Неподражаемият Джийвс

1ГОЛЕМИЯТ МОЗЪК

— Добро утро, Джийвс — казах аз.

— Добро утро, сър — отвърна Джийвс и постави на масичката до леглото ми първата за деня чаша животоспасяващ чай. Отпих една глътка. Без грешка, както винаги. Нито прекалено врял, нито много сладък, нито излишно силен, нито ненужно слаб, нито една капка, разлята по чинийката. Какво явление е този Джийвс! Всичко знае, всичко му иде отръки. Казвал съм го преди и пак ще го повторя без задръжки. Ще ви дам един елементарен пример. Всички други прислужници преди него (а такива Бог дал), с пукването на зората нахълтваха в покоите ми като ято настъпени хипопотами, та ми вкисваха деня, преди още да е започнал. Но не и Джийвс. Шесто чувство безпогрешно му нашепва кога съм се пробудил и той се плъзва беззвучно в спалнята две минути след първото ми стълкновение с новия ден.

— Как е времето, Джийвс?

— Изключително благоприятно, сър.

— Какво ново във вестниците?

— Неизменните търкания на Балканите, сър. Иначе нищо интересно.

— Знаеш ли, Джийвс, снощи в клуба един приятел ме посъветва да заложа и последната си риза на Прайвътиър в днешните надбягвания в два часа. Какво ще кажеш?

— Не бих ви препоръчал този кон, сър. Потеклото му по бащина линия ми вдъхва известни опасения относно неговата благонадеждност.

Това ми стига. Джийвс знае. Откъде — представа си нямам, но знае. Навремето след подобно негово изказване се подсмихвах снизходително и вършех каквото си бях наумил за голяма радост на посредниците по залаганията. Но вече да имат да вземат.

— Като казах риза, та се сетих — продължих аз. — Доставиха ли ми моравите ризи, които си бях поръчал?

— Да, сър. Върнах ги обратно.

— Как така ги върна?

— Върнах ги, сър. Нямаше да ви отиват.

Докривя ми, защото от доста време предвкусвах ефекта, който щях да произведа с тези нежнопатладжанени копринени ризи, но се преклоних пред по-висшия разум. Мекушав ли ме нарекохте? Може. Повечето ми приятели са склонни да ограничават дейността на прислужниците си до гладенето на панталони, без да ги допускат до високите ешелони на властта. Джийвс обаче е друга работа. Откакто е при мен, аз гледам на него като на душеприказчик, наставник и приятел.

— Преди няколко минути се обади господин Литъл, сър. Аз го уведомих, че още не сте се събудили.

— Заръча ли да ми предадеш нещо?

— Не, сър.

Не бих казал, че съобщението ме хвърли в трепетно очакване. Бинго Литъл ми е съученик от едно време и аз често се радвам на неговата компания. Пада се племенник на стария Мортимър Литъл, дето неотдавна се оттегли на заслужен отдих с една възтлъста сума в банката. (Не може да не сте чували за Мазилото на Литъл — ТО СМАЗВА ВАШИТЕ СТАВИ.) Та по тази причина Бинго се пилее из Лондон с тъпкани джобове и води завидно обезпечен живот. Така че вероятността обаждането му да е било предизвикано от нещо жизненоважно беше, меко казано, нулева. Предположих, че е открил някоя нова марка цигари и няма търпение да ми се похвали. Затова не допуснах тревожна мисъл да помрачи закуската ми.

След като хапнах, запалих цигара и отидох до отворения прозорец да проверя деня. Действително се оказа един от най-сочните, които бях виждал.

— Джийвс!

— Да, сър?

Той тъкмо прибираше остатъците от закуската, но при звука на господарския глас чинопоклонно заряза заниманието си.

— Ти излезе прав. Утрото е пръстите да си оближеш.

— Да, сър.

— Както е казал поетът, Джийвс, пролет мила, животворна и тям подобни.

— Такива са и моите впечатления, сър.

— Тогава, Джийвс, пълен напред! Давай джентълменските одеяния, най-жълтите ми обувки и любимата зелена шапка. Отивам в парка да се отдам на пасторални танци.

