Най-добре да си остане тайна

9.

Джайлс бе поласкан, но не и изненадан, че енорийската църква „Сейнт Ендрю“, където се бе омъжила Елизабет Харви и където бяха кръстени и по-късно получили първото си причастие трите й деца, беше пълна с роднини, приятели и почитатели.

Преподобният Доналдсън припомни на всички във възпоменателната си реч колко много е направила Елизабет Барингтън за местната общност. Без нейната щедрост, каза той, възстановяването на църквата щяло да е невъзможно. След това разказа колко много други хора са се облагодетелствали от нейната мъдрост и проникновение, докато е била патрон на местната болница, и за ролята й като глава на семейството след смъртта на лорд Харви. Джайлс изпита облекчение, както несъмнено и повечето от присъстващите, че викарият не спомена баща му нито веднъж.

Преподобният Доналдсън завърши възхвалата си с думите:

— Елизабет ни напусна рано, само на петдесет и една, но ние нямаме право да оспорваме волята на нашия Господ.

След словото му Джайлс и Себастиан прочетоха Добрият самарянин и Проповедта на планината, а Ема и Грейс изрецитираха стихове от любимите поети на майка си. Ема избра Шели:

А Грейс предпочете Кийтс:

Докато опечалените излизаха от църквата, неколцина попитаха коя е привлекателната жена до сър Джайлс. Хари си помисли, че предсказанието на Елизабет наистина се сбъдва. Облечена изцяло в черно, Вирджиния стоеше отдясно на Джайлс, докато спускаха ковчега на Елизабет в гроба. Хари си спомни думите й: „Все още имам коз в ръкава“.

След погребението Джайлс, Ема и Грейс поканиха неколцина близки приятели в Барингтън Хол за „бдение“, както го наричаха ирландците. Вирджиния обикаляше енергично от опечален на опечален и се представяше, сякаш вече беше господарката на дома. Джайлс като че ли не забелязваше, а дори и да не беше така, явно нямаше нищо против.

— Здравейте, аз съм лейди Вирджиния Фенуик — каза тя, когато се озова пред майката на Хари. — А вие коя сте?

— Аз съм мисис Холкомби — отвърна Мейзи. — Хари е мой син.

— О, да — каза Вирджиния. — Вие бяхте сервитьорка или нещо подобно, нали?

— Аз съм управител на „Гранд Хотел“ в Бристол — отвърна Мейзи, сякаш обясняваше на някакъв досаден клиент.

— А, да. Ще ми трябва време да свикна с идеята за работеща жена. Виждате ли, жените от моята фамилия никога не са работили — каза Вирджиния и побърза да се отдалечи.

— Коя сте вие? — попита я Себастиан.

— Лейди Вирджиния Фенуик. А ти кой си, младежо?

— Себастиан Клифтън.

— А, да. Баща ти успя ли най-сетне да намери училище, което да те приеме?

— През септември отивам в „Бийчкрофт Аби“ — отвърна Себастиан.

— Не е лошо училище — отвърна Вирджиния. — Но едва ли може да се нарече елитно. И тримата ми братя учиха в „Хароу“, също като предишните седем поколения Фенуик.

— А вие къде сте ходили на училище? — попита Себастиан и точно в този момент Джесика дотича при тях и го попита:

— Видя ли Констабъл, Себ?

— Момиченце, не ме прекъсвай, докато говоря — каза Вирджиния. — Това е ужасно невъзпитано.

— Извинете, мис — каза Джесика.

— Не съм „мис“. Винаги се обръщай към мен с „лейди Вирджиния“.

— Видяхте ли Констабъл, лейди Вирджиния? — попита Джесика.

— Видях го. Стилът му е същият като в трите му картини от фамилната ми колекция. Но не е от същата класа като Търнър. Чувала ли си за Търнър?

— Да, лейди Вирджиния — каза Джесика. — Джоузеф Милорд Уилям Търнър, може би най-големият акварелист на своето време.

— Сестра ми е художничка — каза Себастиан. — Мисля, че е добра поне колкото Търнър.

Джесика се изкиска.

— Извинете го, лейди Вирджиния. Според мама той има склонността да преувеличава.

— Явно — отбеляза Вирджиния и ги остави, за да намери Джайлс, тъй като й се струваше, че е време гостите да си вървят.

Джайлс изпрати викария до изхода, което беше прието от гостите като напомняне, че е дошло време всички да си тръгват. Когато затвори вратата след последните, Джайлс въздъхна с облекчение, върна се в салона при близките си и каза:

— Е, мисля, че мина добре, като се имат предвид обстоятелствата.

— Един-двама от събралите се го приеха повече като пиршество, отколкото като помен — каза Вирджиния.

— Друже, какво ще кажеш да се преоблечем за вечеря? — обърна се Джайлс към Хари. — Вирджиния е доста чувствителна към подобни неща.

— Не можем да си позволим да нарушаваме стандартите — обади се Вирджиния.

— Дори баща ми едва ли би могъл да ги наруши повече — каза Грейс, при което Хари едва не се изсмя. — Но се боя, че ще трябва да минете без мен. Трябва да се връщам в Кеймбридж, защото ме чака работа. Пък и дойдох облечена за погребение, а не за официална вечеря — добави тя. — Не си правете труда да ме изпращате.

Когато Хари и Ема слязоха за вечеря, Джайлс чакаше в салона.

Марсдън им наля сухо шери и излезе, за да провери дали всичко върви по график.

— Тъжен повод — каза Хари. — Да пием за великата лейди.

— За великата лейди — казаха Джайлс и Ема и тримата вдигнаха чаши точно когато Вирджиния влизаше в салона.

— Да не би случайно да говорите за мен? — попита тя без капка ирония.

Джайлс се разсмя, а Ема можеше само да се възхити на великолепната копринена рокля на Вирджиния, която успяваше да заличи всички спомени от траурното й настроение. Вирджиния докосна огърлицата си с диаманти и рубини, за да е сигурна, че Ема няма да пропусне да я забележи.

— Прекрасен накит — отбеляза Ема, докато Джайлс подаваше на Вирджиния джин с тоник.

— Благодаря — отвърна Вирджиния. — Беше на прабаба ми, херцогиня Уестморланд, тя ми я приписа в завещанието си. Марсдън — каза тя и се обърна към иконома, който току-що се бе върнал, — цветята в стаята ми започват да увяхват. Бихте ли ги сменили, преди да се оттегля?

— Разбира се, милейди. Сър Джайлс, вечерята е сервирана.

— Не зная за вас, но аз умирам от глад — каза Вирджиния. — Ще вървим ли?

И без да чака отговор, хвана Джайлс под ръка и поведе всички към трапезарията.

По време на вечерята Вирджиния разказваше истории за предците си, в които ги изкарваше едва ли не гръбнак на Британската империя. Генерали, епископи, министър-председатели, както и няколко черни овце, призна тя — коя фамилия си няма по една-две? Почти не си пое дъх, докато не разчистиха масата. И тогава Джайлс хвърли бомбата: почука чашата си с лъжица, за да привлече вниманието на всички, и каза:

— Имам да споделя с вас една чудесна новина. Вирджиния ми оказа огромна чест, като се съгласи да стане моя съпруга.

Последва неловко мълчание.

— Моите поздравления — каза най-сетне Хари.

Ема успя криво-ляво да се усмихне.

Докато Марсдън отваряше бутилка шампанско и пълнеше чашите, Хари си помисли, че Елизабет е едва от няколко часа в гроба, а Вирджиния вече е успяла да потвърди предсказанието й.

— Разбира се, след като се оженим — каза Вирджиния и докосна нежно Джайлс по бузата, — тук ще има известни промени. Но това едва ли е особена изненада за вас — добави тя и се усмихна топло на Ема.

Джайлс изглеждаше толкова омагьосан от нея, че само кимаше одобрително.

— С Джайлс — продължи Вирджиния — смятаме да се преместим в Барингтън Хол веднага след като се оженим, но тъй като предстоят избори, сватбата ще трябва да се отложи с няколко месеца, което ще ви даде предостатъчно време да си намерите друг дом.

Ема остави чашата си и впери поглед в брат си.

— Сигурен съм, че разбираш, Ема — рече той, без да я поглежда в очите, — че бихме искали да започнем семейния си живот с Вирджиния като господарка на Барингтън Хол.

— Разбира се — отвърна Ема. — Честно казано, с радост ще се върна в Имението, където прекарах толкова щастливи години като дете.

Вирджиния изгледа годеника си.

— М-м-м — каза Джайлс. — Смятах да дам Имението на Вирджиния като сватбен подарък.

Ема и Хари се спогледаха, но преди някой от тях да отвори уста, Вирджиния каза:

— Имам две възрастни лели, които наскоро овдовяха. Имението ще е много удобно за тях.

— Джайлс, замислял ли си се изобщо какво може да бъде удобно за Хари и мен? — попита Ема, без да сваля поглед от брат си.

— Можете да се преместите в някоя от постройките в Имението — предложи Джайлс.

— Не мисля, че ще е подходящо, скъпи — каза Вирджиния и го хвана за ръката. — Не бива да забравяме, че смятам да поддържам голямо домакинство, както подобава на дъщерята на граф.

— Нямам никакво желание да живея в постройка в Имението — каза Ема сухо. — Можем да си позволим да си купим собствен дом, благодаря.

— Не се и съмнявам, скъпа — каза Вирджиния. — В края на краищата според Джайлс Хари е доста успешен писател.

Ема не обърна внимание на коментара й и се обърна към брат си.

— Защо си толкова сигурен, че Имението е твое, че да го подаряваш?

— Защото преди известно време мама ме запозна най-обстойно със завещанието си. С удоволствие ще ви запозная със съдържанието му, ако мислите, че това може да ви помогне в плановете за бъдещето.

— Наистина не мисля, че е подходящо да обсъждаме завещанието на мама в деня на погребението й.

— Не искам да изглеждам безчувствена, скъпа — рече Вирджиния, — но тъй като утре сутринта се връщам в Лондон и ще се посветя на подготовка за сватбата, мисля, че е по-добре да изясним тези въпроси, докато всички сме заедно. — Обърна се към Джайлс и го дари със сладка усмивка.

— Съгласен съм с Вирджиния — каза Джайлс. — Моментът е подходящ. Ема, мога да те уверя, че майка се е погрижила повече от адекватно за теб и Грейс. Оставила ви е по десет хиляди паунда и разделя бижутата си поравно между двете. Освен това оставя на Себастиан пет хиляди, с които той ще може да разполага, когато стане пълнолетен.

— Какво щастливо дете — обади се Вирджиния. — Освен това е завещала на Джесика „Шлюз при Кливланд“ на Търнър, но картината ще остане в семейството, докато тя не навърши двайсет и една. — С това единствено изречение Вирджиния разкри, че Джайлс е споделил подробностите около завещанието на майка си с нея, без изобщо да си направи труда да каже на Ема или Грейс. — Изключително щедро — продължи Вирджиния, — като се има предвид, че Джесика дори не е член на фамилията.

— Ние гледаме на Джесика като на наша дъщеря — остро каза Хари. — И се отнасяме с нея като с дъщеря.

— Доведена сестра, ако трябва да сме по-точни — каза Вирджиния. — И не бива да забравяме, че тя е от дом за сираци, както и че е еврейка. Предполагам, че защото съм от Йоркшър, казвам истината в очите.

— Ние от Глостършър — отвърна Ема — също казваме истината в очите и като видим гадна кучка, й казваме, че е гадна кучка.

Стана и с твърди крачки излезе.

