Най-добре да си остане тайна

1.

— Прочее, ако някой може да посочи основателна причина те да не могат да се съчетаят законно, нека говори сега, или да замълчи завинаги.

Хари Клифтън никога нямаше да забрави първия път, когато бе чул тези думи и как миг по-късно целият му живот се преобърна наопаки. Стария Джак, който също като Джордж Вашингтон не можеше да произнесе лъжа, бе разкрил в набързо свиканата среща във вестиария, че е възможно Ема Барингтън, жената, която Хари обожаваше и която щеше да стане негова съпруга, да е всъщност негова сестра.

Целият ад се отприщи, когато майката на Хари призна, че веднъж и само веднъж е имала сексуална връзка с бащата на Ема Хюго Барингтън. Следователно имаше възможност той и Ема да са деца от един и същи баща.

Когато беше преспала с Хюго Барингтън, майката на Хари излизала с пристанищния работник Артър Клифтън, който работел в корабостроителницата на Барингтън. Въпреки факта, че Мейзи се беше омъжила за Артър малко след това, свещеникът отказа да венчае Хари и Ема, щом имаше вероятност сватбата да е в разрез с древните правила на църквата относно браковете между кръвни роднини.

След секунди бащата на Ема, Хюго, се бе измъкнал от църквата през една задна врата като страхливец, бягащ от бойното поле. Ема и майка й заминаха на север в Шотландия, а опустошеният духом Хари остана в колежа си в Оксфорд, без да знае какво да прави. Накрая Адолф Хитлер взе решението вместо него.

Хари напусна университета няколко дни по-късно и смени академичната си тога с униформата на обикновен моряк. Но по-малко от две седмици след като постъпи на служба, германско торпедо потопи кораба и името Хари Клифтън се появи в списъка на загиналите в морето.

— Ще вземеш ли тази жена за своя законна съпруга и ще й бъдеш ли верен, докато сте живи?

— Да.

Едва след края на войната, когато се върна от фронта, покрит с белези и слава, Хари разбра, че Ема е родила техния син, Себастиан Артър Клифтън. Но едва когато се възстанови напълно научи, че Хюго Барингтън е бил убит при изключително зловещи обстоятелства и е завещал на фамилията Барингтън още един проблем, също толкова съсипващ за Хари, колкото и забраната да се ожени за любимата си.

Хари никога не беше смятал за особено важно, че е с няколко седмици по-голям от Джайлс Барингтън, брата на Ема и негов най-близък приятел, докато не установи, че е възможно именно той да е наследникът на огромните имения на фамилията, всичките й богатства, титлата и „всичко, което върви с нея“. Побърза ясно да заяви, че няма интерес към наследството на Барингтън и че е готов да се откаже от всичките си евентуални права на първороден в полза на Джайлс. Кралският хералдмайстор изглеждаше готов да приеме решението и всичко можеше да мине гладко, ако лорд Престън, лейбърист от Камарата на лордовете, не беше решил да защитава правото на Хари върху титлата, без изобщо да се посъветва с него.

— Въпросът е принципен — обясняваше лорд Престън на всеки парламентарен кореспондент, който се обръщаше към него.

— Ще вземеш ли този мъж за свой законен съпруг, за да живееш с него според Божията повеля в свещен брак?

— Да.

Хари и Джайлс бяха останали неразделни приятели през цялото това време въпреки факта, че официално се изправяха един срещу друг пред най-висшия съд на страната и че се бяха озовали на първите страници на всички национални вестници.

Двамата щяха да ликуват при отсъждането на лорд канцлера, ако дядото на Ема и Джайлс лорд Харви беше на мястото си на първия ред при произнасянето на решението, но той така и не научи за своята победа. Нацията остана разделена от изхода, а двете семейства бяха оставени да се оправят сами.

Пресата не пропусна веднага да посочи на жадните за новини читатели и другата последица от отсъждането на лорд канцлера — че най-висшият съд в страната е постановил, че Хари и Ема не са кръвни роднини и следователно той може да поиска тя да му стане законна съпруга.

— С този пръстен се вричам на теб, почитам те с тялото си и те дарявам с всичките си земни притежания.

Хари и Ема обаче знаеха, че решението, взето от човек, не доказва неоспоримо, че Хюго Барингтън не е баща на Хари, и двамата като вярващи християни се тревожеха, че може би нарушават Божия закон.

Любовта им не беше намаляла след всичко, през което бяха преминали. Напротив, бе станала по-силна и с поощрението на майка си Елизабет и благословията на Мейзи, майката на Хари, Ема прие предложението за брак. Натъжаваше я единствено, че никоя от бабите й не бе доживяла да присъства на церемонията.

Венчавката не се състоя в Оксфорд, както бе замислено първоначално, с цялата помпозност и официалност на университетски брак и неизбежния шум, който щеше да се вдигне около него. Вместо това се проведе скромна церемония в Бристол, в присъствието единствено на роднини и неколцина близки приятели.

Може би най-тъжното решение, което Хари и Ема взеха с неохота, бе Себастиан Артър Клифтън да остане единственото им дете.

2.

Хари и Ема заминаха за Шотландия, за да прекарат медения си месец в замъка Мългелри, потомствения дом на лорд и лейди Харви, покойните дядо и баба на Ема, като оставиха малкия Себастиан на грижите на Елизабет.

Замъкът събуди много щастливи спомени от времето, когато бяха прекарали ваканцията си тук малко преди Хари да отиде в Оксфорд. През деня бродеха заедно из хълмовете и рядко се връщаха, преди слънцето да се е скрило зад най-високия връх. След вечеря (готвачът си спомняше, че господарят Клифтън обича три порции супа) сядаха до огромната разпалена камина и четяха Ивлин Уо, Греъм Грийн и любимия на Хари П. Г. Удхаус.

След две седмици, през които видяха повече шотландски говеда, отколкото човешки същества, двамата с неохота поеха по дългия път обратно за Бристол. Пристигнаха в Имението с очакване за домашно спокойствие, но такова не им бе отредено.

Елизабет призна, че с нетърпение очаква да им върне Себастиан: непрекъснато плачел преди лягане, каза им тя, а сиамската й котка Клеопатра скочи в скута й и веднага заспа.

— Честно казано, едва ви дочаках — добави тя. — През последните две седмици не успях да реша докрай нито една кръстословица.

Хари благодари на тъща си за разбирането и двамата с Ема взеха хиперактивния си петгодишен син в Барингтън Хол.

Преди Хари и Ема да се оженят, Джайлс бе настоял да гледат на Барингтън Хол като на свой дом, тъй като самият той щеше да прекарва по-голямата част от времето си в Лондон като член на парламента. Имението беше идеално за тях със своята библиотека с десет хиляди тома, просторен парк и голяма конюшня. Хари можеше да пише на спокойствие детективските си романи за Уилям Уоруик, Ема яздеше всеки ден, а Себастиан играеше на воля и редовно мъкнеше у дома странни животинки, които да му правят компания за чая.

Джайлс често прескачаше до Бристол в петък, за да вечеря с тях. В събота сутринта провеждаше срещи с избирателите си, след което се отбиваше с агента си Гриф Хаскинс в клуба на докерите за по една-две бири. Следобед пак с Гриф отиваха заедно с десетина хиляди гласоподаватели на стадиона Ийствил, за да гледат как Бристол Ровърс по-често губят, отколкото печелят. Дори пред агента си Джайлс никога не би признал, че предпочита да прекарва съботните следобеди в гледане на ръгби; ако го направеше, Гриф щеше да му напомни, че на онези мачове се събират не повече от две хиляди зрители, като при това повечето от тях гласуват за консерваторите.

В неделя сутрин Джайлс можеше да бъде намерен коленичил в „Сейнт Мери Редклиф“ заедно с Хари и Ема. Хари смяташе, че за Джайлс това е просто поредното му задължение като депутат — когато бяха ученици, той винаги търсеше някакво извинение да пропусне службите в параклиса. Никой обаче не можеше да отрече, че Джайлс бързо си спечелва репутацията на съвестен и усърден парламентарист.

Внезапно, без никакво обяснение, посещенията на Джайлс в края на седмицата започнаха да стават все по-редки. Всеки път, когато Ема повдигаше въпроса пред брат си, той мънкаше нещо за парламентарни задължения. Хари не се връзваше на обясненията и се надяваше редките срещи на шурея му с избирателите да не доведат до загубата му на следващите избори.

Една петъчна вечер двамата откриха истинската причина за честите отсъствия на Джайлс през последните няколко месеца.

Той се беше обадил на Ема няколко дни по-рано, за да й каже, че ще идва в Бристол за уикенда и че ще пристигне в петък навреме за вечеря. Онова, което бе пропуснал да спомене, бе, че няма да дойде сам.

Ема обикновено харесваше приятелките на Джайлс, които винаги бяха привлекателни, често малко смахнати и всички без изключение го обожаваха, дори повечето да не се задържаха достатъчно, за да успее да ги опознае. Този път обаче случаят беше различен.

Когато в петък вечер Джайлс им представи Вирджиния, Ема остана озадачена какво толкова вижда брат й в тази жена. Вярно, беше красива и с доста добри връзки. Всъщност още преди да седнат на вечеря Вирджиния на два пъти сподели, че навремето била избрана за дебютантка на годината (през 1934) и три пъти спомена, че е дъщеря на граф Фенуик.

Ема щеше да отдаде всичко това просто на нервността на гостенката, ако Вирджиния не чоплеше претенциозно храната си и не сподели с висок шепот с Джайлс мнението си, че явно в Глостършър е трудно да се намери прилична домашна прислуга. За изненада на Ема, Джайлс само се усмихваше на тези наблюдения и не възрази нито веднъж. Ема тъкмо се канеше да каже нещо, за което със сигурност щеше да съжалява, когато Вирджиния заяви, че е уморена след дългия ден и желае да си легне.

След като тя стана и се оттегли, следвана плътно от Джайлс, Ема отиде в салона, наля си едно голямо уиски и се отпусна в най-близкото кресло.

— Един бог знае как ще приеме майка ми лейди Вирджиния.

Хари се усмихна.

— Мнението на Елизабет няма да е от особено значение. Имам чувството, че Вирджиния ще се задържи точно толкова, колкото и другите приятелки на Джайлс.

— Не съм сигурна — рече Ема. — Чудно ми е обаче защо проявява интерес към Джайлс, след като ясно й личи, че не е влюбена в него.

Когато в неделя следобед Джайлс и Вирджиния потеглиха обратно за Лондон, Ема бързо забрави за дъщерята на граф Фенуик, тъй като трябваше да се заеме с много по-належащ проблем. Поредната детегледачка подаваше заявление за напускане — чашата преляла, когато открила в леглото си таралеж. Хари изпита известно съчувствие към горката жена.

— Лошото е, че е единствено дете — каза Ема вечерта, след като най-сетне успя да приспи детето. — Не може да е весело, когато няма с кого да си играеш.

— Никога не съм имал подобен проблем — каза Хари, без да вдига поглед от книгата.

— Майка ти ми каза, че си бил доста буен, преди да отидеш в „Сейнт Бийд“, и че когато си бил на неговата възраст, си прекарвал повече време на доковете, отколкото у дома.

— Е, скоро и той ще отиде в „Сейнт Бийд“.

— И какво да правя аз дотогава? Да го оставям всяка сутрин на доковете ли?

— Идеята не е лоша.

— Говоря сериозно, скъпи. Ако не е бил Стария Джак, сигурно още щеше да си там.

— Така е — призна Хари и вдигна чаша в памет на човека с голямо сърце Джак Тарант. — Но какво можем да направим?

Ема така се забави с отговора си, че Хари се зачуди дали не е задрямала.

— Може би е време да имаме второ дете.

Хари така се изненада, че затвори книгата и се вгледа внимателно в жена си. Не беше сигурен, че я е чул правилно.

— Но нали се разбрахме…

— Разбрахме се. И не съм променила решението си. Но няма причина да не си помислим за осиновяване.

— Откъде ти дойде тази идея, скъпа?

— Непрекъснато си мисля за малкото момиче, което открили в кабинета на баща ми в нощта на смъртта му — Ема така и не можеше да произнесе думата убийство, — и за възможността то да е негово дете.

— Но за това няма никакви доказателства. Пък и не съм сигурен дали би могла да откриеш къде е тя след толкова време.

— Мислех да се обърна към един известен автор на детективски романи и да потърся съвета му.

Хари обмисли внимателно думите си.

— Уилям Уоруик вероятно щеше да ти препоръча да се опиташ да откриеш Дерек Мичъл.

— Предполагам, не си забравил, че той работеше за баща ми и едва ли може да се каже, че действаше в наш интерес.

— Така е — рече Хари. — И именно затова бих потърсил неговия съвет. В края на краищата той е единственият, който знае къде са заровени всички трупове.

Разбраха се да се срещнат в „Гранд Хотел“. Ема пристигна няколко минути по-рано и избра място в ъгъла на салона, където нямаше да могат да ги подслушват. Докато чакаше, повтори наум въпросите, които смяташе да зададе.

Мистър Мичъл влезе в салона точно когато часовникът отброяваше четири. Макар да бе напълнял малко от последната им среща и косата му се бе прошарила, характерното му куцане си оставаше все същото. Първата мисъл на Ема бе, че прилича повече на банкер, отколкото на частен детектив. Той явно я позна, защото тръгна право към нея.

— Радвам се да ви видя отново, мисис Клифтън.

— Моля, седнете — отвърна Ема. Питаше се дали и той е толкова нервен, колкото е тя. Реши да започне направо по същество. — Мистър Мичъл, исках да се срещнем, защото се нуждая от услугите на частен детектив.

Мичъл се размърда смутено в стола.

— При последната ни среща обещах да уредя остатъка от дълга на баща ми към вас.

Хари беше предложил това. Беше й казал, че така Мичъл ще осъзнае, че тя сериозно смята да го наеме. Ема отвори чантата си, извади плик и му го подаде.

— Благодаря — каза явно изненаданият Мичъл.

Ема продължи:

— Сигурно си спомняте, че при предишната ни среща разговаряхме за бебето, открито в кошница в кабинета на баща ми. Главен детектив инспектор Блейкмор, който разследваше случая, както със сигурност помните, каза на съпруга ми, че момиченцето ще бъде предадено на грижите на местните власти.

