Най-добре да си остане тайна

39.

Дон Педро бе след последните, които си тръгнаха от градинското парти, при това чак след като най-сетне се убеди, че принцесата няма да се появи отново.

Себастиан седна до него на задната седалка на лимузината.

— Това бе един от най-големите дни в живота ми — повтаряше дон Педро.

Себастиан мълчеше, защото не можеше да измисли какво ново да каже по въпроса. Дон Педро беше явно пиян — ако не от вино, то от мисълта, че е попаднал в кралските кръгове. Себастиан бе изненадан, че толкова преуспял човек може да бъде поласкан така лесно. Внезапно Мартинес смени темата.

— Момчето ми, искам да знаеш, че ако някога ти потрябва работа, за теб винаги ще има в Буенос Айрес. Изборът е твой. Можеш да станеш каубой или банкер. Като се замисля, разликата не е чак толкова голяма — добави той и се изсмя на собствената си шега.

— Много любезно от ваша страна, сър — отвърна Себастиан.

Макар че искаше да му каже, че в крайна сметка ще влезе в Кеймбридж с Бруно, реши да не го прави, защото щеше да му се наложи да обяснява как е разбрал. Но вече започваше да се чуди защо баща му бе обиколил половината свят само за да му каже… Дон Педро прекъсна мислите му, като извади пачка банкноти от по пет паунда от джоба си, отброи осемнайсет и му ги подаде.

— Винаги съм вярвал в авансовото плащане.

— Но аз още не съм свършил работата, сър.

— Знам, че ще изпълниш твоята част от уговорката.

Думите му само накараха Себастиан да се почувства още по-виновен за малката си тайна и ако колата не беше спряла пред офиса на Мартинес, сигурно нямаше да се вслуша в съвета на баща си.

— Закарай мистър Клифтън до хотела му — нареди дон Педро на шофьора и се обърна към Себастиан. — В сряда следобед ще те вземе кола и ще те откара на пристанището. Погрижи се да се забавляваш през последните си два дни в Буенос Айрес, защото този град има какво да предложи на един млад мъж.

Хари никога не си беше падал по мръсния език, дори в книгите си. Порядъчната му майка просто не би го одобрила. Но след като слуша в продължение на цял час безкрайния монолог за живота на Тед Болтън, за отговорностите на дъщеря му като групов водач на момичешката организация, където имала значки за отличник по бродерия и готвене, за ролята на жена му като секретарка на Съюза на бристолските майки, за лекторите, които поканил в Ротари Клуб тази есен, дори за мнението му за Мерилин Монро, Никита Хрушчов, Хю Гейтскел и Тони Ханкок, най-сетне не издържа.

Отвори очи, поизправи се в седалката и каза:

— Мистър Болтън, защо не вървите по дяволите?

За негова най-огромна изненада и облекчение Болтън стана и се върна на мястото си, без да каже нито дума.

Хари заспа след секунди.

Себастиан реши да се вслуша в съвета на дон Педро и да прекара по-голямата част от времето си в града, преди да дойде време да се качи на борда на „Куин Мери“ и да потегли към дома.

След като на следващата сутрин закуси, размени четири от банкнотите си за триста песос и излезе да търси Испанската колонада с надеждата да намери подаръци за майка си и сестра си. Избра брошка от родохрозит за майка си — в бледорозов нюанс, който според търговеца не можел да се намери никъде другаде по света. Цената малко го стресна, но Себастиан си спомни през какво е минала майка му през последните две седмици и плати.

Докато вървеше по булеварда обратно към хотела, една картина на витрината на близка галерия привлече вниманието му и го накара да се замисли за Джесика. Влезе, за да я разгледа по-добре. Продавачът го увери, че младият художник имал бъдеще, така че натюрмортът бил не само чудесен, но и представлявал умна инвестиция. И да, приемал английски пари. Себастиан се надяваше, че мнението на Джесика за „Купа с органи“ на Фернандо Ботеро ще съвпадне с неговото.

Единственото, което купи за себе си, беше великолепен кожен колан с огромна катарама. Не беше евтин, но просто не се сдържа.

Спря да обядва в едно улично кафе и се натъпка с аржентинско печено телешко, докато четеше стар брой на „Таймс“. Във всички по-големи градове в Англия щели да налагат ограничения за паркиране по улиците. Себастиан не можеше да повярва, че чичо му Джайлс би гласувал за подобно нещо.

След като приключи с обяда, с помощта на пътеводителя откри единственото кино в Буенос Айрес, в което се прожектираха англоезични филми. Седна сам на задния ред да гледа „Място под слънцето“, влюби се в Елизабет Тейлър и се запита как ли може да намери момиче като нея.

На връщане към хотела се отби в една антикварна книжарница, която можеше да се похвали с рафт английски романи. Усмихна се, когато видя, че първата книга на баща му струва само три песос, и си излезе с оръфано копие на „Офицери и джентълмени“.

Вечеря в ресторанта на хотела и с помощта на пътеводителя си избра няколко места, които искаше да разгледа, ако му остане време — Градската катедрала, Националния музей за изящни изкуства, Каза Росада и Ботаническата градина Карлос Таис в стария квартал Палермо. Дон Педро беше прав — градът определено имаше какво да предложи.

Подписа сметката и реши да се върне в стаята си и да продължи да чете Ивлин Уо. И щеше да направи точно това, ако не я беше видял да седи на бара. Тя му отправи кокетна усмивка, която направо го закова. Втората усмивка подейства като магнит и секунди по-късно той стоеше до нея. Тя изглеждаше горе-долу на възрастта на Руби, но бе много по-съблазнителна.

— Ще ме почерпиш ли едно питие? — попита тя.

Себастиан кимна и седна на стола до нейния. Тя се обърна към бармана и поръча две чаши шампанско.

— Казвам се Габриела.

— Себастиан — каза той и протегна ръка. Тя я пое. Той никога не бе и помислял, че докосване на жена може да му подейства по такъв начин.

— Откъде си?

— От Англия — отвърна той.

— Ще посетя Англия някой ден. Тауър и Бъкингамския дворец — каза тя, докато барманът им наливаше. — Наздраве.

Себастиан вдигна чашата си.

— Наздраве. — Беше му трудно да не зяпа стройните й грациозни крака. Искаше му се да ги докосне.

— В хотела ли си отседнал? — попита тя и постави ръка на бедрото му.

Себастиан се радваше, че светлините в бара са толкова приглушени, че тя не може да види цвета на бузите му.

— Да.

— Сам ли си? — попита тя, без да маха ръката си.

— Да — смотолеви той.

— Искаш ли да се кача в стаята ти, Себастиан?

Себастиан не можеше да повярва на късмета си. Беше открил Руби в Буенос Айрес, а директорът се намираше на 7000 мили оттук. Не беше нужно да отговаря, защото тя се плъзна от стола, хвана го за ръка и го поведе към изхода.

Тръгнаха към асансьорите.

— Кой номер е стаята ти, Себастиан?

— Единайсет седемдесет — каза той, докато влизаха в кабината.

Когато стигнаха стаята му на единайсетия етаж, Себастиан едва успя да напъха ключа в ключалката. Тя започна да го целува още преди да са влезли и продължи, като сръчно сваляше сакото му и разкопчаваше колана. Спря едва когато панталоните му се свлякоха.

Когато отвори очи, Себастиан видя, че блузата и полата й са на пода при панталоните му. Искаше просто да стои и да се любува на тялото й, но тя отново хвана ръката му и го поведе към леглото. Той се освободи от ризата и вратовръзката. Изгаряше от желание да я докосва навсякъде едновременно. Тя легна по гръб на леглото и го дръпна върху себе си. Секунди по-късно той изстена.

Остана да лежи неподвижен, а тя се измъкна изпод него, събра дрехите си и изчезна в банята. Себастиан придърпа чаршафа върху голото си тяло и с нетърпение я зачака да се върне. Искаше да прекара остатъка от нощта с тази богиня и се чудеше колко ли пъти ще може да я люби до сутринта. Но когато вратата на банята се отвори, Габриела излезе напълно облечена и изглеждаше така, сякаш се канеше да си тръгне.

— За пръв път ли ти беше? — попита го.

— Разбира се, че не.

— Така и предполагах — каза тя. — Но цената си остава същата. Триста песос.

Себастиан рязко се изправи. Не разбираше какво става.

— Да не си мислиш, че красивото ти лице и английският ти чар ме накараха да дойда в стаята ти?

— Не, разбира се, че не — каза Себастиан.

Стана от леглото, взе сакото от пода и извади портфейла си. Загледа се в останалите му банкноти.

— Двайсет паунда — каза тя. Явно и преди се беше сблъсквала с подобен проблем.

Себастиан извади четири банкноти и й ги подаде.

Тя взе парите и изчезна по-бързо, отколкото се бе появила.

Когато самолетът най-сетне кацна в Лондон, Хари се възползва от униформата и мина с екипажа през митницата, без да го спират. Отклони предложението на Анабел да вземе с нея автобуса до града и вместо това се нареди на дългата опашка за таксита.

След четирийсет минути таксито спря пред къщата на Джайлс на Смит Скуеър. Зажаднял за гореща вана, английска храна и хубав сън, Хари заблъска с месинговото чукче с надеждата, че Джайлс си е у дома.

Джайлс отвори и щом го видя, избухна в смях, застана мирно и козирува.

— Добре дошъл у дома, капитане.

Когато на сутринта Себастиан се събуди, първата му работа бе да провери портфейла си. Бяха му останали само десет паунда, а се беше надявал да започне живота си в Кеймбридж със спестени осемдесет. Огледа пръснатите по пода дрехи. Дори новият кожен колан беше изгубил привлекателността си. Тази сутрин щеше да може да посети само местата, на които не се плащаше за вход.

Чичо му Джайлс беше прав, когато му бе казал, че в живота на човек има определящи моменти, в които научаваш много за себе си и депозираш наученото в сметката на опита, за да можеш по-късно да теглиш от нея.

След като събра малкото си багаж и подаръците, Себастиан се замисли за Англия и предстоящия студентски живот. Очакваше го с нетърпение. Когато излезе от асансьора на партера, с изненада видя шофьора на дон Педро да стои във фоайето с фуражка под мишница. Сложи фуражката си веднага щом видя Себастиан и каза:

— Шефът иска да ви види.

Себастиан се качи в лимузината, доволен, че ще има възможност да благодари на дон Педро за всичко, което беше направил за него; нямаше намерение обаче да споменава, че са му останали само десет паунда.

Въведоха го направо в кабинета на дон Педро.

— Себастиан, съжалявам, че те домъкнах така тук, но се появи един малък проблем.

Сърцето на Себастиан се сви.

— Проблем?

— Приятелят ми мистър Матюс от британското посолство ми се обади тази сутрин. Посочи, че си влязъл в страната без паспорт. Казах му, че си пътувал на мой кораб и че си мой гост в Буенос Айрес, но както обясни той, това нямало да ти помогне да се върнеш във Великобритания.

— Това означава ли, че ще изпусна кораба? — Себастиан не можеше да скрие ужаса си.

— Разбира се, че не — отвърна Мартинес. — Шофьорът ще те откара до посолството на път за пристанището. Посланикът ми обеща, че паспортът ще те чака на рецепцията.

— Благодаря — каза Себастиан.

