Не се сбогувам

Ку ареба раку ари

Господарят спа ужасно дълго - три денонощия и половина, и те се сториха на Маса по-мъчителни от изминалите три и половина години. Защото най-страшният от слоевете на дзигоку[14] не е огненият и не е леденият, а онзи, където след смъртта си се озовават предателите: там всеки ден започва с надежда и завършва с нейния крах. Маса още не бе предавал никого, но тази мъка се стовари върху него с пълна сила. Ту клепачите на спящия започваха да потреперват - и не се отваряха, ту изведнъж се размърдваха бледите устни - и не изричаха нищо, ту по бялото лице преминаваше лека тръпка - изчезваше, подобно на измамни вълнички по водата в пълно безветрие.

Безсъзнанието бе започнало да прилича на дълбок сън, но все пак това бе безсъзнание. Кога ще се събуди спящият и ще се събуди ли изобщо, не знаеше дори Кири-сенсей. „Не провокирайте пробуждане, просто бъдете до него и чакайте - каза той. И с въздишка добави: - За съжаление, аз не мога да чакам с вас. Утре заминавам. Повече нямам сили да стоя в тази лудница, завладяна от пациентите в отделението за буйно луди". И напусна болната страна Русия, подобно на китаеца Чан.

След като достави господаря до вкъщи, в Москва, японецът се настрои да чака толкова време, колкото е необходимо. В момента, когато спящият се събудеше, той не биваше да се озове сам.

За да не се отлъчва ни за минута, Маса си приготви оризови топки, бутилка разредена водка и дори нощно гърне, но не можеше нито да яде, нито да пие, а още по-малко да ходи по нужда - толкова се вълнуваше.

Не яде, не пи, не спа, и какво? На третата нощ духът не се справи с безсрамната плът-карада[15] и тя го подведе, като неусетно го завлече в тежък, непробуден сън.

Маса се събуди от бутане по коляното. Замига, примижа. Стаята бе залята от пролетното слънце.

Прегракнал глас каза:

- Ей, да не си болен? Изглеждаш ужасно. С няколко години по-стар.

Господарят примижаваше, търкаше отпаднало клепачи.

- Ах, прощавай! - каза той. - Нали си ранен! .. .Но щом можеш да седиш, значи си по-добре, нали?

- По-добре съм. Доста по-добре - прошепна Маса, като притисна здраво длан до гърдите си, та сърцето му да не изскочи навън.

Той не крещеше, а шепнеше, защото Кири-сенсей бе забранил да се травмира психиката на пробудилия се с бурни прояви на чувства и му каза да се държи така, сякаш става дума за най-обикновено пробуждане. „Излъчвайте повече оптимизъм, не казвайте на болния нищо тъжно, напътстваше го професорът. Иначе защитната реакция на мозъка може да го хвърли в нова блокада".

- А аз май съм се разболял. Тялото ми сякаш не е моето. Едва си движа ръцете. И зрението нещо... - Ераст Петрович опита да се надигне от възглавницата - не стана. -Сънувах ужасно странни сънища. Последният направо си беше идиотски. Сякаш двамата с теб пътуваме в едно купе, където е пълно с хора, натъпкани като сельодка в бъчва, а после... Няма значение, глупости.

Фандорин през цялото време присвиваше очи.

- Ние сме вкъщи? Не сме в Баку? Как е възможно? Чакай малко.,. - той се навъси. Бавно опипа тила си. - В един черен, черен град... Та нали по мен стреляха. Ударът. Помня го. Значи не съм спал, бил съм в безсъзнание, така ли? И дълго ли съм бил така? Какво се случи през това време?

Едва сега Маса повярва, че господарят наистина се е върнал.

- Лежахте три години, осем месеца и двадесет и осем дни. Какво се случи през това време? - японецът плавно премина към втория въпрос, без да забравя за изтощената психика. - Всички държави воюват, подобно на княжествата по време на епохата Сенгоку Дзидай[16]. Хората се избиват с милиони. Руската империя вече не съществува, разпадна се. Но слънцето все така изгрява, след зимата дойде пролетта и жените са все така красиви - завърши той бодро с оптимистична нотка.

- Все пак явно спя - промърмори Ераст Петрович. - И сънят отново е идиотски.

Той затвори очи, но Маса не му позволи да заспи - ощипа го по ухото.

- Сега на мнозина им се струва, че сънуват идиотски сън, но това е идиотска гендзицу -реалност. Пригответе се да слушате дълго, господарю. Сега ще изложа подробно всичко. Само помнете думите на Мъдрия: „Каквото и да се случи в суетния свят, благородният мъж не губи хладнокръвие".

След това той говори, без да спира, в продължение на час или повече и господарят не можа да запази хладнокръвие. Преди, когато Маса разказваше нещо, по време на повествованието Ераст Петрович винаги задаваше уточняващи въпроси. Сега само повтаряше:

- Какво? - Какво-оо?! - Какво-ооо?!!

И всяко следващо „какво" бе по-дълго и по-тънко от предишното, така че не след дълго Фандорин го докара до фалцет, млъкна и вече слушаше безмълвно, като само от време на време разтърсваше глава.

Колкото и Маса да се опитваше да привнася оптимизъм, разказът излезе по-тъжен от „Сказанието за дома Тайра[17]. Щом стигна до събитията от последните дни (как новото червено правителство бе капитулирало пред немците и бе избягало от Петроград в Москва), японецът виновно разпери ръце:

- ...В това, че от 1914 година насам вие лежахте като дърво, а през това време светът се разпадна, може и да има и положителни страни, защото по природа същността е двойствена, но, моля за извинение, аз не виждам в чернотата на Ин дори слаба следа от светлината на Ян.

Фандорин не продума минута или дори две. След това въздъхна.

- Защо? Полза все пак има. Ти най-накрая си се научил добре да се изразяваш на руски. Това - първо. А пък аз, благодарение на раняването, май съм се отървал от заекването. Това - второ. Ку ареба раку ари.

- Прав сте, господарю! Всяко зло - за добро - възкликна Маса със сълзи на очи, без да може да овладее бурните си чувства. - А най-важното е, че сме заедно и че вие отново сте вие! Това надделява над всичко останало!

КИ си играе на криеница

За съжаление японецът грешеше. След като дойде на себе си, Ераст Петрович не стана себе си. От едновремешния Фандорин не бе останало много. Тялото прекалено дълго бе съществувало отделно от духа, всички връзки между тях се бяха разрушили. То не желаеше да се подчинява на волята.

През първите дни Фандорин виждаше много зле, сякаш го бе поразило силно късогледство. Той се справи с тази напаст с помощта на търпеливи упражнения. Помогна му кутийката, която му бе останала от баща му - пазител и събирач на семейни реликви, за голяма част от които не беше ясно какво означават - Ераст Петрович никога не се бе интересувал от историята на своя род. В кутията се пазеше риж кичур, загърнат в пожълтяла бележка (на нея имаше надпис „Laura 1500“). Каква е била тази Лаура, не беше ясно, но Фандорин се зарадва, когато успя да различи буквите и цифрите. Имаше и няколко спомена от миналото на самия Ераст Петрович. Той с тъга разглеждаше медальона с портрета на първата си жена, която почти не помнеше, защото бракът им бе продължил едва няколко часа, а пък и това се беше случило в друг век, в друг свят, на друг Фандорин. Но зрението постепенно се изостри, милото младо личице се съживи, отвърна на погледа с поглед. Зазвуча онзи тих глас: „Щастлив ли беше животът ти, мили? Спомняш ли си понякога за твоята Лиза?"

Именно той, гласът, помогна най-много. Ераст Петрович с присвити очи гледаше в пространството и във въздуха, който сякаш се сгъстяваше, се очертаваха картини от миналото, придобиващи постепенно отчетливост. Заедно със зрението на паметта укрепваше и обикновеното зрение. На втория ден оздравяващият виждаше гравюрите по стените, на третия вече можеше да чете.

С мускулите беше по-зле. Тялото сякаш бе замръзнало върху някакъв ледник и никак не искаше да се разтопи. Всяко движение се осъществяваше със забавяне, само след повторна команда от страна на мозъка - при това не особено охотно. „Вземи тази чаша" -нареждаше мозъкът на ръката, а тя сякаш се колебаеше - да изпълни командата или не. След това все пак я вземаше, но току-виж понечила да разплиска водата. Когато ставаше дума за движение хоризонтално и надолу, ръцете все пак се движеха сносно, но поднасянето на чашата до устата си беше доста трудна задача. Преди Фандорин с по-малко усилие вдигаше четирипудова гира.

С краката беше пълна мъка. За тях трябваше да се командва по три пъти. Ераст Петрович пресече хола за първи път (двадесет крачки) за повече от две минути. След това той многократно преодоля този не особено труден маршрут и постигна известно забързване, но всеки път, когато стигаше противоположната стена, сядаше и почиваше.

Теоретично погледнато, през годините на абсолютна неподвижност в организма би трябвало да се натрупа дяволски голямо количество жизнена енергия на Ки, която Фандорин по-рано можеше да разпределя равномерно между всички части на тялото или да я концентрира където поиска: в юмрука за удар, в краката за бягане или скок, в слабините за любов и така нататък.

Още първата сутрин Ераст Петрович с усилие седна в поза дзадзен, затвори очи, приведе духа си в състояние на Велик Покой и спретна тотално разследване на всички части на организма поред: дали пък Ки не се крие там?

В този миг пристигна Маса с клизма, поклони се и съобщи:

- Девет часа, господарю. Време е за дайбен[18]

И Великият Покой веднага се изпари, изместен от Велика Ярост. Дори беше добре, че енергията не се намери, защото иначе верният васал щеше да получи средни телесни повреди.

Но изчезналата жизнена сила не се намери нито на втория, нито на третия, нито на десетия ден. Тя сигурно се бе завряла в такива дълбини на естеството, че нямаше измъкване от там.

Независимо от това Ераст Петрович по цели дни правеше упражнения, а Маса съчувствено го наблюдаваше, разказвайки му за събитията от света навън.

Събитията бяха напълно невероятни.

Войските на Кайзера бяха заели почти цяла Европа от Псков до покрайнините на Париж, като стреляха по последния с гигантско оръдие, сякаш излязло от романите на Жул Верн, бълващо стокилограмови снаряди, летящи на сто и повече километра.

„Спомняте ли си църквата „Сен Жерве" в квартала Маре? - обясняваше Маса. - През деветдесет и девета с вас там арестувахме „Маниака от улицата на Белите плащове". Немското дайхо я е ударило директно, избило всички богомолци". Трудно бе човек да си представи подобно нещо, но не по-трудно от това английски войници да слязат на брега в Мурманск, за да воюват на руска територия с германците и финландците. Фандорин неясно защо много се учуди, че финландците, тези мирни млекари и градинари, сега също воюват.

— А в проклетия град Баку пак има клане – съобщаваше японецът. - Преди тюрките колеха арменците, а сега арменците колят тюрките. Надявам се, че ще заколят и онзи, до когото няма как да се добера. А в Кубан белите доброволци воюват с червените доброволци. А пък Украйна сега е отделна страна, там също воюват.

Имаше и местни, московски новини, които бяха не по-малко учудващи.

В съседните жилища „сгъстяват" всички „бивши", обясняваше той, но портиерката Луша-сан, много красива и добра жена, сега е „председател на домкома" и в името на някогашната любов пази Маса.

Продуктите отдавна ги „дават с купони". Преди давали повече, а сега съвсем малко, само по малко черен хляб. Но не бива да се притеснява за храната, защото Маса е намерил отличен купувач за своята колекция от еротични гравюри сюнга и статуетки нетце. Много важен човек, Райкомснаб-сан, плаща със златни десетачки, а с тях на „черния пазар" може да се купи всичко.

По улица „Мясницкая" имало „червено шествие" - това е като литийно шествие, но с червени знамена и вместо молитви се пеят революционни песни.

В Зоологическата градина имало митинг под надслов „Свобода на животните!". Пуснали „угнетените животни" от клетките - такива, които не ядат никого. По улиците обикаляха елени, якове, лами, а една бременна оку-сан родила преждевременно, направо на тротоара, защото на улица „Пресня" срещнала южноамерикански броненосец.

Ераст Петрович нямаше търпение да види всички тези чудеса със собствените си очи.

На 10 април той най-накрая изпълни отдавна измъчващата го задача - да преодолее гостната за половин минута и след като доволно обърса потта си, заяви: „Край, утре ще изляза из града".

Маса бе готов за това. Беше измайсторил превозно средство: стол на каучукови колела.

- Столът-самоход е на вашите услуги, господарю, но за начало аз просто ще ви повозя по пряката.

- Не - твърдо каза Фандорин. - Това е съвсем друг свят и аз съм съвсем друг. Трябва да свикваме един с друг. Ще направя първите си крачки без бавачка. Утре до пладне ще правя упражнения и ще тренирам. След това ще ида на екскурзия. Сам.

Японецът въздъхна тежко, но не понечи да спори. Беше наясно, че така и ще стане.

- За да потегли столът, трябва да се движи ето тази ръчка напред-назад. Нали можете напред-назад? Ако искате да спрете, натиснете с крак ето този педал. Само че не много рязко, иначе може да се преобърнете...

- Не бой се. Докато не се науча, няма да тръгна.

- Страхувам се не от това, господарю - Маса мрачно потърка прошарената си, късо подстригана коса. – Москва стана опасен град. Няма да го познаете. Ще се чувствате като Урасима Таро. А това е лошо чувство. А пък и приказката има лош край.

Рибарят Урасима от приказката прекарал няколко дни на дъното на океана на гости на морския цар, а когато се върнал, се оказало, че на земята са минали няколко века и той не познал родното си село.

- Урасима не е трябвало да си пъха носа в забранената кутия - безгрижно отвърна Фандорин, усмихвайки се при мисълта, че утре светът ще се разшири извън пределите на втръсналия му апартамент. - Няма да се забърквам в нищо. Просто ще се повозя малко.

Невероятното пътешествие

На следващия ден, 11 април, в три след пладне, загърнат в топло палто с яка от овча кожа, но без шапка, защото главата му трябваше да стои на студено, Ераст Петрович се изтърколи през портата. Маса го изпрати с церемониален поклон, изрече защитна сутра и три пъти го прекръсти.

Клатейки ръчката, Фандорин бавно пое по своя „Малий Успенский (или Сверчков) переулок" до „Болшой Успенский", като с любопитство се оглеждаше наоколо.

Чувстваше се не като Урасима Таро, а по-скоро подобно на героя от романа на Хърбърт Уелс „Спящият се събужда ". Мистър Греъм се събужда след продължителна летаргия през 2100 година и не познава добрата стара Англия, защото в нея не е останало нищо старо, нищо добро и много малко английско.

Подреденият богаташки квартал, преди толкова спретнат, изметен и поддържан, изглеждаше като морски бряг след цунами, когато вълната вече се е отдръпнала, но е оставила на сушата купища мръсотии, отломки и трупове на дребни животни.

Направо на тротоара два плъха спокойно оглозгваха мъртва котка. Отлична алегория на това, което се е случило с Русия, помисли си Ераст Петрович: който е бил нищо, е станал всичко[19].

По „Чистопрудний булевард" дрънчеше чуден трамвай, който приличаше на отрупано с грозде блюдо – толкова нагъсто висяха пътниците от площадката, стъпалата и дори по буферите.

Разхайтено премина взвод войници, неизвестно защо винтовките им бяха нагоре с прикладите и не говореха руски. Май бяха латвийци. Странно.

