Не се сбогувам

Един разговор на маса през 1918 година

В края на деня, вече на смрачаване, на гарата изведнъж настъпи оживление. Плъзна слух, че ще има влак за Москва. Два дни преди това край Ивашченково някакви местни бяха спрели и ограбили един „бърз", като извадили релса. Повредата не бе голяма, но нямаше кой да я поправи - профсъюзът на ремонтните работници митингуваше.

И изведнъж - влак! Отнякъде стана ясно, че московската композиция ще мине по обиколната линия на Сергиевския завод и ще дойде на трети коловоз. Точно натам хукнаха всички, помъкнали вързопи, куфари и деца.

Самарската гара, една от най-хубавите в империята, година след безславната кончина на самата империя се бе занемарила подобно на Барона от пиесата на пролетарския писател Горки: окъсана, опърпана, стигнала дъното. Отоплението бе спряно още през декември, двата горни етажа пустееха в студеното зимно време и там всички ходеха по нужда - където заварят. Тоалетните на гарата не работеха. Чакалните на първия етаж също не се отопляваха, но там не беше студено. По пейките, на первазите на прозорците, на масичките в бюфета или просто на пода седяха и лежаха хора, които топлеха въздуха с дъха си, тютюневия дим, кашлицата и псувните си.

И ето, че близо половината от тази сиво-кафява маса се размърда. Втората половина, която пътуваше в другата посока, на изток, остана по местата си. Слуховете се оказаха верни. Не след дълго, бълвайки сивкава пара, до перона се дотътрузи влак, не много дълъг, но за сметка на това не товарен с печки насред вагоните, а истински пътнически -отпред имаше син вагон първа класа, зад него жълт - втора - и три зелени за простосмъртните.

Пред вратите на всеки вагон веднага стана блъсканица, като най-голямата бе край синия, разбира се. В името на равенството и братството всички билети бяха еднакви, без места и, много ясно, без класа - пътувай, където свариш. Ако свариш.

Милиционер с червена лента на ръкава и още една на шапката издумка с приклада на винтовката си по перона:

- Наредете се, граждани! Всеки да си покаже билета!

Но вместо опашка, нещата се развиха по Чарлс Дарвин - по-яките и сръчните разбутаха с лакти или превариха останалите. Преди всички се озова не особено млад, нисък азиатец с дръпнати очи - китаец или може би киргизец. Революцията, подобно на метла, бе вдигнала от покрайнините на Русия какви ли не хора, каквито в провинцията преди дори не бяха и виждали. Всички изведнъж се бяха почувствали зле на местата си и по пътищата взе да се вдига човешка прах, която тук-там се трупаше или се завихряше като смерч.

- Ти къде се буташ с този денк, бре? - кресна милиционерът.

Харесваше му да бъде началник, макар и малък, но с винтовка. Времената станаха такива, че без длъжност и оръжие човек беше никой.

Вероятният китаец наистина носеше огромен дълъг денк, увит с овча кожа, който явно не тежеше – дребосъкът го придържаше с лекота.

- Какво ми го пъхаш този билет, бе, другоземецо? Има си декрет: с голям багаж е забранено. В рамките на борбата с гешефтарите и спекулантите.

- Имам два билета, уважаеми - каза азиатецът, като се поклони заедно с товара си. -За две места.

Говореше добре руски, само дето не изговаряше чисто „л".

- Не може! Марш оттук, не пречи на хората да минават! Кой е следващият?

Неразбраният китаец не мръдна от мястото си, на кръглото му лице сияеше усмивка.

- Два билета, две места, уважаеми - повтори той. Огромна ръка със синя котва се стовари на рамото му.

Исполински на вид моряк, който се извисяваше с цяла глава над тълпата, избоботи отвисоко на инатлията:

- Ей, чш, ти глух ли си, тъп ли си? Нали чу к'во ти се каза? Разкарай се, преди да се озовеш под вагона.

Без да се обръща и без да престава да се усмихва, азиатецът отвърна:

- Чупката бе, въшка тифозна.

После лекичко заби свободния си лакът назад и матросът престана да е толкова висок - преви се одве. А на милиционера китаецът даде съвет:

- Сърдит сте, другарю, защото не ви е добре. Трябва да полегнете.

- Ти да не си доктор, бе? - озъби му се униформеният.

- Я си дай документите!

- Доктор съм аз, доктор - закима азиатецът. - Ей тук съвсем ви боли.

Той бодна милиционера с пръст някъде в корема. Там май наистина „съвсем болеше" - служителят изохка, пребледня, изпусна пушката и се олюля.

- Не му е добре - обясни китаецът на останалите пътници, като внимателно хвана милиционера за яката.

- Малко ще полежи. Сторете място, граждани... Много благодаря.

С тези думи той сложи служителя на социалистическата законност да легне на перона и като намести товара си по-високо, без да бърза, се качи по стъпенките. След него се юрнаха останалите.

Вътре се оказа, че мераклиите за първа класа се бяха прецакали. Наскоро тук бяха пътували усурийски казаци, които не пожелали да се разделят с конете си и представителният вагон, подобно на Самарската гара, бе паднал жертва на революцията. Стените неспасяемо бяха поели киселата конска миризма, а преградите, леглата, масичките и диванчетата бяха изгорени в огъня, от който на пода насред опустошеното празно пространство зееше опърлена дупка. Само последното купе беше оцеляло. Точно натам се втурнаха първите нахълтали, макар че това трудно можеше да се нарече „втурване" Никой не посмя да превари учтивия китаец с големия му товар, пък оня се придвижваше солидно, без да се суети и да припира. Едва щом азиатецът се огледа и се настани, като опря вертикално вързопа си до прозореца, в купето се набутаха най-нахаканите. Втори беше дългият матрос, който вече се беше съвзел след удара с лакът.