За първи път тази вечер Джайлс изглеждаше смутен. Хари вече беше сигурен, че нито Джайлс, нито Вирджиния знаят, че Елизабет е оставила ново завещание. Подбра внимателно думите си.

— Ема е разстроена от смъртта на майка ви и погребението. Сигурен съм, че до сутринта ще се оправи.

Пожела им лека нощ и излезе, без да каже нито дума повече.

Вирджиния погледна годеника си и каза:

— Беше великолепен, миличък. Но трябва да отбележа, че семейството ти е доста докачливо, макар да предполагам, че това може да се очаква след всичко, през което са минали. Боя се обаче, че това не вещае нищо добро за в бъдеще.

10.

— Слушате Би Би Си. Следват новините, представени от Алвар Лидел. В десет часа сутринта премиерът мистър Атли помоли краля за аудиенция и поиска от Негово Величество разрешение да разпусне Парламента и да насрочи нови избори. Мистър Атли се върна в Камарата на общините и обяви, че изборите ще се проведат в четвъртък, двайсет и пети октомври.

На следващия ден всички 622 депутати събраха нещата си, опразниха шкафчетата си, сбогуваха се с колегите и се върнаха в избирателните си райони, за да се подготвят за битката. Сред тях бе и сър Джайлс Барингтън, кандидат на лейбъристите от Бристолското пристанище.

През втората седмица на кампанията, на закуска, Джайлс каза на Хари и Ема, че Вирджиния няма да го съпровожда в предизборните му обиколки. Ема дори не си направи труда да скрие облекчението си.

— Вирджиния смята, че с появата си може да отблъсне избиратели — призна Джайлс. — В края на краищата никой от фамилията й не е гласувал за лейбъристи. Един-двама може и да са поддържали старите либерали, но никога лейбъристи.

Хари се разсмя.

— Значи с нея имаме поне една обща черта.

— Ако лейбъристите спечелят изборите — каза Ема, — мислиш ли, че мистър Атли ще те покани в кабинета?

— Бог знае. Този човек крие картите си така старателно, че дори самият той не ги вижда. Както и да е, ако се вярва на социологическите проучвания, изборите ще са много оспорвани, така че няма смисъл да правим планове, докато не научим резултата.

— Обзалагам се, че този път ще победи Чърчил — каза Хари. — Ха! Само англичани могат да изритат премиера си, след като току-що е спечелил войната.

Джайлс си погледна часовника.

— Няма време за приказки. Трябва да вършея по Коронейшън Роуд. — И се ухили. — Искаш ли да дойдеш с мен, Хари?

— Майтапиш се. Наистина ли си представяш, че мога да увещавам хората да гласуват за теб? Ще отблъсна повече избиратели и от Вирджиния.

— Защо не? — каза Ема. — Предаде новия си ръкопис на издателя, а винаги казваш, че личният опит е много по-важен от седенето в библиотеката и проверяването на безброй факти.

— Но днес съм зает — запротестира Хари.

— Разбира се, че си зает — съгласи се Ема. — Да видим. След малко трябва да заведеш Джесика на училище. А, и да я прибереш следобед.

— Ох, добре. Ще дойда — каза Хари на Джайлс. — Но само като наблюдател, да знаеш.

— Добър ден, аз съм Джайлс Барингтън. Надявам се, че мога да разчитам на подкрепата ви на изборите на двайсет и пети октомври? — каза Джайлс, когато спря да побъбри с един избирател.

— Разбира се, мистър Барингтън. Винаги гласувам за торите.

— Благодаря — каза Джайлс и побърза да отиде при следващия гласоподавател.

— Но ти си кандидат на лейбъристите — напомни му Хари.

— В бюлетините не фигурират партии, а само имената на кандидатите — отвърна Джайлс. — Така че защо да го лишавам от илюзиите му?… Добър ден, аз съм Джайлс Барингтън и се надявам…

— Надявай се. Няма да гласувам за някакъв наконтен богаташ.

— Но аз съм кандидат на лейбъристите — запротестира Джайлс.

— Това не пречи да си богаташ. Да не говорим, че си предател на класата си.

Хари се опита да не се разсмее.

— Добър ден, мадам, аз съм Джайлс Барингтън.

— О, много ми е приятно, сър Джайлс. Много ви се възхищавам още откакто ви наградиха с медал за храброст за Тобрук. — Джайлс се поклони. — И макар че обикновено гласувам за либералите, този път можете да разчитате на мен.

— Благодаря ви, мадам.

Жената се обърна към Хари, който се усмихна и повдигна шапката си.

— Не ми се усмихвайте, мистър Клифтън. Знам, че сте роден на Стил Хаус Лейн, и е позорно, че гласувате за торите. Вие сте предател на класата си — добави тя и се отдалечи.

Сега беше ред на Джайлс да сподави смеха си.

— Май изобщо не ставам за политика — рече Хари.

— Добър ден, сър, аз съм…

— Джайлс Барингтън. Да, знам — каза мъжът, без да стисне протегнатата му ръка. — Ръкувахте се с мен преди половин час, мистър Барингтън, и ви казах, че ще гласувам за вас. Но вече не съм толкова сигурен.

— Винаги ли е толкова зле? — попита Хари.

— О, често е много по-зле. Но ако си излязъл на сцената, не бива да се изненадваш, ако някои хора те замерват с развалени яйца.

— Никога не бих могъл да стана политик — каза Хари. — Приемам всичко твърде лично.

— В такъв случай сигурно ще свършиш в Камарата на лордовете — отвърна Джайлс и спря пред някаква кръчма. — Мисля, че имаме нужда от по една бира, преди да се върнем на бойното поле.

— Май никога не съм влизал в тази кръчма — каза Хари и погледна табелата, от която един доброволец ги приканваше да влязат.

— Аз също. Но до деня на изборите ще трябва да се отбивам във всяка дупка в избирателния район. Кръчмарите винаги с готовност изказват мненията си.

— Не разбирам как някой може да иска да стане депутат.

— Значи — рече Джайлс, докато влизаха, — никога няма да разбереш и тръпката от предизборната борба, от това да седнеш в Камарата на общините и да играеш роля, та била тя и съвсем малка, в управлението на страната. Същото като войната е, само че без куршумите.

Хари тръгна към едно тихо сепаре в ъгъла, но Джайлс го поведе към бара и каза:

— Извинявай. Не мога да се крия в ъгъла. Трябва да ме виждат непрекъснато, дори докато почивам.

— Надявах се да обсъдя с теб някои поверителни неща — каза Хари.

— В такъв случай просто говори по-тихо. Барман, две бири.

Джайлс се настани и се приготви да чуе какво има да му каже Хари, въпреки че през цялото време го тупаха по гърба, а неколцина клиенти (не задължително трезви) му обясняваха как да управлява страната и го наричаха как ли не, от „сър“ до „долен кучи син“.

— Е, как се справя племенникът ми в новото училище? — попита Джайлс, след като изгълта бирата.

— Като че ли не е по-доволен от „Бийчкрофт“, отколкото от „Сейнт Бийд“. Разговарях с директора и той каза само, че Себ е много умен и че със сигурност ще му бъде предложено място в Оксфорд, но въпреки това трудно си намира приятели.

— Съжалявам — рече Джайлс. — Може би е просто стеснителен. В края на краищата и теб никой не те обичаше, когато постъпи в „Сейнт Бийд“. — Обърна се към бармана. — Още две, ако обичате.

— Веднага, сър.

— А как е любимата ми приятелка? — попита Джайлс.

— Ако имаш предвид Джесика, трябва да се наредиш на дълга опашка — каза Хари. — Всички я обожават, от Клеопатра до пощальона, но тя обича само татко си.

— Кога ще й кажеш кой е истинският й баща?

— И аз все се чудя. Не е нужно да ми казваш да не пазя неприятностите за в бъдеще, но просто никога не мога да улуча подходящия момент.

— Никога няма да има подходящ момент — каза Джайлс. — Но все пак не се бави много, защото едно е сигурно — Ема никога няма да й каже, а съм сигурен, че Себ вече се е досетил.

— Защо мислиш така?

— Не сега — каза Джайлс, понеже поредният избирател го тупна по гърба.

Барманът сложи двете бири пред тях.

— Девет пенса, сър.

Хари беше платил първите питиета и реши, че сега е ред на Джайлс.

— Съжалявам — рече Джайлс, — но не ми е позволено да плащам.

— Не ти е позволено да плащаш ли?

— Да. Кандидатът не може да черпи по време на предизборната си кампания.

— Аха — рече Хари. — Е, открих поне една причина да искам да се кандидатирам. Но защо е така?

— Защото може да се приеме, че купувам гласа ти. Така е още от реформата на избирателните райони.

— Бих поискал много повече от две бири, преди да се замисля дали да гласувам за теб — отбеляза Хари.

— Говори по-тихо — сгълча го Джайлс. — В края на краищата, ако собственият ми зет не иска да гласува за мен, журналистите веднага ще попитат — а защо да гласуват другите?

— Тъй като явно нито моментът, нито мястото са подходящи за разговори по семейни въпроси, какво ще кажеш да дойдеш на вечеря в неделя?

— Няма начин. Трябва да присъствам на три църковни служби. Все пак това е последната неделя преди изборите.

— О, господи! Нима изборите са следващия четвъртък?

— По дяволите — каза Джайлс. — Златното правило е никога да не напомняш на един тори кога са изборите. Сега ще трябва да разчитам единствено на подкрепата на Бог, а изобщо не съм сигурен Той на чия страна е. В неделя ще падна на колене на утринната служба, ще търся напътствията Му на вечерня, ще се моля през нощта и ще се надявам изборите да завършат с две към едно в моя полза.

— Наистина ли трябва да стигаш до подобни крайности само за да спечелиш още няколко гласа?

— Разбира се. Особено при подобно изравняване на силите. А и не забравяй, че на църковните служби се събират много повече хора, отколкото успявам да събера на политическите си сбирки.

— Но църквата нали уж е неутрална?

— Каквато и следва да бъде. Свещениците винаги твърдят, че не проявяват абсолютно никакъв интерес към политиката, но в същото време нямат никакви скрупули да показват на паството си за коя точно партия ще гласуват, при това често от амвона.

— Искаш ли още една бира? Така и така аз плащам.

— Не. Нямам време да бъбря повече с теб. Ти не гласуваш в моя район, а дори и да гласуваше, нямаше да ме подкрепиш.

Джайлс стисна ръката на бармана, изхвърча навън и се усмихна на първия срещнат.

— Добър ден. Аз съм Джайлс Барингтън и се надявам, че мога да разчитам на подкрепата ви на изборите следващия четвъртък.

— Не живея в твоя избирателен район, приятел, от Бирмингам съм.

В деня на изборите агентът на Джайлс Гриф Хаскинс му каза, че гласоподавателите от Бристолското пристанище ще запазят доверието си към своя кандидат и ще гласуват отново да ги представлява в Камарата на общините, макар и с малко намалено мнозинство. Не беше обаче убеден, че лейбъристите ще се задържат на власт.

Гриф се оказа прав и в двете си преценки. В три сутринта на 27 октомври 1951 година председателят на Избирателната комисия обяви, че след три преброявания на бюлетините сър Джайлс Барингтън е избран за депутат от Бристолското пристанище с преднина от 414 гласа.

След като станаха ясни резултатите от цялата страна, консерваторите се оказаха мнозинство със седемнайсет депутати повече и Уинстън Чърчил отново се озова на Даунинг стрийт 10. Това бяха първите избори, които той спечели като лидер на консерваторите.