От булеварда Фандорин сви по „Покровка", окичена с червени транспаранти, изписани с разкривени бели букви. Срещу Успенската църква, прекрасен образец на наришкински барок, на вятъра се люшкаше платнище с предупреждението: „Внимание, другарю! Поповете те мамят!"

Следващият лозунг се оказа прекалено труден за Ераст Петрович, макар че дълго се опитва да го разбере: „Ревпоздрав на I конгрес на Свобжентруда от мъжпролетариата".

Леденият вятър развяваше побелелите коси на пътешественика във времето, по тях падаха дребни снежинки, блестяха със сребърни отблясъци, но не се топяха. Температурата не надхвърляше нулата. Фандорин с усилие вдигна ръка и поправи бялото си шалче. Покрай това, че количката престана да поскърцва, започнаха да се чуват откъслеци от разговорите на минаващите край него хора.

Дама с парижко палто и груб селски шал каза на спътника си:

- Стига си казвал „добри ми господине" по улиците, бе, душице! Ще ни погубиш! Само „добри ми гражданино".

С дребни крачки минаха две старици, едната разпалено крещеше на другата:

- Хайде да идем до Синдиката на кочияшите! Давали купони за галоши!

Някакъв очевидно криминален тип се оплакваше на приятел:

- На мен, стария каторжник, да ми дадат седем квадрата жилищна площ?! Контра си е тоя и толкова!

Тук си трябва преводач, помисли си Ераст Петрович. Дръпна ръчката и заскърца нататък по нащърбения тротоар.

Ресторантът на Петров, който той познаваше от преди, бе сменил името с ново: „Който не работи, не трябва да яде". На вратата висеше странно съобщение: „Обслужват се само членове по документи". Отдолу на ръка бе дописано: „Не даваме лъжици и купи срещу съдрани шапки". Явно същите тези членове крадат лъжиците и купичките и по тази причина на влизане им събират шапките, издедуктира Фандорин.

Но надписът на магазина за мъжко облекло „Париж и Виена" не се поддаде на дешифриране: „Всички стоки срещу размяна. Пари не вземаме!" Как така: магазин, а пари не вземат?

През дългото време в безсъзнание на Ераст Петрович му се бяха явявали доста причудливи видения, понякога много обемни и ярки. Изведнъж го обзе подозрението, че всичко това също е халюцинация: немосковската Москва, трамваят с гроздове от хора,абсурдните надписи.

Дявол знае, всичко може да се случи. Но още великият Мондзаемон[20] е казал: „Животът е просто тъжен сън, който сънуваме". А освен това един благороден мъж не изневерява на правилата си дори насън - сънят може да се окаже реалност!

Изведнъж минувачите започнаха бързо да пресичат на отсрещната страна на улицата. Някакъв чичка се обърна към сакатия в количката:

- Давай да те бутам, старче. Чека идва!

Насреща му вървяха трима с червени ленти: единият с голям дървен кобур и двама с пушки през рамо.

Чека? Ах, да. Маса спомена за това. „ЧК" - това е някаква абревиатура. Наскоро учредена червеногвардейска Охранка[21]. Маса обясни, че червеногвардейската полиция все пак била горе-долу нормална, поне идвали със заповед. А имало и някакви „черногвардейци" - те грабели без каквито и да било заповеди, случвало се дори направо на улицата, посред бял ден. Извършват обиски, арести, реквизиции.

- Не, не, благодаря - сухо благодари Ераст Петрович на добрия самарянин, стреснат от думата „старче".

Освен това му беше любопитно да види представителите на новата власт. Тя се наричаше „съветска" - Маса не му обясни смисъла.

- Аха! Инвалидът ще да е наясно - каза човекът с маузера, щом се доближиха. - С такъв стол далеч не можеш да стигнеш. Дядо, я кажи, къде тук е бившата къща на Акселрод? Глей, имаме постановление - той размаха лист хартия.

Тези да не са се наговорили, ядоса се най-накрая Фандорин.

- Аз, уважаеми, дори нямам деца.

Понечи да го подмине, но червеният жандарм сграбчи облегалката на количката.

- Ти с кого говориш, бе? Я си дай документите!

- Стига бе, Коритов. Какво се заяждаш с безногия -каза другият. - Майната му. Дай да питаме ей оная бабичка.

„Маузерът" напсува Ераст Петрович на майка, но отдръпна ръка. Чекаистите, или както там се наричаха, продължиха нататък с постановлението си, а Фандорин гледаше подире им, поклащайки глава. Не можеше да си представи сътрудник на Охранното отделение или на Корпуса на жандармерията да псува на публично място.

Щом червеногвардейците са „горе-долу", какви ли са „черногвардейците"?

Героите от Плевен

Не му се наложи да чака дълго, за да получи отговор на този въпрос. Пет минути по-късно, след като стигна с превозното си средство до „Маросейка", изследователят на революционна Москва видя пред себе си групичка хора и чу доста неприятен звук, който никога не оставяше Фандорин равнодушен - отчаян женски плач. За него бе немислимо да продължи напред, без да разбере причините за толкова интензивна проява на мъка.

Ераст Петрович намали, но както бе седнал, виждаше само гърбове.

- Мишенка, върнете ми моя Мишенка! - виеше някаква жена, по-точно възрастна дама, защото гласът бе прегракнал, а ако се съдеше по говора, жената очевидно не беше от простолюдието.

За в случай, че реши да слезе от количката, Маса го бе снабдил с бастун. Опрян на него, Фандорин стана, проправи си път напред. На земята, хванал се за главата, седеше старец със сив шинел с алени ревери и панталон с генералски лампази, но при това беше обут не с ботуши и дори не с обувки, а със закърпени плъстени подобия на ботуши. Той притискаше ръка до главата, през пръстите бликаше кръв. До него от крак на крак пристъпяше старица с някога прилично, но доста овехтяло палто. Беше дребна, съсухрена, с посивели букли и не спираше да повтаря: „Върнете ми го, върнете ми моя Мишенка! Пуснете го! Много ви моля! Къде е моят Мишенка!?" Дамата явно не бе на себе си. Прилича на момиченце, на което са отнели куклата, само че много старо момиченце, помисли си Фандорин, мръщейки се. Гледката беше тягостна.

Той се заслуша в разговорите на околните в опит да разбере какво се е случило.

В тълпата приказваха:

- Дядката сам си е виновен. Първо, няма какво да се фукляви с генералски лампази, сега не е старият режим. Второ, щом има реквизиция - стой мирно. Можеха и да го пречукат на място за съпротива. За „черните" това си е нищо работа.

- А този Миша, какво, прибрали ли са го? Ами генерала с какво го фраснаха? -разпитваха онези, които бяха дошли по-късно. Отговаряха им, картината постепенно се изясни.

Възрастната двойка била спряна от някакъв черногвардеец-анархист. Видял, че жената носи златен медальон с диаманти, и й го прибрал. Генералът опитал да си го вземе обратно - и си спечелил удар с дръжката на пистолет по главата.

През това време удареният се надигна от земята, прегърна плачещата дама, но тя го отблъскваше, не спираше да нарежда за Мишенка. Старецът беше висок, породист, с посивяла брадичка, която някога се бе наричала „еспаньолка ", а сега бе декласирана в „козя" или дори в „парцал".

- Господа, за бога! - каза бившият генерал. - Догонете го, помолете го! Това е единственото, което бе останало на Поля. Аз и сам бих го сторил, но ми се вие свят, краката не ме слушат.

- Диамантен медальон ли? Ще ти го върнат, как не, има да чакаш. Радвай се, че не са те пречукали – отговаряха му околните.

- Не става дума за медальона! Да си го задържи! В него е снимката на нашия покоен

син и кичур от детската му коса.

- Виж ти, синчето им е умряло - съжали го някаква жалостива жена. - Вземете го догонете този злодей. Защо му е снимката? - обърна се тя към един мъж.

- Аха, ами тичай да го гониш. Все още ми се живее -махна с ръка мъжът.

Всички вече се разотиваха, удовлетворили любопитството си. Само по себе си събитието явно беше нещо нормално.

Не след дълго край злощастната двойка остана само Ераст Петрович.

- Сложете дамата да седне - каза той. - Всеки момент ще припадне.

- Да, да, благодаря.

Генералът внимателно заведе жена си до стола, сложи я да седне и тя изведнъж загуби сили, отпусна се. Похлипа малко, размърда устни, притихна. Унесе се.

- Защо не внимавате? - попита Фандорин. - Ходите с генералски шинел, с лампази. И златният медальон е бил отвън.

- Шинелът и лампазите са от нищета. Няма какво друго да облека - старецът не спираше да бърше кръвта с кърпа, но тя продължаваше да тече. - Разменихме целия останал гардероб за храна, а това никой не го иска. Колкото до медальона... Разбирате ли, Миша беше единственият ни син, роден много късно, вече бяхме загубили надежда. Той бе смисълът на живота на Аполинария Лвовна. Миша загина край Таненберг.

- Къде?

- В Източна Прусия, където падна цялата гвардия, помните ли? Миша тъкмо се бе озовал в полка и още в първия бой... Оттогава Поля стана малко... доста зле – генералът деликатно докосна с показалец слепоочието си. - Пъхна в медальона последната снимка на Миша и детския му кичур. Денем седи, гледа снимката, държи кичура и е тиха. Нощем не се разделя с него, стиска го в юмрук. А преди малко на улицата също започна да го гледа. Аз следобед винаги я извеждам да подиша въздух. А в този момент изникна този черният. Видя я и го сграбчи...

Старецът се присети:

- Моля да ме извините, не се представих. Александър Ксенофонтович Чернишев. Бивш професор в Николаевската инженерна академия. Уволних се още преди войната заради възрастта ми.

Фандорин също се представи. Двамата се поклониха.

- Позволете да погледна раната ви, графе - каза Ераст Петрович. - Вие сте от графовете Чернишеви, нали?

- Имам това нещастие - усмихна се тъжно Александър Ксенофонтович, като махна кърпата от раната. - Затова и съм лишен от купони за хляб. Райсъветът постанови да не се дават на титулуваната аристокрация. Впрочем на бившите генерали също не се полагат, така че съм „двойно лишен", както се казва сега. Нещо като незаконороден евреин, ако се изразяваме като при стария режим.

Фандорин огледа удареното място.

- Ударът е бил силен, но ви е засегнал само странично. Тук има доста кръвоносни съдове, затова кърви толкова. Кожата е цепната и имате сътресение, разбира се, но ще се размине без шевове. Само трябва да се дезинфекцира и да се превърже. Смятайте, че ви е провървяло.

Генералът сухо се засмя:

- Провървяло ли ми е? Знаете ли, през тринадесета, когато се пенсионирах, с Поля решихме да го отбележим с околосветско пътешествие. В Сан Франциско изпуснахме парахода за Шанхай, а през нощта той се сблъска с товарен кораб и потъна заедно с всички пътници. Бяхме направо поразени от късмета си. А след това неведнъж съм си мислил: ех, какво щастие щеше да бъде, ако бяхме се удавили в нашата чудесна каюта в първа класа и не бяхме видели нищо от онова, което последва...

- Вижте, аз съм специалист по късмета. Късмет - това е когато ти се е паднал най-добрият от наличните варианти. От наличните, разбирате ли? - строго отговори Фандорин, като мислено допълни: например, когато ти стрелят от упор в тила и след това само оставаш сакат. - Ако „черният гвардеец", или както там се нарича, ви беше счупил черепа, съпругата ви щеше да остане сама на този свят. Какво щеше да стане с нея?

- Тя сега така или иначе ще умре - Чернишев потрепери, гледайки спящата. - Поля не може без снимката на Мишка. Няма да яде, няма да пие. Ще си изплаче сълзите и ще умре. Но вие имате право. Аз трябва да бъда с нея. Знаете ли, ние сме от четиридесет и пет години заедно и никога не сме се разделяли. Тя тръгна след мен дори на Турската война. Беше милосърдна сестра в лазарета край Плевен.

- Край Плевен?

Фандорин опита да си представи как са изглеждали Чернишеви преди четиридесет години край стените на турската твърдина. Той - млад инженер, а тя - крехка, но явно решителна млада дама.

- И вие ли сте били там? - Александър Ксенофонтович го погледна със същия поглед -на другар от отдавна отминало време. - Господи, защо доживяхме до всичко това?

- Нали питате Господ? - вдигна рамене Фандорин. -Нека той ви отговаря... Хайде да закараме графинята вкъщи. Предполагам, че не живеете далеч?

- Съвсем близо, в „Петроверигский переулок". Но вие самият едва вървите. Сигурно ви е трудно да стоите? Какво ви е?

- Нищо, последствия от раняване. Ако се държа за нещо, мога да вървя.

Те двамата се хванаха за облегалката на стола. Чернишев също не си стоеше много твърдо на краката. Потеглиха.

- Прав сте и за това, че на Аполинария Лвовна в известен смисъл й провървя с безумието - тихо каза генералът. - Тя се намира в безметежен ступор и в това състояние всъщност дори е щастлива. Поне беше така. Но сега ще настане ад...

Фандорин срещна съчувствения поглед на някакъв минувач и сякаш видя тяхната групичка отстрани: двама немощни старци бавно карат полумъртва старица.

И така си беше.

А старицата изведнъж се съживи. И веднага взе неспокойно да шари с ръка по гърдите си.

- Мишенка, къде е Мишенка?

- Вкъщи. Забравихме го вкъщи - отвърна бързо Чернишев и прошепна: - Ако отново започне да крещи по цялата улица, няма да го понеса.

- Вкъщи, да идем вкъщи! - поиска графинята.

Генералът потрепери и промърмори:

- Господи, какво ще стане...

Едва сега Ераст Петрович каза онова, което трябваше да каже от самото начало:

- Ще ви върна снимката и кичура - и се поправи: - Ще опитам да ви я върна.

- Но как? Вие сте в количка. А и къде ли е сега този негодяй?

- Как изглеждаше?

Александър Ксенофонтович объркано започна да изброява:

- Висок. С черен шлифер с пелерина. Широкопола шапка, също черна - тип „Гарибалди", знаете. Черна брада. С една дума - анархист.

- Ще го открия. С тази външност - ще го намеря.

Очите на генерала се наляха със сълзи.

- Знам, казвате го от състрадание. За да ме утешите. Но пак съм ви благодарен. А ако... ако това... се случи по някакво чудо... - в погледа му блесна надежда. - Не ни изпращайте по-нататък. Аз ще заведа Поля до вкъщи. А вие побързайте! Адресът ни е -„Петроверигский переулок", бившата къща на граф Чернишев. Домкомът ни остави портиерското. Ставай, Поленка, освободи стола на господин Фандорин.

Ераст Петрович не се възпротиви. Трябваше да бърза, докато черният Гарибалди не е изчезнал в милионния град.

- Ама как ще го намерите сега? Минаха поне двадесет минути! Оставете, невъзможно е! - извика генералът подир отдалечаващата се количка.

Отговор не последва.

Всъщност беше напълно възможно да попадне на следите на „Гарибалди" и дори не бе трудно. Ставаше дума за забележим субект, освен това опасен. Такъв не просто го забелязват, а дори го изпращат с поглед.

За Ераст Петрович да върви по следите на някого бе нещо обичайно и приятно. Той стигна до „Лубянский проезд" - очевидците бяха казали, че грабителят е тръгнал в тази посока. На кръстовището между Политехническия музей и паметника на героите от Плевен стоеше постови с винтовка и червена лента на ръкава - съветски стражар. Нисшите полицейски служители, както и да се наричат и на каквато и власт да служат, са устроени по един и същи начин: държат се заплашително с онези, които се снишават пред тях и са любезни с тези, които им говорят строго.

