Не се сбогувам

Празните приказки на Турусовд

„Всичко, което не е скръб, е празник. Всичко, което не е болка, е радост". С този девиз Мона бе доживяла до почтените тридесет и четири години и той никога досега не я бе подвеждал. Беше се случвало какво ли не, разбира се. Не ти е кой знае до каква радост, когато те боли зъб или сърцето ти е разбито. Но зъболекарят или най-добрият лек (точно така - времето) си свършваха работата, болката и скръбта приключваха и можеше отново да отбелязва всеки ден и всяка нощ, защото повод винаги се намира - и денем, и нощем. Просто трябва да гледаш света не с черни очи, а със сини. Очите на Мона бяха изключително сини, направо аквамарин.

Сега също се намери повод, в тези, меко казано, не особено лъчезарни обстоятелства.

На мръсната железопътна гара, в мърлявата чакалня Мона протегна манерката към мръсния самовар, за да я напълни с гореща вода, а някаква злобна лелка, която също буташе под крана купа с натрошен хляб, за да си забърка попара, изрева:

- Я, къш, бе, безносата! Къде се пъхаш с тая заразна лапа? Твар безсрамна!

- Ти си твар - отвърна Мона носово. - Ей сега ще ти се изплюя в попарата.

И повдигна превръзката на лицето си, а под нея лъсна красота: вместо нос - мораво син кошмар с две капки гной (восък, натурални бои, италианска смола). След като слезе от влака, Мона се усамоти в храстите и си изготви камуфлаж - изобрази сифилис трета фаза, а отгоре сложи превръзка. Съдейки по това как онова женище отскочи от художественото произведение, беше свършила добра работа.

Как да не се порадва?

Горда от себе си, Мона напълни манерката, почеса челото си, на което още не бе съвсем изсъхнал звездовидният обрив (гваш с пресят пясък).

„Шивачка бях, бельо бродирах", запя тихо Мона, наслаждавайки се на гъгнивостта на гласа си. Тя се получаваше благодарение на двете тампончета памук, напъхани в ноздрите.

Е, хайде, на път! Железопътният стадий на „Изход" е вече зад гърба й и макар да не бе кой знае колко приятен, истинските приключения тепърва предстоят. По-далеч от Белгород влакове няма, защото съветската власт приключва горе-долу тук. Предстои ничия територия, която може да бъде прекосена единствено пеша. Но от какво да се страхува една просякиня сифилистичка? На кого е притрябвала такава, горката?

След като се поободри с тази мисъл, Мона тръгна по прашната улица на юг от гарата (следобедното слънце напичаше дясното ухо). Някъде в тази посока трябваше да започва Харковското шосе. Никой нямаше точна представа каква е властта в Харков - все още червена, вече бяла или изобщо нямаше никаква. Месец май хиляда деветстотин и деветнадесета,немирник и чаровник, така вееше със свежото си ветрило, че всичко се завихряше и се въртеше[66] . Екипировката за похода през Дивата степ бе превъзходна, измислена от Мона с цялата й присъща педантичност.

Като я погледнеше човек отстрани - ужасна дрипла. Безформено наметало, цялото на криви кръпки (обшит със зебло и обърнат наопаки алпийски плащ), на краката съвсем опърпани обувки (швейцарски, след съответната обработка), на гърба -съдрана мешка. Хрумне ли му на някой да бръкне в нея, веднага ще се откаже.

Първият изпит се случи още на излизане от града. Дежурният заподозря, че Мона е спекулантка и все пак тръгна да бърка в мешката. Изпсува, дръпна ръка - пръстите му бяха омазани с нещо кафяво и лепкаво.

- Кво е тва там, бе?!

- Парцалче, да си обирам гнойта - жално изгъгна Мона и отново показа забележителния си нос.

Всъщност онова, което цапаше, бе течен кармин, незасъхващ грунд - напълно незаменимо нещо за работата, придава на восъка жив блясък, като на истинска кожа.

Часовоят повече не понечи да бърка вътре, където на дъното бе скрит „булдогът", но не я и остави. Опипа Мона отстрани, напипа торбичката с металните дрънкулки във вътрешния джоб на плаща, зарадва се.

- Аха! Вади, показвай какво е това!

След това разочаровано побутна с пръст дребните макарички и винтчета.

- Тва кво е?

- Ами аз съм шивачка, добри човече. Добих резервни части в града, та да си поправя машината. Счупи се, горката.

Но червеноармеецът пак не я остави.

- А документ имаш ли? Може пък да си кадетска шпионка?

Документ - много моля. Бланката струваше на Мона два едри чироза, печата си го нарисува сама - дребна работа за една художничка.

- Айде, чупката - каза постовият и Мона се чупи. Премина отвъд бариерата, далеч от Совдепия[67] .

Има още един повод за празнуване - отлично взетия изпит.

Гледайки вълнистата равнина, набраздена от дерета и хълмчета, тя си спомни назубрения някога в гимназията цитат от „Песен за похода на Игор": „Да възседнем, братя, буйни коне, да погледнем синия Дон![68]"

Ами, добре, да възседнем, да видим.

Животът щедро одарява човек, който е настроен да очаква само добро. Мона не бе изминала и две версти с чудните си обувки, когато я настигна празна талига и младото селско момче й подвикна: „Качвай се, женице, да те возя. Не обичам сам,скучно е". Мона прие това за весел каламбур на съдбата, разбира се, защото фамилията й беше Турусова[69] .

На колела, върху мекото сено, пътешествието беше по-бързо и комфортно, а щом огледа коларя, Мона установи: хубав е. Весел, захапал маргаритка между белите си зъби, с дълги златисти мигли, небръснатите му страни също бяха златни на цвят. Направо фавн, само че без свирка. И се засрами: уф, Турусова, а уж си интелигентна жена.

В този миг фавнът се изсекна с пръсти, като след това ги обърса в оранжевата си четина, и непристойното настроение се изпари.

Мона весело си приказваше с младежа за всякакви глупости (за цените в града, за невижданото наводнение, за това, кои са по-лоши, белите или червените); това по никакъв начин не пречеше на хода на мислите й.

Какъв е проблемът с мъжете?, размишляваше тя. Иска ти се да разговаряш с умни, а да се прегръщаш с красавци, обаче красивият мъж по правило рядко е умен, а умният е непривлекателен. Дори ако едното и другото съвпаднат (рядко, но се случва), също е проблем. Срещаш някой умопомрачително красив и отгоре на всичкото нечовешки умен. Усещаш, че край -загубена си. Веднага би го излапала, като кюфте. А хубавецът хоп, и вземе, та каже нещо интелектуално тънко или парадоксално точно, покрай което ти се иска да се замислиш. В главата ти започват да жужат нахални мухи, стартира се умствен процес, а когато главата ти започва да работи, женското веднага се изключва. Може да се обича или с ума, или с тялото, а двете заедно - не става. Като една неглупава особа, Мона, разбира се, бе наясно, че проблемът не е в мъжете, а в нея самата. Кой е виновен, че ти, както би се изразил баща й, имаш девиантна либидна нагласа? Така и си живееше, притисната в менгемето на тази неразрешима дилема - държеше мухите и кюфтетата отделно. Нито мъж, нито деца...

Тя въздъхна, поклащайки провесените си от талигата крака, и се разсмя на собствените си преструвки.

Никога не бе искала да се омъжи, а да ражда деца -бррр, още по-малко. Да се размножават онези, които нямат по-интересни занимания.

Жалко, разбира се, че през дългия си живот не бе имала много любовни приключения, но хайде сега, нямаше кого да вини за тази работа. Прекалено много претенции имаше. Защото претенденти имаше, щеше да е грях да тръгне да се оплаква.

Поради недостижимостта на абсолютния идеал Мона се влюбваше в мъже от един тип: еротични (тоест високи, стройни, хубави и най-вече умеещи да създават усещане за празник и не особено умни).

Глупаците, разбира се, се изключваха, те изобщо не са нужни никому, но пък и някакви такива като Лобачевски също не й бяха по вкуса.

През четиринадесета година обаче всички хубави и весели отидоха на фронта, а след седемнадесета изобщо изчезнаха - във всеки случай в Совдепия. Това също бе една от причините, макар и не основната, поради която Мона Турусова бе решила да предприеме акция „Изход". Първостепенната бе, че нейния създаден с обич свят го изплюскаха плъховете.

- Ама то и те всички като са тръгнали за нейде – въздъхна коларят, Ероша му беше името. - Като че цяла Русия са я мацнали с терпентин под опашката, та затуй и е хукнала. Ето ти, лелче, не си от нашия край, по говора се чува. Къде си се помъкнала? Защо не си седиш вкъщи? Да не би болежката да си лекуваш?

- Умен си, Ероша, веднага позна. Вкъщи за моята болежка лек няма - похвали го Мона.

- Умен съм - съгласи се младежът. - Мама все ми казва: „Ти, вика, Ероша, имаш глава на раменете".

А майката на Мона й казваше: „Не се води по това, което е в главата ти. Не повтаряй грешките ми. Живей с това, което е най-важно за теб. За мен, например, най-важно е сърцето, а се стараех да се водя по разума. Затова първо изпуснах любовта. Затова се омъжих, защото ми се струваше по-разумно. След това се разведох, защото само с акъла далеч не можеш да стигнеш. И едва от третия опит горе-долу се уредих. Баща ти е чудесен съпруг, нашето семейство е много здраво". Подобни откровения винаги завършваха с въздишка.

Бащата на Мона наистина бе чудесен. Ето кой имаше акъл в излишък. Доктор Турусов, този професионален изследовател на човешката психика, обясняваше семейния живот по следния начин: „Най-здрави са съюзите, в които единият партньор е цветето, а другият - саксията. Докато почвата в саксията е хранителна и достатъчно влажна, цветето ще прави онова, което му е предписано - ще цъфти, а саксията ще му се любува. Има полза и за двамата".

Най-важното и добро нещо у Мона се оказаха пръстите. Бяха направо вълшебници - можеха да усещат изпъкналостите и вдлъбнатините на битието, а след това да ги възпроизвеждат във вид на съвършени копия.

Като млада Мона поживя в Париж, учи ваятелство при великата луда Камий Клодел. Тя също обичаше да разсъждава за най-важното. От нейна гледна точка, най-важното в живота бе правилният избор на материала.

Мона изпробва най-различни материали: гипс, камък, метали, но всички лъхаха на умряло, а тя искаше да улови и да задържи живота. От разочарование дори се захвана с фотография, но тя пък я дразнеше със своята двуизмерност и не даваше нищо на пръстите.

Към двадесет и пет най-накрая намери идеалния материал. Започна да прави фигури от восък, съвсем като живи. По-хубави от живи. Оцветяваше ги с бои, които изобретяваше сама. Шиеше дрехи за куклите.

Преди войната в Питер турусовските „восъчни персони" бяха започнали да стават модни. Триизмерният портрет струваше скъпо, а и Мона не работеше за всеки клиент. Първо караше човека да седне в един фотьойл, опипваше лицето му с пръсти. Те й разказваха повече, отколкото очите. Ако обектът бе интересен - вземаше поръчката. Ако ли не - отказваше. А освен това, за самата себе си, постепенно превръщаше ателието си в приказно царство, населено с восъчни фигури в една десета от истинския ръст. Жителите на кралството бяха всички хора, които някога с нещо бяха привлекли вниманието на Мона. И всеки се озоваваше на своето място.

Омразната мъчителка от детството, гимназиалната инспекторка Изволская, пасеше свине на ливадката. „Първата целувка", юнкерът Келер, завинаги си остана омагьосан принц. Един възлюбен, с когото Мона се бе разделила лошо, лежеше като вампир в стъклен ковчег, пронизан с трепетликов кол. Но имаше и шестима други, с които се бяха разделили с добро. В идеалния си свят тя бе наградила всеки според заслугите му.

По една кукленска улица маршируваха смели войници, а от едно прозорче ги гледаше любвеобилна госпожица. Мъдър алхимик, досущ като доктор Турусов, свещенодействаше над философския камък.

Имаше доста неща във восъчното кралство. Мона така се бе привързала към него, че не замина от обречения Петроград, когато това бе възможно.

А мъдрият й татко още през есента на седемнадесета й каза, че руската почва се е изтощила и саксията с цветето трябва да се пренесе на друг чернозем. „Психиатрите са необходими само там, където психично здравите изолират от обществото психично болните, а в една страна, в която психарите изолират здравите, няма какво да търся". И отведе плачещата й майка във Финландия, а оттам - през Швеция и Франция в Швейцария. В Женева му повериха университетска катедра, пишеше й писма и я викаше да дойде при тях. След това писмата от чужбина престанаха да пристигат, а напускането на Русия стана забранено.

Всъщност Мона нямаше никакво намерение да напуска восъчните си поданици. Живуркаше някак, продавайки обзавеждането. Научи се да спекулира, да разменя вещи срещу продукти. Само дето населението на кралството вече не се увеличаваше, защото нямаше откъде да вземе восък.

Преди месец, през април, научи, че край Псков била започнала да работи някаква „восъчна комуна" и на членовете й не им достигали фитили. Намери, закара им ги и ги размени за един пуд много приличен восък. След седмица се прибра вкъщи доволна - а кралството го нямаше. Плъховете в гладния град бяха направо освирепели - не намираха храна по сметищата. И бяха започнали да се завират по жилищата. Бяха изплюскали цялото приказно население: дамите, кавалерите, вратарите, гимназистите, добрите и лошите възлюбени. От прекрасния свят не бе останало нищо освен купчинки фъшкии на плъхове.

Мона рева цял ден, като в детството, когато още не бе изработила чудесния си жизнен девиз. И започна да се готви за „Изход": обратно към детството, при мама и татко. Но през времето, изминало от заминаването на родителите й, пролетарската република бе успяла да затръшне всички открехнати врати, водещи навън. През зимата все още можеше, макар и с риск, да се премине границата по леда на Финския залив, а през топлото време на годината оставаше само обиколният път: на юг, към бялата Русия, и оттам по море, заобикаляйки Европа. Далече ли беше? Да. Тежко ли беше? Опасно ли? Не беше това думата. Но какво да прави? Няма да стои в страната на победилите плъхове, я! При Мона дистанцията от решението до изпълнението винаги бе кратка.

Стегна се и потегли.

Пътят от Питер до Москва се оказа лесен, само в Бологое се наложи да виси две денонощия, защото пътническият влак бе мобилизиран за нуждите на фронта. От Москва до Белгород имаше доста повече приключения: три пъти я сваляха, два пъти обстрелваха влака, неясно кой, край Курск локомотивът издъхна и се наложи всички пътници седемнадесет версти да бутат влака. Но нищо, стигна.

И ето че започна най-трудното: трябваше да преодолее „сумрачните земи", където в немногобройните градове властта бе червена, а наоколо - „зелена", тоест никаква. И някъде в далечината, иззад степта, мъждукаше светлината на бялата власт. Мнозина се опитваха да стигнат дотам, но не всички успяваха.

Но Мона щеше да успее, разбира се - тя не се съмняваше в това.

Добрият Ероша докара спътницата си дотам, докъдето бе тръгнал и той, до село Маслова Пристан, и й каза коя от селянките има шевна машина.

Мона бе разработила прост и гениален план за снабдяване по пътя. Нямаше никакъв смисъл да мъкнеш храна със себе си, за целия път така или иначе нямаше да стигне, но умният човек винаги ще намери и храна, и подслон.

Именно тук, в Маслова Пристан, тя провери дали идеята й работи.

Почука.

- Стопанке, да ти трябва ремонт на шевната машина?

Естествено, че трябваше. През последните години нямаше къде да се ремонтира немската техника, а още по-малко в този затънтен край.

Докато се стягаше за пътя, Мона чрез замяна се сдоби с резервни части и усвои техниката на ремонта - за сръчните й ръце това се оказа лесна работа.

Стопанката така й се зарадва, че я нахрани и я сложи да спи, даде й храна за из път и най-вече й даде безценен съвет. Щом разбра, че майсторката се промъква на юг, тя каза:

- Защо да си съсипваш обувките? Пролет е, нали виждаш, Донец здравата се е разлял, по това време има много салове. Ще се примолиш на салджиите и ще се возиш като господарка. Ще намериш как да си платиш, нали?

- Ще намеря - отвърна Мона, като окончателно се увери, че късметът е на нейна страна. По реката - това е гениално!

На сутринта тя излезе на брега на Северски Донец, придошъл от топящите се снегове и играещ си с множество водовъртежи.

И наистина, късметът не й изневери. Край пристана се поклащаше малък сал със закачен зад него баркас.

Един дългокрак младок с плътни устни тъкмо скачаше върху дървените трупи с кравай хляб и кана мляко. Явно бе ходил до пазара.

Мона му подвикна.

Хлапакът бе обикновен, приятно срамежлив, но едновременно с това приказлив. Разказа, че помага на чичо си Стас да откара дървения материал на юг, „на казаците ", защото там при тях е голо и няма добра дървесина, а независимо че е война, пак трябва да се строи.

- А мен ще ме вземете ли с вас? - попита Мона. - Я виж с какво ще ви платя - с тези думи тя извади изпод мишницата си малък златен часовник. - Хубав е, богаташки.

Момчето се почеса по тила.

- Аз, лелче, такова, и така щях да те взема, що не. Салът да не е кон, на него му е все тая. Но без главния не мога. А чичо Стас спи, нали виждаш. Ако го събудя - ще има да псува.

От сламената колиба в далечния край на сала стърчаха четири крака: два в стари юфтени ботуши, два с намъкнати върху партенките галоши.

- А вторият кой е?

- Странник един взехме с нас, Божи човек.

- Е, там гдето има странник, и странница няма да попречи. Потегляй. Като се събуди твоят Стас, ако много ругае - ще сляза на брега.

И така го убеди.

Отблъснаха се с два кола от пристана, отплаваха.

Ех, че е хубаво, мислеше си Мона, беше легнала върху купчинка сено с ръце зад главата и гледаше белите облачета. Леко я поклащаха вълните, майският ветрец помръдваше един риж кичур и той я гъделичкаше по челото, но я мързеше да вади ръка изпод тила си.

Така и задряма, приспана от реката.

Странният странник

Събуди се с уста, пълна със слюнка. Миришеше на тлъста рибена чорба. Носът й дори през превръзката бе усетил чудния аромат, още преди да се събуди мозъкът.

Грееше не особено горещо, галещо слънце. Салът все така се полюшваше. Мона открехна очи и видя как край нея преминава стръмният десет бряг, обрамчен със светло-зелени храсти.

- И какво, значи не можа да спасиш душата, а, дядо? - лениво попита пресипнал глас. - Не си се скрил от света?

- От него не можеш да се скриеш. Той сам дойде при мен - отвърна му друг, глух, с леко заекване.

- И ти тегли едно коляно отзад, а? - засмя се първият. - Да, може го той това. Хайде, яж си чорбата.

Задрънчаха лъжици. Мона отвори и двете си очи, но засега лежеше тихо, за да разбере кой кой е и какво става тук.

Върху лист ламарина догаряше малък огън. До него на подставка от три тухли стоеше димящо котле. Хапващите бяха трима. Мона не обърна внимание на сърбащия супата си хлапак отпреди - него вече го познаваше. Останалите двама изглеждаха така: широкоплещест небръснат чичка с медночервена мутра (очевидно чичо Стас) и беловлас старец с монашеска скуфия и расо, препасано с въже на кръста. Беше седнал така, че се виждаше само сухата му скула, обрасла с бяла брада и мустак - не побелял, а черен.

