Най-добре да си остане тайна

26.

— Да вдигнем чаши за мъжа, който ни спечели изборите! — извика Гриф, кацнал несигурно върху една маса насред стаята с чаша шампанско в едната ръка и цигара в другата.

— За Себастиан! — извикаха всички сред смях и аплодисменти.

— Пил ли си някога шампанско? — попита Гриф, след като слезе несигурно и отиде при Себастиан.

— Само веднъж — призна Себастиан. — Когато приятелят ми Бруно навърши петнайсет и баща му ни заведе на вечеря в една кръчма. Така че това ми е втората чаша.

— Един съвет от мен — каза Гриф. — Не свиквай с него. Това е нектарът на богатите. Ние, момчетата от работническата класа — добави той, като го прегръщаше през раменете, — можем да си позволим една-две чашки годишно, при това за сметка на някой друг.

— Но аз смятам да стана богат.

— Защо ли не се изненадвам? — отвърна Гриф и отново напълни чашата му. — В такъв случай ще станеш шампански социалист, а бог ми е свидетел, имаме си достатъчно такива в нашата партия.

— Аз не съм от вашата партия — твърдо рече Себастиан. — Аз съм тори във всяко отношение, освен когато става дума за мястото на чичо Джайлс.

— В такъв случай ще трябва да дойдеш да живееш в Бристол — каза Гриф, докато новоизбраният парламентарист се присъединяваше към тях.

— Вероятността за това е малка — каза Джайлс. — Родителите му споделиха, че много се надяват да спечели стипендия в Кеймбридж.

— Е, щом ще е Кеймбридж вместо Бристол, сигурно ще виждаш чичо си по-често от нас.

— Май си прекалил с чашките, Гриф — каза Джайлс и потупа агента си по гърба.

— Щях да прекаля много повече, ако бяхме изгубили — отвърна Гриф и изпи чашата си на един дъх. — И гледай да не забравяш, че проклетите тори са увеличили мнозинството си в Парламента.

— Себ, трябва да се прибираме, ако искаме да си във форма за училище утре. Бог знае колко правила наруши през последните два часа.

— Мога ли преди това да се сбогувам с мис Париш?

— Да, разбира се. Аз междувременно ще оправя сметката. Изборите свършиха, така че питиетата са от мен.

Себастиан тръгна покрай групи доброволци, някои от които се олюляваха като клонки на вятъра, докато други бяха забили глави в масите и спяха или просто не можеха да помръднат. Забеляза мис Париш в едно сепаре в другия край на помещението в компанията на две празни бутилки шампанско. Когато най-сетне стигна до нея, не беше съвсем сигурен, че го е познала.

— Мис Париш, исках да ви благодаря, че ми позволихте да вляза в екипа ви. Научих много от вас. Иска ми се да бяхте от учителите ми.

— Много мил комплимент, Себастиан — рече мис Париш. — Боя се обаче, че се родих в неподходящия век. Ще мине много време преди жени да могат да преподават в училище за момчета. — Надигна се и го прегърна. — Успех, Себастиан. Надявам се да спечелиш стипендия в Кеймбридж.

— Какво искаше да каже мис Париш с това, че се е родила в неподходящия век? — попита Себастиан, докато двамата с Джайлс пътуваха към Имението.

— Че жените от нейното поколение не са имали възможността да правят кариера — отвърна Джайлс. — Тя е можела да стане чудесна учителка и стотици деца щяха да спечелят от нейната мъдрост и здрав разум. Истината е, че изгубихме две поколения мъже в световните войни и две поколения жени, на които не им бе даден шанс да заемат местата им.

— Чудесни думи, чичо Джайлс, но какво смяташ да направиш по въпроса?

Джайлс се засмя.

— Бих могъл да направя доста повече, ако бяхме спечелили изборите, защото утре сигурно щях да съм член на кабинета. А сега трябва да се задоволя само с работа от банките на опозицията.

— И майка ми ли ще има същия проблем? — попита Себастиан. — Защото от нея би станал много добър депутат.

— Не, макар да не виждам как би могла да спечели избори и да влезе в Парламента. За жалост тя трудно понася глупаците, а това е част от трудовата характеристика на един депутат. Имам обаче чувството, че в крайна сметка ще изненада всички ни.

Джайлс спря колата пред Имението, изключи двигателя и вдигна пръст пред устните си.

— Ш-ш-ш. Обещах на майка ти, че няма да будя Джесика.

Тръгнаха на пръсти по чакъла и Джайлс отвори предпазливо вратата, като се молеше да не изскърца. Бяха в средата на коридора, когато Джайлс я видя, заспала свита в едно кресло до догарящите въглени в камината. Взе я нежно на ръце и я понесе нагоре по стълбите. Себастиан избърза пред него, отвори вратата на спалнята й и дръпна одеялото, а Джайлс я сложи на леглото и я зави. И тъкмо да затвори вратата, чу гласа й.

— Спечелихме ли, чичо Джайлс?

— Спечелихме, Джесика — прошепна Джайлс. — С четири гласа.

— Един от тях е мой — каза Джесика след дълга прозявка. — Убедих Албърт да гласува за теб.

— Това се равнява на два гласа — каза Себастиан. Но преди да успее да обясни защо, Джесика вече беше заспала.

Когато на следващия ден Джайлс се появи на закуска, по-скоро наближаваше време за обяд.

— Здрасти, здрасти, здрасти — каза той, докато минаваше покрай масата. Взе си чиния от бюфета, вдигна похлупаците на трите сребърни подноса и си сложи обилно количество бъркани яйца, бекон и печен фасул, сякаш още беше малко момче. Настани се между Себастиан и Джесика.

— Мама казва, че трябва да изпиеш чаша портокалов фреш и да хапнеш мюсли с мляко, преди да посегнеш към котлона — каза Джесика.

— И е напълно права — отвърна Джайлс, — но това няма да ми попречи да седя до любимата си приятелка.

— Не съм любимата ти приятелка — заяви Джесика и му затвори устата по-добре, отколкото би могъл да го направи който и да е министър от торите. — Мама ми каза, че любимата ти приятелка е Гуинет. Политици! — добави тя, имитирайки Ема, която избухна в смях.

Джайлс се опита да мине на по-сигурна почва и се обърна към Себастиан.

— Тази година ще играеш ли в основния отбор?

— Не и ако искаме да спечелим някой мач — отвърна момчето. — А и трябва да уча здравата, за да изкарам осем отлични оценки, ако искам да имам някакъв шанс да се преместя догодина.

— Това би се харесало на леля ти Грейс.

— Да не говорим за майка му — обади се Ема, без да откъсва поглед от вестника.

— Каква специалност ще избереш, ако успееш да влезеш? — попита Джайлс, който все още се мъчеше да се измъкне от дупката.

— Съвременни езици, с втора специалност математика.

— Е, ако наистина спечелиш стипендия в Кеймбридж, ще изпревариш и баща ти, и мен.

— Баща си и мен — поправи го Ема.

— Но не и мама или леля Грейс — напомни му Себастиан.

— Така е — призна Джайлс и реши да замълчи и да се съсредоточи върху сутрешната поща, която Марсдън му беше донесъл от Барингтън Хол. Отвори дълъг бял плик и извади листа, който очакваше от месеци. Прочете го два пъти за по-сигурно и чак заподскача от радост.

Всички спряха да се хранят и го зяпнаха. Накрая Хари попита:

— Да не би кралицата да те е поканила да съставиш правителство?

— Не. Но тази новина е дори по-добра — каза Джайлс. — Вирджиния е подписала документите за развода. Най-сетне съм свободен човек!

— Излиза, че ги е подписала в последния момент — обади се Ема и вдигна поглед от „Дейли Експрес“.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джайлс.

— В колонката на Уилям Хики има нейна снимка. Изглежда ми бременна в седмия месец.

— Пише ли кой е бащата?

— Не, но е снимана в прегръдката на херцог Арецо. — Ема подаде вестника на брат си. — И той явно иска всички да научат, че е най-щастливият мъж на света.

— След мен — поправи я Джайлс.

— Това означава ли, че никога вече няма да разговарям с лейди Вирджиния? — попита Джесика.

— Да, означава — отвърна Джайлс.

— Ура!

Джайлс отвори друг плик и извади от него чек. Прочете го и вдигна чашата си с кафе в памет на дядо си, сър Уолтър Барингтън, както и в името Рос Бюканан.

Ема кимна, когато той вдигна чека да й го покаже, и каза само с устни: „И аз получих“.

След няколко минути вратата се отвори и влезе Денби.

— Съжалявам, че ви безпокоя, сър Джайлс, но доктор Хюз е на телефона.

— Тъкмо се канех да й се обадя — каза Джайлс, взе пощата си и стана.

— Можеш да говориш на спокойствие от кабинета ми — каза Хари.

— Благодаря — рече Джайлс и почти изтича навън.

— Себ, май е по-добре и ние да тръгваме, ако искаме да стигнем навреме — каза Хари.

Себастиан позволи на майка си да го целуне и се качи горе да си вземе куфара. Когато се върна, Денби му държеше вратата отворена.

— Довиждане, мистър Себастиан — каза той. — Очакваме с нетърпение да ви видим отново през лятната ваканция.

— Благодаря, Денби — отвърна Себастиан и изтича на алеята.

Джесика го очакваше до вратата на колата. Той я прегърна и се настани на предната седалка до баща си.

— И гледай да вземеш с отличен и осемте изпита, за да мога да казвам на приятелките си колко умен е брат ми — заръча му Джесика.

27.

Директорът пръв би признал, че момчето, което си бе взело отпуска, за да помогне на чичо си за парламентарните избори, не беше същото като младежа, върнал се в „Бийчкрофт Аби“ няколко дни по-късно.

Директорът на пансиона мистър Ричардс описа промяната като „прозрение по пътя към Бристол“. Когато се върна, за да кълве за последните си изпити, Клифтън вече не разчиташе само на повърхностното четене и естествената си дарба за езици и математика, благодарение на която винаги успяваше да премине в по-горен клас. За първи път в живота си той започна да работи здраво като не толкова талантливите си приятелчета Бруно Мартинес и Вик Кауфман.

И когато резултатите от изпитите бяха изложени на училищното табло, никой не се изненада, че и тримата ще продължат последната учебна година, макар че неколцина, но не и леля му Грейс, бяха изумени, че Себ е попаднал в групата избраници, които щяха да се състезават за стипендия в Кеймбридж.

Директорът на пансиона се съгласи Клифтън, Кауфман и Мартинес да делят един кабинет през последната си година и макар че Себастиан като че ли работеше здраво като двамата си приятели, мистър Ричардс каза на директора на училището, че все още се тревожи, че има опасност момчето отново да тръгне по стария път. Опасенията му можеха да се окажат неоснователни, ако през последната година в „Бийчкрофт Аби“ не се бяха случили четири събития, които щяха да определят бъдещето на Себастиан.

Първото беше в началото на новия срок, когато Бруно покани Себастиан и Вик да отпразнуват с баща му успешното вземане на изпитите в „Бийчкрофт Армс“. Себастиан прие с радост и очакваше с нетърпение отново да се отдаде на насладите на шампанското, но празненството бе отменено в последния момент. Бруно обясни, че неочакван ангажимент накарал баща му да промени плановете си.

— По-скоро е размислил — каза Вик, след като Бруно отиде на репетиция с хора.

— Какво имаш предвид? — попита Себастиан и вдигна глава от учебника.

— Мисля, че мистър Мартинес се е отказал, когато е разбрал, че съм евреин и че Бруно няма да се съгласи да празнува без мен.