— Разбира се, това стана възможно, защото посланикът ми е личен приятел — с усмивка каза Мартинес и му подаде дебел плик. — Предай това на митницата, когато стигнеш Саутхамптън.

— Това ли е пратката, която трябва да занеса в Англия? — попита Себастиан.

— Не, не — разсмя се Мартинес. — Това са само експортните документи, деклариращи съдържанието на контейнера. Достатъчно е само да ги представиш на митницата, а оттам „Сотбис“ ще поемат нещата.

Себастиан никога не бе чувал за „Сотбис“ и си отбеляза името наум.

— Снощи се обади Бруно и каза, че очаква с нетърпение да те види в Лондон и се надява да останеш при него на Итън Скуеър. В края на краищата това несъмнено е по-добра алтернатива от приют на Падингтън.

Себастиан си помисли за Тиби и му се прииска да обясни на дон Педро, че „Сейф Хейвън“ по нищо не отстъпва на хотел „Маджестик“ в Буенос Айрес.

— Благодаря, сър — каза той.

— Бон вояж и се погрижи „Сотбис“ да поемат пратката. Щом стигнеш в Лондон, съобщи на Карл, че си я доставил, и му напомни, че се връщам в понеделник.

Той заобиколи бюрото си, хвана Себастиан за раменете и го целуна по двете бузи.

— Гледам на теб като на четвърти син.

Първият син на дон Педро стоеше до прозореца в кабинета си на долния етаж и гледаше как Себастиан излиза с дебел плик на стойност осем милиона паунда. Не помръдна, докато Себастиан не се качи в лимузината и тя не потегли.

После бързо се качи при баща си.

— Статуята на борда ли е вече? — попита дон Педро веднага щом вратата се затвори.

— Сутринта гледах как я спускат в трюма. Но все още не съм убеден.

— В какво?

— В тази статуя има осем милиона твои пари, а на борда няма никой от екипа ни, който да я държи под око. Защо остави едно момче, току-що излязло от училище, да отговаря за цялата операция?

— Именно защото никой няма да прояви интерес нито към статуята, нито към него — каза дон Педро. — Документите са на името на Себастиан Клифтън и единственото, което трябва да направи, е да ги предаде на митницата и да подпише формуляра за освобождаване, след което „Сотбис“ поемат нещата. Нищо не показва, че имаме пръст в цялата работа.

— Да се надяваме, че си прав.

— Обзалагам се, че когато пристигнем на летището в Лондон в понеделник, цял куп митничари ще започнат да ровят багажа ни — каза дон Педро. — Ще открият единствено одеколона ми, а междувременно статуята ще е на сигурно място при „Сотбис“ в очакване на търга.

Щом влезе в посолството да си вземе паспорта, Себастиан с изненада видя Беки на рецепцията.

— Добро утро — каза тя. — Посланикът очаква с нетърпение да се срещне с вас. — И без да каже нито дума повече, тръгна по коридора към кабинета на мистър Матюс.

Себастиан я последва за втори път, като се питаше дали баща му не е от другата страна на вратата и дали няма да пътува с него за Англия. Надяваше се да е така.

Беки почука, отвори вратата и се дръпна, за да му направи път.

Посланикът гледаше през прозореца, но щом чу вратата да се отваря, се обърна, пресече помещението и топло се ръкува със Себастиан.

— Радвам се, че най-сетне се срещаме, момко. Исках да ти го дам лично. — Взе паспорта от бюрото и му го подаде.

— Благодаря, сър — рече Себастиан.

— Мога ли да съм сигурен, че няма да внасяш повече от хиляда паунда във Великобритания? Не искаме да нарушаваме закона, нали?

— Останали са ми само десет — призна Себ.

— Ако декларираш само това, би трябвало изобщо да не се задържиш на митницата.

— Да, но доставям скулптура от името на дон Педро Мартинес, която трябва да бъде поета от „Сотбис“. Не зная нищо за нея, освен че според документите се нарича „Мислителят“ и тежи два тона.

— Не би трябвало да те забави — каза посланикът, докато го изпращаше до вратата. — Между другото, Себастиан, какво е второто ти име?

— Артър, сър — каза младежът и излезе в коридора. — Кръстен съм на дядо си.

— Приятно плаване, момчето ми — бяха последните думи на мистър Матюс, преди да затвори вратата.

После се върна при бюрото и записа в бележника си три имена.

40.

— Вчера сутринта получих това комюнике от Филип Матюс, нашия посланик в Аржентина — каза секретарят на кабинета и раздаде копия на всички на масата. — Моля, прочетете го внимателно.

След като беше получил дългото шестнайсет страници комюнике по телеграфа, сър Алън беше прекарал остатъка от сутринта във внимателно проверяване на всеки абзац. Знаеше, че онова, което търси, ще е скрито сред тривиалната информация за официалното посещение на принцеса Маргарет в аржентинската столица.

Остана озадачен защо посланикът е поканил Мартинес на градинското парти и бе още по-изненадан, когато откри, че той е бил представен на Нейно Кралско Височество. Предположи, че Матюс е имал основателна причина за подобно пренебрегване на протокола, и се надяваше, че няма снимки, които да се озоват в някоя библиотека с вестникарски изрезки и да напомнят на всички за случилото се.

Малко преди пладне сър Алън попадна на абзаца, който търсеше, и помоли секретарката да отложи уговорката му за обяд.

„Нейно Кралско Височество бе така добра да ме запознае с резултата от първия тестов мач в Лордс — пишеше посланикът. — Великолепно представяне на капитан Питър Мей. Жалко, че е бил изчерпан в последната минута.“

А малко по-долу пишеше:

„С радост научих, че Артър Барингтън ще се завърне за втория тестов мач в Саутхамптън в неделя, 23 юни, защото със среден резултат малко над 8 той може да преобърне нещата в полза на Англия.“

Сър Алън си подчерта думите „Артър“, „събота“, „Саутхамптън“ и цифрата 8, след което продължи да чете.

„Останах обаче озадачен, когато НКВ ми каза, че Тейт е очаквано изпълнение на №5, но тя ме увери, че информацията й е съобщена не от друг, а от директора на крикета Джон Ротенстайн, което ме накара да се замисля.“

Секретарят на кабинета подчерта „Тейт“, „№5“, „изпълнение“ и „Ротенстайн“ и продължи нататък.

„Ще се върна в Лондон през агуст, навреме за последния тест в Милбанк, така че да се надяваме, че дотогава ще сме спечелили деветте серии. И между другото, това игрище се нуждае от двутонен валяк.“

Този път сър Алън подчерта „агуст“, „Милбанк“, „деветте“ и „двутонен“. Вече му се искаше да беше проявил по-голям интерес към крикета, докато учеше в Шрусбъри, но пък винаги си беше падал по гребането, а не по игрищата. Е, сър Джайлс беше носител на награди по крикет в Оксфорд и вероятно щеше да може да му обясни тънкостите на играта.

Всички бяха приключили с четенето на комюникето. Само мисис Клифтън все още си водеше някакви бележки.

— Мисля, че разгадах повечето от онова, което се опитва да ни каже нашият човек в Буенос Айрес, но все още има една-две подробности, които ми убягват — каза сър Алън. — Например, трябва ми малко помощ за Артър Барингтън, защото дори аз знам, че батсманът се казва Кен.

— Второто име на Себастиан е Артър — каза Хари. — Така че според мен можем да приемем, че ще пристигне в Саутхамптън на двайсет и трети юни, неделя, защото тестовите мачове никога не се играят в неделя, а и в Саутхамптън няма игрище.

Секретарят на кабинета кимна.

— А осмицата може би показва за колко милиона паунда става дума според посланика — предположи Джайлс от другия край на масата, — защото средният резултат на Кен Барингтън е над петдесет.

— Много добре — каза сър Алън и си записа. — Но пак не мога да разбера защо Матюс е написал погрешно изпълнение вместо попълнение и агуст вместо август. Все пак е грамотен човек.

— Също и Тейт — каза Джайлс. — Защото Морис Тейт играеше за Англия с девети номер, а не с пети.

— Това също ме изпрати в аут — опита се да се пошегува сър Алън. — Някой може ли да обясни двете грешки?

— Мисля, че аз мога — обади се Ема. — Дъщеря ми Джесика е художничка и веднъж спомена, че много скулптори правят девет изпълнения или отливки на произведенията си, които след това се щамповат и номерират. А изписването на месеца намеква за скулптора.

— Все още нищо не разбирам — каза сър Алън. От израженията на останалите си личеше, че не е единствен.

— Би трябвало да е Реноар или Роден — каза Ема. — И тъй като едва ли е възможно да се скрият осем милиона паунда в маслена картина, предполагам, че парите се намират в двутонна статуя на Огюст Роден.

— Значи посланикът намеква, че сър Джон Ротенстайн, директорът на галерия „Тейт“ в Милбанк, ще може да ни каже за коя точно скулптура става дума?

— Не намеква, а ни го казва направо — триумфално заяви Ема. — Това е една от думите, които сте пропуснали да подчертаете, сър Алън. — Не успя да скрие подигравателната си усмивка. — Покойната ми майка щеше да я забележи много преди мен, дори на смъртното си легло.

Хари и Джайлс се усмихнаха.

— И коя дума съм пропуснал да подчертая, мисис Клифтън?

Веднага щом Ема отговори на въпроса, секретарят на кабинета вдигна телефона.

— Обадете се на Джон Ротенстайн от „Тейт“ и ми уговорете среща с него тази вечер, след затварянето на галерията.

Затвори и се усмихна на Ема.

— Винаги съм бил за назначаването на повече жени в държавната администрация.

— Надявам се, сър Алън, че ще подчертаете „повече“ и „жени“ — отвърна Ема.

Себастиан стоеше опрян на парапета на горната палуба на „Куин Мери“ и гледаше как Буенос Айрес се отдалечава, докато не се превърна в смътен силует, подобен на скица върху чертожната дъска на архитект.

Толкова много неща се бяха случили за краткото време, откакто бе отстранен от училище, макар че все още беше озадачен защо баща му беше изминал толкова път само за да му каже, че не е изгубил мястото си в Кеймбридж. Нямаше ли да е много по-лесно просто да се обади на посланика, който несъмнено познаваше дон Педро? И защо посланикът лично му беше дал паспорта, когато Беки можеше да го направи вместо него още на рецепцията? И още по-странно, защо посланикът го беше попитал за второто му име?

Когато Буенос Айрес изчезна от поглед, Себастиан все още нямаше отговор на тези въпроси. Може би баща му щеше да му обясни.

Мислите му се насочиха към бъдещето. Първата му отговорност, за която вече беше възнаграден доста добре, бе да се погрижи скулптурата на дон Педро да мине без проблеми през митницата и Себастиан нямаше намерение да напусне пристанището, преди „Сотбис“ да са взели пратката.

Но дотогава смяташе да разпусне и да се наслаждава на пътуването. Възнамеряваше да дочете последните няколко страници на „Офицери и джентълмени“ и се надяваше, че ще намери първия том в корабната библиотека.

Сега, когато пътуваше към дома, вече трябваше да помисли какво може да постигне през първата година в Кеймбридж, за да впечатли майка си. Това бе най-малкото, което можеше да направи, след като й бе причинил толкова много тревоги.

