Не се сбогувам

Тежко е с кретени

На „Купеческий спуск" Алексей се спря пред огледалната витрина на новото кафене „Норд", уж да си оправи фуражката, а всъщност за да провери дали не го следят. Уж нямаше кой да го следи, но както се казва, профилактиката на заболяванията е залог за здраве. Отивайки на явка, Романов винаги спазваше правилата: никога не отиваше точно до мястото с файтон и периодично проверяваше „дали не му е прашасал гърбът" (така се казваше на професионален жаргон).

С гърба му всичко беше наред. Никой не зяпаше скромния капитан, никой не побърза да приклекне да си върже връзките, никой не се скри зад уличен фенер, не застина край стената, прикрит с вестник. Най-обикновена улична тълпа в смутно време: мъжете са повече от жените; военните са повече от цивилните. Откакто в Харков се разположи щабът на Доброволческата армия, тук отвсякъде се стичаха „тилови герои", защото имаше къде да се настанят и изхранят. Аркаша Скукин, който знаеше всичко на този свят, все съжаляваше, че в града има повече хора от щаба, интенданти, адютанти и особено ПО и ПСЗ („перманентни отпускари" и „поправящи слабото си здраве"), отколкото офицери на фронта.

Изведнъж Романов настръхна. Право към него вървеше патрул: поручик дроздовец[80] с малинова фуражка и двама войници с бели превръзки на ръкавите. Обикновена проверка или...

- Господин капитан, моля, вашите документи – отдаде му чест поручикът. - Във връзка с едно събитие в Харков са въведени специални мерки за сигурност.

- Знам - вътрешно се отпусна Алексей. - Лично съставях заповедта. Ето, заповядайте.

Подаде служебното си удостоверение и мандата с подписа на началника на контраразузнаването княз Козловски, който предписваше на всички служещи в армията и цивилната администрация да оказват всякакво съдействие на приносителя.

- Задържахте ли някой подозрителен? - попита той строго, началнически.

- Не мога да знам. Преди малко застъпих – поручикът гледаше контраразузнавача с тревога. - Ама как е станало така, господин капитан? Много жалко за децата. И така са нещастни! Кой би могъл да го стори? Само да ми ги дадат тези мерзавци, буквално за пет минути! Нали сте контраразузнаване! Открийте ги!

- Търсим - сърдито избоботи Романов, прибирайки документите си.

На „Клочковская" направи още една контролна спирка, до информационното табло на ОСВАГ[81] със сводките от фронта и обявленията на командването. Не откри нищо подозрително и сега настроението му съвсем се развали.

Първо, военните новини бяха лоши. Конният корпус на генерал Мамонтов бе минал по тила на червените, бе завзел Лискинския железопътен възел и се бе съединил с ударната група на генерал Шкуро. Взели са седем хиляди пленници и ако се вярваше на „Бюлетина", половината бяха постъпили в Доброволческата армия. Червеният фронт всеки момент ще се разпадне и тогава ще се открие пътят към Москва. А през това време на северозапад генерал Юденич вече е само на сто и тридесет километра от втората столица -Петроград...

Второ, разговорите между скупчилите се читатели бяха ужасни. Официалното известие за трагедията в Калединския приют още не бе публикувано, но вчерашният взрив беше чут в цял Харков и, разбира се, веднага бяха плъзнали слухове.

Някакъв чичко - изглеждаше като пролетарий, между другото - каза почти същото като дроздовеца: „Като ги хванат тези червеноперковци, да не ги бесят, а да ги дадат на хората. С голи ръце ще ги разкъсат".

Алексей се отдалечи, като мрачно си мислеше, че когато излязат вестниците, нелегалните вече ще бъдат прокълнати от целия град. Нали в известието няма да има и дума за покушението срещу главнокомандващия, а само това, че болшевиките са взривили сиропиталище. И снимки на мъртви, обезобразени деца... Ах, Заенко, гад, какви ги вършиш?

На кръстовището се наложи да се забави – преминаваше с маршова стъпка колона и войниците с пълно гърло крещяха доброволческия химн:

И наистина, всички бяха млади. Лицата им бяха осмислени, одушевени. Явно бяха студентски набор. Отново благодарение на другаря Заенко - беше ги надробил едни, докато бе командвал местното ЧК - „почистил" експлоататорската класа. Интелигенцията, учещите младежи - всички, които би трябвало да са за революцията, сега ненавиждат червените. И ще се бият до смърт. А след вчерашната глупост притокът от доброволци само ще се увеличи...

От „Клочковская" сви по „Ивановская", скоси през дворовете и излезе точно срещу „Заемната читалня". Огледа се още веднъж и едва тогава тръгна към вратата.

Имаше съвсем малко време. Козловски каза: „В галоп, Льоша, в галоп! Единият крак тук, другият там". Ще се наложи да го излъже нещо. Ще го псува, разбира се, но нищо няма да заподозре. Началникът на капитан Романов му имаше пълно доверие.

От една страна, това беше много удобно, разбира се. От друга - морално тежко. Тази дяволска каша! Заби клин между най-близки хора, по-близки от които няма -стари другари, преминали през цялата велика война рамо до рамо и неведнъж спасявали живота един на друг. Алексей постоянно се залавяше, че докато гледа откритото, приятелско лице на Лавър, му се иска да отмести поглед. Защото това си е гадост: да лъжеш онзи, който ти вярва безрезервно.

От друга страна, нямаше как да се откаже от такъв невероятен късмет. Когато в началото на юни Романов се озова при белите и разбра, че за началник на Специалния отдел на Доброволческата армия току-що е назначен полковник Козловски, веднага предаде в центъра: познавам го добре. Орлов, разбира се, веднага му заповяда: падни в обятията на скъпия си другар, глезенико на Фортуна. И полковникът наистина толкова се зарадва на Романов, че едва не го удуши в обятията си. Взе го за помощник. Голяма полза за делото и ежедневни терзания за Алексей.

Но това са сантименталности, по дяволите с тях, ще ги преживеем. Глупаво е, че цялата тромава операция „Племенник" се оказа напразна.

През май извикаха Алексей от Царицинския фронт в Москва, в Реввоенсъвета на републиката - сега Орлов работеше там, защото във ВЧК бяха надделели онези, които той не обичаше и наричаше „дърводелци".

- Армията има нужда от военна информация за противника - каза Орлов, - а кретените от ведомството на Дзержински се занимават с какво ли не, но не и с това. Затворите, разстрелите - в това много ги бива, но не са в състояние, да създадат в тила на белите нормална агентурна мрежа. Дори да имат някакви нелегални звена, чекистите си играят на някакви диверсионни глупости. Взривяват складове, мамка им! На нас не са ни нужни взривове, а като кислород ни трябват точни оперативни сведения. Затова, Льоша - той също като Козловски го наричаше „Льоша" - ние разработихме една хитра комбинация. По твоя профил. Знаеш ли, командващият Доброволческата армия генерал Гай-Гаевски, когото европейската преса нарича „Белия Ханибал", има племенник, и той служи, представи си, в Червената армия...

Планът се стори на Романов прекалено завъртян -имаше прекалено много всякакви „ако", но Орлов бе стопроцентово прав: не може да се воюва без нормално разузнаване. Половината от нещастията и пораженията се случваха, защото белите имаха отлично разузнаване, а нашите - никакво. Затова, макар че Червената армия е десет пъти по-голяма, това е бой на сляпа мечка с глутница дребни, злобни псета: тя само размахва лапи и се върти, а те я нападат оттам, където не очаква и ръфат с острите си зъби. Мечката кърви и току-виж се е сгромолясала.

С една дума, съгласи се. И най-важното бе, че всичко мина учудващо гладко. Другарят Кандиба от специалния отдел на 8 армия чудесно си изигра ролята, живописно се строполи от халосния изстрел. След този инцидент „племенничето" се държеше по единствения възможен начин, куршумите не ги застигнаха, избягаха от преследването, а и след това всичко се нареди успешно. Командващият чичо прие роднината с отворени обятия, а онзи на свой ред обеща на другаря си по приключения добро място - но тук се появи и по-изгодния вариант с Козловски, и излезе, че не е имало нужда от цялата игра със Скукин. Само дето подари на белите един опитен служител на генщаба, който, бидейки човек без политически убеждения, можеше да си служи на нашите, а сега се озова във вражеския лагер. Не е ли кретения?

На вратата на читалнята висеше обява: „Получени са събрани съчинения на Хърбърт Уелс. Заради повишения интерес томовете се дават само за три дни. За закъснение има глоба. Намалението не важи за учащи се". Определени думи бяха подчертани с червено -за да може Романов да не подмине, а да влезе: има новини. Но днес Алексей щеше да влезе и без новини.

Читалнята е идеално място за явка. Този вид търговска дейност в големия университетски град, останал без нови книги, бе много популярен, влизаха много хора, включително и военни.

- Добър ден, господин Зуев. Какво става с поръчката ми? - попита Романов, сваляйки фуражката си.

В залата имаше двама-трима души, бяха седнали в далечния край и едва ли щяха да чуят разговора, но конспирацията си е конспирация.

Прегърбеното човече погледна над сините си очила и изфъфли:

- Ааа, вие ли сте? Пристигнаха вашите книжки. Но сега мога да ви дам само две. Има нови правила.

След седем години, прекарани по килиите, на Иван Максимович му бяха изпадали всички зъби, а зрението бе силно влошено. Ходеше и с бастун, заради ревматизма на коленете. Като го погледнеш - старче, на мравката път прави. Пенсиониран учител или може би счетоводител. Но усещането бе измамно. Зуев оглавяваше харковската агентурна мрежа на Реввоенсъвета, малобройна, но умно и старателно уредена. Романов, например, познаваше само самия Иван Максимович и дъщеря му Надя.

- Позволете ми тогава да си избера. Къде са книгите?

- Да идем в хранилището. Надя, замести ме в залата !

Излезе младичка девойка, почти дете, невзрачна на вид: сива плитка, сива рокля, сив плетен шал на рамен-ете - мишка и толкова. Тя само кимна на Романов (според легендата не се познаваха), но погледът й бе изискващ, въпросителен. Алексей едва забележимо наведе глава. Лицето на Надя Зуева светна.

Не знаеше много за нея: на деветнадесет, възпитавана е от чичо си, харковски адвокат, защото родителите й от 1905 година са били на каторга, майка й не се върнала -загинала след протестна гладна стачка. Надя се запознала истински с баща си едва през седемнадесета година. Зуев я използва за свръзка и за шифриране-дешифриране.

Коридорът ги отведе във вътрешността на сградата, в жилището на Зуеви. Чак когато се озоваха зад две заключени врати, Романов заговори за работа.

- Защо е червеното подчертаване? Депеша ли е пристигнала?

Иван Максимович пъхна ръка под кожената тапицерия на бюрото, извади лист хартия. Там с момичешкия, гимназистки почерк на Надя бе записано разшифрованото послание от центъра. Орлов спешно искаше новини за плановете на генерал Мамонтов: накъде ще поеме конният корпус, разгромил червените комуникации - на север игли на юг?

- Пишете. „ОТ ВИСОЧЕСТВОТО ДО ПЕРНАТИЯ. (Конспиративният псевдоним на Алексей „Височество" бе измислен от Орлов - заради царската фамилия и защото заради средния род не се разбираше дали е мъж или жена). По сведения, получени от Хлебарката (така те наричаха полковник Козловски), корпусът на Мамонтов се връща поради умора на конския състав". След като отговори на въпроса от центъра, Романов премина към собствения си проблем. „Отново настоятелно моля да се въздейства на сътрудничещите ни колеги. Вчера в резултат на неуспешно покушение срещу главкома загинаха възпитаниците на детския приют и възпитателките. Това е огромен подарък за бялата пропаганда. Вземете мерки в Москва, в противен случай аз ще ги взема на място сам. Така не може да се работи".

- Какви ги свършиха само? - оплака се той на Зуев, вече не за посланието. - Знаете ли подробности? Вчера в Харков пристигна главнокомандващият и посети Калединския приют за синове на загинали офицери. Взриви се бомба, заложена под някаква маса. Загинали са началничката на приюта и една възпитателка, осем деца, още единадесет са ранени, останалите са контузени, а генералът неясно защо минута преди взрива е прекъснал церемонията, извинил се и излязъл. Загинали са само хора от приюта, а той е невредим. Кретени! За каквото и да се захванат, само провали! С това осигуриха на белите приток от нови доброволци.

Ако покушението беше успешно, щеше да е още по-лошо. Вместо Тюфлека (така белите офицери наричаха помежду си флегматичния главнокомандващ силите на Юга на Русия) щяхме да получим Гай-Гаевски. Той би бил десеторно по-опасен! Тежко е с кретени!

Иван Максимович подъвка с беззъбата си уста.

- Мда. Само гледат да угодят на Москва, за делото не мислят. Знам от партиен опит: най-много вреда има от своите. За борба с Охранката не се хвърляха толкова сили, колкото за дрязги със скъпите другари от партията. А вие сигурен ли сте, че взривът е дело на Заенко?

- Не, мамка му, белите сами са се взривили! - ядно отвърна Романов.

Най-лошото е, че и Орлов няма да намери оправия с чекистите. При тях там в Москва има сблъсък на две стратегически линии: как да се гледа на нашата революция? За какво се борим - за победа на социализма в една отделно взета страна или за световния революционен пожар, заради който не ни е жал да изпепелим цяла Русия? Спорят, карат се, всеки се опитва да придърпа Илич на своя страна, а той пък лавира - казва на едните едно, на другите - друго. Военните искат победа над враговете. Те затова са и военни. Докато за чекистите колкото повече трески хвърчат, толкова по-добре. Именно затова засилват червения терор. Защо да жалят класовите врагове, когато не им е жал за цяла Русия?

В Харков хората на Дзержински имат собствено звено, създадено от криещия се в нелегалност началник на градското ЧК, другаря Заенко, и между двете червени мрежи няма нито разбиране, нито дори някакви контакти.

- Заенко, песът му с пес, настрои целия Харков срещу себе си. Алексей, да бяхте видели, какво ставаше тук при съветската власт, когато в Черната къща всеки ден затриваха по някого. Целият град ни мразеше - Иван Максимович въздъхна. - Два пъти съм поставял въпроса за отстраняването на Заенко. Нищо не излезе. В крайна сметка се наложи да предадем Харков без бой. Веднага щом наближиха белите, започна въстание. Заенко е виновен. Сега е в нелегалност и пак ни прави мръсно.

- А можеше да помага. Служим на едно дело! - Романов скръцна със зъби от безсилие. - Дори аз, помощникът на началника на Специалния отдел, не бях осведомен за точния график на придвижване на главкома, а те са научили отнякъде, че трябва да пристигне в приюта точно в осем без двадесет. Часовниковият механизъм е бил нагласен за седем и петдесет. Това значи, че Заенко има свой източник на информация. Някъде съвсем на върха... И още нещо - Алексей си погледна часовника. Трябваше да бърза. -Козловски отново ме прати да потърся помощта на Стареца. Нали помните колко бързо той стигна до изпълнителите на нападението от август? По същия начин сега ще се докопа до самия Заенко. Казвал съм ви, че е много опасен човек.

- Може и да е за добро - спокойно забеляза Иван Максимович, демонстрирайки нагледно колко измамна е безобидната му външност. - Нека вашето контраразузнаване ликвидира другите, по дяволите. Ще престанат да се пречкат в краката ни. И Москва ще разчита за Харков само на нас.

Алексей бе потресен.

- Полудяхте ли? Каквито и да са, те са наши другари, болшевики!

Зуев го погледна снизходително.

- Не сте били в нелегалност, млади човече. Не познавате болшевишката диалектика. Кой ти е другар, а кой не - това е ситуационен въпрос. Е, добре. Ако искате да опазите Заенко - хайде да пречукаме Стареца. Знаем къде живее. Охрана няма...

- Ще ви пречукам аз вас - избоботи Романов, но беше смутен. Засега наистина нещо не можеше да се разбере с болшевишката диалектика.

Иван Максимович провлачи многозначително:

- Мдаа, тежко е с кретени. За това имате право... Добре, Надя ще шифрира вашето оплакване, Радистът ще го прати.

Той имаше свой човек в армейското звено за свръзка (прякорът му бе просто „Радиста"), който изпращаше с уинстънския трансмитер шифровани послания, които летяха по въздушните вълни със скорост 70 думи в минута право към Москва, в Ходинската радиостанция.

Надя изпрати Романов до задния вход - не от вежливост, а за конспирация: първо поглеждаше навън и проверяваше дали всичко е чисто.

В коридора тя шепнешком го попита:

- Носите ли?

Той мълчеше.

- Нали обещахте!

- Нося, нося...

Алексей бръкна в джоба си.

Тя очаквателно протегна малката си длан, по следата на която се розовееше кръгло петно. Алексей знаеше историята на този белег - Зуев му я разказа.

През лятото на седемнадесета, още при Временното правителство, той за първи път започнал да създава нелегална мрежа. Тогава болшевиките бяха обявени за немски шпиони, започнаха арести. Дъщеря му Надя, която Иван Максимович не бил виждал дълги години, молила и тя да участва в работата, но той отказвал - защо да забърква детето в игри за възрастни? И тогава тя казала: „Няма да те убеждавам. Ще държа ръката си над огъня, докато не се съгласиш". Запалила свещ и протегнала ръка над нея. Той си мислел, че след секунда ще я отдръпне. Тя обаче не я от дръпнала. И щом замирисало на печено, се предал. „Какво да се прави, майка й беше същата", с гордост и горчивина завърши разказа си Зуев.

- Хайде! - настоя Надя.

Той извади от джоба един шоколад „Еминем-лукс", нейния любим, и го сложи в ръката й.

- Как не ви е срам! Обещахте ми!

- Защо ви е браунинг? По кого смятате да стреляте?

- По себе си! Ако ме арестуват, жива няма да се дам! Не искам да ме измъчват!

Романов още веднъж си погледна часовника. По дяволите!

- Първо, при нас не измъчват, Козловски не позволява - каза той разсеяно, като тръгна към изхода. - И второ, ако ви арестуват, ще се озовете при мен и аз ще ви измъкна. Така че яжте си шоколада и не мислете за глупости.

- Защо с баща ми винаги говорите сериозно, а с мен само се шегувате? Смешна ли ви се струвам?

Гласът й толкова мъчително трепна, че се наложи да спре. Романов се обърна.

- Струва ми се, че сте най-прекрасна сред девойките. А се шегувам, защото когато ви виждам, ми се повдига настроението.

Тя го гледаше с подозрение - пак ли се шегува? Алексей направи много сериозна физиономия и Надя грейна в усмивка.

- Не ме изпращайте. Сам ще проверя двора - каза той.

- Е, без обиди, нали?

Подаде й ръка, а когато Надя му протегна своята - не се сдържа, поднесе я до устните си и я целуна точно по белега.

- Какво правите?! - ахна тя. Не бе дръпнала ръката си от горящата свещ, а сега подскочи - едва не падна.

Когато Романов излезе навън, усмивката още дълго не слизаше от лицето му, но погледът бе вече съвсем друг - съсредоточен.

Алексей обмисляше как ще разговаря със Стареца.

Облачното щастие

По-добре да бе писал за войната и мира, отколкото да се правиш на умен за нещо, от което нямаш никаква представа, мислено каза на автора Мона. Тъкмо се бе заела да препрочита „Анна Каренина", но вниманието й веднага се отклони. В последно време постоянно й се случваше. Та викаш значи, всички щастливи семейства си приличат. Със собствената си съпруга не си могъл да се разбереш, но иначе пълниш главите на читателите с глупости.

Щастието за всички е различно. Например такова, като в семейството на Мона, сигурно не е имало никъде и никога. Светът наоколо да се руши, отвсякъде да пристигат вести - и всяка следваща да е по-лоша от предишната, и глад, и мор, и сътресения и изобщо не е ясно какво ще е утре - и все пак огромно щастие. Не безоблачно, разбира се. Облачно, при това много облачно. Цялото небе е покрито с буреносни облаци, които са черни и бълват гръм, но от това щастието се усеща само още по-остро. И така вече четири месеца!

Всъщност първите седмици след раняването, разбира се, не бяха кой знае колко весели - болки, безпомощност, треска, но пак беше щастие. Защото Мона пропусна най-лошото, беше в безсъзнание. Дойде на себе си вече в болницата, след операцията. Отвори очи и видя над себе си навъсеното лице на благородния мъж - и веднага се усмихна.

Веднага след този миг животът започна да става все по-лош, а щастието ставаше все повече и повече, и повече.

Изразът „благороден мъж" тя заимства от Маса. Не смяташе себе си за „благородна жена", но на Ераст му пасваше съвсем точно. Така и го наричаше: „Ей, благородни мъжо, стига си се ресал, идвай на закуска!"

Ераст прекарваше много време пред огледалото: подстригваше си мустачките, играеше си с пътя на косата, гласеше идеалния ъгъл на якичките. Смята, че при толкова млада жена трябва да изглежда безупречно. Смешен е!

От друга страна, слава богу, че е толкова педантичен и се грижи за прическата си -иначе нямаше да има никакво щастие. След като проби Мона, куршумът се бе ударил в стоманеното гребенче в джоба на гърдите на Ераст. По-късно японецът надраска на повредения гребен изречение с йероглифи и го сложи в сребърна рамка. Изречението се превеждаше по следния начин: „Търсещият Красота побеждава смъртта".

Мона първо прекара цял месец в болницата и беше щастлива, защото Ераст идваше всеки ден и защото й бе много приятно да оздравява.

След това я изписаха и тя се премести при Ераст, което вече бе истинско блаженство: да живеят двамата под един покрив, да се събуждат заедно. Вярно, че жилището бе ужасно - в покрайнините, с ламаринен умивалник и дъсчена тоалетна, която Мона наричаше le nouzhnik, а самото обиталище - la coliba - защото с любимия раят е и в колиба.

През август се откри харковски филиал на „Лионски кредит", където Ераст успя да преведе пари от американската си сметка (да, да, благородният мъж се оказа и богат). Тогава щастливото семейство се премести в двустаен луксозен апартамент в „Метропол" -чудесен хотел на световно ниво, който бе отворил врати точно преди войната. А там имаше меки постели, топла вода, телефон, отличен ресторант и палми навсякъде - като в Едем.

Мона предпочиташе да не напуска това островче на нормалния живот, особено когато стана ясно, че закъснението на женския цикъл не е от раняването, както се предполагаше преди това. Най-добрият акушер в града, професор Либкинд, каза, че вследствие на травматичния старт на бременността, до двадесета седмица била голяма опасността от помятане, затова й предписа максимален покой. Трябвало временно да се „понижи тонуса на матката". Повечко трябвало да се лежи в леглото, желателно било да е по гръб и не било лошо краката да бъдат повдигнати; изисквало се правилно хранене и в никакъв случай да не се нервира.

Мона с огромно удоволствие понижаваше тонуса на матката си. Четеше в леглото с високо вдигнати крака. Щом се уморяваше да лежи, се местеше в креслото, правеше си маникюр и си свиркаше. Пиеше чай с ябълки антоновки и поглеждаше смръщено към прозореца.

Светът зад прозореца съвсем не я привличаше. Там властваше нещастието. По улиците се влачеха мишосиви колони, караха ранени, бързаше нанякъде умърлушена тълпа.

Война.

А на Мона й беше все едно. До заветната двадесета седмица оставаше само месец. Тогава, с благословията на доктора, щяха да идат в Крим, да се качат на парахода и да отплават далеч от страната на победилите плъхове. Щастието ще стане безоблачно.

Коремът й растеше, но не толкова бързо, колкото й се искаше, макар че Мона ядеше като за двама. Коремът бе неин важен съюзник. Всеки път, когато благородният мъж започваше мрачно да обикаля из стаята, след като прочетеше всички вестници, Мона изпъчваше корема напред, започваше да се жалва, че й се повдига, което никога не се беше случвало - бременността не причиняваше на бъдещата майка каквито и да било неприятности. От оплакванията благородният мъж веднага започваше да се суети и забравяше за света отвън.

Трябва да издържа още четири седмици, а после мога и да се отпусна, каза си Мона, сядайки и оглеждайки се с удоволствие в огледалото. Торбички под очите - отлично. А това на челото какво е - нова бръчица? Великолепно! Кога най-накрая ще се появи поне едно бяло косъмче? Искаше й се да изглежда по-стара, за да се доближи по възраст до Ераст, защото той, горкият, толкова се притеснява, че е с тридесет години по-възрастен от нея.

Още е рано за обяд. С какво ли да се захване? Дали да не се заеме със своите фигури?

Сложи работната престилка, излезе от спалнята и отиде в хола. Там седеше Маса и разхождаше четката по лист хартия. Онзи ден той купи в китайския квартал туш, четки и някаква особена хартия. И сега рисуваше от онези, своите завъртулки - имаше черни петна по челото и крайчеца на носа.

- Да поработим, а? - каза Мона.

Японецът се изправи и почтително се поклони.

Той се появи, докато тя още лежеше в болницата и от време на време изпадаше в несвяст. Веднъж дойде на себе си и на мястото, където обикновено виждаше лицето на Ераст, различи кръгла физиономия с дръпнати очички. Помисли, че е сън, а се оказа, че благородният мъж с телеграма е извикал своя Санчо Панса от Севастопол.

Японецът видя, че болната е отворила очи. Наведе цялото си туловище, без да сгъва врата (при тях така е прието).

Каза:

- Масахиро Шибата. Много ми е приятно.

И на Мона веднага й стана приятно и го обикна. Той ужасно я забавляваше, повече от Ераст дори.

Маса живееше в съседство, но почти винаги беше в гостната, а когато Ераст отсъстваше - непрекъснато.

Мона, разбира се, можеше да държи благородния мъж до себе си неотлъчно, за една нещастна бременна жена със слабо здраве това щеше да е много лесно, но не си струва да държиш такъв човек затворен между четири стени - ще започне да се измъчва. С Ераст трябваше да се държи по друг начин: постоянно да му измисля някакви малки трудни задачи. За да има през цялото време какво да прави и по-малко да се замисля за съдбата на света.

Първо краката на Мона започнаха ужасно да мръзнат и за да ги топли, се оказаха необходими чорапи от вълната на новородено агне. Ераст тръгна по околните села в търсене на този Граал - не беше лесна задача, защото край Харков почти не отглеждаха овце, а пък и както е известно, агнетата не се раждат през лятото. Но нищо, той намери, а Маса оплете чорапите. В този момент обаче втрисането на Мона изчезна и започнаха пристъпи на нервно безпокойство, които й бяха напълно противопоказни. Единственият лек се оказа някакво ново швейцарско лекарство - и Ераст една седмица обикаля по болници и аптеки, че дори се канеше да тръгне за Константинопол, но това вече щеше да е прекалено. Мона заяви, че все пак достатъчно добре й действа тинктура от мащерка.

Преди месец й се прищя да вае - благородният мъж след дълго търсене осигури приличен восък. След това изникна по-сложна задача - хубави бои, все трябваха нови. Днес например Ераст беше командирован да намери светла охра, с която художничката смяташе да пожълти портрета на Маса.

Само веднъж, през август, мъжът все пак скъса повода.

Мона много се стараеше да не нервничи, убеждаваше се, че дори царица Омфала от време на време е пускала пленения Херакъл на лов. Слава богу, не продължи дълго, само два дни. И Маса беше с него. „Избирай: или вземаш Маса със себе си, или оставаш - заяви Мона, когато разбра, че няма да може да удържи Ераст в хотела. - Аз чудесно ще се справя и сама".

С което, между другото, заслужи горещата признателност на японеца, защото в началото той май ревнуваше. Сега обаче те се бяха сприятелили и Мона твърдо знаеше, че при какъвто и да било спор със съпруга й Маса ще е на нейна страна.

Лесно е да имаш работа с мъже, особено със силни мъже. Представяй се пред тях за слаба, за всичко искай съвет и ги моли да ти разказват за отминали подвизи. И още нещо съвсем дребно: когато Ераст и Маса правеха онова тяхното глупаво ренсю[82] и се млатеха взаимно с юмруци и дървени пръчки, тя винаги викаше за Маса. Мъжът й винаги малко се обиждаше, но него можеше да утеши по хиляди други начини.

Готвейки се да позира, Маса седна до прозореца, където на масичката се белееше голяма топка восък. Придаде на физиономията си страховит и надменен израз.

Мона хвана обекта за бодливото теме и го завъртя в нужната позиция.

- Пак ли искате да говоря за нещо? - попита японецът, докато тя натриваше ръцете си с талк. Мона кимна. Когато говореше, лицето му оживяваше, защото иначе си беше съвсем като истукан.

- Мисля за предишната ни беседа, госпожо, и ето какво ще ви кажа. Не може да ви се роди момиченце. Погледнете господаря. Нима той може да има момиче? Това е невъобразимо. Той е прекалено много мъж.

Маса си мечтаеше да възпитава момче, защото Фандорин нямал никакво понятие от деца и със сигурност щял да развали сина си.

- Погледнете ме - Мона опипа с пръсти късия му нос, за да улови пространствените измерения. - Само не си въртете главата.

Той я погледна с ъгълчето на окото си.

- А аз мога ли да имам момче? Нима аз не съм жена в достатъчна степен? Никакво бръчкане на челото!

Идеята не се хареса на Маса. Той засумтя.

- Разкажете ми нещо - каза Мона, като оформяше бързо восъка.

- За какво?

- За жените, които Ераст е обичал. Колко са те?

Тя вече отдавна се опитваше да го насочи към тази тема.

- Не. Господарят ще се разсърди.