— Бих разбрал да се откаже, ако е разбрал, че си гола вода, Кауфман, но на кого му пука дали си евреин, или не?

— На много повече хора, отколкото предполагаш — каза Вик. — Помниш ли какво стана, когато Бруно те покани на петнайсетия си рожден ден? Обясни, че му позволили да вземе само един гост и че догодина щял да е моят ред. Ние евреите не забравяме такива неща.

— И все пак не мога да повярвам, че мистър Мартинес ще отмени вечерята само защото си евреин.

— Разбира се, че не можеш, Себ, но това е само защото родителите ти са цивилизовани. Те не съдят за хората по това в коя кошара са родени и са предали тази липса на предразсъдъци и на теб, без изобщо да го осъзнаваш. За жалост обаче ти не представляваш мнозинството, дори в това училище.

Себастиан понечи да възрази, но приятелят му още не беше приключил.

— Знам, че някои смятат, че ние евреите сме параноици относно холокоста. И кой може да ни вини след продължаващите разкрития за онова, което се е случвало в немските концлагери? Повярвай ми обаче, мога да надуша антисемит от трийсет крачки и е само въпрос на време сестра ти да се изправи пред същия проблем.

Себастиан избухна в смях.

— Джесика не е еврейка. В нея може би има нещо бохемско, но не и еврейско.

— Мога да те уверя, Себ, че е еврейка, макар че съм я виждал само веднъж.

Никак не беше лесно да накараш Себастиан да изгуби дар слово, но в случая Вик успя.

Второто събитие се случи през лятната ваканция, когато Себастиан отиде в кабинета на баща си, за да прегледат годишния отчет. Себастиан гледаше многобройните семейни снимки на бюрото на Хари и една привлече вниманието му — майка му, хванала под ръка баща му, и чичо Джайлс на ливадата на Имението. По онова време майка му би трябвало да е на около дванайсет, може би на тринайсет, и беше с училищната си униформа от „Ред Мейдс“. За момент Себ си помисли, че вижда Джесика, толкова много си приличаха. Сигурно беше просто някаква игра на светлината. После обаче си спомни посещението в дома за сираци и колко бързо родителите му бяха отстъпили, когато той настоя, че Джесика е единственото момиче, което би приел за сестра.

— Като цяло е доста задоволително — каза баща му, след като обърна последната страница на отчета. — Съжалявам, че спираш латинския, но съм сигурен, че директорът има причини за това. И съм съгласен с доктор Банкс-Уилямс, че ако продължиш да се трудиш упорито, имаш големи шансове да спечелиш стипендия в Кеймбридж. — Хари се усмихна. — Банкс-Уилямс не си пада по хиперболите, но ми каза, че урежда да посетиш някогашния му колеж през следващия срок, тъй като се надява, че ще тръгнеш по неговите стъпки в Питърхаус, където самият той е бил стипендиант.

Себастиан още се взираше в снимката.

— Ти слушаш ли ме изобщо? — попита баща му.

— Тате — тихо каза Себ. — Не мислиш ли, че е дошло времето да ми кажеш истината за Джесика? — И погледна баща си в очите.

Хари избута отчета настрани, поколеба се за момент, после се облегна назад и му разказа всичко. Започна с това как дядото на Себастиан умрял от ръката на Олга Петровски, след което продължи с момиченцето, открито в кошница в кабинета му, и как Ема беше открила Джесика в дома за сираци в Бриджуотър. Когато приключи, Себ имаше само един въпрос.

— А кога ще кажеш истината и на нея?

— Аз самият си задавам този въпрос всеки ден.

— Но защо си чакал толкова дълго, татко?

— Защото не искам да минава през онова, което преживява всеки ден Вик Кауфман, както самият ти ми каза.

— Джесика ще мине през много по-лоши неща, ако сама се натъкне на истината — каза Себастиан. — Искаш ли аз да й кажа?

Хари зяпна невярващо седемнайсетгодишния си син. „Кога едно дете става голям човек?“

— Не — каза той най-сетне. — Тази отговорност е моя и на майка ти. Трябва обаче да намерим подходящия момент.

— Няма да има подходящ момент — каза Себ.

Хари се опита да си спомни кога беше чувал тези думи.

Третото събитие беше първото влюбване на Себастиан. Не в жена, а в град. Беше любов от пръв поглед, защото никога не беше попадал на нещо така прекрасно, грабващо, желано и изкушаващо едновременно. Когато му обърна гръб, за да се върне в „Бийчкрофт“, Себастиан беше още по-твърдо решен да види името си изписано със златни букви на почетното табло на училището.

След като се върна от Кеймбридж, Себастиан започна да чете до часове, за чието съществуване не бе подозирал, и дори директорът на училището започна да вярва, че малко вероятното може да се окаже възможно. Но тогава Себастиан срещна втората си любов, което бе и последното събитие.

От известно време си даваше сметка за съществуването на Руби, но я забеляза едва през последния срок в „Бийчкрофт“. Сигурно и тогава нямаше да я забележи, ако не беше докоснала ръката му, докато се редяха на опашка за овесена каша. Себ прие, че е станало случайно, и щеше да забрави инцидента, ако той не се беше повторил на следващия ден.

Редеше се за допълнително овесена каша въпреки факта, че първия път Руби вече му беше сипала повече, отколкото на другите. Докато се обръщаше да се върне на масата си, тя пъхна в ръката му бележка. Себастиан я прочете чак когато остана сам в кабинета си.

„На Скул Лейн в пет?“

Себ много добре знаеше, че Скул Лейн е забранена територия и че ако някое момче бъде хванато там, го очаква здраво конско от директора. Все пак реши, че рискът си заслужава.

Когато звънецът обяви края на последния час, Себ се измъкна от класната стая и направи дълга обиколка около игрищата, преди да прескочи дървената ограда и да се спусне по стръмния склон към Скул Лейн. Беше закъснял с петнайсет минути, но Руби се появи иззад едно дърво и тръгна право към него. Себастиан си помисли, че изглежда различно — и не само защото не беше с престилка, а с бяла блуза и черна плисирана пола. Беше разпуснала косата си и за първи път я виждаше с червило.

Не намериха много общи теми за разговор, но въпреки това продължиха да се срещат по два, понякога по три пъти седмично за не повече от половин час, тъй като и двамата трябваше да се върнат навреме за вечерята в шест.

Себ целуна Руби няколко пъти по време на втората среща, а после тя го запозна с усещането какво става, когато устните се разделят и езиците им се докоснат. Той обаче не напредна повече от това да я опипа и да се опита да открие различни части от тялото й, докато се криеха зад едно дърво. Но когато до края на срока оставаха само две седмици, тя му позволи да разкопчае копчетата на блузата й и да постави ръка на гърдата й. Седмица по-късно Себ откри как да разкопчае сутиена й и реши, че след като изпитите минат, ще има не една, а две дипломи.

И точно тогава всичко се обърка.

28.

— Временно отстранен?

— Не ми оставяш друг избор, Клифтън.

— Но до края на срока остават само четири дни, сър.

— И един бог знае какво щеше да направиш дотогава, ако не те бях отстранил — контрира директорът.

— Но с какво съм заслужил такова сурово наказание, сър?

— Мисля, че много добре знаеш с какво, Клифтън, но ако държиш да изредя на глас колко правила си нарушил през последните няколко дни, с радост ще го направя.

Себастиан едва не се ухили, когато си спомни последната лудория.

Д-р Банкс-Уилямс погледна записките, които си бе направил, преди да извика момчето в кабинета си, и продължи:

— Тъй като до края на срока остава по-малко от седмица и тъй като си взел изпитите, бих могъл да си затворя очите за това, че са те хванали да пушиш в стария павилион, и дори да игнорирам празната бутилка от бира под леглото ти, но последното ти провинение не може да бъде пренебрегнато така лесно.

— Последното ми провинение ли? — повтори Себастиан, като се наслаждаваше на смущението на директора.

— Това, че са те заварили в кабинета с прислужница след загасването на лампите.

На Себастиан му се прииска да попита дали щеше да му се размине, ако тя не беше прислужница и ако бяха оставили лампите запалени. Осъзна обаче, че подобно лекомислие само ще му докара още по-големи неприятности и че ако не беше спечелил стипендията в Кеймбридж, която бе първата за училището от повече от поколение, като едното нищо можеше да го изключат, а не да го отстранят временно. Въпреки това вече обмисляше как да превърне наказанието в почетен медал. След като Руби ясно бе дала да се разбере, че срещу скромно възнаграждение е готова да удовлетвори желанията му, Себастиан с радост беше приел условията и тя се бе съгласила да се вмъкне през прозореца на кабинета му след загасването на лампите. И макар Себастиан за първи път в живота си да видя гола жена, бързо се досети, че Руби се е качвала през този прозорец и преди.

Директорът прекъсна мислите му.

— Трябва да те попитам нещо по мъжки — каза той още по-надуто, отколкото обикновено. — Отговорът ти може да повлияе на решението ми дали да посъветвам приемащия наставник от Кеймбридж да отмени стипендията ти, което ще е тежък удар за всички нас в „Бийчкрофт“. Основната ми отговорност обаче е да се грижа за репутацията на училището.

Себастиан стисна юмруци и се опита да запази спокойствие. Временното отстраняване беше едно, а загубата на място в Кеймбридж — съвсем друго. Стоеше неподвижно и чакаше директора да продължи.

— Помисли добре, преди да отговориш на въпроса ми, Клифтън, защото това може да определи бъдещето ти. Кауфман и Мартинес имаха ли пръст в твоето… — Директорът се поколеба, мъчейки се да намери подходящата дума, но накрая се задоволи да повтори: — провинение?

Себастиан потисна усмивката си. Идеята Виктор Кауфман да произнесе думата „кюлоти“, още повече да се опита да свали тази част от облеклото от Руби, щеше да бъде посрещната с изумление и бурно веселие дори в по-долните класове.

— Мога да ви уверя, господин директор — каза Себастиан, — че никога не съм виждал Виктор да докосва цигара или да отпива и глътка бира. А колкото до жените, той се смущава, когато трябва да се съблече и пред старшата медицинска сестра.

Директорът се усмихна. Явно Клифтън му беше дал отговора, който искаше да чуе. А допълнително предимство бе, че е самата истина.

— А Мартинес?

Себастиан трябваше да помисли хубаво, ако искаше да спаси приятеля си. Двамата с Бруно бяха неразделни, откакто Себастиан му се беше притекъл на помощ по време на един бой с възглавници в спалното през първия срок на първата година. Единственото престъпление на новото момче бе, че е „чужденец“ и нещо повече, че идва от страна, в която не се играе крикет. Себастиан пък ненавиждаше тази игра и това само скрепи връзката им още по-здраво. Себастиан знаеше, че Бруно си угажда от време на време с някоя цигара и веднъж бяха пили бира в една местна кръчма, но беше след изпитите. Знаеше също, че Бруно не би отказал онова, което можеше да му предложи Руби. Не беше обаче сигурен какво от всичко това е известно на директора. Освен всичко това на Бруно също му бе предложено място в Кеймбридж през септември и макар да бе виждал баща му само два пъти, Себастиан не искаше да бъде виновникът, ако синът му не продължи в университета.

— А Мартинес? — повтори директорът малко по-твърдо.

— Бруно, както несъмнено знаете, господин директор, е ревностен католик и ми е казвал на няколко пъти, че първата жена, с която ще преспи, ще е неговата съпруга. — Това поне бе истина, макар приятелят му напоследък да не изразяваше мнението си чак толкова категорично.