- Ще се кача на втория етаж, нали нямате нищо против? - почтително попита той и окупира най-хубавото място, където човек можеше да се излегне целият.

После купето бе атакувано от разтропани младежи. Шмугнаха се двама хлапаци от гарата, които си докарваха пари с това, че заемаха хубавите места, а след това ги отстъпваха срещу заплащане. Единият беше русоляв, той се настани срещу китайския вързоп, а другият – рижав, се покатери на второто място за багаж. Долу можеха да седнат още трима. До русия се пльосна някаква девойка, омотана едва ли не до носа в яркочервен шал. По петите й със съвсем малко закъснение я следваше запъхтян юноша с гимназистки шинел и фуражка.

- Хоп-пала, седнах! - извика радостно девойката. - Не мърдам оттук, ако ще да ме колите!

- Veni, vidi, vici. Уф - каза гимназистът.

Последното осмо място, това до азиатеца, зае чевръст дребен поп, който се шмугна под ръката на някакъв зяпльо.

- Ей, отче, бива ли така? - каза зяпльото. - Аз бях преди вас!

Светият отец, размотавайки шала си с едра домашна плетка, измъкна от него сребърен кръст на верижка и рече:

- Речено е в Евангелието от Матея, сине мой: „А мнозина първи ще бъдат последни, и последни - първи". Ние ли, грешните, да роптаем срещу това? Искаш ли да те благословя три пъти с трисвята благословия? Ако щеш.

И така се занаглася на седалката, че веднага стана ясно: този и да го колиш, няма да мръдне. Купето се напълни, но разпределението още не бе окончателно.

- Кой иска спално място, богато? А кой търси най-доброто, до прозореца? - развикаха се хлапаците.

- Колко? - попита изпревареният от попа зяпльо.

Щом чу цената - сто рубли - той плю на пода и се махна. Мястото до прозореца бе закупено от бузеста лелка с късо кожухче - спазари го за седемдесет и пет керенки[1] и едно варено яйце. Малолетният търгаш напъха плячката в шапката си и офейка. На рижия обаче не му провървя. Някакъв бръснат до голо гражданин с къса бекеша[2] и кубанка[3] , вместо да си плати, мълчаливо хвана момчето за врата и го изхвърли през вратата.

- Кво праиш бе, контра?! - писна дребният. - Ще те колям!

Но бръснатият злобно цъкна с език и се озъби; лъсна златен зъб. Хлапакът духна.

Така в „синия" се оформи влаковата аристокрация, която се засели в единственото купе. Останалите пътници някак си се настаниха по пода и край стените в основната част на вагона. Локомотивът дръпна, без какъвто и да било сигнал и съобщения, революционно, вагоните се люшнаха, заблъскаха се и влакът потегли.

Ту-тууу! - отекна мътният мартенски мрак.

- Пази, Господи, преминаващите и странстващите - напевно провлече свещеникът. -Нека в края на пътя да сме по-добре, отколкото в началото, а инак защо ни е да пътуваме?

- Точно така - съгласи се гражданинът със златния зъб, като ловко скочи на горното легло. - Скапан град. Да потъне вдън земя - не ми е жал.

- Какви ги приказвате. Аз имам къща в Самара, роднини - укори го лелката, но мирно, без злоба.

Всички бяха много доволни, че са се настанили толкова добре.

В купето надникна кондукторът - оказа се, че във влаковете все още има кондуктори.

- На другите не предлагам - кимна той небрежно към останалата част на вагона, - а на вас, ако искате, мога да ви дам газ. Осемдесет рубли бутилката. Ще имате светлина чак до Москва, ако не прекалявате с горенето.

Във влака така или иначе нямаше електричество, а от лампите бяха останали само тъмни дупки, но от тавана висеше газеник, който засега не бе запален.

Цената беше безумна, но на никого не му се щеше да пътува на тъмно, пътниците дори сега едва се виждаха.

- Да дадем по десет на калпак, а? - каза жената и поясни на китаеца: - Вие сте на две места, на вас ще ви излезе двадесет.

Онзи се поклони, без да спори, но с останалите обитатели на купето възникнаха усложнения.

- Аз нямам никакви пари - въздъхна гимназистът. - И изобщо, може да се спи и на тъмно, дори е по-добре.

Девойката също се отказа:

- А пък аз слизам на първата гара, край Безенчук живея. Защо да плащам до Москва?

Попът изрецитира:

- Е, вие си знаете - вдигна рамене кондукторът.

Но в този миг отгоре се надвеси златозъбият и с широк жест му напъха банкнота:

- Ето ти стотачка, фуражка. Задръж рестото. Плащам за цялата приятна компания. Да видите кой е Яша Черни.

Когато купето се озари от червеникавата, трептяща светлина, пътешествениците успяха да се огледат по-добре. Тръгнаха и пътните разговори - специфични, като за революционно време, когато хората първо го карат внимателно и не си казват името. (Златозъбият не се броеше - беше съмнително, че е Яша, а още по-съмнително бе, че е Черни).

Най-приказлив се оказа отчето. Разказа, че служи в Сизранския уезд и бил в Самара при преосвещения[4] , защото при тях нямало благочинен отец и отдавна не били плащали, но се оказало, че пътуването, Божа работа, било напразно, само се охарчил залудо, защото в епархиалното подворие сега бил комитетът по бедността, но нищо де, ще се оправим и без пари, Господ няма да ни остави, а пък и отецът ректор в Семинарията казвал: „Добрият поп винаги ще се оправи".