Следващия понеделник Джайлс замина за Лондон и зае мястото си в Камарата на общините. Според приказките в кулоарите поради съвсем малката преднина на торите скоро отново щяло да има избори.

Джайлс знаеше, че щом е спечелил мястото си само с 414 гласа повече, ще трябва да се бори за живота си като политик и че ако не успее, това ще сложи край на кариерата му в парламента.

11.

Икономът донесе на сребърен поднос пощата на сър Джайлс. Както правеше всяка сутрин, Джайлс я прехвърли набързо, като отделяше дългите тънки кафяви пликове от белите, които щеше да отвори незабавно. Сред пликовете, които привлякоха вниманието му този ден, бе един дълъг, тънък и бял с пощенска марка от Бристол. Отвори го веднага.

Извади единствения лист, адресиран до „За когото може да се отнася“. Прочете го, вдигна глава, усмихна се на Вирджиния, която му правеше компания на късната закуска, и каза:

— Следващата сряда всичко ще бъде приключено.

Вирджиния не вдигна очи от „Дейли Експрес“. Винаги започваше сутринта с чаша черно кафе и светската хроника, за да научи с какво се занимават приятелите й, кои дебютантки се надяват да бъдат представени тази година в двора и кои нямат никакъв шанс.

— Какво ще бъде приключено? — попита тя, като продължаваше да чете.

— Завещанието на мама.

Вирджиния моментално забрави за дебютантките, сгъна вестника и се усмихна сладко на Джайлс.

— Разкажи ми, скъпи.

— Завещанието ще бъде прочетено другата сряда в Бристол. Можем да заминем във вторник следобед, да пренощуваме в Хол и да присъстваме на прочитането на следващия ден.

— В колко часа ще бъде обявено?

Джайлс отново погледна писмото.

— В единайсет, в кантората на „Маршал, Бейкър и Сидънс“.

— Мило, ще имаш ли нещо против, ако тръгнем рано сутринта в сряда? Не мисля, че ще издържа още една вечер да се правя на любезна с устатата ти сестра.

Джайлс понечи да каже нещо, но размисли.

— Разбира се, любов моя.

— Престани да ме наричаш „любов моя“, мило. Ужасно е пошло.

— Какъв ден те очаква, скъпа моя?

— Трескав, както обикновено. Напоследък изобщо не се спирам. Проба на роклята сутринта, обяд с шаферките, а следобед имам среща с фирмата за кетъринг, които продължават да ме притискат с разни числа.

— Какви са последните? — попита Джайлс.

— Малко над двеста гости от моя страна и още сто и трийсет от твоя. Надявах се да им изпратя поканите следващата седмица.

— Нищо против — рече Джайлс. — Което ми напомня — добави той, — че председателят удовлетвори молбата ми да използвам за приема терасата на Камарата на общините, така че може би няма да е зле да поканим и него.

— Разбира се, мило. В края на краищата той е консерватор.

— А може би и мистър Атли — предпазливо предложи Джайлс.

— Не съм сигурна как ще реагира папа, ако лидерът на лейбъристите присъства на сватбата на единствената му дъщеря. Може би трябва да го помоля да покани мистър Чърчил.

В сряда Джайлс подкара своя „Ягуар“ към Кадоган Гардънс, за да закуси с годеницата си.

— Лейди Вирджиния все още не е слязла, сър — каза икономът. — Но ако нямате нищо против да изчакате в салона, ще ви донеса кафе и сутрешната преса.

— Благодаря, Мейсън — отвърна Джайлс на прислужника, който веднъж му бе споделил на четири очи, че гласува за лейбъристите.

Настани се в удобно кресло и му бе предложено да избира между „Експрес“ и „Телеграф“. Избра „Телеграф“, защото заглавието на първата страница привлече вниманието му — Айзенхауер заявяваше, че ще се кандидатира за президент. Решението му не бе изненада за Джайлс, макар да му бе интересно да научи, че генералът ще се кандидатира като републиканец, защото доскоро като че ли никой не беше съвсем сигурен коя партия поддържа, след като му бяха отправени оферти и от демократите, и от републиканците.

Джайлс поглеждаше часовника си през пет минути, но от Вирджиния нямаше и следа. Когато часовникът над камината отброи половин час, той се зачете в статия на седма страница, според която Великобритания обмисляла построяването на първата си автострада. Патовата ситуация в Корейската война беше отразена на парламентарните страници. Речта на Джайлс за четирийсет и осем часова работна седмица за всички и за допълнителното заплащане на всеки извънреден час също бе разгледана надълго и нашироко; имаше дори редакторски коментар, който заклеймяваше вижданията му. Джайлс се усмихна. В края на краищата това бе „Телеграф“. Тъкмо четеше съобщението на Двора, че принцеса Елизабет ще замине на обиколка на Африка през януари, когато Вирджиния нахълта в стаята.

— Ужасно съжалявам, че те накарах да чакаш, скъпи, но просто не можех да реша какво да облека.

Джайлс скочи и целуна годеницата си по бузите, направи крачка назад и отново си помисли какъв щастливец е, че тази прекрасна жена си е направила труда да го погледне втори път.

— Изглеждаш невероятно — каза той, като се възхищаваше на жълтата рокля, която не бе виждал досега и която подчертаваше стройната й грациозна фигура.

— Не мислиш ли, че е малко предизвикателна за четенето на завещание? — попита Вирджиния, докато се завърташе в кръг.

— Определено не — отвърна Джайлс. — Влезеш ли в залата, никой няма и да помисли за нещо друго.

— Надявам се да не е така — каза Вирджиния и си погледна часовника. — Господи, наистина ли е толкова късно? По-добре да прескочим закуската, мило, ако искаме да стигнем навреме. Не че вече не знаем съдържанието на завещанието, но все пак трябва да се престорим.

По пътя към Бристол Вирджиния запозна Джайлс с последните приготовления за сватбата. Той остана малко разочарован, че не го попита как е била приета речта му от предишния ден, но пък Уилям Хики, водещият светската страница, не беше присъствал в галерията на журналистите. Едва когато излязоха на Западното шосе Вирджиния каза нещо, което грабна цялото му внимание.

— Първото, което трябва да направим след изпълняването на завещанието, е да потърсим заместник на Марсдън.

— Но той е в семейството вече над трийсет години — каза Джайлс. — Познавам го, откакто се помня.

— Което е част от проблема. Но ти не се безпокой, скъпи. Мисля, че съм намерила идеалния заместник.

— Но…

— Е, ако си толкова привързан към него, може да отиде да работи в Имението и да се грижи за лелите ми.

— Но…

— И като говорим за заместници — продължи Вирджиния, — крайно време е да си поговорим сериозно за Джаки.

— Личната ми секретарка ли?

— Твърде лична според мен. Не мога да се преструвам, че одобрявам този модерен навик подчинените да се обръщат към шефовете си с малките им имена. Несъмнено всичко това е част от абсурдната идея на лейбъристите за равенство. Все пак смятам за нужно да й напомня, че трябва да се обръща към мен с лейди Вирджиния.

— Съжалявам — рече Джайлс. — Обикновено е изключително учтива.

— С теб може би, но когато позвъних вчера, ми каза да изчакам на линията, а аз не съм свикнала да чакам.

— Ще си поговоря с нея.

— О, не си прави труда — каза Вирджиния за най-голямо облекчение на Джайлс. И добави: — Защото повече няма да звънна в кабинета ти, докато тя е в твоя екип.

— Това не е ли малко крайно? В края на краищата тя си върши работата идеално и направо не виждам с кого бих могъл да я заменя.

Вирджиния се наведе и го целуна по бузата.

— Мило, надявам се, че аз ще съм единствената, която няма да можеш да замениш.

Мистър Сидънс влезе в залата и не се изненада, когато видя всички, които бяха получили писмото „За когото може да се отнася“. Седна зад бюрото си и се загледа в изпълнените с надежда лица.

На първия ред седяха сър Джайлс Барингтън и годеницата му лейди Вирджиния Фенуик, която изглеждаше още по-пленително, отколкото на снимката, която бе видял в „Кънтри Лайф“ малко след като двамата бяха обявили годежа си. Мистър Сидънс очакваше с нетърпение да се запознае с нея.

На втория ред, точно зад тях, бяха мистър Хари Клифтън и съпругата му Ема, а до нея сестра й Грейс. Мистър Сидънс се развесели, когато забеляза, че мис Барингтън носи сини чорапи.

Мистър и мисис Холкомби седяха на третата редица заедно с преподобния Доналдсън и някаква дама със строга директорска униформа. Последните два реда бяха заети от хората, работили за фамилията Барингтън дълги години; начинът, по който бяха насядали, изразяваше положението им.

Мистър Сидънс нагласи очилата си за четене на края на носа си и се прокашля, за да обяви началото на четенето.

Преди да започне с встъпителните думи, погледна над очилата събралото се множество. Не му трябваха никакви бележки, тъй като редовно изпълняваше това свое задължение.

— Дами и господа — започна той. — Аз съм Дезмънд Сидънс и имах привилегията да бъда адвокат на фамилия Барингтън през последните двайсет и три години, макар че ще мине известно време, преди да достигна рекорда на баща ми, чиято връзка с фамилията съвпадна с кариерите на сър Уолтър и сър Хюго Барингтън. Аз обаче се отклоних.

Лейди Вирджиния като че ли споделяше напълно забележката му.

— Пред мен — продължи той — е последната воля и завещание на Елизабет Мей Барингтън, което беше съставено от мен по нейно искане и подписано в присъствието на двама независими свидетели. Следователно този документ — каза той и го вдигна, за да го видят всички — анулира всички предишни от подобен род.

— Няма да ви губя времето и да ви чета страниците на юридически език, които са задължителни по закон. Вместо това ще се спра на няколкото завещания, оставени от покойната лейди. Ако някой желае да се запознае по-подробно със съдържанието, спокойно може да го направи по-късно. — Погледна надолу, обърна страницата и нагласи очилата си. — В завещанието са споменати няколко благотворителни организации, които са били присърце на покойната. Това са енорийската църква „Сейнт Ендрю“, домовете „Доктор Барнардо“ и болницата, която се грижеше така всеотдайно за лейди Барингтън до последните й дни. Всяко от тези учреждения ще получи дарение от пет хиляди паунда.

Мистър Сидънс отново нагласи очилата си.

— Минавам към онези, които са служили на домакинството Барингтън повече от пет години. Всеки член на прислугата, работил за лейди Барингтън повече от пет години, ще получи сума в размер на едногодишна заплата, като икономите ще получат още пет хиляди паунда допълнително.

Марсдън сведе глава и устните му безмълвно изрекоха: „Благодаря, милейди“.

— Следва мисис Холкомби, бивша мисис Артър Клифтън. Лейди Барингтън й завещава викторианската брошка, която е носила в деня на сватбата на дъщеря си, и се надява, цитирам, мисис Холкомби да помни многото щастливи моменти, които са изживели заедно.

Мейзи се усмихна, но неволно се запита кога изобщо би й се удал случай да носи подобно великолепно бижу.

Мистър Сидънс обърна следващата страница и побутна очилата на носа си, преди да продължи.

— Завещавам на Джесика Клифтън, по рождение Петровски, любимия акварел на дядо ми „Шлюзът при Кливланд“ на Търнър. Надявам се картината да я вдъхновява, защото вярвам, че тя притежава забележителен талант, който трябва да получи всички възможности да разцъфти.

Джайлс кимна; много добре си спомняше тези думи, когато майка му обясняваше защо иска Джесика да наследи така желания Търнър.

