Най-добре да си остане тайна

33.

Хари си беше мислил, че нищо не би могло да надхвърли гордостта, която изпита, когато научи, че е спечелил стипендия за Кеймбридж. Грешеше. Чувстваше се точно толкова горд и когато гледаше как съпругата му се качва на подиума, за да получи дипломата си, summa cum laude9, от ректора на Станфордския университет Уолас Стърлинг.

Хари най-добре знаеше какви жертви бе направила Ема, за да отговори на невъзможно високите стандарти, които бе наложил професор Фелдман на себе си и на студентите си; той очакваше от Ема дори още повече, както ясно бе дал да се разбере през годините.

Докато слизаше от подиума сред топлите аплодисменти, облечена в тъмносиня роба като всички останали студенти, тя радостно хвърли правоъгълната си шапка във въздуха — знак, че студентските години са зад гърба й. В същото време се запита как ли би погледнала майка й на подобно поведение на 36-годишна английска дама, при това пред публика.

Погледът на Хари се премести от съпругата му към видния професор по бизнес администрация, който седеше на сцената само на две места от ректора. Сайръс Фелдман не правеше опит да скрие чувствата си, когато ставаше дума за най-добрата му ученичка. Той пръв скочи на крака да аплодира Ема и си седна последен. Хари често се възхищаваше как жена му успява неусетно да подчини на волята си могъщи мъже, от носители на Пулицър до президенти на компании, точно както беше правила майка й преди нея.

Колко щеше да се гордее Елизабет с дъщеря си този ден! Но не повече от собствената му майка, защото Мейзи беше изминала също толкова болезнен път, преди да може да сложи след името си титлата „бакалавър“.

Предишния ден Хари и Ема бяха вечеряли с професор Фелдман и измъчената му съпруга Елън. Фелдман не успя да откъсне очи от Ема и дори й предложи да се върне в Станфорд и да напише докторска дисертация под негово ръководство.

— Ами горкият ми съпруг? — попита Ема и хвана Хари под ръка.

— Той просто ще трябва да се научи да живее без теб две години — каза Фелдман, без да си прави труда да скрие онова, което му беше в главата.

Повечето пламенни англичани биха забили юмрук в носа му, ако го чуят да отправя подобен намек към жените им, а по-малко толерантни съпруги от мисис Фелдман като нищо щяха да подадат искане за развод, както бяха направили предишните му три спътници. Хари обаче само се усмихна, а мисис Фелдман се престори, че не е чула.

Хари се съгласи с предложението на Ема да отлетят обратно за Англия веднага след церемонията, защото искаше да се приберат в Имението, преди Себастиан да се е върнал от „Бийчкрофт“. Синът им вече не беше ученик и само след три месеца щеше да е студент.

След като церемонията завърши, Ема се разходи из поляната, като се наслаждаваше на празничната атмосфера и се запознаваше с колегите си, които също като нея бяха прекарали безброй самотни часове над книгите в далечни земи и сега се срещаха за първи път. Представяха се брачни половинки, показваха се семейни фотографии и се разменяха адреси.

В шест часа, когато сервитьорите започнаха да прибират столовете, пресушените бутилки от шампанско и празните чинии, Хари предложи да се върнат в хотела.

Ема не млъкна през целия път до „Феърмонт“, докато събираше багажа си, по време на пътуването до летището и докато чакаха полета си в чакалнята за първа класа. Но малко след като се качиха в самолета, седнаха и закопчаха коланите, затвори очи и незабавно потъна в сън.

— Говориш като човек на средна възраст — заяви Ема, докато поемаха по дългия път от летището на Лондон до Имението.

— Аз съм на средна възраст — отвърна Хари. — Все пак съм на трийсет и седем, а което е по-лошото, младите момичета започнаха да се обръщат към мен със „сър“.

— Е, аз пък не се чувствам на средна възраст — каза Ема и погледна картата. — На светофара завий надясно и ще излезеш на Грейт Бат Роуд.

— Защото животът тепърва започва за теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Точно каквото казах. Току-що се дипломира и влезе в борда на „Барингтън“, а и двете неща разкриват цял нов живот пред теб. Да бъдем реалисти: преди двайсет години не би било възможно нищо подобно.

— В моя случай е възможно само защото Сайръс Фелдман и Рос Бюканан са широко скроени хора, когато става въпрос да възприемат жените като равни. И не забравяй, че двамата с Джайлс държим двайсет и два процента от компанията, а Джайлс никога не е проявявал интерес да членува в борда.

— Може и така да е, но ако се окаже, че си вършиш работата добре, това може да убеди другите председатели на бордове да последват примера на Рос.

— Не се заблуждавай. Ще минат десетилетия, преди компетентни жени да получат шанса да заемат местата на некомпетентни мъже.

— Е, поне да се молим за Джесика да е различно. Надявам се, че когато завърши училище, единствените цели в живота й няма да са да се научи да готви и да си намери подходящ съпруг.

— Да не мислиш, че това са били моите единствени цели?

— Ако са били, претърпяла си провал и в двата случая — каза Хари. — И не забравяй, че ме избра, когато беше на единайсет.

— На десет — поправи го Ема. — А на теб ти трябваха цели седем години, за да го проумееш.

— Както и да е — рече Хари, — не бива да приемаме, че само защото сме влезли в Оксфорд и че защото Грейс е преподавател в Кеймбридж, Джесика ще поиска да върви по същия път.

— И защо да го прави, щом е толкова надарена? Зная, че се възхищава на постигнатото от Себ, но нейните модели за подражание са Барбара Хепуърт10 и някоя си Мери Касат11, поради което обмислям какви алтернативи са отворени за нея. — Отново погледна картата. — След около половин миля завий надясно. Би трябвало да има табела за Рединг.

— Какви заговори сте кроили зад гърба ми? — попита Хари.

— Ако Джесика е достатъчно добра, а учителката й по рисуване го твърди, училището иска тя да кандидатства в Кралския художествен колеж или в училище „Слейд“ за изящни изкуства.

— Мис Филдинг не е ли учила в „Слейд“?

— Да. И редовно ми напомня, че на петнайсет Джесика е много по-добра художничка, отколкото е била тя в годината на дипломирането си.

— Това сигурно е доста унизително.

— Типично мъжка реакция. Всъщност мис Филдинг иска само да види как Джесика постига пълния си потенциал. Иска тя да е първото момиче от „Ред Мейдс“, спечелило място в Кралския колеж.

— Може да се окаже двоен удар — рече Хари. — Себ е първото момче от „Бийчкрофт“, спечелило стипендия в Кеймбридж.

— Първото от двайсет и втора година — поправи го Ема. — На следващата отбивка завий наляво.

— Сигурно са много щастливи, че си в борда на „Барингтън“ — каза Хари, докато изпълняваше инструкциите й. — Между другото, ако случайно си забравила, новата ми книга излиза следващата седмица.

— Пак ли ще те пращат някъде да я рекламираш?

— Ще изнасям реч на литературен обяд на „Йоркшър Поуст“ в петък. Казаха ми, че са продали толкова много билети, че се наложило да го преместят от един местен хотел на хиподрума в Йорк.

Ема се наведе и го целуна по бузата.

— Поздравления, скъпи!

— Опасявам се, че причината не е в мен, защото няма да съм единственият говорещ.

— Кажи ми името на противника ти и ще уредя да му видят сметката.

— Противничка е. Агата Кристи.

— Значи Уилям Уоруик най-сетне се е утвърдил като съперник на Еркюл Поаро?

— Боя се, че още не. Но пък мис Кристи е написала четирийсет и девет романа, а аз току-що завърших само петия си.

— Може пък да я настигнеш и също да напишеш четирийсет и девет.

— Трябва да съм голям късметлия, за да успея. Е, какво ще правиш, докато обикалям из страната и се опитвам да вляза в списъка на бестселърите?

— Казах на Рос, че ще мина през кабинета му в понеделник. Опитвам се да го убедя да не започва строежа на „Бъкингам“.

— Защо?

— Едва ли е подходящо да се инвестират такива суми в луксозен лайнер, след като пътниците бързо се преориентират към самолетите.

— Разбирам те, макар че лично аз бих предпочел да плавам до Ню Йорк, отколкото да летя.

— Защото си на средна възраст — каза Ема и го потупа по бедрото. — Освен това обещах на Джайлс да отскоча до Барингтън Хол и да видя дали Марсдън е готов да ги посрещне с Гуинет. Ще дойдат за уикенда.

— Ще е повече от готов.

— Догодина навършва шейсет и знам, че мисли за пенсиониране.

— Няма да е лесно да му се намери заместник — каза Хари, докато минаваха покрай първата табела за Бристол.

— Гуинет не иска да го замества. Казва, че е крайно време Джайлс да бъде замъкнат във втората половина на двайсети век.

— Тоест?

— Мисли, че след следващите избори може да има лейбъристки кабинет и тъй като е почти сигурно, че Джайлс ще стане министър, смята да го подготви за задачата, а тя не включва глезене от прислуга. Иска за в бъдеще единствените служители, които му помагат, да са държавни.

— Джайлс извади голям късмет, че срещна Гуинет.

— Не мислиш ли, че е крайно време да поиска ръката на горкото момиче?

— Определено. Но той още си ближе раните от изживяното с Вирджиния и не мисля, че е готов за ново обвързване.

— В такъв случай по-добре да побърза, защото жени като Гуинет не се срещат на всяка крачка — каза Ема и отново се зае да разучава картата.

Хари изпревари някакъв камион.

— Така и не мога да свикна с идеята, че Себ вече не е ученик.

— Планирал ли си нещо за първия му уикенд у дома?

— Мислех утре да го заведа на мача между „Глостършър“ и „Блакхийт“.

Ема се разсмя.

— Страхотно изграждане на характер! Да гледа отбор, който предимно губи.

— И евентуално да идем всички на театър някоя вечер следващата седмица — добави Хари, без да обръща внимание на коментара й.

— Какво представят?

— „Хамлет“.

— Кой играе принца?

— Някакъв млад актьор, Питър О’Тул. Себ твърди, че бил трепач, каквото и да означава това.