— Това е стандартната процедура, ако никой не предяви претенции към детето.

— Да, вече успях да установя това. Вчера разговарях с началника на съответния отдел в Градския съвет, но той отказа да ми даде информация къде би могло да е момичето сега.

— Направил го е по заръка на следователя, за да защити детето от журналисти. Това не означава, че няма начини да се открие къде е.

— Радвам се да го чуя. — Ема се поколеба. — Но преди да продължим, трябва да съм сигурна, че момиченцето е дете на баща ми.

— Мога да ви уверя, мисис Клифтън, че в това няма място за съмнение.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Мога да ви запозная с всички подробности, но се боя, че няма да ви харесат.

— Мистър Мичъл, не мога да повярвам, че можете да кажете за баща ми нещо, което да ме изненада.

Мичъл помълча, после каза неохотно:

— Знаете, че докато работех за сър Хюго, той се премести в Лондон.

— Избяга в деня на сватбата ми, ако трябва да сме по-точни.

Мичъл не коментира.

— Около година по-късно започна да живее с мис Олга Петровски на Лаундс Скуеър.

— Как е можел да си го позволи, след като дядо ми го остави без никакви пари?

— Не можеше. Ако трябва да говоря направо, той не само живееше с мис Петровски, но и преживяваше от нея.

— Можете ли да ми кажете нещо за тази дама?

— Много неща. Беше полякиня по рождение, избягала от Варшава през четирийсет и първа, малко след като родителите й били арестувани.

— Какво е било престъплението им?

— Това, че са били евреи — равнодушно отвърна Мичъл. — Успяла да пресече границата с част от семейните бижута и стигнала до Лондон, където наела апартамент на Лаундс Скуеър. Малко след това се запознала с баща ви на един коктейл, даден от техен общ приятел. Той я ухажвал няколко седмици и се нанесъл при нея с обещанието да се оженят веднага след като мине разводът му.

— Казах, че нищо не би ме изненадало. Сбъркала съм.

— Става още по-лошо — продължи Мичъл. — Когато дядо ви почина, сър Хюго незабавно заряза мис Петровски и се върна в Бристол, за да сложи ръка върху наследството и да заеме председателския пост в борда на директорите на „Барингтън Шипинг“. Но не и преди да открадне всички бижута на мис Петровски, както и няколко ценни картини.

— Ако това е вярно, защо не са го арестували?

— Арестуваха го — каза Мичъл. — И щяха да повдигнат обвинение срещу него, но съдружникът му Тоби Дънстейбъл, който беше свидетелствал срещу него, се самоуби в килията си в нощта преди процеса.

Ема сведе глава.

— Желаете ли да спра дотук, мисис Клифтън?

— Не — каза Ема и го погледна в очите. — Искам да знам всичко.

— Макар баща ви да не е знаел, когато се върна в Бристол, мис Петровски беше бременна. Тя роди момиченце, записано в акта за раждане като Джесика Петровски.

— Откъде знаете?

— Мис Петровски ме нае, след като баща ви вече не можеше да ми плаща. Ироничното е, че тя остана без пари точно когато баща ви наследи огромно богатство. Това беше причината да дойде в Бристол с Джесика. Искаше сър Хюго да научи, че има още една дъщеря, и смяташе, че отглеждането й е негова отговорност.

— А сега моя — тихо рече Ема. Замълча за момент. — Но аз нямам представа къде да я търся. Надявах се, че ще можете да ми помогнете.

— Ще направя каквото мога, мисис Клифтън. Но след толкова време няма да е лесно. Ако открия нещо, вие ще сте първата, която ще научи — каза детективът, докато ставаше.

Докато Мичъл се отдалечаваше с накуцване, Ема се почувства малко виновна. Не му беше предложила дори чай.

Ема бързаше да се прибере и да разкаже на Хари за срещата си с Мичъл. Когато нахълта в библиотеката в Барингтън Хол, той тъкмо оставяше слушалката. На лицето му беше цъфнала такава огромна усмивка, че тя каза само:

— Ти си пръв.

— Американските ми издатели искат да направя турне в Щатите по случай излизането на новата ми книга следващия месец.

— Чудесна новина, скъпи. Най-сетне ще можеш да се запознаеш с баба Филис и братовчеда Алистър.

— Очаквам го с нетърпение.

— Не ми се подигравай!

— Не се подигравам. Издателите предложиха ти също да участваш в пътуването, така че също ще можеш да ги видиш.

— С огромно удоволствие бих дошла с теб, скъпи, но моментът изобщо не е подходящ. Райън си събира багажа и ми е неудобно да кажа, но агенцията за детегледачки ни е сложила в черния си списък.

— Може да опитам да убедя издателите да се съгласят и Себ да дойде с нас.

— Което най-вероятно ще свърши с депортирането ни — каза Ема. — Не, ще остана тук със Себ, докато ти завладяваш колониите.

Хари я прегърна.

— Жалко. Очаквах с нетърпение втори меден месец. Между другото, как мина срещата ти с Мичъл?

Когато Дерек Мичъл се обади на Ема, Хари беше в Единбург да изнесе реч на някакъв литературен обяд.

— Мисля, че имам следа — каза детективът, без да се представя. — Кога можем да се срещнем?

— Утре в десет, на същото място?

Веднага щом затвори, телефонът иззвъня отново и тя вдигна. Беше сестра й.

— Каква приятна изненада, Грейс. Но доколкото те познавам, явно имаш сериозна причина да се обаждаш.

— Някои от нас сме на пълен работен ден — напомни й Грейс. — Все пак си права. Обаждам се, защото снощи бях на лекция на професор Сайръс Фелдман.

— Двукратният носител на „Пулицър“? — попита Ема с надеждата, че ще впечатли сестра си. — От Станфордския университет, ако не се лъжа.

— Впечатлена съм — призна Грейс. — Ти обаче ще се впечатлиш, когато разбереш каква беше темата.

— Той е икономист, нали? — попита Ема, опитвайки се да остане на положение. — Трудно може да се каже, че е по моята специалност.

— Нито пък по моята, но когато става дума за транспорт…

— Изглежда интересно.

— И беше — каза Грейс, без да обръща внимание на сарказма й. — Особено когато засегна въпроса за бъдещето на превоза на стоки, след като „Бритиш Овърсийс Еъруейс“ планира да открие редовна въздушна линия между Лондон и Ню Йорк.

Ема изведнъж разбра защо се обажда сестра й.

— Някакъв шанс да получа лекцията в писмен вид?

— Има по-добър вариант. Следващата му лекция е в Бристол, така че би могла да го чуеш лично.

— Може би ще успея да поговоря с него след лекцията. Има толкова неща, които бих искала да го попитам — рече Ема.

— Добра идея, но имай едно наум. Макар да е един от онези редки мъже, чиито мозъци са по-големи от топките им, в момента е женен за четвърти път, а снощи от жена му нямаше и помен.

Ема се разсмя.

— Много си пряма, сестричке. Благодаря за предупреждението.

На следващата сутрин Хари взе влака от Единбург до Манчестър и след като изнесе реч пред малкото събрание в градската библиотека, се съгласи да отговори на въпроси.

Естествено, първият беше от журналист. Репортерите като че ли не проявяваха почти никакъв интерес към последната му книга. Днес беше редът на „Манчестър Гардиън“.

— Как е мисис Клифтън?

— Добре, благодаря — предпазливо отвърна Хари.

— Вярно ли е, че живеете в една и съща къща със сър Джайлс Барингтън?

— Къщата е доста голяма.

— Недоволен ли сте, че сър Джайлс получи цялото наследство, а вие останахте с празни ръце?

— Категорично не. Аз получих Ема, а винаги съм искал единствено нея.

Отговорът затвори за малко устата на журналиста и даде възможност на друг от публиката да скочи на крака.

— Кога Уилям Уоруик ще стане главен инспектор?

— Не и в следващата книга — отвърна Хари с усмивка. — В това може да сте сигурни.

— Мистър Клифтън, вярно ли е, че за последните три години сте сменили седем детегледачки?

В Манчестър явно имаше повече от един вестник.

Докато пътуваше към гарата, Хари се ядосваше на журналистите, макар че цялата тази публичност като че ли не се отразяваше зле на продажбите на книгите му. Ема обаче се тревожеше все повече от безкрайния интерес на пресата и ефекта, който би могъл да окаже той върху Себастиан, когато тръгне на училище.

— Малките момчета често са ужасно брутални — напомняше му непрекъснато.

— Е, поне няма да го пердашат, че е облизал купата с каша — отвръщаше Хари.

Макар Ема да пристигна няколко минути по-рано, Мичъл вече седеше в сепарето. Щом я видя, стана.

— Ще пиете ли чай, мистър Мичъл? — попита тя още преди да е седнала.

— Не, благодаря, мисис Клифтън. — Мичъл не обичаше празните приказки. Седна и отвори бележника си. — Оказва се, че местните власти са настанили Джесика Смит…

— Смит? — повтори Ема. — Защо не Петровски или дори Барингтън?

— Предполагам, защото така лесно би могла да бъде открита. Подозирам, че следователят е настоял детето да остане анонимно. Та местните власти — продължи той — изпратили мис Джесика Смит в дом на фондация „Доктор Барнардо“ в Бриджуотър.

— Защо в Бриджуотър?

— Вероятно това е бил най-близкият дом със свободни места.

— И тя още ли е там?

— Доколкото успях да разбера, да. Открих обаче, че „Барнардо“ смятат да изпратят няколко от момичетата си в домове в Австралия.

— Защо?

— Част от имиграционната политика на Австралия е да плаща десет паунда, за да помогне на млади хора да стигнат до страната. Момичета се търсят особено много.

— Бих си помислила, че проявяват по-голям интерес към момчета.

— Може би вече си имат предостатъчно — отвърна Мичъл и се ухили — нещо, което бе рядкост за него.

— В такъв случай трябва да отидем час по-скоро в Бриджуотър.

— Задръжте, мисис Клифтън. Ако проявите такъв ентусиазъм и пред тях, те ще съберат две и две, ще се сетят защо се интересувате толкова от мис Джесика Смит и ще решат, че вие и мистър Клифтън не сте подходящи осиновители.

— Но какво основание биха имали, за да ни откажат?

— Първо, заради името ви. Да не споменавам и факта, че вие и мистър Клифтън не сте били женени, когато се е родил синът ви.

— И какво ще ме посъветвате в такъв случай? — тихо попита Ема.

— Пуснете молба по обичайните канали. Не действайте прибързано и ги накарайте да си мислят, че те вземат решенията.

— Но откъде можем да сме сигурни, че и така няма да ни откажат?

— Ще трябва да ги подбутнете в правилната посока, мисис Клифтън.

— Какво намеквате?

— Когато попълвате формуляра, ще трябва да отбележите евентуалните си предпочитания. Това спестява много време и неприятности на всички. Така че ако ясно заявите, че търсите момиче на около пет или шест години, тъй като вече имате малко по-голям син, това би трябвало да помогне да стесните избора.

— Някакви други предложения?

— Да — отвърна Мичъл. — На въпроса за религия пишете, че нямате предпочитания.

— С какво ще помогне това?

— В регистрационния формуляр на мис Джесика Смит пише, че майката е еврейка, а бащата е неизвестен.

3.

— Как един английски моряк е успял да получи Сребърна звезда? — попита имиграционният служител в Айдълуайлд, докато изучаваше входната виза на Хари.

— Дълга история — отвърна Хари и си помисли, че едва ли ще е разумно да споменава, че при предишното си идване в Ню Йорк е бил арестуван за убийство.

— Пожелавам ви да си прекарате чудесно в Щатите. — Служителят стисна ръката му.

— Благодаря — каза Хари, като се мъчеше да скрие изненадата си, и продължи, следвайки указателните знаци към мястото за вземане на багажа. Докато чакаше появата на куфара си, отново прегледа инструкциите. Трябваше да бъде посрещнат от публицист на „Вайкинг“, който щеше да го заведе до хотела и да го запознае с графика. Хари не беше съвсем сигурен какво точно означава публицист — при всяко посещение на някой град във Великобритания винаги го посрещаше местният търговски представител.

Взе стария си училищен куфар и тръгна към митницата. Един служител му каза да отвори куфара, прегледа го набързо, изписа върху него с тебешир голям кръст и с това проверката приключи и Хари мина под огромна извита арка с надпис „Добре дошли в Ню Йорк“ над усмихнатото лице на кмета на града Уилям О’Дуайър.

Излезе в залата за пристигащи и се озова пред дълга редица униформени шофьори, които държаха табелки с имена. Затърси „Клифтън“ и когато откри името си, се усмихна на човека.

— Здравейте.

— Радвам се да ви видя, господин Клифтън. Аз съм Чарли. — Шофьорът взе тежкия му куфар, сякаш беше ръчна чанта. — А това е Натали, вашият публицист.

Хари се обърна и видя млада жена, която се споменаваше в инструкциите просто като „Н. Редууд“. Беше висока почти колкото него, с модно подстригана руса коса, сини очи и зъби, равни и бели като от реклама на паста за зъби. И ако това не беше достатъчно, тялото й бе с формата на пясъчен часовник. Хари никога не беше попадал на жена като Натали в следвоенна Великобритания, където още имаше купонна система.

— Много ми е приятно, мис Редууд — каза той, докато се ръкуваха.

— И аз се радвам да се запознаем, Хари — отвърна тя. — Моля ви, наричайте ме Натали — добави, докато вървяха след Чарли към изхода. — Аз съм ви огромен фен. Обожавам Уилям Уоруик и не се съмнявам, че последната ви книга ще е поредният хит.

Излязоха на тротоара и Чарли отвори задната врата на най-дългата лимузина, която Хари бе виждал. Той се дръпна, за да може Натали да се качи първа.

— О, обожавам англичаните — каза тя, докато той се настаняваше до нея. Лимузината се вля в потока коли, който бавно пълзеше към Ню Йорк. — Първо отиваме в хотела. Направих ви резервация в „Пиер“, апартамент на единайсетия етаж. Ще имате време да се освежите, след което ще обядвате с господин Гинзбърг в „Харвард Клуб“. Между другото, той очаква с нетърпение да се срещне с вас.

