмове.

— Вече можем да се връщаме, Пол — тихо рече Сюзан.

— Да… Е, трябваше да поискаме да ни сменят или да ни пратят попълнение и ротният може и да го е направил, обаче не си спомням… но тази постоянна битка беше придобила собствен живот и ми се струва, че просто искахме да убием повече от ония, които бяха убили и ранили много от нас, беше като борба до последен дъх й въпреки че се страхувахме и бяхме изтощени, искахме да убиваме още повече виетнамци. Всъщност с нас се беше случило нещо адски странно.

Заковах се на място.

— Това продължи цели седем дни и на последния не можеше да познаеш, че сме добри американски хлапета от хубава и чиста страна. Искам да кажа, ръцете и дрипавите ни униформи бяха целите в кръв, имахме седемдневни бради и кухи кървясали очи, тънехме в мръсотия и не мислехме за бръснене и душ, нито за храна и превръзки, мислехме само как да убием още един жълт.

Стояхме един до друг и Сюзан каза:

— Разбирам защо не искаше да говориш за това.

Погледнах я.

— Няколко пъти съм разказвал тази история. Това не е случката, за която не обичам да говоря.

Навлязох още петдесетина метра в лагера и тя ме последва.

— Продължавахме навътре сред хълмовете и на седмия ден патрулирахме по един хребет в търсене на поредната схватка. Ротният прати до зори — по двама души в клисурите от двете страни на билото. Аз бях в един от тях. Заедно с другаря ми се спуснахме в дерето и тръгнахме успоредно на другите, които виждахме над нас. После обаче дерето стана по-дълбоко, хребетът зави, другарят ми се оказа доста пред мен и изгубих зрителна връзка с него и ротата. Та вървя си аз съвсем сам, което не е добре, и се мъча да настигна онзи пред мен, обаче се оказа, че той се изкатерил горе, за да намери останалите от ротата.

Запътих се към подножието на стръмния хълм, където все още имаше няколко колиби, порутени и обрасли с лиани. Погледнах нагоре към склона.

— Беше ей там, от отсрещната страна на тоя хълм… Вървя си аз сам и решавам, че е време да се кача на билото и да се присъединя към другите. И тъкмо се канех да го направя, зърнах движение с крайчеца на окото си. От другата страна на дерето, на няма и двайсет метра от мен, стои северновиетнамски войник с калашник и ме гледа.

Дълбоко си поех дъх и продължих:

— Та така… зяпаме се ние един друг, и виетнамецът е облечен в тигров униформен панталон, обаче е гол до кръста и има окървавена превръзка на гърдите. Не съм готов за стрелба, той също. Сега трябва да видим кой е по-бърз, но честно казано, аз се бях вцепенил от страх и мислех, че с него се е случило същото. Но после… той хвърли автомата си на земята и аз си поех дъх. „Предава се“, казах си. Ама не. Виетнамецът тръгва към мен, аз вдигам автомата си и викам „Дунг лай!“ — „Стой!“ Обаче той продължава да крачи към мен и аз пак му викам: „Дунг лай!“ И жълтият вади дълго мачете от пояса си. Измърмори нещо, само че не успях да разбера какво се опитва да ми каже, по дяволите. Тъкмо се каня да го гръмна, когато забелязвам, че сочи към сапьорската лопатка на колана ми и изведнъж разбирам, че иска да влезем в ръкопашен бой. Усетих, че по лицето ми е избила студена пот, заслушах се в птиците и насекомите и отново се върнах в онова дере.

— Иска да влезем в ръкопашен бой и лае нещо — по-скоро на себе си, отколкото на Сюзан, казах аз. — Не разбирах нищичко, но знаех точно какво ми говори. Казваше ми: „Да видим колко си смел без вашата артилерия, хеликоптери и изтребители“. Казваше ми: „Гадно копеле, да видим дали ти стиска, прехранена, глезена, скапана американска свиня“. Това ми казваше. И в същото време се приближаваше, и вече беше на няма и три метра от мен, и аз се вгледах в очите му. Никога не бях виждал такава омраза, нито преди, нито след това. Искам да кажа, тоя човек беше напълно превъртял, беше ранен и беше сам, може би беше последният оцелял от частта си… и ми даваше знак да се приближа, нали разбираш, като в училищен бой. Ела ми, скапаняко. Да видим дали ти стиска. Обрах мекия спусък… после… нямам представа защо… но хвърлих автомата си на земята… и той спира, и се усмихва. Пак сочи лопатката ми и аз му кимам.

Замълчах и застанах на един камък в подножието на хълма. Няколко пъти си поех дъх и избърсах лицето си.

— Да вървим, Пол — рече Сюзан.

Поклатих глава.

— Е, кой е по-луд, аз или той? Пресегнах се, откопчах лопатката, завъртях острието на деветдесет градуса спрямо дръжката и го заключих. Смъкнах си каската и я хвърлих на земята. Виетнамецът вече не се усмихва и лицето му е напрегнато и съсредоточено. Взира се в очите ми и иска да го гледам, обаче аз съм от южен Бостън и зная, че трябва да наблюдаваш оръжието на противника си. Двамата се обикаляме един друг, дебнем се и нито един от нас не говори. Той замахва с мачетето и разсича въздуха пред лицето ми, но аз не отстъпвам, защото не е достатъчно близо… само че мачетето му е по-дълго от моята лопатка и това ще се окаже проблем, ако се приближи. Затова продължаваме да се обикаляме, докато накрая виетнамецът не насочва диагонален удар към шията ми.

Пак замълчах и се замислих за случилото се после. Странно, въпреки че рядко го преживявах подробно, сега си спомнях всичко.

— Отскачам назад и той не ме улучва, затова пак ме напада и острието сочи гърлото ми. Аз отстъпвам настрани, препъвам се и падам. Трябва му само половин секунда и виетнамецът замахва с мачетето към краката ми, но аз се претъркулвам и острието се забива в земята. Светкавично се изправям, отклонявам поредния удар с лопатката, замахвам нагоре с нея като ъперкът и го удрям в долната челюст. Острието, което редовно точа, отсича парче от брадичката му и този голям къс кървава плът увисва на лицето му и виетнамецът изпада в шок. Не ми трябва нищо повече. Замахвам с лопатката като с бейзболна бухалка, почти отсичам дясната му ръка и мачетето изхвърча от дланта му.

Помислих си дали не трябва да завърша разказа си с това, но продължих:

— Та така… той стои пред мен и играта е свършила. Имам пленник, ако искам, мога и да го пусна да си иде. Или… да го убия с лопатката… той се взира в мен, голямото кърваво парче от брадичката му виси и от ръката му тече кръв… и аз какво мислиш правя? Хвърлям лопатката на земята и вадя ножа си. В очите му за пръв път проблясва страх, после той светкавично хвърля поглед към мачетето си и се мята към него. Изритвам го в главата, обаче виетнамецът продължава да драпа към мачетето. Заобикалям го, сграбчвам го за косата с лявата си ръка, изправям го на крака, дръпвам главата му назад и му прерязвам гърлото с ножа. Все още усещам как острието минава през хрущяла на гръкляна му и чувам свистенето на въздуха през отворената трахея… Срязвам и артерията и по ръката ми шурва кръв… Пускам го, обаче той продължава да стои прав, обръща се към мен, двамата стоим лице в лице, от гърлото му блика кръв, виждам как животът угасва в очите му, обаче виетнамецът не престава да ме гледа и двамата се взираме един в друг, докато краката му не поддават и той не се строполява по очи.

Избягвах да гледам Сюзан.

— Избърсах кръвта от ножа си в панталона му, закопчах лопатката на колана си, прибрах си ножа, взех си каската и автомата и си тръгнах. Погледнах нагоре и видях две момчета от моята рота, които бяха дошли да ме търсят — бяха наблюдавали част от случилото се. Единият взе автомата от ръката ми и пусна един откос във въздуха. „Автоматът стреля, Бренър“ — каза ми той. Момчетата ме гледаха — искам да кажа, вече всички бяхме малко шантави, обаче… това беше повече от шантаво и те го знаеха.

За миг се замислих, опитах се да си спомня какво се бе случило после.

— Другият взима калашника и ни вика: „Пълнителят на жълтия е зареден. — Поглежда ме и ме пита: — Как влезе в ръкопашен бой с него, мамка му?“ Не му отговарям и другият вика: „Бренър, трябва да стреляш по тия скапаняци, не да ги колиш с нож“. Двамата се изхилват. После единият вдига мачетето и ми го подава. „Отсечи му главата. Никой няма да ти повярва.“ Та така… Отсякох главата на мъртвеца… и другият монтира щика си на автомата ми, вдигна главата, забучи я на щика и ми подаде автомата…

Погледнах Сюзан.

— Тръгваме да се връщаме в ротата, аз нося автомата със забучената глава, наближаваме ротните позиции и едно от момчетата вика: „Не стреляйте, Бренър има пленник“ и всички се хилят… всички разпитват как се е случило… един тип отсича бамбуков прът и забучва главата на него… С двете момчета приказваме с капитана… гледам главата на кола… — Дълбоко си поех дъх. — Онази нощ се върнах с хеликоптер в базовия лагер… заедно с главата… и ротният писар ми даде тридневна отпуска в Натранг.

Отново погледнах Сюзан.

— Та така ме пратиха в хотела в Натранг.

31.

Мълчаливо слязохме при реката и се прегледахме за пиявици. Тя беше чиста, обаче на моя гръб се бе лепнала гадинка, която вече започваше да се подува от кръв.

— Запали си цигара — казах на Сюзан.

Тя го направи и аз й обясних как да опари задния край на пиявицата, без да ме изгори. Тя доближи огънчето до кръвосмучещото и то се пусна от мен. Сюзан го махна от гърба ми и с отвратено възклицание го захвърли надалеч.

— Тече ти кръв.

Тя притисна хартиена кърпичка към раничката и я задържа, докато се залепи. Облякохме се и седнахме на една скала край брега.

Сюзан продължи да пуши цигарата си.

— Дай да си дръпна — помолих я.

Тя ми я подаде и аз силно дръпнах, закашлях се и й я върнах.

— Цигарите са вредни.

— Кой твърди, че не са?

Известно време помълчахме, заслушани в ромона на реката. Сюзан допуши цигарата и попита:

— Как си?

— Добре. — За миг се замислих. — Войниците, които са били тук, могат да ти разкажат и по-страшни истории… и аз съм преживявал по-ужасни неща… обаче в ръкопашния бой има нещо, което… Все още долавям миризмата на виетнамеца, виждам лицето му, усещам косата му в ръката си и ножа, прерязващ гръкляна му…

— Спри.

— Добре… Е, после съжалявах, че съм го убил. Трябваше да остане жив. Нали разбираш, като победения воин, който е проявил храброст.

— Смяташ ли, че той е щял да те остави жив?

— Не, но не биваше да му режа главата. Едно ухо или пръст щяха да са достатъчни.

Тя запали нова цигара.

— Тормози те нещо друго.

Погледнах я и очите ни се срещнаха. После и двамата се втренчихме в реката.

— Сам се уплаших от себе си — казах накрая.

Сюзан кимна.

— Искам да кажа… откъде идва това?

Тя хвърли фаса във водата.

— Идва от място, където никога повече не бива да ходиш.

— Ще те излъжа, ако ти кажа, че съм се почувствал зле… задето съм приел предизвикателството и съм го убил.

Сюзан не отговори.

— Обаче като много травмиращи събития, скоро го погребах в паметта си и от първия ден в Натранг почти никога не мислех за него. Само че сегиз-тогиз то само изскачаше в главата ми.

Тя пак кимна и запали нова цигара.

— След като се върнах у дома, започнах повече да мисля за случая… например защо съм го направил? Никой не ме караше и нямаше рационална причина да хвърля автомата и да убия оня жълт с лопатката, докато той се опитваше да ме посече с мачетето. Какво съм си мислил, по дяволите?

— Понякога е по-добре да оставиш тези въпроси без отговор, Пол.

— Сигурно си права… Искам да кажа, виждал съм случаи на военна психоза, виждал съм момчета в сражение, които поради някаква причина изгубват всякакъв страх, виждал съм най-нечовешкото и свирепо поведение, което можеш да си представиш при нормални хора. Виждал съм черепи, използвани като преспапиета, или свещници по бюрата на офицери и сержанти, виждал съм американски войници с огърлици от зъби, изсушени уши или кости от пръсти и не мога да ти изброя всички ежедневни жестокости, които съм виждал и от двете страни… и това те кара да се чудиш какви сме ние, какъв съм аз, щом почти не им обръщам внимание, и вече сериозно започваш да се питаш за себе си, когато се включиш в играта. Беше нещо като култ към смъртта… и човек искаше да участва…

Сюзан се взираше в течащата река и от цигарата й се вдигаше дим.

— Повечето момчета пристигаха тук нормални и се ужасяваха от поведението на старите. Обаче след няколко седмици преставаха да се отвращават и след няколко месеца се присъединяваха към групата на откачалките. И повечето, струва ми се, се завръщаха у дома и пак ставаха нормални, макар че някои не можеха да се оправят. Но никога не съм виждал някой превъртял отново да стане нормален, докато още е тук. Положението само се влошаваше, защото в тая обстановка губиш всякакъв усет за… човечност. А може да се изразиш по-деликатно и да кажеш, че са станали безчувствени. Всъщност по-скоро беше страшно, отколкото отвратително. Човекът, който сутринта е отрязал ухото на убития от него партизанин, следобед се шегува със селските дечурлига и бабички и им раздава бонбони. Искам да кажа, че не бяхме зли или психясали, ние си бяхме нормални, и тъкмо това адски ме плашеше.

Усетих, че съм преминал от „те“ на „ние“ — и тъкмо в това се състоеше проблемът: „те“ ставаше „ние“ и „ние“ ставаше „аз“. Майната му на отец Венет, майната й на черквата „Сейнт Бриджид“, майната й на Пеги Уолш, майната му на покаянието, майната й на изповедалнята, майната му на всичко, което бях научил в училище и вкъщи. Просто ей така. Отне около три месеца. Щеше да стане по-бързо, обаче ноември и декември в Бонг Сон бяха кротко време. След „Тет“, Ке Сан и А Шау бях готов да убия родния си брат, ако носи вражеска униформа. Всъщност много виетнамци правеха точно това.

Сюзан продължаваше да се взира в реката, като че ли не искаше да прави резки движения, докато нося наточената си лопатка.

Дълбоко си поех дъх.

— Няма да се преструвам, че съм бил ангелче. Нищо подобно. Всички откачахме, обаче го смятахме за временно състояние. И ако извадиш късмет, някой ден се завръщаш у дома. За съжаление го отнасяш у дома със себе си и това завинаги те променя, защото си, влязъл в най-тъмното кътче в душата си, мястото, за чието съществуване знаят повечето хора, но никога не са били там, обаче ти дълго си стоял на това място и не ти се струва толкова ужасно, не изпитваш нито грам угризение и тъкмо това те плаши… и продължаващ живота си в Щатите, пак общуваш с нормални хора, смееш се и се шегуваш, но го носиш вътре в себе си… тая тайна, която мама не знае и за която гаджето ти не подозира, само понякога усеща, че, нещо не е наред… и сегиз-тогиз попадаш на някой като теб, който е бил там, разказвате си глупави истории за пиянства и ебане, за горещи десантни зони, тъпи офицери, които не могат да четат карта, за най-тежката гонорея, която си карал, за бедния Били или Боб, който се е гътнал, за това-онова, обаче никога не засягаш неща като ония селяни, които случайно си гръмнал, а може би неслучайно, за това колко уши и глави си събрал или за това как си прерязал нечие гърло с нож…

— Имаше ли някой… нормален? — попита Сюзан.

Замислих се.

— Предполагам, че сред нас е имало хора, които… които в известна степен са запазвали морала и човечността си… обаче всъщност не си спомням… възможно е. В една бойна част има естествен подбор… нали разбираш, ония, които не могат да се справят, или никога не стигат до фронта, или ги връщат обратно. Спомням си войници, които моментално откачаха и ги пращаха в тила да вършат черна работа. Това се смяташе за нещо като опозоряване, обаче се избавяхме от тях… да, сред нас имаше хора, които запазваха религиозните или моралните си разбирания, но мисля, че и във войната, както и в живота, добрите умират млади… — Замълчах, после прибавих: — По-добре не мога да ти отговоря.

Тя кимна.

Погледнах към реката, която преди много години бях прекосил с други като мен по следите на елен, отвел ни в мрачната тропическа гора на най-мрачното място, което бяхме виждали.

Минахме през скалния брод и се запътихме обратно към А Луой.

— Струва ми се, че каквото и да кажа, ще прозвучи банално, покровителствено или глупаво сълзливо — каза Сюзан, докато вървяхме по правата пътека през забулените в ниска мъгла селски ниви. — Но виж какво, Пол, случилото се тук с теб и другите е минало. Имало е война, ти си участвал в нея и тя е свършила.

— Зная. И го вярвам.

— И ако се чудиш, чувствата ми към теб не са се променили.

Не отговорих, обаче ми се щеше да й кажа: „Така говориш сега. Я си помисли.“

Сюзан хвана ръката ми и я стисна.

— А пък аз вечерям на покрива на хотел „Рекс“ и поднасям този абсолютен непознат, че не иска да говори за войната. Как да ти се извиня за това?

— Няма нужда. Това пътуване ми е от полза. А ако ти не беше с мен, може би нямаше да съм толкова честен със себе си, колкото съм с теб.

— Оценявам го.

Смених темата.

— През май шейсет и осма някъде в тази долина е загинал в сражение един северновиетнамски войник на име Тран Куан Ли. В дрехите му открили писмо от брат му Тран Ван Вин, също войник в северновиетнамската армия.

Не продължих и зачаках отговора й.

— Ти ли намери трупа и писмото? — накрая попита тя.

— Не.

— Виждал ли си това писмо?

— Да, преди около седмица. Знаеш ли нещо за него?

Сюзан ме погледна.

— Не съм сигурна какво целиш, Пол.

Спрях и тя се обърна към мен.

— Знаеш ли нещо за това писмо, Сюзан?

Тя поклати глава и за миг се замисли.

— Свързано е с идването ти тук.

— Точно така.

— Искаш да кажеш… че някой е открил писмото в дрехите на убит вражески войник… кой е намерил писмото?

— Американски войник от Първа въздушнопреносима пехотна дивизия.

— Познаваш ли го?

— Не. Дивизията беше голяма. Двайсет хиляди души. Човекът, който го намерил, го взел като сувенир от войната. Наскоро писмото било преведено и съдържанието му е причината да съм тук.

Сюзан се замисли и аз я погледнах. Вече познавах тази жена и виждах, че й е известно нещо, което сега се опитва да свърже с новата информация.

— Какво по-точно са ти казали?

Тя вдигна лице към мен.

— Само това, че се появили неизвестни досега сведения и че ти трябва да откриеш тук някого и да го разпиташ във връзка с тях.

— Това аз ти го казах.

— Така е. Това ми казаха и в Сайгон. Тези неизвестни сведения в писмото ли са?

— Да. Какво пише?

— Ами, едно е какво пише, съвсем друго е какво означава. Затова трябва да открия автора на писмото и да го разпитам.

Сюзан кимна.

Продължихме към А Луой, на стотина метра по равната пътека. Нямаше значение къде и как е загинал Тран Куан Ли, обаче щеше да е интересно да науча. Ако бях имал време във Вашингтон, щях да потърся Виктор Орт и да го разпитам и може би щяхме да си разкажем по някоя история за А Шау.

Бях убеден, че Виктор Орт си е направил ксерокопие на писмото или е запазил оригинала и е пратил ксерокса в АВВ. Така или иначе, той разполагаше с оригиналния текст, който можех да поискам да ми преведат, вместо да разчитам на редактирания превод. Карл обаче сигурно беше пратил някого при Орт да вземе писмото. Извод: в този случай Карл нямаше да ми позволи да проведа обикновено детективско разследване. Бе се погрижил да замина в полуневедение за Сайгон, където Сюзан Уебър щеше да ме баламосва, докато се кача на влака за Натранг.

Освен това не разбирах връзката между писмото и обяснението на Сюзан за залива Камран, ако изобщо имаше такава. Това също можеше да е баламосване.

— Имаш ли ксерокс на писмото? — попита тя.

— Май си прескочила няколко лекции в Лангли.

— Не бъди саркастичен. Не съм професионална разузнавачка.

— Тогава на какво са ви учили там?

— Как да съм полезна. Предполагам, че свръзката ти в Хюе ти е казала как да откриеш… как му беше името?

— Тран Ван Вин. Да, каза ми. Това име говори ли ти нещо?

— Не. Трябва ли?

— Всъщност не. — Обаче ми беше хрумнало, че Тран Ван Вин е станал високопоставен член на ханойското правителство и истинският превод на това писмо някак си може да се използва, за да го изнудят да съдейства на американците или нещо подобно, например свързано със залива Камран.

Господин Вин наистина можеше да живее в Ханой и да е в Бан Хин само за Тет, което щеше да е логично. Но ако щяха да го шантажират, защо искаха да го убият? Може би във Вашингтон не го искаха мъртъв и просто бяха продължили да ме баламосват, за да не разбера за какво става въпрос. Обаче ако бе така, защо господин Ан в Хюе ми беше предал това съобщение, в което се съдържаха окончателните ми инструкции от Вашингтон?

Много е трудно да разрешиш случая, когато всички улики са писмени или словесни и писмените са подправени, а словесните са лъжи.

Истината се криеше в село Бан Хин — преди известно като Там Ки — в лицето на Тран Ван Вин, прост селянин и бивш войник, който спокойно можеше да се окаже съвсем друг. Всъщност отдавна можеше да е мъртъв или да предстоеше да го подкупят или изнудват.

Както казах, във войната има някаква простота и откровеност, като в това да се опиташ да убиеш някого с лопатка. По своя характер разузнаването е игра на покер, играна с белязани карти и фалшиви пари.

— Съжалявам, че не мога да ти помогна с това писмо — рече Сюзан. — Но мога да ти помогна да откриеш човека, който го е написал, и ако не знае английски, ще ти превеждам точните му думи. Много ме бива да печеля доверието на виетнамците.

— Да не споменаваме за надървените американци.

— Това е нищо работа. Но независимо дали ми се доверяваш, няма да намериш по-подходяща от мен.

Не отговорих.

Стигнахме до А Луой. Една старица хвърляше ориз на няколко кокошки в бамбукова клетка зад дома си. Погледна ни изненадано, очите ни се срещнаха и й двамата разбрахме защо съм тук. Тази долина определено не привличаше средния турист.

Минахме между няколко къщи и излязохме на площадчето. Колата чакаше там, където я бяхме оставили, господин Лок седеше под сламения навес на нещо като първобитно кафене или лавка, пълна с местни. Пиеше нещо и пушеше. Повечето виетнамци, както бях забелязал, никога не седяха сами и веднага завързваха разговор с някого. Обаче господин Лок излъчваше кофти вибрации, които сънародниците му в лавката усещаха и стояха настрана.

— Искаш ли нещо за ядене или пиене? — попита Сюзан.

— Не. Да си вървим.

Тя отиде в лавката, поговори с господин Лок, после се върна при мен.

— Той ще е готов след няколко минути.

— Кой плаща за това пътуване, той или аз?

— Струва ми се, че не те харесва.

— Той е гадно ченге. Надушвам ги от километър.

— Тогава може би и той мисли за теб по същия начин. Искаш ли да те снимам тук?

— Не.

— Повече никога няма да дойдеш тук.

— Надявам се.

— Имаш ли снимки от предишния път?

— Така и не извадих фотоапарата си от мешката. Едва ли някой е правил снимки тук, а даже да е правил, най-вероятно ги е проявило семейството му, след като е получило личните вещи на загиналия.

Сюзан не настоя повече.

Господин Лок изпразни чашата си и се приближи до колата. Взех картата от седалката и я разгърнах.

— На тази пунктирана линия до Ке Сан пише нещо за Пътеката на Хо Ши Мин, нали така? — попитах Сюзан.

Тя я погледна и прочете:

— „Хе тонг дуонг мон Хо Ши Мин.“ Което значи нещо като мрежа от пътеки или част от мрежата от пътеки на Хо Ши Мин.

— Ясно. Всъщност не беше една пътека, а цяла мрежа от пътеки в джунглата, плитки корита на потоци, подводни мостове, мостове от дънери през блатата и кой знае още какво. Както виждаш, по-голямата част минава през Лаос и Камбоджа, където не трябваше да действаме. Пътеката до Ке Сан върви покрай лаоската граница и се надявам, че тоя тъпак няма да се изгуби и няма да се озовем в Лаос без визи.

Господин Лок стоеше до колата. Дадох му знак да дойде при мен. Той бавно се подчини и застана прекалено близо. Искаше ми се да му завържа палците зад гърба и да шофирам сам, обаче това можеше да ми докара проблеми. Посочих картата.

— Пътеката на Хо Ши Мин. Биет? Ке Сан.

Той кимна и седна зад волана. Със Сюзан се качихме и потеглихме.

В долината имаше тесни селски пътеки, по които се движехме, после излязохме на черен път, който водеше на север през хълмовете. От двете страни растяха дървета и клоните им скриваха слънчевата светлина. Това наистина бе Пътеката на Хо Ши Мин.

Теренът стана по-пресечен и планински, тук-там отделни участъци от пътя бяха настлани с гнили дънери. В далечината се виждаха величествени водопади, плитки поточета пресичаха пътя. Докато се друсахме, Сюзан правеше снимки. На господин Лок, изглежда, му правеше удоволствие колкото може по-бързо да минава през калта и на няколко пъти опръска двама ни със Сюзан. В огледалото видях, че се усмихва.