— Чудесно е, че Себ ще е с нас през лятото. Може да му организираме парти, преди да отиде в Кеймбридж. Да му дадем възможност да се запознае с някое и друго момиче.

— Ще има предостатъчно време за момичета. Мисля, че е адски жалко, че отмениха задължителната военна служба. От Себ можеше да стане чудесен офицер и така щеше да се научи да поема отговорност за други хора.

— Не си на средна възраст — каза Ема, докато завиваха по алеята. — Направо си изкопаемо.

Хари се разсмя и спря колата пред входа. Зарадва се, когато видя Джесика да ги чака, седнала на горното стъпало.

— Къде е Себ? — беше първият въпрос на Ема, след като слезе от колата и прегърна Джесика.

— Не се върна от училище вчера. Може би е заминал направо за Барингтън Хол и е пренощувал при чичо Джайлс.

— Мислех, че Джайлс е в Лондон — каза Хари. — Ще му се обадя да им кажа да дойдат за вечеря.

Влезе в къщата, вдигна телефона в коридора и набра Джайлс.

— Върнахме се — каза, щом чу гласа му.

— Добре дошли, Хари. Добре ли прекарахте в Щатите?

— Направо страхотно. Разбира се, Ема беше звездата на шоуто. Подозирам, че Фелдман я иска за пета жена.

— Е, това би могло да си има определени преимущества — рече Джайлс. — При Фелдман никога не може да се говори за дългосрочно обвързване, а и в Калифорния разводите са доста изгодни за съпругите.

Хари се разсмя.

— Между другото, Себ при теб ли е?

— Не. Не съм го чувал от известно време, но съм сигурен, че едва ли се е запилял някъде надалеч. Защо не звъннеш в училището да провериш дали още не е там? Обади ми се, след като разбереш. Имам новини за теб.

— Добре — рече Хари.

Затвори и започна да прелиства указателя си за телефонния номер на директора.

— Не се безпокой, скъпа, той вече не е ученик, както непрекъснато ми напомняш — каза, когато видя безпокойството, изписано на лицето на Ема. — Сигурен съм, че има някакво просто обяснение.

Набра номер 117 в „Бийчкрофт“ и докато чакаше някой да вдигне, прегърна жена си.

— Доктор Банкс-Уилямс.

— Господин директор, обажда се Хари Клифтън. Съжалявам, че ви безпокоя след края на учебния срок, но се питах дали нямате някаква представа къде би могъл да е синът ми Себастиан.

— Нямам представа, мистър Клифтън. Не съм го виждал, откакто беше временно отстранен в началото на седмицата.

— Временно отстранен ли?

— Боя се, че да, мистър Клифтън. Уви, нямах особени възможности за избор.

— Но какво е направил, за да заслужи подобно наказание?

— Няколко дребни нарушения, сред които пушене.

— А големи?

— Беше хванат да пие в стаята си с една прислужница.

— Нима това е повод за временно отстраняване?

— Сигурно щях да си затворя очите, тъй като беше последната седмица от срока, но за съжаление, и двамата бяха без никакви дрехи по себе си.

Хари потисна смеха си. Беше благодарен, че Ема чува само половината разговор.

— Когато се яви при мен на следващия ден, му казах, че след известно размишление и консултация с директора на пансиона нямам друг избор, освен временно да го отстраня. След това му дадох писмо, което да предаде на вас. Ясно е, че не го е направил.

— Но къде може да бъде? — попита Хари, който едва сега започна да се тревожи.

— Нямам представа. Мога единствено да ви кажа, че директорът на пансиона му е дал билет за трета класа до Темпъл Мийдс и предположих, че повече няма да го видя. Същия следобед обаче трябваше да пътувам за Лондон за среща на Старите момчета и за моя огромна изненада го открих в същия влак.

— Попитахте ли го защо е тръгнал за Лондон?

— Щях да го направя — сухо отвърна директорът, — ако той не беше напуснал купето веднага щом ме видя. Направо побягна.

— Но защо?

— Може би защото пушеше, а аз го бях предупредил, че ако наруши още едно училищно правило до края на срока, ще бъде изключен. И той много добре знаеше, че това означава да се обадя на приемащия наставник в Кеймбридж и да му препоръчам да оттегли стипендията му.

— Направихте ли го?

— Не, не го направих. Трябва да благодарите на съпругата ми за това. Ако беше станало по моя начин, той щеше да бъде изключен и да изгуби мястото си в Кеймбридж.

— За пушене, при това извън територията на училището?

— Това не беше единственото му нарушение. Той се беше настанил в купе първа класа, без да има пари за такъв билет, а преди това беше излъгал директора на пансиона си, че се връща право в Бристол. Това, както и другите му нарушения, бяха напълно достатъчни да се уверя, че не заслужава място в стария ми университет. Не се съмнявам, че ще съжалявам за отстъпчивостта си.

— И тогава ли го видяхте за последно? — попита Хари, като се мъчеше да запази спокойствие.

— Да. И повече не искам да го виждам — каза директорът и затвори.

Хари предаде разговора на Ема, като пропусна единствено прислужницата.

— Но къде може да е сега? — разтревожено попита Ема.

— Нека първо звънна на Джайлс да му кажа какво се е случило, после ще мислим какво да правим. — Хари вдигна отново телефона. Нужни му бяха няколко минути, докато предаде дословно разговора си с директора.

Джайлс не отговори веднага.

— Не е трудно да се сетиш какво е минало през главата на Себ, след като Банкс-Уилямс го е хванал във влака — рече накрая.

— Проклет да съм, ако мога да се сетя — отвърна Хари.

— Постави се на негово място — каза Джайлс. — Мисли си, че тъй като директорът го е сгащил да пуши, докато пътува за Лондон без разрешение, ще го изключат и ще изгуби мястото си в Кеймбридж. Подозирам, че се страхува да се върне у дома и да се изправи пред теб и Ема.

— Е, това вече не е проблем, но въпреки това трябва да го намерим и да му кажем. Ако тръгна за Лондон още сега, може ли да отседна на Смит Скуеър?

— Разбира се, че можеш, но в това няма никакъв смисъл, Хари. По-добре остани в Имението с Ема. Аз и без това трябва да се връщам в Лондон. Така ще бъдат покрити и двата края.

— Да не си забравил, че двамата с Гуинет смятахте да прекарате уикенда заедно?

— А ти да не си забравил, че Себ ми е племенник?

— Благодаря — каза Хари.

— Ще ти звънна веднага щом стигна в Лондон.

— Каза, че имаш някакви новини.

— Не е важно. Е, не толкова важно, колкото да намерим Себ.

Същата вечер Джайлс замина за Лондон и когато пристигна на Смит Скуеър, икономът потвърди, че Себастиан не се е обаждал.

След като съобщи новината на Хари, Джайлс се обади на помощник-комисаря на Скотланд Ярд. Човекът прояви голямо съчувствие, но посочи, че всеки ден в Лондон се получават над десет съобщения за изчезнали деца, повечето от които много по-малки от Себастиан. В град с население осем милиона било като да търсиш игла в купа сено. Все пак обеща, че ще предупреди всички полицейски управления в града.

Хари и Ема останаха будни до късно. Позвъниха на бабата на Себастиан Мейзи, на леля му Грейс, на Дийкинс, Рос Бюканан, Гриф Хаскинс и дори на мис Париш с надеждата, че Себастиан се е свързал с някой от тях. На следващия ден Хари разговаря с Джайлс на няколко пъти, но той нямаше никакви новини. Игла в купа сено, все това повтаряше.

— Как го понася Ема?

— Не много добре. Бои се от най-лошото и с всеки час страховете й растат.

— А Джесика?

— Неутешима е.

— Ще се обадя веднага, ако науча нещо.

На следващия ден Джайлс звънна на Хари от Камарата на общините да му каже, че отива на гара Падингтън да се срещне с жена, която го била търсила с новини за Себастиан.

Хари и Ема седяха до телефона и чакаха Джайлс да звънне в рамките на следващия час, но той се обади едва след девет вечерта.

— Кажи ми, че е жив и здрав — каза Ема, след като грабна слушалката от ръката на Хари.

— Жив и здрав е — каза Джайлс. — Но се боя, че това е единствената добра новина. В момента пътува за Буенос Айрес.

— Какви ги говориш? — слиса се Ема. — Защо ще пътува за Буенос Айрес?

— Нямам представа. Знам само, че е на борда на „Южна Америка“ с някой си Педро Мартинес, баща на негов съученик.

— Бруно — сети се Ема. — Той също ли е на кораба?

— Няма как да е, защото го видях в дома им на Итън Скуеър.

— Тръгваме за Лондон — каза Ема. — Така ще можем да говорим с Бруно още сутринта.

— Не мисля, че ще е разумно при тези обстоятелства — рече Джайлс.

— Защо? — остро попита Ема.

— Поради няколко причини, една от които е, че преди малко ми се обади сър Алън Редмейн, секретарят на кабинета. Попита дали тримата можем да се срещнем с него на Даунинг стрийт утре в десет. Не вярвам, че става дума за съвпадение.

34.

— Добър ден, сър Алън — каза Джайлс, когато тримата влязоха в кабинета на секретаря. — Позволете да ви представя сестра си Ема и зет си Хари Клифтън.

Сър Алън Редмейн се ръкува с Хари и Ема и им представи мистър Хю Спенсър.

— Мистър Спенсър е помощник-секретар от Министерството на финансите — обясни той. — Ще разберете каква е причината да е тук.

Всички седнаха около кръглата маса в центъра на стаята.

— Знам, че целта на тази среща е обсъждането на изключително сериозен въпрос — каза сър Алън, — но преди да започна, бих искал да споделя, мистър Клифтън, че следя с огромен интерес поредицата за Уилям Уоруик. Последната ви книга е на нощното шкафче на жена ми, така че, за съжаление, няма да мога да я прочета, докато не е обърнала последната страница.

— Много мило от ваша страна, сър.