— „Мислителят“ — каза сър Джон Ротенстайн, директорът на галерия „Тейт“, — се смята от критиците за една от най-знаковите творби на Роден. Била е замислена като част от „Портите на ада“ и първоначално се е наричала „Поетът“, тъй като художникът е искал да отдаде почит на своя герой Данте. И връзката между Роден и статуята станала толкова силна, че маестрото бил погребан под нейно копие в Медон.

Сър Алън продължи да обикаля около статуята.

— Поправете ме, ако греша, сър Джон, но нали това е петата отливка от общо деветте?

— Точно така, сър Алън. Най-търсените произведения на Роден са онези, които са били излети приживе от Алекс Рудие в леярната му в Париж. За съжаление след смъртта на Роден френските власти позволили пускането на ограничен брой копия от друга леярна, но сериозните колекционери не ги смятат за автентични като първите.

— Знае ли се къде се намират деветте оригинални отливки?

— О, да — отвърна директорът. — Като не броим тази, три са в Париж — в Лувъра, в музея на Роден и една в Медон. Има една в музея „Метрополитен“ в Ню Йорк и една в Ермитажа в Ленинград. Останалите три са в частни колекции.

— Известно ли е кои са колекционерите?

— Едно копие е в колекцията на барон Ротшилд, а друго е собственост на Пол Мелън. Третото копие отдавна е забулено в мистерия. Знаем със сигурност, че отливката е правена приживе и е била продадена на частен колекционер от галерия „Марлборо“ преди десетина години. Тази тайна обаче най-сетне ще бъде разбулена следващата седмица.

— Боя се, че не ви разбирам, сър Джон.

— В понеделник вечерта „Сотбис“ ще обяви търг за отливка на „Мислителят“ от хиляда деветстотин и втора година.

— И кой е собственикът й? — невинно попита сър Алън.

— Нямам представа — призна Ротенстайн. — В каталога на „Сотбис“ е записано само, че е собственост на джентълмен.

Секретарят на кабинета се усмихна на този отговор, но се задоволи само да попита:

— И какво означава това?

— Означава, че продавачът желае да остане анонимен. Често се оказва, че е някой аристократ, който не иска да признае, че изпитва затруднения и му се налага да се раздели с някоя фамилна ценност.

— И на каква цена според вас ще бъде продадена отливката?

— Трудно е да се каже, защото Роден от такъв порядък не се е появявал на пазара от няколко години. Все пак ще се изненадам, ако статуята бъде продадена за по-малко от сто хиляди паунда.

— Един лаик може ли да види разлика между това копие — попита сър Алън, като се възхищаваше на отливката пред себе си, — и онова, което ще се продава от „Сотбис“?

— Няма никаква разлика, освен номера на отливката — каза директорът. — Като се изключи той, произведенията са идентични във всяко отношение.

Секретарят на кабинета обиколи скулптурата още няколко пъти и почука масивната могила, върху която седеше мъжът. Вече не се съмняваше къде Мартинес е скрил осемте си милиона. Дръпна се крачка назад и се вгледа в дървената платформа на статуята.

— И деветте отливки ли са закрепени за едни и същи основи?

— Не точно едни и същи, но подобни, предполагам. Всяка галерия и колекционер имат свое мнение как да показват произведенията си. Ние избрахме прост дъб, защото смятахме, че е в съзвучие с обстановката.

— А как основата се закрепва за статуята?

— За отливка с такива размери обикновено има четири малки стоманени издатъка от долната страна на статуята. Във всеки от тях се пробива дупка, през която може да се сложи винт. След това остава само да се пробият четири дупки в основата и тя да бъде закрепена за статуята с така наречените пеперуди. Всеки нормален дърводелец може да свърши работата.

— Значи ако искате да махнете основата, е достатъчно само да се развият въпросните пеперуди, така ли?

— Да, предполагам — отвърна сър Джон. — Но защо му е на някой да прави подобно нещо?

— Наистина, защо — съгласи се секретарят на кабинета и се усмихна едва забележимо. Вече знаеше не само къде е скрил парите Мартинес, но и как възнамерява да ги вкара в страната. И, което бе по-важно, как смята да си върне осемте милиона във фалшиви банкноти, без никой да заподозре нищо.

— Голям майстор — отбеляза той и потупа за последен път кухата бронзова статуя.

— Гений — каза директорът.

— Е, не бих казал чак гений — каза сър Алън. Но пък двамата мислеха за различни лица.

41.

Шофьорът на белия „Бедфорд“ спря пред Грийн Парк на Пикадили, остави двигателя включен и светна два пъти с фаровете.

Трима мъже, които никога не закъсняваха, се появиха от станцията на метрото с работното си оборудване и бързо отидоха при задната врата на микробуса — знаеха, че е отключена. Натовариха в багажното отделение малък мангал, туба нафта, чанта с инструменти, стълба, дебела намотка въже и кутия кибрит „Суон Веста“, след което отидоха при командира си.

Ако някой ги загледаше (а никой не го направи в шест сутринта в неделя), щеше да ги вземе за обикновени работници и те наистина бяха такива, преди да постъпят в САС. Ефрейтор Кран беше навремето дърводелец, сержант Робъртс работеше в леярна, а капитан Хартли бе строителен инженер.

— Добро утро, господа — поздрави ги полковник Скот-Хопкинс, когато тримата се качиха в микробуса.

— Добро утро, полковник — отвърнаха в един глас те, докато командирът им превключваше на първа скорост и потегляше на юг за Саутхамптън.

Себастиан беше на палубата два часа преди „Куин Мери“ да акостира. Пръв стъпи на сушата и бързо тръгна към митницата. Представи товарителницата на един млад служител, който я прегледа набързо, после го погледна и каза:

— Моля, изчакайте.

И изчезна през някаква врата.

След минута се появи с по-възрастен мъж с три сребърни ивици на маншетите на униформата. Мъжът поиска да види паспорта на Себастиан и след като свери снимката с лицето му, незабавно подписа заповедта за освобождаване на товара.

— Мистър Клифтън, колегата ми ще ви заведе до мястото, където ще разтоварят контейнера.

Себастиан и младият служител отидоха до склада на митницата и видяха как един кран спуска куката си в трюма на „Куин Мери“. След двайсетина минути от недрата на кораба се появи голям дървен контейнер и кранът го спусна на товарна площадка 6.

Докерите освободиха куката и веригите, за да може кранът да се завърти и да вдигне следващия товар, а самият контейнер бе откаран в хале №40. Целият процес продължи четирийсет и три минути. Младият служител покани Себастиан да се върнат в офиса, за да приключат с оформянето на документите.

Полицейският автомобил включи сирената си, изпревари пикапа на „Сотбис“ по пътя от Лондон за Саутхамптън и даде сигнал на шофьора да спре.

Щом пикапът спря, двамата полицаи слязоха от колата. Единият спря до шофьора на пикапа, а колегата му мина отзад, извади от джоба си швейцарско ножче, отвори го, заби острието в задната лява гума и щом чу съскане, се върна при полицейската кола.

Шофьорът на пикапа свали прозореца и погледна озадачено служителя на реда.

— Не карах с превишена скорост, полицай.

— Да, сър, не сте направили никакво нарушение. Просто реших, че няма да е зле да ви кажа, че задната ви лява гума е спукана.

Шофьорът слезе, отиде до задницата на пикапа и зяпна невярващо спуканата гума.

— Знаете ли, полицай, не усетих абсолютно нищо.

— Винаги е едно и също с подобни малки спуквания — каза полицаят.

Покрай тях мина бял „Бедфорд“.

— Радвам се, че успях да ви помогна, сър — каза полицаят, отдаде чест, качи се при колегата си и патрулната кола потегли.

Ако шофьорът на „Сотбис“ бе поискал от полицая да се легитимира, щеше да открие, че той е от участъка на Рочестър Роуд и следователно се намира на доста мили извън юрисдикцията си. Но пък сър Алън беше открил, че малцина от онези, които служеха под негово командване в САС, работят в полицията в Хампшър и са на разположение в неделя сутрин.

Шофьорът откара дон Педро и Диего до международното летище „Министро Пистарини“. Шестте им големи куфара минаха през митницата без проверка и след няколко минути двамата се качиха на самолета за Лондон.

— Винаги предпочитам да летя с британски превозвач — каза дон Педро на стюарда, който ги водеше към местата им в първа класа.

Самолетът — „Боинг Стратокрузър“ — излетя в 17:43, само с няколко минути закъснение.

Шофьорът на белия „Бедфорд“ зави и се насочи право към хале №40 в другия край на пристанището. Никой в микробуса не беше изненадан, че полковник Скот-Хопкинс знае точно къде да отидат. В края на краищата той бе разузнал обстановката четирийсет и осем часа преди това. Полковникът беше пунктуален човек и не оставяше нищо на случайността.

Когато микробусът спря, той връчи ключ на капитан Хартли. Помощникът му слезе и отключи двойната врата на халето. Полковникът вкара микробуса в огромната постройка. Пред тях, в средата на помещението, се издигаше голям дървен контейнер.

Докато инженерът заключваше вратата, другите трима извадиха оборудването си от багажника на микробуса.

Дърводелецът опря стълбата на контейнера, качи се по нея с чук за вадене на пирони и започна да разковава капака. През това време полковникът отиде в дъното на халето, качи се в кабината на малкия кран, оставен тук за през нощта, и го подкара към контейнера.

Инженерът взе въжето от багажника на микробуса, направи примка, метна въжето през рамо и зачака да изпълни ролята на палач. На дърводелеца му трябваха осем минути да извади всички пирони и когато приключи, слезе по стълбата и сложи капака на пода. Инженерът се качи по стълбата, после се спусна в контейнера и прокара якото въже под ръцете на „Мислителят“. Лично той предпочиташе да използва верига, но полковникът изрично ги беше предупредил, че скулптурата в никакъв случай не бива да бъде повреждана.

След като се увери, че въжето е закрепено здраво, инженерът направи двоен моряшки възел и вдигна ръка, че е готов. Полковникът спусна куката на крана, инженерът я хвана, закачи примката на нея и вдигна палци.

Полковникът много внимателно започна да вдига статуята от контейнера. Първо се появи наведената глава, подпряна върху длан, после торсът и мускулестите крака и накрая голямата бронзова могила, на която седеше „Мислителят“. Последното, което се появи, беше дървената основа, за която бе закрепена скулптурата. След като я издигна над контейнера, полковникът бавно я отмести встрани и я спусна на две стъпки над земята.

Леярят легна по гръб, пъхна се под статуята, огледа четирите гайки и извади клещи от чантата си с инструменти.

— Дръжте го неподвижно това проклето нещо!

Инженерът хвана коленете, а дърводелецът задните части на статуята. Леярят се напрегна и след малко усети как първата гайка, придържаща дървената основа, мръдна едва-едва и после се разхлаби. Той повтори упражнението още три пъти и изведнъж, без никакво предупреждение, основата падна отгоре му.

Но не това грабна вниманието на тримата му колеги, защото миг по-късно милиони паундове в чисто нови банкноти се изсипаха от статуята и го затрупаха.

— Това означава ли, че мога най-сетне да си взема военната пенсия? — попита дърводелецът, докато се взираше невярващо в купчината пари.

Полковникът се усмихна иронично, докато леярят се измъкваше с мърморене изпод банкнотите.

— Боя се, че не, Кран. Заповедите ми са съвсем ясни — каза той, докато слизаше от крана. — Всички банкноти до последната трябва да бъдат унищожени.