Движехме се едва с трийсет километра в час и тойотата диво подскачаше. От време на време пътят заобикаляше малки езерца, които всъщност можеха да са гигантски кратери от бомби, изровени от петстотинкилограмовите чудовища, хвърляни от бомбардировачи Б-52 от десет хиляди метра височина. Казах това на Сюзан и прибавих:

— Хвърлихме цяло състояние да бомбардираме тия пътеки. Може да сме убили петдесет-сто хиляди северновиетнамски войници, мъже и жени. Обаче те продължаваха да прииждат, запълваха дупките и променяха маршрута като мравки, които се мъчиш да стъпчеш, преди да стигнат до дома ти. Не го съзнавах, докато не видях ония танкове руско производство в базовия лагер в джунглата. Искам да кажа, тези машини бяха построени близо до Москва, някак бяха стигнали до Северен Виетнам и бяха пропътували хиляди километри по такива пътища под постоянни атаки, сами си бяха носили гориво и резервни части и накрая един от тях стига чак до вратата на президентския дворец в Сайгон. Признавам им го на ония копелета. Те не можеха да си представят, че няма да победят. — Потупах господин Лок по рамото. — Ей, вие дребосъците сте адски издръжливи. Във войната срещу китайците ви искам на моя страна.

Погледите ни се срещнаха в огледалото и мога да се закълна, че господин Лок кимна.

Тропическата гора оредя и видяхме хълмовете и планината, осеяна с продълговати наколни жилища. В мъгливия въздух се издигаше дим от огньове.

— Възхитително е — възкликна Сюзан. — Абсолютно първобитно. Може ли да спрем при планинците?

— Те не обичат неканени гости.

— Шегуваш ли се?

— Не. Трябва да се обадиш предварително. Приемат посетители само между четири и шест.

— Измисляш си.

— Ти си по измислиците.

— Не съм. Хайде да спрем.

— По-късно. Около Ке Сан има много планинци.

— Сигурен ли си?

— Питай Джеймс Бонд.

Тя се усмихна.

— Така ли му викаш?

— Да. Джеймс Бонд, тайния агент. Питай го.

Сюзан го попита, той й отговори и тя ми каза:

— Около Ке Сан живеели планинци от племето бру. Господин Лок пита каква работа имаме при моите — „мои“ означава „диваци“.

— Ами, първо, това не е негова работа, и второ, ние не обичаме други расови епитети, освен „жълт“ и „дръпнати очи“.

— Това е отвратително, Пол.

— Зная. Деградирам. Извинявам се. Кажи му да върви на майната си.

Господин Лок, струва ми се, ме разбра.

— Ако се опитвахме да влезем във връзка с бунтовни планинци, щяхме ли да вземем за шофьор тайно ченге? — попитах Сюзан и господин Лок.

Никой не ми отговори.

Сюзан направи още няколко снимки и продължи да си приказва с виетнамеца. След малко се обърна към мен.

— Според господин Лок във Виетнам имало около осем милиона планинци и над петдесет отделни племена с различни езици и диалекти. Властите се опитвали да ги образоват и да ги научат на модерно земеделие, но те се съпротивлявали срещу цивилизацията.

— Може пък да се съпротивляват срещу властите.

— Навярно трябва да ги оставят на мира — каза Сюзан.

— Точно така. Виж, случайно харесвам планинците, които съм срещал, и се радвам, че все още носят оръжие. Въобразявам си, че се завръщам като полковник Гордън, Марлон Брандо или господин Курц и започвам да живея като местните. Ще организирам тия осем милиона души в страхотна бойна сила и ще завладеем планината. По цял ден ще ходим на лов и за риба, нощем ще изпълняваме странни и зловещи ритуали около пламтящи огньове и главите на нашите врагове, набучени на колове. Може би ще организирам американски туристически групи. Планинският свят на Пол Бренър. Десетачка за дневна обиколка, петдесет за нощна. Веднъж видях планинци да одират жив бик и после му прерязаха гърлото и изпиха кръвта му. Това ще е кулминацията на вечерта. Как мислиш?

Тя не отговори.

Пътувахме в мълчание през забулената в мъгла планина под мрачно небе. Миришеше на огън и ледената влага се процеждаше в костите и сърцето ми. Мразех това място.

Сюзан каза нещо на шофьора и той спря.

— Какво има? — попитах аз.

— На оня хълм има пътека, която води до няколко планински къщи. — Тя взе фотоапарата си и слезе от тойотата. — Искам да видя планинско село.

— Чакай тук, дребосък — казах на господин Лок. — Да не вземеш да изчезнеш.

Слязох и последвах Сюзан по пътеката.

На двеста метра нагоре теренът се изравни и пред нас се разкри обширна поляна с шест наколни жилища.

На поляната имаше двайсетина жени и два пъти повече дечурлига и всички си вършеха работата, която явно се състоеше главно в готвене. Наоколо изглеждаше много чисто и почти нямаше друга растителност, освен ниска трева, която пасяха дребни кози и две спънати кончета.

Жените носеха дълги тъмносини рокли с бяла бродерия, пристегнати на кръста с шалове.

Кучетата залаяха още щом ни подушиха, ала планинците продължиха да се занимават със задачите си, почти без да ни обърнат внимание, макар че няколко хлапета ни загледаха.

Кучетата се втурнаха срещу нас, обаче бяха дребни, както всички кучета във Виетнам, и не си спомнях да са особено зли. Въпреки това ми се прииска да носех нещо, с което да ги залъжа.

— Не хапят — успокоих Сюзан.

— Прочутите последни думи.

— Недей да се навеждаш да ги галиш — тук не ги галят и може да си помислят, че си им обядът.

Сюзан махна на планинките и каза нещо на виетнамски.

— Това е племето трибинго — казах й. — Човекоядци са.

Един нисък набит старец, който седеше на стъпалата пред къщата си, се изправи и тръгна към нас. Носеше бродирана риза с дълги ръкави, черен панталон и кожени сандали.

Пак се огледах, обаче не забелязах по-млади мъже. Всички бяха на лов или може би сушаха човешки глави.

Старецът дойде при нас и Сюзан му каза нещо. Различих думата „ми“. Двамата се поклониха.

Тя ме запозна със стареца, чието име звучеше като Джон, и се ръкувахме. Той бе достатъчно възрастен, за да е планински боец, и ме гледаше така, като че ли бях пристигнал, за да му дам нова заповед.

Сюзан и старецът — който очевидно беше селският старейшина или хончо, както ги наричахме някога, въпреки че това бе японска дума — се заговориха и видях, че нямат проблем да контактуват на виетнамски.

Джон ме погледна и ме изненада с въпроса:

— Ти войник? Воювал тук?

— В А Шау — отвърнах аз.

— Аха. — Той ни даде знак да го последваме.

— Май ще обядва с нас — казах на Сюзан.

— Стига си се правил на идиот, Пол. Тук е очарователно.

Старецът ни обясни, че били от племето таои, което, надявах се, не извършваше човешки жертвоприношения, и ни разведе из селцето, което нямаше име. Според Сюзан се наричало „Мястото на клана дай-юй Джон“ или „старейшината Джон“. Дай-юй означава и „капитан“ и той не се казваше Джон, обаче така звучеше. Едва ли щях да открия селото в някой световен атлас, особено ако името му се променяше с всеки нов старейшина.

Сюзан поиска и получи разрешение да снима всичко и всеки. Кучетата се мъкнеха подире ни където и да идехме.

Джон ни показа всевъзможни неща, които смяташе, че може да ни заинтригуват и които наистина заинтригуваха единия от нас.

Старейшината ни запозна с всички, даже с децата, и Сюзан поддържаше разговор с него и ми превеждаше.

— Той пита дали ще хапнем с него и неговите хора.

— Другия път. Трябва да продължаваме.

— Гладна съм.

— Ще ти мине, когато видиш менюто. Освен това те се хранят адски бавно. Трябва да са се научили на четиричасовите обеди от французите. Кажи му, че трябва да отидем на едно място.

— Тук сме насред пустошта.

Погледнах стареца и посочих часовника си. Той може би ме разбра.

— Ке Сан — казах аз.

— Аха. — Старейшината кимна.

Приключихме обиколката на селото и забелязах, че децата не ни следват, нито просят пари и бонбони като сайгонските виетнамчета. Само кучетата не се отделяха от нас.

Старецът ни заведе при дъсченото стълбище, където го бяхме видели да седи, и ни покани да влезем в къщата. Навсякъде по стъпалата бяха пръснати кожени сандали и домашно изработени обувки, затова със Сюзан се събухме. Джон направи същото.

Качихме се по стълбището и този път кучетата останаха навън. Американците също трябва да се научат да не пускат кучетата си вътре, след като го правят първобитните планинци.

Влязохме в дървената сграда, дълга петнайсетина и широка около шест метра. Дъсченият под бе застлан с пъстри черги. По централната ос на къщата имаше стълбове, които поддържаха островърхия покрив.

Прозорците бяха малки и покрити с тънка тъкан, която пропускаше малко дневна светлина. Няколкото газени фенера бяха запалени. В средата на къщата имаше голяма глинена пещ, обаче без комин, и си спомних, че димът се вдигаше към тавана, изпълваше помещението и нощем пропъждаше комарите.

Вътре нямаше никого. Хамаците бяха сгънати и висяха по стените. Преброих двайсет и се опитах да си представя двайсет души на всякаква възраст и от двата пола да спят заедно в тази обща къща, пълна с дим. Нищо чудно, че планинците не бяха толкова многобройни, колкото виетнамците.

— Някога правила ли си го в хамак? — попитах Сюзан.

— Може ли да разговаряме за нещо по-културно?

Джон ни заведе в средата, където бе неговото място. Той беше хончо, затова разполагаше с обширно пространство, задръстено с бамбукови ракли и сандъци. На стената бяха окачени ножове и мачете, плюс няколко шала и кожи.

Видях голяма квадратна маса, висока трийсетина сантиметра. Отгоре й бяха наредени порцеланови и керамични съдове.

Странно нещо, това първобитно общество бе комунистическият идеал, и все пак планинците мразеха суровата комунистическа власт и бяха свободомислещи и независими. Пък и не обичаха виетнамците.

Джон седна по турски до една голяма дървена ракла. Ние със Сюзан последвахме примера му. Беше по-лесно, отколкото да приклекнем като виетнамци.

Той отвори раклата, извади една зелена барета и ми я подаде.

Взех я и я разгледах. Имаше етикет на американски производител.

Старейшината каза нещо на Сюзан и тя преведе:

— Дал му я неговият американски дай-юй през войната.

Кимнах.

Той извади друга зелена барета и пак каза нещо.

— Преди три години му я дал друг американец — бивш войник.

— Нямам зелена барета, която да му дам — отвърнах аз.

— Дай му часовника си.

— Ти му дай часовника си. За какво му е часовник, по дяволите?

Джон ни показа и други съкровища от раклата си: американски войнишки колан, пластмасова манерка, компас, боен нож и няколко сумки. Това ми напомни за собствения ми куфар в мазето, също като милиони други куфари из цяла Америка пълен с дреболии от някогашния войнишки живот.

След това старейшината извади синя кутийка, в която разпознах военна кутия за медал, и почтително я отвори. Върху сатенената подложка лежеше кръгъл бронзов медал с червено-бяла лента. Изображението представляваше орел, кацнал върху книга и меч. Около орела бяха изсечени думите „Боеспособност, чест, вярност“.

Вгледах се в него. Беше медал за добро поведение. Спомних си, че момчетата от спецчастите ги купуваха в лавките на базовите лагери и награждаваха с тях планинските бойци за храброст, въпреки че медалът нямаше нищо общо с храбростта, обаче планинците не го знаеха и въоръжените сили не се оплакваха, че спецчастите раздават тия нищо неозначаващи медали.

Поех кутията така, като че ли в нея лежеше медалът на Конгреса за доблест, разгледах бронзовата плочка и я показах на Сюзан.

— Джон е получил медала за изключителна храброст, надхвърляща какъвто и да било дълг — казах й.

Сюзан кимна и почтително му преведе.

Той се усмихна, взе кутията и я затвори, после внимателно я прибра в голямата ракла.

Замислих се за моя виетнамски кръст за храброст, получен от виетнамския полковник, който ме беше целунал по двете бузи, и се зачудих дали всъщност не ми е дал медал за това, че съм с опрятна униформа или нещо подобно.

Накрая, но не на последно място, Джон извади от раклата дълъг предмет, увит в намаслен парцал, и аз разбрах какво е още преди да го развие — дай-юй Джон все още пазеше автомата си М-16. Пластмасовият приклад и ръкохватката лъщяха от смазка, летите алуминиеви части и оксидираната стоманена цев блестяха така, сякаш току-що са минали ротна проверка.

Той го протегна към мен с две ръце, като че ли бе нещо свещено, и погледите ни се срещнаха. Поставих длани върху автомата и няколко секунди го държахме и двамата. Усмивката му беше преляла в строго, самовглъбено изражение, каквото, струва ми се, се беше изписало на собственото ми лице. После кимнахме, спомняйки си миналото — войната, изгубените другари и разгрома.

Без да каже нито дума, старецът отново уви оръжието и го прибра в раклата, затвори я и се изправи.

Със Сюзан също станахме и излязохме под мрачното небе.

Джон ни поведе обратно към пътеката. По пътя махахме на всички. Когато стигнахме, старейшината каза нещо на Сюзан и тя му отвърна.

— Джон ни желае приятно пътуване и те приветства в планинската земя.

— Кажи му, че му благодаря, задето ми показа медала и ме запозна със своя народ. — Не знаех дали планинците празнуват Тет, затова прибавих: — Желая на племето таои благоденствие, добър лов и щастие.

Сюзан преведе, Джон се усмихна и рече нещо. Тя се обърна към мен.

— Пита кога ще се върнат американските войници.

— Никога. Това достатъчно скоро ли е? Кажи му, че американците се завръщат само с мир и вече няма да има война.

Сюзан му предаде думите ми и ми се стори, че планинецът малко се разочарова. Налагаше се да отложи клането на виетнамци за по-далечно бъдеще, отколкото се беше надявал.

Бръкнах в джоба си и извадих швейцарското си ножче. Подадох му го и той се усмихна. Като че ли го позна и започна да отваря остриетата и другите джаджи.

— Това е отвертка, Джон — поясних аз. — В случай че попаднеш на някой винт. А това странно нещо е тирбушон за твоето шато Ла Фиг Ротшилд, обаче ако искаш, може да го забиеш в главата на някой, комисар.

Докато показвах на Джон всички удобни бъзикни на ножчето, Сюзан стоеше и се блещеше.

Старейшината свали тъмносиния си шал и го завърза на шията на Сюзан. После се сбогувахме и двамата със Сюзан тръгнахме надолу по пътеката.

— Беше очарователно… и трогателно — каза тя. — Той все още… е, изглежда, боготвори американците.

— Те са харесвали и французите, което и в двата случая говори за лош вкус. Просто не харесват виетнамците и чувствата са взаимни.

— Разбирам. — Сюзан за миг се замисли. — Не мога да повярвам, че съм тук от три години, а не знаех нищо за това.

— Не го пише в „Уолстрийт Джърнъл“, нито в „Икономик Таймс“.

— Прав си. Доволен ли си, че се отбихме?

— Ти се отби. Аз дойдох с теб, за да се погрижа да не се озовеш на шиша за печене.

Стигнахме до края на пътеката.

— Басирам се, че господин Лок виси за петите на някое дърво с прерязано гърло и кучетата ближат кръвта му — казах аз.

— Това е отвратително, Пол.

— Извинявай. Караше ми се.

Открихме тойотата и господин Лок се оказа жив и здрав, обаче изглеждаше малко ядосан или може би поизнервен. Качихме се в колата и аз му наредих:

— Ку ди.

— Да не би да си припомняш виетнамски? — попита Сюзан.

— Да. — Повечето известни ми виетнамски думи и изрази бяха свързани с чукане, обаче си спомнях и някои по-общи неща. — Сат конг — казах й аз, което означаваше „Смърт на комунистите“.

На господин Лок не му хареса и той ме стрелна с поглед.

— Гледай си пътя — скастрих го аз.

Пътят на север продължаваше да е лош и скоро стигнахме до някакво селце, казваше се Та Ай — няколко бамбукови колиби на равна планинска ливада, чиито обитатели приличаха на виетнамци. Те живееха в села и обработваха земята — планинците се препитаваха с лов. Както казваше Сюзан, наистина бе очарователно и при други обстоятелства, а и ако нямах спомени, свързани с тия хълмове, може би щях да съм в по-добро настроение.

Минахме през друго селце, което според картата се казваше Тон Ке. Пътят зави на запад към лаоската граница и се спусна в тясна долина, после пак продължи на север. След час стигнахме до низинен район с оризища и село на име Ли Тон. Трябваше да се движим по насипите между самите оризища. Пътеката на Хо Ши Мин. Удивително, ако се замисли човек — по-удивително сега, когато бях видял част от нея.

Малко повече от два часа след като напуснахме А Луой минахме по нов бетонен мост при село Дакронг и след няколко километра Пътеката на Хо Ши Мин пресече шосе 9, двулентов полуасфалтиран път, отчасти благодарение на военноинженерния корпус на армията на САЩ. Господин Лок зави наляво и поехме на запад към Ке Сан.

— По време на обсадата на Ке Сан от началото на януари до април шейсет и осма този път беше блокиран от северновиетнамската армия — казах на Сюзан. — Не можеше да премине даже брониран конвой. Обаче в началото на април направихме въздушен десант сред хълмовете около обсадения лагер и след седмица бронирана колона с няколко полка морски пехотинци и южновиетнамски войници отвори пътя и разкъса обсадата.

— И ти ли участва в десанта?

— Да. Първа въздушнопреносима взе активно участие. Хубаво е да имаш стотици хеликоптери, с които да се придвижваш, обаче обикновено не ти се ходи там, където те пращат.

За кратко продължихме по шосе 9. Трафикът бе умерен и се състоеше главно от мотопеди, велосипеди и камиони.

Надясно се издигаше платото на фронтовата база Ке Сан, зад която се виждаха обрасли с дървета хълмове, в момента забулени в мъгла. От географска гледна точка районът напомняше на долината А Шау, макар че не беше толкова уединен и заобиколен от хълмове.

Исторически погледнато, при Ке Сан също като в А Шау и Диен Биен Фу в една затънтена долина се беше събрала огромна западна армия, за да се сражава с виетнамците. При Диен Биен Фу западняците бяха претърпели пълен разгром, докато при Ке Сан и А Шау в най-добрия случай се бе стигнало до патово положение, което в крайна сметка беше нанесло психологическо поражение на американците, защото според тях равният резултат не можеше да замести победата.

Минахме покрай платото на някогашната фронтова база и стигнахме до град Ке Сан, който също като А Луой през войната бе изчезнал, за да се възроди години по-късно.

Небето продължаваше да е мрачно и облачно. Такова си го спомнях и през април 1968-а, също толкова мрачно и тежко, колкото настроението ми, място, където смрадта на хиляди трупове загатва за собствената ти участ.

32.

Влязохме в Ке Сан. Покрай идеално правите улици се издигаха стабилни сгради с червени керемидени покриви.

Стигнахме до обширен площад, на който строяха голям покрит пазар. Очевидно това беше показен град, място с известно име, и властите искаха да изглежда добре за пред туристите и журналистите. И наистина, на площада бяха паркирали пет туристически автобуса и край сергиите се мотаеха десетки западни туристи, които сигурно се мъчеха да разберат защо са ги довели в тоя затънтен край на страната.

Господин Лок спря на една бензиностанция и ние със Сюзан слязохме да се поразтъпчем.

— Имам нужда от студена бира — заявих аз.

Тя каза нещо на шофьора, който пълнеше резервоара, и двамата се запътихме през площада към най-близкото кафене.

— Базата не е била тук, нали? — попита Сюзан.

— Не. Подминахме я — онова високо плато. Фронтовата база Ке Сан носи името на града, който още тогава вече не съществуваше. По-късно ще се качим до нея.

По пътя до бирата ми имаше сергии и вярна на етикета, Сюзан трябваше да спре на повечето от тях. На много от павилионите продаваха двукилограмови пакети кафе местно производство, предлагаха се също ананаси и зеленчуци. Няколко сергии бяха специализирани във военните сувенири, предимно боклуци, например дрънкулки от шрапнели. Забелязах няколко 105-милиметрови снаряда с посадени в тях цветя, сложна метафора, ако изобщо има такава. Имаше вази от 50-калиброви гилзи, както и ниски тумбести гранати, продавани като чаши със запоени дръжки.

— Откъде идват всички тези неща? — попита Сюзан.

— От Съединените американски щати.

— Боже мой, адски са много.

— Обсадата продължи сто дни. Това сигурно е съвсем малка част от изразходваните артилерийски боеприпаси.

Тя се приближи до една сергия, на която продаваха части от оръжия — пластмасови приклади от М-16, лостчета и шплентове от ръчни гранати, картонени телескопични тръби от леки противотанкови ракети М-72 и така нататък. Освен това имаше пластмасови манерки, войнишки колани, сумки, ножници на щикове, токи и всевъзможни дреболии — археологически доказателства за някогашното присъствие на една армия, сега за продан като сувенири за оцелелите, които пожелаеха да отнесат със себе си късче от ада.

Сюзан ме разпитваше за тези експонати — какво са били и за какво са се използвали. Отговарях й, после казах:

— Студена бира.

— Един момент. Какво е това?

Погледнах предмета в ръцете й.

— Това случайно е брезентов калъф от сапьорска лопатка. Закопчаваш го на колана си и пъхаш лопатката вътре.

Тя го остави и продължи към следващата сергия, където семейство планинци продаваха занаятчийските си произведения.

— Знаеш ли от кое племе са, Пол? — прошепна ми Сюзан.

Носеха яркосини и червени дрехи със сложна бродерия и жените бяха вдигнали косите си на кокове, завързани с пъстри шалчета.

— Според мен са от Калифорния — отвърнах.

— Стига си се правил на шут. От кое племе са?

— Откъде да зная, по дяволите? Всичките са планинци. Питай ги.

Тя заговори една старица на виетнамски и двете се изненадаха, че другата знае езика. След като побъбриха, Сюзан ми каза:

— Трудно разбирам виетнамския й.

— Сигурно и тя твоя.

Цялото семейство се събра около нас. Жените пушеха лули, мъжете — цигари. Обсъдиха таойското шалче на Сюзан и й показаха своите по-пъстри шалове. По някое време започнаха да ме зяпат и се досетих, че Сюзан ги информира за войнишкото ми минало.

Един много дребен кривокрак старец се приближи до мен. Носеше оранжева туника с жълт пояс. Хвана ме за ръцете и ме погледна в очите. Дланите му бяха като кожа, лицето му също. Старчето изломоти нещо и Сюзан преведе:

— Казва, че е бил американски войник.

— Нима? Едва ли покрива минималното изискване за височина.

Планинецът продължи да говори и тя ми превеждаше:

— Сражавал се заедно с американци със… зелени барети… седем години бил при тях… добре му плащали… дали му хубава пушка и нож… убил… страшно много врагове… казва „Beaucoup, beaucoup“15, чуваш ли го?

— Beaucoup, beaucoup — повтори старецът и прокара показалец през гърлото си, което отлично разбрах, тъй като самият аз го бях правил.

— Питай го дали още си пази автомата — казах на Сюзан.

Тя го попита. Планинецът ме погледна и едва забележимо кимна.

Та стоя си аз там, гледам невероятно сбръчканото старческо лице с тесни цепки вместо очи, двамата се държим за ръце на градския площад на Ке Сан и нямаме почти нищо общо, освен връзките на войната, които никога не могат да се разкъсат.

— Пита дали познаваш капитан Боб, неговия командир — преведе Сюзан.

— Кажи му, че веднъж срещнах капитан Боб в Америка. Той е добре и често говори за смелостта на планинските си войници.

Тя преведе и старецът ми повярва. Той стисна ръцете ми, после отиде при сергията и се върна с бронзова планинска гривна, каквато не можеш да купиш, защото я дават само ако те харесат или си проявил смелост. Планинецът разтегли тънката гривна, постави я на лявата ми китка и я стегна. После отстъпи крачка назад и ми отдаде чест. Отвърнах му.

Наоколо вече се бяха събрали неколцина американци и виетнамци. Не изглеждаха много доволни от сцената.

— Кажи му, че му благодаря и че с капитан Боб ще се върнем да организираме нова планинска армия — казах на Сюзан.

Тя каза нещо на стареца, той се усмихна и се ръкувахме.

Сюзан непременно трябваше да има поне шест шарфа и шалове в различни цветове и за пръв път откакто бе пристигнала във Виетнам, не се пазари, а даде на старицата десетачка.

Искаше да направи и снимки, разбира се, затова попита планинците дали са съгласни и те й позволиха.

— Ще ти отсекат главата — казах й. Обаче Сюзан ги снима и те не й отсякоха главата. Всички позирахме за снимка с шалове на шията, после се сбогувахме и аз се запътих направо към кафенето.

— Те са от племето бру — каза Сюзан. — Дай да видя гривната.

Протегнах ръка като сомнамбул.

Тя разгледа простия накит.

— Има ли някаква символика?

— Просто приятелски дар — отвърнах аз. — Вкъщи имам още една.

— Наистина ли? Кой ти подари първата?

— Ами планинец естествено.

— Защо ти я подари? Мъж ли беше, или жена?

— Мъж. Не бива да закачаш жените им, иначе ще ти набучат хуя на кол.

— Чудесно. И защо ти дадоха гривната?

— Просто като приятелски дар. Раздаваха ги на всеки, когото харесат. За съжаление очакваха да ядеш с тях, а те ядат неща, по-ужасни и от войнишките порциони.

— Като например?

— Е, менюто им не е чак толкова отвратително, колкото виетнамското. Хранят се с месо — елени, глигани, птици, невестулки и други ужасни диви животни. Пекат го на жар. Обаче е малко трудно да преглътнеш чашата топла кръв.

— Ти пил ли си кръв?