Не знам дали и вас не са ви обземали подобни настроения в края на април и началото на май, когато небето е ясносиньо, тук-таме се мяркат облачета като вакли агънца, а откъм запад повява свежина. Усещаш как пърхаш две педи над земята. Настройваш се романтично. Аз не съм от онези, на които им потичат лигите при вида на жена, но тази сутрин ми се прииска да налетя на някое омайно създание, което да ме моли на колене да го спася от банда убийци. Затова може би се почувствах като спукан балон, когато вместо на омайно създание налетях на Бинго Литъл с вид на последна грижа, или по-точно казано, провесил на врата си най-отблъскващата цикламена връзка на големи конски подкови, която съм виждал извън очертанията на хиподрума.

— Здрасти Бърти — каза Бинго.

— Божичко! — задавих се аз. — В-в-връзката! З-з-защо? Защо, господи!

— А, връзката! — Той се изчерви. — Ами… таквоз… подарък ми е.

Видът му беше задръстен, затова тактично не задълбах в темата. Продължихме из парка и приседнахме на два стола до езерото.

— Джийвс ми каза, че си ме търсил за нещо.

— Ъ? — стресна се Бинго. — Какво рече? А да.

Изчаках да чуя изложението му, но не биде. Разговорът не потръгна. Бинго гледаше пред себе си със стъклени очи.

— Слушай, Бърти — обади се все пак след десет минути.

— Ъ?

— Харесваш ли името Анабела?

— Не.

— Как така — не?

— Ей така — не.

— Не?!

— Не!!

— Че ти глух ли си? Не чуваш ли музиката в това име, подобна на полъх, галещ нежно върховете на тополите?

— Не.

Той понечи да се огорчи, но после живна.

— Откъде да чуеш? Винаги си бил безчувствено дебелокожо магаре.

— Щом казваш. Коя е тя? Започни от началото.

Защото вече ми беше ясно, че любовта за пореден път не е простила на Бинго. Откакто го познавам, а то ще рече от първо отделение, той не пропуска и най-слабото предизвикателство, за да се влюби — най-често напролет, която му действа безотказно като английска сол. В училище никой не можеше да се мери с неговата колекция от снимки на филмови звезди, а докато следвахме в Оксфорд, беше дошъл до гуша на всички с романтичната си натура.

— Ела да обядваме заедно, ще те запозная с нея — покани ме той и си погледна часовника.

— Дадено. Къде ви е срещата? В „Риц“?

— Близо до „Риц“.

В географско отношение не излъга. На петдесетина метра източно от „Риц“ се помещава една от множеството скверни закусвалните които омърсиха Лондон. Именно в нея, ако щете вярвайте, се шмугна младият Бинго и преди да съм хлъцнал, той вече се беше разположил на неудобен стол пред маса, изплескана с трохи и кафе.

Имах чувството, че съм влязъл в киносалона по средата на прожекцията и не съм в състояние да следя сюжета. Бинго не е милионер, но никога не е страдал от недостиг на налични. Освен постъпленията от чичо му, които ежемесечно му тъпчат джоба, той завърши успешно тазгодишния сезон на надбягванията с препятствия. Защо тогава ще дава обяд на любимото момиче в подобна кочина?

Точно в този момент към нас се приближи сервитьорката. Хубаво момиче.

— Няма ли да чакаме…? — започнах аз, защото много ми дойде. Не стига дето води момичето по такива неназоваеми места, ами е готов да започне и да се тъпче, преди то да се е появило. Ала зърнах топографията му и си затворих устата.

Очите му бяха оцъклени. Лицето му бе обагрено от красиво зарево. Ако Пикасо имаше Розов период, той много би се зарадвал на Бинго.

— Здравей, Анабела — рече приятелят ми, след като преглътна мъчително.

— Здрасти — каза момичето.

— Анабела, да ти представя Бърти Устър, мой стар приятел.

— Много ми е приятно. Какъв хубав ден.

— Чуден — откликнах аз.

— Виж, сложил съм си връзката — пелтечеше Бинго.

— Много ти отива — отвърна момичето.

Ако някой ми кажеше, че подобна връзка ми отива, бих го светнал с чадъра по главата, без оглед на възраст и пол. Бедният Бинго обаче само се доизчерви от доволство и запремигва по най-отблъскващ начин.