Девойката живееше в града като прислужница на „аблокат по законите", но той сега бил „закъсал", защото на кого в днешно време са му притрябвали тези закони, другите богаташи също изчезнали и нямало къде да се работи, вкъщи я чакали баща й, майка й, а и няколко ухажори се върнали от фронта.

Лелчето се занимаваше с натурална размяна. Носеше от Самара необходими стоки по селата и се връщаше с продукти.

- А стоката ти къде е? - попита я подозрителният Яша. - Така като те гледам, нищо не носиш.

Жената се заколеба - дали да каже, дали да си мълчи, но много й се искаше да се изфука. Бръкна някъде под полата и издрънча по масата с малка торбичка.

- Ето, един фунт игли. По селата жените няма с какво да шият. По чувал брашно за игла дават.

Като за революционно време това си бе сериозно богатство. Всички почтително замълчаха. Но Яша се усъмни:

- Те че ще дадат, ще дадат, а ти как ще замъкнеш всичко до града? Тук с една талига не можеш да се оправиш. Каруци, коне. А пък и на влизане в града ще ти я приберат. А могат и да те гръмнат като спекулантка. Дето се вика, язък ти за зора.

Жената хитро смигна:

- Кумът ми работи в железопътния отдел. Разбрали сме се. Аз му давам половината брашно, а той доставя всичко, както си следва.

От този момент започнаха да я уважават още повече. След това гимназистът разсмя всички.

- Аз също отивам на село за продукти. Тук - той се потупа по гърдите - нося албум с марки. Цял живот съм ги събирал, от втори клас. Колониални са. През лятото за тях ми даваха колело и въздушна пушка. Отказах се и добре направих. Няма да ги дам евтино.

Всички здравата се посмяха - попчето - прикривайки устата си с ръка, жените - с квичене, Яша - с цяло гърло. Особено когато младежът замига на парцали и изломоти:

- Та аз не знам какво да нося. За първи път отивам.

Във веселбата не участваше само морякът, който веднага след като влакът потегли, се зави през глава и захърка, и китаецът - той през цялото време си нагласяше вързопа и май все пак не разбираше много-много руски.

- А вие, другарю, защо пътешествате? - погледна нагоре към Черни лелката, и смушка съседката, понеже не се виждаше отгоре.

- На мен жизнената ми стихия е такава - да пътешествам - отвърна обитателят на възвишеното място. - Наблюдавам живота.

- Знаем ги ние такива наблюдатели, да си вардиш нещата - прошепна спекулантката на девойката и прибра скъпоценната торбичка обратно под полата.

Дойде редът на азиатеца, когото всички от самото начало поглеждаха с любопитство, но след сблъсъка с милиционера ги беше малко шубе от него.

- Гражданино китаец, вие сигурно сте тръгнали да замените манифактурата си? -попита го неуморната лелка. - Ако е басма - този плат винаги се търси. А ако е вашата там китайска коприна, тогава трябва да знаете къде да го занесете. Мога да помогна.

- Не - отвърна той, като неясно защо започна да размотава горната част на вързопа.

- Какво „не", извинете? - отново не мирясваше лелята, без да дочака продължение.

- Не съм китаец, японец съм. И това не е манифактура. Той отметна единия край на кожата, разтвори сукното под нея и в процепа се показа бяло лице с бяла коса и грижливо подстригани черни мустачки. Беше неподвижно, клепачите бяха скръбно склопени.

- Труп! - изпищя момичето и се сви от страх на седалката. Попът се прекръсти, Яша Черни избълва нещо нечленоразделно, а лелката така писна, че морякът се събуди и скочи, но нищо не разбра - отгоре не се виждаше нищо.

- Не е труп, това е моят господар. Той спи - каза строго японецът, като обърса челото на странния си спътник с кърпичка.

- Стига бе. Лорд Рутвен[5] направо!

Маса знаеше кой е лорд Рутвен. Кюкецуки от стар английски роман. Кюкецуки - това е същество от отвъдния свят. Денем спи, а нощем пие човешка кръв.

Момчето не предполагаше колко близо до истината е догадката му. Господарят му наистина спеше. И наистина днес бе обядвал с човешка кръв.

Последната порция от хранителния разтвор по рецептата на професор Киричевски вчера свърши и в цяла Самара не се бе намерила и капка от основната съставка, мазнина от треска. Затова Маса напои господаря си със собствената си кръв, като забърка в нея малко брашно.

Най-първият професор, още в проклетия град Баку, бе казал: „Раненият има гълтателен рефлекс, което значи, че няма да умре веднага. Ще живее още месец или два. Ако това може да се нарече живот".

Това бе казано през юли четиринадесета година, а сега бе март осемнадесета и господарят все още беше жив. Ако това можеше да се нарече живот.

Куршумът бе пробил горната дясна част на черепа. Единственото, което беше спасило господаря, бе малкият калибър на револвера. Оръжието бе подарено на убиеца от жена, която обичаше господаря. Маса все не можеше да проумее какво беше това: милосърдие на кармата или злата й подигравка. Можеше онзи акунин[6] да се бе възползвал от обичайния си четиридесет и пети и господарят да беше умрял веднага, а не да пропадне в черна яма, откъдето сега нямаше измъкване.

- В този случай всичко е поразително - бе казал светилото на неврохирургията Киричевски вече в московската клиника месеци по-късно. - Господин Фандорин не умира, но и не живее. За щастие съвременната наука не знае много за устройството на мозъка.