Директорът кимна замислено и Себастиан тъкмо се запита дали няма да му се размине, когато д-р Банкс-Уилямс добави:

— А как стои въпросът с пушенето и пиенето?

— Веднъж си дръпна от моята цигара през ваканцията — призна Себастиан, — но му прилоша и доколкото знам, оттогава не е опитвал. — Е, поне не от снощи, едва не се изкуши да добави той.

Директорът не изглеждаше особено убеден.

— И съм го виждал да пие чаша шампанско веднъж, но чак след като му беше предложено място в Кеймбридж. При това бяхме с баща му.

Пропусна да каже, че когато мистър Мартинес ги върна в училище с червения си „Ролс-Ройс“, той успя да вмъкне тайно бутилката в кабинета и двамата с Бруно я довършиха след изгасването на лампите. Себастиан обаче бе чел доста от криминалетата на баща си и знаеше, че виновниците често се издават, като казват едно изречение повече от необходимото.

— Клифтън, благодарен съм ти за откровеността по този въпрос. Не е лесно да те разпитват за приятел. Никой не обича доносниците.

Последва нова дълга пауза, но Себастиан не я наруши.

— Явно няма причина да безпокоя Кауфман — рече накрая директорът, — макар че ще се наложи да поговоря с Мартинес, за да съм сигурен, че няма да наруши някое училищно правило през последните си дни в „Бийчкрофт“.

Себастиан се усмихна, а по носа му се стече капка пот.

— Въпреки това писах на баща ти и му обясних, че ще се прибереш у дома няколко дни по-рано. Но поради прямотата ти и очевидното ти съжаление няма да информирам приемащия наставник, че си временно отстранен.

— Изключително съм ви благодарен, сър — с истинско облекчение каза Себастиан.

— А сега ще си събереш багажа и ще се приготвиш да си тръгнеш незабавно. Директорът на пансиона е предупреден и ще уреди превоза ти до Бристол.

— Благодаря, сър — каза Себастиан и наведе глава, за да не може директорът да види ироничната му усмивка.

— Не прави опити да се свържеш с Кауфман или Мартинес, преди да си напуснал територията на училището. И още нещо, Клифтън — училищните правила важат за теб до края на срока. Ако нарушиш дори едно от тях, няма да се поколебая да преосмисля позицията си относно влизането ти в Кеймбридж. Разбра ли ме?

— Абсолютно — каза Себастиан.

— Да се надяваме, че си научил нещо от това изживяване, Клифтън. Нещо, което ще ти бъде от полза в бъдеще.

— Да се надяваме — каза Себастиан.

Директорът стана и му подаде писмо.

— Моля да предадеш това на баща си веднага щом се прибереш у дома.

— Разбира се — каза Себастиан и прибра плика във вътрешния джоб на сакото си.

Директорът протегна ръка и Себастиан я стисна, но не особено ентусиазирано.

— Успех, Клифтън — неуверено каза директорът.

— Благодаря, сър — отвърна Себастиан, излезе и тихо затвори вратата.

Директорът седна, доволен от начина, по който бе минала срещата. Изпитваше облекчение, но не и изненада, че Кауфман не е участвал в този противен инцидент, особено като се имаше предвид, че баща му, Сол Кауфман, беше в училищното настоятелство, а също и директор на „Кауфман Банк“, една от най-уважаваните финансови институции в Лондон.

Определено не искаше да си разваля отношенията и с бащата на Мартинес, който неотдавна беше намекнал, че ще дари 10 000 паунда на училищната библиотека, ако синът му влезе в Кеймбридж. Директорът не беше съвсем сигурен как дон Педро Мартинес е натрупал състоянието си, но всички такси и допълнителни екстри винаги се плащаха със запис.

Клифтън, от друга страна, беше проблем от момента, когато влезе в училището. Директорът се беше опитвал да прояви разбиране предвид всичко, през което бяха минали майката и бащата на момчето, но търпимостта на училището си имаше граници. Всъщност, ако нямаше изгледи Клифтън да спечели стипендията в Кеймбридж, д-р Банкс-Уилямс нямаше да се поколебае да го изключи още преди време. Радваше се, че скоро ще му види гърба, и се надяваше, че той няма да се включи към Старите момчета.

— Старите момчета — каза директорът на глас.

Вечерта трябваше да говори на годишната им вечеря в Лондон и да представи доклада си за края на учебната година — неговата последна, след петнайсет години като директор. Не му пукаше особено за уелсеца, който беше избран да го наследи: той беше от онези, които не си връзваха вратовръзката, и може би щеше да остави Клифтън само с едно предупреждение.

Секретарката беше преписала речта му на машина и му бе оставила копие на бюрото, за да го прегледа и евентуално да нанесе някои последни промени. Искаше му се да я прочете още веднъж, но срещата с Клифтън бе направила това невъзможно. Всички промени трябваше да бъдат добавени на ръка във влака до Лондон.

Погледна си часовника, прибра речта в куфарчето и се качи в личните си покои. Остана доволен, че жена му вече е приготвила вечерното сако и панталоните, колосана бяла риза, папийонка, резервен чифт чорапи и тоалетни принадлежности. Ясно беше изразил пред председателя на Старите момчета неодобрението си, когато бяха гласували да престанат да носят бели папийонки и фракове на годишната вечеря.

Жена му го откара до гарата само минути преди пристигането на експреса за Падингтън. Директорът си купи билет за отиване и връщане в първа класа и забърза по надлеза към последния перон, където влакът тъкмо спираше, за да изсипе пътниците. Стъпи на перона и отново си погледна часовника. Разполагаше с четири минути. Кимна на железничаря, който сменяше червеното си флагче със зелено.

— Всички да се качват — извика той, докато директорът вървеше към първокласните купета в началото на влака.

Директорът се качи, седна на мястото си в ъгъла и бе посрещнат от облак дим. Отвратителен навик. Напълно споделяше мнението на кореспондента от „Таймс“, който смяташе, че железниците трябва да осигурят повече места за непушачи в първа класа.

Директорът извади речта от куфарчето и я сложи в скута си. Когато димът се разсея, вдигна очи и го видя да седи срещу него.

29.

Себастиан смачка фаса, скочи, грабна куфара си от багажника над седалката и излезе, без да каже нито дума. Много добре осъзнаваше, че макар да не каза нищо, директорът не откъсна нито за миг поглед от него.

Помъкна куфара през няколко вагона до края на влака и се намърда в претъпканата трета класа. Загледа се през прозореца и се опита да измисли някакъв изход от положението.

Може би да се върне в първа класа и да обясни на директора, че ще прекара няколко дни в Лондон с чичо си, депутата сър Джайлс Барингтън? Но защо да го прави, след като му бе наредено да се върне в Бристол и да предаде писмото на д-р Банкс-Уилямс на баща си?

Истината бе, че родителите му бяха заминали за Лос Анджелис за церемонията, на която майка му щеше да получи дипломата си с пълно отличие, и щяха да се върнат в Англия едва в края на седмицата.

Защо не ми го каза от самото начало, несъмнено щеше да го попита Банкс-Уилямс, така че директорът на пансиона да ти купи съответния билет? Защото смяташе да се върне в Бристол в последния ден на срока, така че когато родителите му се върнеха в неделя, да не разберат нищо. Сигурно щеше да се получи, ако не се бе настанил в първа класа и не бе запалил цигара. В края на краищата беше предупреден какви ще са последствията, ако наруши още едно училищно правило преди края на срока. Край. Беше нарушил три правила още в първия час, след като бе излязъл от училището. Но пък откъде да знае, че ще се натъкне на директора?

Искаше му се да каже, че вече е от Старите момчета и може да прави каквото си иска, но знаеше, че това няма да проработи. А и ако решеше да се върне в първа класа, имаше опасност директорът да открие, че билетът му е за трета — номер, който опитваше всеки път, когато пътуваше до и от училище в началото и края на срока.

Настаняваше се в ъгъла на купето, за да може да наблюдава коридора. Когато се появяваше кондукторът, се измъкваше и се скриваше в тоалетната, но не заключваше вратата и оставяше знака за свободно. След като кондукторът продължеше в следващия вагон, Себастиан се връщаше в купето и оставаше там до края на пътуването. И тъй като влакът не спираше никъде, номерът винаги успяваше. Е, веднъж за малко да се провали, понеже кондукторът се върна. Себастиан моментално избухна в сълзи и се извини с обяснението, че майка му и баща му винаги пътували в първа класа и че той дори не знаел, че има и трета. Размина му се, но по онова време беше само на единайсет. Сега бе седемнайсетгодишен и никой не би му повярвал, дори кондукторът.

Нямаше никакви шансове за измъкване и след като прие, че няма да продължи в Кеймбридж през септември, Себастиан се замисли какво да прави, след като влакът пристигне на Падингтън.

Докато влакът летеше към столицата, директорът дори не погледна речта си.

Дали да потърси момчето и да му поиска обяснение? Знаеше, че директорът на пансиона му е купил билет за трета класа до Бристол, така че какво търсеше в първа класа, при това на път за Лондон? Да не би случайно да е объркал влака? Изключено. Просто не беше очаквал да го хванат. Както и да е, той пушеше, въпреки че изрично му беше казано, че училищните правила важат до последния ден. Момчето не бе издържало дори един час и ги бе нарушило. Нямаше смекчаващи вината обстоятелства. Клифтън просто го беше оставил без избор.

Утре сутринта трябваше да оповести пред учениците, че Клифтън е изключен. След това щеше да се обади на приемащия наставник в Питърхаус и на бащата на момчето, за да обясни защо синът му няма да продължи в Кеймбридж наесен. В края на краищата д-р Банкс-Уилямс трябваше да се грижи за доброто име на училището, което бе поддържал така грижливо през последните петнайсет години.

Обърна няколко страници от речта си и намери съответния откъс. Прочете думите, които бе написал за постиженията на Клифтън, поколеба се за момент и ги зачеркна.

Себастиан се чудеше дали да слезе пръв или последен. Нямаше кой знае какво значение, стига да внимаваше да не се натъкне на директора.

Реши да е пръв и прекара последните двайсет минути от пътуването, седнал на ръба на седалката. Провери джобовете си и установи, че разполага с един паунд, дванайсет шилинга и шест пенса — много повече от обичайното, защото директорът на пансиона му бе върнал всички джобни пари, които не бе изхарчил през срока.

Бе смятал да прекара няколко дни в Лондон и да се върне в Бристол в последния ден на срока, без абсолютно никакво намерение да предава писмото на директора на баща си. Извади го от джоба си. Беше адресирано до „Х. А. Клифтън, ескуайър: лично“. Себастиан се огледа, за да се увери, че никой не го следи, и го отвори. Прочете го бавно, после го прочете още веднъж. Писмото беше премерено, честно и, за негова изненада, не споменаваше нищо за Руби. Ако беше взел влака за Бристол, за да се прибере у дома и да предаде писмото на баща си, след като се върне от Америка, нещата щяха да са съвсем различни. По дяволите! Какво изобщо търсеше директорът в този влак?

Прибра писмото в джоба си и се опита да измисли какво ще прави в Лондон, защото определено нямаше да се върне Бристол, докато всичко не отшуми, а това нямаше да стане много скоро. Но колко време можеше да изкара с един паунд, дванайсет шилинга и шест пенса? Скоро щеше да разбере.

Беше до вратата на вагона много преди влакът да влезе в Падингтън и я отвори, докато още беше в движение. Скочи навън, затича се с всички сили към бариерата, тикна билета си на кондуктора и се смеси с тълпата.

