Наръчник на оптимиста

Да се освободи от нимбостратуса

Седмица след като ми свалят гипса стоя сам на моста в Найтс Парк, облегнат на парапета, и се взирам в езерцето, което може да се обиколи за по-малко от пет минути. По водата под мен има тънък слой лед и ми се приисква да хвърлям камъни през него, без да знам защо, особено след като нямам и камъни. И въпреки това толкова ми се иска да хвърлям камъни през леда, да го пробия, да докажа, че е слаб и временен, да видя черната вода отдолу да се надига през дупката, която аз сам съм направил.

Мисля си за скритите риби — най-вече за големите златни рибки, с които пълнят езерото, за да имат кого да хранят старците напролет и за да има какво да ловят момченцата през лятото — сега са заровени в тинята на дъното. А дали рибите вече са се заровили? Дали няма да почакат езерото да замръзне напълно?

Ето една мисъл: аз съм като Холдън Колфилд, когато си мислеше за патиците, само дето аз съм на трийсет и пет години, а Холдън беше тийнейджър. Дали пък инцидентът не е върнал мозъка ми в тийнейджърското му състояние?

Част от мен иска да се покатери на парапета и да скочи от моста (макар той да е дълъг само десет метра и да е на по-малко от метър над водата); част от мен иска да пробия леда с крака, да се потопя дълбоко, дълбоко, дълбоко в тинята, където да спя месеци наред и да забравя всичко, което знам и помня. Част от мен желае никога да не си бях връщал паметта, още да имах фалшива надежда — още да имах поне идеята за Ники, която да ме крепи.

Най-после вдигам очи от леда, поглеждам футболните игрища и виждам, че Тифани е приела поканата ми да се видим точно както предрече Клиф. В далечината изглежда висока само пет сантиметра, носи жълта скиорска шапка, а в бялото си палто почти до коленете прилича на ангел без крила и расте ли, расте, а аз я гледам как минава покрай люлките и големия павилион с маси за пикник. Гледам я как върви покрай водата, докато най-накрая достига естествения си ръст, някъде около метър и шейсет.

Тя стъпва на моста и аз веднага пак приковавам поглед в тънкия слой лед.

Тифани идва до мен и застава така, че рамото й почти докосва моето, но не съвсем. С периферното зрение виждам как и тя гледа надолу към тънкия слой лед и се питам дали и на нея не й се иска да хвърля камъни.

Стоим така сякаш цял час, без да продумаме.

Става ми толкова студено на лицето, че вече не си усещам нито носа, нито ушите.

Накрая, без да поглеждам Тифани, промълвявам:

— Защо не дойде на рождения ми ден?

Съзнавам колко е глупав въпросът ми, но не се сещам какво друго да кажа, особено пък след като не съм виждал Тифани от много седмици — откакто й се разкрещях на Коледа. — Мама каза, че те е поканила. Защо не дойде?

След дълга пауза Тифани отговаря:

— Ами, както ти обясних и в писмото, брат ти заплаши да ме убие, ако се свържа с теб. А и предния ден Рони дойде у нас и ми забрани да идвам. Съжалявал, че изобщо ни е запознал.

Вече говорих с Джейк за заплахата му, но ми е трудно да си представя Рони да казва такова нещо на Тифани. И все пак Тифани без съмнение говори истината. В момента изглежда наистина наранена и уязвима и си дъвче долната устна като дъвка. Без съмнение Рони й е наговорил тези неща против волята на Вероника. Жена му никога не би му позволила да каже на Тифани нещо потенциално съсипващо егото и мисълта как Рони е забранил на Тифани да дойде на празненството ме кара леко да се гордея с най-добрия си приятел, особено като знам, че се е възпротивил на жена си, за да ме предпази.

„Приятелите пред кучките“ ми казваше Дани винаги когато плачех за Ники в лошото място — преди да претърпи втората операция. В час по терапия чрез изкуство Дани даже ми нарисува малък плакат с тези думи със стилизирани златни букви. Окачих го на стената между моето легло и това на съквартиранта ми Джаки — там, в лошото място, но докато не съм си бил в стаята, една от злите сестри е свалила произведението на Дани — факт, който Джаки потвърди, като замига и заудря глава в рамото си. Знам, че фразата е малко сексистка (защото мъжете не бива да наричат жените кучки), но при спомена за нея се усмихвам, особено сега, когато Рони е най-добрият ми приятел в Ню Джърси, след като Джейк и Дани вече живеят във Филаделфия.

