Неподражаемият Джийвс

13ГОЛЯМОТО ПРОПОВЕДНО СЪСТЕЗАНИЕ

След Гудуд винаги се чудя какво да правя. Не си падам по птички, цветенца и големите открити простори, но все пак съм принуден да призная, че Лондон не е в най-добрата си спортна форма през август и неволно навежда човека на мисли за сенчести прохлади и бистри ручейчета. Две седмици след зрелищния край на младия Бинго, столицата зееше безлюдна и лъхаше на разтопен асфалт. Всичките ми познати се бяха изнесли сред провинциалната природа, театрите спуснаха кепенците, а на Пикадили дойдоха хиляди младежи с кирки и лопати и целия го разораха.

За жегата да не говорим. Седя си, значи, една нощ в апартамента и се опитвам да събера сили да си легна. Вече не издържах и когато Джийвс се появи с чашата за преди лягане, аз му го заявих право в очите:

— Джийвс — казах, — много е горещо.

— Времето действително е задушно, сър.

— Мисля, че временно се наживяхме в столицата.

— Както кажете, сър. Има писмо за вас върху подноса, сър.

Аз го поех морно и го отворих.

— Просто да не повярва човек.

— Сър?

— Запознат си с Туинг Хол, нали?

— Да, сър.

— Е, господин Литъл е там.

— Нима, сър?

— В плът и кръв. Пак се е заел с преподаване. След премеждието в Гудуд съсипаният Бинго ме глоби десет лири и тихомълком мина в нелегалност. Къде ли не разпитвах за него, ала сякаш бе потънал в земята. А той през цялото време си кротувал в имението Туинг Хол. А Туинг Хол е собственост на стария лорд Уикхамърсли, който беше голяма дружка на покойния ми татко — докато беше жив, разбира се. Затова съм винаги добре дошъл там и преди да получа писмото, сериозно се замислях дали не се предприема стъпки в Туингова насока.

— Нещо повече, Джийвс. Братовчедите ми Клод и Юстис… помниш ли ги?

— Човек трудно може да ги забрави, сър.

— Е, и те са там. Учат за някакъв изпит с викария (Енорийски свещеник в англиканската пърква. — Б. пр.) в селото. На времето и мен ме пращаха да уча с викария, който се слави с умението си да налива ум и разум в главите на интелектуално недостатъчните. Като ти кажа, че благодарение на него дори аз избих първите изпити в Оксфорд, ще ти стане ясно колко го бива.

Препрочетох писмото. Беше от Юстис.

Подадох писмото на Джийвс, който също го изчете.

— Как ти се струва, Джийвс? Аз лично, не проумявам.

— Младите джентълмени са с много висок дух, сър. Според мен става дума за някаква игра.

— Да, но каква?

— Невъзможно е да се разбере от посланието, сър. Направи ли ви впечатление, че обратната страна също е изписана?

Чак сега обърнах внимание. На втората страница пишеше следното:

Сега вече съвсем се задръстих.

— Какво разбра, Джийвс?

— Нищо, сър.

— В такъв случай трябва да проверим на място за какво става дума.

— Несъмнено, сър.

— Стягай оскъдните ни принадлежности, не забравяй четката за зъби, извести с телеграма лорд Уикхамърсли, че ще го ощастливя, и купи два билета за влака в пет и десет.

Влакът закъсня, както винаги, та когато се появих в Туинг Хол, всички се обличаха за вечеря. Премених се за рекордно време и, прескачайки през три стъпала, съумях да се класирам за супата. Плъзнах се в отреденото ми място и като се огледах, открих, че то е до Синтия, най-малката щерка на стария Уикхамърсли.

— Здрасти, дърто — поздравих я любящо. Винаги сме били големи дружки със Синтия. Дори по едно време си мислех, че съм влюбен в нея. Слава богу, всичко се размина. Не й отричам, че е рядко хубава, но за жалост е червива с възвишени идеали и други добродетели. Може да съм несправедлив към момичето, но винаги съм я подозирал, че копнее за собствена кариера. Чувал съм я да възхвалява Наполеон. По тези и други причини огънят на страстта бързо бе потушен и сега сме само добри приятели. Аз я имам за голяма работа, тя ме има за пълна откачалка, така че отношенията ни са крайно приятни и дружелюбни.

— А, Бърти, значи се яви най-сетне?