— Е, какво ще хапнете днес? — внесе момичето делова нотка в светския разговор.

Бинго предано се зачете в менюто.

— Искам чаша какао с мляко, студено телешко, баница с шунка, парче плодов кейк и целувка. Същото и за теб, нали, Бърти?

Как не повърнах. От години се нарича мой приятел, а през цялото време е допускал, че ще оскърбя предания си стомах с подобна отврат.

— Или предпочиташ горещ пудинг с месо и малко лимонада? — продължи Бинго.

Страшно е да наблюдаваш пораженията, които нанася любовта. Този човек, който така лекомислено ми предлагаше целувки с лимонада, само преди една седмица обясняваше на оберкелнера в „Клариджис“ как именно майсторът-готвач да приготви неговото sole frite augourmet aux champignons и заплашваше да го захлупи на главата на човечеца, ако указанията му не са спазени безпрекословно. О, спи ли Бог?

Препечен хляб с масло и чаша кафе ми се сториха единствените в менюто, които не звучаха като приготвени за почерпка на предпочитани врагове, а след като си поръчах, Анабела ни остави насаме.

— Е? — попита прехласнатият Бинго.

Явно държеше да чуе мнението ми за току-що отдалечилата се издънка на Борджиите.

— Много е мила — смотолевих аз. Той не остана доволен.

— Не намираш ли, че е най-възхитителното създание, което си виждал през целия си безполезен живот?

— Да, да — побързах да го успокоя. — Къде се запозна с нея?

— На танцова забава в Камбъруел.

— Какво, по дяволите, си правил на танцова забава в Камбъруел?

— Ами твоят Джийвс ми предложи да купя два билета. Мероприятието било с благотворителна цел.

— Джийвс? Сега чувам, че ходел по танци.

— Е, и той има нужда да си отдъхне от теб. Така или иначе, Джийвс присъстваше на веселбата и доста ловко се мяташе по дансинга. Отначало нямах намерение да ходя, но после си викам — я да ида да се посмея. Господи, Бърти, като си помисля какво щях да изпусна! — пребледня той внезапно.

— Какво? — не проумях аз.

— Анабела, идиот такъв! Ако не бях отишъл, нямаше да срещна Анабела.

— О!

Тук Бинго изпадна в транс и излезе от него само веднъж, колкото да отхапе от баницата с шунка.

— Бърти — чух по едно време. — Искам един съвет.

— Давай.

— Нямам предвид твоя съвет, защото той не би свършил работа никому. Не се засягай, но всички те знаем какво си магаре.

— Продължавай.

— От теб искам просто да изложиш моя казус пред Джийвс и да чуеш с какво предложение ще излезе. Често си ми казвал, че те е измъкнал от какви ли не накисваници. Ако може да се вярва на думите ти, той е мозъкът във вашата къща.

— Досега не имало случай да ме подхлъзне.

— Тогава му разкажи за мен.

— Кое за теб?

— Моята дилема!

— Каква дилема?

— Ами чичо ми бе, кретен! Какво, според теб, ще каже чичо ми? Ако го цапна с тая история, ще почне да се връзва пред камината на моряшки възли.

— От докачливите ли е?

— И още как. Трябва деликатно да го подготвим за новината. Все пак съм зависим от дъртия. Ако ми отреже наличните, пиши ме свършен. Значи така — питаш Джийвс как да постигна щастлив завършек. Кажи му, че ако ми издейства сватбения марш, може да разчита на половината ми кралство. Или с други думи на десет лири. Джийвс ще си напъне ли мозъка за десет лири?

— Не се и съмнявам.

Не мислете, че бях изненадан от готовността на Бинго да споделя с Джийвс сърдечните си трепети и то без задръжки. Това би било първото нещо, хрумнало и на мен при всяко сгромолясване от стълбата на живота. Мозъкът си е мозък, а джийвсовият няма равен на себе си.

След вечеря побързах да му изложа случая.

— Джийвс!

— Да, сър?

— Зает ли си в момента?