- Ах, колко жалко - огорчи се Мона. - Аз често мисля за това и започвам да се притеснявам. Ето сега направо ме бодна сърцето. Не питам от ревност. Кой ревнува от миналото? Просто искам да се науча да го обичам възможно най-добре. А за тази цел трябва за знам за жените, които е обичал. Какви, как, защо?

Аргументът за притеснението винаги действаше безотказно. Японецът се замисли и започна да сгъва пръсти. Скоро те свършиха и той започна да ги разгъва обратно.

- Имам предвид обичал, а не разни глупости – уточни Мона.

- Тогава е лесно. Господарят е обичал три жени много силно. И още три - но не чак толкова.

- Първо ми разкажете за онези, които е обичал много силно.

Маса печално въздъхна.

- Първата е била преди мен. За нея няма как да разкажа. Но тя е била много млада и едва ли бихте могла да се научите на нещо от нея... Втората обаче - аз я познавах - беше истински сенсей на любовта, о да, но тя беше лисица-кицуне. А третата всъщност я нямаше.

- Как така?

- Тя през цялото време играеше някаква роля, а нея самата я нямаше.

- Ераст много силно е обичал първо едно момиче, след това лисица и накрая преструвана, така ли? - Мона се намръщи. Разговорът беше неприятен, но безумно интересен.

- Подозирах, че е глупав в любовта.

- Да - съгласи се Маса - безнадеждно глупав. Така и не успях да го науча на това, макар да се опитвах. Слава богу, че той обикна вас.

Никой не го е и питал кой знае колко, рече си Мона. А Маса смени рискованата тема:

- Вие решихте ли накъде ще отплаваме? Господарят ще направи така, както вие искате, нали знаете - лицето му стана умилно, а гласът - меден. - Ако тръгнем за Япония, там тъкмо ще е сезонът м ом идзи. Няма нищо по-прекрасно на света.

Този спор между тях течеше отдавна и Маса беше прав: предстоеше Мона да реши. Тя обаче засега се колебаеше. Фандорин я убеждаваше да изберат Америка, защото Европа е тежко болна, при това задълго. Маса, разбира се, агитираше за родината си и Мона сериозно се замисляше за това. Не знаеше много за Страната на Изгряващото Слънце, но си я представяше като малка къща за кукли и този образ галеше сърцето й. А ако всички японци са като Маса...

На вратата се почука. Хотелската прислуга отдавна бе научена да не се явява без повикване, това можеше да е само Ераст. С неговата старомодна церемонност той не влизаше без да почука, дори на собствената си врата.

- Не може! - провикна се Мона. - Не сме облечени!

Японецът сърдито изпръхтя. Не одобряваше подобни шеги. Бързо отиде до вратата, отвори, но там стоеше не Фандорин, а висок военен. Сърцето й се сви.

Без да дава вид, че е разтревожена, тя приветливо каза:

- Боже, самият щабскапитан Романов! Отдавна не сте идвали. Много моля.

Когато Романов се яви предишния път, преди около месец и половина, всичко завърши зле: Ераст скъса въжето. По-точно така го опъна, че се наложи да го пусне. Вярно, че тогава заедно с щабскапитана дойде и неговият началник, куцият княз Козловски. Може би сега няма защо да се притеснява?

Мона поднесе ръка за целувка.

- Къде изчезнаха звездичките от пагоните ви?

- Началникът ми реши да ме повишат в по-горен чин. Засега не съм си набавил нови пагони - дефицит, затова просто махнах звездичките. Изглеждате прекрасно, Елизавета Анатолиевна.

Целуна й ръка не по правилата на вежливостта - символично, а истински, с устни, като при това едва стисна и пръстите й. Все пак мъжете са поразителни същества. Струва им се, че ако преди сто години в момент на слабост нещо им е било позволено, то това и сега има някакво значение.

Мона отдръпна ръка.

- Но моля ви, толкова тежко понасям състоянието си. Повдига ми се, вие ми се свят, нямам апетит.

Капитанът размени поклон с японеца, който за разлика от Мона явно се радваше на посетителя. Маса беше останал с най-приятни впечатления от августовските приключения и сега приличаше на кучето на Павлов, пред което се е запалила лампичка.

- Тук ли е Ераст Петрович? - попита Романов. Сърцето отново се сви. Лошото предчувствие се потвърждаваше.

- А ето го и него - Мона посочи масата. Капитанът погледна и отстъпи назад. В средата й се мъдреше художествената композиция „Трофеят на Иродиада": главата на Ераст, заобиколена от астри, рози и хризантеми. Мона я направи в естествена величина с много старание и любов. Подбра и боядиса перука, залепи му мустачки и мигли, дорисува вени на слепоочията. Просто да се ненагледаш! Само очите бяха затворени, защото Мона работи тайно, нощем, когато благородният мъж спеше. Искаше да го изненада. Малко я дразнеше това, че той беше винаги толкова сдържан и невъзмутим, и нищо не може да го учуди или изкара от равновесие. Изненадата се оказа блестяща.

Една сутрин двамата бяха в банята - Мона бе във ваната, той се бръснеше - и тя го помоли със слаб гласец: „Мили, извади ми лавандуловата есенция". Благородният мъж, без да подозира, отвори тоалетното шкафче - а там бе главата му. Изражението на Фандорин стана такова, че Мона една не пометна от смях. Това щеше да е глупаво, разбира се. За сметка на това сега й беше приятно да си спомни. Тя и сега изхихика. Японецът също бе доволен от реакцията на капитана.

- Красиво ли е? И аз скоро ще имам. Още по-хубава. Със стъклени очи.

Романов поправи яката на куртката си.

- Уф. Весело си живеете. Не като мен... А кога ще се прибере господин Фандорин?

Отговориха едновременно.

Мона:

- Няма да е скоро.

Маса:

- Скоро.

Капитанът бе в затруднение.

- Ще позволите ли да ползвам телефона?

Назова номера, след това помоли някого, вероятно дежурния, да го свърже с „господин полковника". Разговорът беше кратък.

- Лавър, в „Метропол" съм. Няма го. Не се знае кога ще се върне. Да взема да се прибера?... Добре, ясно. Ще го чакам, колкото е необходимо.

Съвсем лошо, навъси се Мона. Щом все пак не се размина без Козловски, а и той заповядва „да се чака колкото е необходимо".

Полковникът никак не й се понрави още от самото начало. Той се появи за първи път още докато с Ераст живееха под наем. Козловски беше обикновен, делови, с прямо, открито лице, много симпатичен - именно с това не й се хареса. Говореше с Ераст като с архиерей, много почтително. Каза, че през четиринадесета година, когато го прехвърлили в контраразузнавателното управление, минал специален курс, където изучавал операциите на Фандорин по време на японската война. „Това, че вие, ваше превъзходителство, сте се озовали в Харков е невероятен късмет - обясняваше лошият гост. - Имаме страхотна нужда от вас. За мен ще бъде чест и щастие да служа под ваше ръководство". А после заниза разни приказки за Бялото дело и спасението на нещастната Родина от червената зараза. Мона вече се готвеше да припадне, за да прекрати тази опасна беседа, но Ераст прекъсна княза. Каза му, че неговите врагове не са нито червените, нито лилавите, а всевъзможните мерзавци, които биват всякакви на цвят, и враговете на отечеството. При сегашните обстоятелства обаче отговорът на въпроса кой е враг на отечеството не е очевиден. Лично той смята, че такива са всички участници в тази проклета кланица.

И Козловски си замина с празни ръце.

Но през август се яви отново - вече тук, в „Метропол". „Нали воювате с мерзавците?

Заповядайте. Ето ви едно отвратително злодеяние, по-лошо не може да се измисли. Със сигурност вече сте чули, че вчера на „Екатеринославская" е ограбен автомобил на армейския трезор. Някакви изроди хвърлили гранати по колата посред многолюдно кръстовище. Убити се единадесет минувачи, около тридесет са ранени. Не разполагам с опитни следователи, цялата ми надежда е във вас". Показа му снимки. Устата на Ераст стана като каменна, той сви вежди - и Мона разбра, че ситуацията вече не може да бъде спасена с припадък. Наложи се да го пусне от повода. След това два дни не можеше да си намери място и се убеждаваше да не нервничи.

Нима всичко ще се повтори?

Много й се прииска да избута Романов вън, докато не се е прибрал мъжът й, но това беше глупост, разбира се. Капитанът просто ще изчака във фоайето и тя дори няма да може да разбере какво се е случило.

- А какво се е случило, Алексей Парисович? - попита Мона, хващайки свойски Романов за лакътя. – Изглеждате притеснен.

- Нима още не знаете? А пък ние цяла нощ сме на крак. Кошмар. Взрив в сиропиталище. Покушение срещу главкома. Князът лично искаше да дойде при господин Фандорин, но е зает с разследването. Изпрати мен, с послание.

Мона се стресна. Сиропиталище? Лоша работа. Ераст пак ще се откъсне.

- Маса, донесете ми, моля, хапчетата от банята - отпрати тя японеца, а после попита настоятелно капитана: - Какво има в посланието? Покажете.

Романов се поколеба.

- Снимки. Ужасни...

Но все пак извади плика от планшета си.

На първата снимка, голяма, беше снимана група деца с еднакви тъмни униформи, край тях седяха жени с престилки с кръстове - вероятно възпитателки. Лицата на осем от момченцата и на две от жените бяха зачеркнати с червен молив.

- Това са онези, които са убити - поясни Романов. -Всички останали са ранени или контузени.

Останалите фотографии бяха още по-потискащи: всеки убит поотделно.

- Князът заповяда да покажа всичко това на Ераст Петрович.

Проклет психолог, злобно си помисли Мона. Знае с какво да го трогне. Какво да правя?

- Мили Алексей - проникновено каза тя. - Имам много голяма молба към вас. Кажете на Ераст просто, че вашият началник го моли за помощ, но не му показвайте снимките.

- Но Лавър нареди непременно да му ги покажа - обърка се Романов. - Как мога да не изпълня това?

- Заради мен. Заради всичко, през което преминахме заедно... Помните ли?

И нежно го погледна в очите: защото аз всичко помня, такова нещо забравя ли се?

Не очакваше, че той ще се съгласи. Но чудесният Романов каза с въздишка:

- Ами добре. Щом вие ме молите...

И прибра опасните снимки в плика, а плика - в план-шета.

- Благодаря - прошепна тя, много доволна, че този разговор се проведе в отсъствието на Маса.

В този момент на вратата се почука и това вече със сигурност бе съпругът й.

- Няма никой вкъщи! - весело се отзова Мона.

Ераст влезе навъсен.

- Намери ли охра?

Той извади от джоба шишенце.

- Надявам се да е п-правилната.

И млъкна, като забеляза застаналия до стената Романов.

- Вие?

- Здраве желая, ваше превъзходителство - изрече отчетливо капитанът.

- Какво „п-превъзходителство" съм ви аз? – намръщи се Фандорин.

- Действителният статски съветник е ранг, равен на генерал-майор. Не съм тук на частна визита, дошъл съм по заповед на господин полковника. Вчера вечерта бе извършено покушение срещу главнокомандващия. Не нашия командарм, а срещу самия Антон Иванович – сметна за нужно да подчертае Романов, който явно нямаше доверие в знанията на цивилния за военната йерархия. - Князът много ви моли да вземете участие в разследването.

Обещанието, дадено на Мона, бе изпълнено честно. Тя благодари на Алексей Парисович с леко кимване на главата.

Но в този момент съвсем не навреме се намеси завърналият се в гостната Маса:

- Взривили са бомба в сиропиталище. Трябва да се види дали няма пострадали деца.

- Пострадали са - отвърна мрачно Ераст. - Осем момчета са загинали, има много ранени. Чудовищна мерзост.

Ето защо е толкова мрачен, досети се Мона. Вече знае.

- Добре, капитане. Тръгваме веднага - каза Фандорин

Живот в света на Ин

и тревожно погледна Мона.

- Вземете файтон и ме изчакайте п-пред хотела - допълни Ераст Петрович.

Романов козирува и излезе. Мона мълчеше, свела очи. Това беше най-лошото -нейното мълчание.

- Там са загинали деца. Още по-страшно е, че има осакатени. Те и т-така са нещастни, защото са загубили родителите си... А онези, които са го извършили, се разхождат на свобода и бог знае какво още ще сторят...

Мона мълчеше.

- Обещавам да не се забърквам в нищо рисковано. И ще се п-постарая да се справя възможно най-бързо...

Най-накрая тя го погледна с печален укор.

- Нали обеща! Нима не можеш да потърпиш? Остана само месец - въздъхна. - Добре де. Нали виждам, че не можеш да си намериш място. Но при едно условие.

- Каквото и да е! - побърза да възкликне Фандорин.

- Ще ми разказваш всичко, без изключение. С подробности.

- Имаш думата ми.

- И пак ще вземеш със себе си Маса.

- Не. Разбрахме се: едно условие, не две! - Ераст Петрович заплаши скочилия на крака японец с юмрук: ти да мълчиш. - Бременна си в петия месец. Докторът казва, че това е рисков период. Нито за м-минута няма да те оставя без надзор. Маса, о-негаи да кара! Таному дзо!

Маса изпъшка и се смири. Фандорин рядко го молеше за нещо с такъв тон.

- Внимавай, дал си ми дума - жената притисна Ераст Петрович до себе си и го отблъсна. - Това е, заминавай. И знай: ако нещо се случи с теб, ще убиеш двама, мен и детето.

Във файтона Романов понечи да завърже разговор за делото, но Фандорин гледаше настрана и не го слушаше.

Размишляваше за света на Ин.

Ераст Петрович, разбира се, и преди знаеше, че няма никакъв „свят на хората", както не съществува и някакъв абстрактен „човек". Има мъж и жена. Те са устроени по различен начин, живеят различно, интересуват се от различни неща, в поведението си се ръководят от различни етично-естетически норми. В много отношения светът на Ян и светът на Ин са дори противоположни. Самият Фандорин винаги бе живял в Мъжкия свят, беше го изучил отлично и бе достигнал една от най-висшите степени в тази координатна система.

Светът на Ян е подвластен на разума и покорен на волята, твърд е и ясен, в него „да" значи „да", а „не" значи „не" и общо взето винаги се разбира къде е Доброто и къде е Злото.

Но преди четири месеца по каприза, а може би по милостта на кармата Ераст Петрович изведнъж се пресели в света на Ин. Това стана в онези ужасни часове, когато отнетата от бандитите тачанка летеше през степта към големия град с истински болници, а зад гърба му върху купчина сено, се мяташе и бълнуваше ранената Мона. Фандорин тогава даде клетва пред себе си: ако тя оцелее - о, ако оцелее! - той никога няма да я остави.

Случи се чудо. Мона остана жива. А Ераст Петрович не бе свикнал да нарушава клетвите си. Така и стана, че майсторът от света на Ян се озова в един чужд свят в ролята на ученик, глупав и безпомощен.

Разсъждавайки обективно, женският свят е несравнимо по-хубав от мъжкия. Той е и по-добър, и по-жертвен, и по-красив, и по-жив. Идеолозите на Бушидо утвърждават, че истинското предназначение на мъжа е да умре добре. Ако е така, то същинското предназначение на жената е да живее добре. Неслучайно мъжете най-добре от всичко умеят да отнемат живот, а жените го даряват. За един мъж е трудно да съществува в света на Ин. Фандорин никога досега не се бе чувствал толкова слаб и неуверен, никога досега не бе изпитвал постоянен страх. Ами ако на Мона нещо й се случи? Или (вече съвсем непривичен страх) ами ако нещо се случи с него самия? Та нали това ще значи - тя е права, - че той ще обрече на гибел и жена си, и нероденото дете.

Прав е древният мъдрец: благородният мъж не бива да създава семейство. А щом си го сторил - престани да живееш по правилата на благородния мъж, вече не си сам на този свят. Но Ераст Петрович не знаеше как се живее по други правила и дори не искаше да се замисля за това.

Цялата надежда бе на осем по осем. Скоро, през януари деветнадесета, ще навърши шестдесет и четири години - възрастта на зрелостта. На теория от този момент нататък разломът между Ин и Ян трябва да започне да се стеснява, защото до следващите две осмици, 88 години, достигаш вече не като мъж или жена, а като Завършен Човек. Освен това през февруари ще се роди детето и ще станат трима. Тогава ще се замисля за други правила, помисли си Фандорин, малко се успокои и дори си позволи да помечтае. Ще е хубаво, ако се роди момиченце. Такова като Мона. Поне Маса няма да си пъха носа в неговото възпитание.

- Пристигнахме - каза Романов и Ераст Петрович се върна към действителността.

- На гарата? - учуди се той. - А защо не в контраразузнаването?

- Князът е при командарма. Нареди ми да ви закарам право на съвещанието.

За Гай-Гаевски се знаеше, че не обича да стои в тила и през цялото време се мотае по различни участъци на фронта. Полевият щаб на армията бе разположен във влак. Генералът имаше славата на гений на съвременната железопътна война: той стремително прехвърляше войсковите си подразделения от единия фланг на другия, на стотици километри, подобно на шахматни фигури, ловко оперираше с бронираните влакове, а летящи ремонтни бригади можеха мълниеносно да възстановяват повредените линии. Заради неговата бързина и непредсказуемост, европейските вестници наричаха командващия Доброволческата армия „Белия Ханибал".

- Е, добре, ще видя този ваш Х-Ханибал - скептично каза Фандорин, като се сети за един друг Бял Генерал, от съвсем други времена. Едва ли новият герой можеше да засенчи онзи, стария.

Владимир Зенонович Гай-Гаевски наистина съвсем не изглеждаше героично. Във вагон-салона начело на дълга, покрита с карти маса, седеше възрастен разплут дебелак с морав нос и загаснала папироса в ъгъла на устата. Зад пенснето сънено мигаха дребни подпухнали очички. Неспретнатият черен мундир с избелели пагони му седеше като торба и отпред бе целият в пепел, в тлъстата ръка потреперваше чаша недопит чай.

Но именно тази не особено картинна външност впечатли Фандорин. Пълководец, който не смята за нужно да изобразява величие, трябва да е много уверен в себе си. За Гай-Гаевски се говореше, че при необходимост лично е предвождал войниците в атака и единадесет пъти е бил раняван. Преди германската война кариерата на Владимир Зенонович не вървяла, службата в мирно време му била трудна. Независимо от дипломата от Генералщабната академия, през четиринадесета година той бил само подполковник и се готвел да се пенсионира по възраст. Но на фронта започнал бързо да се издига и завършил войната като командир на Гвардейски корпус. През осемнадесета този шкембест, възрастен чичко се бе добрал от Петроград на юг и без да чака високи длъжности, се записал като редник в доброволчески полк. Сега, година и половина по-късно, той водеше главната бяла армия към Москва.

Фронтоваците го обожаваха, като най-вече се възхищаваха дори не от храбростта му (та кой сега не е храбър?), а от легендарната му издръжливост по отношение на пийването. Носеха се слухове, че генералът опразва по три бутилки коняк дневно и винаги е подпийнал, но никога не е пиян. Освен това разправяха, че вечно губел и изпускал нещо и че без адютантите си бил като дете без бавачка - тази му черта, неясно защо, предизвикваше особено умиление у войниците. Но армията на разсеяния командващ работеше като часовник.

- А - това бе всичко, което каза Гай-Гаевски, щом видя Ераст Петрович (Романов остана отвън). - Чаша чай?

- Б-благодаря - поклати глава Фандорин, като хвърли само за миг поглед към останалите участници в съвещанието, защото познаваше и двамата.

Единият бе полковник Козловски, началникът на контраразузнаването: слабо, сбръчкано лице с нервен тик, дълги мустаци като на хлебарка. Вторият - Скукин, който наскоро бе произведен в полковник. Той бе на длъжност офицер за поръчения при роднината си и според слуховете имаше по-голямо влияние от всички останали членове на щаба, взети заедно.

Козловски се усмихна на Фандорин с явно облекчение.

Скукин му кимна сухо, подчертавайки колко важна личност е сега. От края на май, когато се видяха за последен път, Аркадий Сергеевич наистина се бе променил. С безупречността на стойката, мундира и прическата полковникът сякаш компенсираше кръчмарския вид на чичо си.

От вътрешната страна, където явно бяха личните покои на командващия, без да почука, безшумно се вмъкна още един офицер със същия черен доброволчески мундир като на генерала, но стегнат и с юнашки вид. Сресаната му на път коса блестеше от брилянтин, блестяха и съвсем новите акселбанти. Влезлият капитан, без да пита, просто ей така, дръпна чашата от ръката на Гай-Гаевски и доля в нея тъмнокафява течност от една манерка, така че стана ясно: това не е никакъв чай. Значи това за коняка не са сплетни, разбра Ераст Петрович.

- Маколцев, някой да ви е викал? - процеди през зъби с неприязън Скукин. - Що за безцеремонност! А вие, чичо, да бяхте се спрели. Още е сутрин!

Едната вежда на Фандорин едва се повдигна – тукашните нрави му се сториха странни. Но съдейки по реакцията на останалите, сцената бе съвсем обичайна. Козловски само нетърпеливо дръпна мустак, адютантът изобщо не се засегна, а генералът избоботи:

- Стига, бе, Аркаша. Тъкмо исках да повикам Павлик, а той вече е тук. Усет. А аз не бива да спирам. Като бензинова дрезина съм: няма да потегля без дозареждане.

И като се засмя с плътен, звучен глас, отпи с удоволствие.

- Какво се повъртате тук, виночерпецо? - все така сърдито се обърна към капитана Скукин. - Свършихте си работата, вървете.

Но генералът се застъпи за адютанта си:

- Ти Павел Андреевич недей го командва. Където съм аз, там е и той. Кой вчера тръгна да ме измъква изпод червените картечници? Кой намери любимата ми табакера, когато я изгубих? Ти, Аркашка, през това време си седеше в щаба.

- А вие, чичо, няма защо да се тикате под куршумите. Като ви убият - кой ще поведе армията към Москва?

Ераст Петрович се изкашля.

- Г-господа, казаха ми, че работата, заради която съм извикан, е спешна?

Козловски го погледна с благодарност.

- Разрешете ми да продължа, Владимир Зенонович?... И така, влакът на главкома пристигна в Харков точно шестнадесет нула-нула - всички познаваме пунктуалността на негово високопревъзходителство. До пет и половина в щабния салон имаше съвещание. Освен главнокомандващия и ваше превъзходителство участваха личните помощници: от страна на главкома полковник Шрьодер и вашият - той кимна по посока на Скукин. - След това на гарата се състоя церемонията по награждаването на отличилите се офицери. Наложи се тя да бъде прекъсната по средата, защото главнокомандващият имаше стомашно разстройство...

- Той и по време на съвещанието два пъти тича до нужника - вмъкна Гай-Гаевски. -Преял с кисело зеле. Аз му викам: „Така става, Антон Иванович, защото сте трезвеник. Ако при това си пийвахте водчица, а още по-добре коняче, нямаше да имате никакви грижи".

Князът почтително изчака дали командващият няма да каже още нещо и продължи:

- След това, по график, следваше посещение на Калединския приют. Главнокомандващият пристигнал на място в деветнадесет и четиридесет, както бе предвидено. Той се обърнал към децата и възпитателките с кратка реч и започнал да раздава подаръци. Те са били на маса, покрита с покривка. Именно там, както стана ясно, е била заложена бомба с часовников механизъм. Много скоро главнокомандващият се извинил и побързал да излезе - отново е имал спазъм, а буквално минута по-късно е проехтял взривът. Загинали са... - Козловски надникна в списъка - Иля Сапожников, на осем години, Борис фон Миних, на девет години, Николай Белецки, на девет години, Константин Лешченко, на осем години, Пьотр Милованов, на единадесет години, Александър Щейн, на десет години, Семьон Колцов, на девет години и Корней Ранц-Зас, на шест години - това е синът на полковник Ранц-Зас, убит преди две седмици край Курск. Тъкмо е бил постъпил. Той е бил по-малък от необходимата възраст, но... - князът се запъна и не довърши.

- Да, това беше мое нареждане, на моята съвест тежи тази невинна кръв - генералът се прекръсти и отпи. - Мислех си - къде да се дене такова дребосъче, като няма ни баща, ни майка? А излиза, че съм подписал смъртната му присъда. Освен това са убити и две жени, нали?

- Тъй вярно. Началничката на сиропиталището Некритова и възпитателката баронеса Ланде, вдовица на офицер дроздовец. Била е бременна. Казват, че много се надявала да роди син...

Настъпи мълчание.

- Какво сте направили от вчера? - попита Ераст Петрович, който не бе обременен от армейската субординация. Беше му жал за загиналите, но скръбта винаги тласкаше Фандорин към действие.

- Усилено патрулиране. Експертен анализ на частиците от взривното устройство. Разпит на целия персонал на приюта: дали не са присъствали странични хора.

Фандорин се намръщи:

- От патрулите няма да разберете нищо. От типа на взривното устройство също. Странични хора не са забелязани, разбира се - иначе щяхте да се оправите и без мен. Кажете ми, полковник, споменатият от вас график на придвижване на главнокомандващия съществувал ли е в писмен вид? Кой е имал д-достъп до него?

Козловски се обиди.

- За кого ме вземате? Аз съм професионалист, навремето консултирах охраната на Негово величество! Бяха взети всички необходими мерки за сигурност. За планираните придвижвания на главкома знаех само аз - и освен това Владимир Зенонович, на когото доложих преди пристигането.

Генералът кимна.

- Всички останали бяха осведомени само в пределите на тяхната компетенция. Комендантът на гарата - за това какво ще се случва там. Началникът на конвоя - за маршрута, но не и за точното време.

Фандорин за кратко се замисли.

- Защо злоумишлениците са избрали точно п-приюта? Те неминуемо са разбирали, че ще загинат деца и че това ще предизвика всеобщо възмущение?

- Мисля, че там е било най-лесно да се заложи бомба. На никой не му е хрумвало, че болшевиките ще се решат да взривят деца. Почти цялата охрана остана отвън.

- Нима и залата не бе огледана п-предварително?

- Разбира се, че беше огледана, най-внимателно. Половин час преди мероприятието. Нали ви казвам – обърна се Козловски към командващия, - това е някаква дяволска работа! Ваше превъзходителство, позволете ми да запаля, че главата ми е като чугунена.

Гай-Гаевски направи знак на адютанта, онзи щракна със запалката. Князът размърда хлътналите си бузи, докато разпалваше папиросата.

- Няма никаква дяволска работа. Нещо повече, няма да е трудно да се установи кой е -каза Фондорин. – Напълно очевидно е, че извършителят или извършителите на покушението са получили точни сведения от човек, който е бил запознат с г-графика. Търсенето трябва да тръгне оттук. Кой все пак освен вас и командващия армията е можел да знае разписанието? Вашият помощник, капитан Романов, например?

- Не. Той не беше в града. Беше в Змиевски уезд на операция, разкри склад с оръжие на червените партизани, аз докладвах на ваше превъзходителство. Моят заместник, войскови старшина[83] Черепов, се занимаваше само с охраната, не знаеше графика, така че оттам не е могло да има изтичане.

- А от ваша страна? - попита Ераст Петрович генерала. - Вие разказвали ли сте на някого, къде и кога ще бъде главнокомандващият?

Гай-Гаевски, изпаднал в затруднение, погледна племенника си.

- Разказвал ли съм на някого?

- На мен - отвърна полковникът. - Съветвахте се с мен дали да не се направи една вечеря в приюта, защото с дамите и децата ще стане уютно, по домашному. На разговора присъства капитан Маколцев.

Странно, но адютантът бе изчезнал също така безшумно, както се появи. Преди минута стоеше край стената, а сега, когато всички погледнаха натам, го нямаше.

- ...Той каза, че няма нужда от вечеря. Имало депеша от щаба на главкома: няма нужда от банкети. Вие тогава се засмяхте, помните ли? Казахте: „Тюфлека е сърдит, че отмъкнах на Врангел бронирания влак, „Добриня". Да се сърди".

- Да, да, точно така беше - потвърди генералът. - Ама какъв късмет има Антон Иванович, а? Дрисъкът му спаси живота! Аз през шестнадесета година в Галиция имах подобен случай. Веднъж забъркахме един пунш с авиационен спирт...

И разказа цветиста, но доста неапетитна история, от която Козловски се разсмя, а Скукин се намръщи.

Колкото до Фандорин, то той дори и не слушаше - просто изчака края, за да зададе последния въпрос.

- А кой в приюта знаеше за времето на пристигане на г-главнокомадващия?

- Само началничката госпожа Некритова. Тя, разбира се, е могла да каже на още някого, причастен към подготовката на срещата. Но ние питахме оцелелите, никой не си признава - отговори Козловски.

- Засега нямам нужда от повече информация. Ваше превъзходителство, г-господа...

С тези думи Ераст Петрович стана и излезе, изпратен от възмутения поглед на полковник Скукин: как може да си тръгне, без да попита за разрешението на командващия?!

Но за Фандорин нямаше командващи на този свят.

- Следователно има само три нишки - завърши той разказа си в хотела пред жена си и Маса. - Първата: обкръжението на Гай-Гаевски. Скукин не е приказлив, но освен него имаме и капитан Маколцев, доста хлъзгав тип. Втората: обкръжението на главнокомандващия. Там нали също някой е знаел маршрута и графика на придвижване на началника. Третата нишка е най-тънка - п-приютът. От четири сътруднички две са загинали, а една е в безсъзнание. Няма да е лесно да се установи дали там не са се разприказвали пред някой подозрителен за пристигането на генерала.

След това Фандорин заговори за загиналите. Назова всяко момче по име (паметта на Ераст Петрович беше чудесна), като не забрави да спомене сърцераздирателната история на баронеса Ланде.

Очите на Мона заблестяха. Тя подсмръкна и сърдито каза:

- Стига си предизвиквал жалостта ми. Да те вземат дяволите. Давам ти отпуск. Прави каквото трябва. Но сега условията ще бъдат две.