— А сега позволете да обясня защо поискахме да се видим с вас така спешно — рече сър Алън със съвсем друг тон. — Искам да ви уверя, мистър и мисис Клифтън, че ние сме загрижени за благополучието на сина ви не по-малко от вас, макар че причината за това е донякъде различна. Интересът на правителството — продължи той — е съсредоточен най-вече върху едно лице, дон Педро Мартинес. Мартинес има пръст в толкова много работи, че вече си имаме отделен шкаф с папки за него. Мистър Мартинес е аржентински гражданин, притежаващ къща на Итън Скуеър, имение в Шилингфорд, три пътнически лайнера, както и понита за поло в конюшните на Гвардейския клуб за поло в парка Уиндзор и в Аскот. Винаги идва в Лондон за състезателния сезон и има широк кръг приятели и познати, които го смятат за богат животновъд. И защо да не го мислят за такъв? Той притежава триста хиляди акра пампаси в Аржентина, на които пасат около петстотин хиляди говеда. Макар да му осигурява сериозен доход, животновъдството е всъщност само параван за престъпните му дейности.

— И какви са те? — попита Джайлс.

— Ако трябва да говоря направо, сър Джайлс, той е международен престъпник. В сравнение с него професор Мориарти на Конан Дойл е същинско ангелче. Позволете да ви разкажа още малко от онова, което знаем за мистър Мартинес, след което с удоволствие ще отговоря на всеки ваш въпрос. Пътищата ни се пресякоха за първи път през трийсет и пета, когато бях специален асистент към Военното министерство. Открих, че той върти бизнес с Германия. Беше успял да се сближи много с шефа на СС Хайнрих Химлер и знаем, че най-малко три пъти се е срещал с Хитлер. По време на войната натрупа огромно състояние, доставяйки на Германия какви ли не суровини, въпреки че продължаваше да си живее на Итън Скуеър.

— Защо не сте го арестували? — попита Джайлс.

— По-изгодно беше да не го правим — отвърна сър Алън. — Искахме да открием кои са партньорите му у нас и с какво се занимават те. След като войната приключи, Мартинес се върна в Аржентина и продължи да се занимава с животновъдство. Всъщност нито веднъж не е стъпвал в Берлин, след като Съюзниците влязоха в града. Продължаваше да посещава редовно страната. Дори прати тримата си синове в английски училища, а дъщеря му в момента е в „Роудийн“.

— Простете за прекъсването — каза Ема, — но какво общо има Себастиан с всичко това?

— Нищо до миналата седмица, мисис Клифтън, когато той се появи най-неочаквано на Итън Скуеър четирийсет и четири и приятелят му Бруно го покани да остане при него.

— Виждал съм Бруно два-три пъти — каза Хари. — Стори ми се очарователен младеж.

— Не се и съмнявам — рече сър Алън. — И това само утвърждава образа на Мартинес като почтен човек с добро семейство, който обича Англия. При втората си среща с дон Педро Мартинес обаче синът ви неволно се забърка в операция, върху която нашите служби работят от няколко години.

— Втора среща ли? — попита Джайлс.

Сър Алън направи справка с бележките си.

— На осемнайсети юни петдесет и четвърта Мартинес е поканил Себастиан в „Бийчкрофт Армс“ да отпразнуват петнайсетия рожден ден на Бруно.

— Доста сериозно следите Мартинес — отбеляза Джайлс.

— Определено. В петък вечерта мистър Мартинес е дал на сина ви десет лири. — Секретарят на кабинета извади кафяв плик от купчината книжа, извади от него две банкноти по пет паунда и ги сложи на масата.

— Но това са повече пари, отколкото Себастиан е виждал накуп през живота си — рече Ема. — Даваме му само по половин крона джобни на седмица.

— Предполагам, че Мартинес е разбирал, че подобна сума ще е повече от достатъчна да завърти главата на младежа. След това направил удара си, като поканил Себастиан да замине с него за Буенос Айрес. Направил е предложението точно когато момчето е било най-уязвимо.

— Как сте се сдобили с банкнотите, които Мартинес е дал на сина ми? — попита Хари.

— Не са точно същите — за първи път се обади човекът от Министерството на финансите. — През последните осем години събрахме над десет хиляди такива в резултат на информация, осигурена ни от надежден източник, както май се казва на полицейски жаргон.

— Какъв надежден източник? — попита Джайлс.

— Да сте чували за офицер от СС на име Бернхард Крюгер? — попита Спенсър.

Последвалото мълчание показа, че никой не е чувал за такъв човек.

— Майор Крюгер е съобразителен и интелигентен човек, работил като полицейски инспектор в Берлин, преди да влезе в СС. Там оглавил отдела за борба с фалшификатите. След като Великобритания обяви война на Германия, той убедил Химлер, че нацистите ще могат да дестабилизират британската икономика, като залеят Англия с перфектни копия на банкноти от пет паунда, но само ако получи достъп до най-добрите печатари, гравьори и ретушори от концлагера Заксенхаузен, където е бил комендант. Най-големият му удар обаче било привличането на майстора фалшификатор Соломон Смолянов, когото бил арестувал и затварял най-малко три пъти, докато работил в берлинската полиция. С помощта на Смолянов екипът на Крюгер успял да отпечата около двайсет и седем милиона банкноти с обща стойност сто трийсет и пет милиона паунда.

Хари ахна.

— Някъде през четирийсет и пета, когато съюзниците приближавали Берлин, Хитлер дал заповед печатарските преси да бъдат унищожени и имаме всички причини да смятаме, че е станало точно така. Няколко седмици преди капитулацията на Германия обаче Крюгер бил арестуван, докато се опитвал да пресече границата с Швейцария с куфар, пълен с фалшиви банкноти. Прекарал две години зад решетките в британския сектор на Берлин. Сигурно щяхме да изгубим интерес към него, ако Националната банка не вдигна тревога, като ни съобщи, че намерените у Крюгер банкноти били всъщност истински. Тогавашният управител на банката твърдеше, че никой на този свят не е в състояние да подправи британска банкнота от пет паунда, и нищо не бе в състояние да го убеди в обратното. Разпитахме Крюгер колко от тези банкноти са в обръщение, но преди да ни даде тази информация, той умело уреди освобождаването си, като използва за разменна монета дон Педро Мартинес.

Мистър Спенсър млъкна, за да отпие глътка вода.

— Споразумяхме се да освободим Крюгер, след като излежи три от седемте си години, но едва след като той ни съобщи, че към края на войната Мартинес се е разбрал с Химлер да изнесе тайно фалшиви банкноти на стойност двайсет милиона паунда и да ги достави в Аржентина, където трябвало да очаква нови заповеди. Това не била трудна задача за човек, занимавал се с контрабанда на всичко, от танк „Шърман“ до руска подводница в Германия. В замяна на още една година от присъдата си Крюгер ни съобщи, че Химлер и неколцина грижливо подбрани членове от нацистката върхушка, сред които вероятно е бил и самият Хитлер, се надявали да избягат от съдбата си в Буенос Айрес, където да живеят за сметка на нашата Централна банка.

— Когато обаче станало ясно, че Химлер и приятелчетата му няма да се появят в Аржентина — продължи Спенсър, — Мартинес изведнъж се оказал с двайсет милиона фалшиви паунда, от които трябвало да се отърве. Доста трудна задача. Отначало не обърнах внимание на историята на Крюгер и я помислих за чиста фантазия, с която се опитва да си спаси кожата, но през годините на пазара се появяваха все повече и повече фалшиви банкноти, при това точно когато Мартинес се намираше в Лондон или когато синът му Луис залагаше в казината на Монте Карло. Тогава осъзнах, че имаме проблем. Това се доказа отново, когато Себастиан похарчи едната банкнота на Савил Роу за костюм и консултантът изобщо не забеляза, че парите са фалшиви.

— Преди около две години — обади се сър Алън — споделих тревогите си около Централната банка с мистър Чърчил. Той взе гениално простото решение колкото се може по-скоро в обръщение да бъде пусната нова банкнота от пет паунда. Разбира се, подобно нещо не може да бъде направено за една нощ и когато Централната банка най-сетне обяви плановете си, това бе знак за Мартинес, че му остава съвсем малко време да се отърве от фалшивото си богатство.

— И тогава онези глупаци от банката — раздразнено продължи мистър Спенсър — обявиха, че всички стари банкноти, представени в банката до трийсет и първи декември петдесет и седма година, ще бъдат разменени за нови. Така на Мартинес му трябваше само да вкара фалшивите пари във Великобритания, за да му бъдат сменени с готовност с истински. Според преценките ни през последните десет години Мартинес е успял да се отърве от пет до десет милиона паунда, но това го оставя с още осем или може би девет милиона, скрити някъде в Аржентина. След като разбрахме, че няма как да променим позицията на Централната банка, включихме в бюджета за миналата година специална клауза, целяща единствено да затрудни Мартинес. От миналия април стана незаконно внасянето в Обединеното кралство на повече от хиляда паунда в брой. И Мартинес неотдавна откри от личен опит, че нито той, нито партньорите му могат да пресекат някоя европейска граница, без да бъдат претърсени най-подробно от митничарите.

— Но всичко това така и не обяснява какво прави Себастиан в Буенос Айрес — рече Хари.

— Имаме основания да смятаме, мистър Клифтън, че синът ви е попаднал в мрежата на Мартинес — каза Спенсър. — Предполагаме, че дон Педро ще го използва, за да вкара последните осем или девет милиона паунда в Англия. Но не знаем нито как, нито къде.

— Означава ли това, че Себастиан е в сериозна опасност? — попита Ема и погледна секретаря на кабинета право в очите.

— И да, и не — отвърна сър Алън. — Ако не знае каква е истинската причина Мартинес да го вземе със себе си в Аржентина, нито косъм няма да падне от главата му. Но ако случайно се натъкне на истината в Буенос Айрес, а това е напълно възможно, като имаме предвид колко интелигентен и съобразителен е той, няма да се поколебаем незабавно да го приберем на сигурно място в посолството ни.

— Защо просто не го направите веднага щом слезе от кораба? — попита Ема. — За нас синът ни струва много повече от десет милиона паунда. — И погледна Хари за подкрепа.

— Защото така Мартинес ще разбере, че знаем какво се кани да направи — отвърна Спенсър.

— Но съществува опасност Себ да бъде жертван като пешка на шахматна дъска, над която нямате контрол.