— Вървеше добре с дивеча.

Стигнахме до кафето. Наближаваше един и заведението бе пълно с европейци и американци, сред които стопаджии. Някои може би бяха ветерани, ала повечето бяха от туристически групи, които едва ли имаха някаква връзка с това място — Ке Сан очевидно се включваше в туристическия маршрут и тия хора се бяха записали за екскурзията в хотелите си в Хюе. В рекламната брошура сигурно пишеше нещо такова:

Така или иначе, масите бяха заети, обаче забелязах маса за четирима, на която пиеха бира само един американец и един виетнамец. Отидох при тях и попитах:

— Нещо против да седнем тук?

— Не — отговори американецът, едър здравеняк на моята възраст. — Сядайте.

Двамата със Сюзан се настанихме.

— Казвам се Тед Бъкли — представи се здравенякът и протегна ръка.

Стиснах я.

— Пол Бренър. Това е Сюзан Уебър.

Той се ръкува със Сюзан.

— Приятно ми е да се запознаем. Това е господин… как се казвахте?

— Аз съм господин Трам — отвърна виетнамецът. Изглеждаше шейсетинагодишен. — За мен е удоволствие да се запознаем.

— Господин Трам е бил северновиетнамски офицер, капитан, нали така? — каза Тед Бъкли. — Участвал е в сраженията тук. Можете ли да повярвате?

Господин Трам се усмихна криво и кимна.

— И аз бях тук в Двайсет и шести полк на морската пехота от януари до юни шейсет и осма — прибави американецът и също се усмихна. — Така че с господин Трам сме били в Ке Сан по едно и също време, но от двете страни на барикадата.

Погледнах господин Трам и очите ни се срещнаха. Той се опитваше да определи дали и аз съм бил тук и дали изпитвам омраза, или като Тед Бъкли просто намирам това за страхотно съвпадение.

— Господин Трам предложи да е мой екскурзовод в базата — заяви Тед. — Вие там ли отивате, или вече се връщате?

— Отиваме — отвърнах аз.

Сервитьорката дойде и ние със Сюзан си поръчахме студена бира. Тед ме погледна.

— Морската пехота?

Отговорих му с обичайното:

— Не, по дяволите. Толкова тъп ли изглеждам?

Той се засмя.

— Сухопътните сили?

— Първа въздушнопреносима.

— А стига бе! Тук ли си бил?

— Да. — И в духа на добронамереното междуведомствено съперничество прибавих: — Да не си забравил, че пехотата дойде да ви спаси задниците?

— Глупости. Държахме виетнамците там, където ги искахме.

— Те ви обсаждаха цели три месеца, Тед.

— Точно там ги искахме.

Двамата се засмяхме. Беше забавно. Поне така ми се струва. Господин Трам и Сюзан пушеха и ни слушаха. Тед се обърна към господин Трам.

— И тоя приятел е бил тук. В Първа въздушнопреносима пехотна дивизия. Разбрахте ли?

Виетнамецът кимна и ми каза:

— Вие пристигнахте на първи април.

— Точно така.

— Добре го помня — каза той.

— И аз.

Донесоха бирите и всички вдигнахме бутилките си.

— За мира — каза Тед.

Чукнахме се и отпихме.

Погледнах Тед Бъкли. Както казах, той бе едър мъж, обаче от ония оскъдни, гадни месеци на обсадата беше понатрупал някое и друго кило. Лицето му бе обветрено и дланите му бяха груби, явно работеше физически труд на открито.

— Сам ли сте тук? — попита го Сюзан.

— С жена си съм. Тя остана в Хюе. Каза, че щяло повече да ми мине, ако дойда сам. Пътуваме с туристическа група — поясни Тед. — Дойдохме от Сайгон с микробус. Току-що срещнах господин Трам и той каза, че ще ми покаже лагера. Искате ли да дойдете с нас?

— Благодаря, ще дойдем — отвърнах аз.

Тед погледна Сюзан и попита:

— Как успя да ви домъкне тук?

Тя се усмихна.

— Сама пожелах.

— Никога не бъди доброволец. Нали така, Пол? В Хюе ли сте на хотел?

— Да — каза Сюзан.

— Вчера разгледахме Цитаделата — каза Тед. — Господи, по-голямата част още е разрушена. Сражавал ли си се тук, Пол?

— Не. Главно в Куанг Три.

— Ясно. ДЗ Шарън. Спомням си. Какъв беше в Първа въздушнопреносима?

— Обикновен кашик.

— И аз. Изкарах половин година в тоя лайнарник. — Той се обърна към Сюзан. — Извинявай. Не се сещам за по-точна дума.

— Вече съм свикнала — отвърна тя и попита господин Трам: — Колко време сте били тук?

— Четири месеца. Пристигнах през декември шейсет и седма и си заминах през април. — Виетнамецът ме погледна. — Когато господин Пол е пристигал, аз съм си заминавал.

Това му се стори смешно, и той се изкиска.

Тед го изгледа.

— Как беше от другата страна на барикадата?

Господин Трам разбра въпроса и за миг се замисли.

— Много зле. Американските бомбардировачи летяха денонощно, артилерията непрекъснато ни обстрелваше… беше много тежко за нас… за вас също, сигурен съм… обаче бомбардировачите бяха ужасни.

— Е, приятел, аз пък три месеца бях под обстрела на вашата артилерия — отвърна Тед.

— Да, войната е ужасна за всички. Известно време мълчахме, после Тед ми каза:

— Ей, можеш ли да повярваш? Можеш ли да повярваш, че си се върнал?

— Опитвам се.

— Изглеждаш прекалено млада, за да си спомняш нещо от войната — рече той на Сюзан.

— Така е. Но Пол е много любезен и споделя спомените си с мен.

Тед очевидно искаше да попита за връзката ни и за да не се тормози много, му казах:

— Със Сюзан се запознахме в Хюе и я поканих днес да дойде с мен.

— Добре, значи отскоро се познавате. Откъде си? — попита я Тед.

— От Ленъкс, Масачузетс.

— Сериозно? Аз съм от Чатам, Ню Йорк, точно оттатък щатската граница. Имам малка строителна фирма. — Той се усмихна. — Тук съм изкопал толкова много окопи и съм построил толкова много бункери, че когато се върнах у дома, исках да оградя къщата с пясъчни чували и да я заобиколя с окопи. Вместо това моят старец ми намери работа при един зидар.

Сюзан се усмихна.

— Откъде си, Пол? — попита Тед.

— Роден съм в Бостън, сега живея във Вирджиния.

— А вие откъде сте? — попита Сюзан виетнамеца.

Господин Трам се усмихна.

— Аз съм от едно крайбрежно градче, казва се Донг Хой. В биещия Северен Виетнам, обаче след обединението няма граница и преди шест години със семейството си се преселих в Ке Сан.

— Защо? — попита Тед.

— Това е икономически развиващ се район.

— Защо точно този район?

Виетнамецът се замисли за миг.

— Спомням си красивите зелени хълмове и долината, когато пристигнах тук преди сраженията… мнозина виетнамци напускат крайбрежието, където е пренаселено. Както казвате вие, тук е новата граница.

— Наистина е граница — потвърди Тед. — Чак до индианците.

— Екскурзовод ли сте? — попита Сюзан виетнамеца.

— Преподавам английски в гимназията. Сега е Тет, затова дойдох тук да видя дали не мога да услужа на туристите. Само за ветерани — прибави господин Трам.

Погледнах го. Стори ми се симпатичен и ако бе от министерството на държавната сигурност, сигурно работеше там само почасово. Във всеки случай аз го бях открил, а не обратното, така че нямаше нищо общо с мен. Може да се познаваше с господин Лок.

— А вие какво работите? — попита ме господин Трам.

— Пенсионер съм.

— Е, вие в Америка се пенсионирате млади.

— Той е по-стар, отколкото изглежда — отбеляза Сюзан.

Господин Трам и Тед се подсмихнаха. Тед ни погледна и реши, че спим заедно.

Побъбрихме си, поръчахме по още една бира и всички се изредихме през клозета.

Господин Трам не беше първият северновиетнамски войник, когото срещах тук, обаче бе първият, с когото пиех бира, и любопитството ми беше възбудено.

— Какво мислиш за всички тия американци, дето се завръщат тук? — попитах го.

— Мисля, че това е хубаво — без колебание отвърна той.

Не обичам да говоря за политика, но в този случай направих изключение.

— Смяташ ли, че онова, за което се сражавахте, си е струвало толкова много смърт и страдания?

Виетнамецът отново не се поколеба.

— Аз се сражавах за обединението на страната си.

— Добре. Страната е обединена. Защо Ханой се отнася толкова зле с Юга? Особено с ветераните от южновиетнамската армия.

Някой ме срита под масата и не беше нито господин Трам, нито Тед.

Господин Трам се замисли.

— След победата бяха допуснати много грешки. Властите го признават. Сега е време да мислим за бъдещето.

— Имаш ли приятели, които са служили в южновиетнамската армия?

— Не, нямам. За моето поколение е трудно да забрави. Когато се срещаме на улицата, в рейса или в кафето, ние си спомняме за страданията и смъртта, които сме си причинявали едни на други. Поглеждаме се с омраза и се извръщаме настрани. Ужасно е, но мисля, че новото поколение го е преодоляло.

Върнахме се към бирите си. Странно нещо, бившият капитан Трам беше готов да пие бира с двама американци, които се бяха опитвали да го убият недалеч от тук, обаче не щеше да каже здрасти на бивш южновиетнамски войник. Тази вражда между Севера и, Юга, между победителите и победените продължаваше и бе нещо адски сложно, не толкова свързано с войната, струва ми се, колкото със случилото се след нея. Войната е проста, сложен е мирът.

— Рейсът тръгва след половин час — каза Тед. — Сигурно няма да имате нищо против да дойдете с нас.

— Имаме кола с шофьор — отвърнах аз. — Можете вие да дойдете с нас.

— О, така ли? Добре. — Той погледна екскурзовода си. — Става ли?

— Разбира се.

Тед настоя да плати бирата и излязохме от оживеното кафене.

Заварихме господин Лок там, където го бяхме оставили, и той каза нещо на Сюзан. Тя му отговори на виетнамски. Това порази Тед.

— Ей, ти да не знаеш туземски? Искам да кажа, виетнамски?

— Малко.

— Господи, кой учи виетнамски, по дяволите?

Тримата със Сюзан и господин Трам се натикахме на задната седалка на тойотата, здравенякът Тед седна отпред и потеглихме. Поехме на изток по шосе 9 и господин Трам започна обясненията си.

— Ако погледнете надясно, ще видите останките от старата крепост на френския Чуждестранен легион.

Всички погледнахме. Сюзан и Тед направиха снимки. Господин Трам продължи:

— Народната армия превзе крепостта преди пристигането на… — Той ме погледна и се подсмихна. — Преди пристигането на господин Пол със стотици хеликоптери.

Това наистина беше малко странно. Искам да кажа, седях си аз гъз до гъз с тоя жълт, когото щях да очистя на мига, ако го бях видял навремето. Или пък той щеше да ме убие. Сега ми бе екскурзовод и ми обясняваше кога съм извършил тук въздушен десант.

— Пътят отдясно е част от Пътеката на Хо Ши Мин и води на юг до А Луой в долината А Шау, място на много ужасни сражения. Един километър на юг по тази пътека се намира мостът Дакронг, който е подарък на виетнамския народ от нашите кубински социалистически братя. Ако желаете, после можем да видим моста.

Сюзан каза нещо на господин Трам на виетнамски и той кимна. Тед я чу и пак се обърна.

— Какво става?

— Току-що идваме от долината А Шау — поясни тя. — Пол е бил там.

— А, ясно. Помня, че от тук ви прехвърлиха в А Шау. Как беше?

— Гадно — отвърнах аз.

— Не може да е било по-кофти от Ке Сан, приятел.

Има различни кръгове на ада, даже във войната, и всеки войник е убеден, че е в най-страшния кръг. Безсмислено е да се мъчиш да го убедиш в противното. Твоят ад си е твой ад, неговият си е негов.

— Имах брат, който беше в долината А Шау — рече господин Трам.

Никой не попита какво прави сега брат му.

Виетнамецът се върна към разказа си.

— Както виждате, земята от двете страни на пътя се обработва. Тук произвеждаме главно кафе, зеленчуци и ананаси. През войната долината беше необитаема, освен някои планинци, които бяха съюзници на американците. Завърнали са се съвсем малко от първоначалните обитатели и новите заселници са главно от крайбрежието. Те назовават селата си по имената на родните си места и когато им идват гости от крайбрежието, просто трябва да попитат за еди-кое си село и местните ще ги упътят.

— Същото е в Щатите — каза му Тед. — Ню Йорк. Ню Джърси. Ню Лъндън. Ню еди-какво си. Същата работа.

— Нима? Много интересно — рече господин Трам, който още не беше получил възнаграждението си. — Виждате ли многобройните езерца в района? Това не са езерца, а бомбени кратери. Преди бяха хиляди, но повечето са заринати. Останалите се използват за отглеждане на патици или за поене на животните.

Спомнях си гледката от хеликоптер. Само мъртва кафява растителност, сива пепел, километър след километър северновиетнамски окопи, кратер след кратер, като лунен пейзаж.

Представих си как капитан Трам и неговите другари вечер седят в бункерите или окопите си, пушат, приказват и се надяват на спокойна нощ. В това време на близо десет километра над тях, прекалено високо, за да ги видят и чуят, ято грамадни бомбардировачи Б-52 едновременно освобождават товара си от петстотинкилограмови бомби. Бомбите не свистят — само хората на земята надават писъци, когато без предупреждение отгоре им се посипят пръст и шрапнели.

Тези бомбардировки превръщаха земята в оживял ад, като че ли преизподнята излизаше на повърхността, за да погълне света. И нямаше достатъчно здрав бункер или достатъчно дълбок тунел, които да издържат, защото бомбите първо потъваха в почвата и чак тогава избухваха. И ако не те улучеше самата бомба, от сътресението мозъкът ти ставаше на желе, вътрешните ти органи се разкъсваха, тъпанчетата ти се спукваха и човек политаше във въздуха заедно с парчетата пръст. А понякога оставаше жив заровен в тунела, окопа или бункера си.

Бяхме откривали стотици северновиетнамци, легнали по гръб и вперили поглед в небето със стичаща се от ушите, носа и устата кръв или скитащи се наоколо като зомбита. Не си струваше да ги взимаме в плен, не можеше да им се помогне и не знаехме дали трябва да ги застрелваме, или е излишно да си губим времето.

Погледнах господин Трам и разбрах, че е виждал същото, само че от своя гледна точка, и се зачудих дали е мислил за това, или постоянно е в главата му.

След около два километра по шосето стигнахме до табела с надпис на английски „Фронтова база Ке Сан“ и господин Лок зави наляво.

Продължихме по черен път, който се изкачваше по платото. Разминахме се с туристически автобус, нагоре вървеше редица от стопаджии. След няколко минути спряхме на паркинг, на който имаше шест рейса, няколко частни автомобила и мотопеди. Слязохме.

Платото, на което някога се бе намирала базата, представляваше просто обрасло с трева голо пространство. Мъгливите зелени хълмове се извисяваха наоколо и аз си представях северновиетнамската артилерия, ракети и миномети, обстрелващи този открит район. Кой военен гений беше избрал това място? Сигурно същият идиот, който бе разположил базата в А Луой и тъй като двете бази бяха били френски крепости, си помислих за географското сходство с Диен Биен Фу.

— Учеха ни да се укрепваме нависоко — казах на Тед. — Мисля, че са забравили урок номер едно.

Той се съгласи.

— Господи, тук бяхме лесна мишена. — Здравенякът се огледа. — Скапаните жълтури стреляха, после бързо скриваха оръдията си в пещерите. Ние отвръщахме на огъня, а самолетите обсипваха хълмовете с мощни експлозиви и напалм. Тази игра продължи сто дни и лагерът беше истински ад, приятел. Отиваш да пуснеш една вода и ти гръмват патката. Живеехме като животни в окопите и бункерите, навсякъде имаше плъхове и кълна се в Господ, всеки ден валеше и скапаната червена кал беше толкова гъста, че ти събуваше кубинките. Един от нашите затъна до колене в калта и трябваше да го теглят с джип, който обаче затъна до предното стъкло и се наложи да го вадят с камион, който затъна до покрива, затова повикаха хеликоптер с кабели и той също затъна, та се не видя. И знаеш ли как измъкнахме всички?

Усмихнах се.

— Не, как?

— Сержантът от столовата извика: „Хайде на горещата манджа!“

И двамата се засмяхме. Морските пехотинци наистина са големи лаладжии.

Господин Трам и госпожа Сюзан любезно се усмихнаха. Господин Лок, който привидно не знаеше английски, а и без това нямаше чувство за хумор, стоеше с каменна физиономия.

— Намираме се във фронтовата база — каза господин Трам. — Както виждате, тук не е останало нищо, освен очертанията на пистата ей там, където не расте нищо.

Всички погледнахме към пистата в далечината. Сюзан и Тед направиха няколко снимки на пустия пейзаж и на нас.

— Бях тук през юни — каза Тед, — когато булдозерите сринаха цялата база. Не оставихме нищичко на жълтурите.

Господин Трам, който беше жълтур, се съгласи с него.

— Когато през юни изоставиха базата, американците не искаха да оставят нищо, за да не го използват в пропагандни филми, и затова сега тук е съвсем голо. Но виждате дупките в земята, където събирачите на стар метал са изровили всичко заровено. Изкопаха дори камиони, унищожени от артилерията и заровени с пръст. Говори се, че щели да възстановят някои части от базата — прибави той, — защото иначе няма нищо за разглеждане.

— Ей, намерих ти работа — казах на Тед.

Той се засмя.

— Да бе. За нищо на света няма да наредя нито един пясъчен чувал на тоя гаден хълм.

Господин Трам се усмихна.

— Много американски морски пехотинци осигуряват информация за базата на местните власти и вече имаме нейни карти и скици.

— Беше си дупка — отвърна Тед. — Червена кал и чували с пясък. Когато бях тук, нямаше трева.

Господин Трам продължи разясненията си за възстановяването на ада за туристите. Озърнах се и забелязах, че наоколо се мотаят петдесетина души в напразен опит да установят за какво е целият тоя шум.

Поразходихме се, а господин Лок остана при колата. Господин Трам посочи на запад.

— Онези хълмове са в Лаос, на двайсет и пет километра от тук. Близо до границата е лагерът на американските спецчасти Ланг Вей, който в началото на обсадата превзе моят полк. — Той замълча за миг. — Те бяха много смели мъже, но бяха твърде малко.

— Техните планински бойци също бяха много смели — отбелязах аз.

Виетнамецът не отговори.

Продължихме през платото и видях двама американци на средна възраст, които бяха видимо развълнувани. Съпругите им стояха малко настрани и гледаха в друга посока.

Тед също ги забеляза и известно време ги позяпа, после се приближи към тях и ги заговори. Здравенякът не приличаше на сантиментален ревльо, обаче след малко тримата се прегръщаха.

След няколко минути се върна, прокашля се и каза:

— Артилеристи са. Били са ранени, когато през януари избухнаха погребите, и са ги евакуирали. Изпуснали са най-голямата веселба.

Никой не каза нищо, макар че господин Трам сигурно си спомняше улучването на главните погреби от северновиетнамски артилерийски снаряд. Мои познати, които бяха патрулирали сред хълмовете край Куанг Три, разказваха, че видели и чули експлозията от трийсет километра. Това сигурно страшно бе повдигнало духа на северновиетнамците и бе прието за лоша поличба от обсадените морски пехотинци.

Продължихме обиколката си.

Тед спря до ръба на платото.

— Бункерът ми беше от тая страна, южната, и от него се виждаше шосе номер девет.

— Наистина ли? — попита господин Трам. — Моят полк също беше от юг, от отсрещната страна на магистралата, така че сигурно сме разменили някой и друг куршум.

— Убеден съм в това, приятел — каза Тед. — Ти къде беше, Пол?

Погледнах към хълмовете в далечината.

— Също откъм южната страна. Направихме въздушен десант сред ей ония хълмове. Казаха ни, че ще излезем в тила на врага, в тила на господин Трам, обаче там, където ни стовариха, имаше адски много северновиетнамци.

Господин Трам замислено кимна.

— Да, съвсем ясно си спомням следобеда, когато се появиха хеликоптерите. Бомбардираха ни дни наред, преди да започне десантът, хвърляха много напалм и когато дойдоха вертолетите с войниците, бяхме здравата уплашени.

— Ти ли си бил уплашен? Аз си умирах от шубе. Биет?

Господин Трам кимна и продължи да кима. Виждах, че е някъде далеч и мисли за деня, в който бяха се появили хеликоптерите.

— Спомням си, когато дойде пехотата, и ние си казахме: „Мама му стара, сега ще подплашат жълтурите и ще ни развалят веселбата“ — рече Тед.

Изглежда, имаше две различни версии на сражението: Първа въздушнопреносима го виждаше като спасяване на обсадени морски пехотинци, а морските пехотинци го виждаха като разваляне на веселбата.

— С удоволствие щях да си остана у дома — казах на Тед.

Той се засмя. Господин Трам се върна от унеса си и попита здравеняка:

— Имахте ли плъхове?

— Дали сме имали плъхове ли? Божичко, плъховете бяха толкова грамадни, че ги мислехме за сърни. И бяха адски гладни. Трябваше да спиш с кубинки, иначе направо ти отхапваха пръстите. Без майтап. Много подли и дръзки гадинки. Имахме специални сачмени патрони и веднъж дневно ходехме на лов за плъхове. Един път два плъха задигнаха кутия с порциони и си я вмъкнаха в дупката, после единият се връща и се опитва да размени пакет цигари за отварачка за консерви. — Той се засмя. — Ей на това му се вика смелост.

Сюзан се подсмихна. Господин Трам явно продължаваше да мисли за плъховете.

— Нашите окопи гъмжаха от плъхове — каза той. — Ядяха… — Виетнамецът погледна към Сюзан и не довърши изречението, обаче аз знаех, че не са яли порционите им.

— Тези плъхове пренасяха болести… нали знаете… на френски е les puces — рече господин Трам.

— Бълхи — помогна му Сюзан.

— Да, и тези бълхи пренасяха чума… черната чума, от която кожата почернява… бубонна чума… много войници умряха.

Стояхме под сивото, мрачно небе, от хълмовете духаше вятър, и тримата потънахме в собствените си мисли. Можехме да останем така цяла седмица в игра на „А имахте ли?…“, ала имаше ли смисъл?

— Да, сега си спомням — накрая прекъсна мълчанието Тед. — Един ден пристигна товарен самолет с онова нещо… гама не знам какво си.

— Гама-глобулин — подсказах му аз.

— Да. Спомняш ли си? Забучваха ти конска игла в гъза и ти впръскваха оная гадост. Съхраняваха я в лед и кълна се, че беше гъста като маджун. Цяла седмица имах буца в задника и питахме бацилите за какво е, а те викат: „За дребна шарка“. Обаче после научихме, че е заради чумата. Господи Боже, като че ли обстрелът не ни беше достатъчен.

— Някой разболя ли се? — попита Сюзан.

— Да не си мислиш, че са щели да ни кажат? — отвърна Тед. — Отиваш в лазарета с треска и понякога те връщат наряд с пеницилин, а пък се случваше и да те изпратят в чувал със следващия самолет. Никой не споменаваше думата „чума“.

Кимнах. Спомнях си страха от бубонна чума, свидетелства за която бяхме виждали сред убитите и ранени северновиетнамци. Преди въздушния десант ни бяха направили гама-глобулин и нашите медици общо взето бяха откровени. Предупредиха ни да се пазим от бълхи от плъхове и разбира се, от пряко ухапване от плъх. И докато сме на тая тема, откажете цигарите и се опитайте да не ви улучи куршум. Мерси, докторе.

Първа въздушнопреносима беше нарекла тази операция „Пегас“ по името на митологичния летящ кон, но навярно щеше да е по-подходящо да носи имената на четиримата конници от Апокалипсиса — Война, Глад, Болест и Смърт.

— Тази ужасна обсада продължи през целия януари, февруари и март — продължи разказа си господин Трам. — В лагера имаше двайсет, двайсет и пет хиляди войници, а американските морски пехотинци бяха… колко, господин Тед?

— Пет-шест хиляди.

— Да. А когато си тръгвахме, ни казаха, че сме изгубили десет хиляди наши другари, болни, ранени и мъртви… с нас имаше още хиляди болни и ранени… и после мнозина от тях умряха. Аз оставих там много приятели, братовчеди и един чичо, който беше полковник. И зная, че са загинали и много американци, затова когато си тръгвах, си казах: „Какъв беше смисълът?“

— И аз все се чудя — отвърна Тед.

Господин Трам известно време мълчаливо вървеше, после спря и посочи.

— Виждате ли онази траншея ей там? Това е една от малкото оцелели. Започнахме да копаем траншеи към лагера — точно като баща ми и чичовците ми при Диен Биен Фу. Копаехме всяка нощ и траншеите все повече се приближаваха към вашата бодлива тел. И когато стигнехме съвсем близо, някоя нощ щяхме да излезем от тях и да атакуваме в точката на най-слаба отбрана, щяхме да проникнем в лагера ви… но не успяхме… и мнозина загинаха там, където беше бодливата тел.

Тед поде разказа от там.

— Когато ни се стореше, че сме зърнали движение навън или виждахме сигнални ракети от нашите предупредителни капани, минометите ни изстрелваха осветяващи парашутни ракети над района и ставаше светло като ден… — Той погледна надолу към мястото, където някога бе минавала оградата. — Виждахме ги да се приближават към нас, стотици, движеха се адски безшумно, без да стрелят, просто се приближаваха към бодливата тел и изобщо не се прикриваха, просто тичаха към нас, ние откривахме огън и те започваха, да падат като кегли. Божичко, веднъж един от тях наду сигнална тръба, всички се втурнаха напред и закрещяха, а на мен гъзът ми се стяга и треперя толкова силно, че не мога да се прицеля, и те започнаха да хвърлят гранати по външната ограда, тя се разкъса и те се насочиха към вътрешната, мините падат навсякъде около моя бункер и ме е страх да си приближа лицето до амбразурата заради шрапнелите и трасаците, та затова държа автомата за ръкохватката.