- Защо „за щастие"? - попита тогава Маса. И сенсеят, този мъдър човек, отговори:

- Защото когато няма сигурно знание, остава надеждата да се случи чудо. За мозъка се знае, че той живее по някакви негови си закони и може самопроизволно да дублира функционалните си канали. Вместо разрушените могат да се образуват нови, обходни. Доколкото разбирам, пациентът е бил човек с феноменална мозъчна активност и моторика? Такива хора по-често излизат от кома - но пък след тези обнадеждаващи думи сенсеят допълни: - Но дори в такива случаи след толкова тежка травма на десния преден дял съвзелият се обикновено остава идиот.

След това имаше още много професори. Всички те казваха различни неща. Миналата есен, когато покрай революцията стана съвсем зле с лекарствата, Маса се беше запитал: дали да не престане да измъчва това бедно тяло, в което не беше останала и капка душа? Едно стисване с пръстите и всичко ще свърши. Господарят със сигурност би поискал от него да го стори, ако можеше да говори. От друга страна, ако той можеше да говори, за какво щеше да му е на Маса да стиска пръсти?

В най-горчивия момент на терзанията на Маса Кири-сенсей (така японецът за краткост мислено наричаше Киричевски) му разказа, че във волжския град Самара имало някакъв китайски целител, господин Чан, който постигал невероятни резултати с обгаряне и забиване на някакви хитроумни игли. Колега от тамошната военна болница бил писал на професора, че китаецът върнал в съзнание ранен от шрапнел в черепа още край Перемишъл през петнадесета година. Вярно, че всички интелектуални функции били нарушени, но човекът ходел, ядял и реагирал на прости команди.

Маса опита да си представи как господарят му реагира на прости команди - не стана. Той никога не се бе подчинявал на прости команди. Но все пак японецът бе тръгнал на път. Тогава все още имаше влакове и до гарата дори можеше да се поръча линейка със санитари.

През онези пет месеца, които прекараха в Самара, страната се разпадна с невероятна скорост, обзета от някаква неистова лудост, сякаш хиляда години само беше чакала повод да се сгромоляса на пух и прах. Маса не харесваше революцията - по една простичка причина: грижата за инвалид в такива времена стана първо тежка, а след това съвсем невъзможна. Парите стремително се обезценяваха, всички стоки изчезнаха, за лекарствата да не говорим, ред нямаше в нищо. Най-обидното бе, че сеансите на сенсей Чан даваха резултат. Лорд Рутвен ли? Хлапакът да беше видял господаря преди Самара. Беше хилав, блед, като египетска мумия. А от иглите и горящите билки на китайския знахар той се закръгли, порозовя - стана направо Момотаро, прасковеното момче от приказката. От време на време размърдваше устни, сякаш говореше с някого. Още малко и може би щеше да се събуди. Но Чан-сенсей каза, че повече няма да стои в Русия, защото тук всички са полудели. Каза, че в Китай също има революция, но е по-добре човек да живее сред своите си луди, отколкото сред чужди. И замина за Нанкин. Няма да го държи насила, я?

- Това се нарича „кома" - обясни японецът на спътниците си. - Гръцка дума. Значи „много дълбок сън". Господарят спи много дълбоко вече от четири години. Проспа войната, проспа революцията.

- Щастливец - въздъхна лелката. - Аз също бих си полегнала през четиринадесета, щях да помоля: „Добри хора, събудете ме, когато животът отново се нагласи". Да не е зле? Всички се бият един друг, колят се, грабят, а той си похърква.

- Глупачка! - изрева Маса срещу тъпата жена. - Ако господарят не беше заспал дълбоко през четиринадесета, нищо нямаше да има - нито война, нито революция. Той нямаше да го допусне.

От навикването жената замига, а и останалите притихнаха.

„Споглеждат се. Решили са, че не съм наред с атамата[7] " - каза си Маса и въздъхна. Той вече толкова отдавна не ползваше родния си език, че бе започнал да мисли на руски, но от време на време мислено вмъкваше японски думи, за да не забрави съвсем речта на Ниппон.

- Нищо. Щом господарят се събуди, тогава ще видим - заплашително рече японецът, обръщайки се не към съседите си, а към празното пространство.

- Трябва да се уповавате на православния Бог, да се молите - посъветва го свещеникът. - Във времена на много ужаси има и много чудеса. Дето се вика: „Онзи, който с Бог живее, с молитва може и да оздравее".

- Молих се. И на православния Бог, и на неправославния, на всякакви богове се молих.

- Неправилно ще да е било. Като професионалист ви го казвам - оживи се попът. - За облекчаване на душевноскръбните страдания трябва човек да отправя молитви не непосредствено към Господ, а през Богородица, утешителката на скърбящите. Ето, сега ще ви демонстрирам -той въздигна очи към окадения таван и проникновено, със сълзливо потреперване, занарежда: - Майчице, пречестна застъпнице, кажи добра дума пред всеблагия ти Син за изцеляването на безумния... как му е името?

- Ераст.

- На безумния Ераст. Въззри го от небесата, върни му разума.

- Амин - каза Маса с въздишка. Помисли малко и се прекръсти. По-зле нямаше да стане.

Морякът наблюдаваше случващото се отгоре.

- Пфу! Трябва вас, поповете-безделници, да ви хванат да бачкате. Само лъжете и плюскате.

- Няма да е зле сега да похапнем - изобщо не се засегна Божият човек. - Да вечеряме, братя и сестри, а?

И всички взеха да вечерят, всеки със своето. Гимназистът извади сандвич с кюфтенце, момичето - краешник хляб, посипан със сол, матросът здравата ги облъчи с миризмата на сельодка, а горе Яша Черни гризеше нещо хрупкаво.

Най-табиетлийски и обилно се хранеше лелката. Тя наизвади варени яйца, десетина картофа и скоро затрупа цялата маса с черупки и обелки.