Замириса още по-вкусно - оказа се, че на жарта се печеше риба. Мона беше ужасно гладна, но още не беше решила дали е време да се събуди официално или не.

В пластиката на движенията, а пък и в цялото същество на салджията с медна физиономия се чувстваше нещо обезпокоително. Мона имаше много добър усет за такива неща. Как хищно оглозга една, втора, трета бабушка[70] ! Как неприятно си облиза пръстите!

Салджията изведнъж се обърна - Мона едва успя да затвори клепачи.

- Ех, рибка да опечеш и после нещо женско да изклатиш - той сито се уригна. - Фомка, да вземеш да я събудиш оная твойта грозница. Искам да я употребя.

Вече нямаше смисъл да се преструва. Мона рязко седна.

- Нали казах, че няма да е даром - бързо каза тя. - А щом не искате - ще сляза. Само спрете на брега.

- Знам аз, че няма да е даром. Сега ще си платиш.

Стас крачеше към нея, скърцайки с галошите, и разкопчаваше колана на панталона си. Погледнат отдолу, изглеждаше огромен.

- Луд ли си? - извика Мона. - Носът ми е изгнил, ще се заразиш!

Тя дръпна превръзката за по-голяма нагледност. Но главният не се стресна.

- То и аз съм такъв. Да се пожалим един друг, жено. Като двама болни. Прикрий си зурлата с полата, че ме е гнус да те гледам.

Тя дръпна мешката към себе си, търсейки опипом револвера сред парцалите, но от нерви не го намираше.

- Фомка, ти ще я завториш ли? - попита хлапака Стас.

- Не, чиче, още смятам да се оженя.

Това бе изречено с вял тон. Помощ оттам не се очакваше.

- Ти си знаеш. Може пък след това да ти дойде апетита. А ти, дядка? Или ти вече мерак нямаш?

- Нямам - гнусливо отвърна монахът. И направо се обърна с гръб.

След като така и не напипа „булдога", Мона реши да скочи в реката. Тя плуваше много добре, а брегът не беше далеч.

При всички случаи е по-добре да се намокриш, отколкото да стреляш по жив човек, пък бил той и такъв.

Изтича три крачки, а след това се просна и не можа веднага да проумее какво стана - включи едва когато първо Стас, а след него и Фомка взеха да се хилят.

Докато бе спала, някой беше вързал Мона с въже за крака. Нямаше за кога да се опитва да се отвързва, над нея вече се бе надвесила медната мутра.

Ръката й отново се плъзна в торбата и този път веднага попадна на релефната дръжка.

- Назад! - кресна Мона, като насочи към салджията подскачащото дуло. - Ще стрелям!

Мутрата спря да се зъби за секунда или може би две. След това пак се ухили.

- Не, няма да гръмнеш. Не ти стиска.

Огромната му лапа изтръгна „булдога", а друга сръчно и много болезнено лепна на Мона един плесник.

- Хайде, разхвърляй се! - нареди салджията. - А ако се дърпаш, ще те смажа! Мърдай!

Задаваше се такава житейска ситуация, в която нямаше за какво да празнува и да се радва. В такива мрачни минути остава само едно - да крещиш. И Мона кресна, отчаяно и безнадеждно:

- Ако ти се вика, викай, това може.

Стас се наведе и понечи да вдигне полите на плаща. Мона се задави и млъкна.

- Тя не иска. Според мен е очевидно - чу се гласът на стареца. - Остави я на м-мира.

Салджията се обърна:

- Не се меси, дядка. Да не се озовеш в реката.

Монахът или странникът, един Бог знае, се надигна с неочаквана за възрастта си лекота.

- Повтарям само още веднъж: остави я на мира.

Отзад, върху гърба на неочаквания застъпник, скочи Фомка и го сграбчи за гърлото. Старецът направи някакво движение -хлапакът се превъртя през глава, строполи се върху трупите и утихна.

- Ах, да ти...! - с ръмжене изпсува старшият. - Ще те пречукам!

Вдигна ръчището си, в което дребният револвер изглеждаше съвсем като играчка.

Изтрещя изстрел. Беше невъзможно да не улучи от десет крачки, но странникът с някаква почти неуловима за окото бързина приклекна и, сякаш продължавайки същото движение, подхвана котлето с чорбата.

Вторият изстрел също не засегна ловкия старец - той се изви настрана. А котлето, което той запрати с неистова сила, профуча във въздуха и звънко удари Стас по челото. Салджията размаха ръце, изпусна оръжието и също толкова звънко се пльосна във водата.

Мона със зяпнала уста погледна: ще изплува ли?

Не, не изплува.

Чу се нов плясък. Дошлият на себе си Фомка скочи от сала във водата и загреба отчаяно с ръце, плувайки към брега.

Ръцете на Мона трепереха. Гласът също.

- Този човек... той се удави ли?

- Там му е и мястото - избоботи недоволно странникът. - Намерихте за какво да съжалявате. Но има друго нещо, за което си струва да се съжалява - котлето. Можеше да ни потрябва.

- Аз не в този смисъл - бързо каза Мона. Оставаше сега да вземе да упреква спасителя си. - Не ми е жал за него. Беше ужасен тип. Ама как добре го улучихте точно в челото!

- Късмет... - странникът клекна и отвърза въжето. - Той ви удари. Завъртете глава да погледна... Няма да остане синина.

- Вие не сте монах - каза Мона, вперила поглед в него. Лицето на стареца не бе съвсем старческо: на челото имаше само една бръчка, вертикална; очите бяха сини и не бяха избелели от възрастта; дългата коса и брадата бяха побелели, но мустаците бяха още съвсем черни. Ако можеше да опипа лицето, по структурата щеше да разбере що за човек е това.

- Образован сте. По говора си личи. Защо ви е този маскарад: брадата, расото, скуфията?

- От година не съм се подстригвал и бръснал. Живях в един манастир на Север. Дрехите са от там. Монасите неслучайно носят такива. С тях е много удобно на о-открито. Придвижването из страната в сегашните условия - също. Никой не проявява интерес към някакъв стар черноризец. Както между другото и от просякиня с трета фаза на сифилис - той скептично оглеждаше декорацията по лицето на Мона. - Язвите ви са се размазали, госпожо. Какви са тези жълти капчици - италианска смола ли?

Мона се хвана за носа.

- Сега ще се измия... Как се казвате?

- През последната година ми викаха „брат Сергий" или „отец Сергий", в зависимост от това кой се обръщаше към мен.

Ами като не искаш да си казваш името, няма и нужда, рече си Мона и му отвърна в тон:

- А аз по документи съм шивачката Федосия Кукушкина.

Той равнодушно кимна и се отдалечи.

Мона застана на колене на ръба на сала и дълго отмива боята, като от време на време поглеждаше „брата-отец". Сигурно също се промъква на юг, но защо? Кой е той? Офицер? Напълно възможно. Хубава осанка, точни движения, по маниера на говорене си личи, че е свикнал да командва. Ако е военен, като нищо е генерал, то и по възрастта така излиза. Макар че моториката му е прекалено свободна за военен - не се усеща сковаността от мундира. Интересно...

Непонятният човек вдигна „булдога" от трупите, повъртя го в ръка и изведнъж го запрати в реката.

- Ей, брат Сергий, какво правите?! - възмути се Мона.

- С т-този боклук не можете да убиете и дори да раните някой опасен човек, а само ще го подразните.

С тези думи той отново я погледна. Веждите му (също черни, а не побелели) учудено се приповдигнаха.

- Ама вие сте млада. И... - той не довърши, но Мона се досети: „и красива". - За вас май по-скоро аз съм „отец Сергий".

Тя веднага престана да му се сърди. По дяволите „булдога". Странстващата дама все пак се бе обзавела със защитник, какъвто и да бе той. По-добре да си с рицар на преклонна възраст, отколкото съвсем без рицар.

- Какво ще правим? - попита тя, за да провери как „отецът" ще се отнесе към местоимението в първо лице множествено число и към предположението, че сега ще правят нещо заедно.

Въпросът бе възприет като нещо естествено – Сергий се замисли. В този миг Мона окончателно разбра: инцидентът с любвеобилния салджия е поредният подарък на съдбата, а не онова, което й се бе сторило в началото.

- Ще се наложи да оставим сала. През цялото време трябва да се отблъсква с кол на плитчините. Аз няма да мога сам да дежуря през цялото време, а на вас няма да ви стигнат силите. Местим се на б-баркаса.

Той измъкна от колибата торба с презрамка, Мона взе своята и безропотно последва стария рицар. Нека свиква да се грижи за дамата и да взема решения. Мъдрият доктор Турусов учеше дъщеря си на следното: „Много е изгодно да си жена. Когато ти е удобно, си слаба. Когато потрябва, си силна. Използвай самомнението и мускулната сила на мъжете, те лесно се манипулират. Изобщо светът трябва да се управлява от жени. По-голямата част от съществуването си човечеството е живяло при матриархат и всичко е било наред. Проблемите са започнали, когато обществото е било оглавено от мъже".

Баркасът бе стар, но здрав, с мачта, мотор и весла. Продължавайки да се прави на свита мома, Мона седна на пейката, безпомощно събра ръце на коленете си и загледа как отец Сергий бърника по мотора.

- Едноцилиндров „Евинруд" с вграден генератор и заглушител. Можеше и по-зле да е - промърмори странният странник.

Завъртя някаква джаджа. Моторът запухтя и запали. Лодката заобиколи опустелия сал и бодро се понесе по реката.

- Разбирате от такива сложни механизми? - попита почтително Мона, макар механизмът да не беше кой знае колко сложен. Тя и сама би се оправила. Може би не толкова бързо.

- Имам диплома за машинен инженер.

Представям си какви са били двигателите, когато си я вземал тая диплома, помисли си тя. Парни със свирка.

- А къде се дипломирахте? - продължи да развива светския разговор Мона.

- В М-Масачузетския технологичен институт.

- В Америка?! - попита тя с искрено изумление. Сергии изгаси мотора, баркасът забави ход.

- Защо спираме - Не спираме. Просто ще плаваме със скоростта на течението. Ще пазим горивото за в случай, че ни се наложи да се движим бързо. Погледнете, имаме само една резервна туба.

А на Мона й стана много интересно за Америка.

- Много ли сте пътували?

- Да. Винаги съм бил странник. Само че не носех расо. Щом стигнем до малко по-спокойни места - ще се простя с него. И с името „Сергий".

Без превръзката на лицето Мона се чувстваше като красавица, освен това свали и забрадката и изложи на слънцето чудесната си коса с бронзов оттенък. Старецът не спираше да я поглежда. Косата сигурно имаше хубав блясък.

- Защо именно „отец Сергий"? В чест на героя на Лев Толстой ли?

- Монасите в горската обител, където живеех, не бяха чели г-граф Толстой. Беше в северната част на Вологодска област, съвсем диви места. Беше започнал да ги навестява един мечок единак, не им даваше мира. Аз се разбрах се него, още първия ден. И мечокът си замина. Та братята ме кръстиха Сергий, като Сергий Радонежски[71], укротителя на мечки.

- Как така „се разбрахте"

- Погледнах го в очите. С хищниците е лесно. Нападат само в три случая. Когато са много гладни и смятат, че ставаш за ядене. Ако са уплашени. И освен това в зависимост от пола.

- От пола ли? - заинтересува се още повече Мона.

- Ами да. Женската - когато брани малките си. Мъжкият - когато иска да впечатли женската. Мечокът нямаше какво да дели с мен. По поведението разбра, че не съм храна. Не съм и пробвал да го уплаша. Женска наоколо нямаше. И той си отиде.

- А как всъщност се озовахте в този северен манастир?

Баркасът се влачеше по-бавно от пешеходец, пред тях беше пълна неизвестност, Мона не знаеше нищо за спътника си, но всичко това страшно й харесваше: и бавната река, и зелените брегове, и синьото небе, а най-приятно й бе да си говори с умен мъж, живял интересен живот, с когото можеше да не мисли за женски неща, защото той вече не беше на тази възраст.

- Миналата пролет с един приятел постъпихме по източен маниер. Преди две хиляди години един мъдрец е казал: „Ако светът е престанал да ти харесва и ти не можеш да го промениш, остави света на собствената му карма и се оттегли". И ние се оттеглихме.

- Собствената му какво?

- Карма - това е почти същото като „съдба", само че без оттенъка на фатализъм. Японците смятат, че съдбата не е предначертана, че може да бъде променена. А моят приятел е японец. Той каза: „Да намерим някоя тиха о-тера (това е нещо като обител), ще поживеем там, докато не дойде сатори". Сатори - това е... - отец Сергий се замисли и махна с ръка.

- Дълго е за обяснение, няма значение. Аз добре познавам Вологодска губерния. Завряхме се в най-отдалечения манастир и си живяхме чудесно там цяла година. От време на време в това затънтено място достигаха вести от външния свят и те бяха все лоши, а ние си живеехме и чакахме сатори... Това е такова състояние, в което на човек всичко му се изяснява - обясни все пак разказвачът, макар и мъгляво, но Мона не се напъна да вникне в това. Искаше й се да разбере какво е станало след това.

- Преди месец, когато се раздвижи ледът, всичко стана окончателно ясно. Без сатори. По реката доплува отряд на някакъв ЧОН (ей богу, нямам представа какво е това)[72] Подгониха монасите, защото в манастира трябвало да се настани „спецлагер за враждебни елементи". Помолих игумена за благословия да си поговоря с този ЧОН, както аз си знам, но преподобният не позволи. Наложи се ние да си тръгнем.

- Къде?

Отец Сергий вдигна рамене.

- Първо се прибрахме у дома. Да видим какво става в Москва. И видях, че там, в родния ми град, вече изобщо не може да се живее. Не заради червения терор, а защото никой не му се противопоставя. Хората просто си живеят и чакат да видят какво ще стане. Служат за едната дажба, ходят на кино, шепнат си за п-политика, пляскат карти... Знаете ли, аз нямам претенции към лошите хора. С тях всичко е ясно: на страната на Злото са. Обаче ми е тежко да гледам онези добри хора, които не са умни или са слаби. През дългия си живот стигнах до извода, че на Злото повече му върви с последователите, отколкото на Доброто. И дезертьорите от армията на доброто са доста по-многочислени. Това е ясно и от физическа гледна точка.

Падението се постига по-лесно, отколкото възходът, подчинението е по-лесно от съпротивата. Тръгнах си заради всеобщото безсилие.

Мона кимна - познаваше това усещане. И разсъжденията за Доброто и Злото, на които в предишни, по-сложни времена, би реагирала с пренебрежение, в сегашната двуцветна, черно-бяла, по-точно, червено-бяла епоха, й се сториха напълно уместни.

Те замълчаха. Всеки мислеше за нещо свое.

Това продължи, докато на Мона не й хрумна една тревожна мисъл. А за дълго ли ще остане с нея този тъй благотворно спокоен човек? Освен всичко останало и не е досаден: отговаря на въпросите, а той самият не разпитва за нищо.

- Значи напуснахте червена Москва - каза тя. - А сега къде отивате? При белите?

И се притесни - всъщност за такива неща не се пита. Но отец Сергии отвърна, сякаш във въпроса нямаше нищо особено:

- Белите не ме интересуват. Те искат да се върнат във вчерашния ден, а това никога не се случва. Революцията се случи именно заради това, че във вчерашния ден на Русия всичко беше лошо. Да, смятам да стигна до б-бялата територия. Но само за да се измъкна от страната, която иска да замени лошото минало с ужасно бъдеще. Не мога да променя нищо, а не искам да наблюдавам този процес.

И въздъхна тежко. За сметка на това Мона здравата се зарадва.

- Колко хубаво! Аз също трябва да стигна до някое бяло пристанище, за да отплавам от там за чужбина! Все ми е едно кое ще е то. Вие къде отивате - в Ялта, Севастопол или Новоросийск?

- В Севастопол. Там ще ме чака приятелят, за когото вече споменах. Но няма веднага да се озова в Крим. Първо трябва да се отбия до едно място.

- Какво място?

- Разбирате ли, с този приятел имахме сблъсък. Както вече ви казах, той е японец, но дълги години е живял в Русия. И в Москва той ми каза: „Ние имаме две родини, моята и вашата. Аз прекарах четиридесет години във вашата, но тя повече не съществува. Сега е ваш ред да живеете четиридесет години в моята. От Севастопол ще тръгнем към Порт-Саид, а оттам в Йокохама".

- А защо имахте сблъсък?

- Казах му, че първо трябва да се убедя, че пред Русия наистина има само два пътя, червен или бял. А Маса - така се казва моят японец - заяви, че това не е честно и че просто протакам нещата. И пътищата ни се разделиха. Той тръгна към Севастопол, да ме чака, докато „приключа с ровенето в т-търбуха на мъртвия тигър" (те имат такава поговорка). А аз обещах, че пътуването ми няма да продължи дълго.

- Какво пътуване? Докъде?

- Знаете ли, когато се прибрах в московския си апартамент, там ме очакваше интересно писмо. От стар познат.

Отец Сергий замълча, загледан разсеяно в блещукащата вода. Мона изчака малко, а после нетърпеливо докосна ръкава му.

- Разказвахте ми за писмо от някакъв стар познат.

- А? Да. Извинете. Той е убеден анархист, адепт на тъй наречената „Черна правда". Казва се Арон Воля. Сега се е установил в Украйна. Там имат нещо като анархистка република. Вика ме да я видя със собствените си очи. Пише: заповядайте, няма да съжалявате. Почти съм уверен, че това са г-глупости и утопия, но все пак реших да намина, нещо като екскурзия. За да ми е чиста съвестта. Знае ли човек, може пък... Писмото е хубаво, а и човекът не е глупав - отец Сергий отново въздъхна. - Ще видя, ще се уверя, че това са брътвежи и отивам в Севастопол, при Маса.

Мона напрегнато се чудеше кое е по-добре - отново да се озове сама или да се присламчи към този странен екскурзиант. Дали така няма да е по-безопасно?

- А къде е тази анархистка република? Далеч ли е?

- В Приазовието. Там има едно такова уездно градче, Гуляйполе.

- За републиката на Махно ли говорите?! – възкликна Мона. Доста неща беше чула за степния атаман и неговата „свободна република" в Гуляйполе във влака за Белгород, когато решаваше какъв маршрут да избере в движението си на юг.

В „зоната на сумрака" между червените и белите се бяха нароили десетки степни републики и всяка си имаше свой атаман: „Чигиринската комуния" на Коцура, „Холодноярската управа" на Чучупака, „Новая сеч" на Божко, „Лицарско казачество" на татко Ангел, някаква „Зеленошколска директория", но най-много се говореше за гуляйполския атаман Махно.

Не, няма нужда от такива екскурзии. Няма начин. Ще се наложи да се разделят с отец Сергий, щом съвсем е тръгнал да превърта.

- Смятам да се спусна по Донец до Изюм, а оттам да вървя пеш - завърши разказа си неверният рицар. - А вие ще продължите сама. Баркасът лесно се управлява, трябва само да движите руля. Аз ще ви науча да се оправяте с мотора.

- Ама и този вашият японец е голяма работа. И това ми било приятел - от огорчение й се искаше да каже някоя гадост. - Да пусне възрастен човек да се впусне сам в толкова опасно пътешествие.

- Че какво му е опасното? - учуди се отец Сергии. - По нашите мерки с Маса - изобщо не е опасно. Ще се отбия на г-гости при познат. Ако не ми хареса - за няколко дни съм в Крим. А пък ако все пак ми се понрави, въпреки очакванията ми - ще извикам Маса при мен.