- Какви? - прекалено бързо попита Фандорин, усещайки как Ян властно го тегли към себе си.

- Първото е същото. А Маса ще ти помага.

- Не! Той ще остане с т-теб!

Японецът рече с достойнство:

- Аз не съм пледмет от мебериловката - когато бе развълнуван, все още бъркаше „р" и „л". - Дълго мълчах. Сега ще кажа. Знаете ли кой е виновен за гибелта на горките деца и тези нещастни жени? Ние с вас.

- Т-това пък защо? - учуди се Фандорин.

- Когато през август търсехме лошите хора, хвърлили гранати на градската улица, ние бързо се добрахме до следите на червените нелегални. Но вие казахте: ще хванем само онези, които са виновни за смъртта на минувачите. Заловихме двама акунин и, позволихме им да се съпротивляват и след това ги убихме със спокойно сърце. Но вие не пожелахте да отидем по-нататък. Казахте: ние не участваме в гражданската война. Сега същите тези хора, които тогава оставихме на мира - хората на чекиста Заенко - организираха нов взрив. Та кой е виновен за това, ако не ние с вас? Знаете закона на самурая: или поправи грешката си, или си разрежи корема.

- Това за корема не го казвай - помоли Мона. - Ераст, ти не си разказвал, че тогава сте убили някого. Мислех, че просто сте ги арестували.

- Някои хора имат прекалено дълъг език – промърмори Ераст Петрович, като си помисли, че всъщност японецът е прав. Взривът със сигурност е организиран от хората на чекисткия палач Заенко, когото можеха да обезвредят още през август.

- А някои хора имат прекалено къс ум! - озъби се Маса. - Или забравихте, че едно истинско разследване не се води по една линия? Заемете се с източника на изтичане на информация от щабовете, а аз ще се захвана с червената нелегална организация. Така нещата ще тръгнат по-бързо.

- А Мона ще седи в хотела сама, така ли? Засрами се. Смятах те за отговорен ч-човек!

- Мона няма да седи в хотела - прекъсна го жена му. - Още не си чул второто ми условие. То се заключава именно в това. Чувствам се значително по-добре и имам нужда от чист въздух. Мълчи! Това не се обсъжда.

Зайо и Шуша

Алексей отвори очи и скочи.

Звъни телефонът. Часовникът показва седем и половина.

Романов до късна нощ бе на работното си място и едва преди съмване се прибра в „Швейцария". Хотелът беше скапан, „трета класа", нямаше и помен от Швейцария, за сметка на това с телефон в стаята - такава служба не може без денонощна връзка.

Лавър.

- Беда, Льоша. На дванадесета верста има диверсия. Взривен е „Добриня". Обличай се и дай газ към Отдела.

- Аз не съм се и събличал. Сега ще дойда – озадачено отговори Романов.

„Добриня" бе най-добрият брониран влак в цялата бяла армия. Гай-Гаевски, като циганин конекрадец, беше отмъкнал тази грамада от Кавказката армия на барон Врангел, разчиташе да го прехвърли край Орел, където червените бяха преминали в настъпление. Ако „Добриня" не ги спре с огъня на своите 152-милиметрови оръдия, ситуацията на фронта може да се промени.

Оказва се, че на този свят има и добри новини!

Полковникът вече чакаше пред входа на сградата на Специалния отдел на Доброволческата армия - така официално се наричаше армейското управление на контраразузнаването. Преди това, при червените, в същата сграда се бе намирало ЧК, където другарят Заенко беше измъчвал експлоататорите с нажеженото желязо на червения терор. Гражданите бяха нарекли страховитата сграда „Черната къща", защото онези, които се озоваваха там, не излизаха живи.

Контраразузнаването зае бившето леговище на чекистите, защото помещението бе много удобно. Фасадата на триетажната сграда гледаше към улицата, а дворът, ограден с висок каменен зид, граничеше с дълбоко дере, където при Заенко бяха хвърляли разстреляните. Козловски само нареди да се пребоядисат стените в бяло, за да се забрави предишното страховито название. Князът казваше, че обикновените хора трябва да се отнасят към контраразузнаването като към свой защитник, а не като към плашило. „Ние сме бели, трябва да бъдем в бели одежди - обичаше да повтаря той. - Само така ще победим".

- Мамка му, ботушът дава фира! - каза князът вместо приветствие и показа куция си крак. Физиономията му бе смачкана, клепачите червени, а от устата му лъхаше на алкохол. Наблизо бръмчеше прашният оборотен „Форд".

- Ще се наложи да сложа парадните. Да вървим, Льоша. Ще ти разкажа по пътя.

Козловски живееше на две крачки, трябваше само да се пресече улица „Сумская" и да се мине през дворовете. Държеше бившето портиерско в една голяма сграда. Квартирката беше мъничка, но за сметка на това имаше отделен вход. Лавър бе равнодушен към удобствата, спеше когато завари, най-често направо в служебния си кабинет. Впрочем, заплатата нямаше и да му стигне за по-комфортно жилище. Възнаграждението на офицерите беше оскъдно. Главнокомандващият казваше, че рицарите на Бялото Дело трябва да бъдат аскети и даваше личен пример: ходеше със закърпена куртка, която, както се говореше, переше жена му. Действително, малцина от тиловото началство следваха този възвишен пример, почти всички си имаха някакви гешефти. Отдавна е известно, че майка Русия не може да бъде излекувана от корупцията само с личен пример.

Но полковник Козловски бе от малцинството, което вярваше в принципите. „Парадните" ботуши, с които се преобу, се оказаха не кой знае колко по-добри от излезлите от строя. Слушайки разказа на княза, Романов изведнъж си помисли, че белият му началник учудващо прилича на червения - Орлов. За онзи също не съществува нищо освен идеята.

- Пак измяна, без каквото и да било съмнение! - обясняваше князът, оголвайки злобно металните си зъби.

През седемнадесета разбунтувалите се войници го бяха пребили почти до смърт - просто защото е офицер.

След това ясно: бягство на юг, доброволчески полк, Леденият поход[84]

- Разписанието на движение бе известно само в щаба на армията и някой се е разприказвал или още по-лошо, шпионира за червените! Лошо работим, Льоша. Вината е моя! Прекалено се задълбочих в разузнаването, а цялата контраразузнавателна работа стоварих върху теб. Обещавам, това ще се промени.

Горкият, помисли си Алексей. Какъвто и професионалист да си, в нищо няма да успееш, ако най-близкият ти помощник е враг.

Резултатите от дейността на доброволческото контраразузнаване бяха странни. То отлично се справяше с разкриването на петлюровската агентура, с лекота ловеше съгледвачите на Махно и обикновените бандити, но изобщо не бе в състояние да унищожи червената нелегална мрежа. Налагаше се Романов да прави чудеса, за да прикрие този прекалено очевиден факт. Онзи ден например, когато в Змиевски уезд разби нелегален склад на „Революционната бунтовническа армия" на атамана Махно, той доложи, че оръжието е принадлежало на червените.

- Какво я въртиш тая глава? - попита князът.

- От теб лъха на винена бъчва - принуди се да се усмихне Романов. - Не аристократ, а Челкаш.

- Кой пък е този Челкаш? - подозрително попита полковникът.

- Персонаж на Максим Горки.

- А, чувал съм. Гадняр. От мен лъха не на вино, а на коняк. Защото до среднощ пих коняк с Владимир Зенонович и неговия адютант, как беше, Маколцев. Макар че съм гвардеец и съм добре запознат с тази дисциплина, толкова колкото тях не мога да пия. Уморих се. Взех да се моля да ме пуснат да дремна. И в този момент пристига полковник Скукин. Вика: взривили са „Добриня". Генералът се развика. Крещи ми: „За нищо не ставате, контраразузнаването! Червените нелегални съвсем се разпасаха, а вие само гледате да се наливате с коняк!" А, какво ще кажеш? Първо сам ми сипва, едва ли не насила, а после ме критикува отгоре на всичкото! А това куче Скукин също започна да клевети. Правите се на чистофайници, вика. Трябва да се работи с нажежено желязо, да се правят хайки, да се беси показно, да се изкопчват показания от заподозрените с всякакви средства, ако ще да е с игли под ноктите. Командващият, и той: „Все ми е тая с какви средства работи контраразузнаването, искам резултати". И аз не се сдържах: „Вие, ваше превъзходителство, не ме учете на моята служба, най-много разбирам от нея. Контраразузнавачът не е месар, а хирург. Не работи с мръсни ръце и брадва". А той: „Ако хирургът работи лошо, гонят го да върви на майната си!" С една дума, поговорихме си... -князът въздъхна. - Лошото е, че Владимир Зенонович е прав. Ако провалим и тази операция, трябва да ни гонят - той тропна няколко пъти с ботушите. - Това е, готов съм. Да вървим.

На мястото на предполагаемата катастрофа, на дванадесета верста на железопътната линия, стоеше бронираният влак - невредим. Локомотивът сърдито пускаше пара, край платното се бе събрала тълпа от военни. Князът решително се вклини в нея и след пет минути излезе доволен.

- Не е чак толкова ужасно. Бомбата е гръмнала предварително, а влакът се е движел бавно и е успял да спре. Още двадесет метра и щеше да се обърне, ама - късмет.

Алексей също не си губеше времето и успя да разбере какво и защо. Нескопосаните диверсанти явно бяха или слабо-нервни, или не си разбираха от работата: само напразно бяха разбили релсите. Ремонтната бригада ще възстанови движението за два часа и страховитият брониран влак ще полети към фронта. Червеното контранастъпление е обречено...

- Кретени - промърмори Романов думичката, която в последно време честичко му бе на устата. - Всичко е пълна мъка...

А князът съобщи съвсем отвратителна вест:

- Провървяло ни е и с още нещо. Четвърт час след взрива, на една верста оттук, казашки патрул спрял двама работници - просто за проверка на документите. Единият хукнал да бяга. Казаците го съсекли. Под куртката му от крили кълбо запалителен шнур. Явно е взел в повече и му е дожаляло да изхвърли остатъка. Вторият е заловен жив. Да си поговорим с клиента?

Романов кимна. Господи, хванали ги отгоре на всичкото. С фитил на тумбака, мамка им!

Арестуваният стоеше встрани, между двама конвойни. Възрастен, със землисто лице, разсечено напряко от удар с камшик.

- Аз съм добрият, а ти лошият - прошепна полковникът и се провикна:

- Този при мен в колата!

Сложиха го между двамата на задната седалка. Козловски веднага пристъпи към обработка.

- Аз съм началникът на Специалния отдел и значи, разбирам от хора. Виждам, че водачът е бил онзи, който е бягал, а ти дори не си се съпротивлявал. Така че не унивай, чиче. Не бързай да се сбогуваш с живота. Бронираният влак е цял, никой не е убит, нито пък ранен. По законите на военното време все едно ти се полага бесило, разбира се, но аз не обичам излишна смърт. Аз съм Козловски. Сигурно си чувал за мен? - и без да дочака отговор, продължи: - И така прекалено много народ гине, а пък всички сме си свои, руски хора. Затова не позволявам да се екзекутират хора, които не са ни люти врагове. Особено ако човекът има семейство и деца.

Задържаният гледаше право пред себе си с широко разположените си светли очи, без да мига. Алексей много добре познаваше този руски тип, по-твърд от камък. В оперативната група имаше един такъв унтер, загина през шестнадесета.

- Ще мълчиш, а, мършо?! - избухна Романов, както си беше редът според елементарния сценарий. - Какво му сваляте звездички от небето на този, господин полковник? Да го пратим при Черепов, да намотае на този гад червата на юмрука си!

- Спокойно, капитане. Чак пък веднага при Черепов. Дайте ми първо да си поговоря с човека.

Войсковият старшина Черепов, който наскоро със заповед от щаба на армията бе назначен за заместник-началник (Романов се числеше само като помощник), бе кубански казашки офицер, от „шкуринците" - белите партизани на генерал Шкуро. Козловски не допускаше заместника си до разследванията, държеше го на „бойна нога": арести, акции срещу зелените и червените. „На вид грозен, в мозъка пастьозен", казваше той за Черепов. Външността на войсковия старшина беше застрашителна. От време на време го викаха на разпит, за да сплаши някой упорит арестант. На по-слабите духом им действаше. Но този не беше от тях. Какъвто и подход да предприемеше към него Лавър и колкото и да го сплашваше Алексей - мълчеше и толкова.

Черепов също не свърши работа - князът го извика веднага щом стигнаха в управлението.

Войсковият старшина се яви в стаята за разпити като смъртта: дълъг, кокалест, с черна превръзка на лицето -едното му око бе извадено от червен куршум.

Наведе се над неподвижния и безмълвен нелегален, и около половин минута го изучава със страховитото си око.

- Господин полковник, просто ни оставете насаме с това парче месо. Идете да обядвате и елате отново след час - ще получите мек, начукан кървав стек.

Винаги казваше така. Обикновено имаше ефект, Черепов наистина бе много страшен. Но задържаният дори не го погледна.

- Явно ще се наложи - натъжи се князът. И се обърна към арестувания с упрек: - Защо ме принуждавате да прибягвам към крайни мерки? Просто не ми оставяте избор. Вървете в килията, помислете.

Щом останаха двамата, Романов каза:

- Костелив орех. И Черепов няма да го прегризе.

- А аз няма и да му дам да гризе когото и да било, тук не е зверилник. Има по-ефективен начин.

- Какъв?

- Здрав мъжага, сериозен. У такива е развито чувството за отговорност. Да видим кое е по-силно.

- За какво говориш?

- Станал си ненаблюдателен, Льоша. Видя ли бялата ивица на безименния му пръст? От венчална халка е. Казаците явно са му я прибрали. Трябва да намерим семейството му. Да му направим свиждане с жена му и децата, ако има. И нека си решава, пред кого е отговорен повече - пред семейството или пред Интернационала.

- Ама как ще му намерим семейството, когато той дори не си казва името? - попита Романов, макар че вече знаеше отговора - не беше новак.

- Облечен е с железничарска куртка. Значи работи или преди е работил в службата по движението. Сега ще ида да доложа на командването, че с „Добриня" всичко е наред, а след това ще разходим нашия Муций Сцевола[85] по железопътните кантори и работилници. Дано го познаят.

Точно така би постъпил и самият Романов. Полковникът имаше право, разбира се: суровите мъжаги от този тип умеят не само да мразят, но и да обичат. Женските, а още повече детските сълзи им действат по-силно от всякакви изтезания.

- Добре. Ще пообиколя с него, ще разпитам.

- Защо ти е на теб? Работата е проста, техническа. Ще пратя Спирин. Ти по-добре иди да си доспиш. През нощта май няма да стане... Чува ли се нещо от Стареца относно онзи взрив?

- Засега нищо... Ти си прав. Я да ида аз да спя, докато началството е добро.

Много ясно, изобщо не му беше до сън. Двадесет минути по-късно Романов почука на вратата на жилището на Зуев. Отвори му Надежда. Замига.

- Вие? А защо не през читалнята?

- Няма време. Баща ви вкъщи ли е? Повикайте го.

Но момичето не помръдна.

- Защо ми целунахте ръка онзи път?- попита тя враждебно.

- Моля? - учуди се той, като не си спомни веднага.

- Ако е било като на дете, това вече е съвсем непоносимо! Не съм ви момиченце! А ако... - Надя се запъна. - А ако не е било като на дете, това е оскърбително.

Вместо отговор Алексей я прегърна и я целуна още веднъж - по горещата буза, бързо. Хвана я за раменете и я отмести настрана, влезе.

- Няма време, Надя, няма време. Спешно е. Бързо извикайте баща си.

Тя се изчерви, но се отказа да изяснява отношенията им, хукна вътре.

Иван Максимович спокойно изслуша разказа.

- Нали ви казах: нека белите решат вместо нас проблема със Заенко. Така или иначе, чекистите носят само вреда. Първо не успяха да убият главкома, само настроиха срещу нас целия Харков. Сега не са се справили с бронирания влак и Козловски ще започне да шета при железничарите, а аз имам много добро звено там. Ако го разгромят, ще останем без сведения за придвижването на войските. Та нека контраразузнаването прибере онези, другите, а нашите да остави на мира.

- Заенко е кретен, но ще започнат да прибират наши другари, болшевики, като нас двамата. Ако бяхте видели онзи, който сега е в ареста, нямаше да говорите така. Дойдох при вас, защото имам идея. Трябва ми помощник. Работата е лесна, всеки би се справил, стига да е точен и да не е страхливец. Всичко основно ще направя сам.

- Никого няма да дам - отсече Зуев. - За делото е по-целесъобразно втората нелегална организация да престане да съществува. Тогава белите гадове ще решат, че червената организация е разгромена и ще можем да си работим спокойно, без никой да ни притеснява.

Алексей се ядоса:

- Не може всичко да се свежда до целесъобразност! Става дума за хора!

- Диалектиката, Романов, болшевишката диалектика. Набийте си го в главата: хората не са добри или лоши, делят се на свои и чужди. Свои са онези, които са полезни. Чуждите - това са онези, които са вредни. И аз нямам намерение да излагам на риск своите заради чуждите и полезните заради вредните. Толкова. Разговорът е приключен.

- Един ден партията ще реши, че и вие вече не сте полезен, и ще ви изхвърли на бунището!

Но Зуев беше непробиваем.

- Значи ще съм си го заслужил.

- Вървете по дяволите!

Алексей излезе и затръшна вратата. Опита се да прецени дали няма да може да свърши намисленото сам - не, нямаше да стане.

На двора го догони Надя. По време на спора тя стоеше зад гърба на Иван Максимович, без да продума, за сметка на това сега забърбори:

- Татко не е прав. Казахте, че всеки може да се справи. Значи и аз бих могла. Аз съм точна и не съм страхлива. Не гледайте, че съм дребна на ръст. Много съм силна.

Тя му показа свитото си юмруче. Устните й също бяха стиснати. Романов изведнъж се сети за госпожиците от женския батальон на смъртта[86] . Те бяха абсолютно същите, макар че се сражаваха за съвсем друго.

- Много сили и не трябват - каза той и се покашля -страхуваше се, че гласът му ще затрепери.

Подпоручик Спирин беше брутално говедо, такъв няма защо да ти е жал да пречукаш. Вторият съпровождащ, фелдфебел Кононенко - също. Той изобщо си беше палач, наемаше се да беси осъдени срещу заплащане. Въпросът бе за третия - шофьора, когото Алексей не познаваше и затова не искаше да убива. Затова и му потрябва кърпата.

Романов бе застанал под една входна арка в тихата уличка, в която колата на контраразузнаването трябваше да свие на път към железопътното депо. Беше облечен със сако и палто, на очите му бе нахлупен каскет. Когато иззад ъгъла се зададе познатият „Форд", той върза кърпата на лицето си.

Улицата беше празна, само на тротоара стоеше количка с бутилки с растително масло. Хлапакът-търговец звънко подвикваше: „Оливия, моля, купете си! Пречистваща оливия!"

Автомобилът полека се засили, мина край арката. Изведнъж количката рязко се килна настрана, стъкларията с гръм се изсипа на пътното платно и се разтече жълта течност.

Браво на момичето. С точност до секунда!

В колата имаше четирима души. Отпред зад волана някакъв мустакат, до него Спирин, отзад арестантът и Кононенко с готов за стрелба револвер в ръка, както предписваше инструкцията. Романов започна именно от фелдфебела. Сложи дулото на сгънатата си в лакътя ръка, прицели се в тлъстия тил. Изстрелът не беше труден, от двадесет метра по неподвижна цел.

Стъклото изпука, Кононенко заби чело в облегалката на предната седалка. Главата на арестанта изчезна. Браво, приведе се.

Подпоручикът успя само да се обърне. Вторият куршум го улучи в средата на лицето.

Без да пуска нагана, Алексей бързо вървеше към автомобила. Там с прегракнал, променен глас той извика на шофьора:

- Вън от колата!

В отговор се чу изстрел. И което беше най-лошото - не по нападателя.

Водачът действаше според инструкцията, а тя предписваше на конвоя при всеки опит за освобождаване първо да бъде застрелян арестуваният.

Проклинайки се за вечните си сантименталности - ах, как така ще убивам непознат човек! - Романов изпразни целия барабан. Стъклото се разлетя на парчета, шофьорът не успя да стреля още веднъж.

Арестантът лежеше свит на пода и дишаше шумно.

- Къде те уцелиха, другарю?

- В корема...

Първата дума, която чувам от него, помисли си Романов.

- Сега. Потърпи.

Измъкна на платното тежкия шофьор, седна зад волана, но отдясно върху му се строполи мъртвият Спирин. Седнал нямаше как да го изблъска.

Вратата от другата страна рязко се отвори. Надя: пламтящи очи под момчешкия каскет, в разкопчаната яка тьничка шия. Тя мълчаливо хвана покойника за рамото и взе да го дърпа.

- Нали ти наредих: буташ количката и офейкваш! - изрева срещу нея Романов.

Тя не отговори, дърпайки трупа. Ръцете й наистина бяха неочаквано силни. Подпоручикът най-накрая рухна на паважа.

От прозорците започнаха да се показват хора и да викат. Недалеч се чу свирка.

Алексей й каза отривисто:

- Пъхни се отзад някак си. Опитай да спреш кръвта. Просто запуши раната с нещо. И го бутай през цялото време, за да не изгуби съзнание.

Той рязко обърна, за да не спука гума от натрошените отпред бутилки и да не поднесе на паважа. Кормилото бе хлъзгаво от кръв.

Натисна газта, с лакът изби остатъците от предното стъкло - по-добре съвсем без него, отколкото с дупки от куршуми. Риск, отчаян риск, но какво да прави? Няма да зареже ранения, я.

По малките преки той стигна до „Болшая Панасовская". Оттук, разбира се, не беше много близо до жилището на Зуев, за сметка на това можеше да се мине през дворовете.

- Ще можеш ли да вървиш, другарю? Трябва - обърна се назад Алексей. - Как се казваш?

- Ще мога - отвърна през зъби раненият. - Терентий се казвам... Назаров.

- Ще те подхванем от двете страни, като че ли си пиян. Ако срещнем някого - пей или псувай.

Раненият веднага изпсува и след това руга прегракнало през цялото време. Надя съчувствено се мръщеше и го галеше по рамото.

Млъкна едва когато лекарят (свой, от нелегалните на Зуев) му би инжекция морфин. Тогава Назаров омекна, отпусна глава.

През това време Иван Максимович със свиреп шепот триеше сол на главата на

Романов:

- Какви ги свършихте? Провалихте явката! Заради някакви си лигавщини! Сега ще трябва да се махаме оттук. Освен това няма как бързо да предупредим всички наши, че читалнята е компрометирана! Занапред не искам да имам никакво вземане даване с вас, Романов. Пътищата ни се разделят.

- Значи и нашите пътища с теб се разделят - каза Надя и пребледня. - Алексей постъпи по другарски, по болшевишки. Никога не съм си мислила, че ще се... срамувам за теб.

Старецът се стресна и Романов помисли: не е чак толкова железен.

- Погледнете Назаров, Иван Максимович. Този човек няма да издаде нищо и никому. Отървах го не от лигавщина, а за да има полза за делото. С негова помощ ще стигна до Заенко и ще се опитам да се разбера с него. Стига сме действали разединено.

Дявол знае кое му подейства повече - логиката на Романов или погледът на дъщерята, но Зуев махна с ръка и само измърмори:

- Вие си знаете, ако стане нещо - ваша ще е вината... Отиде да изпрати лекаря. А Назаров се оживи, повдигна глава и заговори много бързо - явно беше от наркотика.

- Ех, не взривихме бронирания влак! Мишка напразно загина! Всичко направихме, както беше написано, ама явно по-къс фитил сме заложили, гръмна по-рано!

Той присви очи и погледна Романов, който стоеше с гръб към прозореца и затова не го виждаше добре.

- Ти, другарю, защо не сваляш тази кърпа? Гласът ти май ми звучи познато.

- Не бива да си показвам лицето.

Назаров щеше да познае капитана от контраразузнаването, а от това нямаше нужда. Освен това Алексей направи гласа си да звучи по-ниско:

- Ти от организацията на Заенко ли си?

- Първо кажи вие кои сте - настръхна раненият.

- Нелегална група на РВС[87]

. Аз съм Алексей, а това е другарката Надежда. Та ти със

Заенко ли си?

Онзи кимна.

- Трябва да се срещна с него. Стига сме воювали поотделно. Ето, вие сте знаели кога и къде да причакате бронирания влак, но сте се объркали със заряда, а пък ние имаме добър бомбаджия. Заедно ще бъдем двойно по-силни.

Назаров мълчеше, не биваше да го пришпорва. Нека помисли.

- Ще можете ли да ме отведете там, където ви кажа? Все едно, не мога да остана тук. А и старецът се кара, чух аз.

- Ще те закараме. Само да стигнеш до файтона. Пак ще се направиш на пиян. Наистина ще ти дам водка. Лекарят каза, ако те боли, да ти сипем една чашка. Той после също ще дойде където трябва.

- Ние си имаме свой лекар. А водката е хубаво нещо - усмихна се Назаров. - Но по-добре две ми сипи.

За срещата със Заенко обаче не каза нищо.

Вечерта, щом се стъмни, Романов мина отново. Едва се измъкна от службата - такава паника бе вдигнало нападението на нелегалните срещу колата на контраразузнаването. Алексей лично ръководи претърсването на района, където бяха открили изоставения „Форд" и се погрижи да не пипат читалнята.

Двамата се качиха на файтона. Вместо кърпа Романов си превърза бузата с бинт, вдигна яката, нахлупи козирката на каскета, но Назаров не го поглеждаше кой знае колко, а пък и вече беше тъмно.

Стигнаха чак зад Холодногорското гробище, в квартала на работническите бараки.

- Тук ще слезем - каза Назаров на кочияша.

Но след това вървяха дълго и постоянно свиваха. Раненият два пъти моли да починат.

На третия път спря направо посред пущинака.

- Край. Нататък ще продължа сам. Сбогом, другарю.

- А какво реши за Заенко?

Лицето на Назаров не се виждаше в тъмното, само очите му блестяха.

- Старецът имаше телефон. Какъв му е номерът?

Алексей му го каза.

- Очаквайте вест. От Терентий.

И с усилие закуцука нататък. А Романов продължи мисления спор със Зуев. Лесно ли се намираха такива хора като Терентий Назаров? За какво тогава беше всичко това?

На следващия ден вечерта в службата Алексей бе повикан на телефона.

- Господин капитан, от Търговската читалня ви безпокоя - чу той сух момичешки глас. -Има доставка за вас, книга на Шлихтер.

Това бе условният сигнал.

- Отлично, госпожице. Сега ще мина - и поясни на Козловски. - Намериха ми пособие за съставяне на произволни шифри. Отдавна го чакам. Нали ти казах, че смятам да променя цялата ни система на кодиране, сегашната е остаряла.

Князът каза „аха", без да се откъсва от оперативната сводка. През нощта още му предстоеше да ходи при командващия - да пие коняк и да докладва за хода на разследването по двата взрива. Първото не помръдваше, второто съвсем се прекъсна и Козловски беше мрачен.

- Татко го няма - каза развълнувана Надя. - Сама съм. Обадиха се. Непознат глас. Каза: „От името на Терентий поклон за Алексей. Терентий се разболя, моли да го навести. В полунощ, до помпената станция, в Карловската градина". Записала съм го дума по дума.

В полунощ Карловската градина е празна и тиха. Добро място, предпазливи са. Всеки човек се чува отдалеч. Сега е девет и половина.

- Аз се прибирам да се преоблека в цивилни дрехи. Няма да ходя с мундира, я. Ще вземат да ме гръмнат от уплаха.

- Почакайте. Трябва да говоря с вас. Отдавна искам, но ту татко е наоколо, ту няма време... - Няда решително се намръщи, но челото й бе прекалено гладко и не се бръчкаше убедително. - Никога повече не ме целувайте. Никога!

Обърса сърдита сълза.

- Добре - много сериозно отговори Алексей. - Няма да го правя никога повече. Имате думата ми.

- И не питате защо?

- А защо да питам? И така е ясно. На вас това не ви харесва. Доказахте, че не сте момиче, а боен другар. Така и ще се отнасям към вас.

За негово учудване Надя още повече се разсърди.

- Нищо не ви е ясно! Харесва ми. Много ми харесва! Влюбена съм във вас като последната глупачка и еснафка! - сега вече го гледаше едва ли не с омраза. - Трябва да се мисли за важното, за най-важното, за великото, а аз като глупачка денем и нощем: какво имаше предвид, когато каза това или онова, защо ме погледна така или защо не ме погледна... Вчера седнах пред огледалото и не забелязах как съм седяла там половин час. А трябваше да работя с шифрованото послание... Целунахте ме по дланта – сякаш ток ме удари. Целунахте ме по бузата - тя след това горя цяло денонощие. Това е непоносимо, срамно е! Моля ви, не ме мъчете!

В този миг Романов направи онова, което ужасно му се искаше: притисна девойката до себе си и започна да целува мокрото й солено лице.

- Нали ви помолих... Аз съвсем не заради това... Сега ще умра...

И така се разтрепери, че той се уплаши и отпусна прегръдката си. После също взе да трепери и нещо остро го бодна в гърдите.

Алексей се хвана за сърцето.

- Какво?! Какво ви е?! - извика Надя. - Лошо ли ви е?! Олеле, очите ви са мокри...

- Не знам... - ломотеше Романов. - Мислех, че вече никога. ..

