Наръчник на оптимиста

Да се провалиш като Димсдейл

Дори първите заселници да са били чисто и просто по-тъпи от съвременните хора, все пак не мога да повярвам колко време отне на бостънчаните от седемнайсети век да схванат, че духовният им водач е надул корема на местната уличница. Мистерията ми се изясни в осма глава, когато Хестър се обръща към Димсдейл с думите: „Говори с мен!“. В гимназията трябваше да четем „Алената буква“ от Хоторн и ако като шестнайсетгодишен знаех с колко много секс и шпионаж е пълна книгата, сигурно щях да я прочета. Боже, нямам търпение да попитам Ники дали обсъждат пикантериите в час — сигурен съм, че ако го правят, тийнейджърите ще прочетат книгата.

Димсдейл не ми допадна особено — в ръцете си имаше такава страхотна жена, а се отказа от живота с нея. Да, естествено нямаше да му е лесно да обясни как е забременил чужда непълнолетна жена, особено като се има предвид духовния му сан. Но ако има една тема, с която Хоторн улучва право в десетката, това е, че времето лекува всички рани — Димсдейл накрая го научава, ала вече е твърде късно. А и мисля, че Бог би искал Пърл да има баща и вероятно е сметнал равнодушието на Димсдейл към дъщеря му за по-голям грях от това, че е правил секс с чужда жена.

Виж, на Чилингуърт съчувствам, и то много. Та той изпраща младата си булка в Новия свят, опитва се да й осигури по-добър живот, а накрая тя да вземе да забременее от друг мъж си е голям шамар в лицето, нали? Но пък той беше толкова дърт и противен, че не му беше работа да се жени за толкова младо момиче. Когато започна да измъчва психологически Димсдейл, като му даваше всички онези чудновати корени и билки, Чилингуърт ми напомни за д-р Тимбърс и персонала му. Тогава ми стана ясно, че Чилингуърт никога не би се упражнявал да бъде мил и загубих надежда за него.

Но Хестър страшно ми хареса, защото вярваше в слънчевите лъчи. Дори когато онази ужасна тълпа дебели жени и брадати мъже с шапки я порицаваше и твърдеше, че даже трябвало да я дамгосат по челото, тя си отстояваше позицията и шиеше, и помагаше на хората при всяка възможност, и се стараеше да отгледа добре дъщеря си — дори когато Пърл донякъде се оказа дяволско изчадие.

И макар накрая Хестър да не се събра с Димсдейл — мен ако питате, това е недостатък на книгата — имах чувството, че е изживяла живота си пълноценно, успяла е да види дъщеря си пораснала и с добър брак, което доста ми хареса.

Но осъзнах, че никой не оцени Хестър по достойнство, докато не стана твърде късно. Когато най-много се нуждаеше от помощ, всички й обърнаха гръб — а я обичаха само когато предложеше помощ на другите. Това май намеква колко е важно да оценяваш добрите жени в живота си, преди да е станало твърде късно, което е доста добро послание за гимназистите. Иска ми се моят учител по литература да ме беше научил на това, защото тогава със сигурност щях да се отнасям различно с Ники, когато се оженихме. Но все пак, изглежда този род неща трябва да научиш сам — да се провалиш като Димсдейл… и като мен самия.

От сцената, в която Димсдейл и Хестър най-накрая застават един до друг в града за първи път, ми се прииска изпитателният срок вече да е приключил и да мога да стоя заедно с Ники на обществено място и да й се извиня, задето преди бях такъв гадняр. После ще й кажа какво мисля за класиката на Хоторн, което без съмнение ще я зарадва. Боже, как само ще се впечатли, като разбере, че съм чел книга на архаичен английски.