— Аз също — каза Хари. — Той публикува затворническите ми дневници, както и първия роман от серията за Уилям Уоруик, така че имам да му благодаря за много неща.

— А той инвестира много време и пари, за да е сигурно, че „Нищо рисковано“ ще влезе в списъка на бестселърите, и ме помоли да ви запозная подробно как смятаме да постигнем това.

— Слушам ви — каза Хари и погледна през прозореца, за да се наслади на гледката. Беше я видял за последен път от задния прозорец на затворническия автобус, който го откарваше към затворническата килия, а не към апартамент в хотел „Пиер“.

Ръката й докосна коляното му.

— Имаме да покрием много неща преди срещата ви с господин Гинзбърг. — Връчи му дебела синя папка. — Като начало ще ви обясня как смятаме да вкараме книгата ви в списъка на бестселърите, защото тук нещата са много по-различни от онова, което правите в Англия.

Хари отвори папката и се опита да се съсредоточи. Никога не бе седял до жена, която изглеждаше като излята в роклята си.

— В Америка — продължи Натали — имаме само три седмици, за да успеем да вкараме дадена книга в списъка на „Ню Йорк Таймс“. Ако за това време не се вредим сред първите петнайсет, книжарниците ще съберат бройките си от „Нищо рисковано“ и ще ги върнат на издателя.

— Това е лудост — каза Хари. — В Англия след като книжарницата е направила поръчката, книгата се смята за продадена, поне от гледна точка на издателя.

— Не предлагате ли на книжарниците книги на консигнация?

— Разбира се, че не. — Хари беше смаян от самата идея за подобно нещо.

— И вярно ли е също, че все още продавате книгите, без да предлагате отстъпка?

— Да, разбира се.

— Е, ще откриете, че това е другата голяма разлика тук. Ако книгата влезе сред първите петнайсет, коричната цена автоматично се смъква наполовина и книгата ви отива на задните стелажи.

— Защо? Според мен един бестселър трябва да бъде представен на първите рафтове и дори на витрината. И определено не следва да се продава с намаление.

— Не и след като момчетата от рекламата откриха, че ако дойде клиент, търсещ определен бестселър, и му се наложи да отиде в дъното на книжарницата, за да го намери, един от всеки петима купува още две книги по пътя към касата, а един от трима — още една.

— Хитро. Но не съм сигурен, че подобен номер би минал в Англия.

— Подозирам, че е само въпрос на време, но сега поне ще разберете защо е толкова важно да вкараме книгата ви в списъка колкото се може по-бързо. Защото щом цената падне наполовина, най-вероятно ще останете няколко седмици сред първите петнайсет. Всъщност по-трудно е да излезеш от списъка, отколкото да влезеш в него. Но ако се провалите, „Нищо рисковано“ ще изчезне от книжарниците след месец и ще сме изгубили огромни пари.

— Разбрах намека — каза Хари, докато лимузината бавно минаваше по Бруклинския мост и се намърда сред жълти таксита, чиито шофьори пушеха огризки от пури.

— Нещата са още по-сложни, защото трябва да посетим седемнайсет града за двайсет и един дни.

— Ние?

— Да. Ще ви водя за ръчичка по време на обиколката — небрежно отвърна тя. — Обикновено съм в Ню Йорк и оставям на местните публицисти във всеки град да поемат гостуващите автори, но не и този път. Господин Гинзбърг настоя да не се отделям от вас. — Отново докосна леко коляното му и отвори дебелата папка в скута си.

Хари я погледна и тя му се усмихна кокетно. Флиртуваше ли с него? Не, невъзможно. В края на краищата току-що се бяха запознали.

— Вече ви уредих часове в няколко от по-големите радиостанции, в това число и в „Шоуто на Мат Джейкъбс“, което има единайсет милиона слушатели всяка сутрин. Няма по-ефективен от Мат, когато става въпрос за рекламиране на нови книги.

Хари имаше доста въпроси, но Натали беше като карабина „Уинчестър“, стреляща всеки път, когато вдигнеш глава.

— Да ви предупредя — продължи тя, без изобщо да си поема дъх. — Повечето големи предавания ще ви отделят най-много няколко минути, не като вашето Би Би Си. „В дълбочина“ е неразбираема концепция за тях. Не забравяйте през това време да повтаряте заглавието на книгата колкото се може по-често.

Хари запрелиства графика си. Всеки ден сякаш започваше в нов град, където трябваше да говори в сутрешно радиопредаване, след което да дава безброй интервюта и накрая да се втурне към летището.

— Всички писатели ли се посрещат по подобен начин?

— Определено не — каза Натали и ръката й отново докосна крака му. — С което стигаме до най-големия ни проблем с вас.

— Имате проблем с мен?

— И още как. Повечето интервюиращи ще ви питат за времето ви в затвора и как е станало така, че един англичанин е получил Сребърна звезда, но вие трябва да се връщате бързо към книгата.

— В Англия подобно нещо би се сметнало за доста вулгарно.

— А в Америка точно вулгарното те вкарва в списъка на бестселърите.

— Но интервюиращите няма ли да искат да говорим за книгата?

— Хари, трябва да приемете, че никой от тях няма да я е чел. Всеки ден на бюрата им се стоварват по десет нови романа, така че се смятайте за щастливец, ако са прочели нещо повече от заглавието. Ще е бонус, ако изобщо запомнят името ви. Съгласиха се да ви представят в предаванията си, защото сте бивш затворник, награден със Сребърна звезда, така че използвайте това в наша полза и рекламирайте книгата като луд — убеждаваше го тя, докато лимузината спираше пред хотел „Пиер“.

На Хари му се прииска да си беше останал в Англия.

Шофьорът изхвърча навън, отвори багажника и едно пиколо дотърча да вземе куфара. Натали поведе Хари към рецепцията, където той трябваше само да покаже паспорта си и да подпише формуляра. Натали беше подготвила всичко, сякаш беше някакъв лорд.

— Добре дошли в „Пиер“, господин Клифтън — каза рецепционистът, докато му подаваше голям ключ.

— Ще ви чакам във фоайето… — Натали погледна часовника си — след час. Лимузината ще ви откара до „Харвард Клуб“ за обяда с господин Гинзбърг.

— Благодаря — каза Хари и я загледа как се отдалечава и изчезва през въртящата се врата. Забеляза, че не е единственият мъж, чийто поглед не се откъсва от фигурата й.

Пиколото го качи до единайсетия етаж, въведе го в апартамента и му обясни как работи всичко. Хари никога не бе отсядал в хотел с отделна баня и тоалетна. Реши да си води бележки, за да разкаже на майка си всичко, когато се върне в Бристол. Благодари на пиколото и се раздели с единствения долар, който имаше.

Още преди да разопакова багажа си вдигна телефона до леглото и поръча разговор с Ема.

— Ще ви свържа до петнайсетина минути, сър — каза телефонистът от централата.

Хари остана дълго под душа, подсуши се с най-голямата кърпа, която бе виждал, и тъкмо понечи да отвори куфара си, когато телефонът иззвъня.

— Вашият презокеански разговор, сър — каза телефонистът.

Следващият глас, който чу Хари, беше на Ема.

— Ти ли си, скъпи? Чуваш ли ме?

— Идеално, миличка — усмихнато отвърна Хари.

— Вече говориш като американец. Представям си какъв ли ще си след три седмици.

— Готов да се върна в Бристол, предполагам, особено ако книгата не влезе в списъка на бестселърите.

— А ако наистина не влезе?

— Може да се прибера по-рано.

— Ще е чудесно. И откъде се обаждаш?

— От „Пиер“. Настаниха ме в най-огромната хотелска стая, която съм виждал. На леглото могат да спят четирима.

— Гледай да е само един.

— Има климатик и радио в банята. Още не съм разбрал как се включва всичко. И как се изключва.

— Трябваше да вземеш Себ. Досега вече да е овладял всичко.

— Или да е разглобил всичко и да ме остави да го сглобявам. Как е той?

— Чудесно. Даже изглежда по-спокоен без детегледачка.

— Радвам се да го чуя. А как върви издирването на мис Джей Смит?

— Бавно, но съм поканена на разговор в „Барнардо“ утре следобед.

— Звучи обещаващо.

— Сутринта имам среща с мистър Мичъл, за да знам какво да казвам и, което е може би по-важно, какво да не казвам.

— Ще се справиш, Ема. Не забравяй, че задачата им е да пращат децата в добри домове. Тревожа се само как ще реагира Себ, когато разбере какво си намислила.

— Той вече знае. Повдигнах въпроса снощи, преди да си легне и за моя изненада идеята страшно му хареса. Но като става дума за Себ, винаги се появява и друг проблем.

— И този път какъв е той?

— Очаква да има думата, когато се стигне до избора. Добрата новина е, че иска сестра.

— Но все пак може да се окаже трудно, ако не си падне по мис Смит, а хареса друго момиче.

— Не зная какво ще правим, ако стане така.

— Просто ще трябва да го убедим някак, че именно Джесика е неговият избор.

— И как предлагаш да го направим?

— Ще си помисля.

— Само не бива да го подценяваме. Направим ли го, като едното нищо може да ни го върне.

— Хайде да поговорим, когато се прибера — рече Хари. — Трябва да бягам, скъпа. Имам насрочен обяд с Харолд Гинзбърг.

— Прати му много поздрави от мен и не забравяй, че той също не е за подценяване. И между другото, не забравяй да го попиташ какво е станало с…

— Не съм забравил.

— Успех, скъпи — рече Ема. — И гледай да влезеш в списъка на бестселърите!

— По-лоша си и от Натали.

— Коя е Натали?

— Пленителна блондинка, която не може да си отлепи ръцете от мен.

— Наистина имаш страхотно въображение, Хари Клифтън.

Вечерта Ема беше сред първите пристигнали в университетската аудитория за лекцията на професор Сайръс Фелдман на тема „След като спечели войната, изгуби ли Великобритания мира?“.

Седна в края на реда разнебитени столове, горе-долу в средата на залата. Много преди започването на лекцията помещението беше така претъпкано, че закъснелите трябваше да седят по стъпалата на пътеките, а някои се настаниха на первазите на прозорците.

Аудиторията избухна в аплодисменти веднага щом носителят на две награди „Пулицър“ се появи в компанията на заместник-декана. След като всички се настаниха, сър Филип Морис представи госта и запозна накратко слушателите с изтъкнатата кариера на Фелдман, от студентските му години в Принстън през назначаването му като най-млад преподавател в Станфорд до втората награда „Пулицър“, която бе спечелил предишната година. Отново последваха дълги аплодисменти. Фелдман стана от мястото си и се качи на подиума.

Първото, с което професорът впечатли Ема още преди да е заговорил, бе колко красив мъж е — нещо, което Грейс беше пропуснала да спомене в телефонния разговор. Беше над метър и осемдесет, с гъста прошарена коса и загоряло от слънцето лице, което напомняше на всички в кой университет преподава. Атлетичното му тяло скриваше възрастта му и създаваше подозрението, че прекарва в гимнастическия салон поне толкова часове, колкото и в библиотеката.

А щом Фелдман заговори, Ема беше запленена от енергията му и как само за секунди накара всички присъстващи да седят на ръба на столовете си. Студентите започнаха трескаво да си записват всяка дума и Ема съжали, че не си е взела бележник и химикалка.

Без изобщо да използва бележки, професорът умело прескачаше от тема на тема — ролята на Уолстрийт след войната, доларът като нова световна валута, петролът като стока, която ще доминира през втората половина на столетието и може би по-нататък, бъдещата роля на Международния валутен фонд и дали Америка ще остане обвързана със златния стандарт.

Когато лекцията завърши, Ема съжаляваше, че Фелдман засегна транспорта само повърхностно — спомена как самолетът ще промени новия световен ред за бизнеса и туризма. Но като опитен професионалист, той напомни на аудиторията, че е писал книга по темата. Ема реши, че няма да чака до Коледа, за да си я купи. Това я накара да си помисли за Хари с надежда, че се справя добре в Америка.

След като си купи „Новият световен ред“, тя се нареди на дългата опашка чакащи за автограф. Когато дойде редът й, почти беше прочела първата глава и се питаше дали Фелдман ще се съгласи да й отдели няколко минути и да сподели възгледите си за бъдещето на британската транспортна индустрия.

Постави книгата на масата пред него и той й се усмихна приятелски.

— На кого да я посветя?

Тя реши да се възползва от шанса.

— На Ема Барингтън.

Той се вгледа в нея по-внимателно.

— Да не би случайно да сте роднина на покойния сър Уолтър Барингтън?

— Аз съм негова внучка — с гордост отвърна Ема.

— Слушах го преди много години да говори за ролята на транспортната индустрия, ако Америка влезе в Първата световна война. По онова време бях студент и за един час научих от него повече, отколкото от преподавателите си за цял семестър.

— Аз също научих много от него — каза Ема и отвърна на усмивката му.

— Толкова много неща исках да го питам — добави Фелдман. — Но той трябваше същата вечер да вземе влака за Вашингтон. Така и не го видях отново.

— Аз също искам да ви питам много неща — каза Ема. — Всъщност по-точно би било „трябва“.

Фелдман погледна опашката зад нея и каза:

— Предполагам, че ще приключа след не повече от половин час. И тъй като тази вечер няма да хващам влака за Вашингтон, може би ще се съгласите да поговорим насаме, преди да замина, мис Барингтън?

4.

— И как е любимката ми Ема? — попита Харолд Гинзбърг, след като посрещна Хари в „Харвард Клуб“.

— Току-що разговарях с нея по телефона — каза Хари. — Праща ви най-сърдечни поздрави и съжалява, че не успя да дойде.

— Аз също. Кажете й, че следващия път няма да приема никакви извинения. — Гинзбърг поведе госта си през салона и двамата се настаниха на явно обичайната му маса в ъгъла. — Надявам се, че „Пиер“ ви допада — каза той, докато келнерът им поднасяше менюто.

— Щеше да е чудесно, стига да знаех как да спра душа.

Гинзбърг се разсмя.

— Може би е трябвало да помолите мис Редууд да ви се притече на помощ.

— Тогава нямаше да знам как да спра нея.