— Току-що. Кои са насядалите край масата?

— Ами разни местни жители. Познаваш повечето от тях. Полковник Уилис, семейство Спенсър…

— И стария Хепънетол. Аз те питам за втория свещеник до госпожа Уилис.

— Господин Хейуърд от Долно Бингли.

— Ама чакай, тук е пренаселено с духовници. Ей-там още един до госпожа Уилис.

— Това е посподин Бейтс, племенникът на Хепънстол. Той е заместник-директор на Итън (Едно от деветте най-стари и престижни средни училища в Англия. Сред учителите в английските училища има много свещеници, които преподават различни предмети. — Б. пр.). Дошъл е за лятната ваканция и замества временно господин Спетиг, викария на Гандъл-край-Баира-зад-Реката.

— Сега се сетих къде съм го виждал. Беше четвърта година в Оксфорд, когато аз бях първа. Страхотен е. Изведе гребния отбор на първо място. — Огледах отново присъстващите и открих младия Бинго. — А, ето го и него. Ето го и моят човек.

— Кой?

— Младият Бинго Литъл. Любимо мое другарче. Опитва се да налее малко знания в главата на брат ти, ако не ти е известно.

— Божичко! Приятел ли ти е?

— И още как! Откак се помня.

— Кажи ми тогава, Бърти, винаги ли е бил слабоват в главата?

— Какви ги плещиш?

— Не питам само защото е твой приятел. Но поведението му е, меко казано, ексцентрично.

— Какво прави?

— Ами постоянно се звери насреща ми по един крайно зловещ начин.

— Зловещ? Я покажи как!

— Не мога пред толкова хора.

— Скрий се зад салфетката.

— Ама бързо. Гледай!

Признавам, че въпреки краткото време, с което разполагаше, Синтия се справи достойно. Зейна с уста, опули очи, ченето й увисна странично и приликата със страдащо от колики теле бе тъй сполучлива, че аз моментално разпознах симптомите.

— А, това ли било? — казах. — Няма повод за тревога. Просто се е влюбил в теб.

— Как така ще се влюбва?

— Не познаваш младия Бинго, момичето ми. Той изобщо не подбира в кого се влюбва. Много е непридирчив…

— Много ти благодаря.

— Няма какво да се засягаш. Пък е не ми е трудно да го разбера. Аз самият бях влюбен в теб преди години.

— Преди години казваш? Колко — двайсет, трийсет? Тази вечер си връх на тактичността, Бърти.

— Мило момиче, като си спомня, че след като ти направих предложението, теб една седмица те боля далакът от смях и щеше да си отидеш без време от хълцавица…

— Не го казах с упрек. Той е хубавичък, нали?

— Хубавичък? Бинго? Ти чуваш ли се?

— В сравнение с някои — побърза да се поправи Синтия.

Малко след тези нейни думи лейди Уикхамърсли даде знак на женския персонал да разчисти терена (Според английския етикет след вечеря дамите напускат трапезарията, а мъжете остават на масата да пият портвайн. — Б. пр.) и те добросъвестно се изнесоха. Аз обаче не успях да се докопам до младия Бинго, а по-късно той не се яви в салона за кафе. Открих го в стаята му върху леглото, вирнал крака на таблата, замислено пускащ кълба цигарен дим. На перваза до него лежеше тетрадка.

— Здрасти, несретнико — поздравих учтиво.

— Привет, Бърти — отвърна той разсеяно.

— Стигнах самостоятелно да извода, че чичо ти е клъцнал стипендията след премеждието в Гудуд и си бил принуден да ее цаниш тук за учител, за да се спасиш от гладна и бяла смърт.

— Позна.

— Можеше да известиш поне приятелите си къде се спотайваш.

Той се навъси тъжовно.

— Не исках никой да знае къде съм. Копнеех да се смотая в някое тъмно и прашно кюшенце и да си поплача на рамото. Тези последни седмици бяха ад, Бърти. Слънцето спря да грее…

— В Лондон пък имахме страхотно време.

— Птичките замлъкнаха…

— Какви птички?

— Има ли значение породата им! — ядоса се Бинго. — Тези, дето цвърчат наоколо. Ударът беше опустошителен, Бърти.

— Какъв удар? — смаях се аз.

— Целенасочената жестокост на Шарлот, естествено.