— Това няма да се случи, стига да остане в пълно неведение за ставащото. Уверени сме, че без помощта на сина ви Мартинес няма как да внесе подобна сума. Себастиан е единственият ни шанс да открием какви са намеренията му.

— Но той е само на седемнайсет — безпомощно рече Ема.

— Почти на толкова, на колкото е бил съпругът ви, когато са го арестували за убийство, или когато сър Джайлс е бил награден с Военния кръст.

— Но тогава обстоятелствата бяха съвсем различни — упорстваше Ема.

— Врагът е същият — отвърна сър Алън.

— Знаем, че Себ би искал да помогне по всякакъв начин, но не там е работата — рече Хари и хвана ръката на жена си. — Рисковете са твърде големи.

— Прав сте, разбира се — каза секретарят на кабинета. — И ако ни кажете, че искате да го задържим веднага щом слезе от кораба, ще дам незабавно това нареждане. Но — добави той, преди Ема да се е обадила, — ние разработихме план. Той обаче не може да успее без вашето сътрудничество.

Зачака още възражения, но тримата му гости запазиха мълчание.

— „Южна Америка“ ще пристигне в Буенос Айрес след пет дни — продължи сър Алън. — Ако искаме планът ни да успее, трябва да пратим съобщение на посланика ни, преди корабът да влезе в пристанището.

— Защо просто не му се обадите? — попита Джайлс.

— Де да беше така лесно. Международната централа в Буенос Айрес се обслужва от дванайсет жени, всяка от които е на заплата при Мартинес. Същото се отнася и за телеграфите. Работата им е да засичат всяка информация, която може да представлява интерес за него — за политици, банкери, бизнесмени и дори за полицейски операции, така че той да използва сведенията в своя полза и да спечели още повече пари. Само споменаването на името му по телефона ще вдигне тревога и синът му Диего ще научи моментално. Всъщност на три пъти успяхме да се възползваме от положението и да пробутаме на Мартинес фалшива информация, но в този случай подобно действие е твърде рисковано.

— Сър Алън — обади се човекът от Министерството на финансите, — може би е най-добре да разкажете на мистър и мисис Клифтън какво сме намислили, за да могат да решат.

35.

Мъжът влезе в Лондонското летище и тръгна право към табелата „Само за екипажи“.

— Добро утро, капитан Мей — поздрави дежурният офицер, след като провери паспорта му. — Накъде летите днес, сър?

— До Буенос Айрес.

— Приятен полет.

След като багажът му бе проверен, мъжът мина през митницата и тръгна към изход №11. Не спирай, не се оглеждай, не привличай внимание към себе си — такива бяха инструкциите, дадени му от анонимен мъж, свикнал да се занимава повече с шпиони, отколкото с писатели.

Последните четирийсет и осем часа бяха ужасно напрегнати, след като Ема най-сетне се съгласи, макар и неохотно, да помогнат в операция „Изчерпване“. Оттогава краката му буквално не докосваха земята, както се изразяваше навремето неговият старши сержант.

Изпробването на капитанската униформа отне един от тези часове, снимката за фалшивия паспорт — още един; инструктажът с новата самоличност, включваща бивша съпруга и две деца — три часа; урок за задълженията на съвременния капитан от авиацията — също три часа; запознаване със забележителностите на Буенос Айрес — един час; а по време на вечерята със сър Алън в неговия клуб той все още имаше десетки въпроси, които трябваше да получат отговор.

Малко преди да излезе от клуба, за да прекара безсънна нощ в къщата на Джайлс на Смит Скуеър, сър Алън му подаде дебела папка, куфарче и ключ.

— Прочетете всичко в папката по време на полета до Буенос Айрес и я предайте на посланика, който ще я унищожи. Имате резервация в хотел „Милонга“. Посланикът, мистър Филип Матюс, ще ви очаква в посолството в десет сутринта в събота. Ще му предадете и това писмо от мистър Селвин Лойд, нашия външен министър, в което се обяснява защо сте в Аржентина…

Той излезе на пистата, качи се по стълбата на самолета и влезе в празния първокласен салон.

— Добро утро, капитан Мей — каза привлекателна млада жена. — Аз съм Анабел Карик, главната стюардеса.

Униформата и цялата дисциплина го караха да се чувства така, сякаш отново е в армията, макар че този път бе изправен срещу различен враг. Или може би срещу същия, както беше предположил сър Алън?

— Позволете да ви заведа до мястото ви.

— Благодаря, мис Карик — отвърна той и тръгна след нея към дъното на салона. Седалките бяха две, но той знаеше, че само едната ще бъде заета. Сър Алън не оставяше подобни неща на случайността.

— Първият етап от полета ще продължи около седем часа — каза стюардесата. — Желаете ли нещо за пиене, преди да излетим, капитане?

— Само чаша вода, благодаря.

Той свали фуражката си и я сложи на съседното място, след което остави куфарчето на пода под седалката. Бяха му казали да не го отваря преди излитането на самолета и да се увери, че никой не вижда какво чете. Не че името Мартинес фигурираше на всяка страница в папката — за него се говореше като за „субектът“.

Скоро първите пътници започнаха да се качват в самолета и през следващите двайсет минути търсеха местата си, качваха багажите си в багажниците над седалките, събличаха палтата си, а някои и саката, настаняваха се, поръчваха си чаша шампанско, проверяваха коланите, избираха си вестник или списание и очакваха думите „Говори капитанът“.

Хари се усмихна, когато си представи как на капитана му прилошава по време на полета и мис Карик се втурва към него и го моли за помощ. Как ли щеше да реагира, когато й каже, че е служил на британски търговски кораб и в американската армия, но не и в авиацията?

Самолетът излезе на пистата, но Хари отвори куфарчето чак когато се издигнаха във въздуха и капитанът включи сигнала, че могат да разкопчаят коланите. Извади дебелата папка, отвори я и започна да разучава съдържанието й, сякаш се готвеше за изпит.

Материалите се четяха като роман на Иън Флеминг; единствената разлика бе, че сега той играеше ролята на Бонд. Хари обръщаше страниците и животът на Мартинес се развиваше пред него. Когато направи прекъсване за обяд, си помисли, че Ема беше права, че изобщо не трябваше да позволяват Себастиан да се забърква още повече с този човек. Рискът бе прекалено голям.

Той обаче се бе съгласил с нея, че ако почувства, че животът на сина им е в опасност, ще се върне в Лондон с първия самолет заедно със Себастиан. Погледна през прозореца. Двамата с Уилям Уоруик трябваше днес да поемат на север за поредното турне. Беше очаквал с нетърпение да се срещне с Агата Кристи на литературния обяд на „Йоркшър Поуст“. А вместо това пътуваше за Южна Америка.

Затвори папката, прибра я в куфарчето под седалката и се унесе в дрямка, но „субектът“ така и не го остави нито за миг. На четиринайсетгодишна възраст Мартинес напуснал училище и започнал работа като чирак в месарница. Уволнили го няколко месеца по-късно (по неизвестни причини) и единственото, което взел със себе си, било умението да разфасова. След няколко дни безработица субектът започнал да се занимава с дребни престъпления — кражби, обири, разбиване на игрални автомати, довели до арест и шест месеца затвор.

Излежал присъдата си в една килия с Хуан Делгадо, престъпник, прекарал повече време зад решетките, отколкото на свобода, след освобождаването си влязъл в бандата му и бързо се превърнал в един от най-доверените му помощници. Когато Хуан бил вкаран в затвора за пореден път, Мартинес поел управлението на западащата му империя. По онова време бил на седемнайсет, точно колкото Себастиан, и като че ли му предстояло бъдеще на престъпник. Животът му обаче направил неочакван обрат, когато Мартинес се влюбил в телефонната операторка Консуела Торес, работеща във външни линии. Баща й обаче, който бил местен политик и възнамерявал да се кандидатира за кмет на Буенос Айрес, дал ясно да се разбере, че не желае за зет някакъв дребен престъпник.

Консуела пренебрегнала предупрежденията на баща си, омъжила се за Педро Мартинес и му родила четири деца в правилния за Южна Америка ред — трима сина и една дъщеря. Мартинес най-сетне успял да спечели уважението на тъста си, когато събрал достатъчно средства, за да финансира успешна предизборна кампания за кметския стол.

След като новият кмет се настанил в Градския съвет, всички общински договори минавали през ръцете на Мартинес, неизменно с 25% разходи „за обслужване“. Скоро обаче на субекта му омръзнала и Консуела, и местната политика. Мартинес започнал да разширява интересите си, когато се досетил, че една евентуална европейска война ще означава безкрайни възможности за онези, които могат да обявят неутралитет.

Макар че бил по принцип склонен да подкрепи британците, германците били онези, които му предложили възможността да превърне малкото си състояние в голямо.

Нацисткият режим се нуждаел от приятели, които да доставят най-различни стоки, и макар да бил само на двайсет и две, когато посетил Берлин за първи път с празни ръце, субектът си тръгнал два месеца по-късно с поръчки за всичко, от италиански тръбопроводи до гръцки петролен танкер. Всеки път, когато се опитвал да сключи сделка, субектът давал да се разбере, че е близък приятел с райхсфюрер Хайнрих Химлер, началника на СС, и че на няколко пъти се е срещал със самия хер Хитлер.

През следващите десет години субектът спял в самолети, кораби, влакове и автобуси, а веднъж дори в конска каруца, докато обикалял света и изпълнявал дългия списък поръчки на германците.

Срещите му с Химлер станали по-чести. Към края на войната, когато победата на Съюзниците изглеждала неизбежна и райхсмарката се сринала, лидерът на СС започнал да плаща на субекта в брой — чисто нови банкноти от по пет паунда, още топли от пресата в Заксенхаузен. Субектът пресичал границата и внасял парите в Женева, където ги обръщал в швейцарски франкове.

Много преди края на войната дон Педро успял да натрупа състояние. А когато съюзниците били на път да влязат в Берлин, Химлер му предложил възможността на живота му. Двамата си стиснали ръцете и субектът напуснал Германия с двайсет милиона паунда във фалшиви банкноти, собствена подводница и млад лейтенант от личния състав на Химлер. Никога повече не стъпил в страната.

