Не се сбогувам

И ЗА ВРЕМЕТО

Времето отново беше чудно. Мона се събуди, отвори очи и веднага отново ги затвори - право в зениците с добре насочен изстрел я удари слънцето. Искаше й се да се скрие обратно в съня, за да може още мъничко да остане с онзи, когото можеше да види само насън, но не стана. Най-лошото бе, че тя никога не можеше да си спомни какво е сънувала през нощта. В сънищата се случваше нещо важно. Но какво? Трябваше да става.

От известно време Мона мразеше ясното време. Друго си е да се събудиш и небето да е в траур, да рони дъждовни сълзи, вятърът да стене. Тогава е добре. Чувстваш се в хармония със света. А пък ако вътре в теб е студ, а наоколо е „майски ден, празник за сърцето", природата ти се струва предателка. Особено ако не е никакъв май, а октомври.

Отново е проклетият октомври, но тук при тях есента все не може да започне, все така продължава и не спира циганското лято и всеки ден е рай, Алпите синеят безметежно,златисто блещука езерото. Чужда, безсмислена красота, като картичка.

Мона не обичаше Швейцария, наричаше я „Швейцарска[99]. Живот в портиерското помещение под стълбите, това е вашата Женева. Но какво да се прави, детето има нужда от баба. Особено когато майка му е кукувица, която от сутрин до вечер кукува, кукува, и все за себе си: Ку-куу, ку-куу.

С Маса неотдавна имаха следния разговор.

Мона каза: „Онова, което е значел за теб човекът, се определя по размера на дупката, която остава в теб. Понякога дупката е с толкова необятна величина, че засмуква всичко без остатък". Той й отвърна: „Говорите за Куу, за Пустотата? - и нарисува йероглифа -Всички са излезли от нея и всички в нея ще се върнат. Но защо да бързате, госпожо? Освен това съществува и чувството за дълг. Не сте сама".

Което е право, право си е. Ако Мона беше сама, тя сигурно и досега щеше да си седи в Севастопол, надявайки се да стане чудо. Но в Крим довтаса майка й и я отведе оттам, подута и пихтиеста като медуза, „да ражда в нормални условия".

- Лофа майфа съм аф - каза Мона с въздишка, докато стоеше в банята и се гледаше в огледалото. От устата й стърчеше четка за зъби. Лицето й бе безжизнено.

Александър Ерастович също живееше тук, в Женева, при баба и дядо. Мона ходеше на гости на сина си. Когато усещаше, че има сили да се усмихва. Защото, когато човек е на две години без малко, той има нужда да му се усмихват. Или поне да не ревеш, когато вдигне очички към теб и те са също толкова сини като на...

Днес пак няма да ходя, разбра Мона и въздъхна. Я по-добре да се пъхна обратно в леглото. Докато времето не се оправи.

Тя спря чешмата и чу, че някой чука на вратата. Деликатно, но настойчиво. И явно чукаше отдавна. Маса.

- Сега! - отзова се Мона, навличайки бавно халата.

- Донесох ви кифлички и вестник, госпожо - каза японецът. Днес изглеждаше странно. И това, че донесе вестник, също бе необичайно. Мона никога не разгръщаше вестник. Изобщо не я интересуваха новините.

- Ето, вижте.

Заглавието на първа страница бе „L'arrivée de la délégation Sovietique[100] " . Мона без интерес плъзна поглед по дребния шрифт.

„В Лозана пристигна мисия от червена Москва, чиято цел е Русия да придобие статут на пълноправен участник в предстоящата международна конференция за черноморските проливи. Това е първият официален демарш на болшевишката дипломация от времето..." Не продължи нататък.

- Защо ми е това?

Маса посочи с пръст последния ред.

- Военният ръководител на делегацията. Виждате ли?

- ...Знаеш ли къде са отседнали? - попита Мона след дълга пауза. Отщя й се да се връща в леглото.

- В хотел „Бориваж-палас".

Ъгловият луксозен апартамент на най-добрия хотел в Лозана гледаше към крайбрежната алея и езерото. Това бе една от най-известните гледки в света, но добре изглеждащият военен с отлично седящата куртка с малинови нашивки не обръщаше никакво внимание на тази „бел вю"[101] . Седеше на бюрото и бързо пишеше на лист хартия с дребен, учудващо прегледен почерк.

- Да? - каза той, като вдигна главата с идеално сресана на път коса.

Скърцайки с лачените си ботуши, влезе помощникът му, висок брюнет, също толкова стегнат като началника.

- Другарю комкор[102] , имате посетителка - и след кратка пауза допълни многозначително: - Представи се като госпожа Фандорина.

Военният ръководител на делегацията леко надигна вежда и замислено потърка своя орден в алена розетка.

- Виж ти.

Изправи се, отиде до прозореца.

- Да й кажа ли, че няма да я приемете?

- Не, защо. Само...

