Не се сбогувам

И ние излизаме изпод съвсем тъмната арка на входа, под която цари мрак и нищо не се вижда, на огряната от слънцето улица. Ти примижаваш от ярката светлина.

- Къде сме? - питаш ти и аз си спомням, че не познаваш добре Москва.

- На улица „Николская". Вляво, на две минути оттук, е Червеният площад. Виждаш ли колко ловко те изведох тук? Това е моят град. Познавам всяко негово кътче. Да вървим!

Изпълва ме бодра сила, звънтяща лекота. Чувствам се... не, не млад, чувствам се съвършен.

Човекът, който преди много години ме учеше да владея тялото си, наричаше морала опасна бариера, отделяща плътта от духа. „Моралът винаги предписва да слагаш нечии интереси над своите, докато тялото винаги се ръководи от онова, което е по-добре за него – поучаваше ме той. - Ти не искаш да се откажеш от вредоносната преграда, разделяща твоя „аз", пречеща на Ин и Ян да се съединят, и значи никога няма да станеш съвършен".

Моят не особено почтен сенсей беше чудовище, отнасяхме се един към друг еднакво: с почтителен интерес и едновременно с това с презрение. Той ме наричаше „моят полуученик", а аз него - „моят полуучител". Не бих се учудил, ако все още е жив и все така с лекота може да изтича по стената до втория етаж и да скочи от петия. Но полусенсеят сгреши. Аз достигнах съвършенство. Благодарение на теб. Много ми се иска да ти го кажа, но не се решавам. Все още си сърдита.

Улица „Николская" е пълна с народ, всички се движат в една посока - бавно, никой не бърза. Лицата са весели, но не оживени, а някак вглъбени в себе си и никой не вика, не се смее. Не е такъв денят.

Спираме край малката църква „Света Богородица Казанска". Оттук се виждат и Кремъл, и Червеният площад, но там има прекалено много хора. Тълпата се движи към храма на Василий Блажени. Всички мълчаливо се оглеждат. Покрай дългата сграда на Търговското дружество са подредени бесилки, на които висят натъпкани със слама чували. На всеки има табелка. От мястото, на което стоя, мога да прочета трите най-близки до мен: „Владимир Улянов. Диктатор", „Лев Бронщейн. Разстрелвал заложници". „Феликс Дзержински. Водач на палачите". Някога тук по същия начин са се полюшвали телата на екзекутираните от Петър стрелци. Но сега чувалите са натъпкани със слама. Екзекуцията е символична. Главнокомандващият удържа думата си.

Аз казвам:

- Слушай, щом е обявена всеобща амнистия, може би и ти ще ми простиш най-накрая? Колко още можеш да ме наказваш? Нали всичко свърши добре?

Ти въздъхваш.

- Добре. Щом денят е такъв, че на всички им прощават.. . Ти си подъл клетвопрестъпник, но както и да е. Явно такава е била кармата ми - да се свържа с „благороден мъж". Нали разбирам. Не си имал избор. Помня думите ти: „На благородния мъж само му се струва, че има избор".

- Избор има. Да престана да бъда благороден мъж. И край. Ще стана просто мъж. И ще живея само за теб и за дъщеря ни.

Кимвам към издутото ти отпред палто.

- За сина ни - поправяш ме ти. - Искам момче и ще бъде момче. Но попадаш под амнистия само при едно условие. Трябва да ми разкажеш за цялото пътуване. От онзи момент, когато след срещата в Таганрог ти страхливо реши да не се обясняваш с мен и да заминеш тайно. Знам само, че изпрати телеграма на Маса и той, този юда, без да ми каже нищо, отиде да се срещне с теб. Какво стана след това? Разказвай с всички подробности.

И аз започвам разказа си.

...Най-далечният коловоз на харковската Южна гара, определен за нуждите на щаба на Доброволческата армия, се охраняваше от специален караул. Там обикновено стоеше влакът на командващия армията. Оттам трябваше да тръгна и аз.