— А, значи вече ви е напълнила главата с приказки колко е важно да вкараме „Нищо рисковано“ колкото се може по-бързо в списъка на бестселърите.

— Невероятна дама.

— Точно затова я направих директор — каза Гинзбърг, — въпреки протестите на няколко директори, които не искаха жена в борда.

— Ема би се гордяла с вас — каза Хари. — И ви уверявам, че мис Редууд ме предупреди за последиците, ако се проваля.

— Типично за Натали. И не забравяйте, че само тя решава дали ще се върнете със самолет, или с гребна лодка.

Хари щеше да се разсмее, но не беше сигурен дали издателят му се шегува.

— Щях да я поканя да обядва с нас, но както вероятно забелязахте, в „Харвард Клуб“ не се допускат жени — каза Гинзбърг. — Не го споменавайте на Ема.

— Имам чувството, че ще ги видите в „Харвард Клуб“ много преди да попаднете на жена в някой клуб за джентълмени на Пал Мал или Сейнт Джеймс.

— Преди да говорим за турнето, искам да науча всичко, което сте правили двамата с Ема, след като тя си тръгна от Ню Йорк — каза Гинзбърг. — Как спечелихте Сребърна звезда? Ема има ли работа? Как реагира Себастиан, когато за първи път видя баща си? И…

— Ема пък настоя да не се връщам в Англия, без да съм разбрал какво става със Сефтън Джелкс.

— Какво ще кажете първо да поръчаме? Изобщо не искам да мисля за Сефтън Джелкс на празен стомах.

— Може и да не хващам влака за Вашингтон, но се боя, че довечера ще трябва да се върна в Лондон, мис Барингтън — каза професор Фелдман, след като подписа последната книга. — Утре в десет ще говоря пред Лондонската школа по икономика, така че ще мога да ви отделя само няколко минути.

Ема се опита да скрие разочарованието си.

— Освен ако… — продължи Фелдман.

— Освен ако?

— Освен ако не желаете да пътувате с мен до Лондон. В този случай ще бъда изцяло ваш най-малко за два часа.

Ема се поколеба.

— Ще трябва да се обадя по телефона.

След двайсет минути седеше в първокласно купе срещу професор Фелдман. Първият въпрос беше зададен от него.

— Е, мис Барингтън, семейството ви още ли притежава транспортната фирма, която носи същото видно име?

— Да, майка ми държи двайсет и два процента в нея.

— Това би трябвало да осигурява на семейството повече от достатъчно контрол, а именно това е от значение за всяка организация. Стига някой друг да не вземе повече от двайсет и два процента.

— Брат ми Джайлс не се интересува особено от делата на компанията. Той е член на Парламента и дори не присъства на годишните срещи на директорите. Аз обаче го правя, професоре, точно затова исках да говоря с вас.

— Моля, наричайте ме Сайръс. Вече съм на възраст, на която не искам красиви млади жени да ми напомнят колко съм остарял.

Грейс беше права за едно, помисли си Ема и реши да се възползва. Отвърна на усмивката му и попита:

— Пред какви проблеми според вас ще се изправи корабостроителната индустрия през следващото десетилетие? Нашият нов председател сър Уилям Травърс…

— Първокласен човек. „Кюнард“ постъпиха глупаво, като си позволиха да се лишат от такъв талант — прекъсна я Фелдман.

— Сър Уилям обмисля дали да не добавим нов пътнически лайнер към флота си.

— Пълна лудост! — възкликна Фелдман, тупна с юмрук седалката до себе си и преди Ема да успее да попита защо, добави: — Освен ако нямате излишни пари, от които искате да се отървете, или има някакви данъчни облекчения, за които никой не ми е споменавал.

— Нито едното, нито другото, доколкото знам — каза Ема.

— В такъв случай е време да погледнете фактите. Самолетът е на път да превърне пътническите кораби в плаващи динозаври. Защо му е на един разумен човек да прекосява пет дни Атлантическия океан, когато може да измине същото разстояние по въздуха само за осемнайсет часа?

— Защото е по-спокойно? Или защото се бои от летенето. Или защото ще пристигне в по-добра форма? — предположи Ема, спомняйки си думите на сър Уилям на годишната среща.

— Далеч сте от реалността и настоящето, млада госпожице — каза Фелдман. — Ще се наложи да измислите нещо по-добро, ако смятате да ме убедите. Не, истината е, че съвременните бизнесмени, а най-вече търсещите приключения туристи, ще искат да съкратят времето, необходимо за стигането до целта им, а това само за няколко години ще потопи в буквалния смисъл бизнеса на пътническите лайнери.

— А в дългосрочен план?

— Не разполагате с толкова много време.

— В такъв случай какво препоръчвате?

— Вложете всички свободни средства в построяването на още товарни кораби. Самолетите никога няма да са в състояние да превозват големи или тежки стоки като автомобили, земеделска техника и дори храна.

— Как да убедя в това сър Уилям?

— Изразете ясно позицията си на следващото заседание на борда — каза Фелдман и отново стовари юмрук върху седалката.

— Но аз не съм в борда.

— Не сте в борда ли?

— Да, не съм. И не виждам как „Барингтън Шипинг“ биха назначили жена за директор.

— Нямат избор — повиши тон Фелдман. — Майка ви притежава двайсет и два процента от акциите на компанията. Можете да настоявате за място в борда.

— Но аз нямам нужните познания, а едно двучасово пътуване до Лондон, та било то дори и с носител на „Пулицър“, няма да реши проблема ми.

— В такъв случай е време да получите познанията.

— Какво имате предвид? Не знам в Англия да има университет, в който да се преподава бизнес.

— Значи ще трябва да жертвате три години и да дойдете при мен в Станфорд.

— Не мисля, че съпругът ми и малкият ми син ще сметнат това за добра идея — отвърна Ема, слагайки край на прикритието си.

Думите й накараха професора да млъкне и мина известно време, преди той да заговори отново.

— Можете ли да си позволите марка за десет цента?

— Да — предпазливо отвърна Ема, без да е сигурна в какво точно се забърква.

— В такъв случай с радост ще ви запиша като първокурсничка в Станфорд през есента.

— Но както вече обясних…

— Казахте без никакви колебания, че можете да си позволите марката.

Ема кимна.

— Е, Конгресът току-що прие закон, който позволява на американските военни в чужбина да се запишат да учат бизнес, без да им се налага да посещават лекциите лично.

— Но аз не съм американка и определено не служа в чужбина.

— Така е — каза Фелдман, — но ако се вгледате по-внимателно в текста на закона, ще откриете думата „съюзници“, от която съм сигурен, че определено ще можем да се възползваме. Разбира се, стига да сте сериозна за бъдещето на фамилната компания в дългосрочен план.

— Да, сериозна съм — каза Ема. — Но какво се очаква от мен?

— След като ви регистрирам като студентка в Станфорд, ще ви дам списък на литературата за първата година, както и записи на всички мои лекции. Освен това ще искам всяка седмица да пишете есе и ще ви го връщам, след като го оценя. А ако можете да си позволите повече от десет цента, ще можем дори да разговаряме от време на време по телефона.

— Кога започвам?

— Тази есен. Но имайте предвид, че на всяко тримесечие има тестове, резултатите от които ще определят дали можете да продължите курса — каза той, докато влакът влизаше в гара Падингтън. — Ако не се справите, ще отпаднете.

— И сте готов да направите всичко това само заради една среща с дядо ми?

— Е, признавам, че се надявах, че ще се съгласите да вечеряте с мен в „Савой“ и да си поговорим по-подробно за бъдещето на корабната индустрия.

— Чудесна идея — каза Ема и го целуна по бузата. — За жалост си купих обратен билет и ще се връщам при съпруга си.

Макар че така и не разбра как точно да включва радиото, Хари поне успя да се справи с топлата и студената вода в банята.

След като се изсуши, облече току-що изгладена риза — сложи си копринената вратовръзка, подарена му от Ема за рождения ден — и костюм, който майка му би определила като „неделния“. Погледна се в огледалото и с неохота призна, че едва ли би могъл да се нарече модерен и от двете страни на Атлантика.

Излезе от „Пиер“ малко преди осем и тръгна към 64-та и Парк. След минути се озова пред великолепна къща от кафяв камък. Погледна си часовника и се запита какво е модното закъснение в Ню Йорк. Спомни си разказа на Ема, че била толкова притеснена от предстоящата среща с баба Филис, че трябвало да обикаля околните преки, преди да събере целия си кураж да изкачи стъпалата, като дори тогава натиснала звънеца с надпис „Доставки“.

Хари изкачи уверено стъпалата и почука решително с тежкото месингово чукче. Докато чакаше, чу укорителния глас на Ема: „Не се подигравай“.

Вратата се отвори и на прага се появи иконом с фрак: явно го очакваха.

— Добър вечер, мистър Клифтън. Мисис Стюарт ви очаква в салона. Бихте ли ме последвали?

— Добър вечер, Паркър — отвърна Хари, макар никога досега да не бе виждал този човек.

Стори му се, че забеляза нещо като усмивка, докато икономът го водеше към асансьора. Щом влезе вътре, Паркър дръпна решетката, натисна бутона и не му проговори, докато не стигнаха третия етаж. Там отвори вратата, тръгна пред Хари към салона и обяви:

— Мистър Хари Клифтън, мадам.

Висока, елегантно облечена жена стоеше в средата на помещението и разговаряше с някакъв мъж, който според Хари беше синът й.

Баба Филис незабавно прекъсна разговора, тръгна към Хари и без нито дума го прегърна в мечешка прегръдка, която би впечатлила и американски футболен защитник. Когато най-сетне го пусна, представи сина си Алистър, който се ръкува топло с Хари.

— За мен е чест да се срещна с човека, който сложи край на кариерата на Сефтън Джелкс — каза Хари.

Алистър леко се поклони.

— Аз също изиграх скромна роля в падението му — изсумтя Филис, докато Паркър поднасяше на госта й чаша шери. — Но не ме карай да започвам с Джелкс — добави и поведе Хари към удобно кресло до камината. — Много по-интересно ми е да чуя за Ема и какви ги върши.

Хари запозна баба Филис с всичко, което бе правила Ема, откакто бе напуснала Ню Йорк. Разказът му отне известно време, донякъде заради постоянните прекъсвания и въпроси от страна на Филис и Алистър. Минаха на друга тема едва когато икономът се появи да каже, че вечерята е сервирана.

— Е, харесва ли ви посещението ви тук? — попита Алистър, докато сядаха на масата.

— Май предпочитам да ме арестуват за убийство — отвърна Хари. — Щеше да ми е много по-лесно.

— Толкова ли е зле?

— В известен смисъл още по-зле. Нали разбирате, не ме бива много в това да продавам себе си — призна Хари, докато прислужницата слагаше пред него купа шотландска супа. — Надявах се книгата сама да говори за себе си.

— Помисли отново — каза баба Филис. — Не забравяй, Ню Йорк не е издънка на Блумсбъри. Забрави за изтънчеността, сдържаността и иронията. Колкото и да не е по вкуса ти, ще трябва да се научиш да продаваш стоката си като уличен търговец от Ийст Енд.

— Горд съм, че съм най-успешният автор на Англия — заяви високо Алистър.

— Но аз не съм — рече Хари. — Изобщо.

— Направо съм изумен от начина, по който американските читатели посрещат „Нищо рисковано“ — включи се в представлението и Филис.

— Само защото никой не я е чел — запротестира Хари между лъжиците.

— Подобно на Дикенс, Конан Дойл и Уайлд, аз съм убеден, че Съединените щати ще се окажат най-големият пазар за творбите ми — добави Алистър.

— Продавам повече книги в Харбъро Маркет, отколкото в Ню Йорк — каза Хари, докато отнасяха празната му купа. — Очевидно е, че е по-добре баба Филис да тръгне на това турне, а мен да ме върнат в Англия.

— За мен би било огромно удоволствие да го направя — рече Филис. — Жалко обаче, че нямам твоя талант — добави малко тъжно.

Хари си сложи печено телешко и огромна порция картофи и скоро започна да се отпуска, а Филис и Алистър го засипаха с истории за Ема, когато се бе появила в Ню Йорк да го търси. Беше му весело да чуе тяхната версия на случилото се и това само му напомни какъв късмет е имал, че леглото му се бе оказало съседно на леглото на Джайлс Барингтън, когато постъпи в „Сейнт Бийд“. И че ако не беше поканен в Имението за рождения ден на Джайлс, можеше никога да не срещне Ема. Не че тогава изобщо я беше погледнал.

— Нали разбираш, че никога няма да си достатъчно добър за нея — каза Филис, докато си палеше пурета.

Хари кимна и едва сега си даде сметка, че тази твърдоглава дама е изиграла ролята на Стария Джак за Ема. Ако я бяха пратили на война, баба Филис със сигурност щеше да се върне у дома със Сребърна звезда.

Когато часовникът удари единайсет, Хари, който май беше изпил чашка бренди повече, се надигна несигурно от стола си. Нямаше нужда да му напомнят, че Натали ще е във фоайето на хотела в шест сутринта, за да го помъкне на първото му радиоинтервю за деня. Благодари на домакините за незабравимата вечер и беше възнаграден с още една мечешка прегръдка.

— И тъй, не забравяй — рече баба Филис. — Всеки път, когато даваш интервю, мисли като англичанин, но действай като евреин. И ако ти трябва рамо, на което да си поплачеш, или пък горе-долу сносна храна, просто не забравяй, че тук е отворено винаги, също като театъра „Уиндмил“.

— Благодаря — каза Хари.

— И когато се чуете пак с Ема, предай й много поздрави от нас и й се скарай, че не е дошла с теб — добави Алистър.

Хари реши, че сега не е моментът да им казва за Себастиан и как докторите го определят като хиперактивно дете.

Тримата успяха някак да се съберат в асансьора и Хари получи още една последна прегръдка от Филис, след което Паркър отвори вратата и Хари се озова отново на улиците на Манхатън.

— Ох, по дяволите — каза той, след като извървя няколко крачки по Парк авеню, обърна се, затича обратно към дома на Филис, изкачи стъпалата и заблъска по входната врата. Този път икономът не се появи толкова бързо.

— Трябва непременно да се видя с мисис Стюарт — каза Хари. — Надявам се да не си е легнала.