И съм приклекнал под амбразурата, без да виждам нищичко, обаче изпразвам пълнител след пълнител… и после един горещ шрапнел ме улучва в ръката, хвърлям автомата и виждам, че е повреден, и не знам какво си мисля, и изтичвам от бункера и започвам да мятам гранати към оградата. Пет фрагментационни и две с бял фосфор, и всичко гори, включително войници, и тия дребосъ… тия хора продължават да идват, мама му стара, пробиват втората бодлива тел и между мен и тях няма нищо друго, освен последната ограда, защото картечниците ни са съборени и аз се озъртам за автомат… после изневиделица тръбата пак прозвучава и тях вече ги няма.

Тед впери очи надолу по склона на платото и едва доловимо промълви:

— И тях вече ги няма… само няколко десетки се бяха оплели в телта или стенеха на земята. И ние отидохме там, и… хм… — Той погледна господин Трам, който се извърна настрани.

Обиколихме големия лагер. От него не бе останало абсолютно нищо, освен призрачните очертания на дългата писта, на която като че ли не растеше нищо, както беше казал господин Трам.

— Ако не възразявате, ще ми разкажете ли за вашите преживявания тук? — помоли ме виетнамецът.

Продължихме пътя си и след като помислих малко, отвърнах:

— Ами, след въздушния десант влязохме в контакт с врага… със северновиетнамската армия, обаче беше очевидно, че те отстъпват в Лаос. През следващата седмица водехме леки сражения. Всъщност не си спомням колко време останахме. Видяхме стотици убити войници, много ранени, много гробове… и плъховете… носеше се ужасна воня на смърт, и земята беше опустошена… и никога не бях виждал такова нещо… последствия от огромно клане, и в известен смисъл това беше по-ужасно от самата битка. Все си казвах: „Вървя през Долината на смъртта и Бог е изоставил това място“.

Върнахме се на градския площад на Ке Сан. Дадох десетачка на господин Трам и му казах:

— Благодаря. Зная, че ви е трудно отново да преживявате случилото се.

Той се поклони.

— Мога да го правя само за американци, които са били тук. За другите е безсмислено.

— Е, аз не съм била тук, но вие тримата ме накарахте да се почувствам така, все едно съм участвала в сраженията — рече Сюзан.

— Смяташ ли, че е трябвало да дойде и жена ми? — попита я Тед.

— Да. Утре ела заедно с нея.

Тед прехапа устни и кимна.

— Тя искаше да дойде… обаче аз исках да съм сам.

— Разбирам — отвърна Сюзан.

После каза нещо на виетнамски на господин Трам. Той се поклони и й отговори, всички се ръкувахме и Тед се запъти към автобуса си, а виетнамецът вероятно към дома си.

Върнахме се в тойотата и аз наредих на господин Лок:

— Куанг Три.

Той излезе на шосе 9 и поехме на изток към крайбрежието, към мястото, където бях прекарал по-голямата част от мандата си, когато не ме пращаха на въздушен десант в поредния кошмар.

— Беше невероятно — каза Сюзан. — Какво преживяване!

Не отговорих.

— Как се чувстваш?

— Добре.

— Пол… защо смяташ, че си останал жив тук?

— И аз се чудя.

— Искам да кажа, половината от другарите на господин Трам са загинали, а той се е спасил. Тед Бъкли е оцелял, ти също. Мислиш, ли, че е съдба? Или е заради способностите ви? А може би късмет? Защо?

— Наистина не зная. Ако можеха да говорят, мъртвите щяха да ти кажат защо са умрели, обаче живите не знаят отговора.

Тя ме хвана за ръка и мълчаливо прекосихме мирната долина в Ке Сан, което означава „Зелената долина“ и което трябва да се е струвало жестока шега на двайсетте хиляди северновиетнамци, дошли тук, за да видят как долината почервенява от кръвта им, покрива се с бомбени кратери, посивява от пепел и почернява от разлагащи се трупове.

А южновиетнамците, които се бяха сражавали за своята родина, сигурно се бяха питали дали молбата за помощ към американците е благодат или проклятие, защото никой не може да изравнява земята като нас и опустошенията трябва да са били абсолютно непонятни на нашите съюзници.

А обкръжените и обсадени във фронтовия лагер Ке Сан шест хиляди американски морски пехотинци, толкова далеч от дома сигурно се бяха чудили как са се озовали в епицентъра на оживелия ад.

И Ке Сан, Зелената долина, се бе превърнала във военна легенда за морските пехотинци наред със Залите на Монтесума, бреговете на Триполи, Окинава, Иво Джима и всички други напоени с кръв бойни полета по света.

А жертвите на Първа въздушнопреносима пехотна дивизия бяхме милостиво малко, победата беше наша, прибавихме поредната бойна лента на полковите си знамена, получихме похвала от президента ни пратиха в долината А Шау, поредното мрачно и мъгливо място, където ни очакваше съдбата.

Погледнах долината и видях, че пак е зелена — животът се бе възродил, върху костите растяха кафе и зеленчуци и човешката раса напредваше към нещо по-добро.

И все пак знаех, че горе на платото тримата с Тед и господня Трам сме чували шепота на призраците във вятъра и далечния зов на онази тръба, която беше разцепила тихата нощ и бе събудил звяра в сърцето на всеки мъж.

33.

Продължихме на изток по шосе 9. Сред хълмовете видях акри огън и дим, сякаш отново бушуваше война, ала после си спомних, че някои планинци опожаряват горите, за да разчистват земя за обработване.

Край пътя се простираха равни открити участъци, обрасли с храсти, тук-там имаше бедни ферми. Бях видял всичко това от въздуха, когато стройните формирования на въздушнопреносимата армада ни бяха носили към десантните зони на Ке Сан.

— Демилитаризираната зона е на пет километра от тук — казах на Сюзан. — В цялата ивица на юг от нея, от брега до лаоската граница, действаше морската пехота. Морските пехотинци разположиха поредица огневи бази от Куа Виет на брега до Ке Сан на изток. Десет години се водиха сражения за този район.

— Винаги ли е изглеждал толкова мрачен? — попита тя.

— Не зная. Може да е от хербицидите, напалма и експлозивите. Девизът на обеззеленителите беше „Само ние можем да унищожим горите“. Навремето ми се струваше смешно, но не и сега.

Пътят отново зави на изток и отляво се извиси някогашната база на морската пехота „Рокпайл“, двестаметрово скално образувание.

Скоро видях отдясно черен път и табела с надпис „Кемп Керъл“. От там към шосе 9 се приближаваше микробус, на който пишеше „Екскурзии в ДМЗ“.

— Светът на ДМЗ — казах на Сюзан. — Когато през седемдесет и втора се върнах за втория си мандат, Кемп Керъл беше предаден на южновиетнамската армия в рамките на цялостните ни усилия изобщо да им прехвърлим шината. По време на великденската офанзива през седемдесет и втора южновиетнамският командир на Кемп Керъл се предал на северновиетнамците без нито един изстрел. Научихме за това в Сайгон и отначало не можахме да повярваме. Целият гарнизон беше свалил оръжие.

И именно тогава, спомних си, бях осъзнал, че щом си тръгне последният американски войник, южновиетнамците ще изгубят войната и цялата пролята тук американска кръв ще е дадена напразно.

Минахме през град Кам Ло, който никога нямаше да снимат на пощенска картичка. На улицата до едно кафене бяха паркирани много туристически автобуси.

— На север от тук е огневата база Кон Тиен, което означава „Ангелския хълм“. Там убиха едно приятелче от гимназията.

Излязохме от Кам Ло, подминахме отбивката за Кон Тиен и продължихме на изток.

Пейзажът не се бе променил много и колкото повече се приближавахме към крайбрежието, толкова по-сиво ставаше небето.

От двете страни на пътя се появиха сгради, дори видяхме един приличен наглед четириетажен хотел с голям надпис: „Гостите на ДМЗ добре дошли тук — от ресторант панорама вижда ДМЗ“.

— Дунг лай — казах на господин Лок.

Той погледна назад към мен, после отби.

Със Сюзан слязохме и се запътихме към хотела, който носеше името „Донг Труонг Сон“. Фоайето бе малко, ала ново, и ние се качихме с единствения асансьор на покрива.

Отдавна беше минало време за обяд и още не бе дошло време за коктейли, поради което в ресторанта нямаше никого освен един млад виетнамец, очевидно сервитьор, защото спеше на един стол.

Седнахме на една маса край ниската стена на покрития ресторант, откъдето се разкриваше изглед на север.

Познавах това място — бях го виждал и от земята, и от въздуха, бях го виждал на карти и все още го виждах в главата си.

— Това е река Куа Виет, която се влива в Южнокитайско море — казах на Сюзан. — На изток е Кон Тиен на река Кам Ло, а по течението й имаше малки поддържащи огневи бази, като се започнеше от Алфа Едно на изток, Алфа Две, Три и Четири. — Посочих. — Зад река Кам Ло е река Бен Хай, която минава точно през средата на някогашната демилитаризирана зона по седемнайсети паралел, границата между разделения Северен и Южен Виетнам. Утре отивам там.

Тя не отговори.

Отправихме поглед към все още опустошения пейзаж и от тази височина видях издайническите езерца, някои от които подредени на равни разстояния в права линия, така че нямаше как да не позная кратерите от бомби.

— Мрачно е — отбеляза тя. — Съвсем различно от Сайгон и Натранг.

— И аз изпитвах същото чувство, когато през януари шейсет и осма пристигнах от Бонг Сон. Дойдохме по време на зимните мусони, после по време на офанзивата „Тет“, след това от Ке Сан и накрая от А Шау. Дъжд, мъгла, кал, сиво небе, опожарена земя и безброй трупове. Тогава си помислих, че на баща ми му е било много по-лесно да се бие с немците във Франция през лятото на четирийсет и четвърта, въпреки че никога не съм му го казвал.

— Баща ти е участвал във Втората световна война, така ли?

— Бил е пехотинец като мен. Бренърови се гордеят с това, че в рода ни никога не е имало офицер, нито професионален военен. Ние сме само южнобостънско пушечно месо за войните. Един мой чичо загина в Корея.

— Баща ми е бил офицер от военновъздушните сили в Корея — рече Сюзан. — Военен лекар. Както ти казах в Сайгон — прибави тя, — струва ми се, че ще се харесате.

— Бащите трудно харесват мъже, които са спали с дъщерите им.

— Аз никога не съм спала с никого. Още съм девствена. Питай баща ми.

Усмихнах се.

— Е, тогава ще е заради възрастовата разлика.

— Пол, аз съм минала трийсетте — родителите ми няма да възразят, даже да си ветеран от Гражданската война. Отчаяни са. Аз също, иначе нямаше да се занимавам с теб.

Сервитьорът се събуди, забеляза ни и се домъкна при масата ни. Поръчахме си две кафета.

— Как е да седиш в ресторант с изглед към ДМЗ? — попита ме тя.

— Не съм сигурен. Чувствам се някак… нереално, сякаш зная, че съм тук, обаче ми е трудно да мисля за това като за туристическа атракция. — Замълчах за миг. — Но се радвам, че е атракция. Тия неща не бива да се банализират, макар че навярно е неизбежно. Пък и туристите могат да научат нещо, ветераните да се примирят с много неща, а виетнамците да се срещат с много американци и междувременно да направят малко мангизи.

Сюзан кимна.

— Радвам се, че дойдох.

Донесоха кафетата, Сюзан запали цигара и се загледахме в безмълвните бойни полета под нас.

— Виж сега какво пише в рекламната брошура — казах аз. — „Екскурзии в ДМЗ: приятна сутрин в минираните полета, където можете да съберете шрапнели и да участвате в състезание по пълнене на чували с пясък. Следва пикник сред руините на огневата база Кон Тиен, после ще потърсим необозначени гробове край магистрала номер едно и ще завършим деня на футболния стадион «Донг Ха», където ще гледаме драматизация на капитулацията на Кемп Керъл, изпълнена от истинските участници. Пикникът е включен в цената.“

Известно време тя ме наблюдава и реши да не отговори. Но някъде на второто си кафе и третата си цигара ми рече:

— Сякаш и без това не ти е достатъчно тежко… това завръщане по старите бойни полета… сигурно се безпокоиш за пътуването на север и за задачата си, а онези във Вашингтон те тормозят и полковник Манг те следи…

— Не забравяй за себе си.

— Тъкмо щях да стигна и до това. И отгоре на всичко се появява някаква нахакана кучка…

— За кого говориш?

— За оная адски нагла филия, дето решава да те преследва…

— Да ме прелъсти.

— Както и да е. Ти си имаш куп неща на главата, сърцето ти е останало в Щатите, а душата ти временно е дадена на заем на мъртвите.

Не отговорих.

— И все пак. Пол, според мен се получи. Това помежду ни.

Кимнах.

— Но мисля, че не бива да идвам на север с теб.

— Никога не съм те молил.

— Може би ще съм ти повече в тежест, отколкото в помощ.

— Смятам, че трябва да продължиш за Ханой и ще се срещнем там.

— Не. Аз смятам, че трябва да се върна в Сайгон.

Това ме изненада.

— Защо?

— Според мен трябва да си свършиш работата тук, после да отидеш в Хонолулу… да видиш какво ще стане там, след това… след това ми се обади.

— От Хонолулу ли?

— Не, Пол, от Вирджиния.

— Добре. А после?

— После ще видим какви чувства изпитваме.

— Искаш да кажеш, че трябва да сме в различни полукълба, за да разберем какви чувства изпитваме, така ли?

Сюзан, кой знае защо, прояви известно нетърпение.

— Давам ти свобода на действие. Да не си идиот?

— О, и къде е тая свобода? Нещо не я забелязах?

— Ти си абсолютен кретен. Опитвам се да проявя разбиране към положението, в което се намираш, и съм готова да се откажа от мъжа, когото обичам…

— Ти вече го направи. Прати му факс.

Тя се изправи.

— Да вървим.

Дадох няколко долара на сервитьора и слязохме с асансьора.

— Извинявай — казах й. — Денят беше тежък. Шегувам се, когато ми е тежко и когато усещам опасност — стар фронтовашки навик. Ксин лой. Съжалявам. — И така нататък.

Когато стигнахме във фоайето, Сюзан ме държеше за ръка и ме успокояваше, че разбирала. Не можех да се похваля със същото. Понякога съм голям лайнар, обаче самопожертвователното изпълнение на Сюзан направо смърдеше. Зная какво е свобода и това не беше. За добро или зло щяхме заедно да завършим тоя мандат.

34.

Продължихме пътя си и влязохме в град Донг Ха, който приличаше на паркинг за камиони в Ню Джърси. Имаше жп и автогара, две бензиностанции и няколко мотела. Стигнахме до Т-образното кръстовище на магистрала 1 и завихме на юг. От отсрещната страна на двулентовия път видях сграда с надпис на английски „Туристическа агенция Куанг Три“. Пред нея имаше няколко туристически автобуса.

— Познаваш ли този град? — попита Сюзан.

— Никога не съм бил тук, но зная, че беше поддържаща база на морската пехота и сухопътните сили.

Сюзан попита нещо господин Лок, той й отговори и тя каза:

— Донг Ха е столицата на провинция Куанг Три. И след като поговори пак с шофьора, добави:

— През април седемдесет и втора американските бомбардировачи сринали из основи град Куанг Три и той така и не бил възстановен. Сега това е провинциалната столица.

— Какви ли не гадости се случват.

Продължихме на юг по магистрала 1, която бе почти пуста.

— Отсечката от тук до Хюе се наричаше Безрадостния път — казах на Сюзан.

Тя погледна оскъдната растителност, паянтовите къщи и редките оризища.

— И за какво се сражавахте — да задържите района или да принудите врага да го завладее?

Засмях се.

— Трябва да си спомня тая реплика, ако срещна някой, който е бил тук. Някъде наблизо свършваше оперативната зона на морската пехота и започваше нашата.

Стигнахме до новопостроен мост над приток на река Куа Виет и наредих на господин Лок:

— Спри.

Той спря на моста и аз слязох. Сюзан ме последва. Погледнах по течението на реката и видях пилоните на стария мост.

— Моят взвод на няколко пъти охраняваше този мост — казах. — Е, не точно този, а стария, който беше ей там. — Забелязах останките от френски бункер при разрушения мост. — Случвало ми се е да спя в оня бетонен бункер. Издрасках името си на стената до още неколкостотин имена, сред които Жак и Пиер.

Тя ме хвана за ръка.

— Да идем да видим.

— Питай Джеймс Бонд дали има фенерче.

Сюзан го попита и виетнамецът извади фенерче от жабката. Двамата се запътихме към разрушения мост. Френският бункер представляваше кръгла сграда с диаметър десетина метра, построена от железобетон, с куполовиден покрив, за да отразява ракети и мини. Приличаше на иглу. В основата му забелязах парчета зелен найлон — сигурно бяха останали от американски чували с пясък.

— Укрепвахме старите френски бетонни бункери с пясъчни чували — обясних на Сюзан, — защото новите боеприпаси проникваха на петнайсетина-двайсет сантиметра в стените и чувалите поемаха преките попадения. Въпреки това, ако си вътре, когато улучат бункера, после мозъкът ти няколко часа е като втечнен. Викахме му „да станеш морски пехотинец“. Стара шега.

Взех фенерчето от ръцете й и осветих вътрешността на бункера.

— Изглежда гадно. Дори не виждам бетонния под — само кал.

— Има ли пиявици?

— Тук вътре няма. Ще вляза пръв и ще изхвърля змиите навън. — Вмъкнах се през тесния отвор.

Центърът на купола бе висок пет метра и човек спокойно можеше да стои изправен до амбразурите.

Осветих бетонните стени и под и видях отвратителни пълзящи същества, нещо като стоножки, и много паяжини с големи колкото орех паяци, както и плужеци, обаче нямаше змии. Всички стени бяха плесенясали, но се виждаха издрасканите по бетона имена.

— Изхвърли малко змии — извика Сюзан.

— Няма змии. Само че внимавай и не пипай стените.

Тя влезе в бункера и застана до мен.

— Пфу, мирише.

— Някога ги поддържахме чисти, обаче от седемдесет и пета тук не е идвал никой.

През амбразурите се процеждаше сивкава светлина. Продължавах да движа лъча на фенерчето, за да не вляза в контакт с нещо неприятно.

— Къде е името ти? — попита Сюзан.

Бавно прокарах лъча по облите стени и спрях на няколко имена. Приближих се, като заобикалях паяжините, и осветих имената. Всички бяха френски и носеха датата avril 1954. Като че ли си ги спомнях. През 1968-а подписите бяха били само на четиринайсет години, обаче на мен, осемнайсетгодишния хлапак, който в края на войната във френски Индокитай беше бил четиригодишен, ми бяха изглеждали като писмена, останали от древна войска. Сега осъзнавах близостта на двете войни и изтеклото оттогава време.

— Някой е написал нещо под четирите имена — посочи Сюзан. — Виждаш ли?

Насочих лъча към френските думи.

— Пише „Шибан бункер“.

— Не е вярно. — Тя се приближи и прочете: „Les quatre amis, les ames perdues. — Четирима другари, изгубени души.“

Отново плъзнах лъча и спрях на името Сал Лонго.

— Този човек беше в моя взвод. Загина в долината А Шау… невероятно.

Открих името си, издраскано в бетона с върха на отварачката ми за бира. Покритите с черен мухъл букви едва се четяха. Втренчих се в името на Пол Бренър, следвано от датата 11 януари 1968.

Сюзан също погледна.

— Невероятно.

— По-добре тук, отколкото на Стената във Вашингтон.

Известно време просто зяпах името си, после преместих лъча и видях още няколко познати имена. Някой бе нарисувал сърце със стрела, под което пишеше „Анди и Барбара завинаги“. Ако ставаше въпрос за Анди Хол, това „завинаги“ беше настъпило през май 1968-а, също в А Шау. След ония три седмици рота Делта, моята рота, бе престанала да представлява ефикасна бойна част и почти всички оцелели получиха по още една нашивка на ръкава, бързо фронтово повишение, както се казваше в армията, само че ние им викахме „кървави нашивки“.

Хванах Сюзан за ръка и я поведох към изхода.

Излязохме под облачното небе.

— Не мога да повярвам — рече тя. — Там беше твоето име, написано преди близо трийсет години… и онези френски войници… малко е… тъжно… почти зловещо… искам да кажа, зная, че много от тези хора не са се завърнали.

Кимнах.

Върнахме се в тойотата и продължихме на юг по Безрадостния път.

Отляво видяхме писта, която си спомнях — летището на Куанг Три, където сухопътните сили поддържаха малки наблюдателни и разузнавателни самолети и хеликоптери. Сега пистата бе изоставена и бетонът беше обрасъл с трева. Контролната кула я нямаше, както и огромната френска вишка, която се бе намирала в близост до пистата. Спомнях си, че бетонните вишки някога осейваха района, ала до този момент не бях забелязал нито една. Всъщност бяха изчезнали всички някогашни по-стабилни сгради — училища, черкви, пагоди, френски и американски военни съоръжения.

— Този район беше опустошен по време на офанзивата „Тет“, но когато си заминавах, го възстановяваха — казах аз. — Изглежда, не е оцеляло нищо от великденската офанзива през седемдесет и втора и последното настъпление през седемдесет и пета.

— Бункерът е оцелял — възрази Сюзан.

— Да бе. Трябваше да прекарам там цялата война.

Отляво на пътя видях голяма разрушена бетонна сграда, която явно не бе улучена от бомби или артилерийски снаряди, защото покривът беше почти непокътнат. Щетите бяха нанесени от ужасна престрелка. Стените бяха надупчени от куршуми, забелязах характерните малки кръгли дупки от избухнали в бетона ракети. Трябваше ми малко време, за да позная будистката гимназия, мястото, където Тран Ван Вин беше написал писмото до брат си.

— О, Господи! — възкликна Сюзан. — Погледни ей онази сграда.

— Будистка гимназия.

Тя изглеждаше очарована от останките и снима постройката.

— Край Сайгон няма много развалини от войната… Виж! Танк!

Зад гимназията имаше огромен танк М-48 „Патън“. След трийсет години тъмнозелената боя все още изглеждаше като нова. Трябваше да си купя такава за къщата си.

Сюзан каза на господин Лок да спре и се обърна към мен.

— Иди да седнеш на танка.

— Ти иди. Седял съм на достатъчно танкове. — Взех фотоапарата от ръцете й.

Тя скочи от колата и се покатери по полегатата задна част на танка. Беше пъргава и се катереше като момче. Седна по турски на купола и аз я снимах и казах:

— Ще ми се всички танкисти да изглеждаха като теб.

Тя зае няколко пози за пред обектива и направих още няколко снимки.

После Сюзан скочи на земята и се върна при тойотата. Посочих на изток. На пет километра от нас се издигаха ниски хълмове.

— Бях сред ония хълмове в нощта, когато в края на януари започна офанзивата „Тет“. Строяхме поредната огнева база и към десет вечерта видяхме нещо, което помислихме за фойерверки, обаче после разбрахме, че сме сгрешили. По радиостанцията докладваха за вражеска атака срещу Куанг Три. Вдигнаха ни в пълна бойна готовност и малко по-късно получихме съобщение, че Куанг Три и Хюе са превзети и че бригадният ни щаб, десантна зона „Бети“ в предградията на Куанг Три, е обсаден.

Огледах се.

— Главният ни базов лагер се казваше десантна зона „Шарън“ и се намираше наблизо, обаче не виждам следи от него. — Погледнах към хълмовете. — Та ето къде отпразнувах Тет през шейсет и осма, годината на маймуната. Не беше благоприятна година за никого.

— Тази година ще е много по-хубава.

Качихме се в колата и потеглихме.

След стотина метра по магистрала 1, където някога се бе намирала гарата, господин Лок зави наляво по двулентов път. Помнех, че води към Куанг Три, на около километър и половина от магистралата. От двете страни имаше малки дъсчени къщи със сламени покриви, заобиколени от зеленчукови градини. Имаше и дървета, само че едва ли бяха отпреди 1972-ра.

— Край тоя път имаше сергии, където продаваха разни неща на войниците — казах на Сюзан.

— Какви например?

— Главно неща, отмъкнати от нас. Тук човек можеше да си ги откупи.

Господин Лок спря колата, огледа се и излая нещо на Сюзан. Тя ми преведе:

— Тук е бил Куанг Три. Някъде отляво трябвало да е градската цитадела.

Обърнах се наляво, обаче там нямаше нищо друго, освен къщурки, бамбукови огради, градини и кокошки.

Сюзан поговори с виетнамеца и каза:

— Той смята, че ровът на Цитаделата все още е там и че някой селянин може да ни упъти.

— Добре. Ще се бавим около час.

Тя извади фотоапарата от чантата си и слязохме от колата. Шофьорът се пресегна към задната седалка, подаде на Сюзан чантата й и й каза нещо.

Тръгнахме по тясна пътека между зеленчукови градини и къщурки, построени с материали от изчезналия град и някогашните укрепления. Видях парчета бетон, надупчени от куршуми дъски, гофриран метал от покриви на американски казарми, зелени найлонови пясъчни чували от бункери и градински алеи от червени керемиди.

— Преди тук имаше малък град, сега има голямо село — казах на Сюзан.

— Невероятно.

— Какво ти каза господин Лок?

— Кога? А, че ще паркира и ще остави колата, затова искаше да си взема багажа.

Кимнах.