Ако беше възможно офицер от САС да се изкуши да не се подчини на заповед, моментът бе точно сега.

Инженерът разви капачката на тубата и с неохота изля малко нафта върху въглищата в мангала. Драсна клечка кибрит и отстъпи, когато пламъците лумнаха. Полковникът даде пример и хвърли първите 50 000 паунда в мангала. Останалите трима го последваха и започнаха да подхранват ненаситния огън с хиляди и хиляди.

След като и последната банкнота изгоря, четиримата останаха мълчаливи. Взираха се в купчината пепел и се мъчеха да не мислят за онова, което бяха направили току-що.

Дърводелецът пръв наруши тишината:

— И ще ми разправят, че парите не миришели.

Всички, с изключение на полковника се разсмяха.

— Да приключваме — рязко нареди Скот-Хопкинс.

Леярят отново легна по гръб, плъзна се под статуята и подобно на тежкоатлет вдигна дървената основа и я задържа, докато инженерът и дърводелецът вкарваха болтовете в четирите дупки.

— Дръжте здраво! — извика леярят.

Инженерът и дърводелецът задържаха основата, докато той зави четирите гайки — отначало с пръсти, а после ги затегна с клещите. След като се увери, че всичко е както си беше, се измъкна изпод статуята и вдигна палци към полковника.

Полковникът заработи с ръчките на крана и бавно вдигна статуята, докато тя не увисна над отворения контейнер. Инженерът се качи на стълбата и полковникът започна внимателно да спуска статуята — капитан Хартли я придържаше. След като махнаха въжето, дърводелецът се зае да закове тежкия капак.

— Добре, господа, да почистим, докато ефрейторът си върши работата. Нямаме време за губене.

Тримата изгасиха огъня, почистиха пода и прибраха всички ненужни вече инструменти в микробуса.

Стълбата, чукът и три резервни пирона влязоха в багажника последни. Полковникът върна крана на мястото му, докато дърводелецът и леярят се качваха в микробуса. Инженерът отключи вратата на халето и я задържа, докато колата излезе. Полковникът изчака със запален двигател помощникът му да заключи и да седне на седалката до него.

Скот-Хопкинс бавно потегли по пристанището и стигна до офиса на митницата. Там слезе от микробуса, влезе вътре и предаде ключа от халето на офицера с трите нашивки на маншетите.

— Благодаря, Гарет — каза полковникът. — Знам, че сър Алън ще остане изключително доволен и несъмнено ще ти благодари лично, когато всички се срещнем на годишната вечеря през октомври.

Митничарят отдаде чест. Полковник Скот-Хопкинс излезе от офиса, седна зад волана на белия „Бедфорд“, запали и потегли обратно към Лондон.

Заради спуканата гума пикапът на „Сотбис“ пристигна на пристанището четирийсет минути по-късно от предвиденото.

Когато спря пред хале №40, шофьорът с изненада видя десетина служители на митницата около пратката, за която беше дошъл, и каза на спътника си:

— Нещо става, Бърт.

Митничарите бързо натовариха контейнера. Освобождаването на пратката, което обикновено продължаваше около два часа, свърши само за двайсет минути.

— Какво толкова има в този контейнер? — попита Бърт, докато потегляха.

— Нямам представа — каза шофьорът. — Но не се оплаквай: ще успеем да се върнем навреме, за да чуем шоуто на Хенри Хол по радиото.

Себастиан също бе изненадан от скоростта и ефективността, с която бе проведена цялата операция. Не му оставаше друго, освен да предположи, че или статуята е изключително ценна, или дон Педро има толкова голямо влияние в Саутхамптън, колкото и в Буенос Айрес.

След като благодари на служителя с трите сребърни нашивки, Себастиан се върна на терминала, където се нареди с малцината останали пътници за паспортна проверка. Първият печат в първия му паспорт го накара да се усмихне, но усмивката премина в сълзи, когато излезе в залата за пристигащи и видя родителите си. Каза им колко ужасно съжалява и секунди по-късно се чувстваше така, сякаш никога не се е отделял от тях. Нямаше наказания и конско, което обаче само го накара да се чувства още по-виновен.

Имаше да им разказва за толкова много неща, докато пътуваха към Бристол. Тиби, Джанис, Бруно, мистър Мартинес, принцеса Маргарет, посланикът и митничарят — всички се появиха на сцената, макар че той реши да не споменава за Габриела. Щеше да сподели изживяването си с нея с Бруно.

Когато минаха през портала на Имението, първото, което видя, беше тичащата към тях Джесика.

— Никога не съм си помислял, че ще ми липсваш толкова — каза той, докато я прегръщаше.

Пикапът на „Сотбис“ зави на Бонд стрийт малко след седем. Хамалите чакаха на тротоара. Макар да им се плащаше за извънреден труд, все пак горяха от нетърпение да се приберат у дома.

Мистър Дикенс, шефът на отдел „Импресионизъм“, който ръководеше преместването на контейнера от улицата до склада на аукционната къща, изчака търпеливо махането на дъските и талаша, за да провери дали номерът в каталога отговаря на номера върху скулптурата. Наведе се, видя числото 6, гравирано в бронза под подписа на Огюст Роден, усмихна се, сложи чавка в документите и каза:

— Благодаря, момчета. Вече можете да си вървите. Утре ще се оправя с бумагите.

Мистър Дикенс беше последният, който напусна сградата. Заключи и тръгна към станцията на Грийн Парк, без изобщо да забележи мъжа, който стоеше във входа на един антикварен магазин от другата страна на улицата.

Щом мистър Дикенс изчезна от поглед, мъжът излезе от сенките и отиде до най-близката телефонна кабина на Кързън стрийт. Четирите пенса бяха в ръката му — никога не оставяше нещата на случайността. Набра запомнения наизуст номер. Когато чу гласа в слушалката, натисна копче А и каза:

— Празноглав мислител прекарва нощта на Бонд стрийт, сър.

— Благодаря, полковник — отвърна сър Алън. — Искам да се погрижите за още един въпрос. Ще ви се обадя.

Връзката прекъсна.

На следващата сутрин, когато полет 714 от Буенос Айрес кацна на лондонското летище, дон Педро изобщо не се изненада, че митничарите отвориха всичките им куфари и изключително внимателно преровиха целия им багаж. Когато най-сетне сложиха с тебешир кръстче и върху последния куфар, разочарованието им бе явно.

Когато седнаха в лимузината и потеглиха към Итън Скуеър, дон Педро се обърна към Диего и каза:

— Достатъчно е да запомниш за англичаните само едно. Че изобщо нямат въображение.

42.

Макар че първото произведение на изкуството щеше да бъде обявено за продан чак в седем вечерта, аукционната къща беше претъпкана много преди уречения час, както ставаше винаги в първата вечер на голяма разпродажба на импресионисти.

Всички триста места в залата бяха заети от господа с вечерни костюми и дами с дълги рокли. Изглеждаха така, сякаш са се приготвили за опера; всъщност представлението тук обещаваше да е не по-малко драматично от онези, които се изнасяха в „Ковънт Гардън“. И макар тук също да имаше сценарий, най-добрите реплики неизменно се падаха на публиката.

Поканените гости попадаха в няколко различни категории. Едната беше на сериозните купувачи, които често закъсняваха, защото имаха запазени места и не се интересуваха от първите няколко предложения — подобно на второстепенни герои в пиеса на Шекспир, те имаха за цел само да загреят публиката. Втората група беше на дилърите и собствениците на галерии, които предпочитаха да стоят отзад и си поделяха огризките от масата на богаташите, когато някое произведение не достигаше определената цена и трябваше да бъде оттеглено. Имаше също и група, която гледаше на търга като на социално събитие. Тези хора не участваха в наддаванията, а се наслаждаваха на спектакъла, в който свръхбогатите мереха сили.

И накрая беше най-опасната категория, която си имаше свои подкатегории. Съпруги, които идваха да гледат колко ще похарчат съпрузите им за предмети, които не ги интересуват — те предпочитаха да харчат парите си в други заведения на същата улица. Приятелки, които си мълчаха, защото се надяваха да станат съпруги. И накрая просто красавиците, чиято единствена цел в живота бе да отстранят съпругите и приятелките от бойното поле.

Но както с всяко нещо в живота, имаше и изключения от правилото. Едно такова изключение бе сър Алън Редмейн, който бе тук, за да представлява страната. Той щеше да наддава за статуята под номер 29, но все още не беше решил до какъв таван ще стигне.

Сър Алън беше запознат с аукционните къщи на Уест Енд и техните странни традиции. През годините беше натрупал малка колекция английски акварелисти от осемнайсети век, а от време на време наддаваше и от името на правителството за някоя картина или скулптура, за която се решаваше, че не бива да напуска страната. Сега обаче за първи път в кариерата си щеше да наддава за по-значително произведение на изкуството с надеждата да бъде победен от чужденец.

Сутринта „Таймс“ беше предрекъл, че „Мислителят“ на Роден ще се продаде за 100 000 паунда — рекордна сума за произведение на френския майстор. Вестникът обаче не можеше да знае, че сър Алън възнамерява да качи над тази сума, защото едва тогава можеше да е сигурен, че единственият друг купувач ще остане дон Педро Мартинес, според когото истинската цена на статуята бе над осем милиона паунда.

Джайлс беше задал на секретаря на кабинета въпроса, на който сър Алън се опитваше да не отговаря.

— Ако в крайна сметка победите Мартинес в наддаването, какво ще правите със скулптурата?

— Ще бъде поместена в Националната галерия на Шотландия като част от политиката на правителството за събиране на произведения на изкуството — отговори той. — Ще можете да пишете за нея в мемоарите си, но едва след като умра.

— А ако предвиждането ви се окаже вярно?

— Тогава ще отделя на случая цяла глава в моите мемоари.

Сър Алън се настани на един стол в левия заден ъгъл на залата. Преди това се беше обадил на мистър Уилсън, за да го уведоми, че ще наддава за номер 29 и че ще седи на обичайното си място.

Когато мистър Уилсън изкачи петте стъпала на подиума, повечето големи играчи вече бяха заели местата си. От двете страни на аукционера стояха служители на „Сотбис“. Повечето от тях щяха да наддават от името на клиенти, които не можеха да присъстват лично или не се доверяваха на себе си, че няма да прекалят и да предложат по-високи суми, отколкото са възнамерявали. В лявата част на залата имаше платформа с дълга маса. На нея седяха някои от най-опитните служители на къщата. На самата маса имаше редица бели телефони, в които щяха да шепнат, когато предметът на изкуството, от който се интересува клиентът им, бъде обявен за продан.

От мястото си в дъното на залата сър Алън виждаше, че почти всички места са заети. Имаше обаче три празни стола на третия ред, вероятно резервирани за важен клиент. Запита се кой ли ще седне от двете страни на дон Педро Мартинес. Прелисти страниците на каталога и намери „Мислителят“ на Роден, означен като №29. Имаше повече от достатъчно време Мартинес да се появи в залата.

