Не се сбогувам

Вечека и Чеквалап

Край оградата на голямата богаташка къща на Поварская спря „извозтрудещ се", както сега наричаха файтонджиите. Обърна се към пътника и се прекръсти.

- Ето я бившата къща на граф Сологуб. Господи, вече не мислех, че ще стигна жив.

- Да, весело живеете вие, московчаните - каза пътникът, млад военен, скачайки на тротоара.

Беше на зазоряване, полумрак, но през изминалата нощ градът не беше спал. На няколко места едновременно имаше интензивни престрелки, нанякъде профучаваха камиони, пълни с въоръжени хора, а докато минаваха по „Самотьочная улица", по паважа с отмерено стакато рикошира картечен откос.

- На. Както се разбрахме.

Военният, без да гледа, подаде банкнота на кочияша. Онзи внимателно огледа клиента, спирайки поглед на следите от отпраните пагони.

- Още сто рубли викам да дадеш. Бая страх брах.

- Аха. Може би и панталон и ботуши да ти дам. Уговорката си е уговорка.

Младият мъж - висок, със светла коса, стегнат - взе пътната си чанта от седалката.

- Внимавай, ваше благородие - кочияшът присви очи. - Тук сега знаеш ли какво е? ЧеКа - той посочи с глава часовоя пред широко отворената порта. - Ей сега ще кажа, че си водил вражески разговори. Аз съм пролетарий, имам доверието на властта.

- Говно си ти, а не пролетарий. Нищо няма да получиш.

Блондинът си прибра парите обратно в джоба.

Файтонджията отвори уста - понечи да кресне, но погледна още по-внимателно и размисли. В лицето на младежа се забелязваше някакво не много разбираемо, но тревожно противоречие. Ярките му като метличина очи уж гледаха весело, но край устата имаше твърда, сурова бръчка, на слепоочието му се белееше кос белег, а изпод якичката му се подаваше още един - неравен. Много вероятно бе военният да не е чак толкова млад.

Извозтрудещият се изпсува шепнешком и шибна крантата, а пътникът наложи фуражката, която досега държеше в ръка, и се оказа, че не е никакво благородие, а червен командир - на околожката се мъдреше платнена алена звезда. Той отиде до постовия и с попрегракнал, привикнал да командва глас, попита:

- Как да намеря другаря Орлов?

- Минавай, вътре ще ти кажат.

- И няма да ми поискаш документите? - учуди се военният.

- Защо ми е притрябвало? - постовият се прозя. - При нас странични хора не идват.

Червеният командир поклати глава и тръгна през широкия двор, притиснат от двете страни от крилата на сградата. От едното, дясното, изведнъж се изсипаха хора с винтовки. Първият, явно началникът, крещеше, обръщайки се:

- Другари, повече коли няма ! Ще трябва на бегом! Размърдайте се, мамка ви!

Групата изтропа край него. Лицата на всички бяха навъсени, уморени.

- Нещо не виждам никаква Наташа - промърмори русият, изпращайки ги с поглед. Учителят по словесност в гимназията им бе разказвал, че имението на Поварская всъщност е къщата на графовете Ростови от романа „Война и мир".

Сега на вратата беше прикована накриво дървена табела, а на нея с бяла боя, също накриво, бе написано: „Общо-руска извънредна комисия по борба с контрареволюцията, спекулацията и саботажа".

Щом влезе във вестибюла, посетителят се намръщи. Тук също нямаше ред. До масата с табелка „Дежурен" се блъскаше тълпа, всички говореха един през друг, а измъчен човек с разкопчана куртка се бранеше, махайки с ръка, и прегракнало крещеше в телефонната слушалка:

- Подкреплението ли? Преди половин час потегли... Откъде да знам къде е?

Ясно бе, че тук нищо не може да се научи.

Търпението не бе сред достойнствата на русия.

Той навъси златистите си вежди още по-сърдито, повъртя глава в търсене на някой подходящ, и с бързо, точно движение сграбчи за лакътя тичащия край него ординарец с някакви документи.

Ординарецът, без да се обръща, дръпна ръката си, но не успя да се отскубне и едва тогава се обърна.

- Защо ти е другарят Орлов? Кой си ти? - и също като кочияша преди малко спря поглед на раменете на военния.

- Аз съм онзи, на когото му трябва Орлов. А защо - ще кажа на него. Хайде да ме заведеш при него, другарю, бъди така добър.

Пръстите на непознатия бяха железни, а гласът, макар и тих, беше много убедителен. Сътрудникът на ЧК веднага стана вежлив.

- Елате, на втория етаж е.

Тръгнаха нагоре по стълбището.

- Каква е тази стрелба при вас по целия град? – попита червеният командир. - Някъде чух дори да пердаши тридюймовка[36] .

- Приключваме с черната гвардия. Писна ни от тези скандалджии... Ей, Крюков! Този човек търси Орлов! - извика сътрудникът на прага на приемното, но вътре нямаше никого.

- Излязъл е някъде... - ординарецът се заслуша в гласа, който се чуваше иззад вратата. – Изчакайте, докато другарят Орлов свърши да говори по телефона, и влизайте.

И изведнъж се сети, че е довел при началника неизвестно кого.

- Как ви е името? Откъде сте?

- Казвам се Романов. Извикан съм от Псковския фронт с телеграма - отвърна военният.

- „Явете се във ВЧК при Орлов". Нямах никаква представа, каква е тази „вечека", но заповедта си е заповед. Явих се.

Зад вратата по същото време се провеждаше разяснителна работа относно това, какво е ВЧК.

Стопанинът на кабинета, мъж на около четиридесет с къса брадичка, с войнишка гимнастьорка под кожената куртка, потриваше клепачи и обясняваше на комисаря на Централната телефонна станция:

- Крошкин, докога твоите телефонистки ще бъркат ВеЧеКа и Чеквалап? При нас тук е аврал[37] , решава се съдбата на революцията, а при всяко второ позвъняване ме питат: „Чеквалап ли е? Чрезвичайна комисия по снабдяването с валенки и лапти[38] ?" Събери тези, твоите кокошки, и им набий в главите какво е ВЧК... Наясно съм, че от Питер се преместиха много нови учреждения и никой не е свикнал с названията им. Но нашето учреждение с други не се бърка. Внимавай, Крошкин. Още едно обаждане за валенки, и ще ти напъхам кратуната във валенка, ясно ли е?

Трясна слушалката. Засмя се. Потърка брадичката си.

Телефонът отново зазвъня. Този път нямаше грешка, обаждаше се командирът на отряда, изпратен да ликвидира анархисткия артел „Свобода", втората по важност черногвардейска комуна.

- Оффейка, оффейкал е! Иззззмяна! - яростно засъска и зажужа слушалката. - Орлов, при теб в ЧК има предател!

- Спокойно, Шилейкис, без драматични ефекти. Какво не е наред? Кой е офейкал? Ти разоръжи ли артела или не?

Орлов потисна прозявката си. Втора нощ подред не бе спал: на десети срещу единадесети до сутринта беше на колегия - разработваха плана за ликвидиране, а миналата нощ съвсем пък нямаше кога да почине.

- Артела разоръжихме, загубите са смехотворни, шестима ранени. Но Арон Воля се измъкна! - кресна Шилейкис, а гласът му секна от пресилване. Беше стар партиец, сигурен, но малко нервен. - Всичко обърнахме, няма го Воля! Предварително сложих отцепление от твоите хора, само чекисти. И някакъв гад го е изпуснал! Орлов, при теб има предател!

Без да изпуска слушалката, стопанинът на кабинета се наведе над картата на града, където с двадесет и шест черни кръгчета бяха отбелязани черногвардейските бази, и сложи с червен молив кръст върху още една. Сега оставаха само три незачеркнати.

- Шилейскис, успокой се. Твоите латвийци си свършиха работата. Браво на тях. А предатели нямам. Аз наредих да не арестуват Воля.

- Моля?! - гръмна слушалката.

- Сам помисли. Добре де, щяхме да пречукаме този шантав Арон. Щеше да се надигне воня из цялата световна анархия. Да го съдим - още по-зле. Да върви, където му видят очите. Без своя артел той не е опасен... Значи така, Шилейскис. Знам, че момчетата ти са уморени, но на Дмитровка трябва помощ. Вече гърмим с оръдие по тях - не се предават. Тръгвай натам, тури едно рамо. Това е, действай.

Затвори и извика:

- Крюков!

Вратата се отвори, но вместо помощника влезе стегнат командир с офицерски шинел без пагони и ужасно се учуди:

- Гвоздей, ти?!

Суровото, присмехулно лице с брадичката омекна. Орлов не се учуди на посетителя, но явно много се радваше да го види.

- Аз, аз. Влизай, щабскапитане.

Прегърнаха се.

- Чакай, значи ти си Орлов, така ли? - все още не можеше да се опомни Романов. - А аз все не можех да разбера кой е този, дето ме вика... Но защо си станал Орлов?

- Времето е такова. При Николашка се кръщавах с птичи прозвища, но дребни - тук съм Грач, там съм Дрозд или Кълвач. При Временното правителство станах Гвоздей, защото трябваше да ги приковем. А сега властта е наша, летим като орли. Цялото небе е наше, лети накъдето искаш.

Те стояха и с удоволствие се оглеждаха един друг.

- Много е яко, Романов, че се яви. Без теб съм жив умрял - и Орлов прекара ръба на дланта по гърлото си. - Но първо ми разкажи, командире, как се би с немците.

- Кофти се бих - новодошлият махна с ръка. - За нищо не я бива нашата червена гвардия. Каква гвардия може да има, когато няма армия? Сам знаеш, всички срочно служещи са демобилизирани. Войниците си се разотидоха по домовете... Тъпо е това. С немците така или иначе ще ни се наложи да воюваме. Бресткият мир не струва пукната пара. А значи е необходима нормална руска армия.

- Няма никакви немци и руснаци, има наши и такива, които не са наши - Орлов опря пръст в челото на познайника си. - Набий си го най-накрая в офицерската тиква. Немските работници - това са наши хора. И скоро ще бъдат заедно с нас. А нормална армия ще имаме. Имаше указ на Совнаркома за това. Всяко нещо с времето си. Та ние едва се разгръщаме.

Засмя се, поизправи се.

- Защо си толкова доволен? - с недоумение попита Романов. - Фронтът се разпадна, в Москва се водят сражения, при теб в комисията е бардак, а ти се хилиш.

- Доволен съм, Льоша, защото съм щастлив. Само от едно се страхувам - че ще се събудя на сутринта и всичко ще се окаже сън. Нашата революция, победата ни – всичко. Помисли само какъв слон, какъв мамут утрепахме! Такова нещо историята не познава! Знаеш ли, никога не съм разбирал, как така на хората им е скучно да живеят. На мен винаги ми е било интересно. Но никога толкова, колкото сега! Чернишевски, сънят на Вера Павловна! Жул Верн, „От Земята до Луната"! - Орлов отново се засмя, белите му, здрави зъби проблеснаха. - Ти също явно не скучаеш. Нали засега няма да бързаш да се застреляш? Помниш ли тогава през лятото край Сморгон[39] , а? Едва успях да те хвана за ръката. И след това два дни не те пусках да се отделяш от мен.

Лицето на Романов сякаш се вкамени, но не за дълго, за една-две секунди. Отвърна шеговито:

- „Като каза това, извика с висок глас: Лазаре, излез вън[40]" и аз станах, и тръгнах.

Орлов го погледна много сериозно и кимна сам на себе си.

- Виждам, че въпросът „да бъда или не" не е на дневен ред при теб. Това е правилно.

А щом животът ти омръзне - защо сам да си правиш труда? Има колкото си щеш желаещи да ти помогнат. Ето, ние например тази нощ свалихме от влака нашите спътници, анархистите. След това, чувам, ще се стигне и до есерите. Революцията е капризна кобила, повече от един ездач не носи. И изобщо не е сигурно, че и този един ще се удържи на седлото. Именно за това искам да си поприказвам с теб, господин щабскапитан. Сядай, какво стърчиш?

Романов седна и се приготви да слуша. Веселостта на стопанина на кабинета се изпари и остана само угриженост.

- Анархистите и есерите - с тях ще се оправим. На немците засега също не им е до нас, тях ще ги довършат Антантата и американците. По-лошото е, че нашата червена власт засега е нестабилна. Защо според теб преместихме правителството от Питер в Моква? Защото Петроград е враждебен към нас град. Там дворяните, търговците, чиновниците и другата „чиста публика" са едва ли не четвърт от населението. През октомври ги сварихме неподготвени, но там е като на дремещ вулкан. В Москва пропорцията е по-добра, но също не е лесно. Смята се, че само бившите офицери тук са не по-малко от четиридесет хиляди. И повечето от тях, разбира се, спят и сънуват как ни изкормват. Сега си представи, че някаква решителна, целеустремена сила успее да организира тези враждебни към нас люде в единен юмрук. Ще ни праснат - и от нас ще остане само мокро петно. Знаеш ли колко души сме във ВЧК? Сто и двадесет, а опитните - такива, които биха могли да разобличават заговори - нула. Бившите нелегални конспиратори подобно на мен сякаш са достатъчно, но на какво сме научени ние? Не да търсим, а да се крием, не да гоним, а да бягаме. Сега разбираш ли защо те извиках от фронта?

- Защото служех в контраразузнаването. Но аз ловях немски и австрийски шпиони, а не заговорници. Там спецификата е друга. Заговорниците - това е сферата на Охранното отделение.

- Е, ще ме прощаваш - разпери ръце Орлов. - При мен хора от Охранката няма. Ти, какво, да не би да отказваш?

Романов въздъхна.

- Още тогава, край Сморгон, ти казах и сега ще повторя. Аз моя избор съм си го направил. С революцията съм. Казвай какво конкретно искаш от мен?

- Тази служба няма да ти се понрави - предупреди Орлов.

- Не се притеснявай, аз съм госпожица с минало. Да не мислиш, че в контраразузнаването ми харесваше? Кървава работа, мръсна.

Без да почука, в стаята с разхайтена походка влезе чернокос човек с широко лице, целият затегнат накръст в ремъци.

- Край с Дмитровка. Предадоха се, гадовете - каза той. - Това беше, другарю Орлов. Можеш да докладваш.

- Аха - Орлов му намигна. - Я виж кой е тук.

- Здрасти, Крюков. И ти ли си тук?

Романов стисна ръката на новодошлия.

- А къде да бъда? Където той, там и аз.

- И вече не си ефрейтор - бившият щабскапитан с любопитство гледаше бившия ефрейтор - той здравата се беше променил. - Чиновник за особени поръчения при голям началник. Орлов, ти между другото сега какъв чин имаш?

- Ние нямаме чинове. Аз съм член на колегията на ВЧК, Крюков е мой помощник.

- А аз какъв ще бъда?

- Контраразузнавач. По наши данни офицерският заговор вече е реалност и активно се разширява. Трябва да внедрим свой човек в тази нелегална организация. Офицер, естествено. Разбираш ли какво се иска от теб?

Романов се навъси, остра бръчка пресече челото му.

- Не, фильор[41] няма да стана. До вчера съм воювал с тези хора. Да спечеля доверието им, а след това да доноснича?

- Казах ти, че ще откаже - изкриви уста Крюков. - За него те са свои. Офицерът винаги си остава офицер.

- Млъкни, Тимофей - скастри го Орлов. - Льоша, кажи ми: ти вярваш ли в Бог?

Романов примигна, стъписан от неочаквания въпрос.

- Не. Какво общо има това?

- Тогава втори въпрос. Харесва ли ти как е устроен светът?

- На кого би му харесало?

- Добре, ако светът е лош и Бог не съществува, кой ще въведе ред на Земята?

Романов започна да се дразни:

- Какво се държиш с мен като учител с първолак? Говори с думи прости.

- Съвсем просто ти го казвам. По-просто не може да бъде. Ще започна със себе си. Ще бъда честен: свързах се с революцията не за да оправям света, а защото аз съм си аз. Още от дете ми се искаше да преобърна всичко. Да има гюрултия, всичко да е нагоре с краката. Или да ида там, където още никой не е стъпвал. Ех, мечтаех си като дете да съм живял преди триста години - щях да откривам нови континенти. Или обратното, да живея стотина години по-късно - бих летял към други планети. А по-късно, вече като юноша, прозрението изведнъж се стовари върху ми като гръм от ясно небе. Човешки устроен свят - това е нещото, което още никой не е виждал и където никой не е бил. Именно това е най-великото откритие и най-великото приключение. Да уредя света така, че той да не е само за такива като теб, които са имали късмет и са се родили в спретнато семейство, а за всички хора. Погледни Крюков. Той от малък е живял в глад, мръсотия и мизерия. Така и щеше да си издъхне в калта, ако не беше революцията. А такива крюковци ние имаме сто и повече милиона. И сега всички те ще живеят според усилията си, а не както им е било писано по произход. Който е умен и схватлив - той от нищо ще стане всичко.

Помощникът го слушаше - очите му блестяха. А Орлов се палеше все повече и повече, изричайки думите.

- Разбира се, в нашата бедна, дива държава няма да построим рая на земята. Но все пак ще приключим с глада, неграмотността и унижението. И заради тази велика, тази небивала цел, си струва да се помъчим, без да жалим потта, кръвта и живота си... Ти си воювал на фронта с офицерите, а аз съм лежал в затвора с анархистите, избягах с тях от каторгата! Но тази нощ ние нанесохме удар в гърба на другарите си, заедно с които започнахме революцията. Ударихме ги изотзад, подло... Да, да, подло! Колко само избихме, а онези, които оцеляха - те ще ни проклинат и мразят до края на дните си. Но ние сторихме и това заради нашата велика цел! А той... той ще ми пробутва интелигентската си чувствителност, мрънкало такова... Неудобно му било, видите ли, пред господата офицери!

Членът на чекистката колегия започваше да се задъхва от злоба и вече не бе в състояние да говори, стана страшен. Но Романов не се уплаши от него, а само поправи яката си и почеса белега от куршум на врата си.

- Добре, добре, няма какво да хвърляш искри. Убеди ме. Няма да се правя на прекалено сантиментален. Само че ето какво - нямам никакво намерение да се смятам за подлец. Ако бях лежал с някого в затвора като теб, или бях избягал с него от каторга, все някак щях да се погрижа за стария си другар. Така че още от сега те предупреждавам -няма да отивам против себе си. Ясно ли е?

Орлов сякаш не беше беснял допреди малко. Той отново смигна весело на Крюков.

- Ясно, че вие, другарю Романов, още не сте дорасли до класовия морал, дори фамилията ви е подозрителна. Нищо, Льоша, ние с Крюков постепенно ще те превъзпитаме. А сега, още днес, отивай на риболов.

- Какъв риболов? - попита Романов.

- На свободен. В открито море. Там е пълно с акули, но не знаем къде по-точно. Не мога да ти дам нито мрежа, нито харпун, нито стръв. Знаем само, че офицерският заговор съществува, за това се шушука из целия град, а пък ти сам измисли къде да ловиш заговорниците. Нали си професионалист.

На гола кукичка

В контраразузнавателната практика задачата, получена от Алексей Романов, се наричаше „риболов с гола кукичка". Това е, когато има достоверни сведения за съществуването на шпионска мрежа, но няма нито имена, нито описания, нито адреси -съвсем нищо. При нормално работещо контраразузнаване в такъв случай се прави система от „маркери" или „звънчета", тоест по всички подразделения, полицейски участъци, гари, файтонджийски пиаци, по обектите, представляващи интерес за противника, се разпращат ориентировки: да се регистрира всяка подозрителна активност според такива и такива параметри. Рано или късно някоя рибка сама ще се издаде, „звънчето" ще издрънка, а след това всичко е въпрос на техника.

На Романов още никога не му се беше налагало да хвърля самотна въдица с гола кукичка, за да хване огромен пасаж от риби. От друга страна, задачата не можеше да се нарече чак толкова сложна, защото имаше три обстоятелства, които доста я опростяваха.

Първо, щеше да има работа не с професионални разузнавачи, а с любители, които едва ли притежаваха конспиративни навици.