— Не, доколкото ми е известно — отвърна Паркър. — Моля, последвайте ме. — И поведе Хари обратно по коридора към асансьора и отново натисна бутона за третия етаж.

Филис стоеше до камината и пушеше пуретата си. Сега беше неин ред да се изненада.

— Много съжалявам — каза Хари, — но Ема никога няма да ми прости, ако се върна в Англия, без да съм разбрал какво се е случило с онзи адвокат, който прояви глупостта да я подцени.

— Сефтън Джелкс — обади се Алистър, който седеше в креслото до огъня. — Проклетникът най-сетне се оттегли от поста си на старши съдружник в „Джелкс, Майърс и Абърнати“, макар и донякъде с неохота.

— Малко след това се покри в Минесота — добави Филис.

— И няма да се връща в близко бъдеще — каза Алистър, — тъй като умря преди няколко месеца.

— Синът ми е типичен юрист — обяви Филис и смачка пуретата си. — Винаги ти казва само половината история. Първият инфаркт на Джелкс му спечели кратко съобщение в „Ню Йорк Таймс“, а след третия бе удостоен с кратък и не особено ласкателен абзац в дъното на страницата с некролозите.

— Което беше повече, отколкото заслужаваше — каза Алистър.

— Съгласна съм — заяви Филис. — Макар че ми достави значително удоволствие да открия, че на погребението му са присъствали само четирима души.

— Откъде знаеш пък това? — попита Алистър.

— Аз бях една от тях — обясни Филис.

— Пътували сте чак до Минесота само за да присъствате на погребението на Сефтън Джелкс? — невярващо попита Хари.

— Определено.

— Но защо? — поинтересува се Алистър.

— Защото човек никога не може да има доверие на Сефтън Джелкс — обясни тя. — Нямаше да съм напълно убедена, че е мъртъв, ако не видех как спускат ковчега му в земята, и дори тогава изчаках гробарите да зарият дупката.

— Моля, седнете, мисис Клифтън.

— Благодаря — отвърна Ема и седна на дървения стол пред тримата управители, настанени в удобни кресла зад дългата маса на подиума.

— Казвам се Дейвид Слейтър — каза мъжът в центъра. — Аз ще председателствам срещата днес. Да ви представя колегите си, мис Брейтуейт и мистър Нийдам.

Ема се опита да направи бърза преценка на тримата надзорници. Мъжът в средата беше с костюм с жилетка и старомодна вратовръзка и имаше вид на човек, свикнал да председателства. Мис Брейтуейт, която седеше от дясната му страна, носеше костюм от туид отпреди войната и дебели вълнени чорапи. Косата й бе прибрана на кок. Ема заключи със сигурност, че е стара мома, а ако се съдеше по свитите й устни, като че ли рядко се усмихваше. Господинът от лявата страна на председателя беше по-млад от колегите си и видът му напомни на Ема за наскоро свършилата война. Пищният му мустак намекваше, че е служил в Кралските военновъздушни сили.

— Бордът проучи с интерес молбата ви, мисис Клифтън — започна председателят. — И ако нямате нищо против, бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

— Разбира се — отвърна Ема, като се мъчеше да се отпусне.

— Откога обмисляте да осиновите дете, мисис Клифтън?

— Откакто разбрах, че не мога да родя второ — отвърна Ема, без да се впуска в подробности.

Двамата мъже се усмихнаха съчувствено, но мис Брейтуейт остана с безизразна физиономия.

— В молбата си заявявате — продължи председателят, като направи справка с документите, — че предпочитате да осиновите момиче на възраст около пет или шест години. Има ли някаква конкретна причина за това?

— Да — отвърна Ема. — Синът ми Себастиан е единствено дете и със съпруга ми смятаме, че би било добре за него да израсне с дете, което не е имало всички преимущества и удобства, с които е разполагал той от раждането си. — Надяваше се отговорът й да не е прозвучал като заучен и можеше да се закълне, че председателят сложи чавка някъде.

— Можем ли да приемем от отговора ви — продължи той, — че нямате финансови притеснения, които биха ви затруднили да отгледате второ дете?

— Не, абсолютно никакви. Двамата със съпруга ми сме добре осигурени. — Ема видя, че това доведе до втора чавка.

— И един последен въпрос — каза председателят. — В молбата си заявявате, че бихте взели дете от всякакво религиозно изповедание. Мога ли да ви попитам дали изповядвате някаква религия?

— Подобно на доктор Барнардо, аз съм християнка — каза Ема. — Съпругът ми беше стипендиант от хора на „Сейнт Мери Редклиф“. — Погледна председателя в очите и добави: — Преди да продължи в Бристолската гимназия, където стана старши хорист. Аз самата учих в „Ред Мейдс“, преди да спечеля стипендия в Оксфорд.

Председателят докосна вратовръзката си и Ема вече си мислеше, че нещата едва ли могат да се развият по по-добър начин, когато мис Брейтуейт почука с молива си по масата и председателят й кимна.

— Споменахте съпруга си, мисис Клифтън. Мога ли да попитам защо днес той не е с вас?

— В момента е на турне в Съединените щати. Ще се върне след около две седмици.

— Често ли отсъства?

— Не. Всъщност много рядко. Съпругът ми е писател, така че през повечето време е у дома.

— Но все пак от време на време сигурно ходи в библиотеката — предположи мис Брейтуейт с нещо, което би могло да мине и за усмивка.

— Не, имаме си собствена библиотека — отвърна Ема и моментално съжали за думите си.

— А вие работите ли? — попита мис Брейтуейт. Въпросът й прозвуча едва ли не като обвинение.

— Не. Помагам на съпруга си. Смятам, че ролята на съпруга и майка е отговорна работа. — Хари я беше посъветвал да каже това, макар много добре да знаеше, че Ема не вярва на подобни твърдения. Тя пък вярваше в тях още по-малко след срещата си със Сайръс Фелдман.

— Откога сте омъжена, мисис Клифтън? — продължи мис Брейтуейт.

— Отпреди малко повече от три години.

— Но според документите синът ви Себастиан е на осем.

— Да, така е. С Хари се сгодихме през трийсет и девета, но той смяташе, че е негов дълг да постъпи в армията още преди обявяването на войната.

Мис Брейтуейт понечи да зададе поредния си въпрос, но мъжът отляво на председателя се наведе напред и попита:

— Значи сте се оженили веднага след войната, така ли, мисис Клифтън?

— Уви, не — отвърна Ема и го погледна — той имаше само една ръка. — Съпругът ми бе тежко ранен от немска мина дни преди края на войната и мина известно време, преди да се възстанови достатъчно, за да го изпишат от болницата.

Мис Брейтуейт като че ли изобщо не се трогна. Ема се запита дали случайно… и реши да предприеме рискован ход, който Хари със сигурност нямаше да одобри.

— Но въпреки това, мистър Нийдам — каза тя, гледаше едноръкия мъж в очите, — смятам, че съм сред щастливките. С цялото си сърце съчувствам на онези жени, чиито съпрузи, годеници и любими не се върнаха при семействата си и направиха върховната саможертва за страната си.

Мис Брейтуейт наведе глава.

— Благодаря, мисис Клифтън — каза председателят. — В най-скоро време ще се свържем с вас.

5.

В шест сутринта Натали го чакаше във фоайето. Изглеждаше точно толкова свежа и жизнена, колкото и когато го беше оставила предишния ден. След като се настаниха на задната седалка на лимузината, тя отвори неизбежната папка.

— Денят започва с интервю с Мат Джейкъбс по Ен Би Си, сутрешното предаване с най-голям рейтинг в страната. Добрата новина е, че ви е отделено най-доброто програмно време, което означава между седем и четирийсет и осем часа. Не толкова добрата новина е, че ще го делите с Кларк Гейбъл и Мел Бланк, гласа на Бъгс Бъни и Туити Пай. Гейбъл пък ще рекламира най-новия си филм „Завръщане у дома“, в който играе заедно с Лана Търнър.

— А Мел Бланк? — попита Хари, като се мъчеше да не се разсмее.

— Той отбелязва десет години работа с „Уорнър Брадърс“. И така, като вземем предвид прекъсванията за реклами, ще сте в ефир за четири-пет минути, за които трябва да мислите като за двеста и четирийсет до триста секунди. Не мога да ви опиша колко важно е това предаване за началото на цялата кампания — продължи Натали. — През следващите три седмици няма да се явите на нещо по-значимо. Интервюто не само може да ви вкара в списъка на бестселърите, но и ако мине добре, всяко по-голямо предаване в страната ще иска да участвате в него.

Хари усети как сърцето му започва да тупти все по-бързо.

— Просто трябва да намирате всякакви поводи да споменавате „Нищо рисковано“ — добави тя, докато лимузината спираше пред студиото на Ен Би Си в Рокфелер Сентър.

Хари не можеше да повярва на гледката, която го посрещна, когато слезе от колата. Тясната пътека, водеща към сградата, беше обсадена от двете страни от крещящи почитатели. Докато минаваше през тълпата тръпнещи от очакване зяпачи, той ясно си даваше сметка, че деветдесет процента от тях са дошли да видят Кларк Гейбъл, девет процента са тук заради Мел Бланк и може би един процент…

— Кой е този? — извика някой.

Може би по-малко и от един процент.

След като се озова вътре, дежурният разпоредител го придружи до зелената стая и го запозна с графика.

— Господин Гейбъл ще бъде в ефир в седем и четирийсет. Мел Бланк е след него в седем и петдесет и се надяваме, че вие ще сте в ефир някъде към седем и петдесет и пет, до новините.

— Благодаря — каза Хари, докато сядаше и се опитваше да дойде на себе си.

Мел Бланк цъфна в стаята в 7:30 и погледна Хари, сякаш очакваше той да го помоли за автограф. Господин Гейбъл пристигна с антуража си няколко минути по-късно. Хари се изненада, като видя филмовия идол облечен във вечерен костюм и с чаша уиски. Гейбъл обясни на Мел Бланк, че това не му е сутрешното питие, защото изобщо не си е лягал. Последва смях, докато го отвеждаха, и Хари остана сам с Мел.

— Слушай внимателно Гейбъл — каза Мел. — Щом светне червената лампа, никой, дори присъстващите в студиото, няма да си помисли, че пие нещо различно от портокалов сок. А когато времето му свърши, всички ще искат да видят новия му филм.

Мел се оказа прав. Гейбъл беше изключителен професионалист и заглавието на новия му филм се споменаваше поне веднъж на всеки трийсет секунди. И макар Хари да бе чел някъде, че двамата с мис Търнър не могат да се понасят, Гейбъл говори така добре за партньорката си, че сигурно и най-циничният слушател вече вярваше, че са неразделни дружки. Единствено Натали не изглеждаше доволна, защото Гейбъл пресрочи отреденото му време с четирийсет и две секунди.

Докато траеха рекламите, въведоха в студиото и Мел. Хари научи много от представянето му, по време на което чу на живо Силвестър, Туити Пай и Бъгс Бъни. Най-много обаче го впечатли това, че когато Мат Джейкъбс му зададе явно последния си въпрос, Мел просто продължи да говори и открадна още трийсет и седем секунди от безценното време.

Отново дойде време за реклами и беше ред Хари да бъде поведен към гилотината, където със сигурност щяха да му отрежат главата. Той седна пред домакина и се усмихна нервно. Джейкъбс изучаваше корицата на „Нищо рисковано“ — книгата изглеждаше така, сякаш никога не е отваряна. Джейкъбс вдигна очи и отвърна на усмивката на Хари.

— Когато светне червената лампа, значи сме в ефир — каза той и обърна на първата страница.

Хари погледна часовника в студиото — осем без четири. Заслуша се в рекламата на „Нескафе“, а Джейкъбс си записа нещо в бележника. Рекламата завърши с познатата мелодия и червената лампа светна. Сякаш някой изтри ума на Хари и му се прииска да си е у дома и да обядва с Ема, дори да се изправи срещу хиляда въоръжени немци, вместо пред единайсетте милиона американци, които в момента закусваха в домовете си.

— Добро утро — каза Джейкъбс в микрофона си. — И какво утро само. Първо Гейбъл, после Мел, а в края на сутрешното предаване при нас е специалният ни гост от Великобритания Хари — той бързо погледна корицата — Клифтън. Хари, преди да поговорим за новата ти книга, мога ли да попитам, вярно ли е, че при предишното ти идване в Америка си бил арестуван за убийство?

— Да, но… това беше грешка — заекна Хари.

— Всички го казват — със смущаващ смях каза Джейкъбс. — Но моите единайсет милиона слушатели биха искали да научат дали ще се видиш с някогашните си съкилийници, докато си тук?

— Не, не това е причината да съм в Америка — започна Хари. — А заради излизането на моята…

— Е, Хари, споделете какви са впечатленията ви от второто ви идване в Америка.

— Невероятна страна — рече Хари. — Нюйоркчани са невероятно дружелюбни и…

— Дори таксиметровите шофьори?

— Дори таксиметровите шофьори — повтори Хари. — А и тази сутрин се срещнах с Кларк Гейбъл.

— Гейбъл популярен ли е в Англия? — попита Мат.

— Разбира се, много е популярен, също като мис Търнър. Всъщност с нетърпение очаквам да видя новата му лента.

— Тук им викаме филми, Хари, но какво пък толкова. — Джейкъбс замълча за миг и погледна часовника. — Хари, беше чудесно, че ни гостува, и ти желая успех с новата ти книга. След няколко думи от нашите спонсори ще се срещнем отново в осем часа. От мен, Мат Джейкъбс, дочуване и да изкарате един страхотен ден.

Червената лампа угасна. Джейкъбс стана и се ръкува с Хари.

— Съжалявам, че нямахме повече време да поговорим за книгата ви. Корицата много ми хареса.

Ема отпи от сутрешното си кафе и отвори писмото.

На Ема й се прииска незабавно да звънне на Хари, но в момента в Америка беше полунощ, а и тя дори не беше сигурна в кой точно град се намира той.

Телефонен разговор с Мичъл потвърди, че Джесика Смит все още е в дома в Бриджуотър и че той се надява да е сред момичетата, които ще заминат за Австралия. Ема си погледна часовника. Трябваше да чака до дванайсет, преди Хари да й звънне, за да му съобщи новината. След това насочи вниманието си към второто писмо, върху което имаше марка от десет цента. Нямаше нужда да проверява печата, за да разбере кой е изпращачът.