Мона се обърна с гръб. Разбира се, много е приятно да се чувстваш под нечия закрила, но по-добре е да не свикваш. Човек е истински свободен, когато не зависи от никого.

„Върви си в твоето Гуляйполе, прав ти път."

Надолу по реката

Тя реши, че няма да свиква с отец Сергий, за да не вземе да се привърже към него. Беше му благодарна за спасението, разбира се, и изобщо той е достоен човек и по своему привлекателен (не в онзи смисъл, а като личност), но съвместното им пътуване ще бъде кратко и ще е по-добре раздялата да не натъжи никого. Поговориха си, стига толкова. Работата се облекчаваше от това, че отец Сергии не припираше да си говори със спътницата. Седеше на кърмата, управляваше - важен, сякаш управляваше голям кораб.

Надолу по речицата, надолу по широката сивкав паток плава[73] , мислеше за него Мона, все пак някак уязвена от пълното отсъствие на интерес към една сравнително млада и общо взето, доста красива жена.

„Странникът" бе свалил тъпанарската си скуфия, расото също. По риза и панталон той почти бе заприличал на нормален мъж. „Почти" - защото побелелите му коси и брадата все пак го превръщаха в дядо Мазай[74].

Така и плаваха - бавно покрай поля, ливади, горички и бързо край селата - тогава пускаха мотора. Кой знае на какъв акъл са местните и къде каква е властта? По-добре бе да не рискуват. Впрочем нищо заплашително не се случваше.

На кейовете перяха жени, момчета къпеха коне. Селяните не обръщаха кой знае какво внимание на бръмчащия баркас. За това, че има война, им напомни само един конен отряд, така и не стана ясно чий беше, но отец Сергий го забеляза отдалеч и спря край стръмния бряг. Там го изчакаха да си замине.

Пътешествениците само веднъж размениха няколко думи, когато Мона измъкна от мешката си храната, която заработи в Масляная Пристан. Вежливо му предложи, а той вежливо отказа.

Мона се наобядва и задряма. Събуди се също толкова леко, колкото и заспа. Отвори очи и установи, че спътникът й я гледа.

Той спокойно, без смущение, каза:

- Извинете. Толкова хубаво се усмихвахте насън. Отдавна не съм виждал млади, красиви жени. В манастира нямаше, разбира се, но и след това също. Сякаш всички са отлетели от Русия някъде другаде. Както е казал един древен автор: „В безобразни времена женската к-красота поразява по-силно".

Светият отшелник май сипе комплименти, помисли си Мона с весело учудване. Но той веднага развали всичко, като замислено допълни:

- Много вярно наблюдение. Може и да се уточни: „дори умерената красота".

- „...на не много млада жена"? - подхвана тя. Сега вече той се смути.

- Извинете, съвсем нямах предвид вас, беше отвлечено разсъждение... А що се отнася до възрастта, ще си позволя да отбележа, че най-интересни са лицата на жените на средна възраст. Все още се забелязва довчерашното момиче и вече се в-вижда утрешната баба... О, Господи - окончателно се покруси отец Сергий. - Какви ги приказвам? Съвсем съм подивял! За Бога, не говоря за вас. Честна дума!

Тя не се сдържа и прихна - толкова беше смешен. И след това отношенията им се нагласиха някак от само себе си. От време на време се завързваше беседа, а понякога настъпваше дълго мълчание, но вече не напрегнато, а естествено.

На няколко пъти отец Сергий сядаше на веслата и гребеше учудващо мощно и дълго, без да се умори. След това реката излезе в равнината, разля се нашироко, потече направо и той опъна платното.

Мона се чувстваше пречудесно. Спътникът й харесваше. Най-вече с това, че с него й беше спокойно. По женски спокойно. Може би отначало тя изпитваше някаква неловкост заради прекалено романтичната ситуация: прекрасна мома и романтичен герой - от това биха могли да възникнат усложнения. Точно като но кино. Или като в онази история, която обичаше да разказва майка й.

Но след като опозна „благородния герой" по-отблизо, Мона се убеди, че той не й подхожда по всички показатели. Първо, беше умен. Второ, не беше весел. Е и, разбира се, беше ужасно стар.

Чудесно!

- За чудесно, чудесно е, ама е прекалено бързо - каза изведнъж отец Сергий, улови изумения й поглед и се усмихна. Усмивката му бе малко тромава, трудна. Сякаш поръждясала. Веднага се виждаше - човекът рядко се усмихва. - Извинете. Свикнах да си говоря сам на глас. Нали ви казвам: подивял съм. Имам предвид платното. Чудесно е, че вятърът е попътен, но заради него се движим по-бързо, отколкото трябва.

- Тоест?

- Салджията Стас (не мога да му пожелая царство небесно) ми разказа за пътя по реката. Предстои ни да пресечем територията на някаква си „Козолупинска република". Това е волна държава, която попълва б-бюджета си, грабейки онези, които преминават край нея, затова въпросният участък трябва да се премине през нощта, без светлини и много тихо. Но с тези темпове ще стигнем там по светло. Ще трябва да хвърлим котва и да изчакаме да мръкне.

Той насочи лодката към обраслия с гъст, донякъде залят от водата храсталак на брега. Мястото бе чудесно: под прикритието на клоните баркасът не се виждаше нито от реката, нито от сушата.

- Да починем - каза отец Сергий. - Може и да поспим. През нощта няма да ни е до сън.

Той обаче не легна, а седна на кърмата и взе да вади съдържанието на торбата си. Мона гледаше.

Първо старецът извади полеви бинокъл и започна старателно да бърше окулярите с кърпичка. Това бе дълго и скучно. Мона се прозя и се замисли дали пък наистина да не полегне. Но вторият предмет, измъкнат от мешката, бе по-интересен -дървена кутийка. Отец Сергий извади и внимателно разгърна някакъв пожълтял пергамент.

- Какво е това?

- И аз самият искам да разбера. В кутийката има реликви, останали от предците ми. Покойният ми баща ги събираше, а аз някак все нямах време да се ровя в тях. Реших, че щом ще си заминавам завинаги от родината, ще отнеса със себе си поне това. Изучавам, изучавам ги, но засега б-безрезултатно.

Тя седна до него, погледна през рамото му Древните драскулки не се четяха.

- „Да се помни" мога да прочета, а след това не става... И накрая също се чете: „Корней", после някаква дума, и след това „се д-докосна до това". Нашият родоначалник, който е дошъл в Московия по времето на Александър Михайлович, се е казвал Корнелиус. Може да е той?

И продължи да мърда устни.

Мона не бе възхитена от семейните реликви, но пък вече не й се спеше. Реши да се разтъпче.

Мина край храстите, отвъд които се простираше голямо поле. Разтвори клоните и уплашено приклекна.

На около триста метра по пътя в облаци прахоляк се бе разтегнала дълга колона, чийто край не се виждаше. Отпред ходом под навито знаме се движеха конници - десетина-петнадесет души.

Мона хукна назад и разказа всичко на отец Сергий. Той прибра своя палимпсест, изправи се и взе бинокъла.

- Дайте и аз да видя! - поиска тя.

Застанаха рамо до рамо. Той гледаше в десния окуляр, а Мона в левия, но скоро се отдръпна. Първо, брадата му я гъделичкаше, и второ, не се виждаше кой знае какво. Бинокълът беше прекалено мощен. В бялото кръгче се поклащаха фуражки и калпаци, мерна се конска муцуна с оголени зъби.

- Червени са - определи отец Сергии. - Не по-малко от б-бригада... Отпред е щабът. Вероятно са подкрепление за харковския фронт.

- Вижте! - дръпна го тя за ръкава.

Срещу колоната по пътя се движеше лека кола, след нея като лисича опашка се носеше прах.

Колата спря пред челото на колоната.. От нея изскочиха три чевръсти фигури - две от задните врати, една отпред.

- Нещо спешно ще да е - каза отец Сергии. - Да си гледат работата. Какво ни засяга? Тук няма да дойдат.

Ездачите започнаха да слизат от конете, заобиколиха онези от автомобила.

Изведнъж изпука изстрел. Скупчените хора се раздвижиха. От групата се откъсна ездач, след него втори. Двамата се впуснаха в галоп през полето - към храсталака. На Мона й се стори, че идват право към нея.

Подир препускащите стреляха. Конят на задния се препъна и се прекатури. Мона извика, щом видя как ездачът се изтърколи по земята.

Предният изправи коня на задни крака, дръпна юздата и се завъртя обратно, като не преставаше да стреля с револвера си. Вторият го настигна, накуцвайки. Подскочи и се качи на задницата на коня. Препуснаха отново.

- Браво, не изостави д-другаря си - забеляза отец Сергии. - Но всъщност това изобщо не ми харесва.

- Защо? - развълнувано попита тя.

- Защото ще доведат цялата тази паплач точно при нас. Бързо. Потегляме.

С тези думи той хукна към брега. А Мона остана, завладяна от драмата. Двамата бегълци тичат с все сили към храсталака, като явно се надяват да се скрият, и очевидно не знаят, че зад тях има река. Обречени са! А пък щом бягат от „другарите" и „другарите" стрелят по тях, значи със сигурност са прилични хора.

- Побързайте, какво се бавите! - чу се откъм водата гласът на отец Сергий.

Там - тррр, тррррр, трррррррррррр - от третия път запали моторът.

Ездачите скочиха от коня пред храсталака, на четиридесетина метра вдясно.

Мона се показа и замаха с ръка:

- Господа, господа, насам! Ние имаме лодка! Единият - висок, дръпна втория - нисък, с раница на гърба, за ръката и посочи Мона.

Те се пъхнаха в гъсталака и изчезнаха. Но тичаха насам - пукотът на клонки се приближаваше.

Червените в полето престанаха да стрелят и започнаха да възсядат конете.

Сега ще довтасат!

- След мен, след мен! - викаше Мона, като се оглеждаше в движение.

Ето, вече са близо. Строен, красив блондин и слаб, нисък брюнет, също сносен на външен вид. Поразителното бе, че в тези отчаяни обстоятелства те се караха един с друг.

- Завшифот, вие сте кретен! Какво направихте?! - крещеше брюнетът.

Русият също толкова яростно му отвърна:

- Отървах ви от арест! Та това беше Кандиба, началникът на специалния отдел!

Залисани в неразбираемия си спор, те едва погледнаха Мона. Само Завшифот (ама че именце) попита:

- Къде е лодката? - после и сам чу мотора и кимна:

- Аха - и отново се обърна към спътника си. - Чичо ви наистина ли е Гай-Гаевски? Кандиба откъде е разбрал?

- Какво толкова има да се разбира! В личното ми дело пише: „Майка: Антонина Зеноновна Гай-Гаевская". Рядка фамилия, рядко бащино име. И какво от това? Братът на третия начдив, другарят Махров, командва дивизия в армията на Врангел, а тук става дума само за чичо! Щяхме да се разберем и да ме пуснат!

Единственото, което Мона разбра, бе, че май брюнетът е племенник на генерал Гай-Гаевски, командващият белогвардейската Доброволческа армия. За него често се пишеше в съветските вестници, дори публикуваха карикатури: дебелак с пенсне, в едната ръка бесилка, в другата - камшик.

- Господа, после ще довършите! Побързайте !

- Да, да - избоботи ужасно сърдитият племенник, изпревари я и пръв скочи в лодката.

Блондинът отзад помогна на Мона да се качи (решително, но деликатно), после и той се прехвърли през борда и извика:

- Хайде, дядка, карай!

Отец Сергий му хвърли не особено мил поглед и завъртя ръчката.

Баркасът надигна нос, изхвърли фонтан от пръски изпод кърмата и полетя.

Трима в лодката, без да става дума за кучето

Най-странното бе, че онези двамата продължаваха да си изясняват отношенията и в лодката, като дори не си направиха труда да поблагодарят за спасението.

- Не съм виновен за нищо! - пенявеше се брюнетът. - Кой ви е молил да стреляте, Завшифот! Щях всичко да обясня!

- На кого? На Кандиба ли? Той щеше да ви види сметката без много приказки! Ама и вие сте един! Спасих ви живота, а вие ми се зъбите насреща! Защо не си обирате крушите при вашите червени, другарю помначщабриг... как ви беше името... Щукин!

- Скукин, казвам се Скукин - злобно го поправи брюнетът. - А вие кой сте, че да се месите? Единственото, което знам за вас е, че сте завеждащ шифровъчния отдел... Каганович, мисля?

- Канторович.

Сега Мона съобрази, че тези двамата почти не се познават.

- Легнете всички на дъното на лодката - каза кратко отец Сергий. - Сега ще стрелят.

Мона се огледа и видя хора на брега. Те тъкмо се прицелваха с пушките си. Баркасът доста се бе отдалечил и не беше страшно, но тя все пак побърза да се хвърли на мокрото дъно на лодката, като се сблъска с лакти с помнач-на-не-знам-си-какво-си Скукин.

- Пардон - извини се той, като се мръщеше от свистенето на куршумите. Един изстърга по металната кука за веслата и това вече беше страшно. Мона изкрещя.

- Няма страшно - чу се спокойният глас откъм кърмата. - Сега ще се скрием зад завоя, няма вече да ни виждат.

Баркасът малко се наклони и стрелбата наистина престана.

Мона и другите двама седнаха.

- Кои сте вие? - попита мрачно отец Сергий. Първи отговори Канторович:

- Аз съм офицер, щабскапитан. Записах се при червените, за да стигна до фронта и да избягам при нашите. Чаках удобен момент. И когато Кандиба се нахвърли срещу вас: „Дай тук, оръжието, контра!" - продължи той, вече обръщайки се към Скукин - помислих, че вие също сте от нашите. Затова и го гръмнах.

- Кой е този Кандиба? - прекъсна го отец Сергий.

- Началникът на специалния отдел на Осма армия -обясни Скукин. - Нашата дивизия бе сформирана само преди седмица. Приписаха я към Осма и специалният отдел сигурно е започнал да проверява досиетата на военспецовете. Видели са, че чичо ми е генерал Гай-Гаевски и са искали да ме проверят лично. А този умник - той кимна по посока на Канторович - утрепа главния чекист. И на ви сега - аз съм изменник и враг на съветската власт.

Горестният монолог завърши с по-силна дума.

- Сред нас има д-дама - скастри го отец Сергий. Брюнетът погледна по-внимателно Мона.

- Моля за извинение, госпожице. Така сте облечена, че реших, че сте проста селянка. Позволете ми да се представя. Аркадий Сергеевич Скукин, подполковник от генералния щаб. Бивш, разбира се. Бях мобилизиран в Червената армия и получих длъжността помощник-началник щаб на бригада - това място никак не е лошо, между другото. Заради този кретен Канторович се превърнах в държавен престъпник.

- А вие, К-Канторович - обърна се отец Сергий към русия, - не можахте ли да си измислите по-правдоподобна фамилия?

Щабскапитанът отговори с достойнство: - Първо, държа да ви съобщя, че има и светлокоси евреи. И второ, не успях да си издействам други документи... Изгърмял съм всички патрони - промърмори той, изтърсвайки празните гилзи от отворения барабан на револвера си. Една се удари в борда, отскочи и улучи коляното на рулевия.

- Мил екскюз[75] , почтени старче. А вие кой сте? - попита лъже-Канторович.

Старецът вдигна гилзата, разсеяно я повъртя и я запрати във водата.

Отвърна му сухо:

- Аз съм почтен старец.

- ...Сергий - довърши Мона. Беше й неудобно от неговата невежливост.

Какво толкова се ядоса? Да не би защото в баркаса се появиха млади мъже?

А пък нейното настроение бе просто прекрасно.

След като си поеха дъх и се успокоиха, спасените станаха по-разговорливи.

Щабскапитанът (Мона реши, че може да си остане Канторович, след като не се представи другояче) разказа, че бил нелегален в Москва, а щом започнали арестите, се записал в армията на „другарите". И тъй като в миналото бил студент-математик и шахматист, го взели в шифровъчния отдел.

- Не си тръгнах с празни ръце - похвали се Канторович. - Взех и кодовете. Мисля, че белите ще ми се зарадват.

След като поизстина малко, Скукин явно размисли и престана да се гневи на внезапния обрат на съдбата.

- А пък на мен още повече. Предполагам, че чичо ще ми намери добро местенце. Ако се бях озовал на юг, разбира се, щях да ида при белите, но аз съм от Петроград, така че изборът не беше голям. Още докато бях в юнкерското училище, една ясновидка ми предсказа, че ще бъда генерал. Мислех да стана червен, но бял е още по-добре. Още повече, че при нашите нещата вървят горе-долу добре, а при червените все по-зле.

По последната фраза не беше трудно човек да се досети, че Скукин мислено вече е минал линията на фронта. Той улови изпитателния поглед на Мона и каза предизвикателно:

- Да, госпожице. Прагматик съм. А освен това съм честолюбец и кариерист. И никога не се правя на по-добър, отколкото съм всъщност.

Двамата офицери бяха много интересни, Мона охотно би опипала лицата им, за да ги разбере по-добре, но се налагаше да се задоволява със зрението.

Сред всички неща, които си носеше за из път, имаше малко резбарско ножче. Дървото е скучен материал, но откъде да вземе восък?

Щом се отдалечиха на достатъчно разстояние от лошото място, те отново спряха на брега, за да изчакат смрачаването, и цялата компания слезе на сушата, а Мона се зае с дърворезба. Това не й пречеше тихомълком да следи събитията. Освен това, когато човек е погълнат от художествен труд, на никого няма да хрумне да го помоли да се занимава със скучните женски задължения, а такива имаше. Още в баркаса Канторович някак си много бързо и ловко налови риба на хлебни трохи и сега тя трябваше да бъде изпечена. Старецът Сергий и Скукин се занимаваха с огъня, щабскапитанът чистеше улова, а Мона, вместо мило да домакинства, превръщаше парче дърво в грифон - и всички почтително поглеждаха творчеството й.

- А как е малкото ви име? - попита тя Канторович.

- Шая Мордехаевич - отвърна той бодро. - „Другарите" ми викаха Шайка, а вие можете да ме наричате Шаенка.

- А пък аз съм Федосия Кукушкина - засмя се тя. Весел, хубав, луда глава и не особено умен. Точно както трябва.

Скукин също беше ефектен, но съвсем по друг начин.

Светът е пълен с циници, но толкова откровените циници са рядкост. Липсата на притворство е много силно качество. Както при жените, така и при мъжете. Интригуващото у Скукин бе някаква вътрешна студенина или, по-точно, неподвижност. Именно неподвижност. Сякаш имаше непоклатима опорна точка, с помощта на която може да помести света, а той самият ще остане на мястото си. Само крайните егоцентрици притежават това завидно качество.

И също беше красив, със сдържани, неруски маниери.

Движенията му бяха пестеливи, изящни. Очевидно беше умен. Явно не бе веселяк. Като че ли при първото впечатление губеше пред „Шаенка", но се усещаше и наличието на втори пласт, който винаги привлича.

При тази конкуренция горкият старец с неговата американска диплома съвсем започна да бледнее.

И той, сякаш усещайки това, веднага след трапезата каза:

- Отбой. Спим два часа. След това продължаваме плаването.

Не позволи на младите мъже да позабавляват дамата с беседа, а „Шаенка" с охота заглеждаше Мона и май нямаше нищо против да разпери опашка.

- Думата на адмирала е закон за моряка - каза той с въздишка. Легна, подложи лакът под ухото си и моментално заспа.