Второ, за разлика от шпионската организация, военният заговор трябва през цялото време да разширява редиците си - нали става дума за превземането на двумилионен град.

И накрая трето: ясно е от коя среда заговорниците вербуват участниците - измежду бившите офицери. Като щабскапитан Романов.

Значи трябваше сам да захапе кукичката и правилно да избере мястото. Това беше цялата премъдрост. След като приключи с кратките логически упражнения, Романов мислено превъртя времето назад и си представи как е изглеждал преди превратните събития от миналото лято.

По-точно до едно събитие, което му припомни безцеремонният Орлов. Самият Алексей бе оградил този участък от паметта си с масивна ограда и се стараеше дори да не поглежда натам. Не погледна и сега. Просто си каза: аз съм фронтови офицер, който нищо не отбира от политика, но е озлобен от революцията, която е разтурила държавата и армията. Оскърбен съм от наглостта на разпасалите се войници, смятам болшевиките за германски агенти, дяволска сила, погубила Русия, и люто ги мразя, направо в червата.

Орлов и Крюков седяха мълчаливо, гледайки замлъкналия Романов, който изведнъж бе замижал.

Така Алексей се вживяваше в ролята си. Когато отново отвори очи, светът сякаш бе променил окраската си. В красивата дворянска къща, където някога бе живяла Наташа Ростова, сега се разпореждаха груби, злобни, недодялани хора. Те бяха завладели не само дома на Ростови, те бяха покварили целия древен, прекрасен град, цялата велика, хилядолетна страна. Ама че мутра, помисли си Романов, гледайки с омраза Крюков. Говедо, което се е разположило в кресло стил ампир.

- Вдигни си фаса, твар. Този паркет е на сто и петдесет години, прогорил си го.

- Какво ти стана? Какво ти стана? - замига Крюков, потръпвайки пред яростния поглед на Романов.

А Орлов се разсмя.

- Отлично. Вървете, ваше благородие, спасявайте Русия от примитивите.

И Романов тръгна.

Зад вратата все пак се спря. Каза си: „И така, аз не съм никакъв червен командир, а обикновен демобилизиран офицер. Нямам нито купони за храна, нито пари, ни-то покрив над главата, нито роднини в Москва. Къде мога да отида?"

Отговорът е очевиден. Всеки военен, свикнал да бъде обгрижван от държавата, като куче, научено да намира храната в купичката си, първо би отишъл във военното окръжие. Държавата все пак съществува, пък била тя и болшевишка.

Къде е военното окръжие в Москва?

Той разлисти телефонно-адресната книга на секретарската маса и го намери. „Перечистенская улица". Не е далеч.

Изправи се пред петнистото огледало (в него също някой си бе гасил фасовете) и внимателно се огледа. Май ще е достатъчно да отпори червената звезда от фуражката и да закачи на куртката онези ордени, които офицерът е длъжен да носи постоянно.

Ходом марш, щабскапитане.

На фасадата на голямата обществена сграда висеше червен парцал с надпис „Военноотчетно управление на РККА". Романов се спря пред входа, като озадачено се навъси -както би направил всеки офицер, когато види непозната абревиатура.

Вратата се тряскаше през цялото време, влизаха и излизаха хора. До Алексей стоеше някакъв човек, същият като него - с офицерска фуражка без кокарда, с високи ботуши с шпори. Ако се съдеше по жълтия кант на брича, беше драгун. Той засумтя.

- Да знаете какво е „РККА"? - попита Романов.

- Работническо-селска червена армия. Ето, мисля - да се запиша ли, да не се ли... Дават дажба - въздъхна драгунът. - Все някак трябва да се живее... Ех, ще ида.

Алексей влезе след него. В дългия коридор се тълпяха много хора, на вид - все бивши офицери. То си е ясно, долните чинове веднага след демобилизацията се бяха върнали по домовете си, към предишния живот, а професионалните военни къде да се дянат?

Алексей започна бавно да се разхожда, да се оглежда и ослушва. Разговорите бяха тихи, унили: няма с какво да се живее, дажба, дажба, дажба, докъде я докарахме, отиде си Русия, в Архангелск били англичаните, немците настъпвали към Париж.

Романов също го поглеждаха. По-точно гърдите му. Той бе разтворил шинела, виждаха се бойните ордени: офицерския и войнишкия „Георгий", „Владимир" с мечове.

- Свалете това - посъветва го един възрастен артилерист. - Тук неотдавна един комисар навика един георгиевски кавалер, откъсна му кръста. Защо да се набивате на очи?

Той самият носеше на мундира си само значката от академията, от ордените бяха останали само дупчиците.

- Може и да не ги скъсат, но назначения няма да получите - това е сигурно - каза друг.

- На мен три месеца не са ми плащали заплатата! Да ми я дадат. А назначението им не ми трябва! - Романов говореше високо - не като останалите. - В Москва сега главната власт е германският посланик Мирбах. Болшевиките правят всичко, каквото той нареди. Аз, какво, на немците ли ще служа? На тези, които убиваха другарите ми?

- Вие явно нямате семейство - въздъхна тъжно артилеристът. - А пък аз имам три деца. Та така.

Вторият прошепна:

- По-добре да командва Мирбах, отколкото Ленин и Троцки...

- Господа, господа, по-внимателно - скастри ги трети. - Нали сте чували за ЧК? Като нищо може да обикалят тук и да слухтят. За тях ние сме подозрителни елементи.

Всички млъкнаха и взеха да се оглеждат.

Романов забеляза, че някакъв благообразен, доста възрастен господин с кавалерийски шинел и прошарена клинообразна брадичка наистина се спря и започна да се ослушва. Изобщо не приличаше на чекистки агент, а пък и ако се вярваше на Орлов, в ЧК изобщо нямаше агенти. Специално за кавалериста, минавайки край него, Алексей промърмори:

- Офицери, мамка им. Пфу! Овце...

След това поговори в същия дух на още две места, като през цялото време с периферното зрение държеше възрастния под око. Онзи не се доближаваше, но продължаваше да го следва. Нима клъвна, още от първото хвърляне?

- Да върви по дяволите тази ваша работническо-селска клоака! Да се задавят дано със заплатата ми! – гръмогласно обяви Романов най-накрая и тръгна към изхода.

Върви ли зад мен или не? Не бива да се обръщам.

Имаше някой, вървеше след него, не изоставаше!

На улицата Алексей се спря, за да запали папироса.

Стъпките зад гърба му веднага утихнаха. Отново тръгна - подновиха се.

Той усети позабравено чувство - ловната страст, и изведнъж се засрами. Господи, та нали не ловиш чужди, а свои, руснаци, с които до вчера си бил заедно!

Но сега хората се деляха на свои и несвои по други признаци. И изобщо Орлов е прав, по дяволите със сантименталностите.

Романов използва елементарен агентурен трик - престори се, че си оправя фуражката. В ръката му бе скрито малко огледалце, за може да погледне назад, без да се обръща.

Опа-ла. „Преследвачът" се оказа не чичкото отпреди малко, а някакъв хилав младеж с финландско скиорско яке.

Стои, прави се, че разглежда някакъв афиш на колоната, а през това време го поглежда с крайчеца на окото си. Може пък да му се е сторило? Прекалено е млад, съвсем момче. За проверка Алексей направи още един трик, също примитивен: тръгна отново, закачи леко с рамо някакъв минувач и се обърна, за да се извини.

Хлапакът окончателно се издаде - отскочи зад колоната с афиши.

С една дума, ясно. Не е загадката на танцуващите човечета[42] . Възрастният кавалерист обикаля по коридора на военно-отчетното управление, подбира офицери, които му се струват перспективни, а след това дава знак на младежа. Онзи вероятно виси някъде близо до входа. Сега хлапакът ще се мъкне по петите му, ще проверява: къде ще иде човекът, с кого ще се срещне, къде живее и прочее. Може да поиграе на тази лесна игра, разбира се, но времето е ценно.

Затова Алексей постъпи по-простичко. Сви под арката на един вход и се скри в сянката. Изчака, докато „преследвачът" хлътна вътре подире му, и здраво сграбчи хлапака за врата. Отблизо той се оказа съвсем зелен, на около седемнадесет, а може би дори на шестнадесет. Белокож, с тънък врат и пух по горната устна. Когато възмъжее - ще стане хубавец, а засега си е грозно пате.

- Сополанко, още имаш жълто по устата, а вече шпионираш! - изсъска Романов. -Пришка чекистка такава!

Хлапакът не се уплаши, а се обиди.

- Съвсем не съм такъв, за какъвто ме взехте! Не съм сополанко, а юнкер! А това за пришката беше недостойно! - сподавено изпищя той. На челото му наистина розовееха няколко пъпки - затова се наскърби.

Алексей не бързаше да отпуска хватката и дори дръпна ръката си нагоре, така че момчето да застане на пръсти.

- Защо ме следите, щом сте юнкер?

- Не ви следя... Тоест следя ви, но не в този смисъл... Пуснете ме, задушавам се. Пуснете ме! Изпращат ме хора, които мислят точно като вас.

- И за какво мислят тези хора? - попита подозрително Романов, но свали ръка от врата му - Говорете по-ясно.

- Аз съм Копейшчиков. Веня... тоест Вениамин Копейшчиков. Юнкер от Александровското училище. Тоест бивш юнкер. А вие сте офицер, аз знам. Кажете ми само едно, нали сте патриот?

- Щом се представихте... Аз съм щабскапитан Алексей Парисович Романов. Що за странен въпрос е това за патриота? Аз съм руски офицер, това би трябвало да е достатъчно.

- Не ви питам просто така... - хлапакът примигваше в размисъл. След това се реши. -Елате с мен. Ще ви заведа да поговорите с един човек.

- Кой? За какво?

- Също такъв патриот като вас. Да вървим, Алексей Борисович, тук наблизо е.

Проста работа, помисли си Романов. Това не ти е германското разузнаване, дори не е и австрийското. Канят първия срещнат на явка.

- Първо, не съм „Борисович", а „Парисович". Второ, щом сте юнкер, обръщайте се към старшия по звание както трябва.

- Виноват, господин щабскапитан! - Веня Копейшчиков се изпъна. - Не бях дълго юнкер, не успях да свикна. Да вървим, няма да съжалявате!

- Добре де - промърмори Романов. Ловната страст се изпари някъде, остана само жалостива досада. - Така или иначе няма къде да се дяна. Никого не познавам в Москва...

Явката

Наистина не беше далеч, на десетина минути пеш - през Арбат и Собачая площадка[43] в някаква уличка (Романов прочете названието на табелката - „Трубниковский переулок").

По пътя Веня, който не млъкваше и за секунда, успя да му съобщи куп сведения. Как са го приели в училището едва през октомври, щом навършил шестнадесет години. Как не е успял да положи клетва, защото веднага започнала „бъркотията ". Как бил на барикада и стрелял, но не знаел дали е улучил, не искал да лъже. Че отскоро е в „организацията" и засега е на изпитателен срок.

Но когато Алексей попита що за организация е това, юнкерът се смути.

- Това ще ви обясни Иван Климентиевич... тоест господин подполковникът. Аз не бива. И, моля ви, не му казвайте, че съм се изпуснал за организацията.

- Няма.

Веня отново се оживи и продължи да дрънка.

Стана ясно, че „явката" всъщност е апартаментът, в който той живее със сестра си Зинаида. Тя била много добра, макар и да не била млада, с девет години по-голяма. Също истинска патриотка, от нея нямало какво да се крие. Тя не се казвала Копейшчикова, а Грузинцева, по мъж. Владимир Иванович Грузинцев бил прекрасен човек, между впрочем, офицер от генералния щаб. Убит в Карпатите, на Веня ужасно му било жал за него.

Романов престана да слуша тези глупости. Мислеше си, че заговорът, който може да спретне една такава „организация", не представлява никаква опасност. Обикновено руско дилетантство. Орлов напразно се безпокои. Дори само фактът, че по града са плъзнали слухове за офицерски заговор вече е сигурен признак за несериозността на предприятието. Трябва да види кой при тях е главен, и да си поговори с него с добро - да не си играят игрички със съветската власт, да не заблуждава хората. В това нервно време всичко може да свърши зле.

Сградата, в която го отведе приказливият юнкер, беше строена наскоро, преди войната. Влязоха във входа през черния вход (парадният го заковали през зимата и така си останал, обясни Веня). Качиха се на втория етаж. Момчето позвъни по особен начин: две дълги иззвънявания, три кратки. Важно съобщи:

- Това значи, че е свой.

Конспиратори, въздъхна Романов, готвейки се за срещата с „патриотката", със сигурност някоя екзалтирана глупачка. Вратата отвори млада дама със сива рокля и бяла якичка. Висока, с моминска плитка през рамо, но веднага се виждаше, че е именно дама, а не госпожица. Алексей би разбрал това, дори ако хлапакът не му беше казал за загиналия съпруг. Момичетата нямат такъв внимателен, бавен поглед и такива бръчици край устата.

Той тракна с токове, представи се, без да обяснява нищо повече, а нямаше и нужда.

- Това е наш човек - изстреля Веня. - Още един. Ти, Зина, засега го почерпи с чай, а аз ще изтичам да извикам Иван Климентиевич.

Той понечи веднага да хукне, но жената го хвана за ръкава и го спря.

- Зинаида Андреевна Грузинцева - каза тя на госта. -Вениамин, никъде няма да изтичаш, докато не си сложиш шапката и ръкавиците. Сутринта не те проверих, и ти си доволен. Термометърът показва осем градуса.

- Госсподи, Зина, да не съм малък?

Момчето смутено погледна Романов, но взе шапката и ръкавиците. Хукна надолу, прескачайки по две стъпала.

- Заповядайте - Грузинцева отстъпи, правейки път на госта. - Събличайте се, заповядайте в гостната. Като ви гледам, идвате от гарата. От вас лъха на локомотив. Това е добре.

- Защо да е добре? - попита Алексей, като помисли: колко е наблюдателна. Не е екзалтирана и не е тъпа.

- Това значи, че току-що сте пристигнали. Не сте чекист. През цялото време се страхувам, че Вениамин ще доведе някое подставено лице.

С основание се страхувате, отвърна мислено Романов.

- Защо тогава му позволявате... да се занимава с такива неща? - той направи неопределен жест. - Това наистина може да свърши зле. Брат ви съвсем не ме познава. Знае ли се що за човек съм? Забранете му. Виждам, че ви слуша.

- Да, свикнал е да ме слуша. Когато останахме без родители, той беше на дванадесет и си нямаше никого другиго. Но Вениамин вече не е дете. Сега времената са такива, че момчетата отрано трябва да стават мъже. Какво да му кажа? „Нека всичко загине, а ти си седи тихо, ще останеш невредим"? Така не се става мъж. Макар че много ме е страх за него, разбира се... Седнете, ей сега идвам.

И тя излезе.

Той огледа стаята. Гостна като гостна, но в нея имаше две необичайни неща. В ъгъла стоеше нещо като олтар, но в него, осветени от кандилце, стояха не икони, а снимки. Мъж и жена (сигурно са родителите) и военен с академична значка на мундира. Очевидно покойният съпруг, макар, че изглеждаше старичък за Зинаида Андреевна.

Второто необичано нещо бе пишеща машина с натрупани около нея купчинки хартия. Романов се приближи и прочете започнатото, но недовършено изречение: „МАРАТ: За всяка пролята от теб сълза, бедна труженице, аристократите ще платят с капка, не - с бъчва кръв! Достатъчно си страдала! Сега за народа настана време за утешение и разплата!"

- Припечелвам с препечатването на пиеси за театрите - прозвуча зад гърба му гласът на Грузинцева. Беше влязла толкова тихо, че Романов не я чу. В ръцете на стопанката имаше поднос: чаша чай, няколко филийки хляб, масло. За гладно време не беше лошо. -Сега постановките са основно революционни щуротии, за сметка на това обаче дават работническа дажба и дори доплащат по нещичко. Научих се добре да пиша на машина, без грешки. От това и живеем.

Ти май всичко правиш добре и без грешки, помисли си Алексей. Дамата много му хареса и от това настроението му окончателно се развали.

Той наистина беше доста гладен, но се опитваше да отхапва по малко и да дъвче бавно, като си направи сметката, че ще изяде три филийки, а четвъртата ще остави.

- Не се притеснявайте. Има достатъчно хляб - каза Зинаида Андреевна. Тя все поглеждаше гостенина, но не го разпитваше за нищо.

- Може би трябва да ви разкажа за себе си?

- Ще разкажете, когато дойде Иван Климентиевич. Защо да го правите два пъти?

- А... кой е Иван Климентиевич? Брат ви не ми обясни.

Грузинцева мълча доста дълго. Романов вече започна да съжалява, че е задал въпроса.

- Отдельонен командир - отвърна тя най-накрая, явно решила нещо за себе си. - Пийте си чая. Струва ми се, че ви притеснявам.

И го остави сам - очевидно, за да избегне други въпроси.

Четвърт час по-късно на вратата се позвъни: дзззззз-дз-ззззз-дз-дз-дз. Романов се изправи и тръгна към антрето. В такава ситуация е важно да имаш позиционно предимство: попадайки в ново пространство, обектът още не се е ориентирал, зрението му още не се е приспособило към различното осветление и докато примижава и мига, можеш да си съставиш първото впечатление за него, най-важното.

Обектът на име „Иван Климентиевич", разбира се, се оказа същият онзи чичо с кавалерийския шинел и брадичката. Агентурният нюх на Алексей не го бе подвел.

- Почакайте - каза той пръв, докато мъжът примижаваше насреща му. - Вече съм ви виждал някъде... Аха, преди малко, в управлението.

- Подполковник Зотов - представи се кавалеристът. -Страхувам се, че младежът ви е заблудил относно... - той неопределено махна с ръка, като хвърли поглед към Веня Копейшчиков, който стоеше с виновно наведена глава. - Момчето обича да фантазира.

Романов се досети, че досега на юнкера са му трили сол на главата заради привързаността. А първото впечатление от „отдельонния командир" бе следното: типичен военен, явно добросъвестен и изпълнителен, странното само беше, че на тази възраст (около четиридесет и осем, а може би дори петдесет) е само подполковник.

- На щабскапитана може да се вярва - каза изведнъж тихо Грузинцева. - Пък е и късно за конспирации.

- Наистина ли? - рече Зотов с облекчение. - Скъпа Зинаида Андреевна, свикнал съм да се доверявам на съжденията ви. Много добре. Какво пиете, чай? Аз също не бих отказал.

Оказа се, че подполковникът не е много по-опитен заговорник от юнкера Веня. Вместо да разпита непознатия както се следва, той първо разказа за себе си. Загадката за несъответствието между възрастта и чина получи просто обяснение. Иван Климентиевич, кадрови офицер, беше попаднал в плен в самото начало на войната, през август четиринадесета, затова и не се бе издигнал по служба. Върнал се от Германия само преди две седмици и „не познал родината".

- Каква чудовищна глупост, каква страшна грешка само извърши болшевишкото правителство, подписвайки позорния мир! - обясняваше той разгорещено. - Аз видях Германия отвътре, тя е напълно изтощена. Да се бяхме държали още няколко месеца - и край, победа! Трябваше да отстъпваме, но не и да се предаваме. Дори да оставим столицата, като Кутузов! А сега какво? Национален позор, презрение от страна на съюзниците. И, разбира се, никаква делба на трофеите. Единственото спасение за Русия е да се свалят Съветите и отново да се върнем в Антантата. Щом се прибрах у дома, веднага се юрнах да търся хора, които разбират това и са готови да действат. Намерих. Бързо. Много сме, Романов, и всеки ден ставаме все повече!

- Зинаида Андреевна каза, че сте командир на отделение, какво значи това?

Едва сега подполковникът се сети:

- Почакайте. Първо кажете къде сте служили и за какво сте получили толкова почетни награди - той посочи с глава ордените.

След като узна за контраразузнаването, подполковникът се намръщи. В предишните, довоенни времена, подобна служба не се смяташе за много почтена за един офицер. Но щом чу, че войнишкият „Георгий" е за атака, омекна.