Когато Хари пристигна в Чикаго, „Нищо рисковано“ се намираше на трийсет и трето място в списъка с бестселърите на „Ню Йорк Таймс“ и Натали вече не поставяше ръка на коляното му.

— Няма нужда от паника — увери го тя. — Втората седмица винаги е най-важната. Трябва обаче да свършим много работа, ако искаме да влезем сред първите петнайсет до следващата неделя.

Денвър, Далас и Сан Франциско им отнеха почти цялата втора седмица, в края на която Хари вече беше сигурен, че Натали е сред онези, които не са чели книгата му. Някои от водещите предавания отмениха интервютата с Хари в последната минута и той започна да прекарва все повече и повече време във все по-малки и по-малки книжарници, където даваше все по-малко и по-малко автографи. Двама собственици на книжарници не му позволиха да прави дори това, защото, както му обясни Натали, не можели да върнат подписани бройки на издателя, тъй като се смятали за повредена стока.

Когато кацнаха в Лос Анджелис, „Нищо рисковано“ бе изпълзяла до двайсет и осмо място в списъка и тъй като им оставаше само още седмица, Натали вече не криеше разочарованието си. Започна да намеква, че книгата просто не се купува достатъчно бързо. Това стана още по-явно на следващата сутрин, когато Хари слезе за закуска и откри, че на масата му седи някакъв непознат, който се представи като Джъстин.

— Натали взе нощния полет до Ню Йорк — обясни Джъстин. — Имала среща с друг автор. — Нямаше нужда да добавя, че новият писател явно има повече шансове да се нареди сред първите петнайсет в списъка. Хари не можеше да я вини.

През последната седмица Хари кръстосваше страната, появи се в предавания в Сиатъл, Сан Диего, Рали, Маями и накрая във Вашингтон. Започна да се отпуска без Натали, която непрекъснато да му напомня за списъка, и дори успяваше да спомене „Нищо рисковано“ повече от един път на някои от по-дългите интервюта, макар те да бяха само по местните радиостанции.

Когато се върна в Ню Йорк на последния ден от турнето, Джъстин го настани в един мотел до летището, връчи му билет за икономична класа до Лондон и му пожела успех.

След като попълни формуляра за кандидатстване в Станфорд, Ема написа на Сайръс дълго писмо, в което му благодари за всичко, което бе направил за нея. После насочи вниманието си към обемистия пакет с профилите на Софи Бартън, Сандра Дейвис и Джесика Смит. Нужно й бе да прегледа материалите само повърхностно, за да разбере коя кандидатка предпочита директорката — и това със сигурност не беше мис Дж. Смит.

Какво щеше да стане, ако Себастиан се съгласеше с директорката или — което бе по-лошо — решеше, че предпочита някоя, която дори не влиза в списъка? Ема лежеше будна и й се искаше Хари да й се обади.

Хари си помисли дали да не звънне на Ема, но предположи, че вече сигурно си е легнала. Събра багажа си, за да е готов за ранния полет, легна и се замисли как могат да убедят Себастиан, че Джесика Смит е не само идеалното момиче за негова сестра, но и неговият избор.

Затвори очи, но си даваше сметка, че няма никакъв шанс да заспи, докато климатикът изпълняваше безкраен ритъм, сякаш кандидатстваше за място в „Калипсо“.

Лежеше на тънък дюшек с бучки, положил глава върху дунапренена възглавница, която запушваше ушите му. Тук определено нямаше избор между душ и вана — само умивалник, от крана на който непрекъснато капеше кафява вода. Хари затвори очи и преповтори последните три седмици кадър по кадър, подобно на черно-бял филм. Нямаше цветове. Всичко се оказа една ужасна загуба на време и пари. Налагаше се да си признае, че не го бива за авторски турнета, и щом не можеше да избута книгата си дори сред първите петнайсет след безбройните интервюта и радиопредавания, може би бе време да пенсионира Уилям Уоруик заедно с главен инспектор Дейвънпорт и да си потърси истинска работа.

Директорът на „Сейнт Бийд“ наскоро беше намекнал, че търсят учител по английски, макар Хари да знаеше, че не е замесен от учителско тесто. Джайлс неведнъж споменаваше, че Хари трябва да влезе в борда на компанията, за да представлява интересите на фамилията. Истината обаче бе, че той не беше от фамилията, пък и винаги бе искал да е писател, а не бизнесмен.

Достатъчно лошо бе, че живеят в Барингтън Хол. Книгите все още не му бяха донесли достатъчно пари да купи достойна за Ема къща; освен това Себастиан го питаше съвсем невинно защо не отива на работа всяка сутрин, както правят всички други бащи. Понякога това го караше да се чувства така, сякаш го издържат.

Стана от леглото малко след полунощ. Отчаяно искаше да се обади на Ема и да сподели мислите си с нея, но в Бристол все още бе пет сутринта. Реши да стои буден и да й звънне след около два часа. Тъкмо се канеше да изгаси лампата, когато на вратата се почука.

Можеше да се закълне, че е окачил на дръжката надписа „Не безпокойте“. Облече халата си, прекоси стаята и отвори вратата.

— Поздравления — каза Натали.

Хари я зяпна. Тя държеше бутилка шампанско и беше облечена в тясна рокля с цип отпред, който сякаш беше готов сам да се разкопчае.

— За какво? — попита той.

— Току-що видях първото издание на неделния „Ню Йорк Таймс“. „Нищо рисковано“ е на четиринайсето място. Ти успя!

— Благодаря — рече Хари, без напълно да схваща какво точно означават думите й.

— И тъй като винаги съм била най-голямата ти почитателка, реших, че може да го отпразнуваме.

В ушите на Хари отново зазвучаха думите на баба Филис: „Нали разбираш, че никога няма да си достатъчно добър за нея“.

— Чудесна идея — рече той. — Само момент. — Отиде при багажа си, взе една книга и се върна при Натали. Взе шампанското и й се усмихна. — Щом винаги си била най-голямата ми почитателка, може би е време да прочетеш това. — И й подаде бройката на „Нищо рисковано“. После затвори вратата.

Седна на леглото, наля си шампанско, вдигна телефона и поръча презокеански разговор. Почти беше приключил бутилката, когато Ема се обади.

— Книгата ми изпълзя на четиринайсето място в списъка — малко завалено съобщи Хари.

— Чудесна новина — каза Ема и се прозя.

— А в коридора пред стаята ми има пленителна блондинка, която се опитва да разбие вратата ми. Донесе ми и шампанско.

— Разбира се, че има, скъпи. Между другото, няма да повярваш, ако ти кажа кой поиска да прекарам нощта с него.

6.

Отвори им жена с тъмносиня униформа с колосана бяла яка.

— Аз съм директорката.

Хари стисна ръката й и представи съпругата си и сина си.

— Заповядайте в кабинета ми — каза директорката. — Да поговорим, преди да видите момичетата.

Поведе ги по коридор, по чиито стени висяха шарени рисунки.

— Тази ми харесва — каза Себастиан и спря пред една, но директорката не реагира. Явно смяташе, че децата не бива да бъдат виждани и чувани.

След като влязоха в кабинета на директорката, Хари й каза с какво нетърпение са очаквали срещата.

— Както и децата — отвърна тя. — Но първо трябва да ви обясня някои правила в дома, тъй като единственият ми интерес е доброто на нашите питомци.

— Разбира се — каза Хари. — На ваше разположение сме.

— Трите момичета, към които проявявате интерес, Сандра, Софи и Джесика, в момента имат час по рисуване и ще имате възможност да ги видите как общуват с другите деца. Когато отидем при тях, е важно да им позволим да продължат работата си, за да не се чувстват като конкуренти. Това ще завърши само със сълзи и може да има дългосрочни последици. Били са отхвърлени веднъж и не е нужно това изживяване да им се припомня. Ако децата виждат семейства, естествено ще се досетят, че мислите за осиновяване. Защо иначе да сте тук? Не бива обаче да разбират, че сте се спрели само на две или три от тях. И, разбира се, след като се срещнете с трите момичета, няма да е зле да посетите и домовете ни в Тонтън и Ексетър, преди да вземете решение.

На Хари му се искаше да каже на директорката, че вече са решили, макар да се надяваха всичко да изглежда така, сякаш окончателното решение е на Себастиан.

— Е, готови ли сме да влезем в час по рисуване?

— Да — тутакси отвърна Себастиан, скочи и се затича към вратата.

— Как ще разберем коя коя е? — попита Ема, докато бавно ставаше от стола си.

Директорката изгледа намръщено Себастиан.

— Ще ви представя няколко деца, така че никое от тях да не се почувства изключено. Преди да влезем, имате ли някакви въпроси?

Хари беше изненадан, че Себастиан няма поне сто, а просто ги чака нетърпеливо до вратата. Докато вървяха по коридора към кабинета по рисуване, синът им изтича пред тях.

Директорката отвори вратата и те влязоха и застанаха тихо отзад. Тя кимна на учителката, която оповести:

— Деца, днес си имаме гости.

— Добър ден, мистър и мисис Клифтън — казаха в хор децата; няколко се обърнаха, а други продължиха да рисуват.

— Добър ден — казаха Хари и Ема.

Себастиан остана странно мълчалив.

Хари забеляза, че повечето деца са със сведени глави и изглеждат някак смирени. Пристъпи напред и видя, че едно момче рисува футболен мач. Явно беше почитател на „Бристол Сити“, което накара Хари да се усмихне.

Ема се престори, че гледа някаква рисунка на патица или може би котка, докато се опитваше да познае кое момиче е Джесика. Директорката застана до нея и каза:

— Това е Сандра.

— Чудесна рисунка, Сандра — каза Ема.

На лицето на момичето цъфна огромна усмивка, а Себастиан се наведе и се загледа в рисунката.

Хари приближи и забъбри със Сандра, докато Ема и Себастиан се запознаваха със Софи.

— Това е камила — уверено заяви тя, преди някой да я е попитал.

— Едногърба или двугърба? — попита Себастиан.

— Двугърба — пак така уверено отвърна тя.

— Но си има само една гърбица — отбеляза Себастиан.

Софи се усмихна, веднага добави втора гърбица и попита:

— Ти къде учиш?

— През септември започвам в „Сейнт Бийд“ — отвърна Себастиан.

Хари следеше сина си, който явно се чувстваше добре със Софи; опасяваше се, че той вече е взел решение, но Себастиан внезапно насочи вниманието си към рисунката на едно момче, докато директорката представяше на Хари Джесика. Тя обаче беше така погълната от работата си, че дори не вдигна глава. Колкото и да се опитваше Хари, нищо не можеше да наруши съсредоточаването на момичето. Дали беше срамежлива, може би дори уплашена? Нямаше как да разбере.

Хари се върна при Софи, която бъбреше с Ема за камилата, и тя го попита дали предпочита една или две гърбици. Докато Хари обмисляше въпроса, Ема остави Софи и отиде при Джесика, но подобно на съпруга си, също не можа да изкопчи нито дума от детето. Започна да се пита дали цялото начинание няма да приключи с катастрофа и Джесика ще замине за Австралия, а те ще се окажат със Софи.

Ема се отдалечи и забъбри с едно момче, Томи, което рисуваше изригващ вулкан. По-голямата част от листа беше покрита с тъмночервени пламъци. Докато Томи добавяше още червени петна, Ема си помисли, че Фройд сигурно би осиновил това дете.

Огледа се и видя, че Себастиан бъбри с Джесика, като съсредоточено се взира в нарисувания от нея Ноев ковчег.

Тя като че ли поне го слушаше, макар че не вдигна очи. Себастиан я остави и погледна отново картините на Сандра и Софи, след което застана до вратата.

След малко се върнаха в кабинета на директорката за по чаша чай и след като наля три чаши и им предложи бисквити „Бат Оливър“, тя каза:

— Напълно ще ви разберем, ако решите да си помислите и може би да се върнете отново, или да посетите някой от другите домове, преди да вземете окончателно решение.

Хари мълчеше и чакаше да види каква ще е реакцията на Себастиан.

— Мисля, че и трите момичета са възхитителни — каза Ема. — Почти ми е невъзможно да избирам между тях.

— Съгласен съм — рече Хари. — Може би е по-добре да се вслушаме в съвета ви, да обсъдим нещата и после да ви кажем какво мислим.

— Но това ще е загуба на време, ако всички искаме едно и също момиче — заяви Себастиан с необичайна за едно дете логика.

— Това означава ли, че си решил? — попита баща му. Осъзнаваше, че щом Себастиан разкрие избора си, двамата с Ема могат да се наложат. Но пък това можеше да не е най-добрият начин за Джесика да започне живота си в Барингтън Хол.

— Преди да решите — каза директорката, — може би ще е по-добре да ви дам малко допълнителна информация за всяко от децата. Сандра е най-послушната от трите. Софи е по-общителна, но е малко забравана.

— А Джесика? — попита Хари.

— Тя е несъмнено най-талантливата, но живее в свой собствен свят и трудно се сприятелява. Ако питате мен, Сандра може би ви подхожда най-добре.

Хари видя как от намръщена физиономията на Себастиан става кисела и реши да смени тактиката.

— Да, мисля, че съм съгласен с вас — рече той. — Аз също бих избрал Сандра.

— Аз буквално се разкъсвам — каза Ема. — Хареса ми Софи, такава приказлива и забавна.

Ема и Хари се спогледаха бързо.

— Е, ти избираш, Себ. Сандра или Софи? — попита Хари.

— Нито едната, нито другата. Предпочитам Джесика — заяви той, скочи и избяга от кабинета.

Директорката се намръщи. Явно щеше да си поговори сериозно със Себастиан, ако той беше един от питомците й.

— Все още не е схванал напълно идеята за демокрация — каза Хари в опит да обърне всичко на шега.

Директорката тръгна към вратата. Не изглеждаше особено убедена. Хари и Ема я последваха в коридора. Когато влезе в класната стая, директорката не повярва на очите си. Джесика подаваше рисунката си на Себастиан.