Скукин си легна в позата на покойник, със скръстени на гърдите ръце, раницата си намести вместо възглавница. Отец Сергий величествено задряма, опрял гръб на стъблото на едно дърво. Щом не се стигна до весел пикник, Мона също зае поза за почивка, далеч от мъжете, в баркаса. Загради се от света с бордовете, така че остана само небето отгоре. Когато затвори очи, то все още беше светлосиньо. А когато ги отвори - сякаш буквално след секунда - то вече беше черно. Нощ.

Мона се събуди от това, че баркасът се поклащаше на вълните.

- Отдавна ли плаваме? - попита тя с прегракнал от съня глас.

Срещу нея някой изшътка.

- Шшт.

Някой, по шепота не стана ясно кой, каза:

- Тихо. Нощем по реката се чува надалеч.

Мона също премина към шепот:

- Вече сме в Козолупия, така ли?

- Да.

Седна, за да види, но в началото не видя нищо, освен неподвижния мрак горе и още един, поклащащ се - долу. Постепенно очите й свикнаха с тъмнината и започна да вижда различимата плътна сива линия на близкия бряг и светлосивите вълнички по водата. Лодката бавно и безшумно плаваше по течението.

На носа седеше някой в застинала поза със странно разперени лакти. Скукин, отгатна Мона по фигурата. Какво ли прави? Аха, гледа с бинокъла. Но какво може да се види в тъмното?

Изведнъж Скукин вдигна ръка.

- Какво? - прошепна Канторович. Беше седнал на дъното на лодката, точно пред Мона, тя го забеляза едва сега.

- Нещо свети, но не мога да разбера какво - отвърна Скукин.

Щабскапитанът се премести до него.

- Подайте ми вашите чудни окуляри... Да, огън е. Посред реката? Странно. Ей, старче, я завийте към ей онзи нос там.

Рулят леко изскърца.

Пред тях реката правеше завой и баркасът се насочи към издатината на брега. Носът меко опря в пясъка. Мъжете слязоха един след друг на сушата, като се стараеха да не вдигат шум. Мона ги последва.

Нещо изпука. Скукин се катереше по ниско, криво дърво. Замря.

- Какво прави? - попита Мона стоящия пред нея отец Сергий.

- Има морски бинокъл за нощно виждане.

Тя повървя малко по брега, разтвори клоните. Наистина беше огън. Тук реката ставаше много по-тясна - до четиридесетата или може би дори до тридесетина метра и точно по средата, на нещо плоско и равно, пламтеше жълто-червен конус. Нищо повече не се виждаше и Мона се върна.

- Какво е това? - щабскапитанът подръпна Скукин за тока.

- Не ми пречете.

Минаха още две или три минути, преди Скукин да слезе от дървото.

- Господа, ситуацията е следната. Това е ферибот, който стои по средата. На палубата стоят трима души с винтовки. Огънят гори във варел, осветява водата. Невъзможно е да преминем край тях незабелязано.

Канторович тихо подсвирна.

- Кордон, мамка му! Извинете, госпожо.

- Това още не е всичко - невъзмутимо продължи Скукин. - Отсреща, на нашия бряг, има картечно гнездо. Видях чували, дуло и две глави.

- Какво ще правим? - попита Канторович.

- Да погледнем ситуацията от друг ракурс. Елате, щабскапитане.

Те двамата отидоха до самата вода, като тихо си говореха нещо.

- Не допускат цивилни и представители на слабия пол да участват във военния съвет - подхвърли иронично отец Сергий. -Ами да видим какво ще реши г-генералният щаб.

- Слушам, господин подполковник - каза Канторович, като едва повиши тон. Навлезе в гъсталака и изчезна.

А Скукин се върна също толкова невъзмутим и делови.

- Това е военно положение - каза той, - затова поемам командването.

- Той къде отиде? - попита Мона за щабскапитана, а отец Сергий попита:

- Какъв е планът за действие?

Скукин отговори не на нея, разбира се, а на мъжа:

- Червените смятат „Козолупинската република" за съюзник. Нейният лозунг е „Съветите без чифути и комунисти". Затова ще тръгнем открито. Аз имам удостоверение на помощник-началник щаб на червена бригада. Ще кажа, че слизам надолу по реката с донесение. Вие, госпожице, ще се преоблечете - в мешката имам резервна гимнастьорка. Вземете моята фуражка, напъхайте косата си под нея. При болшевиките служат доста жени, но всички са остригани. Вие сте просто нашият лодкар -(това вече бе казано на отец Сергий.) - Щом минем кордона – ще приберем Канторович. Той ще ги заобиколи по сушата. Всичко ли е ясно? Най-вече си мълчете. Аз ще говоря.

- А защо Канторович да не е с нас? - попита Мона. -Нали и той има съветски документи.

- Защото той е Шая Канторович - отвърна нетърпеливо подполковникът. - Нали ви обясних, че козолупинци не обичат евреите.

Отец Сергий имаше друг въпрос:

- Какъв ви е планът в случай, че все пак ни задържат?

В гласа му нямаше тревога, само любопитство. Скукин му отговори по-рязко, отколкото на Мона:

- Повтарям още веднъж: ситуацията е военна и аз съм този, който командва. Заповедите на командира не се обсъждат, а се изпълняват - погледна часовника си със светещ циферблат. - Ще дадем на Канторович още четвърт час и - напред. Заемете местата си в баркаса.

Те се върнаха в лодката. Мона свали плаща и блузата си. В тъмното можеше да не се притеснява за целомъдрието си -мъжете нямаше да видят нищо, само едно бяло петно. Намъкна се в гимнастьорката на Скукин, която й се оказа тясна на гърдите. Напъха косата под фуражката. Тя се приповдигна, косата беше пищна. Забоде я от двете страни с фиби, за да не падне. Жалко, че нямаше как да се огледа в огледало.

- Време е. Палете мотора, старче! - гласно нареди Скукин. - Вече не се крием.

В тишината на нощта изръмжаването на мотора отекна оглушително.

Баркасът излезе на средата на реката, оставяйки подире си бяла ивица, заобиколи тъмното петно на носа и уверено тръгна право към огъня.

От ферибота нещо крещяха и махаха.

- Гаси! Гаси! Идвай насам! - разбра Мона.

Ревът секна. Лодката забави ход и се насочи към черния правоъгълник.

- Спри тук - заповяда отгоре дрезгав, хриплив от пиене глас. - Излизай един по един.

Първи се качи Скукин.

- Здравейте, другари. Вие козолупинци ли сте? Името ми е Скукин - помощник-началник щаб на петдесет и осма бригада. Ето удостоверението ми. С мен има една стенографистка. Отиваме във Волчанск.

Добре говореше. Уверено.

- Дръжте ги на мушка, момчета - каза собственикът на противния глас. - Ако има нещо - трепете ги.

Мутрата му беше по-противна от гласа: сивкава, подпухнала, лошо ухилена. Явно той бе началникът тук.

- А не може ли малко по-възпитано? - запротестира Скукин. - Говорите с командир от Червената армия. Ние имаме военен съюз с вашата република.

- Аха, може би да вземем да се цунем, а! - изсумтя онзи и изведнъж свали колана с кобура на Скукин. - Ние тука целото общество го реши'ме, че Съветите са враг на трудовия народ и всички вие, червеногъзите, требе да бъете избити. Я, застай ей тамо на края! Ей, вие, двата, ялате тука!

Зад гърба на Мона отец Сергий тихо каза:

- Романът „Война и мир", сцена от сражението при Аустерлиц. Мъдрата д-диспозиция на щаба се провали.

Намерил време за шеги, помисли си Мона. Зъбите й тракаха. Тя някак се покачи по стъпалата на стълбичката - краката й едва се сгъваха. Право в гърдите й се опря дуло.

- Женската става, цицореста е - каза началникът. - Не-маа се боиш, тебе нема да те трепеме. Ще свършиш работа. Момци, поемете я.

Вторият хвана грубо Мона за лакътя и я блъсна при Скукин. Онзи стоеше с гръб към парапета с ръце в джобовете. До него, небрежно пуснал винтовката, се зъбеше третият караулен. Мутрата му беше такава, че началникът им бе по-приятен за гледане.

- Ти на къв се праиш, бе, червеногъзия? - извика на Скукин началникът. - Я лапите горе! Няма да повтарям, гнидо...

Мона не разбра какво се случи в следващия миг. Джобът на панталона на подполковника гръмна с трясък, избълва огнен език и сивомутрестият се сви одве, без да довърши. Полковникът се завъртя - надясно, наляво, крачолът му още два пъти изплю зъл, трещящ огън. Единият караулен размаха ръце и пльосна в реката. Другият извика и падна на колене. Тогава Скукин измъкна ръце от джобовете. В дясната имаше малък пистолет. Подполковникът фрасна началника с дръжката по темето - онзи рухна във водата. Натам с ритник политна и коленичещият.

Горе останаха само двама - Скукин и слисаната Мона.

- Побъркахте ли се? - завика от лодката отец Сергий. - Ами картечницата? Скачайте във водата! От другата страна на ферибота! Бързо!

Мона се хвърли към перилата, погледна надолу към тъмната вода и замря.

- Спокойно, мадам. Няма нужда да скачате никъде -каза зад гърба й Скукин.

Тя се обърна.

Подполковникът стоеше спокойно и гледаше към брега - там, където бе картечното гнездо.

- Какво става при вас, Канторович? - подвикна той. Брегът му отговори:

- Всичко е наред! Елате да ни вземете !

- Кои пък сте тези „вие"?

- Аз и новият ми приятел! - отвърна весело щабскапитанът. - „Хочкис" и две ленти с патрони!

Скукин скочи в баркаса.

- И никога повече не подлагайте на съмнение заповедите на командването - наставнически каза той на отец Сергий. -Добрата диспозиция предвижда всички изненади.

Старецът засрамено си мълчеше, а докато слизаше по стълбичката, Мона погледна подполковника с възхищение.

Все пак най-добрите мъже на този свят са офицерите. Или поне когато по света има война.

Сякаш в чест на победителите изведнъж небето над главите им се разтвори, излязоха звезди, грейна луна и нощта заприлича на картина от сладникавия живописец Куинджи.

- Как успяхте да отнемете картечницата на двама въоръжени мъже? - попита Мона щабскапитана, когато стигнаха брега. -Без стрелба, без шум?

- Ами ей така. Шат, шат.

Той й показа нож с тясно, хищно острие. Избърса го в тревата и го пъхна в ботуша си.

Нагласи в лодката някаква желязна джаджа на триножник. Седна, протегна се и се прозя.

Скукин също бръкна в ботуша си, но онова, което измъкна оттам, беше не нож, а малка флейта в хубаво калъфче.

- Нали никой не възразява? Помага ми да сваля напрежението.

Възразяващи нямаше.

Минута по-късно южноруската нощ стана още по-сладка - над реката се понесе тиха, вълшебна мелодия.

Скукин свиреше невероятно, извличайки от инструмента си ледени звуци с поразителна точност, прозрачност и чистота.

Мона слушаше и я полазваха тръпки. Единият й спътник преди малко хладнокръвно бе заклал двама души. Другият бе застрелял трима. Пет живота бяха прекъснати. Толстой и Достоевски биха написали за всеки от тях по някой велик роман, а

Леонид Андреев - сърцераздирателна повест. А сега има гражданска война, и всички са свикнали. Единият убиец се прозява, другият музицира с блажено притворени очи. Като момчето Кай, което има буца лед вместо сърце.

На фона на вълшебната музика на Мона неудържимо й се приспа, макар че откакто се бе събудила, не бе изминал и час.

Това без съмнение беше от потреса.

Тя отново легна на дъното, затвори очи, затъркаля се някъде надолу, надолу, към мекото тинесто дъно, отблъсна се от него и изплува чак на сутринта. Страшната нощ сякаш не се бе случвала. Може би беше сънувала?

Баркасът беззвучно се плъзгаше в сивкавата мъгла, под която блещукаше гладката вода. Новороденото слънце играеше сложни цветови игри с мъглата. Вместо флейтата пееха птици - и гласовете им съвсем не звучаха по-зле.

Това е първобитен живот, естествен подбор, каза си Мона. Природата не съжалява за нищо и за нищо не се разкайва. Някой е искал да те изплюска, но ти не си се дал и ти самият си го изплюскал. За това слънцето ти свети и чуруликат птичките. Няма причина за философски размисли.

И тогава й стана добре, радостно и просто. Само дето нейните спътници явно не са почтителни рицари, които вярно служат на прекрасната дама, защото не са особено почтителни и със сигурност не й служат. За сметка на това с тях е сигурно.

Аз съм като Хъкълбери Фин, който плава по Мисисипи, помисли си Мона.

Опрян на руля, отец Сергий си записваше нещо в тефтерчето. Офицерите съсредоточено играеха на карти. На пейката между тях имаше купчина съветски парични знаци.

- Я да видя - отрони провлечено Скукин. - ...Аха! Блъфирате. Така си и знаех.

Придърпа всички хартийки към себе си.

- Голяма работа ще ви свършат при белите - засмя се Канторович. - Хайде да играем на чембери, като в гимназията.

- Аз съм учил в Пажеския корпус. При нас никой не играеше на чембери. А парите са си пари, към тях човек трябва да се отнася с уважение.

Никой не обръщаше внимание на Мона и на нея й хрумна друга литературна асоциация: трима в една лодка, без да става дума за кучето.

Не би било зле да можеше да си измие главата и да се приведе в по-добър вид, защото наистина е заприличала на улично псе...

Денят мина без приключения. Е, почти.

Плаваха ту просто по течението, ту на платна, а един път отец Сергий и Канторович седнаха и на веслата. С гребането на четири силни ръце и с вдигнато платно лодката полетя почти толкова бързо, както с мотора.

Край села и паланки все пак преминаваха на мотор и щабскапитанът за всеки случай залягаше зад картечницата.

Но никой не закачаше пътешествениците. Или местата бяха мирни, или дулото на „хочкиса" изпълняваше отлично ролята на пропуск.

Мона през цялото време поглеждаше Скукин. Миналата нощ той й бе направил страхотно впечатление. Роден вожд. Хладен, пресметлив и което бе най-учудващо - изобщо не се перчеше. А какъв музикант се оказа! Сега й харесваше всичко у него, дори това, че по време на вечерната почивка подполковникът се зае да си полира ноктите. Прав е Пушкин: за ноктите намира време и някой деловит човек[76] .

Този Кай има нужда от Герда, която да разтопи омагьосаното му ледено сърце, нежно си мислеше тя.

В този миг Скукин вдигна поглед и срещна очите на Мона, след което каза с обичайния си заядлив глас:

- Познат ми е този умилителен израз на женското лице. Той означава: „Определих лидера сред мъжките и искам поколение от него". Не се палете, госпожице. Аз съм самец-лидер, разбира се, но нямам никаква нужда от самка.

Пламнала от обида и срам (да, да, срам, защото димът не беше без огън), Мона изсъска:

- Не сте никакъв самец-лидер, а самец-педал! Затова нямате нужда от самки!

И се отдръпна. С грубияните тя никога не се държеше като дама. Не го намираше за нужно.

Добре, че не я чуха другите двама - те чистеха картечницата и си говореха за нещо.

Все още бясна, Мона отиде при тях, послуша ги. В беседата нямаше нищо интересно.

Говореха за следващата проблемна територия, която бе по-добре да бъде премината през нощта – Зеленошколската Директория. Тя не признаваше нито червените, нито белите, там царяха някакви странни закони, атаманът се наричаше „директор", а фамилията му бе Жовтогуб.

И двамата клоняха към едно и също решение - да останат тук, докато се мръкне.

Настроението на Мона се развали, спътниците престанаха да й харесват.

Единият е груб и най-вероятно представител на „третия пол" (по-интелигентен израз от онзи, който бе употребила в яда си); вторият е старец и също не е кой знае колко любезен; третият - със съмнително чувство за хумор („Шаечка!").

Впрочем, струва си да се вгледам по-внимателно в третия, каза си тя, отбелязвайки широките рамене на щабскапитана и оголените му до лактите ръце.

Той съвсем не беше лош. Със сигурност по-хубав от Скукин. Ядът й не трая дълго, защото реката сияеше с лениви, предвечерни златни отблясъци, младите листенца шумоляха, печената риба миришеше чудесно, а грубиянът Скукин щеше тепърва да съжалява за поведението си.

В общи линии всичко беше наред. Завършваше вторият ден от рискованото пътешествие.

Зеленото Училище

По време на вечеря Мона седна настрана - с лице към храстите и с гръб към обществото. Ядеше страхотна платика на клечка и доизмисляше плана си.

Планът се заключаваше в това да престане да бъде куче, което никой за нищо не брои, да накара мъжете да се отнасят към нея по друг начин.

За това ще трябва:

1. Да се отдалечи в скришно местенце, за да се изкъпе и да си измие главата.

2. Да се среши и да си направи прическа. Възможни бяха две: кокче „кифличка" на тила и тупиран бретон или просто пусната на вълни по раменете (не е много практична, но пък изглежда още по-добре).

3. Да се преоблече. Да свали наме талото, като че ли с него е горещо в тази жега; да обърне полата с истинската, лицева страна навън; да извади от мешката сатенена блузка, която бе скрила за цивилизацията.

4. Ефектно да се завърне в обществото.

5. Да опитоми Канторович, с отец Сергий да се държи така, сякаш още е мъж, та дрънка, да игнорира Скукин.

Тя запрати рибешкия скелет настрана, обърса пръсти в тревата. Огледа се. Тримата богатири не я гледаха, обсъждаха си нещо мъжко.

Пазете се, три прасенца. Сега при вас ще дойде сивият вълк и ще изтрака със зъби, хищно се усмихна Мона, звездата на петроградските салони.

Тя грабна мешката, шмугна се в храстите - и се натъкна на неподвижно застанал човек.

Не успя да извика - загрубяла длан затисна устата й. Съвсем близо, на десетина сантиметра я гледаха две яростно присвити очи. Тих шепот заповяда:

- Млък! Само да си гъкнала.

И още на някого:

- Хайде, дечица. Тихичко.

Отляво и отдясно се размърдаха. Някой бавно се промъкваше там, без да изшумоли в тревата, без да закача клоните. Мона завъртя очи. Видя двама отдясно, един отляво. Бяха с еднакви войнишки гимнастьорки без пагони. Всеки с винтовка.

Онзи, който й затискаше устата - възрастен, с увис-нали мустаци - цъкна с език и поклати глава:

- Внимавай, жено, да не си издала и звук. Ако се ядосам - ще съжаляваш. Мигни, ако си разбрала.

И той изрече това толкова тежко и страшно, че на Мона изобщо не й хрумна да не го послуша. Мигна. Тогава той пусна ръката си и здраво хвана Мона за лакътя. В другата ръка мустакатият носеше наган.

- Сега! - извика той.

И четиримата с трясък изскочиха на полянката. Седящите успяха само да се огледат. Видяха насочените към тях дула и бавно вдигнаха ръце. Лицата и на тримата станаха еднакви: съсредоточено застинали, само очите се движеха.

Командирът пусна лакътя на Мона, подбутна я:

- Върви при тях. Седни.

Тя се затича при своите, също се пльосна на земята и се опря на мъжко рамо. (Беше противният Скукин, но сега обидите бяха без значение). Най-накрая успя да огледа горските хора. Тримата с пушките бяха с бръснати глави. На левите си ръкави носеха зелена лента. Личеше си, че не за първи път хващат пушка и всеки се целеше в един от седящите. Старият също имаше превръзка на ръкава, но малко по-различна - с бял кръг. Изобщо не бяха като онези от ферибота през нощта. Не приличаха на бандити, но веднага си личеше, че са много опасни. Особено началникът.