Комкорът неопределено размърда пръсти, но помощникът разбра.

- Ама разбира се. Ако откаже да бъде претърсена - няма да я пусна.

Но посетителката не отказа. Докато брюнетът бавно и обстойно я претърсваше в съседната стая, тя стоеше, без да мърда, с отсъстващ израз на лицето. Когато й казаха: „Можете да влезете", влезе също толкова безстрастно.

Орденоносецът я посрещна извънредно вежливо - сведе глава, тракна с токове.

- Елизавета Анатолиевна, каква среща!

Мона внимателно го разглеждаше и сякаш се вслушваше в нещо.

- Какво мога да направя за вас? - попита той. - Нали знаете, аз съм официално лице, един от ръководителите на съветската делегация, а вие, предполагам, бяла емигрантка.

Има напрегнатост, има любопитство, определи Мона, като ясно чуваше звука на флейта. И още нещо. Радостно вълнение. Приятно му е, че ме вижда. Но това не е мъжки интерес, не. По-скоро е усещане за триумф.

- Здравейте, Аркадий Сергеевич, само исках да ви попитам къде е сега Алексей Парисович Романов? Известно ми е само, че тогава, през есента на деветнадесета, той е преминал на страната на червените. Може би сте го срещали?

- Романов служи в ГПУ. Нали знаете какво е това? Понякога се виждаме по служба. А каква е причината да се интересувате от другаря Романов, ако позволите да запитам?

В погледа на Скукин играеха весели пламъчета. Наслаждава се на ситуацията, разбра Мона. Защо?

- Знаете причината - тихо отвърна тя.

- Ако е това, за което си мисля, то Романов няма нищо общо - сега Скукин дори се усмихна. - Искате ли да ви разкажа как се случи всичко? Ама моля ви, седнете.

Той с галантен жест посочи фотьойлите пред бюрото. Двамата седнаха: Мона с изправен гръб и ръце на коленете, Скукин - преметнал небрежно крак връз крак.

Тя го гледаше с очакване.

- При мен в щаба дойде началникът на контраразузнаването Романов. С доста неприятна новина и доста интересно предложение. Новината се заключаваше в това, че ме очаква арест, трибунал и несъмнено разстрел. Капитанът тъкмо беше говорил с вашия съпруг и като умен човек Романов си бе направил съответните изводи от беседата. Господин Фандорин му беше намекнал, че моята песен е изпята, а всичко останало Романов бе преценил сам. По това време той вече беше участник в моя... проект - махна неопределено с пръсти Скукин. - Да го назовем така. И така, във връзка с променилите се обстоятелства, Романов ми предложи да закрия моя проект и да се присъединя към неговия проект.

- Не разбирам - каза Мона. - За какви проекти говорите?

- Няма значение. Романов заяви: „Бялото дело виси на косъм и ти можеш да клъцнеш това косъмче. Не позволявай на Фандорин да стигне при атамана Махно - и нашите ще те приемат като герой и спасител на революцията". Аз, разбира се, се съгласих. Имах ли избор? Ставаше дума за минути, но успях - Скукин поклати глава, възхищавайки се сам на себе си. - Романов просто искаше да арестувам съпруга ви и да го държа два-три дни под арест. През това време Махно щеше да стигне до щаба и главнокомандващият щеше да е принуден да дръпне войски от фронта. Но, давайки си сметка за феноменалните таланти на съпруга ви, реших проблема по радикален начин. Ами ако не се беше оставил да го арестуват? Или ако беше избягал? Нямаше да стане. Аз изпратих с почит господин Фандорин на път, като го качих на превъзходен екипаж и го пратих право на небето. Строго казано, Ераст Петрович се отправи натам със собствената си ръка.

Той направи жест, сякаш дърпа някакъв лост, и се засмя.

- Имаше герой - и няма герой. Нищо не остана, съвсем нищо. Пет пуда динамит, това не е шега работа.

В онзи ден на железопътната линия имаше някакъв взрив, спомни си Мона. По вестниците писаха, че било поредната неуспешна диверсия на червените, че били контузени няколко деца от приюта, но по щастлива случайност никой не е пострадал сериозно.

По щастлива случайност...

Тя затвори очи, но за не повече от миг.

Скукин продължи и Мона се принуди да слуша.

- След успешната акция аз благоразумно изчезнах от Харков. И седмица по-късно вече бях в Москва. Този орден „Червено знаме" го получих лично от председателя на Реввоенсъвета. Съветската власт оценява заслугите, а на нова Русия са й необходими точни хора с диалектическо мислене. Виждате ли тези три ромба? - Скукин докосна нашивката на ръкава си. - Комкор. Това е преди генерал-лейтенант. Винаги съм знаел, че ще бъда генерал и харковският инцидент стана моят Тулон[103] .

Ето защо е толкова доволен, разбра Мона. Отново преживява с наслада триумфа на живота си.