— О! А!

Бях забравил вече поредния любовен провал на Бинго. Шарлот Корде Роуботъм му духна под опашката и си тръгна от Гудуд с другаря Бът под ръка.

— Какво преживях, Бърти! През какви мъки преминах. Но напоследък… такова… живнах малко. Я кажи сега ти защо си тук? Познаваш ли хазяите?

— От бебе.

Бинго така рязко спусна крака на пода, да чак се удари в перваза на леглото.

— Ти си познавал лейди Синтия през цялото време?!

— Откакто се помня.

— Господи!

За първи път този ден ме погледна, сякаш си заслужавах погледа, преглътна мъчително и си вкара пушек в кривото гърло.

— Обичам това момиче, Бърти — призна си дрезгаво, след като спря да кашля.

— Ами хубаво. Общо взето я бива.

Той не скри погнусата си.

— Забранявам си да говориш за нея по този нехаен начин. Тя е ангел. Не, тя е архангел! Каза ли нещо за мен по време на вечерята?

— Каза.

— Какво?

— Спомням си, че те нарече хубавичък.

Бинго притвори очи в екстаз. После взе тетрадката и ме отпрати.

— Върви си сега, Бърти — каза шепнешком. — Трябва да пиша.

— Какво пишеш?

— Поезия, какво друго! Умирам от яд обаче — заяви с неочаквано раздразнение — задето са я кръстили Синтия. Просто няма с какво да я римувам. Господи, как можех да се разпростра, ако беше една обикновена Джейн!

Рано на другата сутрин лежах и примижвах срещу слънчевите лъчи. Чудех се къде е Джийвс с полагаемия ми се чай, когато краката ми бяха премазани от тежка сянка и гласът на младия Бинго замърси околната среда. Тоя човек явно се изживяваше като чучулига.

— Махни се — простенах немощно. — Не искам да те виждам, преди да съм си изпил чая.

— Усмихне ли се Синтия — неумолимо обяви Бинго, — небето засиява, светът помъдрява, птиците запяват, радостта се възцарява, светлина ни озарява, усмихне ли се Синтия. — Той се изкашля и смени скоростта. — Намръщи ли се Синтия…

— Какви ги плещиш, идиот такъв?

— Чета ти стихотворението, което написах снощи в чест на Синтия. Чуй нататък.

— Няма.

— Няма?

— Няма. Не съм си пил чая.

В този миг Джийвс най-сетне довтаса с живителната влага и аз рипнах с радостен възглас. След няколко отсръбвания дори гледката Бинго спря да ми смъди в очите, а по време на втората чаша не само го насърчих, клетия, да ми изчете дивотиите си докрай, ами дори се впуснах в литературна дискусия по повод четвъртата строфа на петия стих. Още спорехме, когато вратата се отвори с ритник и в спалнята нахълтаха Клод и Юстис. Едно от нещата, които ме отчайват в селския живот, е тягостно ранната доба, в която де що има живо надига глава и започва да шава. Веднъж в едно подобно имение ме изритаха от леглото в седем сутринта, за да съм ходел да се къпя в езерото. В Туинг, слава богу, добре ме познават и поне ме оставят да закуся в постелята.

Близнаците запримираха от радост, като ме видяха.

— Добрият стар Бърти! — възторгва се Клод.

— Браво, момчето ми — потупа ме по рамото Юстис. — Преподобният ни извести за появата ти. Знаех си, че това писмо ще те докара с изплезен език.

— Винаги може да се разчита на Бърти — поясни брат му. — Спортсмен до корените на космите си. Е, Бинго разправи ли ти вече?

— Нито дума. Той от ранни зори…

— Говорихме на други теми — побърза да ме прекъсне Бинго.

Клод налапа последната ми филия препечен хляб с масло, а Юстис си сипа чаша чай.

— Ето каква е работата, Бърти — започна последният, след като се настани уютно върху леглото ми. — Както ти изложих в посланието, тук на този пустинен остров сме заточени деветима корабокрушенци да учим със стария Хепънстол. Не че има нещо лошо в това да четеш Омир и Хораций при трийсет и осем градуса на сянка, но дори нашите академични умове изпитват спорадична нужда от разнообразие. В тези затънтени краища обаче никой не е мислил в тази насока. Идеята озари Стегълс. Той е един от деветимата и, между нас да си остане, е червей в ябълката на нашето доволство. Но въпреки това не можем да му отречем заслугата.