Няколко дечурлига ни видяха и скоро ни следваше цяла тълпа. Двама-трима възрастни любопитно ни зяпаха от градините си. Продължихме по селските пътеки. Сюзан се оглеждаше.

— Никога не съм била в село.

— Аз съм бил в стотици. Всички са еднакви. Само че в някои имаше партизани, а в други — не. — Посочих. — Виждаш ли оная копа сено? Веднъж намерихме цяла стая, скрита в голяма копа. Партизаните ги нямаше, обаче бяха оставили част от снаряжението си. Подпалихме копата, после изгорихме няколко съседни колиби. — Всичко изплуваше пред очите ми, затова продължих: — После… после ония ями в градините, големи колкото в тях да се вмъкне дребен партизанин — викахме им „гнезда на паяци“ и адски трудно ги откривахме, освен ако партизанинът не решеше да изскочи и да открие огън по нас с калашника си. Освен това в градината на всяка колиба имаше землянка, в която се скриваше семейството, когато ставаше напечено. Само че във всяка землянка се криеха и партизани и никой не искаше да влезе вътре и да провери, защото никога повече нямаше да излезе, затова викахме всички да излязат с вдигнати ръце и обикновено се появяваха няколко гаджета, които майчето искаше да скрие от войниците, в случай че сме си наумили нещо друго, освен да търсим партизани. Та след като всички би трябвало да са излезли, хвърляш вътре газова граната и сегиз-тогиз се случваше да изскочи партизанин с гърмящ калашник, и ти го очистваш, после продължаваш напред.

Бях удивен, че толкова живо си спомням всичко, и продължих:

— В сламените покриви заравяха автомати, боеприпаси, пластични експлозиви и всевъзможни други полезни неща, и затова арестуваш семейството, предаваш го на националната полиция и изгаряш къщата им, въпреки че в девет десети от случаите нещастниците са крили партизани или оръжие под принуда. Веднъж — всъщност беше доста смешно — се опитахме да изтеглим въжето на един кладенец и естествено, онова долу се оказа тежко за кофа с вода, та затова три момчета издърпаха партизанина, целия мокър, и още преди да се покаже навън, хвърли калашника си горе, за да не го гръмнем. Та появява се той, изглежда почти засрамен — с две думи, намерихте ме — и ние се скъсваме да се хилим, после някой го удари в лицето и той падна в кладенеца, и петнайсет минути го оставихме да пляска във водата, преди да му хвърлим кофата и да го извадим. После оня, дето го удари в лицето, му даде цигара и му я запали, след това изгори къщата, в чийто двор беше кладенецът, завързахме жълтия и го качихме на хеликоптер за военнопленническия лагер, и продължихме. Ден след ден, село след село, докато ни писна до смърт от претърсване на тия мизерни села, от тарашене на къщи за оръжие, писна ни да се чудим кога ще изскочи партизанинът и ще те гръмне в главата. Случваше се да помогнем за израждане на бебе, за евакуиране на болно дете, да намажем с мехлем от походната аптечка забралата рана на някой старец и да раздадем бонбони на дечурлигата. Проявите на човещина се редуваха с прояви на крайна жестокост, обикновено в един и същи ден и често в едно и също село. Просто никога не знаеш как ще реагират в даден момент стотина въоръжени момчета. Мисля, че до голяма степен е зависело от това колко жертви сме дали предишния ден, дали сме открили нещо в селото, колко е горещо и дали сме жадни, дали офицерите и сержантите внимателно контролират момчетата, дали тоя ден не им пука, защото са получили кофти писмо от вкъщи, дали старшият командир ги е сдъвкал по радиостанцията, или самите те започват да откачат. Колкото повече напредваше войната, толкова по-млади ставаха лейтенантите и сержантите само до преди месец бяха били младши сержанти… и нормалните задръжки на по-зрелите хора… нали разбираш… хлапетата могат да издивеят… и ако някой убие един от техните, те искат в замяна кръв… и затова помитат селото… излизат извън контрол и това вече не е война, това са хлапета на лов, които с еднаква лекота могат да хвърлят граната в семейната землянка, да почерпят жълтото татенце с кутия сладки, получени с колет от дома, или да угасят фаса си в лицето му, ако открият в градината му гнездо на паяк.

Сюзан мълчаливо вървеше до мен и се зачудих дали трябва да й разказвам тези неща. Зачудих се също дали трябва да разказвам тези неща на себе си. В Щатите човек ги забравяше, изолираше ги в ума си или ги отдаваше на синдрома на фалшивата памет, резултат от гледане на прекалено много филми за Виетнам. Обаче тук… тук беше мястото на събитията и нямаше начин да го извъртиш.

Продължихме да вървим през селото и дечурлигата ни следваха, ала не просеха и не досаждаха като в Сайгон. Бяха селски хлапетии, които не бяха виждали много лиен ксо и може би се срамуваха, но може и да носеха родовата памет за огромните американци, които бяха вървели през селата на техните бащи и дядовци, и затова стояха на разстояние.

— Представи си какво е да си селянин — казах на Сюзан. — Нощем не спиш и денем не се усмихваш. Ти и всички наоколо сте на ръба на лудостта и отчаянието и сте изцяло в ръцете на два въоръжени противника, които твърдят, че искат да спечелят сърцата и умовете ви, обаче някой ден може да ви изнасилят и да ви прережат гърлата. Такъв беше животът в селата на тая измъчена страна. Когато всичко свърши, селяните не ги беше грижа кой е победил. Можеше да е спечелил самият дявол с адските си пълчища и това щеше да е чудесно, защото войната е свършила.

Сюзан помълча, после отвърна:

— Щях да се присъединя към партизаните и да се сражавам в хълмовете. Щях да предпочета да умра в бой.

Насилих се да се усмихна.

— Ти си борбена личност. Всъщност — прибавих — повечето младежи избираха едната или другата страна и постъпваха точно така. Обаче някои оставаха в селата да сеят и жънат, да се грижат за престарелите си родители и по-младите си братя и сестри и да се надяват на най-доброто. Във всеки случай, ако някога отново попаднеш в село, когато видиш хора на тази възраст, ще разбереш какво са преживели.

Тя кимна.

Сякаш по даден знак, отстрани на пътеката видяхме старец, който ни се поклони. Сюзан го заговори и той се усмихна, зарадван, че чужденката знае виетнамски. Двамата поприказваха няколко минути, после тя ми рече:

— Цитаделата е точно по тази пътека. Казва, че бил отдавнашен жител на Куанг Три и че ако си завърнал се войник, ще се изненадаш от гледката.

— Изненадан съм. Кажи му, че съм служил в Първа въздушнопреносима и бригадният ми щаб е бил в старата френска крепост.

Сюзан му предаде думите ми и той подробно й отговори. Тя ми преведе:

— През седемдесет и втора комунистите и южновиетнамската армия се сражавали за града и той попадал ту в едните, ту в другите ръце. Накрая южновиетнамците се оттеглили към Хюе, дошли американските бомбардировачи, унищожили всичко, каквото било останало от Куанг Три и убили много комунистически войници, които били в Цитаделата, френската крепост и американския базов лагер край града. Не останало абсолютно нищо.

Кимнах.

Старецът каза още нещо и Сюзан го преведе.

— Завръщали се и други американци от пехотата и винаги се натъжавали и изненадвали, че не е останало нищо от тяхното присъствие тук. Веднъж срещнал един французин, дошъл да види крепостта, в която бил служил, и французинът бил убеден, че е сбъркал мястото, та цял ден търсил своята крепост и… струва ми се, че има предвид вишките.

Старецът се засмя и продължи разказа си.

— Французинът очаквал да намери кафенето, където някога пиел, и може би някогашните си… приятелки.

— Е, и аз съм тук за това. Кажи му го.

Сюзан го направи и той се засмя още по-гръмогласно. Нямам представа защо му бе толкова забавно: навярно беше изплакал всичките си сълзи и не му бе останало нищо друго, освен да се смее на смъртта и опустошението.

Благодарихме му и продължихме нататък.

В края на пътеката стигнахме до обширно открито квадратно пространство с широчина около половин километър, заобиколено от селски колиби и градини. Беше обрасло с висока трева и дръвчета и отначало ми заприлича на селска мера. Само че около него минаваше буренясал ров, някога обграждал стените на Цитаделата. Тук-там зърнах части от стена, не по-високи от метър. Разрушена от бомба каменна арка показваше мястото, където се бе намирал мостът над рова.

— Тук беше Цитаделата — казах на Сюзан. — Това беше центърът на града и вътре се намираха държавните сгради, имаше болница, банка, няколко кафенета, казармата и щабът на южновиетнамската армия, а също лагерът на американските военни съветници. Повечето от тях били убити, когато комунистите превзели града по време на офанзивата „Тет“. Също като в Хюе. Опасно е, когато животът ти зависи от ненадеждни съюзници.

Сюзан погледна откритото пространство в средата на селото.

— Прилича на парк или спортно игрище, обаче е съвсем пусто.

— Сигурно са го оставили като паметник на един разрушен град и на хората, които са живели в него, обаче не виждам никакъв знак.

— Аз също… но погледни, Пол, там над рова има мост.

Погледнах натам, накъдето ми сочеше, и видях непокътнат, ала надупчен от шрапнели бетонен мост, който някога бе водил към порта в изчезналите стени.

Запътихме се към моста, пресякохме сухия ров и влязохме в някогашната Цитадела. Дечурлигата, които бяха вървели по петите ни, останаха от другата страна и едно от тях ни извика нещо.

— Казва, че било държавна собственост и влизането било забранено — преведе Сюзан. — Освен това казва „тан тан“ — прибави тя. — „Призраци“.

— Така залъгват децата, за да стоят надалеч от неизбухнали снаряди и мини.

— Сигурно си прав. Само гледай и ти да не настъпиш някой неизбухнал снаряд, че иначе наистина ще се превърнем в призраци.

— Не се отклонявай от пътеките.

— Тук няма пътеки, Пол.

— Ами тогава стъпвай внимателно.

Навлязохме в средата на тревистото поле, което някога беше било град.

— Тук беше плацът, а военната част на Цитаделата беше ей там… поне така ми се струва.

— Спомняш ли си я?

— Почти. Идвал съм тук веднъж, когато трябваше да участвам в някаква идиотска церемония по награждаване. Южновиетнамците често организираха такива.

— Искаш да кажеш, че тук са те наградили, така ли?

— Да. И не с медал за добро поведение.

— А с какво?

— С нещо, наречено кръст за храброст, по едноименния френски орден. Като нашата Бронзова звезда, струва ми се.

— За какво ти дадоха медала?

— Не съм съвсем сигурен. Цялата церемония беше на виетнамски.

— Стига де, Пол. Знаеш защо са ти дали медал.

— Да. За пропаганда. Снимаха всичко и го показваха преди филмите — в единствените шест кинотеатъра в цялата страна. Нашите смели американски съюзници и така нататък. Южновиетнамците просто взимаха списъка с войниците, които са получили американски награди, и им даваха съответния виетнамски медал. Аз получих Бронзова звезда за долината А Шау без никаква церемония и виетнамците ми връчиха кръста за храброст тук с невероятно помпозен ритуал.

— Дадоха ли ти копие от записа?

Усмихнах се.

— Това беше филмова лента, Сюзан. Тогава нямаше видеокасети. Ако имаха, сигурно щяха да ми продадат едно копие.

— Може да открием оригиналния запис в сайгонските архиви.

— Надявам се тоя боклук да е изгорял.

— Страшно си сантиментален.

— Да. Така или иначе, аз стоях горе-долу тук заедно с още стотина американци от Първа въздушнопреносима и един полковник ме целуна по двете бузи… беше юни или юли и температурата на плащ беше трийсет и два градуса, обаче моята рота, вече попълнена с новобранци, патрулираше някъде, така че не беше чак толкова зле. Мислех си, че ще мога да обиколя някой и друг бар в града след церемонията, само че сухопътните сили на Съединените щати бяха така любезни да ни натоварят всички в камиони и да ни върнат в десантна зона „Шарън“, която, струва ми се, вече не съществува. — Погледнах я. — Страхотно гадже съм, нали?

Тя се усмихна и ме прегърна.

— Това наистина е невероятно преживяване за мен.

— Хм… това е последният пункт от обиколката ти. Показах ти местата, където съм служил през първия си мандат: Бонг Сон през ноември и декември шейсет и седма, Куанг Три по време на офанзивата „Тет“ през януари и февруари, после Ке Сан през април и А Шау през май, след това пак тук в провинция Куанг Три, където останах, докато през ноември не се върнах в базовия лагер Ан Ке. Там си събрах багажа, качих се на самолет за Дананг и после за Сан Франциско.

— В Сан Франциско сигурно си прекарал супер уикенд.

— Бях готов яко да купонясвам с другите момчета… обаче не ни посрещнаха много топло.

Тя не каза нищо.

— Всъщност и без това не бях в настроение за купони и няколко дни останах на хотел, докато умът ми се поизбистри… къпех се и час по час пусках водата в тоалетната. — Усмихнах се. — Спях на мекото легло, гледах телевизия, изпразних две бутилки джин и постоянно се щипех, за да се уверя, че не сънувам… после взех самолета за Бостън. Обаче още не бях съвсем добре.

— А навремето не е имало психоаналитици, нали?

Едва не се изсмях.

— Говорим за шейсет и осма в разгара на голяма война. Минаваш на преглед при психиатър, преди да те вземат в казармата, и той винаги те определя за достатъчно психически здрав, за да убиваш хора, само че никога не ти преглеждат главата, след като се върнеш И знаеш ли какво? Не ги обвинявам.

— Психоанализата е можела да ви помогне.

— И екип от Зигмунд Фройд и Исус Христос нямаше да помогне. Ние си се оправяхме сами.

Вървяхме през ограденото с ров пространство, което някога бе било град Куанг Три. Спрях и вдигнах един нащърбен шрапнел, който събирачите на старо желязо не бяха забелязали.

— Може да е от бомба, ракета, мина, артилерийски снаряд или граната — или наши, или техни. Когато те улучи, всъщност няма никакво значение. — Подадох го на Сюзан. — Сувенир от изчезналия град Куанг Три.

Тя го прибра в джоба си.

Продължихме да вървим под сивото небе и видях, че неколцина виетнамци оттатък рова ни гледат. Сигурно се чудеха дали обикаляме Цитаделата в рамките на екскурзията из ДМЗ. Два долара, за да пресечеш оцелелия мост над рова и да се разходиш из Цитаделата. Екскурзоводите всяка сутрин можеха да разхвърлят метални парчета наоколо, преди да пристигнат автобусите, и всеки да си отнесе по едно у дома.

— Добре, ето ти още една част от мозайката — казах на Сюзан. — Писмото до Тран Куан Ли, което са открили у него в долината на А Шау, е от брат му Тран Ван Вин, който бил ранен тук по време на сраженията за Куанг Три по време на офанзивата „Тет“ през шейсет и осма. Вин лежал ранен в една от тукашните сгради и видял нещо, свързано с двама американци. Това говори ли ти нещо?

— Не.

— Добре. Та след един ден той пише писмото от избата на будистката гимназия, която също видяхме на идване, и това писмо стига до брат му в долината А Шау.

— Какво е видял?

— Тъкмо това е причината да съм тук. Въпросът е дали Тран Ван Вин е останал жив след това сражение или след сраженията през следващите седем години, дали още е жив и мога ли да го открия и ако успея, какво ще ми каже. — Пропуснах момента с това как убивам Тран Ван Вин и впоследствие може би ме ликвидират.

Продължихме да вървим и накрая Сюзан попита:

— Това ли е всичко?

— Това е.

— Важно ли е онова, което е видял?

— Явно. Иначе нямаше да съм тук на държавни разноски.

— В писмото казва ли се какво е видял?

— Пише, че видял капитан от американските сухопътни сили хладнокръвно да убива лейтенант от американските сухопътни сили — тук, в една полуразрушена сграда в Цитаделата, докато самият той лежал ранен на етажа над тях.

Тя се замисли за миг.

— Значи… това е разследване на убийство.

— Очевидно.

Сюзан известно време помълча, после каза:

— Но…

— Но.

Тя спря и погледна над пустото поле.

— Тук ли?

— Някъде тук. Не зная къде са били сградите, но винаги е полезно да дойдеш на местопрестъплението, макар да е след близо три десетилетия и местопрестъплението да е смляно от бомбардировки и артилерийски обстрел. Ченгетата са не по-малко суеверни и мистични от фронтоваците. Имаш чувството, че мъртвият — призракът — ще ти проговори или поне ще те вдъхнови да откриеш убиеца му. Не че вярвам в това, обаче не го и отхвърлям. — Усмихнах се. — Да опитаме ли един сеанс?

Сюзан също се усмихна.

— Разбирам как може да те вдъхнови идването на местопрестъплението. — Тя ме погледна. — Но смяташ ли, че не става въпрос само за убийство?

— Ти как смяташ?

— Нямам представа.

— Защо са ти казали, че е свързано със залива Камран?

— Не зная.

— Каква може да е връзката с едно убийство през войната?

— Не зная.

— Защо разузнаването се намесва вследствие на Криминалния следствен отдел?

— Нямам представа. А ти?

— Има прекалено много възможности. Някои съответстват на част от фактите, обаче нито една от тях не съответства на всички факти. Просто ми трябват повече факти. Да са ти известни такива?

— Не… освен… ако се съди по това колко бяха развълнувани Бил и полковник Гудман, изглежда, е нещо повече от някакво старо убийство.

Кимнах.

— Ти си много умна жена. Развий хипотезата си.

Тя се замисли за миг.

— Убиецът, този капитан, или свидетелят Тран Ван Вин, или навремето е бил, или сега е изключително важна личност.

— Извънредно проницателен отговор.

Сюзан принудено се усмихна.

— Получавам послания от отвъдното.

Постояхме на това място, където се бяха водили поне две големи сражения, ала където сега цареше гробна тишина. Под тази земя почиваха човешки кости и може би бомби — надявах се, че ще продължат да почиват и че не са очаквали моето завръщане.

— Мислиш ли, че този Тран Ван Вин е жив? — попита тя.

— Стигаме до поредното съвпадение… два дни след като северновиетнамците превзеха града, ние получихме заповед да се спуснем от хълмовете и да им попречим да избягат… и наистина убихме много от тях… така че е възможно аз или някой от моята рота да е убил главния ми свидетел.

— Звучи зловещо…

Кимнах.

— И все пак имам предчувствието, че Тран Ван Вин е жив.

— И че живее в Там Ки ли?

— Хм, не. Това беше измислено име. Моят човек в Хюе ми съобщи истинското име на селото.

— А именно?

— В момента не мога да ти кажа. Може би по-късно.

— Къде се намира?

— Много на север. Близо до Диен Биен Фу. Знаеш ли къде е това?

— Горе-долу. Доста далече. И там ли отиваш утре?

— Такъв е планът ми.

— Добре. Диен Биен Фу е в моя списък на забележителности. Как ще стигнем до там?

— Не зная как ще стигна до там. Мислех да взема влак по крайбрежието и после да продължа с кола.

— Влаковете започват да пътуват чак в петък.

— Ти как би стигнала до там?

— Ако ме поканиш на вечеря, ще ти кажа.

Погледнах я.

— Наистина ли имаш идея?

— Вчера не съм си изгубила целия ден в пазар.

— Казвай.

— Не. Няма нужда да знаеш, докато нямаш нужда да знаеш.

Хвана ме под ръка и се обърнахме към моста.

Първото нещо, което забелязах, бе, че са изчезнали всички дечурлига.

Второто нещо, което забелязах, бе, че някой стои насред някогашната Цитадела и ни наблюдава. Беше полковник Манг.

35.

С полковник Манг се спогледахме от стотина метра.

— Кой е този? — попита Сюзан.

— Сети се.

— О… И какво прави тук?

— Ами, за начало иска да отида при него, което няма да направя.

— Познавам тези хора, Пол. Ако го унизиш, ще побеснее.

— Знаеш ли, Сюзан, писна ми бели хора да се безпокоят, че може да унизят някой източноазиатец. Майната му.

— Ще ида да поговоря с него.

— Ще останеш тук.

Тя не отговори, но остана при мен.

На стотина метра зад полковник Манг забелязах още двама мъже — стояха на моста над рова. Бяха униформени и носеха автомати. Всъщност въпреки далечината познах моя дундест приятел Нахалния от „Тан Сок Нат“.

Полковник Манг носеше тъмнозелена куртка, риза и вратовръзка, което бе по-подходящо за тукашния по-студен климат. Освен това беше с островърха шапка, кобур и пистолет.

Бе се надигнал вятър и слънцето се спускаше зад дърветата. По някогашната Цитадела се протягаха дълги сиви сенки и скоро щеше да се мръкне. Бях готов да остана тук до зори.

— Пол, хайде да изминем около една трета от разстоянието — предложи Сюзан. — Той ще направи същото.

— Майната му. Не съм го канил тук.

— Той няма нужда от покана. Довери ми се. Хайде. — Тя направи крачка напред.

Поколебах се, после закрачих към полковника. Сюзан тръгна с мен. След трийсетина крачки спрях.

Полковник Манг схвана идеята и направи точно трийсет крачки към нас. Всичко това беше адски тъпо, разбира се, обаче когато става въпрос за достойнство, мъжете си остават момчета.

Колебливо пристъпих към виетнамеца, той направи същото и двамата се запътихме един към друг. Накрая останаха десетина метра и дребосъкът спря. Последвах примера му.

Спогледахме се. Той не изглеждаше доволен, така че ставахме двама.

— Хайде, Пол, показа му каквото искаше — настоя Сюзан. — Да видим какво иска той.

— Майната му.

Полковник Манг сигурно не ме бе чул, защото каза:

— Добър вечер, господин Бренър.

Не отговорих.

На Сюзан й беше омръзнало това състезание по ядосване и се приближи до виетнамеца. Поговори с него около минута. Не я чувах, така че не знаех на какъв език приказва.

— Защо не дойдеш при нас, Пол? — обърна се тя към мен.

Е, бях прекарал ужасен ден — А Шау, Ке Сан, ДМЗ, а сега и Куанг Три. Мозъкът ми бе пълен със спомени от войната и тялото ми пулсираше от гадни мъжки хормони. Бях надъхан като фронтовак пехотинец и вече не бях турист в Сайгон, който да слуша глупостите на Манг — нямаше да ми трябва много, за да избухна. Ако бях въоръжен със стария си автомат, можех да очистя двамата жълтурковци с калашниците преди Манг да успее да посегне към пистолета на хълбока си.

— Пол. Ела. Моля те.

Дълбоко си поех дъх и изминах десетте крачки до Сюзан и полковник Манг.

Не се поздравихме, но аз пръв се обърнах към него, без да ме е заговорил.

— Какво правите тук?

Той продължително ме изгледа.

— Това е моят въпрос към вас.

— Казах ви, че ще дойда в Куанг Три, за да видя мястото, където съм служил. Така че не ме питайте защо съм тук.

Виетнамецът се втренчи в мен. Явно разбираше, че съм изоставил твърдото си, ала учтиво поведение към него.

— Е, и какво видяхте? — попита той. — Нищо. Казах ви, тук няма нищо. Вашите бомбардировачи опустошиха цяла провинция. Това ли искахте да видите? — Полковникът махна с ръка. — Харесва ли ви?

Дълбоко си поех дъх.

— Много добре знаете защо бомбардировачите са опустошили тази провинция, господин полковник. Защо не се опитате да приемете действителността така, както се опитвам аз?

— Действителността е такава, каквато казваме ние — без колебание заяви той.

— Не, действителност е онова, което се е случило. Клането в Хюм е действителност, действителност беше и клането в Куанг Три през шейсет и осма. Видях го със собствените си очи. Да, клането при Ми Лай също е действителност. Ръцете на всички ни са окървавени. Приемете го и престанете да ми тикате тази гадна война в лицето. Аз не съм я започнал, нито вие. Проумейте го.

Той не оцени лекцията ми, нито тона ми, обаче запази хладнокръвие.

— В Хюе и Куанг Три не е имало кланета. Имаше ликвидиране на враговете на народа. Клането беше при Ми Лай.

— Какво искате?

— Кажете ми защо вие и спътничката ви сте тук и се опитвате да установите връзка с планинците.

— Искате да кажете с моите ли? С диваците?

— С планинците, господин Бренър. Каква работа имате с тях?

— Никаква.

— Господин Лок твърди противното.

— Господин Лок е идиот.

В този момент в разговора се включи Сюзан.

— Господин полковник, от всички краища на света идват туристи, за да видят местните жители на Виетнам. И ние направихме същото.

Полковник Манг я изгледа, като се чудеше, сигурен съм, защо жена отговаря вместо мъж. Тази страна беше толкова сексистка, че можеше и да ми хареса.

— На няколко пъти сте изчезвали от погледа на господин Лок — обърна се виетнамецът към мен, не към Сюзан. — Навлезли сте сред хълмовете в долината А Шау. Отбили сте се в планинско селище. Разговаряли сте с планинци на площада в Ке Сан.

— И какво от това? Аз съм турист.

— Нима? Планинците на всички туристи ли подаряват гривни като тази, която носите на китката си? Или таойски шалчета като на госпожица Уебър? Туристите отдават ли си чест с бивши американски наемни войници?

Обмислих въпросите му и осъзнах, че има право.

— Прекалено сте подозрителен и чувствителен на тема планинци, господин полковник.

— Така ли смятате? Вие не живеете тук, господин Бренър. Бихте ли обяснили поведението си?

Всъщност не.

— Къде е господин Лок? Доведете го тук и ще обсъдим проблема. Имам конституционно право да видя своя обвинител — за да разведря обстановката, прибавих аз.

Полковник Манг се усмихна.

— За съжаление в момента господин Лок е възпрепятстван. Защо ходихте в долината А Шау и в Ке Сан?

Не отговорих.