— А на внука ми, Себастиан Артър Клифтън — продължи мистър Сидънс, — завещавам сумата от пет хиляди паунда, която той ще получи при навършване на пълнолетие, на девети март хиляда деветстотин шейсет и първа година.

Джайлс отново кимна. Дотук никакви изненади.

— Останалото, в това число двайсетте и два процента от „Барингтън Шипинг“, както и Имението — мистър Сидънс не се стърпя и погледна към лейди Вирджиния, която седеше на ръба на стола си, — остава за… любимите ми дъщери Ема и Грейс, които да се разпореждат с тях както намерят за добре, с изключение на сиамската ми котка Клеопатра, която завещавам на лейди Вирджиния Фенуик, защото двете имат много общи неща. И двете са прекрасни, добре поддържани, суетни, коварни, манипулативни хищници, които смятат, че всички останали съществуват, за да им служат, в това число и сляпо влюбеният ми син, за когото мога само да се моля, че ще се освободи от магията й, преди да е станало прекалено късно.

От шокираните лица и оживения шепот в залата ставаше ясно, че никой не е очаквал това, макар мистър Сидънс да забеляза, че мистър Клифтън е останал забележително спокоен. Това обаче далеч не се отнасяше за лейди Вирджиния, която шепнеше нещо в ухото на Джайлс.

— С това четенето на завещанието завърши — заяви мистър Сидънс. — Ако има въпроси, с радост ще отговоря.

— Само един — каза Джайлс, преди някой друг да успее да отвори уста. — Колко време имам за оспорване на завещанието?

— Можете да оспорите завещанието пред Върховния съд по всяко време в рамките на следващите двайсет и осем дни, сър Джайлс. — Мистър Сидънс очакваше този въпрос, както и кой ще го зададе.

Дори да имаше други въпроси, сър Джайлс и лейди Вирджиния не ги чуха, тъй като гневно напуснаха залата.

12.

— Ще направя всичко, скъпа — каза той. — Само не разваляй годежа, моля те.

— Как да се явя пред хората, след като майка ти ме унизи пред твоите роднини, пред приятелите ти и дори пред слугите?

— Разбирам — рече Джайлс. — Напълно те разбирам, но майка явно не е била с ума си. Не може да е осъзнавала какво прави.

— Каза, че ще направиш всичко, така ли? — попита Вирджиния и нервно завъртя годежния си пръстен.

— Всичко, скъпа.

— В такъв случай първото, което искам, е да изхвърлиш секретарката си. И заместницата й ще бъде одобрена от мен.

— Смятай го за направено — смирено рече Джайлс.

— И още утре ще натовариш водеща адвокатска кантора да оспори завещанието. И каквито и да са последствията, ще се бориш с нокти и зъби, за да победим.

— Вече се консултирах със сър Кътбърт Мейкинс.

— С нокти и зъби — повтори Вирджиния.

— С нокти и зъби — каза Джайлс. — Друго?

— Да. Другата седмица, когато изпратим поканите за сватбата, аз и единствено аз ще одобря списъка с гостите.

— Но това означава…

— Аз. Защото искам всички, които бяха в онази зала, да знаят какво е да бъдеш отхвърлен.

Джайлс сведе глава.

— А, разбирам — каза Вирджиния и свали пръстена. — Значи не си имал предвид, че ще направиш всичко.

— Напротив, точно това имах предвид, скъпа. Съгласен съм: само ти ще решаваш кой да бъде поканен на сватбата.

— И накрая — каза Вирджиния, — ще поръчаш на мистър Сидънс да издейства съдебна заповед всеки член на фамилията Клифтън да напусне Барингтън Хол.

— Но къде ще живеят?

— Пет пари не давам къде ще живеят — каза Вирджиния. — Дойде време да решаваш дали искаш да прекараш остатъка от живота си с мен, или с тях.

— Искам да прекарам остатъка от живота си с теб — рече Джайлс.

— В такъв случай се разбрахме — каза Вирджиния, сложи си отново годежния пръстен и започна да разкопчава роклята си.

Хари четеше „Таймс“, а Ема „Телеграф“. Вратата се отвори и влезе Денби.

— Сър, обажда се издателят ви мистър Колинс. Пита дали може да поговори с вас.

— Съмнявам се да се е изразил точно по този начин — каза Хари, докато сгъваше вестника.

Ема беше така погълната от статията, която четеше, че дори не вдигна глава, когато съпругът й излезе. Тъкмо я дочиташе, когато Хари се върна.

— Нека позная — рече тя.

— Повечето национални вестници и Би Би Си са засипали Били с обаждания и са го питали дали искам да направя изявление.

— И ти какво отговори?

— Че не коментирам. Казах му, че не е нужно да разпалвам допълнително точно този огън.

— Не мога да си представя, че това ще задоволи Били Колинс — рече Ема. — Той се интересува единствено от продажбата на книгите.

— Не очакваше друго и не възрази. Каза ми, че в началото на следващата седмица ще прати в книжарниците трети тираж с меки корици.

— Искаш ли да чуеш как го отразява „Телеграф“?

— Налага ли се? — попита Хари, докато сядаше.

Ема подмина коментара му и зачете на глас:

— „Вчера се състоя сватбата на сър Джайлс Барингтън, носител на Военния кръст и член на Камарата на общините, и лейди Вирджиния Фенуик, единствената дъщеря на деветия граф Фенуик. Роклята на булката е дело на мистър Норман…“

— Поне това ми спести, моля те — рече Хари.

Ема прескочи няколко абзаца.

— „На церемонията, която се състоя в «Сейнт Маргарет» в Уестминстър, присъстваха четиристотин души. Службата беше водена от Негово Високопреосвещенство Джордж Хейстингс, епископ на Рипон. След това бе даден прием на терасата на Камарата на общините. Сред гостите бяха Нейно Кралско Височество принцеса Маргарет, граф Маунтбатън Бирмански, Негово Благородие Клемънт Атли, лидер на опозицията, и Негово Благородие мистър Уилям Морисън, председател на Камарата на общините. Списъкът на присъстващите на сватбата представлява интересно четиво, но далеч по-интригуващи са имената на онези, които отсъстваха, било защото не са получили покани или не са пожелали да дойдат. В списъка нямаше нито един член на фамилията Барингтън, с изключение на самия сър Джайлс. Отсъствието на двете му сестри, мисис Ема Клифтън и мис Грейс Барингтън, както и на зет му, популярния писател Хари Клифтън, си остава донякъде загадка, особено след като няколко седмици по-рано бе обявено, че той ще бъде шафер на сър Джайлс.“

— И кой е бил шаферът? — попита Хари.

— Доктор Алджърнън Дийкинс от Бейлиол Колидж, Оксфорд.

— Милият Дийкинс — рече Хари. — Отличен избор. Със сигурност е пристигнал навреме и няма шанс да е изгубил пръстена. Има ли нещо друго?

— Боя се, че да. „Мистерията е още по-голяма, като се има предвид, че преди шест години, когато случаят Барингтън срещу Клифтън се разглеждаше от Камарата на лордовете и се гласува кой да наследи титлата и именията на Барингтън, сър Джайлс и мистър Клифтън изглеждаха напълно съгласни с решението на лорд канцлера в полза на сър Джайлс. Щастливата двойка — продължи Ема, — ще прекара медения си месец във вилата на сър Джайлс в Тоскана.“

— Това е малко прекалено — каза Ема и вдигна поглед от вестника. — Вилата беше завещана на Грейс и мен, да се разпореждаме с нея както намерим за добре.

— Дръж се прилично, Ема — сгълча я Хари. — Намерила си за добре да отстъпиш вилата в замяна на това да се преместим в Имението, докато съдът не реши дали завещанието е валидно. Това ли е всичко?

— Не, наистина интересното тепърва предстои. „Сега обаче изглежда, че фамилията е сериозно разделена след смъртта на майката на сър Джайлс, лейди Елизабет Барингтън. В наскоро огласеното й завещание тя остави основната част от именията си на двете си дъщери Ема и Грейс, без да завещае нищо на единствения си син. Сър Джайлс предяви иск за оспорване на завещанието и случаят ще се разглежда следващия месец във Върховния съд.“ Това е. А каква е статията в „Таймс“?

— Много по-трезва. Само факти, никакви предположения. Били Колинс обаче ми каза, че на първите страници на „Мейл“ и „Експрес“ има снимка на Клеопатра, а заглавието на „Мирър“ било „Войната на котките“.

— Как можа да се стигне дотук? — попита Ема. — Никога няма да разбера как Джайлс е могъл да позволи на онази жена да попречи на собствените му роднини да присъстват на сватбата.

— И аз не мога да го разбера — каза Хари. — Но пък и не мога да разбера как Уелският принц може да се откаже от трона заради някаква разведена американка. Подозирам, че майка ти беше права. Джайлс е просто омагьосан от нея.

— Ако майка ми беше поискала да се откажа от теб, нямаше да й се подчиня — каза Ема и му се усмихна топло. — Така че донякъде съчувствам на брат си.

През следващите две седмици в повечето национални вестници се появиха снимки на сър Джайлс и лейди Барингтън по време на медения им месец в Тоскана.

Четвъртият роман на Хари — „По-могъщ от меча“ — излезе в деня, в който семейство Барингтън се върна от Италия. На следващата сутрин фотографията им се появи на първите страници на всички вестници, с изключение на „Таймс“.

Когато слезе от влака и докато отиваше към колата, щастливата двойка мина покрай книжарница „У. Х. Смит“. На витрината бяха изложени множество бройки на една-единствена книга. Седмица по-късно „По-могъщ от меча“ влезе в списъка на бестселърите и остана там до първия ден на процеса.

Хари можеше само да отбележи, че никой не може да рекламира книга по-добре от Били Колинс.

13.

Единственото, за което успяха да постигнат съгласие Джайлс и Ема, бе случаят да се гледа при затворени врати пред съдия, вместо да рискуват с непредсказуемите прищевки на съдебни заседатели и безкрайното преследване от страна на пресата. Негова Чест съдия Камерон беше избран да гледа делото и адвокатите на двете страни увериха клиентите си, че той е в равни степени честен, мъдър и здравомислещ човек.

Макар че пред съд №6 се беше събрала голяма тълпа журналисти, „добро утро“ и „приятна вечер“ бяха единствените коментари от страна на двете страни.

Джайлс се представляваше от сър Кътбърт Мейкинс, а Ема и Грейс бяха избрали мистър Саймън Тод, макар че Грейс ясно даде да се разбере, че няма да присъства на заседанията, тъй като има много по-важни задачи.

— Какви? — попита Ема.

— Да уча умни деца, вместо да слушам споровете на вдетинени възрастни. Ако можех да решавам, просто щях да ви блъсна главите една в друга — беше окончателният й коментар по темата.

В първия ден на изслушванията, когато часовникът зад съдийското кресло започна да отброява десет, съдия Камерон се появи в залата. Всички присъстващи последваха примера на двамата адвокати, станаха и се поклониха. След като отвърна на поздрава им, съдията се настани на кожения стол с висока облегалка, поставен пред кралския герб, оправи перуката си, отвори дебелото червено дело пред себе си, отпи глътка вода и се обърна към двете страни.

— Дами и господа. Натоварен съм със задачата да изслушам аргументите, представени от двамата главни адвокати, да преценя показанията на свидетелите и да определя точките от закона, които имат отношение към този случай. Първо ще попитам адвокатите на страните дали не са стигнали до някакво извънсъдебно споразумение.

Сър Кътбърт бавно се надигна от мястото си и подръпна реверите на дългата си черна роба, преди да отговори.