— А ти какво й предложи в замяна? — попита Хари сина си, докато Себастиан минаваше покрай него, стиснал Ноевия ковчег.

— Обещах й, че ако дойде у нас утре следобед на чай, ще я почерпя с любимото й лакомство.

— И какво е любимото й лакомство? — попита Ема.

— Пържени филийки с масло и малинов конфитюр.

— Имате ли нещо против, госпожо директор? — неспокойно попита Хари.

— Не. Но мисля, че би било по-добре да ви гостуват и трите.

— Не, благодаря — каза Ема. — Достатъчно е само Джесика.

— Както желаете — отговори директорката, без да успее да скрие изненадата си.

Докато пътуваха обратно към Барингтън Хол, Хари попита Себастиан защо е избрал Джесика.

— Сандра е доста хубава — рече той. — А Софи е много забавна, но и двете щяха да ми омръзнат до края на месеца.

— Ами Джесика? — попита Ема.

— Прилича ми на теб, мамо.

Когато Джесика дойде, Себастиан я чакаше на вратата.

Тя се качи по стъпалата, хванала директорката с едната си ръка и стиснала рисунка в другата.

— Заповядайте — каза Себастиан, но Джесика остана на горното стъпало като закована. Накрая каза:

— Това е за теб. — И му подаде рисунката.

— Благодаря — каза Себастиан. Веднага позна рисунката, която бе видял в коридора на дома. — Но по-добре влизай, защото няма да мога да изям всички филийки сам.

Джесика пристъпи колебливо в коридора и ченето й увисна. Не заради мисълта за филийките, а при вида на истинските маслени картини в рамки, които висяха по всички стени.

— После — обеща й Себастиан. — Давай, че филийките ще изстинат.

Когато Джесика влезе в салона, Хари и Ема станаха да я посрещнат, но тя отново не можеше да откъсне очи от картините. Накрая седна на канапето до Себастиан и загледа с копнеж купчината цвърчащи пържени филийки, но не помръдна, докато Ема не й подаде чиния, последвана от филийка, последвана от нож, последван от масло и купичка малинов конфитюр.

А после, тъкмо когато Джесика се канеше да се нахвърли върху филийката, директорката се намръщи и момичето каза:

— Благодаря, мисис Клифтън.

Излапа още две филийки, като всеки път повтаряше: „Благодаря, мисис Клифтън“.

Когато отказа четвъртата с: „Не, благодаря, мисис Клифтън“, Ема не беше сигурна дали наистина не иска още, или директорката й е наредила да не изяжда повече от три.

— Чувала ли си за Търнър? — попита Себастиан, след като Джесика изпи втората си чаша „Тайзър“.

Тя кимна мълчаливо. Себастиан стана, хвана я за ръка и я поведе към вратата.

— Добър е — заяви той. — Но не колкото теб.

— Просто не мога да повярвам — промълви директорката, когато вратата зад тях се затвори. — Никога не съм я виждала така непринудена.

— Но тя почти не продума — каза Хари.

— Повярвайте ми, мистър Клифтън, току-що бяхте свидетели на цял монолог в изпълнение на Джесика.

Ема се разсмя.

— Тя е прекрасна. Ако има някакъв шанс да стане член на семейството ни, какво трябва да правим от тук нататък?

— Боя се, че това е дълъг процес — каза директорката. — И невинаги задоволителен. Можете като начало да я каните от време на време у вас и ако нещата потръгнат, да я оставите да прекара уикенда с вас. След това обаче връщане няма, защото тя не бива да гради фалшиви надежди.

— Ще се оставим на вашето вещо ръководство, защото определено искаме да опитаме — каза Хари.

— В такъв случай ще направя всичко по силите си — отвърна директорката и след като изпи трета чаша чай и дори си взе втора филийка, Хари и Ема вече нямаха съмнение какво се очаква от тях.

— Къде ли са се дянали Себастиан и Джесика? — попита Ема, когато директорката спомена, че може би е време да си тръгват.

— Ще ида да ги потърся — каза Хари, и точно тогава децата се втурнаха в салона.

— Време е да си вървим у дома, млада госпожице — каза директорката, докато ставаше. — Все пак не бива да закъсняваме за вечеря.

Джесика обаче отказа да пусне ръката на Себастиан и заяви:

— Не съм гладна.

Директорката не знаеше какво да отговори.

Хари изведе Джесика в коридора и й помогна да си облече палтото. Докато директорката вървеше към изхода, Джесика избухна в сълзи.

— О, не — промълви Ема. — А аз си мислех, че всичко мина толкова добре.

— Не би могло да мине по-добре — прошепна директорката. — Разплакват се само когато не искат да си тръгват. Послушайте съвета ми: ако и двамата сте на едно мнение, попълнете формулярите колкото се може по-бързо.

Джесика се обърна и махна с ръка, преди да се качи в малкия „Остин 7“. По бузите й още се стичаха сълзи.

— Добър избор, Себ — каза Хари и прегърна сина си през раменете, докато гледаха как колата се отдалечава по алеята.

Трябваше да минат още пет месеца, преди директорката да напусне Барингтън Хол за последен път и да се върне в „Барнардо“ сама, след като бе настанила щастливо още една своя питомка. Е, не чак толкова щастливо, защото Хари и Ема доста бързо осъзнаха, че Джесика също има свои проблеми, които изискваха точно толкова внимание, колкото тези на Себастиан.

Никой от двамата не се замисли, че Джесика никога не е спала в собствена стая, и през първата си нощ в Барингтън Хол тя остави вратата широко отворена и плака, докато не заспа. Хари и Ема свикнаха малко топло нещо да се намества в леглото между тях малко след като се е събудила сутринта. Това започна да се случва все по-рядко, след като Себастиан се раздели с плюшеното си мече Уинстън и предаде бившия премиер на Джесика.

Джесика обожаваше Уинстън също като Себастиан, въпреки че новият й брат надуто заяви:

— Вече съм голям за плюшени мечета. Все пак след няколко седмици тръгвам на училище.

Джесика искаше да тръгне в „Сейнт Бийд“ с него, но Хари й обясни, че момичетата и момчетата ходят в различни училища.

— Защо? — попита Джесика.

— Наистина, защо? — попита и Ема.

Когато първият учебен ден най-сетне дойде, Ема се взираше в сина си и се чудеше къде са отлетели годините. Себастиан беше с червено сако, червено кепе и сиви къси панталони. Обувките му бяха лъснати до блясък. Е, поне за първия учебен ден. Джесика стоеше на прага и махаше за довиждане, докато колата се отдалечаваше по алеята към портала. След това седна на горното стъпало и зачака Себастиан да се върне.

Себастиан беше помолил майка му да не идва в училище и когато Хари го попита защо, отвърна:

— Не искам другите момчета да видят как мама ме целува.

Хари беше готов да поспори с него, ако не си бе спомнил собствения си първи ден в „Сейнт Бийд“. С майка му бяха взели трамвая от Стил Хаус Лейн и той бе помолил да слязат една спирка по-рано и да извървят останалото разстояние, та момчетата да не разберат, че нямат кола. И когато се намираха на петдесетина крачки от училищните порти, тя го целуна, но той бързо се сбогува и я остави да стои там. Когато приближаваше за първи път „Сейнт Бийд“, видя как бъдещите му съученици слизат от файтони и автомобили, а един пристигна дори с „Ролс-Ройс“, каран от шофьор с ливрея.

Първата му нощ далеч от дома бе трудна, още повече че за разлика от Джесика той никога не бе спал в една стая с други деца.

Съдбата обаче се беше оказала благосклонна към него, защото леглото му се оказа между това на Барингтън от едната страна и на Дийкинс от другата. Не беше такъв късметлия по отношение на префекта на спалното. Алекс Фишър го пердашеше с пантоф почти всяка нощ през първата седмица поради единствената причина, че Хари бе син на пристанищен работник и следователно не заслужаваше да учи в същото училище като Фишър, син на агент на недвижими имоти. Понякога Хари се питаше какво ли е правил Фишър след завършването на „Сейнт Бийд“. Знаеше, че Джайлс се е сблъскал с него през войната, когато двамата се оказали в един и същи полк в Тобрук, а също и че Фишър живее в Бристол: неотдавна се бяха направили, че не се познават, на едно събиране на випускниците на „Сейнт Бийд“.

Поне Себастиан щеше да пристига с автомобил и нямаше да страда от „проблема Фишър“, защото всяка вечер щеше да се връща в Барингтън Хол. Въпреки това Хари подозираше, че за сина му „Сейнт Бийд“ няма да е по-леко изживяване, отколкото за самия него, та дори причините за това да са съвсем различни.

Щом стигнаха до училището, Себастиан изскочи още преди колата да е спряла. Хари загледа как синът му изтичва през портала и изчезва в масата червени сака, за да стане неразличим от другите сто момчета. Изобщо не погледна назад. Хари подкара бавно обратно към Барингтън Хол и се замисли за следващата глава на новата си книга. Време ли беше Уилям Уоруик да бъде повишен?

Джесика все така седеше на горното стъпало и когато Хари слезе и й се усмихна, първите й думи бяха:

— Кога ще дойде Себ?

Всеки ден, докато Себастиан беше на училище, Джесика се оттегляше в своя собствен свят. Докато чакаше завръщането му, четеше на Уинстън за други животни — за Мечо Пух и Господин Жабок, за Белия заек, за котарака Орландо и за крокодила, който глътнал един часовник.

След като Уинстън заспиваше, тя го слагаше в леглото и се връщаше при статива и рисуването. Рисуваше непрекъснато. Онова, което Ема преди смяташе за детска стая, беше превърнато в ателие. След като изрисува с молив, пастели и бои всяко късче хартия, до което успя да се добере, в това число и старите ръкописи на Хари (той държеше новите заключени), Джесика насочи вниманието си към стените на стаята.

Хари изобщо не искаше да обуздава ентусиазма й, но все пак напомни на Ема, че Барингтън Хол не е техен дом и че може би трябва да се посъветват с Джайлс, преди Джесика да излезе от детската и да открие колко чисти стени има в къщата.

Джайлс обаче беше така очарован от новата обитателка на Барингтън Хол, че заяви, че няма нищо против дори да изрисува цялото имение отвън и отвътре.

— За бога, не я окуражавай — замоли го Ема. — Себастиан вече я помоли да изрисува стаята му.

— А кога смятате да й кажете истината? — попита Джайлс, докато сядаха на вечеря.

— Засега не виждаме необходимост да й казваме — отвърна Хари. — Все пак тя е само на шест и е с нас съвсем отскоро.

— Е, не отлагайте прекалено много — предупреди ги Джайлс. — Тя вече приема теб и Ема като родители, Себ като брат, а мен ме нарича чичо Джайлс, докато всъщност ми е сестра и се пада леля на Себ.

Хари се разсмя.

— Май ще мине известно време, преди да успее да схване това.

— Надявам се никога да не й се налага — каза Ема. — Не забравяйте, че тя знае само, че истинските й родители са мъртви. Защо това трябва да се променя, щом само ние тримата знаем цялата истина?

— Не подценявайте Себастиан. Той вече е на път да стане четвърти.

7.

Хари и Ема се изненадаха, когато в края на първия учебен срок директорът ги покани на чай, но бързо откриха, че поводът не е светски.

— Синът ви е малко саможив — заяви д-р Хедли, след като прислужницата им наля чай и излезе от кабинета. — По-вероятно е да се сприятели с момче от чужбина, отколкото с някое, което цял живот е живяло в Бристол.

— Това пък защо? — попита Ема.

— Момчетата от другаде никога не са чували за мистър и мисис Клифтън, нито за прочутия му чичо Джайлс — обясни директорът. — Но както често се случва, от това излезе нещо положително, тъй като открихме, че Себастиан има естествена дарба за езици, която при нормални обстоятелства можеше да остане незабелязана. Той е единственото момче в училището, което може да общува с Лу Ян на родния му език.

Хари се разсмя, но Ема забеляза, че директорът не се усмихва.

— Обаче — продължи д-р Хедли, — може да се появи проблем, когато дойде време Себастиан да кандидатства за Бристолската гимназия.

— Но той е отличник по английски, френски и латински — гордо посочи Ема.

— И изкара сто процента по математика — не пропусна да посочи Хари.

— Така е, и всичко това е чудесно, но за съжаление в същото време е сред последните по история, география и естествознание, а всички тези предмети са задължителни. Ако не премине бариерата по два или повече от тях, ще отпадне автоматично от кандидатите, а това несъмнено ще е огромно разочарование за вас, както и за чичо му.

— Огромно е меко казано — рече Хари.

— Така е — съгласи се директорът.

— Никога ли не правят изключение от правилата? — попита Ема.

— Спомням си само един случай по мое време — каза д-р Хедли. — И той беше за момче, което отбелязваше по сто точки на крикет всяка събота през летния срок.

Хари се разсмя — беше седял на тревата и бе гледал как Джайлс отбелязва точките.

— Значи ще трябва да се погрижим да осъзнае какви ще са последствията, ако не се представи добре на два от задължителните предмети.

— Причината не е в това, че не е умен — каза директорът. — Просто ако някой предмет не му харесва, той се отегчава. Иронията е, че с този талант за езици ще влезе без проблем в Оксфорд. Но преди това трябва да избута приемните изпити за гимназията.

След малко увещания от страна на баща му и значителни подкупи от баба му, Себастиан успя да се изкачи на няколко крачки от дъното по два от трите задължителни предмета. Беше се досетил, че има право да се провали на един, и си избра естествознанието.

В края на втората година директорът беше уверен, че с още малко усилия момчето ще получи необходимата оценка по пет от шестте изпита. Той също беше отписал естествознанието. Хари и Ема започнаха да се чувстват малко по-обнадеждени, но въпреки това продължаваха да се опитват да държат Себастиан във форма. И директорът може би щеше да се окаже прав в оптимистичната си преценка, ако не бяха двата инцидента, случили се на Себастиан през последната година.

8.

— Това книга на баща ти ли е?

Себастиан погледна купчината романи, изложени на витрината на книжарницата. Надписът над тях гласеше: „Нищо спечелено“ от Хари Клифтън. „Най-новите приключения на Уилям Уоруик“.

— Да — гордо отвърна Себастиан. — Искаш ли една?

— Да — каза Лу Ян.