- Това е по повод някогашната ни дискусия за самеца-лидер - намигна й Скукин.

Оказа се, че неговата откровеност има още една причина. Ераст казваше: сяожъните, тези „дребни хорица", са много злопаметни.

- Ако ще ридаете или ще ме обсипвате с проклятия, моля ви да не е много шумно. Това е приличен хотел -продължаваше да се гаври триумфаторът. - Или ще гледаме филма „Страшното отмъщение на азиатската вдовица"?

- Какво може да ви стори една самотна, слаба жена? Трябва да мисля за детето - тихо рече Мона. - При това вашият помощник толкова обстойно ме претърси.

- Той между другото също познаваше съпруга ви. Но само бегло. Ей, Ревазов!

Помощникът явно беше стоял до вратата, тя веднага се отвори.

- Изпратете госпожа Фандорина. Трябва да поработя с документите.

Мона нищо повече не каза на Скукин, а само погледна намръщеното лице на офицера за поръчения и бавно напусна помещението.

Със същата походка на сомнамбул тя излезе на огрятата от слънцето крайбрежна алея. Огледа се към прозорците. Единият бе отворен и оттам се носеха звуците на флейта. Комкорът Скукин се отдаваше на сладостни спомени.

Мона се отдалечи още малко, седна на пейката, където я очакваше Маса.

- Вие бяхте прав, а аз съм грешала. Не е Романов. Скукин е - каза тя, гледайки планините отвъд езерото. -Ъгловият прозорец на белетажа.

Японецът мълчаливо кимна, сложи си сламената шапка и се изправи.

- ...Почакайте. Там има и втори. Дълъг, с черна коса. Той също има някакво отношение към всичко това. Не знам точно какво, но когато го погледнах в очите - сякаш някой застърга с нокът по стъкло.

- Ще помисля за втория - сведе глава Маса. – Вървете към гарата, госпожо. Виждате ли облаците над планината? Скоро ще завали. Ще се намокрите.

- Ще поседя тук. Нещо се чувствам съвсем отпаднала - отвърна тя, като мислено повтаряше една и съща фраза. Нищо не е останало, съвсем нищо. Нищо не е останало, съвсем нищо.

Комкорът стигна до финала на хайдновата „Серенада" и започна „Шега" от Бах, която още по-добре хармонираше с отличното му настроение. Приближи се до отворения прозорец, залюбува се на слънчевото зайче, подскачащо по края на инструмента.

По скърцането на паркета разбра, че зад него чака Ревазов. Откъсна устни от цигарето и без да се обръща, попита:

- Какво има?

Помощникът застана до него и се загледа в далечината. Като кавказец, той харесваше планините.

- Не бих пренебрегвал тази жена. Не ми хареса погледът й. Вие самият винаги казвате: пазеното и Господ го пази. ГПУ има добра агентурна мрежа в Швейцария. Ще я намерят и ще направят каквото трябва.

- Така и смятах да постъпя. Тази среща ми достави удоволствие, а за удоволствията трябва да се плаща. Разпореди се.

Скукин притвори клепачи, готвейки се да продължи да свири. Но отстрани се чу някакъв неприятен звук и комкорът хвърли поглед в тази посока. Беше хъркането на Ревазов. Той се бе хванал с ръка за гърлото, отскубна малка игличка и изумено се втренчи в нея, посочи с пръст някъде надолу, но не каза нищо, а се повали по лице на перваза.

Скукин механично погледна натам, накъдето сочеше пръстът, и под прозореца, на крайбрежната алея, видя един господин с дръпнати очи и кариран костюм. Позна го и тихо възкликна.

Азиатецът държеше до устатата си тръбичка, така че двамата със Скукин приличаха на дует флейтисти.

Нещо убоде комкора между очите. Очите му се събраха и възмутено се насочиха към взелата се неизвестно откъде игла.

Долу на алеята Маса повдигна сламената си шапка и се поклони. Не си направи труда да го изчака да рухне. Скукин още се клатеше на токовете си, още отваряше уста, а японецът вече беше далеч, вървеше и гледаше езерото.

По повърхността излязоха вълнички, над нея се завихри воден прах, небето стремително посивя и от него заръмя и бързо се усили студен дъжд.

Маса не обръщаше внимание на косите струи. Беше му тъжно и спокойно.

Всичко е както трябва, мислеше си той. Госпожата ще бъде доволна. И добре, че лятото най-накрая свърши. Сега тя ще престане дни наред да лежи в леглото и да се отвръща от слънцето. Ще си вземе сина. Ще живее. Вече не съм й необходим. И на него също. На какво бих могъл да науча едно европейско момче? На шестдесет и две години съм, а нищо не знам и нищо не умея. Освен може би да убивам лоши хора, които и без мен няма да се разминат с кармата си. Стига толкова, дойде ми до гуша. Как беше казано в последното тристишие на преподобния Мудзен?