Когато пуснаха Маса на перона, аз му обясних къде и за какво отивам. Помолих го да те излъже, да измисли нещо успокояващо. Предадох писмо за Романов, което трябваше да се връчи на Гай-Гаевски. За Скукин не му казах, защото Маса като нищо можеше да види сметката на мерзавеца по своему, а това не влизаше в плановете ми. Нека заговорникът бъде съден от трибунал. А пък щеше да ми е трудно да му обясня - Скукин през цялото време се навърташе наоколо. Бяха му поръчали да организира пътуването ми.

- Ако преди срока, назован от професор Либкинд, аз още не съм се върнал или възникне някаква опасност, ще отведеш Елизавета Анатолиевна в Крим - обяснявах аз на Маса. - Чакайте ме там две седмици, нито ден повече. След това тръгвайте за Швейцария.

- И да ви чакаме там?

- Точно така.

В погледа на Маса се мерна нещо и изведнъж много ми се прииска да го прегърна. Представям си как щеше да се уплаши. Вместо това направих измамен финт с дясната ръка, а с лявата го плеснах по челото.

- Атари! Пак спечелих.

С него играем една старинна игра: единият нанася внезапен удар, а другият трябва да го отрази.

- И нито веднъж честно! - каза Маса.

Виждах, че много му се иска да тръгне с мен, но разбира, че трябва да пази теб.

В този момент при Скукин дойде върлинест офицер с черна кожена тужурка и полугласно му доложи нещо.

- Ераст Петрович, мотодрезината е готова. Можете да тръгвате - каза Скукин.

- Това е, хайде.

Кимнах на Маса, той ми се поклони и се разделихме. Този ентусиаст на железопътното движение, генерал Гай-Гаевски, имаше на гарата цял транспортен парк: от тежкия брониран влак, с който посещаваше фронта заедно с целия щаб, до отделни вагон-локомотиви и леки дрезини за кратки придвижвания в тила. Аз избрах най-малката от тях -просто кабина с автомобилен двигател.

- Сигурен ли сте, че нямате нужда от съпровождащ? Поне от някой, който да управлява дрезината? - за пореден път попита Скукин.

- Сигурен съм - отвърнах аз, без да погледна полковника. Подобни хора винаги са предизвиквали отвращение у мен. Изведнъж отпред забелязах много странна сцена за обект със специален режим.

Там стоеше автомотриса: трамваен вагон, приспособен за движение по релси - още едно транспортно средство от колекцията на Гай-Гаевски. Момчета със сини шинелчета, с еднакви куфарчета в ръце, дисциплинирано се качваха по стълбичка, две дами помагаха на всеки от тях.

- Знаете какво е отношението ни към децата от Калединския приют. Командващият нареди да евакуираме сирачетата в Крим - поясни Скукин, уловил погледа ми. - Там е по-топло. Не се безпокойте, те сега ще потеглят и пътят ще бъде свободен.

Отново се обърнах настрана, целият потреперих при думата „сирачета". И си дадох дума тепърва да си поговоря с полковника за Калединския приют. Когато вече бъде възможно.

Отново дойде онзи, коженият.

- Господин полковник, проверих двигателя на автомотрисата - каза той с лек кавказки акцент, като почтително се поклони на дребния Скукин. - Бая е износен, но дори да угасне, достатъчно е малко се побутне и пак ще запали. Дори децата ще се справят. Вагончето е съвсем леко.

- Само автомотрисата да не закъса преди разклона, защото може да забави господин Фандорин. Ераст Петрович, това е поручик Ревазов, инженер от специалния железопътен отряд. Поручик, надявам се дрезината да е в по-добро състояние?

- Дрезината е съвсем наред - козирува инженерът.

Децата вече се бяха качили във вагона си, същото сториха и възпитателките. Автомотрисата изскърца с колела и потегли. Сините момчета зашумяха, започнаха да махат с ръце, макар че никой не ги изпращаше.

Аз им помахах за сбогом. Полковникът и поручикът дори не ги погледнаха.

- Ето, пътят вече е свободен - каза енергично Скукин. - Първите единадесет версти просто карайте след нас, а веднага след моста над реката пътят се разделя. Вие трябва да поемете надясно, към...

- Знам маршрута - прекъснах го аз. - Поручик, обяснете ми как се управлява дрезината.

Деловият, подчертано резервиран инженер пръв се качи в кабината.