Затова Фандорин не излезе на улицата, а повелително подвикна:

- Ей, гражданино, я ела тук!

И нетърпеливо го повика с пръст. Стражарят отиде при него, но го гледаше недоволно. Инвалидът с бял шал не приличаше на началник.

- Хайде, размърдай се! - подкани го Ераст Петрович. - Ти с наблюдателността как си?

- Какво? - стреснато попита младежът. Беше с каскет и черно късо палто, приличаше на заводски работник. -Вие кой сте, другарю?

- Аз съм Фандорин - авторитетно каза Ераст Петрович. - На теб беше ли ти наредено да проявяваш ревбдителност?

Онзи веднага се стегна.

- Да. А какво има?

- От тук преди двадесетина минути да е минавал брадат анархист с черно сетре и черна шапка?

- Да, мина такъв - бързо отвърна стражарят. - Нагъл беше, говедото. Погледна ме и се изхрачи. Кога ще ги озаптят тези черни гадове, другарю Фандорин?

- Скоро. Накъде тръгна той, видя ли?

- Разбира се. Надолу - постовият посочи към Варварския площад.

- Браво. Обявявам ти ревблагодарност.

- Служа на трудовия народ! - и вече в гръб го попита:

- ...Другарю Фандорин, а вие кой сте?

- Герой от Плевен - отговори Ераст Петрович, като погледна паметника.

Надолу - това е добре, отлично дори. Там чак до самия площад нямаше накъде да се свие, само по „Малий Спасоглишченский переулок", ама той се оказа преграден с барикада, явно още не я бяха разтурили от ноемврийските боеве (Маса разказваше, че в Москва офицери и юнкери дълго са се били с болшевиките).

На ъгъла срещу църквата на Вси Светии се намери друг перспективен събеседник, който да го упъти - хлапе вестникопродавец. Периодичните издания имаха абсолютно невероятни названия.

- „Дезертирска правда"! - крещеше продавачът. -Вестник „Анархия"! Списание Бузотьор[22]!

С този мина съвсем лесно. Фандорин размаха десетачка с плешиви орли без корони (Маса му даде цяла пачка) и хлапакът дотича веднага.

- С очите как си? - попита Ераст Петрович. - Да е минавал от тук брадат тип с черна шапка, черен шлифер, с кобур на кръста?

- Аха. Накъде тръгна ли? - и грабна банкнотата с хилавата си лапичка. - В „Червена роза" е. Еей там.

Посочи към двуетажната сграда на ъгъла на Солянка. Преди там имаше цветарски магазин, а и сега се виждаше табела с червена роза.

- Какво има там?

- Много ясно какво. Плащаш си и ти сипват ханжа[23] или спирт. Всичко имат там, дори шаврантии в мазето. Само трябва да знаеш тайната дума. Дай още десетачка - и ще ти я кажа.

Революцията си е революция, а животът си тече по обичайния ред, включително и нелегалният, далавераджийският, помисли си Фандорин. Къде да е вертепът, ако не близо до Хитровка[24]?

Е, значи преследването не продължи дълго.

- Ще дадеш ли десетачка? - не мирваше хлапакът. - Не.

Ераст Петрович се отдалечи.

- Аха, така като те гледам, само шаврантии ти трябват! - подвикна след него неделикатният отрок и беше прав, но Фандорин нямаше време да се натъжава по този повод. Точно в този миг от обителта на порока на тротоара се появи дълга черна фигура. Човек с широкопола шапка, шлифер с пелерина (и да, май с брада) сви зад ъгъла на „Солянка " и изчезна.

Ераст Петрович с всички сили напъна ръчката, засилвайки се максимално. Беше много добре, че „Гарибалди" се бе задържал в пивницата само за няколко минути. Значи не бе успял да пропие плячката. Но му хрумна и друга мисъл, която преди не би му хрумнала. Ще настигнеш грабителя и после какво? Онзи е здравеняк, с пистолет. Преди Фандорин щеше да се справи с него като стой та гледай, ако ще и три пистолета да имаше, а сега? Ако спре и изчака малко, а още по-добре - ако освен това се понаведе, би могъл да опита да го фрасне с юмрук, разбира се, само в хоризонтална плоскост, защото отдолу нагоре няма да стане... Е, както и да е, само да го настигне!

Увлечен от треската на преследването, Ераст Петрович изхвърча на Солянка, като от скоростта едва не падна от тротоара, но все пак успя някак да спре, обърна се.

Черната фигура бе на стотина метра, полите на шлифера се развяваха от движението.

Бодро крачи. Бърза за някъде. Пак изчезна. Сви към Възпитателния дом. Притеснен, че обектът ще се скрие в някой двор или вход, Фандорин отново се засили, но този път взе завоя доста по-ловко. Количката, разбира се, отстъпваше по скорост и маневреност на мотоциклета с кош, с който Ераст Петрович бе препускал из град Баку, но в общи линии принципът беше същият - гледай да не те поднесе и използвай тежестта на тялото.

Успя тъкмо навреме - видя как „Гарибалди" отново завива, този път наляво, по алеята. Май към портата на Банковото общество? На онова място като че ли няма накъде другаде. Във всеки случай преди беше така...

Точно така. Засадената с красиви храсти алея водеше към широко отворената порта, зад която се виждаше двор и фронтон с колони. Някога тук имаше богаташки имот с къща,строена след пожара [25], след това – кантората на Асоциацията на банките в Русия. Какво ли е сега? И къде е „Гарибалди"?

Ето го, качва се тичешком по широкото стълбище. Вратата се отвори и се захлопна.

Като че ли това беше. Преследването приключи.

Всичко не е чак толкова просто

Фандорин разбра това, щом прочете надписа на черната платнена лента, украсяваща оградата: „Индивидуалистко-анархистки артел СВОБОДА".

- Много интересно - промърмори Ераст Петрович. - Я да видим...

От портата излезе някаква баба, която съвсем нямаше вид на индивидуалистка, а още по-малко на анархистка -забрадена с мишо-сива кърпа, с нещо увито в хартия под мишница и тумбеста бутилка в ръка, тя изглеждаше много доволна от нещо.

- За сефте ли? - попита тя. - Не му мисли, Божи човече. Давай през двора, а след туй по зида, по зида, зад ей оная пристройка. Днес дават булгур, оливия. Анархията - тя само за буржоата е люта, а на бедните и потиснати като нас помага. Ей така, без купони, не като болшевиките. Много й се плашат на анархията, не идват, а напразно. Хората са добри, мили, Господ здраве да им дава.

На двора в очите на Фандорин се набиха две картечни гнезда, спретнати от чували с пясък, а от храстите стърчеше дулото на планинско оръдие. Мили били, значи? Така, така.

Той не тръгна „по стената, по стената“, а отиде направо към парадния вход. Там на стълбите седеше и пушеше часовой с черна лента на калпака.

- Виж ти, е такова животно на колела няма - каза той, зяпайки необичайната количка. -Ти, дядо, в артела ли си дошъл?

- Да, мога ли да вляза?

- При нас всичко може. Свобода.

Пазачът се прозя с цялата си жълтозъба паст и му обърна гръб. Може би изобщо не беше никакъв пазач, а просто беше седнал да попуши навън. В картечните гнезда и край оръдието нямаше съвсем никого.

Тук се налагаше да се раздели с чудния самоход. Ераст Петрович вдигна от земята някакъв черен парцал, върза го на фльонга и го закрепи на облегалката. Дано не посегнат да крадат идейната количка. Опирайки се на бастуна, той бавно се качи по стъпалата. Тежката врата се отвори без усилие - движението бе същото, с което движеше ръчката.

В просторния вестибюл от тавана висяха черни знамена с лозунги.

„Цялата власт на безвластието!" - прочете Фандорин. И още: „Собствеността е кражба. П. Ж. Прудон". „Държавата трябва да бъде разрушена. П. А. Кропоткин". „Личността е душата на революцията. Лев Черни" (кой е този - дявол го знае).

Тук имаше и хора. Посред овалното помещение на висок глас си говореха трима: дългокос очилатко със студентски шинел, матрос с картечна лента вместо колан и дребна, скърцаща девойка. Ераст Петрович мислено я нарече „скърцаща", защото тя непрестанно жестикулираше и при всяко нейно движение се чуваше изпукване. Куртката на девойката бе от хромова кожа, панталонът от груба кожа, обувките - с кожени гамаши, на кръста й имаше огромен кобур.

- ...Ако си ми брат, тогава разкарай се с твоя полов въпрос! - сърдито казваше тя с прегракнал гласец. В ъгълчето на плътните й устни стърчеше димяща папироса.

- Това са буржоазни преструвки! - също толкова разпалено възрази очилаткото. -Половото самоизразяване -мтова е неотменим атрибут на свободния човек. И за един истински анархист половият въпрос може да бъде само един. Няма значение кой го задава, брат или сестра. Честно те попитах - получих честен отговор. „Сестро, желаеш ли ме?" „Братко, желаеш ли ме?"

Фандорин не бързаше да тръгва, не защото чак толкова го интересуваше инцестната тематика, а просто се замисли как да действа нататък. Освен това беше полезно да понаблюдава обитателите на сградата. А пък и спорът придобиваше все по-любопитна посока.

- А пък аз смятам, че не е време за полови въпроси, докато не завърши революцията! - възкликна девойката. - И за любов също не е време!

Матросът също си каза думата:

- За любовта не знам, сестро, а срещу природата нищо не можеш да сториш -понякога на човек бая му се ще да се поизклати по братски.

Захили се.

- Глупак си ти, Перчемлия! - подвикна скърцащата.

Очилатият я скастри:

- Полека, Рисче. Правило четири.

Девойката се смути от неясната забележка. Обърна се виновно към матроса:

- Извинявай, братко.

Онзи внимателно я потупа с огромната си лапа по рамото:

- Ти ме извини за свинското изказване.

И предметът на дискусията, и нейният тон се сториха на Фандорин странни, но не биваше да губи време.

- Извинете... другари - спъна се той на все още непривичното обръщение. - Тук преди няколко минути влезе един човек с черна шапка и черен шлифер, брадат... Бих искал да поговоря с него.

Матросът се огледа безразлично:

- „Другари" - това е при болшевиките, а при нас всички са братя - когато не са сестри. Имаше някакъв, подмина ни. Не го видях какъв беше. Ей натам като да отиде - махна той по посока на коридора и му обърна гръб - да продължи спора.

- Благодаря..., братко - каза му Ераст Петрович и закуцука към посочения коридор, като внимателно се оглеждаше.

Беше някак озадачен. Леговището на разбойническата анархия не изглеждаше така, както се очакваше. Нямаше никакви безобразия, хората са трезви, подът не е покрит с храчки, никъде не се търкалят бутилки. Странна работа.

От двете страни на коридора се чернееха кожени врати. Обектът би могъл да влезе във всяка от тях, а можеше и да е продължил нататък, към виждащото се в дъното стълбище. Де да можеше да срещне някой също толкова вежлив като онези тримата и да попита какъв е този „Гарибалди" и къде да го търси.

Една от вратите се отвори, излезе мъж само по бяла риза с разкопчана яка, макар че сградата не бе отоплена и по коридора ставаше течение. Жестът, с който мъжът обърса носа си, бе познат на Фандорин: така правят изпечените кокаинисти, веднага след „шмъркането".

Ето това си е по анархистки, помисли си Ераст Петрович, а не тия тук „братя", „сестри", „не е време за любов". Разкопчаната риза също е разбираема - човека го залива гореща вълна от силния прашец.

- Честита линия! - обърна се Фандорин към кокаиниста с обичайното за подобна публика приветствие.

Отговорът дойде неочаквано.

- Ха, господин драматург! - рече звучният глас. - Как ви беше името... Фандорин, нали? Отдавна не сте се появявали.

Мъжът махна ръка от лицето си и то се оказа смътно познато. Миг по-късно в паметта му изплува и името от предишния театрално-кинематографичен живот - Ераст Петрович прекара в онези среди трите години преди войната, чак до неприятната случка в Баку.

Актьорът Громов-Невски - ето кой беше това. Човек със средна дарба, не го вземаха в първокласни трупи - смяташе се, че преиграва, прекалява с ефектите, но охотно го канеха в сборни трупи за гастроли, за ролите на герои-любовници. Беше едър, шумен - напълно подходящ за провинцията. Видимо стискайки зъби (от кокаина челюстите се схващат), Громов здраво стисна ръката на Фандорин. Очите му с разширени зеници блестяха с неестествена енергия.

- Къде изчезнахте?

- Бях болен.

- Виждам. Ходите с бастун. Остарял сте.

Но на Громов не му беше интересно да го разпитва, в такова състояние на човек му се иска той да говори. Всъщност и актьорът не се беше подмладил. Физиономията му се беше посмачкала и леко увиснала, бузите му бяха пожълтели.

- Жалко, че ви нямаше. Как блестях само през миналия и по-миналия сезон! Вземах по петстотин рубли за представление. Публиката се побъркваше. През шестнадесета имах три бенефиса. Представяте ли си, стана проблем да ходя по улиците - спираха ме за автографи. Сега също ме познават, ама театрите вече не са същите. Сборни трупи никой не прави, репертоарните поставят някакви глупости - за разни там Пугачовци и Парижката комуна. В днешно време любовта не е на мода.

- Това вече го чух - кимна Ераст Петрович, като си помисли, че тази среща е тъкмо навреме. Громов май е свой човек тук. Със сигурност познава и господин „Гарибалди". Само дето е прекалено приказлив...

- По дяволите театрите - възкликна Громов и широко махна с ръка. - Погледнете само какъв театър е наоколо! Днес целият свят е театър.

Тази сентенция също ми е позната, рече си Фандорин.

- А какво правите при анархистите?

- Аз съм един от тях. Тук ми харесва. Каква драматургия, каква трупа, какви декори!

- И кокаин ли има?

Громов се огледа и понижи тон.

- Това - не. Нали няма да ме издадете? Нашият импресарио гони от трупата, тоест от артела, за водка и наркотици.

- Кой гони?

- Артелчикът. Избираем началник. Не човек, а гранит - с него шега не бива. Самият Арон Воля, легенда на анархизма. Чували сте го, разбира се.

Импозантното име (или прозвище?) не говореше нищо на Фандорин, но в това нямаше нищо странно. През 1918 година в Русия гърмяха имена, за които през 1914 никой изобщо не бе и чувал.

Преди около пет години Ераст Петрович бе зърнал за кратко Ленин, болшевишкия премиер-министьр, но останалите съветски министри, там някакви си Тротски, Сверлов, Зержински (и когото там още му бе назовал Маса), те се бяха взели неизвестно откъде.

Арон Воля, легендата на анархизма? Няма да е зле да се научи повече за него и за тукашния контингент.

- Вижте, Громов...

- Викайте ми „Невски" - поправи го артистът. - Тази революционна река сега е много популярна. Смятайте ме за крайцера „Аврора".

И избухна в смях, макар че в какво се изразяваше шегата и какво общо имаше крайцерът не ставаше ясно.

Той е в еуфоричен пик, прецени Фандорин. Трябва да се обработва, преди да е почнал да се спихва. Кокаиновата ажитация продължава не повече от половин час.

- Вижте, Невски - също шеговито, но едновременно с това твърдо продължи Ераст Петрович. - Направете ми екскурзия из вашия зоопарк. Любопитно ми е. Иначе ще ви издам на страшния атаман.

Невски охотно се съгласи. Аудиторията от един човек все пак си е аудитория.