- Значи умеете не само да прехвърляте папки. Добре тогава, с удоволствие ще ви взема в отделението. Вижте, системата в организацията е следната. Всеки нов човек, независимо от чина и възрастта, се зачислява като редник, но получава правото да привлича други офицери, като лично отговаря за тях. Щом събереш трима, вече ставаш отдельонен. Когато тройката стане деветка - вече си взводен. Ето, аз благодарение на вас (вие сте ми последният), скоро ще бъда повишен - засмя се Иван Климентиевич. - След това ще стигна до ротен, а после току-виж и до батальонен съм го докарал, тоест ще достигна предишната си длъжност - преди войната командвах кавалерийски дивизион. При нас в организацията бързо се прави кариера.

- А вие, тоест ние, имаме ли някакво име?

Романов разбра, че заговорът е устроен не чак толкова глупаво. Разбира се, че при толкова невнимателно вербуване е лесно да попаднеш на доносник или просто приказливец, но също толкова лесно може да се скъса връзката. А между другото, когато всеки редови участник в организацията е вербуващ в препълнената с офицери Москва, членовете в нея трябва да набъбват като тесто от мая.

- „Съюз за защита на Родината". Хубаво название, примиряващо всички политически възгледи - освен болшевишките, разбира се. И не си мислете, че нямаме подразделения, по-големи от батальон. Има и полкове, и бригади, и дори дивизия - при тези думи Зотов значително понижи глас и се огледа към вратата, макар че само стопанката и брат й можеха да го подслушат - те тактично ги бяха оставили насаме.

- Дори дивизия?

Романов набързо сметна наум, излязоха повече от две хиляди души. Охо!

- И може би дори не една. Впрочем, не знам точно. Не стигам толкова нависоко. Но ви уверявам, нещата се ръководят от доста сериозни хора. Когато настане часът, ние моментално ще превземем всички ключови точки в столицата и ще парализираме съветската власт. Един удар ще ни бъде достатъчен, както на тях им бе достатъчен този в Петроград преди половин година. Тогава те блокираха мостовете, точките за комуникация, резиденцията на правителството - и цяла огромна Русия се оказа в ръцете им. Ние ще сторим същото, но по-подредено и организирано, по офицерски.

Не, това съвсем не е любителско начинание, рече си Романов. Самата идея за масова, многохилядна организация, която се състои от лесно заменяеми дилетанти, но се управлява грамотно от единен център, е дръзка до гениалност и функционална. Можеш да гониш пипалата на този октопод и да ги късаш, колкото си искаш, но до главата му няма да стигнеш, а докато се опитваш да го сториш, ще се появят нови израстъци.

- Аз идвам направо от влака, в Москва не познавам никого - каза Алексей на глас. -Трябва само да се настаня някъде и ще бъда готов да изпълнявам всякакви заповеди.

Оказа се, че юнкерът Веня не е кой знае колко тактичен. Вратата се открехна и се чу звънък глас:

- Господин щабскапитан, ами останете у нас! Зина, нали може? Кабинетът на Владимир Иванович и без това е празен.

- Да, разбира се - отвърна от коридора Грузинцева след известна пауза.

Алексей спа до вечерта, отспивайки си наведнъж след напрегнатите дни на фронта и тежкия път. Събуди се, седна на дивана - и видя сервирана маса: блестяща от белота салфетка, сандвичи със салам в порцеланова чиния, бисквити, термос с чай. Направо приказка. И бележка, написана със ситен, но твърд и много красив почерк: „Има топла вода".

Хапна, изкъпа се в истинска баня с газов бойлер - отдавна забравен лукс. След това дълго и с удоволствие се бръсна, подстрига мустаците си, приведе в приличен вид ноктите си. За първи път от много месеци се почувства като член на цивилизовано общество.

След като се върна в кабинета на убития във войната служител на генщаба, той започна да крачи край рафтовете с книги, повечето военни и исторически. Обмисляше какво да прави нататък. Още беше рано да докладва. А пък и защо? Орлов така или иначе не разполага с никого освен с въоръжени с винтовки мъже. Те ще потрябват на заключителния етап. Първо трябва да се установи кой и къде трябва да бъде арестуван. Организацията тип „Октопод" е удобна от гледна точка на сигурността, но едновременно с това има слабо място. Разбира се, че не могат да бъдат установени и арестувани няколко хиляди заговорници. Но няма и нужда. Ако бъде намерена главата на октопода и по нея бъде нанесен удар, за пипалата можеш да не се безпокоиш. Те ще бъдат безпомощни без управление и свръзка - ще престанат да представляват каквато и да било опасност.

В кабинета беше много тихо. Пухкавият килим приглушаваше всяка стъпка, часовникът с дърворезба не тиктакаше. Алексей се замисли дали да не го навие - като дете много обичаше да навива с бронзовото ключе старинния часовник „Мозер" на баща си. Не, няма нужда.

Щом такава изрядна домакиня е оставила часовника, без да го навие, значи има смисъл в това. И той е разбираем. Стопанинът е починал, времето е спряло. Изведнъж, докато мислеше за изрядността на Зинаида Андреевна, той се сети, че бе забравил да прибере принадлежностите си за бръснене.

По чорапи, за де не вдига шум, той излезе в коридора, ослуша се. Нито звук. Вече беше късно.

По дяволите, и лампата в банята беше оставил включена!

Открехна вратата и застина.

Зинаида Андреевна стоеше пред умивалника и със затворени очи държеше под носа си насапунисаната четка за бръснене. Защо?

- За Бога, извинете - каза Романов. - Сега ще я измия.

Очите й се отвориха, в тях се четеше смущение.

- Вие извинявайте - продума Грузинцева. - Аз... аз съвсем съм отвикнала от тази миризма. Мъжка миризма. Веня още не се бръсне...

Алексей отклони поглед, за да не я притеснява още повече.

- Сигурно ви е неприятно, че се настаних в кабинета на съпруга ви. Ще го освободя веднага, щом Иван Климентиевич ми намери нещо. Той обеща...

- Мислех, че ще е неприятно, но по някаква причина... По някаква причина ми е добре от това, че в къщата отново има мъж - Зинаида Андреевна пусна чешмата и започна бавно и старателно да плакне четката. Тя също вече не поглеждаше Романов. - Знаете ли, ние с Владимир Иванович не живяхме дълго заедно, аз дори не успях да го обикна както трябва, макар че той беше много добър човек. Познат на баща ми. Когато татко и мама толкова внезапно... Веня сигурно ви е разказал?

- Не.

- Имахме имение на Волга. През зимата винаги ходехме там за Рождество. Последната зима преди войната беше много топла, помните ли? Те пропаднаха под леда, заедно с шейната и конете. Изчезнаха, сякаш никога не ги е имало... Сега от време на време ми се струва, че цялата Русия, целият предишен живот също е пропаднал в някакъв черен процеп в леда и... - тя потръпна. - Бях на двадесет и една, а Веня на дванадесет. Не знам как щяхме да го понесем, ако не беше Владимир Иванович. През цялото време беше до нас. Струваше ми се толкова естествено да се омъжа за него. И всичко с нас щеше да бъде чудесно, сигурна съм. Но ние се оженихме през април, а в през август започна войната. След това един път си е идвал в отпуск -и край...

Романов слушаше и въздишаше. Колко такива млади вдовици има в Русия. И колко още ще се появят.

- Нещо съм се разкиснала, това не е обичайно за мен - Грузинцева се изкашля. -Миризмата е виновна за всичко. Живейте у нас, Алексей Парисович, колкото е необходимо. Не бойте се, повече няма да ви тормозя със сантиментални разговори. Лека нощ.

С една дума, тя разби цялото оперативно планиране на Романов. Когато се прибра в стаята си, той вече не беше в състояние да разсъждава смислено. Питаше се само как можа да стане така: Орлов и Крюков да са му свои, а Зинаида Грузинцева, Зотов и Веня - чужди? Безумие.

Старата песен

- Печатът на „Снабарм[44] е истински. И тук също... - Орлов остави удостоверението настрана, взе мандата, даващ право за пътуване с железниците. - Мерзавците си имат свои хора и в Съвета по отбраната, и в Наркомата[45] по съобщенията. Лоша работа, Крюков.

Помощникът разгледа документите на светлината.

- Мамка му! Бланките също са истински. Миналата седмица ги отпечатаха с водни знаци.

Романов, който стоеше на прозореца, изпусна струйка дим през малкото прозорче за проветрение. Орлов имаше жестока простуда и започваше да кашля от тютюневия дим. Средата на април мина, но не ставаше по-топло.

- Както се казва в онзи виц, вие, ваше благородие, все още не знаете всичко - каза Алексей, прогонвайки сивото облаче с ръка. - Какво разбрах тази седмица при Зотов? Че „Съюзът за защита" има агенти навсякъде. Съветската власт приема в учрежденията когото свари, без проверка. Един „съюзник" води след себе си втори, а вторият - трети. Съветският апарат, червеноармейските щабове - всичко е червиво. Колко бивши офицери и чиновници сте взели на служба? Пет хиляди? Десет? Като нищо и вие самите не сте наясно. А още по-малко знаете кой от тях ви е враг и кой не. Като започне въстанието, ще пламне едновременно на сто места.

- Какво предлагаш? - мрачно попита Орлов.

В кабинета му се бе появило нововъведение: метално легло до стената, покрито с войнишко одеяло. Членът на колегията сега бе разквартируван направо на работното си място.

Алексей обясни същността на идеята си, като завърши така:

- Всъщност трябва да открием щаба им. Сам ще ми е трудно да го сторя, ще трябват помощници.

Орлов се закашля хрипливо, размахвайки пръст, което значеше: изчакай, сега ще се изкашлям и ще ти кажа най-важното.

- Кхъ, кхъ - прочисти си той гърлото. - Ние тук също не си губим времето. Създадохме агентурен отдел за следене и събиране на оперативни данни. Там вече има петнадесет сътрудници, така че помощници ще има.

- Не ми трябват твоите мухльовци. Само ще се издадат и ще развалят всичко. Зотов каза, че в „Съюза за защита" има специален орган, който се занимава със сигурността. Нарича се „Охранен сектор". И в него хората са професионалисти - бивши работници на полицията, жандармерията и Охранката. Колкото по-близо до щаба, толкова по-строги са мерките за сигурност. Не ми трябва следене, трябват ми помощници отвътре.

- Как така?

- Ами така. Аз сега съм им активен кадър. Нали виждаш каква служба са ми уредили - извънреден упълномощен на Съвета за работническа и селска отбрана по снабдяването на Червената армия. Чусоснабарм[46] - Романов се затрудни при изричането на длъжността си. - Ще отговарям за комуникацията, затова е и мандатът. Но това не е всичко. Вече имам правото да събера собствено отделение. Двама души. Тримата отвътре ще направим повече, отколкото сополивите ти „агенти". Ще се намерят ли бивши офицери сред твоите читави сътрудници?

- Шварц - спомни си Крюков. - Един такъв с голям нос. Дето е студент. При Керенски е бил прапоршчик.

- Вярно, Ося е умно момче. А откъде да вземем още един? - Орлов подръпна брадата си. - Други офицери нямаме.

- Дай ми Крюков - поиска тогава Алексей. - Ще кажа, че съм срещнал боен другар, заедно сме воювали. Той може и да не е офицер, но аз гарантирам за него. Ако поискат да проверят - всичко е истина. Заедно бяхме на фронта.

Орлов отново се закашля, заудря се по гърдите с ръка.

- Гад си ти, Льоша. Използваш слабостта ми. Отнемаш последното на болния човек... Крюков, ти какво ще кажеш? Съгласен ли си?

- Да не съм мома, че да ме питат - отвърна бившият ефрейтор. - Само да не забравяш да плюскаш, докато ме няма. И навън не излизай, ако не се налага. Прахчето, дето ти го предписа докторът да пиеш.

- Ох, прибирай си го, по дяволите! - махна с ръка Орлов. - Поне ще си почина без бавачка.

Планът с помощниците обаче се провали. Зотов попита как се казва прапоршчик Шварц и щом чу, че е Йосиф Самуилович, веднага заяви, че в организацията не приемат евреи. Отхвърлен бе и ефрейтор Крюков - по-низшите чинове също нямали място в „Съюза ". Такъв бил редът.

- Искаше ми се да направя бърза кариера - не стана - пошегува се унило Алексей. -Никога няма да стана командир на отделение...

Наложи се да се откаже от първоначалния замисъл. Все пак му предстоеше да работи сам. Това не променяше стратегията, но здравата бавеше нещата.

Стратегията бе подсказана от самата структура на „Съюза ". Да проследи всичко по веригата, внимателно, звено по звено: от „командира на отделение" до „взводния", от „взводния" до „ротния", от „ротния" до „батальонния" и така чак до върха.

Само да не сплаши дивеча.

Зотов вече нямаше и защо да бъде следен. Иван Климентиевич вече смяташе щабскапитана за свой и му каза адреса, на който можеше да бъде открит в случай на нужда. Дори се издаде, че два пъти седмично се срещал с взводния командир за доклад и получаване на заповеди.

Следващия петък Алексей просто тръгна след подполковника от дома му. На Патриаршите езера онзи десет минути поседя на пейка с някакъв господин Засукани Мустаци и оттам Романов вече пое след новия обект. Той стигна с трамвая до Кримския площад и влезе в сградата на Хранителните складове, като се подписа в книгата при портиера. Чекистите го идентифицираха именно по подписа: Христофор Петрович Бакшаев, счетоводител, живее на „Болшой Ушаковский переулок". Да бе, счетоводител, с тази стойка и походка.

Романов вървя по петите на „счетоводителя" три дни, добре, че длъжността „чусоснабарм" не изискваше присъствие на работното място. Бакшаев се срещна с още двама мъже с видимо офицерска външност, но Алексей реши да не си губи времето с тях. Навремето, на контраразузнавателните курсове, Романов бе присъствал на няколко лекции по визуална дедукция - много полезно нещо при следенето. Дори без да се чува за какво си говорят хората, много неща могат да се определят по „психопластиката", тоест по движенията и мимиката: примерния предмет на беседата и хода на разговора, йерархичния и енергийния баланс. Онези двамата бяха по-долу в йерархията от Бакшаев. Ясна работа - също такива „командири на отделение" като Зотов.

Но в неделя, в чайната на профсъюза на медсанработниците[47] , Засуканите Мустаци се срещна с едни Подковообразни Мустаци и се държа поведенчески недвусмислено: първо говореше напрегнато, поглеждайки събеседника в очите (докладва), след това слушаше и кимаше, все така напрегнато (получава инструкции).

Подковообразните Мустаци се оказа лекар от съседната военна болница - доктор Кирилов, бивш медик от лейбгвардейския кирасирски полк. Покрай проклетия ескулап отиде доста време, най-вече заради глупостта на Алексей. Кирилов не контактуваше с никого, който да прилича на нелегалното му началство. Едва на седмия ден, и то по случайност, Алексей подслуша пред вратата на кабинета му откъслек от тих разговор, в който докторът каза на собствения си фелдшер: „Ще бъде изпълнено, Карл Петрович".

Освен всичкото Романов виждаше този фелдшер наоколо всеки ден и го наричаха не Карл Петрович, а Прохор Иванович. Значи именно той беше „батальонният".

За сметка на това пък му провървя със следващото звено. Още същия ден фалшивият „Прохор Иванович" отиде в казармите в Хамовники и известно време се разхожда край оградата с командира на полка „Парижката комуна" другаря Стаднис. В края на разговора бе поощрително потупан по рамото, от което следваше, че Стаднис командва полк не само при червените, но и при заговорниците.

Цялата тази стара песен, повтаряща се като на развален грамофон, започваше здравата да втръсва на Романов, още повече, че покрай официалната си длъжност Стаднис непрестанно се срещаше с всякакви преки и непреки началници, така че след това се налагаше да проверява всеки от тях, който преди това е бил офицер. Всички се оказаха чисти.

Едва по време на първомайската манифестация Алексей най-накрая стигна до „бригадния". Докато полкът „Парижката комуна" стоеше пред Историческия музей, в очакване да премине по Червения площад, командирът изведнъж отиде да поиска огънче от някакъв уличен точилар. Онзи изглеждаше като живо олицетворение на Освободения Труд: стържеше с ножа по каменния кръг - отдаваше чест на пролетарския празник с искри, а на синята му престилка се мъдреше алена панделка. Но докато палеше папиросата си от обикновената свита цигарка, командирът на полка прекалено дълго мърда устни, а точиларят отвърна кратко и рязко, след което Стаднис виновно кимна.

И скуката веднага изчезна. Горещо, много горещо! Това е бригадният началник. Огънят е съвсем близр!

От Зотов се знаеше, че на висше ниво заговорът се състои от „дивизии", а това значеше, че оставаше да се изкачи само с едно стъпало нагоре.

Веднага след ритуала с даването на огънче интересният точилар престана да бълва искри, напусна ликуването с червените знамена и си тръгна - през Театралния площад, а после през дворовете. Още под първата арка Романов се натъкна на зарязаното точило. Там се търкаляше и захвърлената алена панделка.

Алексей надникна иззад ъгъла и видя как вървящият отпред човек захвърля престилката, под която се оказа приличен копринен костюм.

„От мрежата няма спасение, хванах те, пиленце, стой... Не бих те изпуснал за нищо, сега вече знам, че си мой" - пееше си тихичко ловецът, като преминаваше стремително и безшумно от едно прикритие към друго. „Бригадният" през цялото време се оглеждаше, но непрофесионално: миг преди това по движенията на раменете се разбираше, че в следващия момент ще се обърне.

На Кузнецкия мост обектът спря един извозтрудещ се, номер 578, като извика: „Плащам за бързина!" Колата отпрати в галоп по паважа към Трубная, но това нямаше значение. Един грамотен нелегален задължително щеше да смени превозното средство, преди да стигне до целта си, но от тези пишман конспиратори подобни тънкости не се очакваха.

Точно така и стана. След това Номер 578 разказа на чекистите, че е закарал щедрия клиент до ъгловата сграда на „Семьоновская улица" и видял как той поздравява вратаря.

- Това е бившият подполковник Гушчин, записал се е със собственото си име - съобщи му вечерта Орлов. - Московчанин, дълго е отсъствал, върнал се е у дома в края на март. Много е вероятно да е пратен от Дон. Вратарят е чул как Гушчин споменава пред жена си нещо за Новочеркаск. Това вече е едра риба, Льоша. Остава едно стъпало и ще стигнем до щаба им. Умолявам те - не им позволявай да се отскубнат.

- Ами не ми се бъркайте и няма да се откачат. Но имаме усложнения - угрижено каза Романов. Беше успял да се измъкне и да дойде на Поварская едва късно вечерта и за това си имаше причини. - Пращат ме в командировка. Като свръзка, в Казан. С важно съобщение до тамошния филиал.

- Какъв такъв филиал? - попита Крюков.

- Днес имах разговор със Зотов. Неприятен при това - въздъхна Алексей. - Оказва се, че „Съюзът" има клонове в няколко града. В уречения ден въстанието ще започне едновременно. Затова от Москва се изпращат куриери. Мен са ме избрали, защото съм бивш контраразузнавач, имам конспиративен опит. В Казан трябва всеки ден между девет и девет и четвърт да стоя под часовника на гарата. Рано или късно някой ще дойде при мен и ще каже паролата. Зотов обаче не знае колко са куриерите и в кои градове отиват.

Орлов се навъси.

- Къде е съобщението?

- Ето го - Романов му подаде един кибрит. - На дъното е, под клечките.

Членът на колегията и помощникът му опряха глави и зяпнаха комбинацията от цифри.

- Шифровано е, мамицата му мръсна! - изруга Крюков.

- А ти как мислеше?

Алексей искаше да ги помъчи по-дълго и с удоволствие пускаше кръгчета дим, но Орлов бързо го разконспирира.

- Като ти гледам доволната физиономия, тази главоблъсканица вече си я решил. Е?

- Затова и седях до толкова късно. Не очаквах такива познания от „Съюза". Това е математическо шифриране по системата на Чеиз, англичаните я използват. През шестнадесета работих с тях по делото за една германска подводница, само заради това и го разбрах. Наложи се да си поиграя, но се справих.