Точно в седем часа мистър Уилсън погледна клиентите и се усмихна благосклонно. Почука микрофона и каза:

— Добър вечер, дами и господа, добре дошли на разпродажбата на импресионисти на „Сотбис“. Артикул номер едно — обяви той и погледна наляво, за да се увери, че носачът е поставил правилната картина на стойката, — е великолепен пастел на Дега с две репетиращи на Трокадеро балерини. Откривам наддаването с начална цена пет хиляди паунда. Шест хиляди. Седем хиляди. Осем…

Сър Алън гледаше с интерес как почти всички първи предложени за продажба експонати надхвърлиха предвидените стойности, доказвайки предположението на „Таймс“ от сутринта, че се е появила нова порода колекционери, които бяха натрупали състоянието си след войната и желаеха да оповестят съществуването си чрез инвестиции в произведения на изкуството.

Дон Педро Мартинес се появи на дванайсетия, съпровождан от двама младежи. Сър Алън позна най-малкия син на Мартинес Бруно и предположи, че другият сигурно е Себастиан Клифтън. Присъствието на Себастиан го убеди, че Мартинес е сигурен, че парите са все още в статуята.

Дилърите и собствениците на галерии започнаха да обсъждат помежду си дали Мартинес ще прояви по-голям интерес към номер 28, „Кътче от градината на болница «Сен Пол» в Сен Реми“ от Ван Гог или към номер 29, „Мислителят“ на Роден.

Сър Алън винаги се бе смятал за спокоен и уравновесен, когато е под напрежение, но в този момент почувства как пулсът му се ускорява все повече и повече с напредването на търга. Когато наддаването за Ван Гог започна от 80 000 и приключи на 140 000, което беше нечуван рекорд за художника, сър Алън извади носната си кърпа и попи потта от челото си.

Обърна страницата на каталога, за да погледне шедьовъра, на който се възхищаваше, но по ирония на съдбата се надяваше да изгуби в наддаването за него.

— Номер двайсет и девет, „Мислителят“ на Огюст Роден — каза мистър Уилсън. — Ако погледнете в каталога, ще видите, че отливката е направена от Алекс Рудие. Самото произведение е изложено при входа на залата — добави аукционерът. Мнозина обърнаха глави към бронзовата скулптура. — Беше показан значителен интерес към произведението, така че откривам наддаването с начална цена четирийсет хиляди паунда. Благодаря, сър — каза той и посочи джентълмена, седящ точно срещу него. Няколко глави се обърнаха с надеждата да разпознаят наддаващия.

Сър Алън отвърна с леко, едва забележимо кимане.

— Петдесет хиляди — обяви аукционерът и отново насочи вниманието си към мъжа пред себе си, който пак вдигна ръка. — Имам предложение за шейсет хиляди.

Мистър Уилсън стрелна с поглед сър Алън, видя същото леко кимане, обърна се към мъжа отпред и му предложи да вдигне на 80 000, но беше посрещнат с намръщена разочарована физиономия и твърдо поклащане на глава.

— Имам предложение за седемдесет хиляди паунда — каза аукционерът и погледна сър Алън, който изведнъж започна да се изпълва със съмнение. Точно тогава обаче мистър Уилсън погледна наляво и каза: — Осемдесет хиляди. Имам предложение по телефона за осемдесет хиляди. — Незабавно погледна отново към сър Алън и измърка: — Деветдесет хиляди?

Сър Алън кимна.

Уилсън погледна към човека на телефона и след секунда той вдигна ръка.

— Сто хиляди. Сто и десет? — попита той, като погледна отново сър Алън и се ухили малко коварно.

Дали да продължи? За първи път в живота си секретарят на кабинета реши да рискува. И кимна.

— Имам предложение за сто и десет хиляди паунда — каза Уилсън, като гледаше право към служителя на „Сотбис“, който държеше слушалката и очакваше инструкции.

Мартинес се обърна да види дали няма да познае кой точно наддава срещу него.

Разговорът по телефона продължаваше. С всяка секунда сър Алън се изнервяше все повече. Опита се да не мисли за възможността Мартинес да го е изиграл и да е вкарал в страната осемте милиона по друг начин, докато хората от САС са изгаряли фалшификати на фалшификатите. Изминалите двайсет секунди му се сториха като цял час. И изведнъж мъжът на телефона вдигна ръка.

— Имам предложение за сто и двайсет хиляди по телефона — каза Уилсън, като се мъчеше да скрие тържеството си.

Погледна отново сър Алън, който не помръдна нито мускул.

— Има предложение за сто и двайсет хиляди — повтори той. — Ще обявя статуята за продадена за сто и двайсет хиляди, това е последната ви възможност — каза той, като гледаше сър Алън, но секретарят на кабинета бе влязъл в естествената си роля на мандарин и седеше абсолютно безизразно.

— Продадено за сто и двайсет хиляди паунда — обяви Уилсън, удари с чукчето и се усмихна любезно на мъжа с телефона.

Сър Алън въздъхна с облекчение и облекчението му нарасна, когато видя самодоволната усмивка на Мартинес. Физиономията му го убеди, че аржентинецът вярва, че само за някакви си 120 000 е откупил собствената си статуя, в която има осем милиона. И утре несъмнено възнамеряваше да започне на чисто.

Две наддавания по-късно Мартинес стана от мястото си на третия ред и си запробива път през хората, без изобщо да го е грижа, че те може би следят търга. Щом стигна пътеката, тръгна с доволна усмивка към изхода и изчезна. Двамата младежи, които го последваха, поне изглеждаха смутени.

Сър Алън изчака още няколко наддавания и излезе чак тогава. Вечерта бе толкова приятна, че той реши да отиде в клуба си на Пал Мал и да се поглези със стриди и чаша шампанско. Беше готов да даде цяла месечна заплата, за да види физиономията на Мартинес, когато открие, че победата му е била куха.

43.

На следващата сутрин анонимният купувач проведе три телефонни разговора, преди да напусне Итън Скуеър 44 няколко минути след десет. Спря такси и каза на шофьора да го закара до Джеймс стрийт 19. Когато колата спря пред „Мидланд Банк“, поръча на шофьора да го изчака.

Не се изненада, когато директорът на банката се оказа на разположение за среща. В края на краищата той едва ли имаше много клиенти, които никога не са били на червено. Директорът го покани в кабинета си и след като клиентът се настани, попита:

— На чие име да бъде платежното нареждане?

— „Сотбис“.

Директорът попълни нареждането, подписа го, постави го в плик и го предаде на младия мистър Мартинес, за когото го смяташе. Диего прибра плика във вътрешния си джоб и излезе, без да каже нито дума.

„Сотбис“ беше единствената дума, която каза и на шофьора, докато сядаше на задната седалка и затваряше вратата.

Когато таксито спря пред входа на аукционната къща на Бонд стрийт, Диего отново заръча на шофьора да чака. Слезе от колата, влезе в сградата и тръгна право към бюрото за уреждане на сделки.

— Да, сър? — каза младият служител.

— Купих номер двайсет и девет при снощното наддаване и бих искал да уредя сметката — каза Диего.

Младият мъж прелисти каталога.

— А, да, „Мислителят“ на Роден.

Диего се запита колко ли още произведения на изкуството вървят с „А, да“.

— Сто и двайсет хиляди паунда, сър.

— Разбира се — каза Диего, отвори плика, извади нареждането на банкера — този начин на плащане гарантираше, че купувачът ще остане анонимен — и го сложи на бюрото.

— Желаете ли да доставим произведението, сър, или предпочитате вие да го вземете?

— Аз ще го взема. След един час.

— Не съм сигурен дали е възможно — каза младият мъж. — Нали разбирате, сър, в деня след голям търг винаги тичаме като полудели.

Диего извади портфейла си и сложи пред младия мъж банкнота от пет паунда — вероятно повече, отколкото той изкарваше за цяла седмица.

— Направете така, че да тичате в моята посока. И ако статуята ме очаква, когато се върна след час, ще има още две такива.

Младият мъж прибра банкнотата в джоба си, с което потвърди, че сделката е сключена.

Диего се върна при чакащото такси и този път даде адрес на Виктория. Когато шофьорът спря пред сградата, Диего слезе и се раздели с още една от банкнотите на баща си. Изчака рестото, сложи в портфейла си две истински банкноти и даде на шофьора шест пенса бакшиш. Влезе в сградата и тръгна към единствения свободен търговски консултант, млада жена в униформа в кафяво и жълто.

— Казвам се Мартинес. Обадих се сутринта и поръчах камион.

— Да, сър.

След като попълни формуляра, Диего се раздели с още една банкнота от пет паунда и прибави в портфейла си още три истински.

— Благодаря, сър. Камионът е в задния двор. Паркиран е на място седемдесет и едно. — И му даде ключа.

Диего излезе на двора, намери камиона, отключи вратата на закритата каросерия и погледна вътре. Беше идеален за работата. Седна зад волана, завъртя ключа и потегли обратно за „Сотбис“. След двайсет минути паркира пред задния вход на Джордж стрийт.

Докато слизаше от камиона, задната врата на аукционната къща се отвори и двама души изкараха на количка голям контейнер с червени стикери ПРОДАДЕНО. Следваха ги шестима мъже, които, ако се съдеше по телосложението им, сигурно си бяха изкарвали хляба като професионални боксьори, преди да постъпят на работа в „Сотбис“.

Диего отвори вратата на каросерията и дванайсет ръце вдигнаха контейнера от количката, сякаш бе пълен с пух, и го натовариха. Диего заключи вратата и подаде на младия мъж от бюрото за уреждане на сметки още две банкноти от пет паунда.

Седна зад волана и си погледна часовника — 11:41. Нямаше причина да не успее да стигне до Шилингфорд за около два часа, макар да знаеше, че много преди това баща му вече щеше да крачи нервно по алеята.

Щом видя в сутрешната поща светлосиния герб на Кеймбриджкия университет, Себастиан грабна плика и веднага го отвори. Първото, което правеше винаги с всяко писмо, бе да провери подписа в края на страницата. Името д-р Брайън Паджет не му говореше нищо.

Още му трябваше време да свикне с това обръщение.

След като прочете писмото за втори път, Себастиан реши да се обади на Бруно и да разбере дали и той е получил подобно писмо. Така можеха да отидат в Кеймбридж заедно.

Диего изобщо не се изненада, когато баща му изтича от сградата веднага щом камионът мина през портала. Изненада се обаче при вида на брат си Луис и целия персонал на Шилингфорд Хол, който вървеше няколко крачки зад него. Карл беше последен и държеше кожена чанта.

— Взе ли статуята? — попита баща му още преди Диего да е слязъл от камиона.

— Да — отвърна той, стисна ръка на брат си и отиде при задницата на камиона. Отвори вратата и показа големия контейнер с червени стикери ПРОДАДЕНО.

Дон Педро се усмихна и потупа контейнера, сякаш бе едно от кучетата му, след което се дръпна настрана, за да могат останалите да свършат черната работа.

Диего ръководеше групата, която започна да бута и дърпа огромния контейнер, докато той не увисна на ръба, готов всеки момент да се преобърне. Карл и Луис бързо хванаха двата ъгъла, докато Диего и готвачът се вкопчиха в другите два, а шофьорът и градинарят хванаха контейнера в средата.

Стовариха контейнера насред поляната. Градинарят не изглеждаше особено щастлив.

— Изправен ли го искаш? — попита Диего, след като успяха да си поемат дъх.

— Не — отвърна дон Педро. — Сложете го на една страна: така ще е по-лесно да махнем основата.

Карл почна да разковава дъските. Готвачът, градинарят и шофьорът ги доотпаряха с ръце.