- Знаете ли, че днес Москва е двуцветна, червено-черна, и че в града има две власти, две сили, две гвардии - болшевишка и анархистка? - започна гръмогласно актьорът. -Свалихме монархията заедно с червените, засега ги търпим, но вече е ясно, че те не са много по-добри от царските сатрапи. Искат да установят диктатура на мястото на диктатурата. Но Ленин и Троцки няма да успеят! - мощен юмрук разсече въздуха. - Само в Москва има петдесетина черногвардейски комуни, артели и отряди! „Ураган", „Авангард", „Смерч", „Лава ", „Буря", „Буревестник" и, разбира се, нашата „Свобода"! Болшевишкият Моссъвет заседава на Тверская, а нашият „Дом на анархията" е на пет минути пеша - на Малая Дмитровка, в бившето Търговско събрание. Почти цялата младеж е за нас! Работниците също. О, как само говорих на Трьохгорка! Как ме слушаха, как ме посрещаха! Болшевиките - те са счетоводители на революцията, а ние сме нейните художници! Масите ще тръгнат след нас! Тук, в артела „Свобода ", има петдесетина братя и всички са юнак до юнака!

Време беше да подбутне оратора в конструктивно русло.

- Преди малко видях тук да влиза един доста колоритен тип, истински художник на революцията. С романтичен шлифер в черно и широкопола шапка. Познавате ли го?

Невски заряза възвишения тон.

- Почакайте... За вас се говореше, че не сте само драматург, а също така и детектив -актьорът хитро присви очи. - Я си кажете. Разследвате някакво престъпление ли? При нас в това няма нищо чудно. В артела е пълно с престъпници. Опишете ми този, когото търсите.

- Нали ви казах: брадат, дълъг черен шлифер, особена черна шапка. Преди пет минути е минал през вестибюла в тази посока.

Невски почеса месестата си брадичка, изсумтя.

- Да вървим. Искам да ви покажа нещо.

Той отвори вратата на доста голямо помещение, цялото пълно със закачалки.

- Това тук е нашата съблекалня, тя също така е и склад за дрехи. Преди да свършат дървата, когато сградата още се отопляваше, всички наши оставяха тук горните си дрехи. Ама елате тук де.

Фандорин докуцука до вратата и надникна. Там висяха редици черни шлифери с пелерини. Горе на рафтовете за шапки беше пълно с шапки а ла Гарибалди.

- На шивачите-анархисти от комуната им в Трьохгорка им хрумна да ушият униформа за „Черната гвардия". Пратиха ни сто комплекта под формата на братска помощ. Но Воля каза, че мундирът - това е признак на принуда. Шлиферите и шапките останаха тук. Който няма какво да облече - носят ги. И брадати също имаме много. Анархисти - какво искате... -Громов изведнъж някак угасна и се спихна, подобно на пробита гума. - Добре, Фандорин, вие тук се разходете сам. Надникнете в „Храма за четене". Когато реквизирахме къщата, Воля нареди да се изхвърли цялата финансова литература от банковата библиотека и вместо нея домъкнаха анархистка класика... Доста неща имаме. Ще видите...

Той вяло махна с ръка и си тръгна. Дозата не му стигна за кой знае колко време, помисли Ераст Петрович. Съвсем се е скапал от смъркане този „герой-любовник".

Фандорин продължи сам, подпирайки се на бастуна и от време на време на стената. На всеки двадесет-тридесет крачки се налагаше да си почива. Най-много сили отиваха за опитите да не се ядосва. Тъй като енергията Ки се е изчерпала, трябва да се уча да живея без нея, внушаваше си Ераст Петрович. Защото е казано: „Благородният мъж презира немощта на тялото, а онова, което не може да излекува - него го смята за здраве".

От една отворена врата се чуваше тържествено декламиращ глас:

- „Основният принцип на индивидуалистичния анархизъм е правото на всяка личност свободно да се разпорежда със себе си. Това право принадлежи на всеки човек по рождение. Човекът и неговото право на избор са най-висша ценност и следва да се уважават при каквито и да било обстоятелства. Всякакви ограничения на свободата могат да бъдат само доброволни. Заедно трябва да се заселват онези хора, които гледат на тези доброволни ограничения по един и същи начин. Земята е достатъчно голяма, за да стигне мястото за всички общини, всяка от които се придържа към собствени правила, а който не иска никакви ограничения - може да живее сам".

Чорлав хлапак с вид на студент вдъхновено четеше от някаква книга и на особено важните места назидателно размахваше пръст. Слушаше го публика от двадесетина души -основно младежи. Всички бяха въоръжени. Трима бяха с еднакви черни шлифери с пелерини, а на коленете на един се мъдреше познатата черна шапка. Но лицето беше голобрадо, младо. Ераст Петрович се навъси и продължи нататък. Търсенето май няма да бъде лесно.

- „...Ето заради каква велика цел ние ще вдигнем най-последната, най-великата от революциите!"

Зад гърба на Фандорин се чуха аплодисменти. Някой звънко кресна:

- Да живее революцията!

В една голяма празна зала, чийто под бе покрит с дюшеци, спяха хора. На стената бяха опрени доста винтовки. На широкия перваз стоеше картечница с дулото към двора. Явно част от „артела " е постоянно в казармено положение, предположи Ераст Петрович. Щом спят през деня, значи бодърстват през нощта. Оказва се следователно, че тук не цари чак такава слободия.

Той се домъкна до стълбището, което водеше към втория етаж и се поколеба - да се качи или не. Задачата изглеждаше дяволски трудна. Именно заради това Фандорин реши да не се предава.

Той се хвана за перилата и сложи крак на първото стъпало. Помъкна непослушното тяло. Още крачка. Още една. Спирка.

Охлюв, пълзящ към върха на Фуджи... Стисна зъби и преодоля още три стъпала. Почина си малко. До следващата площадка оставаше само един „преход", когато някой подвикна на Ераст Петрович:

- Ей, кой си ти? Шо праиш тука?

Горе до перилата стоеше широкоплещест мъж с голям нос и застрашителен блясък в черните си очи. Беше с черен шлифер с пелерина, ръката си държеше на кобура. Хищната му физиономия бе покрита до очите с няколкодневна черна брада.

- Аз съм свободна личност. Отивам там, където си поискам - каза Фандорин, оглеждайки непознатия и размишлявайки дали наболата по лицето му четина е достатъчна, та хората да казват, че има брада. Брюнетът имаше и още една отличителна черта - доста силен грузински акцент. Генералът не беше споменал за акцент. Но може би пък грабителят е взел медальона, без да каже каквото и да било? Грузинецът показа острите си, жълти от пушене зъби.

- Сакат пратили умниците. Или са приструваш?

Той бързо се озова до Ераст Петрович и го хвана за лакътя.

- Сам ша можеш ли?

И го помъкна нагоре. С неканения помощник качването тръгна по-бързо, трябваше само да мести крака. Фандорин се замисли дали да не бодне грубиянина в точката „мудо", но за парализиращия удар се искаше добър заряд Ки, а той нямаше откъде да се вземе. Освен това е казано: ако бурята носи кораба в правилната посока, не се бори с нея, а разпъни по-добре платното.

Артелчикът Воля

Бурята откара кораба по коридора на втория етаж до врата с табелка „Приемна". Вътре наистина се оказа най-обикновено канцеларско помещение: шкафове за документи, бюро с телефон, пишеща машина.

На бюрото седеше девойка, облечена в кожени дрехи - онази същата, която Ераст Петрович бе видял във вестибюла, скърцащата.

Тя вдигна поглед от счетоводното сметало, на което пресмяташе нещо.

- Кого си довел, Джики?

- Оше един шпионин - каза грузинецът. - Донесоха: ходи, гледа.

Девойката (Фандорин си спомни, че й викаха „Рисче") намръщи вирнатото си носле:

- Малко е старичък за шпионин. И не ходи много-много, сакат странник.

- Е, те съ хитри. Знам ги аз тез инвалиди. Като хукне -не мож го догони. При Арон го водя.

- Карай - каза девойката. Изтрака със сметалото и си записа нещо. Посочи с глава към красива врата с резба и надпис „Председател".

Ераст Петрович се нацупи. Новият живот, в който се бе озовал, беше пълен с обиди. В предишния живот госпожиците не губеха толкова бързо интерес към него. „Старичък", „сакат странник".

- Въри, въри - подбутна го в гърба човекът от Изтока. - Артелчикът вижда хората като прозрачни. Ако се окажеш гнида - ша та коля.

От тласъка Фандорин едва се удържа на непослушните си крака, отвори вратата с гърди и едва от другата страна на прага успя да се опре с бастуна в дебелия килим.

На края на огромно, полирано писалище, поклащайки опърпан ботуш, седеше човек с черен шлифер и чорлава прошарена брада.

Той се откъсна от книгата си, със спокойно учудване погледна втурналия се в кабинета му човек, а след това и грузинеца.

- Какво има, Джики?

Външността на „артелчика" беше любопитна. Широко разположените му очи имаха странна особеност - погледът им изглеждаше разсеян, дори полусънен, но при това в него се четеше спотаен пламък, приглушен, но готов във всеки момент да изригне с всичка сила. Необичаен бе и оттенъкът на бледата кожа, почти синкав, сякаш никога не бе виждала слънце. Рядък екземпляр, рече си Ераст Петрович. Заслужава си да се изучи.

- Казах ти аз, Арон, болшевиките съвсем нагли са станали! Тоз открито си се разхожда. Зяпа - къде са ни картешниците, къде шо имаме - сичко. Да взема да му резна гръцмуля и да го фърля през портата. Да им е за урок. Тогава ша спрат да се пъхат тука!

- Ти пък защо реши, че е болшевишки шпионин?

- За сигурността кой отговаря - ти ли, аз ли? - взе да се сърди Джики. - Ти си прави твоето, аз моето. Викам ти, че е шпионин, значи знам! Дай да го колям!

Артелчикът вдигна рамене.

- Дори да е болшевик, значи той си има своя истина, просто е друга. За това не се убива. Изгони го и толкова.

- Няма да си отида - каза Ераст Петрович. - Докато не получа онова, за което съм дошъл.

При тези думи стопанинът на кабинета го погледна още веднъж, вече с интерес. Остави книгата, стана, приближи се. Пламъчетата в жълто-кафявите очи заблестяха по-силно.

- Върви, Джики. Аз ще поговоря с него.

- Еее! - грузинецът подбели очи. - Все говорим, само приказки. Тряба да се гърми! Да се праи революция! болшевиките няма да приказват много-много!

Хлопна вратата и си замина.

Арон Воля достатъчно дълго оглежда Фандорин, без каквито и да било церемонии.

- Интересна комбинация. Ланселот, Сенека и Спящата красавица в една обложка.

Последният компонент на триадата накара Ераст Петрович да се стресне. Той студено попита:

- Защо ми казвате това?

- Винаги казвам каквото мисля. Правилно ли те дешифрирах или не?

Май да, помисли си Фандорин. Аз наистина обикалям из този чужд свят като сомнамбул.

- Добре ли умеете да преценявате хората?

- Само интересните. С неинтересните понякога греша. Говори ми на „ти".

- Не ми харесва тази революционна мода. В нея има не простота, а грубост.

- А аз и преди с всички говорех така. На седемнадесет реших, че ако събеседникът е един, значи ще се обръщам към него в единствено число.

- Предполагам, че сте имали проблеми заради това? - попита Ераст Петрович.

- Разбира се. Но що за живот ще е това, ако няма проблеми? С какво би се отличавал от смъртта? Първо ме изгониха от гимназията. Защото се обърнах към един инспектор на „ти". След това какво ли не ми се е случвало. В Иркутския транзитен затвор веднъж така ме пребиха, че краката половин година почти не ме слушаха. Беше по-зле, отколкото при теб. Лекарят в затвора не ме лекуваше, защото и на него говорех на „ти". Нищо де. Оправих се.

А този казва истината, помисли си Ераст Петрович. Май не умее да лъже.

- Е, вие си имате ваши правила, а аз мои. Говоря на „ти" само с много близки за мен хора. Всъщност само с един човек.

- С жена си, предполагам - направи презрителна гримаса артелчикът. - Когато човек не може да живее сам, завъжда си патерица. Та защо си дошъл тук? Не приличаш на шпионин. Шпионите са съвсем други. Да не би да искаш да станеш член на артела? Ще те взема, ти си интересен.

- Искам да разбера кои сте и към какво се стремите. За каква революция се говори при вас? Революцията вече се случи. Дори две революции, през февруари и през октомври.

- Трябва и трета - убедено каза Воля. - Истинска. Първата революция беше буржоазна - срещу царизма. Втората социалистическа - срещу буржоазията. Третата ще бъде анархистка - срещу социалистите. Едва след нашата победа Русия ще стане свободна. Диктатурата на пролетариата пак е диктатура - той все повече се палеше, пламъкът в очите му се разгаряше. - Погледни само колко отвратително е устроен този свят. Раждат се деца, девет от десет са обречени на тежък труд, на гнет и унижение, а десетото уж е щастливец, но е обречено да се чувства като паразит. Никой няма избор. А човекът се отличава от животното само с това, че може да избира какъв да бъде. Погледни колко грозно е човечеството заради тази несправедливост! Колко лошо и срамно живее! Погледни градовете, тези окадени гробища на човешки съдби!

- Без градове също не може - възрази Фандорин. Той не толкова се вслушваше в смисъла на думите, колкото се опитваше да си състави картина за оратора.

- Може! Трябва! Хората са били събрани в тези оградени пространства насила: тук е по-лесно да си изкараш хляба. Единственото, което е необходимо, е да се премахне звеното между труда и хляба. Достатъчно е да се смаже главата на хидрата на държавата, да се нанесе удар тук, в Москва, и хората в цялата страна ще уредят живота си. Болшинството ще поиска да живее близо до земята, да диша чист въздух, да възпитава децата си на воля. Десетки хиляди комуни ще се самоорганизират и ще живеят както поискат, според вътрешна договореност. Като нашия артел. А в градовете ще останат само онези, които искат да работят с машини или да се занимават с наука. И също ще се самоорганизират. Ето какво е истинската революция!

- Смятате да свалите съветската власт и говорите за това, без да се криете?

- Заговорите и кроежите не влизат в нашия метод. Революцията побеждава с вдигнато забрало на шлема. В града вече имаме двайсет и шест опорни пункта. И стават все повече. Народът вижда, че болшевиките са само жадни за власт, а черногвардейците живеят с идея!

- Всички без изключение? - попита Ераст Петрович, за да разбере доколко този революционен Манилов е откъснат от реалността.

- Не, разбира се - чак се учуди Воля. - Ние вземаме всеки в нашия артел, без разпити. Защото всеки човек поначало е достоен за уважение и доверие. Докато не ги загуби, извършвайки нещо непристойно. „Свобода" има устав от десет правила. Всеки нов член е длъжен да ги спазва.

- И какви са тези правила?

- Първо: да не жалиш живота си за свободата. Второ: да се отнасяш с уважение към братята и сестрите си. Трето: да им помагаш винаги и във всичко. Четвърто: забранено е да се караш със своите. Пето: можеш да се биеш само с враговете на революцията. Шесто: цялото имущество е общо, с изключение на личните вещи. Седмо: строг сух закон. Осмо: да не създаваш семейство до пълната победа на революцията. Девето: да изпълняваш бойните заповеди на артелчика, без да ги приемаш като ограничение на свободата. И последно, десето: ако си нарушил което и да било от правилата, безропотно да приемаш съда на братята си.