— От името на двете страни трябва да кажа, че за съжаление, това се оказа невъзможно, милорд.

— В такъв случай да продължим с встъпителната ви реч, сър Кътбърт.

— Както ви е угодно, Ваша Чест. Аз представлявам ищеца сър Джайлс Барингтън. Случаят, милорд, засяга валидността на едно завещание и дали покойната лейди Барингтън е била достатъчно с ума си, за да сложи подписа си под един дълъг и сложен документ с огромни последици, при това само часове преди смъртта си. Смятам, милорд, че тази крехка и изнемощяла жена не е била в положение да вземе обмислено решение, което ще повлияе на бъдещето на толкова много хора. Ще докажа също, че около дванайсет месеца преди смъртта си, когато е била в цветущо здраве и е имала предостатъчно време да обмисли действията си, лейди Барингтън е направила друго завещание. И за тази цел, милорд, бих искал да призова първия си свидетел, мистър Майкъл Пим.

Висок, елегантно облечен мъж с посребрена коса влезе в залата. Още преди да застане на банката на свидетелите той успя да създаде благоприятното впечатление, което целеше сър Кътбърт. След като свидетелят положи клетва, адвокатът му се усмихна топло.

— Мистър Пим, бихте ли казали името и професията си за протокола?

— Казвам се Майкъл Пим и съм главен хирург в болница „Гай“ в Лондон.

— Откога сте на този пост?

— От шестнайсет години.

— Значи сте човек с много богат опит във вашата област. Всъщност би могло да се каже…

— Приемам, че мистър Пим е експерт, сър Кътбърт. Карайте по същество — прекъсна го съдията.

— Мистър Пим — бързо се окопити сър Кътбърт, — като човек със значителен опит, бихте ли казали на съда през какво минава един пациент през последната седмица от живота си, когато страда от такова болезнено и изтощително заболяване като рака?

— Разбира се, всичко варира, но огромното мнозинство пациенти прекарват дълго време в безсъзнание или полусъзнание. В кратките моменти, когато идват на себе си, те често съзнават, че животът ги напуска, но като цяло могат да изгубят всякаква представа за реалността.

— Според вас възможно ли е пациент в подобно състояние на ума да вземе важно решение по сложен юридически въпрос като подписването на завещание?

— Не, не мисля — отвърна Пим. — Всеки път, когато искам подписването на медицинско съгласие в подобни ситуации, се старая това да бъде направено известно време преди пациентът да е стигнал до това състояние.

— Нямам повече въпроси, милорд — каза сър Кътбърт и седна на мястото си.

— Мистър Пим — каза съдията, като се наведе напред, — твърдите ли, че това правило няма изключения?

— Изключенията потвърждават правилото, милорд.

— Точно така — отвърна съдията и се обърна към мистър Тод. — Имате ли въпроси към свидетеля?

— Разбира се, милорд — каза мистър Тод и стана от мястото си. — Мистър Пим, случвало ли ви се е да се срещате с лейди Барингтън, било то светски или професионално?

— Не, но…

— Значи не сте имали възможност да се запознаете с историята на заболяването й?

— Разбира се, че не. Тя не беше моя пациентка, така че подобно нещо би било нарушение на правилника на Съвета на медиците.

— Значи никога не сте се срещали с лейди Барингтън и не сте запознат със случая й?

— Не, сър.

— Тогава възможно ли е, мистър Пим, тя да е била едно от изключенията, които потвърждават правилото?

— Възможно е, но е много малко вероятно.

— Нямам повече въпроси, милорд.

Сър Кътбърт се усмихна.

— Ще призовавате ли други експерти за свидетели, сър Кътбърт? — попита съдията.

— Не, милорд, мисля, че подкрепих становището си. Към материалите обаче съм приложил три писмени заявления от също толкова видни представители на медицинското съсловие. Ако вие, милорд, или мистър Тод сметнете, че те следва да се явят пред съда, всички са на ваше разположение.

— Браво на вас, сър Кътбърт. Прочетох и трите становища и те потвърждават мнението на мистър Пим. Мистър Тод, желаете ли да призовете някой от тези свидетели? Или може би и тримата?

— Не е необходимо, милорд — отвърна Тод. — Разбира се, освен ако някой от тях не познава лично лейди Барингтън или не е запознат със случая й.

Съдията погледна към сър Кътбърт, който поклати глава.

— Нямам други свидетели, милорд.

— В такъв случай вие можете да призовете вашия първи свидетел, мистър Тод — каза съдията.

— Благодаря, милорд. Призовавам мистър Кенет Лангбърн.

Мистър Лангбърн трудно би могъл да бъде по-различен от мистър Пим. Беше нисък и две копчета от жилетката му липсваха, което означаваше, че или е напълнял напоследък, или че не е женен. И или малкото кичури по главата му си имаха свое мнение, или си беше изгубил някъде гребена.

— Бихте ли казали името и професията си?

— Казвам се Кенет Лангбърн, главен хирург на Бристолската кралска болница.

— Откога сте на този пост, мистър Лангбърн?

— Заемам го през последните девет години.

— Докато пребиваваше в Бристолската кралска болница, лейди Барингтън ваш пациент ли беше?

— Да. Беше пратена при мен от доктор Рейбърн, личния лекар на семейството й.

— Прав ли съм, като казвам, че след като сте направили няколко изследвания на лейди Барингтън, вие сте потвърдили диагнозата на семейния лекар за рак на гърдата и сте й съобщили, че й остават само още няколко седмици живот?

— Да, една от неизбежните и трудни задачи на хирурга е да информира пациентите си за лошата прогноза. Още по-тежко е, когато въпросният пациент е твой стар приятел.

— Бихте ли казали на Негова Чест как лейди Барингтън реагира на новината?

— Лично аз бих казал стоически. И след като прие съдбата си, тя показа твърда решимост, която предполагаше, че има да свърши нещо важно и няма нито миг за губене.

— Но, мистър Лангбърн, нима тя не е била изтощена от постоянната болка и упоена от лекарствата?

— Наистина прекарваше дълги часове в сън, но когато бе будна, можеше напълно спокойно да чете „Таймс“ и всеки път, когато й идваха на свиждане, именно посетителите й си тръгваха изтощени.

— Как бихте обяснили това, мистър Лангбърн?

— Никак. Мога само да кажа, че понякога се изумявам как може да реагира човек, след като приеме, че времето му е ограничено.

— Предвид това, че сте запознат със случая, мистър Лангбърн, смятате ли, че лейди Барингтън е била в състояние да разбере сложен правен документ като завещание и да сложи подписа си под него?

— Не виждам защо не. Докато беше в болницата, тя написа няколко писма и наистина ме помоли да бъда свидетел при подписването на завещанието й в присъствието на нейния адвокат.

— Често ли изпълнявате тази задача?

— Само ако съм сигурен, че пациентът напълно осъзнава какво подписва. В противен случай щях да откажа.

— Но в този случай сте били сигурен, че лейди Барингтън напълно е съзнавала какво прави, така ли?

— Да, точно така.

— Нямам повече въпроси, милорд.

— Сър Кътбърт, желаете ли да разпитате свидетеля?

— Имам само един въпрос, милорд — каза сър Кътбърт. — Мистър Лангбърн, колко време живя лейди Барингтън, след като бяхте свидетел на подписването на завещанието?

— Тя почина по-късно същата нощ.

— По-късно същата нощ — повтори сър Кътбърт. — Значи само след няколко часа?

— Да.

— Нямам повече въпроси, милорд.

— Можете да призовете следващия си свидетел, мистър Тод.

— Да, милорд. Призовавам мистър Дезмънд Сидънс.

Сидънс влезе в залата, сякаш влизаше у дома си, и се закле като опитен професионалист.

— Бихте ли казали името и професията си?

— Аз съм Дезмънд Сидънс, старши съдружник в „Маршал, Бейкър и Сидънс“ и семеен адвокат на Барингтън през последните двайсет и три години.

— Мистър Сидънс, позволете първо да ви попитам дали вие бяхте натоварен със съставянето на по-ранното завещание, което според сър Джайлс е всъщност последното на лейди Барингтън?

— Да, сър.

— И кога беше съставено то?

— Малко повече от година преди смъртта на лейди Барингтън.

— По-късно лейди Барингтън свърза ли се с вас, за да ви съобщи, че иска да напише ново завещание?

— Точно така, сър. Само няколко дни преди да почине.

— И с какво последното завещание, което в момента се оспорва, се различава от съставеното година по-рано?

— Всички суми за благотворителна дейност, прислуга, внуци и приятели си останаха непроменени. Всъщност в целия документ имаше само една значителна промяна.

— И каква по-точно, мистър Сидънс?

— Основната част от имението Харви вече не преминава у сина й, сър Джайлс Барингтън, а се завещава на двете й дъщери, мисис Харолд Клифтън и мис Грейс Барингтън.

— И тъй, нека изясним напълно — каза мистър Тод. — Ако изключим тази промяна, която наистина е значителна, останалият документ си е останал същият, така ли?

— Точно така.

— В какво състояние на ума бе лейди Барингтън, когато поиска да направите тази значителна промяна в завещанието?

— Милорд, трябва да възразя — скочи на крака сър Кътбърт. — Как може мистър Сидънс да съди за състоянието на ума на лейди Барингтън? Той е адвокат, а не психиатър.

— Съгласен съм — каза съдията, — но тъй като мистър Сидънс е познавал покойната лейди в продължение на двайсет и три години, ще ми бъде интересно да чуя мнението му.

— Беше много уморена — каза Сидънс. — И й бе необходимо повече време от обичайното, за да изрази волята си. Въпреки това тя ясно заяви, че желае експедитивно да бъде съставено ново завещание.

— Експедитивно — тази дума ваша ли е, или нейна? — попита съдията.

— Нейна, милорд. Тя често ме кореше, че изписвам по цял абзац, когато и едно изречение би било напълно достатъчно.

— Значи подготвихте експедитивно новото завещание?

— Определено, милорд, тъй като осъзнавах, че времето не е на наша страна.

— Присъствахте ли на подписването на завещанието?

— Да. Свидетели на подписването бяха мистър Лангбърн и старшата сестра на крилото мис Ръмболд.

— И продължавате да твърдите, че лейди Барингтън е знаела точно какво подписва, така ли?

— Абсолютно — твърдо отвърна Сидънс. — В противен случай не бих се съгласил да продължа процедурата.

— Точно така. Нямам повече въпроси, милорд — каза мистър Тод.

— Свидетелят е ваш, сър Кътбърт.

— Благодаря, милорд. Мистър Сидънс, казахте на съда, че сте били под значителен натиск да съставите завещанието и поради това сте го подготвили експедитивно, ако позволите да използвам вашата дума.

— Да. Бях предупреден от мистър Лангбърн, че на лейди Барингтън не й остава да живее още много.

— И затова сте направили всичко по силите си да ускорите нещата, което е напълно разбираемо.

— Нямах друг избор.

— Не се и съмнявам, мистър Сидънс. Мога ли да ви попитам колко време ви отне съставянето на предишното завещание, което според моя клиент е автентичната воля на лейди Барингтън?

Сидънс се поколеба за момент.

— Три, може би четири месеца.

— С постоянни консултации с лейди Барингтън, предполагам?

— Да, тя беше много взискателна и към най-дребните детайли.

— Сигурен съм, че е била. Но не е имала много време да обмисли детайлите на по-късното си завещание. Разполагала е само с пет дни, ако трябва да бъдем точни.

— Да, но не забравяйте…

— И на петия ден е успяла да го подпише в последния момент. Прав ли съм?

