Най-добре да си остане тайна

Пролог

Биг Бен удари четири пъти.

Макар лорд канцлерът да бе изтощен и капнал от случилото се през нощта, в кръвта му бе останал достатъчно адреналин, за да му гарантира, че няма да може да мигне. Беше уверил почитаемите лордове, че ще съобщи решението си по случая Барингтън срещу Клифтън относно това кой от двамата следва да наследи титлата и огромните имоти на фамилията.

Отново обмисли фактите, защото смяташе, че те и единствено те би следвало да определят окончателното му решение.

Когато беше започнал стажуването си преди около четирийсет години, наставникът му го съветваше да загърби всякакви лични чувства, сантименти и предпочитания при вземането на решение за клиента или случая, върху който работи. Правото не е професия за мекушавите и романтичните, така му казваше. Но след като съблюдаваше тази мантра в продължение на четири десетилетия, лорд канцлерът трябваше да признае, че никога не е попадал на толкова фино балансиран случай. Искаше му се Ф. Е. Смит да е жив, за да потърси съвета му.

От една страна… как мразеше само тези клишета. От една страна, Хари Клифтън беше роден три седмици преди най-близкия си приятел Джайлс Барингтън — факт. От друга страна, Джайлс Барингтън беше безспорно законният син на сър Хюго Барингтън и законната му съпруга Елизабет — факт. Но това не го правеше първороден син на сър Хюго, а именно това изискване беше ключово в завещанието.

От една страна, Мейзи Танкок родила Хари през двайсет и осмия ден на деветия месец, след като по нейно признание имала кратка връзка със сър Хюго Барингтън по време на кратка екскурзия в Уестън сюпър Меър. Факт. От друга страна, когато родила Хари, Мейзи Танкок била омъжена за Артър Клифтън и в акта за раждане недвусмислено се посочваше, че бащата на детето е Артър. Факт.

От една страна… мислите на лорд канцлера се върнаха към онова, което се бе случило в залата, след като камарата най-сетне се бе разделила и членовете й бяха гласували дали Джайлс Барингтън или Хари Клифтън следва да наследи титлата „и всичко, което върви към нея“. Спомни си точните думи на главния квестор, когато той обяви резултата пред претъпканата камара.

— Гласуващи за отдясно, двеста седемдесет и три гласа. Гласуващи против отляво, двеста седемдесет и три гласа.

На червените банки се беше разразила буря. Равният брой гласове натоварваше лорд канцлера с неизбежната задача да реши кой следва да наследи фамилната титла на Барингтън, реномираната „Барингтън Шипинг“, както и имуществото, земите и скъпоценностите. Много му се искаше бъдещето на двамата младежи да не зависи в такава огромна степен от неговото решение. Дали трябваше да вземе предвид факта, че Джайлс Барингтън искаше да наследи титлата, а Хари Клифтън не я желаеше? Не, не биваше да го прави. Както беше посочил лорд Престън в убедителната си реч от банките на опозицията, подобно решение, дори да е удобно за всички, щеше да създаде лош прецедент.

От друга страна, ако се произнесеше в полза на Хари… лорд канцлерът най-сетне задряма и сякаш само миг по-късно бе събуден от леко почукване на вратата. Погледна часовника — седем, което бе необичайно късно. Изстена и очите му останаха затворени, докато отброяваше биенето на Биг Бен. Оставаха му само три часа до произнасянето на присъдата, а все още не беше взел решение.

Лорд канцлерът изстена отново, спусна крака на пода, нахлузи пантофите и се затътри към банята. Дори в нейното усамотение продължи да се бори с проблема.

Факт. И Хари Клифтън, и Джайлс Барингтън имаха цветна слепота, също като сър Хюго. Факт. Цветната слепота може да се предаде единствено по майчина линия, така че това беше просто съвпадение и като такова следваше да се подмине.

Излезе от банята и облече халата си. После излезе от спалнята и тръгна по покрития с дебел килим коридор към кабинета си.

Взе писалка и написа имената „Барингтън“ и „Клифтън“ на първия ред на страницата, а под тях започна да изброява всички за и против за двамата. Когато изписа три страници с калиграфския си почерк, Биг Бен удари осем пъти, но лорд канцлерът все още не бе стигнал до решение.

Когато се върна в банята да си измие зъбите, везните на Темида все още си стояха напълно равни.