След като и последната дъска бе хвърлена на земята, всички отстъпиха и впериха поглед в безцеремонно лежащия по гръб „Мислител“. Очите на дон Педро не се откъсваха от дървената основа. Той се наведе и се вгледа внимателно, но не откри нищо, което да намеква, че някой я е пипал. Погледна Карл и кимна.

Довереният му телохранител също се наведе, огледа четирите гайки, извади клещи и започна да развива едната. Отначало тя не искаше да помръдне, но накрая се развъртя и падна на тревата. Карл повтори същото с останалите гайки и ги свали. После спря за момент, хвана дървената основа от двете страни, напрегна всичките си сили, отдели я от статуята и я хвърли на тревата. После с доволна усмивка отстъпи настрани, за да даде възможност на господаря си да надникне пръв.

Мартинес клекна и се взря в зейналата дупка. Диего и останалите зачакаха нарежданията му. Последва дълго мълчание, след което дон Педро внезапно нададе пронизителен писък, способен да събуди и погребаните в близкото енорийско гробище. Шестимата мъже, обхванати в една или друга степен от страх, го зяпнаха, без да са сигурни каква е причината за реакцията му, докато той не изкрещя:

— Къде са ми парите?!

Диего никога не беше виждал баща си толкова бесен. Бързо клекна до него, пъхна ръка в статуята и заопипва, но успя да извади само една заблудена банкнота от пет паунда, залепнала върху бронзовата повърхност.

— Къде са парите, по дяволите? — попита слисаният Диего.

— Явно някой ги е откраднал — каза Луис.

— Това е очевадно, мамка му! — изрева дон Педро.

Никой друг не посмя да изкаже мнението си. Дон Педро продължи да се взира в кухата основа: още не искаше да приеме, че единственото, което може да покаже след цяла година подготовка за този момент, е една-единствена фалшива банкнота. Минаха няколко минути, преди да се изправи несигурно на крака, но когато най-сетне заговори, бе изненадващо спокоен.

— Не знам кой е отговорен за това, но каквото и да става, ще го намеря и ще му видя сметката.

И без нито дума повече дон Педро обърна гръб на статуята и тръгна към къщата. Единствено Диего, Луис и Карл се осмелиха да го последват. Той влезе в салона, спря пред един портрет в цял ръст, свали го и го подпря на перваза на прозореца. Зад портрета имаше сейф. Дон Педро завъртя няколко пъти шайбата, първо наляво и после надясно, докато не се чу изщракване.

Тежката врата на сейфа се отвори. Мартинес се загледа за момент в купчините грижливо подредени банкноти от по пет паунда, вмъкнати тайно от членовете на фамилията и доверени служители през последните десет години, взе три пачки и подаде една на Диего, една на Луис и една на Карл. Изгледа ги един по един.

— Никой да не мигне, преди да открием кой е откраднал парите ми. Искам всеки от вас да изиграе своята роля. Ще бъдете възнаградени единствено според резултатите.

Обърна се към Карл.

— Искам да разбереш кой е съобщил на Джайлс Барингтън, че племенникът му е тръгнал към Саутхамптън, а не към летището.

Карл кимна и Мартинес се обърна към Луис.

— Още тази вечер отиваш в Бристол и научаваш кои са враговете на Барингтън. Членовете на Парламента винаги имат врагове и не забравяй, че мнозина от тях са сред собствените им близки. И докато си там, опитай да събереш информация за корабната компания на фамилията. Имат ли някакви финансови трудности? Проблеми с трейдюнионите? Има ли разногласия между членовете на борда за фирмената политика? Какви са настроенията на акционерите им? Разрови всичко, Луис.

— Диего — обърна се дон Педро към най-големия си син, — върни се в „Сотбис“ и разбери кой е другият наддавал за „Мислителят“. Със сигурност са знаели, че парите ми вече не са в статуята, иначе нямаше да рискуват да вдигнат толкова цената.

Замълча за момент, после мушна Диего в гърдите с пръст.

— Най-важната ти задача обаче е да събереш екип, който ще ми позволи да унищожа виновника за кражбата. Започни с най-добрите адвокати, защото те не задават въпроси, когато парите са достатъчно, знаят кои са корумпираните ченгета и кои престъпници винаги успяват да се измъкнат. След като научим отговорите на всички тези въпроси и след като всичко останало си дойде на мястото, ще мога да им го върна тъпкано.

44.

— Сто и двайсет хиляди паунда — каза Хари. — Наддаване по телефона, но от „Таймс“ не знаят кой е бил купувачът.

— Само един човек би могъл да плати толкова — каза Ема. — И мистър Мартинес сигурно вече е разбрал, че не е получил онова, за което е платил. — Хари вдигна поглед от вестника и видя, че жена му е пребледняла. — И доколкото разбирам от такива хора, той ще иска да научи кой е отговорен за кражбата на парите му.

— Но той няма причина да смята, че Себ е замесен. Бях в Буенос Айрес само за няколко часа и никой освен посланика не знаеше кой съм.

— С изключение на мистър… как му беше името?

— Болтън. Но той се върна със същия самолет, с който пътувах и аз.

— Ако бях на мястото на Мартинес — с треперещ глас каза Ема, — първият, когото щях да заподозра, щеше да е Себ.

— Но защо, особено щом той не е бил въвлечен в това?

— Защото е бил последният, видял статуята преди тя да бъде предадена на „Сотбис“.

— Това не е доказателство.

— За Мартинес ще е достатъчно доказателство, повярвай ми. Мисля, че нямаме друг избор, освен да предупредим Себ, че…

Вратата се отвори и Джесика се втурна в стаята.

— Мамо, няма да познаеш къде отива Себ утре!

— Луис, какво научи от посещението си в Бристол?

— Преобърнах всеки камък, за да видя дали няма да изпълзи нещо.

— И изпълзя ли?

— Да. Открих, че макар да е уважаван и доста популярен сред избирателите си, Барингтън е успял да си създаде врагове, сред които бившата си жена и…

— Какъв е нейният проблем?

— Смята, че Барингтън я е подвел много покрай завещанието на майка си, и освен това я е яд, че е била изместена от дъщерята на някакъв си уелски миньор.

— Мисля, че няма да е зле да опиташ да се свържеш с нея.

— Вече опитах, но не е чак толкова лесно. Английската висша класа винаги очаква представянето да се извърши от някой, когото познават. Но докато бях в Бристол, попаднах на един човек, който твърди, че я познава добре.

— Кой е той?

— Майор Алекс Фишър.

— И каква е връзката му с Барингтън?

— Бил е кандидат на консерваторите при последните избори, когато Барингтън го е победил с четири гласа разлика. Фишър твърди, че Барингтън е взел депутатското място с измама, и останах с впечатлението, че е готов на всичко, за да се реваншира.

— В такъв случай трябва да помогнем на каузата му — каза дон Педро.

— Открих също, че след загубата на изборите Фишър е затънал в дългове из цял Бристол и отчаяно търси спасително въже.

— Значи трябва да му го хвърля, нали така? — каза дон Педро. — Какво можеш да ми кажеш за приятелката на Барингтън?

— Доктор Гуинет Хюз. Преподава математика в девическото училище „Сейнт Пол“ в Лондон. Местните лейбъристи очакват двамата с Барингтън да обявят брака си още откакто е приключил разводът, но както се изрази един член на комитета, който се е срещал с нея, тя не можела да се опише като „кукличка“.

— Забрави за нея — каза дон Педро. — Няма да ни е от полза, освен ако не бъде зарязана. Съсредоточи се върху бившата жена и ако майорът може да ви запознае, разбери от какво се интересува повече — от пари или от отмъщение. Почти всяка бивша жена иска едното или другото, а в повечето случаи и двете. — Усмихна се на Луис и добави: — Приключихме, момчето ми. — После се обърна към Диего. — А ти какво имаш за мен?

— Но това не е всичко — малко огорчено каза Луис. — Попаднах и на още един човек, който знае за Барингтънови повече, отколкото знаят самите те.

— И кой е това?

— Един частен детектив, Дерек Мичъл. Работил е за Барингтънови и Клифтънови в миналото, но имам чувството, че срещу подходяща сума мога да го убедя да…

— Изобщо не се доближавай до него — твърдо каза дон Педро. — Ако е готов да предаде бившите си работодатели, защо да не направи същото и с нас, ако му е изгодно? Но това не означава, че не бива да го държиш под око.

Луис кимна, макар че изглеждаше разочарован.

— Диего?

— Един английски пилот, Питър Мей, е отседнал в хотел „Милонга“ за две нощи точно по времето, когато Себастиан Клифтън беше в Буенос Айрес.

— И какво от това?

— Същият човек е видян да излиза от задния изход на британското посолство в деня на градинското парти.

— Може да е просто съвпадение.

— Рецепционистът в „Милонга“ чул как някой, който явно го познавал, се обърнал към него с името Хари Клифтън. Точно така се казва бащата на Себастиан.

— Това вече едва ли е съвпадение.

— След като бил разкрит, той хванал първия самолет за Лондон.

— Изобщо не е съвпадение.

— Освен това мистър Клифтън напуснал, без да плати хотела си лично. Сметката била поета по-късно от британското посолство. Това доказва не само, че бащата и синът са били по едно и също време в Буенос Айрес, а и че явно са работили заедно.

— Тогава защо не са отседнали в един и същи хотел? — попита Луис.

— Защото не са искали да ги виждат заедно, предполагам — каза дон Педро и след кратко мълчание добави: — Добра работа, Диего. Та този Хари Клифтън ли е наддавал за статуята ми?

— Не мисля. Когато попитах аукционера от „Сотбис“, той заяви, че нямал представа. И макар да намекнах, мистър Уилсън явно не е човек, който може да се изкуши да вземе нещо странично. Освен това подозирам, че ако бъде заплашен по какъвто и да било начин, веднага ще се обади на Скотланд Ярд.

Дон Педро се намръщи.

— Успях обаче да открия и друго — продължи Диего.

— Че британското правителство също е проявило интерес към закупуването на „Мислителят“.

Дон Педро избухна и изля тирада от ругатни, която би шокирала и надзирател в затвор. Мина известно време, преди да се успокои, и когато най-сетне успя, гласът му беше почти шепот.

— Значи вече знаем кой е откраднал парите ми. И те вече са унищожили банкнотите или са ги предали на Централната банка. Така или иначе, няма да видим нищо от тях!

— Но дори британското правителство не би могло да проведе подобна операция без съдействието на семейства Клифтън и Барингтън — посочи Диего. — Така че мишената ни си остава същата.

— Прав си — каза дон Педро и смени темата: — Как върви събирането на екипа?

— Събрах малка група, която не харесва идеята да плаща данъци. — Останалите трима се разсмяха за първи път тази сутрин. — Засега ги държа в готовност и ще действат веднага щом им се нареди.

— Имат ли представа за кого работят?

— Не. Мислят, че съм някакъв чужденец, който не си знае парите, и не задават въпроси, стига да им се плаща навреме и в брой.

— Става. — Дон Педро се обърна към Карл. — Успя ли да разбереш кой е казал на Барингтън, че племенникът му е тръгнал за Саутхамптън, а не за летището?

— Не мога да го докажа — каза Карл, — но със съжаление трябва да съобщя, че единственият, който може да го е направил, е Бруно.

— Това момче винаги е било прекалено честно и това не е за негово добро. Майка му е виновна. Трябва да внимаваме и да не обсъждаме какво съм намислил, когато е наоколо.

