Наръчник на оптимиста

Сестро, псуват като моряк

Намирам се в закусвалня „Кристал лейк“ с Тифани; седим в същото сепаре като миналия път, ядем от една и съща купичка със зърнена закуска и пием горещ чай. Не си казахме нито дума, докато вървяхме насам; не си казахме нито дума, докато чакахме сервитьорката да донесе млякото, купичката и кутията със закуската. Започвам да разбирам, че приятелството ни е от онези, които не се нуждаят от много приказки.

Докато я гледам как доближава към розовите си устни лъжицата с корнфлейкс и захаросани стафиди, се опитвам да реша дали да й разкажа за случилото се на мача на Орлите.

От два дни не спирам да мисля за разплаканото момченце, криещо се зад крака на баща си, и за вината, която изпитвам, задето ударих фена на Великаните. Не разказах на мама, защото би се разстроила. Баща ми не ми е продумвал, откакто Орлите загубиха от Великаните, а с д-р Клиф ще се видим чак в петък. Пък и започвам да си мисля, че единствено Тифани би ме разбрала, защото тя има подобни проблеми и все избухва — както онзи ден на плажа, когато Вероника се изпусна и спомена за терапевта й пред мен.

Поглеждам Тифани: седи прегърбена и подпряла лакти на масата. Носи черна риза, от което косата й ми се струва още по-черна. Както винаги си е сложила прекалено много грим. Изглежда тъжна. Изглежда ядосана. Изглежда различно от всичките ми познати — не успява да си сложи онази щастлива маска, която носят другите хора, когато знаят, че някой ги гледа. Не носи маска пред мен и това някак ме кара да й се доверявам.

Внезапно Тифани вдига очи и ги впива в моите.

— Не ядеш.

— Съжалявам — свеждам поглед към златните конфети по мушамата върху масата.

— Хората ще ме помислят за свиня, ако ме гледат как нагъвам, докато ти гледаш.

Затова заравям лъжица в купичката, разсипвам малко мляко по блещукащата мушама и пъхам купчинка зърнена закуска в устата си.

Дъвча.

Преглъщам.

Тифани кимва и пак поглежда през прозореца.

— На мача на Орлите се случи нещо лошо — казвам и веднага ми се приисква да не бях.

— Не ми се слуша за футбол — въздъхва Тифани. — Мразя футбол.

— Не става дума за футбол.

Тя все така зяпа през прозореца.

Поглеждам и аз, но виждам само паркирани коли — нищо интересно. И започвам да говоря:

— Ударих един човек много силно… даже го отделих от земята… помислих, че съм го убил.

Тифани ме поглежда. Присвива очи и лекичко се подсмихва сякаш всеки момент ще прихне.

— И?

— Какво и?

— Уби ли го?

— Не. Не, не го убих. Нокаутирах го, но накрая дойде на себе си.

— Заслужаваше ли да го убиеш? — пита Тифани.

— Не знам. — Въпросът й ме смайва. — Искам да кажа, не! Разбира се, че не.

— Тогава защо си го ударил толкова силно?

— Той повали брат ми на бетона и избухнах. Все едно излязох от тялото си и то направи нещо, което не исках да прави. Не съм казвал на никого за това и се надявах да искаш да ме изслушаш, за да мога…

— А той защо е съборил брат ти на земята?

Разказвам й цялата история от начало до край и обяснявам, че не мога да спра да мисля за сина на едрия тип. Още виждам малкия, скрит зад крака на баща си; виждам го как плаче, как трепери, колко е уплашен. Разказвам й и съня си — онзи, в който Ники утешава фена на Великаните.

След края на историята, Тифани пита:

— Е, и?

— „Е, и“?!

— Не разбирам защо си чак пък толкова разстроен.

За секунда си помислям дали Тифани не ме бъзика, но лицето й е безизразно.

— Разстроен съм, защото знам, че Ники ще побеснее, като й разкажа за случилото се. Разстроен съм, защото се разочаровах от себе си и защото сега сигурно изпитателният срок ще бъде удължен, понеже Бог иска да пази Ники, докато не се науча да се контролирам, а също като Исус и Ники е пацифист и точно затова не ми даваше да ходя по мачове, и не искам да ме връщат на лошото място, и, Боже, Ники толкова ми липсва, толкова ме боли, и…

— Майната й на Ники — заявява Тифани и лапва още една лъжица зърнена закуска.

Вторачвам се в нея.

Дъвче безгрижно.

Преглъща.

— Моля? — заеквам.

— Фенът на Великаните се е държал като пълен лайнар, както и брат ти и приятелят ти Скот. Не ти си започнал боя. Просто си се защитавал. И ако Ники не може да го приеме, ако Ники не може да те подкрепи, когато си потиснат, тогава майната й.

— Не говори така за съпругата ми — сопвам й се и долавям гнева в гласа си.

Тифани завърта очи.

— Няма да позволя на никой от приятелите си да говори така за жена ми.

— Жена ти, така ли? — поглежда ме Тифани.

— Да. Жена ми Ники.

— Искаш да кажеш жена ти Ники, която те заряза в психиатрията. Защо жена ти Ники не седи до теб в момента, Пат? Помисли си. Защо ядеш шибана зърнена закуска с мен? Мислиш само как да зарадваш Ники, а безценната ти Ники явно не се и сеща за теб. Къде е тя? Какво прави в момента? Наистина ли вярваш, че мисли за теб?

Прекалено съм потресен, за да отговоря.

— Майната й на Ники, Пат. Майната й! МАЙНАТА Й НА НИКИ!

Тифани удря с длани по масата и купичката със зърнена закуска подскача.

— Забрави я. Тя си е отишла. Не го ли разбираш?

Сервитьорката се приближава до масата ни. Слага ръце на хълбоците си. Свива устни. Гледа ме. Гледа Тифани.

— Ей, сестро, псуваш като моряк — отсича сервитьорката.

Оглеждам се и виждам как всички други клиенти зяпат моята цапната в устата приятелка.

— Това не е бар, ясно?

Тифани поглежда сервитьорката; поклаща глава.

— Знаеш ли какво? Майната ти и на теб — тросва се Тифани, притичва през закусвалнята и си тръгва.

— Просто си върша работата — обяснява сервитьорката. — Боже!

— Съжалявам — казвам и й подавам всичките си пари — двайсетдоларовата банкнота, която мама ми даде, когато й обясних, че искам да изведа Тифани да ядем зърнена закуска. Помолих я за две двайсетачки, но според мама не мога да дам на сервитьорката четирийсет долара при поръчка от пет, въпреки че й разказах как Ники държи на високите бакшиши, както вече знаете.

Сервитьорката кимва:

— Благодаря, приятел. Но по-добре настигни гаджето си.

— Тя не ми е гадже — уточнявам. — Само приятелка.

— Все тая.

Тифани я няма пред закусвалнята.

Поглеждам надолу по улицата и я виждам как бяга от мен.

Настигам я и я питам какво й е.

Не отговаря, просто продължава да тича.

Тичаме бързо рамо до рамо обратно към Колингсуд чак до къщата на родителите й и Тифани заобикаля към задната врата, без да се сбогува.