Досега беше идвал в Лондон само веднъж, при това с родителите си, и тогава пред гарата ги чакаше кола, за да ги откара до къщата на чичо му на Смит Скуеър. Чичо Джайлс го беше завел до Тауър да види кралските бижута, а след това до музея на мадам Тюсо, където се полюбуваха на восъчните фигури на Едмънд Хилари, Бети Грейбъл и Дон Брадман, преди да седнат на чай и кифла в хотел „Риджънт Палас“. На следващия ден ги заведе в Камарата на общините и видяха Уинстън Чърчил да гледа свирепо от първия ред. Себастиан остана изненадан, когато видя колко е дребен.

Когато дойде време да се приберат, Себастиан каза на чичо си, че с нетърпение очаква отново да дойде в Лондон. Ето че сега беше тук, но този път не го очакваше кола, а чичо му бе последният човек, при когото би се осмелил да отиде. Нямаше представа къде ще прекара нощта.

Докато вървеше през тълпата, един забързан млад мъж го блъсна и едва не го събори — и дори не си направи труда да се извини.

Себастиан излезе от гарата и се озова на улица с викториански къщи, на някои от които имаше табели, че предлагат легло и закуска. Избра си онази с най-ярко полираното чукче на вратата и най-подредените саксии на прозорците. Приятна жена в найлонова домашна роба на цветя отговори на почукването му и се усмихна дружелюбно на потенциалния си гост. Дори и да се бе изненадала да види младеж в ученическа униформа на прага си, не го показа с нищо.

— Заповядайте — каза тя. — Търсите къде да отседнете ли, сър?

— Да — отвърна Себастиан, изненадан от обръщението „сър“. — Трябва ми стая за през нощта и се питах каква е цената?

— Четири шилинга на нощ заедно със закуската, или един паунд за седмица.

— Ще остана само една нощ — каза Себастиан. Явно на сутринта трябваше да потърси по-евтина квартира, ако възнамеряваше да остане в Лондон малко по-дълго.

— Заповядайте — каза тя, взе куфара му и тръгна по коридора.

Себастиан никога досега не бе виждал жена да носи куфар, но домакинята вече беше изкачила наполовина стълбите, преди той да успее да реагира по някакъв начин.

— Аз съм мисис Тибит — каза тя, — но редовните ми гости ме наричат Тиби. — И когато стигна площадката на първия етаж, добави: — Ще ви настаня в седма стая. Тя е в дъното на къщата, така че едва ли ще се събудите от сутрешния трафик.

Себастиан нямаше представа за какво му говори, тъй като никога през живота си не се бе будил от трафик.

Мисис Тибит отключи вратата на седма стая и се дръпна настрани, за да направи път на госта си.

Стаята бе по-малка от кабинета му в „Бийчкрофт“, но подобно на собственичката, беше спретната и чиста. Имаше легло с чисти чаршафи и умивалник в ъгъла.

— Банята е в дъното на коридора — обясни мисис Тибит, преди да я е попитал.

— Размислих, мисис Тибит — каза той. — Ще взема стаята за цяла седмица.

Тя извади ключ от джоба на робата си, но преди да му го подаде, каза:

— В такъв случай цената е един паунд, предварително.

— Да, разбира се — каза Себастиан. Бръкна в джоба на панталона си и откри, че е празен. Опита друг джоб, после друг, но парите му ги нямаше никакви. Накрая коленичи, отвори куфара си и започна трескаво да търси сред дрехите.

Мисис Тибит постави ръце на кръста си. Усмивката й беше изчезнала. Себастиан напразно тършуваше из багажа си, докато най-сетне не се отказа, просна се на леглото и се замоли Тибит да прояви малко повече съчувствие от директора.

Директорът влезе в стаята си в „Риформ Клуб“ и бързо се изкъпа, преди да се преоблече във вечерния костюм и да слезе долу.

Ник Джъд, председателят на Старите момчета, въведе почетния гост в приемната, при другите членове на комитета.

— Какво ще пиете, господин директор?

— Само сухо шери, благодаря.

Следващите думи на Джъд го обезпокоиха.

— Позволете пръв да ви поздравя — каза той, след като поръча питиетата, — за най-големите стипендии, спечелени от училището в Питърхаус. Достойна награда, увенчаваща последната ви година.

Директорът не каза нищо, но си даде сметка, че трите реда, които бе зачеркнал в речта си, ще трябва да бъдат върнати. Новината за изключването на Клифтън щеше да бъде оповестена по-късно. В края на краищата момчето беше спечелило стипендията и това нямаше да се промени, докато не разговаряше с приемащия наставник в Кеймбридж на сутринта.

За съжаление председателят не беше единственият, който спомена постижението на Клифтън, и когато стана да представи годишния си доклад, директорът не виждаше причина да съобщава на събранието какво беше възнамерявал да направи на следващия ден. Изненада се, че обявяването на стипендиите бе посрещнато с толкова продължителни аплодисменти.

Речта се прие добре и когато д-р Банкс-Уилямс си седна, толкова много от Старите момчета дойдоха на масата му да го поздравят и да му пожелаят щастливо пенсиониране, че едва не изпусна последния влак за Бийчкрофт.

Веднага щом се настани в първокласното купе, мислите му се върнаха към Себастиан Клифтън и той започна да си води бележки за обръщението утре; дойдоха му наум думи като „правила“, „почтеност“, „чест“, „дисциплина“ и „уважение“, и когато влакът спря в Бийчкрофт, вече беше готов с първата чернова.

Предаде билета си и с облекчение видя, че въпреки късния час жена му го чака с колата.

— Как мина? — попита го тя още преди да е затворил вратата.

— Мога да кажа, че речта ми бе приета добре, предвид обстоятелствата.

— Обстоятелства?

Докато стигнат до къщата, той вече й беше разказал всичко за злополучната среща с Клифтън във влака за Лондон.

— И какво възнамеряваш да направиш? — попита тя, докато той отключваше входната врата.

— Нямам избор. Утре ще обявя, че Клифтън е изключен и че за съжаление няма да продължи в Кеймбридж през септември.

— Мярката не е ли малко драконовска? — попита мисис Банкс-Уилямс. — В края на краищата може да е имал основателна причина да пътува за Лондон.

— Тогава защо изхвърча от купето веднага щом ме видя?

— Сигурно не е искал да прекарва целия път в компанията ти, скъпи. Все пак можеш да бъдеш доста плашещ.

— Но не забравяй, че го хванах и да пуши — каза той, без да обръща внимание на коментара й.

— И защо да не пуши? Намирал се е извън пределите на училището и не е бил in statu pupillari6.

— Съвсем ясно му заявих, че училищните правила важат за него до края на срока, в противен случай ще трябва да си понесе последствията.

— Искаш ли питие преди лягане, скъпи?

— Не, благодаря. Трябва да се опитам да се наспя. Утре няма да е лесно.

— За теб или за Клифтън? — поинтересува се тя, преди да изгаси лампата.

Себастиан седна на ръба на леглото и разказа на мисис Тибит всичко, което се бе случило през деня. Не скри нищо, дори й показа писмото на директора.

— Не мислиш ли, че ще е по-добре да се прибереш у дома? Родителите ти ще се обезпокоят до смърт, ако не те заварят, когато се върнат. Пък и не можеш да си сигурен, че директорът ще те изключи.

— Повярвайте ми, мисис Тибит, Хили-Били вече си го е наумил и ще обяви решението си още утре сутринта.

— Въпреки това е по-добре да се прибереш у дома.

— Не мога, след като така ги разочаровах. Единственото, което са искали винаги, е да постъпя в Кеймбридж. Никога няма да ми простят.

— На твое място не бих била толкова сигурна — каза мисис Тибит. — Баща ми винаги казваше — ако имаш проблем, първо се наспи, преди да вземеш решение, за което по-късно може да съжаляваш. Нещата винаги изглеждат по-розови сутрин.

— Но аз дори нямам къде да преспя.

— Стига глупости — каза мисис Тибит и постави ръка на рамото му. — Ще пренощуваш тук. Но не и на празен стомах, така че след като си разопаковаш багажа, слез долу при мен в кухнята.

30.

Сервитьорката нахълта в кухнята и каза:

— Имам проблем с трета маса.

— Какъв проблем, Джанис? — спокойно попита мисис Тибит, докато чупеше две яйца и ги пускаше в един тиган.

— Не им разбирам нито думичка.

— А, да, мистър и мисис Ферер. Мисля, че са французи. Достатъчно ти е да знаеш само „ун“, „дю“ и „уф“.

Джанис не изглеждаше особено убедена.

— Просто говори бавно — каза й мисис Тибит — и не повишавай тон. Не са виновни, че не знаят английски.

— Искате ли да превеждам? — попита Себастиан и остави ножа и вилицата си.

— Знаеш ли френски? — попита мисис Тибит, докато поставяше тигана на газовия котлон.

— Да.

— Тогава нямам нищо против.

Себастиан стана от масата и последва Джанис в салона. И деветте маси бяха заети. Джанис тръгна към двойка на средна възраст в отсрещния ъгъл на помещението.

— Bonjur monsieur — каза Себастиан. — Comment pois-je vous aider?7

Гостът се сепна и го погледна объркано.

— Somos espanol.8

— Buenos dias, senor. Como puendo ayudare? — повтори Себастиан въпроса си на испански.

Джанис стоеше до него и го гледаше невярващо.

— Volvere en uno momento — каза Себастиан на мистър и мисис Ферер и се върна в кухнята.

— И какво искат нашите французи? — попита мисис Тибит, докато чупеше поредните две яйца.

— Не са французи, а испанци — каза Себастиан. — Искат леко препечен черен хляб, по две яйца, варени три минути, и черно кафе.

— Нещо друго?

— Да. Питат как могат да стигнат до испанското посолство.

— Джанис, сервирай им кафето и филийките, а аз ще се погрижа за яйцата.

— Между другото, дадоха ми това — каза Себастиан и сложи на масата монета от шест пенса.

Мисис Тибит се усмихна.

— Първият ти бакшиш.

— Първите пари, които съм печелил — каза Себастиан и бутна монетата по масата. — Значи сега ви дължа три шилинга и шест пенита.

Излезе от кухнята и взе телефонния указател от масата в коридора. Намери номера на испанското посолство, откри го на картата, обясни на мистър и мисис Ферер как да стигнат до Чешам Плейс и след минута се върна в кухнята с още шест пенса.

— Задръж ги — каза мисис Тибит. — И ще те направя партньор.

Себастиан свали сакото си, нави ръкави и тръгна към умивалника.

— Сега пък какво си намислил?

— Ще измия чиниите — отвърна той, докато пускаше топлата вода. — Нали във филмите клиентите правят това, когато не могат да си платят сметката?

— Обзалагам се, че и това ти е за пръв път — каза мисис Тибит, докато поставяше две резенчета бекон до две пържени яйца. — Джанис, първа маса, мистър и мисис Рамсботъм от Йоркшър. И на тях не им разбирам нито думичка. Кажи ми, Себастиан — продължи тя, след като сервитьорката излезе от кухнята, — знаеш ли други езици?

— Немски, италиански, френски и иврит.

— Иврит? Да не си евреин?

— Не, но един приятел в училище е евреин и ме научи на иврит в часовете по химия.

Мисис Тибит се разсмя.

— Май е по-добре да тръгваш за Кеймбридж колкото се може по-бързо, защото просто не си квалифициран за мияч.

