Неподражаемият Джийвс

2НЯМА СВАТБЕН МАРШ ЗА БИНГО

Три дни по-късно Бинго докладва, че Роузи М. Банкс е върхът и прозата й несъмнено давала желаните плодове. Дъртият Литъл отначало се напушил, като чул за набелязаната промяна в литературната му диета, тъй като никак не си падал по художествената проза и всяка вечер се придържал към обилна доза тежки политически обзори. Бинго обаче успял да му пробута една глава от „Само за любов“, преди онзи да се усети, и оттам нататък работата потръгнала. Вече били приключили с „Едно жарко, жарко лято“, „Алената роза на страстта“, „Любовта на графа“ и „Тя беше обикновено момиче“. Сега преполовявали „Ухажването на лорд Стрейтморлик“.

Всичко това Бинго сподели с мен с дрезгав шепот на чаша шери с разбито яйце. Единственият трън по посипания с рози път се оказало напрежението върху гласните му струни, които взели да се пропукват. Проверил в медицинската енциклопедия симптомите и си беше поставил диагноза — „свещеническо“ гърло. Но това, естествено, бледнееше на фона на големия успех в начинанието и на вечерите, приготвени от готвачката на стария Литъл, които, по думите на Бинго, били да си оближеш и пръстите на краката. Сълзи бликнаха от очите на нещастника, когато заговори за нейните бульони. Сигурно за млад прав мъж, поглъщал седмици наред целувки с лимонада, това ще е било като непредвидено гостуване в рая.

Старият Литъл не му бил от голяма помощ в тези пиршества, но все пак сядал на масата, каза Бинго, изяждал си безропотно кашата от препечено брашънце, душел ястията, споделял зареяно спомени за минали гастрономични излишества и чертаел със замах грандиозни бъдещи менюта. Така че, решихме ние, и той се е забавлявал по свой си начин. Всичко се плъзгаше по мед и масло и Бинго съзираше светъл лъч в тунела. Беше намислил нещо, но отказа да го сподели с мен и само ме увери, че било „тука ли си, там стой“.

— Напредваме, Джийвс — казах аз, като се прибрах вечерта.

— Радвам се да го чуя, сър.

— Господин Литъл твърди, че чичо му преглъщал като бултериер на голямата сцена от „Тя беше обикновено момиче“.

— Нима, сър?

— Онова място, където лорд Клод я сграбчва в прегръдките си и казва…

— Запознат съм с това литературно произведение, сър. Крайно затрогващ пасаж. Любимият на леля ми.

— На прав път сме, ако питаш мен.

— По всичко личи, сър.

— Дори бих предрекъл един от поредните ти успехи. Винаги съм го твърдял и пак ще го повторя, че в мозъчно отношение, Джийвс, никой не може да ти излезе насреща. Всички големи мислители на нашето време са само лица от тълпата, която със завист ти гълта прахта.

— Благодаря ви, сър. Старая се да нося удовлетворение.

Една седмица по-късно Бинго нахлу при мен с новината, че старият Литъл вече се оправял от подаграта и на другия ден щял да се присъедини към човешкия род с нож и вилица в ръка.

— И да не забравя, Бърти — додаде Бинго. — Чичо те кани утре на обяд.

— Мен?! Защо мен? Та той дори не знае за моето съществуване!

— Знае. Аз му разправих.

— Какво си му разправил?

— Ами… какво ли не. Така или иначе, иска да се запознаете. И един съвет от мен, момко — иди! Утре обядът се очертава като „не ме бутай, аз сам ще падна“.

Не знам защо останах с впечатлението, че в държането на Бинго има нещо крайно озадачаващо, дори зловещо в своята необяснимост. Категорично имаше вид на човек, който крие заек в цилиндъра си.

— Тази работа смърди нездравословно — облякох аз в словесен израз подозренията си. — Защо му е на чичо ти да обядва с човек, когото през живота си не е виждал?