- Казаха ми, че можете да карате кола? Принципът е същият, само че няма волан, по разбираеми причини. Движението по релсите е много плавно, съпротивлението е минимално. Затова, като се засилите, подавайте съвсем малко газ. При дълго спускане можете изобщо да изгасите двигателя с цел икономия на гориво - той посочи надолу: -Това е педалът на газта, това е спирачката. Имайте предвид, че спирачният път е много дълъг, при скорост шестдесет версти не по-малко от двеста метра. Затова за аварийно спиране е предвиден ето този лост. Той може да се използва само в краен случай -машината може да излезе от релсите и после няма как да я върнете без чужда помощ.

- Дърпа се рязко, така ли? - попитах аз, като опитах съпротивлението на аварийния лост.

- Не сега! - извика сърдито инженерът, като здраво ме сграбчи за ръката.

И избоботи:

- Извинете. Никак не е лесно после да се върне обратно... Какво още трябва да знаете? Отзад има резервна туба бензин. Но тя ще ви потрябва само ако използвате отоплението. При равномерно движение харчи много малко. Въпроси?

Нямах въпроси. Управлението беше елементарно. Скукин освободи поручика, а мен осени с кръстно знамение.

- Вървете и Бог да ви пази!

- Нима сте вярващ? - попитах аз. Подобни субекти обикновено не са склонни към мистика.

- Не, но в дадения случай не мога да се размина без Божията помощ - убедено и дори с потрепване в гласа отговори той.

Ах, да, бях забравил, че сред тези скукинци все пак се срещат и искрено вярващи - в това, че Бог съществува лично за тях.

Ами добре, помислих си аз, скоро твоят бог много ще ти потрябва.

Направих се, че не забелязвам протегнатата му ръка и се качих на мястото на водача, запалих двигателя – стана от половин оборот.

Дрезината бързо набираше скорост, летеше като спортна яхта, понесена от добър океански вятър - гладко и леко. От двете страни първо преминаха постройките край гарата, след това започнаха предградията.

Размишлявах за маршрута.

Да стигна до Лозовая, след това да свия към Екатеринослав, до който, разбира се, няма да мога да стигна - той вече е във владение на махновците. Те ще ме спрат преди това. Това вероятно ще се случи след около три часа. Именно това щеше да бъде най-рискованият момент: могат и да не ме спрат, а просто да ме направят на решето с картечницата от някоя тачанка. Тогава ще се наложи да скачам в движение, но това са дреболии.

Веднага щом покажа пропуска, подписан от Арон Воля, всички опасности ще приключат, и слава богу. Нямам никакво желание за приключения. Искам да прекарам най-добрата възраст в живота си с жена си и дъщеря си. Добре де, или със сина си, макар че на мъжете от рода Фандорини никак не им върви с бащите. Прадядо ми изчезнал в Бородинската битка, още преди да се е родил дядо ми. Дядо ми загинал в Кавказ, оставяйки малък син. А моят родител, чиято безпътна душа едва ли се е озовала в царството небесно, е трудно да бъде наречен баща. Започнах да си мисля какъв баща ще бъда аз и забравих и за Арон Воля, и за атамана Махно, и за войната.

Дрезината описа дъга около нисък хълм и веднага зад завоя изскочи на железопътния мост над реката. Веднага след него, на стотина метра пред мен, едва пълзеше вече познатата ми автомотриса. Отзад и отстрани я бяха наобиколили малки сини фигурки.

Закъсала е все пак, бутат!

Тази картина ми напомни за нещо. Нещо от далечното минало. Такова нещо вече бях преживявал: момчета със сини униформи и витаещият над тях призрак на бедата.

Но сега такова нещо нямаше как да се случи.

Не биваше да използвам обикновената спирачка - щях да се забия във вагончето и щях да премажа децата, но нали имах аварийната.

И аз я дръпнах с всичка сила...

- Защо млъкна? Какво стана? - питаш ме ти. Замълчах, защото някой ме вика. Много настойчиво.

Оглеждам се.

- После ще доразкажа. Трябва да вървя. Викат ме. Нима не чуваш?

- Не, не чувам - казваш ти. - Аз идвам с теб. Моля те!

- Много те моля - усмихвам се аз, - изчакай ме тук. Няма да се бавя. Погледай празника и хората. Е, хайде, не се сбогувам.