- Няма да е грешно човек по-скромно да лапа по велики пости, нали? - попита тя свещеника с пълна уста - той си похапваше парченца тънко нарязан салам.

- По време на пътешествие е позволено да се яде и непостна храна, ако няма друга -отвърна отчето, - но ако ти, дъще, ме почерпиш с картофи, аз ще се въздържа от греховната свинска плът.

Лелката само изсумтя, а Маса въздъхна. В пазвата му също имаше парче свинска плът, половин фунт сланина, но трябваше да внимава храната да му стигне до Москва. Еех, ако някой бе казал на Масахиро Шибата във времената на далечната му йокохамска младост, че някога ще се храни с престояла мазнина на отдавна издъхнала свиня - щеше тутакси да повърне. Обаче на път сланината е най-удобна. От тази гадост много не можеш да изядеш, защото е противна, но пък дава сили. Нали ще трябва поне веднъж или дори два пъти да нахрани господаря с кръв.

- Май подминахме Ивашченково - съобщи спекулантката, взирайки се през прозореца в мрака, където не светеше нито една светлинка. - Безенчук да стигнем, след това вече не пакостят.

- А кой пакости? - попита матросът, който също се взираше в тъмното.

- Дявол ги знае. Слагат дънер на релсите - това значи „стоп-машина". А после обикалят вагоните и грабят.

- Ами ако влакът не спре, голяма работа - някакъв си дънер. Храс - с колелата, и „Варда!".

- Ще започнат да стрелят по локомотива. Ако е с пушки - добре, но може и да е с картечница - каза гимназистът и нервно потрепери. - Миналата седмица край Сизран така убиха един машинист, а влакът изхвърчал от релсите на завой. Мнозина загинаха и се осакатиха. Не може да не се спира.

Попът се прекръсти.

- Озверяха съвсем, изверги. За тях човешкият живот пукната пара не струва.

Наблюдателят пътешественик също беше наясно с местните проблеми.

- Местните мужици са това. Войничета, дето са се върнали от фронта. Разбирам ги. По-лесно е с пушката на пътя да седиш, отколкото да се гърбиш. Зверове и грубияни - той се надвеси отгоре и се озъби срещу пасажерките: - Първата им работа е да бръкнат на женските и девойките под полите. Наясно са къде такива като вас крият кяра.

Момичето не се стресна, а се изкиска:

- Аз там нямам какво да крия освен моминството.

Яша звучно примлясна, гимназистът изгледа косо съседката, матросът гръмко се разсмя, а пък спекулантката се притесни. Отново измъкна заветната торбичка с иглите, повъртя глава, къде да я скрие - измисли. Сложи я на масата и натрупа отгоре картофени обелки.

- Ако нещо се случи, не дай си Боже, не ме издавайте.

- Блажени са нищите духом, те нямат какво да крият - назидателно рече отчето. - Затуй и не ги е страх, щом се носи скърцане на зъби, земята се тресе, а на пътя е ужас...

Урочаса ги.

Изведнъж заскърцаха железните зъби, светът се разтресе, вагонът подскочи, лампата се олюля и угасна. Влакът рязко намали. Пътниците, които пътуваха с гърбовете напред, се притиснаха до стената. Онези, които седяха с лице по посока на движението, политнаха от местата си. Маса се удари с гърди в масичката, матросът се сгромоляса от багажното място, попчето се сля с момичето.

Тъмнината се напълни с безумни викове, женски писък и детски плач. Но ето че влакът замря. Отвън един след друг отекнаха два изстрела. Тогава във вагоните се възцари тишина.

- Втасахме я - ето че пристигнахме - нервно се из-хили Яша Черни, скачайки долу. -Добре дошли. Какво ли не съм видял в този живот, но още никога не са ме ограбвали.

Най-учудваща обаче беше тишината. Зад стената във вагона се разхленчи бебе, но веднага замлъкна. В купето също не продумваха. Падналите се върнаха по местата си, едрият Яша също се покатери обратно.

В тъмното не се виждаше нищо и не се чуваше нищо. Сякаш във вагона нямаше жива душа.

Но ето че се чу драскане на кибритена клечка, припламна огънче, което освети навъсена, недоволна физиономия с дръпнати очи. Японецът, който бе наместил обратно падналия си страховит спътник, беше станал да запали отново угасналата лампа.

Щом стана светло, стана ясно, че макар да си мълчаха, пътниците не бяха седели мирно. Държаха се странно.

Гимназистът свали шинела, обърна го наопаки и отново го облече. Отвън дрехата изглеждаше съвсем прилично, но се оказа, че няма подплата и сега приличаше на някаква сива роба.

Момичето, свито на две, търкаше с ръка по мръсния под, а след това със същата ръка затърка лицето си.

Матросът бързо и широко се кръстеше, хванал шапката си в ръка, мърдаше устни.

А пък свещеникът, на когото по му отиваше да се моли, тъпчеше в пазвата си сребърния си кръст. Вместо него извади друг, също толкова голям, но железен, и го нагласи на гърдите си.

Яша Черни си седеше горе по турски и пъхаше нещо под обшивката на тавана.

- Каширам си портфейла - смигна той, щом забеляза погледа на японеца. - Като вземат да ме тарашат, празен съм.

Най-учудващо се държеше лелката. Беше запретнала полата си и пъхаше под розовото си бельо голям чироз. Тази операция най-много заинтригува Маса.

- Защо пъхате в кюлотите си сушена риба, гражданко?

- Нали чухте? Бъркали под полите. Като не намерят нищо, ще ме наругаят или пребият. А така все пак някаква плячка ще имат. Дано ме оставят на мира - обясни жената, оправяйки се. - Вие какво седите, нима няма какво да криете?