— Няма да ходя в Кеймбридж, мисис Тибит — напомни й Себастиан. — И нямам кого да обвинявам за това, освен себе си. Смятам обаче да ида на Итън Скуеър и да се опитам да намеря дома на приятеля ми Бруно Мартинес. Би трябвало да се върне от училище в петък следобед.

— Добра идея — рече мисис Тибит. — Той със сигурност ще знае дали си изключен или… как беше другото?

— Временно отстранен — каза Себастиан, докато Джанис влизаше забързано в кухнята с две празни чинии — най-искрената похвала, която може да получи един готвач. Подаде ги на Себастиан и взе още две варени яйца.

— Пета маса — напомни й мисис Тибит.

— А на девета искат още мюсли — каза Джанис.

— В такъв случай извади нов пакет от килера, заспала шматко.

Когато Себастиан приключи миенето, минаваше десет.

— Какво следва? — попита той.

— Джанис оправя салона и сменя покривките за утрешната закуска, а аз почиствам кухнята. Стаите се освобождават в дванайсет и след като гостите си тръгнат, сменяме чаршафите, оправяме леглата и поливаме цветята в саксиите.

— С какво да се заема аз? — попита Себастиан, докато си спускаше ръкавите.

— Вземи автобуса до Итън Скуеър и виж дали приятелят ти ще се върне в петък. — Себастиан си облече сакото. — Но не и преди да си оправил леглото и да си подредил стаята си.

Той се разсмя.

— Започвате да говорите като майка ми.

— Ще го приема като комплимент. Гледай да се върнеш до един, защото очаквам германци и може да се окажеш полезен.

Себастиан тръгна към вратата.

— Ще ти потрябва това — добави тя и му подаде двете монети по шест пенса. — Разбира се, освен ако не си решил да вървиш пеша до Итън Скуеър и обратно.

— Благодаря, мисис Тибит.

— Тиби. Вече е ясно, че ще станеш редовен клиент.

Себастиан прибра монетите и я целуна по бузите, което за пръв път я накара да млъкне.

Той излезе от кухнята, преди тя да е дошла на себе си, качи се бързо по стълбите, оправи леглото и подреди стаята си и слезе в коридора да направи справка с картата. Остана изненадан, че Итън Скуеър се произнася малко по-различно от училището, което бе отказало да приеме чичо му Джайлс заради някаква простъпка, за която никой в семейството не говореше.

Преди да излезе, Джанис го посъветва да вземе автобус 36, да слезе на Слоун Скуеър и да продължи пеша.

Първото, което забеляза, след като излезе, бе колко много хора бързат във всички посоки, с много по-различно темпо от жителите на Бристол. Нареди се на опашка на спирката. Няколко двуетажни автобуса пристигнаха и заминаха, преди да се появи един с номер 36. Той се качи на горния етаж и седна отпред, тъй като искаше да вижда добре всичко.

— Накъде, млади момко? — попита кондукторът.

— До Слоун Скуеър — отвърна Себастиан. — И бихте ли ми казали, когато стигнем?

— Два пенса.

Себастиан направо се омая от гледките, докато пътуваха през Марбъл Арч, по Парк Лейн и около Хайд Парк Корнър, но в същото време се опитваше да се съсредоточи върху това какво ще прави, когато стигне. Знаеше само, че Бруно живее на Итън Скуеър, но нямаше представа на кой номер. Надяваше се площадът да е малък.

— Слоун Скуеър! — извика кондукторът.

Себастиан бързо слезе, стъпи на тротоара и се огледа за някакъв ориентир. Погледът му се спря върху Кралския театър, където Джоан Плоурайт играеше в „Столовете“. Направи справка с картата, мина покрай театъра и зави надясно. Итън Скуеър се намираше на около двеста крачки.

Когато стигна, забави темпо с надеждата, че ще забележи червения „Ролс-Ройс“ на дон Педро, но от колата нямаше и следа. Едва сега си даде сметка, че ако не извади късмет, ще са му нужни часове, за да открие къде живее Бруно.

Докато обикаляше, забеляза, че близо половината къщи са превърнати в жилищни кооперации с апартаменти и до звънците има списък на обитателите. Другата половина си бяха къщи без никакъв знак кой живее в тях — имаха само месингови чукчета или звънец с надпис „Доставки“. Себастиан беше сигурен, че бащата на Бруно не е от онези, които биха делили входната врата с някой друг.

Изкачи стъпалата на №1 и натисна звънеца за доставки. След секунди се появи иконом с дълъг черен жакет и бяла вратовръзка, който му напомни за Марсдън в Барингтън Хол.

— Търся мистър Мартинес — любезно каза Себастиан.

— Тук не живее джентълмен с такова име — отвърна икономът и затвори вратата преди Себастиан да успее да попита дали има някаква представа къде живее мистър Мартинес.

През следващия час Себастиан се сблъска с отговори от „Не живее тук“ до затръшнати в лицето му врати. В края на втория час, когато бе стигнал отсрещната страна на площада, повтори за пореден път въпроса си и една прислужница попита:

— Това да не е чуждестранният господин с червения „Ролс-Ройс“?

— Да, точно той — с огромно облекчение потвърди Себастиан.

— Мисля, че ще го откриете на номер четирийсет и четири, две врати по-натам — каза прислужницата и посочи.

— Много ви благодаря — каза Себастиан.

Забърза към №44, изкачи стъпалата, пое дълбоко дъх и почука два пъти с чукчето.

Мина известно време, преди вратата да се отвори, и Себастиан се озова пред огромен мъж с яко телосложение: приличаше повече на боксьор, отколкото на иконом.

— Какво искаш? — попита той с акцент, който Себастиан не успя да разпознае.

— Тук ли живее Бруно Мартинес?

— Кой си ти?

— Себастиан Клифтън.

Тонът на мъжа моментално се промени.

— Да, чух да споменава за вас, но го няма.

— Знаете ли кога ще се върне?

— Мистър Мартинес каза, че ще се прибере в петък следобед.

Себастиан реши да не задава повече въпроси и каза просто: „Благодаря“. Гигантът кимна отсечено и затръшна вратата. Или просто я затвори?

Себастиан се затича обратно към Слоун Скуеър, твърдо решен да се върне навреме, за да помогне на мисис Тибит с германските й гости. Взе първия автобус в посока към Падингтън. Щом се върна на Прейд стрийт 37, отиде при мисис Тибит и Джанис в кухнята.

— Успя ли, Себ? — попита тя веднага щом той влезе.

— Да! Открих къде живее Бруно — ликуващо обяви Себастиан. — И…

— На Итън Скуеър четирийсет и четири — каза мисис Тибит, посочи му да седне и постави пред него чиния с кренвирши и пюре.

— Откъде знаете?

— Намерих фамилията Мартинес в телефонния указател, но когато се сетих да потърся, ти вече беше изчезнал. Разбра ли кога ще си дойде?

— Да, по някое време в петък следобед.

— В такъв случай ще останеш тук още два дни. — Себастиан я погледна смутено и тя добави: — Което може да се окаже добре дошло, защото германците ще останат до петък следобед, така че…

Енергично почукване на входната врата я прекъсна.

— Ако не греша, това трябва да е мистър Крол с приятелите си. Ела с мен, Себ. Да видим дали ще ги разбереш какво говорят.

Себастиан с неохота остави кренвиршите и пюрето и тръгна след мисис Тибит.

През следващите четирийсет и осем часа почти не мигна — мъкнеше куфари нагоре и надолу по стълбите, спираше таксита, сервираше питиета и, което бе най-важното, превеждаше безброй въпроси, от „Къде е Лондон Паладиум?“ до „Знаете ли добри германски ресторанти?“, на повечето от които мисис Тибит успяваше да отговори, без да й се налага да прави справки с карти и наръчници. В четвъртък вечерта Себастиан се изчерви, когато му зададоха въпрос, на който не можеше да отговори, но мисис Тибит му се притече на помощ.

— Кажи им, че ще намерят всякакви момичета при театъра „Уиндмил“ в Сохо.

Немците се поклониха и излязоха.

Когато си тръгнаха в петък следобед, хер Крол даде на Себастиан един паунд и стисна топло ръката му. Себастиан връчи парите на мисис Тибит, но тя отказа да ги вземе.

— Твои са. Напълно си ги заслужил.

— Но не съм платил за нощувките и храната. А ако не го направя, баба ми, която беше управителка на „Гранд Хотел“ в Бристол, няма да ми позволи да й доразкажа всичко.

Мисис Тибит го прегърна.

— Успех, Себ. — А когато го пусна, отстъпи назад, огледа го и добави: — Свали си панталоните.

Себастиан се смути повече, отколкото от въпроса на хер Крол къде могат да намерят заведение със стриптийз.

— Трябва да ги изгладя, ако не искаш да изглеждаш така, сякаш току-що се връщаш от работа — засмя се мисис Тибит.

31.

— Не съм сигурен, че е тук — каза мъжът, когото Себастиан никога нямаше да забрави. — Но ще проверя.

— Себ! — отекна глас в мраморния коридор. — Толкова се радвам да те видя, друже — добави Бруно, докато стискаше ръката на приятеля си. — Боях се, че никога вече няма да те видя, ако слуховете са верни.

— Какви слухове?

— Карл, би ли помолил Елена да сервира чай в салона?

Бруно поведе Себастиан в къщата. В „Бийчкрофт“ Себ винаги беше начело, а Бруно го следваше по петите. Сега ролите се бяха разменили и гостът вървеше след домакина по дългия коридор. Себастиан винаги бе смятал, че е израснал в относителен комфорт и дори лукс, но онова, което видя в салона, сигурно би изненадало и някоя по-дребна кралска особа. Картините, мебелите, дори килимите щяха да изглеждат съвсем на мястото си в някой музей.

— Какви слухове? — нервно повтори Себастиан, докато сядаше на ръба на канапето.

— След малко ще стигна и до това — каза Бруно. — Първо обаче ми кажи защо изчезна така неочаквано? В един момент седиш с Вик и мен в кабинета, а в следващия изчезваш.

— Директорът нищо ли не каза на следващата сутрин?

— Нито дума, което само засили мистерията. Естествено, всички си имат свои теории, но тъй като директорът на пансиона и Банкс-Уилямс мълчат като гроб, никой не знае кое е истина и кое измислица. Попитах икономката, която знае всичко, но тя мълчи като пън, направо да не повярваш. Вик се боеше от най-лошото, но пък за него чашата винаги е наполовина празна. Убеден е, че са те изключили и че повече няма да чуем за теб, но аз му казах, че ще се видим отново в Кеймбридж.

— Боя се, че не — рече Себастиан. — Вик е прав.

И разказа на приятеля си всичко, което се бе случило след разговора с директора, без да скрива колко е отчаян, че е изгубил мястото си в Кеймбридж.

Когато Себастиан завърши историята си, Бруно каза:

— Значи затова Хили-Били ме извика в кабинета си след сбора в сряда сутринта.

— Какво наказание ти наложи?

— Разжалва ме като префект и ме предупреди, че при още едно провинение ще бъда временно отстранен.

— А аз сигурно щях да се отърва само с временното отстраняване, ако Хили-Били не ме беше хванал да пуша във влака за Лондон — рече Себастиан.

— Защо си тръгнал за Лондон, след като си имал билет до Бристол?

— Смятах да се помотая тук до петък и да се върна у дома в последния ден на срока. Майка и татко ще се върнат от Щатите утре и реших, че няма да разберат нищо. Ако не се бях сблъскал с Хили-Били във влака, щеше да ми се размине.

— Но ако вземеш днес влака за Бристол, те пак няма да разберат.