Мислеше си, че това повече няма да му се случи. Че никога вече нещо в гърдите му няма да се свие и светът също няма да се свие до размерите на женско лице. Мислеше, че са го убили там, през седемнадесета, в проклетата траншея, че Алексей Романов е погребан на мъртвото поле, а по земята обикаля призрак, който само се нарича с неговото име.

- Аз... такова... трябва да се преоблека – промърмори той, опирайки се на стената.

Надежда също безсилно се отпусна на стола, изгубила сили.

- Да, да. Вие вървете. А аз ще поседя. Нещо краката... Това е ужасно.

И след това, вече на път към важната среща, Алексей сякаш все още не беше на себе си. Мислеше не за това, за което трябваше.

За това, че душата е като водата. Щом настане студ -става студена и твърда като камък. Струва ти се, че е завинаги, че зимата никога няма да свърши. Но идва пролетта и камъкът започва да се топи и да капе, разтича се във влага, която започва да се нагрява от лъчите на горещото слънце. Надя е права, ужасно е. Защото е война и на война всички сили трябва да отиват за войната, иначе няма да победиш.

Именно така бе живял до този момент и само благодарение на това бе оцелял. Макар всъщност за него да не беше важно дали ще оцелее или няма да оцелее. Смъртта на един призрак - не е голяма загуба. Но сега ще му се прииска да живее. Вече му се прииска. Това значи, че ще започне да се страхува, не само за себе си, но и за Надежда. Какво име само... опасно. Романов сякаш го чу по нов начин и потрепери.

Покрай хаотичните, тревожни мисли Алексей не гледаше настрани и дори не забеляза как е минал реката, железопътните линии (наблизо се намираше Южната гара), как се изкачи по алеята към ниската, масивна водонапорна кула.

От стената се отдели някаква фигура. Пръстите в джоба му стиснаха дръжката на револвера, но Романов разпозна по силуета, че това е жена, че ръцете й са отпуснати и в тях няма оръжие.

Романтична среща с прекрасна непозната, каза си Романов. Вече не се терзаеше от възвишени страдания, включиха се професионалните навици: слухът,нощното зрение, усетът.

Така, има ли тук още някой?

Отляво в храстите май няма никого, отдясно също. А в черната сянка отдясно на кулата сякаш се забелязва някакво движение.

- Аз съм, Алексей! - каза той високо. - Терентий ли ви праща?

Жената напевно отговори:

- Стане. Лъце ето така.

Показа: да разтвори ръце встрани.

Китайка? Оригинално. Макар че... да, беше чувал, че Заенко в ЧК имал някакъв китайски взвод, който изпълнявал присъдите.

Романов спря и застана в поза „кръст".

Жената се приближи. Наистина беше китайка. Лицето й не се виждаше добре, но очите бяха дръпнати. Крехка, стигаше до гърдите на Алексей.

Много ловко, подобно на опитен оперативен работник, жената претърси Алексей, като при това измъкна не само нагана, но и браунинга изпод мишницата му (онзи същият, за който бе молила Надя и не го получи).

- Охо, еротичен масаж! - пошегува се Алексей, когато леката ръка го опипа отдолу.

Дребосъчката се обърна към кулата и полуизрече, полупропя:

- Зае, моя пловелявала.

Аха, „Зайо" все пак е тук, успокои се Романов. Настроението му веднага се подобри, макар че цялата тази оперетка го дразнеше, разбира се. Синът на микадо Нанки-Пу и красавицата Ям-Ям в града Титпу[88] .

В основата на кулата се запали клечка кибрит, после огънчето стана по-голямо - някой запали газеник.

- Е, хайде, ела. Да те видя. Ще си похортуваме - чу се нисък, не особено дружелюбен глас.

Алексей се приближи.

На стъпалото гореше миньорска лампа и хвърляше червеникава светлина върху седналия там човек. Беше широкоплещест, дългите му ръце бяха лениво отпуснати на коленете, по обърнатото към Романов небръснато лице играеха черни сенки.

Алексей клекна, за да бъде на едно ниво със Заенко и да го огледа по-добре.

Физиономията на началника на градското ЧК беше направо класика: по класификацията на Ломброзо[89] - тип „роден убиец": широка, леко сплескана глава, изпъкнали скули, маймунски дъги над веждите, увиснала брадичка, тежък поглед.

Красавец, с една дума.

Хрумна му една мисъл: Подобно на бог Янус, революцията има две лица. Едното е чисто и мечтателно, като на Надя. А второто е като на Заенко. И тя се завърта към теб ту с едното, ту с другото.

- И къде бяхте досега бе, герои ервеесовци, нещо не се чувате и не се виждате? -попита язвително Заенко.

- Добре работим, затова не се чува - отвърна му в тон Романов. - А от вас пък само трясък се чува, безръки бомбаджии.

Показа си зъбите - и стига толкова. Не са се събрали да се карат. Затова продължи по друг начин, разсъдително:

- Слушай, другарю Заенко, тук с теб не сме в Москва, като нашето началство, не ни е до свади. Ходим по ръба, както вие, така и ние. Хайде да си помагаме взаимно. Вие имате това, което ние нямаме, и обратното.

- И какво имате вие? Похвали се - присви очи Заенко.

- Имаме връзка с Москва. Няма да ти кажа каква, но стига същия ден. Ще я споделим. Имаме си свои бомбаджии, по-добри от твоите. Ако съгласуваш акциите с нас - можеш да разчиташ...

- Това твоята женска да съгласува, когато й се... - грубо го прекъсна Заенко. - Виж ги ти, какви командири се излюпиха!

Романов се сдържа и продължи спокойно:

- Освен това си имаме свои източници. В контраразузнаването. А ти - в щаба на армията, нали така?

Другият мълчеше.

- Нали оттам научихте за приюта и за бронирания влак? Хайде да разменяме сведения.

Заенко мигна, но отново не отговори.

- Добре, ще започна пръв. Опитва се да те докопа един много сериозен човек. И бъди сигурен - ще те докопа.

- Козловски ли? - направи физиономия Заенко. - И без тебе знам. Хитра гад. Терентий ми разказа. Те там в контраразузнаването са трима: куцият полковник, едноокият Черепов и капитан Романов. Назаров вика, че капитанът и казакът са дървари, а куцият е хитрец, като змия подхожда. Нищо, ще му изтръгнем жилото. А ти, ервеес, омитай се, откъдето си дошъл. Нямаме нужда от вас, лигави мамини синчета. Нали, Шуша?

- Хао, Зае - откликна отзад китайката.

Е, добре, ще си поговоря с теб по друг начин, реши Романов. Сега ще ти дам аз едно „лигаво мамино синче", щом от добро не разбираш. С такива субекти работи само един аргумент - силата.

Той се надигна, сграбчи чекиста за гърлото, без усилие го вдигна нагоре, за да го гледа в очите.

- Слушай, Зайо, сега ще ти размажа мозъка ей по тая стена. И ще се договарям с Назаров. Той не е такъв кретен като теб...

Замахна с юмрук, но нещо го удари по лакътя - уж не беше болезнено, но изведнъж цялата ръка изтръпна и увисна.

Алексей се обърна. Китайката Шуша стана още по-малка на ръст - беше се някак разкрачила, приклекнала, приличаше на паяк. Озъби се и изсъска. Със същата лекота докосна и втората му ръка - и тя също загуби чувствителност. Романов стоеше като вързан и не разбираше какво става с него.

Заенко го завъртя към себе си.

- Ще ръмжиш значи? Срещу мен ли ще ръмжиш? Зелен сопол!

Изрита го с коляно в слабините. Това вече Алексей усети и с вик се сви на две. От последвалия силен удар по ухото той полетя на земята и получи още един ритник в ребрата.

- Това е от мен, простичко, по руски - каза над него Заенко. - А ако ми се мотаеш в краката, ще те дам на Шуша. Тя ще те обработи по китайски. Ще квичиш като прасе. Потъркаляй се тук на прохлада, ервеес, помисли. Шуша, махни му краката.

Малкият крак късо удари с пръсти първо едното коляно, после другото. Сега крайниците на Романов вече направо отсъстваха.

Заенко звучно се изхрачи върху лежащия.

- Върни му пукалките. Чуждо не ни трябва.

На земята паднаха и наганът, и браунингът. Бяха точно пред носа му, но Алексей не можеше да вземе оръжието, беше напълно безпомощен.

Чу шума на отдалечаващи се крачки. След това стана тихо, само вятърът подсвиркваше.

Парализираните нерви започнаха да се съживяват след доста време, Романов бе успял да премръзне - октомврийската нощ не глезеше с топлина. Минаха два часа, преди да може да мърда ръце - поне успя на лакти да допълзи до верандата. Още час по-късно полека се съживиха и краката, но Алексей се влачеше през парка като старец, едва-едва.

Най-накрая все някак се окопити и с бърза крачка стигна до „гримьорната" - така на професионален жаргон се наричаше тайното място, където се променяше облика. За тази цел Романов имаше една дъсчена барака - в затънтен двор недалеч от хотела. Там Алексей отново се превърна в храбър офицер, а цивилните дрехи скри под купчина дърва.

На влизане в невзрачното фоайе на неговия непредставителен хотел „Швейцария" той мрачно си помисли, че е провалил делото. Исках да уредя отношенията с другите, а само ги развалих. Гадна нощ се оказа. Я да си легна да спя, утрото е по-мъдро от вечерта.

Нощта обаче още не беше свършила.

Насреща му от стола скочи един ефрейтор - свой, от контраразузнаването.

- Ваше благородие, вас чакам! - извика той, като от вълнение забрави да козирува. -Убиха господин полковника!

- Какво?! - ахна Романов. - Кога? Къде?

- Край квартирата му, до входа. С куршум в тила. Няма и час. Аз веднага хукнах при вас, а вас ви нямаше...

Ах, Лавър, Лавър...

Романов изскърца със зъби. Кретени, шибани кретени!

Смятаха да „изтръгнат жилото" - и го изтръгнаха. Незабавно. Излиза така, че е погубил другаря си...

За втори път тази нощ му се насълзиха очите.

А преди - дори не си спомняше кога за последен път беше плакал. Поразтопило се е сърцето, отслабнало е.

Занимателна антропология

Излизаше, че в този свой едем тя, без да усеща, все пак се беше затъжила за големия свят. Беше шумен, мръсен, некрасив, но Мона с удоволствие вдишваше миризмата на бензин и дори на конска тор.

Ераст, разбира се, дълго не се съгласяваше. Пенявеше се, спореше, заплашваше незабавно да доведе професор Либкинд, но в крайна сметка капитулира. Мона знаеше какви доводи въздействат на мъжа й.

- За детето е най-лошо, когато аз се притеснявам. Именно затова докторът ми нареди да не излизам от вкъщи - каза тя. - Но седейки тук без да имам какво да правя, аз само ще се побърквам от тревога. Как не разбираш, че трябва да съм заета с нещо? Ще ме радва и успокоява фактът, че съм ти полезна. Освен това, какво натоварване е това - малко пътуване в удобна кола и мирни женски разговори?

Най-накрая се разбраха.

Ераст ще се захване с източниците на изтичане на информация (Мона се надяваше, че това не е много опасно), Маса ще поеме по-рискованата задача - ще тръгне по следите на червените нелегални, а бъдещата майка ще се опита да изясни дали някой от приюта не се е разприказвал за времето на визитата на главнокомандващия в сиропиталището.

На следващия ден след този труден разговор Фандорин замина за Таганрог - реши да започне от щаба на главнокомандващия. Маса просто изчезна на сутринта. А Мона закуси с наслада в ресторанта, смени долари на рецепцията, влезе в съседния „Пасаж" и без да бърза, избра подходящ тоалет: черна рокля, черно палто, черна широкопола шапка, но все пак не се сдържа и купи чудни високи обувки със сребърни катарами. Банкнотите бяха смешни, с черно-оранжева лентичка и Цар-Камбана - наричаха се „колокольчики[90].

Преоблече се и много се хареса в елегантния траурен тоалет. Жалко, че в магазина не се намери воалетка, макар че това може би щеше да е прекалено. Обади се на портиера да подготвят автомобила. И тръгна.

Но в Калединския приют оживлението й на мига се изпари. Мона си поплака пред таблото със снимките на загиналите. Съжали, че не е взела цветя.

След това се разрева още повече: край нея мина възпитателка с група деца в сини униформи, ушичките на половината бяха превързани с бинтове - последствия от контузия. Останалите бяха постъпили съвсем наскоро. Бащите ежедневно загиваха на фронта, в тила майките умираха, покосени от тиф, така че потокът от осиротели деца на офицери бе постоянен. Ако командването на Бялата армия се грижеше по същия начин за семействата на редовите войници, току-виж и гражданската война щеше вече да е свършила, помисли Мона.

В приемното тя попита как да се види с новата началничка. Отговориха й, че госпожа Макарова има час, трябвало да изчака.

Мона седна пред кабинета със стъклена стена и когато вътре влезе високата, строга дама, не я последва веднага. Преди разговора трябваше да определи що за човек е тази Макарова.

За тази цел Мона си имаше Метод. Всеки път, преди да прави портрет, тя дълго гледаше човека, за да вникне в същността му, да усети вътрешната му вибрация - да се слее с него. Ключът към това е прост: трябва искрено да обикнеш обекта, а затова трябва да се напъхаш в кожата му, да погледнеш света с неговите очи. Само когато успяваше да го стори, портретът ставаше жив. Най-добре щеше да е да опипа лицето, но в случая с госпожа Макарова това, уви, беше невъзможно, затова се наложи да се съсредоточи върху наблюдението.

Директорката седеше на бюрото си и се занимаваше с работата си, без да подозира, че под кожата й се е промъкнал окупатор. А Мона наистина сякаш се пресели в чуждото тяло. Усети тежестта на бюста, какъвто никога не бе имала, стягането на сутиена, грубите ъгловати обувки й бяха неудобни, пенснето се свличаше по носа. Не съм се наспала, боли ме десният хълбок, леко го размачквам с ръка... Горчиви бръчки край устата - самотна съм. Нямам нищо друго освен работата, но това е много важна и нужна работа. Аз съм много важна личност. Не ме обичат, знам го, за сметка на това обаче ме уважават. Не ми е нужна вашата любов! Защо ми е? Но не смейте да не ме уважавате!

...Май е ясно.

Стана, почука.

- Влезте. Влезе.

Мона заговори с началничката така, че да предизвика у тази сложна личност естествена симпатия: сдържано и с достойнство, по същество и, пази Боже, без каквато и да било емоционалност.

Каза, че по професия е художничка и може да дава на децата уроци по рисуване и скулптура - за децата това е много полезно, чела го в педагогическо списание. Заплата не й трябва, защото са й останали средства от съпруга й.

- Вие сте в траур. Вдовица ли сте? - попита Макарова, засега все още нащрек.

Мона печално въздъхна и не отговори, сякаш не искаше да утежнява и без това нелекото бреме на началничката на сиропиталището с тъжната си история. На Макарова това й се хареса. Мона отчасти все още бе в кожата на събеседницата си и дори сякаш се виждаше с чуждите очи: скромна, мила жена с твърд, но не неприятен характер, на която може да се разчита.

- Бих ви взела, независимо от липсата на опит, художествени занятия биха били много полезни за нас, но доколкото виждам, вие сте бременна, нали? - усмихна й се мило Макарова и това бе успех, защото директорката явно рядко се усмихваше.

- Чух, че вашата сътрудничка Ланде, която загина, също е била бременна - каза Мона съвсем непринудено. - Още съм в петия месец и се чувствам добре. Мисля, че три или четири урока седмично няма да ме уморяват.

В погледа на началничката се четеше: „Тя прилича на мен. Най-накрая ще има с кого да си говоря". Но на глас каза друго:

- Знаете ли, нямам пълномощия да вземам нови преподаватели. Назначена съм временно.

- Вземете и мен временно. Освен това вас със сигурност ще ви утвърдят.

- Откъде знаете?

- Аз съм художничка. Умея да чета по лицата на хората и успявам дори малко да виждам бъдещето - Мона се престори, че се колебае... - да каже или да не каже, но все пак рече: - И още... простете моята безцеремонност, но аз съм откровен човек по природа. Не се самонаказвайте. Не сте виновна.

Макарова се стресна:

- За какво?

- За това, че сте били в лоши отношения с предишната директорка, а тя е загинала.

- Откъде... Откъде знаете за нашите отношения? - заговори с по-строг тон Макарова. -Някой вече ви е разказал, така ли?

- Не, но не е трудно да се прецени. Не сте присъствали на церемонията, на която на главнокомандващия са били представени най-добрите сътруднички. Значи покойната Некритова не ви е обичала.

- Но така тя ми спаси живота! Ако се бях озовала в залата... - Макарова потрепери. -Главата на Некритова е била откъсната. А Маша Ланде е отхвърлена от взривната вълна в един стъклен шкаф, цялото й тяло е било насечено от осколките... Ужас!

Мона съчувствено мълчеше.

- А никой не знаеше защо трябва да бъдем в седем и половина в актовата зала -развълнувано продължи Макарова. - Директорката не беше казала нищо на никого, обичаше да прави изненади. Нито възпитателката, нито децата имаха представа, че ще пристигне самият главнокомандващ.

- Никой освен Некритова не е знаел? Съвсем никой ли? - огорчи се Мона. Тя толкова се надяваше, че ще попадне на някаква следа и ще се върне при Ераст с улов!

- Досещахме се, че се готви някакво събитие. В шест часа пристигна казашки офицер с войници, един такъв висок, строг, с превръзка на окото... Видях как той огледа залата, сложи на вратата двама души охрана да не пускат никого. Но на никой не му хрумна, че сега ще дойде самият главнокомандващ. Казвам ви, само Лидия Христофоровна знаеше, Господи, упокой душата й - Макарова се прекръсти.

- А вие видяхте ли охраната?

Началничката се учуди.

- Да. Единият имаше перчем, а другият беше риж, с мустаци. Защо питате?

Мона сложи ръка на гърдите си, изкриви лице.

- Нещо ми прилоша. Извинете. Май се урочасах, като казах, че се чувствам добре...

Повече нямаше смисъл да остава тук. Беше научила всичко, което й бе необходимо.

След ден Мона посрещна благородния мъж, който се върна от Таганрог с празни ръце, макар да твърдеше, че това е „съкращаване на броя на версиите". В обкръжението на негово високопревъзходителство подробното разписание на визитата е знаел само старшият адютант полковник Шрьодер. Той се кълнял, че не е казвал на нито една жива душа за времето на посещението в приюта и Фандорин смяташе, че може да се вярва на думите на офицера - сериозен и отговорен човек.

- Шпионинът или п-приказливецът е тук, в Харков - угрижено каза Ераст Петрович. -Подозирах контраразузнаването, но първоначалната версия не се потвърди... Капитан Романов не е ли минавал оттогава?

- Не. Маса също не се е появявал от вчера сутринта.

Мъжът й дори не попита за похода до приюта, поинтересува се само как се чувства.

Това беше малко обидно.

И когато той - не толкова на нея, колкото на себе си - заяви: „Май ще започна от щаба на Доброволческата армия", Мона невинно отбеляза:

- А аз на твое място все пак бих започнала от контраразузнаването.

- Т-това пък защо?

И тогава тя му разказа за едноокия офицер, който огледал актовата зала малко преди взрива и сложил на вратата двама души за охрана.

Най-добрият комплимент бе това, че Ераст не я похвали, не се възхити, а веднага захапа новината, като вълк плячката си. И започна да размишлява на глас:

- Прекраасно - провлече той, усмихвайки се плъто-ядно. - Как ще разберем кой именно е бил часовой? Да го заръчам на полковник Козловски ли? Между другото, странно, че никой от хората му не ме посрещна на гарата. Наложи се да взема файтон, макар че им пратих телеграма от Таганрог...

- Може би е рано да се казва на полковника? - меко го насочи Мона към вече измисленото решение. Много й харесваше да изпълнява ролята на Василиса Премъдра при своя Иван-царевич. - Но пък ако се събере на едно място целият личен състав на... как се казваше това при тях - конвойна полустотня? - (всъщност тя вече беше изяснила, че за охраната на началството в контраразузнаването е отговорна именно конвойната полустотня и тя е подчинена на войсковия старшина Черепов, същият онзи едноок офицер). - Казаците с перчем сигурно са достатъчно много, предполагам, че и рижите мустаци не са рядкост, но аз бих довела госпожа Макарова, тя незабелязано би погледнала, да кажем, през прозореца и би ни посочила онези, които ни трябват.

И Фандорин отново не каза „ама че си ми умница!" или нещо друго покровителствено, а просто енергично потърка ръце.

- Отлично! Отиваме в контраразузнаването. Ще поговорим с Козловски и ще решим на място дали да посвещаваме полковника в плана на действие или просто да го помолим под някакъв предлог да събере конвойните. Ако решиш, че не си струва, подай ми някакъв знак. П-почеши си веждата, например.

Мона с всички сили се стараеше устните й да не се разтегнат в щастлива усмивка. Той бе започнал да говори за себе си и за нея в множествено число: „ще поговорим", „ще решим"! Той разчита на мнението й! Работят заедно! За бременността това е доста по-полезно, отколкото да лежи в леглото с вдигнати нагоре крака.

- Ами добре - замислено се съгласи тя. - А докато те събират полусотнята, аз ще ида да доведа Макарова. Ще ми дадат ли кола?

- При тях нещо се е с-случило.

Ераст се навъси.

Край белостенната сграда стояха оседлани коне. От входа с нервен клаксон и свистене на гуми към центъра потегли един автомобил. Придържайки шашката си, на верандата изтича някакъв офицер, още двама изскочиха и хукнаха в различни посоки.

Фандорин пусна кочияша и показа на караулния отпред пропуска си, подписан от Козловски.

- Невалиден е - отвърна унтерът. А когато Мона помоли да извикат капитан Романов, той подозрително присви очи и не каза нищо.

Що за чудеса?

- Да отидем в щаба на армията - хвана я за лакътя Ераст. - Трябва да разберем какво става. Тук никой няма да ни каже.

- Няма нужда да ходим никъде, щабът вече е тук. Мона посочи с брадичка настрана. Край тротоара спря дълъг черен „Пакард". От него слизаше Скукин. Вдигна ръка към козирката.

- А, господин Фандорин. Госпожо...

- Какво става тук, п-полковник? Защо не ни пуснаха при княз Козловски?

- Убит е - кратко отвърна Скукин. Мона извика.

- Боже! Кой го е убил?

Въпросът бе глупав, разбира се, женски. Много ясно, че червените. Невежливият Скукин не си направи труда да отговори, обърна се към Фандорин:

- Нов удар на нелегалните. Командващият се надяваше, че ще помогнете да го унищожим, но явно напразно. Нека новият началник на Специалния отдел, войскови старшина Черепов, решава дали вашата помощ е необходима.

Мона очакваше Ераст да избухне, но той спокойно попита:

- А къде е капитан Романов?

- Отстранен е от длъжност и взет под стража. Нали все някой е съобщил на червените къде живее Козловски и как се прибира от служба. Някой от своите. А Романов е бил приятел с убития. И странното е, че не е нощувал в дома си. В момента проверяват къде е бил... Вие установихте ли нещо по делото за взрива?

- Някои неща - тихо отвърна Ераст и поведението на Скукин веднага се промени.

- Веднага да бяхте казали така! Да влезем вътре, ще ми разкажете - полковникът недоволно погледна към Мона. - А присъствието на съпругата ви задължително ли е?

Злопаметен е. Не е забравил за самеца-педал, помисли си Мона и сладко се усмихна, когато Фандорин отсече:

- Както скоро ще разберете - да.

- Добре. Заповядайте, госпожо.

Тя се усмихна още по-приятно. И тъй като тук сега най-важният човек, който вземаше решения, беше Скукин, следваше да приложи Метода си върху него.

И тя се застави да обикне Аркадий Сергеевич. Оказа се, че е лесна работа. Не защото Скукин беше чак толкова мил, а защото той прекалено много обичаше сам себе си и с всяко едно движение го демонстрираше: вижте ме какъв съм изряден, точен, аз съм център на вселената, тя се върти около мен. Дори не е и така - аз всъщност съм този, който я върти и насочва. Мона съвсем ясно чу студения и ясен звук на флейтата. Сигурно на фона на такава музика по времето на Николай Палкин[91] са карали войниците да минават под шпицрутените[92] .

Настроението на Скукин също се предаде на Мона -възбуда, напрегнатост, изнервеност.

Полковникът привика началника на караула.

- Къде е Черепов?

- Разпитва жителите на сградата, където е живял на квартира княз Козловски. Господин полковникът е бил застрелян под арката на входа. Може някой да е видял нещо през прозореца - доложи поручикът.

През това време Ераст и Мона си шепнеха.

- Черепов няма да ме п-послуша.

- Значи ще се наложи да обясним всичко това на Скукин. Той няма да се съгласи да играе на тъмно. Но ако му се обясни - чудеса ще направи - каза тя уверено.

Мъжът й кимна.

- Аркадий Сергеевич, може ли за една м-минутка. Трябва да ви разкажа нещичко...

Скукин слушаше и вътрешната му флейта засвири забързан марш (Мона направо си го чу). Разбра всичко в движение, дори не си направи труда да разпитва и уточнява.

- Единият с рижави мустаци, а другият с перчем? Превъзходно! Сега ще ги намерим кои са, гълъбчетата. Да вървим при Черепов, Ераст Петрович. Ще му наредя да събере цялата полустотня, но няма да му обяснявам каквото и да било. А вие, Елизавета Анатолиевна, моля ви, вземете моята кола и доведете началничката на приюта, побързайте.

Помни как се казвам, казва „моля". Виж ти.

Сега, когато целта беше постигната, Мона веднага престана да го обича. Противен е все пак този Скукин. Студен, хлъзгав, като змиорка. (Мона не ядеше змиорки, защото приличаха на змии. Пфу, ама че гадост.)

- Дежурният! Изпратете госпожа Фандорина до колата ми! И знаете ли какво - за всеки случай идете с нея. Доставете тук дамата, която ви посочи Елизавета Анатолиевна... Така. Къде е Черепов?

- На третия етаж, господин полковник. Стаята за разпити е там.

Скукин и Фандорин тръгнаха нагоре по стълбите, е Мона и поручикът се насочиха към изхода, но някъде отгоре се чу силен вопъл. Нещо издумка и отново стана тихо. Мона спря, разбира се.

- Какво има? - подвикна Скукин, поглеждайки нагоре.

По стълбите надолу тичаше някакъв офицер.

- Арестуваният нападна войсковия старшина Черепов!

Всички хукнаха нагоре, на третия етаж. Мона също, разбира се. Кой е този арестуван? Ами ако е Романов?

По коридора на третия етаж насреща им вървеше човек със страшно, кокалесто неподвижно лице с черна превръзка и едно-единствено блестящо око. Търкаше огромния си юмрук. Ръкавите му бяха навити до лакътя, косматите му мускулести ръчища приличаха на корабни въжета.

- Виноват, господин полковник - каза той смутено на Скукин. - Разпитвах живущ в сградата, където е живял Козловски. Някой си Салников, банков служител. Попритиснах го малко. Е, както винаги: „Признай си, гад, знаем всичко". На всички го казвам. А той като взе да вика, като ми се нахвърли... И аз го фраснах със замах. Не си прецених силата, в слепоочието го целнах... Не диша...

Скукин се намръщи, отмести едноокия, надникна през отворената врата. Мона изохка, когато видя крака на пода в неестествена поза.

- Поне знаем кой е насочил убиеца - избоботи Черепов. - Иначе защо ще се нахвърля срещу мен?

- Убили сте човека, който можеше да ви изведе на следите на п-престъпниците? -недоверчиво попита Фандорин.

- Нали ви казвам - не си прецених удара. Изненада ме.

- И защо са ви н-навити ръкавите? Успяхте да ги навиете, докато Салников се е хвърлял срещу вас ли?

Черепов свирепо погледна Ераст.

- Ръкавите ми са навити, за да не ги опръскам с кръв. Не се церемоня със задържаните, няма време. Вместо „добър ден" им забивам един - веднага стават сговорчиви. След това не увъртат, отговарят. На Салников също му заших един за разгрявка, лекичко. А той налетя на бой. Явно е решил, че щом го млатят, значи е разкрит.

- Били сте свидетелите? Всички обитатели на онази сграда, подред? - Ераст погледна офицера с отвратено изумление. - Просто за да станат „сговорчиви"? И жените ли?

- На женската й стига един плесник - измънка Черепов, поглеждайки към Скукин, сякаш в търсене на закрила.

Войсковият старшина май не беше много наясно кой е този напорист беловлас господин и защо се държи толкова повелително. Ами ако е някой от началството?

Полковникът каза с внушителен тон:

- Далеч сте от реалните на момента, Ераст Петрович. Да, войсковият старшина е твърд. Дори жесток. Сигурен съм, че в сегашните условия ни е необходим именно такъв началник на Специалния отдел. Умеещ да вселява страх. Трябва да действаме като татаро-монголите, които са използвали добре пресметнатата жестокост като най-ефективното оръдие на пропагандата. Слуховете за страшните наказания, които очакват всички, които посмеят да се съпротивляват, са се разпространявали във всички посоки и градовете сами са се предавали на Чингис хан. Парализиращ ужас - ето какво ще ни доведе до победата. А когато победим, тази разхайтена страна трябва да бъде стисната в железен юмрук и дълго, дълго да не бъде пускана. Докато цялото пощуряло население не се върне към разума. Нашите витии обичат да разсъждават за „бялата правда". Това са глупости. Истинската правда е съвсем друга на цвят.

- И к-какъв е той?

Мона видя, че на Ераст наистина му е интересно, и веднага си спомни, че той със същото любопитство бе разговарял с директора на „Зеленото Училище".