— Но никой от нас не знае какво си намислил — посочи Диего.

Дон Педро се усмихна.

— Никога не забравяй, че ако искаш да повалиш една империя на колене, трябва да започнеш с премахването на престолонаследника.

45.

Звънецът иззвъня в десет без една и Карл отвори вратата.

— Добро утро, сър. С какво мога да ви помогна?

— Имам среща с мистър Мартинес в десет часа.

Карл се поклони и се отдръпна, за да направи път на посетителя, след което го придружи по коридора, почука на вратата на кабинета и каза:

— Гостът ви е тук, сър.

Мартинес стана от бюрото и протегна ръка.

— Добро утро. Очаквах с нетърпение да се видим.

Карл затвори и докато вървеше към кухнята, мина покрай Бруно, който говореше по телефона.

— … баща ми ми даде два билета за полуфинала мъже в Уимбълдън утре и предложи да те поканя.

— Много мило от негова страна — каза Себ, — но имам среща с наставника си в Кеймбридж в петък, така че едва ли ще успея.

— Стига глупости — каза Бруно. — Нищо не ти пречи да дойдеш в Лондон утре сутринта. Мачът започва от два, така че ако успееш да се добереш дотук към единайсет, ще имаме предостатъчно време.

— Но трябва да съм в Кеймбридж на другия ден по обед.

— Ще преспиш у нас и на сутринта Карл ще те закара до Ливърпул стрийт.

— Кои играят?

— Фрейзър срещу Купър. Мачът ще е много напечен. И ако слушаш, може да те закарам до Уимбълдън със страхотната си нова кола.

— Имаш кола? — невярващо попита Себастиан.

— Оранжево „Ем Джи Ей“ с гюрук. Татко ми я подари за рождения ми ден.

— Щастливец — каза Себастиан. — А моят ми подари пълните съчинения на Пруст.

Бруно се разсмя.

— А ако слушаш много, по пътя може дори да ти разкажа за последната си приятелка.

— Последната? — подигравателно повтори Себастиан. — Трябва да си имал поне една, преди да се появи „последната“.

— Нещо като завист ли надушвам?

— Ще ти кажа, след като се запозная с нея.

— Няма да имаш този шанс, защото ще се видим в петък, а дотогава ти ще си във влака за Кеймбридж. До утре в единайсет.

Бруно затвори и тъкмо вървеше към стаята си, когато вратата на кабинета се отвори и се появи баща му, преметнал ръка през рамото на някакъв джентълмен с вид на военен.

Бруно едва ли би подслушал разговора на баща си, ако не беше чул името Барингтън.

— Ще ви върнем в борда на „Барингтън“ за нула време — каза дон Педро, докато изпращаше госта си до изхода.

— Ще се насладя неимоверно на този момент.

— Искам обаче да знаете, майоре, че не се интересувам от периодични ужилвания само за да тормозя фамилията. Дългосрочният ми план е да поема контрол над компанията и да ви направя председател на борда. Как ви звучи това?

— Ако между другото доведе до крах и на Джайлс Барингтън, нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие.

— Не само на Барингтън — каза Мартинес. — Намерението ми е да унищожа всеки член на фамилията, един по един.

— Още по-добре — каза майорът.

— Значи първата ви работа е да започнете да купувате акции веднага когато излязат на пазара. Сдобиете ли се със седем и половина процента, ще ви върна в борда като мой представител.

— Благодаря ви, сър.

— Не ме наричайте сър. За приятелите си съм Педро.

— А аз — Алекс.

— Запомнете, Алекс, от сега нататък ние с вас сме партньори и имаме само една цел.

— Великолепно, Педро — каза майорът, докато двамата си стискаха ръцете.

Когато гостът си тръгна, дон Педро можеше да се закълне, че го чу да си подсвирква.

Мартинес се обърна към коридора и видя очакващия го Карл.

— Трябва да поговорим, сър.

— Ела в кабинета.

В кабината Карл повтори подслушания разговор между Бруно и приятеля му.

— Знаех си, че няма да устои на билетите за Уимбълдън. — Мартинес вдигна телефона и нареди: — Свържете ме с Диего… А сега да видим дали ще успеем да прилъжем момчето с нещо още по-съблазнително — добави, докато чакаше сина си да се обади.

— Какво има, татко? — попита Диего в слушалката.

— Младият Клифтън е лапнал въдицата. Утре идва в Лондон, за да ходят в Уимбълдън. Ако Бруно успее да го убеди да приеме другото ми предложение, ще можеш ли да уредиш всичко за петък?

Себастиан взе будилника на майка си, за да е сигурен, че няма да закъснее за влака в 7:23 до Падингтън. На сутринта Ема го чакаше долу и му предложи да го откара до Темпъл Мийдс.

— Ще се видиш ли с мистър Мартинес, докато си в Лондон?

— Почти със сигурност — каза Себастиан. — Именно той е предложил с Бруно да идем в Уимбълдън. Защо питаш?

— Просто така.

На Себастиан му се прииска да попита майка си защо изглежда толкова загрижена за мистър Мартинес, но подозираше, че ще получи същия отговор. Просто така.

— Ще имаш ли време да се видиш с леля си Грейс, докато си в Кеймбридж? — попита майка му, сменяйки темата твърде очевидно.

— Тя ме покани на чай в Нюнам в събота следобед.

— Не забравяй да й предадеш много поздрави — каза Ема, докато спираха пред гарата.

Себастиан седна в ъгъла на купето и се зачуди защо родителите му се интересуват толкова от човек, с когото никога не са се срещали. Реши да попита Бруно дали знае за някакъв проблем. В края на краищата Бруно от самото начало не беше убеден, че пътуването му до Буенос Айрес бе добра идея.

Когато влакът влезе в Падингтън, Себастиан бе все така далеч от решаването на загадката. Предаде билета си на кондуктора при бариерата, излезе от гарата и пресече улицата. Спря пред №37 и почука на вратата.

— О, боже! — възкликна мисис Тибит, когато видя кой стои на прага й, и го прегърна. — Не вярвах, че ще те видя отново, Себ.

— Това заведение предлага ли закуска за безпарични първокурсници?

— Ако това означава, че след закуската заминаваш за Кеймбридж, ще видя какво мога да забъркам.

Себастиан я последва вътре.

— И затвори вратата — добави тя. — Хората ще си помислят, че си се родил в плевня.

Себастиан се върна и затвори външната врата, след което слезе по стълбите към кухнята. Когато го видя, Джанис каза: „Я виж какво домъкнала котката“, също го прегърна и сложи пред него най-чудесната закуска на света.

— Е, къде беше, откакто се видяхме за последно? — попита мисис Тибит.

— Ходих до Аржентина и се срещнах с принцеса Маргарет.

— Къде е Аржентина? — попита Джанис.

— Доста далеч — каза мисис Тибит.

— А през септември отивам в Кеймбридж — добави с пълна уста Себастиан. — Благодарение на теб, Тиби.

— Надявам се, че нямаш нищо против, че се свързах с чичо ти.

— Слава богу, че си го направила — рече Себастиан. — Иначе сигурно още щях да съм в Аржентина.

— И какво те води този път в Лондон? — попита Джанис.

— Липсвахте ми толкова много, че просто не издържах — отвърна Себ. — А и къде другаде човек може да намери свястна закуска?

— Тия ги разправяй на някой друг — каза мисис Тибит, докато слагаше трети кренвирш в чинията му.

— Е, има и една друга причина — призна си Себастиан. — Бруно ме покани да гледаме полуфинала мъже в Уимбълдън следобед. Фрейзър срещу Купър.

— Влюбена съм в Ашли Купър — каза Джанис и дори изпусна кърпата за бърсане на чинии.

— Ти би се влюбила във всеки, който стигне до полуфинала — сгълча я мисис Тибит.

— Не е вярно! Никога не съм се влюбвала в Нийл Фрейзър.

Себастиан се разсмя и през следващия час не престана да се смее, поради което се появи на Итън Скуеър чак към единайсет и половина и когато Бруно отвори вратата, каза:

— Виновен съм, но в своя защита ще кажа, че ме задържаха две приятелки.

— Запознайте ме отново с всичко — каза Мартинес. — И не пропускайте нито един детайл.

— Трима опитни шофьори проведоха няколко тренировки през изминалата седмица — каза Диего. — Днес следобед ще направят последното изпълнение.

— Какво може да се провали?

— Ако Клифтън не приеме предложението ти, се проваля всичко.

— Доколкото познавам момчето, няма да може да устои. Само се погрижи да не се сблъскам с него, преди да е заминал за Кеймбридж утре сутринта. Защото не мога да гарантирам, че няма да го удуша.

— Направих всичко възможно пътищата ви да не се пресекат. Ще вечеряш в „Савой“ с майор Фишър, а утре сутринта имаш среща в града с юрисконсулта на компанията, който ще те запознае с правата ти, след като придобиеш седем и половина процента от „Барингтън“.

— А следобед?

— Двамата отиваме в Уимбълдън. Не за да гледаме финала жени, а за да ти осигурим безброй алибита.

— А къде ще е Бруно?

— Ще води приятелката си на кино. Прожекцията започва в два и петнайсет и свършва към пет, така че няма да научи тъжната новина за приятеля си, докато не се прибере вечерта.

Вечерта Себастиан дълго не можа да заспи. Целият ден премина пред очите му кадър по кадър, подобно на ням филм — закуската с Тиби и Джанис, пътуването до Уимбълдън с новата кола на Бруно и спиращият дъха полуфинал, чийто четвърти сет най-сетне бе взет от Купър с 8 на 6. Денят завърши с посещение в „Мадам Жужу“ на Брюър стрийт, където беше наобиколен от дузина Габриели. Още едно нещо, което нямаше да сподели с майка си.

И като капак на всичко на връщане Бруно му предложи на следващия ден да отиде в Кеймбридж с колата вместо с влак.

— Но баща ти няма ли да възрази?

— Идеята беше негова.

Когато на сутринта слезе за закуска, Себастиан с разочарование откри, че дон Педро вече е излязъл за важна среща. Искаше да му благодари за всичко, което беше направил за него. Реши да му пише веднага щом се прибере в Бристол.

— Ама че страхотен ден беше вчера — каза той, докато пълнеше купата си с мюсли и сядаше срещу Бруно.

— Вчера си е вчера — отвърна Бруно. — Много повече се тревожа за днес.

— Проблем ли има?

— Да кажа ли на Сали какво чувствам към нея, или просто да приема, че тя вече знае? — изтърси Бруно.

— Толкова ли е зле положението?

— За теб всичко е наред. Ти си много по-опитен в тези неща от мен.

— Така си е — съгласи се Себастиан.

— Стига си се подхилвал или няма да ти заема колата.

Себастиан се опита да изглежда сериозен.

Бруно се наведе над масата и попита:

— Какво да облека според теб?

— Най-добре нещо небрежно, но елегантно. Шалче вместо вратовръзка — предложи Себастиан.

В този момент телефонът в коридора зазвъня.

— И не забравяй, че Сали също ще се чуди какво да облече — добави той, докато Карл влизаше в стаята.

— Мистър Бруно, търси ви някоя си мис Торнтън.

Себастиан избухна в смях, когато Бруно изскочи тичешком през вратата.

Мажеше втората си филийка с мармалад, когато приятелят му се върна с възклицанието: „По дяволите, по дяволите, по дяволите“.