- И как се съди при вас?

- С общо гласуване. Има само две наказания. Малкото е прогонване от артела. За това е достатъчно обикновено болшинство. И най-тежкото наказание - разстрел. Но тук за присъдата са необходими две трети. Наказваме със смърт за тежки престъпления: да кажем, за убийство. Човек е свободен в решенията и постъпките си, но при това трябва да носи пълната отговорност за извършеното от него. Включително да плати с живота си. Такава е анархистката черна истина.

- И случвало ли се е да разстрелвате свои?

- Два пъти. Един от братята се беше напил и заклал друг брат. И още веднъж, когато един, беше от криминалните, изнасили гимназистка. Джики го видя, моя помощник по бойната част. Той самият е от бившите грабители, човек със сурова съдба. Джики изпълнява присъдите, има твърда ръка.

Фандорин се реши.

- Щом в артела „Свобода " има толкова строги закони, как бихте постъпили с брат, който е ограбил беззащитна старица?

И той разказа на артелчика за това, което се бе случило на Покровка.

Воля го изслуша навъсено.

- Да, лошо. Жал ми е за старицата. Но правилата на артела не са нарушени. Реквизирането на ценни предмети от представителите на експлоататорската класа е в реда на нещата. Ние разменяме прибраните ценности за храна, която раздаваме безплатно на нуждаещите се. Това, че нашият брат е ударил генерала, също е нормално. Ако враждебният елемент оказва съпротива, разрешено е да се използва сила. В крайна сметка той не е убил този граф, нали?

- Задръжте златния медальон. Върнете на нещастната майка снимката и кичура. Това е всичко, което искам.

Артелчикът се замисли.

- Смятам, че ще върнем и медальона, щом има сантиментална, а не друга стойност. Тогава става дума не за скъпоценност, а за предмет за лична употреба... Как се казваш?

- Фандорин.

- Ела с мен, Фандорин. Медальонът трябва да е в хранилището, където пазим хазната на артела. Сега ще го намерим. След това ще пратя с теб някой от братята. Нека го даде на тази майка и да вземе разписка.

Арон Воля стремително се втурна към вратата. Озадаченият Ераст Петрович с малко закъснение закуцука след него. Артелчикът го чакаше в приемното и слушаше скърцащата госпожица.

Тя докладваше:

- .. .Така че имаме седмичен запас от продукти за сто четиридесет и седем бойци плюс излишъци. Разбрах се с комуната „Бакунин", те ни дадоха две картечници „Максим" срещу осем пуда брашно и онази туба спирт, която реквизирахме онзи ден - нали и без това не ни трябва. Освен това за раздаване на населението остават десет пуда брашно, тридесет фунта захар, дванадесет чувала картофи, има и олио. Да ги раздаваме ли?

- Разбира се. Браво, че си се разбрала за картечниците. Скоро ще ни потрябват.

Воля ласкаво потупа девойката по рамото и свежото й личице порозовя от удоволствие.

- Да вървим, да вървим - подкани артелчикът Фандорин и го хвана здраво под ръка. -Така по-лесно ли та е да вървиш?

- Да, благодаря - рече мрачно Ераст Петрович, изпълнен с ненавист към непослушните си крака.

- Златна сестричка - каза Воля в коридора. - Дори не знам кой е по-ценен за артела -Рисче. Така че и двамата ми помощници са от семейство котки. Котката е най-свободолюбивото животно, римляните не случайно са я изобразявали в краката на богинята на свободата Либертас. Тук всичко зависи от Рисчето, тя е нещо като началник щаб. Истинска руска девойка от онези, които живеят за идеята. Преди такива стреляха по губернатори и министри, умираха от гладни стачки в затвора. Миналата година Рисчето се записа в женския „Батальон на смъртта" и отиде на фронта. Не от тъй наречения патриотизъм, а в името на правата на жените. Каква е само, а? - артелчикът възхитено се засмя. - Простреляха я в гърдите, едва оцеля. И нали виждаш, пак е на първа линия.

Джики или тя. Между другото, грузинското „джики" на руски е „барс"[26] а на нея й викат

Коридорът направи две чупки и опря в метална врата с катинар. До нея стоеше постови, но винтовката му лежеше на земята, а той самият с въглен в ръка завършваше рисунък на огромна гола жена на стената, изобразена с максимален натурализъм.

- Какво правиш, Козлов?!

Постовият се обърна. Беше с цигански вид, чернобрад, но не носеше шлифер, а войнишки шинел.

- Не виждаш ли? Рисувам. Ти самият каза: свободният човек трябва... как беше, да развива художественото начало у себе си. Та ето, развивам го, че иначе ми е скучно да стоя тук. Добра ли е?

- Нищо добро не виждам - сърдито каза артелчикът. - Такива цинизми само унижават женския пол!

Козлов се обиди.

- Днес забрави да гласувам за тебе, нъц. И на момчетата ще кажа.

- Не гласувайте бе, да ви вземат мътните - избоботи Воля, вадейки ключа. - Поне ще си почина... - той протегна ръка, напипа ключа на лампата. - Влизай, Фандорин. Тук пазим всичко конфискувано, което още не е разменено за храна. Рисчето се разпорежда тук. При нея във всичко има ред.

В малката стая без прозорци край всички стени бяха наредени дървени шкафове, на дълга маса лежаха грижливо сортирани ценности: отделно сребърни прибори и свещници, табакери, царски ордени, обици, огърлици, пръстени. Имаше и медальони, но нито един с диаманти.

- Какво, няма ли го? Може би братът, който е отнел медальона, още не се е прибрал?

- Прибра се. Преди половин час.

Долната челюст на Воля сякаш се вкамени.

- Според правилата всеки боец, който е реквизирал нещо, след завръщането си незабавно е длъжен да предаде конфискуваното в хазната. Щом не го е предал, значи е крадец. Откраднал е от братята си! За това има съд. Ето какво - ти ще го разпознаеш ли?

- Не съм му виждал лицето. Но особените белези ги знам.

- Отлично, сега ще видиш всички - главатарят на анархистите затропа злобно с пръсти по масата. - Нали чу какво каза часовоят за гласуването? При нас всяка седмица се преизбира артелчикът. Такъв е редът. Всеки четвъртък в пет следобед има общо събрание. Днес тъкмо е четвъртък, а часът е - той си погледна часовника - четири и половина. Ще дойдеш с мен, ще посочиш мерзавеца.

Свободният избор

Събранието на артела се провеждаше в задния двор - явно в сградата нямаше помещение, което да побере целия отряд. На асфалтовата площадка, затисната между главната сграда, крилата и оградата, стояха около сто и петдесет души - почти само „братя", отбеляза веднага Фандорин. „Сестрите" заедно с вече познатото му Рисче, едва ли бяха повече от десет. Дамите анархистки бяха не по-малко живописни от мъжете, но в дадения момент Ераст Петрович изобщо не се интересуваше от тях.

Добре, че всички се бяха събрали навън на студа, и следователно бяха с връхните си дрехи и шапките си – точно това му трябваше. Фандорин преброи шапките а ла „Гарибалди" (двадесет и седем), отхвърли онези, които не бяха с шлифери с пелерина (станаха единадесет), а сред тях отдели високите и брадатите. Останаха само трима.

Единият - с изпъкнала адамова ябълка, стърчаща напосоки брада, подобна на перушина, съвсем млад, но при все това нахакан, с предизвикателно увиснала долна джука. Беше застанал с ръце в джобовете и плюеше от време на време.

Вторият - мургав, със стрелкащ се поглед, през цялото време пристъпяше от крак на крак, сякаш беше готов всеки миг да хукне нанякъде. Този е от криминалните, ясно е.

Третият, напротив - беше напълно неподвижен, физиономията му бе каменна, обрасла почти до очите с гъста брада.

Всеки от тримата можеше съвсем спокойно да бъде уличен грабител.

Събранието се водеше от страшничкия Джики-Барса. Ясно защо - личеше си, че цялата тази дива сбирщина се страхува от свирепия кавказец.

Джики изобщо не ставаше за оратор.

- Е, к'во - каза той с ръце на кръста. - Да не е за сефте? Хайде, Арон, излез.

Това беше цялата реч.

Очевидно Воля, като действащ артелчик, трябваше да се обърне към събранието с предизборна реч.

Тя също не беше кой знае колко дълга.

Воля се качи на верандата, огледа двора с пламтящия си поглед и тихо заговори:

- Благодаря ви, че всеки път ме преизбирате. Вярвам, че ви е омръзнало всеки четвъртък да слушате едно и също. Затова ще бъда кратък. За най-важното. За нашата черна правда. Защо се нарича черна?

Добре го слушаха. Тълпата добре осъзнава истинската, неподправена лудост, помисли си Фандорин, и се зарежда, а дори и се заразява от нея.

- .. .Защото ние не правим човека по-бял и по-хубав, отколкото е. Ние си го обичаме черничък. Такъв, какъвто си е. Обичам ви всички. Зли, обидени, болни от сифилис, проклети, никому ненужни, грешни, престъпни – всякакви. И знаете ли защо? Защото вие сте тук, в артела „Свобода ", а това значи, че за вас свободата е най-важна. Вие сте като мен. Вие сте моите братя и сестри. Вие също като мен няма да пожалите нищо в името на свободата. А пък аз няма да пожаля никого и нищо, включително и себе си, заради вас, и вие го знаете. Това е, аз приключих. Свободни хора сте, решавайте.

Не му ръкопляскаха, нямаше одобрителни викове, но мълчанието бе по-красноречиво от аплодисментите.

Ето какъв трябва да е вождът. Във всеки случай в обхванатата от революция Русия, рече си Ераст Петрович и въздъхна. Да не жалиш никого и нищо - това е прекалено висока цена. Дори за свободата.

А Воля застана до него спокойно, сякаш преди малко не бе изричал високопарни слова и прошепна:

- Е? Виждаш ли мерзавеца?

- Трима отговарят на описанието - също толкова тихо отговори Фандорин. И обясни кои именно.

- Спартак, Топор, Жохов - процеди през зъби Воля, като злобно присви очи. - Добре. Като свършат изборите, ще я видим тази работа.

През това време събранието продължаваше. Когато Джики попита дали артелът е готов за гласуване и дали има още някой, който иска да говори, в строя се вдигна ръка.

- Стига с този Арон! - провикна се някакъв с каскет. - При този Воля няма никаква воля! Братя, да направим актьора артелчик! Искаме Невски!

Громов-Невски също беше тук, с шлифер върху ризата, блед, но усмихнат. Той махна на всички с ръка и шеговито се поклони, на челото му падна пищен кичур.

- Това е нашият артист - каза Воля. - Знаменитост. Отлично говори по митинги и изобщо много е направил за пропагандирането на нашите идеи.

Ераст Петрович не долови в тези думи нито враждебност, нито ревност.

Тълпата се оживи. Някои се засмяха, други завикаха:

- Хайде, Невски, искаме реч!

Актьорът с лекота се покачи по стълбите, хвърли шлифера, отметна перчема си назад. Говореше с отлично поставен баритон, с ефектни паузи.

- Скъпи братя и още по-скъпи сестри! Аз също ще бъда кратък. За разлика от предишния оратор аз не мога да ви понасям. Защото сте изроди. Половината - бандити, а другата половина - хаховци, подобни на вашия покорен слуга. Вместо да си седите вкъщи и да пиете чай, вие си търсите приключения на свой гръб - из аудиторията се понесе смях. -Но аз кисна в това долно свърталище по същата причина, по която и вие. При тях там -Невски махна с ръка към оградата - е пълна скука, а при нас е весело. Вярно, би могло да е още по-весело. Предизборната ми програма включва само една точка. Искаме вместо сухия закон мокър! Седмото правило трябва да се пренапише: „Който не може да пие и от спирта и от дрогата се превръща в свиня - да бъде гонен, а всички останали да си се наквасват, колкото им хрумне". Това е, което имах да кажа. Свободни хора сте, решавайте - актьорът много добре изимитира глуховатия глас на Воля и се поклони.

На двора всички ръкопляскаха и се смееха.

- Сега ще ви свалят - каза с тревога Фандорин. Работата, чийто край уж се виждаше, сега щеше да се усложни.

- Ами нека - равнодушно подхвърли Воля. - Хората имат свободата да избират. Щом искат да пиянстват - тяхна работа. Нищо, след седмица ще разберат, че така не може, и отново ще изберат мен. Ти не се притеснявай. Никой не отменя останалите правила, така че при всички случаи ще намерим крадеца.

Джики обяви гласуване.

- Първо да вдигнат ръце онези, които са за Арон - каза той и сам пръв вдигна юмрук.

За учудване на Фандорин, почти цялата тълпа последва примера на грузинеца, включително и Невски. Щом улови погледа на Ераст Петрович, актьорът му намигна. Стана ясно, че на „героя-любовник" не му трябваше нищо друго освен всеобщото внимание и аплодисменти.

Победителят не си направи труда да държи благодарствена реч.

- Който е на дежурство - по местата си! - извика той. - Останалите също да не се отдалечават. Жохов, Топор, Спартак, след пет минути при мен!

Най-добрите от най-лошите

- Какво смятате да правите? Да ги претърсите ли?

Фандорин изоставаше зад навъсения артелчик. Той спря и го изчака.

- Не. Претърсването е унизително. Освен това крадецът може някъде да е скрил плячката. Ще поговоря с тях. Нали вече казах, аз мога да преценявам хората. А пък и ти го можеш, сигурен съм. Нарочно им казах да не идват веднага. Ще ти разкажа накратко за всеки от тях. Спартак, най-младият, някога е учил за телеграфист, но от миналия февруари го е засмукала революцията. Дойде при нас от безмотивниците.

- Кои са те?

- Това са най-крайните сред анархистите. Смятат, че всички представители на експлоататорската класа са престъпници и подлежат на унищожение. Безмотивниците са залагали бомби във вагоните първа класа, палили са скъпи дачи, обстрелвали са богаташки къщи. Без какъвто и да било мотив, оттук идва и названието. Спартак е суров момък -жесток дори. Мисля, че това му е от юношеския максимализъм. Но не е лош. По време на ноемврийските боеве ние щурмувахме щаба на милицията на Временното правителство, а се оказа, че там имало кучкарник. Пламна пожар, песовете вият, не могат да се измъкнат. Та Спартак се втурна право в огъня и измъкна едно от кучетата. Рискува. Не ми се вярва той да е ограбил старците. Тоест може и да е взел медальона, но да го скрие - едва ли.

Ераст Петрович не понечи да спори, макар че през живота си беше виждал какви ли не „юношески максималисти", включително и отявлени престъпници.

- Какво ще кажете за онзи мургавия, нервния?

- Топора. Видяхте ли, че носи затъкната в колана си къса брадвичка? Оттам идва и прякора му. Борави с този прост инструмент като хирург със скалпел. Независимо дали трябва да отвори някоя врата, да си почисти ноктите или да счупи нечий череп.

- Обирджия - кимна Фандорин. Вярно беше познал професията на втория. То не беше и трудно.

- Криминален елемент - потвърди Воля. - Имаме много такива, аз ти казах. Това е нормално. Бандитът стихийно, по зова на природата си, отхвърля експлоататорското общество и законите му. Такива като Топора в Русия винаги ги е имало. Правили са зулуми в горите и по пътищата, а по времето на Разин[27] и Пугачов[28] са клали дворяни.

Анархията е особен магнит. Привлича най-добрите и най-лошите. По-точно казано, най-добрите сред добрите и най-добрите от лошите - поправи се той. - За Топора не бих гарантирал. Нали знаеш, вълкът, колкото и да го храниш...