- Какво пише?

- Само две думи. „Първи юни".

Крюков отново изруга. Възцари се зловещо мълчание.

- Романов, дай една папироса! - помоли Орлов.

- Не бива да пушиш, пак ще започнеш да кашляш - каза помощникът.

Този път изпсува членът на колегията.

- ...! Остава месец, а ние още не сме стигнали до центъра им! И ти заминаваш! Какво ще правим? Ще работим по Гушчин без теб ли?

- В никакъв случай. По-добре прати някого в Казан под моето име. Работата не е сложна. Да предаде кибрита и толкова.

- Не, не може... - Орлов яростно разроши косата си. - Там също има нужда от теб. В Казан се пази златният резерв на републиката. Ако избухне метеж и златото попадне в ръцете на враговете - ще стане много лошо. Тръгвай, Льоша. Трябва не просто да предадеш посланието, а и да се докопаш до организацията им. Казанските другари ще довършат работата без теб, ти само ги изведи на следата. И веднага се върни обратно. Ще те чакам,„тъй както влюбеният млад очаква срещата желана[48]. Няма да закачаме Гушчин без теб. Имаш думата ми.

И Романов замина за Казан. Остана там до 12 май и успя да свърши доста повече от това да „се докопа" до местния клон на „Съюза". Стигна до самия връх на заговора. Той не бе организиран толкова внимателно като в Москва, всички нишки водеха към щаба на гарнизона. Алексей стигна до един от ръководителите - помначщаба Линц, и оставаше само да се определят останалите, но на дванадесети пристигна спешна телеграма от Орлов със заповед да се върне веднага.

Романов пътува към столицата направо като народен комисар - с литерен влак[49] с един вагон, други пътници нямаше. По пътя влаковете и дори военните ешелони му правеха път, така че спираха само, за да попълнят запасите от въглища. И двата пъти Романов трябваше да пусне телеграма: „Минах Ибреси", „Минах Муром".

Пристигна в Москва на тринадесети през деня. Посрещна го лично Орлов, с автомобил. В колата си поприказваха. Членът на колегията веднага пресече оплакванията на Романов, че не са го оставили да размотае казанското кълбо до край:

- Нека другарите да приберат, когото знаят, останалите - майната им. Не ми е до Казан. Тук човек не знае за какво първо да се захване.

Не се смееше, не пускаше шеги - изобщо не приличаше на себе си.

- Отвсякъде пристигат данни за „Съюза за защита на Родината". Не само в Москва, ами и в Калуга, Ярославъл, Тула залавяме всякаква контрареволюционна паплач - кой надрънкал повечко, кой просто от глупост се хванал в капана. И всеки път нишката се къса. Това значи, че „Съюзът" има все повече и повече разклонения. А колко са градовете, за които нищо не знаем? Седим на сандък, пълен с динамит, Льоша. Трябва час по-скоро да махнем взривателя, а той е в Москва. Така че давай, доработвай Гушчин.

Романов се протегна, облегнал се на меката седалка. Той бе спал от Муром до Москва и още не се бе събудил като хората.

- Нищо, има още време до 1 юни - прозя се той. -Няма какво да се суетим. Най-лошо ще е да усетят, че ги следим. Тогава могат да ударят по-рано, а след това бунтът по градовете ще избухне от само себе си. Не ме юркай, Орлов. Добрият жокей не изнервя коня преди старта. Сега ще се прибера вкъщи, ще взема гореща вана, ще пийна чай, а след това ще изляза на хиподрума и ще ти донеса купата.

Орлов малко се поуспокои.

- Добре е, че си толкова весел. Веселите обикновено са два вида - умни и тъпаци. Знаеш ли как да различиш едните от другите?

- Как? - усмихна се Алексей.

- Умните се возят в коли, а тъпаците си тропат пешачката. Марш от колата.

Много ясно. Нямаше да се вози чак до „Трубниковский переулок" с чекисткия „Пакард", я.

- Само миг, Веня! Да си сложа халата! - обади се някъде от недрата на апартамента Зинаида Андреевна, когато Романов позвъни с условния сигнал.

Верижката издрънка.

Главата на стопанката бе омотана с кърпа. В гласа й се четеше нещо като уплаха или обърканост.

- Вие?!

Алексей не можа да удържи погледа си, който от само себе си се плъзна надолу, където хавлията се бе отворила на гърдите й и по розовата кожа блестяха капчици вода. Смути се, сведе поглед към пода, но там под хавлията се белееха краката й. Наложи се все пак да вдигне глава. Носеше се аромат на току-що измита женска коса и на още нещо сладко, от което му секна дъхът.

- Такова, върнах се... - каза той, без да е в състояние да измисли нещо по-свързано.

След първия им разговор, те двамата със стопанката не се бяха озовавали толкова близо един до друг. Грузинцева сякаш избягваше квартиранта. Явно усещаше, че той се чувства неудобно в нейно присъствие. Действително, Романов почти не се завърташе в жилището, нямаше го по цели дни, не можеше да се отърве от старата песен. Когато се прибираше, на масата в кабинета го очакваше покрита със салфетка вечеря. Сутрин, колкото и рано да станеше, от гостната се чуваше тракането на пишещата машина. Закусваше сам в кухнята или ако му провървеше - с юнкера. На Романов не му харесваше да бъде край хлапака, чиято съдба бе предрешена, но за разлика от сестра си Веня не се отличаваше с чувствителност и обратното, ужасно се радваше, когато се озоваваше на масата заедно с него. Веднага започваше да споделя събития от увлекателния си нелегален живот. Най-накрая го бяха приели за пълноправен член на една „тройка"! Бяха му дали много важна задача, строго секретна, но на господин щабскапитана можеше да каже! Беше ходил извън града, на някакво стрелбище, и беше направил четиридесет и две точки от петдесет възможни!

В общи линии, юнкерът здравата му разваляше настроението. За сметка на това, когато се сблъскваха със Зинаида Андреевна, разговорът беше кратък: здравейте -толкова ми е неудобно, че перете нещата ми - ама моля ви се, аз съм свикнала - ето, вземете купоните ми за храна за седмицата - ама, наистина, имаме достатъчно от всичко - това беше и цялата беседа.

Още по-учудваща бе паузата, която сега увисна между тях, Зинаида Андреевна стоеше, препречила вратата, гледаше го право в очите, устните й потреперваха.

- Мислех, че повече няма да ви видя - каза тя и гласът й чак трепна. - Вие изведнъж изчезнахте. Иван Климентиевич престана да идва. Веня нищо не знае. В началото се обидих: как така, дори не се сбогува. След това гледам - част от вещите ви са останали тук. Господи, мисля си, случило му се е нещо! Единадесет дни!

- Получих спешна задача от Иван Климентиевич, затова и той не е идвал, знаел е, че ме няма. А не се сбогувах, защото тук нямаше никого, когато тръгвах. Бележка не можех да оставя, това противоречи на правилата на конспирацията. За Бога, простете ми - запъна се Романов, когато видя сълзи в очите й. - Не предполагах, че моето изчезване ще ви натъжи...

- Вие ми простете - присети се Зинаида Андреевна. - Държа ви на прага. Пък и в какъв вид съм! Без мъж в къщата съвсем съм се разпуснала.

Тя загърна хавлията по-плътно, прикривайки гърдите си. Понечи да каже още нещо, но не се сдържа, изхлипа и сърдито махна с ръка сама на себе си.

Тръгна по коридора, но след няколко крачки се обърна.

- Странно ми действате, Алексей Парисович. Като кромид лук. Аз иначе рядко плача.

Тя обърса една сълза, като същевременно се опитваше и да се усмихне. Остана така няколко секунди, сякаш чакаше дали той няма да каже нещо.

Романов мълчеше. Дори не влезе в банята, която след Зинаида Андреевна със сигурност бе пропита от деморализиращи аромати. Отказа се и да яде. Просто хвърли пътната чанта и тръгна към улица „Семьоновская". Обеща си, че ще се появява на „Трубниковский переулок" още по-рядко. Операцията навлизаше в такъв етап, когато изпълнителят се нуждае от пълно съсредоточаване. Нямаше време за угризения на съвестта.

Изненадата

Единственото, което Романов бе доверил на московските чекисти, бе да му подготвят „подслон" или „прикритие". С този термин, който се използваше в лова на вълци или диви прасета, контраразузнавачите наричаха пункта за стационарно наблюдение. Орлов му бе казал, че точно срещу сградата, където живее „бригадният командир" Гушчин, е нает апартамент с телефон. За всеки случай, ако обектът вземеше файтон, като миналия път, беше подготвен и велосипед.

Алексей остана доволен от квартирата. Оттам се виждаше не само входът на Гушчин, но можеше и да надникне в прозорците. В кухнята имаше запаси от папироси и продукти -хляб, салам, кутия чай. Но в „подслона" не се седи сам. Трябва ти партньор, защото иначе не можеш нито да се умиеш, нито да тоалетната да идеш.

Обади се на Поварская.

- Орлов, прати ми на Семьоновска онзи твой прапоршчик - как се казваше, Шмит?

- Шварц. Аха, все пак посягаш към колективния труд, майстор-единак такъв. Очаквай го. С агент Шварц няма да ти стане скучно, обещавам.

Макар да бе от „керенския набор", прапоршчикът поне беше завършил офицерски курсове. Значи, ако не друго, то поне бе обучен да съставя схеми, да води отчетни записки и грамотно да използва бинокъл - за да не се демаскира с отблясъците. И все пак е студент, а не пролетарий, с когото не можеш и да си поговориш като хората. Дявол знае колко ще има да кукуват тук.

Шварц се появи след около час и с вида си направо потисна Алексей. По-добре да беше пролетарий. Един такъв типичен до крайност евреин, като от карикатура на черносотниците[50] : с голям нос, месести устни, купчина ситно къдрава коса и отгоре на всичкото с пенсне. Само дето не говореше на „р", а имаше неприятния за питерското ухо провлачен московски говор.

- Значи вие сте прославеният майстор на разследванията? - попита новият помощник, оглеждайки скептично Алексей. - Мноого ми е приятно.

- Ще я видим тая работа - дали ще е приятно или не - отвърна Романов, пренебрегвайки подадената му ръка.

Много добре познаваше тази интелигентска порода. Ако го удариш на учтивост - ще ти се качи на главата и ще започне да демонстрира колко уникална и ярка личност е. А ако веднага си покажеш рогата - ще се нацупи, но за сметка на това ще се старае.

Обясни му кратко и сухо, какво ще трябва да прави и какви са правилата за наблюдение.

Шварц го изслуша с погнуса и полугласно каза:

- Дръвник и антисемит. Както и да е.

- Какво?! - стъписа се Алексей.

Партньорът вежливо обясни:

- Не ми обръщайте внимание. Сам си говоря. Навик.

И стана ясно, че с агент Шварц наистина няма да му бъде скучно.

Впрочем, с наблюдението той се справяше безупречно. Застана отстрани на прозореца, в сянката. Направи дупки за окулярите в тюленото перде. Не въртеше глава, не се разсейваше с нищо. Само през цялото време си пееше с доста противен фалцет, сякаш в стаята нямаше никой. Песните бяха тегави, със странна мелодика и напълно неразбираемо съдържание.

- Що за език е това? - попита Романов, който от нямане какво да прави се бе захванал да чисти и смазва нагана си.

- Староеврейски. Аз съм евреин, ако не сте се досетили - отвърна язвително Шварц, без да се откъсва от бинокъла. - Между другото, не знам дали ви е интересно, но в коридора светна лампата. Виждам мъж, който си слага бомбето. Кани се да излиза.

Алексей за десет секунди сглоби револвера и се втурна към вратата.

- Никакво разсейване! Всички приходящи да се записват.

Изтрополи надолу по стълбището. Надникна предпазливо от входа. Гушчин тъкмо излизаше. Вдигна яката си, потръпна леко (от небето пръскаше дъждец). Тръгна към Таганския площад.

Романов вървя след него до вечерта. Гушчин се срещна с трима души, срещите бяха кратки: две с непознати, а третата отново със Стаднис. По езика на тялото се виждаше, че Гушчин е по-високопоставен от всички тях. Значи са полкови командири. Не това, което му трябваше.

Алексей се върна по мрак.

Партньорът все така седеше с бинокъла до прозореца, едва го погледна, намръщи се, не каза нищо.

До него имаше лист хартия. Романов го погледна:

- Мога да предположа защо сте решили, че пощальонът е истински. Очевидно е разнасял пощата и по другите жилища. Но как решихте, че куцият е бил човекът за свръзка и отгоре на всичкото обичайният?

- Влезе с вестник, излезе без - избоботи Шварц. - Във вестника е удобно да се маскират шифровани послания. Целуна ръка на стопанката, каза нещо кратко и веднага си тръгна. Значи не е за първи път.

- Май ми е провървяло с партньора - Романов се усмихна и запя една от песните на Шварц, част от която бе запомнил. - Шалу шап ом, шалу шалом, Ерушалаим.

Шварц го погледна отново, този път вече с интерес. Констатира:

- Не е дръвник и май не е антисемит. Да вземем да се запознаем, а? Аз съм Ося.

Покрай разговорите службата тръгна по-весело.

Оказа се, че Йосиф Шварц е бил студент в Московското техническо училище. Не е воювал до седемнадесета година, защото имал „бял билет"[51].

- Защо ми е да умирам за руския цар? Ние, евреите, не сме видели кой знае какво добро от Русия и Романови, а лошото е било много. Бях ционист. Мислех да си взема

дипломата и да замина за Палестина. Руснаците да си живеят, както си щат, а ние, евреите, трябва да строим своя държава. Но след Февруарската всичко се промени. Огледах се наоколо - хареса ми. Е, мисля си, щом повече няма я линията на уседналост[52] дискриминация, защо ми е да заминавам? Където си се раждал, там си и нужен.

- И затова си отишъл в армията?

- Записах се войник заради Миркин.

- Заради кого?

- Не знаеш кой е Миркин? - Шварц бе поразен. – Мислех, че всички хора са чували за Миркин. Макар че, разбира се, доскоро „всички хора" за мен означаваше „всички евреи". Лев Миркин е председател на „Съюза на евреите-воини". Хусар, по време на войната е станал пълен георгиевски кавалер, но до Февруари си е оставал волноопределящ се[53], защото евреите не са ги правили офицери. За сметка на това през седемнадесета, когато забраната бе отменена, той за няколко месеца станал ротмистър. Миналата пролет той държа реч пред ционистката младеж, убеждаваше ги да не заминават, казваше: нашата родина е Русия, а родината не се изоставя в труден час. Добре говореше. И тогава аз изхвърлих „белия билет", завърших училище и се озовах на фронта. Но в окопите набързо ми прочистиха мозъка. Когато всички са заедно и всеки момент всеки може да бъде убит или осакатен, тогава бързо проумяваш, че не е важно кой е евреин и кой - не. Важното е кой е смел и кой е страхливец, на кого можеш да се довериш и на кого - не.

Романов кимна. Това му беше познато. А след това рано или късно срещаш своя Орлов и той ти обяснява в какво е правдата - ако до този момент още не си го разбрал сам.

- А знаеш ли кое е най-важното, което изясних за себе си? Макар да е герой, Миркин греши. Родината на човек не е Русия и не е Израел, а цялата земя. И докато по цялата земя животът не стане добър, и в Русия, и в Израел също няма да има добър живот. Именно в това е най-важната правда на света. Така станах болшевик интернационалист - завърши важно Шварц.

- Но пак си останал евреин. Пееш песни, преценяваш кой е антисемит.

- Нима патицата може да престане да бъде патица, защото е птица? - вдигна рамене бившият прапоршчик. -Много е добре, че съм евреин. Евреите са необходими на световната революция. Защото ни има във всички страни. Ние сме като цимент, който слепва всичко. Или не - ние сме електрически проводници, по които ще затече ток и навсякъде ще има светлина... Хоп, у тях загасиха светлината. Лягат си. Може би и ние да си починем? Минава два през нощта.

- Ще почивам аз, утре със сигурност пак трябва да тичам из града. А ти седи и наблюдавай.

На Алексей му се стори, че тъкмо бе затворил очи, когато нещо го удари по челото. Скочи на кревата - към лицето му полетя още една смачкана хартийка. Навън се съмваше.

- Ставай - каза тихо Шварц, откъсвайки се от бинокъла. - В антрето свети. Обектът си слага шапката.

Романов вече си обуваше ботушите.

- Колко е часът?

- Четири и двадесет.

Къде ли е тръгнал Гушчин толкова рано? Едва ли е случайно.

- Можеш да дремнеш, докато ме няма - провикна се Романов, вече от коридора.

Обектът се държеше не като вчера. Озърташе се на всеки десет крачки. Явно работата беше важна. Вчера се срещна с подчинените, днес отива при началника - би било логично.

Горещо, горещо!

Смешните предпазни мерки на Гушчин, разбира се, не представляваха никакъв проблем за Алексей. На празната улица можеш да изостанеш на безопасна дистанция и да се придвижваш полека от едно прикритие до друго.

Така стигнаха до Таганка, където на Романов отначало не му провървя. Как можа да се случи такова нещо! Иззад ъгъла изведнъж се показа чудно как заблудил се в този час файтон. Гушчин махна с ръка и се качи. Ето кога велосипедът щеше да свърши работа!

Но богиня Фортуна все пак се смили. Кочияшът попита за посоката така, че гласът му отекна надалеч в сутрешната тишина:

- До Страстния? Разбира се.

Файтонът потегли надолу по „Земляной Вал".

След около пет минути Романов също намери превоз. Файтонджията не искаше да го вземе - била му свършила смяната. Поради липсата на удостоверение Алексей му показа нагана си. Убедителният довод имаше ефект.

Потеглиха възможно най-бързо и минаха по по-кратък път - през Яуза и по булевардите. Затова Романов се озова на площада пред Страстния манастир по-рано и няколко минути се кри зад стърчащия там наежен и самотен Пушкин, докато на ъгъла край Ситинската печатница не спря познатият файтон.

След това Гушчин дълго обикаля по преките, като постоянно се озърташе. Обектът се спря срещу голяма жилищна сграда и зачака някого или нещо. Часът бе 4.52.

Точно в пет от входа излезе изправен като кол мъж с кариран каскет. Гушчин направи крачка към него и повдигна бомбето си. Непознатият просто кимна, пръв му подаде ръка. Командир е - без съмнение.

Романов едва не запя.

С бавна крачка заговорниците поеха към Алексей. Той се скри в плътната сянка под една входна арка, сля се със стената. Минаха на не повече от пет крачки от него.

- ...Хората се увеличават, а сумата, която се заделя, е същата - обясняваше бързо Гушчин. - Стаднис това не го засяга, всичките му хора са със съветски заплати, но Бердников и Тишкевич са в голямо затруднение.

- Добре. Ще поставя въпроса за финансите пред щаба. Още сега.

Профилът на дивизионния командир бе твърд, сякаш излят от чугун. Обръснати в тясна ивица мустачки. Романов не можа да види повече. Реши да брои до двадесет, преди да надникне подире им - не дай си боже нервният Гушчин точно в този момент да се обърне и да го забележи. След това сметна, че е по-безопасно да брои до тридесет.

Съдбата го пазеше - това беше несъмнено.

Точно на „двадесет и седем" край скривалището беззвучно премина човек в сиво палто и сив платнен каскет.

Това пък що за новост е?

Романов внимателно се показа за малко и веднага пак се скри.

Сивият вдигна ръка - сякаш искаше да си погледне часовника, но малко по-високо, отколкото трябваше. Познат жест. Така учат секретните агенти да проверяват дали не ги следят. За тази цел стъклото на часовника се прави огледално.

ВЧК няма такива умници на щат. Какъв е изводът? След дивизионния командир ходи личен телохранител, добре подготвен.

Следенето става рисковано. Професионалистът рано или късно ще го забележи. Изненада. Доста неприятна.

Всичко или нищо

Алексей все пак реши да последва интересната троица, докато вървяха из тесните преки. На широка улица или на площад щеше да се наложи да ги остави, разбира се. Ех, жалко!