— Да, предполагам, че може да се каже по този начин.

Сър Кътбърт се обърна към секретаря на съда.

— Бихте ли дали на мистър Сидънс двете завещания на лейди Барингтън, моля?

Сър Кътбърт изчака двата документа да бъдат връчени на свидетеля, след което продължи с разпита си.

— Мистър Сидънс, ще се съгласите ли с мен, че подписът върху по-ранното завещание е поставен с много по-сигурна ръка, отколкото онзи, положен „в последния момент“? Всъщност направо ми е трудно да повярвам, че двата документа са подписани от едно и също лице.

— Сър Кътбърт, да не би да намеквате, че лейди Барингтън не е подписала второто завещание? — попита съдията.

— В никакъв случай, милорд. Просто изказвам предположението, че тя не е имала представа какво подписва.

— Мистър Сидънс — продължи сър Кътбърт, обръщайки се отново към адвоката, който беше стиснал свидетелската банка с ръце. — След като съставихте набързо новото завещание, запознахте ли клиента си подробно с всяка клауза?

— Не. В края на краищата в новото завещание имаше само една значителна промяна.

— Щом не сте запознали лейди Барингтън точка по точка с документа, мистър Сидънс, разполагаме само с вашата дума, че това е така.

— Милорд, това е възмутително — скочи на крака мистър Тод. — Мистър Сидънс има дълга и бляскава кариера като юрист и не заслужава името му да бъде опетнявано по такъв начин.

— Съгласен съм с вас, мистър Тод — каза съдията. — Сър Кътбърт, ще оттеглите заявлението си.

— Моите извинения, милорд — с лек поклон каза сър Кътбърт, след което отново се обърна към свидетеля. — Мистър Сидънс, чие е било предложението всички трийсет и шест страници на по-ранното завещание да бъдат подписани с инициалите Е. Б.?

— Мое — малко обезсърчено отвърна Сидънс.

— Но не сте настоявали за същата стриктна процедура за второто завещание, за експедитивно съставения документ.

— Не сметнах, че това е необходимо. В края на краищата, както вече казах, в него имаше само една значителна промяна.

— И на коя страница можем да открием въпросната значителна промяна, мистър Сидънс?

Сидънс прелисти завещанието и се усмихна.

— На страница двайсет и девет, точка седем.

— А, да, и аз го имам пред мен — каза сър Кътбърт. — Само че не виждам инициалите в края на страницата, нито до въпросната точка. Може би лейди Барингтън е била твърде уморена, за да успее да сложи два подписа в един и същи ден?

Сидънс като че ли понечи да протестира, но премълча.

— Позволете да ви попитам, мистър Сидънс, в колко случаи през вашата дълга и бляскава кариера не сте посъветвали свой клиент да постави подписа си на всяка страница на завещанието си?

Сидънс не отговори. Сър Кътбърт погледна първо мистър Тод, после съдията, след което отново се обърна към свидетелската банка.

— Все още чакам отговора ви, сър.

Сидънс погледна отчаяно към съдията.

— Милорд, ако прочетете писмото, адресирано от лейди Барингтън до вас, това би могло да ви помогне да решите дали е знаела точно какво прави.

— Писмо? — озадачено попита съдията. — Не знам нищо за никакво писмо. Такова определено няма сред приложените към делото документи. Сър Кътбърт, известно ли ви е за подобно писмо?

— За първи път чувам за писмо, милорд. В пълно неведение съм, също като вас.

— Защото то ми беше предадено едва тази сутрин — каза Сидънс. — Нямах време да предупредя дори мистър Тод за съществуването му.

— За какво става дума? — попита съдията.

Сидънс извади от вътрешния си джоб плик и го вдигна високо, сякаш пареше.

— Този плик ми беше предаден тази сутрин, милорд.

— От кого, мистър Сидънс? — остро попита съдията.

— От мистър Хари Клифтън. Той ми каза, че писмото му е било дадено от лейди Барингтън часове преди да умре.

— Отваряли ли сте плика, мистър Сидънс?

— Не, милорд. Писмото е адресирано до вас, в качеството ви на съдия по делото.

— Разбирам — рече съдията. — Мистър Тод, сър Кътбърт, бихте ли дошли в кабинета ми?

— Това е крайно необичаен случай, господа — каза съдията, като сложи неотворения плик на бюрото си пред двамата адвокати. — Признавам, че предвид обстоятелствата не зная как е най-добре да постъпим.

— И двамата бихме могли да представим убедителни аргументи, че писмото следва да се разглежда като неразделна част от материалите по случая — каза мистър Тод.

— Съгласен — заяви сър Кътбърт. — Но ако трябва да съм честен, проклети да сме, ако го направим, както и ако не го направим. Защото ако не отворите писмото, след като вече е стигнало до съда, губещата страна, която и да е тя, определено ще има всички основания да обжалва.

— Боя се, че случаят е точно такъв — каза съдията. — Щом и двамата сте съгласни, мисля, че би било разумно, Саймън, да призовете мистър Клифтън като свидетел под клетва и да видим дали той няма да хвърли известна светлина върху това как изобщо писмото е попаднало у него. Какво мислите, Кътбърт?

— Нямам възражения — каза сър Кътбърт.

— Добре. Нека обаче ви кажа — продължи съдията, — че няма да отворя този плик, преди да съм изслушал показанията на мистър Клифтън, и ще го направя само с одобрението и на двама ви. И това ще стане в присъствието на всички, които могат да бъдат засегнати от резултата от това дело.

14.

— Съдът призовава мистър Хари Клифтън.

Ема стисна силно ръката на Хари. Той стана от мястото си, спокойно отиде на свидетелската банка и след като положи клетва, съдията се наведе напред и каза:

— Мистър Клифтън, ще ви задам няколко въпроса. След като приключа, ако адвокатите искат да изяснят някои подробности, ще им бъде дадена тази възможност. Мога ли да потвърдя за протокола, че вие сте съпругът на Ема Клифтън и зет на мис Грейс Барингтън, които са ответници по случая?

— Точно така, сър, както съм зет и на сър Джайлс Барингтън, който е моят най-стар и най-близък приятел.

— Можете ли да кажете на съда какви бяха отношенията ви с лейди Барингтън?

— Бях на дванайсет, когато я срещнах за първи път на чаено парти по случай рождения ден на Джайлс, така че я познавах близо двайсет години.

— Това не е отговор на въпроса ми — притисна го съдията.

— Смятах Елизабет за скъп и близък приятел и скърбя за ненавременната й смърт не по-малко от всеки друг в тази зала. Тя беше наистина забележителна жена и ако беше родена едно поколение по-късно, бордът на „Барингтън Шипинг“ нямаше да търси нов председател извън фамилията след смъртта на съпруга й.

— Благодаря. А сега бих искал да ви попитам за този плик — каза съдията и вдигна плика, за да го видят всички, — и как той се озова у вас.

— Повечето вечери отивах да видя Елизабет в болницата. Оказа се, че последното ми посещение е било в последната нощ от живота й.

— Сами ли бяхте?

— Да, сър. Дъщеря й Грейс току-що си беше тръгнала.

— Моля, разкажете на съда какво се случи.

— Елизабет ми каза, че по-рано е била посетена от адвоката си мистър Сидънс и че е подписала ново завещание.

— Говорим за четвъртък вечерта, двайсет и шести юли, нали?

— Да, сър, само няколко часа преди Елизабет да почине.

— Бихте ли казали на съда какво друго се случи по време на посещението ви?

— Тя ме изненада, когато извади запечатан плик изпод възглавницата си и ми го даде да го пазя.

— Обясни ли защо ви го дава?

— Каза само, че ако Джайлс оспори новото й завещание, трябва да връча писмото на съдията, който разглежда случая.

— Даде ли някакви други заръки?

— Каза да не отварям писмото и да не споменавам на Джайлс и на съпругата ми за съществуването му.

— А ако сър Джайлс не беше оспорил завещанието?

— В такъв случай трябваше да го унищожа, пак, без да разкривам, че е съществувало.

— Значи нямате представа какво има в плика, така ли, мистър Клифтън? — каза съдията и отново вдигна писмото.

— Абсолютно никаква.

— И от нас се очаква да ви повярваме? — обади се Вирджиния достатъчно високо, за да я чуят всички.

— Става все по-любопитно и по-любопитно — каза съдията, без да обръща внимание на прекъсването. — Нямам повече въпроси към вас, мистър Клифтън. Мистър Тод?

— Благодаря, милорд — каза мистър Тод, докато ставаше от мястото си. — Мистър Клифтън, казахте на Негова Чест, че лейди Барингтън ви е съобщила, че е направила завещание. Тя обясни ли ви каква е била причината да го направи?

— За мен няма никакво съмнение, че Елизабет обичаше сина си, но ми каза, че се страхува, че ако той се ожени за онази ужасна жена лейди Вирджиния…

— Милорд — веднага скочи сър Кътбърт. — Това са думи на човек, който не присъства в залата, и като такива са недопустими.

— Съгласен съм. Показанията ще бъдат заличени от протокола.

— Но, милорд — намеси се мистър Тод, — фактът, че лейди Барингтън е завещала сиамската си котка Клеопатра на лейди Вирджиния, предполага…

— Разбрах ви, мистър Тод — каза съдията. — Сър Кътбърт, имате ли въпроси към свидетеля?

— Само един, милорд. — Сър Кътбърт погледна Хари в очите. — Вие фигурирахте ли сред бенефициентите от по-ранното завещание?

— Не, сър.

— Нямам повече въпроси към мистър Клифтън, милорд. Но ще помоля да призова още един свидетел, преди съдът да реши дали да отвори писмото.

— Кого имате предвид, сър Кътбърт? — попита съдията.

— Човекът, който може да изгуби най-много, ако отсъдите срещу него, а именно — сър Джайлс Барингтън.

— Нямам възражения, стига мистър Тод да е съгласен.

— Нямам нищо против — каза Тод, който много добре си даваше сметка, че няма да постигне нищо, ако възрази.

Джайлс бавно отиде до свидетелската банка и изрече клетвата си, сякаш говореше пред Камарата на общините. Сър Кътбърт го поздрави с топла усмивка.

— За протокола, бихте ли казали името си и къде работите?

— Сър Джайлс Барингтън, депутат от Бристолското пристанище.

— Кога видяхте майка си за последно? — попита сър Кътбърт.

Съдията се усмихна.

— Посетих я сутринта в деня на смъртта й.

— Тя спомена ли факта, че току-що е променила завещанието си?

— Не.

— Значи когато сте си тръгвали, сте били с впечатлението, че съществува само едно завещание? Онова, което сте обсъждали най-подробно с нея година по-рано?

— Честно казано, сър Кътбърт, завещанието на майка ми е последното нещо, за което бих мислил точно онази сутрин.

— Напълно ви разбирам. Трябва обаче да ви попитам в какво състояние беше майка ви през онзи ден?

— Беше много слаба. Не каза почти нищо през целия час, който прекарах при нея.

— Значи сигурно бихте се изненадали, че малко след като сте я оставили, тя е сложила подписа си под сложен документ от трийсет и шест страници.

— Сметнах го за неубедително — каза Джайлс. — И все още го смятам.

— Обичахте ли майка си, сър Джайлс?

— Обожавах я. Тя беше крайъгълният камък на фамилията. Иска ми се да беше все още с нас и да не се бе стигнало до това жалко положение.

— Благодаря, сър Джайлс. Моля да останете на мястото си, тъй като мистър Тод може да има въпроси към вас.