- Грамотно ни сгащиха - прошепна Канторович.

- Седете тихо! - навика ги мустакатият. - Не отпускайте ръцете.

И се обърна към своите:

- Ще ида да огледам лодката. Отваряйте си очите, момчета. Ако някой мръдне, стреляте.

- Охо, какво имат тука! - закрещя той от баркаса. -„Хочкис"! И две ленти!

Войниците извърнаха глави. Скукин се възползва от това, измъкна удостоверението от джоба на гърдите си и го запрати в храстите.

- Слушай моята команда - бързо прошепна той. - Всеки е сам за себе си. Не се познаваме. Помолил съм ви да ме закарате до някъде.

Канторович се отърва от документите си по същия начин. Мустакатият се върна. В едната ръка носеше свалената от триножника картечница „Хочкис", в другата бинокъла на отец Сергий, който обикновено лежеше на кърмата.

Попита:

- И какви сте? За кого воювате?

- За никого не воювам аз, добри човече - каза отец Сергий. - Бинокела е мой, от пазара го зех, със замяна. Много годна вещ в речното дело. Лодкар съм ази.

Говореше не както винаги, а меко, по южноруски. И изобщо не заекваше. Кой би очаквал от него подобни актьорски способности?

- Картечницата е моя - вдигна ръката си по-високо Канторович. - Ти, чиче, не я дръж така, ще я изкривиш. Аз също с никого не воювам, засега.

- А картечницата защо ти е? - весело се учуди командирът.

- Ами защото съм картечар. Като си тръгвах от войната, прибрах и машинката. Обикалям по света, търся си добра служба. Вие кои сте? Трябват ли ви добри картечари? Ако се разберем, ще бъда ваш.

- Сега навсякъде се търсят добри картечари. А за разбирането - ще се разберем. При нас в Зеленото Училище на всички им харесва.

Аха, ето какъв е този, разбра Мона. И съжали, че невнимателно бе слушала неотдавнашния разговор между отец Сергий и Канторович. Всичко, което бе останало в главата й, бе, че „Зеленошколската Директория" е против червените и срещу белите. И че атаманът им се нарича „директор". И имаше някаква смешна фамилия.

- А ти кой си? - попита мустакатият Скукин.

- Музикант съм, от Москва. Там няма какво да се яде. Промъквам се на юг.

- А струмента ти тогаз де е?

Подполковникът измъкна флейтата.

- Да посвиря ли?

Засвири „Камаринская[77]

- „Затанцува, тропна с крак, къщата разклати чак, а вратата хлопна - трак!" - запя мустакатият. Тупна Скукин по рамото. - Ела при нас, музикантче. Гладен няма да останеш.

Мона попита не като другите:

- Ти, лелче, чия си?

Очевидно в неговия свят нямаше вариант жената да е сама за себе си.

- Щерка ми е тя - отговори вместо Мона отец Сергий. - От Белгород сме двамата. И баркасът е мой. Тез двамата не ги познавам. Качих ги срещу заплащане, по пътя.

- А защо си доплавал толкоз далече чак от Белгород?

- В Луганск отиваме. Там има психическа болница. Добри хора ме посъветваха. Тя, щерката, не е много у ред. Лудичка е.

Всички погледнаха Мона. От изненада тя замига.

- Ама пък иначе си е тиха - въздъхна отец Сергий. - Но се побърква от мъжете. Като се разгони - и им се нахвърля. Казват психическите дофтори давали някакви церове за тоз недъг. Та затуй и тръгнахме.

- Ами да ни се нахвърли, нямаме против - каза луничав войник. - Нали, чичо Семьон?

И всички се засмяха, заедно с командира.

- Не говори така, сине - натъжи се отец Сергий. - Да те пази Господ от таквоз нещо. Моята Федосия като е в припадък, дращи физиономията на мъжа, гледа как гърлото да му прегризе. На един насмалко да му изтръгне цялото достойнство. Мъка!

Мона се включи в играта. Погледна луничавия в слабините, облиза се. Младежът отстъпи назад.

- Добре, чухме ви - посмя се командирът. - Сега да ви видим.

И започна да рови в мешките, без да бърза, основно. Зад подплатата на Канторович напипа някакви хартии.

Извади ги.

- Що за цифри са това?

Кодовете за шифриране, досети се Мона. Щабскапитанът разправяше как ги е откраднал от червените.

- Дявол знае. Прибрах ги за цигарки.

Мустакатият порови още малко. Изведнъж се изправи и удари Канторович с юмрук в лицето.

- И това ли е за цигарки?! Гнида златопагонна!

В едната си ръка държеше разгърнато парцалче. В нея блещукаше емайлът на ордени. Мона видя бялото кръстче на офицерски „георгий"

В челото на щабскапитана се опря дулото на винтовка. Той седеше пребледнял, плюейки кръв.

- Такаа - провлече командирът, като видя в тревата колана с кобура на Скукин и кожения калъф с морския бинокъл. - А това чие е?

- Мое - каза Канторович, който вече нямаше какво да губи. - Аз съм военен. И между другото не съм казвал, че не съм офицер. На войната командвах картечна рота.

- Я, стани. И ти вторият - също! - нареди старателният следовател.

Премери колана на Канторович - оказа се, че му е малък. За сметка на това беше таман на Скукин.

- Офицерчета. Лъжци! Вържете ги, момчета.

Вързаха ръцете на щабскапитана и подполковника, претърсиха и двамата. Намериха и малкия пистолет в джоба на Скукин, и ножа в ботуша на Канторович.

- Вие сте виновен с тези, вашите дрънкулки! – злобно каза Скукин на щабскапитана. - Вие какво, и в Червената армия ли си ги пазехте? Идиот! Заради проклетата ви сантименталност...

Командирът го фрасна в скулата:

- Затвори си човката, благородие! Има кога да дрънкаш.

Той се обърна към Мона и отец Сергий, които още бяха седнали.

- Хайде, старче, вземай щерката и да ходим с лодката. При нас, в Зелени, дофторите са не по-зле, отколкото в Луганск. Ще я излекуват.

А на своите каза:

- Ще ги доставим при директора, нека той решава. Не са проста работа тези цифри тука, момчета. Виждал съм такива в щаба, на фронта. „Шифра" се нарича.

Всички се натовариха в баркаса, който нагази ниско от тежестта. Потеглиха. Заради бученето на мотора не си говореха.

Мона уплашено погледна своите рицари, които се оказаха не чак толкова надеждни.

Разбитата уста на Канторович злобно потреперваше, Скукин напрегнато мислеше за нещо - явно се чудеше как ще се измъква. Безметежен изглеждаше само отец Сергий, който, трябваше да му отдаде дължимото, се държеше на ниво. От друга страна, той имаше по-малко причини за притеснения от офицерите, а пък и ръцете му не бяха вързани.

След четиридесетина минути пътуване с включен мотор, тоест може би след десетина версти надолу по течението, на високия десен бряг се видя селище. Беше спретнато, около сто-двеста варосани къщи, а по средата блестяха ламаринените покриви на каменни сгради и блестяха с позлатата си пет кубета на църква.

- Ето го нашето Зелени. Като нищо ще си останете завинаги тук - каза зловещо командирът. - Полза някаква ще има от вас -ще наторите земята.

С това напътствие под дулата на пушките арестуваните се качиха по тясна пътечка, която водеше нагоре по стръмния бряг. Пред тях се откри голяма зелена ливада. Пастир бе подкарал към къщите стадо тлъсти крави, поклащащи напращелите си вимета. Впрочем до вечерта още имаше доста време - в края на май дните са дълги. Докъдето ти стигат очите, се простираха разорани ниви, вече покрити с ярка зеленина. Между къщичките се белееха и лилавееха обрасли с люляк градини - дори отдалеч се усещаше одеколоновият му аромат. На пущинака в края на селото хлапаци, облечени в гимнастьорки, с вече познатите зелени превръзки на ръкавите, се обучаваха на ръкопашен бой с щикове. Редуваха се да се засилят и с вик да забият щика в сламено чучело, после го измъкваха и тичаха обратно в строя. Командваше ги мустакат мъж с добра военна стойка. На ръкава му също имаше лента, с две бели кръгчета.

- От где се сдоби с тази „Хочкис", Семьон? - извика той.

- Ей тези тука офицерчета ми го подариха. Смяташ ли скоро да вечеряш, стотник?

- Още половин час ще ги поюркам момците и тогава. Намини, десетник. Таисия е направила борш.

- Ще намина.

Говореха си мирно, по съседски, сякаш нямаше никакви арестувани, двама от които с вързани на гърба ръце.

Селото се оказа заможно. Всички къщи бяха прясно варосани, оградите - равни и дори боядисани. Скамейките бяха пълни със старци и старици, които зяпаха непознатите, но без кой знае какво любопитство. Явно гледката беше привична.

Улицата ги изведе на мегдан с редици пазарски сергии, където независимо от късния час вървеше оживена търговия.

Имаше и дюкяни - много, двадесетина. Мона мина с поглед то табелите. „Месо", „Хлебарница", „Галантерия", „Бакалия", „Мануфактура", „Ботуши-галоши". Дори „Книги"! Че тук магазините са повече, отколкото на полумъртвия „Невски", сега булевард „25 октомври".

Каменните къщи, които заобикаляха площада, също изглеждаха поддържани - и това при общоруската разруха. От отворените прозорци на дълга сграда с надпис „Четирикласно народно училище" се носеше стройно пеене - там репетираше детски хор. Картината щеше да е съвсем идилична, ако в тълпата не преобладаваше бледото зелено на фуражките и военните куртки.

Заведоха задържаните до къща с четири колони на фасадата и широко стълбище. „Областна управа", прочете Мона на скучната административна табелка. Но над нея, направо на мазилката с огромни завъртени букви бе изографисано „ДИРЕКТОРСКА".

- Не ги изпускай от око - нареди Семьон на конвоя и бегом се качи по стълбите. - Ще ида да доложа на директора.

След около пет минути, които се сториха на Мона цяла вечност, вратата на управата започна да се отваря със зловещо скърцане и замря. Някой тръгна да излиза, но се спря.

- Смяташ да ги разстреляме? - попита властен, чуващ се надалеч глас. - Сега ще видим.

Мона се приготви да види някой много страшен. На верандата обаче излезе човек с доста мирна, дори скучна външност. Беше преобладаващо сив: прошарена коса като паница, брадичка като на Чернишевски, очила в метални рамки. Под мишосивото сакенце се виждаше украинска риза с бродерия на врата. Човекът държеше чаша чай. Оръжие нямаше.

- Здравейте, момчета - кимна той на конвойните. -Коля, съседите се оплакват от теб. Мини после при мен. Сайкин, прочете ли книжката? Тиша, майка ти как е? Не оздравя ли?

И тримата почтително го поздравиха, като го наричаха „господин директор". Всеки му отвърна по нещо, но Мона не ги слушаше - сърцето й биеше лудо. В този Чернишевски, в меките му движения, в тихия глас с учителска постановка имаше нещо плашещо. По същия начин я хващаше шубето от страховитата директорка.

Мъжът, без да бърза, слизаше по стъпалата. Сега оглеждаше задържаните. Внимателните му очи също се оказаха сиви.

Подир директора вървеше десетникът Семьон, сочеше всекиго с пръст и полугласно обясняваше нещо.

„Ордени... Шифра... Психарка", чу Мона и когато усети, че атаманът я гледа, няколко пъти конвулсивно поклати глава.

- Господин началник! - гръмко каза Канторович. - Разрешете...

В този миг получи от конвойния удар с приклад в ребрата и се задави.

- Ще говориш, когато те извикат на дъската - с укор поклати глава директорът. - Никаква дисциплина, и това ми било офицер. Върни му ордените, Семьон. Той честно си ги е заслужил. Смел човек - по очите си личи. И опасен. Вторият също не е какъв да е. Заведи ги в инспекторската, при Степан Акимович. Нека ги разпита за шифрите и прочее. А вие - обърна се той към отец Сергий – заповядайте при мен, ще си поговорим. И щерка си вземете.

Атаманът явно бе свикнал да не му противоречат. След като даде нарежданията, той се завъртя и тръгна обратно в къщата.

Десетникът се похвали на конвойните:

- Ненапразно докарах тук лодкаря. Нали чухте? Той самият ще си приказва с него. Веднага се сетих аз: деденцето не е обикновено.

Канторович и Скукин ги поведоха към портата. Мона не се сбогува с тях, дори не погледна след тях. Знаеше: сега съдбата ще реши.

От вълнение тя не можа нормално да огледа вътрешността на управата. Май вътре на бюра седяха хора, някъде тракаше пишеща машина. Мона гледаше само леко приведения гръб на директора.

Той бутна една врата, махна с ръка:

- Заповядайте.

Тази зловеща вежливост бе най-плашеща от всичко. Озоваха се в кабинет, който много приличаше на учителска стая. Нищо войнствено - шкафове с книги, няколко тетрадки на масата, имаше дори нещо като дневник с разграфени страници, изписани с изряден почерк.

Директорът седна на бюрото, посочи им два стола.

- Е, кои сте всъщност? Това, че не сте баща и дъщеря, се вижда. И за психическото заболяване също няма нужда да лъжете. При нас в болницата работи отличен психоневролог от Харков. Ако се налага - ще провери...

- Психоневролог? В селската болница? - учуди се отец Сергий.

Мона го погледна с недоверие. Това ли е единственото, които иска да попита?

- При нас в Зеленото Училище има всякакви лекари. Сами идват тук от града. Защото при нас е сито и спокойно - директорът размаха пръст. - Но, моля ви, не ме прекъсвайте. Още не съм свършил. И така, вие не сте баща и дъщеря, жената не е луда и вие не сте никакъв лодкар, разбира се. Кажете истината. За лъжа наказвам.

За военно време думата „наказвам" уж не бе най-страшната заплаха, но Мона се разтрепери.

Отец Сергий обаче гледаше атамана без какъвто и да било уплах, по-скоро с любопитство.

- Т-това за лудостта го казах, за да не стане така, че вашите бойци да вземат да закачат дамата.

- При нас няма насилници. За това се полага наказание от трета степен.

Директорът оглеждаше отец Сергий с не по-малък интерес.

- Чуйте ме, за тридесет и пет години педагогическа работа съм се научил много добре да преценявам хората. У вас се усеща личност от доста голям мащаб...

Мона с учудване зяпна отец Сергий. Той, разбира се, беше солиден старец, но чак „от доста голям мащаб"? Или беше изпуснала нещо?

- Вие не сте шпионин, разбира се, както предположи десетникът - продължи директорът. - За друг калибър става дума. Кой сте тогава?

Той си допи чая и изведнъж - Мона писна - запрати празната чаша право в лицето на отец Сергий. Чашата бе уловена във въздуха.

Директорът доволно се разсмя.

- Нали виждам - поразителната точност на всяко движение. Като на цирков акробат. Какъв сте?

- Включително и акробат - невъзмутимо отговори отец Сергий и сложи чашата на масата.

- А освен това?

- Изследовател. Осъществявам етнологическа експедиция. Изучавам руския анархизъм. От тази гледна точка вашата „република" ми е много интересна.

Мона не вярваше на ушите си. Как може така да говориш с човек, който всеки миг може да заповяда да те разстрелят?!

Но директорът не се ядоса.

- Да се запознаем - каза той. - Никодим Лвович Жовтогуб. Само че тук при мен, пази боже, не е република, а училище. Зелено Училище. А що се отнася до анархизма, ще е по-добре да идете в Гуляйполе, при Нестор Иванович Махно. Той, поради младостта и склонността си към романтизма, обича „черната правда". А нашата правда е зелена.

- А какво е „зелената правда"? Ще ми разкажете ли? - попита отец Сергий така, сякаш ставаше дума за най-обикновена светска беседа.

- С удоволствие. Рядко ми се случва да говоря с умен възрастен човек. Вечният проблем на педагога - през цялото време е заобиколен от деца.

Двамата не обръщаха на Мона никакво внимание и това чудесно я устройваше. Тя изобщо с най-голямо желание би се махнала от тук, но се страхуваше да не би с някое излишно движение да напомни на атамана за присъствието си.

- Ако позволете, първо ще разкажа за себе си. За да ви стане ясно как възникна Зеленото Училище... На двадесет, още преди да завърша Харковския университет, аз „тръгнах из народа", да отнеса при „дивия мужик" високите идеали на свободата, равенството и братството - Жовтогуб се ухили. - С времето, когато опознах живота и народа по-добре, от трите идеала остана само един, най-важният: братството. Свободата и равенството не съществуват. Това са градски химери, а Русия е селска държава. Не черна от фабричния дим, а зелена от полетата и горите. И руската правда също трябва да бъде зелени, селска. Простичка и сурова, но честна и не заемна, а своя.

Отец Сергий слушаше много внимателно.

- И каква по-точно?

- Държавата е враждебна за селянина, а анархията е опасна за него. В основата на селския живот е семейството. Как е в голямото селско семейство? Няма нито свобода, нито равенство, но пък братство, сиреч любов, има. Думата на бащата е закон. Добрият баща обича децата си, но не ги глези, както градските жители. И ги учи, постоянно ги учи. Как да орат и сеят, как да си гледат къщата, как да живеят с околните. Освен това селското семейство е и училище. Затова нашето Зеленско общество се нарича „Зелено Училище".

- Тоест вие смятате народа за дете?

- В основната си маса - безусловно. Изключения има, но са много редки. Аз съм директор на начално училище и обучавам учениците си на основни неща. Имам известно количество възрастни помощници, при нас те носят високото звание „учители" и образуват нашия орган на управление - Учителския Съвет, под мое председателство.

- Учителите избират ли ги?

- Само това липсва! Народът е тъп. Ще наизберат разни кресльовци и такива, които разказват красиви приказки. Учителите се назначават от директора, от мен. Това са най-уважаваните хора, по заслуги. В селското семейство уважението към личността не е подарък, който всеки получава по рождение. Уважението се печели. Кой уважава едно бебе, което само сере в пелените си? Ти първо порасни, прояви полезност, получи си атестата за жизнена зрялост - и тогава претендирай за уважение.

И тук отец Сергий зададе въпрос, от който Мона цялата се сви.

- А кой назначи вас за директор, Никодим Лвович? С какво право именно вие решавате кой е д-достоен и кой не?

Но Жовтогуб отново не се ядоса.

- Назначен съм за директор на Зеленското училище още преди тридесет и пет години - аз съм го създавал. И през тези години при мен са учили всички местни, които сега са на възраст до четиридесет и пет години. Свикнали са да ме слушат от малки. Тук имаме своя собствена власт от по-миналата есен, когато в Петроград всичко се разпадна. И не живеем лошо. Сеем си жито, вдигаме сватби, построихме тридесет нови махали - защото непрекъснато прииждат все нови и нови хора. Наоколо цари глад, разруха, а при мен е директория - хиляда и петстотин версти пълен ред. Земята е много, стига за всички -реквизирахме владенията на помешчиците. Според последното преброяване от този май имам 11 438 души. От тях почти половината са здрави мужици, работници и защитници. Навсякъде в Русия заради войната мъжете са малко, а при нас са много. Идват дезертьори - и от белите, и от червените.

- Направи ми впечатление, че навън има много хора с военни к-куртки.