— Скъпи мой непрокопсанико, не чу ли какво ти казах преди малко — че съм му разправил всичко за теб? Казах му, че си най-добрият ми приятел, че сме съученици от деца и прочие глупости.

— Въпреки това… Пък и защо толкова държиш да се явя на този обяд?

Бинго се поколеба, преди да отговори.

— Искам от теб да му изложиш матримониалните ми въжделения. На мен не ми стиска.

— Какво?! Да пукна ако…

— И се наричаш мой приятел?

— Всичко в границите си.

— Бърти — промълви Бинго с укор, — та аз ти спасих живота!

— Кога?

— Не беше ли ти? Че кой ще е бил тогава? Така или иначе, знаем се от деца. Не можеш да ме подхлъзнеш.

— Добре де, добре. Но като твърдиш, че не ти стискало, безкрайно се подценяваш. За човек, който има наглостта да дойде тук и…

— Утре — каза Бинго. — В един и половина. Не закъснявай.

Колкото повече размишлявах над предстоящия обяд, толкова повече се разстройвах. Лесно му е на Бинго да ми обещава кулинарни радости, ама каква полза от тази перспектива за човек, комуто предстои изритване на улицата още по време на ордьоврите? Но нямаше как — думата на един Устър на две не става, така че на другия ден в един и половина аз натиснах звънеца на Паунсби Гардънс 16. Секунди по-късно бях в гостната и ръката ми бе крепко раздрусана от най-дебелия човек, когото бях виждал до този момент.

Родът Литъл очевидно се ръководеше от девиза, че разнообразието му е майката. Младият Бинго е дълъг и мършав, без грам тлъстина под тъканите. Такъв си е откакто го помня, което ще рече през целия му безпътен живот. Чичото възстановяваше равновесието, и то с излишък. Ръката, която обгърна моята, бе самото тържество на плътта.

— Господин Устър, толкова съм щастлив… за мен е такава чест… нямам думи да изразя…

Явно по необясними причини Бинго се беше олял. Сякаш се канеше да ме продава.

— О! А! — успях да произнеса аз, а чичото отстъпи леко назад, без да изпуска от челичената хватка любимата ми дясна ръка.

— Тъй млад, а вече сте постигнали всичко в живота.

Тук вече вдигнах ръце и се предадох. Моето семейство, начело с леля ми Агата, никога не е пропускало сгоден и несгоден случай да изтъкне, че животът ми е безвъзвратно пропилян и че откак съм спечелил във второ отделение наградата за най-добър хербарий от диви цветя, събрани по време на лятната ваканция, не съм направил нищо като хората. Тъкмо се чудех с кого ме бърка, когато чух телефонен звън и прислужницата довтаса да ми съобщи, че било за мен. Излязох в антрето и вдигнах слушалката.

— Ало! — чух гласа на Бинго. — Значи вече си там? Браво! Знаех си, че мога да разчитам на теб. Слушай, чичо ми остана ли доволен от запознанството си с теб?

— Олигави ме целия. Аз съм в пълно недоумение.

— Всичко е наред. Нали затова се обаждам — да разсея мъглата. Знам, че няма да имаш нищо против… Казах му, че ти си авторът на книгите, от които му чета.

— Какво?!

— Да. Казах му, че Роузи М. Банкс е твоят литературен псевдоним, защото си много свенлив и необщителен. Така че той ще те слуша, та ушите му ще хлопат. Ще попива благоговейно всяка твоя дума. Страхотно хрумване, а? Самият Джийвс едва ли щеше да роди нещо по-така. Затова не се стискай, момчето ми, ами наблегни на факта, че не мога да издържам семейство със сегашната мизерна лепта. Ако искаме филмът да завърши с бавно отдалечаване на камерата от нежно прегръщаща се двойка, трябва поне да удвои дажбата. Давай, значи!

И той затвори. В същия миг икономът удари гонга за обяд, любезният домакин се търкулна по стълбите и тупна в краката ми като презряла тиква.

