Наръчник на оптимиста

Най-добрият терапевт на света

Понеделник сутринта след победата на Орлите над Тексасците става нещо чудновато. Тъкмо загрявам в сутерена, когато баща ми слиза при мен за първи път, откакто се прибрах вкъщи.

— Пат? — казва той.

Спирам да се разтягам, изправям се и го поглеждам. Той се е спрял на последното стъпало, сякаш се страхува да стъпи на моя територия.

— Да, татко?

— Добре си се оборудвал.

Мълча си, защото сигурно е бесен на майка ми, задето ми купи цял фитнес салон.

— Днес има много материали за Орлите във вестниците — и той ми подава спортните страници на „Куриър поуст“ и „Филаделфия инкуайърър“. — Станах рано и ги прочетох, сега може да ги вземеш, за да знаеш какво става с отбора. От коментарите ти по време на мача вчера разбрах, че не познаваш всички играчи, а сигурно ще искаш да следиш сезона, щом вече си вкъщи, и… ами, отсега нататък ще ти ги оставям на най-горното стъпало.

Прекалено съм шокиран, за да отговоря или да помръдна, защото още откакто с Джейк бяхме малки, татко винаги вземаше спортните страници със себе си на работа. Джейк постоянно се караше с него за това, молеше го поне да ги връща вкъщи след работа, та и ние да ги четем, като си напишем домашните. Но татко винаги излизаше още преди да сме станали, и никога не връщаше вестниците вкъщи — твърдеше, че ги е забравил или ги е загубил. Накрая, когато започна първата си работа — да подрежда рафтовете в местния „Биг Фудс“ — Джейк се абонира и оттогава започнахме всяка сутрин преди училище да четем заедно спортните страници. Той беше на дванайсет, аз на тринайсет.

Правя триста коремни преси на „Стомах мастър 6000“, преди да си позволя да вдигна вестника от най-долното стъпало. Коремните ми мускули хрущят и изгарят, чудя се дали баща ми просто не ми погажда някакъв гаден номер и дали страниците няма да се окажат с вицове или с готварски рецепти, но когато приключвам с пресите и отивам до стълбите, виждам, че татко наистина ми е оставил спортните рубрики на двата вестника.

Става време да си взема сутрешните лекарства; качвам се и заварвам мама в кухнята да пържи яйца. Чинията ми е на масата, а петте хапчета са наредени върху салфетка.

— Гледай — показвам й какво ми даде баща ми.

— Спортните страници, а? — чувам мама през цвърченето на яйцата.

— Да. — Сядам и пъхам и петте хапчета в устата си, като се мъча да реша колко от тях да глътна днес. — Но защо?

Мама изстъргва с шпатула бърканите яйца от тигана и ми ги сипва в чинията. Усмихва ми се:

— Баща ти се старае, Пат. Но на твое място не бих задавала много въпроси. Приеми каквото ти дава и се радвай — всички правим така, нали?

Тя ми се усмихва с надежда и в този момент решавам да глътна и петте хапчета.

Тази седмица всеки ден чувам как вратата на сутерена се отваря и затваря и после намирам спортната рубрика на най-горното стъпало и я изчитам от кора до кора, докато закусваме с мама.

Голямата новина е предстоящият мач с „Джайънтс“, смятан от всички за ключов за спечелването на Източната дивизия, особено след като Великаните вече загубиха от „Индианаполис Колтс“ в първия си мач. Още една загуба би ги докарала до 0–2, а Орлите до 2–0. Мачът, казват, ще бъде голям, а благодарение на Джейк имам билет и много се вълнувам.

Всяка вечер чакам татко да се върне от работа с надеждата да иска да си поговорим за предстоящия мач — така ще мога да спомена имената на играчите и да му докажа, че пак съм истински фен — но той винаги си взема вечерята и се заключва в кабинета си. На няколко пъти даже отивам до вратата му и понечвам да почукам, но всеки път ме хваща шубето. Мама все повтаря:

— Дай му време.

В петък сядам в кафявото кресло и разправям на д-р Клиф за баща ми. Описвам му как татко ми оставя спортните рубрики и какъв жест е от негова страна, но все пак ми се иска и да разговаря с мен. Клиф ме изслушва, но не коментира почти нищо за баща ми. Вместо това постоянно намесва в разговора Тифани, а това малко ме дразни, защото тя просто ме преследва, докато тичам, и това е всичко.

— Майка ти ми каза, че утре с Тифани ще ходите на плаж — Клиф се усмихва, както правят мъжете, когато си приказват за жени и секс.

— Ще идват и Рони, и Вероника, и бебето Емили. Правим го само за да заведем Емили на плажа, понеже това лято не са я извеждали много-много, а скоро ще застудее. Малките деца обичат плажа, Клиф.

— Вълнуваш ли се, че ще ходиш?

— Да. Така мисля. Но ще се наложи да стана супер рано за тренировка и ще трябва да я довърша, като се прибера, но…

— Ами за това, че ще видиш Тифани по бански?

Примигвам няколко пъти, докато осъзная какво ме пита.

— Нали тялото й си го бивало — пояснява Клиф. — Чакаш ли с нетърпение да го видиш? Може би ще носи бански в две части. Как мислиш?

За момент съм бесен, защото терапевтът ми се държи непочтително, но после осъзнавам: Клиф пак изпитва морала ми, за да се увери дали мястото ми е извън психиатрията, затова се усмихвам и кимам:

— Клиф, аз съм женен, забрави ли?

Той ми кимва благо и ми намига, а аз решавам, че съм се справил с изпитанието.

Обсъждаме още малко как изкарах цялата седмица без нов пристъп, което според Клиф показва колко добре действат лекарствата — той няма представа, че изплювам почти половината в тоалетната. Става време да си вървя, но Клиф ме спира:

— Имам да ти кажа само още нещо.

— Какво?

Стряска ме, като скача на крака, вдига и двете си ръце и изкрещява:

— Ааааа!

И аз също скачам, вдигам ръце и крещя:

— Ааааа!

— О-Р-Л-И-Т-Е! ОРЛИТЕ! — скандираме заедно и изписваме буквите с ръце и крака, и изведнъж ме обзема голямо щастие.

Докато ме изпраща от кабинета си, Клиф предсказва 21–14 победи за Орлите и след като се съгласявам с прогнозата му, излизаме в чакалнята и мама пита:

— Това скандиране за Орлите ли беше?

Клиф вдига вежди и свива рамене, но прибирайки се в кабинета си, тананика „Летете, Орли, летете“ и в този момент осъзнавам, че ходя при най-добрия терапевт на света.

По пътя към къщи мама иска да знае дали на сеансите с Клиф говорим за друго, освен за Орлите; вместо да й отговоря, я питам:

— Как мислиш? Дали татко ще ми проговори, ако Орлите победят Великаните?

Мама се намръщва и стисва волана малко по-силно.

— Тъжната истина е, че може и да го направи, Пат. Може би — казва тя и така подхранва надеждите ми.