- Третият? Неподвижният?

- Той, Жохов, е неподвижен само на пръв поглед. Когато трябва, тогава е бърз. Герой от войната, пълен георгиевски кавалер[29]. Разузнавач. Преминавал е фронтовата линия, за да взема пленници. Сам при това. Той иначе е мълчалив, но веднъж се разприказва с мен. Разказа, че в немския тил първо заколвал един-двама „за загрявка", а едва след това търсел да плени жив. Той е от хората, у които войната е събудила звяра. За него нищо не мога да кажа. Интересен субект, но напълно непредсказуем.

Най-накрая стигнаха до приемната, където Рисчето подреждаше папки по рафтовете в малко хранилище.

- Честито преизбиране! - надникна тя навън.

- Де да имаше какво да ми се честити - промърмори Воля. - След малко ще дойдат трима, пусни ги.

- Знам, чух. Спартак, Топора и онзи кошмарен Жохов. Не мога да го гледам, бррр. От него мирише на труп.

- Какви ги приказваш, какъв труп? - учуди се Воля, който явно си нямаше представа от Чеховите „Три сестри". - Много съм добре с обонянието. Щях да усетя. С една дума, пусни ги при мен.

Не мина и минута, на вратата се почука. В стаята един след друг влязоха заподозрените: първо криминалният „хирург", след него „безмотивникът" и героят от войната - последен, без да бърза.

- Здравейте, братя - каза Воля.

Облечени с еднаквите шлифери и шапки, с черните си бради те наистина приличаха на братя - малък, среден и голям.

- Защо ни извика, началник? - попита нетърпеливият Топор. - Има ли нещо? От вчера не съм спал. Бях тръгнал към спалното да дремна.

Воля мълчаливо го гледаше с проблясващите си очи, сякаш го пронизваше целия. След това, отново без да бърза, огледа и другите. Спартак не обърна никакво внимание на това, гледаше в празното пространство и от време на време подсмърчаше. Жохов издържа пронизващия поглед напълно невъзмутимо. Но на Топор погледът никак не му хареса. Крайчецът на устата му потрепери, а в гласа му зазвуча истерична нотка:

- Какво си впил в мен очи, все едно дупка ще пробиваш? Казвай какво искаш!

Артелчикът попита тихо:

- Някой от вас да е извършвал реквизиция днес?

- Аз не - отвърна бързо Топора. - А що питаш?

- А? - младият не чу от първия път. - Не... Аз излизах по мои си работи.

Жохов отрицателно поклати глава. Воля стана съвсем мрачен. Явно все пак се бе надявал, че ще върнат медальона.

- ...Повече никакви реквизиции. Започва горещо време. Ще има сблъсък с болшевиките.

Жохов кимна. Топора каза:

- Ще им направим кръвопускане на червените, отдавна трябваше.

- А? - попита Спартак.

- От утре артелът преминава в бойна готовност. А вас тримата моля веднага да застъпите на бойно дежурство. Имам нужда от вас, братя. Топор, поверявам ти проверката на постовете. Да си отварят очите. Гледам ги - разхайтили са се, само блеят. Картечните гнезда отвън са празни. Часовоят, вместо да стои на пост, рисува гола женска на стената.

- Ясно - кимна бившият обирджия. - Ще стоят, както си трябва.

- Спартак, ти отивай в телеграфния пункт. Нали не си забравил какво си учил? В щаба на съвещанието на командирите се разбрахме занапред да не използваме телефона за секретни разговори. Комутаторът е в ръцете на болшевиките, подслушват.

- Аз не мога - нацупи се Спартак. - Днес няма как да стане. Имам работа.

- Каква работа?

Изчерви се.

- Лична...

- Личните работи - след победата на революцията! -кипна Воля. - Марш в телеграфния пункт! Деветото правило помниш ли?

Онзи кимна с нещастен вид.

- Сега ти, Жохов. Рисчето е взела с размяна два нови „максима". Провери ги в какво състояние са. Ако нещо не е наред - поправи го. Само на теб ти имам доверие, златни ръце имаш.

Мълчаливецът наведе глава и за първи път си отвори устата.

Попита с пресипнал глас:

- Това ли е само? Тогава аз да тръгвам.

Останалите го последваха.

- Кой от тях е според теб? - попита Воля.

- Може да е всеки. Включително и хлапакът. Дори да не би взел златната дрънкулка за себе си - нали е влюбен. Много добре познавам този отсъстващ поглед. Може би си има някоя Клеопатра, която изисква скъпи подаръци.

Артелчикът въздъхна.

- Да. През цялото време забравям този фактор. Добре. Ето какво предлагам да направим...

Вратата рязко се отвори. В кабинета нахълта Джики.

- Латвийците тургат картечница на тавана в съседната съграда! - съобщи той възбудено. - Шо да праим, Арон? - и сам си отговори: - Да ги изпонатръшкаме, майната им. Да знаят, с нази шегъ не бива!

- Спокойно, Джики, спокойно - Воля хвана грузинеца за раменете. - Не се пали така. Рано е да стреляме по болшевиките. Вземи момчетата, качете се на тавана. Вежливо изгонете тези латвийци, а картечницата реквизирайте. Нека предадат на другаря Дзержински поздрави и благодарност от Арон Воля за помощта с оръжието. Разбра ли? Веж-ли-во.

Кавказецът се ухили.

- Зашо да не съм разбрал? Вежливо. Картешницата шъ я оставя на място. Само че с наши хора.

- Точно така. Върви.

Те отново останаха сами.

- Започнахте да обяснявате какво смятате да предприемете - напомни Ераст Петрович.

- Не да предприема, а да предприемем - Воля стоеше с гръб към вратата и съсредоточено търкаше горната част на носа си между веждите. - Може пък тази отвратителна история да е за добро. Решаващият сблъсък на черната правда с червената може да започне всеки момент. Един съд срещу крадец ще стресне братята. Изгонването на подлеца няма да е достатъчно. Ще поискам най-тежкото наказание. Трябва да се затегне революционната дисциплина преди големите събития.

- И как ще определите кой от тях е крадецът? - попита Фандорин, който не вярваше много-много в дедуктивните способности на анархисткия вожд.

- Много десно. Сега ще идем при твоя граф и ще го помолим да ни опише грабителя по-подробно. И толкова. Нали знаеш адреса?

- Да, това е на десет минути от тук. „Петроверигский переулок". Бившата къща на Чернишеви. Те живеят в портиерското помещение.

Оказа се, че Воля хич не е прост. Даде на заподозрените такива поръчения, че да не се отдалечават – фактически ги сложи под домашен арест. И скоро, не по-късно от половин час, виновният щеше да бъде разобличен.

- Да вървим - каза Воля и си сложи шапката.

- Някои ще вървят, а други ще се возят - въздъхна Ераст Петрович.

Странностите на късмета

Никой не беше пипал защитената с черна панделка количка. Уморен от ходенето, Ераст Петрович с облекчение се отпусна на стола, хвана ръчката.

Потеглиха.

- Слушайте - Ераст Петрович хвърли кос поглед към спътника си. - Вие сте умен човек, не сте млад, доста сте видели. Нима вярвате във всичко това?

- В кое „това"?

- Във вашата черна правда. Че хората - такива, каквито са, са способни да се „самоорганизират"? Че нашата огромна неграмотна страна, в която всеки живее на принципа „моето си е мое" и „мен какво ме е еня", ще се превърне в братство на анархистки комуни?

- „Моето си е мое" и „мен какво ме е еня" - това са правилни, вродени инстинкти -отвърна спокойно Воля. - В това е цялата същност на анархо-индивидуализма. Всевъзможните „държавници", включително и болшевиките, ненавиждат човешката природа, насилват я. Карат хората да живеят заради някакви измислени идеали, било то Третият Рим, „вяра-цар-отечество" или диктатурата на пролетариата. А на хората не им трябва всичко това. Човек иска да живее с мисълта за себе си и близките, да помага на онези, които познава и обича, да работи за себе си, а не за някой си. Именно това е свободата. И не става дума за някаква утопия. Девет десети от хората в нашата страна са селяни, а те са по природа анархисти. Не им трябва никаква власт. Те сами могат да подредят общината си и да се защитават от чуждите. Няма нужда от държавната машина, за да разменяш зърно и месо срещу промишлени изделия. Работникът и селянинът отлично ще се спазарят помежду си. През шестнадесета година лежах в една килия с един украинец. Нестор Махно се казваше. С него много сме говорили за това. А сега ми пише от Украйна. Те там в техния уезд са си създали селска комуна и живеят според анархистката правда. Отлично им се получавали нещата - без всякаква полиция, без чиновници, без пари. Ето как ще се роди новият свят. Ако ние тук в Москва не оплескаме нещата, разбира се. Болшевиките са силен противник...

Докато слушаше тези разсъждения, Фандорин от време на време се оглеждаше. Най-накрая го прекъсна:

- Следят ни. При това плътно. Още от самата порта, трима наведнъж. Опитват се да останат незабелязани, но работят грубо.

- Агенти на ЧК - без интерес обясни Воля. - Те в последно време много се активизираха. Щом изляза, веднага тръгват след мен. Искат да знаят къде съм бил, какво съм правил, с кого съм се срещал. Нали ти казвам: болшевизмът не е по-добър от самодържавието, без тайна полиция нищо може. Не им обръщай внимание. Засега не им стиска да ме закачат. Защото след това ще започне една...!

И дори не се огледа.

В сгъстяващия се мрак те бавно се движеха нагоре по „Космодамианский переулок", оставаше им само да свият на ъгъла, за да стигнат до дома на Чернишеви. Със скоростта на Фандорин пътят отне вместо десет цели двадесет минути.

- Ей онази, жълтата къща - посочи Фандорин. - Ей, любезни, къде тук е жилището на вратаря? - извика той на доста подпийналия мъж, който излезе, поклащайки се, изпод арката на входа.

Пролетарият го изгледа злобно.

- Всички „любезни" вече ги изкормиха... - след това премести погледа си върху Воля с неговия черен шлифер и маузера на колана и се шубелиса. - Портиерското? Ами това е в двора и надясно. Там има едни стръмни стълби, да внимавате.

Стълбите към сутерена наистина бяха доста стръмни. Ераст Петрович ги погледна със съмнение - ще сляза, ама друг път.

- Изчакай тук. Сам ще поговоря с тях. За две минути работа - каза Воля.

Той слезе тичешком по стълбите, бутна вратата и влезе.

- Ей, стопанино! - чу се отдолу.

И задълго се възцари тишина. Минаха не две минути, а пет, после десет. Петнадесет.

Фандорин взе да надига вежди. После извика:

- Господин Воля! Защо се бавите толкова? Никакъв отговор.

Все пак ще се наложи да слезе.

Ераст Петрович се надигна от количката, хвана се за стената, опря бастуна в стъпалото и започна да преценява как по-правилно да стъпи. Енергията Ки, тази подла предателка, злорадо наблюдаваше тези титанични усилия.

- Тикусъо! - изруга Фандорин на японски, за да й е по-достъпно.

Беше на третото стъпало и оставаха още четири, когато вратата се отвори. Долу стоеше Воля. Лицето му странно потръпваше.

- Старецът и старицата са мъртви. Убити. Там всичко е в кръв. Съвсем прясна. Още тече... Тоест течеше, когато влязох. Сега вече спря... Стоях там, не знам колко...

- Прекалено впечатлителен сте за революционер - каза злобно Ераст Петрович. -Отдръпнете се. Дайте ми да мина.

Той преодоля втората половина на стълбището с кратки, несръчни скокчета, като повече разчиташе на бастуна, отколкото на краката си. Блъсна анархиста настрана, влезе в малкото, полутъмно жилище.

Александър Ксенофонтович и Аполинария Лвовна лежаха проснати на пода. Генералът прикриваше жена си с ръка, сякаш я защитаваше.

И двамата са убити с метален предмет, най-вероятно бокс, отбеляза Фандорин по професионален навик, след като клекна. Той е ударен в челото, а тя - в слепоочието. Убиецът е бил физически доста силен. По лицето на генерала бе застинал израз на уплаха. Досещал се е какво ще се случи в следващия момент. Най-вероятно е разпознал убиеца. Чертите на старицата бяха, напротив, мирни, отпуснати. Сигурно Аполинария Лвовна бе изглеждала така преди да загуби разсъдъка си. И да, убийството е извършено съвсем неотдавна. Преди не повече от двадесет минути. От това следва, че...

- Нашият разговор в кабинета е бил подслушан - глухо каза Воля. - Вие нали споменахте адреса. Мерзавецът е разбрал, че неминуемо ще бъде разобличен, и е хукнал насам. А докато сме вървели насам, е ликвидирал свидетелите.

А Фандорин, след като приключи огледа, си позволи да мисли за нещо несъществено.

Че вече няма нужда да връща снимката и кичура. Тези предмети вече нямат никаква ценност за никого на този свят. И че на графа и графинята всъщност им е провървяло. Живели са дълго, макар и не винаги щастливо, и са умрели в един и същи ден и дори в един и същи миг. Оказва се, че късметът може да бъде и такъв...

- Това не може да бъде - артелчикът продължаваше да се опитва да изчисли онова, което на Ераст Петрович вече му беше ясно. - Зад вратата през цялото време е била Рисчето. Тя не би позволила на някой страничен да подслушва. … Рисчето? Но как?! Защо?!

Той се завъртя и хукна вън от мазето, като забрави за Фандорин.

Краят на разследването

Ераст Петрович доста бързо се търкаляше на четирите колелца - беше достигнал висини в инвалидното джигитство, но в артела се придвижваше като костенурка по коридорите и стълбищата, така че пропусна увертюрата.

От приемната се чуваше гръмкият глас на Воля.

- ...Отговаряй! На кого си издрънкала? На Топора ли? На Жохов? На Спартак? На кого? Какво ми разиграваш оскърбена невинност? Няма кой освен теб да ни е подслушвал. А сега са убити двама души. И тази кръв тежи на твоята съвест! Какво мълчиш?! Как можа?!

Фандорин отвори вратата.

Артелчикът се бе надвесил над помощницата си, размахваше юмрук пред носа й. Рисчето стоеше пред него пребледняла, прехапала долната си устна и гледаше нагоре с мокри очи. Яростно обърса една сълза.

- Ти! - кресна и тя. - Как можеш ти? На мен! Такова нещо! - изхлипа и се задави. -Нищо не съм подслушвала! Ами и ти си...

И му обърна рязко гръб.

Воля я хвана за слабичките рамене, завъртя я обратно.

- Чудеса не съществуват. Ние с Фандорин говорихме на четири очи. Бяхме застанали близо до вратата. Да допуснем, че не си подслушвала нарочно, но не може да не си чула. Беше назован адрес. И убиецът се е явил там преди нас. Как ще ми обясниш това?

- Нищо няма да ти обяснявам... Мисли, каквото искаш.

Девойката упорито сведе глава. Брадичката й трепереше.

Ераст Петрович реши, че е време да се намеси.

- Госпожице - каза той, като се приближи. - Искате да кажете, че не сте били тук, така ли?

- И къде си излизала? - попита Воля. Той дишаше тежко.

- Никъде не съм излизала - изсумтя Рисчето. - Нищо няма да ти обяснявам.

Не е била в приемната, но никъде не е излизала? Фандорин се огледа наоколо.

- Ей там ли бяхте?

Той посочи открехнатата врата на хранилището, където бяха рафтовете с папките. Рисчето кимна.