При пристигането си в Буенос Айрес субектът купил една западаща банка за четирийсет милиона песос, скрил двайсетте милиона в трезора й и зачакал оцелелите нацистки лидери да се появят в Буенос Айрес и да си вземат заделеното за пенсия.

Посланикът впери поглед в телеграфа, който продължаваше да трака в другия край на кабинета.

Съобщението беше от Лондон. Но подобно на всички директиви от Външно министерство, той трябваше да чете между редовете, защото всички знаеха, че аржентинските тайни служби ще получат съобщението едновременно с посолството, в един офис на стотина крачки по улицата.

Посланикът се усмихна. Подобно на всеки английски ученик, той много добре знаеше, че мачовете винаги започват в 11:30 ч. в четвъртък и че Питър Мей никога не е пръв батер. Но пък и Великобритания никога не бе влизала във война със страна, в която се играе крикет.

— Не сме ли се срещали и преди, друже?

Хари бързо затвори папката и погледна мъжа на средна възраст, който явно беше любител на „разточителните“ обеди. Беше се вкопчил с една ръка в облегалката на празната седалка до него, а в другата държеше чаша червено вино.

— Не мисля — отвърна Хари.

— Направо съм готов да се закълна, че сме се срещали — каза мъжът и се загледа в него. — Но пък може и да ви бъркам с някой.

Хари въздъхна с облекчение, когато мъжът сви рамене и тръгна несигурно към мястото си в началото на салона. Тъкмо се канеше да отвори папката отново и да продължи да чете за Мартинес, когато онзи се обърна и отново тръгна бавно към него.

— Прочут ли сте?

Хари се разсмя.

— В никакъв случай. Както виждате, аз съм обикновен пилот и работя тази работа вече дванайсет години.

— Тогава да не сте от Бристол?

— Не — каза Хари, който твърдо се придържаше към новата си самоличност. — Роден съм в Епсъм, а сега живея в Юъл.

— След малко ще се сетя на кого ми напомняте. — Мъжът отново пое към мястото си.

Хари отвори папката, но също като Дик Уитингтън12, мъжът се обърна за трети път. Този път вдигна капитанската фуражка на Хари и се настани до него.

— Случайно да пишете книги?

— Не — отвърна още по-твърдо Хари. Точно тогава се появи мис Карик с поднос коктейли. Хари повдигна вежда и я изгледа умолително да му се притече на помощ.

— Напомняте ми за един писател от Бристол, но проклет да съм, ако се сещам името му. Сигурен ли сте, че не сте от Бристол? — Мъжът го изгледа внимателно и издиша облак цигарен дим в лицето му.

Хари видя мис Карик да отваря вратата на пилотската кабина.

— Сигурно е интересно да си пилот…

— Говори капитанът. След малко ще влезем в област с турбуленции, така че моля пътниците да се върнат по местата си и да закопчаят коланите.

Мис Карик се появи в салона и тръгна право към задните седалки.

— Съжалявам, че ви безпокоя, сър, но капитанът помоли всички пътници…

— Да, чух — каза мъжът и се надигна, но едва след като избълва още един облак дим към Хари. — Ще се сетя на кого ми приличате — каза и се затътри бавно към мястото си.

36.

През втория етап от полета до Буенос Айрес Хари дочете папката за дон Педро Мартинес.

След войната субектът прекарал известно време в Аржентина, седнал на планина от пари. Химлер се самоубил, преди да бъде изправен пред съда в Нюрнберг, а шестима от приближените му в списъка били осъдени на смърт. Други осемнайсет влезли в затвора, в това число и майор Бернхард Крюгер. Никой не почукал на вратата на дон Педро да си поиска застраховката живот.

Хари обърна страницата и видя, че следващият раздел е посветен на семейството на субекта. Направи кратка почивка и продължи да чете.

Мартинес имал четири деца. Първородният му син Диего бил изключен от „Хароу“, след като завързал нов ученик за нагорещен радиатор. Върнал се в родината си без диплома за завършено образование, започнал работа при баща си и три години по-късно се сдобил с почетна диплома по престъпност. Макар да носел двуредни костюми на райета, шити на Савил Роу, Диего щял да прекарва повече време в затворническа униформа, ако баща му не плащал допълнителни възнаграждения на безброй съдии, полицаи и политици.

Вторият му син Луис се превърнал в плейбой през една лятна ваканция на Ривиерата. Сега прекарваше повечето си будни часове на рулетките в Монте Карло и залагаше банкнотите от пет паунда на баща си с надеждата да ги спечели отново, но в различна валута.

Всеки път, когато Луис печелеше, в женевската сметка на дон Педро потичаха франкове. Мартинес обаче се дразнеше, че казиното печели по-добре от него.

Третият син, Бруно, не беше замесен от неговото тесто и повече показваше достойнствата на майка си, отколкото недостатъците на баща си, макар че Мартинес с радост напомняше на лондонските си приятели, че има син, който ще постъпи в Кеймбридж през септември.

Малко се знаеше за дъщерята, Мария-Тереза, която все още бе в „Роудийн“ и винаги прекарваше ваканциите с майка си.

Хари спря да чете, когато мис Карик му донесе подноса с обяд, но дори по време на храненето проклетникът не излизаше от главата му.

През първите години на войната Мартинес се заел да създаде банковите си ресурси. „Фамили Фармърс Френдли Банк“ управлявала сметките на онези клиенти, които имали земя, но не и пари. Методите на Мартинес били груби, но ефективни. Заемал на фермерите всякакви суми с невероятно раздути лихви, стига заемът да се покрива от цената на земята им.

Ако закъснявали с тримесечната си вноска, клиентите получавали предупреждение, с което им се давали деветдесет дни да изчистят целия си дълг. Ако не успеели да го направят — а това се случвало почти винаги — банката конфискувала земята им и добавяла стотици и хиляди акри към онези, които Мартинес вече бил натрупал. Всеки, който имал неблагоразумието да надигне глас, бивал посещаван от Диего, който префасонирал лицето му — така било много по-евтино и ефективно, отколкото да се наемат адвокати.

Единственото, което би могло да подрони имиджа на добродушния говежди барон, изграден с толкова труд от Мартинес, бил фактът, че жена му Консуела най-сетне стигнала до заключението, че баща й е бил прав от самото начало, и подала иск за развод. Тъй като делото се гледало в Буенос Айрес, Мартинес казвал на всеки в Лондон, който се интересувал от жена му, че Консуела, за голямо съжаление, починала от рак; по този начин превръщал евентуалното неодобрение и дамга в съчувствие.

След като бащата на Консуела не бил преизбран за кмет — защото Мартинес подкрепил противниковия кандидат — тя заживяла в едно село на няколко мили от Буенос Айрес. Получавала месечна издръжка, която не й позволявала да посещава често магазините в столицата и напълно я лишавала от възможност да пътува зад граница. За нейно съжаление само един от синовете й показвал някакъв интерес да поддържа връзка с нея, но пък той сега живеел в Англия.

Само един човек извън фамилията на Мартинес можеше да се похвали със собствена страница в досието — Карл Рамирес, изпълняващ ролята на иконом и слуга. Макар и с аржентински паспорт, Рамирес поразително приличал на някой си Карл Ото Лунсдорф, член на германския отбор по борба от Олимпиадата през 1936 г., който по-късно станал лейтенант от СС и се специализирал в разпитите. Документите на Рамирес били впечатляващи като банкнотите на Мартинес и почти със сигурност били от същия източник.

Мис Карик отнесе подноса и предложи на капитан Мей бренди и пура, но той любезно отказа и й благодари за турбуленцията. Мис Карик се усмихна.

— Оказа се, че не чак е толкова силна, колкото предполагаше капитанът — каза със заговорническа усмивка. — Той ме помоли да ви кажа, че ако ще отсядате в хотел „Милонга“, сте добре дошли в автобуса на компанията. Така ще можете да се отървете от мистър Болтън. — Хари повдигна вежда. — Мъжът от Бристол, който е абсолютно убеден, че ви е срещал някъде.

Хари не пропусна да забележи, че мис Карик неведнъж погледна безименния пръст на лявата му ръка, където имаше светла ивица кожа, показваща, че там наскоро е имало халка. Капитан Питър Мей се беше развел с жена си Анджела преди малко повече от две години. Имаха две деца — Джим, на десет, който се надяваше да постъпи в колежа в Епсъм, и Сали, на осем, която си имаше свое собствено пони. Можеше да го докаже дори със снимка. Хари беше дал пръстена си на Ема да го пази точно преди да отпътува. Това бе нещо друго, което тя не одобри.

— От Лондон искат да се срещна с някой си капитан Питър Мей утре в десет сутринта — каза посланикът.

Секретарката му си записа в дневника.

— Желаете ли някаква допълнителна информация за капитан Мей?

— Не, защото нямам представа кой е той и защо от Външно министерство искат да се срещам с него. Просто го доведете в кабинета ми веднага щом пристигне.

Хари изчака всички пътници да слязат и се присъедини към екипажа. След като мина през митническата проверка, излезе от летището и видя микробус, който чакаше пред входа.

Шофьорът сложи куфара му в багажника, а Хари се качи и видя усмихващата се мис Карик.

— Мога ли да седна до вас?

— Разбира се — отвърна тя и се дръпна, за да му направи място.

— Казвам се Питър — каза той и стисна ръката й.

— Анабел. Какво ви води в Аржентина? — попита тя, докато автобусът потегляше към града.

— Брат ми Дик работи тук. От много години не сме се виждали, така че реших да се жертвам по случай четирийсетия му рожден ден.

— Значи е по-голям от вас? — ухили се Анабел. — С какво се занимава?

— Машинен инженер е. Работи на язовира Парана през последните пет години.

— Никога не съм чувала за такъв язовир.

— Няма и причина да сте чували. Намира се насред нищото.

— Е, ще преживее малък културен шок от сблъсъка си с Буенос Айрес. Това е един от най-космополитните градове на света и определено любимото ми място.

— Колко време ще останете тук? — Хари искаше да смени темата, преди да са му свършили детайлите около новата му самоличност.

— Четирийсет и осем часа. Познавате ли Буенос Айрес, Питър? Ако не, очаква ви истинско преживяване.