След около пет минути „дивизионният" и Гушчин се сбогуваха. Човекът с чугуненото лице продължи сам - ако не се смяташе съпровождащата го от разстояние „сянка". Охраната се държеше на двадесетина метра зад него и вървеше по отсрещния тротоар, като през цялото време се озърташе настрани и проверяваше тила - ту поглеждаше часовника, ту някоя витрина.

Никак не му се искаше да изпуска такава плячка. Хрумна му една идейка, но беше дотолкова нагла, че Романов в първия момент я изключи - беше безумие. Идеята обаче се завърна и взе все по-настойчиво да напомня за себе си.

Чугуненият каза на Гушчин: „Ще поставя въпроса пред щаба. Още сега".

Значи отива на заседание на щаба. Ясно на кой щаб. Това е шанс да се разбере къде се събира ръководството на „Съюза ", а може би дори да се установи съставът му.

Рискът е голям, разбира се. Но в случай на успех и наградата ще бъде голяма.

Отпред, между къщите, се появи голямо светло пространство - някаква голяма улица. Там следенето щеше да приключи.

Мечка страх, мен не.

Действие първо: комедия със смяна на костюмите.

Алексей престана да се спотайва, а тъкмо обратното, с тропот хукна напред, право към сивия. Моментът беше чудесен - „дивизионният" вече бе свил зад ъгъла, а телохранителят още беше в пряката.

Сивият, разбира се, се обърна и бегло огледа приближаващия се човек с рутината, позната на всеки професионалист: лицето, ръцете, обувките. По последното често се определя дали човекът те следи. За да не бият на очи, следящите си сменят шапката или обръщат наопаки горната дреха, но преобуването е по-сложно. Ако някой бачкатор изведнъж се окаже обут с прилични обувки - ясно, че става дума за маскарад.

Този е кадър на Охранката, а не на Жандармерията, прецени Алексей (в движение той също го огледа отгоре надолу, че как иначе). Отблизо се виждаше, че сивият има характерна „мечешка походка " - с такова плоскостъпие в Жандармския корпус не вземаха.

- Часовник имаш ли? Колко е часът, братле? - извика Романов, като се направи, че ще мине край него. - Мамка му, успах се за работа!

Охранителят не видя нищо подозрително в бързащия човек и вдигна ръката с часовника.

Романов я сграбчи, изви я зад гърба му, стисна го с лявата за врата, притисна сънната артерия и задържа омекналото тяло.

Май всичко наоколо е спокойно.

Отзад няма никого. Никой не наднича през прозорците.

Той замъкна безчувственото тяло до близкия вход. Свали сивото палто и го облече. Сложи си и каскета. За по сигурно фрасна телохранителя с юмрук по челото - да не се съвземе скоро.

И хукна да гони обекта.

„Дивизионният" не бе се отдалечил много, на стотина метра. За всеки случай Алексей увеличи максимално дистанцията и нахлупи каскета над лицето си.

Няколко пъти - първо на площада при Никитската порта, а след това на булеварда край седящия Гогол - обектът хвърли кратък поглед назад, но като че ли не забеляза подмяната. Алексей не познаваше добре старата или по-точно сега вече новата столица, но мястото, на което ги изведе булевардът, бе знаменито - там беше Храмът на Христос Спасител с масивния му, новобогаташки купол. Насред площада обектът се спря, сякаш се сети за нещо. След това се обърна и повика с властен жест Романов.

Сега идва второто действие: комедия от грешки.

Разстоянието намаляваше, а суровото лице на Чугунения с всяка крачка се променяше: леко учудване - недоумение - тревога.

- Не ви познавам - каза „дивизионният", ръката му се плъзна в джоба.

- Отскоро съм в организацията - отвърна тихо Романов. - „Охранният сектор" също се разраства.

Щом имат „Охранен сектор", логично е да се предположи, че именно той отговаря за безопасността на ръководството.

Ръката излезе от джоба и увисна във въздуха.

- А Ричков къде се дяна?

- Наредено ми е да го сменя.

Ръката се протегна напред.

- Полковник Меркуров.

- Знам кой сте - леко се усмихна Алексей, отвръщайки почтително на ръкостискането. -Романов се казвам. Защо ме извикахте? Не е според инструкцията. Хората гледат.

Пред храма вече седяха първите просяци, макар че до сутрешната служба още имаше доста време.

- Знам. Имам спешно поръчение за вас. Ще остана дълго в амбулаторията. Вместо да стоите навън без работа, по-добре е да се върнете до дома ми и да вземете от жена ми синьото тефтерче. Забравих го в антрето. Паролата знаете, жена ми се казва...

- И това знам - прекъсна го Романов. - Ще бъде изпълнено.

И не мръдна от мястото си.

- Ами изпълнявайте.

- Само след като ви съпроводя до мястото.

- Че колко остава дотам? - Меркуров посочи с глава към Остоженка. - Сам ще си стигна, да не съм някоя госпожица. А тефтерчето ще ми потрябва.

- Аз съм военен човек. Инструкцията си е инструкция.

Меркуров се отказа да спори, само изруга. Значи „Охранният сектор" при тях е сам за себе си, направи си извода Алексей. Не се подчинява на дивизионния командир.

- Вървете тогава до мен. Няма какво да си играем.

Тръгнаха.

- И вие ли сте бивш сътрудник на Охранното отделение, като Ричков?

Алексей обидено изсумтя.

- Аз съм от военното контраразузнаване.

- Извинете - Меркуров леко се смути. - Офицер ли сте?

- Щабскапитан.

- Виж ти, колко ме цени Василий Василиевич. Поласкан съм... - разсеяно промърмори спътникът и замълча за дълго, замисли се.

Романов поизостана с половин крачка и също както сивият преди малко, взе да следи зоните: ляво, дясно, тил, ляво, дясно, тил.

Подминаха манастирчето с червената стена, стигнаха до малка градинка.

- По дяволите, последен съм - каза Меркуров. – Всички вече са тук.

В градинката седяха или се разхождаха един, двама, трима, четирима, петима мъже. Бяха облечени различно, но по един и същи начин се обърнаха за кратко и уж отново загубиха интерес. При това всеки се държеше така, сякаш няма нищо общо с останалите.

Тези също са охрана, не можеш да ги сбъркаш, определи Романов.

- Това е, щабскапитане. Доведохте ме до мястото - тичайте за тефтерчето. Постарайте се да хванете файтон. А аз ще ида да се полекувам.

Меркуров тръгна към ниска сграда с надпис „Амбулатория". Много удобно за конспиративни срещи, оцени Романов. Всеки може да дойде, без да предизвика подозрение.

Той известно време походи напред-назад по тротоара, улавяйки върху себе си бързите и внимателни погледи на останалите. Когато погледите се срещаха, той леко присвиваше очи, както бе прието сред служителите на тайните служби, когато искат незабелязано да се поздравят.

След това изруга тихо, дори се плесна по челото и бързо тръгна към верандата. Нека си мислят, че смята да догони Меркуров.

В приемното до стената имаше столове за посетителите, зад бюрото, под плакати за въшки и сифилис, седеше милосърдна сестра. Беше възрастна, с бяла платнена шапчица с червен кръст и доста злобна физиономия, която изобщо не излъчваше милосърдие.

Имаше две врати - една отдясно и друга отляво.

- При кого идвате? При доктор Ананиев или при доктор Зас?

Единият лекар явно за маскировка приема обикновени пациенти, а другият е онзи, който ми трябва, помисли си Романов. Но кой?

- Не ми задавайте глупави въпроси - сърдито каза той. - При кого ли съм дошъл в шест сутринта? Аз съм с Меркуров.

Тя мълчаливо кимна към вратата вляво. Коридор. Още една врата в дъното. Зад нея се чуват гласове.

Романов дълбоко си пое дъх. Почука силно. Гласовете замлъкнаха.

И сега - трето действие: всичко или нищо.

Под карантина

Кабинет като кабинет: стъклени шкафове, диплома в рамка, умивалник с огледало. Вътре има шестима души. Единият, вероятно самият доктор (Ананиев или Зас?) бе седнал зад бюрото, четирима, включително Меркуров, бяха насядали по столовете покрай стената и още един стоеше зад гърба на предполагаемия лекар. Засега нямаше за кога да ги разглежда.

- Какво има? - рязко се обърна Меркуров и обясни на останалите. - Това е моят телохранител, щабскапитан Романов.

Онзи, който стоеше зад „Доктора", леко се олюля, пръстите на лявата ръка се скриха в десния ръкав. Алексей, пределно концентриран, веднага регистрира това плавно, но бързо движение. Мъжът бе нисък, набит, напълно плешив или обръснат до голо, с месесто лице. По оперативен навик да дава прякори на обектите, чието име не знае, Романов мислено го кръсти „Толстоист" (под сакото си плешивият носеше риза „толстовка"[54])

Левичар, отлична реакция. Какво има в ръкава - малък шестзаряден щайер с държач на китката? И защо „Толстоистът" е прав, когато всички седят?

- Точно така, господа, аз съм щабскапитан Романов, но не съм телохранител.

Алексей гледаше „Доктора", който без съмнение бе главният тук.

Оплешивяващ, с голямо чело, торбички под очите; погледът му - остър и същевременно много спокоен (лошо съчетание). Якичката на ризата му беше омачкана, на куртката му липсваше копче (вечен самотник; не придава значение на външността си). Ръцете му, събрани на бюрото, бяха с тънки пръсти и мърляви нокти (не, не е доктор; висок градус на вътрешна енергия, но пълен контрол над емоциите).

Вместо да попита: „кой си ти, ако не си телохранител?", „Недокторът" само присви очи. Чакаше да види какво ще последва. Сериозен тип, много сериозен.

- Аз съм редови член на „Съюза" - продължи Алексей, като продължаваше да гледа главния, но с периферното зрение не изпускаше ръцете на „Толстоиста". - От пет седмици съм в организацията. В миналото бях контраразузнавач. Служих с генерал Жуковски и княз Козловски. Освен останалото специалността ми е „охрана на особено важни личности". Едно време дори бях зачислен към влака на негово величество. И, господа, направо ми е непоносимо да гледам целия този бардак, който цари при вас! Конспиративните организации, устроени така, са обречени на провал! Това, че чекистите още не са ни заловили до един, се обяснява само с техния непрофесионализъм! Но ще го сторят, бъдете сигурни! И аз реших да ви докажа колко лесно може да бъде направено това.

Говореше напористо и много бързо, като през цялото време повишаваше тон, за да не загуби инициативата дори за миг.

- Както две и две, с помощта на елементарно следене, преминах по смехотворната ви йерархия. От отдельонния командир към взводния, след това към ротния, батальонния, полковия, бригадния. Той пък по чудесен начин ме изведе при господин Меркуров - Романов кимна на кратковременния си подопечен, който го слушаше с увиснало чене. - Да, при вас за дивизионния командир се грижи личен телохранител, който на нашия жаргон се нарича „сянка", но това, извинете ме, е несериозно! Аз с лекота го неутрализирах, подмених го със себе си - и ето ме на заседанието на централния щаб...

„Толстоистът" най-накрая показа, какво има в ръкава - нож с тясно острие, подобен на стилет.

- Какво става с Ричков?! Ще те убия! - извика той, като отпусна ръката си надолу и назад. Ножът бе за мятане.

- ...и ако на мястото ми беше чекист, той щеше да дойде тук, но не сам! - завърши Романов, готвейки се да избегне ножа, ако се наложи.

„Недокторът" тихо изцъка с език.

- Приберете ножа, Василий Василиевич. Това са камъчета във вашата градинка. Явлението на щабскапитан Романов пред народа демонстрира справедливостта на критиката му.

Плешивият засумтя, прибра ножа обратно, стисна юмруци.

Сега Алексей си позволи да се отпусне малко и огледа останалите.

И така, ако не се смяташе Меркуров, те бяха трима.

Двама от тях - типични щабни офицери или дори генерали. Единият бузест, много късо подстриган, с моржови мустаци („Моржа"), другият длъгнест, рижав („Хлебарката"). Лицата и на двамата бяха силни - веднага си личеше, че са правили кариерата си не в кабинети, а под куршумите. Третият не приличаше на кадрови военен. Беше издокаран с отлично огладен костюм, безупречни ръкавели с перлени копчета, с гърбав нос, жива физиономия с присмехулна уста, в ръцете си въртеше изящна сребърна табакера.

Алексей го кръсти „Контето".

Беглият оглед не му пречеше да говори.

- Нищо му няма на вашия Риков - подхвърли той на „Толстоиста" Василий Василиевич. - Ще полежи някой друг час и ще бъде като нов. Нали вие сте „Охранният сектор"? Слабичко работите. Не чувствам школата ви. Вие преди какъв сте били? Стражар на някое кръстовище?

И без да му даде време да отговори, се обърна към „Недоктора":

- Знаете ли защо реших да нахълтам тук така? Трябва спешно да се промени системата за сигурност. Иначе можем и да не доживеем до първи юни.

- Виктор Борисович, той откъде знае за първи юни? -бързо попита Василий Василиевич. - Редовите членове не може да го знаят! Дори батальонните не го знаят!

- Изпратиха ме с депеша в Казан. Не съм идиот, досетих се какво значат думите „първи юни"

„Толстоистът" злобно се усмихна.

- Тук обяснението ви не се връзва. Депешата бе кодирана.

- За един контраразузнавач вашият остарял Чеиз е лесна работа - презрително подхвърли Романов. - Струва ми се, че тази система дори в ЧК я знаят.

- Интересноо - провлачи Виктор Борисович.

Той впи в Алексей подпухналите си очи. Такъв маниер имат изпечените криминални типове, които гледат на света като на място за лов, на хората - като на стадо овце - през цялото време избират кого да захапят.

- Правилно постъпихте, щабскапитане. Оръжие имате ли?

Алексей се стресна от неочаквания въпрос.

- Да. Наган.

- Предайте го на Василий Василиевич.

- Защо?

- Защото аз заповядвам - острият поглед блесна с метален блясък, но гласът остана мек. - Като контраразузнавач трябва да сте наясно, че се налага да ви проверим. Ще поседите известно време под карантина. Ако всичко, което разказахте, е истина

- ще помагате на Василий Василиевич. А пък ако не сте този, за когото се представяте - нещата ще тръгнат в друга плоскост -той леко се усмихна. - Василий Василиевич, отведете щабскапитана, моля ви, а ние, господа, се връщаме към работата. Днес имаме много неща за обсъждане.

Конвоиращият изведе Романов през задната врата в тъмно коридорче и умело го претърси. Измъкна револвера от джоба, напипа ножа, закрепен на глезена. Огледа го с любопитство, щракна копчето и изкриви лице в гримаса, когато острието изскочи: - Игрички.

Прибра му и часовника. Помоли:

- Наведете глава - и му завърза очите с кърпа.

- Това пък защо?

- За да има интрига. Внимателно, тук има стълби. Поведе го под ръка - вървяха дълго. Романов преброи седем завоя и три стълбища, по които ту слизаха, ту се качваха, ту пак слизаха. В къщата нямаше откъде да се вземат такива простори -съпровождащият нарочно го объркваше, нарочно го превеждаше по няколко пъти през едно и също място.

Пак тръгнаха да слизат. Въздухът стана по студен, миришеше на мухъл. Мазе.

Изскърцване на метал. Тласък в гърба.

- Ето че сме си у дома. Можете да свалите кърпичката. А аз през това време ще уредя илюминацията.

Малка стая без прозорци с нисък таван. Походно легло, покрито с войнишки шинел. В ъгъла - кофа с капак. Василий Василиевич сложи газеник на табуретката.

- Ето, стана уютничко. По-късно ще ви донесат да хапнете и всичко ще е чудно. Разполагайте се, господин критико. Починете си.

Той излезе, като изскърца с вратата, на която веднага се отвори прозорче с решетка.

- Вие тук си имате истинска затворническа килия - каза Романов.

- Понякога трябва. За карантина например. И не само. Прозорчето ще го оставя отворено, за вентилация.

Виж го ти колко е грижовен, помисли си Алексей. През прозорчето по всяко време може да се надникне вътре. В отверстието блесна с плешивината си кръглата му кратуна.

- Добре ви е на вас да си клатите краката, а аз сега ще си имам излишни грижи заради вас. Както и да е, довиждане.

Кратуната изчезна.

- И да побързате ! - извика подире му Романов.

Не се притесняваше от проверката, но колко ще продължи тя - това бе въпросът. Ако изчезне за дълго, в ЧК могат да решат, че внедреният агент е разкрит и ликвидиран. Само Орлов да не вземе да действа прибързано и да оплеска работата.

А впрочем, философите твърдят, че няма смисъл да се тревожиш за неща, на които не си в състояние да повлияеш. След като се утеши с тази мисъл, Алексей се сети за още една мъдрост - войнишка. Ако нямаш какво да правиш - лягай и спи. Службата го бе научила на полезното изкуство да се наспива в аванс.

Затворникът от подземието се протегна, сладко се прозя и започна да се намества на леглото.

Футболистите

- Ставай, дете невинно

Първото нещо, което лежащият на страна Романов видя, щом отвори очи, бяха наганът и ножът на табуретката. Значи всичко е наред.

Свали краката си от койката, погледна усмихващия се Василий Василиевич.

- Проверихте ли ме? И сега какво?

- Сега ще си стиснем ръцете, ще се прегърнем и ще станем неразделни. Аз съм Василий Василиевич Полканов. Хората котките си кръщават с това име, а на мен родителите ми го натресоха при тази кучешка фамилия[55] . Затова и личността ми е противоречива. Добра душа и дебела кожа.

Алексей се изправи и стисна ръката на шегобиеца. Онзи я дръпна към себе си, завъртя все още сънения Романов и много грамотно му направи захват. Право към окото му се насочи острие на нож - нямаше мърдане.

Впрочем това не продължи дълго. Няколко секунди по-късно Полканов леко побутна Алексей в гърба и добродушно се засмя.

- Шегувам се. Това беше, за да се разсъниш по-бързо.

Както и да маркираш йерархията в кучешката глутница, помисли си Романов.

- Колко е часът? - навъсено попита той, потърквайки притиснатото гърло.

- Разбрах намека.

Василий Василиевич му върна взетия часовник. Алексей го изпусна:

- По дяволите, пръстите ми са изтръпнали. Ама и вие имате една хватка...

Клекна и извърши елементарната манипулация, известна като „партерен бик". Удари стоящия пред него с чело в слабините, като едновременно го дръпна към себе си за глезените. Василий Василиевич с гръм и трясък се приземи по задник и нададе вик.

Романов също владееше изграждането на йерархията в глутницата.

- Шега за шега - каза той. - Казвам се Алексей Парисович и на „ти" преминавам само с офицери. Вие явно не се отнасяте към тях.

Полканов се изправи, държейки се за натъртения задник.

Усмихна се беззлобно.

- Както се казва във футбола, резултатът е едно на едно.

- Играете футбол?

- Запалянко съм. А вие?

- Преди войната бях в отбора на Санкт-Петербургския университет.

- Почакайте - Василий Василиевич ахна. - Вие сте вратарят Романов?! Много добре помня, как хванахте дузпа в мача със „Спарта" - той отново му подаде ръка, сега вече без задни мисли. - Много се радвам. Е, футболист с футболиста винаги ще се сработят. Защото разбират смисъла на думата „отбор"!

- Сега сутрин ли е или вечер?

Часовникът показваше десет и половина.

- Сутрин.

- Нима съм спал повече от денонощие? А имах чувството, че бих поспал още.

- Не, това е същата тази сутрин - хитро се усмихна Полканов. - Не сме чак такива леваци, за каквито ни мислите, Алексей Парисович. Все можем това-онова. Цялата документация на генщаба, включително и архивът на втория отдел на Огенквар[56], към който се водеше контраразузнаването, сега е в щаба на Червената армия в Москва. Просто трябваше да пратим бележка на нашия човек. Той ни предаде вашето лично дело. Всичко е вярно и снимката е ваша. Има само едно въпросче. Последното вписване е от юни седемнадесета: прехвърлен в действащата армия. Какво стана след това? С какво се занимавахте?