— Съжалявам, Пат. Това ли искаш да чуеш? Е, ще го повторя: много, много съжалявам, мамка му.

Въпреки че Тифани казва думичката с „м“, гласът й потреперва както маминия, когато говори наистина сериозно, и това ме кара да се замисля дали пък Тифани няма да вземе да се разплаче насред моста.

— Аз съм извратен човек, който вече не знае как се общува с любимите си хора. Но всичко в писмото ми беше вярно. Ако бях твоята Ники, щях да дойда на Коледа, но аз не съм Ники. Знам. И съжалявам.

Не знам какво да отговоря и дълги минути стоим, без да си кажем нищо.

Изневиделица — по някаква откачена причина — ме обхваща желание да разкажа на Тифани края на филма си, онзи за стария ми живот. Тя трябва да знае края, особено след като беше в главната роля. И думите изведнъж започват да се леят от устата ми.

— Реших да се изправя срещу Ники, просто за да й покажа, че помня какво се случи между нас, но не й се сърдя. Брат ми ме закара до някогашния ми дом в Мериленд и се оказа, че Ники още живее там: стори ми се доста странно, особено при положение че си има нов мъж — онзи тип Филип, който работи с Ники и също е учител по английски, и ми викаше неграмотен палячо, защото не четях интелектуални книги — разказвам (пропускам частта, в която душех и удрях голия Филип, когато го заварих под душа с Ники), — и ако бях на негово място, едва ли щях да се съглася да живея в къщата на бившия на жена ми, защото това е просто откачено, не мислиш ли?

Тифани не казва нищо, когато правя пауза, и аз продължавам.

— Докато пътувахме по старата ми улица, валеше сняг. Това не е много обичайно за Мериленд и затова е голямо събитие за децата. На земята имаше само около сантиметър — едва я покриваше — но все пак достатъчно да направиш снежна топка. Видях Ники и Филип навън и те си играеха с две деца — по цветовете на дрехите им съдя, че онова в морскосиньото беше момченце, а онова в прасковеното — малко момиченце. Докато минавахме покрай тях, помолих Джейк да заобиколи и да паркира на половин пресечка оттам, та да можем да наблюдаваме как новото семейство на Ники играе в снега. Старата ми къща е на оживена улица, така че едва ли щяхме да привлечем вниманието на Ники. Джейк направи каквото го помолих и спря двигателя, но остави чистачките, за да мога да гледам. Свалих прозореца си — заради гипсирания крак бях на задната седалка — и дълго гледахме как семейството играе, толкова дълго, че накрая Джейк пак запали двигателя и включи парното, защото му стана много студено. Ники носеше дългия шал на бели и зелени райета, с който някога ходех на мачовете на Орлите, кафяво палто и червени ръкавици. Тъмнорусата й коса висеше свободно изпод зелената шапка; толкова много къдрици. Замеряха се със снежни топки; новото семейство на Ники си играеше щастливо в снега. Личеше си, че децата обичат баща си и майка си и бащата обича майката, и майката обича бащата, и родителите обичат децата — всички се замеряха със снежни топки толкова любящо, гонеха се, смееха се и се търкаляха в снега, и…

Млъквам, защото гърлото ме стяга и ми е трудно да говоря.

— Мъчех се да видя лицето на Ники и дори от това разстояние забелязвах, че усмивката не слиза от лицето й и е много щастлива и това някак се оказа достатъчно за мен да сложа официално край на изпитателния срок и да пусна финалните надписи на моя филм, без дори да се изправя пред Ники, така че просто помолих Джейк да ме върне в Ню Джърси и той го направи, сигурно защото е най-добрият брат в целия свят. Така че май просто искам Ники да е щастлива, дори и щастието й да не включва мен, защото аз имах своя шанс и не се оказах особено добър съпруг, а Ники беше страхотна съпруга и…

Пак се налага да млъкна. Преглъщам няколко пъти.