— Не, за първи път идвам тук — каза Хари. Дотук не беше направил нито една грешка. „Не губете концентрация, защото точно тогава ще се подхлъзнете“, така го беше предупредил сър Алън.

— И по какъв маршрут летите обикновено?

— Прескачам през Атлантика — Ню Йорк, Бостън и Вашингтон. — Анонимният мъж от Външно министерство беше избрал този маршрут, защото той включваше три града, които Хари бе посещавал по време на литературното си турне.

— Сигурно е интересно. Гледайте обаче да опитате нощния живот, докато сте тук. В сравнение с аржентинците янките са направо консервативни.

— Има ли някое конкретно място, където да заведа брат ми?

— „Лизард“ е прочут с най-добрите си танцьори на танго, но съм чувала, че в „Маджестик“ предлагат най-добрата кухня, не че съм я опитвала. Екипажът обикновено ходи в клуб „Матадор“ на Площада на независимостта. Така че ако с брат ви се окажете с време за убиване, добре сте дошли.

— Благодаря — каза Хари, докато микробусът спираше пред хотела. — Може и да ви послушам.

Отнесе куфара на Анабел в хотела.

— Тук е евтино и весело — каза стюардесата, докато се регистрираха. — Ако искате вана, но не ви се чака водата да се загрее, най-добре да я вземете късно вечерта или рано сутринта — добави, докато влизаха в асансьора.

Когато стигнаха четвъртия етаж, Хари остави Анабел, излезе в зле осветения коридор и намери стая 469. Оказа се, че стаята му не е много по-добра от коридора. Голямо двойно легло с провиснала в средата пружина, кран, от който течеше кафява вода, една-единствена кърпа за лице и бележка, която го уведомяваше, че банята е в дъното на коридора. Спомни си думите на сър Алън: „Резервирали сме ви място в хотел, в който Мартинес и мутрите му не биха и помислили да стъпят“. Вече разбираше защо. Това място се нуждаеше от майка му като управител, за предпочитане от вчера.

Свали фуражката си и седна на леглото. Искаше да се обади на Ема и да й каже колко му липсва, но сър Алън беше повече от ясен — никакви телефонни обаждания, никакви нощни клубове, никакво разглеждане на забележителности, никакво пазаруване; никакво излизане от хотела, докато не дойде време за среща с посланика. Той качи крака на леглото и положи глава на възглавницата. Замисли се за Себастиан, Ема, сър Алън, Мартинес, клуб „Матадор“… Капитан Мей потъна в сън.

37.

Когато се събуди, първата му работа бе да запали нощната лампа и да си погледне часовника — два и половина след полунощ. Изруга, когато осъзна, че не се е съблякъл.

Стана, отиде до прозореца и се загледа към града, който все още бе напълно буден, ако можеше да се съди по натовареното движение и ярките светлини. Дръпна завесата, съблече се и отново си легна с надеждата, че ще заспи бързо. Сънят му обаче беше откраднат от мисли за Мартинес, Себ, сър Алън, Ема, Джайлс и дори Джесика; колкото повече се опитваше да се отпусне и да ги пропъди от главата си, толкова повече те настояваха за вниманието му.

В четири и половина се предаде и реши да се изкъпе. И точно тогава заспа. Когато се събуди, скочи от леглото и дръпна завесата. Първите лъчи на слънцето вече озаряваха града. Погледна си часовника — седем и десет. Чувстваше се мръсен и се усмихна при мисълта за дълга гореща вана.

Затърси халат, но хотелът беше успял да му осигури само тънка кърпа и мъничък сапун. Излезе в коридора и тръгна към банята. На дръжката на вратата имаше знак Occupando, а отвътре се чуваше плискане на вода. Хари реши да изчака, за да не го предреди някой. Когато след двайсетина минути вратата най-сетне се отвори, Хари се озова лице в лице с човека, с когото се беше надявал никога повече да не се среща.

— Добро утро, капитане — каза той.

— Добро утро, мистър Болтън — отвърна Хари, като се мъчеше да се промъкне покрай него.

— Няма смисъл да бързате, друже — каза онзи. — Ще мине четвърт час, преди ваната да се изпразни, и още толкова, за да се напълни отново.

Хари се надяваше, че ако премълчи, Болтън ще схване намека и ще се разкара. Грешеше.

— Двойникът ви — каза досадният натрапник — пише детективски романи. Шантавото е, че помня името на детектива, Уилям Уоруик, но проклет да съм, ако помня името на автора. На езика ми е, обаче…

Чуха как последната вода изтича с гъргорене в канала и Болтън с неохота се дръпна, за да му направи път.

— На езика ми е, обаче… — повтори той и тръгна към стаята си.

Хари затвори и заключи, но тъкмо когато завъртя крана, на вратата се почука.

— Колко време ще се бавите?

Когато ваната се напълни достатъчно, за да влезе в нея, вече чуваше двама души да си говорят отвън. Или бяха трима?

Сапунът едва му стигна да се сапуниса целия и когато бършеше пръстите на краката си, кърпата вече беше подгизнала. Хари отвори вратата на банята, озова се пред опашка мърморещи гости и се опита да не мисли колко време ще мине, преди последният от тях да слезе за закуска. Мис Карик се оказа права — трябваше да се изкъпе още когато се беше събудил посред нощ.

Върна се в стаята си, обръсна се и бързо се облече. Едва сега си даде сметка, че не е хапвал нищо, откакто е слязъл от самолета. Заключи стаята, слезе с асансьора до партера, влезе в салона за закуска — и моментално видя мистър Болтън, който седеше сам и размазваше мармалад върху препечена филийка. Хари се обърна и избяга. Помисли си за румсървис, но се отказа.

Срещата му с посланика беше насрочена за десет, а от бележките знаеше, че ще са му нужни само десетина-петнайсет минути ходене пеша, за да стигне до посолството. Можеше да се разходи и да си намери някое кафене, но една от най-често повтаряните инструкции на сър Алън бе — никакво показване навън, освен ако не е абсолютно необходимо. Въпреки това реши да излезе малко по-рано и да върви бавно. С облекчение откри, че мистър Болтън не се спотайва в коридора, асансьора или фоайето, и успя да излезе от хотела без нови срещи с него.

Три преки надясно, после две наляво и щеше да излезе на Плаза де Майо, уверяваше го туристическият пътеводител. След десет минути се оказа, че наръчникът не греши. На пилони около площада се вееха британски знамена и Хари се зачуди защо ли.

Пресече улицата, което бе трудна задача в град, който се гордееше с липсата на светофари, и продължи по Булеварда на Конституцията, като спря за момент да се възхити на статуя на някой си Естрада. Според инструкциите след около двеста крачки щеше да стигне до посолството с неговата порта от ковано желязо и с кралския герб.

Озова се пред посолството в 9:33. Една обиколка на съседните преки: 9:43. Още една, този път по-бавно: 9:56. Накрая мина през портата, прекоси постлания с чакъл двор и се качи по стъпалата. Отвори му гвардеец, чиито медали показваха, че са се сражавали на един и същи военен театър. Лейтенант Хари Клифтън от Тексаските рейнджъри с удоволствие би побъбрил с ветерана, но не и днес.

— Вие ли сте капитан Мей? — попита го една млада жена, щом влезе.

— Да.

— Аз съм Беки Шоу, личната секретарка на посланика. Той ми нареди да ви заведа право в кабинета му.

— Благодаря — отвърна Хари.

Беки Шоу го поведе по коридор с червен килим. В края му спря, почука леко на внушителната двойна врата и влезе, без да чака отговор. Всички страхове на Хари, че посланикът може и да не го очаква, се изпариха окончателно.

Озова се в просторен елегантен кабинет. Посланикът седеше зад бюрото си пред огромен полукръг от прозорци. Негово Превъзходителство, дребен мъж с квадратна челюст и преливащ от енергия, стана и бодро тръгна към Хари.

— Много ми е приятно да се запознаем, капитан Мей — каза той и стисна енергично ръката му. — Желаете ли кафе? И може би бисквити с джинджифил?

— Бисквити с джинджифил — повтори Хари. — Да, благодаря.

Посланикът кимна и секретарката му бързо излезе.

— Искам да съм откровен с вас, друже — каза посланикът, докато водеше Хари към двете удобни кресла, гледащи към фризираната поляна на посолството, на която имаше няколко розови храста. Гледката създаваше впечатлението, че се намират някъде в родината. — Нямам абсолютно никаква представа защо е тази среща. Знам само, че щом секретарят на кабинета иска да се видим спешно, значи е нещо важно. Той не е от хората, които обичат да пилеят време — нито своето, нито на другите.

Хари извади от вътрешния джоб на сакото си един плик и му го подаде заедно с дебелата папка.

— Не получавам много от тези — каза Негово Превъзходителство, докато гледаше герба на плика.

Вратата се отвори и Беки се появи с поднос кафе и бисквити. Остави го на масата между тях, а посланикът отвори писмото на външния министър и го прочете бавно, но не каза нищо, докато Беки не излезе от стаята.

— Мислех си, че не мога да науча нищо ново за дон Педро Мартинес, но явно сте на път да покажете, че греша. Защо не започнете от самото начало, капитан Мей?

— Всъщност се казвам Хари Клифтън — започна Хари.

След две кафета и шест бисквити вече беше обяснил защо е отседнал в хотел „Милонга“ и защо не е бил в състояние да телефонира на сина си и да му каже, че трябва незабавно да се върне в Англия.

Отговорът на посланика го изненада.

— Знаете ли, мистър Клифтън, ако външният министър ми нареди да убия Мартинес, бих изпълнил заповедта с удоволствие. Направо не мога да си представя колко човешки съдби е съсипал този човек. И колко хора е убил.

— Боя се, че синът ми може да се окаже поредният в списъка му.

— Не и ако зависи от мен. И тъй, според мен основният ни приоритет е безопасността на сина ви. Вторият, който сър Алън несъмнено смята за също толкова важен, е да разберем как Мартинес смята да прекара такава голяма сума през митницата. Ясно е, че сър Алън смята — той погледна писмото, — че синът ви може да открие как точно възнамерява да го направи. Правилно ли преценявам?