Малко след като Биг Бен удари девет пъти, лорд канцлерът се върна в кабинета си и прегледа бележките си с надеждата, че везните най-сетне ще се наклонят на едната или на другата страна, но те си останаха идеално балансирани. Докато препрочиташе бележките, почукване по вратата му напомни, че колкото и влиятелен да си мисли, че е, това не му дава власт върху времето. Той въздъхна дълбоко, откъсна трите листа от бележника, стана и продължи да чете, докато излизаше от кабинета и вървеше по коридора. В спалнята прислужникът му Ист стоеше до леглото и го очакваше за сутрешния ритуал.

Ист сръчно свали копринения халат и помогна на господаря си да облече бяла риза, все още топла от гладенето. После дойде ред на колосаната яка и фино дантелено шалче. Докато обуваше черните си панталони, лорд канцлерът за пореден път забеляза, че е качил няколко килограма, откакто бе заел поста си. След това Ист му помогна с дългата мантия в черно и златно и насочи вниманието си към главата и краката на господаря си. На главата бе сложена дълга перука, а краката бяха обути в обувки с катарами. Едва накрая на раменете му бе сложена тежката верига на поста, носена от трийсет и деветима лорд канцлери преди него, която го превръщаше от госпожа от някаква пантомима в най-високопоставеното юридическо лице в страната. След поглед в огледалото той се почувства готов да излезе на сцената и да изиграе ролята си в развиващата се драма. Жалко само, че не си знаеше репликите.

Точността на пристигането и заминаването на лорд канцлера от северната кула на Уестминстърския дворец можеше да впечатли всеки старши сержант от армията. В 9:47 на вратата се почука и секретарят му Дейвид Бартоломю влезе в стаята.

— Добро утро, милорд.

— Добро утро, мистър Бартоломю — отвърна лорд канцлерът.

— За мое голямо съжаление трябва да ви съобщя — каза Бартоломю, — че лорд Харви е починал снощи в линейката на път за болницата.

И двамата знаеха, че това не е вярно. Лорд Харви, дядото на Джайлс и Ема Барингтън, беше припаднал малко преди да удари звънецът за гласуване. И двамата обаче бяха наясно с вековната традиция — ако член на някоя от двете камари умре, докато Парламентът е в сесия, следва да се проведе пълно разследване на обстоятелствата около смъртта му. За да се избегне тази неприятна и ненужна шарада, „починал на път за болницата“ беше приетата фраза за подобни случаи. Обичаят беше от времето на Оливър Кромуел, когато членовете на Парламента можели да идват въоръжени в залата и при всеки смъртен случай имало вероятност да е използвано оръжие.

Лорд канцлерът бе натъжен от смъртта на лорд Харви — колега, когото харесваше и комуто се възхищаваше. Искаше му се само секретарят му да не му беше напомнял един от фактите, които бе записал със спретнатия си калиграфски почерк под името на Джайлс Барингтън — че лорд Харви не беше успял да гласува след припадъка си и че ако го беше направил, гласът щеше да бъде в полза на Джайлс. Това щеше да реши въпроса веднъж завинаги и той щеше да се наспи тази нощ. А сега от него се очакваше да решава въпроса веднъж завинаги.

Под името на Хари Клифтън беше записал друг факт. Когато преди половин година беше разглеждан първоначалният апел, членовете на Правната комисия се бяха произнесли с четири срещу три гласа Клифтън да наследи титлата и, както се казваше в завещанието, „всичко, което върви към нея“.

На вратата отново се почука и се появи пажът, облечен в поредния костюм, взет сякаш от творба на Гилбърт и Съливан, за да му съобщи, че церемонията започва пак.

— Добро утро, милорд.

— Добро утро, мистър Дънкан.

Щом пажът хвана полите на дългата черна мантия на лорд канцлера, Дейвид Бартоломю пристъпи напред и отвори двойната врата на приемната, за да може господарят му да поеме на седемминутното си пътуване до залата на Камарата на лордовете.

Щом виждаха приближаващия лорд канцлер, членове, представители и служители на камарата бързо отстъпваха настрани, за да не му се изпречват по пътя към залата. Докато той минаваше покрай тях, те се покланяха ниско — не на него, а на суверена, когото представляваше. Лорд канцлерът продължи по червения килим на коридора със същото темпо, с което бе вървял всеки ден през последните шест години, за да влезе в залата при първия удар на Биг Бен, отброяващ десет часа.

Обикновено (а днешният ден не бе обикновен) при влизането си в камарата биваше посрещнат от неколцина членове, които ставаха почтително от червените банки, покланяха се и оставаха прави, докато епископът провеждаше сутрешната молитва, след което започваше разглеждането на дневния ред.