- А как иначе? Времената са такива, че трябва да сме готови за отбрана. При нас си има ред: всеки мъж веднъж седмично е на военно дежурство. Затова постоянно разполагаме с осемстотин въоръжени мъже в бойна готовност, а ако се наложи - ще обявя мобилизация и ще станат седем пъти повече. Имаме много оръжие и боеприпаси. Миналият октомври отидохме до Купянск, преградихме влаковата линия и една седмица разоръжавахме германски ешелони. Имаме полева артилерия, дори бронирани автомобили. Ела само и опитай да си пъхнеш носа при нас. Намериха се някои желаещи, опитаха: и бели, и червени, и от станиците на съседната област. После съжаляваха. Моите войници са добри, стоят твърдо зад зелената правда. Има и бивши офицери, но имам желязно правило: бяла кост не вземам, на тях душата им е покварена. Само от онези, които са изслужили до офицерско звание от обикновени войници.

- Кръгчетата на лентата на ръкава - това отличителни знаци ли са?

- Да. Едно кръгче десетник, две - стотник, три - есаул, четири - полковник. Те не юркат никого напразно, но дисциплината е по-добра, отколкото в царската лейбгвардия. Наказания ей така, за нищо, няма, но ако си се провинил - получи си заслужения пердах. Както си е прието в селското семейство.

- А как се наказва при вас? - отец Сергий леко се навъси. - Споменахте „наказание от трета степен". Какво е то?

- Вие сте умен човек. Няма нужда да ви обяснявам, че с децата не може без наказания - развалят се. За добро децата трябва да се поощряват, а за лошото - да ядат бой. За тяхна полза и за урок на другите. Наказанието задължително трябва да е страшно. Защото страхът е отличен възпитател. Животът, в качеството си на най-големия учител, си е страшен. И той жестоко наказва провинилите се. Ако наказанието е ясно и справедливо, хората винаги го одобряват. При нас има три степени на наказание. За дребни нарушения и пакости се полага карцер или бой с пръчка. За средни изключваме от Училището. А третата степен е за тежки престъпления и това е публична екзекуция. Обяснявам с частен пример. При нас в Училището е забранена употребата на алкохол. Сух закон. Заблуда е, че в Русия винаги се е пиело и руснаците не могат без водка. Иван Грозни, този бяс, през шестнадесети век учредява кръчмите за попълване на държавната хазна и е алкохолизирал народа. Та така, за пиянство при нас има наказание от първа степен - бой. За варене на самогон - втора степен: гоним ги да се махат. За търговия с алкохол - смърт. А освен това им набиваме главите на кол, за назидание... Какво се навъсихте? – усмихна се Жовтогуб. - В нашите затънтени места европейската чувствителност още дълго време ще бъде нещо чуждо. Казвам ви: зелената правда е сурова. Но Русия може да се спаси само с нея.

- И как си п-представяте това спасение?

- Ами много просто. Всичко истинско всъщност е просто. Зелената Русия трябва да се обедини, докато червената Русия воюва с бялата Русия. Съюз на селските републики - ето какво ни е нужно. Нека промишленият Север си живее както иска. Урал и Сибир също не ни трябват. Населените с друг народ покрайнини още по-малко. Ще си живеем в нашия черноземен земеделски край. Ще нахраним с хляб цяла Русия и цяла Европа - не без пари, разбира се. Каквото ни трябва - ще го получим с размяна или ще си го купим. Ще научим децата си на науки, ще построим ново, здраво общество, основано на братство и справедливост.

Вече си имаме и вожд, Нестор Иванович Махно, народният герой. Той има двадесет и петхилядна войска. Трябва само Нестор Иванович да се откаже от своята анархистка мъгла и да повярва в „зелената правда". Тогава ще се разберем с него и всички останали ще се присъединят към нас... Та ще ми кажете ли, къде и с каква цел сте тръгнали всъщност? - попита изведнъж директорът. - Та вие още дори името си не сте назовали.

- ...Ще ви кажа - отвърна отец Сергий след известна пауза. - И ще ви се представя. Но не сега, по-късно. Първо исках да поогледам вашия зелен рай.

- Това е правилен подход. И аз самият съм такъв, не обичам прибързаните работи - кимна Жовтогуб. - Ами добре, разходете се, огледайте.

- А защо всичките мужици п-при вас са обръснати? -попита отец Сергий. - Дори Петър Велики не е успял да го постигне.

- Не всички. Който се е проявил като зрял човек - командирите, майсторите и другите уважавани хора - може да си пусне мустаци. А най-почтените, членовете на Учителския Съвет, носят бради - с тези думи Никодим Лвович с усмивка подръпна брадичката си. - Като в живота е. Когато човек расте, косъмът първо набожда на горната устна, а чак след това по цялата физиономия.

- Значи сигурно имате и б-бръснарница? - отново зададе глупав въпрос отец Сергий.

- Цели три. Искате да се обръснете ли?

- И да се подстрижа. Омръзна ми да обикалям като дивак.

- Ето ви тогава пари. Ние си печатаме свои.

Жовтогуб му подаде няколко зелени хартийки, а отец Сергий ги взе с любопитство. Изправи се.

- Щом се нагледате - заповядайте. Ще ви чакам. А ти, красавице, остани да живееш при нас - каза директорът на Мона, когато и тя скочи от стола. - Не ни достигат млади жени, за сметка на това имаме много млади момчета, все юнаци.

- Благодаря - отвърна тя вежливо. - Аз, ако може, също ще пообиколя да разгледам. Може и да ми хареса някой.

И забърза след отец Сергии, за да не го загуби.

Страшиловка

На площада отец Сергий й даде част от парите.

- Хапнете нещо, а аз ще ида да се приведа в приличен вид. Ще се срещнем след час тук.

- В какъв вид?! - изсъска Мона. - Как ви дойде на ум?! Нашите другари са в тази тяхната „инспекторска", заключени, разпитват ги, а след това сигурно ще ги убият! Трябва да ги спасим!

- Те не са ми другари. И двамата не ми харесват. И не се притеснявайте, нищо няма да им се случи. Всичко ще се нареди -заяви равнодушно безсърдечният старец. - Е, както искате, а аз ще ида огледам доколко зелената п-практика съответства на теорията.

Той се обърна и тръгна, като я остави сама.

- Стар циник! - подвикна Мона след него.

Не й се ядеше. Първо, от нерви. И второ, неотдавна беше вечеряла.

Но все пак купи храна - за да предаде на арестантите: варени картофи и салам. И попита търговката къде е „инспекторската".

- Ти, мила, върви край църквата към залеза, след края на селото ще видиш Страшиловка, а от нея ще свиеш по слънце.

Мона нямаше никаква представа какво е „страшиловка" и „по слънце"[78] , но си каза: нищо, ще се оправим някак.

Настроението й бе решително. Тя, разбира се, бра доста страх, когато се натъкна на хора с винтовки в храстите, а и доста се стресна от тихия, страховит „директор", но това бе защото се бе отпуснала в мъжката компания. Женското бе надделяло. Когато животът се втурва в бесен галоп, трябва здраво сама да седи в седлото и здраво да стиска поводите. А Мона винаги се бе справяла с това отлично.

Щом стигна до края на селото, тя сграбчи за ръкава тичащо край нея хлапе.

- Малчо, къде тук е Страшиловка?

- Ам'чи ей я - махна той по посока на пущинака, над който на гъсто кръжаха гарвани, и хукна по своите момчешки работи.

Мона сви от пътя, закривайки се с ръка от малиновите лъчи на залязващото слънце. На гладката, утъпкана площадка стърчаха двадесетина кола, на всеки имаше по гърне.

Гарвановите крясъци ставаха все по-оглушителни. „По слънце, оттук по слънце" - промърмори Мона. Стигна до пущинака, огледа се - и писна.

На всички колове стърчаха не гърнета, а отсечени глави. Огромните черни птици лениво кълвяха по тях с човки. Мона се олюля и се хвана за един кол. Горе нещо изтрака - зъбите на разклатен череп.

След като погледна нагоре, Мона вече нямаше начин да откъсне парализирания си поглед.

Някои от главите бяха оголени до кокал, други бяха съвсем пресни. Под всяка имаше голяма дъсчица с надпис. „Аз продавах самогон". „Аз съм бял шпионин". „Аз съм червен агитатор". „Аз умишлено пометнах детето си". Последната глава бе особено страховита: изкълван череп с увиснала надолу пищна плитка.

Мона изпищя и хукна да бяга, спря се едва когато остана без дъх.

„Страхът е отличен възпитател", спомни си тя думите на директора.

Значи голямото село си живее. Работи, върти търговия, весели се, жените готвят храна, децата си играят, а съвсем близо, в края му, е Страшиловка. Разбира се, че в такова училище ще има ред! Тук на никого не му е до шегички...

На Мона й се прииска да избяга колкото може по-далеч от този зелен рай, където и да е, ако ще да стрелят и да цари глад.

Още не беше дошла на себе си и дори сви в нивите, но се спря - недалеч забеляза бяла къщурка с решетки на прозорците.

А освен това видя Канторович. Ръцете му бяха вързани отпред, конвойният го дърпаше за въже. Втори, въоръжен с винтовка с щик, вървеше отзад.

Хвърли се насреща им.

Щабскапитанът я забеляза, поклати глава: не се доближавайте. Лицето му бе в кръв, над веждата имаше син кръвоизлив.

И страхът се изпари някъде. Мона бе в седлото на бясно препускащ кон и здраво държеше поводите. Захвърли вързопа с храната настрана. Пискливо, по женски, кресна:

- Гад белогвардейска!

Нахвърли се върху Канторович.

- Ще ти избода очичките проклети!

Предният конвоен я хвана за раменете.

- Кво става бе, лелче?

- Тоя е офицер, по мутрата му се види! Офицерите пречукаха мъжа ми!

- Успокой се. И така му е изпята песента. По време на разпита счупи челюстта на Акимич. Водим го в долчинката.

Мона се отскубна, нахвърли се върху осъдения и взе да го налага и блъска.

- Гад! Гад!

Отдръпнаха я.

- Нали ти казахме: ще си получи заслуженото. А на теб ще ти намерят нов мъж. Хайде, аз ще те взема, горещ мъжага съм -озъби се конвойният.

- С вас ще дойда - заяви Мона. - Искам да видя как ще скършите тая гъба отровна.

- Върви - разрешиха й. - Само не се пъхай под куршумите.

Тя тръгна подире им, като от време на време започваше да сипе ругатни - горе-долу едни и същи, фразеологическият й запас не беше голям.

Сега, когато работата беше свършена, отново здравата я хвана страх. Ще успее или не?

Докато нападаше щабскапитана, Мона пъхна в ръката му малкия си нож за дялкане. Далеч ли е до дерето? Ще има ли Канторович достатъчно сръчност и време да разреже въжето, с което е вързан? И ако успее, ще може ли да се справи с двама въоръжени мъже? Единственото, с което Мона можеше да му помогне, беше да се хвърли върху задния и да го сграбчи за врата. Колко ще го забави това? Няколко секунди, не повече.

- Последна цигара да изпуша ще ми дадете ли? - попита Канторович. - Тютюн си имам. После ще си го вземете.

- В дерето ще пушиш - отвърна лениво предният.

- Аз обичам в движение, окопен навик. Там не може да се стои на едно място. Австриецът стреля по огънчето.

- Добре. Къде ти е тютюнът?

- В десния.

Конвойният се обърна, доближи се. Вторият опря винтовката с приклада в земята, извади кибрит.

Сега! - разбра Мона и се приготви да скочи на гърба на задния. Страхът отново изчезна.

Но не се наложи да скача. Канторович удари първия с коляно в слабините, завъртя се и свали втория с юмрук между очите. В следващия миг в ръцете на щабскапитана вече имаше винтовка. Той замахна да прободе падналия с щика.

- Недейте! - извика Мона. - Не го убивайте!

- Това пък защо? - учуди се той и застина на място. - Та те смятаха да ме убият. И щяха да го сторят, ако не бяхте вие.

- Щом е „ако не бях аз", то заради мен не го правете.

Той въздъхна, вдигна рамене, но се подчини.

Върза двамата с неговото си въже, като го разряза на две части. Краката им стегна с коланите. Запуши им устите с меките войнишки фуражки. Конвойните уплашено блещеха очи. Така, със стърчащите от устите козирки, изглеждаха нелепо.

- Трябва да бягаме! Скоро ще забележат, че ги няма - каза Мона.

Той прехвърли едната винтовка през рамо, другата подаде на нея.

- Можете ли да стреляте? Дайте да ви я заредя. Дръжте ги под прицел. Скоро ще се върна.

И тръгна обратно към селото. Тя го догони.

- Къде тръгнахте? Защо?!

- За Скукин. А къде е вашият старец?

- Него не го мислете. Всичко му е прекрасно.

- А пък на Скукин изобщо не му е прекрасно. Трябва да го спася.

- Побъркахте ли се! - уплаши се Мона. - Радвайте се, че вие самият се отървахте! Трябва да бягаме!

- Как така ще изоставя другар? - изуми се Канторович. - Скукин не е много стока, разбира се, но и него ще го пречукат. Не се притеснявайте, прекрасна Федосия. Скоро ще се стъмни, а там има само един левак за охрана. Лесна работа. Докато успеете да се опомните, и ще се върнем.

Последният слънчев лъч обагри разбитото лице на щабскапитана в пурпурно и то изведнъж се стори на Мона прекрасно.

Тя се поддаде не порива, придърпа Канторович към себе си, прегърна го през врата и го целуна по устата. Устните му бяха подпухнали и солени от кръвта. Явно го заболя, щабскапитанът не се сдържа и изпъшка. А може би изпъшка не от болка.

Силните ръце притиснаха Мона, зъбите се удариха в зъби и пред очите й причерня, сърцето й затуптя, но всичко приключи веднага.

Задъхан, той се отдръпна. Очите му бяха не както винаги, а сериозни.

- Вие сте изключителна жена - глухо каза той. - Спасихте ми живота. И сте много красива, едва сега забелязах. Но... не бива да имате отношения с мен. Загубих онази, която обичах. И не мога... Ще станат две години, а не мога... Простете ми.

Той е напълно страхотен, помисли си Мона. Малко са такива на този свят.

- Аз дори не знам как се казвате всъщност - каза тя.

- Алексей. Алексей Романов. Парисович. Такова смешно бащино име имам...

- А аз съм Мона. Тоест всъщност, Елизавета Анатолиевна Турусова, но приятелите ми викат Мона.

И попита още нещо - беше важно:

- На колко сте години, Алексей Парисович?

- На двадесет и седем. Преди десет минути вървях и се вайках, че няма да доживея до двадесет и осмия си рожден ден - той се усмихна, но погледът му все още беше скръбен. - Щеше да е тъпа смърт. Благодаря ви, Елизавета Анатолиевна. За Бога, простете ми, че се правя на Йосиф Прекрасни - бързо допълни той, виждайки как тя помрачнява. - Но аз съм сакат, инвалид.

Мона се навъси не от това.

- Нищо - въздъхна тя. - И без това вие сте прекалено млад за мен. Вървете да помогнете на другаря си, ще ви чакам. Само бъдете внимателен, за Бога.

Ето че и този се отказа от мен, мислеше си тя, връщайки се при пленниците. Не толкова грубо като Скукин, разбира се, а красиво, но все пак е горчиво. Трябва час по-скоро да се приведа в нормален вид. Току виж „сакатият" започнал да се оправя.

Конвойните не седяха мирно. Бяха клекнали с гръб един към друг и опитваха да развържат въжетата. Мона предупреждаващо подсвирна, вдигна винтовката.

Единият изръмжа нещо заплашително, козирката на фуражката се размърда нагоре-надолу.

- Какви мъже сте? - каза им Мона. - Как живеете само, не ви ли е противно на вас самите? Позволявате да ви шибат с клони. Някой решава вместо вас дали можете да си пуснете мустаци. И вино да си пийнете също не може.

Отново ръмжене.

- Спрете да ръмжите и слушайте! - навика ги тя. - Сега аз съм учителката. Показалката нали я виждате?

И им показа щика. Мученето секна, пленниците се усмириха. Но на Мона повече не й се приказваше с тях.

- Сега просто времето е лошо. Мъжко. Като свърши войната, ще дойде времето на жените, и всички отново ще си станат нормални - каза тя не толкова на тях, колкото на себе си. Сложи приклада на земята, опря се на дулото, взе да се притеснява: как е Романов, дали няма пак да се озове в беда? Не й се наложи дълго да се притеснява. Скоро след като се стъмни, на пътя се появиха две бързо движещи се фигури - по-висока и по-ниска. Още отдалеч се чу заядливият глас на Скукин:

- А пък аз ви казвам, че е тъпо, че не довършихте пазача! Ще дойде на себе си и ще вдигне тревога.

- Елизавета Анатолиевна не би одобрила - отвърна Романов, като помаха на Мона. - Кажете ми по-добре какво казва главата от генщаба, каква е диспозицията?

- Добър вечер, госпожице - поздрави подполковникът. Неговата хладна сериозност сега не дразнеше Мона, а тъкмо обратното, придаваше й бодрост.

- Колко се радвам, че сте на свобода!

Но онзи сухар вече не я гледаше.

- Диспозицията ли? Трябва максимално да се отдалечим от селото, докато няма луна. Не е ясно само в каква посока да тръгнем. Тези пейзани ми взеха швейцарския часовник, а на него имаше компас.

- Да се обърнем с гръб към Зелени и да си плюем на петите - предложи Романов.

Така и сториха. Вярно, че няколко минути по-късно Алексей (Мона мислено го наричаше просто по име), сви от пътя в полето.

- Това за „с гръб към селото" беше за пред конвойните - обясни той. - Всъщност трябва да излезем на реката. Тя трябва да е някъде в тази посока, рано или късно ще се натъкнем на нея. Ще се върнем нагоре по течението до пристана и ще се качим на баркаса.

- Аз исках да предложа същото - избоботи Скукин, недоволен, че не той командва нещата.

Около час те се лутаха в пълна тъмница, като вероятно вървяха на зиг-заг, но ето че пред тях замириса на влага.

- Внимание! - предупреди Романов. - Тук брегът е стръмен.

Той заслиза пръв, държейки Мона за ръка. Подполковникът ги изпревари. Долу се чу плисък на вода.

- Нагоре по течението - това е надясно. Интересно, далеч ли е пристанът?

Оказа се, че не е близо. Вярно, че по речния пясък беше доста по-лесно да се върви, отколкото по тревата. Мона вече се канеше да попита: откъде накъде решихте, че трябва да се върви нагоре по течението, а не надолу, но в този момент облаците станаха сребърни, от небето се изля печална светлина и съвсем наблизо, на сто крачки, заблестяха дъските на кея. Там се поклащаше и баркасът.

- По дяволите Училището! Часовете се отменят. Свобода! - провъзгласи радостно Романов, като се качи на кея.

Там той изведнъж спря и хвърли винтовката. Вдигна ръце и отстъпи назад.

Над лодката се надигна силует.

Познат глас каза:

- Дълго се разхождахте, офицерчета. Вече си мислех дали пък не съм се объркал, че ще се върнете при баркаса.

Десетникът Семьон! В ръката му - револвер. Отзад се чу скърцането на пясъка. От тъмната маса на склона слязоха още няколко души.

Романов отстъпи назад до Мона и прошепна:

- Урочасах се. Все пак няма да доживея до двадесет и осмия си рожден ден...

Тя изхлипа недостойно, по женски. Най-ужасно е, когато смяташ, че си спасен, а се оказва, че най-големият кошмар предстои.