— За кое?

— За хрумването. Знаеш, че наоколо бъка от свещеници. В радиус от десет километра има дванайсет села. Всяко село с църква, всяка църква с преподобен и всеки преподобен чете проповед в неделя. Следващата неделя, двайсет и трето число от месеца, ще проведем голямото проповедно състезание. Стегълс приема залозите. Всеки свещеник ще бъде засечен с хронометър от доверен секундант. Печели онзи, чиято проповед е най-дълга. Проучи ли таблицата за надбягването, която ти изпратих?

— Да, ама не разбрах за какво се отнася.

— Защо бе, магаре глупаво? Тя ти дава хандикапите (Хандикап — ограничение, което се налага на състезател с по-големи възможности, или аванс в разстояние, време или др., което се отпуска на по-слаб състезател, за да се изравнят шансовете им да спечелят. — Б. пр.) и курса на залозите. Веднага я проучи я внимателно. Джийвс, няма ли да си опиташ късмета?

— Благодаря, сър, ще се въздържа.

— Ти обаче си с нас, нали, Бърти? — попита Клод, докато ме лишаваше от кифла и парче бекон. — Кажи ми сега, след като огледа таблицата, нещо да ти прави впечатление?

Направи ми и още как. Направо ме халоса през очите.

— Ами старият Хепънстол е без конкуренция. Победата му е неизбежна. Осем минути, как не! На твоя Стегълс му е размекнат мозъка, щом го котира шест към едно. На времето, като учех тук с него, нямаше случай да е проповядвал под трийсет и пет минути, а прочутата му проповед за Братската любов продължи четирийсет и шест по часовник. Да не би да е изгубил формата си?

— Не е — успокои ме Юстис. — Кажи му какво стана, Клод.

— Първата неделя от престоя ни тук — започна Клод, — всички се явихме в църквата на Туинг и старият чете само осемнайсет минути. А работата беше следната. Ние с Юстис забелязахме, че на път за амвона той изтърва шест страници от ръкописа, без да се усети и без Стегълс да разбере. Като стигна до липсата, попремигна, пък си продължи нататък, а Стегълс си тръгна с убеждението, че обичайната му форма е двайсет минути и по-малко. На другата неделя отидохме да слушаме Тъкър и Старки и двамата се вихриха над половин час, поради което Стегълс оформи таблицата във вида, в който ти я изпратихме. Трябва да ни подкрепиш в това начинание, Бърти. Работата е там, че аз нямам пукнат срош, Юстис няма пукнат грош, Бинго няма пукнат грош, така че ти ше финансираш синдиката. Действай! Това е все едно да се наведем и да приберем парите. Е, време е да си ходим, а ти помисли и ми се обади по телефона по-късно. И не ни подвеждай, Бърти, за да не стоварим върху ти братовчедско проклятие. Хайде, Клод, момчето ми.

Колкото повече размишлявах над кроежа, толкова повече ми допадаше.

— Какво ше кажеш, Джийвс?

Джийвс се усмихна и излезе от стаята.

— Този Джийвс няма капка спортна кръв — каза Бинго.

— Аз пък имам. Включвам се. Клод е прав. Все едно да намериш пари на улицата.

— Браво! — похвали ме моят приятел. Най-сетне облаците се разчистиха. Значи така. Залагам десетачка на Хепънстол. Печалбата ми дава възможност да подкрепя Розов Хап в надбягването в два часа в Гетуик по-другата седмица. Прибирам оттам парите и ги слагам на Мускатов Плъх в един и половина в Люс, което ми дава една кръгла сума, с която да оперирам в Александра Парк на десети септември. Разполагам със сведения направо от конюшнята. И оттам — размечта се Бинго — право при чичо. Какъвто е сноб, направо ще умре на мъка, като разбере, че ще се женя за щерката на граф.

— Чакай малко — не се стърпях аз. — Не тичаш ли прекалено бързо?

— А не, всичко е наред. Вярно, че още не сме уредили формалностите, но тя фактически ми кажа онзи ден, че ме обича.

— Какво!

— Ами да. Каза, че ще се ожени за някой властен, амбициозен, инициативен, мъжествен мъж, от когото лъха сила, красота и твърдост на характера.