Откъм другата част на вагона се чу грубиянски глас. Съпровождайки всяка фраза с каруцарски псувни, той изрева:

- Никой да не е мръднал от мястото си,...! И нито гък, ...! Който си отвори... уста, кръв ще плюе. Който шавне,..., куршум в челото!

Гимназистът прошепна:

- Ще погледна какво става.

Той открехна вратата и внимателно надзърна навън.

- И? Какво става? - дръпна го за палтото момичето. -Колко са?

- Един е - съобщи момчето, сядайки на мястото си. - С рязана пушка. Прибира дреболиите - часовници, пръстени. В чувал ги трупа.

- Само един? - попита Маса с любопитство. - И те си ги дават?

- Пробвай се да не дадеш - избоботи морякът отгоре. - На насипа като нищо стоят другите с каруци.

- Едва ли - японецът замислено почеса кръглата си брадичка. - Иначе нямаше да прибира само дребните вещи. Може разбойникът да е съвсем сам. Сложил е дърво, спрял е локомотива и сега обикаля и граби.

- Та и сам да е. Значи съвсем е озверял - матросът тракаше със зъби. - Ще те пушне и край - ще ти изпеят „со святими упокой".

Маса философски си помисли: вълкът също влиза сам в овчарника и избира коя овца да отмъкне, а останалите стоят мирно, чакат и дори не блеят. Наистина, всеки сам си решава какъв да е в този живот: овца, вълк или човек.

- А-а-а... - тихо, сякаш неуверено, писна изведнъж спекулантката. Плесна с ръка по масичката и завика вече с цяло гърло: - А-а-а-а!!! Няма ги! Иглите ги няма! Хора! Обраха ме!

Купчината обелки явно се бе разсипала от рязкото спиране и торбичката под тях я нямаше.

- Погледнете да не са на пода - каза попът. - Защо веднага мислите за греховното?

Жената се пльосна на колене, зашари с ръце под масата.

- Няма ги! Господи, няма ги! Свършено е с мен! Всичко, що имах, размених за игли!

Гардероб с огледало, две пухени постелки, пет пуда[8] картофи, златен пръстен, шевна машина! Освен това взех хиляда рубли от кума! Сега край с мен! Уууу!

И тя започна да вие.

- Мале, мале - посъчувства й отчето. - Особено това с кума ви не е добре. Щом служи като началник, значи има възможности. Не бива да го обиждате. Само едно ще ви посъветвам, дъще. Трябва да се молите.

А Черни се озъби:

- Ловка работа. Аплодирам. Кой от вас е толкова сръчен, а? Аз нали бях горе, не съм падал.

- Лъжеш, тарикат такъв! - подхвърли му морякът. - Ти също скочи долу. Пита се защо?

- Олеле, майчице, ама че беда! Оле, край с мен! - врещеше лелката долу, без да престава да лази по пода. - Направо да не се прибирам!

Вратата се отвори с трясък.

- Кой се дере тук?! Нали казах да си траете! Всички замряха.

На вратата, осветен от червеникавата светлина на газеника, обрамчен от тъмнина, стоеше страшен човек. Беше с войнишки шинел и градска кожена шапка, явно свалена от някого преди малко. Лицето му бе брадато, сипаничаво, погледът - дивашки, в ръката си държеше рязана откъм дулото и приклада винтовка. През рамото на разбойника беше метнат чувал.

- Ей, ти, на пода! Седни и млъквай!

Жената се пльосна на мястото си. Продължаваше да ридае, но беззвучно. Сълзите се лееха на потоци.

- В купе се возите - рече разбойникът с удовлетворение. - Значи има какво да се вземе. Сами ли ще си го дадете или да гръмна някой, та да разберете? Ти какво имаш? - започна той от гимназиста.

- Ето - момчето показа албумчето. - Марки. Надявам се да ги разменя за храна. Татко го убиха във войната. С мама останахме сами. Гладуваме. Но вие го вземете, другарю. Хубави марки са. Има дори от Мадагаскар.

Грабителят само изпсува. Дръпна му албума от ръцете, цапардоса хлапака по главата и го запрати на земята.

- Ти? - наведе се той към момичето.

- Чичко, аз съм от Калиновка - вдигна тя омазаното си лице. - Десет версти от Безенчук. На Савел ковача съм дъщеря. Може би го познавате?

- Чувал съм за него. А защо си толкова мръсна?

Девойката веднага се успокои и блесна със зъбите си.

- Помислих си, че може да е някой чужд, затова си омазах лицето. Да не ме насилят. А от своите какво да се страхувам.

На разбойника не му се хареса, че някой може да не се страхува от него. Той вдигна оръжието, стреля в тавана. Отгоре се посипаха трески. Момичето писна. От вагона също се чуха викове.

- Слагай в торбата всичко ценно! Хайде! После ще преджобя всички. У когото намеря нещо, ще го прчукам!

И презареди.

След това обирът тръгна като по мед и масло. Първи отгоре се надвеси матросът, даде си часовника. Попът след кратко колебание измъкна сребърния кръст. Дори Яша изруга и свали от пръста си два пръстена, поглеждайки дулото.

- А ти ма, кокошко? - замахна брадатият срещу лелката. Онази запретна полата и хвърли чироза на масата.

- На, вземи ми и последното. Нямам нищо повече, и без теб ме ограбиха...

Заби чело в масата и ревна.

Оставаше само японецът. В началото той оглеждаше бандита с интерес, но скоро му стана скучно и взе да се прозява.