— Боя се, че май ще се наложи да рискувам — прошепна Тод на Сидънс, преди да стане и да се обърне към свидетеля. — Сър Джайлс, позволете като начало да ви попитам дали имате нещо против Негова Чест да отвори плика, адресиран до него?

— Разбира се, че има! — обади се Вирджиния.

— Нямам възражения писмото да бъде отворено — каза Джайлс, без да обръща внимание на жена си. — Ако е било написано в деня на смъртта на майка ми, то със сигурност ще покаже, че тя не е била в състояние да подпише толкова важен документ като завещание. А ако е било написано преди двайсет и шести юли, малко е вероятно да бъде от някакво значение.

— Това означава ли, че приемате показанията на мистър Клифтън за случилото се, след като сте видели майка си за последен път?

— Не, определено не означава — отново се обади Вирджиния.

— Мадам, занапред ще се въздържате от подобни прекъсвания — каза съдията и я изгледа свирепо. — Ако отново кажете нещо, без да се намирате на мястото на свидетеля, ще бъда принуден да ви изгоня от залата. Ясно ли се изразих?

Вирджиния кимна намръщено и съдия Камерон прие, че едва ли ще получи нещо повече в отговор точно от тази дама.

— Мистър Тод, можете да повторите въпроса си.

— Не е необходимо, милорд — каза Джайлс. — Щом Хари казва, че майка ми му е предала писмото онази вечер, значи се е случило точно това.

— Благодаря, сър Джайлс. Нямам повече въпроси.

Съдията каза на двамата адвокати да станат.

— След показанията на сър Джайлс смятам да отворя плика, ако няма възражения.

Адвокатите кимнаха — осъзнаваха, че ако възразят, с това само ще оставят основания за обжалване. Пък и двамата знаеха, че в страната няма да се намери съдия, който да не отхвърли всякакви възражения срещу отварянето на писмото.

Съдия Камерон вдигна плика така, че всички в залата да го виждат ясно. Разряза го, извади от него един-единствен лист и го сложи на бюрото пред себе си. Прочете го три пъти, преди да заговори.

— Мистър Сидънс.

Адвокатът на фамилия Барингтън нервно се надигна от мястото си.

— Можете ли да ми кажете датата и точното време на смъртта на лейди Барингтън?

Сидънс порови в документацията и откри онова, което му трябваше. Погледна съдията и каза:

— Според смъртния акт смъртта е настъпила в десет и двайсет и шест вечерта, в четвъртък, двайсет и шести юли хиляда деветстотин петдесет и първа година.

— Много ви благодаря, мистър Сидънс. А сега ще се оттегля в кабинета си, за да обмисля значението на това доказателство. Съдът се разпуска за половин час.

— Не ми приличаше на писмо — каза Ема, докато малката им група се събираше със сведени глави. — По-скоро приличаше на нещо напечатано. Мистър Сидънс, майка ми подписвала ли е нещо друго в онзи ден?

Сидънс поклати глава.

— Не и в мое присъствие. Някакви идеи, мистър Тод?

— Листът беше много тънък. Заприлича ми на изрезка от вестник, но от това разстояние не бих могъл да кажа със сигурност.

— Защо изобщо позволи на съдията да отваря писмото, Джайлс? — изсъска Вирджиния в другия край на залата.

— Предвид обстоятелствата, лейди Вирджиния, съпругът ви нямаше голям избор — каза сър Кътбърт. — Макар да смятам, че делото беше наше до тази намеса в последния момент.

— Какво ли прави съдията? — попита Ема, без да е в състояние да скрие колко е нервна.

Хари хвана ръката на съпругата си.

— Още малко, скъпа.

— Ако решението е срещу нас — попита Вирджиния, — можем ли да продължим да твърдим, че онова, което е в плика, не може да се използва като материал по делото?

— Не мога да отговоря на този въпрос, докато не ми се даде възможност да се запозная със съдържанието — каза сър Кътбърт. — Напълно е възможно писмото да доказва, че съпругът ви е бил прав с предположението, че майка му не е била в състояние да подписва важен юридически документ през последните часове от живота си. В такъв случай другата страна ще трябва да решава дали да обжалва, или не.

Двете групи още стояха със сведени глави и си шепнеха в ъглите подобно на боксьори, очакващи гонга на финалния рунд, когато вратата зад съдийския стол се отвори и реферът се появи отново.

Всички станаха и се поклониха, след което съдия Камерон зае мястото си на стола с висока облегалка и се загледа надолу към изпълнените с очакване лица.

— Запознах се със съдържанието на плика. — Никой не откъсваше поглед от него. — С изненада открих, че двамата с лейди Барингтън имаме едно и също хоби, макар да признавам, че тя е била много по-добра от мен, защото на двайсет и шести юли тя е попълнила кръстословицата на „Таймс“, като е оставила празна само една дума, което несъмнено е било направено, за да докаже правотата си. Причината да обявя почивката бе, че трябваше да посетя библиотеката, за да взема копие от „Таймс“ от следващия ден, петък, двайсет и седми юли — деня след смъртта на лейди Барингтън. Исках да проверя дали е допуснала грешки при попълването на кръстословицата, каквито нямаше, както и да потвърдя отговора на нерешената дума. След проверката у мен няма съмнение, че лейди Барингтън не само е била в състояние да подпише завещание, но и напълно е осъзнавала значението на съдържанието му. Ето защо съм готов да се произнеса по случая.

Сър Кътбърт побърза да скочи на крака.

— Милорд, любопитно ми е да разбера каква е липсващата дума, която ви е помогнала да вземете решението?

Съдия Камерон погледна кръстословицата.

— Дванайсет хоризонтално, шест и шест, „често срещани вредители, които обърквам, когато съм с ума си“.

Сър Кътбърт сведе глава и на лицето на Хари се появи усмивка.

— Ето защо по делото Барингтън срещу Клифтън и Барингтън отсъждам в полза на мисис Харолд Клифтън и мис Грейс Барингтън.

— Трябва да обжалваме — каза Вирджиния, докато сър Кътбърт и мистър Тод се покланяха ниско.

— Няма да обжалвам — заяви Джайлс. — Това мога да го кажа дори на латински.

— Беше жалък — каза Вирджиния, докато вървеше гневно към изхода.

— Но Хари е най-старият ми приятел — отвърна Джайлс, докато бързаше след нея.

— А аз съм твоя жена, ако случайно си забравил. — Вирджиния мина през въртящата се врата и забърза навън към улицата.

— Но какво друго бихме могли да постигнем предвид обстоятелствата? — попита той, след като успя да я настигне.

— Можеше да се биеш с нокти и зъби за онова, което ти се полага по право. Както обеща, че ще направиш — напомни му тя, докато махаше на едно такси.

— А не може ли съдията да е бил прав, когато каза, че майка ми е знаела много добре какво прави?

— Ако вярваш в това, Джайлс — каза Вирджиния рязко, — значи явно имаш същото лошо мнение за мен, каквото имаше и тя.

Джайлс остана без думи, докато таксито спираше до тях. Вирджиния отвори вратата, качи се и свали стъклото.

— Ще остана при майка си за няколко дни. Ако не си обжалвал, докато се върна, по-добре се обърни към адвокат, който е специалист по разводите.

15.

На вратата се почука решително и Джайлс си погледна часовника — 19:20. Кой ли можеше да е? Не беше канил никого за вечеря, а и трябваше да се върне в Парламента в девет за заключителните речи. Отново се почука, пак така решително, и той си спомни, че икономът има почивен ден. Остави протоколите от вчерашното заседание на масичката и стана. На вратата се почука за трети път.

— По-спокойно де — каза Джайлс.

Отвори вратата и се озова пред последния човек, когото очакваше да види в дома си на Смит Скуеър.

— Грейс? — Не можа да скрие изненадата си.

— Направо не мога да повярвам, че помниш името ми — каза сестра му, докато влизаше.

Джайлс се опита да измисли някакъв не по-малко хаплив отговор, но не беше контактувал със сестра си от погребението на майка им и трябваше да признае, че язвителната й забележка е основателна. Всъщност не се беше чувал с никой от фамилията, откакто Вирджиния беше напуснала гневно съдебната зала и го бе оставила да стои сам на тротоара отвън.

— Какво те води в Лондон, Грейс? — измънка той, докато водеше сестра си по коридора към салона.

— Ти — отвърна тя. — Знаеш приказката за Мохамед и планината.

— Нещо за пиене? — попита той, като продължаваше да се чуди каква ли е причината да е тук, освен…

— Благодаря, едно сухо шери ще ми се отрази добре след гадното влачене с влака.

Джайлс отиде до барчето, наля шери за нея и половин чаша уиски за себе си, като отчаяно се мъчеше да измисли какво да каже.

— В десет има гласуване — успя да измънка най-сетне, докато подаваше питието на Грейс. По-малката му сестра винаги го караше да се чувства като непослушен ученик, хванат да пуши от директора на училището.

— Предостатъчно време за онова, което имам да ти казвам.

— Да не си дошла да вземеш полагащото ти се и да ме изхвърлиш от къщата?

— Не, глупчо. Дойдох, за да се опитам да набия малко здрав разум в дебелата ти кратуна.

Джайлс се отпусна в креслото си и отпи глътка уиски.

— Целият съм слух.

— Следващата седмица навършвам трийсет, ако случайно си забравил.

— И си дошла чак тук, за да ми кажеш какъв подарък искаш ли? — каза Джайлс в опит да разведри обстановката.

— Именно — отвърна Грейс и го изненада за втори път.

— И какво си намислила? — Джайлс все още се чувстваше като в небрано лозе.

— Искам да дойдеш на партито ми.

— Но Парламентът е в сесия, а тъй като вече седя на първия ред, от мен се очаква…

— Хари и Ема ще дойдат — каза Грейс, без да обръща внимание на извиненията му, — така че ще е също като навремето.

Джайлс отново отпи от уискито.

— Никога няма да е като навремето. Просто не може да стане.

— Разбира се, че може, глупак такъв. Само че ти, тъкмо ти не го позволяваш.

— Нима те искат да се видят с мен?

— Че защо да не искат? — отвърна Грейс. — Тази глупава разпра продължи достатъчно дълго, поради което смятам да ви блъсна главите една в друга, преди да е станало прекалено късно.

— Кой още ще присъства?

— Себастиан и Джесика, няколко приятели, предимно учени, но не е необходимо да разговаряш с тях, освен може би с Дийкинс. Обаче — добави тя — има един човек, когото не каня. Между другото, къде е кучката?

Джайлс си беше мислил, че сестра му не е в състояние да каже нищо, с което да го шокира. Оказа се, че ужасно греши.

— Нямам представа — успя да отвърне най-сетне. — Не сме се чували от повече от година. Но ако може да се вярва на „Дейли Експрес“, в момента е в Сен Тропе в обятията на някакъв италиански граф.

— Сигурна съм, че от тях ще се получи възхитителна двойка. И по-важното е, че това ти дава основания за развод.

— Никога не бих могъл да се разведа с Вирджиния, дори да исках. Не забравяй през какво мина мама. Не бих искал да повтарям подобно изживяване.

— О, разбирам — каза Грейс. — Значи Вирджиния може да се шляе из Южна Франция с италианския си любовник, а съпругът й не може да иска развод, така ли?

— Може и да се подиграваш — рече Джайлс, — но един джентълмен не постъпва така.

— Не ме разсмивай, ако обичаш. Един джентълмен едва ли би помъкнал мен и Ема по съдилищата заради завещанието на майка ни.