— Какво има?

— Сали няма да дойде. Била настинала и вдигнала температура.

— Посред лято? — учуди се Себастиан. — Май по-скоро търси някакво извинение да откаже срещата.

— Пак не позна. Каза, че до утре ще се оправи и че с нетърпение очаква да се видим.

— Тогава защо не дойдеш до Кеймбридж с мен? Аз поне няма да придирям за облеклото ти.

Бруно се ухили.

— Не ставаш много за заместник на Сали, но май нямам какво по-добро да правя.

46.

„По дяволите, по дяволите, по дяволите“ накара Карл да излезе от кухнята и да се опита да разбере какъв е проблемът. Пристигна точно навреме, за да видя как двете момчета изчезват през външната врата. Изтича по коридора и излезе навън, но можеше само да гледа как оранжевият „Ем Джи“ със Себастиан зад волана потегля.

— Мистър Бруно! — изкрещя Карл, но никой от двамата не се обърна, защото Себастиан беше включил радиото, за да слушат последните новини от Уимбълдън.

Карл изтича в средата на улицата и размаха трескаво ръце, но колата не намали. Той спринтира след нея, докато тя приближаваше зеления светофар в края на улицата.

— Светни червено! — изкрещя той и светофарът се подчини, но не и преди Себастиан да завие наляво и да ускори към Хайд Парк Корнър. На Карл не му оставаше друго, освен да приеме, че ги е изпуснал. Може би Бруно беше помолил Клифтън да го остави някъде, преди да продължи за Кеймбридж? В края на краищата нали трябваше да води приятелката си на кино този следобед? Рискът обаче бе твърде голям, за да може Карл да си го позволи.

Обърна се и се затича към къщата, като се мъчеше да си спомни къде трябваше да е мистър Мартинес през деня. Знаеше, че следобед ще гледа финала за жени в Уимбълдън. Момент, спомни си Карл. Преди това днес Мартинес имаше среща в центъра, така че съществуваше някакъв шанс все още да е в офиса си. Макар да не вярваше в Бог, Карл се замоли дон Педро още да не е заминал за Уимбълдън.

Втурна се през вратата, грабна телефона и набра номера на офиса. След секунди секретарката на дон Педро вдигна.

— Трябва да говоря с шефа. Спешно е! Спешно!

— Мистър Мартинес и Диего заминаха преди няколко минути за Уимбълдън.

— Себ, трябва да обсъдя с теб нещо, което ме тревожи.

— Че Сали няма да се появи и утре ли?

— Не, става дума за нещо много по-сериозно — каза Бруно.

Макар че усети промяната в тона на приятеля си, Себастиан не можеше да се обърне и да се вгледа по-внимателно в него, защото за пръв път се опитваше да се справи с трафика на Хайд Парк Корнър.

— Не мога да кажа какво точно е, но откакто си в Лондон, баща ми като че ли се опитва да те избягва.

— Но в това няма никакъв смисъл. В края на краищата именно той е предложил да идем заедно в Уимбълдън — напомни му Себастиан, докато излизаха на Парк Лейн.

— Знам. Негова беше идеята и да ти дам колата днес. Просто се чудя дали в Буенос Айрес не се е случило нещо, което го е раздразнило.

— Нищо, за което да си давам сметка — отвърна Себастиан, видя табелата за шосе А1 и мина в крайната лента.

— Още не мога да разбера защо баща ти е трябвало да пропътува половината свят, за да те види, след като е било достатъчно просто да вдигне телефона.

— Смятах да му задам същия въпрос, но беше много зает и се готвеше за поредното си турне в Америка. Когато повдигнах въпроса пред майка ми, тя се направи на тъпа. А ако за нея може да се каже нещо, то е, че определено не е тъпа.

— Другото, което не разбирам, е защо си останал в Буенос Айрес, при положение че си можел да се върнеш с баща си.

— Защото обещах на твоя баща да доставя един голям контейнер до Саутхамптън и не исках да го разочаровам след всичко, което направи за мен.

— Сигурно е статуята, която видях да лежи на поляната в Шилингфорд. Но това само задълбочава загадката. Защо му е на баща ми да иска от теб да внасяш статуя от Аржентина, да я пусне на търг тук и после да я откупи?

— Нямам представа. Подписах документите, както той ме помоли, и след като „Сотбис“ прибраха контейнера, се прибрах в Бристол с родителите ми. Какво се тормозиш толкова? Просто направих точно онова, което ми беше заръчал баща ти.

— Защото вчера при баща ми дойде някакъв човек и чух, че споменава името Барингтън.

Себастиан спря на следващия светофар.

— Имаш ли представа кой е този човек?

— Не, не съм го виждал никога. Но чух, че баща ми го нарече „майоре“.

— Моля за внимание — разнесе се глас от високоговорителя и тълпата се умълча, въпреки че мис Гибсън се канеше да бие началния удар на първия сет. — Моля мистър Мартинес да се яви незабавно в офиса на секретаря.

— Явно е станало нещо — каза дон Педро, докато ставаше от мястото си.

Излезе на най-близката пътека, следван плътно от Диего, и щом се озова в галерията, попита един продавач на програми къде е офисът на секретаря.

— Онази голяма постройка със зеления покрив ето там, сър — посочи младежът. — Не можете да я пропуснете.

Дон Педро бързо слезе по стъпалата и излезе от Централния корт, но Диего го беше изпреварил много преди да стигне изхода и почти тичаше към голямата сграда, като от време на време поглеждаше назад, за да е сигурен, че баща му не е изостанал прекалено. Щом наближи двойната врата, извика на униформения портиер:

— Къде е офисът на секретаря?

— Третата врата отляво, сър.

Диего продължи забързано, докато не стигна вратата с табела „Секретар на клуба“.

Отвори я и се озова лице в лице с мъж с елегантно сако в пурпурно и зелено.

— Аз съм Мартинес. Извикахте ме по високоговорителя.

— Да, сър. Някой си мистър Карл Рамирес се обади и помоли да му звъннете незабавно у дома. Наблегна, че е изключително важно.

Диего грабна телефона на бюрото и докато набираше номера, баща му също нахълта в стаята.

— Какво е толкова спешно? — задъхано попита дон Педро.

— Още не знам. Трябва да се обадим на Карл.

Дон Педро грабна слушалката от ръката му и чу:

— Вие ли сте, мистър Мартинес?

— Да, аз съм — каза той и внимателно заслуша онова, което му казваше Карл.

— Какво се е случило? — попита Диего, като се мъчеше да запази спокойствие, защото видя как баща му побеля като платно и се вкопчи в ръба на бюрото.

— Бруно е в колата — отговори дон Педро.

— Ще попитам баща ми веднага щом се прибера довечера — каза Бруно. — В края на краищата с какво би могъл да го раздразниш, щом си изпълнил собствените му инструкции?

— Нямам представа — каза Себастиан, докато излизаше от околовръстното на А1 и се включваше в трафика. Натисна газта и се наслади на вятъра, който разроши косата му.

— Може и да реагирам прекалено, но държа да разбера какво става — каза Бруно.

— Ако името на майора е Фишър — отвърна намръщено Себастиан, — бъди сигурен, че няма да успееш да разбереш нищо.

— Кой е тоя Фишър, по дяволите?

— Беше кандидат на консерваторите и се състезаваше с чичо ми на последните избори. Не помниш ли? Разказвах ти за него.

— Онзи тип, който се опитал да измами чичо ти с подправяне на гласовете ли?

— Същият. Освен това се опитваше да дестабилизира „Барингтън Шипинг“, като купуваше и продаваше акции на компанията всеки път, когато тя имаше затруднения. Накрая председателят най-сетне се отърва от него и майка ми зае мястото му в борда на директорите.

— Но защо баща ми ще се занимава с мръсник като този тип?

— Възможно е да не става въпрос за Фишър. В такъв случай ще се окаже, че и двамата реагираме прекалено.

— Дано да си прав. Въпреки това си мисля, че трябва да сме нащрек. Може пък да се появи нещо, което да обясни всичко това.

— Прав си. Защото едно е сигурно — не искам да си развалям отношенията с баща ти.

— И дори някой от нас да открие, че поради някаква причина нещата между семействата ни не са добри, това не означава, че и ние трябва да се въвличаме в разприте им, нали?

— Абсолютно съгласен — каза Себастиан, докато стрелката изпълзяваше на шейсет мили в час, което бе поредното ново изживяване. — Колко книги ти даде да изчетеш наставникът ти преди началото на семестъра? — попита той, докато излизаше на външното платно, за да изпревари колона от три камиона, натоварени с въглища.

— Десетина. Но останах с впечатлението, че не очаква да съм ги изчел всичките преди началото на учебната година.

— Аз май не съм прочел десет книги през целия си живот — каза Себастиан, докато задминаваше третия камион. Наложи се обаче рязко да набие спирачка, защото шофьорът на средния камион внезапно зави и започна да изпреварва онзи пред него. Точно когато изглеждаше, че шофьорът ще задмине колегата си и ще се върне във вътрешното платно, Себастиан погледна в огледалото и видя, че третият камион също е излязъл във външното платно.

Камионът пред Себастиан продължаваше напред и се изравни с онзи, който още беше във вътрешното платно. Себастиан отново погледна в огледалото и започна да се изнервя, защото му се стори, че камионът зад тях като че ли приближава.

Бруно се обърна, замаха яростно с ръце на мъжа зад волана и закрещя:

— Какво правиш бе, идиот?!

С безизразна физиономия шофьорът се наведе над волана и камионът продължи да приближава все повече и повече въпреки факта, че камионът пред тях все още не беше изпреварил онзи, който бе във вътрешното платно.

— За бога, размърдай се! — изкрещя Себастиан и натисна клаксона, макар да знаеше, че шофьорът пред него изобщо няма да го чуе. Когато погледна отново в огледалото, с ужас видя, че камионът зад тях почти докосва бронята. А онзи отпред все още не беше приключил с изпреварването, за да се прибере в съседното платно и да даде възможност на Себастиан да натисне газта.

Бруно вече махаше трескаво на шофьора отляво, но той продължаваше да се движи със същата скорост. Нищо не му пречеше да свали крак от газта и да ги пусне да минат във вътрешното платно, но той дори не погледна към тях.

Камионът зад тях удари бронята и побутна малкия автомобил напред. Задният номер се откачи и издрънча на настилката. Себастиан не знаеше какво да направи; не можеше да ускори, без да се блъсне в предния камион и да бъде смачкан между двата като хармоника.

След секунди бяха засилени за втори път, когато камионът зад тях побутна колата им, този път доста по-силно, и я запрати към камиона отпред. Когато последва трети удар, думите на Бруно „Сигурен ли си, че вземаш правилното решение“ изплуваха в ума на Себастиан. Той погледна приятеля си, който се бе вкопчил с две ръце в таблото.

— Искат да ни убият! — изкрещя Бруно. — За бога, Себ, направи нещо!

Себастиан погледна безпомощно към отсрещните платна, но видя плътен поток коли, движещи се в обратната посока.

И тогава камионът пред тях започна да намалява и той разбра, че ако искат да се надяват да оцелеят, ще трябва да вземе решение, при това веднага.

Приемащият наставник беше натоварен със скръбната задача да се обади на бащата на момчето и да му съобщи, че синът му е загинал в трагична автомобилна катастрофа.