- Но ако някой е влязъл в приемната, не може да не сте забелязали. Вратата щеше да изскърца, щяха да се чуят стъпки. Идвал ли е някой?

Отново кимна. Раменете й започнаха да треперят.

- Видя ли кой беше? - извика Воля. Поклати глава.

- Трудно ми е да повярвам, госпожице, че не сте надникнали да видите кой е дошъл -меко каза Фандорин. - Това ми изглежда неприсъщо.

- Бях се качила на стола. Трябваше ми списъкът на личния състав от горния рафт. Този -Рисчето враждебно посочи артелчика с пръст - нареди да проверя загубите и попълненията. Но аз го повиках и той отговори.

- Кого повикахте? Влезлия?

- Да. Ей, викам, кой е? Изчакай малко, сега ще изляза. А той: не бързай, сестро. Ще изчакам.

- Кой беше?! - направо подскочи Воля. - Разбра ли по гласа?!

Девойката не го удостои с отговор.

- Кой беше? - повтори въпроса Ераст Петрович и на него му отговори:

- Жохов.

- Сигурна ли сте?

- Гласът му е такъв - не можеш да го объркаш. Той си и каза. „Аз съм, Жохов". Но не изчака. Когато се върнах, него вече го нямаше...

Фандорин и Воля мълчаливо се спогледаха.

- Как можа, как можа да си помислиш такова нещо за мен? - обърна се с горчивина Рисчето към артелчика. - Какво съм подслушала и какво съм раздрънкала на някого? Аз?

- А какво трябваше да си помисля? - измънка Воля. - И защо веднага не каза, че е бил Жохов?

- Ти така се нахвърли върху мен! Предварително вече беше решил, че аз съм виновна! Никога няма да ти го простя! Заради него... Заради теб...

И не се сдържа, разплака се истински.

- Хайде, стига пък и ти - артелчикът несръчно я погали по рамото. - Наистина, много лошо се получи...

Фандорин безцеремонно се намеси в този трогателен разговор:

- Господин Воля, хайде по-добре да се захванем с убиеца.

- Иди го намери сега. Вече и следа не е останала от него.

- Не мисля. Защо му е било тогава да премахва свидетелите? Не, той е някъде тук.

Тръгнаха да го търсят. Воля питаше всеки, който срещаше по пътя дали е виждал Жохов.

- Долу беше - каза петият или шестият от срещнатите. - С артиста си лафеше, с Невски.

Слязоха долу. По стълбището Воля нетърпеливо дърпаше за лакътя бавния си спътник.

- Ей, Невски! - извика той, като пусна ръката на Фандорин и хукна надолу. - Ела тук!

Актьорът се приближи, като с любопитство оглеждаше Ераст Петрович. Ухили се:

- Вие, гледам, сте станали неразделни. Като Дон Кихот... с още един Дон Кихот.

- Къде е Жохов? Ти си говорил с него. Отдавна ли се разделихте?

- Преди около пет минути. Може и десет да са. Каза, че ще ходи да предаде в хазната нещо конфискувано. Защо?

- В хазната ли?

Воля се втурна обратно по стълбите към втория етаж. Фандорин също се завъртя. Беше измислил нов начин за качване. Пъхна бастуна в един от илиците на палтото, за да си освободи едната ръка. Хващаше се за перилата, рязко прехвърляше двата крака, местеше ръцете по-нагоре и отново скачаше. Така ставаше по-бързо.

Невски вървеше до него.

- Какво му става на нашия Бакунин? Никога не съм го виждал такъв.

Ераст Петрович нямаше как да му отговори, зъбите му бяха стиснати.

Той направо препусна по коридора: с едната ръка се опря на рамото на Невски, а с другата се опираше на бастуна.

Свиха зад ъгъла.

Воля стоеше и се държеше за главата. На пода под нарисуваната жена в локва кръв лежеше човек. Беше дежурният, когото бяха видели преди това, Козлов. Абсолютно същият удар в слепоочието, като в „Петроверигский переулок", още отдалеч определи Фандорин.

Вратата бе открехната, разбитият катинар се търкаляше до нея.

- Тоз куп от дивеч говори за ужасен лов![30] - рече актьорът с думите на Фортинбрас, заряза инвалида и хукна напред. - Да не би да са ни обрали? Експроприирали са експроприаторите? Ловко!

Тримата влязоха в хазната. Сребърните съдове и други големи неща си бяха на мястото, но дребните бижутерски изделия ги нямаше.

Пребледнял от ярост, Воля измъкна маузера от кобура и започна да стреля в тавана.

Минута по-късно стаята и коридорът се напълниха със стеклите се при шума от изстрелите хора. Отпред се измъкна Джики.

- Да се блокира всичко - заповяда артелчикът. - Търсим Жохов.

Всички задърдориха едновременно: „Жохов, къде е Жохов, някой виждал ли е Жохов?"

- Жохов излезе през задния вход - каза някой.

Цялата тълпа се втурна към задния двор.

На двора, където се бе провело събранието, бе тъмно и пусто. Асфалт, люкът на канализацията в средата, железните пръчки на оградата - и нищо друго.

- Избягал е този гад! - обърна се към артелчика Джики. - Прескочил е и дим да го нема. Сега иди го търси.

Докато всички вдигаха шум, обсъждайки случилото се, Ераст Петрович се разходи из двора, постоя край оградата, след това клекна край металния капак на канала.

Върна се.

- Заповядайте да претърсят този човек - каза той на артелчика, сочейки актьора. - Сам се издадохте, Невски. Само от вашите думи знаем, че Жохов е смятал да ходи до хазната. Защо му е било да споделя това с вас, щом е смятал да извърши обир?

Настъпи тишина.

- Превъртяхте ли, сакати човече? - рече стъписан Невски. - Арон, това е провокатор. Иска да се избием взаимно. Знаеш ли с какво се е занимавал по царско време? Той е детектив, полицейско куче!

- Ей, я чекай - обърна се към него Джики. - Ти ми каза, че е болшевишка гад.

Невски отвори уста и не каза нищо.

- Това е страшно обвинение - Воля гледаше Фандорин в очите. - Имаш ли доказателства?

- Претърсете го - ще се намерят.

- Той е мой брат. Няма да го унижавам с претърсване без достатъчно основания.

- Основанието е ето там - Ераст Петрович посочи канала. Видях няколко капки кръв на асфалта. Сигурен съм, че начинът, по който е убит, ще бъде същият - удар с бокс. Господин Джики, наглеждайте господин Невски, да не избяга.

Воля кимна на грузинеца. Онзи полупрегърна артиста през кръста.

- Ако Жохов го няма там, аз лично ще напъхам този инвалид в канала. Обещавам -успокои той Невски.

Актьорът обаче не се успокои от думите му. Той облиза сухите си устни, озърна се. Зад него плътно стояха анархистите.

- Да! Долу лежи някой! - провикнаха се от средата на двора, светейки с фенер в канала.

- Претърсете го! - нареди артелчикът.

От джобовете на Невски извадиха златни брошки, обици и няколко пръстена с диаманти. Бокс. Изкуствена брада.

- Гад - каза Воля. - Ще те изправим пред братски съд. Направо тук и сега.

Братският съд

Понеже нямаше вяра на съобразителността на „съдебните заседатели", Ераст Петрович повтори основните точки на обвинителната реч още веднъж, този път накратко:

- Невски е наркоман, тежък кокаинист. Това - първо. Цените на прашеца са фантастични, заради това Невски се е присламчил към артела „Свобода " - за да може под прикритието на „черната правда" безнаказано да граби гражданите. Това - второ. Тъй като мнозина московчани го познават, той си е залепвал фалшива брада - вероятно я е взел от театралната гримьорна. Това - трето. Веднага е занесъл медальона, който е взел от старците Чернишеви, в пивницата „Червена роза" и го е разменил за дрога. Това -четвърто. Имах неблагоразумието да му разкажа кого търся, като му описах крадеца. Знаейки за миналото ми, Невски веднага се е досетил, че издирвам престъпника. Това -пето. Направил е опит да се отърве от мен, като е излъгал Джики, че съм червен шпионин. След това, по време на събранието, е видял, че стоя до Воля и че той вика при себе си трима души, които отговарят на описанието. Това - шесто. Невски се е притеснил и е тръгнал да види какво става. Провървяло му е, че Рисчето не е била на мястото си. Той е актьор, с лекота е имитирал гласа на Жохов. Подслушал ни е и разбрал, че с Воля смятаме да идем до „Петроверигский переулок", и е преценил какво го заплашва. Това - седмо. Изпреварвайки ни, той е премахнал двамата свидетели, като не е пожалил дори лудата старица. Това -осмо. След това е решил да гръмне два заека едновременно: да ограби хазната на артела и да прехвърли вината на Жохов...

Ераст Петрович погледна председателя на съда - Арон Воля - и обобщи:

- Мотивите на престъплението са очевидни, поредността на събитията е напълно възстановена, веществените улики са налице.

Артелчикът се обърна към съдебните заседатели:

- Ясно ли е?

- Какво неясно може да има? Изрод е! Смърт! - отекна хор от гласове в двора, пълен с черни и бели лица - в зависимост от това как падаше върху тях светлината от прозорците. Във всички помещения бяха светнати лампите, за да се освети пространството. Ролята на съдебни заседатели играеха всички бойци от отряда.

- Дава се думата на обвиняемия да се защити - обяви председателят. - Брат Невски, ако имаш какво да кажеш, говори.

Актьорът, който слушаше обвинението, седнал на стъпалата на верандата, се изправи. Театрално затвори шлифера, явно си представяше, че е на сцената пред пълна зала.

- Мислите, че сте анархисти ли? - екна хубавият му, мощен глас. - Мислите, че той е анархист? - пръстът му ефектно посочи Воля. - Не, вие сте еснафи и прости хорица. А унилият досадник, когото всеки път качвате на врата си - той е двойно такъв. Приказва ви купища глупости за черната правда, а вие го слушате със зяпнали уста. Ще ви обясня какво е истинската черна правда. Тя е като тъмна, беззвездна нощ. Като космоса е! - пръстът тържествено посочи небето. То наистина бе безпросветно черно. - Правдата е при истинската свобода! А истинската свобода - това не е свобода от държавата и не е свобода от обществото, това е вътрешна свобода? Ти сам решаваш на какво имаш право и на какво - не. Сам, а не под гнета на измислен от някого морал. Най-лошият вид робство е моралното, оковите на чужди представи за добро и зло! По дяволите морала! По дяволите кастрата Арон! Братя, да живеем по друг начин! Широко, весело, с пълни гърди! Ще бъде такъв кеф, след който смъртта няма да е страшна! Защо ви е да ме съдите? Аз съм един от вас и такъв като вас! Аз съм черната правда! Изберете ме - не, не за артелчик, ние с вас не сме бурлаци или дърводелци, нали - изберете ме за свой атаман! Обещавам: няма да ви е скучно с мен! Който е „за" - да вдигне ръка!

Ехото се залута между стените на главната сграда, крилата и утихна. Събранието боботеше. Страстната реч бе направила впечатление.

- Не съм се вкопчил в мястото си! - надвика Воля шума. - Ако искате да преизбирате, давайте. Ако ще направо сега! Няма какво да чакаме цяла седмица. Но всичко по реда си. Първо да чуем присъдата. Ако обвиняемият бъде оправдан, тогава ще преминем към избори. Съгласни ли сте?

Артелът одобрително зашумя.

- Само едно искам да кажа. Моралът е необходим на анархиста повече, отколкото на когото и да било другиго. Без твърди правила, без власт над самия себе си, човек се превръща в говедо. Сега да гласуваме. Който смята, че брат Невски е виновен, да вдигне ръка. И помнете: наказанието за такова престъпление е смърт. За присъдата са необходими две трети от гласовете.

За учудване на Фандорин ръцете, които се вдигнаха, бяха толкова, че нямаше нужда да се брои. Всички или почти всички бяха за най-тежкото наказание. Значи разбираха черната правда не така, както я разбираше Невски.

Актьорът отново скочи и с гласа на изоставения от всички Лир изкрещя:

- Братя, опомнете се! Вие анархисти ли сте или овце? Братя!

Джики замахна и му отвъртя един плесник.

- Затваряй си човката! Не си ми никъв брат повече! Въри! В мазето ша та колям.

Хвана осъдения за врата и го замъкна в къщата. Воля замаха с ръка, призовавайки към тишина.

- Тихо, братя и сестри! Тихо! Съдът свърши, но имам важно съобщение. Артелът преминава на боен режим. Напускането на щаба и отпуските се прекратяват. Десетниците да си съберат хората. Проверете оръжието. Рисчето ще каже кой къде да заеме позиции. Часът на третата революция наближава! Свалихме царя, свалихме Временното правителство, сега ще свалим и диктатурата на болшевиките! Утре „Домът на анархията" ще се превърне в щаб на черната революция! Ще направим на пух и прах животинската клетка на държавата! Ще пуснем народа на свобода! Да живее свободата!

- Да живее свободата! - креснаха сто и петдесет гърла. В този момент нощта избухна с бесен речитатив: да-да-да-да-да! Прозорците на втория етаж се изпочупиха, посипаха се стъкла, захвърчаха парчета мазилка. Над главите на събралите се удари дълъг картечен откос. След това настъпи кънтяща тишина, но тя не продължи дълго.

Звучен глас, подсилен от рупор, екна от тъмнината отвъд оградата:

- Граждани анархисти! Обкръжени сте от всички страни! Тук има батальон на Червената гвардия с дванадесет картечници! От името на Съветската власт ви предлагам да се предадете! Тази нощ Извънредният комитет за борба с контрареволюцията

разоръжава Черната гвардия в цяла Москва ! Чувате ли?

Някъде далеч, от различни посоки, се чуха изстрели и оръдейна стрелба.

- Всички, които сложат оръжие, ще бъдат пуснати! Но който окаже съпротива, ще бъде унищожен. Давам ви пет минути за размисъл. След това се сърдете на себе си! Повтарям: пет минути...

Тя се намери!

Гласът още не бе замлъкнал, когато Воля яростно извика:

- Всички по местата!!! За отбрана!!!

Всичко в двора се раздвижи. Някои хукнаха към централната веранда, други към пристройките. Явно в отряда имаше някаква диспозиция за случай на внезапно нападение.

Но червените не си направиха труда да чакат пет минути. Сега картечницата откри огън направо по тълпата.

Ераст Петрович видя хората да падат с истерични викове, да се притискат към стените.

Изходът на боя не предизвикваше съмнения. Анархистите бяха сварени неподготвени, бяха обречени.

В такава ситуация най-важното е да не загубиш самообладание. Особено ако не можеш да се надяваш на краката си. Затова Фандорин първо прецени как работи картечарят (на зигзаг отляво надясно, след това обратно).

Щом пътеката на куршумите започна да се отдалечава, Ераст Петрович бавно се изкачи по стъпалата, прекрачвайки през труповете, и се скри в къщата.

Вътре също беше неуютно. По сградата се стреляше от всички страни. Всичко пращеше, гърмеше и се тресеше. Някои куршуми пробиваха вратите и прозорците и рикошираха из коридорите.

От къщата започнаха да отвръщат на изстрелите, но рядко и некоординирано.

Изведнъж картечниците утихнаха. Същият глас, приглушен от разстоянието, извика:

- Последно предупреждение! Излизайте вън с вдигнати ръце, мамка ви! Иначе ще ви избием до крак!

- Огън, огън! - кресна отнякъде Воля, май бе на втория етаж.

Стрелбата се поднови.