Тя не запомни обратния път, гледаше си в краката. В гърба й се опираше щик и я беше страх: да не я промуши, ако се спъне.

Отведоха ги в някаква бяла постройка. Сигурно бе същата онази „инспекторска", която Мона видя преди залез, но в мрака не можеше да разбере дали е така. Там ги разделиха - нея я бутнаха в някакъв коптор без прозорци, миришещ на спарена слама. Макар да бе ужасно уморена, след като напипа онази гнилоч под краката си, реши да не сяда върху нея. Разчисти си едно кьоше, опря се на стената и си каза: „Е, това е. Сега ми остава да живея само до сутринта".

Видя като наяве: кол, а не него глава с дълга рижа коса, очите са изкълвани от гарваните, а отдолу има табелка. Какво ли ще напишат на нея? „Аз съм вражеска агентка"? Ах, не е ли все едно.

Господи, колко е страшно!

И си спомни историята, която майка й многократно разказваше.

Как тя като млада и глупава избягала, за да отиде на турската война и едва не се озовала в плен на башибозуците. Били свирепи, кръвожадни и също режели глави. Но майка й била спасена от герой, по когото тя тъгуваше цял живот.

Когато Мона порасна, майка й казваше с тъга: „Нищо, нормално е да обичаш двама мъже: единият, с когото живееш и ще остарееш, и друг, с когото си вечно млада. Ние, жените, имаме две природи. На едната й трябва мъж като твоя татко, а на другата такъв като моя Ераст Фандорин.

Но такива като Фандорин вече не виреят. Всички останаха в миналия век..."

Да, мислеше си Мона, обхванала с ръце раменете си. Тук няма да се яви никакъв Фандорин да ме спаси, и няма да има нищо повече. Само болка, мрак, а после кол и гарвани.

Тя си представи как един твърд клюн се впива в окото й.

Закри лицето си с ръце и заплака.

Ох...

Дори бе странно, че след всичките тези мисли тя успя да заспи.

Присъни й се сън от разказа на майка й. Страшен. По някакво поле препускаше ездач с космат калпак, за когото Мона знаеше, че се казва Смърт. Той крещеше гърлено на непознат език, на седлото му се кандилкаше нещо кръгло и тя дълго не успяваше да види какво е то. Най-накрая видя: мъртвешка глава, завързана за лъка на седлото за рижата коса.

Мона изпищя, скочи и не можа веднага да проумее къде се намира.

На пода лежеше тясна сива ивица. През процепа на вратата проникваше светлина. Беше сутрин.

В килията бе тъмно и задушно, но Мона бе готова да остане в нея вечно. Само вратата да не се отваря!

Подлата врата, сякаш бе подслушала мислите й, заскърца с пантите си. Мона примижа от нетърпимо ярката светлина. Прикри очи с ръка, видя в процепа силует с космат калпак.

- Хапвай, лелче - каза силуетът.

По пода изтропа глинено гърненце, върху нея кацна голям къшей хляб.

- Ако искаш навън - потърпи, скоро ще те изкарат. И вратата се затвори.

Какво имаше предвид той, запита се Мона. В какъв смисъл „изкарат"? Нима за разстрел? Но защо тогава е тази храна? Отговори си сама, със странно отчуждение: така се полага тук при тях, неясно защо. Осъдените винаги получават закуска и след това, непосредствено преди екзекуцията им дават да пушат. „При тях" значеше „при хората", към чийто свят тя вече явно не се причисляваше.

Няма да ям, рече си тя. Но хлябът бе прясно изпечен и миришеше чудесно, а в гърненцето се пенеше току-що издоено мляко.

Изяде всичко и това бе най-вкусната закуска в живота й, по-вкусна от кроасаните с портокалов конфитюр в „Астория"[79] .

Вратата отново изскърца.

- Излизай.

Мона стисна зъби и се надигна. Учуди се, че е такава спартанка: коленете не се подгъват, сърцето не бие лудо.

Но на двора бе слънчево и лъхаше свеж ветрец, в полето се носеше радостната глъчка на чучулигите, и новопридобитото спокойствие я напусна.

Не! Не! Не! Не е съгласна да напусне този свят!

- Добро утро, Елизавета Анатолиевна. Тоест недобро...

Романов. Присвива очи - явно и него току-що са го извели. Романов се държеше смело - усмихваше се. Иска да ме ободри, разбра Мона и също опита да се усмихне. Скукин също беше тук, но той нито се усмихваше, нито я поздрави.

- Цели шестима души - навъсено каза той, като кимна към охраната. - Защо са им толкова?

И наистина, днес конвойните бях шестима, с винтовки, готови за стрелба.

Романов прошепна на подполковника:

- Като дойдат да ви връзват ръцете - ударете най-близкия по зъбите и опитайте да му отнемете оръжието. Аз също няма да се дам просто така. По-добре куршум в гърдите по време на бой, отколкото в тила, на колене.

- Въпрос на вкус - кисело отвърна Скукин. - Я вижте кой е дошъл...

От къщата излезе Семьон.

- Сложи щиковете! Вие четиримата при тѐ този. Льоха, Сидор - при втория.

Два щика подпряха Скукин в левия и десния хълбок. Романов, вероятно като по-опасен, се озова между четири щика.

- При мен няма как да ритате - смигна десетникът.

- Къде отиваме? - попита Романов. - Пак ли в дерето? Писна ми.

- При директора.

Няма да ни убият веднага, разбра Мона. Първо ще има съд или както там му викат в Зеленото Училище - може би „педагогически съвет"?

През селото вървяха бавно, защото двама от конвойните пристъпваха заднешком, насочили щиковете си към гърдите на Романов.

- Уважават ме - каза щабскапитанът. - А вие, Скукин, не сте заслужили.

- Аз не съм нападал охраната, не съм удрял „инспектора" по мутрата - отвърна подполковникът. - Мен всъщност няма и защо да ме разстрелват.

Хората наоколо зяпаха процесията с любопитство. Хлапетата се присламчваха отзад.

- А рижавата, тя какво? - подвикна един.

- Шпионка. Ще я гърмят.

Най-накрая стигнаха до управата.

На стълбите бе застанал директорът и говореше с някакъв градски човек с летен копринен костюм и сламена шапка, с прилична пътна чанта. Откъде ли се беше взел тук?

Те си стиснаха ръцете. Градският се обърна.

Мона само мерна лице с деликатни черти, черни мустачки.

Иначе гледаше Жовтогуб.

Директорът слезе по стълбището и се приближи, без да бърза. По лицето му се четеше укор.

- Ама и вие имате едни спътници - каза Жовтогуб, поклащайки глава. - Натвориха дявол знае какво. Можеше да свърши зле.

Говореше на градския.

Той също се приближи. Повдигна шапката си, за да избърше с кърпа високото си чело. Грижливо подстриганата коса бе побеляла, но мустаците бяха черни, а лицето младееше. То бе странно познато. Впрочем Мона все така продължаваше да не гледа към него.

- Стига бе - промърмори Романов - та това е нашият странник!

Едва сега Мона позна отец Сергий. Ама че метаморфоза!

- Нали ви казах, че всичко ще се нареди - рече сърдито преобразилият се по чудо старец. - Добре, че не убихте никого, иначе Никодим Лвович нямаше да ви пусне.

- Пускат ли ни? - бързо попита Скукин. - Но защо?

- Защото господин директорът се отнася с уважение към атамана Махно. А аз имам пропуск от м-махновския щаб. За мен и за всички, които са с мен.

- Ама аз не знаех - измънка Мона. - Казахте ми само за писмото...

- Взетите вещи ще ви бъдат върнати - заяви Жовтогуб. - Всичко освен картечницата. Тя ще ни потрябва. Братски поздрав на Нестор Иванович и на Арон Воля. Предайте им моето предложение. Задължително им кажете, че не бива да се бавим. Всичко ще се реши в близките месеци.

Директорът още веднъж стисна ръка на отец Сергий и се прибра в къщата.

- Слушайте, вие... не знам как се казвате всъщност! -Скукин и сега беше недоволен. - Защо не показахте този ваш документ веднага? Щабскапитана едва не го разстреляха вчера! И мен заедно с него.

- Щабскапитанът сам си е виновен. Защо му е трябвало да бие по лицето п-почтения инспектор Степан Акимович. Никой не обича невъзпитаните хора.

Романов отбеляза лекомислено:

- Да. Ако не бе Елизавета Анатолиевна, вече щях да премина към следващия кръг на прераждания. Знаете ли, че китайците и японците вярват, че душата живее много пъти?

- Чувал съм за нещо такова - отец Сергий погледна Мона. - Елизавета Анатолиевна?

- Турусова. А вие?

Той се поклони, докосвайки с два пръста периферията на шапката:

- Ераст Петрович Фандорин.

- Ох - тихо каза Мона. И повтори още веднъж, по-тихо: - Ох...

Зави й се свят.

- Къде се издокарахте така, господин Фандорин? - попита Романов, който не забеляза реакцията й.

- На п-пазара. Градските дрехи тук са евтини. Никой не ги купува.

- Не се ли отказвате прекалено рано от маскарада? Нали тепърва ни предстои плаване по реката. Ще биете на очи. Между другото, щом тук имаме сваляне на маските, аз се отричам от Шая Канторович. Алексей Романов, приятно ми е.

- Маскарадът вече няма да ни бъде необходим. Жовтогуб ми даде съпроводителен документ за съседната република на атамана Ковтун. След това вече е територията на белите. Там ще ни посрещат по дрехите.

- А какво е това поръчение за Махно, което ви даде директорът? - поинтересува се подполковникът.

- Мечтае за съюз с анархистите. Реших да не го огорчавам, но от това нищо няма да излезе. „Черната" и „зелената" правда са не просто различни. Те са противоположни. Едната е правда на свободата, а другата - правда на несвободата... Както и да е, господа, да вървим към нашето плавателно средство... А вие какво, Елизавета... Анатолиевна? - огледа се той към застиналата Мона, забравил за момент бащиното й име.

Тя мълчаливо кимна, напълно потресена. Ераст Петрович Фандорин?!

Не продума и по пътя към кея, и след това, когато баркасът потегли. Все гледаше Фандорин, без да откъсва очи от него, и не можеше да повярва.

През целия си живот, още от дете бе чувала това име. Звучеше й също като „Ланселот", или като „Граф Монте Кристо", или „Денис Давидов". Нещо прекрасно, старинно и напълно нереално.

Между другото, като стана дума за старинно... На колко ли години е Фандорин?

Майка й казваше, че е бил с година или две по-млад от нея. Какво значи това - шестдесет и две или шестдесет и три?

Изобщо не е много за историческа личност, но прекалено много за...

За какво?, сепна се Мона. Непоправима си!

Майка й е виновна. Тя през цялото време говореше за Фандорин като за неосъществен възлюбен. Сигурно заради това сега Мона го гледаше с такива очи: не като на шестдесетгодишен старец, а като на мъж, способен да предизвика много силна и дълга любов.

Честно казано, в новия си облик Ераст Петрович изобщо не изглеждаше като старец. Красив (дори май много красив), елегантен мъж на средна възраст, рано и импозантно побелял.

Господи, Турусова, тези думи - „елегантен" и „импозантен" - изобщо не са от твоя речник, те винаги са ти се стрували пошли, каза си Мона, но какво да се прави, Фандорин бе именно такъв: елегантен и импозантен. Само че у него нямаше никаква пошлост. Защото пошлост - това е когато низкото се преструва на възвишено, а Ераст Петрович очевидно не бе от тези, които се преструват.

Беше седнал на кърмата и бръснеше и без това идеално избръснатите си бузи с опасен бръснач: острието пърхаше като водно конче, в изящно вдигнатата му лява ръка блещукаше огледалце. Яката му бе разкопчана и се виждаше мускулестата му шия. Ръкавите бяха навити и ръцете му изглеждаха още по хубави от тези на Романов, деликатни, но силни.

Щом усети погледа й, Ераст Петрович се усмихна:

- От година не съм се бръснал. Приятно е. А пък и ми о-омръзна да странствам като някой поклонник...

Майка й казваше, че Фандорин очарователно заеквал, спомни си изведнъж Мона. Няма никакви съмнения. Това наистина е той.

И се порази: как така досега не бе видяла истински „отец Сергий". Нима работата бе в това, че се бе обръснал и преоблякъл? Не, разбира се. Беше силата на легендата. Легендата озарява човека с ослепително сияние и той се преобразява по вълшебен начин. Веднъж, още преди войната, в един ресторант Мона видя на съседната маса някакъв надут субект с разрошена коса и каза на приятелката си: „Погледнете, може ли да ядеш бифтек с такъв горд вид, сякаш решаваш съдбата на света". Приятелката прошепна: „Боже! Александър Блок! Онзи същият! Поетът!" Мона го погледна отново - и видя небесния блясък в очите, одухотворения профил, изящната извивка на слабите, тънки пръсти. Боже, Блок! Колко е прекрасен!

Скукин не преставаше да досажда на Ераст Петрович, разпитваше го за директора и директорията. Най-вече го интересуваха последните думи на Жовтогуб - за това, че не бива да се протака, защото всичко ще се реши в близките месеци.

- Какво ще се реши?

- Кой ще победи - белите или червените. Според директора „третата сила" има шансове за успех, докато не се определи изходът на това п-противопоставяне. След това вече ще е късно.

- Изходът вече е определен - каза уверено Скукин. - Бялото дело побеждава, това е очевидно. На изток адмирал Колчак е стигнал до Волга, на запад генерал Юденич напредва към Петроград, армията на чичо ми всеки момент ще превземе Харков и оттам ще поеме право към Москва. Единственото, което недостига на белите армии, това е координация на действията. Именно това е и темата на дипломната ми работа в академията: „Координация на действията и разпределение на задълженията при война в условията на коалиция". Вече не ви се сърдя, Романов - обърна се той към щабскапитана - Макар да сте шантав и авантюрист, благодарение на вас навреме преминах на правилната страна.

- Да - подхвърли ехидно Романов. - На бялата армия страшно й провървя. Дипломната ви работа ще реши съдбата на Русия.

- Несъмнено - кимна подполковникът. Чувството за хумор не бе сред достойнствата му.

- Кажете ми, капитане, а от тук до Харков далеч ли е? Оттук през степта по права линия? – попита щабскапитанът Фандорин.

- Четиридесет-петдесет версти.

- Скукин, дали пък да не идем по-близо до боя, а? Нашите воюват, а ние се возим по реката?

Подполковникът се замисли.

- Хм, ами май да. Определено бих искал да участвам в превземането на Харков. Това е голям стратегически пункт. Ще има повишения, награди.

И решително заяви:

- Оставете ни на брега!

- А вие? - Романов погледна Мона.

Тя с усилие откъсна поглед от Фандорин.

- Какво?

- Елизавета Анатолиевна иска да стигне до морето - отвърна вместо нея Ераст Петрович. - Аз също.

- Наистина ли?! - възкликна тя. - Ами вашата екскурзия до Гуляйполе?

- Май няма да ида. Зеленото Училище ми стига. Завръщането към простите нрави, било то „черната правда" или „зелената", не ме привлича. П-привърженик съм на сложните нрави. Аз съм за цивилизацията. Щом моята страна желае да опростее -така да бъде, но без мен. Нали няма да възразите, ако ви правя компания до Ростов? Предполагам, че за седмица ще стигнем.

- Няма да възразя - отвърна тихо Мона. Лодката застърга по дъното.

- Довиждане - кимна Скукин и като грабна мешката си, скочи на брега.

Така и тръгна, този сух човек, дори не се обърна.

А Романов се спря.

- Мона... Нали ми позволихте да ви наричам така... Никак не ми се иска да се разделям с вас. Повярвайте, ако не беше дългът...

- Но моля ви - нетърпеливо го прекъсна тя. Искаше й се по-скоро да остане насаме с Фандорин. - Разбирам, дългът на офицера. Пазете се, Алексей Парисович.

- Вие се обидихте - тъжно въздъхна той. - Дайте ми време. Може би пак ще се срещнем, и тогава...

- Не, не. Нали ви казах, прекалено млад сте за мен.

Романов определено не беше глупав. Той повдигна вежда и погледна Фандорин. Погледът му стана въпрсителен.

Мона кимна с усмивка. Беше я обзел възторг пред мистичната непредсказуемост на живота.

Романов й целуна ръка, поклони се на Ераст Петрович и хукна след Скукин.

- Защо той ви нарече „Мона"? - попита Фандорин.

- Мама (тя се казва Варвара Андреевна)... - Мона направи пауза и загадъчно се усмихна - като малка ми казваше: „Защо все се усмихваш толкова загадъчно? Виж я ти, на Мона Лиза ми се прави". И започна да ми вика Мона.

- Мона, желая ви щастие! - провикна се от брега трогателният Романов.

Тя му помаха с ръка, без да се оглежда.

Елизавета Трета?

Всъщност щастието вече бе дошло и Мона се наслаждаваше на всяка негова минута.

Река, лодка и никой излишен. И така ще бъде дълго, няколко дни!

Разбира се, че вече го бе обикнала, не можеше да не го обикне. Можеше да се каже, че бе наследила това чувство. Без да се досеща за нищо, Фандорин седеше на руля, дълбокомислено загледан в далечината. Вероятно мислеше за съдбата на Русия или за нещо друго от този род, а Мона го поглеждаше и през цялото време се усмихваше. Приличаше й на зайче, което изобщо не подозираше, че около него вече се е оплело гъвкавото тяло на гладен питон.

Но нея също я спохождаха сериозни мисли.

Че целият предишен живот е бил нищо повече от предястие преди основното блюдо. Истинското започва едва сега. Най-важното е да не бърза и да развали всичко. Има време.

Че има, има, но съм гладен, прошепна питонът.

- На какво се подсмихвате през цялото време? - Фандорин най-накрая забеляза състоянието й.

А Мона си спомни една фраза от гимназиалното си минало. Седем години й се бе любувала от последния чин. Висеше калиграфски изписана над черната дъска: „На младото поколение руснаци е предначертано да осъществят желанията на предците си. Император Николай Втори". Именно: да осъществят желанията на предците. Онова, което не е успяла да постигне майката преди четиридесет години, ще го постигне дъщерята.

Смешни са били хората през деветнадесети век. Как така майка й е била до него, влюбена, оставали са често насаме, и не е постигнала своето? Тук може да има само едно обяснение, уверено си помисли Мона. На този човек му е писано да стане не мой баща, а просто мой.

- Кажете ми, вярвате ли в съдбата? - попита тя. - В това, че всяко събитие има смисъл, че нищо не се случва случайно и че животът на човек има някакъв предначертан сюжет?

Ераст Петрович отвърна така, сякаш отдавна бе мислил по този въпрос.

- Предначертаните сюжети са няколко. Дори много. Но човек сам решава по кой ще премине животът му. Именно това се нарича „карма". По принцип всеки човек, по какъвто и път да тръгне, има шанс да стигне до една и съща връхна точка: да стане босащ бодхисатва – същество с напълно пробудено съзнание и пълна свобода от всяка т-телесност.

Мона изслуша тази малка лекция внимателно и почтително, но „свободата от всяка телесност" я накара да застане нащрек.

- И вие ли искате същото?

- Разбира се. Как може човек да не го иска?

Следващият въпрос ще бъде труден. Мона събра цялата си смелост.

- И какво, вече освободихте ли се.... от телесността?