Винаги ще си спомням за този обяд с болка в сърцето. Защото беше обядът на всички обяди, а аз не бях в състояние да му отдам дължимото. Подсъзнателно усещах какво се поднася на масата, но живите въглени, на които ме беше насадил моят приятел, прегаряха дъното на елегантните ми гащи и превръщаха в трици всичко, което поднасях към устата си.

Старият Литъл отпочна литературната дискусия без много да се мае.

— Моят племенник сигурно е споменал, че напоследък разучавам в дълбочина вашите произведения.

— Ъ… да, каза ми… Как… ъ… как ги намирате тези… таквоз?

Той оцъкли насреща ми две влажни очи, преливащи от благоговение.

— Господин Устър, ще ви призная без свян, че не мога да ги слушам, без да плача. Аз действително не проумявам как е възможно млад човек като вас да познава тъй издълбоко човешката природа, да дърпа с такава вещина струните на трептящото читателско сърце, да създаде такива правдиви, затрогващи и човечни литературни творби.

— Ами… то си е дарба — смънках аз и попих със салфетка солената влага от слепоочието си. Не си спомням да съм попадал в по-небрано лозе.

— Да не би да намирате стаята прекалено затоплена?

— Не, не… таман ми е.

— Значи е от пипера. Ако готвачката ми има някакъв недостатък — макар да не съм склонен да го призная, той е леката склонност към прекомерие в употребата на пипер. Между другото, какво ще кажете за гозбите й?

Аз така се възторгвах от отплесването на разговора от коловоза на творческата ми продукция, че не се поскъпих на звънки похвали.

— Радвам се да го чуя, господин Уетър. Може да съм предубеден, но за мен тази жена е един обикновен гений.

— Не ще и дума!

— Седем години вече работи за мен и нито веднъж не се е отклонила от височайшите стандарти на световната кулинария. Ако забравим, разбира се, онзи случай през зимата на 1917-та, когато една от майонезите й беше със спорна пухкавост на консистенцията. Но нека отдадем дължимото на обстоятелствата. Тогава се случиха една след друга няколко въздушни тревоги и горката женица бешб основателно разстроена. За жалост, господин Устър, всяко добро е за зло и аз трябва да нося своя кръст. Седем години вече треперя от страх да не би някой злодей да ми я отмъкне. До мен нееднократно са достигали слухове за планините от злато, с които коварни люде я прилъгват да смени работодателя си. Представете си моя ужас, когато тази сутрин немислимото се случи. Тя си подаде оставката!

— Боже господи!

— Вашата реакция е достойна за сърцето на литератора, сътворил „Едно жарко, жарко лято“. За щастие, най-страшното бе предотвратено и въпросът се уреди благополучно. Джейн няма да ме напусне.

— Без майтап?

— Без майтап, както казахте, макар че не съм запознат с този израз. Не съм го срещал във вашите книги. Като споменах вашите книги, та се сетих — това, което ги кара да изпъкват над ограниченията на фабулата, е жизнената философия, която излъчват. Ако в Лондон имаше повече хора като вас, господин Устър, той би бил несравнимо по-прекрасно място за живеене.

Последното рязко се разминаваше с жизнената философия на леля ми Агата, която не пропуска повод да ми натяква без задръжки, че именно присъствието на непрокопсаници като мен правели Лондон непоносим и затова на човек му се налагало да прекарва по-голямата част от годината в провинциалното си имение. Но аз тактично премълчах.

— Нека изразя възхищението си, господин Устър, от храбрия начин, по който хвърляте ръкавицата на предизвикателството в лицето на нашите допотопни социални предразсъдъци. Да, аз всеотдайно подкрепям вашите прогресивни възгледи за тази наша сляпа социална система! Вие, в своето величие, съзряхте, че социалният статус е една отживелица, която ни задушава в своите окови. И нека възкликна с думите на лорд Блечмор от „Тя беше едно обикновено момиче“: „Колкото и да е скромен нейният произход, всяка добра жена е равна на най-благородната дама на тази земя!“

— Не може да бъде! Мислите ли?