- Кафяв. Цветът на говната - пардон, мадам - Скукин говореше спокойно и уверено, явно излагаше нещо отдавна обмислено. - Лошо миришеща и непривлекателна, меко казано, но за сметка на това честна. Истината е там, че всяка държава, и особено нашата, се държи само със страх и принуда. Хората се делят на такива, които вземат решенията и такива, които ги изпълняват, дори и да не искат. Защото се страхуват да не се подчинят. Русия се заклати и започна да се разпада, когато слабият и глупав цар реши да си поиграе на свободи през деветстотин и пета. Всички, на които им се полага да си мълчат, веднага се разприказваха. Стадото, което трябваше да се събира само когато му бъде наредено, веднага се превърна в глутница. На кого му стана по-добре от това? На никого. В Русия, която ние ще построим отново върху това пепелище, всичко ще бъде различно.

- И как? - попита кратко Фандорин.

- Здраво и непоклатимо, а за стадото - страшно. Първо ще избесим по площадите и кръстовищата всички червени, малинови и бледорозови. Ще висят дълго, докато не изгният. Като стрелците по времето на Петър Велики.

Всички недоволни ще пратим в специални лагери, където или ще пукнат, или ще се превъзпитат. Ще имаме вездесъща тайна полиция, дори само името й ще всява трепет. И за ръководството на тази служба ще ни бъдат необходими такива хора като Черепов. А не такива като покойния Козловски.

Войсковият старшина, който и преди това слушаше полковника с явно одобрение, два пъти енергично кимна.

- Голяма работа е вашият началник на т-тайната полиция. Едва се появява нишка и той я къса със собствената си ръка.

- Както я е скъсал, така и ще я възстанови. Благодарение на Елизавета Анатолиевна имаме възможност да стигнем до нелегалната организация от друга страна. И знаете ли какво. Може пък да постъпим другояче и да се разминем без началничката. Да постъпим по-простичко - Скукин се обърна към Черепов. - Помните ли кого оставихте да пази пред вратите на актовата зала преди пристигането на главнокомандващия в сиропиталището?

Черепов сбръчка чело.

- Някакви двама, които ми бяха подръка... Съжалявам, не помня. Конвойната полустотня е набрана наскоро. Знам всички имена. Но лицата още не много добре. А какво има?

Скукин въздъхна.

- Значи няма да се разминем без разпознаване. Вървете да доведете началничката на приюта, Елизавета Анатолиевна. А вие, Черепов, стройте полустотнята във вътрешния двор. Всички до последния човек. Един от двамата, които са охранявали входа, а може би и двамата, са заложили бомбата в залата. Директорката ще ни посочи тези мерзавци, а след това ще решим: веднага ли да ги арестуваме или първо да сложим под наблюдение.

- Да не би пък да са Филимонов и Теслюк? - Черепов се запъна. - Знаете ли, двама казаци от вчера вечерта ги няма в казармата. Мислех, че самоволно са се отлъчили и хайманосват някъде момчетата...

- Единият е риж, другият с черен перчем ли? - бързо попита Мона.

- Май да... Почакайте, почакайте... Та аз тях ги сложих да пазят залата! Точно така!

Скукин свирепо изруга, като този път забрави да се извини на дамата.

- Ние с Елизавета Анатолиевна ще т-тръгваме – безстрастно каза Ераст. - Няма какво повече да правим тук. Оправяйте се сами с тази ваша „тайна полиция". Само едно... Черепов, вие изяснихте ли къде е бил през нощта капитан Романов?

- Казва, че бил при любовница. Но не й назовава името, оправдава се с офицерската чест. Нямам му доверие, господин полковник. Нали е служил при червените.

- Аз също служих при тях, между другото - строго му напомни Скукин. - При това заедно с Романов. Той е храбър, инициативен офицер. При това опитен контраразузнавач, за разлика от вас. Освободете капитана. Той ще бъде ваш заместник.

- Слушам.

- Не успяхме да арестуваме вражеските агенти, но поне можахме да установим кои са те и знаем кого търсим. Това е ваша заслуга, госпожо - Скукин докосна с ръка козирката си, Мона церемониално приведе глава. - А сега, ако позволите, ние с Черепов ще разработим план за издирване на престъпниците.

- За какво мислиш? - попита Мона мрачния си съпруг, когато излязоха навън.

- Ако бялата армия започне да воюва по татаро-монголския метод на Скукин, тя ще победи. Но с какво кафявата Русия ще е по-добра от червената? Вероятно ще е по-лоша...

Ако ще да е кафяво-малинова, само ние да не сме в нея, помисли си Мона. По-далеч от този нужник с говняната му правда, по-далеч.

И изведнъж се усмихна, защото й дойде озарение, което се нарича с красивата японска дума „сатори". Не в Америка и не в Япония трябва да заминат. Те не са достатъчно далеч. В Нова Зеландия, ето къде! Мона беше чела за тази далечна благословена земя в „Нива[93] още преди революцията. Там е истинското приказно царство. Целогодишно е месец май, няма нито хищни животни, нито земноводни, нито кръвосмучещи насекоми, само зелени поля с бели овчици, прозрачни езера, сини планини, а хората са тихи, спокойни и приветливи.

- Бил ли си в Нова Зеландия?

- Да - отвърна невероятният мъж, който беше ходил навсякъде по света и замига със сините си очи. - Защо п-питаш?

- Хубаво ли е там? Наистина ли е най-добрият климат на земята?

- Там е много с-скучно. Никога нищо не се случва. Какво общо има тук Нова Зеландия?

Скучно - точно това ни трябва. На Мона вече й стигаха приключенията за този живот.

- Вярно ли, че там през цялата година е като късното лято в Ялта? - попита тя невинно, защото разговорът за Нова Зеландия изискваше предварителна подготовка.

- М-може би да. Накъде биеш?

- Ами натам, че може пък да трябва да се преместим в Ялта? Там е по-приятно и по-здравословно, отколкото тук. Нали виждаш, че се чувствам прекрасно. Ако вече сме установили кой е взривил приюта, значи твоето обещание към Гай-Гаевски е изпълнено, нали?

- Вероятно да - отвърна мъжът й.

Мона дочу съжаление в гласа му и окончателно реши: в Ялта, час по-скоро. Тих град в тила, никакви съблазни.

- Чудесно. Ще изчакаме да се върне Маса, и ще тръгнем.

В Порт Артур

Масахиро Шибата прекара тези два октомврийски дни красиво и безметежно, подобно на бялата чапла от класическото стихотворение:

А след това мълния разсече небето, от което светът стана страшен, но още по-прекрасен.

Но всичко по реда си, по реда, нека следваме четката.

Преди да се отправи на самотен лов, госпожата го попита откъде смята да започне.

- Ще чакам сатори - отговори Маса. - Няма на какво друго да се надявам.

Но всъщност се направи на интересен, за да постигне после голям ефект. Всъщност той много добре знаеше от какво ще започне. От същото място, на което с господаря бяха спрели през август.

Тогава, докато разследваха делото за злодейския взрив на улицата в града, те бързо установиха, че на убийците са помагали китайски търговци, които продаваха всякакви дреболии по улиците. Именно те, които вечно стърчаха по кръстовищата, бяха предали сигнала, че автомобилът на трезора се приближава към мястото на нападението.

В Харков имаше много китайци. Надойдоха по време на Първата световна война, когато от Полша бяха евакуирани оръжейните заводи и там бе необходимо голямо количество работна ръка - нали местните мъже бяха отишли в армията. В покрайнините на града се образува цял квартал, чието население, две или три хиляди души, дърдореше на напевен, неразбираем за нормалните хора език.

След революцията, когато заводите спряха, много от азиатците си заминаха, но мнозина останаха. В комендатурата на чекиста Заенко имаше цял китайски взвод, който в името на Третия Интернационал безпощадно изтребваше враговете на Съветската власт. От този взвод със сигурност бяха и амбулантните търговци, помогнали на диверсантите.

Агентите на полковник Козловски не можеха и да се надяват да ги открият, защото за руснаците всички китайци изглеждаха еднакво, а пък и нямаше как чужд човек да проникне сред тях.

- Друго си е да си ти - каза Фандорин.

- От вас не съм очаквал такова нещо, господарю – обиди се в началото Маса. - Само невежите акахиге[94] могат да объркат японец с китаец. За китайците ние сме също така чужди, като и белите.

Но господарят отвърна с коан от дзен будизма:

- Мислещата глава е подобна на кочан зеле.

Маса се замисли и измисли, разбира се. Под многото листа от повърхностни разсъждения се намери кочанчето на правилното решение.

Чудесна работа стана, приятно му бе да си спомни. Маса отдавна не се беше забавлявал така.

Представи се за китаец по рождение, отведен като дете на Йокохама, където почти е забравил родния си език. „Почти" - защото в бандитската си младост Маса се беше научил да си общува с шанхайските контрабандисти на южния им диалект, а години по-късно, по време на разследването на шумното „Дело на сиамските близнаци", три месеца работи като бияч в Чайнатаун в Сан Франциско и горе-долу се научи да говори на северното наречие, което наричат „мандарин". Лесен език, не е като руския.

„Йокохамският китаец" много бързо се ориентира сред жълтокожите харковчани, намери сред тях един, причастен към червената мрежа, а после с лекота стигна и до бомбаджиите. Тези лоши хора изцяло си платиха за злодеянието, но господарят каза да не пипа китаеца, защото той не бе проливал кръв. При същия този Чен японецът отиде сега. Човечецът си беше малко... сяожън, на китайски казано, но в Поднебесната империя, както и в Страната на Изгряващото слънце, дългът на благодарността се смята за свещен.

Маса откри Чен на втория ден, той си беше сменил жилището, но, слава на предците, беше останал в Харков.

Старият познайник много се учуди на нечакания гост.

- Ма Ся? Къде изчезна? Как ме намери?

Маса беше подбрал китайски йероглифи, които се четяха подобно на истинското му име:

- Как къде съм изчезнал? - учуди се той, като предпочете да се престори, че не е чул втория въпрос. - Предупредих те да се спасяваш и аз самият също се скрих. А сега - услуга за услуга. Помниш ли как ми предлагаше да ме свържеш с вашия лаода и аз се отказах. Сега искам. Свържи ме. Ще бъда заедно с вас!

Чен не се отличаваше с ум, с него можеше да се действа без кой знае какви мъдрости. „Лаода" значи „началник", „командир". Може би Маса се изрази куцо на китайски, нещо като „твой казах крие и мой също крие", но Чен разбра.

- Защо тогава не поиска, а сега искаш? - попита той след кратка пауза.

- За белите ние, китайците, сме половин хора. Наричат ме жълтур! Сега съм за интернационала. За червените. За пролетариите от всички страни. Заведи ме при лаода. Аз сам ще му обясня всичко.

- Преди можеше, сега не може. Нарича се конспилация. Не може да се водят чужди. Ще говоря с лаода за теб.

- А той ще откаже или ще вземе дълго да ме проверява, така ли? Това щеше да е правилно, ако не ме познаваше. Но ти ме познаваш. Вече съм проверен. Води ме право при лаода!

- Не мога. Имаме строги правила. Не може чужди.

- Ама и ти си един... - Маса направи жест, с който шанхайските контрабандисти изразяваха презрение: поклати кутрето си. - Когато ти спасявах живота, тогава не бях чужд. Е, добре, тръгвам си и нека те бъде срам десет хиляди години.

Да откажеш на някой, на когото си задължен - значи съвсем да се изложиш. Нито един поне що-годе приличен китаец не би постъпил така. Чен не беше изключение.

- Добре - каза той с въздишка. - Утре е син чисан. Ще дойдеш с мен.

- Какво е утре? - Маса не разбра веднага. - А, сряда е.

- В сряда лаода ни събира. Раздава ни седмичната заплата и задачите.

- Дават ви заплата? - заинтересува се Маса.

Чен се изпъчи:

- И награди има. Миналата седмица ми дадоха нова куртка, защото добре съм преброил на пътя колите с бели войници. Но имай предвид: лаода не се шегува. И аз много рискувам, че ще те заведа без разрешение. Това е голямо изключение от моя страна, много голямо. Ако се ядоса - лошо.

- Всичко ще му обясня - обеща Маса. - Много съм полезен. Лаода веднага ще разбере, той дори ще те награди.

- Не той, а тя - изхихика Чен.

- Вашият лаода е жена?!

- Да, но не обикновена жена. Казва се Шуша-тунчжи. - той написа на един лист името

Шу-Ша: - Шуша-тунчжи е била телохранителка в Пекин, в Забранения град, пазела е

нейно величество императрицата. А сега пази самия Зае-тунчжи! Чувал ли си за него?

- Че кой не е чувал - презрително рече Маса, като разбра, че става дума за Заенко. -Свържи ме с Шуша-туячжи. И ще бъдем квит.

В сряда вечерта те отидоха в „Порт Артур", така в града наричаха множеството дървени бараки, където живееха работниците на прекратилия дейността си завод за патрони. Гетото имаше доста лоша репутация и местните не стъпваха там. Тук миришеше на пържен чесън, на гниещи отпадъци и пране, а отнякъде се носеше сладникавият аромат на опиум - само Буда знаеше откъде се сдобиваха с него китайците при тази оскъдица.

Чен с всяка крачка ставаше все по-нервен, на няколко пъти се опита да убеди спътника си да се откаже от това начинание, а пред самата врата направо се вцепени, но Маса го хвана за врата и насила го набута в бараката. Около масата под висящата от тавана газена лампа се бяха събрали десетина души. На тясната страна, на стол с висока облегалка седеше жена, в която японецът веднага впи поглед.

Лицето й бе като на монахиня - безстрастно. Възрастта - неопределена. Косата - късо подстригана. Очите безцветни. В ръката си държеше доста дълго бамбуково цигаре, в което димеше папироса. Бе облечена с черна куртка с права яка.

Когато се опитваше да си представи каква е една или друга жена, Маса винаги си въобразяваше каква би била тя в минути на страст - нежно податлива, като кошута, взискателна и вкопчваща се като октопод, или щедра като сочна диня. Но беше напълно невъзможно да си представи Шуша в обятията на мъж, а това бе много лош признак. Маса настръхна.

Той се поклони и приветства почтената компания.

- Да цзяхао!

Всички гледаха непознатия, но никой дори не кимна. По лицата им (някои млади, някои не съвсем, но нито едно старо) имаше един и същ израз, който не се хареса на Маса: така обикновено гледат долетяла муха, преди да я смачкат.

Чен заговори с треперещ глас - толкова бързо, че Маса не разбираше половината, само общия смисъл. Че това е същият онзи Ма Ся, който през август го е спасил от бялото контраразузнаване, другарката Шуша сигурно си спомня. Ма Ся е родом от Шанхай, но от дете е живял в Япония. Много молил да го доведе тук. Искал да бъде с тях. Запъна се и млъкна. Маса се поклони още веднъж, като събра ръце пред себе си, по китайски.

Лицата се обърнаха към началничката - какво ще каже тя? Дресирани са като маймуни в цирка, помисли си Маса. Той все така следеше Шуша, беше ясно, че останалите бяха без всякакво значение.

Жената извади папиросата от цигарето и внимателно я загаси в пепелника. Тихо, много тихо (всички изпънаха шии, за да я чуят) рече:

- Другарю Чен, нали казах да не се водят чужди хора?

- Той не е чужд, нали обясних... Той ме спаси! Той е за Интернационала, иска да се сражава заедно с нас срещу белите дяволи!

- Аз решавам кой е чужд и кой не, а заповедта си е заповед. Нали знаеш какво се полага за неизпълнение на заповеди?

Шуша извади нещо от малка кутийка, сложи го в устата си. Сигурно беше канелено или ментово бонбонче. Китайците обичат.

- Та какво се полага за нарушаване на заповедта ми? - повтори тя през стиснати зъби.

Чен се разтрепери.

- Изслушай ме, почтена другарко Шуша - каза Маса. - И ще видиш, че не съм чужд.

Жената поднесе цигарето до устните си, чу се тих звук и Чен се хвана за гърлото, очите му се изцъклиха. Всич ки около масата потрепериха.

След като хърка няколко секунди, Чен отпусна ръце. Очите му станаха стъклени. Беше се проснал на пода като дърво. От врата му, встрани от адамовата ябълка, стър чеше игла.

Аха, ето защо цигарето е толкова дълго, разбра Маса. Японските нинджи също имат такова оръжие - тръба, за да стрелят с нея с отровни шипове. Нарича се фу-кия. Знаем, учили сме. Но каква поразителна точност! Да уцелиш от такова разстояние право в артерията! Маса не би могъл да го направи. Само ако потренира както трябва.

Той отново, още по-внимателно, се вгледа в китайката, като отбеляза невероятно пестеливите й движения или по-скоро пълното им отсъствие. След като уби човек с леко напрежение на устните, Шуша застина. Между пръстите на лявата ръка нещо блещукаше. Още една игла.

Маса се изкашля. Изведнъж гърлото около гръкляна го засърбя.

Казват, че всички императорски телохранители са постигали най-високото ниво в своя занаят. То се нарича „жив камък", защото, докато няма опасност, камъкът е мъртъв, не привлича никакво внимание, с нищо не издава присъствието си. Но при най-малката заплаха за охраняемата особа камъкът оживява.

Без да откъсва поглед от иглата, Маса се приготви да се върти и да скача.

Устните на жената се раздвижаха, иначе си остана все така каменна:

- Сега ще говоря с теб, чужди човече. Ти си стар. Не си истински китаец, дори се кълнеш неправилно. Никой освен Чен не те познава. Защо си ми ти? Ако не ми дадеш добър отговор, ще идеш в ушуйши след непотребния си приятел.

Маса не знаеше какво е ушуйши, но едва ли беше нещо хубаво.

- Не съм стар. И съм много полезен. Мога да набия сам всичките ти хора.

Тя се усмихна едва-едва. Прибра иглата в кутийката. Това беше вече по-добре.

- Набий мен. Аз ще седя и ще ползвам само лявата си ръка.

Тя се изправи, взе тежкия стол с пръсти, сякаш беше пухче. Изнесе го на празното място. Седна. Закачи се със стъпала за краката и прибра дясната си ръка зад гърба.

Какво лице, мислеше си Маса. Като гъста мъгла, през която душата изобщо не се вижда. Съвсем нищо не се вижда.

- С една ръка? - засмя се вежливо той. - Сигурно се шегуваш?

- Ако ме победиш - ще живееш. Ако ли не - ще умреш. Седящите около масата тихо, но оживено си шепнеха, очевидно се наговаряха за нещо. Маса се досети за какво. Китайците обожават да сключват басове. Като че ли желаещи да заложат на чужденеца не се намериха.

Е, сега ще ти покажа аз една японско-китайска война, злорадо си помисли Маса. Като през 27 година от ерата на Мейдзи, когато вашите пълчища са мислели, че ще смачкат малката ни армия като комар, а след това едва са успели да избягат.

Той се хвърли напред без каквато и да било подготовка, без предупреждение, като използва техниката хи-но-хъо, „огнен град" - това е, когато къси удари се сипят от всички страни.

Нито един не достигна целта. Юмруците неизменно се натъкваха на пърхащата длан, а когато Маса за миг отпусна натиска, ръката болезнено му лепна един по крайчеца на носа. Потече кръв.

Той се ядоса и удвои честотата на ударите, но единствената ръка на китайката с лекота ги отбиваше. Опита се да я удари отляво с коляно - посрещна го железен лакът. Маса така се съсредоточи върху тази проклета вездесъща, непробиваема ръка, че вече не виждаше нищо освен нея. Затова неочакваната атака от другата страна го свари неподготвен. Шуша го фрасна в слепоочието отдясно и боят приключи.

Когато Маса изплува от люшкащия се мрак, се оказа, че лежи на пода и върху гърдите му е опрян малък крак с кожен чехъл. Отдолу Шуша изглеждаше огромна, издигаща се едва ли не до тавана. В този ракурс лицето й приличаше на сияеща луна.

Първата мисъл, която се появи във все още размътената му глава, бе: „Буда Амида, каква жена! Никога не съм виждал такава!"

- Каза, че ще се биеш само с лявата ръка - укори я той. - Това не е честно.

- Единствената причина да си жив е, че само лявата ръка се оказа недостатъчна. Много отдавна не съм срещала толкова сериозен противник.

Замайването изчезна напълно и Маса видя, че в помещението освен тях няма никого.

- Къде са всички?

- Отпратих ги. Искам да те опозная по-добре. Кажи, защо си дошъл? Само не ме лъжи, че искаш да се биеш за Интернационала. За това си прекалено хитър и прекалено стар.

- Не съм стар!

На колко ли години е тя? Тридесет? Четиридесет? Петдесет? Добре ще е, ако е на четиридесет, най-добрата възраст за една жена. Но ако все пак е на повече, също не е лошо.

Погледна крака, притискащ гърдите му. Слава богу, беше нормален, не стяган с превръзки. Впрочем, ако краката й бяха такива, нямаше да я вземат за телохранител.

- Ти самата се сражаваш за Интернационала. Защо и аз да не мога?

- Аз си имам своя причина.

- Да помагаш на болшевиките? Каква?

- Ще ти кажа. Защо да крия? - тя продължаваше да го гледа отгоре надолу, неподвижна и величествена. - Ти или ще станеш свой и тогава ще бъдем заедно, или няма да станеш и тогава няма да разкажеш никому нищо. По-магам на Болшевика Зае, макар че е глупав варварин, защото в Москва той има влиятелни...

Маса не разбра последната дума, но се досети: началници или покровители.

- Болшевиките ще победят в тази война. А щом направят червена цялата страна на Елоса[95] те ще поискат да направят червени и съседните страни. Именно това е „Интернационалът". Тогава аз ще се върна в Китай като комисар на червена Москва. И ще дойде моето време.

Велика жена с велики помисли, възхитено помисли Маса. Такава още не съм срещал. Интересно дали са й прави краката? Под панталона не се вижда. Китайките за съжаление често имат кривички крака. Но на такава велика жена може да се прости и това.

Дори му харесваше, че тя стои ей така над него и го настъпва по гърдите.

- Откровена съм с теб, както с никого другиго - каза Шуша. - Защото виждам, че си сериозен и безстрашен човек.

Поласкан, Маса свъси вежди, за да изглежда още по-сериозен и още по-безстрашен.

- Ти също бъди откровен с мен - продължи тя. - Аз умея да причинявам болка, добре ме обучиха на това, но съм наясно, че от теб с болка нищо няма да получа. Ако не искаш да ми кажеш истината, няма да го сториш. Обаче имай предвид, че не можеш да ме излъжеш. В Забранения град ни научиха на изкуството, необходимо за добър телохранител: да виждам лъжата в очите. Очите на човек, замислящ нещо лошо, са винаги лъжливи. Така че внимавай, Ма Ся, и отговаряй. Ако забележа дори сянка от лъжа, ще смачкам сърцето ти.

Кракът засили натиска и сърцето на Маса затрептя, но не от страх, а от много остро и по-скоро приятно чувство, за което нямаше название.

- Ще ти кажа истината. Дойдох тук, за да се добера до Зае-тунчжи.

Тесните й очи станаха още по-тесни, сякаш по лика на луната премина лека сянка.

- Защо ти е той?

- Не ми трябва на мен, а на моя лаода.

- Кой е той?

- Онзи, който през август откри и наказа хората, които през лятото убиха на улицата много мирни граждани. Моят господар е цзюнцзь (на китайски това значеше „благороден мъж") и целите му са винаги благородни. Той е велик детектив и майстор на японската бойна школа Нин-джуцу.

- На коя?

Маса повдигна крачола й и написа с пръст йероглифи по кожата. Кожата беше гладка и прохладна. Прииска му се да я целуне, но се отказа.

- А, женшу, чувала съм много интересни неща за нея. Твоят лаода китаец ли е или японец?

- Руснак е.

Тънките вежди едва трепнаха. Това безусловно бе знак за крайно учудване. Маса полека се учеше да чете каменното й лице.

- Не знаех, че сред руснаците има цзюнцзь и майстори на женшу... - Шуша леко въздъхна. - Какво да правя с теб, Ма Ся? Мога да те убия, но тогава твоят лаода ще прати някого другиго, когото не познавам. Или ще започне да отмъщава за теб сам...

Колко е умна, помисли си Маса. Жалко, че аз лежа, а тя стои. По-добре да беше легнала и тя.

- И чудно защо не ми се ще да те убивам – замислено изрече тя. - Това е много странно. Обикновено убивам с удоволствие.

- Това е, защото кармата ни събра. Кармата прати мен, защото твоето време на самота приключи...

Сигурно много криво изрече това на скапания си китайски, но Шуша разбра. Красивите вежди се повдигнаха нагоре с още половин сун[96] .

- ...Бях сигурна, че времето ми на самота никога няма да свърши.

Тя махна крака си от гърдите му, обърна се с гръб и обхвана с ръце раменете си. Маса се трогна от този неочакван женски жест, от беззащитния й гръб и задиша шумно. После меко скочи на крака, с усилие се удържа да не я прегърне и каза проникновено:

- ...А мен кармата ме доведе при теб, защото вече не съм необходим на моя лаода. Служих му вярно и предано много години, защото следвах великата цел: наказвах Злото. Но скоро ще бъда свободен, самотен и ще остана без смисъл в живота, защото господарят ми се оттегля, избрал е покоя и се отказва от великата цел. А ти я имаш. Все ми е едно в какво се заключава тя. Достатъчно е, че тя е велика. И ако поискаш, ще служа на теб.

Шуша бързо се обърна. Очите й бяха мокри и очите на Маса също бързо се напълниха със сълзи.

Цвят на слива върху изсъхнал клон

В първия момент Маса дори се разколеба - толкова горещо му се зарадва Мона-сан. Когато на сутринта почука на вратата на луксозния апартамент, тя дори извика от радост. Прегърна го и го целуна.

- А пък аз от вчера мисля само за едно: да се върнете по-скоро!

Може би пък няма да бъда ненужният трети, започна изведнъж да се съмнява Маса. Госпожата искрено ме обича. И това за възпитанието на сина не го казах сериозно, а само за да й стане приятно. Ами ако все пак... И очите му отново се замъглиха от сълзи. Сега те през цялото време бяха близо един до друг.

Но след това Мона-сан каза на Фандорин:

- Върна се! Можем да тръгваме за Ялта!

И Маса разбра, че тя се е зарадвала не на него, а на това, че завръщането му приближава нейното щастие. Разбра го и ни най-малко не се обиди. Жените, обикновените жени, имат своя правда в живота, и тя заслужава уважение. Е, какво, значи нощното решение, взето под въздействието на мига, беше вярно. Било е сатори, а сатори никога не мами.

- Може би първо да чуем какво е правил Маса през тези т-три дни? Май има какво да разкаже.

Господарят неспокойно събра вежди. Беше усетил нещо - прекалено добре познаваше васала си.

- Да, имам какво да разкажа - тържествено заяви Маса. И разказа всичко, както си беше. Първо само събитията.

След това премина към чувствата.

- ...Никога не съм си мислил, че може да ми се случи. Знаете колко жени съм имал, господарю - и уточни, защото бе благодарен на всяка една от тях: - Петстотин шестдесет и седем, ако не смятаме онази бразилка, която умря от страст, преди да съм завършил делото си и онази коварна венецианка, която се опита да забие стилет в тила ми в най-неподходящия момент. Тя също умря - поясни той на Мона-сан, в случай, че не е разбрала. - Та аз догодина ще стана вече на шестдесет и изведнъж такова чудо! Сякаш цвят на слива разцъфна на отдавна изсъхнал клон! През живота си не съм срещал подобна жена. Сигурен съм, че няма друга такава! Тя е като зелената мамба, която едва не ме ухапа преди двадесет години на река Конго - също толкова смъртоносна и прекрасна!

- Тя те би само с лявата? Н-невероятно - поклати глава Фандорин. Душевните излияния му направиха по-малко впечатление. За тях господарят каза: - Просто си имал нужда от жена, която е по-силна от теб, а ти, умнико, си мислеше, че ти харесват дебелани.

- Не само с лявата, помогна си съвсем малко и с дясната. И уверявам ви, господарю, че и вие нямаше да се справите с императорската телохранителка - с достойнство отвърна Маса на първата част от тази коравосърдечна тирада, а втората игнорира като оскърбителна и започна да се обръща изключително и само към госпожата.

Тя например слушаше както трябва - ахкаше, притискаше ръце към гърдите си и бършеше очи с кърпичка.

- Дълго говорих на Шуша за моята любов. Първо тя се разсърди и искаше да ме бие, дори ме фрасна веднъж, много болезнено. Но аз събрах всички красиви китайски думи, които знам. Казах й, че ще бъда с нея до края на дните си. Че съм готов да й бъда слуга и да изпълнявам всичките й прищевки. И през цялото време я гледах, а господарят знае как мога да гледам жените. Тя се заслуша. След това се замисли. После се съгласи...

- Това е удивителна любовна история! - изхлипа Мона-сан. - Почти като нашата. Нали, Ераст?

Господарят мрачно мълчеше.

Приближаваше тягостният миг. Маса укрепи духа си, обърна се към Фандорин.

- Вие... ще ме пуснете ли, господарю?

- Как мога да не те пусна? Навремето ти сам започна целия този ц-цирк с „господаря" и „васала". Ти и ще решиш кога да завърши той. Но виждам, че има нещо, което не ни казваш.

Следващият етап от беседата бе не по-малко труден. Маса започна отдалеч:

- Тигрицата израства като тигрица, защото е дъщеря на тигър и е израснала в общество на тигри. Шуша е телохранителка от Забранения град. Избрана е за тази съдба от дете, възпитавана е от дворцовите бойни евнуси, сурови и жестоки хора. Тя живее по вътрешни правила, които на пръв поглед могат да се сторят чудовищни. Ще мине много време, преди Шуша да се промени под моето влияние...