— Просто ще помня тази сцена като хепиенда на филма за стария ми живот. Как Ники играе в снега със семейството си. Изглеждаше толкова щастлива… и новият й съпруг, и двете й деца…

Спирам да говоря, защото думите отказват да излязат от устата ми. Сякаш студеният въздух е вледенил езика и гърлото ми; сякаш студът прониква в белите ми дробове и смразява гърдите ми отвътре.

С Тифани стоим дълго на моста.

Макар лицето ми да е вкочанено, започвам да чувствам топлина в очите си и изведнъж осъзнавам, че пак съм заплакал. Избърсвам си очите и носа в ръкава на палтото и заплаквам на глас.

Чак когато преставам да плача, Тифани най-после проговаря, но не за Ники.

— Нося ти подарък за рождения ден. Не е нищо особено. И не съм го опаковала и не ти взех картичка, защото, ами… защото съм побърканата ти приятелка, която не купува картички и не опакова подаръци. И знам, че закъснях с цял месец, но все пак…

Тя сваля ръкавиците си, разкопчава няколко копчета и вади подаръка от вътрешния джоб на палтото си.

Поемам го от ръцете й — десетина дебели гланцирани листа — някъде десет на двайсет сантиметра всеки и свързани със сребърен болт в горния ляв ъгъл. На корицата пише:

— Все гледаше облаците, докато тичахме — обяснява Тифани, — та си помислих, че може да ти се прииска да разпознаваш различните форми.

Развълнувано вдигам корицата, за да погледна първата гланцирана страница. Прочитам всичко за четирите основни вида облаци — слоести, дъждовни, кълбести и перести — и гледам красивите илюстрации на различните вариации на четирите групи и после с Тифани някак се озоваваме легнали по гръб насред същото футболно игрище, където играех като дете. Гледаме небето, което е по зимно сиво, но Тифани казва, че ако почакаме достатъчно, облачната маса сигурно ще се разкъса и с помощта на „Каталога на облаците“ ще можем да разпознаем отделните облаци. Лежим на замръзналата земя много дълго и чакаме, но в небето виждаме само плътно сиво одеяло — според новия ми каталог на облаците се нарича нимбостратус: „сива облачна маса, от която падат силни и продължителни валежи от дъжд и сняг“.

След известно време главата на Тифани някак се оказва облегната на гърдите ми, а ръката ми е около раменете й, така че придърпвам тялото й близо до моето. Когато снегът завалява, снежинките са големи и чести. Почти веднага полето побелява и тогава Тифани прошепва нещо много странно. Тя казва:

— Нуждая се от теб, Пат Пипълс; толкова жестоко се нуждая от теб — и горещите й сълзи се леят по кожата ми, докато тя леко целува врата ми и подсмърча.

Това е толкова странно, толкова различно от обичайното „обичам те“ и все пак вероятно е по-вярно. Приятно е да притискам Тифани толкова плътно до себе си и си припомням какво ми каза мама, когато се опитвах да се отърва от приятелката си, като я поканя на вечеря. Мама каза: „Нуждаеш се от приятели, Пат. Всеки се нуждае“.

Спомням си и как Тифани ме лъга толкова много седмици; помня ужасната история на Рони как Тифани я уволнили от работа, както и признанието й в последното й писмо; спомням си колко чудато беше приятелството ми с Тифани — но после си спомням, че никой друг, освен Тифани не може дори да се доближи до това да разбере какво изпитвам, откакто загубих Ники завинаги. Припомням си, че изпитателният срок най-сетне приключи и макар Ники да си отиде завинаги, все още стискам жена в обятията си — жена, която е страдала ужасно и има отчаяна нужда отново да повярва, че е красива. В обятията си стискам жена, която ми подари „Каталог на облаците“; жена, която знае всичките ми тайни; жена, която е наясно точно колко е объркан умът ми, на колко много лекарства съм, и все пак ми позволява да я стискам в обятията си. Във всичко това има нещо неподправено и не мога да си представя друга жена, с която да лежа по средата на замръзнало футболно игрище — при това насред снежна вихрушка — и заедно да се надяваме на невъзможното: да видим отделен облак да се освобождава от нимбостратуса.

Ники никога не би направила това за мен, дори и в най-добрия си ден.

Така че придърпвам Тифани малко по-близо, целувам твърдото място между идеално оформените й вежди, поемам си дълбоко дъх и казвам:

— Мисля, че и аз се нуждая от теб.