— Остави ме, момко — примолих му се аз. — Остави ме насаме с пърженото ми яйце.

Щом станах, право на телефона. Откъснах Юстис от сутрешния му Хораций и му дадох указания да заложи по десет лири за всеки член от синдиката на състезателя от Туинг. Следобед Юстис пък се обади да каже, че е изпълнил нареждането ми при курс седем към едно. Курсът се бил качил благодарение на слуха, плъзнал от добре осведомени източници, че преподобният страдал от сенна хрема и поемал големи рискове със ежесутрешните си разходки из градината на викарията. И голям късмет извадихме, мислех си аз на другия ден, неделя, че заложихме овреме, защото Хепънстол захапа юздата и ни даде двайсет и шест минути на тема Някои Ширещи се Суеверия. Бях седнал до Стегълс в църквата й го видях как пребледня. Стегълс се оказа ситен и мърщав плъх, който гледаше на всичко с открито подозрение. Първото нещо, което обяви официално, щом излязохме на чист въздух, бе, че отсега нататък всеки, който си пада по преподобния, ще получи курс петнайсет към осем и додаде мерзко, че подобни долни машинации би трябвало да се докладват на вниманието на Жокейския клуб (Организация, ръководеща конните състезания в Англия и контролираща провеждането им. — Б. пр.). Съсипителната цена моментално се отрази на залаганията и никой не видях да се бърка в джоба.

Това бе положението до вторник следобед, когато се разхождах пред къщата с цигара в уста, а Клод и Юстис се зададоха на велосипеди, ръсещи в движение топли-топли новини.

— Бърти — развика се отдалече Клод, — ако не предприемем незабавни мерки, с нас е свършено!

— Какво става?

— Г. Хейуърд става, ето какво! — мрачно поясни Юстис. — Състезателят от Долно Бингли.

— Ние за нищо го нямахме — заразправя Клод — и го изтървахме от поглед. Винаги така се получва. И Стегълс не му обърна внимание, и ние мухи ловяхме. Обаче минавахме тази сутрин с Юстис през Долно Бингли и се отбихме за всеки случай в църквата. Тъкмо течеше сватба и ние решихме профилактично да проверим формата на Г. Хейуърд, да не би да се окаже непредвидим.

— И слава богу, че го направихме — продължи Юстис, — защото той дръпна двайсет и шестминутно слово по хронометъра на Клод. На селска венчавка, можеш ли да повярваш! Представи си на какво е способен, ако реши да се изфука!

— Има само един изход от положението, Бърти — обобщи Клод. — Трябва да се бръкнеш за още средства, за да блокираме Г. Хейуърд и да се предпазим от катастрофа.

— Ама…

— Няма друг изход.

— Не ми е приятно да отписваме всички тези пари, които заложихме на Хепънстол.

— Да имаш друго предложение? Нали не очакваш от преподобния да се справи с подобна говорилня?

— Сетих се! — креснах.

— Какво?

— Има начин да осигурим победата на нашия състезател. Отивам право при него да го моля като лична услуга да прочете в неделя проповедта си за Братската любов.

Клод и Юстис се спогледаха.

— Страхотно! — каза Клод.

— Мозъчно! — съгласи се Юстис. — Изненада ме с това сочно предложение, Бърти.

— Въпреки това — усъмни се Клод — колкото и да е гореща тази проповед, бива ли я при четириминутен хандикап?

— И още как! Като ви казах, че трае четирийсет и пет минути, аз бях сдържано консервативен.

— Тогава действай — каза Клод.

И аз наминах привечер покрай викарията да уредя въпроса. Старият Хепънстол беше трогнат и очарован, че след толкова години храня спомен за неговата проповед и призна, че веднъж или два пъти се бил изкушавал пак да я изнесе, но все му се струвало, че е прекалено длъжка за селската му публика.

— В тези неспокойни времена, драги Устър — каза той, — се боя, че лаконичността се цени все повече дори от най-правоверния енориаш, който би трябвало да е изпълнен с повече търпение от столичния си събрат. Имал съм нееднократни спорове на тази тема с Бейтс, моя племенник, който пое задълженията на стария ми приятел Спетиг в Гандъл-край-Баира-зад-Реката. Той е поддръжник на твърдението, че проповедта трябва да е немногословна, енергична, конкретизирана и в никой случай да не отнема повече от дванайсет минути.