— Господин Лок ни съобщи, че сте разказвали много истории за войната, господин Бренър, и в нито една от тях не сте изпълнявали задължения на готвач.

— Господин Лок не знае английски, господин полковник.

— Напротив, знае. И това ви е известно. Няколко пъти сте му го натяквали.

— Точно така. Тогава защо ми е да се самообвинявам пред него, щом ми е било известно, че знае английски?

— Защото не ви е било известно, че е агент на министерството на държавната сигурност.

— Естествено, че ми беше известно. Ясно му го заявих.

— Той не ми е споменавал такова нещо.

— В такъв случай не ви е казал истината — обърна се към полковника Сюзан. — Още от мига, в който го видяхме, разбрахме, че е полицай. От три години съм в тази страна, господин полковник, и познавам тайните агенти.

Полковник Манг я стрелна с очи.

— Разговарям с господин Бренър. — После погледна към мен. — Не вярвам да сте знаели…

— Аз пък говоря на вас, господин полковник — остро го прекъсна Сюзан. — И вие ще ми отговорите.

Виетнамецът отново се обърна към нея.

— Моля? Не ви чух добре.

— Нима? Тогава разберете… — Тя премина на виетнамски и му издрънка цял куп глупости. Бях убеден, че ще я зашлеви. Тогава щеше да ми се наложи да го поваля на земята, горилите с автоматите щяха да се втурнат насам и преди да се усетят, щях да съм опрял дулото на пистолета на полковник Манг в челото му, и цяла нощ щяхме да останем в това патово положение или пък щяхме да водим престрелка. Така или иначе не беше на хубаво. Обаче оставих Сюзан да даде отдушник на чувствата си.

Преди тя да престане да му вика, виетнамецът също започна да й крещи и двамата продължиха в същия дух. Зачудих се къде е останала загрижеността й, че ще унизи полковник Манг. Обожавам, когато миротворците откачат и се опитват да започнат трета световна война. Забелязах също, че горилите с автоматите са нащрек и ни наблюдават. От това разстояние едва ли чуваха много, ала можеха да разпознаят побесняла жена, особено ако бяха семейни. Хубавото бе, че Сюзан и полковникът поне все още приказваха — или по-точно викаха. Ако Манг млъкнеше, щяхме да загазим.

Налагаше се да поохладя обстановката, затова се обърнах към Сюзан.

— Добре. Им ланг. Fermez la bouche. Млъкни. Стига.

Тя млъкна.

Полковник Манг беше сериозно ядосан и въпреки че не бе дошъл да ни арестува, в момента обмисляше тая възможност, особено защото двете горили бяха видели как американската кучка му крещи.

Той се овладя и пак се обърна към мен и каза, като че ли нищо не се е случило:

— Не вярвам да сте знаели, че господин Лок е агент на министерството на държавната сигурност.

— На глупак ли ви приличам?

Полковник Манг устоя на изкушението да ми отговори: „Да. Защо иначе си тук?“

— Щом сте толкова умен — отвърна той, — защо свободно сте разказвали за сраженията си в присъствието на господин Лок, след като пред мен се представихте за готвач?

— Очевидно не съм бил готвач. Бях пехотинец.

— Защо ме излъгахте?

Защото така ми казаха малоумниците във Вашингтон.

— Не виждах причина да ви разстройвам с факта, че съм се сражавал с вашите сънародници, господин полковник — учтиво отговорих аз.

— Нима? Но излъгахте. Ченгетата обичат да уличават в лъжа.

— Излъгах — признах аз. — Убивал съм северновиетнамски войници и партизани, тук, в и около град Куанг Три, в Ке Сан, в долината А Шау и в Бонг Сон. И какво от това? Вие също сте били фронтовак и сте убивали мои сънародници. Бяхме във война. За това ни плащаха. Точка по въпроса. Не сте дошли тук, за да ми кажете, че сте открили какъв съм бил през войната. Какво искате?

— Вече ви отговорих. Интересува ме каква работа имате с планинците.

— Никаква.

— Тогава защо сте ходили в хълмовете?

Тоя тип или беше идиот, или беше параноик. Сигурно и двете.

— Отидох в долината А Шау и в Ке Сан да посетя местата, където съм се сражавал. Смятах, че сме се разбрали по този въпрос.

Той се замисли.

— А може би изобщо не сте служили на тези места и сега сте отишли там, за да влезете във връзка с планинците от страна на вашето правителство и се преструвате, че посещавате старите си бойни полета, които всъщност не са ваши. Интересуват ви единствено планинците.

Трябваше ми секунда, за да го разбера. Полковник Манг очевидно вече бе решил, че не съм дошъл за добро, и затова беше комбинирал известните му факти с подозренията си. Наистина не бях дошъл за добро, обаче той бе адски далече от истината. Само че това нямаше значение, защото в тая страна щеше да свърши работа каквото и да било обвинение.

И аз подходих към проблема логически.

— Ако се нуждаех от измислен повод, за да отида в хълмовете, на „Тан Сон Нат“ можех да ви кажа, че се интересувам от дървета и диви животни. Загрявате ли?

Виетнамецът обмисли думите ми.

— Всъщност вие ми казахте, че изобщо не сте сигурен дали ще ходите в базовия си лагер в Ан Ке, който е във вътрешността на страната и където живеят много планинци. Защо го скрихте?

— Какво съм крил? Наистина не съм ходил в Ан Ке.

— Но сте отишли в друг хълмист район.

От тоя тип ме заболя главата. Забелязах, че Сюзан също проявява нетърпение към параноята и глупостта на Манг относно планинците.

— Вие, разбира се, сте чували за ФУЛРО — продължи той.

Очаквах го.

— Научих за тази организация в Музея на американските военни престъпления. Видях снимки на масови екзекуции на планинци. Между другото, това разстройва туристите.

— Нима? Целта е да си вземете поука.

— Не можехте ли просто да пратите планинците в лагери и да ги научите да са доволни граждани? Защо трябваше да ги разстрелвате?

Полковникът ме изгледа.

— Враговете на народа, които свалят оръжие, получават възможност да се променят в специални училища. Враговете, които са пленени с оръжие, се разстрелват. Всеки, който влезе във връзка с въоръжени бунтовници, също се разстрелва — прибави той и ме погледна, после погледна Сюзан. — Разбирате ли?

Естествено, че разбирах. През 1968-а и ние правехме същото, затова не можех да изнеса на полковник Манг лекция за съдебния процес, презумпцията за невинност или правото на носене на оръжие. Обаче беше време да внеса яснота. Погледнах го в очите.

— В шпионаж ли ме обвинявате, господин полковник?

Той се втренчи в мен и внимателно подбра думите си.

— Опитвам се да установя действителната цел на вашето идване в страната.

Е, аз също. Само че полковник Манг не можеше да ми помогне в това.

— Със сигурност можете да се занимавате с нещо по-приятно през седмицата на Тет. Може би семейството ви иска да ви види.

Забележката ми не му хареса.

— Не е ваша работа с какво се занимавам, господин Бренър. Но за ваше сведение, аз си бях вкъщи и сега дойдох да поговоря с вас.

— Съжалявам, че сте били толкова много път за нищо, господин полковник.

— Не бих изминал толкова много път за нищо, господин Бренър.

Явно предстоеше още нещо неприятно.

— Не реагирам добре на скрити заплахи, господин полковник. Може да не ви се вярва, обаче както ви споменах, гражданите в родината ми отказват да отговарят на полицейски въпроси и имат правото да мълчат. Полицаят има възможност да арестува заподозрения или да го освободи. Така че, ако сте дошли да ме арестувате, действайте. Иначе си тръгвам.

Полковник Манг явно досега не бе слушал лекции за границите на полицейските правомощия, защото избра друга възможност, която не спадаше към изброените.

— Ако отговорите на въпросите ми откровено, вие и спътницата ви ще можете да си тръгнете.

Погледнах Сюзан и тя ми кимна. Както вече казах, идването й с мен си имаше своите плюсове и минуси и в момента се отнасяше към втората категория. Ако ме бутнеха в дранголника, щях да се оправя. Обаче ако Манг решеше да опандизи и Сюзан, щях да загазя.

— Имам още няколко въпроса към вас, господин Бренър — каза полковникът. — Може ли да ги задам?

Кимнах.

Той се усмихна.

— Каква е връзката ви с тази госпожица?

И това бях очаквал.

— Запознахме се в Сайгон… в Хошимин… и сега пътуваме заедно.

— Нима? Закъде?

— За Ханой.

— А, да. За Ханой. А къде отивате след Хюе и преди столицата?

— Струва ми се, че вече ви казах, господин полковник. На север по крайбрежието.

— Искате да видите, според собствените ви думи, как живее и работи народът на бившия Северен Виетнам.

— Точно такива бяха думите ми.

— И как възнамерявате да стигнете до Ханой?

— Не зная. Вие какво ще ме посъветвате?

Той се усмихна.

— Можете да дойдете с мен. Имам кола й шофьор.

— Предложението ви е много любезно, но не искам да се отклонявате заради мен.

— И аз пътувам натам. Родният ми дом е близо до Ханой.

— Разбирам. Е, предполагам, че тогава пак ще се видим там.

— Бъдете сигурен, господин Бренър.

— С нетърпение го очаквам. Може би ще се срещнем в нашето посолство.

— А може би няма. — Виетнамецът извади цигара и я запали.

Сюзан също извади цигарите си и саркастично попита:

— Искате ли цигара?

Той не й обърна внимание, което можеше да се смята за огромен напредък след състезанието по викане. Полковникът се учеше бързо.

Манг дръпна от цигарата си.

— Значи пътувате по крайбрежието за Ханой, така ли?

— Как иначе да стигна до Ханой?

— Ами, човек може да заобиколи през хълмовете към Лаос, после да се върне по Червената река. Много е красиво.

— Там живеят ли планинци?

Той се усмихна и не отговори. Дойде ми много веселба за един ден. Беше студено и почти тъмно, имах нужда от скоч, а аз си играя на котка и мишка със злия източноазиатски близнак на Шерлок Холмс на място, където е било, извършено убийство, докато наоколо са загивали хиляди войници и цивилни. Заради това бях тук, а тоя тип се опитваше да ми лепне сериозно обвинение. Нямах търпение да видя Карл и от сърце да се посмея на случката.

Полковник Манг се върна на темата за моя любовен живот.

— Значи с госпожица Уебър пътувате като приятели, така ли?

— Както вече знаете, ние спим в едно легло.

Той се престори на изненадан. Явно имаше нужда и от курсове по актьорско майсторство.

— Но имахте отделни стаи в Натранг и Хюе. И спите в едно легло. Каква екстравагантност!

— Американците проявяват екстравагантност в опитите си да запазят благоприличие и добър тон.

— Всъщност си позволявате каквото пожелаете, а после се опитвате да се преструвате на добродетелни. Струва ми се, че на английски това се нарича „лицемерие“. Прав ли съм?

— Отлично наблюдение, господин полковник. Сега да ви кажа ли аз нещо за виетнамците? Те са единственият народ, който боготвори американския долар повече от самите американци.

— Вие обиждате мен и родината ми, господин Бренър.

— Вие обиждате мен и родината ми, полковник Манг.

Той дръпна от цигарата си.

— Може би трябва да се върнем на предишния въпрос. — Полковникът погледна Сюзан и й каза нещо на виетнамски. Въпросът, изглежда, не я зарадва особено и тя отговори лаконично.

— Този разговор ще се води на английски — заявих аз.

— Попита ме дали американките имат навика да спят с мъже, с които току-що са се запознали — каза Сюзан. — Аз му отговорих, че ме обижда.

— Виетнамските офицери имат ли навика да обиждат жени? — попитах полковник Манг.

— Опитвам се да установя действителния характер на вашата връзка — отвърна на мен, но не и на Сюзан той.

— Защо? Не е ваша работа.

— Според мен е. Известно ви е, разбира се, че вашата приятелка е спала с началника на бюрото на ЦРУ в Хошимин.

Дълбоко си поех дъх.

— Известно ми е, че е имала приятел.

— Нима? И познавате този приятел. Сам ми го казахте. Господин Бил Станли. Началник на бюрото на ЦРУ за цял Южен Виетнам.

От всички възможни имена, аз да избера да кажа на полковник Манг, че билети за влака за Натранг ми е резервирал началникът на бюрото на ЦРУ за цял Южен Виетнам. Обаче така става, когато кретените във Вашингтон решат, че няма нужда да знаеш нещо, което трябва да знаеш.

— Господин Бренър? Защо спите с приятелката на своя приятел?

— Познавам Бил Станли само като служител в „Банк ъв Америка“.

— Нима? Значи не знаете, че приятелят ви е началник на бюрото на ЦРУ, така ли?

— Вие твърдите така. Освен това не ми е приятел.

— Но вие казахте, че заедно сте следвали в университета. В Принстън.

Погледнах Сюзан, която видимо се смути. Някой ден нахалните ми забележки щяха да ме вкарат в беда. Всъщност тоя ден май че бе настъпил.

— Как може да сме били колеги, когато той е поне десет години по-млад от мен? — отговорих на полковник Манг.

— И аз това се чудех, господин Бренър.

— Е, пошегувах се.

— И какво е смешното?

— Трудно е да се обясни. Не познавам Бил Станли, господин полковник, и той не ми е приятел.

— Но е агент от ЦРУ. Всичко е точно както трябва. В ЦРУ знаят кой е човекът от нашето разузнаване в посолството ни във Вашингтон. Тези неща не могат да се скрият. Всъщност господин Станли няма нищо общо с „Банк ъв Америка“ и е консулски служител от отдела за икономическо развитие. Това не е истинската му работа, разбира се, но му осигурява дипломатическия имунитет, който му е нужен, за да изпълнява другите си задължения. И все пак вие, господин Бренър, неговият приятел, не знаете това. Удивително.

Наистина удивително. А и полковник Манг се оказваше малко по-умен и по-саркастичен, отколкото бях смятал.

— На какво да вярвам, Господин Бренър?

Погледнах Сюзан, която изглеждаше малко обезпокоена. Може да ми се ядосваше, че съм използвал името на Бил Станли, обаче сигурно повече се ядосваше на начина, по който бе подходено към всичко това.

— Господин Бренър? На какво да вярвам?

— Не познавам Бил Станли.

— Но ми казахте, че го познавате.

— Излъгах ви.

— Защо?

— Ще ви кажа защо. Госпожица Уебър ми уреди билетите за влак до Натранг, само че не исках да споменавам нейното име, затова използвах името на нейния приятел. Биет?

— Не, не разбирам. Защо сте го направили?

— Вижте, господин полковник, ако знаех, че Бил Станли е агент на ЦРУ, защо щях да използвам името му в разговор с вас?

— Тъкмо това се опитвам да разбера, господин Бренър.

— Ясно. Е, отговорът е, че не познавам Бил Станли, нито за кого работи. Не познавам никого в Сайгон, но си спомних неговото име и месторабота от един разговор с госпожица Уебър, затова го използвах вместо нейното.

— Но защо! — настоя виетнамецът. — Не отговорихте на този въпрос.

— Вие отговорете.

— Как мога да отговоря вместо вас? Трябва да отговорите.

— Добре… Не исках името на госпожица Уебър да привлече по какъвто и да било начин вниманието на полицията, независимо от невинния повод. Тя живее тук и не желаех да компрометирам деловата й дейност. Разбирате ме.

— Може би. Но не разбирам връзката ви с господин Станли.

— Няма връзка. — Задник.

— О, има. Вие спите с неговата приятелка — Полковник Манг се усмихна.

Не ми се щеше да го призная, обаче тоя тип бе почти толкова опитен и саркастичен, колкото и аз в работата си.

— Отговорете на един мой въпрос — казах аз. — Ако знаех или предполагах, че Бил Станли е агент на ЦРУ, защо щях да използвам името му? Аз ще отговоря вместо вас, господин полковник. Не знаех и все още не зная. И защо да ви вярвам, че той е агент на ЦРУ?

Виетнамецът кимна.

— Наистина защо? — Погледна Сюзан и я попита: — Знаете ли, че човекът, с когото сте спали, е агент на ЦРУ?

— Защо му е да ми казва?

— Американците имат много досадния навик да отговарят на въпроса с въпрос.

— Защо да е досаден?

Полковник Манг губеше търпение към Сюзан, която наистина можеше да изкара човек от кожата му. Той пристъпи към нея и аз също пристъпих към него. После застанахме неподвижно, но в готовност.

Накрая виетнамецът отново се обърна към мен и запали нова цигара, без да предложи на дамата.

— Значи не познавате господин Станли.

— Не.

— Но сте разговаряли с него пред католическата катедрала в Хошимин.

— Това той ли е бил?

— Знаете, че е така, господин Бренър. Не се преструвайте.

— Запознаха ме с Бил Станли пред катедралата, поговорихме около три минути, както ви е известно, и от тогава нито сме се виждали, нито сме се чували.

— Така твърдите вие. Защо да ви вярвам? Излъгахте ме за военната си служба, на втория ден от престоя си в Хошимин сте се срещнали с агент на ЦРУ, проявявате прекалено силен интерес към планинците, не конкретизирате маршрута си и ми казахте, че заминавате сам за Натранг, а не сте сам. Заминавате с приятелката на агент на ЦРУ. Още за какво сте ме излъгали?

— За още две-три неща.

— Нима? За кои?

— Струва ми се, ви казах, че Виетнам изглежда добре управляван и благоденстващ. Всъщност не е вярно. Народът е нещастен и всички, които срещнах на юг, мразят Ханой. В Сайгон има повече проститутки и сводници, отколкото навремето, и вие се отнасяте ужасно към бившите войници на Република Виетнам. Известно ми е, че сте осквернили гробовете им и сте превърнали оцелелите почти в роби, и като бивш войник намирам това за позорно и отвратително, както би трябвало да го намирате и вие. Ханойското правителство не е законно и няма подкрепата на народната воля. Това, господин полковник, е цялата истина, а не онова, което вие твърдите или вярвате, че е истина.

Полковник Манг не ме гледаше. Гледаше в далечината и дишаше тежко. На лицето му се бе изписало странно изражение и раменете му се надигаха и спускаха. Не знаех дали ще припадне или ще се разплаче, дали ще извади пистолета си или ще ме помоли за убежище в Америка. Канех се да му предложа позата лотос, обаче той, изглежда, се овладяваше и без нея.

Виетнамецът дълбоко си пое дъх и се откъсна от транса си или в каквото там беше изпаднал. Прокашля се и продължи, като че ли не е бил на ръба на психическа криза.

— Господин Бренър — делово ме попита полковник Манг, — от имиграционната полиция в Хюе ме осведомиха, че сте взели авто бус от Натранг до Хюе. Вярно ли е?

Поредният въпрос, който не ми се щеше да чуя.

— Вярно е.

Той се замисли за миг.

— Заминали сте от Натранг рано следобед и сте пристигнали Хюе същата вечер преди полунощ. Така ли е?

— Нещо такова.

— Разбирам. — Полковникът се престори, че размишлява, и на лицето му се изписа озадачено, почти разтревожено изражение, сякаш нещо го безпокоеше. Познавах тая гримаса, защото я използват повечето разпитващи.

— Офицерът от имиграционната полиция в Хюе ми докладва, че според вашите думи пътувате сам. Така ли е?

Разбирах че ако ни бе разпитвал със Сюзан поотделно, може би щяхме да му дадем различни отговори.

— Никога не съм заявявал, че пътувам сам. Всъщност той изобщо не ме е питал. Но сигурно сте го попитали вие и подобно на всички подчинени, той е измислил отговора заради вас.

Виетнамецът се замисли за миг.

— Тогава предполагам, че трябва да го попитам пак. Значи с госпожица Уебър сте пътували заедно, така ли?

— Точно така.

— С автобус?

— Точно така.

— И къде отседнахте, когато пристигнахте в Хюе?

— В един мотел.

— А, да. Така разбрах и аз. — Той се усмихна. — Полицаят беше останал с впечатлението, че сте прекарали нощта с проститутка. — Полковникът погледна Сюзан, после мен. — Но навярно грешно е разбрал вашето описание на спътницата ви.

— Също като господин Лок, полицаят в Хюе има нужда от уроци по английски, ако искате да разпитва или подслушва англоезични чужденци. Не сте ли съгласен?

Дори да беше съгласен, полковник Манг отговори:

— Моят английски, надявам се, ви задоволява. Доста добре зная езика, но не разбирам отговорите ви.

— Аз ги разбирам.

Той се усмихна.

— Ще ви задам един прост въпрос. Как се казва мотелът, в който сте прекарали нощта с госпожица Уебър?

— Не зная. Мотелите имат ли имена?

— Обикновено носят името на улицата, на която се намират. Това помага ли ви?

— Не.

Виетнамецът погледна Сюзан.

— Спомняте ли си името на мотела?

— Не.

— Много съм изненадан, госпожице Уебър, че вие, която от три години сте във Виетнам, сте отишли на такова място — без да престава да я наблюдава, каза той.

— Когато е уморен, човек може да спи навсякъде, господин полковник.

— Нима? — Полковникът се обърна към мен. — А когато пристигнахте в Хюе, отидохте ли в „Сенчъри Ривърсайд“, за да проверите дали има свободни стаи?

— Не.

— Защо? И вие като мен щяхте да установите, че има свободни стаи.

— Средствата ми са ограничени. Мотелът беше евтин.

Той не вярваше на нито една моя дума и не го обвинявам.

— Казвате, че сте пристигнали в Хюе в петък вечерта, господин Бренър, и не сте си направили труда да проверите в хотела си или в който и да е друг западен хотел дали има свободна стая за вас и спътничката ви. И твърдите, че вместо това от автогарата сте отишли в мотел, почти изключително посещаван от проститутки и техните клиенти, и че сте се настанили там, но не си спомняте мотела. После в дванайсет трийсет и пет на другия ден се регистрирате в хотел „Сенчъри Ривърсайд“ сам и приблизително двайсет минути по-късно пристига госпожица Уебър. По някое време се срещате в бара и след това се оттегляте в стаите си — или по-точно в стаята на господин Бренър. Правилно ли съм ви разбрал?

— Да — потвърдих аз.

— И все пак всичко това изобщо не ми се струва логично. Навярно бихте могли да ми обясните поведението си.

Нещата явно не отиваха на добре.

— С госпожа Уебър имаме тайна връзка, господин полковник. Разбирате ли?

Той ме наблюдаваше.

— Опитваме се да избегнем евентуална среща с господин Станли, което обяснява поведението ни.

Полковник Манг не смяташе така.

— Все още съм объркан, господин Бренър, но ще продължа. — Той пак погледна Сюзан. — Вие сте красива двойка. Хора, които не се забравят лесно. И затова наредих на полицията в Натранг да разпита двамата автобусни шофьори, които са поели курсовете в дванайсет и един часа. И никой не си спомня западна двойка на вашата възраст да е пътувала в неговия автобус. Освен неколцина млади западняци, двата рейса били пълни само с виетнамци. — Полковникът за миг замълча. — Струва ми се странно да пътувате с автобус.

— Нямаше друг транспорт и вие го знаете. Пътувахме с автобуса в един часа от Натранг за Хюе, и пак повтарям, господин полковник, някой ви е дал невярна информация.

— Нима? Прекалено много невярна информация. От различни хора. — Той погледна Сюзан. — И вие ли пътувахте със същия автобус?

— Да.

Полковник Манг се замисли или поне се престори, че мисли.

— За съжаление аз повярвах на тази невярна информация от двамата автобусни шофьори, че не сте пътували с техните коли, затова направих още някои проверки. Първо попитах във „Видотур“ дали някой от вас е наемал автомобил с шофьор и от там ме осведомиха, че не сте. Те грижливо поддържат документацията си и затова, разбира се, информацията е вярна. После започнах да проверявам в частните туристически агенции. — Виетнамецът ме погледна. — И знаете ли какво открих?

Не отговорих на реторичния му въпрос. Всъщност се съмнявах, че през празниците Манг е успял да се свърже с някой от тези хора.

Той продължаваше да ме зяпа и нито един от двама ни не сваляше картата си.

— Нищо — накрая каза той. — Но продължаваме да правим проверки в Натранг.

Не отговорих.

— Струва ми се, господин Бренър, че с госпожица Уебър сте пристигнали в Хюе с частен микробус или по-вероятно с частна кола и шофьор. Смятам, че инструкциите ми бяха ясни. Не биваше да пътувате с частни превозни средства.

Сега вече трябваше да отговоря.

— Мисля, че достатъчно слушахме вашите въпроси, подозрения и саркастични забележки, господин полковник. Не зная какво целите, обаче от Хюе отивам направо в Ханой ще подам официално оплакване в нашето посолство, после ще напусна страната. И когато се върна във Вашингтон, ще подам оплакване във външното министерство. Поведението ви е недопустимо и неоправдано.

Това явно не го обезпокои. Полковникът вече бе убеден, че ме е уличил в нещо, и изглеждаше по-уверен.

— Струва ми се, ще установя, че сте наели кола с шофьор, за да стигнете до Хюе, че сте спрели някъде през нощта и че може би сте се отклонили от директния си маршрут. И когато открия шофьора, ще го разпитам какво сте правили и с кого сте се срещали по време на пътуването си. Освен, разбира се, ако не ми кажете сам.

Не исках да му признавам, че съм убил двама полицаи по пътя, затова отвърнах:

— Нямам какво повече да ви кажа.

— Е, аз пък имам да ви кажа още някои неща. — Той запали нова цигара. — Полицаят, с когото сте разговаряли в Хюе, ме осведоми, че не сте му оказали никакво съдействие.

Не отговорих.

— Опитали сте се да напуснете кабинета му без разрешение.

Не устоях на изкушението.

— Не само че се опитах да напусна кабинета му, но го направих и той не ме спря.

Полковник Манг, изглежда, се изненада. Явно подчинените му не съобщаваха всичко на началника си. Странно, струва ми се, че той повярва на мен, а не на тях, което може би не бе толкова странно — в една полицейска страна всички се ужасяват от истината.