— Няма начин — рече Себастиан. — Не забравяй какво каза Хили-Били. „Училищните правила важат за теб до края на срока — имитира директора той и се хвана за реверите на сакото. — Ако нарушиш дори едно от тях, няма да се поколебая да преосмисля позицията си относно влизането ти в Кеймбридж. Разбра ли ме?“ А само за един час, след като ме изрита от кабинета си, аз наруших три правила — и той ме видя!

В стаята влезе прислужница с голям сребърен поднос, отрупан с храна, каквато никой от двамата не бе вкусвал в „Бийчкрофт“.

Бруно си намаза една гореща кифличка с масло и каза:

— След като свършим с чая, иди в пансиона и си вземи нещата. Ще пренощуваш тук и ще опитаме да измислим какво да правим.

— Но какво ще каже татко ти?

— На връщане от училище му казах, че нямаше да отида в Кеймбридж през септември, ако ти не беше поел вината върху себе си. Той каза, че съм щастливец, че имам приятел като теб, и че би искал да ти благодари лично.

— Ако Банкс-Уилямс беше извикал първо теб, ти щеше да направиш абсолютно същото за мен, Бруно.

— Не е там работата, Себ. Той извика най-напред теб, така че аз се измъкнах само с конско, а на Вик съвсем му се размина, при това тъкмо навреме, защото се надяваше да опознае Руби по-отблизо.

— Руби — повтори Себастиан. — Разбрахте ли какво се е случило с нея?

— Изчезна в същия ден, в който изчезна и ти. Готвачът ми каза, че повече няма да я видим.

— И още ли си мислиш, че имам шанс да продължа в Кеймбридж?

Двете момчета се умълчаха.

— Елена — каза Бруно, когато прислужницата се върна с голям плодов кейк, — приятелят ми ще се върне на Падингтън да си вземе нещата. Би ли помолила шофьора да го закара? И се погрижи да приготвят една стая за гости, докато се върне.

— Шофьорът току-що излезе да вземе баща ви от офиса. Едва ли ще се приберат преди вечеря.

— В такъв случай ще трябва да вземеш такси — каза Бруно. — Но не и преди да си дегустирал плодовия кейк на готвача.

— Но аз едва имам пари за автобус, та какво остава за такси — прошепна Себастиан.

— Ще ти поръчам едно и ще го пиша на сметката на баща ми — каза Бруно и взе ножа за сладкиши.

— Чудесна новина — каза мисис Тибит, след като Себастиан й разказа всичко, което се бе случило този следобед. — Но все пак си мисля, че трябва да се обадиш на родителите си и да им кажеш къде си. В края на краищата няма как да си сигурен, че си изгубил мястото си в Кеймбридж.

— Руби е изхвърлена, директорът на пансиона отказва да говори по въпроса, дори икономката, която никога не пропуска да си изкаже мнението, не продумва нито дума. Бъдете сигурна, мисис Тибит, няма да продължа в Кеймбридж. А и родителите ми ще се върнат от Америка чак утре, така че не мога да се свържа с тях, дори да го исках.

Мисис Тибит помълча, после каза:

— Е, щом ще си тръгваш, по-добре иди да си събереш нещата, защото стаята може да ми потрябва. Вече ми се наложи да отпратя трима клиенти.

— Изобщо няма да се бавя.

Себастиан излезе от кухнята и изтича по стълбите до стаята си. След като си събра багажа и оправи стаята, се върна и видя, че мисис Тибит и Джанис го чакат в коридора.

— Беше паметна седмица, направо незабравима — каза мисис Тибит, докато отваряше външната врата. — Двете с Джанис едва ли ще я забравим.

— Когато седна да пиша мемоарите си, Тиби, ще ти посветя цяла глава — каза Себастиан, докато излизаха на тротоара.

— Дотогава отдавна ще си ни забравил — каза тя малко тъжно.

— Няма начин. Това място ще стане мой втори дом, ще видиш. — Себастиан лепна целувка на бузата на Джанис и прегърна силно Тиби. — Няма да се отървете така лесно от мен — добави, докато се качваше в чакащото такси.

Мисис Тибит и Джанис му махаха, докато таксито потегляше обратно към Итън Скуеър. Тиби искаше да му каже още веднъж да се опита да позвъни на майка си веднага щом тя се върне от Америка, но знаеше, че е безсмислено.

— Джанис, иди да смениш чаршафите в седма стая — каза тя, когато таксито зави надясно и изчезна от поглед, и бързо влезе в къщата.

Щом Себ нямаше да се свърже с майка си, щеше да го направи тя.

Вечерта бащата на Бруно заведе момчетата на вечеря в „Риц“. Пак имаше шампанско и Себастиан за пръв път опита стриди. Дон Педро, както настоя Себастиан да се обръща към него, му благодареше отново и отново, че е поел вината върху своите рамене и че е направил възможно Бруно да продължи в Кеймбридж. „Толкова британско“ — повтаряше непрекъснато.

Бруно ровеше мълчаливо храната си и рядко се включваше в разговора. Цялата му самоувереност от следобеда сякаш се бе изпарила в присъствието на баща му. Най-голямата изненада на вечерта обаче дойде, когато дон Педро разкри, че Бруно има двама по-големи братя, Диего и Луис — нещо, за което приятелят му никога не бе споменавал, а и те определено не бяха идвали да го видят в училище. На Себастиан му се искаше да попита защо, но тъй като приятелят му продължаваше да седи с наведена глава, реши, че е по-добре да изчака, докато останат насаме.

— Работят с мен в семейния бизнес — каза дон Педро.

— А какъв е семейният ви бизнес? — невинно попита Себастиан.

— Импорт и експорт — отвърна дон Педро, без да навлиза в подробности.

После предложи на младия си гост първата му кубинска пура и попита какво смята да прави, след като няма да заминава за Кеймбридж.

— Май ще трябва да си търся работа — призна Себастиан, докато кашляше от пурата.

— Искаш ли да спечелиш сто паунда в брой? Можеш да свършиш една работа в Буенос Айрес и ще се върнеш в Англия към края на месеца.

— Благодаря, сър, много щедро от ваша страна. Но какво ще очаквате от мен срещу такава голяма сума?

— Ела с мен в Буенос Айрес следващия понеделник, остани за няколко дни като мой гост и после се върни с една пратка в Саутхамптън на борда на „Куин Мери“.

— Но защо аз? Нима някой от хората ви не може да изпълни подобна проста задача?

— Защото пратката съдържа семейни ценности — каза дон Педро, без да му мигне окото. — И ми трябва човек, който говори испански и английски и на когото мога да се доверя. Това, което си направил, когато Бруно е загазил, ме убеждава, че ти си подходящият човек. — Погледна Бруно и добави: — И може би това е моят начин да ти се отблагодаря.

— Много мило от ваша страна, сър — каза Себастиан, който не можеше да повярва на късмета си.

— Ще ти дам десет паунда в аванс — каза дон Педро и извади портфейла си. — Ще получиш другите деветдесет в деня, в който се върнеш в Англия.

Извади две банкноти от по пет паунда и ги сложи на масата. Парите бяха повече, отколкото Себастиан бе получавал през целия си живот.

— Защо двамата с Бруно не се позабавлявате този уикенд? В края на краищата напълно сте го заслужили.

Бруно не каза нищо.

След като и последният гост беше обслужен, мисис Тибит заръча на Джанис да почисти салона и да приготви масите за утрешната закуска, но първо да измие чиниите, сякаш никога досега не й бе давала подобни нареждания. После се качи горе. Джанис предположи, че отива в кабинета си да приготви списък за покупките. Мисис Тибит обаче седна на бюрото и се загледа в телефона. Наля си чаша уиски — нещо, което правеше много рядко, преди последният й гост да си е легнал — отпи глътка и вдигна слушалката.

— Телефонни поръчки — каза и зачака да я свържат.

— Име? — попита гласът.

— Мистър Хари Клифтън — отвърна тя.

— Кой град?

— Бристол.

— Адрес?

— Не го зная, но той е прочут писател — каза мисис Тибит, като се мъчеше да говори така, сякаш го познава.

Изчака известно време и тъкмо започна да се чуди дали линията не е прекъснала, когато гласът каза:

— Името на абоната не фигурира в указателя, мадам. Не мога да ви свържа.

— Въпросът е спешен.

— Съжалявам, мадам, но не бих могъл да ви свържа дори да сте английската кралица.

Мисис Тибит затвори. Поседя известно време, като се чудеше дали няма друг начин да се свърже с мистър Клифтън. Накрая се сети за Джанис, слезе в кухнята и я попита:

— Откъде купуваш онези книжки, с които все си пълниш главата?

— От гарата, докато идвам на работа — отвърна Джанис, без да спира да мие чиниите.

Докато обмисляше отговора й, мисис Тибит почисти печката и след като остана доволна от резултата, свали престилката си, сгъна я прилежно, взе пазарската кошница и заяви:

— Отивам на пазар.

Излезе от пансиона, но не зави надясно, както правеше всяка сутрин, когато искаше да посети месаря за най-добрия датски бекон, зарзаватчията за най-свежите плодове и хлебаря за най-топлите хлябове, току-що извадени от пещта и предлагани на разумна цена. Не и днес. Днес зави наляво и тръгна към гара Падингтън.

Държеше здраво чантата си, тъй като често й се случваше да слуша разказите на разочаровани и ядосани гости как са били ограбени секунди след като кракът им стъпи в Лондон; Себастиан беше последният пример. Момчето беше толкова зряло за възрастта си — и в същото време ужасно наивно.

Мисис Тибит беше необичайно нервна, когато пресече улицата и се вля в оживената тълпа, влизаща в гарата. Може би защото никога досега не бе влизала в книжарница. Не беше имала много време за четене, откакто съпругът и малкият й син бяха убити преди петнайсет години при една бомбардировка в Ийст Енд. Ако детето бе оцеляло, сега щеше да е горе-долу на възрастта на Себастиан.

Останала без покрив над главата, Тиби бе заминала на запад, подобно на птица, търсеща ново място за преживяване. Започна работа в пансиона „Сейф Хейвън“ като обща работничка. Три години по-късно стана сервитьорка и когато собственикът почина, тя не толкова наследи пансиона, колкото го взе, тъй като банката търсеше човек, който да плаща ипотеката.

Едва не фалира, но през 1951 г. бе спасена от Световното изложение, което привлече милион посетители в Лондон и пансионът за първи път излезе на печалба. И оттогава печалбата се увеличаваше с всяка година, макар и съвсем малко; ипотеката вече беше изплатена и бизнесът бе неин. Тиби разчиташе на редовните си посетители, за да изкара зимата, тъй като отрано беше научила, че онези, които разчитат единствено на случайни клиенти, скоро затварят врати.

Върна се в реалността, огледа се и видя табелата „У. Х. Смит“. Загледа как пътниците влизат и излизат забързано от книжарницата. Повечето си купуваха само вестник за половин пени, но имаше и такива, които разглеждаха рафтовете отзад.

Тя влезе и застана безпомощно в средата на книжарницата. Забеляза една жена с дървена количка да слага книги по рафтовете, отиде при нея, но не посмя да прекъсне работата й.

Жената я погледна и попита любезно:

— С какво мога да ви помогна, мадам?

— Да сте чували за писателя Хари Клифтън?

— О, разбира се — отвърна жената. — Той е един от най-популярните ни автори. Нещо конкретно ли търсите от него? — Мисис Тибит поклати глава. — Тогава да идем да видим с какво разполагаме.