Аз искрено се възмутих.

— Как изобщо може да се твърди, че великолепната ви проповед за Братската любов е прекалено дълга!

— Ами все пак петдесет минути…

— Не може да бъде!

— Твоето неверие, драги ми Устър, безкрайно ме ласкае. Много повече, отколкото заслужавам. И все пак фактите са налице. Сигурен ли си, че не бива да внасям никакви поправки и съкращения? Едно подкастряне би й се отразило благотворно. Бих могъл, например, да не задълбавам излишно в семейния живот на ранните асирийци.

— Да не сте пипнали нито дума, защото само ще я повредите — предупредих го аз.

— Радвам се да го чуя и още тази неделя ще изпълня молбата ти.

Винаги съм твърдял, че това залагане на зелено е клопка за глупаци. Едва бях закусил в събота сутринта и Джийвс се яви да докладва, че Юстис ме иска на телефона.

— Божичко, Джийвс, какво ли се е случило?

Признавам, че напрежението си казваше думата и най-малкото нещо ме вадеше от равновесие.

— Господин Юстис не сподели с мен, сър.

— Тревожен ли звучеше?

— Силно превъзбуден, съдейки по гласа му, сър.

— Знаеш ли какво си мисля, Джийвс? Явно си имаме неприятности с фаворита.

— Кой е фаворитът, сър?

— Господин Хепънстол. Утре трябва да чете проповедта за Братската любов, която ще го изведе начело поне с две дължини. Какво ли му се е случило?

— Бихте могли да установите това, сър, като поговорите с господин Юстис. Той чака на телефона.

— Вярно бе!

Надянах халат и се юрнах надолу по стълбите. Разбрах, че с нас е свършено, още щом чух гласа на братовчед си. Беше агонизиращо дрезгав и хриплив.

— Бърти!

— На телефона.

— Къде се мотаеш, бе! Бърти, край! Фаворитът излезе от строя.

— Да. Цяла нощ кашля в конюшнята.

— Какво!

— Сенна хрема.

— О, майчице!

— В момента при него е лекарят. Официалното му изключване от състезанието е въпрос на минути. Това ще рече, че утре на старта вместо него ще се яви куратът, а той за нищо не става. Стегълс го предлага при курс сто към шест, но никой не го ще. Какво ще правим?

Помълчах малко, обгърнат в траур.

— Юстис!

— Ало!

— Какво можеш да получиш срещу Г. Хейуърд?

— Вече падна на четири към едно. Отнякъде са се просмукали сведения и Стегълс е дочул нещо. Курсът се скъси снощи по доста красноречив начин.

— При четири към едно може и да се оправим. Заложи по петак на глава върху Г. Хейуърд от името на синдиката. Това ще ни изведе на зелено в счетоводната книга.

— Ако спечели.

— Как така „ако“? Нали беше сигурна работа при липсата на Хепънстол?

— Вече не вярвам — мрачно изкряка Юстис, — че на този свят има нещо сигурно. Докладваха ми, че преподобният Джоузеф Тъкър е направил вчера на събрание на майките в Баджуик впечатляващо пробно бягане. Но така или иначе, това е единственият ни шанс. Приятен ден.

Тъй като не бях официален секундант, можех да си избирам в коя църква да се явя на другата сутрин. Аз, естествено, не се колебах. Единствената неприятност беше, че Долно Бингли отстоеше на шестнайсет километра от имението. Това предполагаше ранно потегляне, но успях да измоля велосипед от единия коняр и завъртях енергично педалите. Имах само думата на Юстис за състезателните качества на Г. Хейуърд, а току-виж се оказало, че на венчавката, където са го хронометрирали близнаците, просто се е увлякъл от тържествеността на случая. Ала всичките ми страхове се разсеяха в мига, в който той се изправи на амвона. Юстис излезе прав. Този човек се отнасяше изключително съзнателно към работата си. На вид се оказа длъгнест и ошмуглен беловласец, но стартира с лекота, а в края на всяко изречение правеше ценна пауза и добросъвестно си прочистваше гърлото. След първите пет минути вече знаех, че пред мен е финалистът. Неговият навик да млъква неочаквано, за да огледа един по един всеки присъстващ, ни спечели безценни минути, а след последния завой на пистата авантажът ни бе осигурен благодарение на изтърваното пенсне, което дълго издирва сред краката си. На двайсетата минута тъкмо беше загрял, на трийсет и петата гласът му укрепна, а след спринта преди финиша часовникът показваше трийсет и шест минути и четиринайсет секунди. При хандикапа, който му бе отпуснат, нямахме грижа на този свят и аз яхнах велосипеда за обратния път с ведро сърце, преизпълнено с обич към човешкия род. Заварих Бинго да говори по телефона.