— Ако се поставите на моето място, ще разберете, че въпросите и подозренията ми наистина са оправдани. Има предостатъчно косвени доказателства, че целта на пътуването ви тук не е туризъм. И после, тези ваши лъжи, които сега се опитвате да поправите…

— Струва ми се, господин полковник, че са ви излъгали други хора. А може би са ви заблудили или са направили грешни предположения. Ако бях полицай, щях да се върна и да разпитам всички.

— От факсовете на господин Станли до госпожица Уебър в „Гранд хотел“ останах с впечатлението, че връзката ви не е толкова тайна — заяви той.

— И тъкмо затова се опитваме да не се срещнем с господин Станли.

— Нима? Началникът на бюрото на ЦРУ толкова ли е глупав, че да му избягате, като останете една нощ в мотел и после се настаните в хотел, където отсядат почти всички западняци? Може би щях да ви повярвам, че се опитвате да не се срещнете с господин Станли — прибави полковникът, — ако през целия си престой в Хюе бяхте останали в мотела, където не искат паспорти и визи.

— Наистина трябваше да го направим. Нещо друго?

— Да. Как вашата приятелка Кей е научила за връзката ви с госпожица Уебър? И защо тази ваша приятелка ви съветва да скъсате?

— Защо не престанете да ми четете пощата?

— Работата ми е да ви чета пощата, господин Бренър. Отговорете на въпроса ми.

Той обаче бе лесен и въпреки яда си към полковник Манг отвърнах:

— Пратих й факс от Натранг за новата си любов и ми се струва, че тя ревнува. Предполагам познавате жените, господин полковник, така че разбирате.

— Тогава ще ви попитам за отговора ви до Кей. Вие пишете: „Ако спиш с врага, ще знаеш къде ходи нощем“. — Полковник Манг се обърна към Сюзан, после към мен. — Значи тази дама е врагът, за когото говорите, така ли?

Погледнах Сюзан, след това отново Манг.

— Това е поговорка. Не бива да приемате буквално всички английски изрази, които чувате или прочетете.

— Нима? Е, благодаря за урока, господин Бренър.

— Моля. И стига сте ми чели пощата.

— Намирам я за интересна. Освен това в отговора си до Кей пишете… един момент да си спомня… — Той точно цитира последния абзац: „Дългите сенки на миналото наистина все още се протягат от тук до родината, но сенките в ума и сърцето ми избледняват, така че ако известно време не ти се обадя, знай, че съм намерил каквото търся и не се разкайвам за идването си. Предай поздравите ми на С.“

Не погледнах Сюзан, обаче не откъснах очи от полковник Манг. Не му се сърдех чак толкова много, че се опитва да ми лепне сериозно обвинение, обаче той още повече затрудняваше и без това объркания ми любовен живот.

— Защо известно време няма да се обаждате на Кей? — попита виетнамецът. — И какво сте намерили тук?

Дълбоко си поех дъх.

— Намерих вътрешен мир и щастие.

— Нима? Къде? В Ке Сан ли? Или в долината А Шау? В Хюе ли? Или тук?

— Разстройвате кармата ми, господин полковник. Променете темата.

— Вие не харесвате никоя тема.

— Опитайте пак.

— Може би трябва да опитам в полицията в Ханой.

— Добре, да вървим.

Той не разбра блъфа и изглежда, се изненада. После се прокашля.

— След време, господин Бренър.

Погледнах си часовника.

— Среща ли имате?

— Бързам за вечеря.

Полковникът не ми обърна внимание, а попита Сюзан:

— Омъжена ли сте за друг американец?

— Защо не проверите в молбата ми за работна виза?

— Проверих. Там заявявате, че сте неомъжена.

— Значи е така.

— И в дома ви няма следи от съпруг — прибави виетнамецът и се усмихна.

Сюзан го зяпна. Искам да кажа, това бе жената, която едва не получи припадък, когато узна, че някой е влизал в хотелската й стая в Натранг. Сега установяваше, че полковник Манг е тършувал в дома й. Тя дълбоко си пое дъх и му каза нещо на виетнамски. Изречението бе кратко и Сюзан не повиши глас, обаче каквото и да беше съдържанието му, лицето на полковника се напрегна като че ли някой му бе наврял нещо в гъза. Бях настоял разговорът да е на английски, ама понякога се налага да кажеш „майната ти, гадняр“ на съответния език.

Наблюдавах полковник Манг, който несъмнено нямаше търпение да разговаря поотделно с нас с помощта на електроди, закрепени за гениталиите и гърдите ни.

Очаквах да ме попита за новогодишната вечер в семейство Фам или за неделната ми среща с господин Ан, обаче той си мълчеше, което ме обезпокои повече, отколкото ако го беше направил. Хрумна ми, че ако наистина е много интелигентен, полковник Манг нарочно ме оставя с впечатлението, че души по грешна следа. Всъщност можеше да знае нещо за действителната цел на идването ми тук, макар че нямаше откъде — освен ако не бе арестувал господин Ан.

Исках да ме попита за събота и неделя, само че той повдигни много по-неприятен въпрос. Погледна ме право в очите и изигра коза си.

— Непременно ще установим как сте стигнали от Натранг до Хюе. Ще установим и дали ви е известно нещо за автомобилната катастрофа на магистрала номер едно край Натранг, при която загинаха двама полицаи.

Отговорих на погледа му.

— Не зная за какво говорите, господин полковник. Но вие ме обвинихте в какво ли не, от отклонение от маршрута ми до сексуални престъпления, шпионаж, връзки с ФУЛРО, а сега намесвате и някаква автомобилна катастрофа. Това е възмутително. Няма да стоя нито секунда повече и да слушам това.

Хванах Сюзан за ръка и я поведох.

— Стой! — извика полковник Манг. — Нито крачка повече.

Пуснах ръката й и се обърнах към него. Погледите ни се срещнаха.

— Мога още сега да разстрелям и двама ви и да хвърля труповете ви в рова за храна на псетата — тихо каза той.

— Можете да опитате. Но ако ще стоите толкова близо до мен, най-добре да действате бързо с пистолета.

Полковник Манг отстъпи назад, а аз направих крачка към него. Той посегна за оръжието си и Сюзан извика:

— Не! — Прибави нещо на виетнамски, втурна се към нас, хвана ръката ми и се опита да ме дръпне назад от него.

Хвърлих поглед над рамото му и видях, че двете горили тичат през полето.

Полковник Манг отново отстъпи назад, чу тичащите стъпки зад себе си и даде знак на двамата да спрат. Те се подчиниха. Виетнамецът направи още една крачка назад.

— Вие заплашихте офицер на Социалистическата република и за това мога да ви арестувам и да ви хвърля в затвора за десет години — заяви той и погледна Сюзан. — Така ли е?

— Нямате нужда от повод или обвинение и отлично го знаете.

Полковникът я изгледа.

— Прекалено отдавна сте в тази страна, госпожице Уебър. Може би е време да си заминете.

Точно както смятах и аз. Обаче Сюзан отвърна:

— Ще си тръгна, когато съм готова.

— Ще си тръгнете, когато наредя да ви изгонят.

— Хайде опитайте.

Той гневно я стрелна с поглед.

— Всъщност, госпожице Уебър, може би е време да си отиде цялата ви компания.

Сюзан се подсмихна.

— Моята компания, господин полковник, има повече влияние в Ханой от вас.

Това не му хареса. Почти виждах, че съжалява за дните, когато един пистолетен изстрел в главата е решавал всички досадни проблеми. Само че живеехме в нова действителност и нито полковник Манг, нито аз напълно я разбирахме.

Той дълбоко си пое дъх.

— Ханой е далеч от Хошимин. Ако останете, госпожице Уебър, вашият приятен живот в скъпия ви апартамент със слугите ви, с вашия незаконен мотор и вечерите ви в „Кю-бар“ вече няма да е толкова приятен и спокоен. — Полковникът се усмихна. — Всъщност ми се струва, че трябва да останете във Виетнам.

— Тъкмо това възнамерявам да направя.

Наистина го бяхме вбесили и знаех, че ми е приготвил няколко прощални думи. Надявах се да са от рода на „Визата ви е анулирана, господин Бренър. Вървете си у дома.“ Добре.

Той се обърна към мен и злобно се усмихна.

— Приятно пътуване до Ханой. Може би ще се видим там. Но сигурно няма.

— Аз поне ще съм там.

Полковник Манг отново погледна Сюзан.

— Извадете лентата от фотоапарата си и ми я дайте.

— Няма.

Той даде знак на двамата зад него и те се приближиха. С Нахалния се спогледахме и той се захили.

— Дай му лентата — казах й аз.

Тя се поколеба, измъкна фотоапарата от чантата си и вместо да извади лентата, снима полковник Манг.

— Лентата! — изкрещя виетнамецът. — Веднага!

Сюзан отвори фотоапарата, издърпа лентата и я хвърли на земята.

Нахалния я вдигна и вдигна поглед към Сюзан с изражение на изненада, граничеща със страхопочитание, сякаш казваше: „Не бива да си правиш ташак с полковник от министерството на държавната сигурност. Да не си откачила?“

Полковник Манг реши да сложи край на срещата, докато все още води по точки, погледна ме и каза:

— С вас сме оцелели в много жестоки сражения, господин Бренър. Каква ирония, ако не оцелеете през ваканцията си.

Точно това си мислех и аз.

Полковникът се обърна и прекоси пустото поле с двамата си подчинени. Нахалния се озърна през рамо и прокара показалец по гърлото си.

36.

Небето вече бе тъмно. Стояхме на студения вятър.

— Треперя — накрая наруши мълчанието Сюзан.

— Застудя.

— Треперя от страх, Пол.

Знаех какво иска да каже.

— Добре се справи. Даже страхотно.

Тя запали цигара и ръката й наистина трепереше, което не се беше случило в присъствието на полковник Манг.

— Да се махаме — казах аз.

Закрачихме към моста.

— По-добре ли мина срещата ви в Сайгон? — попита Сюзан.

— Малко по-добре, но не много.

Тя се замисли за миг.

— Странно, но ми се струва, че той… той изпитва добри чувства към теб. Не се смей.

— Котката изпитва добри чувства към мишката. Като към обяд.

— Не, не е само това. Помежду ви има нещо… като игра, предизвикателство, уважение…

— Ние сме свързани. Обаче знаеш ли, ако имах лопатка и ако той имаше мачете, нечия глава щеше да свърши набучена на кол.

Сюзан не отговори. Продължихме да вървим в сумрака на някогашната Цитадела.

— Изгубихме всички хубави снимки от селото на старейшината Джон, Ке Сан… всичко. Това ме вбесява най-много.

— Трябваше да поискаш квитанция за конфискувани вещи.

— Сега ще трябва да се върнем и пак да направим снимки.

— Не и през този живот, скъпа.

— Някой ден ще се върнем.

Не отговорих.

— Той щеше да извади пистолета си, Пол.

— Никога не ядосвай въоръжени хора.

— Ти го ядоса — напомни ми тя.

— Опитвах се да установя връзка с него. Не се получи.

Сюзан не обърна внимание на думите ми.

— Това още повече затруднява останалата част от пътуването.

— Прави го по-голямо предизвикателство.

Пресякохме мостчето над рова и се запътихме през селото към пътя.

В къщите, покрай които минавахме, светеха електрически крушки и в студения влажен въздух усетих характерния мирис на горящи въглища. Тази миризма бе най-ясният ми спомен от здрача привечер през зимата на 1968-а.

— Съжалявам, че не ти казах за Бил по-рано — рече Сюзан.

— Не ти беше работа да ми казваш. — Усмихнах се. — Та значи трябва да използвам някое име и аз подхвърлям името на началника на бюрото на ЦРУ. Точно попадение, Бренър.

Тя премести цигарата си между средния и безимения си пръст като виетнамците и каза с виетнамски акцент:

— Е, господин Бренър, вие сте установили връзка с планинците. Нали така? И госпожица Уебър ме осведоми, че се готвите да ги организирате в армия. Нали така? И ще завладеете хълмовете.

— Не е смешно. Ей, смяташ ли, че господин Лок ни чака?

— Силно се съмнявам.

Продължихме през селото. Подуших мирис на готвена риба и задушен ориз.

Излязохме на пътя.

— Господин Лок не ни е изчакал — отбелязах. — Жалко. Исках да му строша врата. Как ще се върнем в Хюе?

— Не зная. Искаш ли да останем в град Куанг Три?

— Няма такъв град.

— Може да има странноприемница. А и съм убедена, че за няколко долара ще ни приемат в някоя къща.

— Те трябва да ми платят. Хайде да излезем на магистралата.

Запътихме се към магистрала 1, разстоянието до която бе малко повече от километър.

— Тоя копелдак ни е зарязал насред пустошта — изругах аз. Стигнахме до магистралата, обаче не се виждаха превозни средства и тъй като беше новолуние, цареше пълен мрак. Сюзан се огледа и каза:

— Рейсовете пътуват по магистрала номер едно докъм полунощ. Ще ида да питам някой местен. Ти остани тук и ако се появи автобус, го спри. Просто трябва да му махнеш.

После влезе в най-близката колиба на трийсетина метра от пътя. Замислих се за случилото се през деня и осъзнах, че за един следобед съм покрил петмесечна служба. Може би ми се бе искало още малко да поостана в А Шау или Ке Сан, обаче сигурно ми беше достатъчно. Знаех, че никога повече няма да се върна.

Замислих се също за всички неща, с които бях напълнил главата на Сюзан, и реших, че и това е достатъчно.

Тя се върна.

— Поканиха ни на вечеря и да пренощуваме. Изпуснахме коктейлите.

— Какво има за вечеря?

— Ориз.

— Дългозърнест или лепкав?

— Лепкав. След половин час ще има рейс. Местен.

— Кога ще стигне в Хюе?

— Когато стигне.

— Забавлява ли се днес?

— Прекарах невероятен ден, Пол, и искрено ти благодаря. Въпросът е ти как си.

— Добре съм. Когато не съм добре, ще ти кажа.

Тя запали цигара.

— Тази война… тази война е била невъобразима. Изобщо не мога да проумея как цяла година сте живели така.

Не всеки бе живял цяла година, обаче не й го казах. Мълчаливо стояхме на асфалта и чакахме фарове, движещи се на юг.

— Ами ако мине военен патрул? — попита Сюзан. — Ще се скрием ли?

— Зависи в какво настроение съм.

— Е, ние чакаме да спрем автобуса за Хюе. Десет долара глоба.

— Тая страна е много гадна.

— Повечето хора са готини. Семейството, с което приказвах преди малко, направо ме умоляваше да останем за вечеря.

— Селяните са готини. Гадни са ченгетата, политиците и военните.

— Ти си и ченге, и военен. И си готин.

— Понякога. Полковник Манг иска да те изрита от страната. Защо не си заминеш?

— Къде да ида?

— В Ленъкс, Масачузетс.

— Защо?

— Защо не?

— Защо ти не се върнеш в Бостън, вместо да живееш във Вирджиния?

— В Бостън няма нищо за мен.

— А какво има във Вирджиния?

— Нищо.

Известно време Сюзан се взираше в огънчето на цигарата си.

Накрая попита:

— Защо не идем някъде заедно?

— Трябва да откажеш цигарите.

— Може ли по една след секс?

— Това пак прави по половин пакет на ден.

Сюзан се засмя.

— Дадено.

От север приближаваха фарове на голямо превозно средство и скоро видях осветените прозорци на автобус. Застанах на пустата магистрала и размахах ръце. Автобусът спря, вратата се отвори и се качихме.

— Хюе — казах на шофьора.

Той ни изгледа любопитно.

— Един долар.

Най-добрата сделка напоследък. Дадох му два и виетнамецът се усмихна.

Рейсът бе полупразен и седнахме един до друг. Седалките бяха дървени и автобусът беше стар, може би френски. Пътниците ни зяпаха. Предполагам, че не им приличахме на хора, които пътуват с рейс.

Продължихме на юг по тъмната магистрала и спирахме във всяко селце или когато някой ни махнеше по пътя. Едни слизаха, други се качваха. Сюзан се радваше, че сме попаднали в автобус за пушачи, каквито всъщност бяха всички. Тя ме държеше за ръка и гледаше през прозореца.

Между изчезналия град Куанг Три и възродения град Хюе нямаше нито едно голямо селище. По някое време обаче пейзажът започна да изглежда по-нормално и имах чувството, че сме преминали от провинция Куанг Три в провинция Хюе.

Замислих се за Куанг Три. Щеше ми се да видя някогашния си базов лагер, десантна зона „Шарън“ или старата френска крепост, наречена десантна зона „Бети“. Ала местата, където бях прекарал близо година, вече съществуваха само в ума ми и на няколко избелели снимки. Странно е да изпитваш носталгия по военна зона, обаче всички тези места — базовите лагери, уличните сергии, бардаците и салоните за масаж, болницата, на която дарявахме храна и лекарства, будистките и католическите училища, на които носехме хартия и химикалки от месечните си дажби, черквата, където се бяхме сприятелили със стария виетнамски свещеник и монахинята — вече ги нямаше, изличени от земята и спомените на всички, освен най-старите сред нас.

Може би завръщането ми се бе забавило. Може би трябваше да се върна, преди да са зараснали прекалено много от видимите и психологическите рани, преди да са умрели или грохнали от старост повечето представители на военното поколение. Преди десетина-петнайсет години може би щях да видя тук нещо друго — повече развалини и инвалиди, и естествено повече бедност. Но и късче от някогашния Виетнам преди екскурзиите в ДМЗ и Света на Виетконг, преди стопаджиите и японските и американските бизнесмени.

Ала животът продължава, положението се подобрява — въпреки провинция Куанг Три — едно поколение отминава и се ражда друго.

— Извинявай, ако съм нарушил приятния ти живот тук — казах на Сюзан.

— Не беше чак толкова приятен. Исках малко вълнение и го получих. Попитах за войната и ти ми разказа.

— Приключих с това.

Известно време не разговаряхме, после я попитах:

— Как ще продължим на север утре?

— Със слонове.

— С колко слона?

— Три. Един за теб, един за мен и един за дрехите ми.

Усмихнах се.

— Смяташ ли, че полковник Манг ще ни следи? — попита Сюзан.

— Ще се погрижа да не ни следи. И оставяш пистолета тук.

Тя не отговори.

Всеки потъна в собствените си мисли. Старият автобус пуфтеше по лошия път.

— Не се разстройвам за онзи факс — накрая рече Сюзан.

— Добре. За кой факс?

— Онзи, в който си писал „ако спиш с врага“ и пращаш поздрави на С.

Не отговорих.

Тя смени темата.

— Когато полковник Манг спомена за катастрофата на полицейската кола, сърцето ми спря да бие.

Пак не отговорих.

— Ами ако открие господин Кам или господин Тук?

— Тогава ще загазим сериозно — искрено отвърнах аз.

— Страх ме е, Пол.

Не отговорих.

— Може би трябва да напуснем страната, преди да ни обвинят в убийство.

— Добра идея. Утре трябва да вземеш самолет за Сайгон и да се махнеш.

— А ти?

— Аз трябва да продължа. След като утре се отправя на север, полковник Манг няма да може да ме пипне. Когато стигна в Ханой, ще се обадя на един човек в посолството и той ще ме вкара вътре. После остава Вашингтон и Ханой да сключат сделка за мен. Надявам се да струва на Вашингтон поне милиард в помощи.

— Не е смешно.

— Върви си у дома, Сюзан. Вземи самолет до Сайгон и от там продължи с първия полет за чужбина.

— Ще замина, ако и ти дойдеш с мен.

— Не мога.

— Твоят виетнамски късмет се е изчерпал, Пол.

Не отговорих. Замислих се за срещата ни с полковник Манг в мрачните развалини на цитаделата на Куанг Три и си спомних южновиетнамския полковник, сега навярно мъртъв или превъзпитан, който ми бе връчил медала. Два съвсем различни случая на едно и също място. Всъщност не беше едно и също — времето и войната го бяха превърнали от поле на честта в пустош, толкова гъсто обитавана от призраци, че кълна се, усещах ледения им дъх по лицето си. Автобусът продължаваше към Хюе.

Сюзан се откъсна от мислите си.

— Той се държеше обидно, Пол. Направо ме обвини, че съм курва.

— Трябваше да го зашлевиш. Всъщност какво му каза, когато разбра, че ти е претърсил апартамента?

Тя се поколеба.

— Ами, попитах го дали е мастурбирал, докато е тършувал в чекмеджето с бельото ми.

— Да не си луда?

— Почувствах се изнасилена. Бях ядосана.

— Гневът, госпожо Уебър, е разкош, който не можеш да си позволиш тук.

— Може би не биваше да го казвам. Забележи обаче, че той не го отрече.

Засмях се. Обаче не бе смешно. И полковник Манг беше смятал така. Сигурно вече проверяваше електродите си в участъка в Хюе.

Един час след като бяхме напуснали Куанг Три автобусът навлезе в северния край на Хюе и спря на автогара „Ан Хоа“ до стените на Цитаделата. Това, изглежда, бе последната спирка, затова слязохме и взехме такси до хотел „Сенчъри Ривърсайд“.

На рецепцията не ни очакваха факсове и други съобщения, което ме наведе на мисълта, че всички в Сайгон и Вашингтон имат пълна увереност в способността ми да изпълня задачата — а може със Сюзан просто да им бяхме дошли до гуша. Във всеки случай липсата на новина е добра новина.

Преди банята минахме през бара, което показваше кое смятаме за по-важно.

От закуска не бяхме хапвали нищо, но странна работа, нямах апетит за нищо, освен скоч. Сюзан също си изпи вечерята.

Към десет часа бяхме в моя апартамент, седяхме на терасата с бири от минибара в ръце и гледахме забуления в мъгла град и реката.

— В Сайгон ти казах, че за хората от моето поколение Виетнам е страна, а не война. Спомняш ли си? — попита ме Сюзан.

— Да. Ядоса ме.

— Сега разбирам защо. Е, надявам се да съм ти показала страната толкова добре, колкото ти ми показа войната.

— Така е. Научих някои неща.

— И аз. А преживя ли някои неща?

— Може би. Ще разбера едва когато се върна у дома.

От север се събраха черни буреносни облаци и заваля. Мълния освети града и реката, последва далечен гръм, напомнящ на артилерийски залп.

Дъждът заплющя по терасата, обаче ние останахме навън и след няколко минути зъзнехме мокри до кости.

Спокойно можех да си представя, че отново е зимата на 1968-а — офанзивата „Тет“ беше в разгара си, на север от тук Куанг Три пламтеше, заобиколен от наводнени оризища, и ние се окопавахме в калта, и чакахме отстъпващата вражеска армия да се опита да достига хълмовете зад нас, преследвана от американските и южновиетнамските войски. Чук и наковалня, така се казваше. Ние бяхме наковалнята, преследвачите бяха чукът, а нещастниците помежду ни бяха пържолите.

Онази нощ може да бях видял Тран Ван Вин, дори може да бях изстрелял откос срещу него. Когато го видех, щях да го попитам как е избягал от врящия котел на укрепения град.

— Достатъчно ли си мокър? — попита ме Сюзан.

— Още не.

— Къде си сега?

— В една дупка край Куанг Три. Вали и артилерията стреля.

— Колко време трябва да останеш там?

— Докато не ми наредят да си тръгна.

Тя се изправи.

— Е, когато си готов да правиш любов, а не война, ще те чакам.

Разроши мократа ми коса и влезе вътре.

Поседях под дъжда още няколко минути, докато изтърпя само наложеното си покаяние, след това я последвах.

Сюзан беше в банята. Съблякох се и се присъединих към нея.

Любихме се под душа, после се прехвърлихме в леглото.

Навън отекваха гръмотевици и светкавиците осветяваха тъмната стая.

Спах неспокойно и мълниите бяха фон на кошмарните ми сънища. Усещах студената пот по лицето си и треперенето на тялото си. Все се пресягах за автомата си, но не можех да го открия. Знаех, че това не се случва в действителност, обаче тялото ми явно не знаеше. Сънувах, че бомбена експлозия ме е повалила в безсъзнание и кога то се свестявам, съм на борда на някакъв съвсем безшумен хеликоптер и летя към лазаретния кораб „Убежище“.

Отворих очи.

Седнах на леглото с чувството, че от сърцето ми се е вдигнало нещо черно и тежко.

37.

Погледнах дигиталния часовник на нощното шкафче. Показваше 04:32 или както казвахме в казармата, мрак и половина. Чувах дъжда, но нямаше гръмотевици. Обърнах се към Сюзан, ала нея я нямаше.

Станах от леглото и проверих в банята, но не беше там. Мятането ми насън може да я бе събудило, затова отидох в дневната и погледнах на дивана. Същият резултат.

Вдигнах телефона и набрах номера на нейната стая. Докато звънеше, придърпах кабела към терасата, но тя не беше и там. Никой не ми отговори.

Върнах се в спалнята, за да се облека и да отида в нейната стая или до градината зад хотела.

В това време чух вратата на дневната да се отваря. Излязох от спалнята в момента, в който Сюзан включваше лампата. Беше по дънки, черен пуловер и черно ватено яке, което до този момент не бях виждал. Носеше самара си и някои неща в голям найлонов плик, който хвърли на дивана.

— Отиваш ли някъде? — попитах я.

— На север.

— Слоновете напоени и нахранени ли са?

— Да.

— И си оставила пистолета в градината, нали?

— Да.

— Заклеваш ли се?

— Заклевам се. До пет и половина трябва да напуснем хотела. Имаме среща.

— С кого и къде?

— Взе ли душ?

— Не. — Прозях се. — Защо?

— Върви да вземеш душ. Виж, когато в неделя пазарувах, ти купих раница, това кожено яке и два дъждобрана, плюс още някои неща за из път. Трябва да вземеш малко лични вещи и да зарежеш багажа и официалните си дрехи.

