Наръчник на оптимиста

Бетонната поничка

Забелязвам, че баща ми изчаква чак до началото на мача, преди да дойде при нас в хола. Мачът е предсезонен, затова не изпълняваме ритуалите си за сезонните мачове, но татко все пак е облякъл фланелката си на Макнаб с номер 5 и седи на ръба на дивана, готов да скочи на крака. Кимва важно на брат ми, но мен пренебрегва напълно, и то след като с мама се караха в кухнята и я чух как му казва: „Моля те, опитай да си поговориш с Пат“. Мама нарежда храната на сгъваеми масички, сяда до Джейк и всички се заемаме с яденето.

Храната е чудесна, но само аз го отбелязвам. Мама изглежда поласкана от комплимента. Както винаги пита:

— Смяташ ли, че я бива? — защото макар да е страхотна готвачка, се държи много скромно по въпроса.

— Какво очакваш от Птиците тази година, тате? — пита Джейк.

— Осем и осем — отвръща баща ми песимистично както винаги в началото на футболния сезон.

— Единайсет и пет — възразява брат ми, при което баща ми поклаща глава и въздъхва. — Съгласен ли си? — обръща се брат ми към мен и аз кимвам, защото съм оптимистично настроен, а единайсет победи най-вероятно ще вкарат Орлите в плейофите.

Щом имаме сезонен абонамент, значи са ни осигурени билети и за плейофите, стига Птиците да получат домакинство. Няма нищо по-хубаво от плейофен мач на Орлите.

Признавам, не следях Птиците през почивката преди сезона, но когато обявяват стартовия състав, съм наистина изненадан, защото мнозина от любимите ми играчи вече не са в отбора. Дюс Стейли. Хю Дъглас. Джеймс Траш. Кори Саймън. Всички до един. Иска ми се да попитам: „Кога? Защо?“, но си замълчавам от страх да не би брат ми и баща ми да си помислят, че вече не съм верен фен, както предрекоха, когато се преместих в Балтимор с Ники и се отказах от сезонните си билети.

На всичкото отгоре, за моя изненада Птиците не играят на „Ветеранс стейдиъм“, а на „Линкълн файненшъл фийлд“, точно както твърдеше Джейк. Някак са смогнали да построят цял стадион от миналия сезон насам, а аз явно съм пропуснал шумотевицата, докато съм бил затворен в лошото място. И все пак нещо не ми се връзва.

— Къде е „Линкълн файненшъл фийлд“? — Опитвам се да задам въпроса небрежно по време на рекламите след първата серия.

Баща ми се обръща и впива поглед в мен, но не отговаря. Мрази ме. Изглежда отвратен, сякаш да стои в хола и да гледа мач с побъркания си син е някакво гадно задължение.

— В Южна Филаделфия като всички други стадиони — намесва се бързо брат ми. — Рачешките закуски са много вкусни, мамо.

— Вижда ли се от „Вет“? — питам.

— „Вет“ вече го няма — отвръща Джейк.

— Няма го? — Възкликвам. — Как така го няма?

— 21 март 2004. Седем сутринта. Срути се като картонена кула — продумва баща ми, без да ме поглежда, и отхапва оранжево парче месо от пилешко крилце. — Преди две години.

— Какво?! Та аз ходих на „Вет“ миналата… — млъквам, защото започва леко да ми се повдига и да ми се вие свят. — Коя година каза?

Баща ми понечва да отговори, но майка го прекъсва:

— Много неща се промениха, докато те нямаше.

И все пак отказвам да повярвам, че „Вет“ е разрушен, дори и след като Джейк донася лаптопа си от колата и ми показва видео с взривяването на стадиона. „Ветеранс стейдиъм“ — на който викахме „бетонната поничка“ — се срутва като редица домино, екранът се изпълва със сив прах, и докато наблюдавам как сградата рухва, сърцето ми се къса, въпреки подозрението ми, че гледам компютърна анимация.

Като малък баща ми ме водеше на много филаделфийски мачове на „Вет“, да не говорим за всички мачове на Орлите с Джейк, затова ми е трудно да повярвам как така са унищожили този паметник на детството ми, докато съм бил в лошото място. Видеото свършва и моля мама да поговорим в другата стая.

— Какво ти е? — пита тя в кухнята.

— Д-р Пател ме предупреди, че от новите лекарства може да халюцинирам.

— Да, и?

— Май току-що видях на компютъра на Джейк как събарят „Ветеранс стейдиъм“.

— Миличък, това е вярно. Събориха го преди повече от две години.

— Коя година сме?

Тя се поколебава, но отговаря:

— Две хиляди и шеста.

Значи съм на трийсет и четири и изпитателният срок е продължил четири години. Невъзможно.

— Откъде да знам, че не халюцинирам в момента? Откъде да знам, че не си халюцинация? Всички сте халюцинация! Всички до един!

Крещя — съзнавам го, но не мога да се сдържа.

Мама поклаща глава, посяга да ме погали по бузата, но аз отблъсквам ръката й и тя пак се разплаква.

— Колко време съм бил на лошото място? Колко? Отговори ми!

— Какво става? — провиква се баща ми. — Опитваме се да гледаме мача.

— Шшт! — изсъсква мама през сълзи.

— Колко време? — крещя.

— Хайде, Джини, кажи му! Давай! Рано или късно ще научи! — вика баща ми от хола. — Кажи му!

Сграбчвам мама за раменете и здравата я разтърсвам: чак главата й се клатушка, а аз крещя.

— Колко?

— Почти четири години — намесва се Джейк. Поглеждам през рамо и виждам брат си на вратата. — А сега пусни мама.

— Четири години? — засмивам се и свалям ръцете си от раменете на мама. Тя покрива устата си с длан, а очите й са пълни със съжаление и сълзи. — Защо се бъзикате с…

Чувам писъка на мама и усещам как тила ми се удря в хладилника и после — нищо.