— Браво! Чудесно! Страхотно! Ъ? А, той не ни е проблем. Дадено, ще уведомя Бърти. — Остави слушалката и ме забеляза. — Здрасти, Бърти. Тъкмо говорих с Юстис. Всичко е наред, момчето ми. Току-що са се получили офцциалните резултати от Долно Бингли. Г. Хейуърд води убедително.

— Знаех си аз! Оттам идвам.

— Така ли? Аз пък бях в Баджуик. Тъкър се състезава добросъвестно, но хендикапът му дойде множко. Старки го болеше гърлото и финишира на опашката. Робъртс от Фейл-край-Реката е трети. Сладкият Г. Хейуърд! — изгука Бинго и ние излязохме на терасата.

— Всички резултати ли са налице? — попитах.

— С изключение на Гандъл-край-Баира-зад-Река-та. Но за Бейтс няма да се кахърим. Той изобщо не влиза в сметките. Горкият Джийвс само си изгуби десетачката. Глупаво магаре!

— Джийвс? Какво говориш?

— Дойде при мен тази сутрин малко след като ти отпраши и ме помоли за заложа от негово име на Бейтс. Казах му, че е гламав и го молих коленопреклонно да не хвърля толкова пари на вятъра, но той не, та не.

— Извинете, сър. Това писмо се получи за вас малко след като напуснахте къщата тази сутрин.

Джийвс се беше материализирал до мен от нищото.

— Ъ? Какво? Писмо ли?

— Икономът на преподобния господин Хепънстол го донесе от викарията, сър. Беше прекалено късно обаче, за да ви го предам.

Младият Бинго разговаряше бащински с Джийвс на тема залагане без съобразяване с официалните таблици. Писъкът, който нададох, му причини прехапване на езика.

— Какви, по дяволите, те прихващат? — ядоса ми се той.

— С нас е свършено! Чуй това! И аз му изчетох писмото:

Не съм бил свидетел на по-масирана тишина от тази след изчитането на безотговорното свещеническо послание. Младият Бинго преглътна два пъти, а лицето му бе етюд по силни, мъжествени чувства. Джийвс се изкашля — бавно, ниско, тактично, като овца със заседнал на гърлото стрък трева. Пръв наруши мълчанието Бинго.

— Божичко! — дрезгаво прошепна той. — Ти, Джийвс, си разполагал с вътрешни сведения.

— О да, сър — охотно си призна Джийвс. — Брукфилд случайно спомена за какво става дума в бележката, когато ми я връчваше. Ние сме стари приятели.

Бинго изобрази на лицето си покруса, горест, ярост, отчаяние и гнус.

— Е това вече на нищо прилича! — изквича той. — Да четеш чужда проповед! Това честно ли е, питам аз? Почтено ли е, питам аз? Спортсменско ли е?

— В интерес на истината, старче — обадих се аз, — то си влиза в правилата. Свещениците често го практикуват. Редовно си разменят проповеди. Авторските права не са задължителни.

Джийвс повторно се изкашля и впи в мен безизразен поглед.

— В настоящия случай, сър, ако ми позволите да отбележа, би трябвало да проявим снизхождение. Не бива да забравяме, че осигуряването на поста заместник-директор означава много за младата двойка.

— Каква млада двойка?

— Преподобният Джеймс Бейтс, сър, и лейди Синтия. Бях осведомен от личната прислужница на милейди, че двамата са сгодени от няколко седмици, но милорд е поставил като условие за сватбата господин Бейтс да си осигури важен и добре заплатен пост.

Младият Бинго стана резедав.

— Сгодени!

— Да, сър.

Мълчание.

— Ще ида да се поразходя — немощно прошепна приятелят ми след малко.

— Ама чакай — възпрях го аз. — Време е за обяд. Гонгът ей-сега ще удари.

— Не ща да обядвам! — отсече Бинго.