- Давай по-кратко, а? - помоли господарят.

- Казах й, че ми трябва Заенко, защото той е злодей и ако съм й скъп, трябва да ми го даде в знак на своята любов...

Маса се запъна.

- А тя какво? Отказа ли?

- Не, съгласи се... Но каза, че аз също трябва да докажа моята любов. Единия лаода в замяна на другия.

- Какво? - не разбра Мона-сан.

- Трябва да убия господаря си и тогава Шуша ще ми повярва - обясни й Маса.

Мона-сан извика, а Фандорин хладнокръвно отбеляза:

- Всъщност, логично контрапредложение. От вас може да излезе интересна д-двойка.

- Аз, разбира се, няма да взема да убия господаря си - обясни Маса на уплашената госпожа. - Просто ще й кажа, че съм го убил. Нека тази малка лъжа остане да лежи на съвестта ми.

- Малка ли? - засегна се Фандорин.

А Мона-сан прошепна:

- Тя няма да ти повярва просто така!

- На мен ще повярва. Ще бъда много убедителен. Само ме пуснете, господарю, без горчивина. И ми пожелайте щастие.

Молбата бе изречена прочувствено, със сълзи на очи, от които Маса ни най-малко не се притесняваше, защото още преди векове е казано:

Но вместо да се трогне и да прегърне стария си приятел, господарят разсеяно попита:

- А на коя императрица е служила - Цъ Си-тайхо или Лун Юй-тайхо?

- Не съм я питал. Каква разлика има? Шуша каза, че е напуснала службата преди осем години.

- Значи е служила на императрица Лун Юй, защото Цъ Си почина през деветстотин и осма. Ясно.

- Какво ви е ясно? Вие протакате, защото не искате да ме пуснете! - разсърди се Маса. - Не отговорихте на въпроса ми!

- В-върви, разбира се. Аз също ти желая щастие.

И се обърна - несъмнено, за да скрие навлажнените си очи. За сметка на това Мона-сан прегърна Маса и нежно промълви:

- Много се вълнувам за вас. И ужасно ми се иска да видя жената, която така ви е подействала.

- Засега не може. Първо трябва да я превъзпитам... - той понижи глас - не искаше да го чуе господарят, но на Мона-сан можеше да каже. - На прекалено много години съм, за да ги похабя за завоюване на Китай. А пък и защо ми е Китай? Искам да бъда щастлив в любовта, както сте щастливи вие и господарят. С мен Шуша ще се промени. Може и на нас да ни се роди дете. Тя нали е още млада, само на тридесет и три години е. Любовта и майчинството правят чудеса. И когато това се случи, ние ще ви намерим. И отново ще бъдем до вас.

Мона-сан изхлипа. Той също плачеше, бършейки страните си с ръкав.

Маса вървеше към уговореното място с пружинираща походка, а в гърдите му пърхаха крилцата на шарена пеперудка.

Именно това е любовта, мислеше си той. Ето каква била значи. Съвсем различна от това, което си представях.

Шуша му беше казала да върви от товарната гара покрай ръждивите релси на изоставената железопътна отсечка до будката на служителя по поддръжка на линията.

Ето я и малката олюпена къщурка със зеещата дупка на прозореца. До будката оставаха петдесетина метра, когато Маса видя Шуша. Беше клекнала под един храст, димейки с дългото си цигаре.

Маса придаде на лицето си сурово изражение, защото с жената трябва да си сдържан, и се спря.

- Изпълних обещанието си. Ти изпълни ли твоето?

Тя се изправи. Ъгълчетата на устата й едва забележимо се раздвижиха. Шуша се усмихваше!

- Ще те заведа при Зае-тунчжи и после прави с него каквото пожелаеш. Но първо трябва да се убедя.

- В бъдеще, когато ме опознаеш по-добре, ще започнеш да вярваш на думите ми -строго каза Маса - Ето, виж.

Той свали торбата си от рамото, развърза връзките.

- Това е главата на моя лаода. Много го обичах, но теб обичам повече.

Шуша надникна вътре.

- Истински цзюнцзь. Красив е дори в смъртта. Разтегна устни още по-широко - за нея това вероятно означаваше, че се залива от смях - и плесна Маса с отворена длан по главата, уж не беше силно, но той се строполи по гръб. В ушите си чуваше звън, пред очите му се въртяха кръгове с цвета на дъгата.

- А ти си истински бендан. Сбогом, много ме повесели с твоя смешен китайски и с глупостта си.

Тя захвърли папироската, пъхна в устата си игла и вдигна цигарето.

Маса можеше да се изтърколи встрани, защото ударът го свали на земята, но не го бе зашеметил. Но не пожела. Защо да живееш, когато с теб са се отнесли по този начин?

- Кучка - каза той на Шуша на руски. Така или иначе нямаше време да съчини предсмъртно хайку.

Но тръбичката не издаде плюещ звук, а гръмна оглушително. Посред челото на китайката се появи черно кръгче, главата й рязко се килна назад, тялото се свлече на тревата.

Маса изумено седна.

Покрай релсите вървеше господарят с димящ револвер в ръка.

- Съвсем си се разкиснал - каза той с укор. - Дори не забеляза, че вървя след теб. Срамота.

А Маса изобщо не се зарадва. Закри лице с ръце и се разтресе от ридания.

- Тя не ме обичаше, сгреших... Но аз... аз я обикнах. Мислех, че ще бъдем заедно. Като вас с госпожата... Мислех, че и ние ще имаме дете. Мислех си, нека вие имате момиченце, а ние момченце и когато пораснат...

Не можеше да продължи, сърцето му се късаше. Господарят сграбчи ревльото за врата и грубо го завлече при трупа.

- Е, деца едва ли.

- Какво правите?! - възкликна в ужас Маса, като видя, че Фандорин смъква панталона на убитата.

- Полюбувай се. Това не е никаква жена. Твоята Шуша е евнух.

Маса зяпаше оголеното място и мигаше на парцали.

- Когато пресметнах, че твоята избраница е служила в охраната на императрица Лун Юй, веднага разбрах. Ако ставаше дума за Цъ Си - друга работа. Старата императрица управляваше сама, славеше се със сприхавия си нрав и не-почитането на т-традициите. Тя спокойно би могла да държи до себе си жени телохранителки. А Лун Юй-тайхо не е имала никаква власт и за нищо на света не би посмяла да наруши правилата на Забранения град. Нима не знаеш, че само евнуси са можели да пазят личните покои на императора и императрицата? Трябва да четеш повече к-книжки.

- Щом сте се досетил, че Шуша ме мами, защо не казахте? - попита Маса, притискайки с ръце слепоочията си. Кръговете пред очите му не изчезваха, а се въртяха все по-бързо. -Това е жестоко. Никога досега не съм се чувствал толкова унизен...

- Нямаше да ми повярваш. Любовта - тя е такава - господарят тупна Маса по врата -Горкият. Сигурно ти е тежко, като ни гледаш нас с Мона?

Прегърбен, остарял със сто години, Маса с усилие се надигна.

- Много ме е срам, господарю - отговори той безжизнено. - Мислех, че само вие оглупявате от любов. Но никога не сте бил такъв глупак като мен. Простете ми. Всичко развалих. Сега никога няма да открием злодея Заенко. Шуша го е предупредила, разбира се.

Фандорин го плесна по челото.

- Ей, я ела на себе си! Нали ме познаваш. Кога съм късал нишката? Щях ли да убия тази грешка на п-природата, ако Заенко вече не беше в ръцете ни?

- А? - попита Маса, което, разбира се, бе ужасно не-вежливо.

- Докато си гукахте тук, аз се огледах внимателно. И забелязах, че в прозореца на будката сякаш нещо блещука. Там има зрител с бинокъл. За кого според теб Шуша би могла да спретне този с-спектакъл? Заенко е дошъл да се полюбува как умира човекът, който се разправи с бомбаджиите. Сега другарят ч-чекист тихичко се е спотаил и чака да си тръгнем. Върви да го заловиш. Ще ти бъде п-полезно да се ободриш.

Кръговете веднага престанаха да се въртят.

- Вече съм доста по-добре - каза Маса.

Средство против зъбобол

Съдбата на революцията висеше на косъм, стоманените челюсти на белите армии се сключваха около гърлото на кървящата Република, а болшевикът Романов гледаше през прозореца и мислеше за любов.

Вчера Надя каза: „Ти не разбираш. Проблемът не е в теб, проблемът е в мен. Мъжът е способен да обича нещо повече, отколкото някого. Жената не може така".

Алексей се ядосваше. Най-накрая бяха двамата, насаме, а Надежда се опираше с юмручето си в гърдите му, извръщаше лице и все приказваше, приказваше.

„А може ли по-разбираемо?", попита той. „Може. Ако се случи онова, което искаш... и за което аз се старая да не мисля, защото веднага ми притъмнява пред очите... Ако това се случи, тогава ти съвсем ще засенчиш за мен останалия свят. Ще мога да мисля само за теб и да живея само заради теб. А сега не бива да изоставяме революцията. Тя може да загине без всеки от нас, дори без мен, дето съм толкова дребна. Хайде да изчакаме победата. Тогава ще мога да бъда изцяло твоя, докрай". Той я пусна от прегръдките си, кръстоса ръце на гърдите си и се ухили. „Красиви думи. А всъщност ти си просто малко момиченце, което иска, но се страхува. Сама дойде в хотелската ми стая, след това те хвана шубето и сега, както се полага на интелигентка, загръщаш страха си в блестяща обвивка". Наистина беше много ядосан. Защото я желаеше до трепет в коленете. Нарочно каза такова нещо, на което Надя нямаше как да не се обиди. Тя пламна и избяга. А сега той, вместо да мисли за делото, зяпаше през прозореца дъждовната улица и си нареждаше: Надя е права. В Русия сега не е време за любов. В Русия изобщо никога не е време за любов.

Да вземем първата му любов, пък била тя и момчешка, глупава, но тогава не изглеждаше така – прекършена от войната.

Втората, измамната, беше химера на войната. Видение.

Третата бе просто убита от войната...

Той затвори очи, прогони страшния спомен за мъртвото поле. Преди не успяваше, а сега се справи - почти без усилия.

Любовта към Надя е последна. Друга няма да има, опашката на гущера вече няма да порасне. Да чакат победата?

Но когато победим - ако победим - пак ще се намери някоя поредна руска чума и холера, която ще се окаже по-важна от любовта и несъвместима с нея...

Той разтърси глава. Стига мрънкане, другарю Романов. Хайде първо да победим, а после ще видим.

И най-накрая започна да мисли за делата. А те, културно казано, бяха скапани. Момичето беше право: Съветската република се намираше на прага на гибелта.

Генерал Юденич вече беше стигнал до Царское Село и падането на Петроград, люлката на революцията, се очакваше всеки момент. Армията на Гай-Гаевски бе близо до Тула. Там Червеният фронт трепереше и се огъваше. Алексей беше наясно, че скоро той ще се разлети на парчета - от Новоросийск бе изпратен ешелон с най-новите английски танкове, идеално приспособени за воденето на маневрена война. Бронираните чудовища ще разсекат с мощните си картечници червената конница, ще изпомачкат обезкръвената червена пехота със стоманените си вериги. И после на два-три прехода по беззащитния тил ще се дотъркалят до Москва.

Най-гнусното беше, че Романов не можеше да направи нищо. Сега вече нямаше достъп до никакви секретни сведения. Новият началник го пусна от ареста, но не го допускаше до сериозна работа. Даде му задача, която беше чиста подигравка: да седи неотлъчно в хотела и да съставя щатното разписание на Общоруското Управление по Сигурността, в което щеше да се преобразува Специалният отдел след превземането на Москва. Капитан Романов фактически бе под домашен арест, а това значеше, че агентурната мрежа на РВС бе парализирана.

Единствената надежда бе, че втората нелегална мрежа не бездейства. От двамата изчезнали казаци от конвоя се намери само Филимонов - в река Лопан, с куршум в тила.

Вторият - Теслюк, изчезна безследно. Той очевидно беше от хората на Заенко. Те имаха някакъв много добър източник в щаба на армията. Заенко бе отвратителен мерзавец и убиец на Лавър Козловски, но освен на чекистите, сега нямаше на кого да се разчита.

А в същото време в града вървяха масови арести. В заводите, в работилниците и в депото прибираха профсъюзните активисти, вкупом арестуваха цялата редакция на либералния вестник „Голос Юга", по улиците ловяха всички, които по някакъв начин изглеждаха подозрително.

Специалният отдел отново се наричаше „Черната къща", защото от прозорците му се носеха воплите на разпитваните, а в двора ехтяха изстрели. На пазарния площад бригада дърводелци изграждаха бесилки. Планът на Скукин за управление чрез страх се превръщаше в реалност.

Именно през Скукин трябва да се действа - до такъв извод стигна Романов, след като размисли както трябва. Стига с това киснене под „домашен арест". Трябва, без да чака да го повикат, да иде в службата и да вдигне на Черепов такъв скандал, след който съвместната служба ще стане невъзможна. Някога, още в самото начало, Скукин предлагаше на бойния си другар да го уреди при себе си в щаба. Казваше многозначително: имам нужда от хора, на които мога да имам доверие. Да иде при него и да каже: така и така, Аркаша, аз съм ваша. Вземи ме под крилото си. Ще ти служа като японецът на Фандорин. В такова горещо време да се намираш в щаба всякак е по-полезно, отколкото в контраразузнаването.

Романов се развесели, облече шинела, фуражката, грабна портупея - и напред.

Пред Специалния отдел, както винаги през последните дни, цареше оживление. На входа едни хора влизаха тичешком, други излизаха, през портата мина камион, заприличал на таралеж заради стърчащите от него щикове, към центъра на града бясно препусна кавалерист. Откакто Алексей беше тук за последно, хаосът бе станал още по-голям.

- Каква е тая суматоха, Миша? - попита той дежурния офицер.

- Още ли не си чул? - от превъзбуда лицето на подпоручика направо се тресеше. -Хванали са Заенко! Ей го там, лежи, мръсната гад. Японецът на Фандорин го домъкна преди малко! Началникът е в щаба на армията. Вече му съобщиха.

- Лежи ли? - попита Романов, като се обърна и видя плътна стена от гърбове. Всички гледаха някъде надолу. -Убит ли е?

- Съвсем си е жив даже. Ама иди да го видиш - изсмя се подпоручикът.

Алексей разбута хората.

До стената на пейката в неподвижна поза седеше японецът, опрял длани в коленете си, и важно гледаше пред себе си. В краката му лежеше човек, целият омотан във въжета, сякаш напъхан в пазарска мрежа. Дори лицето му беше овързано: между зъбите стърчеше парче дърво, стегнато от двете страни с връзка от обувка. Очите на пленника бяха яростно изцъклени и блестяха с бялото на очните ябълки. Спряха се на Алексей и се присвиха с омраза. Позна го.

Като хванатия вълк от сцената с лова във „Война и мир", помисли си Романов.

- Как успяхте, господин Шибата? - попита той. Японецът вежливо му се поклони.

- Много лесно. Той стреляше, аз подскачах. Когато подскачам, е много трудно да бъда улучен. Той не улучи. След това му свършиха патроните. Тогава го ударих по ухото с този крак.

Той посочи едната си обувка, на която липсваше връзката.

- А защо е това дърво в устата му?

- За да не си отхапе езика. Това е сериозен акун ин, от него всичко може да се очаква. Когато вече го бях съборил на земята и го държах за гърлото, той ме ухапа.

Японецът показа китката си със следи от зъби на нея.

- Сериозен какво? - попита Романов, като трескаво мислеше какво да прави. Той охотно би довършил това говедо Заенко със собствените си ръце - но чекистката нелегална организация и ситуацията на фронта...

- Това е дълго за обяснение - Шибата се изправи. - Вие дойдохте и сега мога да си вървя. Предавам този лош човек в ръцете ви. Правете с него каквото пожелаете. Господарят ми нареди да предам, че с това участието му във войната между белите и червените приключва. Обещанието, което той даде на вас и вашите началници, е изпълнено. Връзката ще ви оставя.

Японецът церемониално се поклони. Сториха му път и той си замина.

- Извадете дървото от устата му - заповяда Романов.

- Не, аз сам...

Той се наведе плътно до лежащия и прошепна:

- Спокойно. Ще измисля нещо.

Онзи веднага, щом можеше да говори, изсъска:

- Да се реваншираш искаш, юда? На оня свят с мен ще идеш...

- Сторете път, сторете път! - чу се силен глас.

Беше Черепов. Наоколо веднага се образува празно пространство - от войсковия старшина се страхуваха дори собствените му подчинени.

- Какво, бе, соколе на Дзержински, долетя в родното гнездо, а? - зловещо се ухили Черепов. - Преди ти беше стопанин тук, сега ще гризеш моркова от другия край.

- Да, аз съм сокол на Дзержински - отвърна отдолу Заенко. - А твоят капитан е гарван на Троцки - и той посочи с глава Алексей.

- Я виж го ти, каква голяма уста има - Черепов се наведе и му нанесе кратък, мощен удар по лицето. Пленникът притихна. - Качвайте го в операционната. Скоро ще запее друга песен. Калмиков, приготви го.

Грабнаха арестувания за ръцете и краката и го помъкнаха нагоре по стълбището. Отпред вървеше фелдфебел Калмиков, ординарецът на началника.

- Каква е тази операционна? - попита Романов. Лоша работа, мислеше си той. Заенко ще дойде на себе си и отново ще подкара онова за Троцки. Черепов в края на краищата ще се вслуша в думите му.

Сияещият началник дори не си спомни, че е наредил на помощника си да не се отлъчва от хотела.

- Докато съчинявахте дисертацията си, капитане, при нас тук някои неща се промениха. Помните ли, Козловски на третия етаж имаше картотека? Направих там нов кабинет за разпити. За да може всичко да е както си му е редът. Сега ще се качим да видите. Само трябва да се обадя на полковник Скукин. Да съобщи на командващия, че наистина сме хванали самия Заенко.

Вече е „сме хванали", а скоро ще е „съм хванал", мимоходом си рече Алексей, но честолюбието на Черепов сега го занимаваше най-малко от всичко.

Бившата картотека бе неузнаваема. Рафтовете с чекмеджетата ги нямаше. Посред празната стая, върху голяма дърводелска маса лежеше чекистът, напълно гол, разпънат като буквата „X". Китките и глезените му бяха стегнати с каиши, а устата бе залепена с пластир, очите бясно се въртяха. До него стоеше Калмиков с кожена престилка и на по-малка масичка редеше дърводелски инструменти.

Тананикайки си някаква песничка, войсковият старшина също сложи престилка и наръкавници. Не бързаше и демонстративно не обръщаше внимание на пленника. Отиде до шкафчето, върху което се мъдреше чудесен грамофон с блестяща фуния. Взе да избира плоча.

- Обичам да работя в комфорт - поясни той на Алексей.

- Защо е гол?

- Винаги привеждам пациентите в природното им състояние. Запомнете правило номер едно: разпитваният трябва да се усеща като голо месо. Това го отървава от всякакви амбиции и предразполага към искреност.

- ...А лепенката защо е? Нали няма да може да отговаря!

- На предварителния етап това не е необходимо. Човек започва да лъже, да увърта, надява се, че някак ще успее да се измъкне. Или е гордо безмълвен, не желае да говори. Говеждото първо трябва да се обработи както трябва. За да омекне. Нека сам се примоли: спрете, всичко ще си кажа! Но няма да спрем скоро. Правило второ: възможността да даде чистосърдечни признания трябва да бъде за него не жертва, а награда, която първо трябва да се спечели. В крайна сметка подобна тактика пести време.

Войсковият старшина пусна модния романс „Щастието свърши".

- Музиката е за фон. Защото сега ще се започне едно мучене, ръмжене... Е, за начало леко почистване - подпявайки заедно с плочата „Щастието свъ-ърши, всичко бе сън, сърцето тъгу-ува, сърце-ето страда", той взе шмиргела и застърга с него по прасеца на лежащия. Веднага бликна кръв.

- Ммммммм!!!

Лепенката на устата на Заенко се изду. Черепов се засмя:

- Ама как припява втори глас, а? - потупа арестувания по корема: - А сега ще ти очертая темата на бъдещия ни разговор. Ще ми разкажеш кои са в твоята шайка, до последното човече. И къде да намерим всеки от тях. После ще ми съобщиш най-важното: кой е вашият шпионин в щаба на армията. Но няма да бързаме. Имаме голяма програма. Още дори не съм те обработил с пилата.

Арестуваният отново замуча.

- Какво? - театрално се учуди Черепов. - Вече искаш да беседваме? Ами пилата? Направо ме огорчаваш. Добре де, от мен да мине...

Той дръпна лепенката от единия край. Заенко изтърси кратка, сочна псувня.

- Добро момче - кимна одобрително войсковият старшина, връщайки пластира в предишното положение. - Така си е по-интересно. Да ти кажа, май ще пропусна фазата с пилата. Калмиков, дай направо менгеменцето.

Пръстите на Романов бяха на кобура.

Първият куршум за Черепов, преценяваше той. Вторият за Калмиков. С третия ще се наложи да довърши Заенко. Няма как да го спаси, но поне няма да го измъчват. След това, като започнат калабалъкът и олелията, да се опита да се измъкне...

„И да се издадеш? В това съдбоносно време да оставиш Републиката без агентура? Само защото си толкова нежен?", попита суров глас. Нямаше какво да отговори.

Пръстите на Алексей се разтрепериха, по челото му избиха капчици пот.

Черепов и фелдфебелът се бяха навели над разпитвания, там нещо поскърцваше. Заенко започна да се извива и да рита. Кобурът се разкопча сякаш от само себе си...

Вратата изтропа.

- Значи това е знаменитият червен Рокамбол! - весело възкликна красив, елегантен капитан с акселбанти. - Харитоша, командващият ме праща.

Адютантът на Гай-Гаевски, позна го Алексей. Фамилията му беше нещо с „колци". Маколцев. Интересното е, че се обръща към Черепов фамилиарно, на „ти".

- Паша! - зарадва се на госта началникът. - Аркадий Сергеевич вече е доложил на негово превъзходителство, така ли?

- Владимир Зенонович нареди веднага да те доставя. Готви гърди за награди, а гърлото за коняк.

- Исках първо да разкостя клиента и след това да доложа всичко...

Войсковият старшина посочи разпънатия Заенко.

- Заповедите на началството не се обсъждат, а... какво? Правилно: изпълняват се. Хайде, хайде, Харитон. Лично адютантът на негово превъзходителство Павел Андреич Маколцев е дошъл да те вземе с генералския „делоне-белвил".

- Сега, само да си сложа куртката - разбърза се Черепов.

- Тръгвай направо така, по престилка, като месар - озъби се адютантът, като хвърли поглед на фелдфебела и кимна небрежно на Алексей.

- Готово, да тръгваме - началникът закопчаваше копчетата. - Калмиков, този в Ледника. А вие, Романов, не се пъхайте при него. Сам ще го разпитвам.

Той отиде до масата и погали Заенко по бузата.

- До скоро, любими. Чакай ме.

Щом чу за Ледника, Романов разбра какво трябва да направи. Това бе изба, която се намираше в средата на двора. Преди я бяха използвали за съхраняване на лед, по времето на чекистите я бяха превърнали в мазе за разстрели. Тогава в каменната стена е имало вратичка, през която хвърляли труповете в дерето отзад. За съжаление Козловски бе наредил да зазидат прохода с тухли, като символична преграда пред страховитото болшевишко минало, иначе задачата щеше да се опрости.

В главата му моментално съзря следният план.

Щом отведоха Черепов да пие коняк, значи няма да се върне до късно през нощта. Трябва да изчака да се стъмни, да ликвидира пазача, който охранява Ледника и да прехвърли Заенко през стената. Ще трябва стълба... Ще вземе от гаража, там има.

Рисковано, но осъществимо.

В седем часа, преди да си тръгне за вкъщи, Романов като старши провери постовете. Погледна и в двора. Заяде се с часовоя, че бил небръснат и го прати в карцера. Заради голямата важност на арестанта сложи самия фелдфебел Калмиков да пази Ледника. (Идеята бе да съчетае полезното с приятното: щом ще убива, нека да е гад). Сбогува се с дежурния, разписа се в книгата, нареди да му се обадят, ако нещо се случи, и излезе в ситния дъжд.

През октомври и при такова време в този час вече беше почти тъмно, но за да е сигурно, Алексей реши да изчака два часа - да си тръгнат и последните сътрудници. Така или иначе трябваше да мине през стаята си. Няма да остави Заенко да бяга през града гол, я!

Романов пъхна в мешката си цивилните дрехи и обувките от „конспиративния" си гардероб. Сложи и манерка с водка - арестантът със сигурност бе замръзнал в избата.

Върна се, когато вече беше съвсем тъмно. Там, докъдето не достигаше светлината на редките улични фенери, мракът изглеждаше още по-гъст. Промъкна се покрай стената, огледа се. Промуши се през прозореца на тоалетната на първия етаж (преди да си тръгне специално дръпна райбера). Безшумно премина по тихите, празни коридори и стигна до задния вход. Открехна вратата, надникна в двора, изчака.

Нищо.

Калмиков, този проклет педант, не ходеше напред-назад, не пушеше, дори не шумолеше.

Без да се спотайва, Романов излезе навън, запали папироса, като застана така, че фелдфебелът да го види, а ако някой надникне през прозорците, да не вижда лицето му. Лениво пое към Ледника, размахвайки дясната си ръка. В нея държеше нож с острието нагоре.

Тихо повика:

- Постови! Спиш ли, Калмиков?

Никакъв отговор. Нима наистина е заспал? Това доста би облекчило задачата.

Фелдфебелът седеше на земята, главата му бе килната на рамото. Вратата на Ледника беше открехната.

Алексей бързо клекна, пипна Калмиков по рамото - той меко се свлече на земята. Цялата му куртка отпред бе мокра. Кръв! Още топла.

В избата нямаше никого. Как е могло да се случи?! Къде се е дянал Заенко?! Няма как да е отлетял!

Загадката се изясни, когато Романов отиде до стената. Отгоре висеше въжена стълба.

Някой бе постъпил много простичко, бе прескочил от другата страна в двора, беше убил часовоя и по същия път бе избягал заедно с арестанта. Някой, който е знаел добре къде да търси. Стълбата бяха изоставили, защото рече не са имали нужда от нея.

Алексей също се възползва от нея, за да не рискува да минава обратно през сградата. И по-бързо да се върне в хотела. Трябваше да бъде там, когато телефонът в стаята зазвъни, и да отговаря със сънен глас.

Промъкна се през гъсталака в дерето и хукна по улицата. Трябваше да признае, че чекистката организация работеше по-добре от ервеесовската, която, честно казано, съвсем буксуваше на място. Може би конкуренцията все пак не е чак толкова лошо нещо? А и Заенко, трябваше да му отдаде дължимото, беше здрав мъжага, макар и мерзавец.

И изведнъж му хрумна идея, много перспективна. Романов си обеща да я осъществи още утре.

Той влетя в стаята запъхтян. Без да пали лампата, се спря пред телефона: обаждали ли са се или още не?

- Вече мислех, че няма да дойдеш - прошепна тъмнината. От леглото се надигна малък, крехък силует.

- Само мълчи. Мълчи...

На сутринта той се бръснеше пред огледалото и си пееше натрапчивия романс за отминалото щастие и за това, че всичко е било сън, но не жално, а весело. Някога Алексей имаше хубав глас, който изчезна, след като го раниха в гърлото, но музикалният слух си беше останал.

Надя си бе тръгнала преди половин час. На сбогуване му каза: „Край, Романов. Случи се непоправимото. Обичам те повече от революцията". И тихичко се засмя.

Той й отвърна сериозно: „А пък аз обичам само теб. Революцията - това е просто работа. И няма защо да бъде обичана. Трябва да бъде по-бързо свършена и забравена".

През нощта така и не се обадиха от контраразузнаването. Явно, щом бяха открили фелдфебела, бяха доложили на Черепов, а той е забранил да съобщят на помощника. Надявал се е сам да залови беглеца. Едва ли би успял.

- До „Монастирский переулок" - каза Романов на файтонджията.

Там, в сградата на Дворянското събрание, се намираше щабквартирата на генерал Гай-Гаевски.

Пред кабинета на Скукин Алексей спря. Отвътре се лееха звуците на флейта. Това значеше, че полковникът е сам и се е отдал на някакви сложни размисли. Скукин му бе разказвал, че музиката му помагала да подреди мислите си в стройна хармония.

Сега ще ти попея, а ти ще ми акомпанираш, ухили се Романов и нервно, настойчиво почука.

- Чак сега научих! - извика той още от прага. – Фандорин и неговият японец ни доставиха Заенко наготово, а Черепов оставил чекиста да избяга! Нещо повече, на мен, на заместника си, нищо не съобщи! Чак тук разбрах, в канцеларията. Това според теб нормално ли е?

В щаба наистина всички приказваха за нощното „ЧП". Новата дума, възникнала по време на германската война на вълната на всеобщото увлечение по абревиатурите, се превърна в една от най-употребимите. Шегобийците дори предлагаха държавата да се прекръсти в „Чепеландия", защото и тя самата си е чрезвичайно произшествие.

- Не знаех, че Фандорин е заловил Заенко - навъси се Скукин. - Черепов каза...

- Аркадий, в контраразузнаването е пълен бардак! - прекъсна го Романов. - И виновен за това дори не е Черепов! Идиотът не е виновен, че е идиот. Виновен е онзи, който е издърпал идиота на отговорна длъжност! Защо го направи? Само защото ти е лично предан, така ли? Та ти си умен човек. Може да се каже, че си гений на управлението. Нима не знаеш, че за да ръководиш контраразузнаването, голата преданост не е достатъчна? Кажи ми, ти би ли се оставил да те оперира сакат хирург, само защото те обожава?