Тук нямаше от какво да се притеснява. След Октомври военно-бюрократичната машина бе спряла, нямаше как в стария формуляр да е отбелязано преминаването в Червената гвардия.

- Трупах злоба.

- Злобата - това е полезно нещо. У мен например тя винаги е била много, като на гладно куче - Полканов шеговито оголи зъби и дори изръмжа. - Само че не веднага намерих приложение на тази моя злоба. Виктор Борисович ми отвори очите.

- А той кой е?

- Ама че работа - учуди се Василий Василиевич - и това ми било контраразузнавач! Не познава Виктор Савин.

Аха, ето кой бил! Алексей, разбира се, беше чувал за Савин. По царско време това бе най-известният от терористите-нелегални, оглавяваше бойната организация на есерите, вездесъщ и неуловим. След Февруарската революция, при Керенски, беше станал заместник на военния министър, най-енергичният деец на временното правителство. Сега вече е ясно защо „Съюзът" е такава страшна сила.

- Занимавах се с шпиони, а не с политически. За разлика от вас. Вие нали сте от Охранното? Разпознавам стила на работа.

- Фильор от първи клас. Бях много добър в занаята, обичах си работата. Харесваше ми, че съм овчарка, пес на държавна верига. Вълците ги разкъсвам със зъби, а овцете ги понахапвам за меките хълбоци, да имат страх.

- И как се озовахте заедно със Савин?

- По волята на провидението. Аз в Бог не вярвам, разбира се, но тук не се размина без Божие чудо... – Василий Василиевич се усмихна при спомена. - Веднъж следях един подозрителен субект. И изведнъж стоплям - та това е Змея, цялото описание съвпада. (При нас Савин вървеше под псевдонима „Змей".) Направо се разтреперих от радост. Ама че късмет! Пет хиляди награда! Ех, викам си, сам ще го хвана. Бях честолюбив, самоуверен. Огнестрелно оръжие не ни се полагаше, но си носех ножчето. Вървя аз небрежно срещу „Змея", все едно се разхождам, гледам настрана. Изравних се с него и като го сграбчих! Имах такава хватка, която винаги ми бе вършила работа: с едната ръка го хващам долу за чатала и опирам острието в гърлото. „Стой! - викам. - Не мърдай!" И стиснах с ръка.

Полканов поклати глава, сякаш и сега се учудваше.

- Всеки щеше да кресне от болка или поне да потрепери. А на този не му трепна и един мускул. „Охо, вика, какви интимности". Бавно, спокойно хвана острието направо с гола ръка. „Ловко момче, браво. И смело. Не те беше шубе сам да се опиташ да ме хванеш". И стиска острието! Кръвта тече по китката ми, право в ръкава, а Савин и не мигва! И се усмихва отгоре на всичкото! „Не ти ли омръзна, вика, да играеш по свирката на стопанина като псе? Тръгвай с мен да се скитаме из гората, като волни вълци". Гледа ме право в очите, а погледът му - вие сам го видяхте. И тогава ме налегна нещо. Тръгнах след него и нито веднъж не съжалих.

- Защо тръгнахте? - с любопитство попита Романов.

- Защото усетих: това е моят човек, и животът си е мой. Истинският. Как да ви кажа... Когато си до такъв човек, ти самият ставаш по-голям. Аз не си въобразявам нещо кой знае какво за себе си. Ако Виктор Борисович е като Петър Велики, то аз при него не съм като Меншиков и дори не като Ягужински, а така, например Александър Румянцев. Но и това ми е достатъчно.

Знаете ли кой е бил Румянцев?

- Аз го знам, ама... - учудено отвърна Алексей.

От един бивш фильор човек не очаква такава ерудиция. Капитан Румянцев - това е първият майстор на тайните операции.

Прославил се е с това, че похитил от Германия Войнаровски - наследника на Мазепа[57] , а след това е доставил избягалия царевич Алексей от Италия.

- То аз преди бях профан, не се интересувах от нищо, освен бира и карти, а през тези тринадесет години при Виктор Борисович съм прочел сигурно хиляда книги. Като летиш след орела, се издигаш високо. Добре, да преминем към работата. Щом сте толкова изпечен в областта на сигурността, кажете, предлагайте, как нашият отбор да играе така, че да не ни вкарат гол.

- Казах, че говоря на „ти" само с офицери... – Романов широко се усмихна. - Не е точно така. И с футболисти също. По време на играта няма място за церемонии.

Те отново, вече за трети път, си стиснаха ръцете, здраво и искрено.

- Първо трябва да имам пълната картина, Вася. Защото аз пробих до вратата само по фланга.

- Абе че проби, проби, ама нямаше да вкараш гол. При мен колкото е по-близо до вратата, толкова по-плътна е защитата.

- Сега ще видим. Въпрос номер едно. Колко често се събира щабът?

Ще отговори или не? Алексей вътрешно се напрегна.

- Преди беше веднъж седмично, ако няма нищо извънредно. Сега - три пъти. Последната седмица преди първи юни ще се срещат всеки ден.

- Това е слабо място - Романов неодобрително се навъси. - Един удар и ще ги хванат всичките.

Полканов му намигна.

- Всичко не е чак толкова просто. Хайде, сега питай по-нататък.

Какво има предвид? В какъв смисъл „не е чак толкова просто"?

- Добре. Второто слабо място - това е лидерът на „Съюза", Савин. Къде живее, как се охранява?

- Добре се охранява, при него винаги са двама от най-добрите ми момчета. А къде живее - това няма да ти кажа. И аз не знам. Виктор Борисович е като лисица. Не нощува два пъти на едно и също място. Навик още от едно време. Дори Охранката не можеше да го намери.

- Добре. Трети пропуск - дивизионните командири. И тук няма да ме успокоиш, лично видях, че охраната им е скапана. Достатъчно е чекистите да стигнат до един, както аз до Меркуров, и да го хванат - и смятай, че това означава край на цялата дивизия. Кои са останалите трима?

След кратка пауза Василий Василиевич каза:

- Начдив[58] - 1 е генерал Жбанов. Онзи, който прилича на бобър.

„Моржа", сети се Романов.

- Дългият, хилавият - полковник Шерер - е начдив-2. Третият начдив - Меркуров, го знаеш... а хубавецът брюнет - това е командирът на кавалерийската група ротмистър Миркин.

Алексей се учуди: - Имаме - (за малко да каже „имате") - дори кавалерийска група?

- Че как иначе. Стотина офицери се записаха в червените ескадрони и в кавалерийската школа на Червената армия. На първи юни те ще съберат в няколко хвърковати отряда. Бързи удари, служба за свръзка. Градът е огромен, няма как без кавалерия.

- Чакай малко... - изведнъж се сети Романов, като си спомни вчерашният разказ на Шварц. - Ротмистър Миркин? Онзи същият Миркин? От „евреите воини"?

- Аха. Добър е. Както казва Виктор Борисович: „Макар че е евреин, Миркин е воин".

- Че как така? Аз исках да запиша един мой другар, прапоршчика Йосиф Шварц, в „Съюза" - отдельонният ми каза: евреи не вземаме !

- Миркин си е Миркин. Него дори антисемитът Шерер го уважава. А освен това Миркин е нашият ковчежник. Отговаря за всички финанси. Както казва Виктор Борисович: „Макар че е воин, Миркин е евреин".

След като си представи възможните варианти, Романов избра най-перспективния.

- Трябва да поопозная всеки от тях. Характера, навиците. Засега познавам само Меркуров. С него, струва ми се, е достатъчно да се проведе добър инструктаж по конспирация. А след останалите трима бих походил малко, бих ги понаблюдавал. Индивидуалната охрана е ефективна, само ако съответства на навиците и психологическите характеристики на обекта. Дай ми адресите им.

- Защо са ти адресите? - попита Полканов. - Ела с мен. Сега ще ги понаблюдаваш. Заедно с това ще ти опиша и характеристиките им.

- Къде да дойда?

- Заседанието още не е приключило. Виктор Борисович има 23 точки в дневния ред.

- А може ли?

- За „Охранния сектор" всичко може. Ако се прави внимателно - смигна му Полканов. - Да вървим, Альоша, да вървим.

Те се качиха от мазето горе, в малка, много спретната стая.

- Моята килия - каза Полканов. - Тук прекарвам затворническите си дни.

Отиде до стената, дръпна някаква преграда, сложи пръст на устните си.

Започнаха да се чуват всички гласове.

В стъкления квадрат се виждаше познатият лекарски кабинет.

Василий Василиевич прошепна:

- От другата страна е огледалото над умивалника.

- ...какъв процент от общия състав е това, генерале? - чу се леко прегракналият баритон на Савин.

Шахматистите

- Както разбирате, Виктор Борисович, общата численост на дивизията при наличната система на комплектуване не може да бъде определена. По конспиративни съображения не се съставят списъци, членството на нивото редници е условно: ако човек е станал член на „Съюза", все още не е сигурно, че на него може да се разчита - обясняваше начдив-1 Жбанов. -Теоретично в дивизията има около две хиляди бойци, които между другото не бива да се смятат за „реални" бойци. Както вече ви казах, според предварителната ми оценка ще е добре, ако на 1 юни в сборните пунктове се явят хиляда души. Сами виждате колко процента са това. Петдесет - максимум.

- При мен е същата работа - намеси се Меркуров. Начдив-2, Шерер, просто кимна.

- А пък моите ще дойдат всичките, сигурен съм в тях - заяви весело Миркин. - Кавалеристите не могат да се сравняват с пехотата.

- При вас е лесно, Лев Абрамович, не са много хора, и връзките са по-кратки: от вас към взводните, и толкова - забеляза Жбанов.

Полканов много пречеше на Алексей да слуша с коментарите си право в ухото му.

- С Жбанов е най-лесно от всички. Отнася се с разбиране към охраната, не нарушава правилата...

Отново заговори Савин и началникът на „Охранния сектор" почтително замълча.

- Ще ви кажа нещо повече, господа. На първи юни няма да излязат петдесет процента. И двадесет и пет няма да излязат. Всички са живи хора, всички се страхуват. Едно е да се вдигнеш в атака от окопа, всички рамо до рамо, а при нас всеки си живее вкъщи, мнозина сред роднини. И всеки е неуверен. Страхува се. При нас ще стане като при всяка революция... Не се мръщете, полковник, всички ние сме именно революционери - ако разбираме, думата „революция" в изначалния й смисъл: преврат. На първия етап излизат само най-смелите и активните. Ако са устояли, а още повече, ако са постигнали някакви успехи, тогава се присъединяват средно смелите и едва след това другите. А когато нещата тръгнат към победа, тогава се надигат и всички останали, които не са смятали да въстават. Затова ще бъде напълно достатъчно, ако всяка дивизия на първи сутринта събере поне 10 процента от състава си. Тези няколкостотин смелчаци са достатъчни, за да бъде напълно дезорганизирана съветската власт в Москва, а ако стане, и в други ключови градове. По тази причина, господа, е съставен „план на приоритетите". Излезли са малко хора – дивизията концентрира удара си по цел номер едно. Ако са малко повече -по две, ако са още повече - по три, и така нататък.

Той се обърна към Шерер.

- Да вземам вас, Антон Алфредович. Да допуснем, че на първи юни сутринта виждате, че разполагате само със сто души. Какви ще бъдат действията ви?

Начдив-2 уверено отговори:

- Събирам хората в юмрук и удрям цел номер едно, която...

Отново ненавреме се намеси Полканов:

- С Шерер е мъка. Гони охраната. Казва: сам ще се погрижа за себе си. При това е невнимателен и ненаблюдателен.

През шепота му Алексей едва успя да чуе, че „цел номер едно" на дивизията на Шерер е ЦК на болшевишката партия.

- .. .Първи юни тъкмо е събота, а в събота те се събират в своя синедрион, като на молитва в синагога. Ще влезем през Боровицката кула[59] , там в караула ще има наш човек. Пет минути по-късно ще бъдем на място и ще избием всички еврейчета заедно с шабесгоите[60] .

- Антон Алфредович, бих ви помолил - Савин посочи с поглед Миркин.

Полковникът се сконфузи.

- Извинете, Лев Абрамович... Аз не в този смисъл. Но сам знаете при тях там е така - евреин връз евреина.

- Ако вашият скъпоценен цар се бе отнасял с евреите другояче, те нямаше да се захванат с революцията. Нищо чудно и революцията изобщо да не се беше състояла - намръщи се наконтеният ротмистър. - Ей богу, полковник, понякога, като ви слуша човек, и се чуди дали пък да не премине при червените.

- Не ме смятайте за юдофоб - продължаваше да се оправдава Шерер. - Знаете колко много ви ценя. И изобщо - във вашата нация се срещат достойни представители.

Миркин иронично кимна:

- Говорите точно като един мой познат - Изя Шифер. „Можете да ме замеряте с парцали, но и сред гоите понякога се срещат и прилични люде".

Всички освен Шерер се засмяха, а Савин каза:

- С това предлагам да приключим тази съдържателна дискусия и да се върнем към работата. Ако полковник Шифер не възразява, разбира се. Тоест Шерер.

Физиономията на полковника така се изопна, че смехът се превърна в кикот. Усмихваше се и невъзмутимият Владимир Борисович, от което следваше, че грешката не бе случайна. Най-накрая прихна и Шерер:

- Да ви вземат дяволите!

Романов се хвана, че се усмихва. Неговият бивш началник подполковник Козловски също, впуснеше ли се в разсъждения за политика, заприличваше на истински неандерталец, непробиваем черносотник, а при това бе отличен другар и изобщо душа човек. Ех, къде ли е той сега? С кого - това е ясно. Разбира се, че е с тези.

- Добре, Антон Алфредович - продължи сериозния разговор Савин. - Да допуснем, че не сте сто души, а сто и петдесет или двеста.

- Тогава отделям втори отряд за цел номер две. Централната телеграфна станция. Според плана отрядът се насочва към...

- Миркин също е проблем - зашепна Василий Василиевич. - Не спори, не се репчи, но когато му трябва, откъсва се от охраната и изчезва.

Млъкна. Савин се надигна над бюрото.

- Господа, не съм майстор да държа речи. Аз съм човек на действието, а не на словото. Но ето какво искам да ви кажа. Ние в „Съюза за защита на Родината" всички сме различни, от всяка твар по две. Но делото ни е общо - да построим ковчег, с който да спасим нашия свят от потопа. А пък когато го спасим, тогава вече ще спорим каква ще бъде новата Русия - монархия, република, социалистическа, федеративна или още някаква. След това, когато ковчегът ни изплува.

Миркин се направи, че ръкопляска.

- Браво, Виктор Борисович. Много тънка алегория. Благодаря, че не казахте нищо за Голгота и Гетсиманската градина, щях да го сметна за поредна атака срещу евреите. А Ноевият ковчег - това е прекрасно. Той се признава както от християните, така и от евреите.

Всички отново се засмяха.

Веселяци, угрижено помисли Романов. Какъв ли е планът им за превземане на Централния телеграф? Как да се изчисли кой е предателят в кремълския гарнизон? И какви са приоритетните цели на останалите дивизии?

- Господа, вече е единадесет - Савин погледна стария си джобен часовник. - Позаседавахме си не по-зле от Временното правителство при незабравимия Александър Фьодорович. Ще се видим в петък.

Всички станаха.

- Лев Абрамович, останете, моля ви. Искам отчет за постъпленията и разходите.

Романов също с удоволствие би чул за финансите, но Василий Василиевич спусна преградата.

- Видя ли? Какво мислиш?

Няма ми пълно доверие, разбра Алексей.

- С генерал Жбанов, както казваш ти, всичко е наред. На Меркуров е достатъчно да се смени охраната с някой по-опитен, а освен това ще проведа с него беседа. Относно Шерер... изнервен, избухлив, самолюбив. Най-доброто е да му се зачисли негласна охрана. Щом не е наблюдателен, значи няма и да забележи.

- Има резон в това, което казваш - съгласи се Полканов - Трябваше и сам да се досетя. А с Миркин какво да правим? Основното при него е, че не протестира, с всичко се съгласява, пуска шегички. Но ако му притрябва - хоп, и изчезва вдън земя.

- За Миркин ще помисля. Не е лесен субект.

- Аха, хайде заедно да помислим. Имаме колкото искаш време. Ще те настаня тук по съседство, много добра стаичка. Ще ти хареса.

- Добре. Ще ида само да си взема нещата.

- Не ти трябва нищо - задушевно промълви Василий Василиевич. - Ще ти дам и бельо и всичко останало. Ти, Альоша, сега повече няма да излизаш от тук. През цялото време ще си в амбулаторията. Пък и на мен ще ми е по-весело. Ще има да си говорим за футбол.

- Какво?!

- А ти как си мислиш? Че ще те пусна из града, след всичко, което видя и чу? - Полканов осъдително поклати глава. - Не, братле. Когато изброяваше слабите ни места, забрави още една ахилесова пета. Мен. Като началник на „Охранния сектор" аз знам за организацията повече от всички. Ако ме хванат чекистите - край. Затова и не излизам никъде. Седя си тук, като паяк. Тъка си паяжината в тайното си кьошенце. И ти сега си такъв. Знаеш прекалено много. Смятай, че двамата сме под домашен арест чак до първи юни.

Алексей не бе готов за такъв обрат. А как да съобщи на Орлов всички добити сведения? Да се измъкне през нощта през прозореца? Не може. Ако забележат - всичко е загубено. По дяволите!

- Нищо - утеши го Василий Василиевич. - Това да не е единична килия. Къщата е голяма, ходи където искаш. През цялото време влизат хора. Тези, които са за доктор Зас - те са от улицата, а тези за Ананиев - наши. Между другото, доктор Ананиев -това съм аз. Ако трябва нещо, трипер да се излекува или друго, казвай.

- Благодаря, предпочитам да си остана с него.

Посмяха се.

- Ще се запознаеш с момчетата от сектора, те често наминават. Ще се сприятелиш с нашата Мария Лвовна, която е в приемното. Седи си тиха като кокошчица, съща незабравка - с умиление се усмихна Полканов. - Да беше видял как ние тримата - Виктор Борисович, аз и Маруся утрепахме жандармския генерал Бах.

Той заведе Алексей в съседната стая, по-точно килер с толкова тясно прозорче, че колкото и да искаш, не можеш да се промъкнеш през него.

- Не е апартамент, но пък е безопасно. Ще ида да ти намеря дюшек и одеяло, а ти се разходи през това време.

Предложението да се сприятели с Мария Лвовна беше добро. Лелката седеше като цербер до изхода навън, нямаше минаване покрай нея. Би било добре да се намери път към суровото й есерско сърце.

Той тръгна към приемната. Посетители нямаше, но над милосърдната сестра се бе навел Миркин и весело й разказваше нещо. Значи вече се беше отчел пред началството.

- А ето го и него, Д'Артанян - обърна се ротмистърът. - Описвам на Мария Лвовна, как ефектно изникнахте пред щаба. „Накитите са откраднати, ваше величество!" Не ни запознаха. Лев Миркин.

Алексей по правилата на учтивостта се представи първо на дамата и дори тракна с токове, но тя отвърна с тежък недоверчив поглед.

Да върви по дяволите дъртата скочубра. Ще почака. Миркин сега представляваше по-голям интерес. Ех, да можеше да го закопчаят заедно с касата на „Съюза"!

- Знам кой сте, ротмистър. Ще може ли да разменим няколко думи.

Излязоха в коридора.

- Сега съм помощник на Василий Василиевич. Той се оплаква, че бягате от охраната.

Миркин направи виновна физиономия.

- Няма повече. Кълна се в Христос!

- Добро обещание от устата на евреин - с укор каза Алексей. - Когато сте без „сянка", рискувате много. Дори няма да забележите как ще ви проследят до вкъщи, а у вас са парите и най-лошото - освен това и отчетите и ведомостите.

- Няма.

- Какво „няма"?

- Нищо няма. Ни отчети, нито ведомости. Всичко е тук - Миркин се почука по челото. Затова съм и сложен за ковчежник. Имам математическа памет. Знаете ли, аз съм шахматист.

- Аз също следвах във физико-математическия. И също играя шах.

Ротмистърът се оживи.