— Да, сър, но той няма да може да постигне това, ако не говоря с него, без Мартинес да разбере.

— Ясно.

Посланикът се облегна, затвори очи и събра длани, сякаш се молеше.

— Номерът — каза той, без да отваря очи, — е в това да предложим на Мартинес нещо, което не може да се купи.

Стана, отиде до прозореца и се загледа към поляната, където неколцина души от персонала на посолството правеха приготовления за градинско парти.

— Казвате, че Мартинес и синът ви ще пристигнат в Буенос Айрес утре, нали?

— „Южна Америка“ ще влезе в пристанището около шест сутринта, сър.

— И несъмнено знаете, че предстои официална визита на принцеса Маргарет в страната.

— Значи това е причината за английските знамена на Плаза де Майо?

Посланикът се усмихна.

— Нейно Кралско Височество ще бъде при нас за четирийсет и осем часа. Основният момент от посещението й ще е градинско парти в нейна чест, организирано в посолството в понеделник следобед. Поканени са всички важни клечки от Буенос Айрес. Мартинес не беше включен по очевидни причини, въпреки че неведнъж ми беше давано да разбера, че много му се иска да присъства. Но ако искам планът ми да успее, ще трябва да действаме, при това бързо.

Посланикът се върна до бюрото си и натисна един бутон. Мис Шоу се появи след секунда с бележник и молив в ръце.

— Искам да пратите покана до дон Педро Мартинес за градинското парти в понеделник. — Дори и да беше изненадана, секретарката не го показа. — И заедно с поканата искам да получи и следното писмо.

Затвори очи и се зае да съчинява съобщението.

— Скъпи дон Педро, имам огромното удоволствие… не, особеното удоволствие да ви пратя покана за градинското парти на посолството, на което ще имаме особената… не, вече използвах „особено“… изключителната чест наш гост да бъде Нейно Кралско Височество принцеса Маргарет. Нов абзац. Както ще видите, поканата е за вас и за още един гост. Далеч съм от мисълта да ви давам съвети, но ако в екипа ви има англичани, които могат да дойдат, според мен това ще се хареса на Нейно Кралско Височество. Очаквам да ви видя с нетърпение, ваш и така нататък. Достатъчно помпозно ли се получи?

— Да — отвърна мис Шоу.

Хари предпочете да премълчи.

— Мис Шоу, ще подпиша писмото веднага след като го наберете и искам да бъде пратено незабавно заедно с поканата, така че да е на бюрото му, преди да е пристигнал утре сутринта.

— Каква дата да му сложа, сър?

— Добро мислене — каза посланикът и погледна календара на бюрото си. — На коя дата синът ви е отплавал от Англия, капитан Мей?

— На десети юни, понеделник, сър.

Посланикът отново погледна календара.

— Нека бъде от седми. Винаги можем да обвиним пощите за забавянето. Всички го правят.

Не каза нито дума повече, докато секретарката не излезе.

— И тъй, мистър Клифтън — продължи той, докато сядаше, — нека ви разкажа какво измислих.

Хари не видя как на следващата сутрин Себастиан слиза от „Южна Америка“ заедно с Мартинес, но секретарката на посланика го видя и по-късно изпрати до хотела на Хари бележка, в която потвърждаваше, че са пристигнали, и го молеше да се яви в посолството през един страничен вход на улица „Доктор Луис Аготе“ в два следобед на следващия ден, цял час преди пристигането на първите гости на градинското парти.

Хари седеше на ръба на леглото и се питаше дали посланикът ще се окаже прав с твърдението си, че Мартинес ще налапа въдицата със скоростта на сьомга. Единствения път, когато беше ловил риба, сьомгата изобщо не беше обърнала внимание на стръвта му.

— Кога е пристигнала тази покана? — изкрещя Мартинес, вдигнал високо картичката с позлатени ръбове.

— Вчера сутринта беше доставена от човек от екипа на посланика — отвърна секретарката му.

— Не е в стила на англичаните да изпращат покани толкова късно — подозрително отбеляза Мартинес.

— Личната секретарка на посланика се обади, за да се извини. Каза ми, че не са получили отговор на доста покани, изпратени по пощата, и са предположили, че са се изгубили. Каза, ако получите друга покана по пощата, да я игнорирате.

— Проклети пощи — измърмори Мартинес.

Подаде поканата на сина си и започна да чете писмото на посланика.

— Както виждаш от поканата, мога да взема придружител — каза Мартинес. — Искаш ли да дойдеш?

— Майтапиш се — отвърна Диего. — По-скоро бих коленичил на литургия в катедралата, отколкото да се кланям и подмазвам на някакво си английско градинско парти.

— В такъв случай ще взема Себастиан. В края на краищата той е внук на лорд. Няма да е зле да създам впечатлението, че имам добри връзки с британската аристокрация.

— Къде е момчето?

— Резервирах му стая в хотел „Роял“ за два дни.

— Защо изобщо си го пратил там?

— Казах му, че може да си позволи няколко дни ваканция в Буенос Айрес, преди да тръгне обратно за Англия с пратка, която трябва да бъде доставена на „Сотбис“ и за която ще бъде добре възнаграден.

— Смяташ ли да му казваш какво има в контейнера.

— Разбира се, че не. Колкото по-малко знае, толкова по-добре.

— Може би ще е по-добре да пътувам с него, за да съм сигурен, че няма да стане някой фал.

— Не, така ще провалим цялото начинание. Момчето ще се върне в Англия с „Куин Мери“, а ние ще отлетим за Лондон няколко дни по-късно. Така той ще може да се промъкне през мрежата, докато английските митници се съсредоточат върху нас. И пак ще сме в Лондон преди търга.

— Още ли искаш да наддавам от твое име?

— Да. Не мога да рискувам да включа някой извън семейството.

— А няма ли риск някой да ме познае?

— Не и ако наддаваш по телефона.

38.

— Ако обичате, застанете тук, господин президент — каза посланикът. — Нейно Кралско Височество ще дойде първо при вас. Сигурен съм, че имате да разговаряте за много неща.

— Мой английски лош — каза президентът.

— Не се безпокойте, господин президент. Нейно Кралско Височество е свикнала да се справя с този проблем.

Посланикът направи крачка вдясно.

— Добър ден, господин премиер. Вие ще бъдете представен втори на принцесата, след като тя приключи разговора си с президента.

— Бихте ли ми напомнили как е правилно да се обръщам към Нейно Величество?

— Разбира се, сър — каза посланикът, без да поправя грешката му. — Нейно Кралско Височество ще каже: „Добър ден, господин премиер“ и преди да се ръкувате, трябва да се поклоните. — Посланикът леко се поклони, за да демонстрира. Неколцина от присъстващите започнаха да упражняват движението, просто за всеки случай. — След това ще кажете: „Добър ден, Ваше Кралско Височество“. Тя ще започне разговор по някаква тема, на която ще можете да отговорите подобаващо. Смята се за нелюбезно вие да й задавате въпроси и трябва да се обръщате към нея с „мадам“. Когато тя понечи да се обърне към кмета, се покланяте отново и казвате: „Довиждане, Ваше Кралско Височество“.

Премиерът изглеждаше объркан.

— Нейно Кралско Височество ще се появи сред нас след няколко минути — каза посланикът и продължи с кмета на Буенос Айрес. Даде му същите инструкции и добави: — Вие ще сте последният официално представен гост.

Посланикът нямаше как да пропусне Мартинес, който се беше наредил на две стъпки зад кмета. Личеше си, че младежът до него е син на Хари Клифтън.

Мартинес тръгна право към посланика и попита:

— Ще се запозная ли с Нейно Величество?

— Надявах се да ви представя на Нейно Кралско Височество. Така че ако бъдете така добър да се върнете точно там, където бяхте, мистър Мартинес, ще я заведа при вас веднага след като тя приключи разговора с кмета. Боя се обаче, че това не включва вашия спътник. Принцесата не е свикнала да разговаря с двама души едновременно, така че се надявам младият джентълмен да бъде така любезен да се дръпне мъничко назад.

— Разбира се, че ще се дръпне — каза Мартинес, без изобщо да поглежда Себастиан.

— А сега по-добре да вървя, в противен случай това представление никога няма да започне. — Посланикът тръгна през претъпканата градина към кабинета си, като внимаваше да не стъпва върху червената пътека.

Почетната гостенка седеше в ъгъла на кабинета му, пушеше и бъбреше със съпругата на посланика. В облечената й в бяла ръкавица ръка имаше дълго елегантно цигаре от слонова кост.

Посланикът се поклони.

— Готови сме, мадам. Когато кажете, можем да започваме.

— Тогава да приключваме, а? — каза принцесата, дръпна за последен път и угаси цигарата си в най-близкия пепелник.

Посланикът я изведе на балкона, където тя спря за момент. Диригентът вдигна палката си и оркестърът на Шотландската гвардия засвири непознатия за присъстващите национален химн на гостенката. Всички замълчаха, а повечето мъже имитираха посланика и застанаха мирно.

След като химнът свърши, Нейно Кралско Височество бавно слезе по червената пътека на поляната и посланикът я представи на президента Педро Арамбуру.

— Господин президент, много се радвам да ви видя отново — започна принцесата. — Благодаря за незабравимата сутрин. Много ми хареса заседанието на Парламента и обядът с вас и с кабинета ви.

— За нас е чест, че сте наша гостенка, мадам — отвърна той с единственото изречение, което бе репетирал дълго.

— И трябва да се съглася с вас, господин президент, когато казахте, че телешкото ви не отстъпва по нищо на онова, което можем да предложим от Шотландските възвишения.

Двамата се разсмяха, макар че президентът не беше сигурен защо точно.

Посланикът погледна над рамото на президента, за да провери дали премиерът, кметът и мистър Мартинес са се наредили според указанията. Забеляза, че Мартинес не може да откъсне очи от принцесата. Кимна на Беки и тя незабавно пристъпи напред, застана крачка зад Себастиан и прошепна:

— Мистър Клифтън?

Себастиан се обърна.

— Да? — отвърна той, изненадан, че някой го познава по име.

— Аз съм личната секретарка на посланика. Той помоли да бъдете така добър да дойдете с мен.

— Да предупредя ли дон Педро?