Полковникът се обърка от натиска на Романов. Именно така трябваше да се говори с него: смесвайки нападките с ласкателства.

- Чуй ме, ти добре ме познаваш, били сме заедно в сериозни каши - премина към задушевност Алексей. -Помниш ли как, за да те спася, застрелях другаря Кандиба? Как се върнах за теб в Зеленото Училище? Как вървяхме с теб към нашите край Харков? Аз, аз съм ти лично предан, а не кретенът Черепов! Защото отдавна съм разбрал, че ти си птица, която лети нависоко. Хайде да летим заедно. Като авиаторите, ти си водещ, аз – воден. Разкарай го този Черепов, да командва наказателен отряд. Сложи мен в контраразузнаването. Аз съм професионалист!

Скукин слушаше добре и гледаше правилно, с присвити очи.

- Значи мога да ти имам доверие? - бавно изрече той. - Пълно? За всичко?

- Смятай, че аз съм твоята флейта - тържествено отговори Романов. - Както духнеш, така и ще засвиря.

Полковникът отиде до вратата, която развълнуваният посетител не бе затворил плътно, захлопна я както трябва.

- Как оценяваш ситуацията в ръководството на Бялото движение? На Черепов не му задавам подобни въпроси, той не мисли в такива категории. Ти си друга работа. Трябва да знам „како веруеши", както казват свещениците. Говори с пределна откровеност, без да си спестяваш каквото и да било.

Това е изпит, от който ще зависи всичко, досети се Алексей.

- С пределна откровеност? Много моля. Има какво да се желае относно ръководството ни. Главнокомандващият е слаб. Не е никакъв пълководец, не е и администратор, в политиката пък е пълен идиот. Имайки такава армия, която настъпва към Москва, да признае върховенството на адмирал Колчак, когото червените правят на пух и прах! Това не е ли глупост? Що се отнася до чичо ти, в смисъл на оперативност той е голяма работа, разбира се, но нищо не разбира от цивилно управление. Трябва му добра бавачка, извини ме.

По доволната усмивка, която докосна сухите устни на Скукин, стана ясно, че изпитът е взет с „отличен". Следващият въпрос го потвърди:

- Как би действал, ако оглавиш Специалния отдел? Конкретна задача: как да бъде открит Заенко и да бъде унищожена червената нелегална организация?

Романов имаше предварително готов отговор.

- Първо бих открил шпионина, когото Черепов е проспал, и който е помогнал на Заенко да избяга. Това е някой свой. Второ...

В този момент настойчиво зазвъня телефонът.

- Скукин - каза полковникът в слушалката - и шепнешком на Алексей: - Черепов, за вълка говорим...

След това дълго слуша, като все повече се оживяваше.

- Така... Така... Така... - повтаряше той и всяко следващо „така" бе по-експресивно от предходното. - Откъде научихте? Ясно... Как така се е застрелял?... А пък това е отлично!... Разбира се. Работете, както вие си знаете - и завърши строго: - Много внимавайте, Черепов, това е последният ви шанс да се реабилитирате. Друг няма да има.

След като затвори, полковникът каза:

- Ти го ругаеш, а той разбил болшевишко звено.

- Това на Заенко ли?

- Засега не е ясно. На съмване са му се обадили право в кабинета. Неизвестен човек шепнешком съобщил, че в заемната читалня на улица „Ивановская" има център на болшевишката агентура.

Алексей замря.

- На адреса е бил пратен наряд. Там бил някакъв старец, не го хванали жив, застрелял се. Но Черепов се сетил да остави засада. И преди час птичката долетяла, някаква млада девойка. Опитала се да избяга - догонили я. Слава Богу, нямала с какво да се застреля. Сега Черепов ще поработи с нея, както той умее... Ей, ти къде?

Заваля тъжен октомврийски дъжд. Свободен файтон нямаше. Минувачите зяпаха изпод чадърите си офицера, който с огромни скокове търчеше право през локвите, придържайки шашката си.

Романов не знаеше какво ще направи, дори не се замисляше за това. Трябваше да успее, да успее!

Най-накрая иззад ъгъла изплува познатата къща. Не беше нито черна, нито бяла, а сива от влагата.

Изведнъж прозорецът на третия етаж изпука. Оттам в облак от стъклени отломки излетя бяла, някак неестествено слаба фигура, превъртя се във въздуха и с глух удар се стовари на паважа. Някъде наблизо истерично писна жена, от верандата дотича дежурният, горе от прозореца се подаде някой - май беше Черепов с кожената престилка, но Алексей гледаше само надолу.

Краката му тичаха по инерция, сякаш сами за себе си.

Надежда лежеше по лице, точно като сутринта, докато й се любуваше, преди да я събуди: гола, с разпилени коси.

- Капитане! - крещеше отгоре грубият глас. - Погледнете, жива ли е или не? Мамка й! Представяте ли си, отскубна се и се засили с главата напред през стъклото...

Романов механично клекна. Заопипва шията, за да провери дали има пулс. Шията беше топла, но пулс нямаше.

Странно, но Алексей не усещаше нищо. Той и след това остана все така каменен. Стоеше и гледаше как я отнасят, как се поклаща слабичката й ръка. Послуша как се оправдава и псува войсковият старшина.

Романов не мислеше за абсолютно нищо. Дишането бе равно, сърцето биеше ритмично, дори по-бавно от обикновено. При това болеше, но някак вяло, подобно на още неизострил се зъбобол. Откъде беше това за зъбобола в сърцето? Чел го е някъде. А, да, при Максим Горки.

Болката в сърцето беше дреболия. Алексей знаеше как да се избави от нея. Трябваше просто да остане насаме с Черепов. Именно заради това той не само кимаше на началника, но и отговаряше на някакви въпроси, а накрая каза:

- Хайде да обсъдим тет-а-тет какво ще докладваме на полковник Скукин.

- Да, да - кимна Черепов, като погледна тълпящите се наоколо сътрудници. - Елате.

Сега, сега, още малко търпение, убеждаваше се Романов на стълбището, гледайки широкия гръб с връзките на престилката на врата.

В кабинета Черепов първо извади от бюрото водка, плисна от нея в чашата.

- Вярвам да се радвате? - прегракнало каза той. -Мислите, че не знам, къде сте ходил сутринта? Знам. Аркадий Сергеевич веднага ми се обади, когато сте хукнали да се присламчите към моя успех. Ние с Аркадий Сергеевич сме ето така - той събра двата си показалеца. - Толкова неща ни свързват, че никой не може да се намърда помежду ни. И тази история също няма да ни скара. Така че не си правете илюзии... Ей, защо ви е моят браунинг?

Той видя как Романов взема кобура от бюрото. Алексей мълчаливо свали предпазителя, насочи дулото към отстъпващия назад началник и стреля в единственото му ококорено око. С интерес огледа червеното петно, което се бе появило отнякъде по тапетите. Цялото бе съставено от отделни различни по размер точки. Красота.

Наведе се над падналия, пъхна пистолета между меките му пръсти.

Зъбоболът в сърцето моментална изчезна и някак изведнъж, с абсолютна категоричност, му стана ясно, че сърцето повече никога няма да го боли. Каквото и да се случи.

- Ей, насам! - кресна истерично Романов, обръщайки се към вратата. - Беда! Началникът се застреля!

Адютантът на негово превъзходителство

- Да видим.

Мона-сан би трите валета на господина с кент флош роял. Маса благоразумно пасува със своите две двойки.

- А се хвалеше, че винаги печели и ще ни бъде скучно!

С алчен смях победителката придърпа към себе си купчината зелени банкноти.

- Поразително - учуди се Фандорин. - За трети пореден път! Фортуна е избягала от мен при теб. О-отлично я разбирам.

Играеха на долари. От американския превод бяха останали хиляда и петстотин. Мона предложи да ги разделят по равно и да си премерят силите на покер. Тя през цялото време измисляше някакви нови развлечения. Ясно защо: за да отвлече господаря от опасни мисли.

- Сега и двамата ще бъдете на моя издръжка, господа алфонси[97]!-засмя се госпожата. - Ще правите онова, което ви наредя.

- Аз и без това правя това, което ми заповядаш - смирено склони глава Фандорин и си спечели целувка за това.

Гледката на двете гукащи си гълъбчета бе приятна, но Маса предпочиташе да мисли за печални неща.

Колко жестоко му се подигра кармата! Да се влюби така на прага на старостта - и в кого? Не в прекрасна слънце-подобна дама като господаря, а в скопен жребец! Ужасен позор! Голям познавач на жените, няма що... Но работата е не толкова в унижението, а в това, че след толкова години служба верният васал едва не бе напуснал господаря си. С лекота, заради призрачната химера на личното щастие!

Ако през дългите години живот в чужбина Маса не бе изгубил по-голямата част на своята японска същност, със сигурност щеше да си направи сепуку от срам.

Целият предишен път бе прав и ясен, като острието на меч, на който е изсечен йероглифът „Преданост". Но вече няма защо да оголва стоманата, сега тя ще ръждясва в ножницата. Господинът има умна, волева спътница, която прави мъжа такъв, какъвто й е нужен и той не бива да се съпротивлява на това, защото ще бъде щастлив с нея. На такава двойка не й трябва верен васал, стига им собствената взаимна вярност.

Ах, ако Мона-сан се съгласи да заминат за Япония! Тогава животът на Маса поне ще опише пълен кръг: ще завърши там, откъдето е започнал. Но ще бъде егоистично да настоява. Нека бъдем откровени: госпожата няма да се хареса на японците. Тя е прекалено независима за жена, прекалено забележима със своята червена коса, прекалено е висока на ръст и прекалено силно се смее. Подобно на Хариона от остров Сикоку - вещицата, оплитаща мъжете с острите си като игли коси.

Маса погледна картите си след новото раздаване. Жизнените му перспективи бяха същите като тази безнадеждна комбинация: асо, поп, дама, осмица и шестица. Остави попа и дамата, за да не разрушава семейството, останалите смени. В новите карти дойде скъпоценна изненада - още три попа. Каре попове!

И настроението му веднага се подобри. Това бе съвет свише: никога да не пада духом.

- Удвоявам - каза Маса с решителна усмивка, както прави човек с лоши карти, който смята да блъфира.

Фандорин избяга веднага, той съвсем се бе разочаровал от късмета си, но госпожата клъвна и наду мизата още повече.

- Удвоявам - повтори Маса. И още веднъж: - Удвоявам...

Ето го и отговорът на въпроса защо съм й на щастливата двойка, радостно си мислеше той. Господарят не умее да борави с пари, госпожата има всички отлики на прахосница. Аз ще се разпореждам с парите. Сега ще прибера всички долари и през следващите седмици ще докажа на госпожата (господарят е наясно с това) колко изкусно управлявам финансите.

- Залагам всичко - обяви Мона-сан и ликуващо се засмя, защото Маса нямаше с какво да плати.

Но радостта й бе преждевременна.

- Господарю, ще ми дадете ли на заем, колкото ви е останало - помоли той.

Фандорин разсеяно кимна, мислите му витаеха някъде далеч.

- Свършено е с мен, предполагам - рече унило Маса. Злорад смях гъделичкаше отвътре харата му, това беше много приятно. - Покажете ми какво имате, госпожо.

- Не, първо вие!

На вратата се почука. Точно сега ли? Маса отиде да отвори.

Бяха полковник Скукин и капитан Романов. Първият много делови, както винаги, вторият - необичайно безразличен. Иначе винаги се усмихва, а сега само кимна. И погледът му като на покойник - стъклен.

- Ще позволите ли? - попита полковникът. - Капитане, след мен!

- Слушам.

Странно. Преди Романов не се държеше със своя боен другар като подчинен.

- Започвам веднага по същество - поде енергично Скукин, като седна на предложения му стол. - Ераст Петрович, идвам при вас като при стар познат, с надеждата за разбиране и помощ. Впрочем, вие, разбира се, и без това сте се досетили, че това не е светска визита. Позволете ми да ви представя капитан Романов в качеството му на временно изпълняващ длъжността началник на Специалния отдел. Войсковият старшина Черепов се застреля.

Госпожата тихо извика - не уплашено, а по-скоро учудено.

- Това не беше добра кандидатура за толкова отговорна длъжност - въздъхна Скукин.

- През цялото време се редяха провал след провал. Вие и вашият японец заловихте Заенко

- Черепов го изпусна. Миналата нощ му се обадил някакъв човек и шепнешком му съобщил адреса на болшевишка квартира за явки. Контраразузнаването залови там някаква девойка, която щеше да ни разкаже всичко. Черепов и нея успя да изтърве! А ако се съди по откритите шифровани послания, това е било не просто място за явки, а център на цялата нелегална организация. След подобни неуспехи и аз сигурно бих се застрелял.

- Вие никога не бихте се застреляли - каза враждебно госпожата. - Черепов също не е такъв тип, който би посегнал на живота си.

- Малко го познавахте - отговори с равен глас неприличащият на себе си Романов. Сигурно бе станал толкова важен заради новата си длъжност. - Ще ви спестя подробности, но Черепов бе психически зле.

- Да - кимна Скукин. - Онези, които го познават отдавна, казват, че след като е бил ранен в главата, войсковият старшина доста се променил.

- Какво искате от Ераст Петрович? - попита отново с неприязън Мона-сан.

Очевидно разбрал кой взема решенията тук, полковникът насочи вниманието си към нея.

- Любезна Елизавета Анатолиевна, във войната настъпва съдбоносен момент. В близките няколко дни ще се реши съдбата на Русия. Там - посочи той някъде към стената, -на фронта край Тула.

- А какво общо има с това Ераст Петрович?

Госпожата погледна строго Фандорин. Той пък веднага вдигна рамене: нямам нищо общо с това.

- Под носа ни действа вражеска шпионска мрежа. Главатарят й Заенко е на свобода. И той има някакъв осведомител, който има достъп до секретна информация в щаба. Това е човекът, който е съобщил на нелегалните за визитата на главнокомандващия в сиропиталището. Онзи, който е организирал убийството на полковник Козловски и бягството на Заенко. Впрочем всичко това са минали неща. Сега повече ме притеснява друго. Успехът на нашето настъпление зависи от това дали на фронта ще пристигне ешелонът с нови английски танкове. Това е копието, с което ще разкъсаме отбраната на червените и ще пронижем тила им чак до Москва.

- Какви са тези нови танкове? - попита Маса, който много се интересуваше от техническия прогрес.

- Дванадесет танка „уипет". Отлична бойна машина. Четиринадесет тона, четири картечници, здрава броня, двигател с четиридесет и пет конски сили, преодолява почти всякакви препятствия, може да преодолее 130 километра с едно зареждане. Та това са само два прехода до Москва. Представяте ли си?

- Ераст Петрович да не е танкист? - попита язвително госпожата.

- Танкистите са англичани - обясни Скукин. Беше от хората, които не разбират от сарказъм. - Имаме нужда от друга помощ от страна на господин Фандорин. Графикът на движение на ешелона е строго засекретен, но нали някой беше съобщил на диверсантите на Заенко за движението на бронирания влак „Добриня". Ако танковете не стигнат до фронта, победата може да ни се изплъзне. Ераст Петрович, помогнете ни да обезвредим нелегалната мрежа. От това зависи изходът на войната!

Мона-сан изразително погледна господаря и той, разбира се, отвърна:

- Какво ме интересува вашата война?

- Аркадий, да вървим. Нали ти казах: безполезно е -каза навъсено капитан Романов.

Полковникът с неохота се надигна.

- В случай, че все пак размислите... - той сложи на масата сгънат лист хартия. - Това е документ, подписан от командващия армията, който нарежда на служещите във всички части и ведомства да оказват всякакво съдействие на статски съветник Фандорин. Помислете, Ераст Петрович. Много ви моля. И от името на Владимир Зенонович, и лично от мое име.

Офицерите си тръгнаха.

- На Романов нещо му се е случило. Нещо много лошо - каза госпожата. - Видя ли погледа му?

- Ясно е какво. Убиха най-добрия му п-приятел княз Козловски.

Мона-сан със съмнение поклати глава, но не каза нищо повече, а си взе картите.

- Показваме ли? Заложени са всички пари.

Маса невъзмутимо свали три попа. Престори се, че изпада в паника, когато тя свали три аса. Тогава хвърли и четвъртия поп, но ахна, когато отгоре му се стовари асо купа -същото онова, което Маса преди малко бе хвърлил.

- Синът на микадо пропиля всичко! - засмя се госпожата, прибирайки всички пари.

Тя мами, а аз нищо не забелязах, възхити се Маса. Ама че ловки ръце има!

А госпожата погледна угрижено Фандорин, който съсредоточено потракваше със зелената си броеница, сбръчка нос и пусна няколко въздишки.

- Хайде, Ераст. Знам ти маниера. Какво си наумил?

- Едва с-сега разбрах... Грешката ми е била в това, че размотавах една нишка, а те са били две. В града има две нелегални организации, които вероятно не са свързани една с друга ! Затова нещо не излизаше! П-позната ми е тази ситуация. При старата власт по същия начин си съперничеха Охранката и жандармерията. Случвало се е едните дори да помагат на терористите да убият конкуренцията от другото ведомство. Ето какво значи едно анонимно обаждане! Виж, Маса. Тук е организацията на Заенко със собствения си информатор. А това е втората организация, чийто център се е намирал в ч-читалнята...

Той започна да рисува кръгове и линии, но видя как го гледа госпожата и се запъна.

- Нещо не ми е добре - рече госпожата със слаб глас, - наболява ме под лъжичката и чувствам някакво дърпане в долната част на корема. Мили, ще ми направиш ли бързо онази настойка, която препоръча докторът...

Господарят се втурна към банята, а Мона-сан каза тихо:

- Маса, какво да правя? Нали виждам, че много му се иска да завърши разследването. Сутринта бях при професор Либкинд, той е категорично против да пътувам накъдето и да било с влак. Там друса, а и не дай си боже да има аварийно спиране. Казва да изчакаме още две седмици. Но две седмици - това е прекалено много. Ераст ще се побърка от бездействие, а аз ще се измъча да го гледам как се гърчи. Какво да правя?

- Ако искате да заминем, ще заминем - отвърна Маса, щастлив, че тя се съветва с него. - Ще купя пухени юргани от пазара, ще ги постеля навсякъде в купето и няма да усетите никакво друсане. Но на ваше място първо бих оставил господаря да приключи с делото. Задачата е много проста, ще я схлуз... схруска като орехче - справи се с трудната дума от втория опит. - И тогава господарят няма да има чувството, че е несвободен в постъпките си. Мъжете не обичат такива работи.

Мона-сан благодарно го погали по ръката и в същия момент се върна Фандорин с чаша в ръка.

- Няма нужда, олекна ми - каза весело госпожата. - По дяволите, благородни мъжо. Знам какво те човърка. Искаш да откриеш онзи негодяй, който е съобщил на Заенко за приюта. Ами намери го. Да си плати за гибелта на децата. Двадесет и четири часа стигат ли ти?

- Ще ми стигнат - отговори веднага Фандорин. - Вече знам как да го търся. Много е п-просто.

- Но нека Маса дойде с теб. За да съм спокойна. Не бой се, никъде няма да излизам от хотела. Трябва да се подготвям за път. Какво седите? - тя почука по часовника си. - Остават ви двадесет и три часа и петдесет и девет минути.

Господарят с достойнство, но много бързо тръгна към закачалката.

- Към телефонната станция ли отиваме? - попита Маса, щом излязоха навън и свиха към Николаевската катедрала.

- Разбира се, к-къде другаде.

- Странно, че Романов-кун не се е хванал за тази очевидна следа.

Господарят си замълча.

Поради извънредното положение харковският градски комутатор беше военизиран, вместо госпожиците-телефонистки го обслужваха войници свързочници. Фандорин показа пълномощията си на началника и поиска от него веднага да събере нощната смяна -добре, че казармата беше наблизо. Маса би сторил същото: би се опитал да открие анонимния доносник. В ранни зори обажданията не са много, а пък това с контраразузнаването със сигурност е направило впечатление на оператора.

Така и стана.

Когато господарят зададе въпроса си, един възрастен войник веднага вдигна ръка.

- Тъй вярно. Имаше такова обаждане, аз го свързах.

- А п-помните ли откъде беше обаждането?

- Тъй вярно. От щаба на армията.

Фандорин многозначително погледна помощника си и те двамата дръпнаха свидетеля настрана.

- Какъв беше този човек? Опитайте се да го опишете - каза меко господарят. - Когато чувате гласа в слушалката, вие със сигурност си представяте обаждащия се. Всички телефонисти п-правят така, за да не им е съвсем скучно.

- Ами не знам. Аз, за да не скучая, винаги си мисля за салам. Много обичам салам -поясни войникът. - Глас като глас. „Я, вика, братко, да ме съединиш със Специалния отдел, и по-живо". И назова допълнителния номер от три цифри, не помня кои бяха. За да го свържа директно с когото трябва.

Човек, който е свикнал да командва, разбра Маса.

- А можете ли да си спомните т-точното време на обаждането?

- Четири и четвърт, там някъде. Или и половина.

- Браво. Ето, к-купи си салам.

Господарят даде на войника банкнота.

- Защо сте толкова доволен? - попита Маса. - Не научихме кой знае колко. Нали и без това беше ясно, че в щаба има шпионин. Там служат сто или двеста души. Как ще разберем кой от тях се е обадил?

- Нощем хората на работа са доста по-малко. Това -първо. Едва ли обаждането е дошло от телефон, който е за общо ползване - рискът, че някой ще го чуе, би бил прекалено голям. Това - второ. Значи в Специалния отдел е звънял човек, който разполага със собствен апарат. И трето: обаждал се е човек, когото познават в контраразузнаването.

- Вероятно е шепнел, така ли?

- Не само заради това. Назовал е на телефониста вътрешния номер на Черепов, вместо просто да се обади в Специалния отдел и да даде номера на д-дежурния офицер там.

- Значи няма да ни трябват двадесет и четири часа. Да вървим в щаба да търсим шпионина, господарю.

- Ето пълния списък на сътрудниците, които в посоченото от вас време са били на работа - каза Скукин, щом се върна в кабинета. - Аз проверих. Осемнадесет души (имената са подчертани) имат достъп до телефон. Петима, чиито имена са освен това отметнати, са имали възможност да разговарят безпрепятствено, без да рискуват. Е, чичо ми не се брои, надявам се. В три през нощта ме пусна да спя, а той самият остана в кабинета. Останалите четирима са адютантът Маколцев - в приемното, началникът на егерската служба капитан Ржешевски, дежурният офицер в гаража поручик Щубе и началникът на личния конвой на командващия подесаул Попенко. Нима някой от тях работи за червените нелегални? Трудно ми е да повярвам.

- Няма да правим предварителни изводи - отвърна уклончиво господарят. - П-първо ще поговоря с всеки от тях. Но преди това, с ваше позволение, просто ще се разходя из щаба. Да се огледам.

Красивата, голяма къща, в която някога по тържествени поводи се е събирал каймакът на харковското самурайско общество, сега, през деня, беше пълна с военни, които усърдно се занимаваха с военната си работа, та чак беше приятно човек да ги гледа. Маса обичаше хората да се стараят. Едни седяха и пишеха или печатаха нещо, други чертаеха красиви схеми с цветни моливи, трети бързаха нанякъде и приятно дрънкаха с шпорите си, четвърти крещяха прегракнало в телефона. И всички пушеха, от което под таваните се поклащаше сивкав дим - като мъглата от „танката" за долината на Мусаши:

Двамата цивилни, бродещи из щаба, предизвикваха леко учудени погледи, в които обаче нямаше подозрение. Щом се намират там, значи имат право.

След като се вслуша в телефонните обаждания и откъслеците от разговори, Маса скоро разбра, че всичко се върти около три основни теми: положението на северния фронт (там нещата вървяха добре), движението на „литерния" ешелон (този с английските танкове) и внезапното настъпление на партизанската армия на Махно (мислили, че атаманът е разгромен, а той внезапно ударил в тила на Бялата армия).

Господарят, разбира се, се заинтересува от ешелона. Поприказва с началника на железопътното движение, след като показа вълшебния документ. Това се оказа недостатъчно, началникът допълнително се обади по телефона на полковник Скукин, за да провери и едва тогава започна да отговаря на въпросите.

На всяка гара има засилена охрана, каза той. Край цялото трасе на придвижване обикалят конни патрули. В Чугуев е последното зареждане, но дори службата за движението не знае точния час. За да се избегнат диверсии, графикът на движение е спо-ра-дичен: влакът ту лети с пълна пара, ту прави неочаквани почивки. Тази периодичност се контролира със специални шифровани телеграми от командващия.

Фандорин вежливо благодари, а на излизане от кабинета каза на Маса:

- Скукин е прав. В големите помещения няма нито един апарат, от който човек би могъл да се обади в контраразузнаването, без да привлече внимание. Значи кръгът от заподозрени остава същият.

- С кого ще започнем?

Господарят се учуди:

- И още питаш? С капитан Маколцев, разбира се. Той знае всичко, което знае командващият, и може би дори повече. Това - първо. Адютантът е влизал при генерала, докато са се обсъждали детайлите на визитата на главнокомандващия в сиропиталището. Т-това - второ. Бил е в контраразузнаването малко преди бягството на Заенко. Това - трето. И, разбира се, е осведомен за графика на движението на засекретените влакове. Най-вероятно той носи разпорежданията за шифриране. Това - четвърто.

Оказа се, че капитанът не е в приемното. Дежурният каза, че Павел Андреевич преди час е тръгнал на някъде с колата, като при това лично е бил зад волана. Казал, че не му е добре.

- Далече ли живее? - попита Фандорин.

- Не, в хотел „Париж".

- Защо му е кола тогава? Та това е на пет минути оттук.

- Не мога да знам. Явно никак не беше добре. Изглеждаше някак... необичайно -спомни си офицерът, като помисли. - Нали Павел Андреевич винаги е весел, усмихва се, а сега беше намръщен и блед. Не дай си Боже да е тиф.

- Към хотела ! - извика господарят. - Б-бързо!

Но Маколцев не беше там. Нещо повече - портиерът съобщи, че капитанът не се е появявал от сутринта. Качиха се, отвориха вратата с шперц.

- Ще правим обиск, така ли? - попита Маса. - Ако той е шпионинът, със сигурност има скривалище. Аз от лявата страна, вие от дясната, нали?

Фандорин стоеше пред писалището, наведен над отворен тефтер.

- Изчакай с претърсването... Оттук е откъснат лист -той вдигна тефтера, за да го огледа. - При това неотдавна. Я да видим...

Той отиде в банята, посипа листа с прах за зъби и внимателно го издуха.

Маса наблюдаваше действията на господаря през рамото му и видя как на тънката хартия се появиха отпечатъци от букви.

- Ростов 03.15. Александровск - не се чете. Ю... Аха, Юзовка 11.30. Луганск - не се чете -бавно прочете Фандорин. - Чугуев 18.15.

- Какво е това, господарю?

- Гарите по Южната железопътна линия. И може би времето на пристигане? Не, по-скоро е времето на потегляне, защото темпото на движение е неравно, с различна продължителност на п-престоите... - той си погледна часовника и промърмори: - Ах, ето защо...

- Какво?

- Ето защо на Маколцев му е трябвала кола. За да стигне до Чугуев. Сега е пет и половина. К-капитанът сигурно вече наближава гарата. Трябва да бързаме!

И се втурна към вратата, като неясно защо грабна от бюрото полевия бинокъл, който беше там. Маса не изоставаше, разбира се.

- Адютантът иска да взриви ешелона?

- Да го взриви - едва ли. Няма време да заложи бомба и не личи да има с-съмишленици. Маколцев иска да го изкара от релсите надолу по насипа. Как - нямам представа. Но това е много смел и п-предприемчив субект.

- А закъде бързаме?

- Обратно към щаба. Там в двора видях отличен „Харли" с к-кош.

- Отиваме в този Чу... Чугуев ли? Но защо? Трябва просто да се обадим на гарата на началника на охраната, за да арестуват шпионина.

- Не искам да го арестуват този м-мерзавец – отвърна тихо Фандорин и Маса повече не го попита за нищо.

Господарят иска сам да уреди сметките с този акунин за смъртта на децата и жените. Много правилно решение.

Вече бяха на територията на щаба. Изминаха още две минути, докато успеят да получат мотоциклета с помощта на документа.

- Сега е шест без единадесет. Няма да успеем - каза Маса. - Ешелонът ще потегли, преди да стигнем гарата. Може би все пак да се обадим?

- Не ме е еня за ешелона! - избоботи господарят. - Това не е наша б-битка. Някаква си там война на Алената с Бялата роза. Не знам кой от воюващите е прав. Като гледам, никой. Нашата работа е да не п-позволим на злодея да се измъкне. Така че дръж се здраво.

Те профучаха с рев и грохот през портата. Моторът вдигна осемдесет, подскачайки по паважа като жаба и като тигър по бабуните. Маса се бе вкопчил с двете ръце в ръба на коша, иначе можеше и да изхвърчи.

- Страхотно е! - извика той. - Помните ли как се возихме в Баку?

- А? - не чу Фандорин.

Маса понечи да повтори, но от поредния скок болезнено си прехапа езика. Повече не говориха по пътя.

Господарят караше мощната машина така, че ако това беше мотокрос, със сигурност щеше да спечели първа награда, но все пак за малко не успя да стигне до Чугуев. До гарата оставаше само километър или километър и половина, когато моторът се закова на място.

- Какво става? - попита Маса - и сам веднага разбра, когато чу честа стрелба в далечината.