- Уви, не - промълви печално Ераст Петрович. - Макар това да е странно. Знаете ли, аз изкарах... дълга болест, а в такива случаи съзнанието спи и няма никаква телесност. Имаше надежда, че тя повече няма да се върне. Да, ама не. Още съм прекалено млад. Впрочем, няма нищо чудно. Още дълго има да чакам до старостта. Още дори не съм д-достигнал възрастта на зрелост, имам още повече от половин година до нея.

- До зрелостта ли?

- Да. Зрелостта на един правилно живеещ мъж настъпва на шестдесет и четири години. Това са осем осмици - времето на физическото и интелектуалното съвършенство. Смята се, че тогава пред човек се открива най-плодотворният и п-приятен етап на живота, движението от земното съвършенство към небесното, към мъдростта, която също се състои от две осмици, но не умножени, а съблюдаващи равновесие: осемдесет и осем години.

„Много би ми се искало да прекарам този приятен етап с вас", би казала Мона, ако беше тъпа. Но тя беше умна, затова просто слушаше и кимаше.

- Японецът, който някога ме научи да владея волята и тялото си, ми разказваше, че е станал п-пълноценно човешко същество едва на шестдесет и четири години - продължаваше Фандорин. - Това е тъй наречената възраст на „първото съвършенство": тялото и умът са напълно развити и идва ред на духа. За това са необходими два дванадесетгодишни цикъла, след което тялото и умът губят значението си. Остава само зрелият дух.

- А след това, след осемдесет и осмата година?

- Нищо. Развитието спира. Мъдрецът живее, докато не угасне интересът му към този живот, а след това си отива. Старците даоси владеят майсторството да спират живота си при издишане - във всеки момент, който им се стори подходящ.

- След такъв духовен живот мощите им сигурно са нетленни? - попита насмешливо Мона, която никак не хареса цялата тази китайщина. Ясна работа, измислена е изключително за мъжете. На една нормална жена й е неприятно да си представя себе си като старица без ум и тяло, само с едната духовност.

- Нетленни са - сериозно отвърна той. - Казват -действително, аз самият не съм го виждал - че в тайните гробници, пътя към които познават само малцина, съвършено мъдрите старци се съхраняват в съвсем нетленен вид с векове и уж дори след смъртта си са способни да въздействат на хората. Това е напълно възможно. В такъв човек се натрупва много д-духовна енергия, а тя също е подвластна на закона на съхраняването. В това отношение метафизиката по нищо не се различава от физиката.

Мона не разбра дали той се шегува или не. И сбърчила чело, се зае да смята.

На колко години ще бъде, когато той достигне тази проклета възраст на мъдростта? Петдесет и девет? Е, добре. Това ще се случи чак след двадесет и пет години, през хиляда деветстотин, прости Господи, четиридесет и четвърта година. По това време всички революции и войни на Земята отдавна ще бъдат отшумели и, може би Ераст ще размисли и ще се откаже да става даос или бодхисатва (каква е разликата между тях, между другото?).

Обаче беше време да обърне разговора в по-перспективна посока. Мона премина в атака.

- Аз пък не искам да се отърва от телесността - тя мечтателно въздъхна и изпълни елементарен женски трик - повдигна бюста си нагоре и се протегна като котка. - Обичам тялото си.

- Има защо - промърмори Фандорин и отмести поглед. Но погледът бе правилен, мъжки. Мона остана доволна. Като че ли зайчето започна нещо да подозира.

Малко отстъпление, за да не се стресне.

- Исках да ви попитам откъде взехте тази пътна чанта? И какво има в нея?

- Купих я в Зелени - с явно облекчение започна да обяснява Ераст Петрович. - Вътре има бельо за смяна, две ризи, якички, тоалетни п-принадлежности. Там имаха почти всичко - направо учудващо в наши дни. Аз и за вас взех нещичко, предположих, че и на вас ще ви се прииска да се преоблечете.

- Колко мило! - възкликна тя с интерес. - Толкова съм ви благодарна! И на мен ужасно ми омръзна да бъда просякиня.

Разбира се, нямаше нужда да му казва, че полата й се обръща с приличната страна навън и за сатенената блузка.

- Простете, избирах ги по свой вкус...

Фандорин измъкна копринена рокля в бордо, на ужасни жълти розички.

- Прелестна е! - възхити се лицемерно Мона.

За сметка на това обувките не бяха лоши. Пробва ги - станаха й.

- Отгатнали сте номера ми!

- Не съм отгатвал нищо. Имам добър окомер.

- Не мислех, че сте успял толкова добре да огледате краката ми - каза тя весело. - А бельо не купихте ли? Само чорапи?

Той се смути.

- В дюкяна нямаше дамско б-бельо. Очевидно няма търсене от страна на местните жителки.

- Ще се наложи да облека роклята на голо - изблея Мона като невинна овчица.

Ераст Петрович примигна.

- Веднага ще се преоблека! С наслада! Само че първо ще се изкъпя.

Отново замига. Не, той още не е никакъв бодхисатва!

- Да, да, аз ще се обърна.

Премести се на носа и зае позата на каменен истукан.

Мона се съблече гола, качи се на задната пейка и разпери ръце - към реката, слънцето, въздуха и света. О, миг, прекрасен си, но не спирай! Гмурна се във възхитително хладната вода, превъртя се назад като русалка и заплува след баркаса.

Е, напред, шашки вън!

Изкрещя:

- Ах!

Фандорин стремително се обърна.

- Какво?!

- Нещо се хлъзна по крака ми! Тук може ли да има водни змии?

- Не знам. Смокове може би.

- Аааа! - изпищя тя и запляска с ръце по водата. - Извадете ме оттук! По-бързо! Затворете очи и дърпайте!

Той послушно замижа. Дръпна я силно, но внимателно.

Мона прехвърли през кърмата единия си крак, после другия. Застана на колене. Направи се, че не може да запази равновесие. Обви с мокрите си ръце врата на Ераст Петрович. Зачервеното му лице със затворени очи бе съвсем близо и тя реши, че е време да се сложи край на китайските церемонии. Той не е юноша, тя не е гимназистка.

Прошепна:

- Целунете ме. И не мислете за нищо.

Очите се отвориха.

- Но... - промърмори Фандорин. - ...сигурна ли сте?

А на Мона изведнъж й хрумна, че всичко това е сън. И че всъщност сутринта са я разстреляли. А сега мъртвата й тиква стърчи на кола и се наслаждава на фантазиите.

Макар че каква разлика има? Ако е сън, нека да е сън.

Ммм, каква целувка... А каква миризма! Мъжете винаги миришат някак не много добре, а този би го изстискала в шишенце, та да стане одеколон „Фандорин" и после би се пръскала с него всяка сутрин. Правилно е написала една умна романистка: ще се учим на любов от животните, те обичат не с очите, а с носа си.

Обичаше го с всичко, което имаше у нея, изцяло.

Реката, слънцето, въздухът, светът не пречеха, изчакваха търпеливо. Мигът продължаваше и не спираше.

Щом дойде на себе си от блажения полуунес, Мона не си позволи да почива върху лаврите си. Трябваше да развива успеха, да продължава напред. „За мен, глупачката, Ераст бе прекалено сложен", въздъхваше майка й, дете на невинна епоха. Но прекалено сложни са само слабите мъже. Колкото по-силни са, толкова по-лесно е с тях.

Мона решително мина на „ти", защото любовниците винаги са на една възраст - нека веднага бъде наясно с това и да не смее да се държи с нея бащински.

- Ти изобщо не си се освободил от телесността.

- Прекалено дълго се е трупала енергията Ки - неразбираемо отговори той.

Мона сложи глава на рамото му и скоро заспа. Това свързва още по-силно от страстта. Войникът спи, а службата си върви.

В съня си тя чу как се запали моторът, но не се събуди, защото рамото му не се бе дянало никъде - значи по някакъв начин се бе протегнал до ръчката, без да я потревожи. Мона целуна бицепса (щеше да е по-добре да е по-мек) и отново дълбоко заспа.

Следващия път се любиха вече под звездите и нощният свят съвсем не бе по-лош от дневния. А освен това на тъмно е много хубаво да се говори.

- Нямам какво повече да правя в Русия - тъжеше Ераст Петрович, галейки разпилените й коси. - Толкова години се опитвах да променя злощастната й карма, да отклоня б-бедата, но нито промених кармата, нито отклоних бедата. Спечелих толкова битки, а изгубих войната. И сега заминавам, защото не знам с кого да воювам. Със земята? С въздуха?

Тя слушаше и търпеливо чакаше, докато той заговори за най-важното. Нямаше да е правилно сама да го наведе на тази тема.

След като се отдаде на мъжко самобичуване и се повайка за печалната съдба на Русия, Фандорин най-накрая зададе въпроса, който Мона очакваше със свито сърце.

- Аз ще те закарам до Ростов, а оттам до Севастопол. А после какво? Ще заминеш за Швейцария, при родителите си, така ли?

Засега тя се въздържа да му каже за майка си - остави го за по-късно, когато вкусът на първите радости започне да се губи и дойде време отношенията да достигнат ново, предопределено ниво. Нека и Фандорин бъде обзет от трепет пред високия замисъл на съдбата.

Разбира се, бе по-умно сега да се учуди и да отговори: „Ами да, в Швейцария, къде другаде?" И той да се замисли дали би му се харесало да се раздели с нея. А след неколкодневна идилия сам да й предложи да останат заедно, а тя да се съгласи, като си придаде вид, че му оказва велика милост.

Но сега, под звездното небе, Мона не искаше да бъде умна. И каза:

- Искам да остана с теб. Да бъда там, където си и ти, а останалото ми е все едно.

Фандорин се размърда и тя се уплаши, че е развалила всичко. Но се оказа, че той се е притеснил по друг повод.

- В Севастопол ме чака моят приятел Маса. С него от четиридесет години сме неразделни и, надявам се, няма да се разделим до гроб. С него няма да ти е лесно. Той винаги е имал тежък характер, а с годините стана по-зле. А пък и ти, да ти к-кажа, също не си цвете.

- Обичам всичко, което обичаш ти - кратко рече тя, като си спомни думите, които Кити казва на Левин. – Значи ще обикна и твоя японец.

А на себе си каза: ама че дреболия. Имаше на разположение такива лостове на влияние, които не бяха достъпни на никого другиго.

И добави свирепо: - Обичам те така, както никой никога никого не е обичал

И в този миг, вместо да отговори също толкова страстно или поне без никаква фантазия да прошепне „и аз също", той промърмори нещо загадъчно:

- Елизавета Т-трета? Това вече ще е прекалено...

Мона седна, хвана го с двете ръце за гърлото и поиска незабавно да й бъде обяснено какво означават тези думи.

Обяснението му бе дълго и несвързано, като на няколко пъти се опита като костенурка да се скрие в черупката си или да се наежи като таралеж, но Мона, разбира се, не го остави, докато не изясни всичко.

Тогава се отдръпна и се за мисли.

Това, че двете му жени също са се казвали „Елизавета" - това добре. Значи и при него решава кармата, също като при нея.

Но че тези два брака бяха завършили зле - това беше лошо. Макар че... щеше ли пък да е добре, ако се бяха оказали успешни?

И изобщо: три за щастие. Освен това тя трябва да му даде онова, което Елизавета Първа не беше успяла да му даде, а Елизавета Втора не е могла или не е пожелала.

Мона на секундата с лекота реши въпроса, над който философите мистици с векове си бяха блъскали главите: как да се въплъти безплътното и да се улови неуловимото.

Ами много лесно.

Здраво обсебваш неуловимия, вземаш малка част от него в плен на тялото си и от тази трошица отглеждаш нещо, което напълно ти принадлежи. Ще трябва, разбира се, да преразгледа принципите си, да промени отношението си към размножаването, но принципиалността е за умните мъже и за глупавите жени.

Притеснен от продължителното мълчание, той попита със силно заекване:

- Не т-трябваше да к-казвам т-това за „Елизавета Трета". Всичко развалих, нали? Какво мога да сторя, за да ми п-простиш?

Мона се обърна и го погали по бузата.

- Може и да съм Трета, за сметка на това съм последна. И ще ти простя само при едно условие. Ако ти е останала още малко от енергията Ки.

Един спрял миг

На следващия ден плаваха през владенията на някакъв си атаман Ковтун. Тук неотдавна бе преминала войната и селата, покрай които минаваха, бяха три вида: обезлюдени, мъжки и женски.

Мона се стараеше да не гледа обезлюдените пепелища, не искаше да помрачава безкрайния прекрасен миг. В мъжките села на брега излизаха въоръжени хора и им нареждаха да спрат. Ераст им показваше пропуска на Жовтогуб и лодката продължаваше по пътя си.

В женските села - в тези, в които никой не размахваше пушки - Мона слизаше на брега. В едното с остатъка от парите от Зеленото Училище купи храна, в другото размени тъпата рокля на цветя за юрган - за да е по-меко да се лежи на дъното на лодката.

А привечер от десния бряг, изпод увисналите над водата върби, креснаха:

- Глей, некъв господин с госпожичка в лодка! Ей, сламена шапко, греби насам!

Там стояха трима души, които пояха конете си и размахваха карабини.

- Не се притеснявай - каза Ераст. - Ще им покажа писмото и ще продължим.

Той насочи баркаса към брега.

- Отиваме със задача от директора Жовтогуб. Ето пропуска. Единият от мъжете взе документа, погледна го небрежно и го запрати на пясъка.

- Боли ме мене за тоз твоя директор. Ние сме си отделни. Мадмозел, скачай тука. А ти свяляй сакенцето. И чепиците.

Фандорин въздъхна, изправи се, свали сакото.

- Извинявай. Няма да е за дълго.

Мона не се страхуваше. По-скоро й беше интересно.

Ераст Петрович с лекота скочи на брега, единият му крак едва докосна земята, а вторият описа дъга и удари грубиянина по лицето. Онзи изпусна карабината и още не се бе строполил, когато Фандорин се завъртя на петата си и фрасна втория с лакът в окото.

- Браво! - извика Мона. - Бис!

Но бис не се получи, защото третият бандит (а това без съмнение бяха обикновени бандити, щом бяха „отделни") захвърли оръжието и си плю на петите през храсталака.

Ударените лежаха тихо, но офейкващият крещеше:

- Братлета! Братлета!

Някъде изцвилиха коне. Много.

Ераст вдигна една от карабините и скочи обратно в лодката.

- Няма да се натрапваме - каза той. - Там има и някакви братлета отгоре на всичкото.

Бр, бррррр, брррррррр - запърпори моторът.

Лодката започна да набира скорост.

Скоро върбакът свърши и дойде открито поле.

В полето нещата не изглеждаха добре. Там в галоп препускаха ездачи, в облаци прах се търкаляше тачанка и се носеше разбойническо свиркане.

Баркасът рязко сви към другия бряг.

- Ако останем на вода, ще ни покосят с картечниците - обясни бързо Ераст. - Трябва да спрем и да потърсим укритие. Към онзи нос!

Той я грабна за ръката и веднага щом лодката се удари в брега, двамата скочиха. Побягнаха.

Да-да-да-да! - отекна над реката. Мона се изтърколи по тревата - Фандорин я бе дръпнал по-силно за ръката.

Въздухът над главите им зашумоля.

- Можеш ли да пълзиш?

- Не съм пробвала от двегодишна, но ще си спомня -отвърна Мона. Изобщо не я беше страх. С него не се страхуваше от нищо.

Запълзяха. Наоколо шумеше и падаше покосената от куршумите трева.

- Тези пък какво се заядоха - промърмори Ераст, като се надигна и се огледа.

Мона също погледна.

От реката стърчаха човешки глави. Над всяка имаше протегната ръка и винтовка в нея.

- А да бягаш? Трябва да стигнем ей до онази долчинка. Там картечницата няма да ни стигне.

- Аз съм велосипедистка. Знаеш ли колко силни са краката ми?

- Знам. Три-четири!

Хукнаха, хванати за ръце. Като в детството, каза си Мона. А освен това помисли: а мигът все пак е прекрасен, дори такъв.

Изтърколиха се по не особено стръмния склон. Преминаха към бърз ход.

- Къде отиваме?

- Видя ли онази могила с каменната жена в полето?

Тя поклати глава. Не гледаше напред, а само в краката си.

- Там ще залегнем. Ако се домъкнат там, толкова по-зле за тях.

Те се измъкнаха от долчинката и приведени, тичешком, се покачиха на малкия хълм.

- Скрий се зад статуята и не се подавай.

Но Мона се подаде, разбира се.

По полето, разгънати във верига, търчаха хора. Изглеждаха смешно ниски, защото тревата им беше до кръста.

- Точно като тогава - каза Мона.

- Кога „тогава"?

- Когато с мама сте бягали от башибозуците. Помниш ли Варя Суворова? Аз съм дъщеря й.

Беше трудно да се измисли по-ефектен момент за това ефектно съобщение.

Черните вежди на Ераст се извиха в идеални дъги, но челюстта му увисна доста неелегантно.

- Какво? - изломоти той. - Това не може да б-бъде.

- Не можеш да се отървеш от нашето семейство – засмя се Мона, много доволна. - Дълги са ни ръцете. И краката... Ох!

От каменното бедро на жената с противен звук рикошира куршум.

Ераст накара Мона да се сниши чак до земята. Тръскаше глава и не можеше да се опомни.

- Ти си д-дъщеря на Варвара Андреевна! Но... т-това е невероятно!

На Мона ужасно й харесваше, че той се смущава и мънка. Свистенето на куршумите само придаваше допълнителна пикантност на сцената.

- Ама и тези нещастници се п-появиха съвсем не навреме! - сърдито реагира той на стрелбата.

- Мама ми е разказвала как турците препускали, а ти си се целел в тях с пушката. Нали и при нас е същото?

- Сега е по-добре. Башибозуците бяха повече, а моят уинчестър се оказа незареден. Тези са само десетина и в манлихера има пълен п-пълнител. Много те моля, не се показвай.

А той самият се показа. За секунда. Вдигна пушката, стреля и пак се скри.

В полето се чу вик. Мона надникна отдолу.

Един от бандитите се въртеше на място, хванал се за рамото. Над главата й отново отекна изстрел.

Втори изпусна пушката, олюля се и също се хвана за рамото.

Останалите се скриха в тревата.

Ераст чакаше, като само леко местеше дулото.

Изстрел!

- Ааа!!! - изкрещя един бас. Човекът тръгна да бяга, като също се държеше за рамото.

- Целиш се все в едно и също място - съобщи Мона.

- Когато започна гражданската война, реших да се придържам към твърд принцип: ако убивам, то само очевидно лоши хора. Като салджията Стас. За тези нищо не знам. Стига им раняване. Отлична възможност да полежат на спокойствие и да се замислят за живота си.

В този момент той бе толкова прекрасен с глупавите си принципи, че Мона не се сдържа. Скочи на крака, прегърна го и взе да го целува.

- Ужасно, направо непоносимо те обичам!

- Чакай... - каза той. - Ама наистина, не сега... Заради теб не видях къде се дяна крайният отляво. С кубанка и маузер... Ами ако се промъква откъм фланга, където не ни прикрива каменната фигура?

- Ще те защитя по-добре от всяка каменна фигура. Аз самата съм каменна жена - шепнеше страстно Мона. Притисна Ераст с все сила. И изведнъж, като погледна над рамото му, видя над тревата глава с плоска кубанска шапка и тънко дуло.

С всички сили, каквито не подозираше у себе си, Мона завъртя Ераст и размени местата им. Нещо с изпукване я удари по лопатката, като с чук или пръчка.

- Ми...ли - изломоти Мона в стремително сгъстяващия се мрак.

И прекрасният миг спря.