— Не — твърдо отвърна Беки. — Ще отнеме само няколко минути.

Себастиан изглеждаше неуверен, но тръгна след нея през тълпата в сутрешни костюми и рокли за коктейл. Влязоха в посолството през една странична врата.

Посланикът се усмихна, доволен, че първата част от операцията е минала така гладко.

— Непременно ще предам поздравите ви на Нейно Величество — каза принцесата и посланикът я поведе към премиера.

Макар да се опитваше да се съсредоточи върху всяка дума на принцесата в случай, че се наложи да се притече на помощ, си позволяваше от време на време да хвърля поглед към прозореца на кабинета си с надеждата, че ще види Беки да излиза на терасата — знак, че срещата между баща и син се е състояла.

Когато реши, че на принцесата й е дошло до гуша от премиера, той я поведе към кмета.

— Много ми е приятно да се запознаем — каза принцесата. — Миналата седмица лорд кметът на Лондон ми сподели колко му е харесало посещението му във вашия град.

— Благодаря, мадам — отвърна кметът. — С нетърпение очаквам да му върна комплимента по някое време догодина.

Посланикът погледна към кабинета си, но Беки все още я нямаше никаква.

Принцесата не се задържа дълго при кмета и дискретно даде да се разбере, че иска да продължи нататък. Посланикът неохотно изпълни желанието й.

— Ако ми позволите, мадам, бих желал да ви представя един от водещите банкери на града, дон Педро Мартинес. Уверен съм, че ще ви е интересно да научите, че той прекарва всяка година по един сезон в дома си в Лондон.

— За мен е огромна чест, Ваше Величество — с нисък поклон заяви Мартинес, преди принцесата да е успяла да отвори уста.

— Къде живеете в Лондон? — поинтересува се тя.

— На Итън Скуеър, Ваше Величество.

— Колко мило. Имам много приятели, които живеят в тази част на града.

— В такъв случай, Ваше Величество, можете да дойдете на вечеря някой път. Доведете всеки, когото пожелаете.

Посланикът с нетърпение зачака отговора на принцесата.

— Каква интересна идея — успя да промълви тя и побърза да продължи нататък.

Мартинес отново се поклони ниско. Посланикът забърза след почетната си гостенка. Изпита облекчение, когато тя спря да побъбри с жена му, но единственото изречение, което успя да дочуе, бе:

— Ужасен дребосък! Как изобщо е бил поканен?

Посланикът отново погледна към кабинета си и отново изпита облекчение, когато видя Беки да излиза на терасата и да му кима отсечено. Опита се да се съсредоточи върху онова, което принцесата казваше на жена му.

— Марджъри, ужасно ми се пуши. Мислите ли, че можем да се измъкнем за няколко минути?

— Разбира се, мадам. Да се върнем в посолството?

Докато те се отдалечаваха, посланикът се обърна да погледне Мартинес. Зашеметеният мъж не беше помръднал от мястото си. Погледът му все още бе прикован върху принцесата и той като че ли не забеляза как Себастиан тихо се връща на мястото си няколко стъпки зад него.

След като принцесата изчезна от поглед, Мартинес се обърна и направи знак на Себастиан да се приближи.

— Бях четвъртият, който разговаря с принцесата — бяха първите му думи. — Единствено президентът, премиерът и кметът бяха представени преди мен.

— Каква огромна чест, сър — каза Себастиан, сякаш беше станал свидетел на всичко. — Сигурно сте много горд.

— По-скоро смирен — отвърна Мартинес. — Това беше един от най-големите дни в живота ми. Знаеш ли — добави той, — мисля, че Нейно Величество се съгласи да вечеря с мен при следващото ми отиване в Лондон.

— Чувствам се виновен — каза Себастиан.

— Виновен ли?

— Да, сър. Бруно трябваше да стои тук и да споделя триумфа ви, не аз.

— Можеш да разкажеш на Бруно всичко, когато се върнеш в Лондон.

Себастиан гледаше как посланикът и секретарката му влизат в посолството и се запита дали баща му още е там.

— Имам време само докато принцесата си допуши цигарата — каза посланикът, след като нахълта в кабинета си, — но с нетърпение очаквам да разбера как мина срещата със сина ви.

— Естествено, отначало се шокира — каза Хари, докато си обличаше пилотската куртка. — Но когато му казах, че не е изключен и че все още го очакват в Кеймбридж през септември, се поуспокои. Предложих му да отлети обратно за Англия с мен, но той каза, че е обещал да закара пратка до Саутхамптън на „Куин Мери“ и че Мартинес е бил толкова добър с него, че това е най-малкото, което можел да направи.

— Саутхамптън — повтори посланикът. — Каза ли ви какво представлява пратката?

— Не. И аз не го притиснах, за да не се досети за истинската причина да дойда чак тук.

— Мъдро решение.

— Помислих си дали да не се върна с него на „Куин Мери“, но си дадох сметка, че ако го направя, Мартинес бързо ще се сети защо съм тук.

— Така е — съгласи се посланикът. — И какво се разбрахте?

— Обещах да го чакам, когато „Куин Мери“ влезе в пристанището на Саутхамптън.

— Как според вас ще реагира Мартинес, ако Себастиан му каже, че сте в Буенос Айрес?

— Казах, че може би е по-добре да не го споменава, тъй като Мартинес със сигурност ще поиска Себ да се върне в Лондон с мен. И той се съгласи да не казва нищо.

— Значи остава само да разбера какво има в пратката, а вие да се върнете в Лондон преди някой да ви е разпознал.

— Не зная как да изразя своята благодарност за всичко, което направихте, сър — каза Хари. — Много добре осъзнавам, че точно в този момент изобщо не ви трябва някой да ви разсейва допълнително.

— Изобщо не се притеснявайте, Хари. От години не съм се забавлявал така. Все пак мисля, че е по-добре да се измъкнете, преди…

Вратата се отвори и принцесата влезе в кабинета. Посланикът се поклони, докато принцесата се взираше в мъжа, облечен в униформа на капитан от авиацията.

— Позволете да ви представя капитан Питър Мей, мадам — незабавно каза посланикът.

Хари се поклони.

Принцесата извади цигарето от устата си.

— Капитан Мей, приятно ми е да се запознаем. — Вгледа се по-внимателно в Хари и добави: — Срещали ли сме се някога?

— Не, мадам — отвърна Хари. — Имам чувството, че бих запомнил, ако бяхме.

— Много забавно, капитан Мей. — Тя му се усмихна топло и изгаси цигарата си. — Е, господин посланик, бийте камбаната. Имам чувството, че е време за втора обиколка.

Докато мистър Матюс извеждаше принцесата на поляната, Беки поведе Хари в обратната посока: по задното стълбище и през кухнята до служебния изход на една странична уличка.

— Желая ви приятен полет до дома, капитан Мей.

Хари закрачи бавно към хотела си, погълнат от мисли. Ужасно му се искаше да се обади на Ема и да й каже, че се е видял със Себастиан, че той е в безопасност и ще се върне в Англия след няколко дни.

След като се върна в хотела, събра оскъдния си багаж, свали куфара си на рецепцията и попита дали има някакви вечерни полети до Лондон.

— Боя се, че е твърде късно да стигнете за следобедния полет на Британските авиолинии — отвърна рецепционистът. — Мога обаче да ви резервирам място в полета на „Пан Ам“ до Ню Йорк в полунощ, откъдето…

— Хари!

Хари се обърна.

— Хари Клифтън! Знаех си, че сте вие. Не помните ли? Срещнахме се, когато говорихте пред Ротари Клуб в Бристол миналата година!

— Грешите, мистър Болтън — каза Хари. — Казвам се Питър Мей — добави той, докато Анабел минаваше покрай тях с куфар в ръка.

Хари тръгна към нея, сякаш се бяха уговорили да се срещнат.

— Нека ви помогна — каза той, взе куфара й и излезе заедно с нея от хотела.

— Благодаря — малко изненадано отвърна Анабел.

— За мен е удоволствие. — Хари подаде багажа й на шофьора и я последва към вратата на микробуса.

— Не знаех, че ще се връщате с нас, Питър.

„И аз“, идеше му да каже.

— Наложи се брат ми да се върне по спешност. Някакъв проблем с язовира. Снощи обаче си изкарахме чудесно, благодарение на вас.

— Къде бяхте?

— Заведох го в хотел „Маджестик“. Права сте, храната е невероятна.

— Разкажете ми повече. Винаги съм искала да хапна там.

По пътя за летището Хари трябваше да измисли подарък за четирийсети рожден ден (часовник „Ингерсол“) и вечеря — пушена сьомга, бифтек (естествено) и лимонов пай. Не остана впечатлен от собственото си кулинарно въображение и бе благодарен, че Анабел не започна да разпитва за вината. Каза й, че си е легнал чак в три сутринта.

— Иска ми се да бях послушал съвета ви и да се изкъпя тогава, преди да си легна — добави Хари.

— Аз се изкъпах в четири сутринта. Нямаше да имам нищо против, ако го бяхме направили заедно — каза тя, докато микробусът спираше пред летището.

Докато минаваха през митницата и се качваха в самолета, Хари не се отделяше от екипажа. Отново зае последната седалка, като се питаше дали е взел правилното решение, или е трябвало да остане тук. Спомни си обаче често повтаряните думи на сър Алън. „Ако те разкрият, изнасяй се колкото се може по-бързо.“ Чувстваше се уверен, че постъпва правилно — онзи устат тип сигурно вече тичаше из града и крещеше на всички: „Току-що видях Хари Клифтън, представяше се за английски пилот“.

След като другите пътници се настаниха на местата си, самолетът излезе на пистата. Хари затвори очи. Куфарчето беше празно, досието — унищожено. Закопча колана си и с нетърпение зачака момента, когато ще може да се наспи, без да го прекъсват.

— Говори капитанът. Изключих предупредителните светлини, така че можете да разкопчаете коланите си.

Хари тъкмо задрямваше, когато някой се тръшна в седалката до него.

— Сетих се — каза Болтън, когато Хари отвори едното си око. — Бяхте в Буенос Айрес, за да събирате материали за следващата си книга. Прав ли съм, или да?