Не успяха!

Мотоциклетът сви от пътя и заподскача по склона на полегатия хълм, в чието подножие от другата страна се извиваше железопътната линия.

Отгоре се откри гледка към гарата с преплитанията на основните и резервни коловози. Там, набирайки скорост, се засилваше влаковата композиция - мощен локомотив и върволица от покрити с брезент платформи. Нямаше съмнение, че това е „литерният".

- Бинокъла! - нареди господарят, като стъпи на седалката, за да вижда по-добре.

Но Маса не му го даде - и той искаше да види. В кръгчетата се виждаше как войниците бягат, отваряйки беззвучно усти, и стрелят в движение. След това от локомотива една след друга се отделиха две черни фигурки. Скочиха в движение и се изтърколиха по насипа.

- Той е завзел локомотива! - извика Маса. - Накара машиниста и огняря да скочат! Но какво иска? Да открадне танковете ли?

- Не. Композицията сви в задънен коловоз. Явно Маколцев предварително е п-преместил стрелката...

Маса проследи с бинокъла линията, на която се намираше влакът, и видя, че тя се прекъсва след около петстотин метра - опира в насип.

Композицията се носеше с пълна пара, като все повече се засилваше.

- Истински акунин - одобри Маса. - С черно, но смело сърце. Сега ще загине много красиво.

И се приготви за живописна гледка, като предварително насочи бинокъла към мястото на неизбежната катастрофа.

- Ооо! - възхитено възкликна той, когато черното торпедо на локомотива проби заграждението, заби се в насипа, подхвърли задната си част, преобърна се, падна с колелата нагоре и отгоре на всичкото се прекатури. Платформите се нагънаха в зиг-заг, блъскайки се една в друга и се пръснаха наляво и надясно. От тях полетяха танковете и заподскачаха като кибритени кутийки. Пръснаха се кули, вериги, още някакви железарии.

А какъв грохот беше! Сякаш богът на гръмотевиците Райдзин удари едновременно всичките си десет хиляди небесни барабана!

- Танкова атака няма да има - каза господарят, като седна отново на седалката. -Шансовете на Алената и Бялата роза се изравняват. Качвай се в коша, да тръгваме.

- Къде? - попита Маса. - Капитанът сам се наказа. А аз май ще произнеса погребална молитва в негова чест. Той умря като воин.

- Когато гледаш с бинокъл, изпускаш общата к-картина. Десет секунди преди аварията Маколцев скочи от локомотива. Така че хайде първо да го убием, пък после ще кажеш молитвата.

Мотоциклетът отново пое по склона, този път надолу. Минута по-късно те вече бяха до разгромения „литерен" влак и Маса видя отблизо разнебитените танкове, прекършените платформи, изтръгнатите траверси.

- Ето го! - извика господарят, сочейки с брадичка напред и надясно.

Там, на няколко десетки крачки от последния безнадеждно смазан танк, лежеше човек с офицерска куртка.

Маса изтича до него и видя, че той е в несвяст, но жив. На бузата на капитана се аленееше драскотина, очите му бяха затворени, устните - плътно стиснати.

- Върни го в съзнание - нареди господарят. - След няколко минути тук ще дотичат войниците, а трябва да п-поговорим с него. Тук нещо не съвпада...

- Съгласен съм - кимна Маса. - Негодяй, който спокойно убива деца, не би рискувал живота си така.

Той натисна енергийната точка под ключицата на акунина. Ако човекът е жив, ще дойде на себе си.

Адютантът веднага отвори очи. Примигна два пъти, раздвижи глава. Усмихна се.

- А, пинкертоните... Все ми е тая. Работата е свършена. Няма да отговарям на никакви въпроси.

Той опита да се надигне и застена - май му бяха счупени ребрата и може би не само те.

- Въпросът ми е само един - каза Фандорин. - Няма да ви се наложи да предавате никого. Наградата за честен отговор ще бъде револвер с един п-патрон.

Маколцев отново се усмихна.

- Болшевиките не се самоубиват. Но ми е много любопитно що за въпрос имате.

- Никак ли не ви беше жал за тях?

Червеният шпионин се учуди:

- За кого?

- За Иля Сапожников, на осем години, Боря Миних, на девет, Коля Белецки, на девет, Костя Лешченко, на осем, Петя Милованов, на единадесет, Саша Щейн, на десет, Сеня Колцов, на девет и Корней Ранц-Зас, на шест годинки?

- Господи, това пък сега кои са?

- Момчетата, загинали в сиропиталището. Когато вашата организация се опита да взриви г-главнокомандващия.

- Нямаме нищо общо с това. Защо ни е да убиваме Тюфлека? За да стане така, че на мястото на дъртия мухльо да дойде зъбатият вълк Гай-Гаевски ли? Да не сме идиоти?

- Кой тогава го е направил? Втората н-нелегална организация ли? Тази, която предадохте на Черепов?

Капитанът се намръщи.

- Не си пъхайте носа в неща, които не ви засягат. Съгласих се да отговоря на един въпрос.

- Аз, с ваше позволение, също имам един въпрос - поклони се Маса на акунина. - Ако генерал Гай-Гаевски е опасен враг, защо не го убихте? Много е лесно да се направи.

- Същото нещо ме питаха... няма значение кой - с въздишка отвърна Маколцев. - Не можах да се принудя. Дъртият пияница ми харесва.

Маса се обърна към господаря на японски:

- Този човек е искрен. Всичко, което казва, е истина.

- Това и аз го виждам. Да се махаме. Да му оставим последната минута, нека си пълзи. Ако успее да се измъкне - значи е късметлия.

- Този ще успее - каза уверено Маса и още веднъж се поклони на червения самурай за сбогом.

Те си тръгнаха.

Адютантът се провикна след тях:

- Ей, пинкертони, къде тръгнахте?

Но не получи отговор, защото Маса и Фандорин си говореха.

- Червените и белите са като клана Тайра и клана Минамото. Непримирими врагове са, но и от двете страни има черни негодяи и рицари - обясняваше Маса.

- На война винаги е така. Избираш не между Доброто и Злото, а само за коя роза воюваш. А ако ти се повдига от м-миризмата на рози, просто се оттегляш.

- Това е най-трудното - да отстъпиш настрана – отбе-ляза тъжно Маса.

И мислено довърши фразата: „Благородният мъж, роден за действие, не владее това умение. И вие, господарю, няма да можете".

Две работи - голяма и малка

- Павлик... Искам да кажа, Маколцев, се е побъркал. Няма друго обяснение - рече съкрушено Гай-Гаевски, щом чу разказа до края. - Жалко, че сте го изпуснали, господин Фандорин. Много би ми се искало да го погледна в очите... Не, това е напълно невероятно! Отнасях се към него като... като към син. Толкова сме си говорили с него, били сме заедно под обстрел... - той разпери объркано ръце. - Вече гоня шестдесетака, а излиза, че изобщо не познавам хората.

- Това нееднократно съм ви го казвал, чичо - намеси се веднага Скукин.

Ераст Петрович не каза нищо. Той все още не можеше да разбере защо са го извикали при командващия, при това настойчиво и спешно. На Скукин му бе съобщено за вчерашните събития в Чугуев (с изключение на някои подробности, които полковникът нямаше защо да знае). Защо го бяха извикали тогава? За да разкаже пак същата история?

- Чичо, нима не се опитвах да ви убедя, че трябва да се отървете от Маколцев? Един Господ знае колко неуспехи на фронта се дължат на този шпионин! – продължаваше да нарежда Скукин.

- Аркадий, мислех, че ти просто ревнуваш, че прекарвам с него повече време, отколкото с теб - опитваше се да се оправдае генералът. - Но ти нали си трезвеник и през цялото време досаждаш с приказки за работата, а понякога човек има нужда да разпусне...

- Е, вече разпуснахте, честито.

- Все пак аз съм сигурен, че Павлик се е побъркал.

- Не, ваше превъзходителство - каза Фандорин. Вече започваше да му писва от тази роднинска препирня. - Маколцев е бил червен агент. Опитът да се взриви бронирания влак и бягството на Заенко несъмнено са дело на вашия адютант.

- Забравихте покушението срещу главнокомандващия - допълни Скукин. - Маколцев е съобщил на нелегалните разписанието на визитата и двама червени, които се бяха промъкнали в конвойната полустотня на Специалния отдел, са заложили бомба.

- Да, да, ти ми докладва - кимна негово превъзходителство. - После единия са го открили мъртъв, а вторият е изчезнал.

- Без съмнение вторият е бил водещ и е премахнал помощника си, за да си прикрие следите. Червените имат вълчи закони, чичо.

Командващият май намери повод да се разсърди на племенника си.

- Ако не ме беше убедил да назнача онзи глупак Черепов за началник на контраразузнаването, щяхме да разкрием нелегалната мрежа доста по-рано. Танковете ми сега щяха да са цели и победата нямаше да виси на косъм!

Той се обърна към Фандорин, който с учудване бе вдигнал вежда - това, че Черепов е станал началник по настояване на Скукин, бе нещо ново за него.

- Именно за това искам да поговоря с вас, Ераст Петрович - продължи генералът. - Без танковия клин настъплението може да се забави. Хората са малко, фланговете са разтегнати. И това е половин проблем. Вярвам във войниците си. Ако не им се пречи, те ще разкъсат фронта на въшливите червени дивизии. Но именно в това е проблемът - че им пречат! Най-късно утре ще ми се наложи да дръпна големи сили от предни позиции, за да запуша дупка в тила. Чухте ли за настъплението на бандите на Махно?

- Да. Вестниците пишат, че Бунтовническата армия напира от изток - кимна Фандорин. Военните събития не го интересуваха много. Други мисли витаеха в главата на Ераст Петрович. Пръстите му се плъзнаха в джоба и докоснаха нефритената броеница. Допирът на студените, гладки мъниста както винаги ускоряваше дедукцията.

- Вестниците не пишат и една десета от истината! Махно, когото ние бяхме изтикали чак на края на Украйна, по някакъв начин е събрал нови пълчища, смазал е частите, оставени за прикритие, и сега препуска с тачанки по степите право към Таганрог. Вече е превзел Мелитопол и Бердянск. Ако не прехвърлим в тази посока поне две дивизии, ще се случи катастрофа! А без тези две дивизии няма да мога да разкъсам червения фронт!

- Защо ми е да знам всичко това? - попита студено Ераст Петрович.

Командващият погледна полковника.

- Аркадий казва, че вие можете да спрете атамана Махно...

Това бе изречено неуверено. Сякаш и самият Гай-Гаевски не вярваше много в такава вероятност. Но в беседата отново се намеси Скукин.

- Главният съветник и идеолог на атамана е анархистът Арон Воля. Казват, че той е най-големият авторитет за Махно. Помня как писмото от него спаси всички нас в Зеленото Училище. Вие добре познавате Воля. Той ще се вслуша във вашето мнение. Махно ненавижда и белите, и червените, а най-големият враг на Воля е болшевизмът. Ние знаем, че преди няколко дни на конгреса на селските делегати Воля е заявил, че Бунтовническата армия трябва да се сражава срещу диктатурата на пролетариата и комунистите. А когато червеното командване изпратило свои емисари при Махно, Воля е убедил атамана да ги изгони като кучета. Ако бихте могли да поговорите с вашия познат и да му обясните, че воювайки с нас, анархистите помагат на червените... Ако може да се договорим за примирие и съвместни действия... Червените са обърнати с незащитения си фланг към Махно, както и ние. Атаманът ще се забие в него като нож в масло. А ние сме готови да го снабдяваме с оръжие и боеприпаси, униформи и медикаменти.

Фандорин се намръщи и се изправи.

- Не си хабете б-барута напразно. Моето участие в тази война приключи.

„Почти приключи", мислено допълни той и излезе. Беше му неспокойно на душата. Отново предстоеше тежък разговор с жена му.

Във вестибюла на „Метропол" го очакваше японецът. По физиономията му със застинала на нея бодра усмивка веднага стана ясно: нещо не е наред. А и Маса започна с думите:

- Само не се притеснявайте, господарю...

И Ераст Петрович веднага се развълнува така, че ръцете му се разтрепериха, а те обикновено не трепереха, дори когато вдигаха шестпудови гири.

- Какво й е?! - извика той.

- Госпожата я заболя. Ето тук - посочи Маса. - Обадих се на Либкинд-сенсей. Той каза, че сега не може да дойде. Казах му, че ако след четвърт час не е тук, аз ще ида при него. И му обясних какво ще направя с него. Сенсеят се яви. Сега спасява госпожата и детето. Излязох, за да не се страхува сенсеят. Когато лекарят се страхува, може да направи грешка.

- Постъпил си п-правилно. Да вървим, ще чакаме в гостната.

Те се качиха тичешком по стълбището, влязоха тихо и известно време се лутаха из стаята: Ераст Петрович сновеше покрай едната стена, а японеца край другата. Иззад открехнатата врата от време на време се чуваха леки стонове. Всеки път, когато това се случваше, двамата замръзваха на място и се споглеждаха в паника.

Най-накрая професорът излезе от спалнята.

- Добре, че ме повикахте веднага, иначе щеше да пометне - каза той на Фандорин, без да поглежда Маса. -Истмикоцервикалната недостатъчност е опасно нещо.

- Какво е това? - смрази се Ераст Петрович. Диагнозата звучеше застрашително.

- Постоянна готовност на шийката на матката за спонтанно разкритие - обясни акушерът не особено разбираемо. - Не се притеснявайте, поставих песар. Но в течение на две седмици трябва да се спазва строг режим на легло, така че никакви пътувания и премествания. И никакви притеснения, разбира се. Дори за дреболии.

Едва сега той погледна японеца, който се стараеше да стои зад гърба на Фандорин.

- Почтени господине, нима наистина... ммм... щяхте да сторите онова, с което ме заплашихте?

- Няма прошка за мен - поклони се ниско Маса.

- Феноменално - промърмори Либкинд. - Знаете ли, господин Фандорин, от този момент нататък хонорарът ми се покачва двойно.

- Да, да - побърза да се съгласи Ераст Петрович. Искаше му се час по-скоро да отиде при жена си.

Мона лежеше на леглото, беше бледа, но напълно спокойна, дори весела.

- Детето на родители, които не ги свърта на едно място, също не може да седи спокойно - каза тя, - но сега няма къде да се дене. Щом са нужни две седмици, значи две седмици. Ще ви науча да играете канаста. Вярно, че не ви останаха пари, но ще вземате назаем. Освен това искам да си поупражня английския. А сега съм гладна. Маса, поръчайте обяд от ресторанта. Знаете какво обичам.

Тя се хранеше с апетит, като през цялото време оживено приказваше, но преди десерта въздъхна и попита обречено:

- Ераст, какво има? Познавам този поглед. Какво те мъчи?

- Нищо - излъга Фандорин. - Просто малко се попритесних.

След това тя лежеше във фотьойла, а той й четеше на глас последния сборник на Конан Дойл „His Last Bow. The War Service of Sherlock Holmes"[98] . Мона шепнешком повтаряше непознатите думи. Изведнъж се пресегна и захлопна книгата.

- От теб просто струят вибрации. Казвай истината, защото иначе ще започна да се притеснявам, а не бива.

Наложи се да си признае.

- Остана ми да свърша две работи. Едната малка, а втората съвсем малка.

Веждите на бъдещата майка заплашително се сбръчкаха.

- Пак ли?

- Не, не, нищо рисковано. Просто две б-беседи, които са необходими за душевното ми спокойствие. Само че заради едната ще се наложи да напусна за един ден Харков.

- Къде отиваш?

Веждите се събраха още повече.

- В Таганрог.

- В щаба на главнокомандващия? - попита Мона, вече по-спокойно. Пътуването до дълбокия тил не я безпокоеше. - Добре. Иди. И престани да вибрираш.

- Ще сваля тежестта от душата си и ще се върна в пълна безметежност, като Буда -обеща Ераст Петрович.

Вече изпитваше огромно облекчение. Древната максима гласи: „Онзи, който не е наказал злото, не е по-добър от сътворилия го". А в будисткия ад за неизпълнен дълг на врата на грешника се окачва камък, тежащ сто каме. Приятно беше да усеща как тази грамада се търкулва надалеч от душата му.

На следващия ден Ераст Петрович отново седеше пред генерал и полковник, но първият бе много по-солиден от вечно подпийналия Гай-Гаевски, а вторият несравнимо по представителен от слабоватия Скукин. Разговорът се провеждаше в щабния вагон на главнокомандващия на Въоръжените сили на Южна Русия.

- Заговор ли? - попита генералът, попипвайки побелялата си професорска брадичка, и със съмнение погледна адютанта си. - Това е трудно за вярване. Честно казано, предполагах, че срещата ни ще е по съвсем друг повод...

- Антон Иванович, изслушайте господин Фандорин -каза полковникът. - Повярвайте, това е не по-малко важно.

По размяната на тези не съвсем понятни реплики Ераст Петрович се досети, че мълниеносната бързина, с която адютантът го отведе при началника, се обясняваше не само с донесеното известие, но се дължеше и на някаква друга причина. Афанасий Иванович Шрьодер (същият онзи офицер, при когото Фандорин бе идвал едно време покрай делото за взрива) се зарадва на харковския гост като на скъп роднина - а Фандорин дори още не бе успял да изложи същността на въпроса.

Загадката без съмнение рано или късно ще се изясни, каза си Ераст Петрович и продължи за най-важното:

- Тъй вярно, ваше високопревъзходителство, заговор. Оглавяван е от офицера за специални поръчения при командващия Доброволческата армия полковник Скукин. Идеята му е да направи Гай-Гаевски военен диктатор. За тази цел е трябвало той да стане г-главнокомандващ още преди превземането на Москва. Вие сте единственото препятствие. Затова полковник Скукин и съучастникът му, войсковият старшина Черепов, са организирали покушението срещу вас по време на посещението в Калединския приют. Оцеляхте по чудо, но загинаха жени и деца.

- Владимир Зенонович се цели в мястото ми? Опитал се е да ме убие? Не вярвам -отсече главкомът. - Познавам този човек още от японската война. Той не е такъв.

- Че не е такъв, не е, той изобщо не п-подозира за заговора. Цялата комбинация е дело на племенника му, полковник Скукин. Какво се е случило в сиропиталището? Непосредствено преди вашето пристигане, Черепов, уж оглеждайки залата, е заложил под масата бомба с часовников механизъм. Двамата души, оставени за охрана пред вратата, са били гаранция, че никой няма да влезе и да попречи. Впоследствие Черепов е премахнал тези двама свидетели, за да прехвърли върху тях п-подозрението... Когато покушението се е провалило, заговорниците явно са решили да чакат следващия удобен случай. За тази цел на Скукин му е било необходимо да сложи свой човек начело на Специалния отдел, който освен всичко друго се занимава и с охраната на важни персони. Черепов собственоръчно е застрелял предишния началник княз Козловски, след което Скукин е уредил п-протежето си на освободеното място...

- Откъде знаете това? - ядоса се генералът. - Да не би да сте видял как войсковият старшина извършва убийството?

- Не. Но след като Гай-Гаевски в мое присъствие каза, че племенникът му го е убедил да назначи Черепов на мястото на Козловски, съпоставих фактите. И веднага след това поговорих със съседите на убития. Войсковият старшина настоятелно е разпитвал всеки от тях - дали някой не е видял през прозореца си нещо подозрително. Един от тях, някой си Салников, по време на разпита уж се нахвърлил с юмруци върху Черепов и бил убит. По време на вчерашните разговори с живущите там установих следното: покойният Салников е разказал поне на двама от съседите си, че наистина през онази нощ пушел на прозореца и видял под арката на входа двама офицери. Не видял лицата им, но двамата са били високи и слаби. Единият бил с кубански калпак и вървял малко след другия. И го застрелял в т-тила.

- Черепов е кубански казак, слаб и висок на ръст - обади се Шрьодер.

- Предполагам, че от следващото си посещение в Доброволческата армия при новия н-началник на Специалния отдел ваше високопревъзходителство нямаше да се върне жив.

Главкомът възмутено мигаше със зачервените си от умора очи.

- И това са бели офицери! Чудовищно...

Якичката на омачканата му курта не блестеше от чистота, по бузите сивееше набола брада. Отстрани направо върху разтворената карта имаше чиния с недоядено кюфте. Иззад паравана надничаше единият край на походно легло. Явно генералът и ядеше, и спеше, без да излиза от помещението, където се събираха нишките на управлението на белите армии.

- Смятах за свой дълг да ви разкажа за з-заговора на полковник Скукин, защото, макар да не съм привърженик на бялата армия, със сигурност нямам желание Русия да стане кафява - каза Фандорин, като мислено допълни: „А освен това го има и онзи камък, тежащ сто каме".

Ераст Петрович би се разправил с удоволствие собственоръчно с хладнокръвния убиец на децата, но го спираше обещанието, дадено на Мона.

- За каква кафява Русия говорите? - попита генералът. Той още не можеше да се опомни и без да дочака отговор, простена:

- Господи, да организират заговор в такова време! И най-вече заради какво?

Шрьодер се изкашля.

- Антон Иванович, какви ще бъдат нарежданията ви?

Главкомът тежко въздъхна.

- Скукин да бъде арестуван. Гай-Гаевски да бъде отстранен от командването. Да се проведе стриктно разследване. Но, разбира се, не сега, когато ситуацията на фронта е толкова напрегната. Идната седмица всичко ще се разреши и тогава виновните ще носят отговорност. На първо време да не се показва с нищо, че всичко ни е известно. Само това ни остава сега - да парализираме управлението на Доброволческата армия.

Той поклати глава с горчивина.

- Ераст Петрович, та нали аз само за това и мечтая - да изпълня мисията си, да освободя Москва от болшевишката диктатура и да подам оставка. Не ми трябва никаква власт. Пази Боже! Имам млада жена и малка дъщеричка. Искам да си живея с тях в имението и никога повече да не командвам никого, да не воювам с никого, да не решавам чужди съдби...

Когато чу това за младата жена и дъщеричката, Фандорин погледна главнокомандващия с интерес и съчувствие. Спомни си какво разказваха за генерала. Оженил се за първи път много късно, за младата дъщеря на другар по служба и казваха, че се опитвал всяка свободна минута да прекарва в семеен кръг.

- Господ ми е свидетел, не съм се стремил към тази длъжност. Но щом Господ е възложил този тежък кръст на мен, слабия и неспособния, трябва да го нося честно. Всички ние сме кръстоносци. Трябва да спасим измъчената Рус от гибел.

- Защо ми к-казвате това? - попита Ераст Петрович, като се досещаше, че тези душевни излияния не са случайни. - Вие сте извънредно зает човек и не бихте си хабили времето напразно.

Главнокомандващият го погледна изпитателно.

- Съобщените от вас сведения за заговора са безусловно важни и аз съм ви благодарен за проведеното разследване. Но има нещо доста по-значително, с което бихте могли да помогнете на Русия. Знам за какво ви е помолил вчера Владимир Зенонович, той подробно ми разказа по телефона. Именно по тази причина ви приех незабавно, без какъвто и да било ред. Челните отряди на армията на Махно вече са на сто версти от щаба ми. Трябва незабавно да взема решение за прехвърлянето на войски от фронта. По този начин почти сигурно ще изпусна победата над червените. Но ако вие отидете при Махно и го убедите да спре настъплението...

Генералът вдигна ръка, забелязал, че Фандорин иска да го прекъсне.

- Позволете ми да се доизкажа. Сега разбирам защо сте отказали на Гай-Гаевски. Защо да се довеждат на власт мерзавци като Скукин? Вие, разбира се, можете да откажете и на мен. Да избегнете избора. Но когато човек е можел да спаси някого и не го е сторил - това също е избор. Избор, с който след това ще живееш до края на дните си. А ние тук говорим за спасението на цяла страна, за много десетки милиони. Ние, белите, изобщо не сме ангели, но сме плът от плътта на старата Русия с всичките й несъвършенства и пороци, а също така и с природната й сила, красота и история. Докато болшевишката власт - тя е от Сатаната. Тя ще превърне Русия в преизподня, в един голям концентрационен лагер.

- Същото възнамерява да направи п-полковник Скукин.

- Сега няма да го направи, благодарение на вас. Преди малко казах, че мечтая за оставка. Но ще си позволя да се оттегля само когато изпълня святата си мисия. Нямам илюзии относно собствените си дарби. Не притежавам желязната воля на адмирал Колчак, неукротимата енергия на барон Врангел и военния гений на Гай-Гаевски, но в онзи тежък избор, пред който днес е изправена Русия, аз съм най-малкото зло. Дори само заради това, че твърдо съм решен да не бъда зло. И когато превзема Москва - ако я превзема - няма да има нито разстрели, нито бесилки. Ще обявя общоруска амнистия, ще водя политика на национално примирение. Защото работата съвсем не е в Ленин и Троцки. Революцията бе породена от обществената несправедливост. И аз ще я поправя. Във всеки случай честно ще се постарая да го сторя. Бялата Русия - това не е безгрешната Русия, но това е Русия, в която бялото е бяло, а черното е черно и в борбата между първото и второто властта ще бъде на страната на бялото. Ето в какво се заключава бялата правда.

Фандорин мълчеше. Доводите на Антон Иванович му подействаха. Особено за това, че отказът от действие също е избор. Главнокомандващият едва ли се досещаше, че почти точно бе повторил древният парадокс на дзен: „Отсъствието на действие е равнозначно на действие, но действието не е равнозначно на отсъствието на действие".

- Виждам що за човек сте - тихо продължи генералът. - И за мен е очевидно, че няма да можете да си умиете ръцете, оставяйки родината да умира, та след гибелта й да горите и в ада. Ако обаче греша... Човек не избира страната си, но сам избира своя ад... Това е всичко, което трябваше да ви кажа. А сега ме извинете. Положението на фронта е много тежко и още по-тежко е в тила.

Ераст Петрович излезе пребледнял от вагон-салона. Много се уплаши, че Мона няма да му прости това.

Затова Фандорин с още по-голяма охота се вкопчи във възможността да отсрочи неизбежното. Оставаше му втората от двете работи, които бе споменал пред жена си. Съвсем мъничка.

След като се върна с нощния влак в Харков, Ераст Петрович, разбира се, първо се отби в щаба на армията, за да обсъди детайлите на предстоящото пътуване, но веднага след това отиде в Специалния отдел.

Романов посрещна госта в кабинета си и вежливо го попита за целта на неочакваното посещение. Погледът на капитана бе мътен, лицето му беше посърнало.

- Алексей Парисович, вие сте червен шпионин - не попита, а констатира Фандорин.

Очите на Романов се оживиха, присвиха се.

- Това шега ли е?

- Този факт ми е известен отдавна. Още от деня на з-запознанството ни. Помните ли, тогава в лодката, след бягството от червените, вие изтръскахте празните гилзи от барабана и една отскочи в краката ми? Вдигнах я и видях, че отворът е издължен. Стреляли сте с халосни патрони и следователно цялата история с бягството е била инсценировка. Реших, че не е моя работа и си з-замълчах.

Романов внимателно го слушаше. Имаше здрави нерви.

- Когато се стигна до диверсията в приюта, вие бяхте първият заподозрян, но се оказа, че имате алиби: Козловски каза, че не сте бил в Харков. И аз отново ви оставих на мира, защото не участвах в г-гражданската война.

- Сега нещо се е променило, така ли? - тихо попита капитанът.

- Да. Аз направих своя избор. След два часа заминавам в к-командировка, която вероятно ще реши съдбата на войната...

- При Махно? Не се учудвайте на моята осведоменост. Сега съм приближен на Скукин, той ми разказва всичко.

Ераст Петрович кимна одобрително. Хареса му, че младият мъж не увърта, не губи самообладание и най-вече не му губи излишно времето.

- Вие сте ми симпатичен, не желая вашата г-гибел. Имате два часа, за да се спасите. Преди да тръгна, ще изпратя писмо до Гай-Гаевски, в което ще му съобщя всичко. Така че ви съветвам да изчезнете незабавно.

Той се изправи, смятайки разговора за приключен, но капитанът също се изправи.

- Ще се опитате да ме убиете ли? - изненада се леко Фандорин. - Не ви препоръчвам.

- Не. Наясно съм, че не съм във вашата категория... Беше ми ясно, че рано или късно ще направите своя избор. Надявах се да бъде друг... Та вие сте умен човек. Нима не разбирате, че истинската Русия е с нас, а не с тях?

- С д-другаря Заенко ли? С освинените улици, осраните храмове и потъпканата култура?

- Ами ако Русия е именно такава? Ако онази Русия, която харесвате, е измислена от Пушкин и Тургенев? А истинската са Стенпка Разин и Емелян Пугачов? Вие познавате ли собствения си народ? Разбира се, той може отново да бъде вкаран по колиби и мазета и да бъде вързан на верига. Но за това ще се наложи да се пролее прекалено много кръв, в това отношение Аркаша Скукин е стопроцентово прав. Белите така или иначе няма да постигнат нито Пушкин, нито Тургенев. Не е ли по-правилно да престанем да се залъгваме? Да признаем, че Русия не е леха с цветенца, а купчина тор. И вместо да си запушваме носа с напарфюмирана кърпичка, да се хванем за лопатите и да не се страхуваме от калта. И тогава, след сто години, страната може и да се превърне в цветарник.

- Скукин е авантюрист и сяожън. Никой няма да му позволи да се разпорежда със съдбата на Русия, а алегорията ви куца. Човек трябва да се бои от калта. Всъщност именно от нея трябва да се страхуваме. Ако престанете да мъдрувате за това кое е правилно и просто се вслушате в себе си, вътрешният глас винаги ще ви каже кое е правилно и кое -не... Впрочем, това си е ваша карма.

И Фандорин излезе.