Заведе я при секцията с табела „Криминалета“. Серията „Загадките на Уилям Уоруик“ беше подредена в спретната редица и празните места потвърждаваха колко популярен е авторът.

— Разбира се — продължи жената, — разполагаме и със затворническите дневници, както и с биографията от лорд Престън, озаглавена „Принципът на наследяването“, която е невероятно интересна и се занимава със случая Клифтън-Барингтън. Спомняте ли си го? Беше на първите страници на вестниците седмици наред.

— Кой от романите на мистър Клифтън ще ми препоръчате?

— Всеки път, когато ми задават този въпрос за който и да било автор — отвърна жената, — винаги препоръчвам да започнат с първата му книга.

И взе от рафта „Уилям Уоруик и случаят със слепия свидетел“.

— А онази книга за наследяването ще ми разкаже ли повече за фамилията Клифтън?

— Да. И освен това е интересна като роман — каза жената и поведе мисис Тибит към биографичния отдел. — Три шилинга, мадам. — И й подаде двете книги.

Мисис Тибит се върна в пансиона малко преди обяд и Джанис се изненада, като видя, че кошницата й е празна. И се изненада още повече, когато работодателката й се затвори в кабинета си и излизаше само когато на вратата почукаше евентуален клиент.

На мисис Тибит й бяха нужни два дни и две нощи да прочете „Принципът на наследяването“ от Рег Престън и накрая осъзна, че ще й се наложи да посети друго място, където никога не бе стъпвала, и че това ще е много по-изнервящо от посещението й в книжарницата.

В понеделник сутринта Себастиан слезе за закуска рано, тъй като искаше да поговори с бащата на Бруно, преди да е заминал на работа.

— Добро утро, сър — каза той, докато сядаше на масата.

— Добро утро, Себастиан — отвърна дон Педро и остави вестника си. — Е, реши ли дали ще дойдеш в Буенос Айрес с мен?

— Да, сър. С голямо удоволствие, стига да не съм закъснял.

— Изобщо не е проблем — каза дон Педро. — Само гледай да си готов, когато се върна.

— По кое време заминаваме, сър?

— Към пет следобед.

— Ще съм готов и ще чакам — каза Себастиан.

В този момент дойде и Бруно.

— Себастиан ще пътува с мен до Буенос Айрес — каза дон Педро, след като синът му седна. — Ще се върне в Лондон в края на месеца. Погрижи се да го посрещнеш, когато пристигне.

Бруно понечи да каже нещо, но точно тогава се появи Елена, сложи в средата на масата кошничка препечени филийки и попита Бруно:

— Какво желаете за закуска, сър?

— Две варени яйца.

— За мен също — каза Себастиан.

— Трябва да тръгвам — каза дон Педро и стана. — Имам среща на Бонд стрийт. — Обърна се към Себастиан и добави: — Гледай да си готов за тръгване в пет. Не можем да си позволим да изпуснем отлива.

— Очаквам с нетърпение, сър — с искрено вълнение отвърна Себастиан.

— Приятен ден, папа — каза Бруно, докато баща му излизаше. Не каза нито дума повече, докато не чу външната врата да се затваря. После погледна Себастиан и попита: — Сигурен ли си, че вземаш правилното решение?

Мисис Тибит беше изнервена. Не беше убедена, че е в състояние да премине през всичко това. Когато гостите седнаха за закуска, получиха преварени яйца, изгорели филийки и хладък чай. Накрая Джанис излезе виновната, нищо че мисис Тибит не беше пазарувала през последните два дни, така че хлябът беше корав, плодовете позагнили и беконът бе свършил. Джанис изпита облекчение, когато последният недоволен гост напусна салона. Един дори отказа да плати сметката.

Слезе долу в кухнята да види как се чувства мисис Тибит, но нея я нямаше никаква. Джанис се зачуди къде ли е изчезнала.

Мисис Тибит беше в автобус 148 и пътуваше към Уайтхол. Не знаеше дали ще може да се справи. Дори той да се съгласеше да се срещне с нея, какво щеше да му каже? От друга страна, какво й влизаше в работата? Беше така погълната от тревоги и мисли, че автобусът мина през Уестминстър Бридж, преди да слезе. Върна се пеша по моста над Темза, но не за да се любува на гледката, както правеха туристите.

На няколко пъти промени решението си, преди да стигне площада на Парламента. Крачките й ставаха все по-бавни и по-бавни, докато накрая не спря пред входа на Камарата на общините и, подобно на жената на Лот, замръзна на място.

Старшият портиер, който бе свикнал да се сблъсква с хора, изпълнени с нерешителност при първото си посещение тук, се усмихна на замръзналата статуя.

— Мога ли да ви помогна, мадам?

— Тук ли мога да се срещна с депутат?

— Имате ли уговорена среща?

— Нямам — каза мисис Тибит с надеждата, че ще я отпратят.

— Не се безпокойте, само малцина имат. Дано само въпросният депутат да е в Парламента и в момента да е свободен. Ако се наредите на опашката, някой от колегите ми ще ви помогне.

Мисис Тибит изкачи стъпалата, мина покрай Уестминстър Хол, нареди се на дългата мълчалива опашка и чак сега си спомни, че не е казала на Джанис къде отива.

Редът й дойде и я отведоха в Централното лоби, където някакъв служител я насочи към рецепцията.

— Добър ден, мадам — каза дежурният чиновник. — С кой депутат искате да се видите?

— Със сър Джайлс Барингтън.

— От неговия район ли сте, мадам?

„Още един шанс да се измъкна“, бе първата й мисъл.

— Не. Трябва да разговарям с него по личен въпрос.

— Разбирам — каза чиновникът, сякаш нищо не бе в състояние да го изненада. — Ако ми кажете името си, ще попълня посетителската карта.

— Мисис Флорънс Тибит.

— Адрес?

— Прейд стрийт трийсет и седем.

— Какво желаете да обсъдите със сър Джайлс?

— Става въпрос за племенника му, Себастиан Клифтън.

Чиновникът попълни картата и я предаде на вътрешния куриер.

— Колко време ще се наложи да чакам? — попита тя.

— Депутатите обикновено реагират доста бързо. Но все пак е по-добре да седнете и да го изчакате — каза той и посочи зелените пейки покрай стените.

Залата беше претъпкана — депутатите бяха дошли да изслушат финансовия министър Питър Торникрофт, който обясняваше, че ограниченията върху потреблението на бензин ще бъдат вдигнати след края на Суецката криза.

Куриерът забеляза сър Джайлс Барингтън на обичайното му място и предаде картата на един депутат в края на третия ред, откъдето тя започна бавния си път напред — всеки депутат поглеждаше името и я предаваше нататък по реда, докато тя най-сетне стигна до сър Джайлс.

Представителят на Бристолското пристанище пъхна картата в джоба си и скочи на крака веднага щом външният министър приключи с отговарянето на предишния въпрос, с надеждата да привлече вниманието на председателя.

— Сър Джайлс Барингтън — обяви председателят.

— Може ли господин външният министър да каже как ще се отрази президентското изявление на британската индустрия и най-вече на онези наши граждани, които работят в сферата на отбраната?

Мистър Селвин Лойд се изправи и се хвана за парапета на банката.

— Мога да уверя почитаемия джентълмен, че поддържам постоянна връзка с нашия посланик във Вашингтон и той ме уверява…

Докато мистър Лойд отговори и на последния въпрос, минаха почти четирийсет минути и Джайлс напълно забрави за посетителската карта.

А после, докато седеше в бюфета с колеги, извади портфейла си и картата падна на пода. Джайлс я взе и погледна името, но мисис Тибит не му говореше нищо. Обърна картата, прочете съобщението, скочи и изхвърча навън. Спря едва когато стигна Централното лоби. Молеше се жената да не се е отказала. Стигна до бюрото на дежурния и го помоли да извика мисис Тибит.

— Съжалявам, сър Джайлс, но дамата напусна преди малко. Трябвало да се връща на работа.

— По дяволите! — изруга Джайлс, обърна картата и погледна адреса.

32.

— Прейд стрийт, Падингтън — каза Джайлс, докато скачаше в таксито пред входа за депутати. — И вече съм закъснял, така че дай газ.

След като разбра, че мисис Тибит е напуснала Камарата на общините, Джайлс звънна на зет си да му каже за странното съобщение. Първата реакция на Хари бе да скочи на следващия влак за Лондон, но Джайлс успя да го спре — спокойно можеше да е и фалшива тревога. Освен това бе напълно възможно Себастиан в момента да пътува за Бристол.

Джайлс седеше като на тръни, мислено заповядваше на всеки светофар да светне зелено и караше шофьора да минава в другото платно всеки път, когато можеше да спечели мъничко преднина. Непрекъснато мислеше за онова, което бяха изживели Хари и Ема през последните два дни. Дали бяха казали на Джесика? Ако го бяха направили, тя сигурно седеше на горното стъпало на Имението и чакаше с безпокойство завръщането на Себастиан.

Докато спираше пред №37, шофьорът се запита какво може да търси един член на Парламента в пансион в Падингтън. Но това не беше негова работа, особено след като джентълменът му беше бутнал голям бакшиш.

Джайлс изхвърча от таксито, изтича до вратата и удари няколко пъти с чукчето. След секунди една млада жена отвори и каза:

— Съжалявам, сър, но нямаме свободни стаи.

— Не търся стая — отвърна Джайлс. — Искам да се видя с… — погледна картата, — с мисис Тибит.

— За кого да предам?

— Сър Джайлс Барингтън.

— Почакайте тук, ще й съобщя — отвърна младата жена и затвори вратата.

Джайлс стоеше на тротоара и се питаше дали Себастиан не е бил през цялото време тук, на стотина крачки от гара Падингтън.

След минута вратата се отвори отново.

— Ужасно съжалявам, сър Джайлс — смутено каза мисис Тибит. — Джанис няма представа кой сте. Моля, заповядайте в дневната.

След като настани Джайлс в удобен стол с висока облегалка, мисис Тибит му предложи чай.

— Не, благодаря — каза той. — С нетърпение очаквам да разбера дали имате новини за Себ. Родителите му не са на себе си от притеснение.

— Разбира се, горките — каза мисис Тибит. — На няколко пъти му казах да се обади на майка си, но…

— Но? — прекъсна я Джайлс.

— Дълга история, сър Джайлс, но ще гледам да ви я разкажа колкото се може по-бързо.

Десет минути по-късно мисис Тибит свърши разказа си с това как е видяла Себастиан за последен път, когато заминал с такси обратно за Итън Скуеър, и как оттогава не е чувала за него.

— Значи според последната ви информация той е останал при приятеля си Бруно Мартинес на Итън Скуеър четирийсет и четири?

— Точно така, сър Джайлс. Но аз…

— Много съм ви задължен — каза Джайлс, докато ставаше и вадеше портфейла си.

— Не ми дължите нищо, сър — отсече мисис Тибит. — Направих всичко това за Себастиан, а не заради вас. Но ако приемете един съвет от мен…

— Да, разбира се — каза Джайлс и отново седна.

— Себастиан се тревожи, че родителите му ще са ядосани, че е изпуснал шанса си да отиде в Кеймбридж и…

— Но той не е изгубил мястото си в Кеймбридж — прекъсна я Джайлс.

— Това е най-добрата новина, която чувам за тази седмица. По-добре го намерете бързо и му го кажете, защото той няма да иска да се прибере у дома, докато си мисли, че родителите му са му сърдити.

— Оттук отивам направо на Итън Скуеър четирийсет и четири — каза Джайлс и стана пак.