Приближих се до дивана.

— Как ще покажа на хората, че съм американец, ако не съм със синия си блейзър?

— Точно това е въпросът. Виж. — Тя закопча ватираното си яке, сложи си големи очила, завърза един от планинските шалове на шията и лицето си и нахлупи черна, подплатена с мека козина кожена ушанка. — Voila.

— И каква си сега?

— Планинка.

— От кое племе?

— Виждала съм техни снимки във вестниците и списанията, и по телевизията. Така се обличат през зимата, когато карат моторите си.

— Сериозно?

— Да. И както знаеш, те са малко по-набити от виетнамците, така че от разстояние би трябвало да минем за планинци.

— От какво разстояние? Петнайсет километра ли?

— Освен това от пребиваването ви тук са останали много американски азиатци… те са нещо като изгнаници.

— От отсрещната страна на ДМЗ няма никакви американски азиатци — никога не съм бил толкова на север.

— Е, тогава на север от ДМЗ ще сме планинци. Важното е, че не трябва да изпъкваш. От разстояние.

Не отговорих.

Сюзан извади тъмнокафяво кожено яке от найлоновия плик и ми го подаде.

— Купих най-големия размер, който успях да открия. Премери го.

Премерих го и се намъкнах в него, обаче ми беше тясно и едва стигаше до кръста ми.

— Изглеждаш секси в кожа — отбеляза тя.

— Благодаря. Ще пътуваме с мотор, така ли?

Тя ме погледна.

— Не се сещам за друг начин. А ти?

— Да. Кола четири по четири с шофьор. Днес ще проверя в частните туристически агенции. Имам няколко дни за път, така че не бързам.

Сюзан поклати глава.

— Не бива да замесваш трета страна. Полковник Манг ще обиколи целия град и ще разпита частните туристически агенции, ако вече не го е направил.

— Хм… да идем в друг град и да наемем кола с шофьор от там. А можем просто да се обърнем към всеки местен с джип. За триста долара всеки ще ни закара до Диен Биен Фу.

— Може да е вярно, но моята идея е по-добра: не включва трета страна и ни дава пълен контрол над целите ни.

Имаше известно основание. Транспортът в тази страна изискваше да избереш най-малкото зло.

— Откъде взе мотор? — попитах я.

— Върви под душа. Аз ще събера багажа ти.

Обърнах се, влязох в спалнята, съблякох се и отидох под душа. Опитах се да си спомня кога съм отстъпил на Сюзан ръководството на тази операция.

През вратата на банята я чух да тършува в спалнята.

— Може ли да ми вземеш един блейзър за Ханой? — извиках аз.

— Раницата е малка.

Избръснах се, взех душ и си изпих хапчето против малария.

Излязох от банята, увит в пешкир. Куфарът и сакът ми бяха на леглото, плюс една тъмнозелена раница. Дрехите ми бяха пръснати по завивките.

— Аз ще се заема с това — казах на Сюзан.

За десет минути наредих в раницата най-необходимото. Всичко, от което трябваше да се откажа, прибирах в куфара и сака. Тя видя, че взимам мокасините си и хошиминските сандали.

— Вземи си само маратонките. Имаш прекалено много бельо. Защо мъжете не си перат бельото, когато пътуват?

Спомних си защо не съм се оженил.

— По-лесно е да го изхвърляш. Добре, ами това?

Сюзан нави единия дъждобран, напъха го в раницата ми и я закопча.

— Добре. Готово. Ще се облечеш ли?

Свалих си пешкира и си облякох дрехите, които бях оставил настрани — спортни чорапи, бельо, дънки, поло и черните ми маратонки. Прибрах паспорта и визата в портфейла си и го поставих във водонепромокаемата чантичка, която ми беше купила Сюзан.

— Откъде намери всичко това?

— Ходих на централния пазар. Там има всичко.

Събрахме нейното ватирано яке, моето кожено, двете шапки, два чифта кожени ръкавици и няколко планински шала и натикахме всичко в найлоновия плик, за да не ги види и запомни някой на излизане. Увих фотоапарата си в найлонов чувал за пране и заедно с експонираната и чистата лента го пъхнах в един от страничните джобове на раницата си. Това прекалено много ми напомняше за 1968-а.

— Аз нося моя фотоапарат, така че можем да оставим единия, за да спестим място — каза Сюзан.

Знаех, че ще трябва да снимам сувенирите на Тран Ван Вин, ако не ми ги продаде, й определено щеше да се наложи да фотографирам самия господин Вин или неговия гроб. Освен това трябваше да снимам дома му и района наоколо, така че ако не е мъртъв, по-късно някой да може да отиде, да го открие и да го убие.

— За тази работа ми трябва фотоапарат, затова за всеки случай ще вземем два — отвърнах аз.

— Добре.

— Налице ли е цялата ти изснимана лента, освен филма, който конфискува полковник Манг?

Тя кимна.

— Нито за миг не съм я изпускала от поглед.

— Хубаво. При теб ли е преспапието?

Сюзан ме погледна.

— Не. Пак го няма.

— Защо не ми каза?

— Има ли значение? — принудено се усмихна тя. — Мога да го взема от „Метропол“ в Ханой.

— Бъди сигурна, че когато стигнем в Ханой, няма да отидем в „Метропол“.

— В Ханой няма да намериш място, където да не ти задават въпроси. Съобщават в полицията за всеки гост. Това не ти е Южен Виетнам.

— Ще мислим за този проблем, когато стигнем там. Готова ли си?

— Да.

Смъкнахме всичко във фоайето и отидохме на рецепцията. Докато уреждах сметката, забелязах, че са ми включили сто долара за колата с шофьора от „Видотур“ и това нямаше да е неоснователно, стига шофьорът да не беше таен агент, който ни бе зарязал в съседната провинция. Обаче не исках да се карам за това със служителя.

— Бихте ли проверили дали имаме съобщения? — попита Сюзан дежурния младеж — казваше се господин Тин.

— И аз очаквам пакет, книга, която трябваше да ми доставят тази сутрин — прибавих аз.

— Един момент. — Той отиде при стелажа с ключовете и извади няколко бележки, после влезе в задната стая.

— Каква книга? — попита Сюзан.

— Пътеводител — казах й и тя не каза нищо.

Господин Тин се върна с факс и кафяв плик, който не беше достатъчно дебел, за да съдържа книга.

— Имате факс, господин Бренър, а този плик е за госпожата.

— Не е ли пристигнала книгата ми?

— Съжалявам, господине.

Отдръпнах се от рецепцията и си погледнах часовника. Бе едва 05:35 и още не се беше съмнало.

— Кога най-късно можем да тръгнем от тук? — попитах Сюзан.

— Сега.

Замислих се за миг. Нямаше как да разбера дали след нашата среща полицията е арестувала господин Ан. Тоест нямах представа дали полковник Манг вече не го е подложил на електрошокове и не е научил закъде пътувам.

— Съжалявам за ранното заминаване, но нямах друг избор — каза Сюзан. — Да се надяваме, че книгата ще пристигне след няколко часа.

— Да… добре. По-късно ще се обадим тук. — Отворих факса и прочетох краткото съобщение:

Подадох факса на Сюзан, тя го прочете и без коментари ми го върна:

— Изглежда, моята свръзка в Хюе се е свързала със Сайгон и е съобщила, че срещата е минала добре — казах аз. — Обаче все още не зная дали след това не са арестували този човек.

Върнах се на рецепцията, взех бланка за факс и написах:

Поколебах се, после написах:

Прибавих:

Накрая се подписах: „Пол Бренър, ОЗ подофицер.“

Дадох на господин Тин два долара и казах:

— Хайде да пуснем тоя факс.

— Съжалявам, господине, но машината…

— Сега е шест сутринта, приятел. Факс машината не е заета. — Заобиколих плота и помогнах на господин Тин да влезе в задната стая, където се намираше факс машината. Помогнах му също да набере номера и след няколко секунди пратихме факса. Взех от него кибрит, изпразних кошчето за боклук на пода и изгорих факса вътре. Погледнах господин Тин, който явно не се радваше особено много на присъствието ми. — Господин Тин — казах му, — по-късно ще ви се обадя, за да проверя дали са донесли книгата ми. Биет?

Той кимна.

Силно го потупах по рамото и младежът залитна.

— И гледай да не изчезнеш.

Излязох от стаята, заобиколих плота и отидох при канапето, на което седеше Сюзан. Тя държеше плика си отворен и на масичката и в скута й имаше снимки.

Седнах до нея.

— Добре, пуснах факса и казах на господин Тин, че ще му се обадя по-късно… — Погледнах снимките на масичката. Вдигнах една от тях. Цветна фотография на плаж, сниман отвисоко. Трябваше ми секунда да позная остров Пирамид. Снимката бе направена от пирамидалните скали, по които се бяха катерили събирачите на птичи гнезда.

Взех снимката, която беше привлякла вниманието ми и установих, че е зърнест образ на Сюзан, излизаща от водата, очевидно направена с телеобектив. Бе съвсем гола и на фона се виждах аз, все още в морето.

Разгледах още няколко фотографии — със Сюзан се прегръщал във водата, Сюзан разговаря с шведската двойка, аз лежа по очи в пясъка, докато Сюзан седи на задника ми. Оставих снимките и я погледнах. На лицето й се беше изписало вглъбено изражение и очите й се взираха в празното пространство.

— Ще го убия това копеле. — Тя не отговори.

— Сюзан? Погледни ме.

Сюзан дълбоко си пое дъх, после още веднъж, и отвърна:

— Няма нищо. Добре съм.

— Хубаво… — Събрах снимките и ги прибрах в плика. Изправих се. — Готова ли си да тръгваме?

Сюзан кимна, ала продължи да седи. После каза:

— Копеле…

— Наистина голям задник — съгласих се аз. — Подъл, извратен, садистичен побъркан лайнар.

Сюзан не отговори.

— Добре, да вървим. — Хванах я за ръка и я вдигнах.

Тя безмълвно постоя няколко секунди, после повтори:

— Копеле… защо го е направил?

— Няма значение.

Тя ме погледна.

— Може да е пратил тези снимки на Бил.

Всъщност снимките вече пътуваха, и не само до Бил.

— И в службата ми…

— Да вървим. — Дръпнах я, обаче тя не помръдна.

— И… приятелите ми тук… семейството ми… в полицията имат домашния ми адрес в Ленъкс… службата ми в Ню Йорк…

— Ще мислим за това по-късно.

Сюзан ме погледна.

— Те имат само твоя домашен адрес… докато за мен водят цяло полицейско досие… адресът на всяко писмо, което пращам от тук, се записва…

— Но нали си използвала фирмения куриер?

— Пращах коледни картички направо от пощата… — Тя се опита да се усмихне. — Исках да са с виетнамски печат… Хем знаех, че не бива… — Погледна ме. — Смяташ ли, че е пратил тези снимки и в Щатите?

— Виж, Сюзан, не че го омаловажавам, обаче ти си била на нудистки плаж. Голяма работа. Нали така? Не са те снимали по време на полов акт.

Тя ме изгледа гневно.

— Пол, не искам семейството ми, приятелите и колегите ми да ме видят снимана гола.

— По-късно ще мислим за това. Трябва да се махаме от тук. От Виетнам. Живи. После ще мислиш за снимките.

Сюзан кимна.

— Добре. Да вървим.

Взехме си багажа и тръгнахме към вратата.

— Трябва ни такси за летище „Хюе-Фу Бай“ — казах на портиера.

Той посочи към мрака навън.

— Самолет не лети. Няма светло „Хюе-Фу Бай“. Слънце. Самолет лети. — Портиерът се усмихна. — Отива закуска.

— Не искам да закусвам, приятел. Искам такси. Бай гио. Maintenant. Веднага.

Сюзан му каза нещо и той се усмихна, кимна и излезе навън.

— Казах му, че лесно се палиш — усмихна се тя.

Отговорих на усмивката й. Изглеждаше по-добре. Портиерът се върна и ни помогна с багажа. На кръглата отбивка спря такси, качихме се и потеглихме.

Дъждът беше отслабнал и само ръмеше. Пътят лъщеше на светлината на фаровете. Таксито мина по улица „Хунг Вуонг“ и продължи по магистрала 1 към летището. Сюзан погледна през задния прозорец.

— Не виждам никого след нас.

— Добре. Къде отиваме?

— Не зная. Мислех, че ти знаеш.

Прегърнах я и я целунах по бузата.

— Обичам те.

Тя се усмихна.

— Само след няколко дни ще ме обичат още стотина мъже.

— Тукашната поща е бавна.

Сюзан ме хвана за ръката.

— Не се ли чувстваш като изнасилен?

— Манг иска да се почувстваме точно така. Няма да участвам в неговата игра.

— Но ти си мъж. Не е същото.

Не исках да се връщам на тази тема, затова пак попитах:

— Къде отиваме?

— Наблизо.

Продължавахме на юг по „Хунг Вуонг“ през Новия град. Сюзан каза нещо на шофьора, той намали и направи обратен завой на почти пустата улица. Докато се връщахме, не забелязах други коли да повтарят маневрата ни.

Насочихме се на север и „Хунг Вуонг“ пресече Благоуханната река по моста Транг Тиен близо до ресторанта в реката. На отсрещния бряг видях пазара „Донг Ба“, където с господин Ан бяхме яли фъстъци и бяхме разговаряли.

Таксито спря на автогара, която също се казваше „Донг Ба“. Слязохме, взехме багажа и аз платих на шофьора.

— С рейс ли ще пътуваме? — попитах Сюзан.

— Не. Но автогарата е отворена и шофьорът ще го запомни. Трябва да отидем до пазара „Донг Ба“, който също е отворен по това време.

Метнахме раниците на гръб и аз затеглих куфара си по пътя. Сюзан носеше сака ми.

— Идвам с теб, защото си получила известна подготовка в Лангли и познаваш тази страна — казах аз.

— С други думи, знаеш какво правиш.

— Зная какво правя.

След пет минути стигнахме до пазара „Донг Ба“, който вече работеше в мрака преди разсъмване. Хора, които навярно бяха собственици на ресторанти, се пазаряха за цената на странна наглед риба и парчета месо.

Един мъж стоеше под гола електрическа крушка, увиснала на жица.

— Идва да види първокласни плодове — каза той.

Не му обърнах внимание, обаче Сюзан го последва зад голямата сергия. Тръгнах след нея.

Виетнамецът отвори паянтовата задна врата и Сюзан влезе вътре. Мъжът застана на прага и ми каза:

— Идва. Бързо.

Подчиних се и той затвори вратата. Озовахме се в продълговато тясно помещение, осветено от няколко крушки. Миришеше на плодове и мокра пръст.

Двамата със Сюзан размениха няколко думи на виетнамски и тя ме попита:

— Нали си спомняш господин Юен от вечерята при семейство Фам, Пол?

Наистина. За да му покажа, че го помня, отвърнах на виетнамски:

— Сат Конг.

Той се усмихна и ентусиазирано закима.

— Да. Сат Конг. Сат Конг.

— Кивито изглежда страхотно — казах на Сюзан.

— Господин Юен предложи да ни помогне.

Обърнах се към него.

— Разбирате ли, че ни наблюдава министерството на държавната сигурност и може да са ни видели да приказваме с вас и семейството ви след месата, а после да са ви проследили до дома ви? Съзнавате ли всичко това?

Виетнамецът не говореше добре английски, но разбираше всяка дума. Той бавно кимна.

— Не ме интересува дали ще умра.

— Обаче мен ме интересува дали ще умра.

— Мен — не.

Струва ми се, не разбираше, че говоря за себе си. Във всеки случай му казах:

— Ако полицията ме арестува с мотор, ще ви открият. По регистрационния номер. Биет?

Той отговори на Сюзан, която ми обясни:

— Номерът е от мотор, който е бил унищожен при катастрофа.

— Добре, обаче ако по мотора стигнат до него, кажи му, че ще заявим на полицията, че сме го откраднали от него. Нали така? Кажи му също, че когато вече не ни трябва, ще го бутнем в езеро или нещо подобно.

Тя му преведе и господин Юен й отговори на виетнамски.

— Казва, че мразел комунистите и бил готов да стане… мъченик… за вярата си.

Погледнах го.

— Ами семейството ви?

— Също — отвърна той.

Трудно се спори с хора, които мечтаят да станат мъченици, ала поне бях опитал.

Хрумна ми и че господин Юен сигурно не е мотивиран само от вярата си, но и от омразата си заради случилото се през 1968-а и по-късно. Господин Ан също не беше мотивиран единствено от идеали като свобода и демокрация, а и от същата ненавист като господин Юен — и двамата бяха изгубили свои близки. Можеш да простиш за загиналите на бойното поле, обаче не и хладнокръвно убийство.

— Добре, стига всички тук да съзнават последствията — казах аз.

На слабата светлина видях голям брезент, хвърлен върху нещо, което трябваше да е моторът.

Господин Юен видя, че поглеждам натам, отиде при брезента и го вдигна.

На пръстения под в тясната стая имаше огромен черен мотоциклет от марка, която не успях да определя.

Приближих се и поставих длан върху широката кожена седалка. На обтекателя от фибростъкло пишеше БМВ, а отдолу — Париж-Дакар. Не отивах на нито едно от тия места, въпреки че Париж ми звучеше добре.

— Никога не съм виждал такъв модел — казах на господин Юен.

— Добър мотор — отвърна той. — Вие отива в планина, на голям… път… — Погледна Сюзан и премина на родния си език.

Тя го изслуша, после каза:

— Това е БМВ, модел Париж-Дакар, сигурно по името на едноименното рали…

— Дакар е в Западна Африка. Това нещо да не би да може да плава?

— Не зная, Пол. Виж, двигателят е деветстотин и осемдесет кубически сантиметра и резервоарът е за четирийсет и пет литра бензин плюс два литра резерва. Това стига за петстотин, петстотин и петдесет километра. Господин Юен казва, че бил отличен за кал, пресечен терен и открит път. За това е направен.

— Естествено — щом от Париж можеш да стигнеш с него до Западна Африка. — Погледнах обемистия резервоар, който се издигаше високо на рамата, за да не се пробие от сблъсък със земята. С този пробег от над петстотин километра можехме да заредим само веднъж по време на деветстотинте километра път до Диен Биен Фу. Приклекнах и проверих гумите. Бяха широки повече от педя и с неизносени грайфери.

Междувременно Сюзан разговаряше с господин Юен.

— Той казва, че бил много бърз и… струва ми се, че иска да каже маневрен… и не друсал. Техническият ми речник е малко беден — призна тя.

Обърнах се към господин Юен.

— Колко?

Той поклати глава.

— Безплатно.

Откакто бях слязъл от самолета на „Тан Сон Нат“, не бях чувал тази дума в никакъв контекст и едва не припаднах.

— Не можем да ви върнем мотора. Чао-чао. Ди ди.

Той закима, обаче не знаех дали ме е разбрал.

— Вече му го обясних — каза Сюзан. — Той разбира.

— Нима? Къде и кога си разговаряла с него?

— По време на вечерята споменах, че имам проблем, и ме поканиха на закуска в неделя сутринта. Теб също, но ти имаше среща.

А май ми бе казала, че е спала до обяд.

— Значи сделката вече е сключена, така ли? — попитах.

— Само ако ти искаш.

Замислих се и й отговорих на завоалиран английски:

— Освен безпокойството ми, че по нашите следи и по следите на тези хора може да са други, това е хиляда километра път знаеш докъде. Готова ли си на това?

Тя каза нещо на виетнамеца и той избухна в смях.

— Какво е толкова смешно?

— Казах на господин Юен, че питаш дали няма слонове.

Не намерих в това нищо забавно.

Господин Юен потупа седалката.

— Добър мотор. Купува от французин. Той… — Виетнамецът заговори на Сюзан, която ми преведе:

— Миналата година тук е имало рали Ханой-Хюе.

— Французинът ли е победил?

Тя се усмихна и попита господин Юен, после ми каза:

— Стигнал втори.

— Тогава да потърсим мотора, който е стигнал пръв.

Сюзан започваше да губи търпение.

— Да или не, Пол?

Е, цената ме устройваше, затова се метнах на мотора.

— Давай.

Господин Юен ни изнесе кратък и объркан урок по управление на БМВ Париж-Дакар. Останах с впечатлението, че всъщност не може да управлява тази машина или че кара така, както всички виетнамци караха всичко — по принципа на опита и грешката с много надуване на клаксони.

Слязох от мотора и посочих резервоара.

— Пълен ли е?

Господин Юен кимна.

— Добре… — Погледнах Сюзан. — Е?

Тя също кимна.

Отворихме найлоновата торба и навлякохме планинските си костюми: кожено яке за мен, ватирано за нея, кожени ушанки и планински шалове. Господин Юен изглеждаше развеселен.

Изпразнихме раниците си в големите странични багажници и натъпкахме самите раници най-отгоре.

— Задръжте куфара и сака — казах на господин Юен. — Нали? Грижете се за сините ми блейзъри.

Той кимна, после извади една карта от закопчана с цип кожена чантичка, закрепена върху фибростъкления обтекател, и ми я подаде.

— Виетнам.

— Нямате ли карта на Париж?

— Къде отива?

— Да убивам комуняги.

— Хубаво. Къде отива?

— В Далат.

— Добре. Хубаво. Лек път.

— Благодаря. — Извадих портфейла си и му подадох последните си двеста долара, които имах, доста добра цена за скъп мотор.

Виетнамецът поклати глава.

— Той наистина иска да ни подари мотора — каза Сюзан.

— Добре. — Обърнах се към господин Юен. — Благодаря ви.

Господин Юен се поклони, после погледна към камарата плодове, избра грозд банани и го пъхна в единия багажник, взе две еднолитрови бутилки вода и ги сложи върху бананите. Накрая ми даде знак да избутам мотора към вратата, открехна я и надникна навън. Погледна към нас и кимна.

Вдигнах ципа на коженото си яке, увих тъмния шал на шията си и си сложих тъмните очила, после намъкнах кожените ръкавици — бяха ми тесни.

Сюзан направи същото и се спогледахме. Беше смешно, обаче не беше смешно.

— Ще караш ли това нещо, или ще го пилотираш? — попита тя.

— Идеята не е моя.

Сюзан и господин Юен си размениха новогодишни поздравления и поклони. Аз се ръкувах с него и му казах:

— Още веднъж ви благодаря. Вие сте добър човек.

Той ме погледна и отговори на перфектен английски:

— Бог да ви благослови, Бог да благослови госпожица Сюзан, Бог да благослови пътуването ви.

— А вие внимавайте.

Виетнамецът кимна и отвори вратата.

Избутах тежкия мотор навън. Сюзан ме следваше. Погледнах назад към господин Юен, ала вратата вече бе затворена.

— Към пътя ей там — каза Сюзан.

Забутах мотора през слабо осветения пазар. Вече не ръмеше, затова пък наоколо се стелеше студена речна мъгла. Хората ни зяпаха, обаче и родната ми майка нямаше да ме познае, така че нямаше значение.

— Мисля, че най-подходящият път е наляво покрай реката — каза Сюзан. — Готов ли си?

Метнах се на мотора и запалих двигателя. Ревът прозвуча страхотно и усетих мощта, която вибрираше под мен. Форсирах двигателя и погледнах индикаторите, които като че ли работеха. Включих светлините и Сюзан се качи зад мен. Превключих на първа и потеглихме по тревистия склон към крайречния път.

Продължих по шосето между Благоуханната река отляво и високите стени на Цитаделата отдясно. Макар и натоварен с двама души, моторът бе много мощен. Можеше да се окаже приятно. А може би нямаше.

Благодарение на оскъдния утринен трафик успях да се науча да карам тая голяма машина, без да убия нито нас, нито някой друг.

Подминахме двата моста над реката, после и кулата, и след няколко минути южната стена на Цитаделата свърши.

— Завий надясно — извика Сюзан.

Завих по път, който минаваше успоредно на западната стена на Цитаделата и продължаваше на север покрай железопътните релси. След края на двукилометровата стена пресякохме големия ров, който я обграждаше. Пътят се разшири и разбрах, че се движим по магистрала 1.

Сюзан ме потупа и аз погледнах през рамо. Тя ми сочеше Цитаделата, която се смаляваше в далечината. Сочеше ми Хюе, столицата на императорите, перлата на виетнамските градове, която беше загинала през 1968-а и се бе възродила върху костите на своя народ.

Помислих си за господин Ан и неговия баща, капитан от армията, за господин Юен и семейство Фам, за шестнайсетстенния ресторант, където със Сюзан бяхме вечеряли в дъжда, за нощта на Тет, за Благоуханната река, за катедралата, празничните светлини и фойерверките. За годината на вола.

Сюзан ме прегърна и доближи уста към ухото ми.

— Винаги се натъжавам, когато си тръгвам от място, свързано с приятни преживявания.

Кимнах.

Небето на изток изсветляваше и магистрала 1, Безрадостния път, по който бяхме пътували до Куанг Три и обратно, до ада и назад, се пълнеше с утринен трафик.

Погледнах към хълмовете в далечината, огрени от първите лъчи на слънцето, което изгряваше над Южнокитайско море. Спомних си ги, спомних си студения дъжд през февруари 1968-а. И най-вече си спомних мъжете, които всъщност бяха момчета, прекалено състарени, преди да са изживели детството си, и умрели прекалено млади — преди да изпълнят която и да било от мечтите си.

От 1968-а се чувствах така, сякаш водя живот на заем, и всеки изтекъл ден бе ден, който другите не бяха имали — затова винаги щом си помислех за тях, правех всичко възможно, за да изживея тези дни добре и да съм признателен за отпуснатото ми време.

Пресегнах се назад и стиснах Сюзан за крака.

Тя ме прегърна още по-здраво и отпусна глава на рамото ми.

Бях изминал дълъг и странен път от Бостън, Масачузетс — целта бе неизвестна, ала пътуването беше Божи дар.