- Ти какво имаш, дръпнато око? Знам ви аз вас. Като ви поотупа човек, и злато може да пуснете.

- Имам - кимна Маса и отново се прозя. Спеше му се. - Златни десетачки.

Грабителят се учуди. Насочи пушката към него.

- Давай тука! Къде си ги скатал?

- Ето тук - Маса се потупа по гърдите. Там в копринена торбичка бяха последните осем червонеца. - Вземи си ги сам, кръгло око.

Той още не беше решил дали да счупи на невежливия нарадзумоно китката, когато посегне, или само да я изкълчи. Но нарадзумоното го учуди - веднага, без да се бави, стреля, целейки се в челото му. Явно за железопътните разбойници човешкият живот наистина не струваше и пукната пара.

Маса избегна куршума, разбира се. Още преди да се изправи, той вдигна ръка, изтръгна оръжието, направи подсечка с крак и лошият човек се просна на колене.

Понеже куршумът удари съвсем близо до господаря, Маса се обърна - и замря.

Ераст Петрович седеше все така неподвижно, но по слепоочието му имаше продълговато петно от изгаряне, останало от профучалия плътно до него куршум. Погледът на Маса се замъгли от ярост.

- Букоросу дзоооо!!![9] - изрева той, като запрати рязаната пушка настрана.

Сграбчи за гърлото негодяя, потревожил мирния сън на господаря му. Вдигна другата ръка, свита в юмрук, с намерението да счупи гнусния нос на подлия акуто[10] .

Тих, скърцащ глас изрече недоволно:

- Соиани сакебу на[11] .

Маса се обърна, не вярвайки на ушите си. Очите на господаря бяха полуотворени.

- Дамаре. Атама га итаи[12] - каза Ераст Петрович, присвивайки очи.

Първият и най-важен дълг в живота на човека - това е благодарността. Тя е преди всичко.

Затова Маса първо изправи грабителя на крака, пъхна в ръцете му кесията с червонците и се поклони.

- Благодаря ти, пратенико на добрата карма... Къде тръгна? Ами пушката ти?

Последните думи бяха изречени в гърба на офейкващия разбойник.

Е, нека Буда да е с него.

След като изпълни дълга си, Маса се хвърли към господаря. Той каза още нещо, но думите не се разбираха, защото едва бандитът бе изчезнал, спекулантката отново ревна.

- Тихо, глупачке! - изсъска японецът, завъртайки се за миг към нея.

Жената послушно заплака по-тихо.

- По дяволите, ама че ярка светлина - оплака се господарят, макар светлината да бе съвсем слаба. - Нищо не виждам, заслепява ме. Но чувам женски плач.

Говореше прегракнало, сякаш гърлото му бе ръждясало. Маса внимателно опипа следата от куршума. Дреболия, дори следа няма да остане. Може би след всички сеанси на Чан-сенсей бе липсвало само последното обгаряне?

- Искам да знам защо плаче жената - тихо, но твърдо каза господарят.

- Това ли е единственото, което искате да знаете? - попита предпазливо японецът, като си спомни предупреждението на професора за нарушаването на интелектуалните функции.

Фандорин примигна, разтърси леко глава.

- Не. Имам много въпроси. Всичко е някак... странно. Но първо трябва да помогнем на дамата. Явно я е сполетяло нещастие.

- Отиде ми животецът - каза с глухо ожесточение лелката, като изведнъж вдигна глава. - Ще се обеся, честна дума, ще се обеся.

- Ераст Петрович Фандорин - представи й се господарят. - Моля за извинение, че съм седнал. По някаква причина не мога да се изправя. Виждам ви размазано... Какво ви се е случило, госпожо?

- „Госпожо" - изсумтя матросът. - Госпожите вече се ометоха, заедно с господата. Който можа...

Маса го заплаши мълчаливо с юмрук и невежата млъкна. Господарят, слава Богу, май не чу тези думи, иначе щеше да започне да задава въпроси, на които все още бе рано да се отговаря.

- Обраха ме - оплака се лелката на новия човек. - Някой от тези изверги тук - тя посочи околните.

В нощта нещо изпухтя, вагонът се олюля и потегли.

- Пътуваме във влак. В купе - каза господарят и отново се отърси. - Но в купетата не се побират толкова много хора. Започна да брои, като си говореше сам: - Ние двамата. Дамата, която е обрана. Смуглата госпожица. Двама мъже, които неясно защо са на местата за багажа. Свещеник. И... - той се взря в противоположния ъгъл, където филателистът отново обличаше шинела с лицевата страна навън. - И един изключен гимназист.

- Защо решихте, че съм изключен? - учуди се онзи.

- Реверите ви са без копчета и фуражката е без герб.

- Не е наред с главата. Кой в днешно време ходи с орли? - прошепна юношата. Маса и него заплаши с юмрук.

- Господарю, спрели сте да заеквате - каза той, като се изкашля. От вълнение в гърлото му имаше буца и сърцето му се свиваше.

- Това е, защото спя. Насън никога не заеквам – обясни Фандорин. - Впрочем, това не е важно. На дамите трябва да се помага и насън. Какво ви откраднаха, госпожо?

- Иглите! Почти цял фунт! В торбичка! Уууу!

- Ами да не беше бляла. Реви сега.

- Игли. Матрос вместо багаж - изрече без учудване Ераст Петрович. - Ама че глупост - а след това нетърпеливо се обърна към лелката, очевидно я смяташе за видение в съня си. -Често сънувам нощем странни престъпления, които непременно трябва да разкрия. Винаги ги разкривам. Нали ще спрете да ревете толкова силно, ако иглите се намерят? Те какви са, метални ли?