— Това беше удар под кръста — каза Джайлс, докато отпиваше поредната голяма глътка уиски. — Но предполагам, че съм си го заслужил. И е нещо, за което ще съжалявам до края на живота си. Ще ми простите ли някога?

— Аз ще ти простя, ако дойдеш на партито ми и се извиниш на сестра си и на най-стария си приятел, че си такъв дръвник.

— Не съм сигурен, че мога да се изправя пред тях.

— Изправил си се срещу цяла немска батарея, въоръжен само с няколко ръчни гранати и пистолет.

— И бих го направил отново, ако това би убедило Ема и Хари да ми простят.

Грейс стана, прекоси стаята и коленичи до брат си.

— Разбира се, че ще ти простят, загубеняк такъв.

И го прегърна, а Джайлс сведе глава.

— Много добре знаеш, че майка не би искала да се разделим заради онази жена — добави Грейс.

Докато минаваше покрай табелата, показваща пътя за Кеймбридж, Джайлс си мислеше, че все още не е късно да се върне, макар да знаеше, че ако го направи, може никога да не получи втори шанс.

Когато влезе в университетското градче, усети академичната атмосфера навсякъде около себе си. Млади мъже и жени с роби с различна дължина бързаха във всички посоки. Гледката му навя спомени от неговото пребиваване в Оксфорд, прекъснато ненавременно от хер Хитлер.

Когато Джайлс след пет години се върна в Англия, след като избяга от лагер за военнопленници, директорът на Брейсъноус му предложи да продължи в стария си колеж и да довърши образованието си. Но той вече бе двайсет и пет годишен кален в битките ветеран и смяташе, че моментът е отминал, както бе отминал и за толкова много други млади мъже от неговото поколение, в това число и за Хари. Освен това се бе появила възможност за нова битка и той не можеше да устои на предизвикателството да се бори за място на зелените скамейки на Камарата на общините. „Не съжалявам“, помисли си Джайлс. Е, все пак съжаляваше мъничко.

Излезе на Грейндж Роуд, зави надясно и паркира на Сиджуик авеню. Мина под арката с надпис „Нюнам Колидж“, основан през 1871, преди жените да получат правото да получават научни степени, от един загледан в бъдещето мечтател, който вярвал, че подобно нещо е можело да се случи още по негово време. Не се беше случило.

Джайлс спря във фоайето и тъкмо се канеше да попита къде се провежда партито на мис Барингтън, когато портиерът каза:

— Добър вечер, сър Джайлс, сигурно търсите зала „Сиджуик“.

Познаха го. Връщане нямаше.

— Направо по коридора и нагоре по стълбите, третата врата отляво. Няма как да я пропуснете.

Джайлс тръгна в указаната посока, като се размина с десетина студентки с дълги черни поли, бели блузи и академични роби. Те изобщо не му обърнаха внимание, но пък и защо да го правят? Той бе на трийсет и три, почти два пъти по-възрастен от тях.

Изкачи стълбите и нямаше нужда от допълнително упътване, защото чу оживените гласове и смеха много преди да стигне третата врата отляво. Пое дълбоко дъх и се опита да влезе незабележимо.

Джесика го забеляза първа и моментално се втурна към него с викове: „Чичо Джайлс, чичо Джайлс, къде беше?“. Къде наистина, помисли си Джайлс, докато гледаше момичето, което обожаваше — не съвсем лебед, но вече не и патенце. Джесика скочи и го прегърна. Той погледна над рамото й и видя Грейс и Ема да вървят към него. И трите се опитаха да го прегърнат едновременно. Другите гости се загледаха към тях, питайки се каква е причината за тази врява.

— Ужасно съжалявам — каза Джайлс, докато се ръкуваше с Хари. — Изобщо не трябваше да ти причинявам това.

— Стига си се измъчвал — отвърна Хари. — Пък и, честно казано, и двамата сме минавали през много по-лоши неща.

Джайлс се изненада колко бързо се отпусна с най-стария си приятел. Бъбреха за Питър Мей като в старите времена, когато я видя — и вече не можеше да откъсне очи от нея.

— Най-добрият удар, който съм виждал — каза Хари и изнесе крак напред, като се мъчеше да демонстрира без бухалка. Не беше забелязал, че вниманието на Джайлс е насочено другаде.

— Да, бях в Хедингли, когато отбеляза сто точки срещу южноафриканците още от първия опит.

— Аз също видях това отбелязване — обади се възрастен господин, който се беше присъединил към тях. — Великолепен удар.

Джайлс се извини и се запромъква през тълпата, като спря да побъбри със Себастиан за това как се справя в училище. Младежът изглеждаше много по-спокоен и уверен, отколкото го помнеше.

Джайлс започваше да се опасява, че тя ще си тръгне, преди да е имал шанс да се запознае с нея, и когато Себастиан се разсея с една кренвиршка, продължи през гостите, докато не се озова до нея. Тя бъбреше с някаква по-възрастна жена и като че ли не го забеляза. А той стоеше с вързан език и се питаше защо на англичаните им е така трудно да се представят на жени, особено ако са красиви. Колко прав беше вицът — а тук дори не беше необитаем остров.

— Не мисля, че Шварцкопф има подходящ глас за тази роля — тъкмо казваше другата жена.

— Може би сте права, но въпреки това съм готова да дам половината си годишна заплата само за да я чуя как пее.

По-възрастната жена погледна Джайлс и се обърна да поговори с друг, сякаш беше разбрала какво предстои. Джайлс се представи с надеждата, че никой няма да им се лепне. Ръкуваха се. Дори съвсем лекото докосване…

— Здравейте. Аз съм Джайлс Барингтън.

— Вие трябва да сте братът на Грейс, депутатът с радикалните възгледи, за когото чета непрекъснато. Аз съм Гуинет.

— Студентка ли сте?

— Ласкаете ме — отвърна тя и му се усмихна. — Не. Тъкмо завършвам докторската си дисертация. Сестра ви ми е научен ръководител.

— На каква тема?

— Връзката между математиката и философията в Древна Гърция.

— С нетърпение очаквам да я прочета.

— Ще се опитам да ви пратя чернова.

— Кое е момичето, с което си говори Джайлс? — попита Ема сестра си.

Грейс се обърна и погледна през залата.

— Гуинет Хюз, най-добрата ми докторантка. Определено е пълна противоположност на лейди Вирджиния. Дъщеря на уелски миньор от долините, както обича да напомня на всички, и определено знае значението на израза compos mentis2.

— Много е красива — каза Ема. — Мислиш ли…

— Господи, не, какво общо може да има помежду им?

Ема се усмихна и попита:

— Прехвърли ли своите единайсет процента от компанията на Джайлс?

— Да — отвърна Грейс. — Заедно с правата ми върху къщата на дядо на Смит Скуеър, както се бях разбрала с мама, след като се уверя, че тоя глупчо най-сетне се е отървал от Вирджиния.

Ема я погледна изненадано.

— Значи от самото начало си знаела за новото завещание на мама?

— И за съдържанието на плика — небрежно отвърна Грейс. — Именно затова не можех да присъствам на делото.

— Колко добре те е познавала майка.

— Колко добре познаваше и трима ни — каза Грейс, докато се взираше през помещението към брат си.

16.

— Можете ли да подготвите всичко? — попита Джайлс.

— Да, сър, просто оставете на мен.

— Бих искал да приключа с това колкото се може по-бързо.

— Разбира се, сър.

— Ама че гнусна работа. Иска ми се да имаше по-цивилизован начин да се правят тези неща.

— Законът се нуждае от промяна, сър Джайлс, и честно казано, това е по-скоро по вашата част, отколкото по моята.

Джайлс знаеше, че човекът е прав и че законът несъмнено ще се смени с времето, но Вирджиния ясно бе дала да разбере, че няма да чака. След месеци без никакви контакти тя най-неочаквано му звънна да му каже защо иска развод. Не й се наложи да казва буква по буква какво се очаква от него.

— Благодаря, знаех, че на теб може да се разчита — каза тя и затвори.

— Кога ще се чуем? — попита Джайлс.

— Към края на седмицата — отвърна мъжът, допи бирата си, стана, кимна и се отдалечи с леко накуцване.

Джайлс носеше на ревера си голям червен карамфил и поглеждаше всички жени на възраст под трийсет, които вървяха към него. Никоя от тях не го удостои с поглед, докато една спретнато облечена млада жена не спря и не попита:

— Мистър Браун?

— Да — отвърна Джайлс.

— Аз съм мис Холт. От агенцията.

И без да каже нито дума повече, го хвана под ръка и го поведе по перона като куче водач, докато не стигнаха първокласните купета. Седнаха един срещу друг. Джайлс изобщо не беше сигурен какво се очаква от него по-нататък. Беше петък вечер и всички други места бяха заети много преди влакът да потегли от гарата. Мис Холт не каза нито дума през цялото пътуване.

Когато влакът спря на Брайтън, тя бе сред първите слезли. Джайлс подаде двата билета на контрольора при бариерата и я последва към колоната таксита. Едва когато седнаха на задната седалка, тя заговори отново, и то не на него.

— „Гранд Хотел“.

След като пристигнаха, се регистрираха като мистър и мисис Браун.

— Трийсет и първа стая, сър — каза рецепционистът. Като че ли се канеше да намигне, но вместо това само се усмихна и добави: — Приятно прекарване, сър.

Носачът качи куфарите им до третия етаж и едва след като си прибра бакшиша и излезе, тя заговори отново.

— Анджела Холт. — И седна с изправен гръб на ръба на леглото.

Джайлс остана прав и я погледна. Беше най-малко вероятната кандидатка, с която би прекарал палав уикенд в Брайтън.

— Бихте ли ме запознали с процедурата?

— Разбира се, сър Джайлс — каза мис Холт, сякаш я беше помолил да си води записки. — В осем часа ще слезем долу да вечеряме. Резервирала съм маса в центъра на салона с надеждата, че някой може да ви познае. След вечеря ще се върнем в стаята. Аз ще остана напълно облечена през цялото време, но вие можете да се съблечете в банята и да си сложите пижама и халат. В десет часа ще легна да спя на леглото, а вие ще спите на канапето. В два след полунощ ще се обадите на рецепцията и ще поръчате бутилка скъпо шампанско, половин пинта „Гинес“ и сандвичи с шунка. Когато пиколото достави поръчката, ще кажете, че сте искали сандвичи с домати и сирене, и ще му кажете незабавно да смени поръчката. Когато се върне, ще му благодарите и ще му дадете банкнота от пет лири.

— Защо толкова голям бакшиш? — попита Джайлс.

— Защото ако се стигне до съд, пиколото несъмнено ще бъде призован като свидетел и трябва да сме сигурни, че не ви е забравил.

— Разбирам.

— На сутринта ще закусим заедно и когато освобождаваме стаята, трябва да платите сметката с чек, така че да може да се проследи лесно. На излизане ще ме прегърнете и ще ме целунете няколко пъти. След това ще се качите в такси и ще ми помахате за довиждане.

— Защо няколко пъти?

— Защото трябва да сме сигурни, че частният детектив на съпругата ви ще се сдобие с фотография, на която се разпознавате лесно. Имате ли други въпроси, сър Джайлс, или да слизаме за вечеря?

— Да, мис Холт. Мога ли да ви попитам колко често правите това?

— Вие сте третият ми джентълмен за тази седмица и агенцията вече ми е уредила два ангажимента за следващата.

— Това е лудост. Законите ни за развод са откровено варварски. Правителството трябва да прокара ново законодателство колкото се може по-скоро.

— Надявам се това да не стане — отвърна мис Холт. — Защото ако го направите, сър Джайлс, ще остана без работа.