Не и днес. Много преди да стигне до залата, лорд канцлерът чу глъчката. Дори той се изненада на картината, която се разкри пред него, когато влезе. Червените банки бяха така претъпкани, че някои членове се бяха изнесли на стълбите пред трона, а други стояха в дъното, неспособни да си намерят места за сядане. Единственият друг случай, в който помнеше подобна навалица бе, когато Негово Величество изнасяше своята Кралска реч, в която съобщаваше на членовете на двете камари за законите, предложени от правителството за следващата сесия на Парламента.

Щом лорд канцлерът влезе в залата, почитаемите лордове незабавно млъкнаха, станаха като един и се поклониха, докато той заемаше мястото си.

Най-старшият юридически сановник в страната бавно огледа залата и над петстотинте лица, които го гледаха с нетърпение. Накрая погледът му се спря върху тримата млади хора, седнали в галерията за изтъкнати гости. Джайлс Барингтън, сестра му Ема и Хари Клифтън бяха облечени в черно в знак на почит към любимия си дядо и, в случая на Хари, ментор и скъп приятел. Съчувстваше и на тримата. Много добре осъзнаваше, че решението, което предстои да вземе, ще промени изцяло живота им. Молеше се промяната да е за добро.

Когато преподобният Питър Уотс, епископ на Бристол (колко подходящо, помисли си лорд канцлерът) отвори молитвеника си, почитаемите лордове сведоха глави и не ги вдигнаха, докато той не изрече думите „В името на Отца и Сина, и Светия Дух“.

Членовете заеха местата си и лорд канцлерът остана единственият прав в залата. Всички зачакаха с нетърпение да чуят решението му.

— Почитаеми лордове — започна той, — не мога да се преструвам, че отсъждането, с което ме натоварихте, беше лесно. Тъкмо обратното, за мен това бе едно от най-трудните решения, които съм вземал през дългата си кариера. Но пък не друг, а самият Томас Мор ни напомня, че когато обличаме тези роби, трябва да сме готови да вземаме решения, които рядко ще се харесат на всички. И наистина, почитаеми лордове, в три такива случая в миналото лорд канцлерът, след като е произнасял присъдата си, е бил обезглавяван.

Избухналият смях освободи донякъде напрежението, но само за момент.

— Все пак не бива да забравям — продължи той, след като отново се възцари тишина, — че аз съм отговорен единствено пред Всемогъщия. Имайки предвид това, почитаеми лордове, в случая Барингтън срещу Клифтън по въпроса кой следва да бъде посочен за законен наследник на сър Хюго Барингтън и да получи фамилните земи, титлата и всичко, което върви с нея…

Лорд канцлерът отново погледна нагоре към галерията и се поколеба. Погледът му се спря върху тримата невинни младежи, които не откъсваха очи от него. Помоли се за Соломонова мъдрост и продължи:

— След като обмислих всички факти, реших в полза на… Джайлс Барингтън.

Моментално се надигна мърморене. Журналистите бързо напуснаха галерията на пресата, за да съобщят на чакащите редактори, че лорд канцлерът е постановил, че наследственият принцип си остава непокътнат и че Хари Клифтън може да поиска ръката на Ема Барингтън. Публиката в галерията за посетителите се наведе над парапета да види каква е реакцията на почитаемите лордове. Това обаче не беше футболен мач. Нямаше нужда лорд канцлерът да надува свирка и всеки член на камарата щеше да приеме безпрекословно решението му. Докато чакаше шумът да утихне, той отново погледна тримата в галерията, хората, които бяха най-силно засегнати от решението му. Хари, Ема и Джайлс се взираха безизразно в него, сякаш все още не бяха проумели напълно значението на момента.

След месеци несигурност първото, което изпита Джайлс, бе огромно облекчение, макар че смъртта на любимия му дядо заличаваше всякакво чувство за победа.

Хари си мислеше само за едно, докато стискаше ръката на Ема. Вече можеше да се ожени за жената, която обичаше.

Ема беше несигурна. В края на краищата лорд канцлерът беше създал цял куп нови проблеми за тримата, проблеми, които трябваше да се решават от тях, а не от него.

Лорд канцлерът отвори тежката папка със златни пискюли и погледна дневния ред. Следваше дебат за Националната здравна служба. Когато нещата продължиха по обичайния си ред, неколцина лордове се изнизаха тихомълком от залата.

Никога и пред никого, дори пред най-близките си, лорд канцлерът нямаше да признае, че е променил решението си в последния момент.