Себастиан влезе в книжарницата и приятелят му го последва. На една маса до входа имаше купчина от последната книга на баща му с твърди корици, заобиколена от бройки с меки корици на „Случаят със слепия свидетел“ и „Нищо рисковано“ — първите два романа от серията за Уилям Уоруик.

Себастиан даде на Лу Ян и трите книги. Към двамата бързо се присъединиха неколцина съученици и Себастиан даде и на тях по една бройка от последната книга, а в някои случаи и от другите две. Докато купчината бързо се стопяваше, мъж на средна възраст изскочи иззад тезгяха, сграбчи Себастиан за яката, дръпна го от масата и викна:

— Крадец!

— Не съм крадец — отвърна Себастиан. — Това са книги на баща ми!

— Така значи — каза мъжът, помъкна протестиращия Себастиан към дъното на книжарницата и се обърна към помощника си: — Обади се в полицията. Хванах го на местопрестъплението.

Приятелите му побягнаха.

Вкара Себастиан в кабинета си и го бутна да седне на едно старо канапе с пълнеж от конски косъм.

— И да не си мръднал — каза той, излезе и затвори вратата.

Себастиан чу как ключалката изщрака. Стана, отиде до бюрото на управителя, взе една книга, върна се на канапето и се зачете. Беше стигнал до девета страница и Ричард Хани започваше доста да му харесва, когато вратата се отвори и управителят се появи отново с тържествуваща усмивка.

— Ето го, главен инспектор. Хванах го на местопрестъплението.

Главен инспектор Блейкмор се опита да запази сериозна физиономия, когато управителят добави:

— Има нахалството да твърди, че книгите били на баща му.

— Не е излъгал — каза Блейкмор. — Това е момчето на Хари Клифтън. — Погледна строго Себастиан и добави: — Но това не е извинение за постъпката ви, млади момко.

— Дори баща му да е Хари Клифтън, аз съм на една лира и осемнайсет шилинга загуба — каза управителят. — Какво смятате да правите? — И посочи обвинително Себастиан.

— Вече се свързах с мистър Клифтън, така че скоро ще научите отговора на този въпрос — отвърна Блейкмор. — Съветвам ви, докато го чакаме, да обясните на сина му икономическите принципи на книгоразпространението.

Малко засрамен, управителят се опря на ръба на бюрото си и каза:

— Когато баща ти напише книга, издателите му плащат предварително, след което и допълнителен процент от коричната цена на всяка продадена бройка. Предполагам, че в случая с баща ти става въпрос за около десет процента. Издателят трябва да плаща също на своите разпространители, на редакторите и останалия си екип, на печатницата, както и за реклама и разпространение.

— А колко плащате вие за всяка книга? — попита Себастиан.

Блейкмор с нетърпение зачака отговора на книжаря.

Управителят се поколеба.

— Около две трети от коричната цена.

Себастиан присви очи.

— Значи баща ми получава само десет процента от всяка книга, а вие си слагате в джоба трийсет и три?

— Да, но трябва да плащам наема и таксите, както и надниците на подчинените си — обясни управителят.

— Значи на баща ми ще му излезе по-евтино просто да възстанови книгите, вместо да ви плаща коричната цена, така ли?

На главния инспектор му се прииска сър Уолтър Барингтън все още да беше жив. Този разговор щеше страшно да му хареса.

— Бихте ли ми казали, сър, колко книги трябва да бъдат възстановени? — продължи Себастиан.

— Осем с твърди корици и единайсет с меки — отвърна управителят, докато Хари влизаше в кабинета.

Главен инспектор Блейкмор му обясни какво се е случило и добави:

— Няма да наказвам момчето за кражба в този случай, мистър Клифтън, а само ще го предупредя. Оставям на вас да се погрижите да не постъпва така безотговорно в бъдеще.

— Разбира се, главен инспектор — отвърна Хари. — Изключително съм ви благодарен и ще помоля издателя да достави книгите незабавно. А ти, момчето ми, оставаш без джобни, докато не възстановиш и последното пени — добави той, обръщайки се към Себастиан.

Себастиан прехапа устна.

— Благодаря, мистър Клифтън — каза управителят и малко притеснено добави: — Така и така сте тук, сър, та се питам ще бъдете ли така добър да подпишете останалите книги?

Когато постъпи в болница за преглед, Елизабет се опита да увери Ема, че няма за какво да се безпокои и че не е нужно да казва на Хари и децата, защото само щяла да ги разтревожи.

Самата Ема определено се разтревожи и веднага щом се върна в Барингтън Хол, се обади на Джайлс в Камарата на общините и на сестра си в Кеймбридж. Двамата моментално зарязаха всичко и хванаха първия влак за Бристол.

— Надявам се, че не съм ви изгубила времето — каза Ема, когато ги посрещна на Темпъл Мийдс.

— Аз пък се надявам да си ни изгубила времето — отвърна Грейс.

Джайлс беше потънал в мисли и само се взираше през прозореца на колата.

Още преди мистър Лангбърн да затвори вратата на кабинета си, Ема усети, че новината няма да е добра.

— Иска ми се да имаше лесен начин да ви го съобщя — каза той, щом всички седнаха. — Но се боя, че такъв няма. Доктор Рейбърн, който е личен лекар на майка ви от няколко години, е направил рутинен профилактичен преглед и когато получил резултатите, я изпрати при мен за по-обстойно изследване.

Ема стисна юмруци, както правеше като ученичка, когато беше нервна или в беда.

— Вчера — продължи мистър Лангбърн — получих резултатите от клиничната лаборатория. Те потвърдиха опасенията на доктор Рейбърн. Майка ви има рак на гърдата.

— Може ли да се излекува? — незабавно попита Ема.

— В момента няма лек за пациент на нейната възраст — отвърна д-р Лангбърн. — Учените се надяват на пробив в бъдеще, но се боя, че майка ви няма да доживее този ден.

— Можем ли да направим нещо? — попита Грейс.

Ема се пресегна и хвана сестра си за ръката.

— През това време тя ще се нуждае от цялата любов и подкрепа, която можете да й дадете. Елизабет е забележителна жена и след всичко, през което премина, заслужава нещо по-добро. Но тя не се оплака нито веднъж. Не е в стила й. Типична Харви.

— Колко още ще е с нас? — попита Ема.

— Боя се, че по-скоро седмици, отколкото месеци — отвърна Лангбърн.

— В такъв случай трябва да й кажа нещо — рече Джайлс, който до този момент беше мълчал.

Книжният инцидент, както стана известен в „Сейнт Бийд“, превърна Себастиан от малко саможив и изолиран в нещо като приказен герой и момчета, които преди не биха си направили труда да се занимават с него, започнаха да го канят в бандите си. Хари реши, че това може да се окаже повратна точка, но когато каза на Себастиан, че на баба му й остават само няколко седмици живот, момчето отново се затвори в черупката си.

Джесика беше започнала първата си година в „Ред Мейдс“. Трудеше се много по-упорито от Себастиан, но така и не стана първа по никой предмет. Учителката по изкуство сподели с Ема, че е жалко, че рисуването не е отделен предмет, защото на осемгодишна възраст Джесика показвала повече талант, отколкото самата тя била показала през последната си година в колежа.

Ема реши да не повтаря този разговор пред Джесика, а да я остави с времето сама да открие дарбата си. Себастиан редовно й казваше, че е гений, но какво разбираше той? Себастиан смяташе за гений и Стенли Матюс1.

Себастиан се провали на трите предварителни изпита, които се проведоха само няколко седмици преди приемните. Нито Хари, нито Ема намериха сили да го мъмрят, докато беше така притеснен от състоянието на баба си. Всеки следобед след училище Себастиан отиваше с Ема в болницата, настаняваше се на леглото на баба си и й четеше от любимата си книга, докато тя не заспиваше.

Всеки ден Джесика рисуваше за баба си нова картина и я оставяше в болницата всяка сутрин преди Хари да я откара на училище. Към края на срока стените на личната й галерия бяха почти изцяло заети.

Джайлс пропусна няколко тридневни заседания, Грейс — безчет лекции, Хари — безкрайни срокове, а Ема понякога не успяваше да отговори на ежеседмичните писма на Сайръс Фелдман. Елизабет обаче чакаше с огромно нетърпение срещите си със Себастиан. Хари не беше сигурен на кого се отразяват по-добре тези свиждания — на сина му или на тъща му.

На Себастиан му се наложи да кандидатства в Бристолската гимназия, докато животът на баба му постепенно угасваше.

Резултатът бе точно такъв, какъвто беше предсказал директорът на „Сейнт Бийд“ — смесен. Резултатите му по латински, френски, английски и математика бяха на нивото за стипендиант, но в същото време той едва успя да прескочи бариерата по история, на косъм не взе географията и изкара само 9 точки по естествени науки.

Д-р Хедли се обади на Хари в Барингтън Хол минути след като резултатите бяха изложени на училищното табло.

— Поговорих с Джон Гарет, моя колега в Бристолската гимназия. Напомних му, че Себастиан е изкарал сто точки по латински и математика и почти със сигурност ще получи стипендия, когато дойде време да продължи в университета.

— Можехте също да му напомните, че с чичо му сме възпитаници на гимназията, както и че дядо му, сър Уолтър Барингтън, е бил председател на настоятелството.

— Не мисля, че е нужно да му се напомня това — рече Хедли. — Все пак ще посоча, че бабата на Себастиан е била в болница, докато той се е явявал на изпитите. Остава ни само да се надяваме, че ще оправдае очакванията ми.

Така и стана. Д-р Хедли се обади на Хари в края на седмицата и му съобщи, че директорът на Бристолската гимназия ще посъветва настоятелството Себастиан да бъде приет за есенния срок въпреки провала му на два изпита.

— Благодаря ви — каза Хари. — Това е първата добра новина, която чувам от седмици.

— Но — добави Хедли — той ми напомни, че крайното решение е на настоятелството.

Хари беше последният, който посети Елизабет онази вечер, и тъкмо се канеше да си тръгне, когато тя прошепна:

— Скъпи, можеш ли да останеш още мъничко? Искам да обсъдя нещо с теб.

— Разбира се — отвърна Хари и отново седна на ръба на леглото.

— Прекарах сутринта с фамилния ни адвокат Дезмънд Сидънс — каза Елизабет бавно. — Исках да ти кажа, че оставих ново завещание, защото не мога да понеса мисълта, че онази ужасна жена Вирджиния Фенуик ще сложи ръка върху нещо мое.

— Не мисля, че това вече е проблем. Не сме виждали и чували Вирджиния от седмици, така че предполагам, че всичко е приключило.

— Причината да не сте я виждали и чували от седмици, Хари, е защото тя иска да повярвам, че всичко е приключило. Не е случайно, че тя изчезна от сцената само дни след като Джайлс научи, че не ми остава да живея дълго.

— Сигурен съм, че преувеличаваш, Елизабет. Не вярвам, че дори Вирджиния може да е толкова коварна.

— Скъпи Хари, винаги си склонен да се довериш на всеки, защото си добър. Ема е невероятна щастливка, че срещна теб.

— Много мило от твоя страна, Елизабет, но съм сигурен, че след време…

— Времето е нещо, с което не разполагам.

— В такъв случай искаш ли да се обадим на Вирджиния да дойде да те види?

— На няколко пъти ясно казах на Джайлс, че бих искала да я видя, но всеки път ми беше отказвано по все по-неубедителни поводи. И защо според теб е това? Не си прави труда да отговаряш, Хари, защото ти си последният, който би се досетил какво всъщност цели Вирджиния. И можеш да си сигурен, че тя няма да предприеме нищо до погребението ми. — На лицето на Елизабет се появи нещо като усмивка и тя добави: — Аз обаче все още крия коз в ръкава и не възнамерявам да го изиграя, преди да ме спуснат в гроба, когато духът ми ще се завърне като ангел на отмъщението.

Извади изпод възглавницата си един плик и продължи:

— А сега ме слушай внимателно, Хари. Трябва да изпълниш заръките ми буква по буква. — Тя стисна ръката му. — Ако Джайлс реши да оспори последното ми завещание…

— Но защо ще го прави?

— Защото е Барингтън, а Барингтънови винаги са били слаби, когато става дума за жени. Така че, ако реши да оспори последното ми завещание — повтори тя, — трябва да дадеш този плик на съдията, избран да решава кой член на фамилията ще наследи имението ми.

— А ако не го направи?

— Тогава го унищожи — каза Елизабет. С всяка секунда дишането й ставаше все по-плитко. — Не бива да го отваряш, нито да допускаш Джайлс или Ема да научат за съществуването му. — Стисна ръката му и прошепна едва чуто: — А сега трябва да ми дадеш думата си, Хари Клифтън, защото знам, че Стария Джак те е научил, че това би трябвало да е достатъчно.

— Имаш думата ми — каза Хари и прибра плика във вътрешния джоб на сакото си.

Елизабет пусна ръката му и отпусна глава върху възглавницата с доволна усмивка.

Докато закусваше, Хари прегледа пощата.

Хари скочи от масата и отиде при телефона. Набра номера от края на писмото.

— Кабинетът на директора — отговори му непознат глас.

— Мога ли да говоря с мистър Гарет?

— За кого да му предам?

— Хари Клифтън.

— Свързвам ви, сър.

— Добро утро, директоре. Обажда се Хари Клифтън.

— Добро утро, мистър Клифтън. Очаквах обаждането ви.

— Не мога да повярвам, че настоятелството е стигнало до такова неоснователно решение.

— Честно казано, и аз, мистър Клифтън, особено след като се застъпих лично за сина ви.

— Каква причина посочиха, за да го отхвърлят?

— Казаха, че не бива да се правят изключения за сина на наш възпитаник, който е пропаднал на изпитите по два задължителни предмета.

— Това ли е единствената причина?

— Не — отвърна директорът. — Един от настоятелите повдигна въпроса, че синът ви е получил полицейско предупреждение за кражба от магазин.

— Но за този инцидент има съвсем невинно обяснение — каза Хари, като се мъчеше да не избухне.

— Не се съмнявам — отвърна Гарет. — Но новият председател на настоятелството беше непреклонен.

— В такъв случай ще звънна и на него. Кой е той?

— Майор Алекс Фишър.