Трябва някак да се измъквам от тази неприятна ситуация, размишляваше Фандорин, пресичайки откритите пространства с цялата скорост, на която бе способен, а на горе-долу защитените места забавяше ход. Червените воюват с черните, и нека го правят, за Бога, аку ва аку-о куу, едно зло поглъща друго, но какво може да направи в тази ситуация един благороден мъж, напуснат от енергията Ки? Вярно, че му оставаше умствената енергия

Тиноо. Тя му даде единствения правилен съвет: да се скрие там, докъдето не достигат куршумите, и да изчака, докато цялата тази Секигахара[31] приключи. Няма да продължи дълго. Черногвардейците гърмяха през прозорците, напосоки в мрака, ей така, в празното пространство, за сметка на това целият артел сияеше със светлините си и представляваше отлична мишена. В суматохата никой не се бе сетил да изключи осветлението. Тук-там се търкаляха трупове. Фандорин се спря край единия и се навъси. Беше Джики. Ризата му бе разкъсана на гърдите, кобурът беше празен. Главата му бе извърната на една страна, на тила му имаше вертикална кървава вдлъбнатина. Някой бе сграбчил кавказеца за гърлото и му бе смазал черепа в ъгъла. Не беше трудно човек да се досети кой. Явно грузинецът се бе разсеял, когато започна стрелбата, и осъденият не беше изпуснал този шанс...

Господин Невски си е сбъркал амплоато, помисли мрачно Ераст Петрович. Трябваше да играе не герой-любовник, а шмекер от китайския театър. Впрочем този хуалян нямаше къде да се дене от обстрелваната къща. Ако го видят своите, ще го застрелят, червените също няма да го пощадят. Да върви при Акума[32] , да оставим шмекера на собствената му карма.

Горе беше многолюдно. Основната част от бойците се бе струпала тук, изоставяйки първия етаж. Съдейки по стрелбата и виковете, червените вече бяха проникнали там, при това на няколко места едновременно.

Воля сновеше от стая в стая и казваше на стрелците:

- Сбогом, братя! Помнете: по-добре да умреш прав, отколкото да живееш на колене Сбогом... Помнете... Сбогом... Помнете...

С дългия си шлифер и прошарената брада той приличаше на призрака на бащата на Хамлет. И думите му са подобни, помисли си Ераст Петрович: „Прощавай! Сбогом! И не ме забравяй[33] !_"

След длъгнестия и хилав Воля предано вървеше Рисчето.

- Наведи се, Арон, наведи се! - повтаряше тя, когато той минаваше край поредния прозорец.

- Толкова е невнимателен, изобщо не се пази - каза тя, когато срещна погледа на Фандорин. - Знаете ли, винаги съм мечтала за това. Че ще бъдем заедно с него до края.

- Вие го обичате - учуди се Ераст Петрович (всъщност можеше да го издедуктира и по-рано).

Момичето отговори простичко:

- Обичам го.

- Почакайте, нали казвахте, че сега не е време за любов? Това прозвуча още по-глупаво.

- Той има нужда от мен. Той самият не го осъзнава, но аз съм му много нужна. Без мен е загубен - отвърна Рисчето, сякаш се оправдаваше.

Фандорин може и да не разбираше много от женска психология, но за сметка на това отлично познаваше мъжете. Но той спести на девойката това, че хората като Воля нямат нужда от никого. Те са вечни единаци.

Неясно защо Ераст Петрович продължаваше да върви след артелчика и спътницата му. Може би защото те се движеха бавно и той с неговия бастун не изоставаше от тях.

Един куршум проби вратата и обсипа с трески него и Рисчето. Момичето разсеяно обърса бузата си.

- Знаете ли на колко години е Арон?

- Предполагам, че е над петдесет.

- На тридесет и седем. Седемнадесет от тях е прекарал в затвора, на каторга и в изгнание, а там се остарява два пъти по-бързо. Представяте ли си? Той е най-свободният човек на света, а през половината му живот са го държали в клетка.

Изведнъж обстрелът на сградата утихна.

- Анархия, предавайте се! - сега гласът с рупора звучеше някъде отдолу. - Песента ви е изпята ! Първият етаж е наш! Трябва ни само Арон Воля! Останалите няма да ги пипнем!

На втория етаж в отговор завикаха различни неща. На места: „А нещо по-сочно не щеш ли?", а на други: „Предаваме се, предаваме се, не стреляйте!"

Воля се обърна към Рисчето.

- Никого няма да карам насила. Тяхна си работа. Който иска да живее на колене - нека живее. Но мен повече няма да ме напъхат в клетка. Отивам горе на тавана. Ще стрелям, докато имам патрони!

Той измъкна маузера от кобура и хукна към стълбището.

- Идвам с теб! - хвърли се след него Рисчето.

Из стаите вървеше препирня между оцелелите - да се предадат или да се бият. Никой не стреляше.

- Ей, почакайте!

Ераст Петрович също се насочи към стълбището, но сега онези двамата се движеха бързо, не можеше да ги догони.

Прескачайки през едно стъпало, Воля се качи до площадката между етажите, огледа се за Рисчето, която го настигаше.

- Стойте! - повика ги Фандорин. - Съвсем не е задължително...

Думите му потънаха в пукотевицата. Някой все пак откри огън и по къщата отново се посипаха картечни откоси и залпове на пушки.

Отгоре, право в краката на артелчика, падна и подскочи нещо малко и черно. Лимонка! Значи червените са превзели тавана. Явно се бяха качили там по пожарната стълба.

След това всичко стана за секунда.

Рисчето хвана Воля за ръката и го бутна с такава неженска сила, че той не се задържа на краката си и се претърколи надолу по стълбите. Девойката също загуби равновесие, започна да пада, но така и не докосна пода. Взривът подхвърли малкото й тяло и с всичка сила го заби в стената, която веднага се покри с кървави пръски.

Фандорин подхвана зашеметения от падането Воля под ръка, помъкна го далеч от стълбите. Червените не бързаха да слизат. Хвърлиха още една граната, но тя подскочи по стъпалата и се взриви напразно.

Артелчикът крачеше неуверено и все се оглеждаше.

- Жалко. Тя беше истински боец... Както и да е. Сега всички ще загинем.

- Не всички. Чувате ли?

Сега вече на целия етаж крещяха:

- Предаваме се! Предаваме се!

- Ами тогава само аз! - Воля размаха маузера. - И няма да се застрелям. Няма да доставя това удоволствие на болшевиките. Нека сами убият Арон Воля!

- Съвсем не е нужно да загивате. Измъкнете се на двора. Навън е тъмно. Може би ще успеете да избягате.

- А после какво? Нали чу, нашите ги бият из целия град. Къде ще се дяна? Не познавам Москва. Никого не познавам тук.

- Ако успеете да пробиете блокадата, вървете на Покровка, в „Малий Успенский переулок". Питайте за „Сверчков переулок", по-често го наричат така. Ще видите двор зад ограда, в дъното има малка сграда с колони. Почукайте. Ще ви отвори японец. Ще му покажете това. Дайте ръка.

Фандорин извади химически молив, облиза го, написа на японски на ръката на артелчика: „Помогни му".

- Какви са тези заврънкулки?

- Вълшебно заклинание, което ще ви спаси... Бягайте в ъгловия кабинет. Там край прозореца е водосточната тръба. Ще можете ли да се спуснете по нея?

- През единадесета избягах от Якутския централен затвор - по въже през покрива. А ти?

- Аз с тръбата няма да се справя - въздъхна Ераст Петрович. - Нищо. Ще се оправя. Хайде, бягайте!

Артелчикът захвърли на пода шлифера си. Тръгна. Отдолу крещяха в рупора:

- Излизайте един по един, черни задници! Ръцете горе, мутрите надолу! Не се шубелисвайте, няма да ви стреляме! Ще ви понатупаме малко и после шут през портата!

Тази перспектива изобщо не устройваше Фандорин. По-добре да се изчака тук, докато всичко утихне. И той се върна към първоначалния план.

За да стигне до хранилището, трябваше първо да преодолее целия коридор и там да свие зад ъгъла. Насреща му от вратите се измъкваха пребледнели, объркани хора, мнозина бяха окървавени, някои едва ходеха. Червената правда се оказа по-силна от черната, мислеше си Ераст Петрович. Което е естествено, защото при пряк сблъсък на индивидуализма с колективизма първият няма шансове да победи.

Зад ъгъла, тоест вече в пристройката, коридорът бе тъмен и пуст. На стената, край която загина художникът-часовой, се кълчеше цицорестата анархистка Венера.

Фандорин влезе в тъмната стая, плътно затвори вратата след себе си, взе да шари по стената в търсене на ключа на лампата. Той май беше някъде отдясно. Аха, ето го.

Лампата светна.

Зад гърба му прозвуча радостно изумен глас:

- Виж ти кой е дошъл!

На масата по турски седеше Невски и примижаваше от ярката светлина.

- Великите умове мислят сходно. Вие също ли включихте, че куршумите не стигат до тук? Ама че работа, Фортуна е милостива! Седя, чакам, и трупът на врага сам си доплува! -актьорът скочи на пода, разпери по шутовски ръце, сякаш искаше да го прегърне. Издекламира:

При думата „Фортуна" Фандорин се намръщи. Тази вятърничава особа нещо взе прекалено често да му изневерява.

Невски хищно се усмихваше.

- И какво, поперчихте ли се? Поиграхте ли си на съд? Сега аз ще бъда съдията. Веднага ще обявя присъдата, без протакане. „Осъден си на смърт, потомъко на Велзевул!" - той величествено вдигна ръка и обърна палеца надолу.

- С какво да ви пречукам, мосю Фандорин? Ще ми се да е нещо ефектно.

Той взе един сребърен свещник от масата, повъртя го и го остави.

- Не, това е тривиално... Ето с какво! Оръдието на Божия гняв - с тези думи той вдигна масивно, осмоъгълно разпятие. - Гарантирам моментално опрощаване на всички грехове.

Или пък с нещо друго? Направо се колебая. Доста се чудя...

Невски правеше физиономии, правеше се на замислен, протакаше - наслаждаваше се на мига.

- Не! Решено е! Вие сте благороден идалго и имате правото да загинете от меч!

Взе от масата георгиевска наградна сабя със златен ефес, оголи острието. По полираната му повърхност светнаха отблясъци.

Фандорин се замисли дали да не се опита да докопа този шут с бастуна. Не, нямаше смисъл и да опитва. Нямаше да се получи силен и бърз удар, а не му се щеше да изглежда жалък. По-добре бе да умре без излишна суетня.

Невски явно бе учил сценична фехтовка. Той описа с острието няколко странни, изящно усукани фигури във въздуха, след това направи напад - Ераст Петрович инстинктивно се отдръпна встрани, иначе острието щеше да го прободе в гърдите. После отстъпи назад. Опря се с гръб в един от шкафовете.

Актьорът злорадо се ухили:

- Аха, все пак не сте от камък. Не ви се мре. Но ще се наложи, няма къде да се денете. Сега бавно и с удоволствие ще ви прикова към дървото. Като пеперуда от колекция, с игла през коремчето.

Той смъкна острието по-надолу, на нивото на корема. Натисна. Остра болка прониза тялото на Фандорин, а Невски отгоре на всичкото леко завъртя ефеса, разширявайки раната.

- Нали няма да бързаме? Толкова е приятно!

С юмрук няма да мога да го стигна, мислеше си Фандорин. С крак бих могъл да го докопам, но как да вдигна този крак. Трябва да стоя и да не мърдам. И най-вече - да не простена, да не се развикам. Преодоляването на болката - това е една от радостите на самурая.

Проблемът бе, че не само го болеше. В корема си усещаше още нещо - някакво странно потрепване, сякаш там наистина пърхаше пеперудка. Ераст Петрович престана да обръща внимание на дрънкането на този сяожън[34] , започна да се вслушва в себе си.

Нима.... Нима това е тя? Ето къде се е криела!

Разбира се, къде другаде да бъде? Хара[35] - това е вместилището на жизнената сила. Когато самураят иска да я пусне на свобода, той си разпорва корема. Стоманеното пробождане събуди енергията Ки. Тя се надига!

Вътре в него струеше енергия, която всеки миг се усилваше. Болка повече нямаше, само звънтяща вибрация, изпълваща цялото му същество.

Фандорин радостно се изсмя и сграбчи острието с ръка. Не беше остро - кой точи парадна сабя?

Невски млъкна. Удивено вдигна вежди. Опита се да забие острието, но то не помръдна и на йота. Пробва да го дръпне към себе си - също не стана.

- Що за фокуси... - промърмори той.

И изведнъж пусна ефеса. Отскочи към отсрещната стена, която също бе изцяло заета от рафтове. Измъкна пистолет.

- По дяволите! Пукни просто от куршум!

На Ераст Петрович му се струваше, че движенията на врага са странно забавени: Невски плавно се отдалечава, дълго вади оръжието от джоба, „браунингът" се закача за плата, бавно се освобождава. Можеше с лекота да избие пистолета от ръката му или да събори несръчния злодей на земята. Но не му се бързаше. Затъжилото се по скоростта тяло имаше нужда от силни усещания.

Ето, Невски насочи дулото, целейки се право в челото му. Фандорин не помръдна, само се усмихваше. По корема го гъделичкаше струйката стичаща се кръв. Приятно му беше. Цялата карада искреше от живот, сякаш мехурчетата на току-що налято шампанско.

„Браунингът" изплю огнено жило. Главата на Фандорин сякаш от само себе си се люшна встрани. Куршумът с хрущене се заби в дървото.

Ръцете също действаха без команда, бързо и синхронизирано.

Лявата завъртя сабята с ефеса към него, с подхвърляне. Дясната я подхвана и я метна кратко и точно.

Отекна още един изстрел. Вторият куршум профуча на милиметър от ухото на Фандорин.

И пистолетът изтрополи на пода.

Невски хвърляше коси погледи надолу, сякаш искаше да види там нещо, но не можеше. Имаше какво да се види. Сабята бе пробила гърлото на актьора и до половината се бе заклещила във вратата на шкафа.

- И кой от нас е п-пеперудата? - попита Ераст Петрович.

Ръцете на умиращия се вкопчиха в сабята и се отпуснаха. Очите му се затвориха. Тялото омекна, но остана да виси.

Фандорин дори не гледаше мъртвеца. Стисна няколко пъти пръсти. Приклекна и подскочи - първо не много високо, след това още веднъж, на около метър и половина.

Удари с юмрук по края на масата. Краката поддадоха, плотът се кривна, от него със звън се изтърколиха сребърните чаши, свещниците и други блестящи дрънкулки.

- Е-ето така - каза Ераст Петрович на енергията Ки. -Повече не си п-прави шегички.

Пак заеквам, проумя изведнъж той. Не може ли да е без инвалидност, а? Добре де, по-приятно е да заекваш с енергията Ки, отколкото да пееш като славей в инвалидна количка.

Той надникна през вратата. Ослуша се. В далечината някой командваше:

- Претърсете всички помещения! Къде са пазили награбеното? Да се сложат постови! Воля намерихте ли?

Стъпвайки леко и безшумно, Фандорин тръгна по коридора, надникна иззад ъгъла.

Командирът беше някакъв дребен тип с пищни мустаци и кожена фуражка с червена звезда. Навсякъде имаше хора - събираха захвърленото оръжие, влачеха труповете, оглеждаха стаите. Всяка минута щяха да стигнат до пристройката.

Ераст Петрович нямаше никакво намерение да ги чака.

Влезе в първата срещната врата, отвори прозореца и без много да му мисли, прескочи през перваза в мрака.

Ех, че хубаво