— Мисля го, господин Устър! Срам ме е да си припомня, че неотдавна аз бях друг човек, в плен на малодушните условности, наречени класови различия! Откакто обаче прочетох вашите книги…

Знаех си аз. Джийвс отново беше уцелил право в окото.

— Значи според вас, господин Литъл, няма нищо лошо в това човек от… да го наречем по-добрата половина на обществото да се ожени за момиче, което бихме обрисували като произхождащо от по-нисше съсловие?

— Да, аз не намирам нищо осъдително в това.

Тук аз си поех дълбоко въздух и му хързулнах добрата вест.

— Младият Бинго — вашият племенник, така да се каже… иска да се ожени за една келнерка.

— И аз дълбоко го уважавам за това му намерение.

— Вие нямате нищо против?!

— Ни най-малко.

Повторно си поех дълбоко въздух и прехвърлих топката в по-прагматичната половина на игрището.

— Надявам се да не ме обвините, че си пъхам носа, където не ми е… Но такова… какво ще кажете?

— Боя се, че не успявам да проследя мисълта ви.

— Ами става дума… искам да кажа… за джобните му постъпления. Тези, които тъй любезно му отпускате всеки месец. Той храни големи надежди, че ще благоволите да закръглите сумата по-така.

Старият Литъл тъжно поклати глава.

— Боя се, че не ще съм в състояние да му бъда в услуга. Човек в моето положение, както се досещате, е принуден да стиска всяко пени. С готовност ще продължа да отпускам на своя племенник досегашната му стипендия, но не ще мога да се разпростра извън нейните настоящи граници. Няма да е почтено спрямо милата ми съпруга.

— Как така? Нали не сте женен!

— Още не. Но възнамерявам незабавно да се явя под благословения венец. Дамата, която години наред ми е угаждала чревоугодно, благоволи тази сутрин да приеме моята ръка. — В очите му проблясна искра на злостно тържество и той изсъска предизвикателно: — Да ги питам аз сега как ще ми я отнемат!

— Младият господин Литъл прави нееднократни опити да се свърже с вас през целия следобед, сър — съобщи Джийвс, когато се завърнах у дома.

— Не се и съмнявам.

Веднага след злополучния обяд бях изпратил на Бинго по специален куриер писмен отчет за очерталия се погром.

— Стори ми се донякъде превъзбуден, сър.

— Нищо чудно, Джийвс. Ти също се стегни и стисни зъби. Боя се, че съм приносител на лоши вести. На онзи твой план — да се четат книжки и прочее — му гръмна бушонът.

— Нима те не размекнаха господин Литъл, сър?

— Направиха го на пихтия. Там е лошото. Джийвс, много ми е криво, но твоята изгора… госпожица Уотсън… готвачката… абе е две думи, май е предпочела богатството пред благопристойната бедност.

— Моля, сър?

— Била ти е дузпата и се е сгодила за стария Литъл.

— Нима, сър?

— Не ми изглеждаш съкрушен.

— Всъщност, сър, бях предвидил частично подобен развой на събитията.

Аз се опулих.

— Тогава за чий дявол излезе с онова малоумно предложение?

— Искрено да ви призная, сър, един разрив в отношенията ми с госпожица Уотсън не е изцяло в противобой на съкровените ми въжделения. Дори бих казал, че много се надявах. Изпълнен съм с дълбока възхита към добродетелите на госпожица Уотсън, но за мен от известно време е недвусмисено ясно, че не сме подходящи один за друг. Докато другата особа, с която постигнах известно…

— Божичко, Джийвс, и друга ли има?

— Да, сър.

— Откога?

— От няколко седмици, сър. Бях силно привлечен към нея по време на една танцова забава в Камбъруел.

— Майчице! Да не е…?

Джийвс тържествено кимна с глава.

— Да, сър. По странно съвпадение на обстоятелствата младата госпожица е същата, която господин Литъл… Цигарите ви са на малката масичка. Лека нощ, сър.