— Не, сър. По това време чета някоя поучителна книга, но ако имате нужда от услугите ми, мога да отложа заниманието си за по-подходящи времена.

— Трябва ми твоя съвет. Става дума за господин Литъл.

— Младият господин Литъл, сър, и старият, който живее в Паунсби Гардънс?

Както изтъкнах вече нееднократно, Джийвс знае всичко. Аз цял живот познавам Бинго, споделял съм с него и последната си мастилница в училище, а да пукна, ако имах представа къде живее чичо му.

— Откъде знаеш, че живее в Паунсби Гардънс?

— Поддържам отношения от лично естество с готвачката на стария господин Литъл, сър. Дори сме стигнали до известно споразумение.

Бре да му не види! Ако пък ми е минало през ума, че Джийвс е способен на подобни… как да ги нарека.

— Да не искаш да, кажеш, че си сгоден?

— Смисълът на споменатото споразумение би могло да се резюмира с подобни думи, сър.

— Виж ти!

— Тя е изключително надарена готвачка, сър — поясни Джийвс. — За какво искахте да говорите с мен?

Аз му изложих казуса.

— Така стоят нещата, Джийвс, и е редно да се притечем на помощ на горкия Бинго. Разкажи ми за дъртия Литъл. Що за птица е?

— Доста любопитен екземпляр, сър. Откакто се е пенсионирал, живее като отшелник, посветил се единствено на удоволствията на масата.

— Лакомо прасе, с други думи?

— Не бих си позволил подобна характеризация, сър. Лично аз бих го нарекъл гастроном. Много е взискателен относно качествата на храната и поради тези причини цени високо професионалните услуги на госпожица Уотсън.

— Готвачката?

— Да, сър.

— В такъв случай трябва да му изстреляме Бинго след вечеря, когато е благоразположен след обилната и вкусна храна.

— Затруднението, сър, произтича от факта, че понастоящем господин Литъл е на диета, необходимостта от която е продиктувана от болезнена атака на подагра.

— Сега вече я втасахме.

— А според мен, сър, би могло недомогването на стария господин Литъл да бъде обърнато в изгода на младия господин Литъл. Преди два дни разговарях с прислужника на господин Литъл и той ме уведоми, че основното му задължение е да чете на господин Литъл преди лягане. На ваше място, сър, бих посъветвал господин Литъл да чете вечер на чичо си.

— Племенническа преданост и прочее? Да трогнем дъртия с проява на чичолюбие?

— Донякъде, сър. Аз лично бих се осланял повече на литературния вкус, който господин Литъл би проявил в конкретния случай.

— Пусни светлина в тунела.

— Методът, който препоръчвам, сър, е наречен от специалистите „пряко внушение“. Неговата същност се състои в това да се втълпи на обекта посредством постоянно повторение желанието на субекта.

— Или казано с човешки думи, ако твърдим безспир, че от даден сапун по-добър няма, рано или късно клиентът ще хукне към близкия магазин да си го купи.

— Точно така, сър. Същият този метод беше в основата на пропагандата по време на последната война. Не виждам защо да не го възприемем за мирновременни цели, като се опитаме да внушим на субекта новаторски възгледи за класовите различия. Ако младият господин Литъл чете ден подир ден на чичо си как млади особи от нисше потекло се омъжват с най-препоръчителни резултати за богати наследници, смятам, че господин Литъл ще успее да подготви мисловната почва на чичо си за брак със сервитьорка от закусвалня.

— Че има ли такива книги в наше време? Не съм срещал напоследък рецензии за подобно четиво.

— Да, сър, има, и то в несметни количества. Само че този вид литература не се радва на радушен прием от страна на критиката. Попадала ли ви е „Само за любов“ от Роузи М. Банкс?

— Не.

— А „Едно жарко, жарко лято“ от същата авторка?

— Не.

— Аз имам леля, която притежава пълните събрани съчинения на Роузи М. Банкс. Ще взема назаем от библиотеката й необходимото количество. Много увлекателно и леко четиво.

— Е, струва си да опитаме.

— Това е методът, който бих препоръчал, сър.

— Добре тогава. Беж при леля ти и да те видя тук с две от най-сочните. Време за губене няма.

— Да, сър.