- Че какви други да бъдат - измънка жената, хлипайки. - Златни ли?

- Не знам. Насън всичко се случва. Някой излизал ли е от купето?

- Не е... - спекулантката се окопити. - Прав сте, другарю! Трябва да бъдат претърсени всички! Нека вашият азиатец ги пребърка!

- Другарю? - господарят погледна Маса, сякаш очакваше от него нещо фантастично. Маса също се пулеше насреща му. И изведнъж силно се ощипа по дебелата буза: уплаши се, че той е заспал и пробуждането на Фандорин му се привижда.

Ераст Петрович кимна сам на себе си, сякаш се съгласи да се подчинява на правилата на странния сън.

- Няма да претърсваме никого. Не сме упълномощени от съдебната инстанция за това. Освен това сред присъстващите има госпожица. Но, надявам се, никой няма да възрази срещу дистанционен оглед?

- Срещу какво? - подозрително попита матросът.

Яша каза:

- Няма да дам да ме тарашат, квото ще да става. Без заповед - на-а!

Маса се изправи, внимателно погледна единия, после другия. Други възражения нямаше.

- Всички са съгласни, господарю.

- Прекрасно. Моят фероатрактор е при теб, надявам се?

- Разбира се. Винаги е у мен - отвърна Маса без колебания, но доста се притесни. Той нямаше никаква представа какво е феро...трактор, но не биваше да подкопава надеждата на един умствено нестабилен човек.

- Какво е фероатрактор? - попита гимназистът.

- Много силен магнит. Понякога има нужда от него по време на разследванията, когато на местопрестъплението трябва да бъдат открити дребни метални предмети - например гилза от пистолет. Сега моят асистент ще прекара фероатрактора по дрехите на всички присъстващи, без да докосва телата им. Ако някой е скрил 400 грама игли по себе си, те ще задрънчат. Маса, покажи как става това. Започни от мен, за да не реши някой да се сърди.

Погледът на господаря, устремен към японеца, бе донякъде мътен, но твърд. Маса помисли малко и измъкна от пазвата си продълговат предмет с размерите на две кибритени кутийки, грижливо загърнат в парче плат.

Вдигна ръка и го показа на всички. Започна да го движи край Фандорин. Изведнъж ръката му сякаш от само себе си трепна и се лепна за джоба на гърдите на куртката му, която се виждаше през разтвореното покривало. Японецът извади оттам метално гребенче, с което ежедневно възстановяваше пътя в косата на Фандорин.

- Сега ти.

Инструментът първо се лепна на гърдите на Маса -японецът извади и показа на всички, но най-вече на свещеника, кръщелното си кръстче с думите:

- Кръщелното ми име е раб Божий Масаил.

След това чувствителният прибор тръгна надолу, към ботуша. В него се оказа затъкнат бръснач. С него Маса сутрин бръснеше господаря, а неотдавна нощем, на улицата, бе заклал и някакъв глупав грабител.

- Наука - промълви с уважение отчето. - Хайде сега мен да проверите.

- Я, какво е това? - възкликна изведнъж гимназистът. - Ето, погледнете.

Той клекна, като се скри в сянката - светлината на лампата не стигаше толкова ниско долу.

- Какво криете с обувката си? Отместете си крака - каза гимназистът на момичето и се изправи. В ръката му беше торбичката с иглите.

- Моята е! Моята! - извика лелката, скачайки на крака. - Цели са, цели са миличките ми! Уууу!

Забележителното бе, че тя не престана да реве, просто плачът от горестен стана радостен. И веднага, без да се нарадва докрай, заши на съседката си един плесник.

- Гад крадлива! И се правиш на ни лук яла, ни лук мирисала! Седиш тук до мен и се преструваш, а!

- Не съм ги пипала! Ей богу! Не съм ги пипала, леличко!

И момичето също ревна.

- Срамна работа, младежо - каза Фандорин на гимназиста, мръщейки се от шума. -Държите се като професионален крадец. Не стига, че сте ги откраднали, ами отгоре на всичко се опитвате да натопите младата госпожица. Ако това не беше сън, на следващата гара щях да ви предам на местната полиция.

- На п...полицията? - измънка хлапакът. - На гарата? Господи, какво ли не бих дал, за да се върне полицията. Господи, да си уча в гимназията, а не да се лашкам по тези ужасни влакове и да бъркам по джобовете...

И също ревна.

Как не се досетих сам, укори се Маса. Та това е професионален доробо[13] , който работи по влаковете. Каза, че уж пътува за първи път, а иначе знаеше всичко за грабежите по пътя. Приказваше, че гладува, а хапваше бял хляб с кюфте.

Но всичко това нямаше абсолютно никакво значение.

- Какво щастие! - изхлипа Маса, бършейки сълзите си и прибирайки парчето сланина обратно в джоба. - Господарю, вие не сте идиот!

Сега плачеше половината купе - и щастливата лежа, и „невинната госпожица", и крадецът, и Маса. Прочувствено сумтеше и попчето, като все се канеше да каже нещо, но никой не го поглеждаше.

- Благодаря за ласкавото мнение - промърмори Ераст Петрович. - Иглите се намериха, но не стана по-тихо. Този сън взе да ми втръсва. Дано следващият бъде по-добър...

С тези думи той затвори очи, отпусна се и задиша сънно - но не така, както преди, едва доловимо, а дълбоко и равномерно.

- Ето, вие се съмнявахте - най-накрая успя да надвика шума отчето, - а аз ви казах: във времена на много ужаси има и много чудеса. Човек трябва само да знае на кого и за какво да се моли. За облекчаване на душевноскръбните - само на Застъпницата. Ще продължите ли още да маловерствате, сине мой?