— Преди да тръгнете — каза мисис Тибит, без да помръдва от мястото си, — трябва да знаете, че той е поел върху себе си вината на приятеля си, поради което Бруно Мартинес не е бил наказан по същия начин. Така че може би заслужава потупване по гърба вместо конско.

— Вие сте невероятна, мисис Тибит. Трябвало е да станете дипломат.

— А вие сте ласкател, сър Джайлс, подобно на повечето членове на Парламента. Не че ми се е случвало да се срещам с други — призна тя. — Но да не ви задържам повече.

— Още веднъж ви благодаря. След като намеря Себастиан и оправим нещата — каза Джайлс, докато ставаше за трети път, — какво ще кажете да дойдете в Камарата на общините да пием чай?

— Много любезно от ваша страна, сър Джайлс. Но не мога да си позволя два почивни дни за една седмица.

— Тогава ще го направим следващата седмица — каза Джайлс, докато отваряше външната врата и излизаше на тротоара. — Ще пратя кола да ви вземе.

— Много мило от ваша страна, но…

— Никакво но. Себастиан е извадил късмет, огромен късмет, че е спрял на трийсет и седми номер.

Телефонът иззвъня и дон Педро отиде до него, но не вдигна слушалката, преди да се увери, че вратата на кабинета е затворена.

— Вашият международен разговор с Буенос Айрес, сър.

Чу се прещракване и друг глас каза:

— Диего.

— Слушай внимателно. Всичко се подреди по мед и масло, в това число и троянският ни кон.

— Това означава ли, че „Сотбис“ са се съгласили да…

— Скулптурата ще бъде включена в продажбите им в края на месеца.

— Значи ни трябва само куриер.

— Мисля, че намерих идеалния човек. Един училищен приятел на Бруно, който си търси работа и владее отлично испански. Още по-хубавото е, че чичо му е в Парламента, а един от дядовците му е бил лорд, така че си пада синя кръв по стандартите на англичаните, а това само ще улесни нещата.

— Той знае ли защо си го избрал?

— Не. И най-добре да си остане тайна — каза дон Педро — Така ще можем да останем настрана от цялото упражнение.

— Кога ще пристигне в Буенос Айрес?

— Довечера заминава с мен с кораб и ще се върне в Англия много преди някой да се е досетил какво правим.

— Мислиш ли, че е достатъчно голям, за да свърши такава важна работа?

— Момчето е по-възрастно от годините си. Още по-хубавото е, че обича да поема рискове.

— Звучи идеално. Бруно в играта ли е?

— Не. Колкото по-малко знае, толкова по-добре.

— Съгласен — каза Диего. — Имаш ли задачи за мен, преди да пристигнеш?

— Погрижи се товарът да е готов и да е регистриран в „Куин Мери“ за обратния път.

— А банковите документи?

Мислите на дон Педро бяха прекъснати от внимателно почукване по вратата. Той се обърна и видя Себастиан да влиза в стаята.

— Надявам се, че не ви прекъсвам, сър.

— Не, в никакъв случай — каза дон Педро, затвори телефона и се усмихна на младежа, който бе станал последното парче от пъзела.

Джайлс си помисли дали да не спре при първата телефонна кабина, за да звънне на Хари и да му съобщи, че е открил Себастиан и отива да го вземе, но реши, че ще е по-добре първо да се види с момчето.

Колите по Парк Лейн бяха броня до броня, а шофьорът на таксито нямаше никакво намерение да се промушва в пролуките, още по-малко да включва сигналните светлини. Джайлс пое дълбоко дъх. „Какво значение има, ако пристигна няколко минути по-късно?“, помисли си, докато завиваха по Хайд Парк Корнър.

Таксито най-сетне спря пред Итън Скуеър 44 и Джайлс плати точната сума според брояча, преди да изкачи стъпалата и да почука. Отвори му някакъв великан и му се усмихна така, сякаш го беше очаквал.

— Да, сър?

— Търся племенника си, Себастиан Клифтън. Разбрах, че е тук с приятеля си Бруно Мартинес.

— Наистина беше тук, сър — любезно каза икономът. — Но преди двайсетина минути заминаха за летището.

— Знаете ли кой полет ще вземат? — попита Джайлс.

— Нямам представа, сър Джайлс.

— Къде отиват?

— Нямам представа, сър Джайлс.

— Благодаря — каза Джайлс, разбрал, че няма да научи нищо повече. Обърна се да потърси друго такси, докато вратата се затваряше зад него. Забеляза осветен жълт знак и вдигна ръка, а колата незабавно направи обратен завой, за да го вземе.

— Към летището — каза той и бързо седна отзад. — И ще ти платя двойно, ако стигнем за четирийсет минути.

Потеглиха и точно в този момент вратата на №44 се отвори и от нея изскочи младеж, махаше с ръце като обезумял.

— Спри! — извика Джайлс и шофьорът наби спирачки.

Джайлс свали прозореца, а младежът дотича до колата и каза:

— Аз съм Бруно Мартинес. Не заминаха за летището. Пътуват за Саутхамптън, за да се качат на „Южна Америка“.

— В колко часа отплават? — попита Джайлс.

— С последния отлив, около девет вечерта.

— Благодаря — каза Джайлс. — Ще съобщя на Себастиан…

— Не, моля ви, сър — каза Бруно. — И каквото и да правите, не казвайте на баща ми, че съм разговарял с вас.

Никой от двамата не забеляза, че някой ги наблюдава от един прозорец на №44.

Себастиан се наслаждаваше на возенето на задната седалка на просторния „Ролс-Ройс“, но се изненада, когато спряха в Батърси.

— Някога качвал ли си се на хеликоптер? — попита го дон Педро.

— Не, сър. Никога досега не съм летял.

— Така ще спестим два часа път. Ако работиш за мен, бързо ще научиш, че времето е пари.

Хеликоптерът се издигна в небето, зави надясно и се насочи на юг към Саутхамптън. Себастиан се загледа надолу към вечерния трафик — колите пълзяха като охлюви.

— Не мога да стигна до Саутхамптън за четирийсет минути, шефе — каза шофьорът.

— Знам — отвърна Джайлс. — Но ако ме закараш на пристанището преди отплаването на „Южна Америка“, пак ще ти платя двойно.

Шофьорът натисна газта и полетя като състезателен кон, като правеше всичко възможно да изпревари трафика: завиваше по странични улички, за чието съществуване Джайлс не беше и подозирал, минаваше в насрещното платно и рязко се връщаше в тяхното, за да мине на светофари, които вече светваха червено. Въпреки това му отне час да излезе на Уинчестър Роуд, който се оказа в ремонт — дълги участъци бяха само с една лента и скоростта се определяше от най-бавните коли. Джайлс се подаде през прозореца, но не видя нещата да са по-розови нататък по пътя.

Непрекъснато поглеждаше часовника си, но стрелките продължаваха да пълзят неумолимо и шансовете да стигнат на пристанището преди девет изглеждаха все по-малки и по-малки с всяка минута. Замоли се корабът да бъде задържан поради някаква причина, макар да знаеше, че капитанът не може да си позволи да изпусне отлива.

Замисли се за думите на Бруно. „Каквото и да правите, не казвайте на баща ми, че съм разговарял с вас.“ Себастиан едва ли би могъл да мечтае за по-добър приятел. Погледна отново часовника си — 19:30. Как бе възможно икономът да направи такава грешка — да каже, че са тръгнали за летището? 19:45. Явно не беше грешка, защото се бе обърнал към него със „сър Джайлс“, макар че нямаше откъде да знае, че Джайлс ще се появи на прага му. Освен ако… 20:00. И когато каза заминаха за летището, кого имаше предвид? Бащата на Бруно ли? 20:15. Докато таксито излизаше от Уинчестър Роуд и се насочваше към пристанището, Джайлс не беше намерил задоволителен отговор на никой от тези въпроси. 20:30. Джайлс остави настрана всички опасения и се замисли какво трябва да направи, ако пристигнат преди корабът да е вдигнал котва. 20:45.

— По-бързо! — нареди той, макар шофьорът вече да беше натиснал педала до дупка.

Най-сетне забеляза огромния лайнер, който ставаше все по-голям и по-голям с всяка минута, и започна да вярва, че все пак ще успее. Но после чу звука, от който се ужасяваше най-много — три силни, дълги изсвирвания на корабна сирена.

— Времето и отливът не чакат никого — каза шофьорът.

Наблюдение, от което точно в този момент Джайлс изобщо не се нуждаеше.

Таксито спря до „Южна Америка“, но мостчето вече беше вдигнато и въжетата освободени, за да може огромният кораб бавно да се отдалечи от дока и да се насочи към открито море.

Джайлс безпомощно гледаше как два влекача извеждат кораба в естуара, подобно на мравки, водещи слон към по-безопасен терен.

— Към офиса на началника на пристанището! — извика той, без да има никаква представа къде се намира това място.

Шофьорът на два пъти спираше за упътване, докато не се озоваха пред единствената административна сграда, в която все още имаше светлини.

Джайлс изскочи от таксито и нахълта в кабинета на началника, без да чука. Вътре се озова срещу три сепнати лица.

— Кой сте вие? — остро попита мъж с униформа на пристанищните власти, на която имаше повече златни нашивки, отколкото на другите двама.

— Сър Джайлс Барингтън. Племенникът ми е на борда на онзи кораб — каза той и посочи през прозореца. — Има ли някакъв начин да го свалим?

— Не мисля, сър, освен ако капитанът не е готов да спре кораба и да се съгласи да го спуснат в някой от влекачите, но това е много малко вероятно. Все пак ще опитам. Как се казва пътникът?

— Себастиан Клифтън. Все още е непълнолетен и съм упълномощен от родителите му да го сваля от кораба.

Началникът взе микрофон и започна да върти някакви копчета по пулта, за да се свърже с капитана.

— Не искам да подхранвам надеждите ви — каза той, — но двамата с капитана служихме заедно в Кралския флот, така че…

— Говори капитанът на „Южна Америка“ — каза глас с типичен английски акцент.

— Говори Боб Уолтърс, шкипер. Имаме проблем и ще съм благодарен, ако можеш да помогнеш — каза началникът на пристанището и предаде молбата на Джайлс.

— При нормални обстоятелства с най-голямо удоволствие, Боб — каза капитанът, — но собственикът е на мостика, така че ще трябва да поискам разрешение от него.

— Благодаря — казаха в един глас Джайлс и началникът, след което връзката прекъсна.

— Има ли обстоятелства, при които имате власт да отмените капитанска заповед? — попита Джайлс, докато чакаха.

— Само докато корабът е в естуара. След като подмине северния фар, корабът се води в Ламанша и е извън моята юрисдикция.

— Но можете да дадете заповед на капитана, докато корабът е още в естуара, нали?

— Да, сър, но не забравяйте, че това е чуждестранен съд и не желаем да се стига до дипломатически инциденти, така че не бих искал да нареждам на капитана, освен ако не съм убеден, че става въпрос за някакво престъпление.

Минутите отминаваха.

— Защо се бави толкова? — попита Джайлс.

Внезапно радиостанцията отново изпращя.

— Съжалявам, Боб. Собственикът не желае да изпълни искането ви, тъй като приближаваме вълнолома и скоро ще бъдем в Ламанша.

Джайлс грабна микрофона от ръцете на началника.

— Аз съм сър Джайлс Барингтън. Моля ви, свържете ме със собственика. Искам да говоря лично с него.

— Съжалявам, сър Джайлс — каза капитанът, — но мистър Мартинес напусна мостика и се оттегли в каютата си с изричната заповед да не бъде обезпокояван.