- Наистина ли? А без дъска можете ли?

- Мога.

- Да видим. Пу аз играя с белите! - Лев Абрамович потърка ръце. - Ами, хайде, да разиграем едно английско начало, а? Моят ход е С4.

Това не е заговор, а някакъв спортен клуб, рече си Романов, обмисляйки как да измъкне от Миркин домашния му адрес.

- Добре. С5.

- Отивам на G3.

- Тогава, G6.

Двамата не назоваваха фигурите - добрият играч и така е наясно.

- На G2, разбира се. Вие къде воювахте?

- Аз съм на G7... ако смятаме само фронта, то през четиринадесета бях в Източна Прусия. Бах ранен в ръката.

- А на мен там ми прободоха бедрото с щик.

- През шестнадесета бях в пробива на Брусилов.

- Там ме закачи един шрапнел.

- Миналото лято бях край Сморгон.

- Не, аз през това време бях в болница. Сморгон -това е, където женският батальон е влизал в атака, нали? Ето какво трябва да се помни вечно.

Алексей за миг затвори очи - толкова явно видя пред себе си картината, която разцепи живота му на две части.

- ... А пък аз бих искал завинаги да забравя това.

Миркин тихо каза:

- Не. Няма да забравяме нищо. И тогава може би лошото няма да се повтори... Отивам на СЗ.

Романов вече се бе взел в ръце - ухили се.

- Аз всъщност обичам да играя на истинска дъска. Така да можеш да хванеш царицата като дама за талията, а офицера за шапката.

Ротмистърът прихна:

- Колоритно рисувате. Чувства се, че не сте просто шахматист любител. Всъщност аз също. Знаете ли, Романов, елате някой път у дома. Ще поиграем на дъска. Не живея далеч, на Сивцев.

- А къде на Сивцев? - разсеяно отвърна Алексей, сякаш обмисляйки следващия ход. Той нямаше никакво понятие какво е „Сивцев". - Май на А4.

- Ц-ц-ц. Нарушавате канона? - Миркин се хвана за брадичката. - Какво замисляте? Искате да се отворя, а след това ще ми спретнете някоя гадост?

- Кълна се в Тората и Талмуда, помислите ми са чисти.

Лев Абрамович се засмя.

- Харесвате ми, Д'Артанян. Усещам, че ще се сприятелим. Елате направо днес. След десет. Сивцев Вражек, номер осем, на втория етаж. Жалко, че не сте кавалерист. Ако можете да се държите в седлото, по-добре елате при мен в ескадрона, отколкото да висите в „Охранния сектор". При нас ще е яко.

Ти също ми харесваш, помисли си Романов, но какво бе казал Д'Артанян на кардинал Ришельо? „По някаква случайност всичките ми врагове са тук, а всичките ми приятели са там, така че тук биха ме приели зле, а там не биха гледали с добро око на мен". Алексей не изпитваше никакво удовлетворение от това, че бе успял да спечели Миркин. Лесно се получават сведения, когато човек ти има доверие. На мястото на безполезните мисли изведнъж дойде друга, полезна.

Да се отвори и да му спретна някаква гадост? Така, така, така...

- Лев Абрамович, моля за извинение, спомних си, че имам важна работа. По-късно някой път ще си доиграем.

И побърза да иде при Полканов. Нахълта в стаята, без да почука, и се спря. При Василий Василиевич беше Савин.

- Моля за извинение...

- Вече си тръгвам.

Главатарят на заговора стисна ръка на Полканов, след това се спря пред Алексей и дълго го гледа в очите.

Тези рентгенови снимки върви да ги правиш на слабонервните, ухили се мислено Романов, като се правеше на смутен. Хрумна му една идея, интересна. Дали пък да не вземе и да ги гръмне и двамата направо сега? Току виж и заговорът приключил.

Въздъхна. Не, няма да приключи. Дивизионните командири вероятно си общуват не само в щаба. Ще вдигнат въстанието и без Савин и Полканов.

- Е, хайде, разбрахме се - каза Виктор Борисович на помощника си, завършвайки някакъв разговор.

- Какво пристигна като на пожар? - попита Василий Василиевич. - Има ли нещо?

- Разбрах в какво е основният недостатък на системата за сигурност.

- В какво?

- Като във футбола е. Ако само се пазиш да не ти вкарат гол, не чакай победа. Трябва да се атакува, нека противникът се защитава.

Василий Василиевич очаквателно зяпна заместника си.

- Я дай без футбол. Простичко. Какво имаш предвид?

Алексей започна да обяснява. Събеседникът му в началото го слушаше недоверчиво, след това с присвити очи, много внимателно, но накрая също се развълнува, започна да го прекъсва с въпроси.

След като получи всички отговори, каза:

- Нахално, но съблазнително. Знаеш ли, Альоша, какво ценя най-много? Че не започна да се правиш на велик пред Виктор Борисович, а изчака да останем само двамата. Това е правилно, така се прави.

Савин е по-умен от теб, той не би клъвнал, отговори мислено Романов. А ти нали ще клъвнеш. Защото се мислиш за вълк, а всъщност си просто овчарка. Полканов се поколеба известно време. След това рече с мечтателна усмивка:

- Ама наистина ли, да си спомним доброто старо време?

Шегобийците

- Да разкършим кокалите, да поиграем на стражари и апаши? Че съм се заседял в кабинета - Орлов се усмихна точно като Василий Василиевич - с носталгия. - Вярно, че бая понамирисваща роля си предвидил за мен. Свикнал съм да бъда от другата страна на мушката.

- Каква мушка? - попита Крюков. Беше излязъл да даде разпореждания и пропусна най-интересното.

- За мушката Льоша ще ти разкаже. Първо доложи, че той се притеснява.

- Значи... - започна да изброява Крюков: - ...направих всичко, както ти каза. Шварц ще се захване да наблюдава жилището на Миркин. За партньор съм му назначил Воробьов, той е точно момче, няма да оплеска нищо. Кулик и Антошкин ще следят жилището на Меркуров. Дадох им твоята бележка, наредих им да я назубрят. Прозорците, пристигане и заминаване, когато излиза, да го следват и така нататък.

- На Шварц имам доверие, а останалите ще ги проверя лично - каза Романов. - И така, картината е следната. Обобщавам специално за теб, Тимофей. Първо: Савин не можем да го хванем. Второ: да завземем щаба с един удар също няма да стане...

- А Полканов да не те е излъгал, че там са заложили динамит? - попита Крюков.

- Не ме е излъгал. Тръгнете ли да щурмувате амбулаторията - ще получите купчина отломки.

- Абе майната им. Нека!

- Благодаря ти, Тимоша, че и на мен майната ми - поклони му се Алексей. - Аз, разбира се, съм готов да се взривя заедно с враговете на революцията, но ще се взривите само вие, чекистите, а щабът на „Съюза" благополучно ще си замине. Там в мазето има някакъв подземен тунел. Полканов не ми казва къде именно.

- Е, аз това за подземния ход не съм го чул - взе да се оправдава Крюков. - Не съм бил тук, когато си разказвал за него.

Орлов го скастри:

- Ами не се меси тогава. Льоша, продължи.

- С какво разполагаме? Няма да можем да отсечем главата на заговора. Но можем да отрежем четирите му лапи.

- Да приберем тримата дивизионни командири и Миркин - поясни на помощника си Орлов. - Без тях връзката между Савин и организацията се къса.

Крюков кимна:

- Това е ясно. Знаем къде са две от „лапите", Меркуров и Миркин. Но нямаме адресите на Шерер и Жбанов. Савин и с две „дивизии" ще забърка в такава каша в Москва, че не се знае как ще свърши всичко. Всички офицери, юнкери, целият антисъветски елемент ще изпълзи от дупките си. Романов, нима няма да успееш да измъкнеш от Полканов останалите адреси, а?

- Той е много хитър и внимателен. Някои неща ми казва, други не. Няма ми много доверие. Затова и ни хрумна идеята.

Орлов подхвана:

- Идеята за операция „Доверие". Смисълът е в това Полканов да започне да вярва на Альоша като на самия себе си. И тук, другарю Крюков, се връщаме към вече споменатата мушка.

- Говорете разбираемо, а? - Крюков погледна първо единия, след това другия. - Какво намислихте?

- Значи викам аз на Полканов: най-добрият начин за защита - това е нападението. За нас, казвам, сега какво е важно? В последния момент да не ни удари ЧК. А ЧК - това е преди всички членът на проклетата им колегия Орлов, който завежда цялата кантора. Ужасно опасен гад - хитър, активен и коварен.

- Ей, ей, я по-леко - Орлов го заплаши с юмрук. Крюков се озъби:

- Не, Романов добре те описва. И?

- Полканов вика, че бил чувал за Орлов. Сериозен господин.

- Ето - вдигна пръст Орлов - хората ме уважават.

- Стига с твоите шегички - сръчка го Крюков. - И после какво?

- Викам: трябва да се ликвидира този Орлов. Без него ЧК ще започне да се гърчи като кокошка с отрязана глава. Ще спечелим време. Докато Дзержински търси читав заместник на Орлов, ще дойде първи юни.

- Романов иска да ме вземе на мушка, разбра ли? - разпалено се ухили Орлов. - Със собствените си ръце иска да пречука по-старшия другар. А защо не? Идеята ми харесва.

Крюков примигна.

- Нещо не мога да стопля... Как така да те пречука?

- Ами и Полканов ме пита: как? Казвам: това аз го поемам. Професия ми е. Описах му подробностите. Той помисли, помисли и се съгласи. Затова и ме пуснаха от амбулаторията: да готвя покушение срещу чекисткото куче.

- А Савин какво? - тихо попита Орлов. - Одобри ли го?

- Полканов реши да не му докладва. Вика: Виктор Борисович и Орлов преди са били заедно. Да не се окаже, че на Савин не му стиска. Аз ще го реша това, вика.

- Хм, ама че шантава работа е животът - Орлов въздъхна. - Ако преди революцията някой ми беше казал, че ние с Виктор ще се дебнем един друг!.. Ние с него нали сме от един дол дренки, почти близнаци сме. Но пътищата ни се разделиха. Сега аз не руша, а градя. И ако Савин иска да ми пречи, толкова по-зле за Савин. Жалко, но както било писано.

И отново въздъхна. Алексей чудесно го разбираше. Същият проблем: свои, които са си станали чужди.

- Ти поне не се вайкай, един интелигент ни стига -каза абсолютно несантименталният Крюков. - И какво, Романов, как смяташ да убиеш другаря Орлов? Ето какво не мога да проумея.

- На улицата, пред хората, ще стрелям от някой прозорец или таван. Навремето в контраразузнаването като един от триковете с лъжлива стрелба изобретихме такова специално топче от тънка гума, пълно с червена боя. Бум! Човекът се хваща за гърдите, между пръстите му бликва кръв. Пада. Във вестник „Правда" пише: „Членът на колегията на ВЧК другарят Орлов падна жертва в безмилостната борба" и публикуват хубав портрет в черна рамка. И след това ще имам пълното доверие на „Съюза за защита на Родината".

- Ловко измислено - одобри Крюков. - Браво, Романов.

Орлов се изправи и отиде до прозореца. Престори се, че се прицелва с пушка.

- Абе ловко, ловко, ама не е много ловко. Първо, ако ме пречукат, аз какво, трябва да се крия от всички, така ли, да премина в нелегалност? Не мога, затрупан съм с работа. И второ, Льоша, ти си професионалист, разбира се, но и аз разбирам това-онова от тези неща. И на мен ми се е налагало да стрелям по пуяци от засада. С какво смяташ да стреляш по мен? С халосен патрон ли?

- Няма да стрелям с боен, я.

- Ето какво ще ти кажа тогава. Лично аз винаги ще различа бойния изстрел от халосния. Твоят Василий Василиевич не е глупак и със сигурност ще прати някого да гледа как ще бъде убит чекисткият началник. И този човек най-вероятно ще бъде опитен. Ако разбере, че си стрелял с халосен патрон, вместо операция „Доверие" ще се получи операция „Провал".

Алексей се навъси. Орлов беше прав.

- Предлагаш да стрелям с боен, но някъде встрани, така ли?

- Също е рисковано. Куршумът ще рикошира в паважа или някъде другаде, ще изскочи искра - може да се забележи. Не, Льоша. Най-добре да стреляш сериозно. Но няма да ме убиеш, а ще ме раниш. Това ще свърши работа за доверието, а аз след това няма да се налага да преминавам в нелегалност.

- Как така да те раня? Истински? - попита недоверчиво Романов.

- Ами да. Лекичко. Ти как си със стрелбата?

- То аз стрелям прилично и Полканов обеща да ми даде маузер с оптичен прицел, с приклад и подпорка, от петдесетина метра с лекота ще пробия копейка, но... Сигурен ли си?

- Тима, твоят маузер е добре прострелян, нали? Дай му го.

- Какво си намислил? - попита Крюков, вадейки големия пистолет от дървения кобур.

- Ела тук - махна на Алексей Орлов. - Ето там, от стола, идва нашият деловодител другарят Ягода.

Долу на двора добре облечен мъж внимателно носеше пред себе си купа гореща супа.

- Сега ще проверим що за Вилхелм Тел си. Другарят Ягода не бива да яде тази чорба. Не е вкусна, пробвал съм я.

Крюков със смях го бутна по рамото.

- Хайде, Романов. Я глей, куртката му е генералска.

Алексей премери маузера в ръката си и каза с тъга:

- И това ми било сериозни хора, опора на държавата. Нехранимайковци!

Изчака, докато вървящият се обърна в профил и едва след това театрално вдигна ръка, и уж без да се прицели (всъщност се прицели, разбира се, но много бързо), стреля.

Пробитата тенекиена купа сякаш оживя и изскочи от ръцете на жертвата на експеримента, а самият деловодител с вопъл подскочи на място.

Погледна към хилещите се на прозореца Орлов и Крюков (Алексей благоразумно се скри зад пердето).

Цялата куртка на другаря Ягода беше в димящо зеле.

- Глупак си ти, Орлов, и шегите ти са глупави! Ще напиша рапорт до другаря Дзержински! Съсипа ми куртката! Ботушите от шевро[61]!

- Не бях аз, Крюков беше - посочи го с пръст Орлов. -Ама не беше нарочно, чистеше си маузера.

И той със смях се махна от прозореца.

- Между другото, като стана дума за ботушите от шевро, следващата седмица ще получим десет чифта за награди за особено отличили се сътрудници. Ако ме уцелиш внимателно, Льоша, единият чифт е твой. А ако се изложиш и ме убиеш, тогава не се и надявай... Стига си грухтял, Грухтюков - каза той на свилия се на две Крюков. - Срещу теб се пише рапорт до председателя на ВЧК, а ти се хилиш.

Операция „Доверие"

Заместник-началникът на „Охранния сектор" и сътрудникът на ВЧК няколко дни се готвиха за операцията, всеки по своему. В първото от тези качества щабскапитан Романов с часове изучаваше рутинното поведение и привичните маршрути на „мишената" и внимателно прострелваше в амбулаторията пистолета К-96 със самоделен, но превъзходно направен оптически мерник. Василий Василиевич бе освободил помощника си от всички други задължения.

Чекистът Романов също не си губеше времето. Той сам измисли привичките на Орлов и маршрута, подходящи за покушението, а след това подготви „мишената" за спектакъла.

На „Болшая Лубянка" №11 завършваха работите по преоборудването на сградата на застрахователното общество „Якор"[62] за щаба на ВЧК. Къщата на „Поварская улица" стана тясна за бързо разрастващото се учреждение, кабинетите не достигаха, нямаше къде да се направи затвор за важни подследствени - а такива се очакваха в най-скоро време в големи количества. Затова избраха голямата триетажна сграда със затворен двор, с множество удобни помещения и обширно мазе. Сега там тъкмо разрушаваха едни преградни стени и зидаха нови, караха мебели, вграждаха сейфове, сменяха вратите и прочее. Цялата работа течеше под личния контрол на члена на колегията другаря Орлов. Всеки ден точно в десет сутринта той като часовник пристигаше на „Лубянка" и влизаше във входа.

Мястото бе идеално. Точно отсреща имаше празна сграда с таван и капандура на покрива. Дистанцията за директен изстрел бе двадесет и пет метра, няма как да не уцелиш дори без оптически прицел.

Разбраха се, че Орлов ще слезе от колата и за няколко секунди ще остане на място, опрян на вратата — сякаш дава разпореждания на шофьора. Алексей смяташе да стреля по яката, за да одраска врата. Такава рана изглежда тежка, доста кърви, но бързо зараства. Изстрелът трябваше да бъде ювелирен, но Романов бе сигурен, че ще бъде точен. Той ръчно, с аптекарска везна, напълни патроните, та барутният заряд да си съвпада до милиграм. Тренира от същото разстояние и скоро бе в състояние да отчупи с куршум крайчето на главата на забит в стената пирон.

Когато всичко бе пресметнато и готово, той доложи на Полканов: време е. Василий Василиевич поиска да се направи репетиция.

На сутринта те двамата се качиха на тавана, видяха как в десет без две пред бъдещия щаб на ВЧК спира „пакард" и от него слиза стремителният Орлов, а след него непохватният Крюков.

- Стрелям - и бягам ето натам - Романов посочи покрива на съседната сграда. - Слизам по черното стълбище, през дворовете стигам до Кузнецки, а там ти ме чакаш с кола.

Василий Василиевич внимателно огледа всичко. Предупреди го:

- Плана го бива, но има един проблем. След изстрела чекистите ще се хвърлят към прозорците. Ще видят, че по покрива отсреща тича човек и ще започнат да стрелят. Няма къде да се укриеш.

- Докато се сетят накъде да гледат, аз вече ще съм офейкал.

- Добре. Утре ще пречукаме чекиста, ще вкараме гол на Съветите - Полканов сладко се усмихна. - Чудна акция ще стане. Не по-лоша от онази, когато утрепаха министър Плеве[63] . В учебниците ще я пишат.

На следващия ден потеглиха трима: отпред в ролята на кочияш бе човек на Полканов, а отзад - Алексей и Василий Василиевич.

Спряха на Кузнецкия мост, до бившия филиал на „Мюр и Мерилиз"[64] , който сега зееше с разбитите си витрини.

- Чакай ни тук, Коля - каза Василий Василиевич. - Веднага щом изскочим от онази арка ей там, потегляш. Ние ще се качим в движение.

След това се наведе и взе от пода нещо дълго, загърнато в парцал и слезе на тротоара.

- Ти къде тръгна? - попита Романов. - Какво е това?

Полканов мълчаливо хлътна под арката, а там леко разгърна плата, под него блесна черен метал.

- Едно пушкало е добре, а две са по-добре. Звярът е такъв, че трябва да се играе на сигурно.

От паника гърлото на Алексей се сви. Всичко отиваше по дяволите. Трябваше да се откаже от операцията. Но как?

- Не сме се разбирали така! Защо си ми ти? Само ще ми пречиш!

Полканов го погледна с лукава усмивка.

- Нещо изревнувах, Альоша. Искам и за мен да пишат в учебниците. Хайде, не ставай пинтия. Двамата ще си подаваме топката.

Какво да правя? Какво? Какво?

Да го зашеметя с удар по носа между очите и да го арестувам? Това е лесно, а после какво? Полканов е як мъжага, няма да издаде останалите адреси. Да се превземе амбулаторията? Там е само Мария Лвовна, тази жена - кремък. Може да се арестуват Меркуров и Миркин. Но не е сигурно, че през деня си седят вкъщи, а до довечера за ареста на Полканов вече ще се знае.

- Какво се влачиш едва-едва? - обърна се Василий Василиевич. - Нещо нервичките ли?

- Няма за къде да бързаме. При мен всичко е сметнато по секунди.

След като така и не можа да реши нищо, той се качи по стълбището след Полканов.

На тавана Василий Василиевич извади компактна карабина наган, идеално оръжие за стрелба на малка дистанция, и мъркайки доволно, започна да пъха патрони в барабана.

- Ех, Альошенка, да можеше да видиш как през дванадесета с тази машинка свалих „на екс" цялата охрана, четирима ездачи. Като фазани.

Свали сакото си и го нагласи внимателно на перваза на прозореца. Смъкна тирантите, запретна ръкави. Вдигна пушката, целейки се в стената.

- Застани до мен, ей тук. Гърмим на „три". Какво стърчиш там? Вече е без пет.

Романов зае позиция до него. Вече знаеше какво ще направи и това изобщо не му харесваше. Зададе се „пакардът".

- Точно десет часа - прошепна Василий Василиевич, като следваше колата с цевта. - Вежливостта на кралете. Готов ли си? Броя.

Колата спря.

- Едно...

Орлов излезе, опря се на вратата. От предната седалка слизаше Крюков.

- Две...

Алексей стреля. Орлов рухна като подкосен.

- Какво правиш?! - нахвърли му се свирепо Полканов. - Нали ти казах: на „три"!

- Не искам да споделям славата – криво се ухили Романов. На улицата крещяха. На прозорците се показваха хора.

- Идиот! Само си го ранил! - изсъска Василий Василиевич, като погледна надолу и отново вдигна пушката. Орлов се опитваше да се надигне, над него се гърчеше Крюков, поглеждайки към тавана.

Явно забеляза дулото, защото рухна право върху началника и го закри с тяло. Едновременно с това отекна изстрелът.

Алексей видя как от кожената куртка на Крюков в средата на гърба хвърчат късове.

- Видяха ни! Да бягаме!

Сграбчи Полканов за лакътя, дръпна го от прозорчето. В отсрещната сграда наистина крещяха:

- На тавана! На тавана!

- Чакай.

Василий Василиевич хладнокръвно поправи тирантите си, облече сакото.

Изскочиха на покрива. Романов се огледа.

Под неподвижния Крюков слабо мърдаше Орлов. Лошо, много лошо.

От отсрещните прозорци започнаха да стрелят. По тенекиения покрив изтропаха няколко куршума.

- Мърдай! - обърна се Полканов.

Алексей вдигна маузера и стреля в гърба на бягащия, малко над лопатката. Онзи изохка и падна.

- Закачиха ли те? - склони се над него Романов. Василий Василиевич опита да се усмихне и изпъшка:

- Не съм имал късмет...

Въздухът свистеше и гърмеше, стрелбата от прозорците ставаше все по интензивна.

- Хайде, ставай! Ще ни убият!

- Не мога... Бягай... Ще доложиш... Край с мен... Алексей хвана тежкото тяло под мишниците, замъкна го от другата страна на покрива, където не стигаха куршумите.

- Няма да можеш да ме замъкнеш... - промърмори Полканов. - Само дето и теб ще хванат... Бягай!

- Млъкни! Аз своите не изоставям.

Двамата слязоха прегърнати по черното стълбище. Василий Василиевич бе прехапал долната си устна, но не викаше, траеше си.

Пресякоха двора, олюлявайки се.

- ...А аз не исках да ти повярвам... Нещо ми се струваше... Прости ми, Альоша... - мънкаше Полканов, като през цялото време току залиташе настрана.

- Бог ще ти прости. Мърдай, мамка ти! Малко остана!

Сантименталности

Раненият бе опериран направо в амбулаторията от доктор Зас, този тих човечец, който с всички сили си придаваше вид, че уж не се досеща с какво се занимават съседите му. Зас и сега не попита как така „доктор Ананиев" посред бял ден е успял да се сдобие с дупка в гърба и защо не са го закарали в истинска болница.

- Извадих куршума, обработих канала, но е засегната горната част на белия дроб. Трябва да бъде хоспитализиран - каза лекарят на Савин и Романов, без да ги гледа в очите.

- Ох, ама и тази интелигенция - поклати глава подире му най-опасният човек в Русия. - Нелепа порода. При царя помагаха на революционерите, но се правеха, че не са чували за бомби и кръв. Сега помагат на контрареволюционерите и пак се правят на глухарчета. Затова никой не вярва на интелигентите - нито старият режим, нито новият. Щом победим - и ние няма да ги обичаме. Защото е казано: „Ще те изблювам из устата Си, понеже си нито горещ, нито студен"[65] .

- Какво да правим с Василий Василиевич? - Романов погледна восъчното лице със затворени очи. - Тук ще умре. Може би да го закараме в болница, както казва Зас? Какво толкова - бандити са ранили човека.

А в болницата ще го прибере ЧК, помисли си той. Но Савин каза:

- Не се притеснявайте. И аз като вас не изоставям бойните си другари. Ние с Полканов доста сол сме изяли заедно. Ще го пратим там, където ще се грижат добре за него и нито едно куче няма да го надуши. Имаме хора, ще го уредят. Ех, жалко, в най-напечения момент оставам без такъв помощник! Все едно, че са ми отрязали дясната ръка.

- Аз съм виновен, моя беше идеята - натъжи се Алексей.

- Идеята беше добра. И това, че Орлов не е убит, а само ранен, също е добре. Тепърва предстои да го съдим. Ще го осъдим на смърт, а след това ще го помилваме за предишни заслуги. Интересно, а той дали би ме помилвал за предишни заслуги? -замислено се запита Савин - ...Няма значение. Щабскапитане, важното е, че сега „Охранният сектор" е във вашите ръце. Преди да му бият упойката, Василий Василиевич гарантира за вас. Утре ще ви представя на щаба и поемайте поводите, вниквайте във всички наши тайни. Само побързайте, няма време за продължително впрягане.

Скоро Романов знаеше за „Съюза за защита на Родината" всичко. Примерен състав - пет хиляди души само в Москва. Повечето просто чакат заповед да се явят в уречен час в сборния пункт, където ще получат оръжие и бойните си задачи. Отделения на Съюза има в Казан, Ярославъл, Рибинск, Рязан, Челябинск, Калуга, Муром и Тула (Алексей съобщи имената и адресите на ръководителите на Орлов, за да ги предаде на местните чекисти).

Сега знаеше и адресите на всички дивизионни командири, а от тях, уж за укрепване на сигурността, разбра местонахождението на всичките деветима бригадни и двадесет и седем полкови началници. Единственото, което остана тайна, бе къде се крие самият Савин, но това вече нямаше никакво значение за плана на операцията, която готвеше ВЧК.

Алексей реши, че няма да живее в амбулаторията — на квартира щеше да има повече свобода на придвижване, и още първата вечер се върна на „Трубниковский переулок". Стана така, че пристигна точно за вечеря.

Веня Копейшчиков се хвърли да му стиска ръка, покани го на масата. Зинаида Андреевна обаче не се зарадва на неочакваното появяване на квартиранта. Тя седеше, без да продума, с поглед, вперен в покривката.

Неловки паузи обаче нямаше. Юнкерът не спираше да дрънка и да споделя новини от затворническия си живот.

- Ама че жалко, че трябва да тръгвам - повтаряше той. - Какъв лош късмет! Но службата си е служба - и правеше многозначителна пауза за секунда-две.

Най-накрая не се сдържа, разбира се, и след като понижи тон, с гордост съобщи, че участва в много отговорна работа: прехвърляне на оръжие до секретен полкови склад. Алексей знаеше къде се намират всички складове с оръжие и затова посъветва хлапака да си държи езика зад зъбите. Веня пламна, сбогува се обидено и излезе.

Останаха само двамата, в тягостно мълчание.

- Виждам, че завръщането ми ви е неприятно - рече с въздишка Романов. - През цялата вечер не сте казали нито дума, дори не ме погледнахте. Не си правете труда, Зинаида Андреевна, всичко разбирам. Сега ще си събера нещата и ще си ида. Повече няма да ви безпокоя.

Изправи се.

- Седнете - Грузинцева вдигна глава. Очите й ярко блестяха. - Нищо не виждате, нищо не разбирате. През цялото това време съм мислила само за едно: той повече няма да се върне. И ми се струваше, че животът е свършен... Знам, че съвсем не ви познавам. Измислила съм ви. Но със сигурност чувствам едно. Виждам. Вие също сте ранено същество, като мен. Вие също сте самотен. И също искате да се отървете от тази мъчителна болест. Не ме прекъсвайте! - помоли тя. - Толкова се страхувам, че няма да мога да си довърша... Сега всички правила на приличие са отменени. Настана страшно време. Смъртта се отскубна от оковите си. Всичко може всеки миг да приключи. Затова всеки ден, всеки час е особено ценен. Любовта няма много шансове срещу смъртта...

Тя се изправи.

- Моля ви. Няма нужда от никакви думи. Прегърнете ме. Просто ме прегърнете - и толкова. Само че бавно. Иначе сърцето ми ще се пръсне...

Тя затвори очи и протегна в очакване ръце. Алексей също рязко стана - столът се катурна със скърцане.

- Правилно сте усетили, Зинаида Андреевна. Почти правилно. Аз също съм ранено същество. Също страдам от самотата. Но в едно нещо грешите. Аз не искам да се лекувам. Неизлечимо е. Простете ми, простете...

И побърза да се обърне, за да не вижда сгърченото й лице. Той излезе, тропайки с токовете на ботушите си. Нахвърля набързо нещата си в пътната чанта. Вече тичайки надолу по стълбите, Алексей се хвана за лявата страна на гърдите. Сърцето му така се свиваше, че не можеше да си поеме дъх.

- Нищо - каза Романов на глас - Ще поживея в амбулаторията. Така дори е по-добре.

За делото май наистина си беше по-добре - да се готви за операцията, през цялото време да е там, където ще се развият събитията.

Денят и часът вече бяха определени - 31 май, 9 сутринта. През това време ще се проведе последното заседание на щаба преди въстанието. Романов измисли как да реши и проблема с динамита, и с подземния ход. Никой нямаше да се отърве от арест, включително и самият Савин.

И все пак нещо не беше наред. Любимият началник на Альоша, докато той беше още зелен, го учеше, че за успеха на всяко голямо начинание психиката на контраразузнавача трябва да е в правилното състояние, а то е сбор от два елемента: умствена възбуда и душевен покой. С умствената възбуда, дето се вика, нямаше от какво да се оплаче - заради нея Романов изобщо не можа да мигне цялата нощ срещу тридесети. С душевния покой обаче нещата стояха доста по-зле. И с наближаването на определения час вътрешният конфликт ставаше все по-остър.

На съмване Алексей престана да се върти на нара и премина към решаването на този проблем. Не успя да се промъкне незабелязано през приемното, там на един дюшек леко, като куче пазач, спеше Мария Лвовна. Проклетата женска веднага открехна едно око и пъхна ръка под възглавницата, но щом видя, че е Романов, веднага се успокои. Щом началникът е тръгнал нанякъде в толкова ранен час - значи трябва.

Той тръгна из пустата и прохладна, все още спяща Москва и стигна до „Трубниковский переулок". Започна да хвърля камъчета по прозореца на стаята на Веня. След шестия удар зад стъклото се показа рошава глава. Алексей му даде знак да не вдига шум и му махна да слезе.

- Лоша работа, юнкер - каза той мрачно, когато Веня застана пред него. - Заговорът е разкрит. Днес ще има масови арести. Съберете си нещата и бързо напуснете това жилище, вземете и Зинаида Андреевна. Няма значение къде ще идете, стига да е по-далеч от Москва. Ето пари и документи.

Василий Василиевич имаше в амбулаторията запаси от бланки и печати за всички житейски ситуации.

Хлапакът, разбира се, го затрупа с въпроси, но Романов го прекъсна: - Няма време. Трябва да предупредя и други хора. Вземете сестра си и толкова. Вие сте военен човек, а това е заповед.

Изпълнявайте

В ЧК от самия Алексей знаеха цялата верига от дивизионния командир Меркуров надолу до отделението на Зотов, в което бе зачислен Веня. Щяха да приберат и него, и Зинаида Андреевна.

Сега нямаше да ги приберат.

Стана му по-леко. Сега остана още една „сантименталност". Не му беше жал за членовете на контрареволюционния щаб -освен за един. Преди изминалите дни Алексей на няколко пъти бе ходил на гости у ротмистър Миркин, надяваше се покрай разговорите да изкопчи от него източниците на финансиране. Не успя. Но го обзе симпатия към Лев Абрамович. Играеха шах, приказваха за какво ли не, много се смееха. За съжаление Миркин бе убеден враг на болшевизма, но беше чудесен човек, каквито рядко се срещат. Не му се искаше да го обрича на сигурна гибел.

Затова от „Трубниковский переулок" Романов тръгна към Сивцев Вражек и събуди приятеля си. Миркин не бе юнкер -наложи се да обясни по-подробно.

- Има оперативни сведения, че по време на днешното заседание на щаба в амбулаторията ще нахълтат чекисти. Първо няколко агенти ще дойдат като обикновени болни при доктор Зас. След това ще пристигнат основните сили. Само това научих от верен човек. Няма да се върна в амбулаторията, рисковано е. Много е вероятно къщата да се наблюдава. Затова обикалям по домовете на членовете на щаба и ги предупреждавам на място. Утре няма да има въстание. Веднага щом намеря ново място за щаба, ще ви съобщя. Ето новия ви адрес. Само аз го знам. Чакайте знак. А сега, моля да ме извините, но трябва още да ида до Шерер и Жбанов.

- Ами Виктор Борисович? - провикна се подире му Миркин. - А Зас?

- Зас не знае никакви тайни, а Савин е известен, разбира се. За такива случаи е предвиден особен канал за свръзка. Не протакайте, бягайте оттук!

Навън Алексей престана да се прави, че много бърза и си позволи да изпуши една папироска.

Сега състоянието на психиката му стана направо идеално.

Освен всичко останало той успя да мине и покрай Поварская, където с пълна пара вървеше подготовката. Прелестта на операцията се заключаваше в това, че за нея не бяха необходими много хора. Няколко физически здрави момчета и комендантският взвод, чиито бойци изобщо не се досещаха защо са ги събрали в ранна сутрин край камионите.

Групата за арести се командваше от Шварц, пребледнял от нерви и чувство за отговорност.

- Не се стягай, Ося - каза му Алексей. - Всичко ще мине като по вода. Искаш ли още веднъж да преговорим плана?

- Хайде.

- В седем и половина в амбулаторията ще се съберат членовете на щаба. Савин, както винаги, ще дойде последен. Аз ще бъда там към осем. Веднага щом разбера, че всички са на място, звъня тук. Както сме се разбрали, ще кажа: „Пратете спринцовките, Богдан Иванович". Мария Лвовна няма да заподозре нищо, защото Богдан Иванович е служител на склада на Червената армия, който краде оръжие за заговора...

- Е, няма нужда чак толкова подробно, не се дръж с мен като с идиот.

Шварц леко се усмихна - това вече беше добре.

- А след това всичко е просто. Пращаш комендантския взвод в амбулаторията, а вие с групата бързате към „Бутиковский". Камионите пристигат шумно пред амбулаторията. Нали им каза да надуват класоните?

- Три пъти им го повторих.

- Правилно си направил. Не бива да изненадат охраната, че от уплах току-виж започнали да стрелят. Това не ни трябва. Нека тичат вътре - да предупредят.

Според плана за аварийна евакуация всички ще слязат в мазето и един по един ще влязат в подземния тунел. Аз ще остана последен, уж да запаля фитила. А мястото, на което ще се измъкват навън, ти го знаеш. В „Бутиковский переулок" ще си ги приберете с почести, също един по един.

Самият Алексей много харесваше диспозицията. Не операция, а шедьовър на изкуството. Тя със сигурност щеше да влезе в учебниците.

- Романов, ти си гений - каза окончателно успокоилият се Шварц. - Може пък все пак да имаш нещо еврейско, а?

- Аз съм евреин в живота - отвърна Романов. - Добре, хайде, аз тичам. Вече е седем и двадесет и пет.

Първото, което му се стори странно, без да го притесни, бе това, че в градинката пред амбулаторията нямаше никой от охраната. Нито един. Членовете на щаба закъсняват?

След това Алексей видя Зас, който припряно слизаше по стъпалата на верандата с по една кожена чанта във всяка ръка.

- Къде отивате, докторе? Ами пациентите ви? Зас изумено зяпна Романов.

- Извинете, но нищо не разбирам от вашите загадки... Преди четвърт час тук дотича господин Миркин, много нервен. Първо извика: „Мария Лвовна, докторе, дошъл съм да ви взема! Сетих се, че Романов не ви е предупредил! Бързо, бягайте от тук!" А Мария Лвовна му отговаря: „Как да бягаме? Защо да бягаме? Всички току-що дойдоха". А след това всички взеха да се лутат и да крещят: „Чекисти, след малко ще дойдат чекистите!". Не мина и минута, и вече бях сам. Никой нищо не ми обясни! Събрах всичко най-необходимо и ето... Може би вие ще ми кажете какво да правя?

Алексей стоеше ни жив, ни умрял.

Приискало му се душевен покой, мърльо сантиментален. Малко е да те разстрелят...

Той блъсна доктора, хукна в амбулаторията към телефона.

Зас се поколеба и се затича в обратната посока.

- Няма какво да се кахъриш, Льоша. Работата е свършена не „отлично", не „добре", ами за „среден" с плюс, но все пак изпитът е взет. Най-важното е, че няма да има въстание.

Орлов все още беше в болницата, но от днешния ден бе поел ръководството. В стаята му бяха сложили телефон, носеха му сводки и донесения. На нощното шкафче имаше купчина със списъците на арестуваните, притиснати с пълен с угарки пепелник.

- Савин и членовете на щаба ги изпуснахме, разбира се, но почти всички бригадни и повечето полкови са арестувани, складовете с оръжие също преминават в наши ръце, един след друг.

На вратата се почука. Влезе куриер, подаде му лист хартия. Орлов с усилие се извъртя и започна да чете.

- Добра новина. Превзели са оръжейния склад на кавалерийския им отряд, а там бил нашият „юдейски воин" Миркин.

- Хванали ли са го? - оживи се мрачният Романов.

- Хладен труп. Измъкнал пистолет и момчетата са го гръмнали. Жалко. Още не са се научили да ги ловят живи. Така и няма да разберем кой е снабдявал „Съюза" с пари.

Той се загледа в Алексей.

- Ей, ти защо си толкова кисел? Трябва да си горд. Каква работа свърши само! Осуети заговор срещу републиката. И почти без загуби от наша страна. Само един човек загубихме и то не днес, а преди това. Тимофей Крюков. Вечна му памет. Какъв другар беше!

Лицето на Орлов стана печално. Но членът на колегията не се отдаде на дълъг траур - не беше такъв човек. Погледът му заблестя с обичайния дяволит блясък.

- Има и още една жертва на героичната операцията на ВЧК - това е пробитият ми прасец. Кофти стрелец се оказа, Льоша, а се фукаше.

- Нали ти обясних! Трябваше така да те уцеля, че да паднеш. Иначе Полканов щеше да те довърши! Нямах избор!

- Нищо не знам. Но ботуши от шевро за награда няма да видиш. Повече от плъстени не си изкарал. А пък аз изобщо не мога да сложа какъвто и да било ботуш - Орлов посочи окачения си на екстензия крак.

На Алексей не му беше до шеги. Той събра смелост и каза:

- Знаеш ли, аз провалих операцията...

И му разказа за Миркин, като завърши разкаянието си така:

- Като знаех що за човек е, трябваше да се досетя, че ще хукне към амбулаторията да спасява Зас. Ако не беше лигавата ми сантименталност, сега всичко щеше да е различно. А сега тези недовършени контри ще се пръснат на всички страни, като драконови зъби. И на сто различни места ще пламне... Аз съм за трибунал.

Орлов погледна Алексей изпод сбръчканите си вежди.

- Ех - каза той с въздишка, - тогава и аз съм за трибунал. Знаеш ли, не мога да си намеря място, че през април пуснах анархистите. Сега същият онзи Арон Воля ни прави сечено от Украйна, ще берем ядове с него. И другите също... Най-трудно е да унищожаваш онези, които до вчера са били свои за теб. Имаме още доста да се учим. На червената революционна правда. А тя е сурова: приятел ти е онзи, който е приятел на революцията, а който й е враг - той и на теб ти е враг. Трябва да се учим на безпощадност, без нея няма да има победа. Червената правда, брат, затова е червена, защото я поливат с кръв.